Лицата на мрака

XII

Ермантие се облече съвсем безшумно, като с една ръка придържаше стола, на който бяха дрехите му, нестабилен поради леко неравните си крака. Предпазливо седна на леглото, за да не заскърцат железните пружини, мушна краката си под чаршафа и придърпа завивките до брадичката си. Ако минеха, щяха да помислят, че спи. Но обикновено не идваха на проверки. Съседът отдясно нещо се оплакваше, говореше бързо и прегракнало, въртеше се, като понякога удряше юмрук или лакът в тънката стена, която ги разделяше. Този отляво мърмореше тихичко някаква протяжна литания. Дали пък по цели нощи не се молеше. На всеки четвърт час биеше часовник. Чуваше се глухо прищракване, проскърцващо раздвижване на механизма и ударът върху камбанката отекваше невероятно чист, плътен, меланхоличен, с нещо нежно и утешително. Ермантие, неподвижен под завивките, броеше четвъртините. Болеше го бедрото, където му бяха сложили инжекцията. Сърбеше го, но не биваше да помръдва. Впрочем в негова полза беше да си почине възможно най-добре и той се опитваше да се отпусне, да не мисли за нищо, да прогони всяко неспокойство. В един часа ще стане. Свикваше с тези дълги будувания. Вече се бе научил на търпение…

Изчака тишината, едва нарушавана от ударите на часовника, да стане плътна и равна като спяща вода. Тогава се надигна полека, отмахна завивката, изправи се на крака. Стъпките му прошумоляваха по линолеума като отлепяща се хартия. Милиметър по милиметър отвори вратата, ослуша се. Сигурно коридорът беше слабо осветен, но кому щеше да хрумне да надзърта в коридора в такъв късен час? Той излезе. Ето. Направи го. Можеха да го видят. Никой не дойде. Моментът беше добре избран. Онази вечер бе сгрешил да тръгне рано, прекалено рано. Все едно да се хвърлиш в устата на вълка. Този път чувствуваше, че късметът щеше да го съпровожда. Нямаше да го хванат толкова лесно!

В края на коридора беше стълбището. Дотам пътят не представляваше никаква трудност. Подът беше покрит с нещо гумено, което поглъщаше и най-малкия шум. Колкото до стълбището, сигурно извеждаше в преддверие. Щеше да види, като стигне долу. Ермантие не знаеше дали е на втория или на третия етаж. Как би могъл да знае това? Стисна парапета, решен да не го изпуска, докато не стигне партера. После щеше да потърси кухните — по миризмата. Защото трябваше да избягва главния вход. Стигнеше ли до сервизните помещения, все някак щеше да се оправи, да открие я прозорец, я служебен вход. Някъде тръгна асансьор. Ермантие чу плъзгането на кабината. Качваше се и по превключването разбра, че е спряла на горния етаж. Сетне желязната врата се затвори тихо, езичето щракна. Нямаше как да разбере накъде е поела излязлата от асансьора личност. Каучуковата настилка не заглушаваше единствено стъпките на Ермантие. Заслиза по-бързо и парапетът се изсули от ръцете му. Вече нямаше парапет, нямаше стъпала. Беше стигнал преддверието. Сигурно в другия му край имаше стъклена кабина за пазача. Щяха да го повикат. Но не. Всичко изглеждаше пусто, изоставено. Пристъпи, опитвайки се да се ориентира. Може би под стълбището щеше да открие някакъв проход.

Леко докосване по рамото. Толкова неочаквано, че сърцето му едва не се пукна от стресването.

— Ancor voi! — прошепна някакъв глас. — Siete incorriggibile! Via, venite.3

Бяха го хванали. Чувстваше се прекалено слаб, прекалено нещастен, за да се съпротивлява. Защо да се бори като предната нощ? Жената щеше да извика за помощ. И отново щеше да бъде сграбчен, отнесен, затворен, замаян с инжекции.

— Оставете ме да си отида! — примоли се той… Тя не разбираше френски. И отново поде, малко по-високо, на своя бърз език, търкаляйки р-тата като камъчета.

— Ricoricatevi. Non siete cattivo!4

Бутна го напред, изтегли някаква решетка и той я усети съвсем близо до себе си в кабината на асансьора.

— Аз не съм болен — заобяснява той, като наблягаше на всяка дума и говореше силно, сякаш е глуха… — Не болен! Трябва да си отида.

Асансьорът се плъзгаше. С меко разклащане спря на първия етаж.

— Andate fuori!5

— Но нали ви казвам, че трябва да си отида. Нямат право да ме държат тук против волята ми.

Тя хвана ръката му и той се примири. Но по целия път по дългия коридор повтаряше безнадеждно:

— Аз съм Ришар Ермантие… Ермантие… Електрическите крушки… Ришар Ермантие… Тя влезе в стаята след него, заключи.

— Spogliatevi.6

— Какво?

— Spogliatevi.

И понеже не разбираше, тя захвана да му смъква сакото. Тогава той послушно сам се доразсъблече. Мъжът зад преградата продължаваше да хленчи. А този отляво не беше спрял да реди молитвите си.

— Vi mandero il medico di servizia.7

Разбра думата: лекар. Вероятно щеше да позвъни на дежурния лекар. Толкова по-добре. Той поне може би щеше да се съгласи да го изслуша. Легна в леглото, но остана подпрян на лакът, като въртеше глава по движенията на сестрата.

— Ето виждате ли — каза той. — Изобщо не съм нервен. Уверявам ви, нямам нужда от инжекции. Искам само да телефонирам… телефонирам…

— Telefonate?

Тя повтори думата, после се разсмя и положи дланта си на челото му.

— Не, не — извика Ермантие. — Не съм луд, хайде. Знам, че всички тук ме смятат за луд. Но, господи, има ли все пак някой в тази болница, който да ме разбере!

— Non parlate piu. Riposatevi.8

Ермантие се изтегна по гръб, недоволен, че е издал раздразнението си. Тя щеше да отиде да разкаже на доктора, че е имал криза или нещо от този род. И отново щяха да му инжектират бог знае какви упойващи средства, та да мирува. Как да им вкара в главите, че времето напредва и няма минутка за губене? Вратата тихо се затвори.

— Via, che cosa ce?9

Беше докторът. И той като другите имаше глас на певец, който сякаш припяваше любезности. Сестрата словоохотливо отвърна нещо и ръката на лекаря стисна китката на Ермантие.

— Не съм болен — настоятелно рече Ермантие. И заотделя ядно думите:

— Не съм болен. Искам само да ме изслушате!

— Avete gaa parlato a interprete.10

— А, вашият преводач! И той не говори френски по-добре от вас… При това беше убеден, че не съм с всичкия си.

— Bisogna dormire. Domani quando sarete piu quieto, tornero!11

Направи усилие, изрече на френски „утре“ и се получи смешно.

— Моля ви, докторе — извика Ермантие. — Утре ще бъде много късно… Те ще дойдат да ме вземат… Не бихте искали да ме убият, нали! Но ако утре ме отведат, съм загубен… Разбирате ли… Загубен!… Изпратихте ли писмата ми?

Той разтърси ръката на лекаря.

— А? Писмата ми?

— Si si … le sue lettere sono partite.12

— Само че докато се намесят… Вижда се, че не ги познавате. Те са способни на всичко! Трябва да ме задържите тук, докато свърши съдебното разследване.

И сериозно, натъртено, за да привлече вниманието на доктора:

— Вашата полиция… разбирате ли… Полиция… Трябва вашата полиция да се свърже с френската, да извършат проверки, да призоват свидетели, хора от Лион… Те ще ме познаят. И ще потвърдят, че са искали да ме изкарат мъртъв.

— Si, parfettamente!13

Ермантие почувствува, че мъжът отговаря каквото му падне, че дори не го слуша. Сестрата разместваше някакви дрънчащи неща. Миризмата на етер го предупреди, че се готвеха да го упоят с инжекция.

— Почакайте!… Почакайте!… Ще говоря по-бавно. Нали виждате, спокоен съм… С разсъдъка си… като вас… като всеки друг… Къщата, където бях затворен, съществува… Не съм я измислил.

Те го наблюдаваха от двете страни на леглото, може би под впечатление на искрения му тон.

— Тя се намира на брега на морето — продължаваше той. — Автомобилистите сигурно са ви посочили мястото, откъдето са ме прибрали. Е, добре, преди да ме блъснат, да съм ходил най-много един час. Изминал съм не повече от четири километра. Четири!

И показа с пръсти, прибрал палеца си.

— Минах през борова гора. Веднага след това трябва да има бензиностанция. После пътят се спуска, струва ми се, и минава през тунел, точно преди вилите, заобиколени с ограда…

Лекарят прошепна нещо на сестрата.

— Искате ли други уточнения? Къщата е край село, защото чувах камбаните. Да проверят в регистрите в кметството. И в гробищата, гроба… Ришар Ермантие… 1902–1948…

Сестрата повдигна чаршафа. Той го дръпна спокойно, но твърдо.

— След малко. Още не съм свършил. Трябва да знаете всичко, защото това е една отвратителна история. Когато дойдат, ще започнат отново с лъжите си, както лъгаха и мен… Но накрая успях да възстановя истината!

— Via, e tempo di dormire.14

Този път докторът не беше доволен. Все още се опитваше да бъде любезен, но Ермантие отгатваше, че бърза да отиде да продължи прекъснатия си сън. Ермантие се остави да му сложат инжекцията. После сестрата подпъхна завивките му и седна край него, докато докторът проверяваше пулса му. Трябваше да бърза да говори, докато още бяха тук. Трябваше най-вече да им докаже, че не е озлобен.

— Нали разбирате, те не са истински престъпници. Юбер винаги си е бил жалък безволев тип. А Кристиан! Тя искаше само да се откажа от завода… Ето защо ме заведоха в чужбина, държаха ме в уединено място, където не познавах никого, където никой не ме познаваше. Достатъчно им беше да ме изкарат мъртъв във Франция. Някой ваш чиновник трябва да е издал фалшив смъртен акт. Те бяха богати с моите пари. Можеха да купят когото си поискат…

Докторът оттегли ръката си.

— Не, не си отивайте. О, знам какво си мислите, че си съчинявам всички тези истории. Но когато ги арестуват, ще бъдат принудени да признаят и тогава ще се уверите, че не съм се лъгал.

Главата на Ермантие натежаваше върху възглавницата. Не можеше да мръдне тялото си, а зад челото му се стелеше някаква мъглица, макар да усещаше мисълта си бистра. Фразите се навързваха от само себе си и вече беше сигурен, че лекарят и сестрата го слушат с интерес. Вероятно вече разбираха в едри линии неговия разказ. Във всеки случай не помръдваха. Но бяха тук… Нямаше как да са излезли. Че и кога? Ермантие се изсмя, без да чуе смеха си. Не се чуваше и да говори… ала устните му се мърдаха, обясненията му продължаваха.

„Нали разбирате, докторе… Юбер пътуваше много. Та му е било лесно да открие вила, подобна на нашата къща във Вандея. Всички летни къщи си приличат. А и за пет месеца, нали, имаш време да зазидаш прозорци, да пробиеш врати… Построяваш веранда, гараж… Пренасяш покъщнината, слагаш тапети и измамата е пълна… Колкото до градината! Достатъчно е да прокараш алеи, да очертаеш лехи, да донесеш цветя. Дори прасковката… В деня, когато забелязват липсата й, отиват при един градинар — и готово. Толкова лесно е да баламосваш един слепец, да го накараш да повярва каквото си искаш!“

Езикът на Ермантие се заплиташе. Той беше забравил лекаря и сестрата. Гледаше навътре в себе си, където сред кошмарите и сънищата блестеше истината. Дори вече не изпитваше нужда някой да го слуша. На себе си разказваше своето нещастие. И все се връщаше към същата точка.

„Един слепец! Че какво е един слепец… Казваш му, че пътуването е продължило осем часа, както обикновено, когато всъщност е траяло десет или дванайсет. Казваш му, че е имало малка повреда, за да обясниш краткото чакане на границата. Митничарите? Нима ще будят един заспал инвалид? О, добре го бяха измислили. Ермантие вече не беше страшен. Той, шефът, съпругът, беше обезвреден. И ако откриеше нещо, ако вземеше да протестира, ако искаше да се върне в Лион, тогава… Какво?“

Ермантие се разтревожи. Не чу ли гласове? Опита се да протегне ръка, да докосне сестрата, която сигурно беше съвсем близо на стола си, но ръката му остана неподвижна.

— Започвате да ми вярвате, нали? — изломоти той с натежал език. — Ами Максим? О, Максим! Обещали са му пари, много пари…

Той потрепери и устата му се затвори, но друг глас в него продължаваше:

„Максим… Добро момче… Той не е знаел какво прави. Ако беше знаел… о, не! Беше един истински Ермантие… А и нали умря… И тогава никаква нужда от фалшив смъртен акт, никаква нужда от опасни съучастници… Има един мъртвец за погребване… И това съм аз! Аз!“

По подутата брадичка потече слюнка. Викът изкрещя вътре в него:

„Докторе! Вече нямат друг избор!… Трябва да ме убият, сега… Не им позволявайте да влязат… Чувате ли ме? Чувате ли ме?“

Сигурно забеляза в обгръщащата го мъгла някакъв успокоителен знак, защото притихна и се отпусна настрана. Нощната лампа осветяваше могъщия му профил и един ъгъл от отдавна опустялата стая. В съседство молитвата бе замлъкнала.

Директорът на болницата галантно се наведе над ръката на Кристиан, поздрави Юбер. Погледът му се върна на Кристиан, красива, парфюмирана, великолепно облечена. Дълго им говори, с много ръкомахания. Напразно се опитваше да изглежда състрадателен, тъмните му очи се смееха. Устните му непрекъснато оголваха ослепително бели зъби.

— Какво казва? — прошепна Юбер.

— Казва, че Ришар продължава да е много неспокоен. Непрекъснато му правят инжекции. Тази нощ отново се е опитал да избяга.

Директорът бръкна в едно чекмедже и подаде на Кристиан няколко писма. Тя сви рамене и ги връчи на Юбер. Последният леко пребледня, когато прочете адресите, изписани с търпелив, ужасяващ почерк До Господин Министъра на правосъдието До Господин Прокурора на републиката Директорът притискаше ръцете си една в друга и продължаваше да говори невероятно бързо. Кристиан му отвръщаше спокойно, със сериозно лице.

— Какво казва? — повторно попита Юбер.

— Не трябвало да отвеждаме Ришар. Ришар не бил опасен, но все пак ни съветва да го изпратим в болнично заведение.

Тя взе отново писмата и тъжно ги скъса едно по едно. Директорът натисна звънец и нареди нещо на една секретарка. После с леко кимване покани Кристиан и Юбер да го последват. Прекосиха хола и се озоваха в подножието на стълбището. Две сестри прикрепяха горе Ермантие. Юбер навиваше и развиваше ръба на шапката си. Кристиан гледаше слепеца, който слизаше бавно, затъпен от упойващите средства. Много бързо попита нещо директора и той потвърди с категоричен тон.

— Преведете! — рече Юбер.

— Каза, че Ришар в момента не бил напълно на себе си и сигурно щял да заспи в колата.

— Да побързаме! — прошепна той.

Той избърза пред сестрите и отвори вратата, която извеждаше в малка градина. Кристиан говореше кротко на Ермантие, който беше навел глава, тежко отпуснат в ръцете на двете жени. Клеман скочи да отвори бързо вратата. Портиерът дойде да помогне да качат болния в колата. Кристиан благодареше, пъхаше банкноти в дланите, бъбреше още с директора. Моторът работеше. Тя се настани между Юбер и своя съпруг.

Тогава Ермантие протегна ръка през вратата, сграбчи сакото на директора. С изкривено от усилието лице се мъчеше да каже нещо и пръстите му отчаяно се вкопчваха. Директорът любезно, отправяйки последна усмивка към Кристиан, се освободи от тази упорита ръка и в момента, когато колата тръгваше, се наведе към Ермантие, събра малкото думи на френски, които още си спомняше, и каза с напевния си глас:

„С госпожата… оздравявате… скоро оздравявате!“