Ловецът

Глава 3

Хънтър започна да проверява чекмеджетата и шкафовете във всекидневната. Първото, което откри, бяха банкови извлечения, от които се виждаше, че Хелън Уебстър е печелела прилично от работата си като интериорен дизайнер и че е плащала всичките си сметки навреме. Нищо не показваше някога да е закъснявала с плащанията, но Хънтър щеше да попита и наемодателя й. Вноските за петгодишния й фолксваген голф бяха изплатени едва преди няколко месеца. По-късно, детективът се увери, че колата е паркирана долу, и че в нея не е влизано с взлом. Хелън притежаваше само една кредитна карта. Последното извлечение показваше плащане на сметка от 15,48 долара за китайска храна за вкъщи, преди пет дни. Накратко, Хелън Уебстър не бе имала финансови затруднения.

В друго чекмедже Хънтър откри картичка за Свети Валентин със стандартно посвещение:

Очарователно, помисли си Хънтър.

Картичката бе подписана от някой си Джейк. Денят на св. Валентин бе преди три седмици и половина.

На телефонния секретар, който бе поставен върху шкафа за телевизора, имаше петнадесет съобщения. Девет бяха от майка й. Те ескалираха от лека загриженост до истинска паника. Три бяха от вероятни клиенти, които я молеха да им звънне и евентуално да се срещнат. Едно беше от приятелка, наречена Мери, която питаше Хелън дали е в настроение за по едно питие вечерта. Едно беше от друг, очевидно злополучен клиент, който се чудеше какво се е случило — звучеше така, като че ли Хелън Уебстър е пропуснала срещата си с него преди два дни и дори не си е направила труда да му се обади, за да я отменят или да я преместят за друг ден. Последното съобщение беше от телепазарна компания, предлагаща почивки.

Хмм…, замисли се Хънтър. Нито едно от приятеля й.

Детективът намери дамската чанта на Хелън в ъгъла, до дивана от изкуствена кожа. В нея откри ключовете за колата, портфейла, шофьорската книжка, несесера с гримовете и мобилния й телефон, чиято батерия беше почти изтощена, но все пак в нея имаше заряд. Видя няколко пропуснати позвънявания, основно от майка й, но отново — нито едно от приятеля й. Хънтър провери адресната книга в телефона, където намери записан номера на Джейк Губоу. Нямаше адрес.

След това детективът отвори списъка с повикванията. Джейк Губоу се бе обаждал четиридесет и девет пъти през последните две седмици. Странното беше, че не се бе обадил нито веднъж през последните три дни. Ставаше интересно. Хънтър позвъни в оперативния отдел на „Обири и убийства“, за да изиска досието му. След това премина към текстовите съобщения — отново няколко от майка й, едно от приятелката й Мери и едно от друга приятелка, която се казваше Клаудия.

Нямаше съобщения от Джейк Губоу.

Върху черната масичка до прозореца Хънтър намери няколко, подредени с вкус, снимки в рамки. На много от фотографиите се виждаше Хелън Уебстър с майка й преди и след инвалидната количка. Младата жена бе много привлекателна, с почти перфектна кожа, малки нос и уста, високи скули, слаба и стройна фигура и лъскава гарвановочерна коса, която падаше малко под добре оформените й рамене. Кафявите очи и очарователната усмивка със сигурност бе наследила от майка си.

На останалите снимки Хелън се усмихваше, танцуваше или си прекарваше добре с приятели. Всичките жени.

Приятелят отново липсваше.

Хънтър спря за малко и разтърка очи. Въпреки че в главата му вече се оформяше някаква теория, бе леко обезпокоен. Не отдаваше ли прекалено голямо значение на това. Не го ли правеше, защото дълбоко в себе си искаше първият му случай като детектив в отдел „Обири и убийства“ към полицията на Ел Ей да бъде нещо повече от лесноразрешим случай на самоубийство? Беше ли прав полицай Травис, не искаше ли само да впечатли новия си капитан?

Хънтър се замисли за момент.

Не, не това му подсказваше интуицията — това бе нещо повече от обикновен, лесноразрешим случай за самоубийство — усещаше го. А той винаги вярваше на инстинктите си.

Въпреки това знаеше, че е напълно възможно да разчита уликите погрешно. Ами ако Хелън е била тази, която е била лудо влюбена в Джейк Губоу и поради някаква причина той е решил да я разкара? Ами ако й беше казал, че е влюбен в друга? Това лесно би могло да предизвика криза на биполярно разстройство и в един неразумен момент тя да е решила да се самоубие. Тази възможност все още съществуваше.

— Проучи местопрестъплението — каза си Хънтър. — Започни с това, което ще ти каже то.

Младият детектив не беше готов да призове господин Губоу за разпит. Апартаментът можеше да му разкрие още нещо, както и съдебните следователи, когато най-после се появят. Също така, искаше да види дали разпитите от врата на врата, както и досието на Джейк Губоу, което бе изискал, няма да разкрият някаква ценна информация. За момента, най-доброто, което можеше да направи, бе да продължи с претърсването на жилището.

Все още във всекидневната, Хънтър се спря отново пред шкафа за телевизора. Нещо не изглеждаше както трябва. Симетрията бе нарушена.

Намръщи се.

Почеса се по брадичката.

Отново се намръщи.

Мини стереосистемата.

Това е!

Липсваше една от тонколоните.

Хънтър провери задната част на стереото. Кабелът за тонколоната все още бе включен към усилвателя.

— Странно — каза си той, но не му отдели повече внимание и се върна в спалнята.

Хелън е била много организирана жена. Всички чекмеджета и шкафове бяха подредени безупречно. Всяка част от облеклото й бе сгъната и поставена на определеното за нея място. Нямаше признаци нещо да е пипано. Същото можеше да се каже и за свързаната със спалнята баня.

Гардеробът й съдържаше изключително голямо разнообразие от блузи, панталони, дънки, якета, обувки, колани и дамски чанти. Отново, всички дрехи бяха поставени прецизно на точните места, освен една черна копринена блуза, която се бе изхлузила от закачалката и бе паднала върху чифт обувки.

Хънтър затвори вратата на гардероба и се извърна отново към леглото.

Нищо не беше на мястото си в тази сцена. Тялото на Хелън Уебстър бе разположено във формата на разпятие — краката й бяха изпънати, а ръцете — широко разтворени встрани. Това означаваше, че е прерязала китките си и е лежала напълно неподвижно в леглото, очаквайки смъртта. Необходима е изключителна сила на волята, за да направи човек подобно нещо.

Също така, прерязването на китките и последващото кървене не водят до внезапна смърт. Ако не се упоят с приспивателни или алкохол преди това, много хора, избрали този начин за самоубийство, приключват като променят или се опитват да променят решението си, веднага щом видят и усетят кръвта да изтича от вените им. При това обикновено има много потрепвания и движения на ръцете, което създава твърде разхвърляна обстановка. Хънтър добре знаеше това, тъй като бе изучавал фотографии и бе присъствал лично на достатъчно подобни местопрестъпления. В стаята цареше бъркотия, без съмнение, но нещо в цялата картина не беше наред. По тялото на Хелън нямаше кръв, всичката се беше стекла на пода или беше попила в чаршафите. Това означаваше, че не е помръдвала ръце, след като е прерязала вените си. Вторият проблем с това, че по тялото нямаше кръв, бе че — както беше казал съдебният лекар — разрезите по китките й са толкова дълбоки, че са прекъснали както радиалната, така и улнарната артерии, а това означаваше, че кръвта е бликнала от тях като фонтан. Хънтър бе наясно, че ако това наистина е сцена на самоубийство, съществуват само два възможни сценария. Първо: Хелън е прерязала китките си, докато е лягала върху леглото. В такъв случай, в самото начало, ръцете й не биха могли да бъдат изпънати по този начин. Тази поза би била доста неудобна, за извършването на толкова прецизни разрези. Ръцете й щяха да бъдат близо до тялото, вероятно върху гърдите, с китки, обърнати към нея, а тя щеше да бъде обляна в кръв. Второ: прерязала е китките си докато е стояла права или е седяла на леглото, преди да легне на него. В този случай, кръвта щеше да бликне нагоре, като попадне върху лицето, косата и горната част на тялото. Тяло, без капка кръв по него — в това нямаше никаква логика.

Хънтър изобщо не се съмняваше — в това самоубийство имаше нещо нередно.

— Къде, по дяволите, са следователите? — запита се той.

В кухнята, детективът провери хладилника. Нямаше нищо развалено. Срокът на годност на млякото все още не бе изтекъл. Ябълките и крушите в купата върху малката кухненска маса бяха все още свежи. Имаше няколко чинии в сушилнята на мивката, както и отворен пакет бисквити върху плота.

В шкафа намери няколко бутилки алкохол, включително и неотворено Dalwhinnie 1973 — чисто, 29-годишно, малцово шотландско уиски. Това накара Хънтър да спре за малко. Не защото в питието имаше нещо странно, а защото преди няколко години бе подарил подобна бутилка на баща си за Коледа — последната им Коледа заедно. Баща му беше пристрастен към чистото малцово шотландско уиски. Страст, която Хънтър никога не разбра. Вкусът на уискито, независимо от вида или марката, беше прекалено натрапчив за небцето му.

Като прогони спомените, детективът натисна педала на огромната хромирана кофа за боклук до хладилника, погледна вътре и се намръщи.

Поне мистерията с липсващата тонколона бе разрешена.

Протегна ръка да я вземе или поне това, което бе останало от нея. Малката дървена кутия бе напълно разглобена. Миниатюрният високоговорител за високи честоти бе непокътнат, но този за ниските бе разбит на парчета, все едно някой не го е харесал и е решил, че трябва да бъде сменен.

— Какво по дяволите? — промърмори на себе си, като се оглеждаше на всички страни.

Мобилният телефон в джоба му звънна и Хънтър пусна парчетата от тонколоната обратно в боклука, преди да отговори на позвъняването.

— Детектив Робърт Хънтър, отдел „Обири и убийства“ — гордо се представи той.

— Какво, по дяволите, правиш, новобранец?