Ловецът

Глава 2

Апартаментът се намираше на двадесет и осмия етаж в небостъргач в Сайпръс Парк — работнически квартал в североизточната част на Лос Анджелис.

Хънтър излезе от предизвикващия клаустрофобия асансьор и се озова в края на дълъг коридор с тухлени стени, от двете страни по протежението на който бяха разположени врати — общо двадесет и четири на брой. Редица от луминесцентни лампи, закрепени по цялата дължина на тавана, осветяваха ярко помещението. Апартаментът, който търсеше, бе с номер 2813 и се намираше почти на половината път надолу по коридора, от дясната страна. На входната му врата стоеше униформен полицай. Младият мъж му показа гордо новата си лъскава детективска значка и отвори вратата.

Първото нещо, което забеляза, бе, че предпазната верига виси от вратата, а държачът за стена се поклаща на края й. Рамката бе разбита и там, където някога са се намирали четирите метални болта, които са я придържали към дървото, стърчаха трески.

— Трябваше да я отворим с ритник — обясни старшият полицай, който бе застанал във всекидневната.

Хънтър се обърна и го погледна.

— Аз съм полицай Травис — представи се униформеният. — С партньора ми патрулирахме само на една пресечка от тук, когато получихме обаждане от централата да дойдем на адреса. Майката на жертвата, която е прикована към инвалидна количка, не можела да се свърже с нея от три дни, което, както ни бе казано, не е нещо необичайно, освен фактът, че дъщерята я посещавала всеки понеделник, без изключение. Поне е правела така през последните две години. Според майката, в случай, че се наложи да закъснее дори малко, дъщеря й винаги я предупреждавала предварително. Ако колата й е била повредена, е щяла да й звънне. Днес следобед възрастната жена се обадила в участъка изключително притеснена. Дъщерята страдала от биполярно разстройство, което понякога можело да усложни нещата. — Хънтър повдигна вежди. — Както и да е — продължи Травис. — Дойдохме, почукахме, но не получихме отговор. Извикахме управителя на сградата, който ни отключи, но предпазната верига бе сложена, а някъде отвътре се усещаше слаба миризма на разлагащо се месо. Очевидно нещо не беше както трябва, ето защо разбихме вратата и влязохме. Намерихме дъщерята в спалнята. — Той посочи с пръст през рамото си и направи физиономия, с която искаше да каже „Съжалявам“.

— Правила ли е други опити да се самоубие? — попита детективът.

— И да се е опитвала, никъде не е споменато.

Хънтър кимна и за секунди обходи всекидневната с поглед. Стаята бе достатъчно голяма; мебелите не бяха скъпи, но подбрани с вкус. До ръба на пухкав килим в червено и черно бе поставен диван от изкуствена кожа, обърнат към черно-бял шкаф за телевизор. Имаше и изработена от стъкло и хром четириместна маса за хранене, скрин, който подхождаше цветово на телевизионния шкаф, стилна черна масичка до прозореца и много елегантна библиотека — без книги, само с декоративни предмети като вази, стъклени купи и свещници.

Докато пресичаше стаята, младият мъж се подхлъзна на чифт сини найлонови калцуни, комплект латексови ръкавици и маска за лицето и устата. Отвори вратата на спалнята. Полицай Травис го последва.

Въздухът в стаята бе горещ и задушен, натежал от противната миризма на мъртва плът, която вече е започнала да се разлага.

Вниманието на детектива веднага бе привлечено от огромното легло, чиято табла беше опряна на северната стена. Върху напоените с кръв чаршафи лежеше голото тяло на висока около метър и седемдесет брюнетка. От записките, които му бе дал детектив Уилсън, знаеше, че жената е само тридесет и тригодишна. Името й беше Хелън Уебстър, интериорен дизайнер на свободна практика.

Съдебният лекар стоеше до тоалетката, близо до прозореца, и говореше тихо по мобилния си телефон. Когато видя Хънтър и полицая да влизат в стаята, бързо приключи разговора си.

— От отдел „Убийства“ ли сте? — малко озадачено попита той.

Хънтър кимна и бързо се представи.

Лекарят го изгледа изненадано, но се въздържа да попита детектива за възрастта му.

Младият детектив приближи леглото, като внимаваше да не стъпва в огромните локви засъхнала кръв, които се бяха образували на пода. Пердетата на прозореца отляво на леглото бяха опръскани с кръв, както и двете нощни шкафчета. Хънтър мислено отбеляза всички тези подробности, преди отново да насочи вниманието си към мъртвата.

По тялото й вече бяха започнали да се образуват подутини, причинени от освобождаването на газове в телесните тъкани. Кожата й бе станала сиво-синя, но подуването на трупа бе все още в началните си фази. Това, заедно с няколкото мухи месарки, които кръжаха около леглото, му подсказа, че жертвата е мъртва от поне 36 часа. Жената лежеше по гръб. Краката й бяха събрани и изпънати един до друг. Ръцете бяха широко разтворени, все едно възнамеряваше да прегърне отдавна изгубен роднина, но и двете й китки бяха срязани. Два огромни, дълбоки разреза, които на практика бяха прекъснали напълно основните кръвоносни съдове на предмишниците.

— Трупното вкочаняване е настъпило и е отминало — информира го лекарят. — От състоянието на тялото мога да заключа, че е мъртва от не по-малко от 36 и не повече от 72 часа. След аутопсията ще можем да установим времевия диапазон по-точно.

Хънтър кимна, докато продължаваше да изучава трупа.

— Какво е използвала, за да среже китките си?

— Това. — Лекарят му показа прозрачна пластмасова торбичка за доказателства. В нея имаше изцапан с кръв макетен нож. — Беше на пода от дясната страна на леглото — уточни медикът.

Детективът се наведе, за да може да разгледа по-добре дланите, китките и ръцете на мъртвата.

— Снимали сте я, нали? — попита той. — Дали ще е проблем да преместя малко тялото, докторе?

Лекарят кимна, преди да присвие рамене:

— Както решите. В по-голямата си част моята работа тук е приключена.

Хънтър използва показалеца си, за да почисти част от засъхналата по китките кръв и се зае да изучава раните.

— Разрезите са дълбоки и прецизни — обясни лекарят. — Дори преди аутопсията мога да ви кажа, че са минали през радиалната1 и улнарна2 артерии. Загубата на кръв е била интензивна и бърза. Бих казал над 50 процента. — Той посочи локвите кръв на пода. — Това я е накарало да изпадне в олигемичен3 шок, което е довело до спиране на сърцето.

— Имаше ли прощално писмо? — попита Хънтър.

— Не намерихме такова — отговори полицай Травис.

Това се стори странно на детектива, но той продължи да изучава дланите и пръстите на жената.

— Вижте — продължи лекарят, като се приближи до тялото. — Нека ви покажа нещо интересно. — Извади фенерче Maglite с размер на химикалка и малка лупа от джоба на престилката си, преди да използва палеца и показалеца си, за да повдигне един от клепачите й. — Погледнете — подкани го той.

Хънтър се приближи още повече.

Травис го последва.

Роговицата бе замъглена и помътняла, което се очакваше, но очите и клепачите бяха покрити с малки червени петна.

Хънтър се намръщи:

— Петехия?

Лекарят го погледна впечатлен. Не бе очаквал от един детектив да разпознае това, което вижда. Особено от толкова млад.

— Пете… Какво? — попита Травис, като се опитваше да надникне над рамото на Хънтър.

— Петехия — повтори медикът. — Това са много малки кръвоизливи в кръвоносните съдове, които могат да се получат навсякъде по тялото по ред причини. Когато се появят в очите и клепачите, обаче, както е в този случай, причината обикновено е блокиране на респираторната система. С други думи — задушаване.

Хънтър се изправи и заоглежда стаята.

— Какво? — Погледът на полицая се премести от лекаря към детектива после обратно към лекаря. — Вие току-що казахте, че жената е починала заради тежка загуба на кръв и спиране на сърцето. Да не би сега да ми казвате, че е била удушена?

— Не до смърт — уточни лекарят. — Тя наистина е починала вследствие кръвозагубата, предизвикана от раните на китките, което е довело до спиране на сърцето, но петехиалните кръвоизливи показват, че е преживяла някакъв вид масивен блокаж на респираторната система преди смъртта си.

Травис задъвка долната си устна и погледна още веднъж към детектива, който в този момент разглеждаше кутията от обувки на пода до тоалетката.

— Искате да кажете, че първо се е опитала да се удуши с нещо, отказала се е по средата и след това е минала към план Б — прерязване на вените? — попита полицаят като леко поклати глава.

— Не — отговори Хънтър, докато проверяваше някакви чекмеджета. — Някой я е задушил или душил, докато изпадне в безсъзнание, преди да разреже китките й и да инсценира самоубийство. Това… — посочи към тялото върху леглото — е убийство.

Очите на полицая се разшириха невярващо:

— Убийство? Но единственият начин да се влезе или излезе от този апартамент е през входната врата. — Той отново посочи с пръст през рамото си. — А както си спомняте, тя беше заключена, а предпазната верига бе сложена на мястото си. Трябваше да разбием вратата с ритник. Прозорците не се отварят поради изискванията за безопасност. Тук сме на двадесет и осмия етаж и е твърде ветровито. Ако някой я е убил, как той или тя, се е измъкнал?

— Това точно се опитвам да разбера — отговори Хънтър.

Травис завъртя очи:

— Разбира се, че се опитвате.

Детективът лесно можеше да отгатне мислите на полицая. Защо ли са изпратили някакъв си новобранец?! Но събеседникът му все още не беше приключил:

— И вие градите теорията си за убийство единствено на това пете-нещо? Малко кървави петна в очите и по клепачите, дължащи се на недостиг на кислород? Може да е нещо сексуално — еротична асфиксия. Чували ли сте за нея? На някои хора им харесва. Предполага се, че това увеличава удоволствието. Вижте, сигурен съм, че с удоволствие бихте искали да впечатлите капитана си, но не мисля, че се е случило точно това… сър. — Травис умишлено наблегна на последната дума.

Хънтър знаеше, че не трябва да дава обяснения на никого в тази стая. Той беше детективът, водещ разследването, и можеше да прави, каквото сметне за добре. Но тъй като това бе първото му разследване като детектив от полицията в Ел Ей, реши да обясни по-подробно причините, довели до заключенията му, само за да може полицаят да ги разбере.

— Казахте, че не е имало прощално писмо, нали? — попита той.

— Точно така — потвърди Травис.

— Добре, това е проблем номер едно. В деветдесет и девет процента от случаите на самоубийство има писмо. То е изпълнено с непреодолимо чувство за вина, която съпровожда всяко подобно действие. Жертвите винаги изпитват нужда да обяснят решението си да предприемат подобен драстичен акт. Това писмо е тяхното последно изявление в този свят и, вярвайте ми, те държат да го направят, дори последните им думи да са само едно „Обичам те, мамо, и съжалявам“. Вие казахте, че жертвата е посещавала прикованата си в инвалидна количка майка всеки понеделник. Правила го е през последните две години. Сигурен съм, че тя би искала майка й поне да знае причината, поради която е решила да сложи край на живота си. — Травис остана безмълвен, докато обмисляше думите на Хънтър. — Проблем номер две са ноктите на ръцете и краката й — продължи детективът.

Погледите на полицая и съдебния лекар се плъзнаха към ръцете и краката на жертвата.

— Какво за тях? — попита Травис след няколко секунди.

— Наскоро са били лакирани от професионалист — обясни Хънтър, докато продължаваше да оглежда стаята, — може би преди не повече от три-четири дни. Ако е била изпаднала в депресия, която да я накара да планира самоубийство, не мисля, че щеше да си прави труда да се грижи за себе си… или да си купува нов чифт обувки, нали? — Той посочи кутията до тоалетката.

Погледите на полицая и лекаря отново се преместиха.

— В кутията има касова бележка. Купила ги е преди три дни.

Тишина.

— Сега — обърна се Хънтър с лице към Травис, — искам двамата с партньора ви да тръгнете от врата на врата на този етаж. Вземете показания от всички. Проверете дали някои от хората са били приятели с жертвата, дали някой не е видял или чул нещо… Знаете какво трябва да се направи. Също така, доведете управителя на сградата тук.

Полицаят се почеса по брадичката, кимна с глава и излезе от апартамента.

— Ще се наложи да обясните как извършителят е успял да избяга при заключена врата с поставена предпазна верига — отбеляза медикът, вече заинтригуван.

— Знам — отговори Хънтър, докато изваждаше мобилния си телефон, за да поиска екип от съдебни криминалисти да дойде на местопрестъплението; можеше да бъдат от полза.

Заради обезцветяването на кожата, мехурите и първоначалната фаза на разлагане на тялото, детективът знаеше, че съдебният лекар няма как да каже дали жертвата е била изнасилена, преди извършването на подходящите изследвания и лабораторни тестове. За момента, това щеше да почака.

Хънтър се върна във всекидневната, за да разгледа отново вратата и веригата. Нямаше някакво специално приспособление. Веригата и държачът за стена бяха направени от здрав метал, а веригата продължаваше да стои стабилно закрепена в гнездото си. Ключалката на обикновения ключ не беше насилвана, нито потъмнелите с годините панти на вратата. Някой наистина бе заключил вратата отвътре.

Време беше да огледа наоколо.