Лорд Златен

Глава 20Котерия

Том.

Том.

Том.

Отначало не ме притесняваше. Бях потънал толкова дълбоко, че и самото море не можеше да ме достигне. Всичко тънеше в мрак и стига да не мърдах, болката не можеше да ме намери. После думата пропълзя бавно в съзнанието ми. Беше като чук, биещ глухо в черепа ми.

Не съм Том — казах раздразнено. — Махай се.

Не си Том? И жадният интерес в мисълта на Предан ме тласна на ръба на пробуждането. Инстинктивно вдигнах стените си срещу любопитството на момчето. Миг по-късно изключителното неудобство изсмука цялата ми воля и сила за Умението. Лежах по корем върху нещо, което би трябвало да мине за сламеник. Само дето нямаше достатъчно слама. Студът на каменния под се просмукваше през нещото. Бях целият вдървен и премръзнал, с изключение на тила ми. Той гореше. А когато се опитах да помръдна, болката впи зъби в мен. Изстенах немощно и чух тътрещи се стъпки.

— Събуди ли се?

Помръднах ръка и отворих очи. Дори приглушената светлина ми се струваше ослепителна. Вгледах се в мъжа над мен. Дребен, с развлечени дрехи и чорлав. Носът и бузите му бяха с червения цвят на закоравял пияница.

— Лечителят те заши. Заръча да ти кажа да не мърдаш много. — Изсумтях нещо в знак на съгласие и той се ухили. — Не че можеш, нали така?

Изсумтях отново. Вече бях напълно в съзнание. Болката беше непоносима. Запитах се в какво състояние съм, но устата ми бе пресъхнала и не можех да говоря. Приказливият тип беше приветлив; може би беше помощник на лечителя? Отново размърдах устни и най-накрая успях да изграча:

— Вода?

— Да видим дали ще ни дадат — рече той и отиде до вратата. Проследих го с очи. Едва сега забелязах, че изрязаното в яките дъски прозорче е с решетки. Човекът викна през него: — Хей! Раненият се събуди. Иска вода!

Дори някой да отговори, не го чух. Човекът се отдалечи от прозореца и седна на едно столче до сламеника ми. Постепенно започнах да възприемам обстановката. Каменни стени. Кофа в ъгъла. Рехава слама по пода. Аха. Моят приятел ми бе съкилийник. Преди да проследя мисълта по-нататък, той отново заговори.

— Виж ти. Убил си трима мъже и кон, а? Доста добра битка, обзалагам се. Иска ми се да я бях видял. И аз снощи се забърках в подобно нещо. Обаче не убих никого. Сбих се с един дълъг кльощав тип, целият в белези — а бе като шаркав. Не беше по моя вина. Приказвах, може би малко по-силно, и знаеш ли какво ми каза онзи? „Затваряй си устата и не казвай думичка повече. Това е най-добрият съвет за такива като теб. Говориш и си мислиш, че обясняваш нещо, а само го оплиташ още повече. По-добре остави говоренето на приятелите си“. После ме удари и аз му го върнах. Стражите ме арестуваха и ето ме тук, в същото положение като теб.

Успях да кимна, че съм разбрал съобщението му. Беше от Хората на Сенч. Старият убиец искаше да си затварям устата и да чакам. Запитах се дали знае колко зле съм ранен. И дали Любезен се е върнал в замъка. После се сетих, че няма нужда да се питам. Затворих очи, събрах жалките си сили и се пресегнах немощно. Предан?

Том! Добре ли си? Умението му се разля в ума ми като изписани върху мокра хартия думи. Мисълта прелетя и избледня, докато се опитвах да я сграбча.

Помъчих се да поема дълбоко дъх и да се съсредоточа. Болката ме прободе. Задишах по-плитко и се пресегнах колебливо. Не. Лодвайн ме наръга в гърба и съм в затвора. Убих го, убих и един друг — Паджет. Нещо много важно обаче. Кажи на Сенч, че видях Хеня. Все още е в града.

Да, знае го. Казах му. Това беше последното, което предаде. Че Хеня е тук. Защо е важно?

Подминах въпроса му. Не знаех отговора, а и имах свои, по-наложителни питания. Какво става? Защо още съм тук? Любезен върна ли се при теб?

Да, да, върна се. А сега слушай и не ме прекъсвай. Момчето бе преизпълнено с вълнение и страх. Умението му зачатка към мен като конски копита по калдъръм. Знам, че се боеше отново да не изгубя съзнание. Сенч каза: „Не говори“. Скалъпва история за теб. Целият град и замъкът говорят за случилото се. От години не е имало тройно убийство, ако изобщо е имало, и всички приказват само за това. Мнозина са те видели да убиваш коня, така че е невъзможно да се каже, че не си убил Лодвайн и хората му. Затова Сенч се мъчи да измисли причина защо станалото не бива да се смята за убийство. Но не може просто да дойде и да те измъкне. Разбираш защо, нали?

Разбирам. Не биваше да има връзка между Сенч и телохранител, извършил тройно убийство, между кралицата и човека, убил делегатите на Старата кръв, между принца и убиеца, изпълнил заръката му. Разбирах. Винаги бях разбирал. Не се безпокой за мен. Мисълта беше студена.

Усещах как Предан се опитва да овладее страха си, но той се беше просмукал в Умението му. Тревогите шепнеха през защитните му стени — ами ако Сенч не успее да измисли история, ами ако умра от замърсената рана, мила Еда, уби ги всичките, хора и животни, кой е Том Беджърлок, кой е тоя всъщност, че убива така? Затворих стените си, за да заглуша страховете му. И без това бях твърде изтощен да използвам Умението, а той вече ми бе казал всичко, което ми трябваше за момента. Затворих се в собствената си черупка. Аз съм Том Беджърлок, слуга в Бъкип, зад решетките, виновен за убийството на трима души и великолепен кон. Това съм. Точка.

Стражът дойде при прозореца, нареди на съкилийника ми да се отдръпне от вратата и влезе с кофа и черпак. Остави я до сламеника ми. Гледах ботушите му през спуснатите си мигли.

— Не ми прилича на буден.

— Беше допреди малко. Не каза много, само: „Вода“.

— Ако пак се свести, викни. Старшият иска да говори с него.

— Ще викна, бъди сигурен. Жена ми още ли не е дошла да плати глобата? Пратихте момче да й каже, нали?

— Казах ти, че пратихме. Още вчера. Ако дойде с парите, ще излезеш.

— Случайно да ви се намира нещо за ядене?

— Яде вече. Това не ти е хан.

Стражът излезе и затръшна вратата. Чух как изтракват няколко резета. Приятелят ми го изчака да се отдалечи, дойде при мен и попита:

— Можеш ли да пиеш?

Не отговорих, но успях да надигна глава от сламата. Той поднесе пълния черпак до устните ми и внимателно отпих глътка. После още една. Той търпеливо клечеше и държеше черпака спокойно. Накрая отпуснах глава и изпъшках. Мракът се зарея в периферното ми зрение и постепенно се разсея.

— Нощ ли е?

— В тъмницата винаги е нощ — скръбно отвърна той и за момент зърнах истинския човек, прекарал твърде много време в ситуации като тази. Запитах се от колко ли време работи за Сенч, но после се усъмних, че изобщо знае кой му е работодателят. Придърпа столчето си по-наблизо и заговори тихо.

— Следобед е. Тук си от два дни. Когато ме доведоха, лечителят тъкмо те кърпеше. Мисля, че тогава беше в съзнание. Помниш ли?

— Не. — Може би можех да си спомня при желание, но смътно си дадох сметка, че не искам да го правя. Два дни. Сърцето ми се сви. Ако Сенч искаше да ме измъкне, вече щеше да го е направил. Дългият ми престой можеше да означава, че ще ми се наложи да остана тук доста време. Болката внезапно ме прониза и разкъса веригата мисли. Помъчих се да се съсредоточа. — Никой ли не е идвал да ме види или да предложи да плати глобата ми?

Той се облещи.

— Глоба?! Човече, убил си трима души. Няма да ти се размине само с глоба. — Все още възприемах мисълта, че може да свърша на бесилото, когато той заговори отново, този път с по-мек тон. — Един човек дойде, след като лечителят приключи с теб. Някакъв важен лорд, натруфен, с чуждоземски дрехи. Ти беше в безсъзнание и не го пуснаха да влезе. Настояваше да разбере какво е станало с кесията, която трябвало да му занесеш. Стражите казаха, че не знаят нищо. Тогава онзи здравата се ядоса и ги посъветва добре да си помислят какво говорят. Каза, че ако собствеността му не му бъдела върната непокътната, щял да вземе много сериозни мерки. Каза, че си имал малка червена кесия с бродирана птица на нея… ъъъ, фазан беше. Не уточни какво има вътре, само че било много ценно и си го искал.

— Лорд Златен? — попитах тихо.

— Да, това му беше името.

Нямах представа за какво е говорил Шутът.

Болката се надигаше като приливна вълна. Опитах се да задържа мислите си, но не можех. Отблъснах страха си и открих, че под него се крие гняв. Не заслужавах това. Защо ме бяха оставили тук? Можеше да умра в тази килия.

Усещах как Предан опипва неуверено в краищата на ума ми.

— Толкова съм уморен… — Исках да го предам с Умението, но го изрекох на глас. Болката ме изгаряше. Дясната ми ръка беше безсилна. Затворих очи, съсредоточих се и се опитах да достигна принца. Но вместо това потънах в мрак.

Следващите няколко дни минаха покрай мен като моментни картини, осветени от блясъка на мълнии по време на буря. Малкото спомени бяха ярки и рязко очертани, но твърде откъслечни и почти лишени от смисъл. Някакъв мъж, предполагам лечител, погледна пълния с кръвта ми тас и заяви, че била твърде тъмна. Съкилийникът ми горчиво се оплака на някого през решетката на вратата, че вонята можела да задуши и коза. Взирах се в странната шарка от слама на пода и слушах Хеп да крещи и да ругае някого. Отчаяно ми се искаше да млъкне, за да не пострада и той. Да си в съзнание означава да си уплашен. Болен, ранен и уплашен. Сам. Бяха ме оставили да умра сам тук, за да не ги притеснявам. Сънят донасяше старите кошмари на Нощни очи за мръсна клетка и жестоки побои.

Умението е магия, изискваща физическа сила, ясен фокусиран ум и силна воля. Нямах нито едно от тези неща. Вълните на Умението от Предан ме удряха и заливаха, без да оставят никакви ясни мисли. Знаех само, че се опитва да ме достигне, и от все сърце ми се искаше да престане. Нуждаех се от тишина и покой, за да мога да се скрия от болката. Понякога усещах и Копривка. Не вярвам да е усетила, че ме достига.

Между тези проблясъци на будуване и пълни с кошмари сънища живеех друг живот. Заоблените хълмове под сивото небе бяха гладки и побелели от сняг. Нямаше дървета, храсти, дори стърчащи от земята камъни. Само сняг, шепнещ вятър и постоянен здрач. Единствено следите на Нощни очи нарушаваха гладкото бяло еднообразие. Следвах ги упорито. Щях да го намеря и да съм с него. Не можеше да е много далеч от мен. Веднъж песента на вятъра се превърна във вълчи вой в далечината и се опитах да забързам. Усилието само ме събуди за студената смрад на килията. Размърдах се и нещо горещо и вонящо потече от раната ми. Отново затворих очи и потърсих покоя на снежните хълмове.

Трябваше да минат седмици, преди да навържа цялата последователност на събитията. Липсващата кесия с необработени скъпоценни камъни на лорд Златен била намерена в къщата на Лодвайн. Не че бил известен в града под това име. Славея се оказа права. Съседите познавали едноръкия като Кеплер. Един очевидец казал, че видял мъж (вероятно мен) да гони друг мъж (може би Паджет), който влязъл в къщата на Кеплер. Явно съм бил обран, докато съм носел камъните да бъдат шлифовани от бижутер. Втурнал съм се след крадците, завързала се схватка и съм избил всичките, като самият аз съм бил тежко ранен. След това храбро съм убил побеснелия кон, преди да успее да се освободи от навеса и да изпотъпче хората на улицата. От виновник за тройно убийство изведнъж се бях издигнал до верен слуга, готов да жертва живота си за собствеността на своя господар. Тъй като никой не се появи да възрази и дори да прибере телата на „Кеплер“ и Паджет, тази версия се превърна в приета истина. Съседите на козаря скоро започнали да говорят как им се сторило, че Кеплер има доста посетители, пристигащи и заминаващи в най-необичайни часове.

И така на лорд Златен било позволено да прибере каквото е останало от мен и той изпратил двама души да ме отнесат у дома. Почти не си спомням как ме отнесоха на носилка до замъка. Помня обаче как ме посрещна лорд Златен: държеше парфюмирана кърпичка пред устата и носа си и им нареди да ме сложат в леглото ми. После им плати щедро и им благодари, че са ме върнали да умра у дома. Затворих очи в тъмната си стая и се опитах да направя точно това.

Фрагменти от разговори се носеха като падащи есенни листа в спомените ми. Вливаха се в главата ми и я изпълваха като чужди мебели в доскоро позната стая. Не можех да се откъсна от тях. Нещо ме задържаше там здраво като ръката, която беше стиснала моята.

— … не можем да го местим пак, дори да успеете да качите носилката по онези стълби. Ще трябва да го направиш тук.

— Не знам как. Не знам как. Не знам как! — Това беше от Предан. — Еда и Ел, Сенч, не съм инат. Мислиш ли, че не бих го спасил, ако мога? Но не знам как. Дори не съм сигурен какво искаш да направя.

Смърди по-лошо и от кучешко лайно. Шишко беше отегчен и му се искаше да е някъде другаде.

Сенч търпеливо обясни:

— Няма значение, че не знаеш как. Ще умре, ако не направим нещо. Ако опиташ и това го убие, поне ще е по-бързо от сегашните му мъчения. А сега искам внимателно да прегледаш тези рисунки. Мое дело са, направих ги преди много години. На тази е показано как изглеждат непокътнати органи…

Махнах се от тях. Благословен мрак за известно време. Но тъкмо намерих заснежените хълмове — и те отново ме издърпаха обратно. Ръцете им ме докосваха. Дрехите ми бяха срязани. Някой повръщаше и задъханият Сенч им каза да се махат, докато не ги повикат. Дращещи парцали, студена и едновременно гореща вода върху раната ми. Тъжен женски глас до мен.

— Безнадеждно е. Не е ли по-добре да го оставим да си иде с мир?

— Не! — Помислих си, че е гласът на крал Умен. После се сетих, че не може да е той. Трябваше да е Сенч, гласът му беше като на брат му. — Извикайте принца. Време е.

После усетих ледените ръце на принца върху плътта си, от двете страни на раната.

— Просто насочи Умението към тялото му — каза му Сенч. — Предавай в него, виж какво не е наред и го оправи.

— Не знам как — повтори Предан, но усетих как се опитва. Умът му се блъскаше в моя като нощна пеперуда в стъклото на фенер. Опитваше се да достигне мислите ми, не тялото. Отблъснах го немощно. Грешка.

За момент съзнанията ни се докоснаха и се свързаха. Не, рекох му. Не. Остави ме на мира.

Ръцете му се отдръпнаха.

— Не иска — колебливо каза Предан.

— Не ми пука! — яростно отвърна Сенч. — Няма право да умре. Няма да го позволя!

Внезапно думите му зазвучаха по-силно, явно крещеше в ухото ми.

— Фиц, чуваш ли ме? Чуваш ли ме, момче? Няма да ти позволя да умреш, така че вземи ни помогни, копеле с копеле! Стига си се самосъжалявал! Бори се за живота си!

— Фиц? — В гласа на Предан имаше изумление и ужас. — Копеле?!

Миг мълчание.

— Той си е копеле, също като мен — рязко обясни Сенч. — Това е стара шега помежду ни: че думата жили само когато е от някой, който не е такъв.

Тъпо, Сенч, тъпо — искаше ми се да му кажа. А Предан те познава твърде добре, за да се върже.

Някой приглади косата ми назад и ме хвана за ръката. Помислих си, че е Шутът. Опитах се да стисна тънката му ръка, да му покажа по някакъв начин, че бих го помолил за прошка, ако можех. Изведнъж си помислих за всички хора, с които не се бях сбогувал. Хеп. Кетрикен. Бърич и Моли. Винаги бях искал да се оправя с всички, преди да умра.

— Търпение, майко — промълвих, но никой не ме чу. Може би дори не бях изговорил думите на глас.

— Покажи ми рисунката — каза лорд Златен. Пусна ръката ми и отново потънах в чернотата. Падах, докато не умрях. От мекото като възглавница чело на снежния хълм зърнах летни поляни. Нещо сиво се мярна във високата трева. Нощни очи! Той се обърна и погледна към мен. Оголи зъби, за да ме прогони. Опитах се да тръгна напред, но отново бях измъкнат на повърхността. Мятах се безпомощно като риба на въдица, но тялото ми не помръдваше.

— … правил преди. Или поне нещо подобно. Бях до него, когато използва Умението да излекува вълка си. И преди години изучавах устройството на човешкото тяло. Аз самият нямам Умението, но познавам Фи… Том. Ако можеш да използваш Умението чрез мен, готов съм — настоятелно рече Шутът.

— Трябва да ида до клозета.

— Отивай, Шишко, но се връщай бързо. Разбра ли? Свършиш ли, веднага се връщай. — Долавях раздразнението в гласа на Сенч. И несигурността. — Е, какво толкова? Давай. Опитай.

Усетих как Шутът слага ръце на гърба ми. Ако дланите на Предан бяха студени върху трескавата ми кожа, пръстите на Шута бяха като ледени висулки. Пронизаха ме. Цяла вечност мина в очакване на този ужасяващ и желан допир.

Навремето Шутът ме бе придружил до Планините в търсене на Искрен. Докато ми помагаше да помогна на изтощения ни крал, най-небрежно бе позволил пръстите му да влязат в контакт с посребрените от Умението ръце на Искрен. Физическата проява на магията блестеше като живак. Допирът бе разтърсил Шута и завинаги бе оставил белега си върху него. Сребристата магия постепенно избледня, но си оставаше по върховете на пръстите му и бях виждал как Шутът я използва. Тя му позволяваше да познава най-близко всичко, което докосва, било то дърво, растение или животно. Или пък мен. Преди много време беше оставил отпечатъците от пръстите си върху китката ми. Лорд Златен винаги носеше ръкавици, за да се предпази от случаен контакт. А сега докосващите гърба ми ръце бяха голи.

Ясно усетих момента, когато покритите му с Умение пръсти се допряха до кожата ми. Бяха като малки студени ножове. Докосването му се заби в мен по-бързо от меча, който бе разпрал вътрешностите ми. Не беше нито болезнено, нито приятно; само връзка, проста и чиста, сякаш споделяхме една кожа. Лежах неподвижен под изучаващите ме ръце, без да имам сили дори да треперя, и се молех да не продължава. Нямаше нужда да се боя. Почувствах честта на Шута в това докосване — чест, която бе като броня помежду ни. Изследваше само тялото ми, не сърцето или ума. Изпитах ужасно чувство за вина, когато разбрах колко дълбоко съм наранил приятеля си с моите обвинения. Никога не би поискал от мен нищо, което не му предложа сам. Чух го да говори и думите отекнаха с Умението през мен още преди да стигнат до ушите ми.

— Виждам пораженията, Сенч. Мускулите са като скъсани въжета, дръпнати назад в себе си. Където го е разсякло острието, има гной и отрова, изтича от червата му. Кръвта я разнася по тялото. Не само раната е заразена. Цялото му тяло блести от отрова, като разширяваща се във водата боя или загниване, плъзнало по ствола на дърво. Обхванала го е целия, Сенч. Бедата не е само там, където е минало оръжието, но и на други места, където тялото му се опитва да се излекува, но вместо това отровата го поглъща.

— Можеш ли да го поправиш? Можеш ли да излекуваш тялото му? — Гласът на Сенч бе задавен и слаб, но може би защото мислите на Шута ми се струваха толкова гръмогласни.

— Не. Мога да видя какво не е наред, но наблюдаването не означава поправяне. Той не е дърво, така че не мога просто да издълбая гнилото от здравото. — Шутът замълча. Усещах вътрешната му борба. После заговори пак, гласът му беше пълен с отчаяние. — Провалихме се. Той умира.

— Не. О, не. Не и момчето ми, не и моят Фиц! Моля те, не!

Леки като есенни листа, ръцете на стареца се отпуснаха върху мен. Знаех колко ужасно иска да ме излекува. После дланите му сякаш потънаха в мен и топлината от докосването му потече по вените ми като изгарящо бренди. Някой ахна и усетих, усетих как Шутът докосва с ума си Сенч. Двамата се свързаха с мен. Усилието в Умението им бе съвсем немощно. Гласът на стареца трепереше:

— Предан. Хвани ръката ми. Дай ми сила.

Предан се присъедини към тях. Това разруши всичко. Светлина експлодира в мрака.

— Доведете Шишко! — изкрещя някой. Нямаше значение. Падах дълго, смалявах се все повече и повече. Чух воя на вълците. Ставаше все по-силен.

И тогава усетих светлината. Не беше гореща, а ужасно проникваща. Паднах в нея и се превърнах в нея. Сякаш излизаше от собствените ми очи. Нямаше начин да се скрия.

Беше светлина, която обгаряше, но не осветяваше. Не виждах нищо. Бе непоносимо ярка, а след това яркостта рязко стана още по-силна. Изкрещях, цялото ми тяло изкрещя от силата на пронизващата ме светлина. Бях наместен счупен крайник, отприщена река, грубо сресана сплъстена коса. Поправката ме разкъса. Лечението бе по-лошо от болестта. Сърцето ми спря. Чуха се ужасени викове. После сърцето ми заблъска отново. Въздухът изгори дробовете ми.

Минах през миг на ужасно бодърстване, в който виждах всичко, знаех всичко, усещах всичко. Бяха ме наобиколили в кръг. Умелите пръсти на Шута бяха притиснати в гърба ми. Сенч стискаше другата му ръка, а Предан бе хванал него. Принцът стискаше дебелата китка на Шишко, който стоеше неподвижно като истукан, но Умението ревеше в него като пожар. Очите на Сенч бяха облещени, сякаш щяха да изхвръкнат, стиснатите му зъби — оголени в радостна усмивка. Лицето на Предан бе побеляло от страх; беше стиснал очи. А Шутът — Шутът беше сияещо злато, радост и полет на обсипани със скъпоценни камъни дракони в ясното синьо небе. И внезапно изпищя като жена:

— Спрете! Спрете! Спрете! Твърде много е, прекалихме!

Пуснаха ме. Понесох се нататък без тях. Вече не можех да спра. Носех се с бързината на буен поток в клисура, поток, помитащ всякакви боклуци и изтръгващ дървета от корен. Изцеление? Това не бе изцеление. Изцелението е нежност, възстановяване и време. Изцелението, осъзнах внезапно, не е нещо, което един човек прави на друг. Изцелението е онова, което тялото прави за самото себе си, когато му се даде покой, време и сили да го направи. А това беше все едно човек си подпалва краката, за да си стопли ръцете. Тялото ми бълваше загниваща плът и отровни течности. Но не можеш да откъртиш нещо от сграда, без да го замениш, а тухлите за строежа все трябва да дойдат отнякъде. Тялото ми крадеше от самото себе си и го усещах как го прави, но не можех да го спра. И така бях отново едно цяло, но с цената на силата на това цяло. Подобно на стена, иззидана без достатъчно хоросан, силата ми беше жертвана поради оскъдността на материалите. Когато всичко свърши и светът с грохот спря около мен, лежах и ги гледах от локвата мръсотия и отрова, изхвърлена от тялото ми, и нямах сили дори да премигна.

И те също ме гледаха — четиримата души, възстановили тялото ми. Старецът, златният лорд, принцът и идиотът се взираха в мен и в погледите им благоговението се смесваше със страх, удовлетворението — със съжаление.

Така бе образувана котерията на Предан и тя бе толкова слаба, колкото бе лош начинът, по който се бяхме свързали петимата. От времето на котерията от сакати на Кръстосан огън не бе имало толкова прискърбно пъстра сбирка Умели. Самият Шут не притежаваше истинско Умение, а само сребърните сенки на върховете на пръстите си и онази нишка чувствителност към магията, която споделяхме толкова дълго. Шишко имаше огромна сила, но нямаше нито познанията, нито амбицията да учи и да я използва добре. Аз имах Умението, но то винаги избледняваше, за да бликне отново, винаги непредсказуемо, неовладяно и ненадеждно. А Сенч, боговете да са ни на помощ, беше открил собствената си дарба в залеза на годините си. Ликуваше като дете, размахващо дървен меч, без да има представа на какво е способно истинското оръжие. Имаше познанието и амбицията му бе могъща като приливна вълна, но пък му липсваше интуитивното разбиране на Шишко. Само у принца Умението уравновесяваше интелект и амбиция, но беше опетнено от Осезанието. Взирах се в онова, което бях създал, докато умирах, и куражът ме напусна съвсем. Ама че Изменящ! Котерията трябва да дава сила на монарха в момент на нужда. Тази не можеше да работи без него. Котерията трябваше да е изградена върху другарството на избрали се един друг членове. А нашата котерия бе по-скоро като случайно събрала се група в кръчма.

Част от това вайкане явно пролича в очите ми, защото Сенч коленичи до леглото и хвана ръката ми.

— Всичко е наред, момче — окуражаващо рече той. — Ще живееш.

Знаех, че ми желае доброто. Затворих очи, за да не гледам нечестиво ликуващата му физиономия.

Спал съм четири дни и четири нощи. Спал съм, докато са ме къпали и са преобличали разнебитеното ми тяло. После ми казаха, че през тези дни ми давали бульон, вино и каша. Не си спомням. Славея ме била навестявала на няколко пъти и Вим също наминал с възстановителна настойка по рецепта на баба му. Не им позволили да ме видят. Срам ме е да призная, че не помня нищо от това. Вместо това в главата ми нахлуваха спомени, за чието съществуване дори не подозирах. Тичах с глутница вълци по хълмовете. Наблюдавах живота им и копнеех да съм един от тях. Но винаги нещо ме дърпаше и ми напомняше, че рано или късно ще ми се наложи да се върна.

Спомням си нещо обаче. Някой ме прегърна през рамо, изправи ме да седна и задържа до устните ми чаша топло мляко. Никога не съм обичал мляко и се опитах да извърна глава, но посетителката ми бе непреклонна. Трябваше да пия или да се удавя, така че по-голямата част се вля в гърлото ми. Едва когато тя ме сложи отново да легна на възглавниците, се сетих чия е тази силна воля. На моята кралица. Отворих едва-едва очи.

— Съжалявам — изграчих, докато Кетрикен бършеше млякото от четината ми.

Тя се усмихна и видях облекчение в очите й.

— За първи път имаше сила да се съпротивляваш. Да смятам ли, че е признак на възстановяване?

Каза го закачливо, но облекчението й се долавяше явно. Остави кърпата и хвана ръцете ми. Почувствах как костите ми се търкат една в друга от нежното й докосване; цялата плът беше изчезнала от ръцете ми и пръстите ми бяха като нокти на хищна птица. Не можех да понасям вида им, не можех да издържа нежността в сините й очи. Погледнах покрай нея и се намръщих, тъй като не познах къде се намирам. Кетрикен проследи погледа ми и каза:

— Направих някои промени. Не можех да търпя, че лежиш в подобие на килия.

На пода имаше дебел килим от Планините. Лежах на ниска кушетка, а моята благородна кралица седеше с кръстосани крака на пухена възглавница на пода до мен. В ъгъла имаше свещник с дебели ароматни свещи, които стопляха и осветяваха стаята. Имаше шкаф с богато орнаментирани чекмеджета и върху него изящна кана и умивалник. Забелязах под каната края на някакво плетиво. Празната чаша вече беше на ниска масичка до леглото — до купа попара. Ароматът й събуди глада ми. Кетрикен явно видя накъде гледам, защото веднага я взе и гребна една лъжица.

— Ще се справя и сам — побързах да я уверя. Опитах се да седна и се засрамих, че се нуждая от помощта й. Чак сега забелязах висящия на отсрещната стена гоблен. Беше почистен и поправен, но крал Мъдрост ме гледаше както винаги, докато се договаряше с Праотците. Шокът ми трябва да се е изписал на лицето ми, защото Кетрикен се усмихна.

— Сенч каза, че ще си изумен и доволен. На мен ми се струва доста мрачен, но той каза, че навремето ти бил любим.

Заемаше цялата стена. Порази ме като кошмар, точно както някога, когато висеше на стената на детската ми спалня. И старецът много добре знаеше това. Колкото и слаб да бях, грубата му шега ме накара да се усмихна.

— Но тази стая трябва да си остане скромна, както подобава на стаята на слуга — запротестирах наужким. — А като изключим размерите и липсата на прозорци, ти си я обзавела като за принц.

Кетрикен въздъхна.

— Сенч също ме укоряваше за това, но не го послушах. Достатъчно лошо е, че трябва да лежиш в такова малко и тъмно помещение. Така че няма да позволя да бъде и бедно и студено.

— Но твоите покои са прости и аскетични, в планински стил. Аз не…

— Когато се възстановиш достатъчно, за да приемаш посетители, можеш да наредиш да махнат всичко, ако желаеш. Но засега искам да ти е удобно. В стила на Шестте херцогства. — Каза го рязко, после въздъхна. — Както обикновено, всичко се обяснява с лъжа. Лорд Златен награждава слугата си за верността му. Така че трябва да се примириш.

Тонът й ясно показваше, че няма място за възражения. Подпря ме с възглавници и изядох попарата. Можех да ям още, но тя взе празната купа и ми каза да не прекалявам. Внезапно се почувствах уморен. Отпуснах се, останал без сили и същевременно изумен от липсата на болка. И изведнъж осъзнах, че лежа по гръб. Физиономията ми явно се беше променила, защото Кетрикен тревожно ме попита дали съм добре.

Обърнах се настрани и предпазливо докоснах гърба си.

— Не боли — казах.

Нямаше никакви превръзки.

Докосвах гладка плът, после прешлените на гръбнака си и ребрата, които се брояха като на умиращо от глад куче. Започнах да треперя, зъбите ми затракаха. Кетрикен ме зави с одеялото.

— Раната е напълно зараснала — едва успях да изрека.

— Да — каза тя. — Няма и следа от наръгването. Това е една от причините да не се допускат посетители. Със сигурност ще се зачудят на това, а и ще се запитат защо си слаб и измършавял като от дълго боледуване.

Млъкна и си помислих, че ще каже още нещо, но тя само ми се усмихна нежно.

— Не се тревожи. Трябва да си почиваш, Фиц. Почивай, яж и скоро ще се изправиш на крака. — Погали ме по брадясалата буза и приглади косата ми.

Хиляди въпроси се заблъскаха в главата ми.

— Хеп знае ли, че съм се оправил? Идвал ли е да ме види? Разтревожен ли е?

— Шшш. Все още не си се оправил. Дойде, но решихме, че е по-добре да не му позволяваме да те вижда. Лорд Златен говори с него, увери го, че ще се възстановиш и че за теб се полагат най-добрите грижи. Каза му колко е благодарен, че Том Беджърлок се е опитал да защити съкровището му, макар и да е платил такава висока цена, и го накара да обещае, че ще му се обади, ако се нуждае от каквото и да било. Дойде и една жена, Джина, но и нея я отпратиха.

Това беше умно. Хеп и Джина щяха да бъдат поразени от сегашния ми вид. Надявах се все пак, че момчето ми няма да се безпокои твърде много. А после всички останали въпроси се изсипаха като тълпа през отворена порта.

— Къде са другите Петнисти освен Лодвайн и Паджет? И Хеня. Видях Хеня и не мисля, че е просто съвпадение. И останах с впечатление, че майката на Любезен е в опасност. Сенч трябва да прати някой да й помогне. И шпионинът, който е водил Шишко при Лодвайн. Сенч трябва да…

— Трябва да почиваш — твърдо рече тя. — В момента други се занимават с всичко това.

Стана плавно. Нужни й бяха само две крачки, за да мине през стаичката ми. Духна всички свещи без една, която взе от свещника. Едва сега видях, че е по нощница и халат. Косата й се спускаше на дебела златна плитка по гърба.

— Нощ е — казах тъпо.

— Да. Много късна нощ. А сега заспивай, Фиц.

— Но какво правиш тук по това време?

— Гледах те как спиш.

Това бе нелогично. Самата тя ме беше събудила.

— А млякото и попарата?

— Казах на пажа си да ми ги донесе, защото не мога да заспя. Между другото, истина е. И после ти ги донесох. — Говореше така, сякаш се оправдаваше. — Има нещо добро сред всичките злини, които се стовариха отгоре ти. Накара ме да си спомня колко много сме ти задължени и колко много те ценим.

Погледна ме.

— Ако те бях загубила — рече неохотно, — щях да изгубя единствения, който знае цялата ми история. Единствения, който ме поглежда и знае всичко, през което минах с моя крал.

— Но и Славея бе там. И лорд Златен също.

Тя поклати глава.

— Не през цялото време. И никой от тях не го обичаше като нас.

Наведе се и ме целуна по челото.

— Заспивай, Фицрицарин.

А когато устните й допряха моите, беше като дълга глътка студена вода и знаех, че целувката не е за мен, а за мъжа, когото бяхме изгубили.

— Почивай и си възвръщай силите — смъмри ме тя, след което се изправи и излезе през тайната врата.

Отнесе чашата и купата и не остави след себе си нито следа, освен финия аромат в тъмното. Въздъхнах и потънах в сън — дълбок и почти нормален.