Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

Александър ГолдфарбНЕПРЕДВИДЕНИ ПОСЛЕДСТВИЯВместо предговор

Научих, че Саша Литвиненко се намира в Турция, от олигарха Борис Березовски.

Телефонът ме събуди посред нощ на 20 октомври 2000 година. Като се проклинах, задето снощи не бях го изключил, аз го затърсих пипнешком и натиснах бутона.

— Здрасти — каза Борис. — Къде се намираш?

— В леглото вкъщи, в Ню Йорк.

— Извинявай, мислех, че си в Европа. Там нощ ли е?

Погледнах часовника.

— Четири сутринта.

— Е, прощавай, ще ти се обадя по-късно.

— Не, не, кажи, какво има?

Борис ми се обаждаше от къщата си в Кап-д-Антиб в Южна Франция, където неотдавна, на връщане от Москва за Ню Йорк, го бях посетил. Тогава той вече окончателно бе скъсал отношенията си с Путин, бе се отказал от мястото си в Държавната дума и бе обявил, че няма да се върне в Русия. Конфликтът между него и президента заради контрола над телевизионния канал ОРТ1 беше в разгара си.

— Спомняш ли си Саша Литвиненко? — попита Борис.

Година преди това подполковникът от ФСБ2 Литвиненко се бе прославил в цяла Русия, като бе заявил на пресконференция, че ръководството му е възложило да убие Березовски. След това го бяха изхвърлили от органите и той бе прекарал близо година в Лефортово3. Аз се бях запознал с него скоро след освобождаването му в московския офис на Борис.

— Да, спомням си Литвиненко — казах. — Онзи твоят кагебист. Много мил човек за кагебист.

— Именно, сега е в Турция — каза Борис.

— И ме будиш, за да ми съобщиш това?

— Не ме разбра — каза Борис. — Избягал е.

— Как така е избягал, нали го пуснаха?

— Щели са пак да го затворят и затова е избягал, докато е бил под домашен арест.

— Браво на него, добре е сторил — казах. — По-добре в Турция, отколкото в Лефортово. Впрочем Лефортово е по-свестен затвор от турските. Надявам се, че не е зад решетките?

— Не, не е в затвора, отседнал е в хотел в Анталия с жена си и детето. Иска да се предаде в американското посолство. Ти си ни стар дисидент, пък си и американец. Сигурно знаеш как се прави това?

— Последно дисидентите бягаха чрез американските посолства преди петнайсет години — казах аз.

— Скоро пак ще започнат да бягат. Та какво би го посъветвал?

— Не знам, трябва да проуча нещата. Ще ти се обадя довечера по наше време.

Бях се запознал с Березовски пет години преди това. Тогава ръководех голям американски научен проект в Русия. Всеки път, когато пристигах в Москва, отивах да се видя с Борис в „клуба“ — приемната на неговата фирма „Логоваз“ на улица „Новокузнецкая“, където се събираше „цяла Москва“, а в бара предлагаха най-доброто в града червено вино. Говореше се, че го докарвал направо от лозето си най-близкият партньор на Борис — грузинецът Бадри Патаркацишвили.

Борис ми беше интересен не само като едно от главните действащи лица в грандиозната драма на руската политика от онези години. Към него ме привличаше общият ни произход. С него бяхме на една възраст и произлизахме от една и съща среда — московската научна интелигенция. Но преди четвърт век аз се бях увлякъл по политиката и след няколко години дисидентска дейност в кръга на А. Д. Сахаров заминах за Америка — както си мислех, страната на неограничените възможности, за да възобновя научните си занимания. Колкото до Борис, този способен математик остана в Русия и също постигна много в науката. Но избухна революцията от 1991 година и неограничените възможности се разкриха — кой би помислил! — в Русия. Борис приказно забогатя, като стана първият голям вносител на автомобили, а после „олигарх“ — изключително преуспял участник в скандалните приватизационни търгове от средата на 90-те години. Березовски изигра ключова роля в победата на Елцин над комунистите през 96-а година — той организира консорциума на олигарсите, които финансираха и ръководеха предизборната кампания.

Именно по онова време започна неговият конфликт със спецслужбите. В разгара на предизборната кампания началникът на охраната на Елцин генерал Коржаков и шефът на ФСБ Барсуков се опитаха да направят преврат — да придумат президента да отмени изборите, да разпусне Думата и да забрани компартията. Борис беше един от хората, които убедиха Елцин да продължи по пътя на демокрацията. Конфронтацията между олигарсите и генералите в Елциновото обкръжение завърши с поражение на последните и с оставката на Коржаков и Барсуков.

Но след като на власт дойде Путин, звездата на Борис Березовски помръкна на кремълския небосклон. Влиянието на спецслужбите в Кремъл рязко се засили. Започна се ограничаване на свободата на печата, преразпределение на силите в държавните структури — по „вертикалата“ на властта, възобнови се войната в Чечения. Борис, който беше член на Думата, неговият телевизионен канал и няколко вестника открито критикуваха политиката на новия президент. Преломен момент стана катастрофата с подводницата „Курск“. След като действията на Путин в дните на трагедията бяха подложени на остра критика от страна на ОРТ, президентът поиска Березовски да предаде контрола над канала в ръцете на Кремъл. Получил отказ, Путин даде команда на старите неприятели на Борис — спецслужбите — да го „газят“, без изобщо да се ограничават. В момента, когато неговото среднощно телефонно обаждане ме вдигна от леглото ми в Ню Йорк, Борис Березовски бе станал „първият политемигрант“ в постсъветска Русия.

Няколко часа след обаждането на Борис аз влизах в канцеларията на Белия дом във Вашингтон, където имах уговорена среща със стар познат — специалист по Русия, който работеше като един от съветниците на президента Клинтън в Съвета по национална сигурност.

— Вторият етаж, левият коридор — процеди тъмнокожият полицай, след като погледна бегло паспорта ми.

— Мога да ти отделя десет минути — каза приятелят ми, като стана от бюрото и приближи, за да се ръкуваме. — След две седмици са изборите и, нали разбираш, руските проблеми са последната ни грижа. Говори сега, каква е тази спешна работа, за която не можеше да кажеш нищо по телефона.

Разказах му за Литвиненко.

— Мисля да взема самолета за Турция и да го заведа в нашето посолство казах.

— Като длъжностно лице трябва да ти кажа, че американското правителство не се занимава с привличане на служители на руските спецслужби и поощряване на прибежчици — отговори той. — Като твой приятел ще ти кажа — не се набърквай в тази история. Това е работа за професионалисти, какъвто ти не си. Може да се окаже опасна. Знаеш ли какво е верига от непредвидени последствия? Ако се набъркаш в това, няма да контролираш ситуацията, едно ще повлече друго и не се знае докъде може да се стигне. Така че те съветвам — прибирай се вкъщи и забрави за тази история.

— Но какво ще стане с Литвиненко? — зададох тъпия въпрос, като си спомних развълнувания глас на Саша по телефона.

— Това не е твой проблем — отговори приятелят ми. — Той е голямо момче, знаел е какво рискува.

— Добре де, а ако той все пак отиде в нашето посолство, какво го очаква?

— Първо, няма да го пуснат вътре. Там мерките за сигурност са много сериозни, Анкара не е Копенхаген. Между другото, какви документи има?

— Не знам.

— Второ, ако все пак успее да влезе, с него ще разговарят консулски служители, чиято задача е — той се усмихна — никого да не пускат в Америка.

— Но той все пак не е обикновен кандидат за посещение — казах аз.

— Е, ако успее да докаже това, с него може да си поприказват… — той потърси подходящата дума — и други хора. По принцип може и да му окажат някаква подкрепа, но това ще зависи…

— От това, което той ще им предложи? — сетих се аз.

— Сече ти пипето.

— Нямам представа какво може да им предложи.

— Ето виждаш ли, нали ти казах, че не си професионалист — усмихна се моят познат. — По-добре забрави за всичко това.

— А ако заемем публична позиция? Ако организираме пресконференция?

— За турските медии ли? — усмихна се приятелят ми.

— Добре, всичко разбрах. Ще помисля. Ако все пак реша да отида там, искаше ми се някой тук да е в течение, за всеки случай. Нали все пак съм американски гражданин.

— Ние сме свободна страна, купуваш си билет — заминаваш — каза той. — Но имаш право — ако нещо се случи с теб, няма да е зле, ако в посолството знаят за теб. Имаш ли познати в Държавния департамент?

— Имам, N.

N. беше един от съветниците на Мадлийн Олбрайт за Русия.

— Познаваш N.? Прекрасно. Обади му се.

— Чао — казах. — Успех на изборите!

N. беше на някаква среща. Обади ми се едва привечер. Обясних му накратко ситуацията и го помолих за разрешение да му звънна в случай на непредвидено развитие на събитията в Турция.

— Разбира се, обади се, по всяко време — каза той и ми даде домашния си телефон.

Следващото ми посещение беше в телевизионната компания Си Би Ес в Ню Йорк, където имах друг близък познат — продуцента Хари, който навремето ми беше помогнал да направим предаване за туберкулозната колония в Томск.

— Прибежчик в Турция ли?! — Хари възбудено закръстосва стаята. — Ще изпратя камера пред посолството! Той ще ни даде ли интервю, преди да влезе там? Но трябва да бъде ексклузивно! О, това е супер! Ще издаде ли на нашите цялата руска мрежа?

— Чакай, чакай, Хари, не бързай толкова. Няма да издаде никаква мрежа, той не е шпионин, а милиционер. И не пращай камера. Просто исках да те предупредя за всеки случай. Знам ли какво може да се случи. Ако например руснаците го отвлекат или турците решат да го предадат, тогава пращай камера. А засега — нито дума на никого.

— Добре, добре, обещавам. А ти не би ли взел една портативна камера, за да го заснемеш, преди да отидете там — ексклузивно, о’кей? Не дай си Боже да го гръмнат там — каква история, а! Шегувам се, шегувам се.

— Да ти имам шегичките. Ще взема камерата, само ме научи как се борави с нея.

Следващата ми задача беше да обясня плановете си вкъщи. Жена ми Светлана не беше във възторг от идеята ми да замина за Турция и да водя руски подполковник в американското посолство.

— Полудял си — каза тя. — Турците ще те тикнат в затвора — как ще ти идвам на свиждане?

— Защо ще ме тикат в затвора?

— Ти дори не познаваш този човек. Може да е бандит или убиец, или пък тъкмо него да са пратили да убие Березовски. После ти ще излезеш виновен.

— Светлана, ти чувала ли си за презумпцията за невинност? Съмненията се тълкуват в полза на потърпевшия. Ами ако не е бандит или убиец? Та ако го върнат в Русия, там ще му откъснат главата!

— Нека Борис сам да си го прибира. Чете ли „Голямата подялба“? Там всичко е написано. Всички наоколо изпозастреляни, а олигархът — нищо общо.

— „Голямата подялба“ е творческа измислица, драматизация, та книгата да се продава по-добре. Между другото, Борис не ме е молил за нищо. Да замина за Турция е моя собствена идея.

— Но обясни ми все пак — какво те запали толкова?

— Честно казано, не знам, просто не мога да се удържа. Чувствам, че ако не отида, после ще съжалявам. Неизразходван авантюризъм.

— Тогава и аз ще дойда. Ако те застрелят, искам да присъствам. Пък и никога не съм ходила в Турция.

За непосветен човек отседналото в малък крайморски хотел семейство Литвиненко изглеждаше като всички курортисти, които са десетки хиляди в Анталия. Спортен тип глава на семейството, който прави сутрешен джогинг по крайбрежната улица, неговата миловидна съпруга, добила двуседмичен тен, и тяхното палаво шестгодишно дете — те не будеха никакви подозрения у местните жители, за които руският турист е източник на благополучие и основен двигател на местната икономика. Когато ние пристигнахме, те вече се чувстваха като местни хора, с удоволствие изпълняваха ролята на екскурзоводи и тълкуватели на местните нрави.

— Знаеш ли какво крещи той? — взе да обяснява Толик Литвиненко на Светлана, когато се разнесе обедният вопъл на моллата, разнасян от високоговорители на минарето. — Вика „Аллах акбар!“ — призив хората да се молят на турския бог.

И все пак след известно вглеждане се забелязваше, че психическите натоварвания от последните месеци се бяха отразили на бегълците. Това личеше по изпитателните погледи, които Саша впиваше във всеки нов човек, попаднал в полезрението му, по зачервените очи на Марина и по припряността на Толик, който постоянно се стремеше да привлече вниманието на възрастните.

— Как мислиш, ще ни вземат ли американците? — беше първият въпрос на Саша.

— Първо трябва да се доберем до тях — отвърнах. — Ями покажи документите.

Турция е една от малкото страни, където гражданите на повечето държави, включително Русия, могат да влязат без виза, по-точно, да получат виза при влизането си, като платят 30 долара. Марина и Толик бяха дошли в Турция с обикновен руски чуждестранен паспорт от Испания, където бяха ходили с туристическа група на курорт. Документът на Саша беше фалшив; истинският му паспорт бил иззет при обиска. Показа ми паспорт от една граничеща с Русия страна (по молба на Саша не я назовавам), с неговата снимка, но с друго име.

— Откъде го взе? — учудих се аз.

— Забрави ли къде работех? Колеги ми го направиха. Само приятели да имаш на този свят.

— Много солидно е изработен. А по какво личи, че това си ти?

— Ето — той ми показа вътрешен руски паспорт, шофьорска книжка и удостоверение на ветеран на ФСБ.

— Кажи ми, а твоите шефове в Москва вече разбрали ли са, че липсваш?

— Да, обаждах се там — вече цяла седмица са в паника и ме търсят.

— Обаждал си се оттук — значи знаят, че си в Турция.

— Обадих се с това — той ми показа фонокарта на английска телефонна компания. — Това минава през централния компютър, позвъняването не може да се проследи. Впрочем не съм сигурен.

— Не биваше да се обаждаш.

— Слушай, нали трябваше да съобщя на старите, че съм добре. Защото не бях казал на никого, че заминавам. И Марина се обади на майка си, каза, че са в Испания с Толик. По дяволите тези псета, погнали са ни, сякаш сме зайци!

Спогледахме се с Марина и Светлана. Това беше първото емоционално избухване през неколкочасовия разговор, но си личеше какви усилия полага Саша, за да запазва спокойствие.

— С една дума, трябва да изхождаме от обстоятелството, че те знаят, че си в чужбина. Кажи ми — ако, да речем, си обрал банка или си убил някого, колко бързо могат да те обявят за издирване? — попитах аз.

— Доста бързо, но те не биха дали на Интерпол явна лъжа. Първо трябва да изфабрикуват сериозно обвинение, като го направят конкретно за мен, та да изглежда правдоподобно.

— Значи имаме още няколко дена.

Заминахме за Анкара с кола под наем — не посмяхме да вземем самолета — там трябва да се представят паспорти, затова решихме, че ще е по-добре фалшивото име на Саша да не попада в компютъра на авиокомпанията. Беше безоблачна нощ, пълнолуние. Летяхме по пустото шосе през каменистата пустиня и Саша ми разказваше истории из живота на ченгетата, та да не заспя на волана.

В Анкара в хотел „Шератън“ ни чакаше Джо, дребничък мустакат нюйоркски адвокат, специалист по бежански права, когото бях придумал да прескочи за един ден до Анкара от Европа, където той имаше дела. След като изслуша Саша, Джо каза:

— Да молиш за политическо убежище в Щатите може само когато се намираш на територията на Щатите. Посолството не ни върши работа. Когато се намирате в чужбина, можете да поискате бежанска виза, ако смятате, че в родината ви преследват по религиозни, политически или етнически причини. При това съществува ежегодна квота за бежанци, която винаги е надвишена. Затова за влизане в САЩ трябва да се чака месеци, а понякога и години. А вие, както разбирам, нямате време.

— Правилно е разбрал — потвърди Саша, след като чу превода.

— Навремето съветските дисиденти, а и не само дисидентите, а просто невъзвращенците ги пускаха в Америка веднага — казах аз.

— Но това беше по времето на студената война — възрази Джо. — По принцип съществува такава форма на влизане — без да се чака ред, ние я наричаме „парол“, когато виза се дава поради „обществена значимост на случая“. За това е нужно решение от високите етажи на Държавния департамент или Белия дом. Ти имаш ли връзки там? — попита ме той.

— Имам връзки, но сега е предизборна кампания, не им е до нас.

— При всяко положение ви съветвам официално да поискате бежанска виза, та документите ви вече да бъдат в системата, после те да останат да чакат тук, а ти замини за Щатите и се опитай да им издействаш „парол“.

— Не искам да оставам в Турция — каза Марина.

— Да, от Турция депортират без проблеми — каза Джо. — Обикновено хората молят за политическо убежище от Турция, а не в Турция.

— Кажи му, че до депортиране няма да се стигне. Щом нашите научат, че съм тук, ще дойдат на крака и ще ни видят сметката направо в някой бар — каза Саша.

— Джо, но нали Саша е все пак офицер от Държавна сигурност, а не някакъв си евреин репатриант. Наистина ще го пречукат.

— По този повод мога да ви съобщя под секрет — каза Джо, — че в ЦРУ винаги имат резерв от чисти бланки на зелени карти — тоест разрешения за постоянно жителство. Трябва само да се попълни името. Ако човекът им трябва, след няколко часа той се озовава във Вашингтон, заобикаляйки всички имиграционни процедури. Но това е сделка. Вие им давате стока, те на вас — убежище. Трябва да решиш: дали си жертва на тирания, или търговец на тайни. Трудно е да се съвместят двете неща.

— Саша, имаш ли тайни за Продан?

— Единствената тайна, която знам, е кой колко взема в Кантората и по каква тарифа. Какви тайни мога да знам, помисли само! Мога да дам още една пресконференция. За това, как ФСБ вдигна във въздуха жилищни блокове, за да стовари това върху чеченците. Или да им разкажа кой уби Листев, ако това ги интересува.

— А кой е този Листев? — попита Джо.

— Един застрелян руснак, но това няма отношение към проблема — казах аз.

— А да имате случайно застрелян американец?

— Имам американец, Пол Тейтъм, спомняш ли си? Знам кой го премахна.

— Кой е той? — попита Джо.

— Собственикът на хотел „Радисън“ в Москва — разстреляха го неизвестни лица в центъра на града — обясних му аз.

— Това вече е по-добре. Този клетник Пол може ли да е имал отношение към разузнаването, към ЦРУ?

— Едва ли — каза Саша. — Това беше бандитска разправа. Поръчка, Но нашите момчета, са участвали в това.

— Не става за пред ЦРУ — каза Джо. — Но за тази история може да се организира материал във вестник, за да се получи по-лесно „парол“. Че нали, в Турция има един човек, който знае кой е убил американски гражданин. В крайна сметка основният ви проблем е липсата на време. Ако той беше вече в Щатите, с такъв материал можех да му издействам убежище най-много за три седмици. Ако беше в Москва, за около два месеца можех да организирам „парол“ и бежанска виза без ред.

— Ами ако просто се качи на самолета, пристигне в Ню Йорк и се предаде на полицията?

— За да го допуснат в самолета, му трябва американска виза. Ако пък проникне в Щатите без виза, например с плуване, това е нелегално преминаване на границата и ще го вкарат в затвора, докато се гледа делото му.

— Ясно — казах. — Значи планът е следният. Отиваме в посолството, подаваме молба и се опитваме да организираме медийна изява. После ще действаме за „парол“. Всички ли са съгласни?… Мълчанието е знак за съгласие. Джо, благодаря за консултацията, ще се видим в Ню Йорк.

Сутринта на следващия ден Светлана тръгна на разузнаване. Върна се и каза:

— Чакат ви в консулството точно в един следобед. Обясних им всичко и те някак твърде бързо ме разбраха. Имах усещането, че знаеха за вас. С една дума, ще влезете без ред в отдела за обслужване на американски граждани.

Преди да тръгне за посолството, Саша разказа пред камерата историята на живота си, обясни причините, поради които ще търси убежище в САЩ, както и че знае кой е убил американеца Пол Тейтъм. Връчихме лентата на Светлана и тя тръгна за летището със заръката тази лента да се предаде в редакцията на Си Би Ес в Ню Йорк. След като я изпратихме, Саша, Марина, Толик и аз тръгнахме за посолството.

Минахме покрай дългата опашка от турци, застанали покрай оградата под надзора на две полицейски коли, и спряхме пред стъклената будка. Аз извадих американския си паспорт. Наистина ни очакваха. Учтив младеж по риза и с вратовръзка каза нещо на морския пехотинец и той, след като ни взе мобилните телефони и моя паспорт, ни даде посетителски пропуски на железни верижки.

— Аз съм консул… — представи се по име младежът. — Добре дошли в посолството на Съединените американски щати. Поканени сте на интервю. Ако обичате, господин Литвиненко, може ли да взема документите ви?

Преведоха ни през празния двор, нашият придружител набра комбинация на цифровата брава, желязната врата се отвори и друг морски пехотинец ни заведе в странна стая без прозорци, с тапицерия за звукоизолация. Насред стаята имаше маса със столове, а под тавана бръмчеше вентилатор. Отгоре в нас се взираше око на видеокамера.

Спогледахме се със Саша. Очевидно това беше въпросният звуконепроницаем бокс, недостъпен за подслушване, за който бях чел в шпионските романи.

Щом се настанихме около масата, вратата се отвори и влезе още един американец с очила, наглед на около четирийсет години.

— Това е Марк, мой колега, втори секретар от политическия отдел — каза консулът.

Всичко беше, както ми го беше обяснил моят вашингтонски приятел: хората от консулството и „другите хора“.

— Слушам ви, господин Литвиненко — каза консулът. — С какво можем да ви помогнем?

По-нататък всичко стана точно по сценария на адвоката. Саша повтори историята си и помоли да предоставят на него и семейството му убежище в САЩ, а консулът произнесе приблизително онова, което ни беше казал Джо: разбираме вашата ситуация и много ви съчувстваме, но в посолствата не се дава убежище. Колкото до бежанска виза, нейното издаване отнема време, ако обичате, попълнете анкетата, ние, естествено, ще се постараем да ускорим процеса, но решенията се вземат във Вашингтон, оставете ни телефон, чрез който можем да се свържем с вас.

Казах, че ще се опитам да получа за тях „парол“ във Вашингтон, където имам връзки.

— Това е разумно — съгласи се консулът.

Въпреки вентилатора в бокса беше горещо, ожадняхме. Толик беше притихнал, явно чувстваше, че става нещо много важно. По бузите на Марина се стичаха едри сълзи.

— Предвид специфичната ситуация, в която се намира господин Литвиненко казах аз, — имам основания да се опасявам за сигурността на семейството. Не е ли възможно, докато се решава техният проблем, те да бъдат настанени на някое безопасно място, например където живеят служителите на посолството?

— За съжаление нямаме тази възможност.

— В кой хотел сте отседнали? — изведнъж се включи в разговора Марк, който до този момент беше мълчал.

— В „Шератън“.

— На чие име е резервирана стаята?

— На името на жена ми — казах аз. — Тя има друго фамилно име.

— Знаем — каза Марк, — тя дойде при нас сутринта. Мисля, че надценявате опасността. „Шератън“ е американски обект. Освен това ние сме в мюсюлманска страна: тук има опасност от терористични актове, тъй че вероятно в „Шератън“ гледат сериозно на мерките за сигурност. Бих искал да разменя няколко думи насаме с господин Литвиненко. — И като изпревари въпроса ми, добави на руски: Няма да ни е нужен превод.

Саша кимна и ние излязохме от бокса. После консулът ни откара до охранявания портал, върна ни документите и като ни пожела успех, се сбогува с нас…

След няколко минути се появи Саша. Общо взето, се държеше, макар че беше блед.

— Е, какво? — попитах го, когато се качихме в таксито.

— Нищо. Това момче е напълно в течение. Попита ме познавам ли този, онзи. Не познавам лично повечето от хората, за които ме питаше, макар да съм чувал за тях. Попита ме разполагам ли с нещо, което би могло да ги заинтересува. Казах не. Попита ме дали смятам да кротувам, или ще се изказвам публично. Казах, че няма да мълча, че искам да напиша книга за взривовете. Той каза: „Желая ви успех, това не е по нашата част.“ Това беше.

Вечерята ни онази вечер представляваше тъжна гледка. Толик беше капризен, Саша мълчеше и обмисляше нещо, Марина и аз поддържахме разговора на най-общи теми. На другата сутрин трябваше да се разделим.

Изведнъж Саша каза:

— Вече ни следят. Виждаш ли онзи мъж с вестника на бара? Той седеше в хола на нашия етаж, а после слезе тук. Сега ще проверим.

Той стана от масата и тръгна към тоалетната. Мъжът се обърна така, че да вижда вратата на тоалетната. Саша излезе и тръгна към фоайето. Мъжът отново се премести, за да го държи под око.

— С такова външно наблюдение отдавна щяха да ме изгонят от работа — каза Саша и ми подаде вестника, който бе купил от павилиона, за да изглежда разходката му естествена. — Ето, почети.

Хвърлих бегъл поглед на първата страница. Това беше местен вестник на английски език — „Търкиш таймс“. Заглавие, разпростряно на половината страница, гласеше: „Хайка за руснаци“. Статията съобщаваше, че в Турция се намират двеста хиляди руснаци с просрочени визи, свързани с проституцията и прехвърлянето на нелегални емигранти към Западна Европа, властите ги ловели и ги депортирали в Русия. „Ама че късмет — казах си. — Добре, че Саша не може да чете на английски.“

— Как мислиш, сам ли е? — попитах го.

— Сам е, иначе нямаше да ме последва от етажа до бара. Нощем не е и нужен втори човек — къде ще се денем от хотела. Сигурно са ни засекли около посолството. Ако наблюдават посолствата, определено са ни засекли там. Трябва да се махаме оттук.

Спогледахме се и казахме едновременно: „Добре, че не върнахме колата.“

— Марина, вземи от Алик ключа за неговата стая, но незабелязано — каза той. Тръгни нагоре, уж ще си лягате с Толик, събери багажа, премести всичко в стаята на Алик на осмия етаж и го чакай там.

Той разчиташе на обстоятелството, че наблюдателят беше сам — не би изпуснал лично него, а движенията на Марина щяха да останат незабелязани.

Марина се прозя и каза: „Е, ще ви кажем лека нощ…“, после повлече към асансьора сънения Толик. След петнайсетина минути се качихме и ние със Саша. Човекът в бара остана на мястото си.

— Вземай Марина и тръгвай към гаража — изкомандва Саша. — Щом бъдете готови, звънни ми по мобилния.

Саша слезе на седмия етаж и тръгна към стаята си. Аз слязох на осмия, тихо се върнах по стълбището и предпазливо надникнах в хола на седмия етаж. Мъжът от бара вече беше там и четеше вестник. Качих се в нашата стая. Марина четеше, Толик спеше облечен на моето легло.

Бяха ни необходими две слизания с асансьора и четвърт час, докато пренесем всичкия багаж и спящия Толик в колата. Когато всичко беше готово, звъннах на Саша. След три минути нашата кола изскочи от подземния гараж на хотел „Шератън“ и пое в посока, неизвестна и на нас самите, тъй като нямахме карта на града. Погледнах си часовника. Беше един и половина през нощта.

— Как мислиш, избягахме ли им? — попитах Саша.

— Знам ли! Ако е бил сам, избягали сме им, но в града е невъзможно да се каже. Когато излезем на шосето, тогава ще се разбере.

— Стига да знаех накъде да карам — казах аз.

На едно кръстовище имаше група жълти таксита. Шофьорите, скупчени около първата кола, разпалено обсъждаха нещо. Спрях до тях.

— Как да стигнем до Истанбул? — попитах на английски. — Стамбул, Стамбул!

Последва дълго обяснение на турски. С жестове обясних на таксиметровия шофьор, че ще го последвам — ако ни изведе до шосето за Истанбул. След половин час се разплатихме с шофьора и поехме по верния курс.

— Спри за малко — помоли ме Саша след един остър завой на шосето. — Постой така десетина минути. Така… Май няма никого, да продължаваме.

По-голямата част от пътя пътувахме мълчаливо. Вместо жизнерадостното настроение от предишното ни нощно пътуване сега ни бе обзело униние.

— Няма да се дам жив — изведнъж каза Саша. — Ако се стигне до репатриране, ще се самоубия.

Погледнах в огледалото. Марина и Толик спяха.

— Саня, не се напрягай — посъветвах го, като си припомних една книжка по популярна психология. — Старай се да мислиш позитивно. Защото после, когато всичко се оправи, ще излезе, че напразно си се тревожил.

— Ти имаш ли план за действие?

— Да стигнем до Истанбул, да се настаним в хотел и да се наспим. А после да помислим.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, не искам. Ако ни спрат, в шофьорската ти книжка фигурира едно име, а в паспорта ти — друго. Веднага ще ни арестуват.

На разсъмване падна гъста мъгла. Според километража излизаше, че би трябвало вече да влизаме в Истанбул, но пред нас имаше само гъста млечна стена. Дали този турчин, таксиметровият шофьор, не си бе направил с нас лоша шега? Ами ако ни е запратил в обратната посока? Пък и бензинът беше на привършване. Карах колата и си мислех, че моят вашингтонски приятел беше прав — към неизвестността ме е повлякъл мъгливият поток, наречен „непредвидено развитие на събитията“, и кой знае къде ли ще се озовем след един час, когато бензинът ни свърши и ние спрем край пустото шосе, а после дойде полицията и провери документите ни.

За пръв път през тези пет дена след среднощното обаждане на Борис имах време да помисля над въпроса на жена ми, на който не бях обърнал внимание в Ню Йорк: какво ме запали толкова, та хукнах за Турция? Не беше просто жаждата за приключения. По-скоро носталгията по миналото, възможността да се върна 25 години назад, когато при други обстоятелства самият аз изпитах онова, което вероятно сега изпитваше Саша — опияняващата смесица от вътрешна свобода и безгранична уязвимост на човек, предизвикал репресивната система, и въпреки това непремазан, жив и може би дори изиграл чудовището! Това чувство за победа над собствения ми страх, забравено през годините на американското благополучие, бе дремало в дълбините на съзнанието ми четвърт век — от времената, когато в мрачната Москва на 70-те години бях разпространявал книгите на Солженицин и бях предавал на западни кореспонденти сведения за политически затворници. Борис беше прав — скоро дисидентите отново ще се втурнат към американското посолство, а млади безумци — да препечатват самиздат. Чудовището КГБ не е загинало и отново набира сили, след като се е насмукало с кръв в двете чеченски войни. Как можех да изпусна шанса още веднъж да премеря сили с него?

Изведнъж от мъглата изплува зелен транспарант „Аерогара «Кемал Ататюрк» Истанбул“, а след още двеста метра се показа дългоочакваната бензиностанция.

Следвайки вече проверената система, ние наехме таксиметров шофьор, който ни изведе до истанбулския хотел „Хилтън“. Наехме апартамент с две спални, с последни сили се добрахме до леглата и се тръшнахме да спим, като окачихме на вратата табелка „Молим, не ни безпокойте“.

Към пет часа вечерта, след като се наспахме и вкусихме прелестите на турската баня в спортния клуб на хотел „Хилтън“, се събрахме на съвещание. Вече се бях обадил в Държавния департамент и бях чул в отговор: „Господин N. е в командировка, ще бъде тук утре, какво да му предам?“ Бях се обадил и на Березовски — от фоайето, та Саша и Марина да не чуят разговора ни.

— Мислиш ли, че твоят познат ще ти помогне за получаване на „парол“? — попита Борис.

— Честно казано, съмнявам се — отговорих аз. — N. е формалист и няма да действа в разрез с правилата, макар да изпитва симпатия към мен. Ако нещо се случи с мен, разбира се, ще помогне, защото аз съм гражданин на САЩ. Колкото до Саша, необходимо е ясно да се документира „обществената значимост“ на влизането му в Щатите и аз виждам само една възможност — той казва, че знае кои са убийците на Тейтъм. Но бюрокрацията работи бавно, това ще се проточи със седмици. Можем да опитаме да организираме за Саша интервю в „Ню Йорк Таймс“, това определено ще облекчи получаването на „парол“. Но ако дадем гласност, Русия незабавно ще поиска репатрирането му и тогава ще си имаме неприятности с турците. Още повече че Саша нарушава турския закон — тук е с фалшив паспорт. Между другото, не ми е ясно в какъв паспорт американците биха му поставили визата — дори да получим „парол“. Във фалшивия ли? Името в него е друго.

— А ти смяташ ли, че в Анкара наистина са ви следили?

— Мисля, че да.

— Тогава те могат да поискат репатриране всеки момент.

— Няма да ни намерят, ако кротуваме. Проблемът е, че аз не мога да остана тук дълго, а и нервите на Саша са на скъсване.

— Защо не наемете яхта и не поплавате в неутрални води?

— Ами после? Вечно ли ще плава — като „Летящия холандец“? В големия град поне може да се смеси с тълпата, а на яхтата не може да се скрие. Рано или късно ще трябва да слезе на някой бряг и да представи документите си.

— Какво да правим тогава?

— Имам един план — казах, — но засега няма да го споделя с теб, знам ли кой може да ни подслушва.

Планът ми беше прост. Щом за искане на убежище в САЩ е необходимо да се озовеш на американска територия, трябва да си вземеш билет до коя да е страна, в която пускат без виза, с прехвърляне в американско летище, и да помолиш за убежище при прехвърлянето. Влязох в Интернет. Разбрах, че Барбадос и Доминиканската република не искат визи от руснаци. „Ура — казах, — утре летим за Маями.“ Да, обаче не. Позвъняването в авиокомпанията „Делта“ ми донесе разочарование. Дори за прехвърляне в САЩ се иска транзитна виза. Без нея няма да ни качат в самолета.

Но ние вече бяхме видели светлина в края на тунела. Отново влязох в Интернет и започнах да проучвам разписанието на сутрешните самолети за Западна Европа. Определено знаех, че в Европа транзитът вътре в летището се допуска без виза. След известно време казах:

— Приятели мои, закъде искате да летим? За франция, за Германия или за Англия?

— Все ми е тая — каза Саша, — само по-бързо да се махаме оттук.

— И на мен ми е все тая — каза Толик.

— Аз искам за Франция — каза Марина.

— Аз пък мисля, че все пак най-добре ще е за Англия. Там поне ще мога лесно да обясня кои сте.

На другата сутрин една странна компания застана пред гишето за регистриране на пътници по турските авиолинии: брадат американец, говорещ руски, без багаж, но с паспорт, изпъстрен с десетки печати от всевъзможни страни, красива рускиня с изнервено дете и пет куфара и мъж с вид на спортист и гражданство от незначителна малка държава — с тъмни очила въпреки мрачното време, професионално оглеждащ тълпата на летището. „Интересно какво ли си помисли — мярна се в главата ми, когато улових погледа на турския полицай, спрял се върху нашата група. — Сигурно реши, че Саша ми е телохранител.“

Регистрирахме се за самолета, излитащ за Лондон, с прехвърляне на летище „Хийтроу“ за Москва. Регистрирането премина гладко, но на паспортния контрол граничарят се заинтересува от паспорта на Саша. Стояхме на различни опашки и ние тримата трябваше да чакаме от вътрешната страна, докато той въртеше в ръцете си документа на Саша, разглеждаше го от всички страни, пъхаше го под ултравиолетовата светлина, което се проточи около три минути. Най-сетне му удари печата и махна с ръка: „Минавайте!“ Размина ни се, помислих си аз.

До излитането оставаха пет минути. Тичахме с всички сили през полупразните салони на летището.

— Край ли вече? Край ли? — питаше сияещата Марина. И тогава ги видях. Двама турци с доста специфичен вид ни следваха, изоставайки само с няколко метра. Беше невъзможно да греша — те бяха единствените, които се движеха със същата скорост като нас, сякаш всички заедно бяхме от един отбор.

— Виждаш ли? — попитах. Саша кимна:

— Лепнаха ни се при паспортния контрол.

— Заради твоя паспорт — казах.

— Да, но нали никой не го е видял.

— Освен американците.

— Глупости — каза Саша.

Дотичахме до вратата за извеждане на пътниците. Качването приключваше, ние бяхме последни. Нашите придружители седнаха във фотьойлите насред празния вестибюл и се втренчиха в нас, без изобщо да се притесняват. Младо момиче в униформа на турската авиокомпания взе билетите и паспортите ни.

— При вас всичко е наред — каза тя на мен, — обаче вие нямате британска виза — и погледна въпросително Саша и Марина.

— Те имат пряка връзка за Москва — обясних й аз. — Нали виждате билетите.

— А къде са билетите Лондон-Москва? — попита тя.

— Ще ги вземем от Лондон.

— Странно — каза момичето. — Защо летите през Лондон, след като има директен полет Истанбул-Москва?

— Винаги летим през Лондон, там пазаруваме в безмитните магазини, имат чудесни стоки — сети се да каже Саша.

— Не мога да ги допусна в самолета. Нужно ми е разрешение от началството каза момичето и произнесе няколко думи на турски по своята радиостанция. Колежката ми ще занесе документите им в офиса, за да ги види началникът. Не се тревожете, ще задържим полета.

Саша беше смъртно пребледнял. Единият от „придружителите“ ни последва туркинята. Вторият продължаваше да ни наблюдава невъзмутимо. Хванах Толик за ръка и отидохме да му купим бонбони от близкото павилионче. Минаха десетина минути. В края на коридора се появиха двете фигури: момичето и нашият човек.

— Всичко е наред — каза тя и връчи документите на Саша. — Приятно пътуване!

Втурнахме се в „ръкава“, водещ към самолета. Преди излитането успях да звънна на бившата си съпруга в Лондон и да я помоля спешно да намери адвоката Джордж Мензис. Синовете ни са съученици.

— Ще бъда в Лондон след три часа — казах й. — С мен лети човек, който се нуждае от юрист.

— Ти разбра ли какво стана? — попита Саша.

— Да, турците ни придружиха до самолета, за да ни осигурят качването.

— И в техния компютър е фигурирало моето фалшиво име. Което може да са получили само от американското посолство. Какво значи това?

— Това значи, че американците са съобщили за нас на турците, а турците са решили, че ще е по-добре да се махнем от Турция — казах. — Няма човек, няма проблем.

— Това значи: добре, че си плюхме на петите — каза Саша. — Турците можеха да решат друго и сега щях да летя за Москва.

Същата вечер, след многочасови разпити пред британските власти, ние ядяхме сандвичи на летище „Хийтроу“. Изведнъж в джоба ми звънна телефонът.

— Господин Голдфарб ли е? Обаждаме ви се от Държавния департамент във Вашингтон. С вас ще говори господин N.

— Алекс? — чух гласа на господин N. — Вчера си ме търсил. Къде си?

— В Лондон. Моят познат току-що поиска убежище от англичаните.

— От англичаните? Е, прекрасно — те да се оправят. А тука ми казват, че са те изгубили. Че си изчезнал от хотела в неизвестно направление. Значи всичко мина добре? Е, желая ви успех.

— Саша, знаеш ли кой ни е следил в хотела в Анкара? — попитах го. Американците. Изгубили са ни.

— Блейки! — каза той. — От нашите нямаше да се измъкна.

Мина година и половина и ето че на екрана на моя компютър се появи съобщение за електронна поща от Лондон:

„Алик, прочети!“ Бе пристигнал ръкописът на книгата на Саша. Отворих файла… и не можах да се откъсна чак до сутринта. И изведнъж разбрах какъв е бил висшият смисъл на пътуването ми до Турция и на всички непредвидени последствия от него.

Има книги, които, без да са голяма литература, оставят следа, не по-малко дълбока от икономически сътресения или обрати в голямата политика. Такива книги преобръщат общественото съзнание. Тези книги-свидетелства просто и достъпно обясняват на хората какво всъщност се е случило с тях. И очите на хората се отварят. И се променя ходът на събитията. И се създава историческа памет. Такива книги са „Пътешествие от Петербург до Москва“, „Дневникът на Ана Франк“ и „Архипелагът ГУЛаг“. Такава книга е и „ЛПГ — Лубянската престъпна групировка“ на Литвиненко. Ако тази книга стигне до руския читател днес, тя ще промени хода на събитията в страната. Ако ли не стигне… поне потомците ни ще научат как е станало така, че сумракът, който ние наивно бяхме взели за развиделяване, всъщност се бе оказал начало на дълга студена нощ.

Ню Йорк, юни 2002 г.