Лодкарят от Илинойс

Соломон

Все още нямаше причина да се страхува за своята безопасност. Сали беше достатъчно бяла, за да не възникнат подозрения у когото и да било, че в жилите й тече негърска кръв, освен ако не я познаваха лично. Обикновено у квартеронките остава само едно по-тъмно оцветяване на ноктите, издайнически известяващо произхода им. Но и то е толкова незначително, че би направило впечатление само на някой внимателен наблюдател, самата Сали знаеше това и би могла да се предпази от подобно разкритие.

Джек обаче не можеше да заспи въпреки неимоверното напрежение през последната нощ, въпреки възбуденото състояние, в което се бе намирал непрекъснато. За пръв път ясно осъзна опасността, на която се излагаше, едва сега, когато се озова сред хора, в чиито ръце би бил безнадеждно загубен само ако научеха нещичко за случилото се през изминалия ден. Докато бе траяла възбудата, тя бе потискала всяка друга мисъл у него освен мисълта, как да се изплъзне от преследвачите. Но сега, когато се бе поуспокоил и не го застрашаваше вече непосредствена опасност, кръвта му се охлади и той започна да премисля. Попаднал сред робовладелческите щати на параход, който в този момент, пъхтейки, бързо го отнасяше все по̀ на юг, той всяка минута бе изложен на опасността някой да разпознае момичето или пък да се усъмни в произхода му. В такъв случай или трябваше да се откаже от нея, или… да даде обяснение за присъствието й тук. Джек не желаеше първото, нито пък можеше да стори второто, а навлечеше ли си веднъж някакви подозрения, беше загубен. Настъпващият ден неизбежно щеше да разкрие тяхното успешно бягство, както и убийството на надзирателя, а макар и да не изпитваше никакви угризения на съвестта относно смъртта на последния, знаеше много добре, че около нея щеше да се вдигне страшна шумотевица и вестниците щяха да разпространят вестта заедно с точното описание на избягалото момиче с най-голямата възможна бързина.

На всичко отгоре никога досега озлоблението на Южните щати срещу Севера не е било по-голямо. Никога досега робовладелците не са бдели тъй строго над своите въображаеми „права“, както през последните месеци. Страшно сурово наказваха всички негри, срещу които се появеше и най-малкото подозрение, че таят метежнически замисли. С най-голямо усърдие се преследваше всичко, което можеше да има и най-незначителна връзка с дейността на противниците на робството в Севера, и в почти всички по-големи градове на Юга се провеждаха събрания за взаимно подпомагане на робовладелците с всички налични сили и средства в борбата им срещу Севера. Джек бе чувал тези неща още преди тръгването им от Северните щати и с болезнена яснота си припомни предупреждението на Стария да се пази и да внимава в името на бога, за да не бъде обесен.

В никакъв случай нямаше намерение да продължи да пътува надолу по реката повече, отколкото бе необходимо. И както се оказа, още с настъпването на деня щеше да му се предложи удобен случай да си избере място за слизане на брега. Много добре му бе известно, че единствената по-сигурна закрила на първо време можеше да се намери само в някой по-голям град. И когато научи от един от моряците, че при изгрев-слънце ще достигнат Начес, най-значителния град в щата Мисисипи, той реши да слезе там заедно с момичето. Не бе възможно все още новината за избягалата робиня да е стигнала дотам, а всеки ден, та често и по три-четири пъти на ден от един такъв град той щеше да има възможност да вземе някой пътуващ нагоре по реката параход.

На зазоряване излезе от каютата си човекът, който имаше задачата да огледа и провери стоките, предназначени за Начес, както и слизащите там пътници. Джек му се обади преди всичко, за да си заплати пътуването.

— Ха! — възкликна учудено оня, когато разбра какво иска от него младежът. — Ами къде се качихте?

— При последното спиране на брега, там, където натоварихте дърва — отвърна Джек, който знаеше много добре, че не съществуваше никаква опасност, ако кажеше истината. — С жена си бях на гости на моя брат и сега се връщам у дома. Живея в Начес.

— Аха! — измърмори само човекът, който не видя в думите му нищо необичайно. Подобни неща ставаха всеки ден. — Значи такса за двама, за вас и за жена ви, така ли?

— Да, за двама ни.

— Е, дайте общо два долара — гласеше отговорът. — Ако се бяхте качили още от Виксбърг, трябваше да платите три.

Джек брои парите, получи квитанция и събуди Сали, за да не пропуснат спирката. Когато стъпиха безпрепятствено на брега, Джек веднага влезе в една немска странноприемница, разположена в подножието на хълма, тъй като искаше да избегне всяка възможност за среща с каквито и да било познати. Единствена пречка им създаде намирането на самостоятелна стаичка, но най-сетне и това им се удаде. Така бегълците бяха в безопасност и Джек с мъчително нетърпение зачака появяването на първия параход, пътуващ нагоре по реката. Но параходът все не идваше и не идваше!

През целия ден той многократно се изкачва по Наческия хълм, за да погледне надолу по реката. Но колкото и често да минаваха параходи по нея, колкото и много да бяха срещали самите те пътем, толкова по-пуста изглеждаше в този ден Мисисипи. Дори и да се чуеше някой параход да пухти, той винаги слизаше надолу по реката.

Така Джек прекара нащрек цялата нощ. Само от време на време оставаше при нещастното момиче да го поуспокои, защото то вече примираше от панически страх. Времето минаваше, а при бързината, с която подобни новини се разпространяваха из щатите, можеше всеки миг да се очаква да почне тяхното издирване.

Най-сетне Джек изпадна в такава страшна възбуда, че щом видеше нейде двамина тайно да си шушукат или пък само някой да го погледнеше въпросително, макар и случайно, сърцето му започваше да бие по-бързо и на няколко пъти едва не се издаде сам.

И най-сетне, най-сетне, когато изгряващото слънце позлати къщите по хълма и лъскавите стъкла на прозорците им започнаха да хвърлят отражения от неговите лъчи, по реката се зададе широк и мощен параход — от онези, които плават редовно между Ню Орлиънс и Сейнт Луис. Всички те спират и в Начес, за да слязат и се качат пътници, да разтоварят стоки, а понякога и да вземат някакъв товар за Севера.

Впрочем, ако новината за случилото се бе достигнала вече до Начес и ако търсеха бегълците и в този град, Джек знаеше много добре, че на пристана ще има поставени полицаи, които да оглеждат слизащите и качващите се пътници. Колкото дръзко и безстрашно да посрещаше всяка ясно видима опасност, толкова по-сковаващо му въздействува сега тази — неизвестната. Това положение на несигурност, в което се намираха, го бе обезсилило съвсем и когато влезе в стаята при Сали, за да я изведе, колената на момичето се подгънаха разтреперани, защото смъртнобледото му лице я бе накарало да си помисли най-ужасното.

— Открити сме! — възкликна тя и скри лице в дланите си. — О, не крийте от мен — преследвачите са по следите ни!

— Но, дете, знаеш ли как ме изплаши! — рече младежът и сам усети как се разтреперват и неговите колене. — И не говори толкова силно! Тези стени са тъй тънки, а достигнат ли подобни думи до уши, до които не бива да достигат, това би могло да бъде гибелно за нас! Успокой се, ела, все още не се е случило нищо, което да ми дава повод да си мисля подобни неща. Но и ние самите не трябва да губим кураж. Никой не бива да разбере по лицата ни, че се боим от нещо. Едва тогава можем да се надяваме всичко да мине добре. И тъй, горе главата, момичето ми! Твоето бягство вече показва, че имаш решителен характер. Довърши докрай започнатото. Само след няколко дни ще бъдем в безопасност.

— Тогава да тръгваме — каза момичето, съвземайки се с усилия, — имате право… няма да ви разочаровам.

Джек видя как миловидните й, замъглени от сълзи очи го поглеждат усмихнато и този поглед сякаш възвърна предишната дръзновена смелост в сърцето му. Той забрави съществуващата за самия него опасност и загрижен само за прелестното същество, предоставило се на неговата закрила, почувствува, че има необходимата сила, за да довърши започнатото дело. Дори и слабоволевите хора биват обзети от своеобразно, непознато чувство на сила, от едно твърдо упование, когато към тях обърне очи за помощ някой още по-слаб човек. А колко по-възвисен трябва да се почувствува от това усещане един млад и енергичен момък, свикнал на опасности още от юноша, разколебал се само за миг. Ръката му стисна още по-здраво вярната карабина, която отново преметна през рамо, и когато момичето закрачи редом с него към парахода, погледът му беше твърд, макар и тайно изпитателно да оглеждаше всичко наоколо.

Пресрещаха го само непознати хора с безразлични лица, но уловил момичето за ръка, той с мъка си проби път до палубата, провирайки се сред страхотната блъсканица от зяпачи, които винаги се натрупват при пристигането на някой параход сред носачите на багаж и слизащите пътници.

Впрочем Джек не бе пропуснал да вземе всички предпазни мерки и добре бе използвал свободното си време в Начес, за да прикрие по момичето всичко, което би могло да бие на очи. Твърде широката рокля на добрата достопочтена мисис Поулридж бе заменена с друга, вече по мярка на Сали. Ново боне предпазваше лицето й както от слънчевите лъчи, така и от любопитните погледи на тълпата, а леки ръкавици скриваха издайническото оцветяване на ноктите.

И ако отначало, преди да бяха огледали всички пътници около тях, за да се убедят, че са заобиколени само от непознати, те изпитваха твърде неприятно усещане на борда, после то отстъпи място на едно друго чувство — чувство на по-голяма сигурност. Веднъж само да останеше плантацията зад гърба им, да можеха да се измъкнат от непосредствената близост на най-опасните си врагове, тогава най-тежкото щеше да бъде преодоляно. Наистина Джек се бе надявал още предишната вечер да вземат някой параход, пътуващ нагоре по реката, тогава те биха минали през онази тъй опасна за тях местност още през нощта и на зазоряване тя щеше да остане далеч зад гърба им, но пък такива големи плавателни съдове като този, на който се намираха сега, много рядко спират при самотни плантации. А това намаляваше опасността и за двамата. Но каквото и да ги застрашаваше, те нямаха никаква друга възможност да се доберат бързо до свободните щати.

„Кралицата на Запада“, както се казваше параходът, се бореше с всички сили срещу силното течение на Мисисипи и докато Сали си избра едно тъмно ъгълче в средната палуба, Джек се отправи към предната палуба, за да огледа хората, които се намираха там.

От откритата предна палуба, където беше първият етаж на каютите, в момента слизаше възрастен господин, който бе пожелал да бъде свален на брега при следващата плантация. Прислугата, обслужваща каютите, го следваше с багажа му. Междувременно моряците бяха приготвили отстрани на парахода лодката, в която той след малко се качи. Докато моряците го откарваха на брега, машините на парахода работеха на бавен ход, достатъчен, за да не може течението да повлече надолу плавателния съд. Така огромният параход застана почти неподвижен във водата.

В същото време по реката се спускаше малка флотилия от тежки търговски лодки и екипажите им работеха усилено, за да избегнат парахода, който нямаше възможност да се приближи повече до брега, понеже газеше поне пет-шест метра.

Джек бързо огледа търговските лодки. Не беше лесно да ги различиш една от друга, всички сковани по един и същ начин от груби нерендосани дъски, с еднаква форма и само някои от тях по-големи, а други по-малки. И много трудно би могло да се отличат една от друга, ако този или онзи собственик не изрисува нарочно по продължението на лодката бяла или червена ивица или пък не постави някакво флагче.

До кормилото на първата лодка, която бързо се спускаше по реката, стоеше мъжка фигура, приличаща отдалеч на стария Поулридж. Обаче лодката беше с широка бяла ивица, а нямаше никакво флагче. Следователно не можеше да е неговата. Погледът на Джек бързо се отмести вече към другите лодки, когато на първата се появи малко кученце и започна да лае по пухтящия параход.

— Дакелът! — неволно възкликна високо Джек и веднага след това разпозна своя стар капитан.

— Хей, лодката! — извика той ликуващо от предната палуба и Поулридж, който току-що с все сила бе извил кърмата на своя плавателен съд, за да мине свободно покрай парахода, сега бързо се извърна по посока на вика.

— Хей, как е на борда? — подвикна им Джек, скачайки върху ниския парапет. — Всички добре ли са?

— Джек! Да пукна, ако не е той! — изкрещя Бил.

— Джек! — извика ликуващо Стария, който също го разпозна и размаха шапката си за поздрав. — Ура! Момче, всичко наред ли е?

— Всичко е наред! — изкрещя в отговор Джек, докато лодката бързо преминаваше покрай него.

— Чудесно… чудесно — кимна старият човек, а Бил като че ли се накани да изреве едно силно „ура“. Но дори и действително да бе имал подобно намерение, той все пак навреме се опомни и всички размахаха шапки за поздрав към своя другар. В същото време Стария подвикна нещо под палубата на лодката си и изведнъж се появи и достопочтената мисис Поулридж. Бяха отминали вече доста надалеч, за да му извика нещо, но тя развя за поздрав някаква стара кърпа, грабната набързо отнейде, и не престана да маха, докато параходът не пое шумно отново срещу течението. След няколко минути лодките изчезнаха.

Неколцина от екипажа на парахода бяха гледали как лодкарите ликуващо поздравиха пътника. Такива сцени се случваха много често, понеже тези хора се спускат по течението на реката с непохватните си плавателни съдове, а после се завръщат обратно в родния си край още с първия параход. Съвсем естествено беше да се поздравят стари познати, срещнали се случайно.

Но срещата зарадва Джек не само заради това. От една страна, беше радостен, че можа да извика на другарите си последно „довиждане“, а от друга — защото се убеди, че лодката е в безопасност, че не е била повече преследвана или ако е била, то не са я открили. Следователно не е било възможно да я подведат под отговорност заради закрилата, дадена през онази вечер на избягалата робиня, макар и за кратко.

Впрочем за по-голяма сигурност старият Поулридж бе свалил своето флагче и бе изрисувал на лодката си бяла линия. Така че разпознаването й измежду стотици други плаващи по реката лодки, бе почти невъзможно или поне страшно трудно. Между другото той хич не се беше бавил там горе и във всеки случай правеше всичко възможно час по-скоро да се измъкне от района на тамошната плантация. По-надолу по реката нямаше защо повече да се бои за себе си, нали и преследвачите му знаеха, че квартеронката бе напуснала лодката му.

Джек бързо се върна на средната палуба, за да съобщи на момичето новината, че бе видял тъй познатата им лодка. После той още веднъж положи най-топли грижи за това същество, поверило се в неговите ръце, за да се чувствува то колкото е възможно по-удобно.

Запознат от доста дълго време с живота на борда на тези параходи, тъй като бе пътувал с тях неведнъж по Охайо и по горното течение на Мисисипи, лодкарят бе накупил в Начес какви ли не готварски съдове и провизии, които щяха да им бъдат необходими за около една седмица. Впрочем пресни хранителни продукти можеха да се купят из всички малки или по-големи градове нагоре по течението на реката, където параходът щеше да спира — Джек се зае със задачата да приготви обяда, нещо, което става много често на борда на параходите, и затова не направи никакво впечатление. Сали имаше възможността да остане скрита в своето ъгълче. Впрочем обядът се състоеше само от кафе и студен бюфет, следователно не беше трудна работа да се приготви и на Джек му остана достатъчно свободно време да излиза навън от време на време, за да се ориентира къде са. Та нали отново се приближаваха до онова място, където предната вечер през блатото се добраха до къщата и намериха убежище на борда на парахода.

Междувременно „Кралицата на Запада“ отново спря при една плантация, за да могат да слязат или да се качат някакви пътници. Джек обаче умишлено не се показа навън, защото не желаеше да се среща повече с никакви познати из тази опасна местност.

Впрочем престоят бе съвсем кратък и параходът продължи нагоре по реката, но по-близо до левия й бряг, на който се намираше къщата на дърваря, където ги бе извел през онази нощ техният път през гората. Наистина младежът бе огледал мястото само на несигурната светлина от високо лумналите огньове, но въпреки това той различи местността и сърцето му заби по-силно, щом видя пред себе си да изплува онази позната околност.

Много му се искаше да извика и Сали, да й покаже мястото, което бе свързано с толкова техни спомени, обаче голяма част от пътниците на средната палуба бяха потърсили в този жарък ден по някое по-прохладно местенце навън, в сянката на покритата част от палубата, още повече че долу непрекъснато гореше и готварската печка. А Джек се стремеше да избегне всяка излишна поява на Сали пред погледите на човешката тълпа.

Но този път не спряха. Параходът имаше на борда си дърва, които щяха да стигнат чак до вечерта. За кратко време минаха разстоянието, измъчило ги предния ден толкова много, защото трябваше да си пробиват път през гората. От борда Джек ясно различи откритото блато, което бе прегазил през онази нощ със Сали на ръце… а дали преследвачите не търсеха все още нейде отсреща следите му? При тази мисъл той се позасмя тихичко с чувство на превъзходство, но в същия миг брегът отново привлече вниманието му. Преминаваха близо покрай гората и малко по-нагоре се виждаше вече и островът, откъдето кануто бе започнало бягството си. Ей там беше тръстиковият пояс, през който с голяма мъка си бяха пробивали път… а ето къде започваше пясъчният нанос, зад който бяха потърсили убежище, там водата бе подмила стръмния бряг и смъкнала в реката отделни коренища. А там при ниско сведеното дърво с широката корона, разрошвана от мътните талази, трябва да беше мястото, където бе останала упорито на пост онази лодка, да ги изчаква, тогава…

— Там било, масса — внезапно прошепна тих глас край него и когато той се огледа изплашено, видя до себе си някакъв стар негър, който само с очи му направи знак да го последва.

Джек имаше чувството, че всичката му кръв се бе смразила, а крайниците му се бяха парализирали. А старият негър, без да му обръща повече внимание, закрачи бавно към другата страна на парахода, към нажежения от пламтящото обедно слънце коридор, избягван от всички пътници. Там нямаше никои и след като Джек последва чернокожия съвсем механично, без да бъде способен да разсъждава смислено, последният отново се обърна към него:

— Вие сте от лодка на масса Поулридж, нали?… Псст — предупреди го той, макар че Джек продължи да мълчи, неспособен да пророни и дума, — аз знае всичко… бил съм в лодка, къде вие на масса Хуф стреляли в чело с куршум тъй хубав, че той можал само да размаха малко ръце и ритне с крака. Никога не живял по-лош букра от него и нещастни чернокож на колене благодари на бог, че дявол взел лош букра… Соломон не издаде вас…

— Ама ти откъде се взе? — едва прошепна Джек, все още неспособен на някаква друга мисъл.

— По-скоро аз трябва тъй пита вас — отвърна негърът, като се засмя безшумно, — откъде взели вие… сигур страшно хитро подхванали неща, та още днес отново пътува оттук нагоре, сякаш идва откъм Ню Орлиънс. Аз съм тук с наша лодка, а двама мулати, помощници на надзирател, и Сципион седят отпред на носа и спят на слънце… всички те кат кучета изморени. А сега и най-хубавото: мастър също на борд.

— Твоят господар?

Соломон кимна широко ухилен, при което се видяха два реда бели зъби.

— Страшно би се зарадвал, ако знаел колко близо… — Соломон първо се огледа предпазливо, за да види дали някой не се е приближил зад него, и после тихо прошепна: — … до Сали.

— Ти видя ли я? — попита Джек изплашено. Негърът се засмя и намигна.

— Соломон не глупав… макар тя носи изискан рокля и боне, а и ръкавици имат кат знатен лейди. Но, боже, благослови туй дете! Те отнесли с нея тъй зле, че камък можел заплаче… масса Хуф и онез две женища, и Соломон предпочете жив одерат кожа, отколкото издаде нея.

— Ами ако някой от другите види момичето, някой от мулатите…

— Псст! — Соломон усмихнато поклати глава. — Тя видяла вече Соломон и знае, че той не издаде. Миналата година, кога Соломон бил болен, тя грижила за него кат дете и му носила хубав неща и затова масса Хуф нея бил. Е, най-сетне, той лежи там отсреща заровен. Не можем получи по-зъл надзирател от него…

— Но аз трябва да предупредя Сали.

— Няма защо. — Негърът го задържа. — Видяла вече Соломон. Соломон на нея леко кимнал и тя чевръст се мушнала в койка и спи сега с лице към стена.

— Ами ако господарят ти накара да претърсят парахода?

— Ха, глупости — изсмя се старият негър, — не сеща дори, че вие могли отидете толкоз далеч надолу, а пък сега вече отново минава оттук нагоре. Вчера, кога ние не намерили кану, Соломон не казал нищо, кат видял следа къде някой изтеглил кану нагоре по бряг. После продължили гребе нагоре към плантация, изпратили веднага вестоносец до господар, а труп оставили лежи на бряг. И докато бели полицаи с кучета влезли в гора да правят лов на Сали и букра, наша лодка с друг полицай се спуснала по Мисисипи — далеч, далеч надолу, и известили всички палестинци, и бели направили хайка из гора, и оставили постове при всички лодки по бряг. Но мастър дошъл с първи параход долу при нас и понеже не останал никой надзирател в негов дом, той сам трябвало се връща колкото може по-бързо. Обаче утре иска отново спусне надолу по река.

— Но ако ме познае някой от вашите хора?

— Ами — каза Соломон, поклащайки глава. — Не разпознае вас, ако не заедно със Сали. Един букра също кат всеки друг букра. Но вие влезе вътре, седне в някой ъгъл, нахлупи ниско шапка и спи. Никой не погледне вас, а след половин час ние вече стигне плантация.

— Сбогом, Соломоне — каза Джек, подавайки му ръка, — ти си славен и честен човек.

Негърът се огледа боязливо, преди да поеме подадената му ръка. После я сграбчи, стисна я сърдечно и след като бързо отдръпна своята, прошепна:

— Благодаря, масса, но ако някой види, че подава на беден черен негър ръка… тогава, о, голи, голи, каква тупурдия се вдигне! Поздрави от мен Сали, Соломон не бива при нея отива… нека й каже, че чернокожи мъже молят за нея и… масса се отнася добре с нея, нали?

— Като към моя сестра, Соломоне — сърдечно каза младежът.

— Бог благослови вас, масса… бог благослови вас! — прошепна старият негър, като стисна още веднъж бегло ръката на белия. — А сега да тръгва и сигурното си е сигурно.

Без да продума повече, той се извърна и се накани да се върне в закритото помещение на средната палуба.

— Хей, Соломоне? Къде си се сврял, нехранимайко? — извика тъкмо в този момент някакъв бял, който излизаше от средната палуба. Той имаше висока, яка фигура, облечен бе много елегантно в светли летни дрехи, на главата си носеше широкопола извънредно фина панамена шапка, а в ръката си държеше бамбуково бастунче.

— Ето мен, масса — извика Соломон. — Тъкмо връща, погледнал сал дали наша лодка здраво вързана.

— Аха — рече плантаторът и се обърна с лице към реката. — Бен, ела насам! Къде е Сципион? Идвайте тук, по дяволите, колко пъти трябва да ви вика човек. При следващата плантация искам да сляза на брега. Ще се справите ли после с греблата срещу течението?

— Много трудна работа, масса — каза Сципион, другият негър, сваляйки шапка със страхопочитание. — Точно там страшно силно течение.

— Хич не трудна работа, масса, Сип толкоз разбира от течение — увери го обаче Соломон, за когото най-важното бе господарят му и неговите роби час по-скоро да напуснат борда. — Само две места то малко по-силно.

— Добре тогава, щом спрат парахода, бъдете готови за работа!

— Само на две места малко по-силно, как не — промърмори Сип недоволно под носа си. — Ама ще види… само на едно място малко по-силно и туй място по целия ни път.

Сложил крак на напречната летва на парапета, подпрял лакът на коляното си, плантаторът стоеше на задната част от палубата, заобиколен от своите негри, за да изчака спирането на парахода.

Джек знаеше, че се намира пред господаря на Сали, и макар да не съществуваше опасността той да го познава, лодкарят не можеше да не се страхува от среща с някого от другите чернокожи. Наистина съвсем близо до колелото на парахода, защитена с предпазен навес, имаше още една врата, водеща към средната палуба, обаче там също бе възможно да срещне някой от току-що повиканите негри… Ами Сали… но нали тя бе видяла Соломон и бе предизвестена за заплашващата я опасност. За момента не му оставаше нищо друго, освен да прикрие самия себе си колкото може по-добре.

Заедно с тъй внезапно надвисналата над главата му опасност у Джек отново се породи неговото безстрашие и дързост. Ето защо, щом плантаторът се появи на тесния външен открит коридор, лодкарят спокойно го погледна, после бавно се обърна и облегнат на парапета, се зазяпа във водата. Той чуваше чернокожите да разговарят зад него и до него, чувствуваше как го докосваха, преминавайки покрай него, обаче не обръщаше глава ни наляво, ни надясно, а силно и невъзмутимо си подсвиркваше „Янки Дудъл“, американския национален химн.

Ето че изведнъж колелата престанаха да бият водата, разбунените талази, в които се бе загледал, се поуспокоиха и тежкият параход продължи да пори водите, тласкан само от собствената си инерция.

— Сип, я помага тук — подвикна Соломон, усърдно развързвайки въжето, с което стройната им йола бе завързана отстрани на широкия параход, — скачай долу, момче, помагай масса слезе в лодка!

Чернокожите чевръсто приближиха колкото бе възможно повече лодката под издадената навън кърма на парахода и докато двамата мулати, застанали горе, помагаха на господаря си да се спусне, отдолу двамата негри го подкрепяха, да не би да си удари крака в пейката.

Спокойно и невъзмутимо, без никаква дума на благодарност, плантаторът посрещна тази проява на услужливост, която се разбираше от само себе си, и хващайки се здраво за рамото на Соломон, запрескача пейките, за да стигне до меко тапицираната седалка при кормилото. Двамата мулати бързо го последваха, от борда им хвърлиха въжето и гласът на капитана извика на лоцмана:

— Go ahead!6

След сигнала за тръгване колелата пак заработиха, параходът отново се напъна срещу течението, а лодката се насочи към брега.

Соломон, който беше на задното гребло, хвърли поглед към средната палуба на парахода, но младият лодкар вече бе изчезнал от мястото си.