Глава 15Разправия

На Външните острови има само три места, които си заслужава да бъдат посетени. Първото от тях е Ледената костница на Гибелния остров. Там островитяните погребват от векове най-великите си воини. Прието е жените да се погребват в рамките на фамилната им земя. Смесването на човешка кръв, плът и кости със слабата почва на повечето имения се смята за последното споделяне, което предлагат на фамилиите си. От друга страна, според обичая мъжете се погребват в морето. Само най-великите им герои намират място на Гибелния остров.

Паметниците над всеки гроб са изработени от лед. Най-старите са безвъзвратно разрушени, макар че от време на време като че ли се подновяват от жителите на острова. Предвид неизбежното заглаждане и изветряне на леда паметниците се изработват многократно по-големи от реален ръст. Обикновено изобразяват съществата, които са символи на клана на героя. Така посетителят ще открие там гигантски мечки, страховити тюлени, огромни видри и риби, които не биха се побрали и в каруца.

Второто достойно за посещаване място е Пещерата на ветровете. Там живее Оракулът на Външните острови. Някои казват, че Оракулът бил млада девица, Атлантида, на възраст за женене, и ходела гола въпреки ледените ветрове. Други твърдят, че била съсухрена старица на незапомнена възраст, винаги облечена в тежка дреха от птичи кожи. Трети пък твърдят, че е и двете едновременно. Тя не излиза да поздрави всеки, който идва на прага й. Всъщност посетителят не я вижда. Земята около входа на пещерата е покрита с дарове за Оракула. Говори се, че дори да се наведеш и да докоснеш някой от тях носи смърт.

Третото място, което пътешественикът трябва да види, е огромният леден остров Аслевял. Докато по много от Външните острови има отделни ледници, Аслевял е скован целият. До него може да се стигне само по време на отлив, когато от източната страна на острова се оголва ивица черен скалист бряг. Там човек трябва да се спусне по ледника с помощта на въже и брадва. Водачи и помощници могат да се наемат на остров Рогеон. Скъпи са, но до голяма степен намаляват риска при спускането. Пътят до Ледниковото чудовище е коварен. Онова, което прилича на твърд лед, може да се окаже сняг, навят върху някоя цепнатина и покрит с измамна крехка коричка. Но въпреки студа, несгодите и опасностите си заслужава рискът човек да се изправи пред уловеното в леда Чудовище. След пристигането очаквай помощниците ти известно време да почистват снега от ледения прозорец на звяра. После пътешественикът може да зяпа до насита. Макар да се вижда само гърбът, рамото и крилете на звяра и гледката да е неясна, огромните размери на Чудовището са несъмнени. С всяка година се трупа все повече и повече лед и някой ден това странно място ще изчезне, за да остане единствено в човешката памет.

Крон Хевколдвел, „Пътуване из Северните земи“

След като Шишко си тръгна, останах в стаята може би около час, загледан в отново разпаления огън. Разговорът ме бе оставил с натежало сърце. Нещастникът носеше огромен товар от мъка, все заради жестокостта на хора, неспособни да търпят това, че е различен. Свирка. Червена свирка. Е, щях да направя всичко възможно да му намеря червена свирка, без значение дали това щеше да го направи по-сговорчив и склонен да изучава Умението.

Седях и се питах какво ще каже кралицата на Сенч, когато й предаде условията ми. Вече съжалявах — не за решението си, а защото не му казах, че ще й представя искането си лично. Изглеждаше ми малодушно да изпращам стареца вместо мен, сякаш се страхувам да застана пред нея. Е, това вече не можеше да бъде променено.

Бях потънал в подобни мрачни мисли, когато се сетих за трите малки свитъка в ръкава си. Извадих ги. Бяха записани върху тънка кора, ставаща чуплива и твърда с времето, и вече се развиваха трудно. Внимателно разгънах единия на масата и го изгладих. Наложи се да взема още един свещник, за да различа неясния избледняващ почерк. Сенч не ми бе казал нищо за това съобщение. В него просто се казваше: „Грим Лендхорн и жена му Гелн от Бъкип са Осезаващи. Той има хрътка, а тя — териер“. Отдолу имаше набързо нарисуван петнист кон. Нищо не показваше откога е съобщението. Запитах се дали е било изпратено направо до кралицата, или е пример за предателствата, с които Петнистите издаваха онези от Старата кръв, които не искаха да се съюзят с тях. Трябваше да попитам Сенч.

Вторият свитък се оказа онзи, за който ми беше споменал. Той бе най-новият и се разви по-лесно. В него пишеше „Кралицата казва, че да си Осезаващ не е престъпление. Защо тогава бяха екзекутирани тези хора?“ Следваше списъкът с имена. Прочетох го и забелязах най-малко две семейства, избити до крак. Стиснах зъби. Надявах се да не е имало деца, макар да не можех да кажа защо смъртта би трябвало да е по-лека за възрастния или за стареца. Стори ми се, че разпознах само едно име, но не бях сигурен дали става въпрос за същата жена. Релдита Камъш можеше и да не е Рели Камъш. Имаше една жена от Старата кръв с това име, живееше недалеч от Сврачиврат. Бях я срещал няколко пъти в дома на Черния Ролф. Тогава подозирах, че жената на Ролф Холи си мисли, че се харесваме, но Рели винаги бе само хладно любезна с мен. Най-вероятно не е тя, опитах да се самоубедя и се опитах да не си представям как къдравата й кестенява коса се сбръчква, докосната от пламъците. Отдолу нямаше нито подпис, нито някакъв друг знак.

Последният свитък бе навит толкова стегнато, че приличаше едва ли не на твърда пръчица. Сигурно беше най-старият. Докато се мъчех да го разтворя, той се натроши на парчета — две, три, накрая пет. Съжалявах, че го направих, но това бе единственият начин. Ако беше останал навит още малко, щеше да се разпадне съвсем и никога нямаше да бъде прочетен отново.

Прочетох го и се запитах дали това не е било надеждата и намерението на Сенч.

Този свитък беше пристигнал преди изчезването на принца. Именно той бе накарал Сенч да прати конника до дома ми с настояване незабавно да дойда в Бъкип. Беше ми казал какво пише в анонимната заплаха. Сега прочетох думите лично. „Направете каквото трябва и никой няма да научи. Пренебрегнете ли това предупреждение, ще действаме сами“.

Сенч обаче беше спестил думите преди тези. Мастилото беше попило неравномерно в кората и заради неравната повърхност текстът се четеше трудно. Упорито събрах парчетата. Накрая се облегнах назад и се помъчих да си спомня как се диша.

„Осезаващото Копеле е жив. Знаете го, както го знаем и ние. Жив е и го пазите от беди, защото ви служеше. Защитавате го, а в същото време оставяте почтени мъже и жени да умират само защото са от Старата кръв. Те са наши съпруги и съпрузи, синове и дъщери, сестри и братя. Може би ще спрете клането, когато видите какво е да изгубите един от своите. Колко дълбока трябва да е раната, за да ви боли като нас? Знаем много неща, за които менестрелите, не пеят. Осезанието все още остава в кръвта на Пророците. Направете каквото трябва и никой няма да научи. Пренебрегнете ли това предупреждение, ще действаме сами“.

Бавно дойдох на себе си. Премислих всичко, което бе направил Сенч, и защо ми беше спестил тази заплаха. Веднага след изчезването на принца, веднага щом бе разбрал, че заплахата е сериозна, Сенч ме бе призовал. Беше ме подвел да си мисля, че Петнистите са заплашили принца малко преди той да изчезне. Съобщението определено можеше да се тълкува по този начин. Но явната заплаха беше насочена към мен. Нима ме беше повикал, за да ме защити? Или за да предпази трона на Пророците от скандал? Пропъдих мислите за действията на Сенч и отново се наведох да разгледам избледнелия текст върху кората. Кой го беше изпратил? Петнистите явно обичаха да подписват посланията си със своя знак. Този свитък обаче беше неподписан, подобно на онзи със списъка на убитите. Поставих съобщенията едно до друго. Някои от буквите изглеждаха еднакви. Може би ги бе написала една и съща ръка. Подписаният с петнистия кон текст бе с по-плътни и по-големи букви с повече заврънкулки. Явно беше писан от различен човек, но това не доказваше почти нищо. И в трите случая беше избран един и същ материал. Нищо чудно — добрата хартия беше скъпа, а всеки можеше да си направи хартия от парче брезова кора. Това не означаваше, че съобщенията са само от един или дори от два източника. Сравних версиите. Дали още преди отвличането на принца сред Осезаващите е имало две фракции, стремящи се да сложат край на гоненията срещу събратята си? Или си мислех така само защото ми се искаше да е истина? Достатъчно лошо бе, че Черния Ролф и приятелите му бяха заподозрели кой съм и съответно се бяха досетили, че Осезаващото Копеле не е умряло в тъмницата на Славен. Не исках Петнистите да знаят, че Фицрицарин е жив.

Отново прегледах списъка на мъртвите. В него имаше още едно име, Нат от Мочурищата. Можеше да е някой от онези, с които се срещнах при престоя ми у Черния Ролф. Не бях сигурен. Забарабаних с пръсти по масата. Чудех се дали да не посетя групата Осезаващи край Сврачиврат. И какво да правя там? Да ги попитам дали не са пратили съобщение до кралицата със заплаха за живота ми? Не ми се виждаше най-добрата стратегия. Може пък да е било само блъф. Ако отидех там и ме видеха, това само щеше да потвърди, че наистина съм все още жив след всичките тези години. Най-малкото щях да стана ценен заложник и затруднение за Пророците, независимо дали съм жив, или мъртъв. Не. Сега не бе време за стълкновения. Може би Сенч наистина бе постъпил по възможно най-правилния начин. Беше ме махнал от дома ми, като външно се преструваше, че заплахата е несъществена. Раздразнението ми към него се стопи. Но все пак трябваше да го убедя, че това спестяване на истината не е било добра идея. От какво се беше страхувал? Че няма да се притека на помощ на принца, че ще избягам, за да започна живота си някъде другаде? Това ли си бе помислил за мен?

Поклатих глава. Явно бе време да се изясня със Сенч. Щеше да му се наложи да приеме, че вече съм мъж, напълно контролиращ живота си и способен да взема свои решения. И с Кетрикен също. Трябваше да накарам Сенч да ми уреди среща, за да споделя с нея страховете си за дъщеря ми и да я помоля да обещае, че Копривка ще бъде оставена на мира. А също и с Шута. Най-добре бе да се заема и с тази гноясваща рана. С тези мисли напуснах кулата на Сенч и отидох да си легна.

Не спах добре. Копривка се блъскаше в сънищата ми като нощна пеперуда, мъчеща се да се унищожи в светлината на фенер. Спах, но това бе като почивката на човек, който спи и същевременно подпира с гръб врата, за да попречи на неприятелите му да нахълтат. Много добре я усещах. Отначало беше твърдо решена, после гневна. Към сутринта се отчая. С най-голяма мъка удържах стените си срещу молбите й. „Моля те. Моля те!“ Само това повтаряше. Но Умението й сякаш вдигаше жален вятър в ума ми.

Събудих се с тъпо пулсиращо главоболие. Всичките ми сетива бяха като ожулени. Жълтата светлина на свещта ми се струваше твърде ярка, всеки звук — прекалено висок. Глождещото ме чувство за вина, че съм я отблъснал, не подобряваше положението ми. Определено тази сутрин заслужавах малко елфова кора и нямаше да започна деня без нея, независимо със или без одобрението на Сенч. Станах, наплисках лицето си и се облякох. Шокът от студената вода и нуждата да се наведа, за да завържа обувките си, беше като побой.

Слязох бавно до кухнята. По пътя срещнах прислужника на лорд Златен, Чар. Освободих го за сутринта и му казах, че аз ще отнеса закуската на лорда. Доволната му усмивка и многобройните благодарности ми напомниха, че навремето бях момче, което лесно можеше да запълни всеки свободен час с какво ли не. Почувствах се стар. Сърдечните му благодарности ме накараха да изпитам срам. Исках да се нахраня сам в стаите ни и отнасянето на закуската на лорд Златен беше най-добрият ми предлог да го направя.

Дрънченето, парата и глъчката в кухнята с нищо не помогнаха на главоболието ми. Напълних подноса, добавих към него голямо гърне гореща вода и тръгнах нагоре по стълбите. Бях преполовил разстоянието, когато ме настигна една задъхана жена.

— Забрави цветята за лорд Златен — каза ми тя.

— Но сега е зима — измърморих и спрях неохотно. — Никъде не могат да се намерят цветя.

— А, не е така — рече тя с топла усмивка, която отново я направи младо момиче. — Винаги ще има цветя за лорд Златен.

Поклатих глава при мисълта за странните прищевки на Шута. Тя остави малка китка на подноса — букетче от чисто черни клонки с бяла лента, зашита като мънички пъпки. Творението се довършваше от две тесни фльонги, черна и бяла. Благодарих й, но тя ме увери, че за нея било удоволствие, след което тръгна по своите си задачи.

Когато влязох в покоите, с изненада открих Шута в един от столовете до камината. Беше облечен в един от пищните костюми на лорд Златен, но косата му бе разчорлена. В момента не се преструваше на благородник. Присъствието му ме изкара от равновесие. Смятах да взема малко храна в стаята си и да почукам на вратата му, за да му съобщя, че закуската е пристигнала. Е, поне Йек я нямаше. Може би най-сетне щях да имам възможност да поговоря насаме с него.

Шутът бавно завъртя глава към мен и каза отпаднало:

— Ето те и теб.

— Да — кратко отвърнах аз.

Тупнах подноса на масата и се върнах да залостя вратата. После разделих закуската за двама ни. Моментът да застана срещу него бе настъпил, а ето че не знаех откъде да започна. Страшно ми се искаше да приключа с тази история. Но вместо това първите ми думи бяха:

— Трябва ми червена свирка. На зелена връв. Мислиш ли, че можеш да ми направиш?

Той се надигна с доволна, но малко объркана усмивка. Пристъпи бавно към масата.

— Предполагам. Спешно ли е?

— Да. — Гласът ми звучеше безизразен и твърд дори в собствените ми уши. Сякаш ми беше болно да го помоля за услуга. — Не е за мен. За Шишко е. Имал такава навремето, но някой му я взел и я счупил. Явно само за да му причини болка. Така и не я е забравил.

— Шишко — повтори той. — Странен тип, нали?

— Предполагам — съгласих се сковано. Той като че ли не забеляза резервираното ми държане.

— Всеки път, като го срещна, все ме зяпа. А ако погледна към него, бърза да се махне като сритано куче.

Свих рамене.

— Лорд Златен не е от най-милите хора в крепостта, поне що се отнася до прислугата.

Той пое рязко дъх и издиша.

— Така е. Необходима заблуда, но все пак ме боли, като го гледам как реагира. Червена свирка на зелена връв. Добре, при първа възможност — обеща Шутът.

— Благодаря — рекох отсечено. Думите му за пореден път ми напомниха, че лорд Златен е просто ролята, която играе. Вече ми се искаше да не го бях молил. Моленето за услуга не е добър начин да започнеш разправия. Отнесох чашата в стаята си, изсипах в нея мярка елфова кора и се върнах при масата. Междувременно Шутът смаяно въртеше китката в пръстите си, а на лицето му играеше бегла усмивка. Налях гореща вода върху елфовата кора. Той ме гледаше. Усмивката изчезна от устните и очите му.

— Какво правиш?

Изстенах и заговорих отривисто:

— Главоболие. Копривка ми тропа по кепенците цяла нощ. Става все по-трудно и по-трудно да я задържам.

Вдигнах чашата и я разклатих. От накиснатата елфова кора плъзнаха черни като мастило нишки. Отварата потъмня и отпих глътка. Горчеше. Но пулсирането в главата ми спря почти моментално.

— Трябва ли да го пиеш това? — попита Шутът.

— Ако не трябваше, нямаше да го пия — троснах се.

— Но Сенч…

— Сенч не притежава Умението и не знае какви болки причинява, нито пък разбира лековете за тях. — Неочаквано отново се раздразних и тонът ми излезе по-остър, отколкото възнамерявах. Осъзнах, че още ме е яд на Сенч, че ми беше спестил пълното съдържание на бележката. Все още се опитваше да контролира живота ми, както бе правил винаги. Странно е да откриеш, че емоцията, която си мислиш за загърбена, все още къкри някъде дълбоко в теб. Отпих втора глътка от горчивата отвара. Както винаги, елфовата кора щеше да ме вкара в лошо настроение и в същото време да ме изпълни с безпокойство. Лоша комбинация, но по-добре от това да се мъчиш да изкараш цял ден с чувството, че някой те бие с чук по главата.

За няколко дълги мига Шутът остана абсолютно неподвижен. После отмести поглед към чайника.

— Елфовата кора няма ли да попречи на заниманията ти с принц Предан?

— Принцът сам си пречи, като не идва на уроците през последните няколко дни. Елфова кора или не, не мога да преподавам на ученик, който не идва при мен.

Отново ме бодна изненадата колко съм разстроен от това. Някак си самото седене на масата със стария ми приятел и осъзнаването, че смятам да си изясним отношенията, караше всички тези странни и болезнени истини да бликнат от мен. Сякаш бяха по негова вина, задето бе стоял така настрана от мен през изминалата седмица и в същото време оставяше приятелката си да вярва в небивалици за двама ни.

Шутът се облегна в стола си, обвил чашата с дългите си изящни пръсти. Гледаше някъде покрай мен.

— Е, изглежда, ще трябва да изясниш този въпрос с принца.

— Така е. Но искам да изясня и един въпрос с теб. — Чух как в тона ми прозвучават обвинителни нотки, но не бях в състояние да го овладея.

Настъпи дълго мълчание. За момент Шутът сви устни, сякаш за да попречи на думите да излязат от устата му. После отпи глътка чай. Вдигна очи към мен и останах изненадан от пребледнялото му лице.

— Нима?

Въпреки нежеланието си се насилих да говоря.

— Да. Искам да зная какво си казал на онази Йек, за да си мисли, че аз, че ние, че… — Мразех се, че не мога да оформя думите. Сякаш се страхувах да изразя мисълта, сякаш самото й изказване щеше да я направи някак реална.

На лицето му се появи странно изражение.

— Нищо не съм й казвал, Фиц. „Онази Йек“, както се изрази, е способна да скалъпи свои теории за какво ли не. Тя е от онези хора, които никога не е нужно да лъжеш; просто спестяваш малко информация и тя сама си съчинява историите. Някои от тях абсолютно погрешни, както сам се убеждаваш. Точно като Славея, в известен смисъл.

Точно сега не исках да чувам името на Славея. Тя също беше повярвала, че връзката ми с Шута е преминала отвъд границите на приятелството. Сега разбрах, че я е подвел чрез същата техника, която е използвал при Йек. Не отричаш, пускаш подвеждащи коментари и остроумия и окуражаваш човека да си състави погрешно мнение. Преди ми изглеждаше смущаващо и в същото време смешно да гледам как се мъчи със заблуждението си. А сега ми се струваше унизително и подло, че я е оставил да смята така.

Той остави чашата си на масата.

— Мислех, че съм укрепнал, но явно не съм — каза с аристократичния глас на Златен. — Ще се оттегля в стаята си. Никакви посетители, Том Беджърлок.

Понечи да се надигне, но аз изръмжах:

— Сядай! Трябва да поговорим.

Той се изправи.

— Не мисля.

— Настоявам.

— Отказвам. — Погледна покрай мен към някаква далечина, която не можех да видя. Вирна брадичка.

Станах.

— Трябва да знам, Шуте. Понякога ме поглеждаш, казваш разни неща, явно на шега, но… Накарал си Славея и Йек да повярват, че сме любовници. — Думата се получи остра, сякаш бе неприличен епитет. — Може би смяташ, че не е толкова важно, че Йек те смята за жена, при това влюбена в мен. Но аз не мога да съм толкова шеговито небрежен към такива предположения. Вече ми се наложи да се справям със слухове за вкусовете ти в леглото. Дори принц Предан ме попита. Знам, че Любезен Бресинга го подозира. И мразя това положение. Мразя, че хората в крепостта ни гледат и се питат какво ли правиш с прислужника си нощем.

Той потръпна от острите ми думи и се олюля като фиданка, усетила първия удар на брадвата. Гласът му бе съвсем слаб.

— Ние знаем как стоят нещата помежду ни, Фиц. Какво мислят другите си е техен проблем, не наш. — И се обърна бавно, за да приключи разговора.

Едва не го оставих да си иде. Отдавна ми беше станало навик да приемам решенията на Шута по подобни въпроси. Но изведнъж за мен вече имаше значение какво си клюкарстват другите и каква груба шега може да подочуе Хеп в някоя кръчма в града.

— Искам да знам! — изревах. — Има значение и искам да знам, веднъж завинаги. Кой си ти? Какво си ти? Виждал съм Шута, виждал съм лорд Златен, чух те и да говориш на онази Йек с глас на жена. Янтар. Признавам, че това ме озадачава най-много. Защо е трябвало да живееш като жена в Бинград? Защо си оставил Йек да повярва, че си жена и си влюбена в мен?

Не ме погледна. Помислих си, че ще остави въпросите ми без отговор, както бе правил толкова често. Но той пое дъх и заговори тихо.

— Станах Янтар, защото тя подхождаше най-много на целите и нуждите ми в Бинград. Подвизавах се там като чужденка, която не заплашва никого и няма сила. В този ми образ всеки можеше да разговаря свободно с мен, бил той роб или търговец, мъж или жена. Ролята подхождаше на нуждите ми, Фиц. Също както лорд Златен сега.

Думите му направо ме пронизаха в сърцето. Студено казах онова, което ме нараняваше най-силно.

— Значи Шутът също е само роля? Превърнал си се в него, защото „подхожда на целта ти“? И каква е тази цел? Да спечелиш доверието на изкуфелия крал? Да се сприятелиш с кралско копеле? Нима си станал онова, от което се нуждаехме най-много, за да се сближиш с нас?

Все така не ме погледна, но видях как затвори очи.

— Разбира се, че станах. Образ на онова, което повеляваш.

Думите му сякаш пришпориха яростта ми.

— Ясно. Значи нищо не е истинско. Значи никога не съм те познавал, така ли?

Не очаквах отговор и за момент тихомълком задуших гнева и обидата си.

— Не. Познаваш ме. Познаваш ме повече от всеки друг в живота ми.

Сведе очи и стана още по-неподвижен.

— Ако това е вярно, значи мисля, че ми дължиш истината за себе си. Каква е истината, Шуте, а не онова, с което се шегуваш или оставяш другите да си мислят? Кой и какво си ти? Какви са чувствата ти към мен?

Той най-сетне ме погледна. В очите му имаше болка. Но докато продължавах да се взирам в него, за да получа отговор, видях как гневът му набира сила. Внезапно се изпъна и изсумтя презрително, сякаш не можеше да повярва, че съм го попитал. Тръсна глава и пое дъх. Думите се понесоха като порой.

— Знаеш кой съм. Дори ти казах истинското си име. Колкото до какво съм, това също ти е известно. Търсиш лъжлива утеха, когато искаш да ти дам с думи някакво определение за себе си. Думите не съдържат и не определят никого. Сърцето може, стига да го желае. Но се боя, че твоето не го желае. Знаеш повече за мен от всеки друг дишащ човек, но въпреки това продължаваш да настояваш, че това не може да съм аз. Какво искаш да откъсна и да захвърля от себе си? И защо трябва да се правя на парчета, за да ти доставя удоволствие? Никога не бих поискал подобно нещо от теб. И с тези думи признай и една друга истина. Знаеш какво чувствам към теб. Знаеш го от години. Да не се преструваме, че не е така. Знаеш, че те обичам. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Говореше всъщност спокойно. Изрече думите, сякаш бяха неизбежни. В гласа му нямаше следа нито от триумф, нито от срам. После зачака. Думи като тези винаги изискват отговор.

Поех дълбоко дъх и преборих мрачното настроение от елфовата кора. Заговорих честно и прямо.

— Знаеш, че те обичам, Шуте. Както човек обича най-скъпия си приятел. Не чувствам срам от това. Но Йек, Славея и не знам кой още да мисли, че сме преминали отвъд границата на приятелството, че спиш с мен, е, това… — Замълчах. Чаках да се съгласи. Не го направи. Вместо това кехлибарените му очи срещнаха моите. В погледа му нямаше отрицание.

— Обичам те — тихо рече той. — Не поставям граници за любовта си. Абсолютно никакви. Разбираш ли ме?

— Твърде добре, боя се! — отвърнах и гласът ми трепна. Поех дълбоко дъх и изграчих: — Никога не бих… разбираш ли ме? Никога не бих те пожелал като партньор в леглото. Никога.

Той извърна поглед от мен. Лека червенина плъзна по бузите му, но не от срам, а от някаква друга дълбока страст. Заговори тихо, с овладян глас.

— И това също е нещо, което знаем от години. Нещо, което изобщо не бе нужно да се изрича. Сега ще трябва да нося тези думи до края на живота си. — Обърна се към мен, но очите му бяха като слепи. — Можехме да прекараме целия си живот заедно и никога да не водим този разговор. А сега ти обрече и двама ни да го помним завинаги.

Обърна се и бавно тръгна към спалнята си. Крачката му бе колеблива, сякаш наистина бе болен. Спря и се обърна към мен. В очите му пламтеше гняв и се смаях, че може да ме гледа по такъв начин.

— Наистина ли можеш да повярваш, че бих поискал от теб нещо, което ти самият не желаеш? Много добре знам колко противно би ти се видяло. Много добре знам, че да го пожелая от теб означава да разваля непоправимо всичко друго, което споделяме. Затова винаги съм избягвал точно този разговор, който ти наложи върху приятелството ни. Всичко е свършено, Фиц. Зле свършено и ненужно.

Направи още една-две стъпки като замаян. После внезапно спря. Колебливо бръкна в джоба си и извади черно-бялата китка.

— Не е от теб, нали? — попита пресекнало. Не ме погледна.

— Разбира се, че не.

— Тогава от кого? — Гласът му трепереше.

Свих рамене, раздразнен от странния въпрос насред сериозния ни разговор.

— От градинарката. Всяка сутрин ти слага китка в подноса.

Той пое по-дълбоко дъх и затвори очи.

— Разбира се. Изобщо не са били от теб, нито една. Но тогава от кого?

Последва дълга пауза. Шутът пребледня и внезапно се уплаших, че ще припадне.

— Разбира се — рече той. — Трябва да е от човек, който вижда отвъд външния ми образ. И ако има такъв, то трябва да е жена. — Отново отвори очи. — Градинарката. Тя е горе-долу на твоята възраст. С лунички по лицето и ръцете. Косата й е с цвета на чиста слама.

Припомних си образа на жената.

— Лунички, да. Косата й е светлокестенява, не златна.

— Значи е потъмняла с времето. Беше златно момиче навремето, когато ти още беше момче.

Кимнах.

— Спомням си я. Бях й забравил името. Прав си. И какво?

Той се изсмя кратко, почти горчиво.

— И такова. Любовта и надеждата заслепяват всички ни. Мислех си, че цветята са от теб, Фиц. Нелепа идея. А те са от момиче, което преди много време бе хлътнало по кралския шут. Хлътнало, така си мислех. Но също като мен, тя обича там, където любовта не се завръща. Но ето че е останала достатъчно вярна в сърцето си, за да ме разпознае въпреки всички промени. Достатъчно вярна, за да запази тайната ми и в същото време да ми покаже дискретно, че я знае. — Отново вдигна китката. — Черно и бяло. Моите зимни цветове, Фиц, от времето, когато бях смешникът на краля. Гарета знае кой съм. И все още храни чувства към мен.

— Мислел си, че аз ти нося цветята? — Не можех да повярвам на хрумването му.

Той внезапно извърна поглед от мен и усетих, че думите и тонът ми са го засрамили. Тръгна бавно, с наведена глава, към спалнята си. Не отговори и изведнъж изпитах съжаление към него. Обичах го като приятел. Не можех да променя нагласата си спрямо неестествените му желания, но не желаех да го видя засрамен или наранен. И съответно оплесках нещата още повече, като изтърсих:

— Шуте, защо не оставиш желанията си да идат там, където са добре дошли? Гарета е много привлекателна жена. Може би, ако се отзовеш на вниманието й…

Той рязко се извъртя към мен и гневът в очите му ги накара да заблестят като златни. Лицето му пламна.

— И тогава? — язвително рече той. — Тогава какво? Тогава ще мога да стана като теб, да се задоволявам с когото ми падне само защото ми го поднася случаят? Ето това аз намирам за „отвратително“. Никога не бих използвал нито Гарета, нито никого по такъв начин. За разлика от едно лице, което и двамата познаваме.

Специално наблегна върху последните думи. Направи още две крачки към стаята си и отново се извърна. Лицето му бе разкривено в ужасна горчива усмивка.

— Чакай. Разбирам. Предполагаш, че никога не съм познавал подобна близост. Че съм се „пазил“ за теб. — Изсумтя презрително. — Не се ласкай, Фицрицарин. Съмнявам се, че чакането би си струвало.

Сякаш ме удари и ми изкара дъха, но той бе онзи, който внезапно подбели очи и се свлече безжизнено на пода. За миг останах замръзнал, едновременно от ярост и ужас. Бяхме улучили най-уязвимите си места, както могат да правят само приятели. Лошата ми половина ме убеждаваше да го оставя да си лежи — не му дължах нищо. Но миг по-късно бях коленичил до него. Очите му бяха почти затворени, виждаха се само тънки бели цепки. Дишаше задъхано, сякаш току-що бе участвал в надбягване.

— Шуте? — повиках го и гордостта вля раздразнение в гласа ми. — Сега пък какво ти стана?

Докоснах колебливо челото му.

Беше топло.

Значи не се беше преструвал на болен през последните няколко дни. Знаех, че обикновено тялото на Шута е хладно, много по-хладно от това на обикновен човек, така че леката му топлина бе равносилна на треска. Надявах се да е едно от онези странни състояния, в които изпадаше понякога, когато е отслабнал и болнав. От опит знаех, че се оправя за ден-два, кожата му започва да се бели и отдолу се появи по-смугла здрава кожа. Може би припадъкът се дължеше именно на подобна слабост. Но въпреки това сърцето ми се сви от страх, че може би е сериозно болен. Наистина бях избрал възможно най-лошия момент за малката ни кавга. Той бе трескав, аз — под въздействието на елфовата кора; нищо чудно, че думите, които си казахме, бяха оплескали нещата още повече.

Вдигнах го и го понесох към стаята му, отворих вратата с ритник. В спалнята се носеше тежка угнетяваща миризма. Чаршафите бяха намачкани, сякаш се бе мятал цяла нощ. Що за безчувствен дръвник съм бил да не се поинтересувам дали наистина не се чувства зле? Положих отпуснатото му тяло върху леглото. Бухнах възглавницата и тромаво я пъхнах под главата му, след което се опитах да опъна чаршафите. Какво да правя? Знаех, че не мога да изтичам за лечител. През всичките години в Бъкип Шутът никога не бе позволявал да го докосват лекари. Случваше се от време на време да отива при Бърич за един или друг цяр, но сега тази помощ бе недостижима за мен. Потупах го леко по бузата, но той не показа признаци, че идва на себе си.

Отидох до прозореца. Дръпнах тежките завеси и отворих капаците. Чист мразовит въздух изпълни стаята. Намерих една от кърпичките на лорд Златен и събрах в нея сняг от перваза. Сгънах я на компрес и се върнах при леглото. Седнах до него и внимателно поставих кърпичката на челото му. Шутът леко се размърда, а когато допрях компреса до шията му, оживя тъй внезапно, че ме стресна.

— Не ме докосвай! — изръмжа и блъсна ръката ми.

Отхвърлянето на загрижеността ми подпали изпълнилото ме безпокойство в гняв.

— Както искаш. — Изправих се рязко и плеснах компреса върху нощната масичка.

— Моля те, върви си — отвърна той с тон, който превърна любезната молба в кухи думи.

Излязох.

В пристъп на ярост подредих другата стая и с трясък върнах чиниите в подноса. И двамата не бяхме докоснали храната. Голяма работа. И без това от апетита ми не беше останала и следа. Върнах подноса в кухнята и го изчистих. Домъкнах вода и дърва. Вратата на спалнята на Шута беше затворена. Чух как капаците на прозорците се затварят. Почуках силно на вратата.

— Лорд Златен, донесох дърва и вода за стаята ви.

Не отговори, така че заредих камината в дневната и долях вода в умивалника. Останалото сложих до вратата му. Болка и гняв вряха в сърцето ми. Голяма част от гнева беше към самия мен. Защо не бях разбрал, че наистина е болен? Защо бях настоял да проведа този разговор въпреки възраженията му? И най-вече, защо не се бях доверил на инстинктите на приятелството ни, а се бях поддал на слуховете? А болката, която ме ядеше, беше от осъзнаването на онова, което Сенч ми повтаряше така често — извинението не оправя нещата. Страшно се опасявах, че съм нанесъл поражения, които няма да мога да възстановя; че, както ме беше предупредил Шутът, днешният разговор е нещо, което и двамата ще носим до края на дните си. Оставаше ми само да се надявам, че с времето острите ръбове на думите ми ще се затъпят. Неговите все още режеха като бръсначи.

Спомням си следващите три или четири дни като потънало в мизерия време. Изобщо не видях Шута. Все още пускаше малкия прислужник в спалнята си, но доколкото знам, самият той изобщо не излезе от нея. Йек се бе срещала с него поне още един път преди заминаването на бинградската делегация, защото ме спря още веднъж на стълбите и с ледена вежливост ми съобщи, че лорд Златен напълно е премахнал всичките погрешни представи, които си била създала за отношенията ми с него. Помоли ме за извинение, ако предположенията й са ме разстроили по някакъв начин. След това ми изсъска, че съм бил най-тъпият и жесток тип, когото била срещала. Това бяха последните й думи. Бинградците си заминаха на следващия ден. Кралицата и херцозите не им дадоха твърд отговор за съюза, но бяха приели от тях дузина пощенски птици и им дадоха в замяна толкова наши гълъби. Преговорите щяха да продължат.

Веднага след заминаването на бинградците в крепостта настъпи суматоха, защото самата кралица излезе късно през нощта с личната си гвардия. Сенч ми каза, че дори той намерил действията й за доста крайни. Явно херцозите бяха още по-впечатлени. Целта й била да спре някаква екзекуция в Бидуел, малко селце недалеч от границата между Бък и Рипон. Излязоха късно през нощта, най-вероятно в отговор на съобщението на някой шпионин, че на следващата сутрин щели да обесят и изгорят някаква жена. Тръгнаха бързо с димящи факли и пръхтящи коне. Облечена в пурпурно наметало и туника от бяла лисица, кралицата препускаше в средата на отряда. Стоях на прозореца и безсилно копнеех да съм сред конниците. Ролята ми на слуга на лорд Златен сякаш непрекъснато ме обричаше да съм там, където най-малко ми се иска.

Върнаха се на следващата вечер. На седлото на един кон се олюляваше опърпана жена. Явно бяха пристигнали в последния момент и буквално бяха срязали въжето от врата й. Събралата се тълпа не оказала съпротива на въоръжената гвардия. Кетрикен не се задоволила само да събере местните първенци и да ги мъмри — заповядала всеки жител от всяка колиба да излезе на малкото площадче и да я изслуша.

Лично застанала пред тях и прочела кралския указ, с който забранява екзекутирането на хора само защото са Осезаващи. След това всички можещи да държат перо — дори и децата — били накарани да се подпишат под прокламацията, с което да свидетелстват, че са присъствали, чули са кралската заповед и ще й се подчинят. Поради липса на градска управа Кетрикен заявила, че подписаното копие трябва да бъде изложено на показ в единствената кръчма в селото. Дала да се разбере, че пътните стражи ще се отбиват често, за да са сигурни, че заповедта си е на мястото и е недокосната. Освен това ги уверила, че ако някой от подписалите участва отново в подобно посегателство срещу Осезаващ, ще бъде лишен от цялото си имущество и прогонен не само от Бък, но и изобщо от територията на Шестте херцогства.

Обвинената жена беше откарана в лечебницата, където се погрижиха за раните й. Селяните не били добри с нея. Пристигнала наскоро и не познавала почти никого. Дошла да посети своя братовчедка, която след това я обвинила пред първенците, че уж я хванала да разговаря с гълъби. Говореше се нещо и за спорове около наследство, което ме накара да се зачудя дали обвинената изобщо е Осезаваща, или просто е представлявала заплаха за братовчедка си. Веднага щом жената се оправи достатъчно, за да може да пътува, кралицата й даде пари и кон, а според някои дори й отпуснала малко земя далеч от селото на братовчедка й. Така или иначе, жената при първа възможност напусна Бък.

Случката се превърна в обект на разгорещени спорове. Някои твърдяха, че кралицата е превишила правата си, че Бидуел всъщност се намирал на самата граница между Бък и Рипон и че тя не би трябвало да предприема действия без най-малкото да се посъветва с херцога на Рипон. Самият херцог като че ли прие личната й намеса като критика и оскърбление. Макар самият той да не изрече подобни думи, понесоха се слухове, че може би Планинската кралица е твърде ревностна в създаването на връзки с чужденци като островитяните и бинградските търговци, а в същото време не се отнася с достатъчно уважение към владетелите на Шестте херцогства. Нима не вярвала, че благородниците й са способни да се справят със собствените си вътрешни работи? Слуховете и мърморенето обхванаха и други въпроси. Нима смятала, че годеница от Шестте херцогства не е достатъчно добра за нейния полупланински син? Тръгнаха и още по-коварни приказки — че родът на херцог Шемши бил оскърбен, защото принцът показал явен интерес към лейди Преди, а майка му го скастрила. Защо й било да ухажва надменната нарческа от Външните острови, след като дори принцът виждал, че съвсем наблизо има много по-подходяща девица?

Никое от тези оплаквания не бе изказано официално и на Кетрикен й бе трудно да им отговори по какъвто и да било начин. Знаеше обаче, че такива приказки не могат да бъдат пренебрегнати, тъй като така само щеше да разпали недоволството на Рипон и Шоукс, а може би и на останалите херцогства. И Кетрикен заповяда всеки херцог да изпрати свой представител в един новосформиран съвет, чиято цел бе да намери решение как да се сложи край на гоненията срещу Осезаващите. Резултатите бяха точно каквито предполагах — членовете на съвета предложиха да се състави списък на всички Осезаващи, за да е сигурно, че не са преследвани несправедливо. Второто предложение бе Осезаващите да бъдат заселени в отделни села и да живеят само там, заради собствената им безопасност. А най-щедрото гласеше на всички Осезаващи да бъде осигурен свободен достъп до Халкида или Бинград, където със сигурност щели да бъдат приети по-добре, отколкото в Шестте херцогства.

Знаех собствената си реакция на подобни предложения. И най-безнадеждният тъпак би се сетил, че подобно регистриране и преселване лесно може да стане прелюдия за мащабно клане. Колкото до „достъпа“ до Халкида или Бинград, това си беше живо изгнание. Кралицата язвително каза на съветниците, че решенията им са лишени от въображение, и им заръча да опитат отново. Точно тогава един млад мъж от Тилт по невнимание даде на кралицата огромно предимство. Каза шеговито, че екзекуциите на Осезаващи „изобщо не притесняват повечето хора. Всъщност практикуващите Зверската магия сами си навличат неприятностите. Тъй като екзекуциите притесняват само Осезаващите, може би трябва да потърсите решението от тях“.

Кралицата с готовност прие предложението му. Насмешливата физиономия на съветника посърна и смехът на останалите замря, когато тя обяви: „Е, най-накрая да чуя нещо и с въображение, и с достойнство. Ще се вслушам в предложението ви“. Може би само двамата със Сенч знаехме, че Кетрикен отдавна лелее тази идея. Тя състави кралско възвание и заповяда на пратениците да го разнесат из Шестте херцогства, за да бъде разгласено във всяко градче и изложено на видно място. С възванието канеше Осезаващите, известни също като Старата кръв, да съставят делегация за среща с нея, за да обсъдят как може да се сложи край на незаконните гонения и убийствата. Избра нарочно тези думи въпреки увещанията на Сенч да е по-умерена. Мнозина благородници се засегнаха от индиректното й обвинение, че санкционират убийства във владенията си. Аз обаче подкрепих позицията й и предположих, че същото ще направят и останалите Осезаващи, макар да се съмнявах да съставят делегация, която да говори от тяхно име. Защо им бе да рискуват живота си, като станат известни?

След катастрофалния ми опит да изясня различията си с Шута най-сетне придобих мъдростта да бъда по-внимателен със Сенч, кралицата и принца. Оставих парчетата от свитъка на работната маса, където Сенч щеше да ги види. Една случайна среща в кулата ми даде възможност да го попитам — съвсем спокойно — каква е била причината да ми спести това. Отговорът му на убиец бе нещо, което не очаквах.

— Предвид обстоятелствата бе твърде лично, за да го знаеш. Трябваше ми, за да помогнеш да намерим принца и да го върнеш в Бъкип. Ако ти бях показал съобщението, никога нямаше да се съсредоточиш върху задачата си. А щеше да посветиш цялата си енергия на това да откриеш кой е пратил бележката, макар че не можехме да я свържем абсолютно сигурно с изчезването на принца. Исках да запазиш хладнокръвие, Фиц. Много добре помня темперамента ти от едно време и как често те караше да правиш най-неразумни постъпки. Затова ти спестих онова, което можеше да те разсее от най-важната част на задачата ни.

Думите му не ме убедиха съвсем, но ме накараха да осъзная, че Сенч често може да погледне един проблем от съвсем неочаквана за мен гледна точка. Мисля, че спокойното ми приемане на доводите му почти го смути. Беше очаквал разправия — аз всъщност я бях планирал, преди да реша да променя поведението си. Изглеждаше едва ли не засрамен, когато без настояване от моя страна ме увери, че вече знае, че съм зрял мъж, и че е било некоректно от негова страна да премълчава.

— А ако сега насоча вниманието си към това? — попитах спокойно.

— Би ни било от полза да знаем кои са изпращачите — призна той. — Но не с цената да изгубим или да разсеем майстора на Умението. Доста усърдно проследих всички следи, които биха могли да ни отведат до тях. Но сякаш са изчезнали като мъгла. Не съм забравил за плъха, но въпреки всичките ми усилия не намерих нито една следа от Осезаващ шпионин. Знаеш, че следенето на Любезен не ни даде нищо. — Въздъхна. — Умолявам те, Фиц, остави ме аз да се заема с това и ми позволи да те използвам там, където си ни най-нужен.

— Значи си говорил с кралицата. И тя се е съгласила с условията ми.

Зелените му очи проблеснаха с цвета на медна руда.

— Не. Не съм. Надявах се, че ще размислиш.

— Всъщност размислих — казах и се опитах да не се насладя на смаяната му физиономия. Добавих, преди да си е помислил, че съм капитулирал: — Реших, че лично трябва да обсъдя въпроса с нея.

— Ами… По този въпрос мненията ни съвпадат. Ще я помоля да ти отдели малко време още днес.

И така се разделихме — на различни позиции, но без да се караме. Изгледа ме странно на излизане, сякаш все още го озадачавах. Останах доволен от себе си и ми се прииска да бях научил този урок по-рано.

Затова когато ме уведоми за уговорената среща с кралицата, подходих към срещата спокойно. Кетрикен беше подготвила малка масичка с вино и сладкиши. Реших на всяка цена да си сдържам нервите. Може би именно хладнокръвието ми позволи да видя, че Кетрикен е неспокойна и предпазлива.

Кралицата ме посрещна права и неподвижна, но веднага видях, че позата й е нейната броня. Тя също очакваше от мен разгорещени думи и гневни изблици. Нагласата й едва не ме провокира да изразя наранените си чувства за очевидното й мнение относно темперамента ми. Но вместо това поех дълбоко дъх и потиснах надигналото се негодувание. Насилих се да я поздравя спокойно, да изчакам, докато ме покани да седна с нея и дори да разменим няколко вежливи коментари за времето и здравословното ни състояние, преди да заговоря за онова, което наистина ме тревожеше. Въпреки това забелязах лекото присвиване в ъгълчетата на очите й — сигурен признак, че очаква гневна тирада. Кога всичките ми познати бяха решили, че съм толкова неблагоразумен и избухлив? Отказах се дори да се замислям кой е виновникът за това. Погледнах кралицата в очите и попитах спокойно:

— Какво ще правим с Копривка?

За миг синьо-зелените й очи се разшириха от изненада. После дойде на себе си. Облегна се назад и ме загледа.

— Какво ти е казал Сенч?

Ухилих се въпреки желанието ми. За момент всичките ми тревоги за дъщеря ми изчезнаха.

— Каза ми да се пазя от жени, които отговарят на въпроса с въпрос — чух се да отговарям.

За миг си помислих, че съм прекалил с духовитата си забележка. Но на лицето й се появи усмивка. За жалост, заедно с усмивката кралицата свали гарда си. Изведнъж видях, че зад спокойната си фасада кралицата е уморена и разтревожена.

Твърде много грижи я гонеха напоследък като джавкащи кутрета. Годежът на принца с непредсказуемата нарческа и нелепото му „приключение“, проблемът с Осезаващите, политическите проблеми с Петнистите, свадливите й благородници и дори Бинград с неговата война и дракони — всичко това се трупаше на главата й. Както случаен полъх на вятъра може да разпали угасващ въглен, така изтощеното й изражение събуди у мен далечно ехо на любовта, която бе изпитвал Искрен към тази жена. Връзката на Умението, която споделяхме някога с краля, от време на време ми беше давала възможност да надникна в чувствата му. Въпреки това бе странно да изпитам онази далечна вълничка на любовта му. Заради него, а и заради собствената ми привързаност, изпитах внезапна и непреодолима загриженост за нея. Докато се облягаше назад, явно облекчена, че нямам намерение да се карам с нея, изпитах срам. В кашата на собствените ми грижи често забравях, че и другите мъкнат не по-леки товари.

Тя издиша затаения си дъх.

— Фиц, радвам се, че сам дойде да обсъдим това. Сенч е мъдър съветник, изпитан и верен на трона на Пророците. Като такъв вижда ясно държавните работи. Освен това е и добър сърцевед. Съветите му са далновидни и основателни. Но когато разговаря с мен за Копривка, винаги го прави като съветник на трона на Пророците. — Пресегна се през масата и грациозната й длан докосна грубата ми ръка. — Аз обаче бих предпочела да говоря с баща й като приятел.

Моментът ми се видя много подходящ да запазя мълчание.

Кралицата не отдръпна ръката си.

— Фиц, Копривка трябва да бъде обучена на Умението — простичко рече тя. — Знаеш го в сърцето си. Не само за да бъде предпазена от опасностите на магията в необучени ръце — да, чела съм някои от онези свитъци, докато се чудехме какво да правим с потенциала на Предан, — но и заради това коя е. А тя е евентуален наследник на Пророците.

Думите й ме оставиха без дъх. Очаквах да обсъждаме доколко мъдро е да се обучава Копривка на Умението, а не да се връщаме към тази по-стара и по-смъртна опасност за нея. Не можех да намеря думи да изразя ужаса си, но това бе за добро, защото кралицата още не беше приключила.

— Не можем да променим кои сме, Фиц. Аз завинаги ще си остана кралицата на Искрен. Ти си син на Рицарин — незаконороден, но въпреки това Пророк. Но в същото време си мъртъв за хората, а Сенч е възрастен и непризнат като Пророк. Август, както и двамата знаем, така и не се оправи, когато Искрен достигна чрез него до мен. Сигурна съм, че моят крал никога не е имал намерение да наранява по такъв начин братовчед си, но резултатът е налице. Не можем да променим кои сме, а Август, макар името му да го прави Пророк, е преждевременен старец с объркан ум. Не може да бъде смятан за вероятен наследник на трона в случай, че с коляното на Искрен се провали.

Внимателното подреждане на логиката й привлече вниманието ми. Улових се, че кимам в съгласие, въпреки че виждах накъде води нишката на разсъжденията й.

— А в същото време трябва, винаги трябва да има някой, който да стои в резерва, готов да поеме трона, ако с всички останали се случи нещо. — Погледна някъде покрай мен. — Дъщеря ти, макар и невидима за народа си, е следващата в редицата. Не можем да променим коя е Копривка. Никакви пожелания от страна на когото и да било не може да я направят по-малко Пророк. Появи ли се нужда, Фицрицарин Пророк, дъщеря ти трябва да служи. Така се уговорихме преди много години. Знам, че тогава се възпротиви — когато съставихме онзи документ в Джаампе. Знам, че все още си против. Но тя е признат Пророк според теб като неин баща, според мен като кралица, а също и според присъстващия менестрел, на когото каза истината. Този документ все още съществува, Фиц, както и би трябвало да бъде. Дори да се случи ти, аз, Сенч и Славея Сладкопойна да умрем едновременно, документът ще бъде открит в съкровищницата, а към него и допълнение, в което се казва къде може да бъде намерена Копривка. Така трябва, Фиц. Не можем да променим произхода й. Не можем да отменим раждането й. А и би ли го пожелал наистина? Не мисля. Само мисълта за подобно нещо е оскърбление към боговете.

И ето че отново се случи. Изведнъж я видях с други очи. Внезапното проникновение в разсъжденията на кралицата задуши гнева ми. За Кетрикен беше неотменим факт, че Копривка има място в редицата наследници на трона. За нея нямаше значение какви са моите или нейните собствени желания. Просто си беше факт, в който не можехме да се месим. Копривка не бе обект на пазарлъци. Кралицата не можеше да я освободи от дълга, с който се беше родила — така виждаше нещата.

Поех дълбоко дъх, но тя вдигна пръст, молеше ме да я оставя да довърши.

— Знам, че се ужасяваш от мисълта, че Копривка може да стане Жертва. Аз също се моля никога да не се стига до това. Помисли какво би означавало това за мен — че единственият ми син е мъртъв или поради някаква причина не е в състояние да служи. Като майка поставям подобна възможност колкото се може по-далеч от ума си, точно както на теб ти се иска съдбата никога да не натовари Копривка с тежестта на короната. Но колкото и да се надяваме подобно нещо никога да не се случи, ние сме длъжни да се подготвим и при необходимост тя трябва да е готова да служи добре на народа си. Тя трябва да бъде обучена — не само на Умението, но и да знае езици, историята на страната и народа, да бъде обучена и на обноските и традициите, които вървят с трона. Небрежност от наша страна е, че с теб позволихме да остане невежа в тези неща, а още по-непростима небрежност е, че няма представа за собствения си произход. Ако се случи да дойде време, в което да й се наложи да служи, мислиш ли, че ще ни благодари, задето сме я оставили в това положение?

И това бе поредният удар върху убеждението ми. Светът се люшна около мен и изведнъж открих, че се съмнявам във всяко свое решение за Копривка. От истината ми призля. Изрекох я.

— Сигурно ще ме намрази, че съм позволил да остане в неведение. Но не виждам как мога да променя това чак сега, без да нанеса още по-големи поражения. — Посърнах. — Кетрикен, колкото и пренебрежително да ти се вижда, все пак те умолявам. Нека си остане както си е. Ако кажеш да, обещавам ти с всички сили и цялото си сърце да направя така, че тя никога да не трябва да служи като Жертва.

Преглътнах и отново положих клетва. Още веднъж стоях пред монарх от Пророците и му посвещавах живота си. Този път го направих не като момче, а като мъж.

— С готовност ще се опитам да изградя котерия за Предан. Ще служа като майстор на Умението.

Кралицата ме изгледа спокойно.

— И защо това трябва да бъде ново предложение от теб, Фицрицарин? Или ново искане?

Във въпросите й имаше укор. Сведох глава и го приех.

— Може би защото сега наистина ще положа усилия.

— А ще приемеш ли думата на твоята кралица, без да искаш да бъде потвърждавана отново? Ще го кажа ясно. Ще позволя дъщеря ти, Копривка Пророк, да остане където си е, като доведена дъщеря на Бърич, докато е безопасно да го правим. Ще приемеш ли, че ще удържа на думата си към теб?

Отново укор. Нима бях наранил чувствата й, като повторих искането си Копривка да бъде оставена на мира? Може би.

— Приемам — отвърнах тихо.

— Добре — рече тя и напрежението помежду ни отслабна. Останахме още известно време мълчаливи на масата, сякаш мълчанието ни бе потвърждение на думите. След това, без да казва нито дума, тя ми наля вино и постави пред мен малък сладкиш. Хапнахме и поговорихме, но само за незначителни неща. Не й казах, че Предан ми е сърдит. Този въпрос трябваше да уредя със самия принц. По някакъв начин.

Когато станах да си вървя, тя ме погледна и се усмихна.

— Жалко, Фицрицарин, че толкова рядко имам възможност да разговарям с теб. Съжалявам за преструвките, които трябва да правим, защото ни държат разделени. Липсваш ми, приятелю.

Оттеглих се, но когато излязох, отнесох тези думи със себе си като благословия.

Загрузка...