Ловецът

Глава 1

— Сигурно се шегуваш! — възкликна детектив Скот Уилсън от отдел „Обири и убийства“ на полицията на Лос Анджелис, като че ли току-що бе чул възможно най-тъпия виц. Детективът стоеше в кабинета на капитан Уилям Болтър, загледан в листа хартия, който шефът му му бе подал току-що. — Пробутваш ми случай на самоубийство, капитане? — попита невярващо той.

Болтър бе в средата на петдесетте, но изглеждаше поне с десет години по-млад. Висок здравеняк с гъста, посивяваща коса и буйни мустаци, капитанът представляваше наистина внушителна фигура, към която всички в управлението изпитваха респект. Той погледна детектива и само присви рамене в потвърждение.

— От какво се оплакваш? — поинтересува се той, докато се връщаше на мястото си зад огромното разхвърляно бюро. — Мислех, че всички харесвате лесните случаи — кимна към листа хартия в ръцете на подчинения си. — Не може да бъде по-лесно от това. Жената е прерязала вените си и е издъхнала в леглото си от кръвозагуба. Това си е направо решен случай.

Законът в щата Калифорния изискваше самоубийствата първоначално да бъдат третирани като убийства. Поради тази причина, детектив от отдел „Убийства“ посещаваше мястото и започваше разследване, за да се изключи предумишлено престъпление. Веднъж след като това бъде направено, разследването — дотолкова, доколкото се отнасяше до отдел „Обири и убийства“ на полицията в Ел Ей — можеше да бъде приключено, а досието — архивирано. Това бе работа за не повече от 24 до 48 часа.

— Нима? — попита Уилсън, като върна листа на бюрото на капитана. — Обичам лесните случаи, но при самоубийствата има страшно много бумащина, добре знаеш това, капитане. Документация, която трябва да бъде попълнена и картотекирана, колкото се може по-бързо. — Посочи към помещението на детективите. — Имам четиринадесет неприключени случая на убийства, отлежаващи на бюрото ми точно в този момент. Затънал съм до гуша в простотии. Едва ми остава време да отида до тоалетната, а ти искаш да пропилея цял ден, а може би и два, защото някаква си богата кучка се е самоубила?

— Е, все някой трябва да се заеме.

— Дай го на Перез — предложи Уилсън. — Той обича бумащината.

— Перез е в болница. Простреляха го миналата седмица, забрави ли? — Капитан Болтър тръсна глава. — Съжалявам, приятел. Случаят си е твой. Няма на кой друг да го дам.

На вратата се почука.

— Влез — извика капитанът.

Вратата бе отворена със замах от млад мъж в средата на двадесетте, облечен в тъмен костюм, в който явно не се чувстваше особено удобно. Влезлият бе висок около метър и осемдесет, с широки рамене и физика на атлет. Младежкото му лице излъчваше решителност и внушаващо доверие спокойствие. Очите му притежаваха проницателност, която лесно можеше да бъде взета за самоувереност, но не и за самонадеяност.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Болтър като присви очи.

Младежът влезе в стаята, затвори вратата след себе си и се приближи до бюрото.

— Казвам се Робърт Хънтър, сър. Аз съм новият ви детектив — отвърна той като му подаде няколкото формуляра, които носеше в себе си.

— На грешния етаж си, хлапе — сряза го Уилсън, като посочи вратата. — Това е отдел „Обири и убийства“, тук са големите момчета. Ти вероятно търсиш „Търговски престъпления“ или „Поддръжка“. И двата отдела се намират два етажа по-надолу.

Хънтър кимна:

— Да, знам. Благодаря ви, но се намирам на правилния етаж и в правилния отдел.

Уилсън се изсмя:

— Шегуваш се, нали? Та ти дори не изглеждаш достатъчно голям, за да се бръснеш.

Хънтър не се изненада от скептицизма на детектива. Всеки редови полицай в Лос Анджелис трябваше да прекара поне шест години в борба с престъпността на улиците, преди да му бъде разрешено да кандидатства за детектив. В случай, че успее, му трябваха поне още 4 — 5 години, подплатени от впечатляващо досие и препоръка от капитана, преди дори да му бъде предложено място в елитния отдел „Обири и убийства“. Дори и тогава, тези, които биваха приемани в него, бяха много малко. Отделът се смяташе за върха на служебната стълбица, когато ставаше въпрос да си детектив в полицията на Ел Ей. Уилсън не бе чувал за някой под тридесетте, който да е заемал подобна позиция.

Този факт бе добре известен и на Хънтър. Главната му цел, след като веднъж вече бе приет в редовете на полицията на Ел Ей, бе да стане детектив в отдел „Обири и убийства“. Трябваше да признае, че дълбоко в себе си бе изключително горд, че е успял да мине през всички възможни рангове с подобна завидна скорост.

Болтър съвсем бе забравил за новия детектив, който трябваше да започне работа от този ден. Някакво дете чудо с докторска степен по „Психология на криминалното поведение“, и според това, което му бе казано, отказало назначение във ФБР, за да се присъедини към полицията на Ел Ей.

Капитанът набързо прегледа формулярите. Досието на младия детектив наистина бе впечатляващо и цялата документация изглеждаше в ред.

— Това истина ли е, капитане? — попита Уилсън като посочи Хънтър. — Този голобрад келеш с бебешко лице, приличащ на продавач на библии в евтин костюм, ще се присъедини към отдела?

Хънтър се намръщи и погледна костюма си. Харесваше си го. Беше най-хубавият, който притежаваше. Единственият му.

— Така сочат документите — потвърди капитанът, докато оставяше листите върху бюрото си.

Младежът се обърна към Уилсън:

— Робърт Хънтър — протегна ръка той. — Приятно ми е да се запознаем, детектив…

Детективът пренебрегна подадената от новобранеца ръка.

— Да, сигурен съм, че е така — отговори, като все още гледаше Болтър. — По дяволите, вече започнахме да ги назначаваме директно от детската градина ли, капитане? Толкова ли сме закъсали в отде… — направи пауза, докато очите му се фокусираха върху листа хартия, който преди малко бе оставил върху бюрото. — Проблемът е решен. — И като сви рамене, посегна да вземе бележката.

Капитанът се поколеба за миг и също присви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо пък не?“.

Уилсън се обърна към Хънтър:

— Аз съм детектив Уилсън, но ти можеш да ме наричаш „сър“ — каза той, докато му подаваше листа. — Добре дошъл в отдел „Обири и убийства“, красавецо. Наслаждавай се на първия си случай, защото ще става и по-лошо. — Спря, преди да стигне до вратата: — А, да! Направи ми една услуга — отърви се от този евтин костюм. Приличаш на идиот.