Ловецът

Глава 5

— Вие ли сте разследващият детектив? — попита един съдебен следовател, докато влизаше във всекидневната, и изгледа Хънтър малко подозрително. Мъжът беше слаб и висок, с гъсти мустаци и рунтави бакенбарди. След него влезе още един, който бе нисък и закръглен, с обръсната глава.

Детективът кимна и се представи. Двамата криминалисти изучаваха доста дълго легитимацията на Хънтър.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не, съвсем не — поклати глава високият. — Просто изглеждате много по-млад от всеки друг детектив от отдел „Обири и убийства“, който сме срещали някога.

Това много бързо започва да става банално, помисли си Хънтър.

— Аз съм Кийт. — Високият протегна ръка. — А това е Мат — кимна към своя колега той. — Това първият ви случай ли е?

— С отдел „Обири и убийства“, да — отговори Хънтър докато се ръкуваше с двамата следователи.

— Не съм сигурен дали е подходящо да се каже „добре дошъл“, но… Добре дошъл в отдела с най-коравите детективи в Лос Анджелис. И така, какво имаме тук?

— В спалнята е — каза детективът и продължи с обяснения за всичко, което знаеше до момента.

— Определено имате право за едно нещо — отбеляза Кийт, като се приближи до леглото и огледа положението на тялото на жената за секунда. — В това самоубийство има нещо сбъркано.

Детективът прекъсна за момент претърсването на апартамента, за да наблюдава работата на двамата следователи. Те отделиха необходимото време за оглед на трупа, леглото и всичко около него.

— Знам, че цветът и еластичността на кожата й са се променили напълно — намеси се Хънтър, — което прави откриването на белези и синини много по-трудно, но мислите ли, че все пак бихте могли да разпознаете белези от душене или връзване — нещо, което да потвърди, че се е задушила, преди да умре.

Мат, по-ниският от двамата следователи, кимна.

— Възможно е, ако използваме ултравиолетова светлина. Мъртва е най-много от три дни, разлагането все още не е започнало. Сигурен съм, знаете, че смъртта прекъсва процесите на естествено оздравяване, така че, ако по тялото й е имало каквито и да било синини, когато е починала, те са все още там. Дори и с промяната на цвета на кожата, високоспектърната ултравиолетова светлина ще може да ги открие.

Той извади ръчна, работеща с батерии, ултравиолетова лампа от куфара си, включи я, настрои я за работа при по-голяма дължина на вълната и започна да изучава врата на жертвата. След няколко секунди вдигна главата й от леглото, и докато Кийт придържаше косата й нагоре, Мат освети тила й.

Хънтър чакаше търпеливо.

— Ето тук — най-после каза следователят.

— Намерихте ли нещо? — попита детективът, чувствайки тръпки на вълнение да преминават по цялото му тяло.

Мат кимна.

— Ето, нека ви покажа.

Хънтър се приближи.

— Виждате ли този дълъг, по-тъмен белег тук? — Криминалистът посочи едно място върху тила на жертвата.

— Да, виждам го — отговори детективът.

— Добре. Причинен е от нещо или някой, който е приложил силен натиск върху задната част на врата. — Мат положи главата обратно, като я остави върху леглото в предишната й позиция. — И точно тук — продължи той, като сочеше едно петно на шията, точно където би била Адамовата ябълка, ако жертвата бе мъж, — има още един белег. — Формата му бе овална, а размерът — много по-малък, около сантиметър и половина в диаметър.

Хънтър вече бе отбелязал двете синини в съзнанието си. Тази в предната част на шията вероятно бе от палец, а по-дългата на тила — от останалите четири пръста на ръката на нападателя. Докато я е задушавал, извършителят е държал пръстите си събрани заедно, вместо да ги разтвори широко.

— Още сега мога да ви кажа — допълни Кийт, — че който и да я е душил, има доста големи ръце. Използвал е само едната си длан. Нищо не показва да е използвал и двете.

Хънтър кимна.

— Но тя не е умряла от задушаването — добави Мат.

— Да, знам — отговори детективът, — но то определено е довело до загуба на съзнание.

— Без съмнение — съгласи се следователят. — Всичко, което е било необходимо, е натиск с точната сила за няколко секунди и тя е заспала на минутата.

Хънтър остави експертите да продължат с огледа на спалнята и се върна във всекидневната. Няколко минути по-късно Травис се върна.

— Нещо от разпитите от врата на врата? — попита детективът.

Полицаят извади бележника си и го прелисти:

— Така… Този апартамент се намира между апартаменти 2811 и 2815. Съседката от 2815, госпожа Пиърз, си спомни, че е чула викове, идващи от тук, преди три дни. Каза, че стените в сградата са прекалено тънки.

— По кое време?

— Според госпожа Пиърз било много късно, след десет вечерта.

— Убедена ли е в това?

— Толкова убедена, колкото може да бъде. Каза, че вече си била легнала, а тя винаги си ляга в десет часа. — Травис присви рамене и направи гримаса.

— Може ли да е било от телевизора? — попита Хънтър.

— Попитах я и тя каза, че не е било от него. Разпознала гласа на Хелън Уебстър. Имало и още някой с нея — мъж.

— Звуци от секс?

— Попитах я и това, и отговорът й отново беше „не“. Каза, че виковете били доста гневни и от двете страни.

— Добре. Какво разбрахте от 2811? — попита Хънтър. — Някой чул ли е нещо?

— В момента този апартамент е празен. Според госпожа Пиърз е свободен от известно време — обясни полицаят.

Хънтър кимна.

— Още нещо?

— Да, но може би не е от значение.

— Слушам ви.

— Господин Грант от апартамент 2808 каза, че е видял висок мъж да напуска този етаж късно вечерта в понеделник; същата вечер, когато госпожа Пиърз е чула гневните крясъци.

— По кое време?

— Около дванадесет и четвърт. Господин Грант, който изглежда като професионален културист, се връщал у дома си, след като бил изпратил приятелката си до тях. Когато вратите на асансьора се отворили на този етаж, въпросният мъж почти се блъснал в него. Господин Грант сподели, че който и да е бил този човек, е бързал и е изглеждал нервен.

— Би ли го разпознал, ако му бъде показана снимка? — попита Хънтър.

— Каза, че вероятно би го разпознал.

— Добра работа, полицай.

На вратата се почука.

Детективът отвори. На входа стоеше нисък, закръглен човек с мустаци a la bandido5 и пригладена назад черна коса, прошарена от сиви кичури. През ума на Хънтър премина мисълта, че ако мъжът носеше сомбреро, би приличал на професионален мариачи6.

— Детектив — полицай Травис представи мъжа като се присъедини към Хънтър на вратата, — това е господин Валдез, управителят на сградата.

Господинът протегна ръка:

— Мигел Валдез — представи се той.

Хънтър направи същото.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Валдез. Ще имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Моля, наричайте ме Мигел.

— Добре, Мигел. Познавахте ли добре госпожица Уебстър?

Мъжът заклати глава напред-назад.

— Не много добре — отговори той. — Знам само, че беше интериорен дизайнер. Много красива и много мила — винаги любезна. Тя казваше „здравейте“ всеки път, когато видеше съпругата ми или мен. И винаги се интересуваше как е нашето малко момиченце. Дъщеричката ни е на пет, нали разбирате. Току-що започна да ходи на детска градина.

— Поздравления — каза Хънтър, усмихвайки се сърдечно.

— Благодаря ви. Това е всичко, което знам за госпожица Уебстър — добави Мигел. — Тази сграда има тридесет и пет етажа, с по двадесет и четири апартамента на всеки от тях. Страшно много хора, нали разбирате? И всички са много заети, тичат наоколо, за да отидат някъде или да свършат нещо. — Той присви рамене. — Включително и аз. Непрекъснато има нещо, което трябва да бъде поправено или почистено, или сменено, или нещо друго. Когато срещна някой от живущите във фоайето или се засечем в асансьора, или някъде другаде, разговорите ни винаги са кратки. Нали разбирате? — Хънтър кимна. — Но би било добре да говорите с Рашана Люис — добави Мигел. — Тя живее в апартамент 1514 на петнадесетия етаж. Козметичка е и двете с госпожица Уебстър бяха приятелки. Рашана има много клиенти тук, в сградата, включително съпругата ми, и знам, че госпожица Уебстър също е била една от тях.

— 1514 ли казахте? — попита Хънтър.

— Точно така.

Детективът си отбеляза мислено тази информация.

— Сградата има ли портиер?

— Не, съжалявам.

— А охранителни камери?

— Не. — Мигел поклати глава, леко притеснен. — И такова нещо нямаме.

— Добре — каза Хънтър, като погледна часовника си. — Благодаря ви за помощта, Мигел. Може да се наложи да говоря отново с вас по-късно.

— Няма проблем, знаете къде да ме намерите.

Веднага след като управителят си тръгна, телефонът в джоба на детектива иззвъня.