Лорд Златен

Глава 21Възстановяване

Станах от леглото на следващия ден. Извървях в тъмното трите стъпки до раклата с дрехи. После паднах и не можах да стана. Останах да лежа неподвижен, твърдо решен да не викам помощ, а да изчакам, докато не събера достатъчно сили да се върна до леглото. Но почти моментално вратата се отвори. Лорд Златен стоеше в квадрата светлина и ме гледаше с аристократично неодобрение.

— Том, Том — заклати глава той. — Винаги ли трябва да си толкова дразнещо инатлив? Връщай се в леглото, докато лорд Сенч не каже, че можеш да станеш.

Както винаги, силата на тънкото му тяло ме изненада. Не ми помогна да стана, а направо ме вдигна и ме отнесе до леглото. Направих неуспешен опит да придърпам одеялото. Той хвана края му и ме зави.

— Не мога да лежа по цели дни тук — оплаках се.

Лорд Златен ме погледна развеселен.

— Бих искал да те видя да се опиташ да направиш нещо друго, но явно не ти се удава. Ще оставя вратата отворена, за да влиза малко светлина. Желаеш ли и свещ?

Бавно поклатих глава, смразен от хладната му вежливост. Той излезе и остави вратата отворена. Виждах горящия огън в камината. Лорд Златен седна зад малкото писалище и перото му заскърца енергично по хартията.

Малко по-късно на вратата се почука и влезе Чар, прислужникът на лорд Златен. Носеше закуската. Остави подноса на масата и внимателно подреди съдовете. Когато приключи, в подноса останаха няколко купи и халба. Той го вдигна и тръгна към моята врата, но лорд Златен го спря, без да откъсва поглед от листа.

— Остави го на масата, Чар.

Момчето излезе, а лорд Златен продължи да пише. После отново се почука. Този път момчето носеше кофи с вода. Заедно с него влезе мъж с наръч дърва. Лорд Златен не им обръщаше внимание, докато се занимаваха със задачите си. Когато и двамата си отидоха, въздъхна, стана от писалището и залости вратата.

— В стаята си ли ще ядеш, или на масата, Том?

Вместо отговор седнах в леглото. На пода имаше нова синя вълнена роба. Нахлузих я и станах. Зави ми се свят. Предпазливо тръгнах към вратата. Вкопчих се в касата и спрях, за да си поема дъх, после продължих напред. Лорд Златен вече беше седнал и отваряше съдовете. Седнах срещу него.

За мен имаше бульон, рядка каша и попара с мляко. За лорд Златен бяха приготвили печени яйца и кренвирши, хляб, масло, конфитюр и всякакви други неща. За миг ме обзе неоправдан яд към него. Изядох цялата си храна и я прокарах с чаша хладък чай от лайка. Не разменихме нито дума. Докретах до леглото си и заспах.

Събудиха ме приглушени гласове.

— Значи вече може да става и да се храни? — попита Сенч.

— Едва-едва — отвърна лорд Златен. — По-добре да не се бърза. Няма никакви сили. Но ако му поставиш задачи, ще…

— Буден съм — обадих се. По-скоро изграчих. Прочистих гърлото си и опитах отново: — Сенч, буден съм.

Той бързо дойде до вратата на стаичката ми и ми се усмихна. Бялата му къдрава коса блестеше, изглеждаше изпълнен с живот и енергия. Погледна с отвращение възглавницата на Кетрикен до леглото ми.

— Само да си донеса стол, момче, и ще седнем да си побъбрим. Изглеждаш много по-добре.

— Мога да ставам.

— Нима? Е, дай ръка тогава. Не, дай да ти помогна, стига си се инатил. Искаш ли да седнем при огъня?

Говореше ми като на слабоумен. Приех го като загриженост и го оставих да ме подкрепя. Седнах в един от меките столове пред камината. Той се отпусна с въздишка в другия. Огледах се за Шута, но лорд Златен отново се бе върнал при писалището си.

Сенч се усмихна и опъна крака към огъня.

— Страшно се радвам, че се оправяш, Фиц. Изкара ни акъла. Трябваха ни всичките ни сили, за да те измъкнем обратно.

— И това е нещо, за което трябва да поговорим — изсумтях.

— Да, но по-нататък. Засега трябва да караш полека и да не се претоварваш. Сън и храна — това ти е нужно най-много.

— Истинска храна — заявих твърдо. — Месо. Няма да събера никакви сили с тия каши.

— О, и вече сме капризни? — Той повдигна вежди. — Е, можеше да се очаква. Ще се погрижа да ти донесат месо за обяд. Достатъчно беше само да кажеш, впрочем. В края на краищата не съм те чувал да говориш, откакто те донесохме тук.

Беше неразумно, но в мен се надигна гняв. Сълзи опариха очите ми. Извърнах се и се помъчих да се овладея. Какво ми ставаше?

Сенч сякаш прочете мисълта ми.

— Фиц. Момчето ми. Не очаквай твърде много от себе си засега. Виждал съм те в доста лоши моменти, а този беше най-лошият. Дай на ума си време да се възстанови. И на тялото си също.

Поех дъх да му кажа, че съм добре. Но изрекох съвсем друго.

— Очаквах да умра там. Сам. — И разпокъсаните ми спомени от затворническата килия отново се втурнаха към мен. Отново изживях ужаса и отчаянието, изпълних се с гняв, че трябва да помня всичко това. Бяха ме изоставили — Сенч, Шутът, Кетрикен, Предан… всички.

— И аз се страхувах от същото — тихо каза Сенч. — Беше тежко за всички ни, но най-лошото беше за теб. Все пак, ако ме беше послушал…

— Да де, всичко е по моя вина. Както винаги.

Лорд Златен заговори през рамо към Сенч:

— Не бива да му говориш по този начин, когато е в подобно състояние. Само ще го разстроиш още повече. По-добре просто го остави.

— Млъквай! — изревах му, но гласът ми премина в писукане още в края на думата.

Сенч ме погледна с ням укор и загриженост. Вдигнах колене до гърдите си и се свих на топка в стола. Дишах на пресекулки. Избърсах очите си с ръкав. Нямаше да плача. Очакваха да се разпадна на парчета, но нямаше да го направя. Просто бях болен и си бях изкарал акъла. Това беше. Поех дъх малко по-спокойно.

— Просто говори с мен — помолих Сенч. Разгънах треперещите си крака и ги спуснах на пода. Мразех се, че съм толкова слаб. — Кажи ми какво стана, без да ми се налага да задавам тъпи въпроси. Започни с Любезен.

Сенч въздъхна тежко.

— Не мисля, че е разумно. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка. — Добре де, щом настояваш. Значи така. Любезен. Стигнал до коня си и се върнал в замъка колкото се може по-бързо, без да привлича внимание. Когато се добрал до Предан, едва можел да говори, нали е бил душен. Все пак успял да изграчи, че слугата на лорд Златен го спасил от убийците в града. Успял да каже само толкова. Но било достатъчно на принца да се свърже с мен, след което задвижих нещата.

— Трябваше ни повече време от очакваното, за да те намерим — призна неохотно. — Не очаквах, че ще убиваш, нито че ще позволиш на градската стража да те пипне жив. Но когато разбрах, че си арестуван и обвинен, при първа възможност вкарах свой човек в килията ти. За съжаление те вече бяха извикали лечител да те прегледа, така че не можех да пратя свой. Старшият не искаше и да чуе за освобождаване.

Каза, че бил сигурен, че си убил тези хора, а заради някакъв предишен побой вече те бил набелязал като смутител на реда. Лорд Златен трябваше да се жалва три пъти за изчезналите си камъни, преди някой да се сети да претърси къщата на Лодвайн и да ги намери там. Вече бях осигурил свидетел, че не ти си започнал схватката. Повече от това не бях в състояние да побутна. Докато старшият успя да събере две и две и да проумее, че си защитавал собствеността на господаря си от крадци и те пусна, вече беше на крачка от смъртта.

— Повече не си бил в състояние да побутнеш — казах хладно. Бях сам, премръзнал и умиращ. А той „побутвал“.

— Кралицата искаше да се направи нещо повече. Беше готова да прати гвардията в града и да те измъкне от килията. Не можех да го допусна, Фиц. Защото имаше и други Петнисти. На следващия ден на няколко места имаше разлепени обяви, в които се казваше, че Лодвайн и Паджет са Осезаващи и че агентите на кралицата са ги убили заедно с обвързаните им животни. Подиграваха се със заявеното й намерение да сложи край на несправедливите гонения срещу Осезаващите. Предупреждаваха представителите на Старата кръв да не правят глупостта да й се доверяват и да идват на събранието. А накрая се твърдеше, че тя и креатурите й ще убият всеки, който се опита да каже истината — че собственият й син е Осезаващ. — Замълча за момент. — Така че разбираш. Трябваше да те оставя там. Не исках, Фиц. И не биваше да ти разказвам това.

Скрих лице в дланите си. Да. Трябваше да послушам Сенч. Бях оплескал нещата.

— Май трябваше да ги оставя да убият Любезен. И да изтичам да съобщя за убийството.

— Това е единият вариант — съгласи се Сенч. — Но мисля, че това би се отразило много зле на отношенията ти с Предан, дори и да успееше да скриеш, че си можел да предотвратиш смъртта на приятеля му. А сега мисля, че за днес е достатъчно. Хайде в леглото.

— Не. Довърши поне това. Какво направихте с обвиненията срещу Предан?

— Какво сме направили? Нищо, разбира се. Игнорирахме ги като нелепи. И положихме доста усилия да покажем, че кралският двор няма интереси към арестувания слуга на лорд Златен. Градската стража пипнала убиеца? Ами да го съдят според закона. Разпространените обвинения са нелепи, нечий отчаян опит да опетни доброто име на принца. Даже двойно нелепи, защото принцът още носи дълбоките белези от ловната котка на свой добър приятел. Та нима такова животно би нападнало Осезаващ? Всички знаят каква власт имат Осезаващите над животните. И тъй нататък. Междувременно беше доказано, че убитите всъщност са най-обикновени крадци. И че случилото се няма нищо общо с Осезанието, както и абсолютно никаква намеса от страна на короната. Крадците са били убити от добър слуга, защитаващ имуществото на господаря си.

— Ясно. Значи сте ме оставили да гния заради обвинението в Осезание. — Опитах се да покажа с тона си, че приемам. Част от мен ги разбираше. Друга част ги мразеше.

Той трепна, но кимна.

— Съжалявам, Фиц. Не можехме да постъпим по друг начин.

— Знам. И сам съм си виновен за всичко това. — Опитах се да скрия горчивината в гласа си и почти успях. Изведнъж се почувствах ужасно уморен, но трябваше да науча още. — А Любезен?

— Щом стана ясно кои са убитите, разбрах, че трябва да го разпитам. Изстисках всичко от него. Както и какво го е подбудило да действа. Майка му се е самоубила, Фиц. Изпратила му писмо, в което го моли за прошка. Не можела повече да търпи всичко това. Не можела да живее с това, което прави, за да си купи безопасността. Още повече, че била в мнима безопасност и я оскърбявали както си пожелаят.

От грозотата на онова, което намекваше, ми призля.

— Значи Любезен е искал да ги накара да го убият.

— Майка му е мъртва. Мисля, че е искал да ги убие, без да го е грижа дали самият той няма да умре, но просто не е знаел как да започне. Бил е пълен с възвишени идеи за честни дуели и тъй нататък. Лодвайн така и не му дал възможност да отправи предизвикателството си.

— А сега какво прави?

Сенч пое дъх.

— Сложно е. Предан настоя да присъства на разпита и го взе под своя закрила. Ако трябва да има Осезаващ, който да му служи, поне сме извадили зъбите на този. Принцът е напълно — а аз почти — убеден, че Бресинга са действали под натиск. Дори Петнистите да са държали Любезен в ръцете си, самоубийството на майка му и отношението им към нея преди това го е пречистило от илюзиите. Мрази ги до дъното на душата си. Лейди Бресинга била принудена да подари котката на принца. Петнистите я заплашили, че ако не го направи, ще разобличат сина й и нея самата като Осезаващи. А след като го направила, попаднала напълно във властта им. Била не само Осезаваща, а и била извършила предателство срещу принца. Петнистите разделили майката от сина. Любезен бил пратен в Бъкип. Наредили му да се сближи с принца, да го въвлече по-дълбоко в Осезанието и да го шпионира. Обещали му, че ако се подчинява, майка му ще е в безопасност. Гейлкип се превърнал в неин затвор. Петнистите бързо станали алчни. Първо домът й, избата, богатството. Ако не им угаждала, заплашвали, че ще издадат сина й. Накрая някои от мъжете си позволили да посегнат и на самата нея. Не могла да го преживее. Мисля, че не са преценили добре силата на волята й, както и на волята на сина й.

Гадна, отвратителна история. Но не си позволих да задълбавам. Имах по-належащи грижи.

— А Хеня? Принцът каза ли ти, че я видях?

Лицето му стана още по-мрачно.

— Каза ми. Но… възможно ли е да си сгрешил? Шпионите ми в града не са чули нищичко за нея.

Насилих се да си припомня кратката ни среща.

— Бях ранен и беше тъмно. Но… не мисля, че съм сгрешил. И смятам, че именно тя е жената от спомените на Шишко. Предложила е злато на Паджет и Лодвайн за Шута и мен… така ми се струва. Не знам какво е опитвала да купи от тях. Лодвайн не я харесваше. Изглежда обаче е замесена по някакъв начин във всичко това.

— Ако наистина е така, значи се е прикрила добре. Няма и следа от нея в града.

Това не ме успокои особено. Шпионите на Сенч не бяха открили и Лодвайн.

— Все още си имаме шпионин на Петнистите в Бъкип. Онзи, който е водел Шишко при Лодвайн.

— С коняря на Любезен стана злополука — с неутрален тон рече Сенч. — Открили го мъртъв в яслите на един жребец. Наритан и стъпкан до смърт. Остава загадка защо изобщо е влязъл там.

Кимнах. Един проблем по-малко.

— А имението на майката на Любезен?

Сенч отмести поглед.

— Трагичната новина стигна до нас на следващия ден след арестуването ти. Лейди Бресинга си отишла от отрова в храната. Доста от гостите и слугите й умрели заедно с нея. Ужасно тъжно, но в никакъв случай срамно или скандално. Първо открили нейното тяло, но през следващите няколко дни и на други им прилошало и бързо умрели. Развалена риба, доколкото чух. Тялото на лейди Бресинга било пратено в дома на майка й, за да я погребат там. Любезен присъства на тъжната церемония. Принц Предан прати собствената си почетна стража с него като свидетелство за високото му мнение за Любезен. На момчето му е ясно, че след уреждането на подробностите ще трябва да се върне в Бъкип и да остане в замъка, докато не достигне пълнолетие. Гейлкип ще бъде затворен, но кралицата отпусна на Любезен персонал и иконом, които да поддържат имението в негово отсъствие.

Кимнах. Принцът можеше и да нарича Любезен приятел, но през следващите няколко години той щеше да е добре гледан и обгрижван пленник на Сенч. Доста уместно решение. Любезен можеше да го възприема като закрила или като клетка. Всичко бе уредено по най-спретнат начин. Запитах се дали лейди Розмари не е намерила внезапна причина да посети приятелката си в Гейлкип, или тамошният шпионин на Сенч е отровил храната. За Розмари би било трудно да пътува поради изгарянията. Обърнах се и загледах Сенч. Той посрещна изпитателния ми поглед с объркана физиономия. Неочаквано се наведох напред и преди да успее да се отдръпне, докоснах бузата му. По пръстите ми не остана никакъв грим. Здрава и розова плът. Нито следа от заздравяващи изгаряния.

— Ох, Сенч — укорих го. Гласът ми трепереше. — Внимавай! Хвърляш се сляпо напред и никой не знае каква е цената. Никой.

Той се усмихна.

— Не ме е грижа за цената, когато вече са ми известни предимствата. Изгарянията ми се излекуваха. За пръв път от години мога да вървя, без да ме болят коленете и бедрата. Нощем спя спокойно. Дори зрението ми е по-добро.

— Но не го правиш сам.

Той ме погледна, отказваше да отговори. Но аз знаех отговора.

— Черпиш от силата на Шишко — обвиних го с нисък глас.

— Той няма нищо против.

— Не знаеш опасностите. И той не разбира рисковете.

— Нито пък ти! — рязко отвърна той. — Фиц, има моменти, в които трябва да сме предпазливи. Има и такива, в които трябва да сме дръзки. Дойде време да поемем тези рискове. Трябва да открием всичко, на което е способно Умението, Когато принцът тръгне на път да порази Айсфир, ще идеш с него. И дотогава трябва да познаваш силите на Умението и да можеш да ги владееш. Това — той се шляпна по гърдите, — това е истинско чудо. Ако разполагахме с него навремето, когато Умен беше болен, той нямаше да умре. Представи си какво би означавало това!

— Да, представи си — отвърнах. — Представи си, че Умен е все още жив и управлява. После си задай въпроса защо не е така? Той не е бил обучаван от Гален. Неговата майсторка на Умението е била Настоятелност. Не можем ли да приемем, че е бил много по-наясно от нас с Умението? Че може би дори е знаел как да удължи живота си? Тогава нека се запитаме защо не го е направил? Защо не го е направила и самата Настоятелност? Може би са знаели, че за това си има цена? При това твърде висока?

— Или просто му е липсвала котерия, която да му помага? — контрира Сенч.

— Би могъл да използва котерията на Гален, ако се наложи.

— Ба! Не знаеш, аз също не знам. Защо трябва да си такъв песимист? Защо винаги трябва да предполагаш най-лошото?

— Може би защото съм се научил на предпазливост от мъдър старец. Онзи, който сега се държи глупаво.

Бузите на Сенч пламнаха. В очите му проблесна гняв.

— Ти не си на себе си. Всъщност даже още по-зле. Ти си убеден, че си прав. Чуй ме, пале такова. Гледах как брат ми умира. Гледах как крал Умен чезне, бях до него в дните, когато не знаеше, че умът му се е запилял нанякъде, както и когато си даваше сметка за слабостта на тялото и ума си и плачеше от срам. Ако имаше Умението да промени това, щеше да го направи, без значение на каква цена. Това познание за Умението беше изгубено за нас. Смятам да го върна. И да го използвам.

Мисля, че очакваше да му се развикам. И аз самият почти го очаквах и сигурно щях да го направя, ако не изпитвах такова съчетание от отчаяние, слабост и страх. Сенч страшно ме бе уплашил, когато здравето и умът започнаха да му въртят номера и се боях, че може да изгуби богатството си от информация и връзки. А сега, пращящ от здраве, с блеснали очи и пламнала амбиция, той ме ужасяваше. Знаех за съществуването на тази негова страна. Знаех, че винаги е жадувал да овладее Умението. Но никога не бях предполагал, че ще ми се наложи да се изправя срещу тази жажда. Поех дълбоко дъх и го попитах тихо:

— Ти ли решаваш това?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Че кой друг да решава?

— Може би майсторът следва да решава как да се прилага Умението в Бъкип. Особено от неопитни ученици.

Изгледах го остро. Та нали самият той ме натисна да поема отговорността на този пост. Запитах се дали няма да трепне от това как собственият му инат се обръща да го ухапе.

Не повярва на ушите си.

— Казваш, че ми забраняваш това? И очакваш да ти се подчиня? — Постави ръце на коленете си и се наведе към мен.

Не исках да се изправям срещу него в сблъсък на воли. Още нямах силата за това. Обърнах въпроса.

— Имаше и един друг Пророк, който се опита да използва Умението за собствени цели. Самият той не бе нито силен, нито талантлив в магията, но пък използва силата на котерията си, за да получи своето. Използваше ги безмилостно, без значение какво им причиняваше това, как ги изсмукваше или извърташе собствените им воли. Ще станеш втори Славен!

— Нямам нищо общо със Славен! — озъби се Сенч. — Първо, защото той действаше единствено в свой интерес. А много добре знаеш, че съм посветил целия си живот в неуморна служба на Пророците. И второ, за разлика от него, аз ще развия Умението си. Няма дълго да съм зависим от силата на някой друг.

— Сенч. — Гласът ми се беше превърнал в треперещ шепот. Прочистих гърлото си, но въпреки това говорех едва чуто. — Може би ще развиеш Умението си. Но не и ако продължаваш по същия начин да експериментираш сам, да рискуваш самия себе си, а сега да излагаш на опасност и Шишко, който няма представа какво може да му се случи.

Не бях сигурен, че ме слуша. Гледаше покрай мен, зелените му очи бяха насочени някъде в далечината. Въпреки всичко го казах, заслушан как собственият ми глас отслабва до немощно стържене.

— Трябва да научиш опасностите на магията, Сенч, преди да нагазиш в нея и да започнеш да я ползваш за собствените си цели. Умението не е играчка, нито пък нещо, което да се използва за лично облагодетелстване.

— Не е честно! — внезапно запротестира Сенч. — Лишиха ме от обучение. От обучението, което ми се полагаше. Аз съм Пророк точно толкова, колкото беше и Умен. Трябваше да бъда обучен.

Страшно бързо се уморявах. Но трябваше да спечеля спора, или поне да го изкарам до равен, преди да рухна в леглото.

— Да. Не е било честно — съгласих се. — Но да използваш Шишко като патерица и инструмент също не е честно. Нито пък ще замести подходящото обучение, което е трябвало да получиш. Трябва сам да си го придобиеш. Шишко е силен в Умението и няма представа за опасностите, на които може да го изложи това. Нито има волята да ти се противопостави да използваш магията му за свои цели. Няма да те предупреди, когато отнемаш твърде много от него, и няма да знае, че си прекалил, докато не стане прекалено късно. Не е хубаво да вземаш силата му, сякаш е някакво впрегнато в каруца добиче. Може и да е простоват, но най-малкото в Умението той ни е равен. Той е член на нашата котерия. И като такъв двамата трябва да сте братя, независимо от различните ви способности.

— Котерия? — Увисналата челюст и изуменият вид на Сенч внезапно ме накараха да осъзная, че не е видял онова, което бе очевидно за мен.

— Котерия — повторих. — Ти. Аз. Предан. Шутът. И Шишко.

Млъкнах и го зачаках да каже нещо. Вместо това чух тихото отместване на стола на Шута. И още по-тихите му стъпки, когато прекоси стаята и застана до нас. Запитах се какво ли е изписано на лицето му, но не отместих поглед от очите на Сенч. Той продължи да мълчи.

— Сенч. Бях там — напомних му. — Вярно, не се владеех напълно, но щях да съм мъртъв, ако не си давах сметка какво се случва с мен. Как всички вие се обединихте, за да ме измъкнете. Не разбираш ли, че точно по този начин действа една котерия? Обединяване на сили и способности за постигането на някаква цел. Точно това направихте. Силата на Шишко. Твоите познания за вътрешното устройство на човека. Контролът и целенасочеността на Предан. И връзката на Шута с мен. Всичко това бе необходимо за постигането на крайния резултат. И може да го постигне отново при нужда. Предан има своята котерия. Не кой знае каква в много отношения, но все пак котерия. Но само ако действаме като едно цяло. Ако откъснеш Шишко, за да го използваш като свой личен извор на сила, ще ни унищожиш, преди да сме открили възможностите си.

Млъкнах. Устата ми беше пресъхнала, бях останал без дъх. Всеки друг път щях да се ужася от собствената си слабост. В този момент не можех да си позволя да мисля за нея. Чувствах, че съм достигнал някаква равновесна точка със стареца. Толкова много години той бе мой наставник и водач. Като негов ученик рядко се съмнявах в мъдростта на действията му; винаги бях сигурен, че той най-добре знае как да се постъпи. Но ето че от лятото започнах да виждам как умът му отслабва и паметта му не е така ясна като навремето. А най-лошото и за двама ни бе, че бях започнал да обмислям решенията му и дори мисленето му от гледната точка на мъж. Вече не бях склонен да приема, че той знае най-добре всичко. И когато прилагах гледната точка на своите трийсет и няколко години към решенията му, които бе взел навремето за мен и за Пророците, не бях сигурен, че вече се съгласявам с тях. Вече разбирах, че мъдростта му не е абсолютна, и се чувствах повече в правото си да настоявам да признае, че разбирам някои неща по-добре от него. Странно равенство се мъчех да постигна — не че знам колкото него, а че макар и в много отношения да е по-мъдър от мен, има области, в които е по-добре да ми отстъпи.

Толкова дълго бе мой наставник и неподлежащ на съмнения. Сега и на двама ни бе трудно, че гледам на него като мъж. Гадно ми беше, че съм започнал да виждам недостатъците му. Никога не съм искал да съм онзи, който трябва да държи огледалото пред него и да му ги показва. Макар и да бе трудно, трябваше да призная, че винаги е бил амбициозен и жаден за власт. Ограничен от политиката в овладяването на магията, засегнат от инцидент, който го бе обрекъл да работи невидим, той въпреки това бе станал могъща сила. Именно неговата воля поддържаше Пророците в дните, когато крал Умен гаснеше, а двамата му останали сина си съперничеха за трона му. Именно неговата мрежа от шпиони и слуги помагаше на кралица Кетрикен да задържи властта, докато порасне синът й. И сега бе близо, много близо до това да постави друг Пророк на трона.

И в същото време можех да го погледна и да видя, че тези успехи не са му достатъчни. Нямаше да приеме нито едно постижение за истинска победа, докато не се сдобие с онова, към което винаги се е стремял. Вече разполагаше с власт, както и с вървящите с нея атрибути. Можеше да я упражнява открито и хората я приемаха като негово право в качеството му на главен съветник на кралицата. Но вътре в уважавания съветник продължаваше да се спотайва лишеното копеле, останалото без наследство дете. Никакъв триумф нямаше да му е достатъчен, докато не овладее Умението и не покаже на другите, че го е направил.

Страхувах се, че в стремежа си към тази върховна цел може да подкопае всичко, което е постигнал. Решимостта му можеше да го заслепи. И ето че сега го гледах как претегля думите ми и прави своите оценки за тях. Изучавах го и чаках. Не можеше да обърне хода на времето. Дори Умението не бе в състояние да му върне младостта. Но пък може би можеше да спре стареенето си като Кетъл и да поправи пораженията на възрастта. Косата му беше бяла, бръчките по лицето му — дълбоки, но възлите по кокалчетата на ръцете му бяха станали по-малки, а по бузите му имаше здрава руменина. Бялото на очите му бе чисто.

Видях го как стигна до решение. И сърцето ми се сви, когато се изправи, защото видях в забързаните му движения желанието да сложи край на разговора.

— Още не си добре, Фиц — каза той, докато ставаше. — Ще минат дни, докато станеш достатъчно силен да продължиш да учиш Предан и Шишко на онова, което знаеш за Умението. А тези дни са време, което нямам намерение да пропилявам. Ето защо ще продължа сам да изучавам Умението, докато се възстановяваш. Ще съм внимателен, обещавам. Няма да излагам на риск никого, освен себе си. Но след като съм го започнал, след като съм се докоснал до онова, което то може да означава за мен, няма да се върна назад. Няма.

Тръгна към вратата. С мъка поех дъх. Бях почти на края на силите си.

— Не разбираш ли, Сенч? Това, което чувстваш, е именно онова привличане, за което се предупреждават всички ученици! Навлизаш в реката на Умението и вървиш към собствената си гибел. Ако те изгубим, силата на цялата котерия ще отслабне. А ако заедно с теб изгубим и Шишко, от котерията нищо няма да остане.

Ръката му бе върху дръжката вратата. Не се обърна към мен.

— Трябва да почиваш, Фиц, а не да се товариш така. Когато се почувстваш по-добре, ще говорим пак. Знаеш, че съм предпазлив. Довери ми се.

И излезе. Бързо като дете, бягащо в стаята си, за да се измъкне от мъмрене. Или като човек, бягащ от истина, която не желае да чуе.

Свих се в стола си. Гърлото и устата ми бяха пресъхнали, главата ми пулсираше. Вдигнах ръце, за да скрия очите си от светлината. И попитах в тъмното:

— Случвало ли ти се е внезапно да разбереш, че някога си обичал някого, но сега не го харесваш особено?

— Странно, че питаш точно мен — сухо отбеляза Шутът непосредствено зад гърба ми. После го чух как се отдалечава.

Явно съм заспал в стола. Когато се събудих, беше следобед и се бях схванал от спането в неудобна поза. На масичката до стола имаше поднос с храна. Въпреки че беше покрита, вече бе успяла да изстине. Мазнината се беше събрала на малки бучки, които плуваха в бульона. Имаше месо, но и то беше студено. След две хапки дъвченето ме умори. Насилих се да изям всичко, но усетих как се събира на буца в стомаха ми. Бяха ми дали разредено вино, както и редовната млечна попара. Не я исках, но и не можех да кажа какво искам. Така че се принудих да я изям.

От ужасната слабост ми идеше да се разплача като малко дете. Закретах към стаята си. Исках да наплискам лицето си и да видя дали това няма да ме изтръгне от летаргията. В каната имаше вода, а до нея и кърпа, но огледалото ми беше изчезнало — сигурно го бяха отнесли, когато Кетрикен бе направила промените в стаята. Измих се, но това не ме накара да се почувствам по-жив. Легнах си.

Минаха още два дни в същата мъгла на слабост и изтощение. Хранех се и спях, но силите ми сякаш се завръщаха ужасно бавно. Сенч не дойде да ме види. Не се изненадах на това, но и Предан също го нямаше никакъв. Дали Сенч не му бе наредил да стои настрана? Лорд Златен почти не говореше с мен и отпращаше посетителите ми с обяснението, че още съм много слаб, за да се виждам с тях. На два пъти до мен достигна тревожният глас на Хеп, веднъж чух Славея. Нямах сила да се движа, но бездействието ме подлудяваше. Лежах сам в леглото си или седях в стола до камината. Бях едновременно разтревожен и отегчен. Мислех си за свитъците горе в старата стая на Сенч, но предизвикателството на стъпалата ме плашеше. Не можех да се престраша и да помоля Шута за тази услуга. Не само защото нито веднъж не свали маската на лорд Златен. А защото и двамата бяхме затънали в навика хладно и любезно да не си обръщаме внимание. Молбата ми щеше само да влоши още повече отношенията ни, но пък и не можех да се огъна достатъчно, за да опитам друг подход. Вече бях положил достатъчно усилия да поправя нещата и бях отхвърлен. Исках от него да покаже по някакъв начин, че е готов да се сдобрим. Но той не го направи. Така бавно изминаха два нещастни дни.

На третия ден станах, твърдо решен да се стегна. Може би ако станех и се движех, сякаш съм здрав, щях да започна и да се чувствам здрав. Започнах с измиване и реших, че трябва да се обръсна. Четината ми беше на път да се превърне в истинска брада. Отидох бавно до вратата на стаята си. Лорд Златен седеше на масата пред дузина копринени кърпички в различни оттенъци на жълтото и оранжевото и се колебаеше коя да избере. Прочистих гърлото си. Той не помръдна. Добре тогава.

— Лорд Златен, простете за безпокойството. Явно съм забутал някъде огледалото си. Бихте ли ми услужили с някое от вашите?

Не се обърна към мен.

— Мислиш ли, че е разумно?

— Заемането на огледало? Струва ми се, че бръсненето без него е по-малко разумно.

— Исках да кажа, мислиш ли, че е разумно да се бръснеш?

— Мисля, че е крайно време.

— Добре тогава. Ти си решаваш.

Тонът му бе хладен, дори студен, сякаш правех нещо рисковано, в което нямаше намерение да участва. Отиде в стаята си и след малко се върна със собственото си ръчно огледало в изящно украсена сребърна рамка.

Вдигнах го, страхувах се какво съсипано лице ще видя. Шокът от вида ми обаче ме вцепени. Изпуснах огледалото. Чист късмет беше, че падна на килима и не се пръсна на парчета. Бях припадал от болка, но не и от изненада. Все пак не изгубих напълно съзнание, а просто се свлякох по задник на пода.

— Том? — с раздразнение и изненада се обади лорд Златен.

Не му обърнах внимание. Вдигнах огледалото и се погледнах пак. Докоснах лицето си. Белегът, който бях носил толкова време, беше изчезнал. Носът ми не беше идеално прав, но отдавнашното счупване не личеше както преди. Пъхнах ръка под робата си и опипах гърба си. Раната от меча беше изчезнала, да, но го нямаше и стария белег, който ми бе оставила стрелата. Опипах мястото, където се срещаха рамото и шията ми. Преди години един Претопен бе отхапал парче от плътта ми там и ми бе оставил неравен белег. Кожата бе гладка.

Вдигнах очи и открих, че лорд Златен ме гледа смаяно.

— Защо? — възкликнах. — Защо, за Еда, сте сторили това с мен? Всички ще забележат промяната. Как да я обясня?

Той пристъпи крачка напред. В очите му се четеше смущение. Заговори с неохота.

— Но, Том Беджърлок, не сме ти правили нищо.

Не знам какво се е изписало на лицето ми, но той се отдръпна. Продължи хладно:

— Наистина не сме го направили ние. Целта ни беше да затворим раната на гърба ти и да изчистим кръвта ти от отровите. Когато видях как другият ти белег започва да се набръчква и после да изхвърля парчета плът, извиках на другите, че трябва да спрем. Но дори след като се пуснахме и отстъпихме назад…

Опитах се да си спомня този момент, но не успях.

— Може би тялото и Умението са продължили онова, което сте започнали. Не помня.

Той закри устата си с длан и впери поглед в мен.

— Сенч… — Поколеба се, но накрая се насили да продължи. Гласът му бе почти гласът на Шута. — Мисля, че лорд Сенч имаше чувството… Не бива да предполагам какво е чувствал. Само ми се струва, че смята, че си знаел как се прави това, но си го държал в тайна от него.

— Еда и Ел на фльонга — изстенах. Сенч беше прав. Никога не съм бил добър в познаването на чувствата на хората, освен ако не ми го кажат направо. Чувствах, че има някакъв възел помежду ни, но подобно нещо никога не ми бе минавало през главата. Дори и да знаех, че тялото ми се е освободило от белезите, нямаше да си помисля, че Сенч подозира, че му спестявам някаква въображаема тайна. Това бе причината да си тръгне така обиден — беше твърдо решен да продължи да открива всичко, което съм скрил от него. Сгънах крака под себе си и се изправих без помощ. Не че лорд Златен предложи услугите си. Подадох му огледалото и тръгнах към стаята си.

— Така значи. Размисли ли за бръсненето, Беджърлок? — попита лорд Златен.

— Засега да. Качвам се в старата стая на Сенч. Ако му предадеш, че бих искал да поговоря с него там, ще ти бъда благодарен. — Говорех с него, сякаш беше Шутът. Не очаквах отговор и естествено не получих.

Просто нямах сили. Толкова пъти спирах да си почивам по стълбите, че си помислих, че свещта ще изгори и ще остана на тъмно. Когато най-сетне се изкатерих, бях изгубил цялата си амбиция. На вратата ме посрещна порчето Гили. Изтанцува боен танц, призоваваше ме на двубой за територия.

— Твоя е — казах му. — И без това сигурно ще спечелиш.

Без да обръщам внимание на атаките му срещу краката ми, отидох и седнах на леглото, после легнах и веднага заспах.

Когато се събудих, порчето спеше под брадичката ми. Избяга моментално, щом се размърдах. Личеше, че някой е идвал. Смутих се, че не съм го усетил; когато бях свързан с вълка, умът му постоянно беше на стража чрез сетивата ми. Винаги ме будеше, щом усещаше, че чувам нежелан гост. „Станал съм твърде зависим от тези възприятия“, реших, докато спусках краката си на пода. Бях станал твърде зависим от всичко и всеки.

На един разчистен ъгъл на масата бяха оставени чинии и бутилка вино. Гърне супа се топлеше край камината, имаше нови дърва за огъня. Станах и тръгнах направо към храната. Ядох, пих и чаках. И докато чаках, прегледах оставените за мен свитъци. Имаше доклад за Айсфир и драконите от Външните острови. Друг шпионин съобщаваше новини от Бинград и за развитието на войната с Халкида. Върху стар свитък за тръбната мускулатура на човека бяха нанесени допълнения. Детайлите и бележките бяха дело на Сенч. Е, поне пътуването ми през челюстите на смъртта беше допринесло за познанието. Имаше и още три свитъка, вързани заедно. Бяха опърпани и избледнели, писани от една и съща ръка. Описваха серия специални упражнения по Умение за единаци. Намръщих се и се зачудих какво ли означава това. Няколко минути четене ми изясниха нещата. Упражненията бяха за Умел, който няма котерия. Досега никога не ми бе хрумвало, че може да има Умел единак, но се позамислих и реших, че в това няма нищо чудно. Та нали и аз самият бях такъв? Винаги е имало хора, които не са били приемани от другите или просто са предпочитали самотата. При образуването на котериите някои най-вероятно са били изключвани. Упражненията бяха точно за такива.

Докато ги четях, открих, че самотниците най-често са били използвани като шпиони или лечители. Упражненията от първия свитък бяха посветени специално на потайните приложения на Умението за подслушване или внушаване на мисли. Вторият се занимаваше с възстановяването на човешкото тяло. Това ме завладя не само защото аз самият бях минал наскоро през подобно нещо, но и защото потвърждаваше подозренията ми. Тялото често продължаваше онова, което човек е започнал с Умението и волята си. Тялото разбираше изцелението. Но и в същото време разбираше, че понякога бързото възстановяване е по-належащо от идеалното, че затварянето на раната може да е по-важно от гладката кожа след това. Така пишеше в свитъка. Тялото разбираше запазването на силите и резервите за бъдещи нужди. Използващите Умението се предупреждаваха да не пренебрегват предпочитанията на тялото и да внимават да не прекалят с твърде ревностно възстановяване. Запитах се дали Сенч е прочел тази част.

Третият свитък се занимаваше с грижите за собственото тяло. Четливите бележки на Сенч рязко се отличаваха от избелялото мастило на оригинала. В тях се описваха предишните му неуспешни опити и сегашните постижения. Точно това искаше да видя; беше оставил свитъците именно заради бележките си. Искаше да ми каже, че откакто свитъците на Умението са попаднали у него, се е опитвал и не е успявал да възстанови собственото си тяло. Беше започнал да постига успехи едва след като беше видял моето изцеление и бе открил, че може да използва дарбата на Шишко, за да подсили несигурните си опити.

Прочетох дневника на отчаянието му и познах страха, който го съпровождаше. Много добре знаех какво е да живееш в повредено тяло. И докато гледах отслабването на Нощни очи, бях вкусил какво е да остаряваш. Едва през последното десетилетие Сенч се бе върнал към нормален живот. Беше прекарал най-добрите си години затворен тук, в тази стая, работещ в сянка и под прикритие. Колко ли горчиво е било за него, че може отново да се появи в света на хората и музиката, танците и разговорите, да докосне властта и да има възможност да й се наслаждава, а в същото време остаряващото му тяло да заплашва, че отново ще му отнеме всичко това? Не можех да го обвинявам за стореното, независимо от рисковете, които поемаше. Разбирах го много добре. Ужасявах се от деня, когато и аз ще трябва да се изправя пред това решение. Защото се боях, че ще реша същото.

Прочетох внимателно и свитъка, който се занимаваше с възстановяването на тялото с помощта на Умението. Имаше много полезни неща, но не всичко, което ми трябваше. С тъга разбрах защо Сенч не ми бе показвал тези свитъци. Ако ги бях видял, щях да се досетя, че самият той се е заел да овладее Умението. И че е започнал години преди да бъда примамен да се върна в Бъкип.

Облегнах се в стола и се опитах да се поставя на мястото на стареца. Какво си е представял, за какво е мечтаел? Върнах се назад през годините. Войната с Алените кораби най-сетне е свършила. Нашествениците са отблъснати от драконите на Шестте херцогства. В страната отново цари мир, кралицата е бременна с наследник на Пророците, Славен не само е върнал липсващата библиотека със свитъците на Умението, но и удобно умрял, след като отново засвидетелствал своята лоялност към короната. И след толкова много години в сянка Сенч може да се появи като доверен съветник на кралицата. Може да се движи свободно в Бъкип, да се наслаждава на храната, питиетата и приятелството на благородниците. Какво друго би могъл да желае? Само онова, което му е било отказано преди толкова много години.

Умението не се бе преподавало на кралските копелета дори и да имали дарба за него. Някои крале безжалостно карали незаконородените деца да пият елфова кора, за да убият Умението в тях. Не се съмнявах, че други монарси са си спестили времето и просто са убивали копелетата. Аз бях обучен само защото лейди Търпение и Сенч се бяха застъпили за мен. Но бях сигурен, че дори тогава крал Умен би отказал, ако така отчайващо нямаше нужда от котерия.

Сенч не беше обучаван. И както правят момчетата, аз просто приемах тази информация за учителя си. Никога не го бях попитал: „Проверявали ли са те дали си Умел? Дали са те питали дали искаш да учиш, а ти си отказал? Или изобщо не са ти предлагали?“ Никога не бях питал за подробностите. И в същото време знаех, че копнее за това забранено познание. Знаех го от това колко запалено се застъпваше за мен и как се надяваше, че ще успея. Провалът ми да овладея магията го бе огорчил толкова, колкото и самия мен.

Но никога досега не се бях замислял какво е означавало всичко това за него, след като свитъците са попаднали в ръцете му. Още откакто се появи в дома ми, знаех, че ги чете. Познавах го и трябваше да се досетя, че със или без учител ще се опита да овладее прочетеното. Трябваше да му предложа да го науча на онова, което знаех. Дали всеки път, когато повдигаше въпроса за кандидатите, тайно се беше надявал да погледна към него? Защо така и не бях обмислил сериозно тази идея? Вярно, бях я подхвърлил веднъж, както човек подхвърля кокал на гладно куче, за да го укроти. Но и през ум не ми беше минало, че може да се окаже способен да се научи. Защо?

Имах повече въпроси към себе си, отколкото към Сенч. Докато размишлявах, стоплих вода и намерих огледалото му. В оръжейната на стария убиец имаше достатъчно остри ножове, за да се обръсна. Положих старателни усилия, без да бързам, като разглеждах новото си лице. Седях на масата с огледало в ръка, когато Сенч влезе. Не го изчаках да заговори.

— Не знаех, че старите ми белези са изчезнали. Мисля, че котерията е задвижила колелата и след това изцелението ми е било като понесла се по стръмна улица каруца. Просто е продължило. Дори не зная как е станало.

Той ми отговори не по-малко смирено.

— Лорд Златен успя да ми предаде същото. — Пристъпи напред. Доближи ме и заразглежда лицето ми, наклонил глава на една страна. Когато вдигнах очи към него, Сенч се усмихна унесено. — Ох, момчето ми. Толкова приличаш на баща си. До такава степен, че може да попречи на целите ни. Не биваше да се бръснеш — брадата прикриваше поне донякъде промените в лицето ти. Сега трябва да изчакаш отново да порасне достатъчно, за да можеш да се появиш в крепостта.

Поклатих глава.

— Няма да се получи, Сенч. Дори и дългата брада няма да е достатъчна. — Погледнах се за последен път какъв бих могъл да бъда, разсмях се и оставих огледалото. — Сядай. И двамата знаем какво трябва да се направи. Прочетох свитъците, но май няма да ни свършат работа. Тази вечер сами ще трябва да напипаме пътя си.

Не работихме добре заедно. Мисля, че защото по природа и двамата бяхме единаци, а трябваше да се научим да действаме заедно като част от котерията на Предан. Затова направихме много грешки в началото и ядосано ругаехме Гален, елфовата кора и онези късогледи хора, които не бяха обучили Сенч като момче. Но накрая Умението потече колебливо помежду ни и както бе ставало и по-рано, аз се доверих на ръцете му с дългите им пръсти. Захраних Сенч със сила и със самото Умение, тъй като неговата способност все още бе само спорадично капене на магия. Познанията му за човешкото тяло се съчетаха с представата на собственото ми тяло за себе си и това ни поведе напред. В известен смисъл задачата беше по-трудна от моето изцеляване, тъй като всяка стъпка трябваше да се прави отделно и въпреки онова, което тялото ми смяташе за правилно. Но победихме.

И когато приключихме, отново взех огледалото. Новият ми белег не личеше по-малко от стария и носът ми не беше чак толкова изкривен, но щеше да свърши работа. Следите си бяха на място. Както и старото ухапване по врата, звездата от върха на стрелата до гръбнака ми и новият белег на мястото, където би трябвало да се намира раната от меча. Новите белези бяха по-поносими от старите, тъй като в работата си включихме само кожата, без да ги свързваме с мускулите отдолу. Въпреки това дразнеха. Знаех, че в крайна сметка ще свикна с тях. Сенч забеляза, че моят „кичур на язовец“ вече расте черен при корените, и поклати глава.

— Нямам представа как можем да го променим. Никъде в свитъците не се споменава за промяна на цвета на косата. По-скоро бих те посъветвал да го боядисаш целия. Направи промяната очевидна. Хората ще си помислят, че си станал суетен. А суетата се обяснява лесно.

Кимнах и отново оставих огледалото.

— Ще го направя, но по-късно. Не сега. В момента съм изтощен.

Той ме изгледа косо.

— А главоболието?

Намръщих се и докоснах челото си.

— По нищо не се отличава от нормално главоболие, въпреки цялата работа, която свършихме. Може би си прав. Може би просто трябва да се свикне с него.

Той бавно поклати глава, заобиколи масата и постави ръце на главата ми.

— Ето тук — каза и проследи несъществуващия белег, който беше родил белия ми кичур. — И тук. — Докосна друга точка до окото ми.

Трепнах по навик, след което замръзнах.

— Не боли. Главата винаги ме болеше, когато се решех. Също и лицето, когато остана дълго на студено. Никога не съм се замислял за това.

— Предполагам, че нараняването до окото ти е откакто Гален се опита да те убие на върха на кулата. В Градината на кралицата, когато беше негов ученик. Бърич каза, че едва не си ослепял с това око. Да не би да си забравил побоя, който ти нанесе?

Поклатих мълчаливо глава.

— Тялото ти също не е забравило. Видях те отвътре, Фиц. Видях пораженията върху черепа ти, докато беше в тъмницата на Славен, както и отдавна заздравелите счупвания по лицето и гръбнака ти. Лечението с Умението явно е поправило много от старите рани. Интересно ми е, че нямаш главоболие след използването на магията. Щеше да ми е интересно още повече, ако престанеш да получаваш пристъпи на страх.

Отиде до лавицата със свитъците и се върна с най-страховитата книга — „Човешката плът“ от Вердад Кожодера. Беше великолепно изработено копие с великолепно изработени корици от хинково дърво и от страниците все още се носеше миризмата на прясно мастило. Явно копието беше съвсем ново. Онзи покварен и безжалостен джамайлийски жрец години наред одирал и разчленявал трупове в манастира си в далечната страна, а когато го разкрили, славата му стигнала чак до Шестте херцогства. Бях чувал за този трактат, но никога не го бях виждал.

— Откъде го намери? — попитах изненадано.

— Поръчах го преди известно време. Търсенето отне две години. И текстът явно е променен. Вердад никога не се е наричал „кожодер“, а в ръкописа думата се споменава многократно. И не вярвам да се е наслаждавал на миризмата на разлагаща се плът, както се твърди тук. Книгата ми трябваше заради илюстрациите, а не заради добавените от преписвачите думи.

Сенч я отвори с благоговение и я остави пред мен. По негова молба спрях да се заглеждам в изящните джамайлийски букви и се съсредоточих върху подробните изображения на вътрешностите. Като момче бях виждал рисунките на Сенч и на учителя му преди него, но те бяха груби драсканици в сравнение с това. Картинките, който показват най-уязвимите места, където да забиеш нож, не можеха да се сравняват с тази подробна карта на човешките органи. Как бих могъл да обясня колко беззащитен се почувствах? Всички тези меки органи, тъмночервени и блестящо сиви, черният дроб и сложно навитите черва, разместени толкова прецизно в тялото ми. А Лодвайн беше забил меча си през гърба ми и в тях. Несъзнателно докоснах фалшивия белег на хълбока си. Там не ме защитаваха ребра, само преплетените нишки на мускула. Сенч забеляза движението ми.

— Сега разбираш защо толкова много се страхувах за теб. Още от самото начало подозирах, че само Умението може да върне здравето ти.

— Затвори я, моля те — казах и се извърнах от скъпоценната му книга. Призляваше ми. Той не ми обърна внимание и обърна страницата, за да покаже поредната рисунка. На нея имаше ръка с издърпани настрани кожа и мускули, за да разкрие костта и ставите.

— Изучавах това, преди да опитам да възстановя ръцете си. Не мисля, че рисунките са абсолютно точни, но въпреки това чувствам, че ми свършиха работа. Кой би могъл да си представи, че в човешките ръце и пръстите има толкова много отделни кости? — Накрая вдигна поглед, видя, че не ми е добре, и затвори тома. — Препоръчвам ти да я изучиш, когато се възстановиш, Фиц. Мисля, че всеки Умел би трябвало да го направи.

— И Шишко ли? — попитах иронично.

Той ме изненада, като вдигна рамене.

— Нищо няма да му стане, ако му я покажем. Понякога е способен на доста разумни мисли, Фиц. Кой знае какво се крие в деформирания му череп?

Това ме наведе на нова мисъл.

— Деформиран. Мислиш ли, че в такъв случай бихме могли да използваме Умението върху Шишко? Да поправим сгрешеното и да го направим нормален?

Сенч бавно поклати глава.

— „Различно“ не е „сгрешено“, Фиц. Тялото на Шишко се възприема като нормално. За него различията не се отличават от… добре де, тук само предполагам, но сигурно за него това е толкова естествено, колкото, че един човек е висок, а друг — нисък. Тялото му се е развивало според свой собствен план. Шишко е такъв, какъвто е. Може би трябва просто да сме благодарни, че го имаме, дори и да е различен.

— Значи си проучил най-подробно това — отбелязах, като се мъчех да не прозвучи като порицание.

— Не можеш да си представиш какво е това за мен, Фиц — призна тихо той. — Сякаш са отворили вратата на килията ми и мога отново да вървя свободно по света. Замаян съм от всичко, което виждам. За освободения затворник тревичката е такова чудо, каквото и широката равнина. Негодувам срещу всичко, което ми пречи на това изследване. Не искам да спя и да спирам за хранене. Трудно ми е да се съсредоточавам върху делата на кралицата. Какво ме е грижа за бинградски търговци, дракони и нарчески? Умението грабна въображението и сърцето ми. Изучаването му е онова, което желая най-много.

Сърцето ми се сви. Разпознах манията на Сенч. Много често го бях виждал да минава през подобни трески. Щом умът му се насочеше към някоя област, той се посвещаваше на нея, докато не я овладееше напълно. Или докато някоя друга лудост не отвлечеше вниманието му.

— Така значи. — Опитах се да го кажа нехайно. — Това означава ли, че временно ще оставиш настрана опитите с експлозивите?

За момент ме изгледа объркано, сякаш беше напълно забравил.

— А. Онова. Мисля, че открих каквото ми трябваше. Могат да са полезни, но е доста трудно да се регулират. — Махна с ръка. — Засега ги оставих настрана. Има много по-важни неща.

— Сенч — казах тихо. — Не бива да продължаваш сам. Още повече да въвличаш и Шишко. Надявам се, че вече разбираш, че го казвам от загриженост за теб, а не за да крия някаква моя тайна. — Поех дъх. — Трябва ти основа. Когато си възвърна силите, когато с Предан и Шишко подновим обучението си, трябва да идваш в кулата с нас.

Известно време ме изучаваше мълчаливо. После наклони глава.

— А лорд Златен? Нали вече каза, че той също е член на котерията.

— Казал ли съм? — отвърнах с престорена изненада. — О. И той беше там, вярно. И мисля, че усетих… мислиш ли, че наистина допринесе за изцелението ми?

Сенч ме изгледа особено.

— Не смяташ ли, че можеш да решиш по-добре от мен? Та нали сам ми го каза само преди ден.

Замислих се за това необяснимо, но силно нежелание Шутът да участва в уроците. Така и така няма да дойде, казах си и се зачудих дали съм прав.

— Признавам, че беше там, но не мога да кажа какво е направил.

— Водеше ни, предполагам — сериозно рече. Сенч. — Каза, че е участвал в нещо подобно, когато Нощни очи пострадал. — Помълча, после продължи със същия тон: — Познава те добре. Мисля, че това е най-големият му принос. Познава те добре и сякаш знаеше… път към теб. — Въздъхна. — Фиц, вече и сам го призна.

— Беше с мен, когато използвах Осезанието и Умението, за да излекувам вълка. Но не ми е помагал в лечението. Помогна ми да се възстановя след това. — Помълчах. — Затвореност и потайност. Не се ли превръщат в навик? Кълна се, Сенч, не зная защо… Мътните го взели. Да. Двамата с Шута имаме връзка чрез Умението. Съвсем тънка, но съществуваща още откакто получи Умението по пръстите си, когато докосна Искрен, а после и мен. И когато я използва, за да ме върнете в тялото ми, тя стана по-силна. Предполагам, че се е засилила още повече след изцелението. Съмнявам се, че самият той има истинско Умение. А само това в пръстите му. И може би е способен да се свързва единствено с мен.

Сенч се усмихна едва ли не виновно.

— Е… Двойно облекчение. Да чуя, че ми казваш истината и да споделиш, че… добре де. Познавам Шута от много време. Ценя го. Но в него винаги има нещо странно, дори когато се представя за лорд Златен. И това понякога ме безпокои. Понякога ми се струва, че знае твърде много, а понякога се питам дали онова, което има значение за нас, го засяга изобщо. А след като се докоснах мъничко до Умението и осъзнах колко открити ни прави един за друг… Както казваш, затвореността и потайността е станала навик. Навик, който трябва да запазим и двамата, ако искаме да сме живи. Не съм склонен да допускам Шута до всичките ми тайни, както и да споделям неговите.

Честността му ме стресна, а мнението му ме обърка. Но той беше прав. Хубаво бе да знам, че сме честни един с друг.

— Сам ще поговоря с лорд Златен за мястото му в нашата котерия — казах аз. — Много зависи от това какво е склонен да прави. Никой не може да бъде принуждаван насила.

— Да. И в същото време гледай да оправите тази идиотска караница. Да съм в една стая с вас е все едно да се намирам между две ръмжащи кучета. Кой знае кой ще бъде ухапаният, ако накрая решат да се втурнат едно срещу друго?

Подминах думите му.

— И ще идваш ли на уроците в Кулата на Умението?

— Ще идвам.

Изчаках и реших, че това също трябва да се каже открито.

— А собствените ти експерименти?

— Ще продължат — тихо рече той. — Така трябва. Фиц, познаваш ме. И знаеш как съм я карал през годините. Винаги съм учил сам и настрани. И винаги, когато открия нещо, което смятам, че трябва да овладея, му се посвещавам с цялата си страст. Не искай от мен да се променям. Не мога.

Виждах, че казва самата истина. Въздъхнах тежко, но не посмях да се мъча да му забранявам.

— Тогава внимавай, приятелю. Много внимавай. Теченията са силни, почвата — опасна. Подхлъзнеш ли се…

— Ще внимавам — рече той.

След това ме остави и аз изпълзях в леглото, което вече бе повече мое, отколкото негово, и потънах в дълбок сън без сънища.