Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

При тях всичко е платено

— А сега си спомни, ако обичаш, кога мисълта да избягаш окончателно узря в главата ти?

— След като образуваха срещу мен трето предварително производство. Разработваха ме по „подозрението“, че преди три години съм бил подхвърлил бомба в река Волга, за да изфабрикувам улики срещу една банда в Кострома. Барсуков започна третото следствие в деня, когато прекрати проваленото второ. Но не ме задържа под стража — страхуваше се, че съдът отново ще ме пусне. Остави ме под домашен арест и мисля, че е предал името ми на граничните власти, да не би да замина за чужбина.

Третото следствие започна от проблема за юрисдикцията, тоест къде би трябвало да ме съдят — в Москва или в Ярославъл. Прокуратурата изпрати моето дело във военния съд при Ярославълския гарнизон, защото въпросната бомба съм я бил подхвърлил в онези краища. Да, но съм я бил „отнел“ от склада на ФСБ в Москва. И съм я бил съхранявал пак там. И съм работил в столицата. И делото беше секретно. Тоест по закон и според всички правила трябваше да ме съди съд от втора инстанция — Московският окръжен военен съд. Но в Москва има медии, силни адвокати, а и съдиите не са толкова управляеми — нали вече на два пъти ме бяха оправдали. Затова ФСБ е поставила на прокурора конкретна задача: да ме съдят в Ярославъл. А моите адвокати подадоха жалба до висшестоящия съд, за да ме съдят в Москва.

И ето решението — делото да се върне в Ярославъл. Всички разбраха какво става. Съдът дори не се оттегли в стаята за съвещания. Присъдата беше готова предварително.

Председателят на съда на самото заседание каза на адвоката Маров: „Михаил Алексеевич, какво можем да направим ние? Нали знаете каква е нашата система.“ Когато юрист от такъв ранг, генерал-лейтенант, казва такова нещо, става ясно, че няма да има съд, а разправа. Че утре, без каквито и да било доказателства, ще ме осъдят, а в затвора ще ми видят сметката, точно както беше се заканило ръководството на ФСБ: „Ще пукнеш в затвора.“

Беше ясно, че вместо да събира доказателства за моята виновност, следствието по-скоро унищожава доказателствата за невинността ми. Бях принуден да ги крия от следствието.

Междувременно следователите агресивно скалъпваха обвинението срещу мен.

Веднъж моят агент Семьон ми съобщи, че го разпитвал Барсуков и му искал показания срещу мен. След разпита Семьон се укрил. Тогава прокуратурата арестувала брат му. Адвокатът му се опитал да се срещне със своя подзащитен, но не го пуснали. И докато стоял в коридора, слушал стонове и писъци. Инквизирали брата на агента. След два дена го пуснали ни жив, ни умрял, адвокатът го прибрал почти изпаднал в безсъзнание до прокуратурата. Агентът ми се обади и ми каза: „Помогни на брат ми да се добере до болницата, аз не мога да дойда, страх ме е.“ Отидох, гледам — братът на моя агент лежи на задната седалка в колата на адвоката, жестоко пребит, целият в засъхнала кръв. Извикахме линейка. И тогава изпитах страх. Пред мен лежеше трийсетгодишен мъж, висок метър и осемдесет, и плачеше: „Момчета, осем часа ме биха с бухалки и ми искаха показания срещу Литвиненко, когото не познавам, и срещу брат ми. Тук е по-лошо, отколкото в Гестапо.“ Написа жалба до генералния прокурор Устинов, която остана без последствия. Тази жалба фигурира в моето наказателно дело.

Тогава разбрах, че рано или късно някой няма да издържи и ще ме наклевети.

По същото това време се случи и един забавен епизод. Не щеш ли, търси ме по телефона секретарката на Аминов (доверения банкер на Патрушев и Иванов) и ме пита кога е рожденият ми ден. „Защо ви интересува?“ — „Вячеслав Маркович иска да ви честити. И моли да се видите с него в понеделник или вторник.“

Смаях се — викам си, какво му става на Аминов, какво така изведнъж се е сетил за мен. Едва по-късно разбрах: този ден се беше състояла последната среща на Путин с Березовски. Дълго си изяснявали отношенията. И цялата тази шайка е била на нокти — не е знаела как ще приключи срещата. Ами ако се сдобрят, ако се побратимят, а командата не е готова за това? По едно време искаха да трепят Березовски, заради тях Литвиненко лежа по наровете. Ами сега какво ли ще стане? Та затова се е обадил Аминов. Прокарвал е пътеки — за всеки случай. Защото, след като излязох от ареста, аз често общувах с Березовски, а те не смееха да се доближат до него. Но този ден не се знаеше като какъв ще излезе Березовски от Кремъл — като приятел или като враг. Срещнах се с Аминов, когато още никой не знаеше резултатите от тази среща. Той направи радостна физиономия.

„Саша, Саша! Ние ще ти помогнем. Обадихме се на прокурора във Владимир. Знаем се с него много добре. Там казаха, че ще прекратят делото, никой няма да те закача, ще снемат всички обвинения.“ — „Слушайте, Вячеслав Маркович поправих го аз, — не е Владимир, а Ярославъл.“ — „О, да бе, сбърках — Ярославъл. Ама нали разбираш, те са наши там… Как, мислиш, си разчистихме сметките с Гъсока30?!“ — „Как, бе?“ — направих учудена физиономия аз.

Почувствах, че Аминов може да ми издрънка интересни подробности, за да измъкне от мен информация за разговора на Березовски с Путин. И започнах да му пригласям: „Да, да, хубавичко прегазихте Гъсока. Гъсока си го заслужаваше. Какви гадости пишеше за мене… — И пак прехвърлих разговора към моя проблем: — Ама работата с прокурора сигурна ли е, Вячеслав Маркович, да не ни метне?“

„Абе моля ти се! — отговаря той. — Щом прегазихме Гъсока, въпросът с теб ще се реши още по-лесно. За всекиго можем да възбудим дело, всекиго да пуснем. Няма проблеми. В прокуратурата имаме наши хора. Платено им е. Патрушев и Иванов са в течение, нали по тяхна молба…“

Така научих кой се е разправил с Гусински, а същевременно разбрах, че нямам никакви шансове — при тях всичко е платено.

Преди съдебното заседание, на което се решаваше за юрисдикцията, следователят Барсуков казал на моите адвокати: „Не се надявайте, няма да мирясаме, докато не го осъдим.“ А един от служителите на ФСБ ми каза: „Ако пак те признаят за невинен, вече няма да си приказваме с тебе. Ще започнем да се занимаваме с жена ти и сина ти.“ Каза ми го направо: „Мислиш, че ще се измъкнеш ли? Ти предаде системата и трябва да бъдеш наказан.“

… След това заседание разбрах, че фактически са ме лишили от граждански права в Русия. Аз и семейството ми сме извън закона, беззащитни. Държавата ни е отлъчила от държавата.

Системо, познавам те

И разбрах — за да спася семейството си, трябва да избягам от страната. Именно тогава у мен се зароди планът за бягството.

— Сам ли го измисли?

— Сам, но се съветвах и с приятели.

— Имаше ли с кого да се посъветваш?

— Да, имах. Приятелите ми помогнаха. И аз съм им благодарен. Както се казва, незнайно е името ти, но подвигът ти е безсмъртен.

Пред мен стояха три задачи. Първо, да замина аз, второ, да прехвърля семейството си и, трето — да изнеса всички документи, които потвърждават невинността ми. Няколко кашона.

Още от началото, когато ФСБ започна да нарушава закона по отношение на мен, аз, както са ме и учили цял живот, започнах да документирам престъпната дейност на тези хора и техните съучастници. Започнах да пиша до тях рапорти, жалби, на които те, естествено, ми даваха неадекватни отговори, но все пак поставяха подписите си. И аз грижливо събирах всичко това. Разбирах, че ще дойдат да обискират и ще изземат всичко. Затова криех документите на сигурно място. Беше такова място, до което имах достъп само аз и никой друг. И нито чрез агентура, нито с техника, нито с външно наблюдение те не можеха да установят къде се намират тези документи.

Имах един човек, с когото фактически не се виждах, за да не го издам добър, професионален агент. Този човек знаеше, че в решителния момент ще трябва да изнесе документите на друго сигурно място.

И, естествено, разбирах, че ме следят все по-изкъсо.

Добре са ме обучавали, познавам детективския занаят, знам как се води контрол над обект. Когато самият аз станах обект, тези знания, целият ми опит ми бяха много полезни. Трябваше да ме следят от групата за външно наблюдение, да ме подслушват, а в обкръжението ми трябваше да имат агент. В Кантората безусловно имаше агент, който да ме разработва.

Първо, установих кой отговаря за мен. Оказа се, че с моя случай се занимава първи отдел при Управлението за собствената сигурност. И не ми беше трудно да изчисля кой е моят разработчик — майор Мадекин. Следващата стъпка: да намеря в обкръжението на разработчика свой агент, от когото бих могъл да получавам оперативна информация. Направих контраразузнаване. И намерих такъв служител.

После трябваше да изясня кой е агентът в моето обкръжение. А как се установява агент? По линията на поведение. Започнах да наблюдавам кой какви въпроси задава, кой как се държи в една или друга ситуация. Усетих го. Оказа се, че е приятел на семейството.

По-нататък. Информацията по техниката се потвърждава чрез агентурата и обратно. Дълго време потвърждавах чрез агентурата информацията, която давах на техниката, и всичко пасваше. Ако кажех по телефона или на агента къде например ще отида, непременно отивах там. Те бяха сигурни, че съм под пълен контрол. Никога не ги мамех.

У тях се създаде впечатлението, че ме държат изкъсо. Човекът, който ме следеше, постоянно ми се обаждаше и питаше: „Къде си?“ Основната му задача беше да контролира придвижванията ми. Дори специално веднъж отидох в Сочи, на морето. Предварително бях съобщил това на агента, а той каза: „Защо ли не дойда и аз“ и ме пуснаха. Защото агентът беше до мен. И за тях спокойствие, и за мен спокойствие.

От самото начало ме пое групата за външно наблюдение. Глупаво е да се бяга от нея. Много по-добре е те сами да я оттеглят поради липса на необходимост. И аз установих контакт с групата — карах бавно, ако те изостанеха на светофар, изчаквах ги. Стигаше се дотам, че ако трябваше да се сменят (да речем, тяхната смяна е три часа), се уговаряхме. Те ме молеха: „Можеш ли да не си тръгваш от центъра още половин час?“ Казвах: „Разбира се. Ще ви почакам.“ После от цялото това пътуване в компания ми писна. Следват ме три коли, а аз цял ден им докладвам къде ще отида, чакам ги, те ме чакат…

— Това да не е гласно външно наблюдение?

— Не, негласно е. Служителят от групата за външно наблюдение е секретен сътрудник. Никой дори не може да знае за него. Ако обектът е установил, че го следят, та дори общува с преследвачите си — това е абсолютен скандал. Но групата беше съставена от хора, с които се познавах още преди да ме уволнят от ФСБ.

След известно време казах за приятелството си с групата за външно наблюдение на човека, когото подозирах. Знаех, че ще докладва по-горе и оттам ще изтеглят групата.

Така и стана. Групата за външно наблюдение изчезна. Бяха решили, че и без това никъде няма да се дяна.

Но най-сложното беше как да вляза в друга страна. Поприказвах си с хора, които знаеха как се предоставя убежище. Казаха ми, че за целта трябва поне с единия крак да си стъпил на земята, в която ще искаш убежище. Но аз нямах задграничен паспорт, бяха ми го откраднали при обиска. И виза. Не можех да вляза в нито едно посолство в Русия, защото всичките са под наблюдение. Как да се добера до тях?

Разработих следния план: да отида в една от страните на ОНД и оттам да се прехвърля в Турция. Разбрах се с приятели да ми направят паспорт от една страна от ОНД.

— Не тели смущава обстоятелството, че „една страна от ОНД“ се изчислява много лесно?

— Аз не я назовавам, а който иска, да я изчислява. Този ден — беше събота, почивен ден за Лубянка — трябваше да докарам родителите си от вилата и всички знаеха за това. Бях говорил за това по телефона, бях казал и на хората, които ме контролираха. Отидох с жена ми до гарата, качих се на влака. Жена ми с колата замина за вилата. След като пресечех границата на Русия, тя трябваше да купи карта за почивка за която и да е друга страна. Това не би предизвикало подозрения. Преди това жена ми с детето беше ходила във Франция.

Наблюдавах реакцията — ще ме вземат ли под контрол или не, ще пуснат ли жена ми или не. Всичко мина нормално.

— Чакай, не беше ли под домашен арест?

— Нарушаването на мярката за неотклонение не е престъпление. Няма такъв член. Ако подследственият наруши мярката за неотклонение, максималното, което може да му се случи, е да му я променят. Смешно е, но вече в Англия получих съобщение, че наистина са променили мярката ми за неотклонение — в задържане под стража.

— Май злорадстваш?

— Нищо подобно. Просто винаги ме е слисвала тяхната казуистика, любовта им към формалностите при пълната анархия, която цари в действителност.

— Между другото, с бягството си не искаше ли да си направиш шега със самолюбието на ФСБ? Вкараш ли гол с крак, противникът не го приема като лична обида. Но топката може да се натика във вратата със задник. Тогава този гол е позорен за вратаря. Бягството ти се е превърнало в плесница за спецслужбите.

— Не. Изобщо не ме вълнуваше самолюбието на ФСБ. Вълнуваше ме съдбата на семейството ми. Както се казва, ако ще препариран, ако ще одран — но да напусна кошарата, Имах си конкретни задачи: да избягам, да прибера семейството си и документите, които потвърждават невинността ми, за да получа убежище — тоест материалите по моето дело.

На границата

— Да се върнем към бягството. Ти си на границата…

— Да, на границата, по-точно, на морския бряг. Сутринта бях отишъл на касата да попитам за билет за парахода, който трябваше да отплава към „една от страните от ОНД“. Бях сигурен, че фигурирам в компютърния списък. Тук ми казаха, че списъкът на пътниците се предава за граничен контрол три часа преди отплаването. Попитах касиера: „Посъветвайте ме какво да правя — очаквам един приятел, а той ще дойде час или два преди отплаването.“ Касиерът каза, че можем да отидем при екипажа и да се разберем с тях.

Чаках до последната минута. Застанах на опашката, минах през митницата, после през паспортния контрол, стигам до граничния… Давам паспорта си на граничния служител и той казва: „Знаете ли, няма ви в списъците. А къде е билетът ви?“ Обясних му какво са ми казали — че мога да си купя и на кораба. Граничарят: „Почакайте малко тук. Сега всички ще минат и тогава ще видим какво може да се направи.“

Стоя си там и при мен идва помощник-капитанът — очевидно работят по схема. „Искаш да пътуваш ли?“ Аз: „Да.“ — „А защо не си си купил билет?“ — „Ами на, закъснях. Казаха ми, че ме няма в списъците. Посъветваха ме да се разбера с вас.“ А той казва угрижено: „Трябваше, трябваше да се запишете в списъците…“ С една дума, взе ми пари за билет и половина. А после ми каза: „Сложи в паспорта банкнота от десет долара.“ Казвам: „Ясно“, отивам при граничния служител, оня ми взе паспорта, разгледа го и ми го върна. Банкнотата я нямаше вътре.

Най-вълнуващият момент беше, когато вървях по кея. За пръв път в живота си виждах толкова дълъг кей. Вървях, вървях, а той не свършва и не свършва. Не щеш ли, гледам — зад мен крачи някакъв офицер. Качвах се на борда в очакване да ме извика. А той подмина. Този офицер веднага ми хареса.

— Човекът с униформата ли беше последният, когото видя в родината?

— Да.

— А с какви дрехи пресече границата?

— С костюма, с който се бях оженил.

— Предварително ли го беше замислил така?

— Да. Защото вторият ми брак е много сполучлив. С жена ми сме щастливи и този костюм ми донесе късмет.

— Съвсем сериозно ли го казваш?

— Да. На сто процента.

— И със същите обувки ли?

— Не, обувките бяха други, но сакото и панталоните бяха същите.

— Какъв цвят беше костюмът?

— Светло сако и тъмни панталони. Никога повече не съм го обличал.

— Смяташ ли да облечеш него, когато се прибираш в родината?

— Ако не ми е отеснял.

Качих се на борда и след няколко минути се отделихме от брега. Стоях на кърмата и гледах как той се отдалечава. Или как аз се отдалечавам? Бях едновременно тъжен и радостен. Разбирах защо съм радостен. Но защо бях тъжен — в онзи момент все още не разбирах. Тъгата просто скочи от брега и ме последва на кораба.

Разбира се, беше много трудно да се реша на тази стъпка. Приличаше на самоубийство, по-точно, на крачка към задгробния живот: не знаеш какво има там, а връщане назад няма. Но го направих заради детето си. Иска ми се да възпитам сина си лично, а не от затвора — с писма.

— Но нали разбираш, все пак са те разделили с детето? Ти завинаги ще си останеш „там“, а той сега винаги ще бъде „тук“…

— Да, превръща се в англичанин. Разбирам това… Веднага щом пресякох границата, моите приятели ми приготвиха документи, с които по-късно заминах за Турция.

— Тоест, когато си тръгвал от Русия, не си нарушил никакви руски закони?

— Не, абсолютно никакви. Напуснах Русия със собствения си паспорт, без да наруша закона на Руската Федерация. Митничарят ми удари печат. Всичко е законно.

— И едва в съседната държава си си позволил да нарушиш закона, като си използвал фалшив паспорт?

— Да, но се налагаше. Не можех да продължа с руския си паспорт.

Обадих се на Марина. Нейният мобилен телефон работеше само на приемане. Освен това я бях предупредил да не говори в жилището — беше пълно с техника.

— А не са ли могли да подслушат мобилния й телефон?

— За да се подслуша мобилният телефон на Марина, трябваше той някак да се „издаде“ или да се изрекат ключови фрази. Защото там или компютърът се „ослушва“ за фрази, или телефонът е поставен под контрол. Аз не изрекох фрази, които биха могли да включат записа. Водихме обикновен разговор. Казах само: „Марина, тук съм. Хайде.“ Обадих се отново след два дена. Тя каза: „Аз съм готова. Испания.“ И ми съобщи датата на заминаването им. Нито майка й, нито баща й, никой не знаеше, че тя ще заминава.

— А теб вече не са ли те търсели?

— Не. Преди да замина, се отбих при адвоката си и му казах, че заминавам за Налчик. Имахме такава легенда — щом заминавам за Налчик, значи трябва да продам жилището на баща ми, а семейството да се премести в Москва.

Освен това бях избрал за бягството такъв момент, когато наказателното ми дело пътуваше от Московския окръжен съд за Ярославския гарнизонен с влак. Трябваше да пътува две седмици. А през това време дори не бях подсъдим. Единият съд беше изпратил делото ми, а другият още не беше го поел за производство.

— А синът ти знаеше ли?

— Не. Никой не знаеше. Човекът, който според мен ме държеше под контрол от страна на ФСБ, се свързвал с Марина и неведнъж се интересувал къде съм. Марина му казвала: „Саша замина да продава къщата и сигурно ще му трябва помощ. Може би и ти ще трябва да отидеш.“ Успокоявала е всички. И не е имало никакво раздвижване.

На сутринта в деня на полета си Марина отишла при родителите си и казала на майка си, че в последния момент са й предложили изгодна карта за почивка и тя заминава за две седмици с Толя за Испания. „Само че на никого нито дума помолила я тя. — Засега. Днес поне не казвай на никого.“ Качила Толя в таксито и тръгнала. Синът ми, когато научил, че заминава за Испания, попитал: „Мамо, защо не ми каза по-рано?“ И досега често си спомня за това, сърди се: „Защо така, нямаш ли ми доверие?“

Вече са били в самолета, а аз кръстосвах хотелската стая. Това беше най-напрегнатият ден в живота ми. Ще им избяга ли, няма ли, ще им избяга ли, няма ли…

— А ти къде беше през това време?

— В онази страна. Бях решил, че ако семейството ми не замине, ще се върна. Къде да заминавам без тях? Денят беше дълъг като онзи кей. Не издържах, звъннах: „Марина, къде си?“ Тя казва: „В самолета.“ — „А самолетът къде е?“ И тогава тя се развика: „Самолетът набира скорост, сега връзката ще се прекъсне. Вече не могат да го спрат.“

Човек без виза

След четири часа телефонът ми иззвъня, тя каза: „В Испания сме.“ Край. Започнах да подготвям следващия етап — прехвърлянето в Турция. Прехвърлих се влязох с фалшивия паспорт и същия ден там пристигна Марина.

Тук стана най-сложно. Нямах виза и трябваше да мисля какво да правя по-нататък. Обадих се на Березовски по мобилния. Той каза: „Браво, че си се махнал, сега ще ти се обадя.“

А след десет минути ми се обади един познат американец, Алик Голдфарб, бивш московчанин, и ме пита: „Какво е времето там при вас, искам да дойда да ви взема.“ Цял живот ще съм благодарен на този човек.

— В Турция вече по-спокойни ли се чувствахте?

— Турция не е безопасна страна. Алик ми обясни ситуацията: „Добре е, че си в Турция. Но имаме много малко време, защото сега ще се разтичат да те търсят в Русия, ще те предадат за издирване на Интерпол и ще започнат да ви дебнат навсякъде. Трябва спешно да заминем за някоя цивилизована страна, да стъпиш на нейна територия и да поискаш убежище.“ Аз знаех това и без него.

Алик се свърза със свои приятели и в Турция пристигна един адвокат от Америка — специалист по емиграционно право. След като ме изслуша, той каза: „Имаш стопроцентов шанс за политическо убежище, но проблемът е, че нямаш виза. А ако дойдеш в Америка без виза, ще те тикнат в имиграционния затвор, жена ти също. А детето през това време ще е в приют. Трябва да отидеш в американското посолство и да ги помолиш за виза.“

На другия ден всички заедно — аз, Марина, Толя и Алик — отидохме в американското посолство. Стигаме до пропуска. Излезе човек от посолството, поговорихме и ни прие официалният представител. Обясних какъв е нашият случай. Отговориха ни: „Все още не можем да ви дадем виза, но не можем и да ви оставим в посолството. Сега си вървете, а ние ще помислим.“ При това аз веднага им казах, че не бих искал да сътруднича на американските спецслужби.

— А те искаха ли го?

— Мисля, че не. Там имаше един — Марк или Майк, не си спомням. Веднага му казах, че не искам да си имам работа с тях. „Наиграл съм се вече на разузнавачи. И искам един ден да се върна в родината си.“

— А ти знаеш ли поне една държавна тайна?

— Не. Знам за бандитизма, за корупцията. По-рано главната държавна тайна беше здравето на нашия президент. А сега главната тайна са отношенията между нашия президент Путин и престъпния бос на име Барсуков-Кумарин. Това е лидерът на тамбовската престъпна групировка. Това е тя сега — главната тайна на Русия. Целият Санкт Петербург знае, че лично приятелство свързва Путин с този човек. И общ бизнес… Освен това знам кой взриви блоковете.

— Може би именно това ги интересува?

— Ами нека попитат него. Нали са приятели. Приятелю Джордж, приятелю Владимир…

— Ти носеше ли някакви удостоверения?

— Освен фалшивия, който бях оставил в хотела, имах руския си вътрешен паспорт и удостоверение на ветеран от военната служба на ФСБ. Веднага им казах, че съм бивш служител на ФСБ. Незаконно уволнен, но не възнамерявам да участвам в никаква дейност срещу Русия.

Изслушаха ме и ни отпратиха от посолството. Турция е специфична страна. Световен разузнавателен център — всички се гледат под око, включително наблюдават и посолствата. Тъй като ни бяха засекли в посолството, трябваше да се махнем от Анкара. Бях сигурен, че нашите снимки вече пътуват за Москва по линията ГРУ или СВР31. А и някакъв подозрителен тип започна да ни следи из хотела.

Та значи измъкнахме се от хотела и през нощта се прехвърлихме в Истанбул. Настанихме се в хотела и започнахме да мислим какво да правим по-нататък. Щом не ни дадоха виза за Америка, можем да влезем в нея нелегално. Да си вземем например транзитни билети до Барбадос, където не искат визи, с прехвърляне на някое американско летище, И там просто да тръгнем без виза към изхода. И да заявя: „Искам политическо убежище.“ След което може да ни вкарат в имиграционния затвор за неопределено време.

Аз бях готов да лежа в затвора, но жена ми? Марина помисли, помисли и каза: „Съгласна съм.“

Тогава разбрах колко ме обича. Не само ме беше чакала, докато лежах в ареста, беше идвала да ме вижда, но и тя беше съгласна да лежи в затвора.

Алик каза: „Приятели, вие не разбирате, американският затвор е лоша работа, особено имиграционният. Чакайте, освен Америка има и други страни.“ Седна пред компютъра, започна да изучава разписанията на самолетите. Взира се много дълго. Толик само обикаляше наоколо и повтаряше: „Тате, закъде ще пътуваме?“ Чувстваше, че става нещо неприятно, но нищо не разбираше.

Изведнъж Алик възкликна: „Ето! За Англия не е нужна транзитна виза и има добра връзка. Сега си купуваме билети Истанбул — Лондон — Москва. Кацаме в Лондон и оставаме там. Мисля, че англичаните няма да ви тикнат в имиграционен затвор.“

Самолетът излиташе след час и половина. Всяко денонощие в повече в Турция криеше опасност, защото в Русия сигурно вече бяха разбрали, че съм избягал. И можеше да я загазим.

— Ти не следеше ли ситуацията в Русия?

— Свързах се с моя агент в Кантората. Той каза, че вече се надига паника. „Започнаха да те издирват. Бъди по-внимателен.“ Освен това ми каза, че се опитвали да скалъпят някакво наказателно дело, че уж съм извършил убийство. Но аз знаех, че не могат спешно да сезират Интерпол — процедурата отнема известно време.

А това е много срамно

… Кацнахме на летище Хийтроу. Излязохме в транзитната зала. Алик се обади на своя познат адвокат Джордж Мензис. Той му обяснил: „Сега ще подготвя всички документи, ще ги изпратя в имиграционната служба и тогава вие веднага отивате и се предавате на властите.“

Джордж направи всичко. Имиграционните служби обещали, че преди въпросът да бъде разгледан, няма да ни депортират от Англия.

Аз веднага унищожих фалшивия паспорт.

— Преди да пресечеш границата на Великобритания?

— Никъде не съм го представял, за да не наруша законите на Англия. При мен дойде офицер от имиграционната служба. Аз се представих, той помоли да почакам малко. След това дойде преводач и до мен застана полицай. Той изслуша моята история — говорих около четирийсет минути — и каза: „Виждам, че сте нормален човек, имате нормално семейство. Не сте допуснали никакви нарушения и по силата на властта си прекратявам всички дела по отношение на вас на територията на Англия.“ Бях поразен. Той каза: „Намирате се на територията на Великобритания под защитата на английското правителство и ако почувствате някаква заплаха, моля ви непременно да съобщите в полицията, ние ще ви защитаваме, включително ако се наложи да ви вземем под охрана.“ Спомних си нашите руски милиционери — как говорят. А това английско ченге говореше човешки и явно беше загрижено за моята сигурност. А до този момент аз отдавна бях забравил какво значи да се чувстваш в безопасност.

По-късно ни разпита имиграционният офицер. Заведоха ни в специална стая, взеха ни пръстови отпечатъци. И ни дадоха документ, в който пишеше, че временно ни се разрешава да живеем на територията на Англия, но при първо повикване от имиграционните власти трябва да се явяваме в техния офис.

— Дълго ли ви разпитваха?

— Всичко продължи около десет часа. Носеха ни сандвичи. Излязохме от летището късно вечерта.

— А твоят американски приятел сигурно отлетя обратно за Ню Йорк?

— Къде ти ще отлети! Разпитваха го в съседна стая, сверяваха какво ще кажем един за друг. Той си спечели доста неприятности с англичаните, задето ми беше помогнал да вляза нелегално в страната. После ми разказа, че началникът на имиграционната служба на Хийтроу бил направо бесен. Казал му: „Сигурно сте получили пари от Литвиненко или Березовски за това?“

Той му казал: „Не.“ — „А защо го направихте?“ Алик: „Ръководех се от висши принципи.“ А онзи: „Вие американците съвсем сте се разпасали, решавате ваши проблеми на наша територия. Нарушавате нашите закони. Защо не си го отведохте в Америка? Ръководейки се от висши принципи, аз ви екстрадирам от Великобритания. С първия самолет обратно в Турция.“

Алик му казал: „Аз трябва да летя за Ню Йорк.“ А онзи: „Ще летите за Турция! И кажете благодаря, че не ви арестувах за нелегално въвеждане на емигранти.“

Англичаните вкарали Алик в компютъра си и после цяла година не го пускаха да влезе в Англия, макар че той има син там. Странни хора. У нас, ако някой доведеше американски подполковник, щяхме да му окачим медал и да му връчим ценен подарък от ФСБ. Та така, Алик отлетя за Турция и не се видяхме цяла година, докато не получи прошка от англичаните.

А мен на сутринта ме разпитаха още веднъж в имиграционната служба. Повторих, че не бих искал да имам никакви контакти с английските спецслужби. Казаха ми: „Ама разбира се, дума да не става. Без вашето съгласие…“

Обясниха ми, че по закон английските спецслужби без ваше съгласие нямат право дори да се доближат до вас. Казах, че не давам такова съгласие. Те казват: „Добре, ясно. Разберете ни правилно — ние не ви караме да нарушавате законите на вашата родина, дори сме заинтересовани да не нарушавате никакви руски закони, докато се намирате тук. Никой не ви кара да работите с когото и да било.“

Те не поставят решението си за предоставяне на убежище в зависимост от това, дали ще издадете някакви тайни, или не.

— Честна дума, слушам те, а не мога да повярвам. Ние сме от друг живот, у нас се шири мнението, че политическо убежище в Англия ти дават само при условие че издадеш някакви важни държавни тайни.

— Такова мнение се шири във ФСБ. Цялата система на правоохранителните органи, на спецслужбите в Русия се гради върху пазарлъка. Предадеш ли човека няма да влезеш в затвора, не го ли предадеш — на топло си. „Пропееш“ ли, ще те осъдят на по-малко, не щеш ли — повече. Там цялата оперативна и следствена работа се гради на пазарлък. В Русия върнаха в обращение и анонимните донесения.

Тук има закон за политическото убежище. В него пише, че убежище ти се дава, ако те преследват в родината ти и ако се завърнеш там, животът ти е застрашен.

Занесох документи за изфабрикуваните срещу мен дела, всички бяха внимателно разгледани и ми бе предоставено политическо убежище като на хиляди други бежанци от тиранични режими, пристигащи в Англия от цял свят.

Аз не исках просто да се укрия, просто да спася себе си и семейството си, макар че това безспорно беше най-важният ми мотив. За мен беше важно случаят ми да бъде разгледан обективно. И фактът, че се добрах до Англия без помощта на спецслужбите, преминах през мъчителната процедура на проверка на цялата история на преследването по отношение на мен и получих политическо убежище по закон, за мен е не по-малко важен от това, че се чувствам в безопасност.

На тази тема дори имаше питане в парламента. При тях във Великобритания разузнаването се води към Форийн офис, тоест Министерството на външните работи, а имиграционната служба — към Хоум офис, тоест Министерството на вътрешните работи. Та когато тази история попадна във вестниците, един депутат задал въпрос в комисията по външните работи. Защо така при вас в разузнаването спят, защо един героичен руски прибежчик е търсил обиколни пътища в Хийтроу и дори никой не го е посрещнал?

И на другия ден във вестник „Дейли Телеграф“ излезе разяснение от „източник“ от английските секретни служби, че, нали, Литвиненко няма никакво отношение към нас. Ако ни беше нужен, ние сами щяхме да го докараме без много шум и той нямаше да се появи без предупреждение на Хийтроу. И изобщо той не е прибежчик, а политически бежанец. И с него се занимаваме не ние, а Хоум офис.

— Колко време чака решението за убежище?

— Почти половин година. По-точно, два месеца съставях молбата си за убежище стана цял том, и още четири месеца чаках решението. А докато чаках, в родината ми срещу мен беше повдигнато четвърто обвинение! Между другото мисля, че това ми помогна. Щом беше повдигнато четвъртото обвинение, моментално ми дадоха убежище.

— В какво те обвиниха този път?

— Че през януари 1997 година в селището Девети май съм набил някой си гражданин Одиноки, натоварил съм го в багажника, закарал съм го в някакво служебно помещение и там съм продължил да го бия. Абсолютна измислица. Как съм могъл сам да отвлека гражданина, а ако съм го отвлякъл с някой друг, защо не подведоха под отговорност и този друг човек? С една дума, пак старата песен. Бяха променили само имената и дребните подробности. А инак, ако сравним всички постановления на Барсуков за привличането ми като обвиняем, всички те са еднакви.

— Пак ли Барсуков те обвиняваше?

— Да. Барсуков водеше всички дела. Впрочем по едното дело бях оправдан, а той сам прекрати второто. Тоест вече два пъти незаконно ме е привличал под наказателна отговорност. И го направи и трети, и четвърти път… Той е поръчков следовател, това му е професия.

Когато научих, че срещу мен е повдигнато четвърто обвинение, моите адвокати се мъчиха три месеца, докато получат от прокуратурата информация в какво съм обвинен. Барсуков правел някакви експертизи, като ги криел от адвокатите ми. Фактически наказателното дело се е водело тайно като оперативно, тоест според закона за оперативно-издирвателната дейност, а не според Наказателно-процесуалния кодекс.

— Как научиха московските ти адвокати, че си напуснал Русия?

— Като всички — от телевизията. Да се върнем към Англия. Щом получих новите подробности от Москва за хода на следствието, аз веднага уведомих Хоум офис. Защото в Русия лъжеха, че съм се криел от английската полиция.

И се започна страшен тормоз спрямо роднините ми: беше пребит брат ми, който живее в Москва, на няколко пъти прибираха баща ми в милицията.

— Тормозели са ги, за да получат някаква информация ли? Или просто да ги уплашат?

— Отначало просто сплашвали баща ми. Една нощ го откарали в милицията, после го върнали, но го изоставили насред пътя и той се прибрал пеша. Друг път милиционери на хлули в жилището му, направили незаконен обиск. Оскърбили баща ми с псувни, говорили му, че синът му е предател. Разкарвали по разпити майка ми, сестра ми, тъща ми. Когато извикали в прокуратурата майка ми, поискали адреса на втория ми баща. Майка ми казала, че той е болен човек, помолила да не го закачат. Но въпреки това извикали втория ми баща за разпит, поискали да им даде компромат за мен. Той отговорил: „Познавам Александър като почтен човек, без вредни навици.“

На другия ден след разпита той получил инсулт, парализирала се лявата половина от тялото му. След няколко дена го откарали в болницата, където починал.

Никой не е понесъл наказание за това. В болницата са поставили диагноза, че е починал от друго. Приели са човека в болницата с инсулт, а бил умрял от друга болест. Такова нещо може да се случи само в Русия.

Накарали майка ми да подпише нещо. Тя се уплашила и подписала. Мама изобщо се страхува да говори с мен по телефона. С една дума, семейството ми е сега извън закона. Правата на човека и Конституцията не се отнасят за тях.

Ние приложихме всички факти за тормоза спрямо моите роднини към молбата ми за убежище.

— Накратко казано, чиновниците в Русия са направили всичко, за да получиш политическо убежище?

— Така излиза.

На 14 май 2001 година телефонът иззвъня и аз чух радостния глас на адвоката Джордж: „Александър, дадоха ти убежище!“

Дори не мога да обясня какво почувствах. Беше минала половин година, а случаят ми още се разглеждаше. Алик Голдфарб, който ме доведе, не го пускаха в Англия. По вестниците четях, че Путин бил най-добрият приятел на Тони Блеър. През това време се получиха няколко искания за екстрадирането ми в Русия. Седях и гадаех: ще ме дадат ли, няма ли… От родината долиташе стържене на брусове Барсуков, Иванов, Патрушев си точеха ножовете. И ето че тук най-сетне приключиха с разглеждането на моя случай и установиха, че съм бил подложен на политическо, а не на наказателно преследване.

Англичаните можеха да ми дадат териториално убежище, да ми предоставят възможност просто да живея в страната. Можеха да отлагат делото ми до безкрайност. Можех цели десет години да живея тук с документа за влизане в страната. А те за четири месеца си съставиха мнение и дадоха разрешение.

Отидох при Джордж. Той ме посрещна на стълбището, в очите му имаше сълзи вероятно единствен в Англия разбираше докрай моите неприятности. Джордж каза: „Виж какво, запознах се подробно с твоя случай и искам да ти кажа само едно. В Русия властта използва наказателното право не за защита на гражданите, а като средство да управлява народа. А това е много срамно.“