Лодкарят от Илинойс

Алигаторите

Беше приказно утро. Вярно, че слънчевите лъчи бяха доста горещи, но портокаловата горичка, простираща се до коларския път, предполагаше освежителна сянка, а чудният аромат на цветовете й изпълваше въздуха. Редом с тях сред тъмнозелената лъскава шума грееха зрелите плодове и просто подканяха да си хапнеш. Джек си откъсна половин дузина портокали, излегна се под едно от дърветата и с огромно удоволствие започна да изсмуква сока им. Наистина, на север, в градовете на Охайо, той бе изял вече стотици такива плодове, но му се струваше, че нито един от тях не е бил толкова вкусен като тези, които сам набра от великолепните дървета наоколо. Но скоро това занимание му втръсна и той закопня да се запознае с горите на тази местност.

За истинския ловец нищо друго няма такова вълшебно очарование, както навлизането за пръв път в някоя непозната гора, където може да се очакват срещи с някакъв нов дивеч. Вярно, по на север по реката Джек беше чул, че на юг елените били твърде малко и не си заслужавало труда да ходиш на лов за тях сред блатата. Но затова пък там имало достатъчно алигатори, а и някои други животни и той щеше да се радва, ако ги видеше. Във всеки случай искаше му се да поразгледа блатото отблизо. Време имаше достатъчно.

С малкото кученце до себе си той бавно закрачи по тесен коларски път, обточен от двете страни с дървени огради, който водеше към блатото. Мисис Поулридж имаше пълно право: Джек действително идваше за пръв път в „Южна Америка“ и всъщност тук всичко бе за него един нов свят. Вярно, че още далеч по-нагоре по реката беше виждал чудноватите дълги гирлянди от мъх, провиснали от дърветата, така наречената „испанска брада“, а също и странно оформените стройни кипариси. Обаче обширните полета с памук без нито едно сенчесто дърво, където тук-там работеха малки групи негри, със своята необятност бяха за него нови, а огромните ниви, разчистени от всякакви коренища и великолепно обработени, привлякоха силно вниманието му.

— Всеки знае така — промърмори той на себе си, оглеждайки се наляво и надясно, — ако и ние накараме няколкостотин чернокожи нещастници да ни работят така, без да им плащаме дори и цент, също можем да имаме подобни царевични ниви. Но много ми се иска да видя как би изглеждала тази земя, ако се наложеше белите мързеливци сами да я обработват. Нека бъда проклет, ако повярвам, че биха отнесли на пазара дори и една-единствена бала памук! А каква почва имат само тук — прекрасна земя, през която плугът минава като през масло… а при това я торят с пот и кръв… как няма да ражда! Но не мога да си представя, че човек би се радвал да гледа как такива ниви покълват и узряват. Поне аз не бих желал да си цапам ръцете по такъв начин.

Слънцето жарко печеше над пътеката, по която нямаше ни едно дърво, и младежът закрачи по-бързо, за да достигне по-скоро спасителната сянка на гората. Но макар че на око разстоянието му се струваше малко, целта му се оказа съвсем не толкова наблизо, така че измина повече от половин час, докато достигна края на оградата.

Пред него се намираше само още някаква не особено широка равна поляна с пръснати по нея ниски храсти. Вдясно тя граничеше с водната площ на блатото, а в дъното й се издигаше мрачната гъста гора.

Той бързо се отправи към най-близкия край на гората, чиито първи дървета се издигаха досами водата, за да си отпочине и поразхлади. Под палещите лъчи на слънцето и цевта на карабината му се бе нажежила толкова, че едва можеше да я пипне с ръка.

Дакелът също изглеждаше страшно изморен и измъчен от жажда. Това малко кученце с къси крачета бе привикнало на по-спокоен живот в лодката и може би вече съжаляваше, че бе предприело с дългокракия си приятел тази ужасно дълга разходка.

Джек се изтегна под короната на огромен кипарис, а съвсем близо до него дакелът започна да си прави баня, която, изглежда, му доставяше извънредно голямо удоволствие. Същевременно обаче той непрекъснато душеше въздуха, носен от ветреца откъм блатото, и след като отново стъпи на сушата, продължи да тича нагоре-надолу по брега, душейки по посока на водата, откъдето несъмнено до него долиташе миризмата на някакъв дивеч. Кучето беше превъзходно обучено за лов и поведението му сигурно имаше своето основание. Джек внимателно погледна натам, опитвайки се да забележи някакво живо същество, но нищо не се виждаше, нямаше дори и алигатори, за които казват, че ги имало много из такива блата. Само на около двеста-триста крачки, на няколко места въз водата, той забеляза високи конусоподобни предмети, почти розово-червени на цвят, за които не знаеше какво да мисли. Дали не бяха листа на някакво водно растение, изправили се нагоре тъй чудновато широки? Отново се огледа за алигатори, но не забеляза нито един-единствен и ето че в този миг откъм водата внезапно се разнесе силен плясък. Джек бързо се извърна, а дакелът, отправил поглед тъкмо към онова място, залая силно. Почти в същия момент младият лодкар скочи на крака, понеже като с магическа пръчка цялото блато загъмжа от алигатори. Розово-червените конуси, които той смяташе за листа, шумно пляснаха върху водата, а стотиците тъмни тесни ивици, подобни на стърчаща земна маса или пък прогнили, обгорени пънове, изведнъж се оживиха, раздвижиха и безшумно, но бързо започнаха да се плъзгат към него.

Щом дакелът видя оживлението въз водата, още по-силно залая в тази посока и Джек забеляза как на часа кафеникавите дълги чудовища се насочиха още по-бързо натам, откъдето се носеше джавкането на кучето.

— Идвате ми като по поръчка, хубавци такива — промърмори си тихо той с усмивка, предпазливо взе карабината и запъна спусъка й, — каква компания само! Накъдето и да погледнеш, отвсякъде налитат тия чудовища. Е, почакайте, ще ви посрещна тъй, че да ви стане горещо!

На това място блатото се простираше покрай нивите. Но изглежда, че по-навътре в гората водната площ бе още по-обширна и за пряка връзка със сушата отвъд, през блатото, бе издигнат нисък и доста тесен насип. Ето че сега до него доплуваха три-четири особено стари и едри звяра, но се спряха, понеже не чуваха вече лая на кучето, а после бавно загребаха с крака към няколко доста отдалечени един от друг кипариса. Други кръстосваха насам-натам, а един от тях се покатери на насипа и остана да се пече на слънце, докато дългата му, назъбена отгоре опашка бе все още във водата.

Няколко гъсти храста, растящи върху насипа, позволиха на Джек да се промъкне до алигатора на разстояние, удобно за стрелба. На север бе слушал толкова често за бронята на тези животни, която не можел да пробие куршум, че реши да се прокрадне колкото може по-близо, за да се опита да улучи някой от тези зверове право в окото. Беше уверен, че от трийсет-четирийсет крачки няма да пропусне тази цел. Ето защо той направи безмълвно знак на кучето да се придържа зад гърба му (дакелът много добре знаеше какво означава този знак) и запълзя към въпросното място чевръсто и предпазливо.

Алигаторът, доколкото можеше да се различи иззад храсталаците, остана да лежи напълно спокоен и, изглежда, или не подозираше нищо за грозящата го опасност, или пък не й обръщаше никакво внимание. Недалеч от насипа бяха легнали и други животни, които, щом видяха човека, се отдалечиха, плувайки. Няколко от тях го допуснаха на двайсетина крачки от себе си и той би могъл твърде удобно да стреля в главите им. Но понеже се опасяваше, че куршумите щяха да рикошират в бронята, той ги остави спокойно да се отдалечат. Искаше да опита късмета си с лежащото на насипа влечуго, а и вече се бе озовал на твърде удобно за изстрел разстояние.

Междувременно цялото му внимание бе привлечено от очакваната плячка толкова силно, че той оставаше сляп и глух за всичко друго около себе си. Но когато вдигна карабината си, над цевта й забеляза да се движи нещо светло и в същия миг различи младо момиче в бяла рокля, което вървеше по тесния насип право срещу алигатора. Беше може би на около четирийсет крачки от него и, изглежда, изобщо не го бе забелязало — та нали когато тези зверове лежат на слънце кротки и неподвижни, наистина приличат на стари изсъхнали дънери. Джек искаше вече да стреля, но се боеше, че куршумът би могъл да отскочи от бронираната кожа и да улучи момичето. Облада го някакво своеобразно чувство на страх, като гледаше как, приближавайки се доверчиво, то върви с бързи крачки право към такава ужасна опасност. Изпаднал в нерешителност, той за миг се поколеба, ала нямаше никакво време за губене.

В едната си ръка младото момиче носеше малко кафяво кученце с дълга козина и нежно го галеше с другата си длан, при което не гледаше по-надалеч, отколкото бе необходимо, за да не падне от дигата. Сега от звяра го деляха не повече от десет крачки. Ако в този момент лодкарят скочеше на крака и му извикаше, то навярно щеше да побегне и най-вероятно коварно дебнещият алигатор щеше да се впусне да го преследва. Но в такъв случай нямаше да е възможно да му се притече на помощ, ето защо, осланяйки се на добрата си карабина, той вдигна цевта й, прицели се, като се стараеше да вкара куршума в мозъка отзад под ухото, и натисна спусъка.

При изстрела огромното животно се хвърли през дигата във водата, а младото момиче, откривайки едва в този миг чудовището, лежащо тъй близо пред краката му, изпусна изплашено малкото кученце и отскочи инстинктивно назад, за да избегне удара от опашката на звяра. Само още една крачка напред и щеше да пострада. Обаче нещастното кученце бе пометено от опашката във водата. То силно изпищя, смъртно раненият алигатор се извърна към него, сграбчи го с огромните си челюсти и изчезна под кипналата водна повърхност. Джек, когото хич не го беше грижа за кучето, нададе радостен вик и се втурна към непознатата, спряла се на дигата, трепереща с цялото си тяло, неспособна да направи каквото и да било движение.

Тя беше много младо момиче, красиво като картина, имаше най-много седемнайсет години. Косите й бяха буйни и тъмни, очите й сини, цветът на лицето й почти мраморно бяло. Макар че облеклото й бе съвсем обикновено, цялата й фигурка изглеждаше извънредно нежна и изящна. Тя само леко потрепери, когато ръката на младежа я обгърна и подкрепи.

— Не се страхувайте повече, мис! — възкликна Джек и цялото му добродушно и честно лице силно поруменя. — Мисля, че му беше достатъчно на звяра и апетитът му сигурно е намалял. Вижте само кървавите ивици по водата. Вие несъмнено не бяхте забелязали, че чудовището лежи тъй близо пред вас. Тези проклети твари наистина страшно приличат на стари дънери!

— Бла… благодаря ви — прошепна момичето, а лицето и вратът й, побелели като тебешир, потъмняха от бързото нахлуване на кръвта, — наистина не бях видяла… но, боже милостиви, моят Джоли, моят нещастен Джоли, свършено е с него. Ох, горката аз, какво ли ме чака сега!

— Вярно, че сатаната изхвърли зад борда малкото нещастно създание — каза лодкарят малко смутено — видя му се странно, че младата жена може тъй да се вайка за загубата на някакво си куче, когато тя самата едва се бе изплъзнала от смъртта, — но това не може да се промени и аз благодаря на бога, че все пак всичко приключи така. Изплашихте се много, нали?

— Оо, боже мой, ами да, иначе нямаше да изпусна кучето — въздъхна момичето и полекичка се освободи от ръката на младия човек, който все още я подкрепяше. — А дали… дали все пак не е възможно да се спаси нещастното животинче?

— Да се спаси? Едва ли — каза Джек, комуто не допадна особено изключителната й загриженост за мъртвото куче. — Ако онзи с карирания гръб не е успял да го нагълта като последна хапка, то сигурно не му е останала здрава кост по тялото и сега лежи нейде на дъното като закуска за някой от роднините на алигатора.

За кратко време младата непозната закри лицето си с ръце, а когато отново изправи глава, Джек видя, че по бузите й се стичат бистри сълзи.

— Боже господи — възкликна добродушно младежът, — изобщо не помислих, че ще вземете толкова присърце загубата на малкото животинче! Ако дакелът беше мой, с удоволствие щях да ви го подаря само за да видя отново радостна усмивка на лицето ви. Обаче е собственост на шефа, а той не би го дал дори и за куп пари.

— Свършено е… свършено е! — простена тихичко младата непозната, сведе глава и се накани бавно да продължи по насипа, минавайки покрай Джек.

— Ще ми разрешите ли да ви придружа? — попита той. — Наоколо плуват все още много от онези зверове и не знам…

— Благодаря ви — каза момичето, като направи отрицателно движение, — сърдечно ви благодаря. Също и… също и за добрината, която ми оказахте, но трябва сама да си вървя. Наистина не бива — добави тя бързо и умолително, щом Джек направи едно движение, сякаш се канеше да повтори молбата си. — Сбогом! — И с бързи стъпки тя се затича по тясната дига, като да се боеше, че въпреки всичко непознатият ще я последва, пробягна през малката равна поляна и скоро изчезна от погледа на Джек зад пръснатите тук-там храсти.

Лодкарят не свали очи от стройната фигура, докато все още можеше да забележи светлата рокля през храсталаците. Но после поклати глава, удари в земята с приклада на дългата си карабина и промърмори: „Странно същество! Вайка се за малкото кротко псе, сякаш във водата е паднало детето й, а, изглежда, не обърна чак толкова внимание на опасността, дето грозеше самата нея. Или тук навсякъде могат да ти се изпречат тези неприятни алигатори и непрекъснато нападат хората, или… кучетата са дяволски скъпи. Е, както и да е, нямам нищо против… момичето беше хубаво като картина. През целия си живот не съм виждал толкова дълбоки тъмносини очи, а е стройна като ей тези кипариси. Но коя ли е тя? Дъщеря на плантатора? Но дали тогава би скитала из блатата сама и пешком? И при това не беше облечена много изискано. А тукашните госпожици се контят тъй, че на някой обикновен човечец може косите да му се изправят. Хмм, възможно е да е нещо като компаньонка от Ню Орлиънс, малко тъй предъвкваше английския, сякаш не го ползва всеки ден, вървеше й трудничко… е, какво ли съм се размислил, а сега… ами да, ето че заради туй дяволско създание направо забравих да заредя отново карабината си… хмм, хмм, хмм… ама въпреки всичко беше най-хубавото момиче, което съм виждал през целия си живот и дори Бетси на Росли от Грийнтаун не би могла да се мери с нея.“

Той измъкна шомпола от пушката си. След изстрела останалите алигатори се бяха оттеглили на по-голямо разстояние, тъй като са страхливи и сами никога не се решават да нападат. Но доста наблизо можеше да се различи тъмното тяло на едно от тези животни, което се гърчеше на повърхността. Точно на това място три обрасли в мъх кипариса образуваха великолепна група, а по-голямата част от дънера на четвърто прекършено дърво стърчеше косо от водата.

— Аха, стари обеснико — каза младежът самодоволно, — май здравата те пернах, а? Главоболие ли имаш? Или малкото кученце не е понесло на стомаха ти? Е, почакай, надявам се да те излекувам! Освен това ми се ще да те поразгледам по-отблизо.

Той затърси по-удобно място за изстрел по алигатора, който междувременно бе заврял главата си под рухналото дърво. Докато раненото животно полагаше най-големи усилия да се измъкне от доста неудобното си положение, Джек остана прав с вдигната карабина, за да изчака благоприятен миг за втори изстрел. Изглежда, на това място водата не беше много дълбока, но все пак той се страхуваше да нагази там, където допреди малко бе видял да плуват и се гмуркат под водата толкова много от тези коварни зверове. Надяваше се неговата плячка сама да застане пред дулото му в още по-удобно положение.

Възцарилата се наоколо тишина отново бе успокоила останалите алигатори и тук-там Джек забеляза пак да се показват розово-червените конуси, в които той сега за свое най-голямо смайване разпозна огромните горни челюсти на непохватните чудовища. А какви бяха само зъбите в широко разтворената им паст! Раненият алигатор лежеше съвсем кротко и неподвижно, покатерил се с част от тялото си върху дънера. Нима биваше да го зарязва току-така? Никога! В такъв случай той просто не би бил никакъв ловец!

От насипа, където бе застанал, той можеше твърде добре да види дъното през бистрата вода. Тя беше дълбока около метър, а дори и да срещнеше навътре по-дълбоки места, до кипарисите имаше най-много стотина крачки, а там земята отново се издигаше, образувайки малко островче. Като взе бързо решение, той отсече с широкия си ловджийски нож една върлина, дълга около метър и половина-два, на чийто долен край остави част от клон да служи като кука, и навлезе в топлата вода на блатото със заредена карабина на дясното рамо и пръта в лявата си ръка.

Вярно, че отначало крачеше извънредно предпазливо и недоверчиво се оглеждаше ту наляво, ту надясно, да не би да зърне близо до себе си някой от тези ленивци. Но понеже водата не ставаше по-дълбока, скоро страхът му премина. Така бе изминал вече половината от разстоянието между насипа и дървото, когато изведнъж дочу нещо да пляска във водата зад гърба му. Изплашен, той се извърна, но веднага забеляза, че не е някой друг, а дакелът, който не бе пожелал да остане сам на сушата и плуваше подир него.

— Е, ама само ти ми липсваше — процеди Джек през зъби. — Ако и тебе те излапа някой алигатор, изобщо не бива да се мяркам повече на борда пред очите на Стария. Назад, малкият! Веднага се връщай на сушата и ако си умен, няма да издаваш нито звук!

При тези думи той посочи към сушата с ръката, която държеше върлината. Дали дакелът си помисли, че Джек иска да го удари с нея, или пък нямаше никакво желание да остане самичък на насипа, но накратко, той заплува около младия лодкар, описвайки дъга, без да се приближава до него. Джек се опита да го примами, за да го вземе поне на ръце, обаче и това не се хареса на дакела или може би се страхуваше, че ще бъде върнат на сушата, а когато лодкарят се опита да го докопа с куката, кучето даже му обърна гръб и заплува навътре в блатото.

— Ама че обесник! — промърмори Джек заедно с една цветиста ругатня. — Както и да е, щом ти прави удоволствие, нямам нищо против. Но веднага ще ти кажа едно: няма да заплача, ако ти се случи нещо лошо, можеш да бъдеш сигурен!

С тези думи той му обърна гръб и продължи да бърза към трите кипариса колкото му държаха краката. Дакелът това и чакаше. Щом видя, че човекът не му обръща повече никакво внимание, той направи завой и спокойно заплува подир него, докато Джек отново достигна по-плитка вода и веднага след това стъпи на сушата под трите дървета.

Но понеже дакелът все още не искаше да се приближи съвсем до него, първо заплува към косо стърчащия от водата дънер и се опита да се покатери на него. Там обаче му препречваше пътя раненият алигатор и щом кучето го докосна, той веднага отново заудря с огромната си опашка и се плъзна няколко крачки напред.

Естествено, това ужасно изплаши дакела, той силно изпищя, но успя щастливо да се добере до дънера, откъдето се бе подхлъзнал, изтича по него колкото можеше по-нависоко и оттам залая с всичка сила към намиращия се под него алигатор, който се гърчеше в последни предсмъртни издихания.

Джек се разсмя с глас, като видя какви чудновати подскоци правеше кучето. Но едва-що звънкият му лай бе проехтял над блатото и от всички страни отново бързо заприиждаха чудовищата и тъй като въпреки това дакелът продължи със своето нахално предизвикателство, не изминаха и пет минути и той се видя заобиколен най-малко от двайсетина алигатора, които алчно премигваха с малките си коварни очи, гледаха нагоре към него и плуваха около дънера, без да знаят още как да постъпят.

— Ха така — каза Джек, който се почувствува все пак доста тягостно при вида на такъв голям брой от тези могъщи животни. Вече започна да оглежда кипарисите, за да види на кое от гладките стебла би могъл да се покатери в случай на нужда. — Ето че дакелът си покани и гости и вероятно ще нагости господата със собственото си мършаво телце. А аз си стърча, обсаден върху този къс земя, дълъг три-четири метра, и в крайна сметка бих могъл да кисна тук цяла нощ, преди проклетите зверове да се сетят да си вървят. Явно днес на кучетата им върви, няма що, мисля си, че дакелът горе на дървото започва да проумява каква глупост е извършил.

И наистина изглеждаше така. Дали дакелът забеляза или не, че колкото повече лаеше, толкова повече алигатори доплуваха, с които той все пак вероятно не желаеше да се запознава по-отблизо, но във всеки случай изведнъж замлъкна, огледа се предпазливо наляво и надясно и най-сетне легна съвсем спокойно на дънера по корем, притиснал здраво глава към дървото, за да заема колкото се може по-малко място. Тази предпазливост обаче бе твърде закъсняла, защото гостите под дървото вече знаеха, че дакелът е горе, и имаха желанието да го смъкнат долу. И тъй като скоро разбраха, че само с плуване наоколо няма да се докопат до него, хрумна им друг план, който обещаваше да им донесе успех.

Един от най-едрите алигатори, дълъг около четири метра, се вдигна на дънера с предните си крака, снабдени с остри нокти, и подпирайки опашката си в дъното на блатото, започна да примъква дългото си люспесто тяло все по-нагоре и по-нагоре. Той се приближи застрашително до кучето, което ръмжеше страхливо и се зъбеше. В този миг обаче на дакела се притече на помощ един от другите алигатори. Обхванат от завист, че другарят му ще му отмъкне изпод носа закуската, той го събори от дънера, само че тази помощ за малко не стана гибелна за нещастния дакел. Внезапно освободен от товара, дънерът се разклати и дакелът се видя принуден да разчекне и четирите си крачета, за да остане на несигурното си място върху кръглото гладко дърво. Въпреки всичко той се задържа и имаше възможност да види как алигаторът, притекъл му се току-що на помощ, бе наказан от другия.

Големият алигатор страшно се вбеси от нападението на съперника си и се нахвърли върху него с дива ярост. Другият пък не искаше да отстъпи и в следващия миг двете могъщи животни така зашибаха водата с опашки и затракаха кръвожадно челюсти, че разпенената вода плисна нависоко и достигна чак до мястото, където Джек все още стоеше в нерешителност.

Междувременно един по-слабичък алигатор се опита хитро да използва случая, докато по-силните му другари се биеха за плячката, и също като първия се метна върху дънера. Но беше принуден също тъй бързо да се оттегли, без да постигне делта си, понеже старият юначага не се показа толкова лекомислен да изпусне плячката из очи по време на схватката. Оставяйки след себе си пяна, той връхлетя отново дънера като буреносен облак, изправи се за втори път и твърде предизвикателно се огледа назад, за да види дали някой друг няма да се осмели да му оспори онова, което бе запазил за себе си.

В същото време Джек продължаваше да стои едва на двайсетина метра между трите дървета и все още не знаеше много добре какво да стори: дали да се притече на помощ на кучето, или да го предостави на съдбата му? Във втория случай той можеше да се надява, че чудовищата щяха да се оттеглят, щом ликвидираха дакела, а всъщност само той беше виновен за цялата глупава история. Но му стана жал за нещастното малко създание. Освен това този стар обесник алигаторът страшно примамливо предлагаше плешката си. Още с първия си изстрел Джек бе разбрал, че куршумите не отиваха на вятъра, и без да му мисли много, се прицели точно зад рамото, в лопатката на изправения алигатор, и натисна спусъка. Ако след това те се нахвърлеха върху него, все щеше да съумее да се защити.

След изстрела алигаторът все още остана неподвижен, обаче Джек успя да различи дупката от куршума си точно на желаното място, откъдето заблика светла кръв. Изведнъж раненото животно отпусна левия си крак, сведе глава встрани и тежко падна във водата.

Дакелът отново трябваше да се мъчи да запази равновесие и има съмнителното удоволствие почти веднага след това да види как по дънера започна да се катери друг алигатор, който съвсем малко или пък никак не се бе стреснал от изстрела. Но Джек с трескава бързина зареди отново карабината си и преди новият враг да успее да се докопа до нещастното кученце, сигурното оръжие пак изгърмя и обезвреди алигатора.

За останалите този шум в такава непосредствена близост бе вече малко множко. Те изоставиха своите мъртъвци на бойното поле и се оттеглиха на по-голямо разстояние, но останаха все още в обсега на карабината.

В този момент дакелът би имал прекрасната възможност да слезе от опасния дънер и да избяга при господаря си, обаче той все още нямаше пълно доверие в настъпилия мир. Макар и смъртно ранени, алигаторите още се гърчеха наблизо във водата и я багреха с кръвта си. Джек няколко пъти се опита да го подмами, но кучето не отиде при него. Тогава младежът извика през смях:

— Ами да, отначало горе отвисоко отвори такава уста и вдигна такъв шум, сякаш искаше да ги излапаш всичките, а сега изведнъж сякаш онемя. Пху, засрами се! Но, струва ми се, трябва най-напред да прогоним останалите приятелчета малко по-навътре в блатото, а после ще видя дали сам не мога да те сваля оттам, момчето ми.

С тези думи той отново зареди пушката си и изстреля още няколко куршума по главите на животните, които сега едва се подаваха над повърхността. Но водата го заслепяваше, той не можеше да се прицели както трябва и всичките му куршуми минаха над целта. Въпреки това той постигна каквото искаше, защото алигаторите започнаха да се оттеглят все по-надалеч и по-надалеч и Джек се накани вече сам да напусне не съвсем безопасното си място. Ако кучето ги подмамеше още веднъж, можеше съвсем лесно да им хрумне да нападнат и него самия, а дърветата бяха твърде гладки и дебели, за да успее да се изкатери по тях. След като отново зареди пушката си, той я нарами и най-напред се опита да накара дакела да слезе от дънера. Този път той не чака да го молят дълго и щом младежът се приближи до ствола, нещастното изплашено животинче допълзя до него, скимтейки. Доброволно и търпеливо му разреши да го вземе на ръце.

— Аха! — засмя се Джек. — Значи забелязахме нещо, а? Е, момчето ми, струва ми се, че в бъдеще ще си траеш, когато не се намираш сред себеподобните си. А сега ние двамата ще се потрудим да се измъкнем от това проклето блато, за което ще си взема само ей онзи спомен.

С тези думи той взе дакела на лявата си ръка, с която държеше карабината, обви едно късо въже около най-близкия от убитите алигатори и наполовина подпомаган от водата, затегли след себе си тежкото тяло. Но по насрещния насип се поизмъчи доста, докато успее да завлече едрия звяр под сянката на най-близките дървета.