Лодкарят от Илинойс

Пътуване към свободата

Междувременно Сали преживя един час в същински адски мъки, в това кратко време изпита с двойна сила страха и терзанията от последните дни.

Тя си седеше пред койката полубудна-полузадрямала, със сърце, изпълнено от розови надежди за свободен живот. Забравила всяка опасност, тя вече почти не мислеше за заобикалящата я действителност, а изпитваше само блаженото чувство, че пухтейки и боботейки, параходът я отнася все по-далеч на север. Но ето че в един момент някой от преминаващите през средната палуба се спря пред нея и като си мислеше, че е Джек, тя вдигна поглед към него, ала в следващия миг усети как сърцето й спира да бие, защото пред нея стоеше Соломон, негърът на нейния господар. Тя дори не бе в състояние да свали поглед от него. Само видя как старият чернокож първо се озърна предпазливо наоколо, а после приятелски й смигна и посочи към койката. След това той пак се огледа, сякаш очакваше някой да се появи зад гърба му, и бавно напусна палубата.

Тя дойде на себе си едва когато негърът извърна поглед от нея и го видя да изчезва през тясната врата. Знаеше, че Соломон никога не би стъпил сам на парахода, и смътно надявайки се, че той все пак не би я издал, тя се изправи, обърна се бавно към стената и покривайки главата си с бонето, легна в ниската койка с гръб към палубата. Когато малко по-късно Соломон отново хвърли бегъл поглед в помещението, за голямо свое задоволство я видя сгушена по описания начин и тогава, както вече ни е известно, той се накани да намери и нейния придружител.

През всичкото това време момичето остана неподвижно в същото положение и макар че тялото й си отпочиваше, сърцето й се разкъсваше от мъчителен панически страх. Ето че в този момент тя долови гласа на своя господар… разбра, че нейният закрилник, сигурно нищо неподозиращ, е изложен на същата опасност, на която бе изложена и тя, но не биваше да се показва, за да го предупреди. Долови и гласовете на мулатите, на нейните палачи… Най-сетне параходът спря. Бяха ли я открили, бяха ли достигнали вече плантацията, дали някоя груба ръка нямаше внезапно да я сграбчи и тъкмо когато е застанала пред прага на щастието си, на вече докоснатата свобода, брутално да я повлече назад, към предишния ужасен живот?

Всичко беше спокойно. Параходът отново потегли, забоботи машината, засвистя парата, зашумяха тежките колела и вълните зад кърмата с плясък се заблъскаха една о друга. Сали едва смееше да диша — искаше да се моли, не можеше. Мислите й се объркаха и пред нея отново възкръснаха старите кошмари от изтеклите години. Ето че някаква ръка докосна рамото й… дали бяха открили избягалата робиня? Тя се разтрепери, сякаш обхваната от силна треска.

— Сали — прошепна тихо до ухото й дружелюбният утешаващ глас на Джек, — успокой се, мила, и стани. Опасността отмина — последната, която ни заплашваше. Спасени сме.

Момичето все още не помръдваше. Твърде бързо бе последвал обратът — обрат от току-що изживените страх и мъка към щастие и сигурност. Най-сетне мъчително потисканите чувства намериха свободен отдушник в порой от облекчителни сълзи. Джек отдръпна ръката си — та нали сълзите отпускат свитото сърце — и тихо и мълчаливо седна под койката, изпълнен с онова нежно чувство, което твърде често проявяват дори и най-грубите и сурови американски пионери, особено спрямо жените. Ала нещастното момиче бе калено в страдания и много скоро превъзмогна моментното чувство на слабост, което се опитваше да я обезсили. Още в койката тя свали бонето, отметна гъстите коси от челото си и бавно се надигна от постелята.

Щом Джек видя, че се кани да стане, безмълвно напусна мястото си, отново излезе навън и застана до парапета на левия борд. Параходът все повече и повече се приближаваше към плантацията, където бе живяла Сали. Най-сетне той успя да различи носа, зад който реката описваше широка дъга на запад. Ето че вече видя сред тъмната зеленина на градинските дървета да надничат покривите на къщите, а все още се колебаеше дали да извика Сали или не. Обаче момичето се бе приближило вече до него и замислено и безмълвно гледаше към тъй добре познатата й местност.

— Ей там са онези ужасни колиби — каза тя най-после сякаш на себе си и потръпна. — Там е и къщата, която се превърна в ад за мен и която ще остане ад за още много бедни и окаяни създания… Не мога да я гледам повече — прекъсна тя внезапно мисълта си, — струва ми се, че усещам над главата си вдигнатия камшик и чувствувам как силните удари разкъсват кожата ми.

— Аз отмъстих за тебе, мое бедно дете — каза сериозно младежът. — Негодникът, който те изтезаваше, сега лежи заровен в земята с продупчен мозък. Няма повече да размахва камшика, няма да бъде вече бич за нещастниците.

— И заради мен проляхте човешка кръв — каза Сали, поглеждайки го трогната в очите, заради мен рискувахте собствения си живот, заради една нещастна презряна робиня.

— Сали — помоли я Джек, — нали знаеш много добре, че го сторих само заради теб? Но първо се успокой, мила, прогони тъжните мисли от главата си. Заедно с това място зад гърба ни остава и всяка опасност — отърси се от страха и грижите. Хората наоколо не бива да заподозрат какво все още те потиска. Покажи се ведра и безгрижна, не забравяй, че само след няколко дни завинаги ще се измъкнем от робовладелческите щати. Далеч нагоре по тази река се намира една свободна и красива страна — моята родина, която ще стане и твоя. Ще забравиш ли нерадостните грижи?

Сали отправи към него поглед, в който сякаш като на длан бе разкрита цялата й душа, после му кимна приветливо и с умоляващ глас каза:

— Дайте ми още само един-единствен час, после всичко ще премине и ще бъде… забравено.

И преди той да успее да отговори каквото и да било, тя отново изчезна в средната палуба. А на Джек му се искаше просто да изкрещи от радост и блаженство и с бързи крачки се изкачи нагоре към мелтердека7. Изпитваше необходимостта да бъде сам, за да овладее чувствата, бушуващи в него, а останеше ли долу, едва ли щеше да се въздържи да не се хвърли на врата на първия срещнат непознат, за да му каже колко е радостен и щастлив. А когато след около час отново слезе долу, момичето го посрещна с ведра и весела усмивка. Цялата мъка, всички грижи бяха изчезнали от прелестното и мило лице на момичето, последните сълзи бяха изтрити и всяка следа от тях заличена.

Времето летеше, сякаш имаше крила. Те прекарваха дните си в разговор. Джек трябваше да разкаже на момичето за начина на живот, който водеха в Севера, за нивите, които обработваха, без да ги торят с кръвта и потта на негрите, за своите родители, братя и сестри, за чудно красивата страна с нейните обширни прекрасни прерии и възвишения, покрити с гори. А през нощта Джек, завит в одеялото си, лежеше пред койката като нейна вярна стража. Грижеше се за момичето като за своя родна сестра — както бе обещал на стария негър.

Тъй изминаха пет дена и ако отначало Джек все още изпитваше неприятно чувство, щом параходът спреше при някой по-голям град или ако откъм брега се приближеше някоя лодка, за да докара на борда нови пътници, това чувство скоро го напусна. Наближаваха Севера. Щатите Арканзас и Мисисипи бяха останали вече зад тях. От лявата им страна се простираше Мисури, а отдясно пък се бяха проточили планинските вериги на Кентъки, покрити с гори. Неуморният боботещ параход се изкачваше все по-нагоре по реката и веднъж, когато слънцето отново залезе, Джек улови нежно ръката на Сали и за пръв път я поведе със себе си горе на мелтердека, откъдето можеха да обхванат с един поглед необятните брегове. Но той бе тъй необичайно възбуден, както момичето не го бе виждало никога дотогава. Погледна го учудено. Тогава той протегна ръка и посочвайки към десния бряг, с разтреперан от вълнение глас каза:

— Виждаш ли там, мила?… Виждаш ли красивата широка река, която идва от изток и влива водите си в Мисисипи? На нейното устие е разположен онзи малък град пред нас.

— Да, да — гласеше боязливият отговор на момичето, което не можеше да си обясни вълнението на младежа.

— Това е Охайо — възкликна Джек, — а онази земя ей там отсреща, до която след не повече от половин час ще приближи носът на нашия параход, е Илинойс, първият свободен щат и нашата бъдеща родина. Там ще слезем на сушата и още тази вечер някое от малките параходчета, които плават по Охайо и сега се виждат пристанали ей на онова място, ще ни понесе нагоре по тази чудно красива река и ще ни остави в прегръдките на моите родители… на баща ми, на майка ми.

— Баща… майка… — прошепна тихо и тъжно момичето. — Колко сладко и нежно звучат тези думи. Никога не съм могла да кажа някому „татко“ или „майко“!

— Но ще се научиш да го казваш, момичето ми — отвърна й младежът, развълнуван до дъното на душата си от трогателните й думи. — Бедно дете, нека моята бащина къща стане от този момент и твоя и сега, когато си свободна като птичка, когато няма да те търси и открие никой робовладелец, а дори и да те открие, никога не би те изтръгнал от мене, аз те питам: искаш ли да бъдеш моя… искаш ли да бъдеш моя жена, моя добра и мила жена в мъка и радост, пък каквото и да ни чака занапред?

Сали пребледня, боязливо и смаяно вдигна към него големите си сини очи и рече:

— Искате да издигнете робинята до ваша жена?

— О, не ми споменавай повече тази дума! — помоли я Джек, улови ръката й и я задържа в своята. — Както те отвлякох от твоите мъчители, тъй искам и ще ти осигуря свободата дори ако се наложи да се преселя заедно с тебе в Канада. Откакто те видях за пръв път, мило момиче, аз се влюбих в теб от цялото си сърце. Ще имаме благословията на моите родители. Те ме познават добре и ще одобрят избора ми. Няма нищо друго по света, което баща ми да мрази повече от робовладелческия Юг. И тъй, Сали, съгласна ли си… ще станеш ли моя жена?

За пръв път той любящо обхвана талията й с ръка и почувствува как стройното й тяло потрепна от този допир. Сали остана безмълвна, от миловидните й устни не се отрони нито дума, тя само склони глава на гърдите на верния си придружител, а щастливецът здраво прегърна любимото момиче.