Глава 12Йек

Не съм страхливец. Винаги съм приемал волята на Богородения. Повече от десет пъти съм отдавал живота си в пълно подчинение на херцог Сидер за доброто на славната Халкида. Не съжалявам за тези рискове. Но когато моят най-милостив и божествено справедлив херцог намира вина в нас, че не успяхме да удържим пристанището на Бинград, той, уви, основава преценката си на разказите на хора, които не са били там. Ето защо нашият най-милостив и божествено справедлив херцог не може да бъде винен по какъвто и да било начин, че е стигнал до неверни заключения. С настоящето се заемам да поправя онези разкази.

Книжник Вертин пише, че „боен флот с опитни екипажи бе победен и прогонен от роби и рибари“. Това не е така. Наистина, робите и моряците бяха отговорни за много коварства срещу корабите ни, извършвани тайно и под прикритието на нощта, а не в истинско сражение. Но след като капитаните ни не бяха предупредени, че бинградските търговци могат да разполагат с такива организирани сили, как можеше да се очаква да сме готови за тях? Мисля, че вината в случая не е на нашите капитани, а на онези бинградски емисари, писари и счетоводители, не воини, които не ни информираха достатъчно добре. Да се обесят е много меко наказание за тях. Мнозина храбри воини загинаха недостойно заради неточните им доклади.

Книжник Вертин предполага също, че може би съкровищата са били натоварени от складовете преди унищожаването им и някои капитани са ги задържали след поражението. Това най-категорично не е вярно. Складовете с трофеите, събирани така усърдно за теб, бяха изгорени до основи с цялото им съдържание от бинградските фанатици. Защо на книжниците им е толкова трудно да повярват в това? Имаше също и сведения за бинградци, предпочели да убият своите роднини и себе си, отколкото да се изправят срещу нас. Предвид нашата известност мисля, че това може да се приеме за вярно.

Но най-сериозната и несправедлива грешка на книжник Вертин е отричането на дракона. Мога ли да попитам най-любезно и смирено на какво основава той твърдението си? Всеки достигнал до нашите брегове капитан съобщава, че е видял дракон в бяло и синьо. Всеки до един. Защо думите им се подминават като извинения на страхливци, а приказките на някакъв мекушав евнух се приемат за истина? Наистина имаше дракон. Претърпяхме катастрофални поражения от него. Твоят книжник най-нелепо твърди, че няма доказателства за това, че сведенията за дракони са „извинения на страхливци, избягали от сигурна победа, а може би и хитрост, с която да лишат херцог Сидер от съкровището и данъка“. Какво доказателство, питам аз, може да е по-сигурно от онези стотици мъже, които така и не се завърнаха в родината си?

„Капитан Слайк отхвърля смъртната си присъда“, превод на Сенч Звездопад от халкидски

Часове по-късно уморено изкачих стъпалата до стаята на лорд Златен. Аудиенцията при кралицата бе дълга. Сенч бе отхвърлил искането ми да присъства и принц Предан.

— Знае, че двамата с теб се познаваме от много време. Но не мисля, че е разумно да засилваме тази връзка в ума му. Все още е рано.

Всъщност може би беше прав. Защото Сенч бе брат на дядо ми, макар никога да не бях възприемал и двамата като мои дядовци. И открай време — мой наставник. Той бе стар, аз — покрит с белези, но въпреки това помежду ни оставаше известна роднинска прилика. Предан вече беше изказал подозренията си, че му се падам някакъв роднина. Най-добре бе да не ни вижда заедно и това само да подкрепи теориите му.

Срещата ми със Сенч и кралицата се проточи. Сенч никога досега не бе имал възможността да ни пита за истинското естество на драконите на Шестте херцогства, докато сме заедно. Отпиваше от поредната си чаша противна отвара и прилежно си водеше записки, докато кокалестата му ръка не се умори. Тогава предаде перото на мен и ми нареди да пиша, докато говоря. Както винаги, въпросите му бяха стегнати и сериозни. Новото в поведението му бе очевидният му ентусиазъм и разпаленост. Чудото на каменните дракони, съживени с кръв, Умение и Осезание, за него бе проява на разширените сили на Умението. Забелязах копнежа в очите му, когато изказа предположението, че може би създателите на магията са били хора, опитващи се да избегнат студената прегръдка на смъртта.

При тези му думи Кетрикен се намръщи. Предположих, че лично тя предпочита да смята, че каменните дракони са били създадени от котерии на Умели с надеждата някой ден да послужат на Шестте херцогства. Може би вярваше, че и по-старите дракони са били изваяни за някаква по-възвишена цел. Когато възразих, че създаването им може би е резултат от пристрастяване към Умението, двамата ми се намръщиха.

Доста намръщени погледи изтърпях. Разказът ми за бинградските дракони бе посрещнат отначало със скептицизъм, а после с раздразнение, че не съм споделил това по-рано. Не мога да кажа защо защитих Шута от неодобрението им. Не излъгах директно — Сенч ме бе обучил твърде добре.

Вместо това свих рамене и казах нехайно, че не съм предполагал, че подобни истории имат някакво отношение към нас в Бъкип. Не беше нужно да добавям, че навремето всичко това ми се е видяло измислица. И двамата все още се колебаеха дали да приемат чутото.

— Това поставя нашите дракони в нова светлина — тихо и замислено рече Кетрикен.

— И прави думите на забуления не чак толкова обидни — осмелих се да добавя.

— Може би. Макар все още да се чувствам оскърбена, че се осмели да изкаже съмнение, че драконите ни са истински.

Сенч прочисти гърлото си.

— Засега трябва да оставим това, скъпа моя. Миналата година придобих някои книжа, в които се говори за дракон, защитил Бинград от халкидския флот. Стори ми се измислица като онези, към които често се прибягва, за да се оправдае някое поражение. Предположих, че слуховете за нашите истински дракони са подсетили халкидците да твърдят, че са били победени от бинградски дракон. Може би трябва да разгледам по-внимателно всичко това; ще видя каква друга информация мога да открия. Но засега нека обмислим собствените си източници. — Отново впери поглед в мен, сякаш подозираше, че спестявам нещо жизненоважно. — Погребаните градове, за които ти е разказал Шутът… може ли да са свързани с изоставения град, който си посетил?

Зададе въпроса си, сякаш бе по-важен от коментара на кралицата за оскърблението.

Свих рамене.

— Няма как да знам. Градът, който посетих, не беше погребан. Вярно, беше разрушен от някакъв огромен катаклизъм. Приличаше на разцепена с брадва торта. А после през него е текла реката, за да запълни бездната.

— Онова, което разцепва земята на едно място, може да доведе до потъването й на друго — замислено рече Сенч.

— Или да събуди гнева на планината — добави Кетрикен. — В Планинското кралство имаме подобни истории. Земята се разлюлява и някоя от огнените планини се събужда, за да излее лава и пепел, като се случва да закрие небето и да изпълни въздуха със задушлив дим. Понякога надолу по склоновете се спуска само кална вода, тиня и камъни, които запълват долините докрай и се изливат в равнините. Има също и разкази, при това не много стари, за един град в долина край дълбоко езеро. В деня преди земетресението всичко вървяло добре. Градчето било пълно с живот. Пътниците, пристигнали два дни след труса, намерили само мъртви хора по улиците, и животните до тях. По никое от телата нямало никакви рани. Сякаш просто внезапно били умрели.

Настъпи тишина. После Сенч ме накара отново да повторя всичко, което ми беше разказал Шутът за бинградските дракони. Зададе ми също и въпроси за драконите на Шестте херцогства, на повечето от които не можех да отговоря. Имало ли е родени от змии дракони сред онези, които събудих? Ако родените от змии бинградски дракони се надигнат срещу Шестте херцогства, дали нашите могат да бъдат убедени да ни защитят отново? Или ще застанат на страната на люспестите си роднини? И като стана въпрос за люспи, какво мисля за онова гущероподобно момче? Дали Шутът е чувал нещо за хора от такъв вид?

Когато най-накрая ме отпратиха, бях страшно гладен. Напуснах личните покои на Кетрикен по тайни пътища и слязох в кухнята да намеря нещо за хапване. Врявата и бъркотията бяха неописуеми и изобщо не ме пуснаха да вляза. Оттеглих се и направих набег в залата на стражите, където намерих хляб, месо, сирене и бира — единственото, което ми трябваше, за да задоволя стомаха и душата си.

Тръгнах нагоре по стълбите. Чудех се дали ще мога да открадна малко време за сън, докато лорд Златен и останалите благородници вечерят с бинградския контингент. Знаех, че трябва да се преоблека и да сляза, да стоя до рамото му и да следя как се развива вечерта, но знаех и че умът ми не е в състояние да поеме още информация. Бях оставил нещата на Кетрикен и Сенч — те да му мислят. А и кашата с Хеп пронизваше сърцето ми. Не можех да измисля никакъв начин, по който да оправя положението с това момче.

Сън, реших твърдо. Сънят ще ме предпази за известно време от всичко това, а може би като се събудя, някои неща ще са по-ясни.

Почуках и влязох. Някаква млада жена стана от един от столовете до камината. Огледах се за лорд Златен, но от него нямаше и следа. Може би беше в някоя от другите стаи? Едва ли — малко вероятно бе да остави гостенка сама. Не виждах също така храна и вино, а той със сигурност щеше да нареди да поднесат.

Беше поразителна жена. Не само заради екстравагантното облекло; повече заради размерите си. Беше висока поне колкото мен, с дълга руса коса, светлокафяви очи и мускулести като на воин ръце и рамене. Дрехите й бяха подбрани специално да подчертаят това. Черни ботуши до коленете, а над тях широки панталони вместо пола. Ризата бе от лен с цвета на слонова кост, а пищно украсеният жакет — от мека еленова кожа. Ръкавите на ризата бяха плисирани, по маншетите имаше дантели, но не толкова, че да й пречат. Кройката на дрехите бе проста, но пък бяха с богата бродерия. Имаше по няколко обеци на ушите, някои от дърво, други — от злато. В навитите на спирала украшения разпознах ръката на Шута. Злато имаше и на шията и китките й, но накитите бяха прости и бих се обзаложил, че ги носи по-скоро за собствено удоволствие, отколкото за показ. На едното й бедро висеше обикновен меч, на другото — практичен нож.

В първия момент на изненада се гледахме очи в очи. После погледът й се плъзна по мен по начин, който ми бе до болка познат. Когато очите й отново срещнаха моите, тя се усмихна обезоръжаващо. Зъбите й бяха ослепително бели.

— Вие трябва да сте лорд Златен. — Протегна ръка. Облеклото й може и да беше чуждестранно, но акцентът й бе шоукски. — Аз съм Йек. Може би Янтар ви е споменавала за мен.

Инстинктивно поех ръката й.

— Съжалявам, милейди, но имате грешка. Аз съм прислужникът на лорд Златен. Том Беджърлок. — Здрависването й бе енергично, ръката й — мазолеста и силна. — Съжалявам, че не бях тук да ви посрещна. Не знаех, че лорд Златен очаква гости. Да ви поднеса нещо?

Тя сви рамене, пусна ръката ми и се върна при стола си.

— Лорд Златен едва ли ме очаква. Дойдох да го потърся и един слуга ме упъти насам. Почуках, никой не отговори, така че влязох да почакам. — Седна, кръстоса крак върху крак и се усмихна многозначително. — И тъй, как е Янтар?

Нещо не беше наред. Хвърлих поглед към другите врати.

— Не познавам никого на име Янтар. Как влязохте?

Бях между нея и вратата. Изглеждаше страховито, но облеклото й беше в ред и косата й не беше разрошена. Ако беше направила нещо на Шута, щеше да има поне някакви следи от борба. А и в стаята всичко изглеждаше на мястото си.

— Отворих вратата и влязох. Не беше заключено.

— Тази врата винаги се заключва. — Опитах се да възразя учтиво, но тревогата ме обхващаше все повече и повече.

— Е, днес не беше, Том. Имам важна работа с лорд Златен. Тъй като ме познава добре, едва ли би имал нещо против, че съм влязла в покоите му. Свърших доста неща от негово име през последната година, с Янтар като посредник. — Наклони глава. — И не мога да повярвам, че не познаваш Янтар. — Наклони глава на другата страна и ме огледа преценяващо. Ухили се. — Знаеш ли, повече те харесвам с кафяви очи. Отиват ти много повече, отколкото сини като на Образцов.

Гледах я втрещено. Усмивката й стана още по-широка. Сякаш ме гледаше някаква голяма, прекалено дружелюбна котка. Не усещах обаче нищо животинско у нея. По-скоро тя потискаше веселието си и нарочно ме караше да се чувствам неудобно, но по приятелски, закачлив начин. Не можех да я разбера. Опитах се да реша дали ще е по-добре да я изхвърля, или да я задържа докато се върне лорд Златен. Все повече и повече ми се искаше да отворя вратата на спалнята му и да надникна, за да съм сигурен, че нищо не му се е случило в мое отсъствие.

Изпитах огромно облекчение, когато ключът му щракна в ключалката. Отидох до вратата, отворих и обявих, преди да е прекрачил прага:

— Лорд Златен, имате гостенка. Лейди Йек. Казва, че е…

Преди да успея да довърша, той почти ме избута и нахълта вътре. Затръшна вратата, все едно се боеше лейди Йек да не избяга в коридора. Залости я и едва тогава се обърна към нея. От години не бях виждал лицето му така бледо.

— Лорд Златен? — възкликна Йек. Взираше се в него сякаш цяла вечност. Накрая се разсмя от сърце и се заудря с юмрук по бедрото. — Ама разбира се! Лорд Златен! Как не се сетих?! Трябваше да се сетя от самото начало!

Тръгна към него, напълно уверена в топлото му посрещане, прегърна го, после отстъпи назад. Хвана го за раменете и възхитеният й поглед обходи лицето и косата му. Лично на мен той ми се виждаше замаян, но усмивката му не изчезна.

— Великолепно. Ако не знаех, никога нямаше да се сетя. Но не разбирам. Защо е нужен този номер? Така не ви ли е трудно да сте заедно?

Погледна ме. Беше очевидно, че въпросът се отнася и за двама ни. Загатването й бе ясно, макар да не можех да проумея момента с „номера“. Чаках лорд Златен да направи някакъв разясняващ коментар, но той запази мълчание. Явно физиономията ми я озадачи, защото тя отново погледна лорд Златен.

— Янтар — несигурно рече тя. — Не се ли радваш да ме видиш?

Лицето на лорд Златен беше като парализирано. Накрая устните му успяха да се размърдат. Гласът му бе тих и спокоен, но въпреки това бе някак напрегнат.

— Том Беджърлок, за днес нямам повече нужда от услугите ти. Свободен си.

Никога не ми е било по-трудно да остана в ролята си, но долових отчаяние в официалния тон на лорд Златен.

Стиснах зъби и се поклоних сковано, потиснах кипналото си възмущение от очевидното предположение на Йек за нас двамата. Гласът ми бе леден.

— Както желаете, милорд. Ще използвам възможността да си почина. — Обърнах се и тръгнах към стаята си. Докато минавах покрай масата, взех една свещ. Влязох и затворих вратата след себе си. Почти.

Не се гордея с онова, което направих след това. Може би трябва да обвинявам обучението на Сенч? Бих могъл, но няма да е честно. Изгарях от възмущение. Йек явно смяташе, че с лорд Златен сме любовници. Той не си бе направил труда да разсее заблудата й; думите и поведението й ми показаха, че самият той я е подвел. И продължаваше да я заблуждава с някаква своя цел.

Йек ме бе гледала така, сякаш знаеше за мен много повече, отколкото аз за нея. Явно познаваше лорд Златен от друго място и от друго време. Бях сигурен, че не съм я виждал никога. Така че каквото и да знаеше за мен, беше го научила от него. Оправдах шпионирането си с довода, че имам правото да знам какво говори за мен Шутът на непознати. Особено когато някой непознат мести поглед от него към мен и се усмихва така многозначително и оскърбително. Какво й бе наговорил за мен, че да я накара да предположи подобно нещо? Защо? Защо му беше да го прави? Яростта ми бе на път да избухне, но я потиснах. Трябваше да има причина, някаква движеща цел зад подобни приказки. Трябваше да има. Щях да се доверя на приятеля си, но имах правото да знам каква е тя. Насилих се да пропъдя всички емоции. Колкото и противна да бе ситуацията, трябваше да остана разсъдлив в преценките си. Заслушах се. Разговорът едва достигаше наострените ми уши.

— Какво правиш тук? Защо не ме предупреди, че идваш? — В гласа на Шута имаше нещо повече от изненада или раздразнение. Беше почти отчаяние.

— Как бих могла да те предупредя? — весело отвърна Йек. — Халкидците продължават да потапят всички кораби, пътуващи насам. От малкото твои писма, които получих, беше ясно, че половината от моите са отишли на вятъра.

Последва пауза, после:

— Е, признай си. Ти ли си лорд Златен? Значи през цялото време съм работила за теб?

— Да — раздразнено отвърна той. — И в Бъкип съм известен само с това име. Затова мисля, че е по-добре да не го забравяш.

— Но ти ми каза, че отиваш да видиш стария си приятел лорд Златен и че цялата ми кореспонденция с теб трябва да бъде адресирана до него. А докладите, които направих в Бинград и Джамайлия? Всички разследвания и информация, която ти пратих? Нима и те са били всъщност за теб?

— Ако искаш да знаеш, да — сопнато отвърна той. После гласът му стана умолителен. — Йек, гледаш ме, сякаш съм те предал. Не съм. Ние сме приятели и хич не ми харесва да те заблуждавам. Но е необходимо. Този номер, както се изрази, е необходим. И не мога да ти обясня защо, нито мога да ти разкажа всичко. Мога само да повторя, че е необходим. Държиш живота ми в ръцете си. Разкажеш ли го случайно в някоя кръчма, все едно си ми прерязала гърлото.

— Излъга ме. А сега ме обиждаш. След всичко, през което сме преминали, наистина ли се съмняваш, че не мога да си сдържам езика?

— Не съм възнамерявал да правя нито едното, нито другото — каза някой. И целият настръхнах, защото гласът не бе нито на лорд Златен, нито на Шута. Този бе по-висок, без никакъв джамайлийски акцент. Гласът на Янтар, предполагам. Поредната фасада на човек, когото си мислех, че познавам. — Просто… изненада ме, а и ме уплаши здравата. Влизам в стаята и ето те тук, ухилена, сякаш е някаква чудесна шега, докато всъщност… Ох, Йек, не мога да ти го обясня. Просто трябва да се доверя на приятелството ни и на всичко, през което сме преминали заедно, на всичко, което сме били един за друг. Натъкна се на моя постановка и се боя, че сега ще се наложи да поемеш роля в нея. Докато си тук, трябва да говориш за мен, сякаш наистина съм лорд Златен, и да се представяш за мой агент в Бинград и Джамайлия.

— Лесна работа, нали съм тъкмо агент. И говориш истината, като казваш, че сме приятели. Боли ме обаче, че помежду ни трябва да има заблуда. Въпреки това предполагам, че мога да я простя. Но ми се иска да я разбера. Когато твоят човек, този… Том Беджърлок, когато дойде и познах лицето му, страшно се зарадвах за теб. Гледах как извайваш фигурата му. Не отричай чувствата си към него. Помислих си: най-сетне отново са заедно. Но когато му се озъби и го отпрати като слуга… Всъщност той самият ми каза, че е слуга на лорд Златен. Защо е този маскарад? Не ви ли е труден и на двамата?

Последва дълго мълчание. Не чух стъпки, но разпознах звъна на чаша под гърлото на бутилка. Шутът явно наливаше вино, докато Йек и аз чакахме отговора му.

— За мен е трудно — отвърна Шутът с гласа на Янтар. — Но не чак толкова за него, защото не е много наясно. Що за глупост: да спомена тази тайна, още повече да й придам форма. Ама че чудовищна суета от моя страна.

— Чудовищна? Безмерна! Извая носова фигура по негово подобие и си мислиш, че никой няма да се досети какво означава той за теб? Ах! Така добре се справяш с живота и тайните на всеки, а когато се стигне до твоите собствени… Добре де. И той дори не знае, че го обичаш?

— Мисля, че е избрал да не знае. Може би подозира… е, след като е разговарял с теб, вече със сигурност подозира. Но го подминава. Такъв си е.

— Значи е кръгъл глупак. Е, хубав кръгъл глупак. Въпреки счупения нос. Обзалагам се, че е бил още по-хубав, преди да му го счупят. Кой му съсипа лицето?

Последва тих смях.

— Мила моя Йек, видя го. Никой не може да съсипе лицето му. Не и за мен. — Кратка въздишка! — Но стига. Предпочитам да не говоря за това, ако нямаш нищо против. Разказвай. Как е Образцов?

— Образцов? Корабът или пиратското князче?

— И двамата. Моля те.

— Е, за наследника на трона на Пиратските острови не знам почти нищо, освен обичайните слухове. Жизнено и енергично момче, същинско подобие на крал Кенит и радост за майка си. Всъщност радост и удоволствие за целия Гарванов флот. Това е второто му име, нали разбираш. Принц Образцов Гарванов Късметлийски.

— А корабът?

— Унил както винаги. Но по различен начин. Не е онази опасна меланхолия, в която потъваше, а по-скоро като угризенията на младеж, който се смята за поет. Поради което намирам за много по-досадно да съм около него, когато е оклюмал. Разбира се, вината не е изцяло негова. Алтея е бременна и корабът е обсебен от мисли за детето.

— Алтея е бременна? — Тази „Янтар“ реагираше на новината с чисто женска радост.

— Да — потвърди Йек. — И е бясна, въпреки че Стремителен направо лети и през ден избира ново име за детето. Всъщност май това е половината от причината да е така раздразнителна. Ожениха се в Голямата зала на търговците от Дъждовитите равнини… Нали ти писах за това? Мисля, че го направиха по-скоро за да укротят Малта, която се чувстваше унизена от нехайното отношение на сестра си към годежа й със Стремителен, а не защото Алтея е изгаряла от желание да се омъжва. А сега е бременна, повръща си червата всяка сутрин и ругае Стремителен всеки път, когато прояви загриженост към нея.

— Но нали трябва да е била наясно, че рано или късно ще забременее?

— Съмнявам се. Търговците трудно зачеват и в половината случаи не износват плода докрай. Сестра й Малта вече изгуби две. Мисля, че това е едната причина за гнева на Алтея — ако знаеше, че ще роди дете след всичкото това повръщане и болки, щеше да ги приеме, може би дори с удоволствие. Но майка й иска да се прибере вкъщи да го роди, корабът настоява бебето да се роди на палубата му, а Стремителен е готов да я остави да ражда и на някое дърво, стига да има бебе за дундуркане. Постоянните съвети и предложения направо я влудяват. Точно това казах на Стремителен. „Просто спри да й говориш за това — рекох му. — Преструвай се, че не забелязваш, и се отнасяй с нея, както си се отнасял винаги“. А той отговори: „И как да го направя, когато гледам корема й да се жули във въжетата, докато вдига платната?“ Естествено тя ни чу и сигурно сега му трие сол на главата.

И продължиха да си говорят в същия дух, досущ като клюкарки на пазара. Обсъдиха коя е бременна, на коя й се искало да забременее, как вървят нещата в джамайлийските пристанища и дворове, политиката на Пиратските острови и войната между Бинград и Халкида. Ако не знаех кой е в другата стая, сигурно никога нямаше да се сетя. Янтар с нищо не напомняше на лорд Златен или Шута, толкова пълна бе промяната.

И това бе второто, което ме попари тази вечер. Не само че бе говорил на непознати за мен, при това с такива подробности, че Йек успя да ме разпознае и да повярва, че сме любовници, но и че в него се спотайваше личност или личности, за които нямах представа. Странно е как да те държат извън някаква тайна може да се приеме за предателство.

Седях самичък до светлината на свещта и се питах кой всъщност е Шутът. Събрах в купчинка всички събрани през годините дребни намеци и следи и ги обмислих. Безброй пъти бях оставял живота си в негови ръце. Беше чел всичките ми дневници, беше настоявал подробно да му разказвам за всичките си пътувания — и аз го правех. А какво ми предлагаше той в замяна? Главоблъсканици, загадки и тук-там по някое парченце информация за себе си.

И подобно на изстиващ катран, чувствата ми към Шута започнаха да се втвърдяват и да стават все по-студени. Обидата растеше в мен. Беше ме изключил. Сърцето познава една-единствена реакция на това. Сега аз щях да го изключа. Станах и отидох до вратата на стаята си. Затворих я плътно — не шумно, но без да ме е грижа дали е забелязал, че е била само притворена. Задействах скритата врата и влязох в шпионския лабиринт. Искаше ми се да мога да хлопна вратата и да оставя тази част от живота ми зад нея. Опитах.

Малко неща са по-уязвими от мъжкото достойнство. Оскърблението, което изпитвах, бе едновременно болезнено и будещо гняв, тежест, която растеше в гърдите ми, докато изкачвах стъпалата. Вървях и броях болките си една по една.

Как смееше да ме поставя в това положение? Беше изложил на риск собствената си репутация, когато спряхме в Гейлкип, докато търсехме принц Предан. Беше целунал Любезен Бресинга и преднамерено създаде суматоха, която подведе лейди Бресинга относно целта на посещението ни, и в крайна сметка бяхме прогонени от дома й. И досега Любезен го избягваше с отвращение и знаех, че действията му бяха породили в Бъкип буря от слухове и оживени спекулации относно личните му предпочитания. Мислех си, че съм успял да остана настрана от тези приказки. Сега премислих. Принц Предан ме беше питал. И изведнъж видях сблъсъка си със стражите в банята в съвсем друга светлина. Лицето ми пламна. Щеше ли Йек да стане източник на още унизителни приказки въпреки уверенията си, че ще си държи езика зад зъбите? Ако можеше да се вярва на думите й, Шутът бил изваял портрета ми на носа на кораб. Чувствах се безкрайно засегнат, че е направил подобно нещо без съгласието ми. И какво ли бе говорил, докато е работел, че да накара Йек да стигне до това заключение?

Не можех да напасна стореното от него нито с познатия ми Шут, нито с лорд Златен. Това бе дело на Янтар — личност, за която нямах абсолютно никаква представа.

Следователно изобщо не го познавах. И никога не го бях познавал.

И неволно разбрах, че съм стигнал до най-дълбокия източник на обидата си. Да открия, че най-истинският приятел, който съм имал, е непознат, бе като забит в сърцето ми нож. Шутът бе поредното увлечение, погрешна стъпка в тъмното, фалшиво обещание за топлина и близост. Поклатих глава.

— Идиот — наругах се тихо. — Ти си самичък. По-добре свиквай с това.

Но несъзнателно се стремях натам, където някога имаше спокойствие.

И в следващия миг липсата на Нощни очи избухна като ужасна физическа болка в гърдите ми. Стиснах очи, изкачих още две стъпала и седнах на малката пейка до шпионката към покоите на нарческата. Примигнах, за да прогоня парещите момчешки сълзи, които напираха в очите ми. Сам. Винаги се връщах към самотата. Беше като зараза, лепнала ми се, откакто на майка ми не й стигнал кураж да се опълчи срещу баща си и да ме задържи и откакто баща ми предпочел да се откаже от короната и именията си, вместо да ме признае.

Опрях чело в студения камък и се насилих да се овладея. Успокоих дишането си и изведнъж си дадох сметка за приглушените гласове оттатък стената. Въздъхнах. И по-скоро за да се махна от собствения си живот, отколкото по друга причина, надникнах през шпионката и се заслушах.

Нарческата седеше на ниско столче в средата на стаята. Плачеше тихо и се люшкаше напред-назад. Сълзите се стичаха по бузите й и капеха от брадичката й. На раменете й бе наметнато мокро одеяло. Запитах се дали не е понесла някакво наказание от баща си или Пиотре.

И докато се чудех, Пиотре влезе в стаята. Щом го видя, нарческата изхлипа. Той беше стиснал зъби и лицето му бе пребледняло. Носеше наметалото си увито като вързоп. Пусна го на пода и коленичи пред нея. Хвана я за ръка и попита тихо:

— Коя е?

Тя пое дъх и изпъшка:

— Зелената. Така мисля. — Отново пое дъх. — Не знам точно. Започне ли да гори, боли толкова силно, че сякаш и другите са пламнали.

След което вдигна ръка към устата си и захапа палеца си. С все сила.

— Не! — възкликна Пиотре.

Вдигна капещия край на одеялото, сгъна го два пъти, измъкна пръста от устата й и го натика между зъбите й. Без да отваря очи, тя впи зъби в него.

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да се промъкна тайно, за да не ме види никой и да не започне да задава въпроси. Освен това исках да е пресен и чист. Хайде, завърти се насам, към светлината. — Хвана я за раменете и я извъртя с гръб към мен. Мокрото одеяло се свлече от раменете й.

Над панталоните си от еленова кожа Елиания не носеше нищо. Беше татуирана от раменете до кръста. Това само по себе си ме потресе, но още по-силно впечатление ми направи рисунката — никога не бях виждал такава. Знаех, че жителите на Външните острови се татуират, за да означат от кой клан са, да се похвалят с победите си и дори да покажат положението на жената със специални знаци за брак и за родените деца. Но всички те приличаха на татуировката на челото на Пиотре — проста шарка от сини знаци.

Татуировките на Елиания нямаха нищо общо с това. Никога не бях виждал такива. Бяха великолепни, с ярки цветове и изчистени и ясни форми. В цветовете имаше метален отблясък, отразяваха светлината на лампата като полирано острие. Създанията, които се извиваха и усукваха по раменете, по гръбнака и по ребрата й, сияеха и проблясваха. Едната — изящно нарисувана зелена змия, която започваше от тила и се спускаше на меандри надолу сред останалите — беше подпухнала като мехур от изгаряне. Беше странно и прелестно, създаваше впечатлението, че съществото се намира непосредствено под кожата й. Пиотре възкликна съчувствено. Развърза наметалото и видях купчина свеж бял сняг. Той загреба с шепа и допря снега до главата на змията. За мой ужас чух съскане като от нажежено желязо. Снегът моментално се разтопи и потече по гръбнака на Елиания на тясна струйка. Тя извика от облекчение.

— Ей сега — рязко каза Пиотре. — Момент.

Разгъна наметалото и разстла снега на равномерен пласт.

— Лягай.

Елиания легна по гръб в снега и изскимтя. Виждах лицето й, потта на челото й и сълзите й. Лежеше неподвижно, със затворени очи, мъничките й гърди се издигаха и отпускаха с всеки треперлив дъх. Започна да трепери, но не се махна от снега. Пиотре бе взел захвърленото одеяло и го мокреше с вода от каната. После го остави до нея.

— Отивам за още сняг — каза й. — Ако този се стопи и престане да действа, опитай с одеялото. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— Побързай — помоли задъхано тя.

— Ще побързам, мъничката ми. Ще побързам. — Стана и добави мрачно и тържествено: — Майките ни те благославят за това, което понасяш. Проклети да са Пророците и твърдоглавието им. И проклети да са онези драконовъди.

— Просто… просто искам да знам какво искаше. Какво очаква да направя, освен всичко, което направихме.

Пиотре обикаляше стаята, търсеше нещо, в което да донесе още сняг. Вдигна легена за миене, но го отхвърли. Накрая взе наметалото на нарческата.

— И двамата знаем какво очаква — отвърна грубо.

— Но аз още не съм жена — тихо рече тя. — Това е против законите на майките ни.

— Това е против моя закон — уточни Пиотре, сякаш волята му беше единственото, което имаше значение. — Няма да позволя да те използват по този начин. Трябва да има и друг. — После попита: — Хеня идва ли? Каза ли ти защо са тези мъчения?

Тя кимна.

— Настоява, че трябва да го обвържа. Да разтворя краката си, за да съм сигурна в него, преди да си тръгна. Това е единственият начин, в който вярва. — Говореше през зъби. — Зашлевих я и тя си отиде. И тогава болката стана четворно по-силна.

Гневът смрази лицето му.

— Къде е тя?

— Няма я. Взе наметалото си и излезе. Може би, за да избегне гнева ти, но мисля, че пак е слязла в града, за да подкрепи каузата си там. — Усмихна се с мъка. — Толкова по-добре. Положението ни тук е достатъчно трудно и без да се налага да обясняваме защо си убил прислужницата ми в пристъп на ярост.

Мисля, че думите й го накараха отново да започне да мисли практично, макар и да не го успокоиха.

— Добре, че тая курва е далеч от ръцете ми. Но не е ли малко късно да ме увещаваш да се сдържам? Храбра моя рибке, наследила си характера на вуйчо си. Постъпката ти не е била мъдра, но не намирам сили да те укоря заради нея. Бездушна кучка. Наистина смята, че това е единственият начин една жена да впримчи мъжа.

Невероятно, но нарческата успя да се изсмее.

— Това е единственият начин, в който тя вярва, вуйчо. Не съм казала, че не знам други. Гордостта може да обвърже мъжа дори когато няма любов. Точно на това се уповавам сега. — Челото й се намръщи от болка. — Донеси още сняг, моля те — изпъшка тя и той кимна отсечено и излезе.

Нарческата бавно се надигна. Събра разтопения сняг на по-тясна купчина. Татуировките на гърба й продължаваха да блестят, голата плът около тях бе яркочервена от студа. Елиания внимателно пак легна върху снега. Пое дъх и докосна веждите си с опакото на дланите си. Спомних си за един свитък, в който се казваше, че островитяните се молят в тази поза. Но единствените й думи бяха: „Майко моя. Сестро моя. За теб. Майко моя. Сестро моя. За теб“. Думите се сляха в монотонно припяване в ритъм с дишането й.

Треперех, колкото от благоговение към куража й, толкова и от съчувствие. Запитах се какво точно виждам и какво е значението му. Свещта ми бе догоряла наполовина. Взех я и бавно изкачих останалите стъпала до стаята на Сенч в кулата. Бях изтощен и обезверен и търсех някакво познато и утешително кътче. Но стаята бе празна, а огънят бе угаснал. На масата имаше невдигната чаша от вино. Изругах небрежността на Шишко и запалих огъня.

Взех лист и перо и записах каквото бях видял. Добавих разказа към предишната наблюдавана сцена между Елиания, Пиотре и прислужницата Хеня. Ясно беше, че Хеня трябваше да се държи под око. Поръсих написаното с пясък, изтръсках листа и го оставих на стола на Сенч. Надявах се, че по-късно ще мине оттук. Отново с горчивина си помислих за глупостта, че ми отказа начин да се свързвам директно с него. Знаех, че видяното току-що е важно; надявах се, че той знае защо.

С нежелание тръгнах към стаята си. Известно време се вслушвах. Не чух нищо. Ако бяха все още тук, Йек и лорд Златен или седяха мълчаливо, или се бяха оттеглили в спалнята му. След намеците й за мен второто не ми се струваше вероятно. Накрая открехнах едва-едва вратата. Стаята бе полутъмна, в камината гореше огън. Добре. Нямах желание точно сега да се изправям пред никого от двамата. Имах какво да им кажа, но все още не бях достатъчно спокоен, за да го направя.

Свалих наметалото си от закачалката и напуснах покоите на лорд Златен. Имах нужда да прекарам известно време извън замъка, далеч от всичките преплетени паяжини на интриги и измами. Имах чувството, че се давя в лъжи.

Слязох по стълбите и тръгнах към входа за прислугата. Но когато влязох в главната зала, внезапно усетих потръпване в Осезанието. Вдигнах очи. От другия край на помещението към мен вървеше забуленият бинградски младеж. Булото скриваше чертите му, но улових слабото синьо сияние на очите му. Мускулите на врата ми се стегнаха. Исках да свия настрани или дори да се обърна и да се отдалеча, само и само да го избегна. Но подобно действие щеше да изглежда странно. Стегнах се и решително тръгнах към него. Извърнах глава настрани, но усетих погледа му. Той забави крачка. Когато бях съвсем до него, кимнах, както подобава на слуга. Но преди да го подмина, той каза:

— Здравей.

Замръзнах и се превърнах в благовъзпитан бъкипски прислужник. Поклоних се.

— Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна?

— Аз… Да… Мисля, че можеш.

Вдигна булото и разкри люспестото си лице. Не можех да се сдържа и го зяпнах. Отблизо изглеждаше още по-необичайно. Не бях преценил правилно. Беше с години по-малък от Хеп и Предан, макар да не можех да определя точната му възраст. Височината му правеше момчешкото му лице някак нелепо. Сребристият блясък на люспите по скулите и челото му ми напомни за татуировките на нарческата. Изведнъж осъзнах, че шарката е същата, каквато понякога имитираше лорд Златен с джамайлийските си гримове. Странен дребен проблясък, който оставих при другите важни неща, които Шутът така и не си бе направил труда да ми обясни. Несъмнено щеше да ми разкаже, когато имаше изгода от това. Несъмнено. Горчилката ме изпълни като кръв от прясна рана. Бинградецът ми направи знак да се приближа, като в същото време отстъпи назад. Последвах го с неохота. Той надникна в една малка ниша и ми направи знак да вляза. Изнервяше ме. Повторих въпроса си като прилежен слуга.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз… Имам чувството, че би трябвало да те познавам.

Вгледа се внимателно в мен. Отвърнах уж объркано на погледа му и той опита отново:

— Разбираш ли за какво говоря? — Сякаш се опитваше да ми помогне да започна разговор.

— Не, господине. Какво ще обичате? — Това бе единственото, което ми идваше наум.

Той се огледа и заговори неспокойно:

— Аз служа на дракона Тинтаглия. Дойдох с пратениците от Бинград и представителите от Дъждовитите равнини. Те са мои сънародници. Но аз служа на дракона Тинтаглия и нейните грижи са първостепенни за мен. — Говореше, сякаш думите му трябваше да ми предадат някакво дълбоко послание.

Надявам се, че на лицето ми не се е изписало какво чувствам. Бях смутен, но не от странните му думи, а от особеното чувство, което пробяга през мен от това име. Тинтаглия. Вече го бях чул, но сега, когато той го произнесе пред мен, беше като остър връх на сън, пробил си път в будния свят. Отново долових вятъра под крилете си, усетих в устата си вкуса на нежни утринни мъгли. После внезапният спомен отшумя и остави след себе си смущаващото чувство, че през някакъв момент от живота си съм бил нещо друго, различно от мен самия. Повторих единственото, което ми идваше наум.

— Господине? Какво ще обичате?

Той ме погледна напрегнато и се боя, че му отвърнах със същото. Висящите под долната му челюст неща се оказаха назъбена тъкан. Месестите висулки бяха твърде равномерни, за да са белег или някакъв неестествен израстък. Сякаш си бяха на мястото, също като носа или устните му. Въздъхна и докато го правеше, ясно забелязах как ноздрите му за момент се затварят. Явно реши да започне отначало, защото ми се усмихна и попита учтиво:

— Някога сънувал ли си дракони? Да летиш като дракон или… самият ти да си дракон?

Попадението бе твърде точно. Кимнах енергично като слуга, поласкан от вниманието на вишестоящ.

— О, нима не го сънуваме всички, господине? Искам да кажа, ние, от Шестте херцогства. Достатъчно стар съм и видях драконите, които дойдоха да защитят страната ни, господине. Предполагам, че е съвсем естествено да ги сънувам от време на време. Великолепни бяха, господине. А също ужасяващи и опасни, но не това запомнят онези, които са ги видели. Величието им остава в ума ми, господине.

Той се усмихна.

— Именно. Великолепие. Величие. Може би точно това усетих в теб.

Погледна ме и почувствах, че синкавото сияние в очите му е по-пронизващо и от изпитателния му поглед. Опитах се да се измъкна. Извърнах очи.

— Не само аз съм така, господине. Мнозина в Шестте херцогства видяха драконите в небето. А някои са видели много повече от мен, защото тогава живеех далеч от Бъкип, в селския дом на баща ми. Отглеждахме овес. Овес и прасета. Други биха могли да ви разкажат много по-хубави неща от мен. Но и един кратък поглед към драконите е достатъчен да възпламени душата на човек.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Не се съмнявам, че ги е имало. Но имам предвид нещо друго. Имам предвид истински дракони. Дракони, които дишат, хранят се, растат и се размножават като всяко друго живо същество. Сънувал ли си такъв дракон? Дракона Тинтаглия?

Поклатих глава.

— Рядко сънувам, господине.

Той се взира някъде покрай мен толкова дълго, че реших, че ме е забравил. Помислих си дали просто да не го оставя и да се измъкна, но долавях нещо във въздуха. Магията тананика ли? Не, не беше точно тананикане, а вибрация без думи, която чувстваш не с тялото си, а с онази своя част, с която правиш или възприемаш магия. Осезанието шепне. Умението пее. Това нещо приличаше и на двете, но беше и различно. Пълзеше по нервите ми и ме караше да настръхвам. Внезапно очите му се стрелнаха отново към мен.

— Казва, че лъжеш — обвини ме той.

— Господине! — Бях толкова оскърбен, колкото позволяваше ужасът, който изпитвах. Нещо замаха гневно към мен. Сякаш през тялото ми преминаха нокти. Някакъв инстинкт ме предупреди да оставя защитните си стени, както си бяха, че всеки опит да ги подсиля само ще ме разкрие пред нея. „Нея“, защото онова, което се мъчеше да се добере до мен, бе определено женско. Поех дъх. Напомних си, че съм прислужник. Но всеки прислужник в Бъкип би се обидил на подобни думи от чужденец. Поизпънах се. — Кралицата ни има добра изба, господине, както е известно навсякъде в Шестте херцогства. Може би твърде добра за чувствителния ви вкус. Подобни неща се случват с чужденци. Може би е по-добре да се оттеглите за известно време в покоите си.

Той сякаш не ме чу. В собствените му думи се долавяше отчаяние.

— Трябва да ни помогнеш. Трябва да ги накараш да ни помогнат. Сърцето й се къса. Ден след ден тя се мъчи да ги нахрани, но е само една. Не може да изхрани толкова много, а те не могат да ловуват сами. Самата тя слабее и се изтощава от тежката задача. Отчаяна е, че няма да пораснат достатъчно големи и силни. Не я обричай да е последната от вида си. Ако тези ваши дракони са по някакъв начин истински, ще й се притекат на помощ. Във всеки случай, най-малкото, което можеш да направиш, е да убедиш кралицата си, че трябва да се съюзи с нас. Да ни помогне да сложим край на халкидската заплаха. Тинтаглия е вярна на думата си. Удържа корабите им далеч от Дъждовитата река, но не може да направи повече. Не смее да се отдалечи и да ни защитава, защото тогава малките дракони ще умрат. Моля те! Ако имаш сърце, говори с кралицата си. Не позволявайте драконите да изчезнат от този свят само защото хората не могат да спрат разприте си, та да им помогнат поне мъничко.

Пристъпи напред и се опита да хване ръката ми. Побързах да се отдръпна.

— Господине, боя се, че сте прекалили с напитките. Бъркате ме с човек, който има влияние. Аз нямам. Аз съм прост слуга. И сега трябва да изпълня поставените ми от господаря задачи. Приятна вечер, господине. Приятна вечер.

И докато той се взираше в мен, отстъпих назад с непрекъснати поклони, сякаш главата ми бе на конци. Щом се озовах в залата, се обърнах и забързано се отдалечих. Усещах синия му поглед с гърба си. С облекчение завих по коридора, излязох и с още по-голямо облекчение затворих вратата.

Огромни бели снежинки се спускаха от вечерното небе. Излязох от крепостта, като едва кимнах на стоящите на пост стражи, и поех по дългия път към града. Нямах точно определена цел, само ми се искаше да съм колкото се може по-далеч от замъка. Вървях в сгъстяващия се мрак и засилващия се снеговалеж. Имаше много неща, за които трябваше да мисля — за татуировките на Елиания и какво означават те, за Шута и Йек, за онова, което си мислеше тя за мен заради някакви негови думи, за дракони и люспести момчета, за това какво ще кажат Сенч и Кетрикен на бинградците и островитяните. В същото време колкото повече наближавах града, толкова по-настоятелни ставаха тревогите ми за Хеп. Опитах се да измисля как да го вразумя, да го накарам да се посвети с готовност на обучението си, да остави Сваня, докато не е в състояние открито да поиска ръката й, да се установи да живее при майстора си — да живее подреден живот и да следва всички онези правила, които щяха да му осигурят безопасност… но не и успех или щастие.

Прогоних тази последна предателска мисъл. Тя ме разгневи и обърнах гнева си към момчето. Трябваше да постъпя, както ме бе посъветвала Джина. Трябваше да покажа твърда ръка, да го накажа, че не се подчинява на волята ми. Да го лиша от пари и сигурност, докато не се съгласи да изпълнява каквото му кажа. Да го изкарам от Джина и да му кажа, че трябва да живее при майстора си или сам да се грижи за себе си. Да го принудя да спазва правилата. Намръщих се. Да бе, сякаш това бе подействало с мен на неговата възраст. Но все пак трябваше да се направи нещо. Трябваше да го вразумя по някакъв начин.

Мислите ми бяха прекъснати от тропот на конски копита зад мен. Моментално на първо място в ума ми изскочи предупреждението на Лоръл. Отстъпих настрани, докато конят и ездачът ме настигаха, и ръката ми докосна дръжката на ножа. Очаквах да ме подмине, без да каже нищо. Едва когато ездачът спря, видях, че е Славея. Известно време гледаше мълчаливо. После се усмихна.

— Качвай се зад мен, Фиц. Ще те откарам до града.

Сърцето е готово да избяга, където и да е, когато търси утеха. Знаех това и се овладях.

— Благодаря, но не. Пътят може да е коварен в тъмното. Конят ти може да пострада.

— Тогава ще сляза и ще повървя с теб. Отдавна не сме говорили, а тази вечер не бих отказала приятелско ухо.

— Мисля, че бих предпочел тази вечер да остана сам, Славея.

Тя помълча. Конят й затанцува нетърпеливо и Славея дръпна рязко юздите. Не направи опит да скрие раздразнението си.

— Тази вечер? Защо казваш „тази вечер“, след като имаш предвид „винаги бих предпочел да съм сам, отколкото с теб?“ Защо намираш извинения? Защо просто не кажеш, че не си ми простил и че никога няма да ми простиш?

Вярно беше. Не й бях простил. Но би било глупаво да й го кажа.

— Не можем ли просто да зарежем това? И без това вече няма значение — казах аз, и това също бе вярно.

Тя изсумтя.

— А. Разбирам. Няма значение. Аз нямам значение. Правя една грешка, не ти казвам нещо, което изобщо не те засяга, и ти решаваш не само че никога няма да ми простиш, но и че няма повече да говориш с мен?

Гневът й се засилваше изумително бързо. Стоях и гледах нагоре към нея. Отслабващата светлина едва осветяваше лицето й. Никога не я бях виждал по-стара и изтощена. И по-ядосана. Бях зашеметен от потока на гнева й.

— И защо е това, питам се? Защо „Том Беджърлок“ ме захвърля с такава лекота? Може би защото никога не съм означавала нещо за теб, с едно-единствено изключение. Едно удобно малко нещо, което ти го поднесох на прага, едно нещо, което си мислех, че споделяме в приятелство, привличане и, да, дори в любов. Но ти реши, че не го искаш повече от мен и затова ме захвърляш. Правиш всичко онова помежду ни, след което се освобождаваш от него заедно с мен. И защо? Признавам, мислех за това много повече, отколкото би трябвало. И ми се струва, че открих отговора. Дали защото си намерил друго място, на което да утоляваш похотта си? Да не би новият ти господар да те е научил на джамайлийските си обичаи? Или навремето съм грешила? Може би Шутът е бил истински мъж и ти просто си се върнал към онова, което си предпочитал винаги. — Отново дръпна рязко юздите. — Отвращаваш ме, Фиц. Ти си срам за името на Пророците. Радвам се, че си се отказал от него. Сега, след като знам какъв си, ми се иска никога да не бях лягала с теб. Чие лице виждаш сега, когато затвориш очите си?

— На Моли, тъпа кучко. Винаги съм виждал единствено Моли.

Това не беше вярно. Никога не бях лъгал нея или себе си по този начин. Но това бе най-болезнената обида, която можех да измисля в отговор на нейната. Може би не го заслужаваше. И се засрамих, че използвам името на Моли по този начин. Но тази вечер кипящият в мен гняв най-сетне беше намерил мишена.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш я бях полял със студена вода. После се изсмя пискливо.

— Не се съмнявам, че споменаваш името й, докато твоят лорд Златен те язди. О, да, много добре си го представям. Жалък си, Фиц. Жалък.

Не ми даде възможност да отвърна на удара, а пришпори жестоко коня си и препусна в галоп в снежната нощ. За миг ми се прииска конят да се препъне и тя да си счупи врата.

И точно когато се нуждаех най-много от яростта си, тя ме напусна. Чувствах се зле, тъжен и самотен на тъмния път. Защо Шутът постъпи така с мен? Защо? Продължих да крача надолу.

Не отидох в „Набученото прасе“. Знаех, че няма да намеря Хеп и Сваня там. Вместо това отидох в „Куче и свирка“ — старата кръчма, в която често се отбивахме с Моли. Седнах в ъгъла, гледах как клиентите влизат и излизат и изпих две големи халби бира. Беше добра, много по-добра от онази, която можех да си позволя, когато бяхме идвали с Моли. Пиех и си мислех за нея. Тя поне ме беше обичала истински. Но утехата от тези спомени постепенно се изпари. Опитах се да си спомня какво е да си на петнадесет и влюбен, и толкова сигурен, че любовта дава мъдрост и оформя съдбата. Припомних си го твърде добре и мислите ми отново се насочиха към положението на Хеп. Запитах се дали, след като бях спал с Моли някой можеше да ме убеди по какъвто и да било начин, че нито имам право, нито ми е писано да го правя. Съмнявам се. Най-добре, реших една халба по-късно, бе изобщо да не бях допускал Хеп да среща Сваня. И Джина ме беше предупредила точно това, а аз не бях обърнал внимание. Точно както Бърич и Търпение ме предупреждаваха навремето да не започвам с Моли. Били са прави. Отдавна трябваше да го призная. Щях да им го кажа сега, на момента, стига да можех.

И мъдростта на трите халби бира след безсънна нощ и дълъг ден с обезпокоителни новини ме убеди, че най-добре ще е да ида при Джина и да й кажа, че е била права. Това някак си щеше да оправи нещата. Неяснотата как точно не ме разубеди. Тръгнах към къщата й в тихата нощ.

Беше спряло да вали. Снегът бе покрил градчето с чиста, почти недокосната бяла завивка. Надипляше се по стрехите, заглаждаше изровените улици и скриваше всички грехове. Скърцаше под ботушите ми. Когато стигнах до вратата на Джина, бях почти изтрезнял, но въпреки това почуках. Може би просто отчаяно се нуждаех от приятел, от какъвто и да било приятел.

Чух как котаракът скочи от скута й, след което се разнесе звукът от стъпките й. Тя надникна през горната половина на вратата.

— Кой е?

— Аз съм. Том Беджърлок.

Тя затвори. Сякаш измина цяла вечност, преди да вдигне резето и да отвори вратата.

— Влизай — каза, но прозвуча, сякаш не я беше грижа дали ще го направя.

Останах навън на снега.

— Не е нужно да влизам. Просто исках да ти кажа, че беше права.

Тя се вгледа в мен.

— А ти си пиян. Влизай, Том Беджърлок. Не искам да пускам нощния студ в къщата си.

И аз влязох. Фенел вече се бе свил на топлото местенце на стола й, но седна и ме изгледа неодобрително.

Риба?

Нямам риба. Извинявай.

„Извинявай“ не е риба. Каква полза от „извинявай“? Отново се сви на кълбо и скри муцуна в опашката си.

Съгласих се.

— Няма особена полза от извинения, но само това мога да предложа.

Джина ме погледна сърдито.

— Е, това е много повече от всичко, което ми предлагаш напоследък.

Снегът от ботушите ми се топеше по пода. Огънят пращеше.

— Беше права за Хеп. Трябваше да се намеся много по-рано, а не го направих. Трябваше да те послушам.

Тя помълча.

— Искаш ли да поседнеш за малко? Не мисля, че е добре точно сега да опитваш да се върнеш в замъка.

— Не мисля, че съм чак толкова пиян! — отвърнах язвително.

— Не мисля, че си достатъчно трезвен, за да знаеш колко си пиян — отвърна тя. И докато се мъчех да схвана думите й, добави: — Сваляй наметалото и сядай.

Наложи се да махне ръкоделието от единия стол и котарака от другия, след което и двамата седнахме.

Известно време гледахме мълчаливо огъня.

— Трябва да знаеш нещо за бащата на Сваня — рече тя.

С неохота посрещнах погледа й.

— Не е като теб — тихо каза тя. — Трябва му повече време, за да се успокои. В момента изпитва само мъка за онова, което прави дъщеря му. Но когато се разчуе, ще се намерят хора, които да започнат да му подмятат. Мъката ще се смени със срам, а скоро след това — с ярост. Но тя няма да е насочена към Сваня. А към Хеп, тъй като той е виновникът, подлъгал и прелъстил дъщеря му. И ще бъде колкото прав, толкова и гневен. Освен това е силен като бик.

Продължих да мълча и тя добави:

— Казах го и на Хеп.

Фенел отиде при нея и скочи в скута й. Тя го потупа разсеяно.

— Какво каза Хеп?

Джина изсумтя с отвращение.

— Че не го било страх. Казах му, че това няма нищо общо със страха. И че понякога да си глупав и да не те е страх са две клонки на един и същ храст.

— Поласкал се е, не се и съмнявам.

— Излезе. Не съм го виждала оттогава.

Въздъхнах. Тъкмо започвах да се стоплям.

— Кога?

Тя поклати глава.

— Безсмислено е да тръгваш след него. Преди часове, слънцето още не беше залязло.

— И без това не знам къде да го търся — признах аз. — Не успях да го намеря снощи, а предполагам, че и сега са на същото място.

— Може би — тихо се съгласи тя. — Е, поне и Рори Хартсхорн не успя да ги открие. Така че засега сигурно са в безопасност.

— Не може ли просто да държи дъщеря си вкъщи вечер? Тогава никой нямаше да има проблем.

Тя присви очи към мен.

— Никой нямаше да има проблем, ако ти беше държал сина си вкъщи, Том Беджърлок.

— Знам, знам — примирено се съгласих. — Наистина не трябваше да се забъркваш във всичко това.

Малко по-късно остатъкът от тази мисъл се оформи в ума ми.

— Когато бащата на Сваня реши да потърси Хеп, ще дойде тук. — Свъсих вежди. — Изобщо не съм искал да ти докарвам тази беля, Джина. Просто в началото търсех приятел. А сега всичко се превърна в каша, изцяло по моя вина. — Обмислих заключението. — Предполагам, че ще е най-добре да ида при Рори Хартсхорн.

— Въргаляй се в самосъжалението си, Том Беджърлок — рече тя с отвращение. — И какво ще му кажеш? Защо трябва да поемаш цялата вина за всичко нередно по този свят? Доколкото си спомням, аз срещнах Хеп и се сприятелих с него много преди да се запозная с теб. А Сваня си беше беля, която се чудеше къде да избуи още откакто семейството й пристигна в Бъкип, ако не и от по-рано. При това си има двама родители. И Хеп не е невинен. Не ти си се закачал с дъщерята на Хартсхорн. Така че спри да се оплакваш каква каша си забъркал и започни да настояваш Хеп да си поеме отговорността. — Настани се по-удобно в стола си. И добави, сякаш на себе си: — Сам си забъркал достатъчно свои каши за оправяне, без да е нужно да поемаш и тези на другите.

Зяпнах я изумен.

— Просто е — тихо рече тя. — Хеп трябва да открие последиците. Докато твърдиш, че вината е твоя, защото си лош родител, на Хеп няма да му е нужно да признае, че сам си е навлякъл голяма част от неприятностите. Разбира се, все още не го възприема като проблем, но когато му просветне, веднага ще дотича при теб да види дали можеш да го оправиш. И ти ще се опиташ, защото си мислиш, че вината е твоя.

Седях неподвижно, попивах думите и се мъчех да открия здрав разум в тях.

— И какво да правя? — попитах накрая.

Тя се засмя безпомощно.

— Не зная, Том Беджърлок. Но със сигурност не бива да казваш на Хеп, че всичко е по твоя вина. — Вдигна котарака и го пусна на пода. — Има обаче нещо, което и аз трябва да направя.

Отиде в спалнята си. След малко се появи с кесия. Подаде ми я. Не я взех и тя я тръсна пред лицето ми.

— Вземи. Това са парите, които не съм похарчила за Хеп. Връщам ти ги. Като се върне, ще му кажа, че го гоня от дома ми, защото не искам да си навличам неприятности. — Разсмя се, когато видя физиономията ми. — Нарича се последица, Том. Хеп би трябвало да ги посреща по-често. И когато дойде да ти плаче, ще е най-добре да го оставиш сам да си троши главата.

Помислих си за последния ни разговор.

— Не вярвам, че ще дойде да ми плаче — отвърнах.

— Още по-добре — хапливо отвърна тя. — Да се оправя тогава. Свикнал е да спи на закрито. Няма да му е нужно много време да разбере, че ще е по-добре да се установи при чираците. И мисля, че би било разумно от твоя страна да го оставиш сам да поговори с майстор Гиндаст.

Котаракът отново се бе настанил в скута й. Тя тръсна плетката си над него и дръпна още прежда. Нишката се плъзна между мързеливите лапи на Фенел.

Трепнах при мисълта колко от гордостта си ще трябва да преглътне Хеп. Миг по-късно ме обзе странно облекчение. Хеп можеше да го направи. Нямаше да е нужно да се унижавам вместо него. Мисля, че Джина прочете това по лицето ми.

— Не всеки проблем на света е твой, Беджърлок. Позволи и на другите да получат своя дял.

Замислих се над думите й.

— Джина, ти си истински приятел — казах с благодарност.

Тя ме изгледа косо.

— Виж ти. Сети се значи?

Трепнах от тона й, но кимнах.

— Ти си истински приятел. Но все още си ми ядосана.

Тя кимна.

— Някои проблеми наистина са си твои, Том Беджърлок. Изцяло.

Загледа ме с очакване.

Поех дъх и се стегнах. Ще лъжа колкото се може по-малко, рекох си. Това не ме утеши особено.

— Жената онази вечер в „Набученото прасе“. Е, не сме… тоест, тя е просто приятел. Не спя с нея.

Думите издрънчаха непохватно като изпуснати съдове и се пръснаха на остри парчета помежду ни.

Последва дълго мълчание. Джина ме гледаше, после погледна огъня, накрая отново се обърна към мен. Малките гневни искрици още танцуваха в очите й, но в ъгълчето на устните й заигра и съвсем тънка усмивка.

— Аха. Е, предполагам, че е добре да го зная. И сега имаш двама приятели, с които не спиш.

Нямаше как да не разбера намека й. Тази утеха нямаше да ми бъде предложена тази вечер, а може би и никога вече. Признавам си, че изпитах разочарование. Но също и облекчение. Ако ми беше предложила, щях да откажа. За вечерта вече се бях сблъскал с последствията от отказване на жена. Кимнах бавно.

— Водата е вряла — каза тя и посочи котлето. — Ако искаш да останеш, можеш поне да направиш чай.

Това не бе прошка. А втора възможност да бъдем приятели. Приех с радост. Станах да взема чайника и чаши.

Загрузка...