Лицата на мрака

II

Топло е. Още по-горещо от миналата година. В централната алея на градината Ермантие сваля очилата си и излага обезобразеното си лице на слънцето. Още е радост да усеща как пробягва по кожата му сухият ветрец, лъхащ на мед и роза. Насекоми прелитат с бръмчене и понякога оса — оса ще да е — кръжи около лицето му, търсейки къде да кацне. Спуска се спокойно по алеята с ръце в джобовете, гледа да е естествен, да не се прегърбва, да не отмята глава назад. Най-трудното е да крачи, без да мисли за това, и да върви напред, без да си представя, че всеки миг може да се блъсне в някаква стена. Отначало не го напускаше страхът от стените; все му идеше да протегне ръце напред и нещо се сгърчваше в гърдите му. Цялото му тяло беше като плашливо животно. Можеш колкото си искаш да се самоубеждаваш, че няма препятствие, но коремът, коленете не те слушат и вече напрегнато очакват болката от удара. Непрекъснато ти се струва, че въздухът е по-гъст, като в близост до някаква преграда. И Ермантие често биваше принуден да спира, за да преценява къде се намира. На двайсетина крачки от терасата съм, добре. На открито съм. Портата е още далеч. Лека-полека се отпускаше и се ориентираше по слух. Когато чакълът преставаше да скърца под подметките му, значи бе кривнал към лехите. Не успяваше да следва права посока. Все отбиваше вляво като капризен платноход. Прекосяването на градината беше изтощителна експедиция.

Ала нозете му вече започваха да разпознават извивките на алеите, при условие че следва един и същ маршрут… Странно е как овладяваш света, престанеш ли да го виждаш. С каква само сила Ермантие осъзнава присъствието на голямата подредена градина около себе си, на искрящото от светлина небе, на облаците дори, докарващи мимолетна свежест, осезаема върху челото и опакото на дланите. Ако умееше да слуша по-добре, може би щеше да чуе гущерите да се спускат право надолу по стената в ъгъла, където вече трябва да зреят доматите. Би дал всичко, само да може да излезе от имението, да изтича през дюната към морето и да нагази във вълните. Но би трябвало да поиска това като услуга от Кристиан, а Ермантие не желае да моли за нищо. Достатъчно е и това, че на масата го обслужват като дете. Ще мине и без морето. Стига му да знае, че е наблизо с големите си зелени вълни, които се надигат едновременно по протежение на целия плаж. Ако вятърът се обърне от запад, би ги чул, но той духа откъм сушата и носи само мириса на сухите поля. Не, Ермантие не скучае. Няма време за това. Толкова се напряга да живее, че вечер е каталясал като дете, преуморено от игри. Три дни вече, откак са тук. Три дни, хвръкнали като един час. За първи път Ермантие се наслаждава на почивката. Най-после забелязва, че има тяло. Преди времето му беше запълнено от обилната кореспонденция, непредвидените пътувания, а и сделките не му излизаха от ума. Всеки празен миг биваше трескаво запълван: я врати ще боядисва, я ключалки ще смазва, я зеленчуковата градина ще почиства. Ненаситен за работа. „Би умрял, ако няма вече какво да прави“ — казваше Кристиан. Напротив. Ето че започва да живее!

Понякога го спохожда странна мисъл. „Ами ако съм сбъркал? Ако работата не е била най-важното!“ Усмихва се сам, защото е идиотско да мислиш подобни неща. Повече от двайсет години се бори и борбата му е станала необходима. Той изпитва нужда да побеждава конкурентите, да налага волята си, да мълвят при преминаването му: „Ермантие, нали знаете, електрическите крушки…“. Длъжен е да признае обаче, че този отдих е приятен. Мина му желанието за самоубийство, изкушило го в клиниката, когато Лотие му беше казал:

„Клети ми приятелю, ще ви трябва смелост…“ Ако в този миг имаше подръка някакво оръжие, било и джобно ножче…

Някъде вляво трябва да има карамфили. Ермантие се навежда, души, протяга пръсти. Цветята наистина са тук. Не се е излъгал. Внимателно откъсва един карамфил. Ако в тази минута някой разхождащ се случайно спре пред желязната порта да го погледне, в никакъв случай не би допуснал, че този мъж в бяло, скрил очи зад слънчеви очила, е сляп. — Хипотезата е смешна, защото никой никога не минава пред портата, ала на Ермантие все пак му е приятно да си поиграе с нея. Иска да изглежда съвсем непринуден за невероятния разхождащ се. Той дъвче дръжката на карамфила и. сякаш внимателно разглежда цветния масив в краката си. Още едно странно усещане: когато сам не можеш да видиш, внезапно ти се струва, че си наблюдаван, и това е непоносимо. Ермантие тутакси се ожесточава, казва си, че сигурно прилича на някакъв глупак, дръвник, окаян тип. И точно поради тази причина не иска и да чуе за бастун. „Остава да тръгна и да прося!“ Във всеки случай биваше си го този номер с карамфила. Има от какво да е доволен. Пусна ръката си и хоп, право на него. Той дъвче горчивото стъбло. Всъщност, ако паметта ти е тренирана, можеш да минеш и без зрение. Лошото е, че обикновено човек не си спомня добре. А какво да кажем за самия него! С глава, винаги наблъскана с проекти, цифри, чертежи, той никога не бе обръщал внимание на декора на своя живот. Забелязваше единствено белезите на своето могъщество. Ето например лицата на неговите служители?… Установява, че му е трудно да си ги представи. Нещо по-лошо! Кристиан… Не може да я види ясно в съзнанието си. Ту си спомня лицето й, но тогава тялото е размито. Ту обратното — вижда със стъписваща яснота една жена, чиято глава е само сивкав овал…

Той плюе парченцата, отново закрачва. Тази туфа карамфили като да беше по-нататък. Но има ли някакво значение?… Той се разхожда, вече не страда, горещо му е. А там машините работят на пълни обороти, новите крушки излизат от конвейера. Те ще донесат милиони. Наистина може да си позволи тези няколко седмици отдих.

Ето чемширите, които засадиха отново. Нуждаят се от подкастряне. Ала кой да го направи? Във всеки случай — не Кристиан. Нито Максим. Юбер ли?… Та той сигурно през живота си не е хващал градинска ножица… Колкото до Клеман!… „Аз ще се опитам“ — мисли Ермантие. Дочува плющенето на водна струя. Наистина гаражът сигурно не е далеч и Клеман мие буика. Клеман спира водата.

„Добър ден, господине. Започва ли да свиква господинът?… Внимавайте, мокро е.“

Ермантие продължава напред. Изцапаните бели обувки, напръсканият с кал фланелен панталон си е грижа на Марселин. Нека Юбер да гледа къде стъпва. Ермантие приятелски докосва автомобила, плъзва ръка по лъщящите, както усеща, повърхности. Дланта му среща широката дръжка. Той отваря вратата и се настанява зад волана. Кожената тапицерия проскърцва. Той вдъхва мириса на метал и луксозни багажи. Вече не може да шофира — ето, само това истински му липсва.

— Клеман, оня ден, когато идвахме… Нямаше ли някаква малка повреда? Бях задрямал, но ми се струва, че спряхме за момент.

— Наистина. Но господинът може да бъде спокоен: нищо сериозно. Трябваше да се смени една свещ.

Ермантие запалва мотора и се заслушва в копринено мекия му шум на бавни обороти.

— Клеман, искам да ме държите в течение на всичко относно колата.

— Но… само за някаква си свещ… мислех…

— Не мислете, а изпълнявайте.

Ермантие спира мотора. Продължава да плъзга пръсти по волана, усеща благородния материал, на пипане като ахат, сетне излиза от колата. Няма смисъл от забранени мисли. Той предлага цигара на шофьора.

— Бих искал също сметките за гаража да не бъдат толкова огромни. Шестнайсет хиляди франка за месец юни, когато колата почти не е карана… а? Не е ли прекалено.

— Ама… нека господинът ме извини… Клеман заеква. Вероятно е изгубил наперения си вид на оперетен певец.

— А и сигурно не е било чак толкова… — добавя той.

— Как! Та нали подписах чека… Не, Клеман, разберете ме. Не ми е за парите. Искам само да ви обърна внимание, че животът продължава както преди… точно както преди!

— Да, господине.

— Та затова, когато се обръщате към госпожата, постарайте се да… е, разбирате какво искам да кажа.

Клеман си го изкарва на колата, шибайки я с ядни водни струи. Той пламва лесно и в миг позеленява от гняв. Тогава едното му око се притваря. Ермантие не си спомня точно кое. Капки пръскат лицето му. Ако Клеман не се овладее, способен е да го изкъпе от главата до петите.

— Господинът си въобразява, че съм крадец… Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени…

На Ермантие не му се спори. Отдалечава се.

— Не оттам — виква шофьорът. — Там е стената на гаража.

Ермантие е смразен. Вече не усеща слънцето, не чува осите. Връща се назад напрегнат, бесен, унизен. Много му прилича да прави забележки… Та после да си разбие мутрата като пияница в някакво препятствие… Препятствие, което може би не съществува… Което може би не съществуваше.

Той спира. Не, все пак… Клеман не би дръзнал. Нали го познава добре, и то отдавна. Клеман е невъздържан, не му мисли много. Но да се подиграва с един… С един недъгав, защо да си спестява думата!… Ермантие не може да помръдне. Отново го е сграбчил страхът, страхът от стената… О, колко нелепо! Той се страхува, страхът пълзи в мускулите му, а пред него няма нищо: къщата е поне на трийсет метра. Дали пък Клеман не го наблюдава откъм завоя на алеята. „Не оттам! Там е стената на гаража…“ Никога вече Ермантие не би могъл да му дава заповеди. Лястовици с писък се стрелкат над градината, а някъде много далеч вие сирена. Лятото изведнъж е помрачено. Нямаш ли очи, нямаш авторитет. За да командуваш, трябва да гледаш. Да гледаш така, както той умееше. Веднага отстъпваха. Сразени отвътре. Клеман пръв, със своите пози на красавец, издишаше.

Ермантие прави крачка, втора. Колко тежко е това голямо тяло. Голямо беззащитно тяло. На кого ли би могъл да се осланя, за да прекосява завода? Ще има нужда от водач. Честно казано, дали самият Ермантие, ако беше работник, би уважавал един сляп директор? Но откъде се пръкват тези отровни мисли? Как да не разбере, че са си били там и само са изчаквали удобния момент! И все някой ден ще е принуден да ги погледне в лицето, е, така да се каже…

Ермантие се устремява към къщата. Но не напредва много бързо. Само така му се струва и неволно протяга ръка напред. Лекичко мърда пръсти, сякаш развързва стотиците, хилядите опънати нишки, които преграждат алеята. Вътре в къщата е по-уверен, защото всеки предмет вместо загадка му предлага ориентир. Стените, истинските стени го защитават. Когато не е принуден да търси пътя си, отново става господарят.

Кракът му опипва колебливо пред верандата, стъпалото сякаш е заледено.

— Не се бавихте много — казва Кристиан.

— Ах, тук ли сте!

Изненадващи са тези гласове, избликнали изневиделица, които ви приковават на място насред нескончаемия ви монолог! Ермантие вече уверено прекрачва прага. Шезлонгът му е там, вдясно от вратата. Той го открива веднага и се настанява, обляга глава. Само да протегне ръка и ще усети грапавата ракитова повърхност, чашата и гарафата, оставени на масата. Никакви неприятни изненади. Тук е хладно. Ермантие се отпуска.

— Предполагам — прошепва той, — че сте останали заради мен?

Тя плете. Той чува сложното притракване на куките. Тя сигурно брои бримки, защото не отговаря.

— Не се смятайте задължена да живеете като затворница — продължава той. — Това, че аз не искам да виждам никого, не е причина…

— Та ние едва сме пристигнали — отвръща Кристиан.

Той замълчава. Харесва му пъргавото стрелкане на куките, което едва нарушава тишината. Креслото на Кристиан проскърцва от време на време, когато тя кръстосва крака. Ето ги двамата, съвсем близо един до друг: биха могли да разговарят, ако имаха какво да си кажат. И просто защото мълчанието се проточва, то му се струва враждебно.

— Вземете колата и идете до Сабл — предлага Ермантие. — Вие обичате тези разходки… Не бих искал да ви развалям почивката.

— Максим пристига след един час.

Наистина! И Клеман ще отиде да го посрещне в Ла Рошел.

Ермантие бе забравил брат си.

— Питам се защо настоява тази година да прекара юли с нас — рече той.

— Ами за да ви развлича. Не се държите добре с него, Ришар. Ето момчето отказва двумесечен ангажимент в Ла Бол, а вие…

— Двумесечен ли? Че защо два месеца?

Креслото скърца и ръката на Кристиан ляга върху ръкава му.

— Хайде, бъдете разумен. Сигурен ли сте, че ще можете да се върнете в Лион през август?

— Да, разбира се. Дори бих могъл да се върна веднага. Какво има? Та аз не съм болен.

— Не, зная. Поне не видимо.

— Какво? За какво намеквате?

— Чуйте ме, Ришар, вместо да избухвате… Вие сте излекуван, така е. Но прекарахте нервен шок… страхотен шок… И професор Лотие ни предупреди няколко пъти… „Никаква умора… При най-малката депресия — пълна, абсолютна почивка.“

— На мен не ми е казвал нищо подобно.

— Сигурно. Не е искал да ви плаши… е, да ви безпокои безпричинно. Но…

— От какво по-точно се опасява?

— О, нищо определено. Само казва, че при тежко сътресение на мозъка трябва да се внимава много. Искаше да ви остави под наблюдение, да… Юбер се възпротиви.

— Е, да, нали му е ясно, че не би могъл да се справи съвсем сам!

— Колко сте несправедлив, Ришар! Юбер каза дословно следното: „Познавам устойчивостта на Ермантие. Два-три месеца край морето в семейна среда и ще бъде напълно възстановен.“

— Аз пък ще му пиша на Лотие.

Ермантие се спира. Да му пише! Надига се в шезлонга, подпира брадичка на пестници.

— Ще се върна след един месец, след месец! — повтаря той, а някакъв глас му нашепва абсурдния въпрос: „Ако бях работник, щях ли да уважавам един сляп директор?“

Не издържа и се изправя.

— Изобщо не си давате сметка. Никой не иска да разбере.

— Заканите на картела ли ви плашат?

— Картелът ли!?… Та кой ти мисли за картела. Става дума за крушката. Тя представлява милиони и милиони… При условие че бъде лансирана както трябва, особено в чужбина. При условие че се закупи ново оборудване. При условие че съм там, аз. Аз!

— Ново оборудване ли?

— Ами да!

Но какъв смисъл да настоява, да й обяснява. Старата кавга ще пламне отново. Тя ще го упрекне, че поемал прекалени рискове, че правел прекалено амбициозни сметки. Нима вече за малко не бил провалил всичко. И ако не бил Юбер, ако той не бил внесъл капитали… Да, по дяволите, всичко това му е известно! Знае, че фирмата бе спасена от Юбер. Знае, но ще отговори, че Юбер не е спасил нищо, че е само мъртва тежест, че е претенциозен некадърник. Тя пък ще го нарече горделивец, мегаломан, който жертвува всички заради апетита си. Пак добре, ако не му припомни любовниците, сякаш мъж като него можеше да се задоволи с една-едничка жена, жена с отпусната плът и претенции на интелектуалка! Винаги стигаха дотам. Станеше ли дума за пари, изливаха до дъно всичките си прежни озлобления, които, незаличими, упорито изплуваха, все по-хапливи. Само че никога вече не можеше да има последната дума. А понечи ли да си тръгне, някой глас ще му викне: „Не оттам! Има стена!“

— … Чуй, Кристиан…

— О, безсмислено е. Виждам, че лудостта отново започва!…

Как е възможно да имаш толкова леден, толкова злобен глас? Сърди му се заради онова, в което се е превърнал: човек, когото трябва да водиш за ръка, да храниш, да наглеждаш като хлапе. Тя, която не може да понася децата и която навярно е родила Жилберт по невнимание. Ала тя му се сърдеше и преди. Поради хиляди смътни причини: защото бе завършил института, а не Централната школа за промишлено-приложни изкуства като първия й съпруг, защото баща му беше ковач, а майка му ходеше да чисти по домовете. Всъщност — защото той беше от друго тесто. Тя често използва една странна дума, за да изрази всичко това и много други неща. Нарича го самоук. Бедната Кристиан! И той от своя страна леко я презира. Че е рязък, рязък е. Може би дори груб. Но вече има зад гърба си десетина патентовани открития. Неук е, така е. Ала твори. Те да не му досаждат с глупави заяждания.

— Тя, моята лудост, носи пари — обади се той след известно време. — Видяхте ли моята крушка?

— Да.

— Е, и не ви ли харесва?

— Нищо не разбирам. А и не в това е въпросът. Смятате ли, че моментът е подходящ, за да се поемат рискове?

— Сериозно ли смятате, че съм извън играта?

— Не. Но извън строя, временно неспособен за голям удар. Не съм инженер, ала имам достатъчно ум в главата си, за да разбера, че онова, с което искате да се захванете и което поставя на карта толкова интереси, не се импровизира. Необходими са пътувания, срещи с много хора, проучвания, бдителност. Вие няма да издържите. Не упорствувайте, Ришар. Ако можехте да се видите…

— Добре, добре. Стига.

— Отслабнали сте… По-добре да ви се каже истината. Във ваш интерес е.

— О, в мой интерес. Може би в моя полза се опитвате да ми докажете, че с мен е свършено?

— Сякаш, бедни ми приятелю, се опълчвате срещу самия себе си. Познавате ли много хора, способни да се върнат на работа пет месеца след злополука като вашата? Хайде! Не можете да ми посочите нито един. Жив сте и това не е малко.

Той заобикаля масата и търси вратата на хола.

— Къде отивате? — разтревожено пита Кристиан. Не е ядосан. Просто е решил да пише на Лотие. Да изиска от него да му каже истината като между мъже. Лотие може да сгреши. И сигурно греши. Не ставаш слабоумен, само защото една граната ти е отскубнала очите. А и ако Лотие е имал да казва нещо, не е трябвало да се обръща нито към Кристиан, нито към Юбер.

Ермантие изкачва излъсканото дъбово стълбище. Стаята му е там, първата вляво. Спят в отделни стаи от злополуката насам. Той се затваря, пали цигара, сваля сакото, вратовръзката си. Съвсем уверено се насочва към работната си маса пред отворения прозорец. Морето е там, зад дюната, покрита с остри треви. Кристиан, дето толкова е загрижена за здравето му, още не си е направила труда да го заведе на плажа. Вярно, че ако му предложи, той ще откаже. Но би се чувствувал по-малко мрачен и тромав. Сяда, вади лист хартия и преценява колко трудна е задачата. Има ли мастило в писалката? Опитва перото върху опакото на дланта си и лизва кожата. Разпознава киселеещия вкус на мастилото.

Драги ми Лотие…

Няма начин да разбере дали буквите не се застъпват, дали думите не изскачат от реда. Взема линия, поставя я напреки на листа, за да има някакъв ориентир.

Пиша ви от нашата вила Бурин…

Но спира объркан, усетил, че перото му стига вече десния край на листа. Буквите, които изписва с такива усилия, сигурно са неразгадаеми. Драсканици на душевноболен. Лотие ще бъде ужасен. Той упорствува обаче, дръпва малко по-надолу линията, повдигайки я, за да не размаже мастилото, продължава.

Чувствувам се в отлично здраве…

За нещастие повдига ръка, търсейки фразата си, и вече не знае къде свършва току-що написаният ред. Откъде да продължи? Най-сигурно е от по-долу. Челото му плувва в пот. Дланите му също са мокри, но, опита ли се да ги избърше, няма да знае къде е и ще трябва да започва всичко отначало.

Жена ми обаче твърди…

Сякаш писалката води ръката накъдето поиска. Ермантие е залепил нос о листа като късоглед. Шумно си поема дъх през три-четири думи.

… че все още трябва да се внимава много.

Да можеше да прочете какво е написал. Мисълта му бяга. Вече е забравил началото на писмото. Ами пликът! Не се бе сетил за плика. Представя си ужасния почерк, чудовищния разкривен надпис, осеян с капки мастило. И кой би се съгласил да пусне подобно писмо? Клеман ли? Марселин? Та нали ще стане за смях. Тогава Кристиан? Не, достатъчно сцени. А и Лотие не е вече в Лион. Нали обикновено през юли е на почивка в Швейцария.

Ермантие смачква, извива, скъсва листа. Значи трябва да чака! Сваля очилата си, прокарва кърпичката си по мъртвите орбити, които смъдят от потта. Леко опипва челото, слепоочията си. Край. Вече не страда. Чувствува се както преди, с бистър ум и пълен с енергия. Тогава от какво се опасява Лотие? Шокът бе страхотен, спор няма. Сякаш главата му избухваше, пръсваше се на огнени отломъци, изпаряваше се в заслепяващ като светкавица блясък. Дни наред беше отнесен, безпаметен, като огромна маса бездушна плът. Сетне трябваше да слепва миналото си късче по късче. Паметта му се беше превърнала в нещо като албум с разбъркани снимки. Но хората от Морван имат здрави глави. И неговата бе устояла. В рода Ермантие не са свикнали да правят истории за някой и друг удар по чутурата. Вярно, злополуката дойде в лош момент, точно след преумората от тази зима, преминала в изтощителна работа над крушката. Очевидно не е лесно да си всеки ден в добро настроение, а какво да кажем, щом си неспокоен по характер и склонен към мрачни мисли. Никой обаче не хвърля на боклука, на гробището за старо желязо един четиридесет и шест годишен мъж под предлога, че бил сляп!

Ермантие отблъсква масата. Не бива да предъвква безспир все същите тревоги. Дали пък неврастенията, депресията, както казва Кристиан, не е именно това? Пипнешком се отправя към леглото, изтяга се лениво, По цял ден да бездейства и да се шляе, не, не приема такава жалка съдба. Завърта копчето на новия радиоприемник, един огромен Филипс, инсталиран в стаята му, и сменя, прозявайки се, станциите. Все музика? Нищо не разбира от музика. Прозява се отново. Все пак е леко изморен. Преди малко Клеман каза нещо. странно: „Може би други би трябвало да бъдат обвинени.“ Но точно това ли каза? Джазови ритми сменят певицата. Ермантие дреме. Много, много отдалеч чува глас, който съобщава метеорологичния бюлетин... "Размито движение на въздушния поток от запад… превалявания в Бретан и Вандея…" — Докато си помисли, че метеоролозите отново са сбъркали, и се унася… но внезапно очите му се отварят. Той вижда улици, градини, багри.

Сънува.