Ловецът

Глава 7

Вратата на апартамент 1514 отвори чернокожа жена в средата на тридесетте. Дългата до раменете й коса бе изправена с маша, а продуктите, които бе използвала в допълнение, й придаваха нежен блясък. Носеше бебешко розова хавлия и джапанки. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в ярко лимоненожълто. Изглеждаше объркана. В стаята зад нея, момиченце на около четири години си играеше с пластмасова кукла.

— Вие ли сте госпожица Люис? — попита Хънтър. — Рашана Люис?

Тя го оглежда втренчено няколко секунди преди да кимне.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от полицейското управление на Ел Ей. — Показа идентификационната си карта.

— Във връзка със случилото с Хелън ли? — попита тя. — Мигел, управителят, ми каза, че се е самоубила. — Интонацията й подсказваше, че изобщо не вярва в това, което казва.

— Да, във връзка с госпожица Уебстър — отговори детективът.

Рашана кимна:

— Моля, влезте.

В апартамента се носеше аромат на наскоро приготвена храна — пържен лук, бекон, лек намек за чесън, както и най-различни подправки. Всекидневната бе малка, много по-малка от тази в жилището на Хелън Уебстър. В двата й противоположни края бяха поставени настолни лампи, които хвърляха сенки навсякъде. Двуместното канапе, обърнато с лице към неголям телевизор, бе покрито с чаршаф, чийто някога червен цвят, бе избелял след многократните пранета и сега имаше бледорозов оттенък. Единственото кресло също бе покрито със силно избелял червен чаршаф.

— Моля, седнете — покани го Рашана като посочи канапето. Самата тя се настани в креслото.

Малкото момиченце спря да си играе с куклата и погледна новодошлия.

— Здравей — каза то, като помаха с малката си ръчичка.

— Здравей — отговори й Хънтър и се усмихна.

— Как се казваш? — попита детето.

— Робърт. А ти?

— Аз съм Рейчъл, а това е Ленита. — Малкото момиченце показа голата кукла на Хънтър.

— Рейчъл, миличка — подкани я майка й, — защо не отидеш да си поиграеш за малко в твоята стая? Мама трябва да си поговори с този добър полицай за няколко минути.

Момиченцето направи разтревожена физиономия:

— Той не е полицай, маме. Не носи униформа.

— Аз съм различен вид полицай — отговори Хънтър, преди да й прошепне: — Нещо като… таен.

Очите на детето се разшириха от удивление:

— Таен полицай. Колко готино-о-о-о!

Хънтър постави пръст пред устните си, преди да продължи да шепне:

— Да, и помни, че това е тайна.

Рейчъл закима енергично, след което спря и се обърна към майка си със сурово изражение върху личицето си:

— Да нямаш проблеми с полицията, мамо?

Детективът се усмихна:

— Не, мила, майка ти помага на полицията.

— Ооо, колко готино-о-о-о!

— Добре, бебчето ми, сега отивай в стаята си. — Рашана посочи вратата на спалнята.

Момиченцето изчезна през вратата като шепнеше нещо на куклата си. Когато вратата на спалнята се затвори, жената отново се обърна към Хънтър.

— Няма да ви отнемам много време — каза той. — Господин Валдез, управителят, спомена, че вие и госпожица Уебстър сте били приятелки.

— Да, познавахме се — отговори Рашана. — Може да се каже, че бяхме приятелки. Тя беше една от клиентките ми, но наистина се разбирахме много добре. Просто не мога да повярвам, че се е самоубила.

— Кога я видяхте за последно?

— Преди три дни, в понеделник следобед. Дойде тук за пълна процедура — прическа, маникюр и педикюр. Каза ми, че вероятно ще има нов клиент — някакъв доста богат господин, с когото щяла да се срещне във вторник, затова искаше да изглежда възможно най-добре. Няма никаква логика в това да се е самоубила.

Хънтър си записа нещо.

— Изглеждаше ли ви депресирана? — попита той.

— Депресирана? — Рашана въздъхна. — Ни най-малко! Знам, че понякога изпадаше в депресия без видима причина. Каза ми, че страда от биполярно разстройство, но този понеделник не беше един от онези дни.

— Знаете ли дали е била притеснена или изплашена от нещо… или някого?

Жената се замисли за миг и започна да щипе долната си устна, докато очевидно обмисляше нещо.

— Беше малко притеснена заради бившето си гадже — отговори накрая тя. — Загубеняк, който не става за нищо.

— Бивше гадже? — Това е интересно. — помисли си Хънтър. — Защо се тревожеше заради него?

— Ами… Тя заряза този задник преди около две седмици, точно след деня на Свети Валентин. И постъпи съвсем правилно, ако питате мен.

— Каза ли ви госпожица Уебстър какво се е случило?

— Разбира се. — Рашана скръсти ръце върху гърдите си. — Една вечер били излезли и той се напил… Отново. Очевидно е от онези мъже, на които алкохолът не им понася, нали разбирате какво искам да кажа? Напива се прекалено много и след това започва да се държи гадно с всички наоколо. Хелън ми каза, че били в коктейлбар някъде в Лонг Бийч. Тя си говорела с един стар приятел — мъж. Е, Джейк изпил един коктейл в повече и това било. Бутнал човека на земята и извлякъл Хелън навън от бара като някой неандерталец. Нарекъл я „за нищо не ставаща курва“, „мръсна кучка“ и дори по-лоши неща. — Жената поклати глава отвратена.

— Знаете ли дали това се е случвало и преди?

— Случвало се е — кимна тя. — Точно преди Свети Валентин. Разбирате ли, те не излизаха от дълго време, и както сам знаете, в началото всички се държат по възможно най-добрия начин.

— Фазата на „медения месец“.

— Точно така — съгласи се Рашана, — а ние жените знаем, че тази фаза продължава около три месеца, преди човек да започне да показва истинското си лице. А да ви кажа честно, истинското лице на Джейк беше наистина отвратително. Няма значение, защото след онзи ден в Лонг Бийч, Хелън заряза този задник.

Детективът си записа още нещо.

— Споменахте, че се е тревожела заради него?

— Ами, да. След като го заряза, онзи не престана да й се обажда. Каза ми, че й звънял по четири-пет пъти на ден, за да й се извинява, че за действията му онази вечер бил виновен алкохолът, а не той… Нали знаете, все същите глупости. Но Хелън не отстъпи. И постъпи правилно. Нито един мъж не заслужава да се примиряваш заради него с подобни простотии. — Рашана направи кисела гримаса. — Но това, което тревожеше Хелън, беше, че му бе дала ключове за апартамента си. — Хънтър си записа и това. — Казах й да си смени ключалките — продължи Рашана.

Детективът знаеше, че Хелън не бе последвала съвета на приятелката си. Беше проверил ключалките в апартамента й. Не бяха сменяни.

— Знаете ли дали бившият приятел на госпожица Уебстър я е заплашвал някога? — попита той.

— Ако го е правил, Хелън никога не го е споменавала — отговори жената, — но човекът си беше психопат. Дай му няколко питиета и само Бог знае какво ще направи. Повярвайте ми, познавам този тип мъже.

Хънтър си записа още няколко неща и затвори тефтерчето си. Рашана го изпрати до входа, но докато минаваха покрай кухненската врата, нещо привлече вниманието му и той спря за момент.

Просветна му! Мисълта му прелетя от А до Я за части от секундата.

— Нещо не е наред ли? — попита домакинята.

— Съвсем не — усмихна се Хънтър.