Глава 5Споделени скърби

Порой от скъпоценности те бяха.

Блестяха люспести криле.

С очи пламтящи, с дъх горещ

дойдоха драконите.

Бе твърде ярко, за да се запомни,

но обещаното в хиляда песни се изпълни.

Раздиращ с нокти и поглъщащ с паст,

се върна кралят.

„Разплатата на Искрен“, Славея Сладкопойна

Раздвижилият се въздух погали бузата ми. Отворих уморено очи. Бях задрямал въпреки отворения прозорец и мразовитата сутрин. Пред и под мен се простираше морската шир. Покрити с бели якички вълни се носеха под сивото небе. Изправих се със стон от стола на Искрен; две крачки ме отведоха до прозореца на кулата. Оттам изгледът бе по-широк и пред мен се разкриха стръмните скали и сякаш залепналата за тях гора под тази страна на замъка Бъкип. Долавяше се дъх на буря и вятърът показваше зимните си зъби. Слънцето се беше издигнало на цяла педя над хоризонта. Утрото отдавна бе настъпило. Принцът не беше дошъл.

Не бях изненадан. Предан сигурно все още спеше дълбоко след снощното празненство. Не, нямаше нищо чудно в това да е забравил за срещата ни или може би да се надигне, колкото да реши, че не е чак толкова важна, и да заспи отново. Въпреки това разочарованието бе налице, и то не само защото моят принц бе решил, че сънят е по-важен от уговорката му с мен. А защото бе казал, че ще се срещнем, а не бе удържал на думата си. И дори не бе пратил вест за отлагането на срещата, за да ми спести времето и неприятностите тук. Това бе нещо маловажно за момче на неговите години; нещо, за което той изобщо не се замисляше. Но онова, което подобава на обикновено момче, не подхожда на един принц. Искаше ми се да го укоря за това, както би ме сгълчал Сенч. Или Бърич. Усмихнах се тъжно. Честно казано, бях ли различен на възрастта на Предан? Бърич никога не вярваше, че ще спазя сутрешните уговорки. Много добре си спомням как трополеше гръмовно покрай вратата ми, за да е сигурен, че няма да пропусна урока с брадвата. Е, може би ако ролите ни бяха различни, щях да сляза и да заблъскам по вратата на спалнята му.

Но нещата бяха такива, че трябваше да се задоволя с посланието, изписано в прахта върху малката масичка до стола. „Бях тук. Нямаше те“. Кратко и ясно, чист упрек, ако реши да го приеме по такъв начин. И анонимно. Спокойно би могло да мине за бележка на намусен паж до някоя помайваща се камериерка.

Затворих капаците на прозореца и излязох по пътя, по който бях дошъл, през страничния панел в декоративната полица около камината. Процепът бе тесен и не бе лесно да го затворя след себе си. Свещта ми бе догоряла. Спусках се по дългото сумрачно стълбище, тук-там осветявано от мънички пролуки във външната стена, пропускащи тесни лъчи и студените пръсти на вятъра. Имаше една равна част, която минах в пълна тъмнина; разстоянието ми се стори много по-дълго, отколкото го помнех, и бях радостен, когато дирещият ми крак напипа следващата стълба. В края й сбърках завоя. Когато за трети път по лицето ми полепнаха паяжини, разбрах, че съм се загубил. Обърнах се и пипнешком тръгнах назад. Когато накрая се появих в стаята на Сенч зад лавицата с вина, бях целият в прах, раздразнен и потен. Изобщо не бях готов за онова, което ме чакаше там.

Сенч се сепна в стола си пред камината и остави чашата си чай.

— А, Фицрицарин — възкликна той и в същия миг вълна на Умението се стовари отгоре ми.

Не ме виждаш. Кучешка воня.

Олюлях се и трябваше да се хвана за масата, за да се задържа на крака. Извърнах се от намръщения Сенч и насочих цялото си внимание към Шишко. Идиотът прислужник стоеше до работната пещ, лицето му беше изпоцапано със сажди. Фигурата му се размазваше пред очите ми, чувствах се замаян. Ако не бях подсилил стените си, за да се предпазвам от човъркането на Копривка, сигурно щеше да успее да изтрие от ума ми всеки спомен за себе си. Но не беше така и заговорих през зъби:

— Виждам те. Винаги ще те виждам. Но това не означава, че ще те нараня. Освен ако ти не опиташ да нараниш мен. Или ако отново си груб с мен. — Ужасно се изкушавах да използвам Осезанието срещу него, да го отблъсна с изблик на чисто животинска енергия, но не го направих. Нямаше да използвам и Умението. Трябваше да сваля стените си, за да го направя, а това щеше да му разкрие пределите на силата ми. Все още не бях готов за това. Запази спокойствие, казах си. Трябва да овладееш себе си, преди да си в състояние да овладееш него.

— Не, не, Шишко! Престани. Той е добър. Може да е тук. Аз казвам така.

Сенч му говореше като на тригодишно дете. Виждах, че малките очи на кръглото лице, които ме изгаряха, не са очите на равен ми по интелект човек, но забелязах също и проблесналото негодувание, че се обръщат към него по такъв начин. Сграбчих момента. Заговорих на Сенч, без да откъсвам нито за миг очи от лицето на Шишко.

— Не бива да му говориш така. Той не е глупав. Той е… — Затърсих подходящата дума. Интелигентността на Шишко може и да беше ограничена в известно отношение, но я имаше. — Различен — довърших нескопосано. Различен, помислих си, както конят е различен от котката, и както двете животни се различават от човек. Но не по-нисши. Почти усещах как умът му се насочва в друга посока от моя и придава значимост на неща, които аз подминавах точно както той подминаваше цели области от собствената ми реалност.

Шишко местеше намръщен поглед от мен към Сенч и обратно. Накрая взе метлата и кофата с пепел и сажди от огнището и забърза навън. След като лавицата със свитъците се плъзна на мястото си, улових откъс от мисълта му. Миризливец.

— Не ме харесва. Освен това знае, че съм Осезаващ — казах и се отпуснах в съседния стол. Добавих едва ли не намусено: — Принц Предан го нямаше сутринта в кулата на Искрен. Обеща, че ще дойде.

Думите ми сякаш минаха покрай ушите на стареца.

— Кралицата иска да те види. Веднага. — Бе облечен спретнато, макар и не елегантно, в проста синя роба и с меки кожени пантофи. Дали краката не го боляха от танците?

— Защо? — попитах, докато ставах да го последвам. Върнахме се при лавицата с вино и докато отваряхме скритата врата, отбелязах: — Шишко не изглеждаше изненадан, когато ме видя да влизам оттук.

Сенч сви едно рамо.

— Не мисля, че е достатъчно умен, за да се изненада от нещо подобно. Сигурно дори не е забелязал.

Замислих се и реших, че може и да е прав. За него може би не бе нещо важно.

— А защо иска да ме види кралицата?

— Защото така ми каза — отвърна сприхаво той. Млъкнах и го последвах. Подозирах, че главата му се пръска, също като моята. Нямах представа дали е взел противоотрова за здравото пиене през нощта и знаех колко трудно е да се приготви подобно нещо. Понякога е по-лесно да изтърпиш главоболието, вместо да се трепеш да приготвиш лекарство.

Влязохме в личните покои на кралицата, както го бяхме правили и преди. Сенч поспря да надникне и се ослуша, за да се убеди, че няма свидетели, след което ме пусна до една закътана стаичка до дневната на кралицата. Кетрикен ни очакваше. Вдигна очи с уморена усмивка.

Поклонихме се официално.

— Добро утро, кралице — поздрави я Сенч от името на двама ни и тя ни махна гостоприемно да влезем. Последния път, когато бях тук, Кетрикен бе неспокойна, мислите й изцяло бяха заети от изчезналия й син. Сега в помещението бяха изложени нейни произведения. В центъра на малка масичка имаше шест златни листа, подредени върху поднос от проблясващи речни камъчета. От трите високи свещи, горящи до тях, се разнасяше аромат на теменуги. Няколко вълнени килима предпазваха пода от наближаващия зимен студ, а столовете бяха застлани с овчи кожи. В камината гореше огън, над който къкреше котле. Всичко това ми напомни за дома й в Планините. Освен това имаше и малка маса с храна. Горещ чай димеше от тумбест чайник. Забелязах, че има само две чаши.

— Благодаря, че доведе Фицрицарин, лорд Сенч — рече Кетрикен.

Това бе умело отпращане. Сенч отново се поклони, може би мъничко по-сковано от първия път, и се оттегли. Останах сам пред кралицата, питах се защо е всичко това.

Щом вратата зад Сенч се затвори, тя въздъхна дълбоко, седна на масата и посочи другия стол.

— Сядай, Фиц. — Думите й бяха покана както да седна, така и да забравя за всякакви формалности.

Вгледах се в нея, докато се настанявах на мястото си. И двамата бяхме остарели, но на нея годините й се бяха отразили много по-добре, отколкото на мен. Докато мен ме плашеше, отминаващото време едва я бе докоснало, бе оставило само едва доловими следи в ъгълчетата на очите и устата й. Днес бе облечена в зелено и облеклото й подчертаваше златната й коса и будеше нефритени отблясъци в очите й. Роклята й бе проста, също като прическата й; не носеше никакви накити или козметика.

И не следваше никакви церемонии, докато ми наливаше чай и поставяше чашата пред мен.

— Има и сладки, ако искаш — каза и аз си поисках, тъй като от началото на деня не бях слагал в устата си нито залък. Нещо в гласа й обаче ме накара да оставя чашата още щом понечих да я вдигна. Гледаше настрани, отбягваше погледа ми. Забелязах трепкането на миглите й… и изведнъж една сълза се търкулна по бузата й.

— Кетрикен? — попитах тревожно. Какво беше тръгнало накриво? Може би бе открила нежеланието на нарческата да се омъжи за сина й? Или някой бе отправил поредната свързана с Осезанието заплаха?

Тя пое треперливо дъх и ме погледна в очите.

— О, Фиц, не те повиках за това. Исках да го задържа за себе си. Но… толкова съжалявам… За всички ни. Когато ми казаха, вече го знаех. Събудих се онази сутрин с чувството, че нещо е счупено. Нещо важно. — Преглътна. Изграчваше думите, по бузите й се стичаха сълзи. — Не можех да назова точно загубата, но после Сенч ми каза. Усетих го как си отива, Фиц. Усетих как Нощни очи ни напуска. — Риданията й станаха неудържими, тя скри лице в шепи и заплака като дете.

Искаше ми се да избягам. Почти бях успял да овладея мъката си, а сега тя отново отваряше раната. Седях като истукан, вцепенен от болка. Не можеше ли просто да млъкне?

Но тя като че ли не усети хладината ми.

— Годините ще минат, но приятел като него не може да се забрави. — Говореше за себе, беше навела глава. Думите й бяха приглушени и задавени от сълзи. — Преди онова пътуване заедно никога не бях изпитвала такава близост към животно. Но през дългите часове на пътя той бе винаги до нас, отиваше напред, връщаше се, изоставаше да провери дали някой не ни преследва. Беше ми като щит, защото когато се връщаше, винаги знаех, че се е погрижил за всичко и че не ни дебне никаква заплаха. Без неговата подкрепа малкото ми кураж щеше да ме напусне поне сто пъти. Когато тръгнахме, той изглеждаше просто част от теб. Но после започнах да го опознавам. Храбростта и издръжливостта му, дори чувството му за хумор. Имаше моменти, особено в кариерата, когато излизахме на лов и сякаш само той разбираше чувствата ми. Не че просто можех да го притисна до себе си, да плача в козината му и да знам, че никога не би издал слабостта ми. А че той се радваше на силите ми. Когато ловувахме и успявах да улуча, чувствах одобрението му като… като решимост, която казваше, че заслужавам да оцелея, че съм заслужила мястото си в този свят. — Пое с мъка дъх. — Винаги ще ми липсва. А не можах да го видя отново, преди…

Бях смаян. Наистина нямах представа колко близки са били. Нощни очи също бе крил добре тайните си. Знаех, че кралица Кетрикен има склонност към Осезанието. Бях усетил слабите му пипала, когато медитираше. Винаги бях подозирал, че нейната планинска „връзка“ с природата има по-нелицеприятно име в Шестте херцогства. Но тя и вълкът ми?

— Разговаряше ли с теб? Чуваше ли го в ума си?

Тя поклати глава, без да вдига лице от дланите си. Пръстите й заглушаваха думите.

— Не. Но го усещах със сърцето си, когато бях безчувствена за всичко останало.

Изправих се бавно. Заобиколих масата. Исках само да потупам отпуснатите й рамене, но щом я докоснах, тя внезапно се изправи и се хвърли в прегръдката ми. Задържах я и я оставих да плаче на рамото ми. Опитах да се овладея, но очите ми също се напълниха със сълзи. После нейната мъка — не съчувствие към мен, а истинска мъка от смъртта на Нощни очи — даде път на моята и чувствата ми се отприщиха. Цялата болка, която се мъчех да скрия от неспособните да разберат дълбочината на загубата ми, внезапно се изля неудържимо. Осъзнах, че сме сменили ролите си, когато тя нежно ме настани на стола си. Предложи ми мъничката си, напълно безполезна кърпичка, след това ме целуна — по челото и бузите. Не можех да спра. Бях заровил лице в гърдите й, а тя стоеше до мен, галеше ме по косата и ме остави да се наплача. Говореше на пресекулки за вълка ми и какво е бил той за нея, но едва чувах думите й.

Не се опита да спре сълзите ми или да ми каже, че всичко ще се оправи. Знаеше, че няма да е така. А когато сълзите ми най-сетне пресъхнаха, се наведе и ме целуна в устата. Целувката й бе като лекарство. Устните й бяха солени от сълзите й. После се изправи.

И въздъхна дълбоко, сякаш се освобождаваше от тежък товар.

— Горката ти коса — промърмори и я приглади. — О, скъпи Фиц. Как жестоко те използвахме! И двама ви. А аз така и не… — Явно усети безполезността на думите. — Но… е… изпий си чая, че ще изстине съвсем.

След малко усетих, че отново мога да се контролирам. Докато тя сядаше на стола ми, взех чашата й и отпих. Чаят все още бе горещ. Бе минало съвсем малко време, но въпреки това чувствах, че съм прекрачил някаква важна повратна точка. Когато поех дъх, въздухът сякаш изпълни дробовете ми по-дълбоко, отколкото бях усещал от дни. Тя взе моята чаша и когато вдигнах очи към нея, ми се усмихна. От плача светлите й очи се бяха зачервили, носът й също. Никога не я бях виждал по-прелестна.

Чаят бе силен и ароматен, благодатен и съживяващ. Имаше ронливи хапки, пълни с кренвирш, бонбони с плодов пълнеж и мънички овесени питки. Хранехме се мълчаливо. Станах веднъж, за да долея вода в чайника. Изчаках чаят да се запари и напълних отново чашите. Тя тихо каза:

— Е, вече знаеш, че това „петно“ върху сина ми идва от мен.

Каза го, сякаш продължавахме започнат отдавна разговор. Бях се чудил дали ще направи връзката. А сега изпитвах мъка за вината и огорчението, които се долавяха в гласа й.

— И преди Предан е имало надарени с Осезанието Пророци — отвърнах. — В това число и самият аз.

— А майка ти е била от Планините. Нали са те дали на Искрен в Лунно око. Коя жена, освен жена от Планините би могла да те роди там? Личи ти по косата, по това как бързо си спомни езика от детството си, когато дойде в Джаампе. Щом Планините са оставили печата си върху теб по този начин, защо да не са го направили и по друг? Възможно е тя да е била източникът на твоето Осезание. Може би е от планинската ти кръв.

Приближих се опасно близко до ръба на истината, когато казах:

— Според мен Предан може да е получил Осезанието от баща си със същата вероятност, с която би могъл да го наследи от майка си.

— Но…

— Но това няма чак такова значение — прекъснах я грубо. Исках да отклоня разговора. — Момчето е надарено с него и именно с това трябва да се заемем. Когато поиска да го обучавам на Осезанието, се ужасих. Но сега мисля, че инстинктите му са били верни. По-добре да го науча възможно най-много и на двете магии, доколкото е по силите ми.

Лицето й грейна.

— Значи си се съгласил да го учиш!

Наистина бях изгубил тренинг в интригите. Или пък, помислих си иронично, с годините кралицата бе научила, че финесът и милият подход могат да й разкрият тайни, които дори лукавството на Сенч не е в състояние да изкопчи от мен. Точността, с която разчиташе изражението ми, като че ли подкрепяше втората теория.

— Няма да споменавам нищо пред принца. Ако желае това да си остане между вас, тъй да бъде. Кога ще започнете?

— Веднага когато му е удобно — отвърнах уклончиво. Нямаше да клюкаря, че вече сме пропуснали първия урок.

Тя кимна, явно удовлетворена да остави тази подробност на мен, и продължи:

— Фицрицарин. Причината, поради която те повиках, бе намерението ми да… оправим нещата с теб. Доколкото можем. По цял ред причини не мога да се отнасям към теб по начина, по който заслужаваш. Но държа да направим всичко възможно за удобството ти. Правиш се на слуга на лорд Златен и много добре разбирам защо. Въпреки това ми е мъчно, че един принц от кръвта на Пророците трябва да се крие от собствения си народ. И тъй. Какво можем да направим? Искаш ли други покои, до които да стигаш незабелязан и където да имаш всички удобства?

— Не — отвърнах бързо, но усетих грубостта в отговора си и добавих: — Мисля, че е най-добре нещата да си останат така.

Бях живял и израсъл тук, но не можех да направя този замък свой дом. Безсмислено бе да опитвам. Тази мисъл ме потресе. Домът, помислих си, е споделено място. Плевникът над конюшнята с Бърич, къщичката с Нощни очи и Хеп. А покоите, които деляхме с Шута? Не. И у двама ни имаше твърде много предпазливост, твърде много ограничения, наложени от ролите ни.

— Ще ти уредя месечна издръжка. Сенч ще се погрижи да я получаваш. Но искам днес да приемеш това.

И кралицата остави пред мен кесия, украсена със стилизирани цветя. Тупна тежко. Изчервих се — и не успях да го скрия. Вдигнах очи и видях, че и нейните бузи са порозовели.

— Неловко е, нали? Не го приемай погрешно, Фицрицарин. Парите не са отплата за онова, което направи за мен. Няма сума, с която бих могла да ти се отплатя. Но всеки човек има разходи и не подобава да ти се налага да молиш за онова, от което се нуждаеш.

Разбирах я, но не можех да се сдържа.

— Нищо не ми трябва, освен да ти помагам във всичко. И освен това си права. Никаква сума не може да купи онова, което правя за теб.

Друга жена сигурно би приела думите ми за укор. Но те разгоряха горди пламъчета в очите на Кетрикен и тя ми се усмихна.

— Радвам се, че сме роднини, Фицрицарин. Руриск бе единственият ми брат. Никой не може да го замести. Но ти се доближаваш толкова близо до това, колкото е възможно.

Помислих си, че в това отношение наистина се разбираме много добре. Беше ми приятно, че се обръща към мен чрез родството ни, чрез кръвната ми връзка със съпруга си и сина си. Преди много време крал Умен ме направи свой с уговорка, скрепена с една сребърна игла. Иглата и краля вече отдавна ги нямаше. Дали уговорката оставаше? Крал Умен бе избрал да предяви претенциите си към мен по правото си на крал, а не на мой дядо. А сега моята кралица Кетрикен ме призоваваше първо като сродник и след това като брат. При нея нямаше уговорки. Би се намръщила на мисълта за поставяне на условия, гарантиращи верността ми.

— Иска ми се да кажа на сина ми кой си в действителност.

Думите й ме изтръгнаха от краткия ми унес.

— Моля те, не го прави. Това знание е опасно и е тежък товар. Защо да му го стоварваш?

— А защо това знание трябва да се спестява на наследника на Пророците?

Възцари се дълго мълчание.

— Може би след време — рекох накрая.

Изпитах облекчение, когато тя кимна. После продължи мисълта ми.

— Ще разбера, когато моментът е подходящ.

Пресегна се над масата да хване ръката ми. Обърна я с дланта нагоре и сложи нещо в шепата ми.

— Преди много време носеше една сребърна игла, беше ти я дал крал Умен. Тя те бележеше като негов и показваше, че вратата му е винаги отворена за теб. Сега и аз ти давам такава игла.

Погледнах в шепата си. Малка сребърна лисица с намигващо зелено око. Седеше нащрек, с увита около краката опашка, все едно кацнала на дългата игла. Разгледах я внимателно. Беше съвършена.

— Ти си я направила.

— Поласкана съм, че помниш, че обичам да работя със сребро. Да. Аз я направих. А лисицата е онази, която ти направи мой символ в Бъкип.

Развързах вървите на синята си риза на прислужник и я разтворих. Кетрикен гледаше как забодох иглата в подплатата. Отвън не се виждаше, но когато завързах ризата, усещах допира на мъничката лисица до гърдите ми.

— За мен е чест. И тъй като каза, че ме приемаш като брат, нека те попитам нещо, което би те попитал и Руриск. Ще се осмеля да се поинтересувам защо държиш сред придворните си дами онази, която навремето се опита да ти отнеме живота. Да, живота ти, а също и живота на нероденото ти дете.

Тя ме погледна с искрено объркване. После се сепна, сякаш някой я бе боднал с карфица.

— О, имаш предвид лейди Розмари?

— Да, точно нея.

— Беше толкова отдавна… Всичко това бе толкова отдавна, Фиц. Знаеш ли, когато я поглеждам, дори не се замислям за това. Когато Славен и домакинството му се върнаха тук в края на Войната на Алените кораби, Розмари бе сред челядта. Майка й бе загинала и тя беше… пренебрегвана. Отначало не можех да понасям около себе си нито нея, нито Славен. Но трябваше да се държа на положение, а неговите унизителни извинения и клетви за вярност към неродения наследник и мен бяха… удобни. Помогнаха ми да обединя Шестте херцогства, тъй като той ми доведе и благородниците на Тилт и Фароу. А ние се нуждаехме от тази подкрепа, отчаяно се нуждаехме. В Шестте херцогства Войната на Алените кораби лесно можеше да премине във вътрешни раздори. Но влиянието на Славен бе достатъчно да накара благородниците отново да ми станат верни. После той умря, така странно и жестоко. Нямаше начин да не се появят слухове, че съм го убила аз, за да си отмъстя за старите му прегрешения. Сенч ме посъветва да направя жест към хората му и да ги обвържа с мен. И аз го направих. Настаних лейди Търпение в двореца му в Трейдфорд, защото имах чувството, че ще ми е нужна силна подкрепа там. Останалите му имения разпределих справедливо между онези, които най-много се нуждаеха от усмиряване.

— А каква бе ролята на лорд Бляскав? — попитах. Всичко това бе ново за мен. Бляскав беше наследник на Славен, а сега бе херцог на Фароу. Несъмнено голяма част от „разпределеното“ бе от наследеното му богатство.

— Компенсирах го по друг начин. След ужасното му представяне при защитата на Бък и Бъкип положението му бе разклатено. Не можеше да протестира, защото не бе наследил влиянието на Славен върху благородниците. Аз обаче исках не само да е доволен от своя дял, но и да е по-добър владетел, отколкото би бил иначе. Обърнах се към познанията му в останалите неща, освен доброто вино и облеклото. Прекара повечето си години като херцог на Фароу тук, в Бъкип. Търпение управлява именията му в Трейдфорд от негово име и вероятно се справя доста по-добре, отколкото би успял самият той, защото има здравия разум да назначава хора, които си разбират от работата. Изпраща му всеки месец доклади, които са много по-подробни, отколкото би му се искало, но аз настоявам да ги изчита заедно с някой от хазната не само за да съм сигурна, че разбира прочетеното, но и за да признае, че е доволен от положението там. И си мисля, че вече наистина е доволен.

— Подозирам, че и херцогинята му има пръст в това — подхвърлих.

Кетрикен прояви възпитанието да се изчерви. Леко.

— Сенч си мислеше, че бракът може да му се отрази добре. А и беше време да си осигури наследник. Ако беше останал самичък, щеше да е открита покана за какви ли не дрязги в двора.

— Кой я избра? — Опитах се думите ми да не прозвучат студено.

— Лорд Сенч предложи няколко млади жени от добри фамилии, които имаха… нужните качества. А аз се погрижих да се запознаят с него. И родовете им да разберат, че ще съм доволна херцогът да избере някоя от дъщерите им. Конкуренцията между избраниците не закъсня. Но лорд Бляскав сам си избра булката. Аз само се погрижих да има възможността да избере…

— Някоя, която е предвидима и не чак толкова амбициозна. Дъщеря на някой верен на кралицата — допълних аз.

Тя ме погледна право в очите.

— Да. — Пое си дъх. — Критикуваш ли ме, Фицрицарин? Ти, който беше първият ми наставник как да използвам дворцовите интриги в своя полза?

Усмихнах се.

— Не. Честно казано, гордея се с теб. И ако мога да съдя от лицето на лорд Бляскав снощи, той е повече от доволен от дамата си.

Тя въздъхна едва ли не с облекчение.

— Благодаря ти. Защото ценя мнението ти, Фицрицарин, винаги съм го ценяла. Не бих искала да си мисля, че съм се посрамила пред теб.

— Никога — отвърнах колкото искрено, толкова и галантно. После върнах разговора към интересуващия ме въпрос. — А Розмари?

— След смъртта на Славен повечето от ласкателите му се пръснаха по фамилните си имения, а някои отидоха да наглеждат новите, които им дадох. Никой не прояви претенции към Розмари. Баща й умрял, преди тя да се роди. Майка й носеше титлата му, лейди Целефа Фируудска, но освен титлата нямаше почти нищо друго. Фирууд е съвсем малко имение, направо нищожно. А и защото бе близка с принц Славен, лейди Целефа никога нямаше да дойде в двора. — Въздъхна. — И тъй, оставаше Розмари, сираче от осемгодишна, без да се радва на благоволението на кралицата. Едва ли ще ти е трудно да си представиш как се отнасяха в двора с нея.

Трепнах. Много добре си спомнях как се бяха отнасяли с мен.

— Опитах се да я игнорирам. Но Сенч не ми позволи. А и аз не бих успяла.

— Тя беше опасна. Наполовина обучен убиец, подбудена от Славен да те мрази. Не е трябвало да я оставяш край себе си.

— Говориш също като Сенч. Не. Тя бе по-зле. Беше пренебрегвано дете в дома ми, малко момиче, обвинявано от мен, че става онова, на което са я учили. Ежедневен упрек към мен за собственото ми пренебрежение към нея и за коравосърдечието ми. Ако бях за нея всичко онова, каквото една дама би трябвало да бъде за момиченце от свитата си, Славен нямаше да успее да откъсне сърцето й от мен.

— Освен ако не го е получил още преди тя да дойде при теб.

— Дори тогава щях да го знам. Ако не бях толкова съсредоточена върху собствения си живот и проблеми.

— Но тя е била момиче от свитата ти, не твоя дъщеря!

— Забравяш, че съм отраснала в Планините, за да съм Жертва на моя народ, Фиц. А не кралица, каквато очакваш. Настоявам за повече за себе си.

Отстъпих пред този аргумент.

— Значи решението да я задържиш е твое.

— Сенч каза, че или трябва да я задържа, или да се отърва от нея. Ужасих се. Нима трябваше да убия дете, защото прави това, на което е учено? А после думите му ме накараха да видя съвсем ясно всичко. Щеше да е по-добре да я убия, вместо да я измъчвам и пренебрегвам, което всъщност правех. Така. Същата вечер отидох в спалнята й. Сама. Стаята й беше студена и почти гола, чаршафите й не бяха прани от не знам колко време. Нощницата й беше скъсана и й беше омаляла. Тя се сви в леглото, колкото се може по-далеч, и само се взираше в мен. Тогава я попитах какво предпочита — да я изпратя при лейди Търпение или отново да стане мое момиче.

— И тя избра второто.

— Да. Избухна в сълзи, хвърли се на пода, вкопчи се в полите ми и каза, че си била мислела, че вече не я харесвам. Хлипаше и се тресеше цялата. Фиц, толкова се засрамих, че съм била така жестока с детето, не с делата си, а просто с пренебрегването. Никой освен мен и Сенч не знаеше, че я подозираме, че се е опитала да ми стори зло. Но това, че я отбягвах, бе дало повод на по-нископоставените в крепостта да са жестоки и безсърдечни с нея. Беше толкова дрипава… — Гласът й замря и въпреки нежеланието си изпитах съжаление за Розмари. Кетрикен пое дълбоко дъх и продължи: — Умоляваше ме да й позволя да ми служи отново, Фиц. Нямаше и седем годинки, когато се опита да изпълни заръката на Славен. Никога не ме е мразила, а и не е разбирала какво прави. Сигурна съм, че за нея това е било игра — да подслушва тайно и да повтаря всичко чуто.

Опитах се да съм прагматичен и твърд.

— А като намаза стъпалата, за да се подхлъзнеш и да паднеш?

— Мислиш ли, че й е било обяснено с каква цел го прави? Просто са й казали да намаже стъпалата с мас, след като се кача в градината на покрива. За едно дете това може да мине за лудория.

— Попита ли я?

— Някои неща е по-добре да се оставят на мира. Дори да е знаела, че намерението е било да падна, едва ли е разбирала напълно значението на това. Мисля, че може би съм била двама души за нея — жената, която Славен иска да свали, и Кетрикен, на която прислужва всеки ден. Онзи, който трябва да бъде обвиняван за поведението й, е мъртъв. И откакто я приех отново, винаги е била вярна и прилежна. — Въздъхна и се загледа покрай мен в стената. — Миналото трябва да си остане минало, Фиц. Това е особено вярно за онези, които управляват. Трябва да оженя сина си за дъщеря на островитянин. Трябва да насърчавам търговия и да сключа съюз с хората, които обрекоха моя крал на смърт. Трябва ли да се поколебая да взема една малка шпионка под крилото си и да я превърна в придворна дама?

Поех дълбоко дъх. Щом за петнадесет години не бе съжалила за решението си, никакви мои думи не можеха да променят нещата. А може би и не трябваше.

— Е, сигурно трябваше да го очаквам. Не се поколеба да вземеш убиец за свой съветник, когато дойде в двора.

— Не убиец. Мой пръв приятел тук — сърдито ме поправи тя и се намръщи. Когато я видях за първи път, бръчките на челото и покрай очите й ги нямаше. — Изобщо не ми харесва цялата тази шарада, която трябва да поддържаме. Бих искала да си до мен, за да ме съветваш и да обучаваш сина ми. Бих те почела като мой приятел и като Пророк.

— Това е невъзможно — казах твърдо. — И така е по-добре. В тази си роля съм ти по-полезен, а и излагам теб и принца на по-малък риск.

— А себе си — на по-голям. Сенч ми каза, че Петнистите са те заплашили буквално пред прага на Бъкип.

Не ми се искаше да го е научавала.

— Ще се оправя с това. Може би ще успея да ги прилъжа да излязат на открито.

— Да, може би. Но ме е срам, че се изправяш пред подобни неща на пръв поглед самичък. Честно казано, не мога да понасям, че в Шестте херцогства все още съществува такъв фанатизъм и че благородниците ни се правят на слепи за него. Направих каквото можах за Осезаващите, но напредъкът е слаб. Когато започнаха да се появяват първите позиви на Петнистите, бях разгневена. Сенч ме посъветва да не се поддавам на гнева си. Сега се питам дали нямаше да е по-добре да го покажа още тогава. Втората ми реакция бе желанието ми Осезаващите да знаят, че могат да разчитат на правосъдието ми. Исках да призова водачите им да дойдат при мен, за да можем заедно да изковем щит срещу жестокостта на Петнистите. — Поклати глава. — Сенч обаче каза, че Осезаващите нямат признати лидери и че не се доверяват достатъчно на Пророците, за да се отзоват на такава покана. Нямахме посредник, на когото да се доверят, и не можехме да им гарантираме, че предложението ни не е план, целящ да ги подмамим и унищожим. Убеди ме да се откажа. — Следващите й думи бяха казани като че ли с неохота. — Сенч е добър съветник, вещ в политиката и тънкостите на управлението. Но понякога имам чувството, че е готов да ни насочва единствено според това, което прави Шестте херцогства по-стабилни, и не го е много грижа за справедливостта за всички мои поданици. — Намръщи се. — Казва, че колкото по-стабилна е страната, толкова по-голям е шансът справедливостта да възтържествува. Може и да е прав. Но често копнеех за начина, по който обсъждахме подобни въпроси двамата с теб. В това също ми липсваше, Фицрицарин. Не ми харесва, че не можеш да си до мен, когато пожелая, а трябва да те викам тайно. Иска ми се да можех да те поканя да се присъединиш към мен и Пиотре за играта днес, защото мнението ти за него ми трябва. Той е страшно интересен човек.

— Игра с Пиотре?

— Снощи говорих с него. И докато обсъждахме шанса дали Предан и Елиания могат да са истински щастливи, стана дума за друг вид „шанс“. Така се стигна до игрите. Помниш ли онази планинска игра с картите и руните?

Разрових в паметта си.

— Май веднъж ми спомена. Да, спомням си, че четох нещо за нея, докато се възстановявах от първото покушение на Славен.

— Има карти или плочки, изрисувани върху твърда хартия или гравирани върху тънки дървени плочки. Върху тях има символи от старите ни легенди, като Стария тъкач и Дебнещия ловец. Върху чиповете има руни за Камък, Вода и Пасище.

— Аха. Сетих се.

— Е, Пиотре иска да го науча как се играе. Прояви голям интерес, когато заговорих за нея. Каза, че на Външните острови имат игра с рунически зарове, които се раздрусват и се хвърлят. После играчите местят пулове върху плат или дъска, върху която са изрисувани по-нисши богове като Вятър, Пушек и Дърво. Не ти ли се струва, че може да се окаже нещо подобно?

— Може би — съгласих се.

Лицето й сияеше от перспективата да научи Пиотре на своята игра и виждах в него повече удоволствие, отколкото очаквах. Нима кралицата намираше този груб островитянин за привлекателен?

— Трябва да ми разкажеш повече за тази игра. Бих искал да разбера дали руните върху заровете са подобни на онези върху чиповете.

— Страшно ще е интересно, нали? Ако си приличат. Особено като се има предвид, че някои от руните в нашата игра са подобни на руните по Стълбовете на Умението.

— Хм. — Кралицата бе все тъй способна да ме изкара от равновесие. Сякаш винаги бе в състояние да мисли едновременно в няколко посоки, да събира на пръв поглед разпокъсани факти и да състави картина, която всеки друг би пропуснал. Точно по този начин бе открила изгубената карта до кралството на Праотците. Изведнъж си дадох сметка, че ми е дала сериозен повод за размисли.

Станах, поклоних се и затърсих думи, с които да й благодаря. Миг по-късно това ми се стори странно — да благодариш на някой, че е оплаквал с теб някого, когото си обичал. Направих нескопосан опит, но тя ме прекъсна, пристъпи към мен и взе ръцете ми в своите.

— Може би единствено ти разбра как се чувствах при загубата на Искрен. Да го видя преобразен, да знам, че ще възтържествува, и в същото време егоистично да плача, че никога вече няма да го видя като мъжа, който беше. Това не е първата ни споделена трагедия, Фицрицарин. И двамата сме вървели сами през по-голямата част от живота си.

Беше невъзпитано, но въпреки това го направих. Прегърнах я и я притиснах силно до гърдите си.

— Толкова те обичаше — казах и гласът ми се задави от думите, които изрекох за своя изгубен крал.

Тя отпусна глава на рамото ми.

— Знам — отвърна тихо. — И тази любов все още ме поддържа. Понякога си мисля, че почти мога да го усетя до рамото си, как ми предлага утеха в тежки моменти. Дано Нощни очи бъде с теб, както Искрен е с мен.

Изгледах дълго жената на Искрен. Нещата можеха да са съвсем различни. Но въпреки това пожеланието й бе добро и изцелително. Пуснах я с въздишка — и кралицата и поданикът се разделиха, за да се заемат с ежедневните си задачи.

Загрузка...