Ловецът

Глава 4

Хънтър моментално разпозна гласа на капитан Болтър.

— Изпратих те на лесен, решен от само себе си, случай на самоубийство, а ти за нула време го превърна в убийство първа степен и дори искаш екип съдебни следователи.

— Капитане…

— Онова нещо там трябваше вече да е опаковано и запечатано, а ти да си довлякъл задника си тук и да попълваш формулярите още преди час. Какво, по дяволите, става?

Хънтър обясни ситуацията колкото се можеше по-кратко и сбито.

— Чакай малко — каза капитанът, когато той приключи. — Казваш ми, че точно при първия ти, колкото-се-може-по-лесен случай ти имаш предчувствие?

— Това е повече от предчу…

— Не, не е, новобранец — сряза го шефът му с твърд и авторитетен глас. — Дори не си помисляй да ми излизаш с подобни глупости. Ако нямаш абсолютно никакви доказателства, това е предчувствие. Има ли нещо, с което да потвърдиш твърдението си?

— Все още не, но…

— Тогава си е точно това — предчувствие… Още при първия ти случай. Само като си го помисля и ме засърбяват топките.

— Ще имам доказателства, капитане — отвърна Хънтър, като гласът му бе също толкова категоричен. — Ако ми дадете още час или два, ще намеря доказателства.

Чу как капитанът въздъхва тежко в другия край на линията.

— Прочетох отново цялото ти досие, новобранец — каза Болтър, — и отсега знам, че ще ми създаваш неприятности. — Не даде възможност на детектива да отговори. — С твоите, цитирам написаното в досието ти: коефициент на интелигентност извън скалата и изключителни резултати на тестовете с логически и ситуационни задачи, ще искаш да се доказваш във всеки един шибан случай, който ти бъде даден, нали?

— Само се опитвам да си върша работата, капитане.

— О, така ли? Добре, нека да ти издам една малка тайна, която искам да помниш до края на живота си, новобранец. Слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Не всеки случай е шибано седемглаво чудовище4, разбираш ли какво ти казвам? По-голямата част от престъпниците навън са пълни идиоти. Девет от десет убийства в този град са извършени от някой, който е прекалено ядосан, прекалено ревнив, прекалено пиян, прекалено надрусан, прекалено отчаян, прекалено луд или е комбинация от всичко това. Те не са криминални гении. — Хънтър очакваше капитанът да направи пауза, за да може да каже нещо, но така и не я дочака. Началникът му просто продължи да говори, без да му даде такава възможност. — Вече получи работата, новобранец. Не е необходимо да се доказваш повече на никого. Проверих, ти си най-младият човек, назначаван някога като детектив в отдел „Обири и убийства“ в историята на полицията на Лос Анджелис. По-здрав-ле-е-е-ния! Само този факт ще накара всеки детектив в този отдел да гледа на теб като на превзет малък надувко. Ако започнеш да се перчиш във всеки един случай с този IQ боклук и лайната по „Психология на криминалното поведение“ — дори и при обикновено самоубийство — уверявам те, няма да си много популярен тук. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не се опитвам да впечатля никого, капитане — успя да вмъкне най-накрая Хънтър, — нито се опитвам да се докажа на някого, но в самото местопрестъпление има нещо сбъркано. Нищо не подсказва мотив за самоубийство. Доверете ми се.

— Освен фактът, че единствената врата, която води към и от апартамента е била заключена отвътре и със здраво поставена предпазна верига. — Детективът не отговори. — Ние не сме отдел за разследване на „Досиетата Х“, новобранец. Извършителите на престъпления не минават през стените.

— Знам това, капитане.

— Защо се присъедини към полицията на Ел Ей, новобранец?

Въпросът го завари неподготвен.

— Какво?

— Защо избра да започнеш работа в полицията на Ел Ей? — попита отново Болтър.

Хънтър знаеше, че това е реторичен въпрос, затова даде на капитана възможно най-скапания отговор, който можа да измисли:

— За да служа и защитавам, сър.

— Точно заради това — изстреля капитанът. — И няма нищо общо със смъртта на баща ти, нали така? — Детективът остана безмълвен. — Това го няма в досието ти, но аз те проверих. Точно една седмица след смъртта на баща ти, си се записал в Академията.

Хънтър все още мълчеше.

Две седмици след като бе получил докторската си степен по „Биопсихология и анализ на криминалното поведение“, светът на Хънтър се преобърна. През последните три години и половина баща му бе работил като охрана в клона на „Банк ъф Америка“ на булевард „Авалон“. Обикновен обир се бе объркал и превърнал в престрелка като във филм за Дивия Запад. Бащата на Хънтър бе прострелян в гърдите. Дванадесет седмици бе в кома и се бори, преди сърцето му най-накрая да се предаде. Човекът, който го простреля, така и не бе заловен.

— Гневът и отмъщението са също толкова добри причини, колкото и всички останали, новобранец — продължи Болтър. — Но когато това е основният мотив, който те води, трябва да си много внимателен. Разбираш ли какво искам да кажа? — Не получи отговор. — Чуваш ли какво ти казвам, новобранец?

— Да, капитане — този път в гласа на Хънтър се долавяше доста по-твърда нотка, — но не е нужно да се тревожите. Ако греша за този случай, първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да подам молба за прехвърляне. Имате думата ми. Какво ще кажете за това?

Капитан Болтър мълча няколко минути. Един новобранец, който иска да заложи на карта цялата си кариера още в самото й начало, основавайки се само на нещо, в което вярва — на едно голо предчувствие. Трябваше да признае, че се възхищаваше на убедеността му.

Преди всичко вярвай на инстинкта си. През целия си живот се бе водил от това мото и то винаги му бе служило добре.

Хънтър не можеше да го види, но по устните на капитана заигра усмивка.

— Съгласен съм, новобранец. Аз ще съм този, който ще ти предостави въжето. Да видим дали ще се обесиш или не. — И прекъсна разговора.