Лодкарят от Илинойс

Нощно посещение

Настъпи непрогледна нощ. На черното небе блещукаха само звездите, ала те дори не можеха да се огледат в мътната река, над която след залез-слънце мъглата се бе сгъстила още повече. Нашата лодка се намираше толкова близо до брега, издигащ се над нея на около шест стъпки, че едва ли бе възможно да бъде различена откъм насипа, а той пък я скриваше напълно от погледите на онези, които минаваха по пътя.

Хората от лодката престояха на брега около час, набраха си портокали, смокини и нарове, без да ги е грижа дали е забранено или не, и се завърнаха на борда едва с настъпването на тъмнината. Но след като приключи кратката си разходка, Стария не бе напускал повече лодката.

Времето минаваше. От време на време откъм негърското село до тях долиташе меланхоличната мелодия на някоя кратка песен, с която се смесваха отделни гласове, изпълняващи църковен химн. Междувременно лодкарите се бяха оттеглили вече в своите койки, скрити под москитовите мрежи. След смрачаване и при почти пълното безветрие насекомите така хапеха хората на палубата, че почти бе невъзможно да се издържи горе. Но въпреки всичко старият Поулридж безстрашно седеше на носа на лодката заедно с дакела, изпускаше гъсти кълба дим от късата си лула, изваждайки я само за малко от устата си, за да се заслуша в долитащите откъм брега шумове. Изглеждаше, сякаш очаква някого, и тъкмо когато тъпчеше за четвърти път късата си глинена лула с фино нарязания силен тютюн, от издигащия се над него речен бряг се отърколиха бучици пръст. Дакелът тихо изръмжа.

Търговецът бързо извърна глава, но иначе остана да седи неподвижен на мястото си на носа на лодката чак докато долови, че някакво доста тежко тяло се пързулна надолу по брега и стъпи на дебелата дъска, спусната от лодката към сушата.

— Ей — подвикна тогава Стария, — кой идва?

— Пссст! — прекъсна го предупредително приближаващият се човек, който и да беше той, и търговецът се усмихна сам на себе си.

— Кой си ти? — попита Поулридж с приглушен глас, щом късният посетител се добра щастливо до палубата. Същевременно той успокояваше кучето си, което ръмжеше все по-силно, и напразно се опитваше да различи в тъмнината чернокожото лице.

Обаче негърът не се впусна в обяснения горе на палубата. Дори и през нощта той не считаше, че се намира в безопасност на открито и толкова близо до брега. Зад насипа, висок около девет стъпки, много лесно, напълно безшумно и незабелязано можеше да се промъкне наблизо някой подслушвач, а вероятно този хитрец не искаше да се излага на подобна опасност.

— Слез долу — прошепна той и после, без да се бави, очевидно запознат с конструкцията на такива лодки, се плъзна надолу по няколкото стъпала, водещи към малката каюта.

Търговецът остана още известно време на палубата. Едва след като видя, че по брега всичко остана спокойно, той бавно се изправи, огледа се още веднъж и после каза на малкото седящо до него куче, което го следеше внимателно: „Внимавай, мое малко юначе, добре внимавай!“ — след туй последва негъра във вътрешността на лодката. Но щом се озова долу, той не обърна веднага внимание на своя късен гост, а извади от едно малко чекмедже кибрит, запали лампата на масата и едва тогава се огледа за негъра, който се бе облегнал до вратата, стиснал сламената шапка с двата си огромни юмрука. Все още не можеше да разпознае лицето му, докато не засенчи с длан доста ярката светлина, та да не го заслепява. Сега тя падаше изцяло върху чернокожия.

— Аха, Соломон — каза той, поздравявайки роба, — идваш в такъв късен час, момчето ми? Е, как живя през изминалото време?

— Благодаря, масса, благодаря — каза човекът. — Твърде зле, ама кво да се прави… не можал дойде по-рано. Масса Хуф се промъквал навсякъде между колиби.

— Масса Хуф ли? А кой е масса Хуф?

— Надзирателят… цял сатана. Кога тук спре лодка, винаги толкоз внимава, че нещастен негър да не може никога има някакво удоволствие. Масса Поулридж, по широк свят живее много лоши букра1.

— Хмм, да, момчето ми… може и да си прав — каза Стария, — и вашият мистър Хуф, както го нарече ти, не ми изглежда да е от по-добрите. Но я ми кажи какво носиш?

— Тази вечер нищо — прошепна предпазливо негърът, — а дали не може дойде някой от брега?

— Не бой се — каза търговецът, — моето малко куче е легнало горе на палубата и само да се мерне нещо непознато, веднага ще вдигне шум.

— Добре… тази вечер не нося нищо — повтори чернокожият, вече напълно успокоен, — обаче призори дойдат моите две момчета заедно с три или четири още и донесат провизии. Масса Поулридж донесъл обещано уиски, нали?

— Повече, отколкото можете да изпиете, Соломоне — засмя се търговецът. — Ей там вътре има трийсетина бурета истинско мононгаелауиски. Ще ви стигне ли?

Чернокожият показа два реда зъби, по-бели от полирана слонова кост.

— Много добре, масса. — Той кимна доволно сам на себе си. — Съвсем много добре, Соломон и Самбо донесат стомни и буренца.

— Буренца ли? Хей, съкровище мое, да не би да си мислиш, че ще ви наточа толкова уиски ей така? На север то поскъпна поне с по петдесет цента на галон и ако вие не можете да ми предложите нещо прилично, ще предпочета да си го задържа тук на борда.

— Нещо прилично? — повтори учудено Соломон. — Масса знае, ние носим кокошки, яйца, плодове на хикория, сладки картофи.

— Да, знам, знам, обаче особено много искам прасенца — каза търговецът. — За тях имам достатъчно храна на борда и мога да ги продам изгодно по-надолу по реката.

— Но прасенца тъй квичат — рече Соломон страхливо.

— Квичат ли? По дяволите! — засмя се търговецът. — Ще съумеете да се справите с тях тъй, че да не вдигат излишна врява.

— Да, лесно се каже — да се справи с тях — измърмори Соломон, — но прасе страшно независимо животно и квичи кога си иска, все едно дали него хване за уши или за опашка, а масса Хуф дочуе ли квичат прасета, веднага довтаса, също като опашатия.

— Ами къде спи масса Хуф?

— Има доста път оттук, точно пред негърски колиби, в малка къщица с веранда — отвърна Соломон с лукава усмивка.

— Е, виждаш ли, момчето ми — каза търговецът. — Горе-долу тъй си го представях и затова спрях на брега толкова нагоре, та да можете да минавате през гъстата портокалова горичка с всичко, което вземете. И тъй, не забравяй прасенцата! Още преди разсъмване ще бъда на крак и ще ви дам каквото пожелаете. Имате ли пари?

— Пари? Да, масса, но малко. Сип има пари и Луси… Луси много… хитро момиче тази Луси, ама зло… много зло… кога умре, няма отиде на небе.

— Това ни е безразлично, момчето ми — каза търговецът, — но я да ми изпратиш утре по обед жените, които имат пари, и да им кажеш, че съм донесъл чудесни кърпи и панделки, а и много други хубави неща. Може би ще успеят да дойдат утре и след работа, а?

— След работа не става — каза Соломон, поклащайки замислено глава. — След работа масса Хуф не пуска никого навън, особено пък момичета. По-добре на обед, но трябва всичко прави бързо. Време за почивка само един час. А сега трябва вече си върви… хмм… ами уискито тоз път много ли хубаво, а, масса?

— Ще го опиташ, стари приятелю — засмя се търговецът, — и после ще се погрижиш за другото както трябва, нали?

— Разбира се, масса, разбира се — възкликна негърът доволно ухилен, а североамериканецът взе шишето, което стоеше до него, и една металическа чаша от полицата и я напълни до половина с жълтеникавата течност.

Предвкусвайки очакваната и тъй дълго липсвала наслада, негърът направи малко несръчен, но затова пък толкова по-сърдечен поклон, после взе металическата чаша, която търговецът побутна към него, и тъкмо се накани да отпие от нея, когато горе кучето залая. Изплашен, той отново я остави и погледът му се впери в белия, който също се заслуша внимателно в идващите отгоре звуци. Ето че в този момент кучето замлъкна и Поулридж каза:

— Я си изпий най-напред уискито, а после ще видим какво му става на моя дакел.

— Ако това масса Хуф — прошепна слисано негърът, — той убие нещастен негър, ако завари през нощта тук на чужда лодка.

Той отново наостри слух, но после взе чашата, опита нейното съдържание и след това наведнъж я изпразни в зажаднялото си гърло.

За търговеца бе също от голямо значение да не открият още отсега негър на борда му. Приключеше ли сделките си с тези хора, получеше ли от тях онова, което желаеше да получи, е, тогава му бе все едно дали надзирателят ще разбере, че им е продавал от забраненото уиски. Ако не го заловяха на място, че върши тази търговия, никой нищо не можеше да му стори, а преди да се залови някой съд с цялата работа, той щеше просто да развърже въжето и отново да плава надолу по реката. Ето защо Поулридж с няколко думи предупреди Соломон да остане долу кротко и спокойно, докато той самият се огледа горе. После мина малко напред в лодката до едно място, където, изправеше ли се, половината му тяло се подаваше над палубата и можеше да я огледа. Не му се щеше изцяло да се изкатери горе, понеже долу Соломон седеше до шишето с уиски, а на Поулридж хич не му се искаше да го оставя сам с шишето.

Междувременно кучето съвсем не се бе успокоило и макар че не лаеше, все още ръмжеше тихо и ядовито. Без съмнение на брега не всичко беше наред. След като каза на кучето си няколко окуражителни думи и се завърна в каютата, Поулридж посъветва негъра да поизчака малко, преди отново да стъпи на сушата. Обаче Соломон настояваше, че трябва да се върне, за да пристигнели нещата на борда още преди зазоряване, защото по това време масса Хуф сигурно нямало да им попречи.

— Даже и сега да се крие нейде отвън — засмя се самодоволно негърът, — не вреди. Соломон също тъй умен като букра. Нека стои горе, докато хване негър!

— Соломоне, какво мислиш да правиш? — попита учудено търговецът, когато негърът без повече приказки се приближи до масата и духна лампата. — По дяволите, какво става сега?

— Отива на суша, масса — изкиска се негърът, — гуд бай! Соломон отново тук преди зазоряване.

С тези думи той се измъкна от каютата като змия, надвеси се предпазливо над ниския борд на лодката, без тялото му да се показва над горната палуба, и в следващия миг бе вече във водата. Той изчезна толкова безшумно в нея, че дори застаналият до него янки не успя да долови никакъв плясък и колкото да се навеждаше и взираше подир него, от чернокожия не се видя и следа. Той заплува надолу по реката под водата. Впрочем, ако тази вечер действително бе имало някакъв човек на брега, то той изобщо не се появи и Поулридж се отправи към постелята си, за да бъде сутринта навреме на крак.

Този вид търговия му беше вече известен и затова бе спрял с лодката си на такова място, че да не е много далеч от негърското село, а съседките гъсталаци да дават най-добрата възможност на чернокожите незабелязано да се доберат до неговата лодка. Тази възможност бе използвана от тях, и то как! Призори надомъкнаха всевъзможни неща, които или са били заделяни за някой подобен случай, или пък съвсем бързо са били откраднати от околността. Ако не ги заловяха на местопрестъплението, нямаше защо да се страхуват от разкриване, понеже белият щеше да отнесе с лодката си всичко, което можеше да свидетелствува срещу тях.

Най-подходящото време за целта им бе около три часа сутринта. В четири часа първата камбана вече будеше негрите и макар че надзирателят не започваше веднага да се занимава с тях, винаги съществуваше опасност да ги разкрие и издаде някой от тъй наречените „гончии“ или помощник-надзиратели, които бяха почти винаги също негри. Не можеха да се надяват на снизходителност от тяхна страна. Колкото и безмилостен да беше „масса Хуф“, неговите помощници го превъзхождаха в безсърдечната си жестокост.

Впрочем Поулридж вършеше покупко-продажбите заедно с жена си — несъмнено и нейните очи бяха необходими, за да наблюдават иначе тъй несръчните ръце на негрите. Мисис Бетси Поулридж бе тъкмо подходящата личност за подобна работа и не бихме посъветвали никого от чернокожите да посегне с нечисти мисли към кой да е от намиращите се наоколо предмети. А освен това тя несъмнено имаше истинско котешко зрение, понеже ако самата тя пълнеше някакъв съд в полумрака, царящ в ниското помещение, то никога не разливаше навън даже и капчица, като същевременно очите й гледаха към съвсем друго място. И никой не биваше да й носи кльощави кокошки или патки, ако не искаше да му се смъкне цената наполовина, но каквото и да станеше, тя никога не повишаваше тон. От начало до край сделката се провеждаше почти шепнешком и хората, спящи в другите части на лодката, долавяха гласовете, обаче не можеха да разберат за какво става въпрос. Впрочем това хич не ги и интересуваше. Знаеха, че Стария върти тайно търговия с негрите и че прави чудесни сделки. Докато лодката оставаше на котва край някоя плантация, те самите имаха свободно време и което беше най-хубаво, Стария не се скъпеше с уискито. Ами тогава защо им трябваше да се бъркат в неща, които не ги засягаха?

Този път негрите се предпазиха от неприятна изненада не чрез постове около лодката, а като поставиха свои хора направо пред жилището на надзирателя. Щом там се размърдаше нещо, уговореният сигнал щеше да ги предупреди и тогава те винаги щяха да успеят да се доберат до гъстата портокалова горичка, преди някой от нощните пазачи да успее да се появи на брега, дори да е с най-бързия кон.

Но колкото и основателни да бяха подозренията на надзирателя, че въпреки уверенията на капитана в лодката имаше уиски, той толкова повече разчиташе на страха на робите от самия него. Под заплаха от най-тежки наказания предната вечер отново им бе забранено да се качват на борда й, освен ако не бъдеха изпратени, и надзирателят смяташе, че никой от тези обесници няма да се осмели да се опълчи срещу заповедта му. Освен това сутрин те спяха като порове.

Все пак той се лъжеше, ако негрите искаха да станат, можеха да го сторят съвсем спокойно. Още повече че ставаше въпрос да се запасят с уиски и тютюн за по-дълго време — не се случваше често лодки да спират на брега заради тях и да се излагат на опасността от някое наказание. Те надомъкнаха всевъзможни съдове: стомни и буренца, кратунки, тенекиени кутии и просто всичко, каквото бяха успели да докопат в бързината. Също като пчели към кошера си те прелитаха до лодката и обратно, докато най-сетне Соломон, един от най-дейните измежду тях, даде сигнала за оттегляне. Тъкмо в този момент отсреща над гората изплува зорницата и на тях им остана време колкото да се доберат до колибите си и да скътат на безопасно място спазарената стока, преди да е станал някой от гончиите и да е забила омразната утринна камбана. След един час всички трябваше да отиват на работа.

Междувременно мистър Поулридж и жена му също бяха потънали до гуша в работа — подреждаха и настаняваха получения жив товар така, че да не пречи. Потеглеха ли отново по реката, североамериканецът щеше да изнесе птиците на палубата, обаче отсега не биваше да го прави, за да не привлече съвсем ненужно вниманието на надзирателя. Ето защо се налагаше за животните да се отдели и подреди някакво място в долното помещение, където и без това имаше вече достатъчно бурета, чували и сандъци. А когато на сутринта хората станаха от сън, всичко бе вече в пълен порядък, та дори им беше сложена и закуската. Стария им бе казал, че след нея ще имат свободно време да скитат на воля по брега, тъй като искал да остане на същото място на котва.

Не бе необходимо да им се повтаря два пъти едно и също и отначало хората тръгнаха да се разхождат бавно покрай брега, а после поеха нагоре по един напречен път, водещ към разположената по-назад гора и блато. Там мислеха да изгърмят по няколко куршума по алигаторите. Та нали подобни хора почти винаги имат пушки на борда, пък и повечето от тях са ловци.

Само Джек, лодкарят от Илинойс, остана в лодката, за да си пооправи дрехите. Беше си избрал местенце в надстройката на носа, за да не бъде изложен твърде много на слънчевите лъчи, станали вече доста горещи. Вярно, че това място беше уж запазено всъщност за търговеца или по-скоро за неговата жена. Но Джек, един добър, честен и услужлив момък, бе станал неин любимец и имаше правото на някои неща, които тя не би разрешила на другите. Той й правеше подпалки за огъня, поправяше огнището, когато бе необходимо, и освен това най-често имаше щастие в лова. Когато спираха на брега и той навлезеше в гората, рядко се завръщаше, без да донесе див пуяк или дори елен или най-малкото тлъст опосум. На всичко отгоре никога не противоречеше — нито на нея, нито пък на нейния мъж, а това беше качество, което тя особено много ценеше.

Ето защо Джек си седеше удобно долу в лодката, а горе на палубата търговецът се разхождаше насам-натам със своя „гост“. Беше дошъл надзирателят на плантацията, за да обсъди със собственика на лодката една „работа“ и да сключи сделка за бали памук, за която нямаше нужда да научава никой друг освен тях двамата. В хода на разговора се разбра, че достопочтеният надзирател бе натрупал доста хубав запас от „лична продукция“, както се изрази сам, в някаква малка къща на около две мили по-надолу по реката. Всъщност това не бе нищо друго освен крадена стока от неговия господар, за която сега той се опитваше да измъкне от търговеца най-добрата възможна цена.

Наистина и двамата не знаеха, че Джек се намира на борда, но едва ли биха се стеснявали от него. Лодкарите никога не се интересуват от онова, което върши техният капитан на сушата, нито пък от сделките, сключвани на самата лодка. Ако търговията върви добре, толкова по-хубаво и за тях, защото после техният „старец“ ще бъде по-щедър с „материала“, както обикновено наричаха уискито. Освен това пътуването им се заплаща на месеци. Свободните дни, през които те се скитат безделни по сушата и могат да се позабавляват, се заплащат също както и останалите. Те са чиста печалба за тях.

Джек се занимаваше усърдно с работата си и не се интересуваше много-много от водения над него разговор. Обаче нямаше как да не чува по-голямата част от него, та само от време на време безмълвно поклащаше глава — по света се скиташе толкова многобройна измамническа паплач.

— И аз бих искал да бъда плантатор тук — промърмори той под носа си. — Негрите крадат трохите, надзирателят краде на едро, а каквото остане, го прахосва господарят. Дяволите да ги вземат тези крадливи мошеници и тяхната търговия с хора! Хвала на Северните щати, на нашата действително свободна, щастлива страна! Тук, в кървавия Юг, трябва да си или куче, или търговец на роби, а аз нямам особено желание да бъда нито едното, нито другото.

— За какво нямаш желание, Джек? — попита мисис Поулридж, която бе чула последните му думи, и се приближи до него.

— Да си кърпя отново жакета, ако още веднъж ми се скъса — отвърна безизразно Джек, изправи се и поразтърси дрехата, за да й придаде по-приличен вид. Никак не бе необходимо жената да узнае какво мислеше той за търговията и че изобщо бе дочул разговора.

— Джек, а няма ли да слезеш на сушата?

— Ами, разбира се, мадам — засмя се младежът, — само че не искам хората да ме виждат в този изпокъсан такелаж. Наистина, би трябвало да се срамувам от негрите, на които поне дрехите на гърба им са здрави. Нали винаги когато ги бият с камшик, ги принуждават първо да си събличат ризите?

— Псст, Джек — рече жената и вдигна предупредително пръст. — На сушата бъди предпазлив с подобни забележки, понеже тук, в робовладелческите щати, ха си е отворил някой северняк устата по този въпрос, ха са се нахвърлили веднага върху него. Веднъж в Ню Орлиънс присъствувах на такова нещо и бих предпочела да ме преследва глутница гладни вълци, отколкото бели от Луизиана, тръгнали на лов за някой аболиционист.

— Хмм, мога да си го представя! Но нали все пак се намираме в Америка и един бял, при това поданик на Съединените щати, се надявам, че има правото да говори открито, без да се бои.

— За всичко, каквото пожелаеш — отвърна бързо жената, — но за бога, само не и за нещо, което засяга робството. През последните години тук озлоблението срещу Севера непрекъснато нараства и в крайна сметка хората от Юга не без основание се опасяват, че многото приказки биха могли да насъскат чернокожите против тях. Казват, че тук-там даже били разкрити съзаклятия сред негрите, а когато бяхме миналата година пак тук на юг, един следобед обесиха на отвъдния бряг… седем броя. Заловиха и един бял, който в някаква кръчма бил казал ей тъй между другото, че това било ужасна жестокост и че чернокожите също били хора като нас. Боже справедливи, как го подредиха тоя нещастник! Първо го измъкнаха навън и го биха, докато му се затвориха и двете очи, после го съблякоха съвсем гол, намазаха го от глава до пети с катран, след туй го овъргаляха в перушина. И в такова състояние нещастният човек се видя принуден да избяга в гората, защото накрая се канеха и да го обесят.

— Но той не е бил американец! — каза Джек, на когото кръвта бе нахлула вече в главата от гняв и възмущение.

— Не е бил американец ли? — рече жената. — Разбира се, че беше! Роден на територията на Чичо Сам също като теб и мен. А на всичко отгоре, ако не се лъжа, беше и от същия щат, от който си и ти — от Илинойс. Да, да, Джек, ти още не познаваш южняците, доколкото знам, за пръв път слизаш надолу към Южна Америка2. В такъв случай внимавай особено много в това отношение. Хич не обръщай внимание на онова, което виждаш, та нали не можеш да го промениш, а особено пък не разговаряй с никой негър за робството. Мисля ти доброто, повярвай ми — даже и някакъв безразличен въпрос на тази тема може да те забърка в най-страшни разправии, ако стигне до ушите на някой бял.

— Чудна страна! — промърмори Джек навъсено. — Обаче в едно съм сигурен: не бих искал да живея в нея и ще бъда щастлив едва когато отново се намеря на север. Но ако чернокожите тук спокойно търпят побоищата, а са седем на един спрямо белите, тогава така им се пада и не заслужават нищо по-добро. Струва ми се обаче, че е времето ще поумнеят и тогава къде-къде бих предпочел да се появя тук в черна кожа, нежели в бяла.

С тези думи той пъхна ръце в разтворената си връхна дреха, нахлупи ниско старата си, силно пострадала сламена шапка, препаса патронташа, нарами карабината си и бавно се отправи към сушата, за да прекара днешния ден в пълно спокойствие и леност. Дакелът, който се бе привързал към Джек особено силно, заситни, клатушкайки се, подир него.