Лодкарят от Илинойс

Отплаването

— Охо! — подвикна Бил, който седеше горе на дигата заедно с един приятел, отдалечени от лодката на около стотина крачки. — Какво е това? Не прозвуча ли като сигнала на Стария?

— Да не го е прихванало нещо, та да иска още днес да пусне старото корито надолу по реката? — обади се друг.

— Всичко можеш да очакваш от него — каза Бил, — но тогава… действително, ето и второ изсвирване! — прекъсна се той сам и бързо скочи на крака. — Момчета, сигурно се е случило нещо, нека се качим на борда!

Лодкарите не се колебаха дълго и едва бяха стъпили на палубата, когато Стария ги попита с обичайното си спокойствие:

— Всички ли сте тук?

— Струва ми се, да — обади се Бил.

— Къде е Джек?

— Тук, сър.

— Добре. Прибирай дъската!

— Ще тръгваме ли?

— Да, душичке.

— Но вече се мръква — обади се един от хората, — а в тази тъмна доба вероятно ще налетим на онези дънери долу.

— Бил, можеш ли да завържеш това въже на дървото, заседнало ей там по-навътре в реката — попита Стария. — Вземи кануто. Тук сигурно ще се справиш с течението. Но ще ми направиш голяма услуга, ако малко побързаш.

— Мога, разбира се, че мога! — отвърна Бил, комуто се стори достатъчно зловещ фактът, че Стария изобщо го моли за нещо. Само за миг сграбчи въжето, хвърли го в кануто, което Стария отвърза, и в следващата секунда загреба към посоченото му дърво, здраво заседнало в тинята малко по-нагоре и по-навътре в реката. Ала бяха необходими доста усилия, за да се придвижи срещу течението нестабилното кану. Но Бил беше здравеняк и сръчен гребец и след кратко време се добра до един от клоните, по който не беше трудно да се покатери.

Щом се озова върху дънера, той обви около него донесеното въже и след като завърза другия му край за своето кану, с няколко удара на греблото отново се върна на борда. Целият екипаж се залови за въжето и затегли отвързаната от дървото на брега лодка нагоре срещу течението, докато изчезна всякаква опасност да налети на стърчащите по-долу дънери. После хората отново застанаха по местата си, а Бил се изтегли бързо с кануто по въжето до мястото, където бе завързано, развърза го и освободи лодката.

— Сега всички заедно!

Вдигнатите гребла едновременно се спуснаха във водата, кормилото заскърца, като принуди широкия нос енергично да се извие, и щом Бил се върна с прибраното въже и бързо се изкатери на борда, течението поде тежката лодка, отнесе я в открити води и тя се понесе пъргаво, незастрашена от никаква опасност.

В същото време Стария, който оглеждаше брега, забеляза как някакъв ездач препускаше по пътя покрай насипа в посока към плантацията. Не беше надзирателят, навярно полицаят. Подсвирквайки с уста и с подигравателна усмивка на тесните си устни, Стария бавно се извърна пак към реката.

Нощта вече се спусна наистина и от жилището на плантатора заблещукаха светлинки. Луната ги заливаше с лъчите си и ако не се приближаваха до брега и не паднеше мъгла, можеха да не спират през цялата нощ. Впрочем все още не биваше да оставят в бездействие дългите тежки гребла, тъй като течението сменяше посоката си точно към току-що напуснатия десен бряг, а на неколкостотин метра по-надолу от плантацията в реката се врязваше остър и нисък нос от брега. Минеха ли веднъж край него, нямаше вече от какво да се опасяват — очакваше ги открит и широк път по средата на могъщата Мисисипи.

Това беше много добре известно на хората, тъй като всички бяха плавали достатъчно дълго по реката и я познаваха почти навсякъде една и съща. Ето защо те с най-голяма готовност се заловиха за тежките гребла, докато кормчията се принуди да обърне носа на лодката почти към средата на реката.

Разбира се, Джек също като другите бързо последва заповедите на палубата и охотно изпълняваше задълженията си. Но докато другарите му оживено разговаряха по време на работата си, той не обелваше нито дума, а мълчаливо и тъжно гледаше към постройките, покрай които в тези минути се плъзгаше лодката им. Там той успя да различи градината, а тъмната група дървета бележеше мястото, където днес бяха били нещастницата с камшик. В този момент в някоя от онези малки схлупени къщици отсреща, които дори и сега се белееха в мрака със своите светли зидове, лежеше тя със сломено от позор и мъка сърце, една робиня, предоставена на произвола на тираните… Но робините могат да се купят от техните господари. Ами ако той самият продадаше малкото си имущество, щом се върнеше у дома си, ако превърнеше в пари всичко, което му принадлежеше, и после я освободеше? Тази внезапно породила се мисъл прониза сърцето му като с кинжал и тъй ненадейно изплувалата надежда го накара да потръпне силно. Ех, ако можеше да се появи пред нея и да я отведе като своя собственост… или не, да я изведе свободна в широкия свят и това нещастно дете за пръв път в живота си да има правото да бъде щастливо…

— Внимавай, Джек, внимавай! — извика му предупредително Стария откъм кормилото и го изтръгна от сладките му мечти. — Човече, съвсем забрави греблото. Едва когато отминем ей онзи нос, ще можете да си отпочинете на воля.

Джек здравата се изплаши и отново натисна греблото с всички сили така, че еластичното дърво се огъна под напора му. Стария обаче не гледаше вече към него, погледът му се взираше в някакъв светъл предмет, отделил се от тъмния бряг.

— Някакво кану или лодка се приближава към нас — каза Бил, показвайки на Стария с греблото напред, — ей там зад самия нос, капитане.

— Забелязах го вече, Бил — отвърна Поулридж. — Само ми се ще да знам какви ли са им намеренията. Да не би да идват насам?

В този момент откъм брега право към тях бързо се отправи малко тясно кану и Бил каза полугласно:

— Да бъда проклет, ако вътре не седи някаква самотна женска!

Вниманието на останалите също бе привлечено от малката лодка, но те не биваше да спират да гребат, понеже се намираха близо до носа… още един хвърлей и щяха да го отминат. Междувременно кануто им бе пресякло пътя пред самия нос на лодката, но напразно се оглеждаха от другата страна да го зърнат. То не се появи там, а Стария не биваше да напуска кормилото, обърнато надясно, за да види какво е станало с кануто.

Ето че в следващия миг щастливо минаха покрай носа, като между него и десния им борд не останаха повече от петдесетина крачки. Там бе спрял някакъв ездач — на фона на по-светлото небе те можаха ясно да различат върху високия насип фигурите на коня и човека. Той им помаха с ръка и нещо извика, но не разбраха думите му.

— Какво каза тоя? — попита Бил и едва сега за пръв път остави греблото, като се извърна към Стария и избърса потта от челото и врата си.

— Не зная — изръмжа Поулридж, поклащайки глава, — пък и няма значение. Ако е искал да ни каже нещо, могъл е да го стори по-рано, докато все още бяхме на брега. Сега е твърде късно, след четвърт час ще сме по-близо до отвъдния бряг на реката, а това ще рече в щата Мисисипи. Ей там насреща е Мисисипи, нали, Бил?

— Разбира се — каза лодкарят, — и то поне още на трийсет-четирийсет мили далеч оттук. Но, по дяволите, какво стана с онова кану?

Стария почти бе забравил кануто, но в момента изви кормилото на другата страна, приближи се повече към лявата страна на лодката си и надзърна през борда.

— Мътните го взели! — промърмори той. — Ей го къде е — успоредно до самата лодка под първото гребло. Какъв ли вятър го носи насам и кой ли седи в него?

Той действително имаше право. Кануто бе спряло съвсем близо до тежката лодка, а в него се бе свила някаква светла фигура и не помръдваше, само се държеше здраво с ръка за извивката на носа на лодката.

— Хмм — обади се Бил, който също погледна натам, — в крайна сметка… е някой човек, който иска да се прехвърли на другия бряг или пък да се спусне надолу по реката и смята тъй да пътува по-удобно. Но да ме обесят, ако не прилича на жена.

Останалите също се приближиха до борда на лодката и Джек, застанал точно над кануто, се сепна като ударен от гръм. Фигурата в малката лодка действително беше женска, но по светлия й гръб, обърнат към него, имаше тъмни петна… боже мой! Ако онова момиче… Почти изгубил контрол над себе си, той скочи на носа на тежката лодка, откъдето можеше да достигне с ръка предната част на кануто, улови намиращото се в него късо въже и го завърза здраво за борда. Сега, когато нямаше вече опасност кануто да се отдалечи, той попита на висок глас:

— Кой е вътре? Искате ли да се качите при нас на борда?

Ето че момичето вдигна нагоре бледото си лице, осветено от лунните лъчи, и с умолителен, разтреперан глас прошепна:

— О, не ме издавайте. Избавете ме, избавете ме в името на Спасителя!

— Какво става тук? — каза в този миг Стария, който, оставил кормилото в ръцете на Бил, се бе приближил. Мисис Поулридж също бе чула жалния глас на момичето и се появи с тикнато назад боне и готварска лъжица в ръката, за да види с кого разговаряха.

— Господи! — промълви младежът, без да може да откъсне очи от бледото лице, вдигнато към него.

— Едно бяло момиче — възкликна смаяно мисис Поулридж, — и то съвсем само в кануто, в тази тъмна доба… Но, Джек, помогни й да се качи на лодката! Седи си човекът, сякаш е изгубил способността си да се движи и не може да си каже името.

Джек погледна жената на капитана. Бяло момиче?… Та нима не беше бяла?… Нима и самият той не я бе взел за бяла?… А може би тъкмо тъй нещастницата можеше да бъде спасена. Удадеше ли й се да събуди съчувствието на възрастната жена, може би все още нещата можеха да се оправят. Той бързо подаде ръка на момичето, то се хвана треперещо за нея, после той повдигна бедното създание да се изправи в кануто, а след това й помогна да се прехвърли в голямата лодка.

— За бога, дете, я ми кажете какво ви е накарало посред нощ да се впуснете сама по реката? — попита достопочтената жена, като хвана непознатата под ръка и я поведе към вътрешното помещение. — Но, дете мое, та вие сте съвсем мокра от влажния нощен въздух — възкликна тя смаяно, изтривайки в престилката си ръката, с която бе уловила момичето — и можете да си навлечете някоя смъртоносна простуда… с тази нежна фигурка. Е да, ако някой от нас се скита нощем по водата, не е кой знае какво, но едно такова дете като вас! Ама и аз бърборя ли, бърборя, а вие стоите на открито и треперите с цялото си тяло. Моля, поседнете и почакайте, първо ще ви сваря чашка горещ чай. Действува чудесно и скоро ще ви сгрее.

Младото момиче стоеше пред достопочтената възрастна жена и трепереше. Чувствуваше, че тук я смятат за нещо, което всъщност не е, и тръпнеше пред онзи миг, когато нейният истински произход неизбежно щеше да бъде разкрит, ала не смееше да обели нито дума за него, не беше в състояние да го стори. От страх езикът й се бе слепил с небцето и тя се отпусна на подадения й стол почти в безсъзнание. Отначало старият Поулридж се бе наканил да си влезе в своята малка каюта, обаче и неговото любопитство се бе разбудило и първо искаше да чуе какъв е случаят с младото момиче. Но понеже видя, че жена му се зае с него, и то не как да е, той направи кръгом на самия вход и отново се изкачи горе, за да провери дали застаналият на кормилото Бил държи правилния курс.

Междувременно екипажът се бе събрал на палубата и хората разговаряха за загадъчното появяване на младото момиче. Всички бяха забелязали, че дойде с кануто откъм брега. Но какво за бога е могло да го принуди да предприема това пътуване? Дали беше избягало от родителите си? И изобщо откъде ли идваше? Когато зададоха на Стария тези въпроси, той само поклати глава, но добави, че жена му щяла да оправи всичко и че те все още трябвало да останат известно време край греблата си, в случай че още веднъж се окажат необходими. Джек, който единствен в случая можеше да даде някакви сведения, седеше тих и неподвижен, подпрял глава на двете си длани, точно над входа на каютата. Какво трябваше да стори? Дали да разкрие всичко на мисис Поулридж, или да предостави това разкритие на съдбата? Дали Стария щеше да остави нещастницата на борда, ако разбереше, че е робиня? А не беше ли го предупредила днес жената в никакъв случай да не се забърква в такива неща, които биха могли да имат най-неприятни последици… и би ли се изложила сега тя самата на подобна опасност само заради някакво си момиче с негърска кръв в жилите?

Той се заслуша в шумовете под себе си — всичко беше спокойно. Можеше да долови как жената местеше съдовете, как звънтяха чашките и чинийките, но не се издумваше нито дума. Тази тишина и несигурност му се струваха по-мъчителни и от най-ужасната действителност и най-сетне той скочи на крака, за да изложи пламналото си чело на студения нощен вятър. Изведнъж изплашено наостри слух. Над притихналата река ясно можеха да се доловят равномерните удари на гребла от някаква лодка, която ги следваше. Нима бяха преследвачи? Облада го смъртен страх, сякаш самият той бе извършил някакво престъпление, и веднага се втурна към задната част на плавателния съд, та оттам по-добре да наблюдава в каква посока се движи неизвестната лодка и по какъв курс ще продължи.

— Е, Джек — каза Бил, който все още се намираше до кормилото, — видя ли нашата гостенка? Коя е всъщност тя?

— Не знам — отвърна възбудено младият човек. — Накъде отиде лодката, която беше зад нас?

— Сигурно искат да пресекат реката. Поне така изглеждаше по шума на греблата. Но сега пък не се чува нищо, трябва да са престанали да гребат. Ха, ето ги пак!

До тях отново ясно долетя равномерното скърцане на греблата, които се триеха в дървените си ключове.

— Никак не бих се учудил — обади се Стария, — ако тези хора са по петите на госпожицата, дето е долу. Във всеки случай най-напред би трябвало да разберем как стоят нещата, за да знаем какво да им кажем, ако дойдат тук.

Стария се отправи към предната част на лодката, а Бил промърмори:

— Да знае какво да им каже ли? Сигурно е, че няма да има много за казване. Те веднага ще забележат отпред кануто и ще разберат, че имаме гости.

— Прав си, Бил — извика Джек, който изобщо не бе помислил за това. — Ще го потуля. За бога, не издавайте момичето. Тя е едно нещастно създание и трябва да я скрием.

— Охо! — засмя се Бил, когато Джек се втурна напред, за да изпълни плана си. — През целия ден Джек мълча като риба, а сега изведнъж целият е огън и плам. Е, аз няма да я издам. Тази работа не ме засяга — нека я решават онези долу!

Междувременно Джек се озова при завързаното за носа кану, взе неговото малко и леко гребло на борда, а после стъпи само върху едната страна на нестабилния плавателен съд. Водата веднага нахлу в него и кануто потъна до ръба си. По такъв начин то можеше да бъде различено в сянката на голямата лодка само ако човек се намереше съвсем близо до него и знаеше къде да го търси.

В същото време Поулридж бе слязъл в своята малка каюта. Но макар и отначало да бе имал намерение да поразгледа по-отблизо гостенката си, скоро разбра, че това е невъзможно. Мисис Поулридж шеташе твърде усърдно около малката готварска печка, за да приготви на непознатата обещания чай, а тя пък седеше на малкото столче зад нея със сведена глава и ръце, скръстени в скута. Малката лампа, висяща в тясното помещение, осветяваше добре бледите, чудно миловидни черти на непознатата и този янки, който иначе нямаше особено нежен характер, все пак се почувствува твърде особено развълнуван от нейното страдалчески ангелско лице.

— Чуйте какво ще ви кажа, мис — каза той най-сетне и доста се изплаши, когато тя го погледна рязко и въпросително с големите си очи, — хич не ми се искаше да ви смущавам, ама по реката шари някаква лодка и като я гледам как се движи, струва ми се, че май вашето кану търси. Възможно е тези хора да се качат на борда, да, дори е твърде вероятно. И на мен ми се иска да ви попитам направо дали ще имате нещо против, ако те научат, че се намирате тук. Ако сте съгласна, може би ще е възможно и да ги извикаме.

Момичето вдигна умолително ръце към него и с нежния си жаловит глас каза тихо само следните думи:

— Издадете ли ме, загубена съм.

— Хмм — изръмжа търговецът, поклащайки глава, — значи тъй стоят нещата… но как, за бога…

— Е, ама остави нещастното дете на мира де — каза жената, — нали и без това през нощта не би позволил на никаква чужда лодка да се доближи до борда, кой знае какви негодници се намират в нея, а, струва ми се, достатъчно си слушал, че все още тук-там по Мисисипи върлуват разбойнически банди… Ако искат да се качат, нека дойдат посред бял ден, а дотогава ние ще сме слезли доста по-надолу по реката. Нали виждаш как се страхува и измъчва това нещастно създание.

— Добре де — отвърна мъжът успокояващо, — не ми е в занаята да помагам в отвличането на млади момичета в среднощните часове, но щом това е твоето непоколебимо желание, нямам нищо против. Ще се погрижа тези типове да не стъпят на борда ни, любопитен съм само да чуя каква ли измислица ще ни разкажат. Впрочем те се приближават, ако не се лъжа. Е, не се страхувайте толкоз — каза той на момичето далеч по-дружелюбно, отколкото преди, щом видя как непознатата изплашено потрепери. — Едно е сигурно, онзи, когото старият Поулридж не желае доброволно да предаде, не ще могат да го измъкнат дори и с помощта на лодка, цялата пълна с негри.

С тези думи той пъхна решително ръце в джобовете си и бавно се изкачи на палубата. Но едва щом напусна каютата, а тежките му стъпки все още трополяха по извитите палубни дъски над главите на жените, за голямо учудване на мисис Поулридж в помещението изникна Джек и застана пред нея някак нерешително. По това време никой от хората на екипажа не влизаше тук при тях, освен ако отиваха към койките си и трябваше да минат оттук или пък ако при силен дъжд искаха да се подслонят в предната част на лодката. Изненадана, жената се обърна към младежа и попита:

— Е, Джек, какво те носи насам? Онази лодка пристигна ли?

— Мисис Поулридж — рече Джек, който е големи усилия произнасяше всяка дума, трябва да ви кажа нещо важно. Изслушайте ме спокойно.

— Господи, боже мили, какво ти е, Джек? — попита жената, оглеждайки го смаяно над очилата си. — Какво е станало? Изглеждаш…

Тя се извърна към лампата, за да вдигне малко по-нагоре фитила й, но щом приближи дясната си длан до светлината, забеляза с учудване, че цялата е в кръв.

— Ха! — прекъсна се тя самата смаяно, — ами това пък какво е? Аз ли кървя или… за бога, мило дете, да не би?…

Джек не я остави да довърши. Пристъпвайки крачка напред, той улови ръката й и прошепна умоляващо:

— Изслушайте ме, мила жено, и помогнете на една нещастница, която е загубена без вас.

— Но, Джек… не те разбирам! — възкликна добрата жена, слисана до немай-къде. — Мъжът ми й обеща вече своята закрила и бедното момиче…

— … е робиня — каза Джек и мисис Поулридж за малко не извика. При тези думи погледът й бързо се отправи към нещастното момиче, но когато се спря на бледия й лик, тя припряно каза:

— Глупости говориш, човече, та тя е бяла като теб и мен…

— И въпреки това е робиня — простена Джек. — Но изслушайте първо всичко, а после съдете сама!

И с припрени, ала ясни и прости думи той разказа на жената, сключила изплашено и изумено ръце, всички събития от днешния ден, на които бе станал свидетел и които вероятно бяха подтикнали момичето към това отчаяно бягство.