Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

Хохолков и неговият екип

През лятото на 1996 година, скоро след като се върнах от Чечения, ме извика моят началник генерал Волох, който оглавяваше Оперативното управление на Антитерористичния център при ФСБ. „Знаеш ли, че назначават Хохолков за началник на УРПО? Това е страшен човек. Не можеш да си представиш с какви възможности разполага човек на тази длъжност. Почти никой не го контролира. Разбираш какви ще ги върши Хохолков на такъв пост. Трябва да направим всичко възможно, за да предотвратим това.“

Защо Волох беше намразил този човек? Докато беше в Чечения, Хохолков ръководеше групата за ликвидиране на Дудаев. За оперативни разходи на групата беше предоставена огромна сума по член 9. И около един милион долара бяха откраднати. Хохолков тогава беше началник на ОУ на АТЦ21. А Волох — началник на управлението и само той можеше да оправдае такава голяма сума. Волох настоял Хохолков да се отчете с документи. А Хохолков не можал да го направи. Беше вече недосегаем: имаше в актива си такъв успех — ликвидирането на Дудаев. Волох отказал да оправдае парите, оправдало ги ръководството на ФСБ. Ето затова Волох имаше зъб на Хохолков. В края на краищата Хохолков се отърва от Волох — махнаха го от централния апарат и го пратиха някъде в Европа като представител на ФСБ.

— А ти отдавна ли познаваше Хохолков?

— Хохолков попадна за пръв път в полезрението ми през 1993 година, когато в качеството си на начинаещ оперативен работник участвах в разобличаването на група офицери, обвинени в корупция. Тогава бях майор, служех в УБКК Управлението по борба с контрабандата и корупцията. Заместник-началник на управлението беше полковник Костюков, а мой непосредствен началник подполковник Ваганов. Веднъж ми наредиха да се явя в приемната — щял да дойде жалбоподател. Така се запознах с Георгий Гурамович Окроашвили. Той се занимаваше с нефт, тоест, естествено, не беше сиромах. Георгий ми разказа, че когато вкарвал своето БМВ–850 в гаража, дотичали някакви хора с оръжие и се опитали да го отвлекат. Той дал газ, избил вратата на гаража и избягал. Получих задача от Ваганов да охранявам този Окроашвили.

Докато го охранявахме, двамата се сприятелихме. Георгий започна да ми се доверява, понякога споделяше свои делови проблеми. И веднъж спомена, че бил обект на оперативната разработка „Планинец“.

Учудих се: „Как така обект?“

Той казва: „Ами това дело е заведено още по времето на КГБ.“

И спокойно ми разказа как агентурата го разработвала, къде се намирала техниката, какви мероприятия провеждали. Знаеше всичко по своя случай.

Но това малко го вълнуваше. Той се занимаваше с крупни машинации с нефт и ми каза, че делял с ръководството на МБ22. Предавал парите на моите началници Костюков и Ваганов.

Бях шокиран! Отидох в службата, написах искане и проверих Георгий по оперативните данни. Наистина, беше обект на разработката „Планинец“. Обектът знае, че е обект! Самият този факт представляваше извънредно произшествие. Срещнах се с него още веднъж и той подробно ми обрисува схемата — откъде се вземат парите и как моето началство си ги поделя с него.

Докладвах на генерал Трофимов: „Анатолий Василиевич, според мен в управлението ни действа група, прикриваща афери с нефт. А мен ме използват, без да ми казват нищо.“

— Защо отиде именно при него?

— Първо, той ръководеше УБКК, тоест беше пряк началник на Костюков и Анисимов, както и мой. Второ, в цялата ФСБ Трофимов беше може би единственият човек, при когото можех да отида без опасения, че ще се натъкна на един от участниците в това прикритие — нали Окроашвили беше казал, че парите отивали някъде нагоре. Обикновените оперативни работници уважаваха Трофимов като честен и неподкупен човек и професионалист от най-висока класа. Трофимов беше легендарна личност. Още от времето на КГБ той беше водил най-нашумелите случаи на икономически престъпления — като Елисеевския гастроном, делото за хайвера и други. Трябва да кажа, че по време на моя конфликт с ФСБ и дори след пресконференцията той беше единственият от висшите ръководители, който не ме предаде и не се страхуваше да общува с мен.

— А къде е той сега?

— Като стана директор на ФСБ, Путин го изгони, при което обясни, че е „дошъл екип, в който Трофимов не се вписва“.

След като му докладвах какво съм научил от Окроашвили, той каза: „Но това все още е голословно обвинение. Делото «Планинец» е много сериозно. Ти можеш ли да докажеш, че Костюков е свързан с обекта?“

Срещам се с Окроашвили. Той казва: „Искам да ти плащам, задето ме охраняваш.“ Отказах. „Ами правилно — отвръща. — Твоето началство точно така ми каза: да не давам на тебе, те ще ти дадат. Днес предавам парите на Костюков — и ти имаш дял в тях.“ Докладвах за това на Трофимов (разговорът ни бе записан на диктофон), а той каза: „Е, това вече е интересно. Вземи група за външно наблюдение, отивай и документирай.“

Взех бригада и направихме подробни снимки. В петнайсет нула-нула Костюков и Окроашвили се срещнаха при „Глобус“ на Арбат. Среща на обект с един от ръководителите на управлението! Само това беше достатъчно, за да се започне служебно разследване. Обектът предаде парите. Естествено, не задържахме Костюков.

Трофимов се обади в отдела за външно наблюдение и им каза: „Няма да печатате материалите, напишете ги на ръка и ми ги предайте лично в плик.“ Така придаде на делото повишена секретност, защото не се знаеше с кого е свързан Костюков във ФСБ. Беше организирано наблюдение над заподозрените. И тогава за пръв път чух името Хохолков. Цялата тази компания — Костюков, Ваганов, Хохолков и още няколко офицери — всички те бяха дошли от Узбекския КГБ. Бяха ги прехвърлили в Москва, когато се разпадна СССР. И ето нещо интересно: всичките тичаха при Хохолков да се съветват, макар че той беше с най-ниската длъжност сред тях — с четири стъпала по-долу от Костюков. Явно обаче го имаха за по-старши.

— И как свърши всичко?

— Във връзка с резултатите от тази разработка Костюков беше уволнен. Трофимов успя да го направи. При което каза: „Какъв мерзавец. Аз съм служил с баща му. И не знаех, че синът му е такова говедо.“ Трофимов лично му помогнал да се прехвърли от Узбекистан в Москва. Преместиха Ваганов в Службата за сигурност при президента, при Коржаков. Но Хохолков остана на длъжността си. Срещу него лично нямаше никакви доказателства.

Като възстановявах в паметта си онзи период, си спомних още един странен епизод, свързан с Ваганов. Нашата група излизаше за задържане на един от престъпните босове на Узбекистан — човек с прякор Салим. Бяхме получили оперативна информация, че Салим ще лети за Москва. Тръгвахме за летището. Ваганов ни пита:

„Закъде сте тръгнали?“

„Да задържим Салим.“

„Кого? Кого?“

И хукна към кабинета си да се обажда на някого.

Самолетът кацна. Всички слизат, а Салим го няма. Претърсихме самолета няма го. Явно Ваганов беше успял да предупреди някого. После се разбра, че върнали самолета обратно вече във въздуха. Кацнали, Салим слязъл и самолетът продължил пътя си.

И аз си помислих, че групата на „узбеките“ във ФСБ вероятно има много по-дълбоки връзки с криминалния свят от баналното „покриване“ на нефтения бизнес на Окроашвили.

Компроматът в ГУОП

— От това, което ми разказа, едва ли биха могли да се предявят някакви сериозни обвинения на Хохолков.

— Така е и затова, когато Волох ми постави задача да събера информация за Хохолков, аз отидох да се посъветвам с Платонов, моя бивш началник-отдел.

— Чакай, нали го бяха изгонили заради конфликт с Волох. Дори бяха те накарали да напишеш рапорт срещу него.

— Така е, но ние с него се разбрахме и си останахме в добри отношения. Та значи Платонов ми разказа следната история. В ГУОП имало сериозни материали за него. Съществувал видеозапис от оперативно наблюдение, на който Хохолков бил заснет на сбирка на престъпни босове, докато си поделяли руския пазар на наркотици. Платонов имал източник в ръководството на Московското РУОП и гарантираше за достоверността на тази информация.

Потокът афганистански наркотици към Русия, а през нея и към пазарите на Северна и Западна Европа, се контролира от няколко конкуриращи се престъпни групировки от бившите средноазиатски републики. Към средата на 90-те години водеща роля сред тях си бе спечелила узбекската групировка — узбеките получаваха стоката от лидера на Северните провинции на Афганистан Абдул-Рашид Дустум, афганистански генерал от узбекски произход, контролиращ територията, на която се отглеждаха 80% от наркосъдържащите растения в Северен Афганистан.

— Дето заедно с американците воюва срещу талибаните?

— Да, сега той е един от лидерите на Северния алианс, но преди терористичните актове от 11 септември не беше смятан за съюзник на Америка, а за гангстер и бос на наркомафията. И беше в прекрасни отношения с узбекските власти, имаше къща в Ташкент, от която ръководеше своя наркобизнес.

Основен партньор на Дустум беше големият узбекски престъпен бос по прякор Гафур. А главен съперник — казахският бос по прякор Алмаз, който контролираше и таджикската групировка (впоследствие беше убит в Испания).

Между тези групировки постоянно имаше търкания и от време на време босовете се събираха на разговори, та по възможност да се разберат и да избегнат война. И на една от тези сбирки „попаднал под техниката“ Хохолков. А техниката била поставена от агент на московското РУОП.

Платонов ми разказа, че на тази сбирка узбеките заявили на таджиките, че те трябва да им плащат процент от продажбите и данък за преминаването на стоката през Русия. Алмаз се възмутил — това било прекалено много и не се знаело точно за какво ще плащат. А Гафур му отговорил, че нали, ние държим в Русия общия „чадър“ за всички ни и ако Алмаз не е съгласен, може да си има проблеми, защото узбеките държат под контрол всичко в Русия. Скарали се, Алмаз попитал Гафур: „Откъде ще ни се изсипят проблемите, да не би от вас?“

И тогава напред излязъл Хохолков и казал: „Проблемите ви ще дойдат от мен.“ Та именно този запис, според Платонов, лежал в сейфа на ръководството на МВД.

„Коля, кого правиш генерал?“

Между другото аз бях научил, че Хохолков има ресторант на Кутузовския проспект, вила за стотици хиляди долари и много други неща. И точно по това време се случи и историята със загубата на Хохолков в казиното.

— Това беше скандална история. Имаше депутатско питане в Думата. И какво се разбра?

— По закон правоохранителните органи имат право да създават предприятия с оперативни цели. Дето има една приказка, ако искаш да хванеш гълъб, трябва да наръсиш зърно. А ако искаш да хванеш бандит, трябва да наръсиш пари. Съществуват специални фирми, които служат за примамка за престъпниците. Една от тези фирми беше казиното в хотел „Ленинградская“ — там следяха кой с кого идва, кой с какви пари разполага и т.н. Та именно в това казино е бил забелязан Хохолков, който за една нощ загубил на комар сто и двайсет хиляди долара.

Депутатът от Думата и журналист Юрий Шчекочихин, щом чул за това, отправи депутатско питане — вярно ли е, че полковник от ФСБ е загубил такава сума? Е, какво да отговори ФСБ? Няма как да каже, че не е вярно, след като има видеозапис. Мислили, мислили и съчинили версията, че полковникът не е играл, а е провеждал оперативно мероприятие: осъществявал контакт с „обект“, някакъв чуждестранен бизнесмен. И профукал тези пари, за да покаже колко е богат!

Всички оперативни работници щяха да се спукат от смях: че кой ще даде сто и двайсет хиляди долара за такава работа! И изобщо полковник, официално лице да работи по легенда като бизнесмен? Много ги бива да измислят, щом поискат. За друго не ги бива, но на лъжите са майстори!

Занесох цялата събрана информация на Волох. Разказът на Платонов за видеокасетата в РУОП можеше да се провери само като се обърнем към високите етажи. Волох каза: „Ти си симпатичен на генерал Трофимов. Опитай да се обърнеш към него.“

— Трофимов още ли беше началник на УБКК?

Не, по онова време Трофимов вече беше генерал-полковник, началник на Управлението на ФСБ за Москва и областта. И заместник-директор на ФСБ.

Малко преди тези събития бяха свалили Барсуков и за директор на ФСБ бяха издигнали Ковальов. А се знаеше, че Ковальов е в добри отношения с Трофимов, уважава го и дори май го тачи като свой учител. И аз се реших да разговарям с Трофимов.

Изслуша ме Трофимов и рече: „Да вървим при Ковальов.“

Отидохме. Разказахме му. Трофимов каза на Ковальов: „Коля, кого правиш генерал! На кого даваш цяло управление!“

А онзи взе да се оправдава: „Нали разбираш, Толя, той е много ценен кадър, след Чечения го подкрепят от най-високо място. Не съм само аз тук, има решение на предишното ръководство, Елцин вече подписа, нищо не мога да направя.“

Излязохме от кабинета. Анатолий Василиевич ме погледна изразително, сиреч, такъв си е той, послушко, гледа началството в устата (т.е. хората от пето, политическото управление на КГБ). Въздъхна и си тръгна.

След известно време разказах за това на един офицер от Управлението за собствената сигурност. Той завъртя пръст около слепоочието си: „Намерили сте при кого да идете. Хохолков дели със самия Ковальов. Ние го разработвахме няколко години. Но щом Ковальов стана директор, веднага поиска делото и каза да го прекратим.“

Генерал Женя

А след още някое време аз получих заповед за преместване в УРПО при Хохолков.

— Мога да си представя как си се чувствал.

— Какво можех да направя? Заповедта си е заповед. Ковальов лично ми я прочете в кабинета си. Нали не можех да му кажа: „Не, другарю армейски генерал, не съм съгласен да работя с Хохолков.“ Та той прекрасно знаеше какво мисля за него и сигурно го направи нарочно. Дори ми каза: „За онова, което ми бяхте донесли за Хохолков, забрави. Проверихме го, чист е.“ — Мислиш ли, че Ковальов е съобщил на новия ти началник, че си събирал материали за него?

— Не, разбира се. Инак Хохолков нямаше да ме вземе в своето управление. И нямаше да ми възложи една извънредно деликатна задача — първата ми задача в УРПО. Още щом пристъпих към изпълнението на тази задача, връзките на Хохолков с наркобизнеса се потвърдиха.

— Хохолков ме помоли да установя, тоест да дам оперативен материал — адрес, телефони, контакти, придвижвания — за Нанаеца, престъпен бос, засечен сред посетителите на казино „Ленинградская“. Започнах да изпълнявам задачата и скоро ми посочиха някой си Синица, който знаел как да намерим Нанаеца. Синица беше оперативен работник, жива легенда, известен в Москва като моделиер. Всъщност той беше сътрудник на ГРУ при Генщаба.

Започнах да проверявам Синица, а той, естествено, мен. Едва след продължителни маневри между нас се породи доверие и Синица ми каза, че било възможно да намерим Нанаеца. Но първо искал да знае за какво го търся и да провери моите пълномощия. Докладвах на Хохолков, че съм установил местонахождението на Нанаеца. Но че преди да продължа тази разработка, тя трябва да се оформи официално като оперативно-издирвателно мероприятие. Хохолков каза: „Разбери къде е Нанаеца и ми докладвай. Няма да съставяш документи и няма да докладваш на никого освен на мен — само устно и лично.“

Срещнах се със Синица. Той ми казва: „Ти нещо увърташ. А Нанаеца се страхува, постоянно е в движение. Защото един тип от ФСБ го издирва. Може дори и ти да го познаваш.“ Питам — какъв е този тип? А Синица: „Има един генерал на име Женя. Един такъв едър, як.“ А Хохолков е „едър, як“ и се казва Евгений.

Питам го: „А защо генералът издирва Нанаеца?“ — „Ами защото Женя е предал на Нанаеца чрез своите хора от Узбекистан голяма партида наркотици. Нанаеца е дал наркотиците за реализация, но го преметнали. А сега Женя иска Нанаеца да плати двеста хиляди долара на онези хора от Узбекистан. Смята, че щом заедно са продавали наркотиците, трябва солидарно и да си плащат. Нали са преметнали двамата, и то не по вина на Нанаеца.“

Естествено, не казах нищо на Хохолков за наркотиците и за контакта си със Синица. Явих се при него и докладвах: „Трудно можем да намерим Нанаеца, постоянно е в движение. Но можем да направим комбинация: да се срещнем с него и да го предадем на група за външно наблюдение.“ Хохолков казва: „Добре. А ти как го откри?“ Казвам: „Чрез един агент.“ Хохолков: „Какъв е този агент?“ Обяснявам: „Ами един човек, с когото се запознах в казино «Ленинградская».“ Хохолков се притесни. „Така — казва. — Повече няма да работиш по Нанаеца, аз сам ще се оправя с него. А на този човек кажи да предадат на Нанаеца: щом дойдат хората от Узбекистан, той трябва да оправи нещата с тях.“

Тоест всичко се потвърди: хората от Узбекистан, наркотиците, парите.

Впоследствие, през 1998 година, когато давах показания по делото за УРПО, съобщих за този епизод на прокурора. Получих отговор: невъзможно е Синица да бъде разпитан, защото е напуснал страната.

Излизам от прокуратурата, а на улицата ме чака Синица и казва: „Ти защо ме забъркваш в тази работа? Защо си дал показания в прокуратурата? Ти ако си луд, аз не съм. Аз — казва — разбрах кой е бил този Женя. Хохолков сам ме намери и аз се срещнах с хората от Узбекистан. Това са убийци. Очите им са стъклени. Нямам намерение да си слагам главата на дръвника. Ти акъл имаш ли? Ами че те са бандити. Всички ваши генерали са бандити. Да не би да не знаеш?“

Вертикалата на властта

— Не ми е ясно защо РУОП, ако наистина е имало касета с Хохолков, не я е предало в прокуратурата?

— Наивник! Тази касета е била нужна — и беше използвана — за съвсем друго. През това време се водеше война между ФСБ и РУОП-ите и касетата стана тайно оръжие в тази война. Слушай сега.

Извика ме Гусак, който стана мой пряк началник в УРПО, и ме помоли да се заема със случая с бизнесмена Альохин, директор на магазин в района на трите гари — близо до станцията на метрото „Красноселская“. Альохин имал сериозни проблеми.

Както разбрахме, това е била лична поръчка на генерал-лейтенант Соболев, първия заместник-директор на ФСБ. Альохин по-късно ми каза, че той имал дял в този магазин.

Альохин наистина имаше проблеми. Соболев го беше скрил от бандитите в конспиративна квартира. Тази квартира беше на Асоциацията на ветераните от отряд „Витяз“, чийто ръководител Мирзоянц впоследствие беше обвинен в убийството на Холодов. Отидох там и Альохин ми разказа историята си.

Когато открили магазина, сложили него за директор. Той започнал да работи. Известно време след откриването при него дошъл един човек, който му казал, че контролира тази територия и той трябва да му плаща. Альохин отказал.

На другия ден дошли няколко души, качили го в една кола, откарали го на улица „Обручев“. В едно полусутеренно помещение до бюро седял някакъв човек. Той извадил удостоверение и казал: „Аз съм полковник от Московското РУОП, началник на СОБР23. Казвам се Юршевич. И ти ще плащаш, инак ще си имаш проблеми.“ Альохин се съгласил: „Щом сте милицията, тогава разбира се.“ И започнал да им дава по пет хиляди долара месечно.

След известно време онези пак дошли и казали: „Давай по седем.“ Альохин започнал да им плаща по седем. После вдигнали на девет хиляди. Альохин плащал. Стигнали до петнайсет. И тогава Альохин избухнал: „Но аз изгарям!“ Те обаче само се ядосали: „А, така значи, ние имаме и друг такъв магазин, той плаща по петнайсет хиляди. Значи лъжеш, прикриваш печалбата. И щом е така, не само ще плащаш по петнайсет, но ще ти вземем и глоба от четирийсет и пет хиляди.“

Альохин само повтарял — не мога толкова. Тогава те му казали: „Значи си некадърен. Уволняваме те.“

Изгонили Альохин и направили директорка на магазина жената на един от РУОП. И тя започнала да се вихри там — без никакви документи, без нищо. С една дума, пълно самоуправство.

А в дома на Альохин нахлули някакви хора и поискали да им даде четирийсет и пет хиляди долара. Пребили го, взели златните украшения на жена му, документите за вилата и колата му и си заминали. Тогава именно Альохин отърчал при Соболев.

Започнахме да издирваме тези бандити. Когато задържахме първия, се оказа, че наистина са хора от охраната на Юршевич. Продължихме и се разбра, че са представители на рязанската престъпна групировка. При което един от тях се издирваше за убийство. И този човек спокойно се разхождаше из Москва с удостоверение на служител на Министерството на правосъдието, беше зачислен в охраната на началника на СОБР при московското РУОП. И се занимаваше с рекет.

Започнахме да документираме престъплението спрямо Альохин, да търсим колата, с която бяха го посетили бандитите. Разбра се, че тя е на специален отчет и е невъзможно да се получат данните й. Казаха ни, че информацията се намира в личния сейф на Главния държавен инспектор по безопасността на движението на Русия Фьодоров. Добре, стигнахме и до него. И тогава установихме, че тя принадлежи на търговска фирма, работеща под „чадъра“ на РУОП. Кола със синя лампа, служебна, със спецталон — право да не бъде проверявана. Намерихме тази фирма. Отиваме. Потропваме, отваря ни охранител. Лице от грузинска националност, без московска регистрация. Влязохме в съседната стая, там беше собственикът на фирмата и с него — две момичета: едното непълнолетно, другото по-голямо. И двете пребити. Казаха ни, че собственикът на фирмата ги изнасилвал вече две денонощия.

Извикахме местната милиция, започнахме оглед, намерихме документите на въпросната кола. Попитах къде е колата. Собственикът каза, че му я взели срещу дългове. Закарахме този човек в милиционерския участък, извикахме местния следовател, който възбуди наказателно дело и започна разпитите. Момичетата написаха заявление, че са били изнасилвани. Освен това намерихме цял пакет с паспорти на млади момичета. Обадих се на няколко адреса и научих, че всичките се водят безследно изчезнали.

— Побоите над Альохин, рекетът спрямо него, спецколата, отнета заради дългове — всичко това е било свързано с името на Юршевич, така ли?

— Да. По-нататък събитията се развиха така. В милиционерския участък пристига адвокат, но вместо да се занимава със своя задържан клиент, ни разказва, че Юршевич вече от три години го кара да оказва юридически услуги на фирмите, които контролира, и не му плаща. Нещо повече — въвлича го в престъпна дейност. Адвокатът ни разказа, че в бандата имало много руоповци, и конкретни епизоди от тяхната престъпна дейност. А после започна да дава показания срещу самия Климкин, началника на московското РУОП, и срещу ръководството на МВД. Следователят беше бял като платно: „Откарай си го на Лубянка. Ще ти дам специална заповед. Разпитай го там. Мен ме е страх.“

Откарах адвоката на Лубянка и го разпитах пред кинокамера. Той разказа много неща. Че тази банда действала от няколко години, че работела заедно с бандата от Солнцево. Разказа няколко епизода от престъпните им действия.

Екипът на Юршевич работел с бандата на някой си Минда и с бандити в Брянска област. Веднъж взривили колата на директора на порцелановия завод — както си делели предприятието. Друг път отишли да си разчистват някакви сметки и станала престрелка на централния площад в един град в Брянска област, край ресторанта, където се събирали. След престрелката докарали ранените в Москва, лекували ги в една къща. Още същия ден намерихме тази къща, направихме обиск. Оказа се, че е нелегален публичен дом. Гинекологичен кабинет, баня, малка танцова зала. Започнахме да проучваме клиентите — разбра се, че това е място за отдих на ръководството на московската милиция, РУОП и Министерството на вътрешните работи. Тъкмо там си почивали, уморени от борбата с престъпността.

— Кой даде тези показания?

— Управителят на банята. И адвокатът.

Той разказа и една смешна и същевременно драматична история. Същите хора отвлекли един човек от Обнинск. Той се занимавал със захар, задлъжнял им с много пари. И те просто го взели и го откарали заедно с колата му в Москва. И оставили телефон на роднините му! Че нали, когато съберете парите, обадете се. Тъщата на отвлечения отишла в РУОП в Обнинск и заявила: „Отвлякоха зет ми и искат откуп.“ Началникът от Обнинск установил номера, който били оставили престъпниците, и се оказало, че това е телефон от Московското РУОП. Обадил се той и самият Юршевич му заявил: „Ще стои тук, докато не платите парите. Той е заложник.“ Най-смешното е, че „закрилници“ на заложника били именно хората от Обнинския РУОП. Ченгетата започнали да събират пари за него. Събрали ги и на границата между Московска и Калужка област се състояло предаването на откупа в замяна на заложника. А колата така и не му я върнали.

Изслушах аз тези разкази на адвоката и му казвам: „Разбираш ли, излиза, че си въвлечен в бандитска дейност.“ Той веднага ме разбра: „Ще напиша заявление, ако ми осигурите охрана.“

Тази информация се нуждаеше от проверка. Изпратих шифровани запитвания и отвсякъде пристигнаха отговори, че да, всичко се потвърждава: и престрелки е имало, и директор са взривявали, и човек са отвличали.

Установих къде е била квартирата на тези бандити. Разбра се, че ги били приютили на улица „Лебяжий“, в офиса на ЛДПР24. Там били дислоцирани. Предложих да направим обиск. Та те бяха извънредно опасни — бандити с удостоверение от Министерството на правосъдието. Докладвах на Хохолков, началника на УРПО. Той ми забрани: „Ти какво, да не откачи? Обиск при Жириновски? Та той е наш човек, от спецслужбите. Да не си посмял дори да се доближаваш до ЛДПР.“

— Официално ли ти забрани да правиш обиск?

— Официално каза: „Не.“

— А ти срещна ли се лично с Юршевич?

— Не, не ми разрешиха да задържа Юршевич. Той и сега е в неизвестност. Живее някъде в Турция. Никой не се е засилил да го издирва. Така че цялата ни работа отиде на вятъра. Организирахме засада, задържахме един рязански бандит, Кузнецов. Осъдиха го на дванайсет години. Други не намерихме, защото не ни оставиха да работим.

— Значи следите водеха нагоре?

— Разбира се, защото започнаха да изплуват големи имена. Хохолков каза: „Стига, вече стигнахме до началника на Московското РУОП Климкин. Искате да скарате Ковальов с министъра на вътрешните работи ли? Да не си посмял да се вреш в МВД — това е заповед.“

Но ние тихо продължавахме да работим. Установих къде е живял Юршевич. Той имаше два апартамента в центъра — хубави, всеки по половин милион долара. Огромна къща край Москва, Мерцедес–600, с който е ходил на работа, още една вносна кола на жена му и джип, с който е ходил на лов. Изчислихме недвижимите му имоти на около три милиона.

— Нищо ли не е криел?

— Че защо да крие нещо? Нали е началник на московския СОБР. Смятал е, че е редно да живее богаташки.

Събрах всички материали. Имах всички доказателства. Налице бяха престрелка, взривяване, отвличане на заложник, укриване на престъпления, рекет, изнудване, въоръжено нападение…

Предадох материалите в Генералната прокуратура. Специално избрах момент, когато Хохолков го нямаше, беше в болнични, тъй че един от неговите заместници, на който предстоеше да се пенсионира, подписа материала. Подписа всичко и каза: „Носи го.“

Веднага щом материалите пристигнаха в Генералната прокуратура, ние поставихме под контрол телефона на РУОП. И започнахме да го подслушваме…

Един се обажда на друг: „Осипов (заместник-началник на Московското РУОП) нареди бързо да се съберат пари за подарък на един от ръководителите на МВД. По хиляда от колектив.“ Тоест от всеки милиционерски участък. Ако в Московската милиция има стотина участъка, получават се сто хиляди. Един началник не успял да занесе парите навреме и ето как го наругаха: „Абе вие какво, не можете да приберете една хилядарка от бизнесмените ли? Некадърници такива.“ Такива едни приказки в строя! Съвсем открито си събираха парите.

По-късно установихме, че Осипов закриля дагестанската престъпна групировка, а те — всички московски пазари за плодове и зеленчуци, включително продажбата на наркотици на дребно. Наркотиците идвали от Централна Америка, скрити в кашони с банани, с осигурен кредит от правителството на Москва.

За кратко време тази разработка разкри широкомащабна престъпна мрежа, в която Московското РУОП по същество се беше сраснало с междурегионалните престъпни групировки. Както се опасяваше Хохолков, нишките водеха към ръководството на МВД. Получихме оперативна информация, че Климкин плащал на помощника на министъра на вътрешните работи Владимир Семьонович Овчински, който по-късно стана началник на руското бюро на Интерпол. А той предавал парите лично на министъра на вътрешните работи Куликов.

— Вие какво, проверявали сте длъжностни лица на държавни постове, министъра на вътрешните работи?

— Не, отвсякъде ни режеха, не ни оставиха да реализираме нищо. И после, аз тогава работех не по корупцията, а по престъпните банди и затова официално сферата на моята дейност завършваше на прага на МВД. Но когато открихме тази шайка, фактически вдигнахме летвата. Бяхме започнали от фирмата, където изнасилваха момичетата, за да стигнем до върха й — в кабинета на министъра на вътрешните работи. По цялата вертикала на властта.

И точно тогава изплува узбекската видеокасета. Двама заместник-началници на РУОП дойдоха в приемната на ФСБ и поискаха среща с Хохолков. Но тъй като го нямаше, се срещнаха с неговата дясна ръка — генерал Макаричев. Казали му: „Спрете се, укротете се, и ние имаме материали за вас. Нужно ли е да влизаме във война.“ И му пуснали онази касета. И още една, където Хохолков прибира пари от Гафур.

Хохолков спешно си прекъсна болничните, извика ме и се разкрещя: „Прекъсна ми клизмите. Какво си направил ти, бе? Защо си ходил в прокуратурата? Бързо да си прибереш материалите оттам!“ Аз казвам: „Как така ще ги взема? Нямам право.“ „Добре — вика, — върви си.“

Те бързо съставиха искането, материалите бяха прибрани от прокуратурата и предадени на заместника на Хохолков Камишников. А той ги изпратил в… РУОП! Явно, за да могат ченгетата да се разправят с онези, които са давали показания срещу тях.

Аз повече не видях тези материали. Всички престъпници, които фигурираха в това дело, останаха на свобода. Никъде не бяха направени обиски. Откраднатото остана у крадците.

— Но нали са свалили Климкин.

Климкин го свалиха по-късно, и то за други грехове, когато министър на вътрешните работи стана Рушайло. А докато Куликов беше министър, никой не смееше да пипне Климкин.

Справка за Путин

— От твоя разказ излиза, че отношенията ти с началството в УРПО, меко казано, не са били приятелски. Колко време работи там?

— От деня на постъпването ми до момента, когато подадохме заявлението срещу ръководството на УРПО в прокуратурата, бяха минали точно шест месеца.

— През това време ти на два пъти си се убеждавал в „узбекските“ връзки на Хохолков — при историите с Нанаеца и с Юршевич. Направи ли нещо с тази информация?

— Та какво можех да направя? Ковальов беше казал — забрави за Хохолков. Ковальов махна Трофимов от Московското управление и го прати в глуха линия; той вече нямаше онова влияние и беше безполезно да разчитам на помощта му. А междувременно влиянието на Хохолков нарастваше.

Въпреки това аз продължавах тихомълком да проследявам узбекските контакти в Москва и дори подготвих оперативна справка по информации от мои приятели от Узбекската служба за сигурност. Но на никого не я показвах. Между другото самият Трофимов ми беше казал: „Саша, внимавай, действай предпазливо. Всичко е купено. Не те съветвам да регистрираш агентурата си и да протоколираш информацията, ако не искаш да я разшифроваш.“

Първият, на когото показах тази справка, беше Путин, когато го назначиха за директор на ФСБ. Говореше се, че към това имал отношение Березовски, който се оплакал на Елцин или май на Татяна Дяченко.

— Предал си материалите лично на Путин?

— Срещнахме се с него през 1998 година, веднага след назначаването му. Березовски организира тази среща. Това стана вече след като бяхме получили от нашите началници заповед да ликвидираме Березовски и бяхме написали за това заявление до прокуратурата. Березовски ми каза: „Иди при Путин и му разкажи всичко, което знаеш. Имам доверие на този човек. Мисля, че всичко ще разбере, умен човек е.“

След два дена Березовски пак ми звъни: „Срещна ли се с Путин?“ — „Не, никой не ме е канил.“

Той ми даде телефона на помощника на Путин. Обадих се, той ми каза: „Да, Владимир Владимирович ви очаква. От два дена ви търсим. Отговарят ни, че нямат служител с такова име.“

Казвам: „Ето ме.“ Той: „А кога можете да дойдете?“ — „Когато кажете“ отговарям. На другия ден срещата се състоя. Занесох голяма схема, на която бе обозначена цялата структура на известната ми организирана престъпност.

Основните бандитски групировки, най-опасните. От тях тръгваха стрелки към корумпираните им връзки в държавните учреждения, в МВД, във ФСБ, в данъчната полиция. Надолу пък сочеха стрелки към търговските фирми, чрез които се перяха парите.

— И показа тази схема на Путин?

— Специално за него я бях направил. Освен това подготвих отделна справка за узбекската групировка. Там имаше „филиали“ в Русия, в Америка, в Афганистан, както и връзки с наши генерали от ФСБ и ръководни лица в МВД. Беше посочено, че те се занимават с незаконна търговия с наркотици. И че наркотиците идват от генерал Дустум от Афганистан.

Освен чисто криминалните връзки узбекските контакти в Москва сочеха към висш кръг от държавни чиновници. Имаше оперативна информация, че Сергей Ястржембски си е построил вила на Соколиная гора с пари на главния узбекски престъпен бос Гафур, които се превеждали чрез Алишер — довереното лице на Гафур в Москва. Когато бил посланик в Словакия, Ястржембски „давал под наем“ скромното си жилище на този Алишер срещу пет хиляди долара.

Според оперативна информация от Узбекската служба за сигурност Алишер бил близък приятел на Ястржембски, Хохолков и Андрей Кокошин, бившия заместник-министър на отбраната и секретар на СБ25. Съпругата на Алишер — старши треньор на националния отбор по гимнастика, го чакала от затвора 8 години. Чрез нея се осъществявала връзката с Шамил Тарпишчев и още един министър на спорта — Иванюженков, член на подолската престъпна групировка, по прякор Ратан. Него, министъра, ФБР не го допускаше до САЩ.

Освен това Тарпишчев бил в близки отношения с престъпния бос Алик Тахтахунов по прякор Таиванчик. Тайванчик пък, който е роден в Узбекистан, осъществявал тясна връзка между Гафур, Алишер и Хохолков. Таиванчик осъществявал и наблюдението над узбекската групировка в Европа. А в Америка тази роля изпълнявал Иванков (Япончик), докато американците не го вкараха в затвора. По оперативни данни с Таиванчик и Япончик имали неслужебни контакти близки до Коржаков офицери на СБП26. И ето каква схема се получаваше: Гафур с Таиванчик, Таиванчик с Тарпишчев, Тарпишчев с Алишер, Алишер с Ястржембски, Ястржембски с Гафур, а помежду им — офицери от спецслужбите. С една дума — вертикала. Всичко това го имаше в справката, която занесох на Путин.

Путин се заинтересува най-много от връзките на Ястржембски. Каза ми: „Да, да! И аз имам информация за Ястржембски.“ И прибра моята оперативна справка. И назначи Ястржембски за свой помощник.

— Разкажи по-подробно как премина срещата ви?

— Не отидох сам при Путин. С мен дойдоха полковник Шебалин и, струва ми се, майор Понкин. Но Путин прие само мен. Стана иззад бюрото, ръкува се с мен. Явно искаше да се представи като открит човек, благоразположен. Ние, оперативните работници, имаме особен стил на поведение. Не си разменяме поклони, минаваме без любезности — и без това всичко е ясно. Погледнем се в очите и веднага се разбира можем ли да си вярваме или не. И аз веднага почувствах, че е неискрен. Не приличаше на директор на ФСБ, а по-скоро на човек, който играе директор.

Отворих схемата пред него. Той направи физиономия, сякаш я преглежда. Но тази схема не може да се прегледа за три минути. А той повтаряше: „Да, да. Разбирам. А това какво е? А това?“

Приличаше повече на партиен работник, който цял живот е работил в селското стопанство, а изведнъж са го назначили в металургичен завод. Обикаля наоколо и пита: „А това какво е?“ Обясняват му: доменна пещ. Какво друго може да попита един ръководител, като гледа доменна пещ?

Та и Путин така — загледан в схемата, бучна с пръст напосоки и попита: „А това какво е? А това?“ И сега, като преценявам тази среща, разбирам: той или не познава оперативната работа, щом ми задаваше такива въпроси, или се е преструвал, че не я познава.

Попитах го: „Да ви я оставя ли?“

— Не, не, не е нужно. Благодаря. Вземете я.

— И така ли приключи всичко?

— Освен това дадох на Путин списък с имена и казах: ето хората, които познавам добре и които са готови да се борят срещу корупцията. Пръв в списъка беше Трофимов. Предложих му да създаде вертикала — от директора до оперативния работник. Да се опитаме поне да поставим под контрол ситуацията. Да установим най-корумпираните лица във висшите ешелони на властта, техните връзки с престъпниците.

Путин се съгласяваше с всичко, прибра списъка. Взе справката за узбекската групировка. Поиска домашния ми телефон. Обеща да ми се обади, но не се обади. По-късно, от материалите по наказателното дело, разбрах, че веднага след тази среща Путин е наредил да продължат да ме следят.

— А Трофимов знаеше ли, че си дал името му на Путин?

— Не и по-късно съжалих, че дадох на Путин името му. Той не ме беше молил за това и се страхувам, че неволно ускорих участта му. Последният ми разговор с Трофимов се състоя малко преди това, на другия ден след назначаването на Путин за директор. Трофимов ме извика и каза: „Предай на Березовски, че онези в Кремъл са откачили! Защо слагат него? Не разбират ли, че той идва от Питер, та това са бандити!“

— И ти какво направи?

Предадох му.

— А Березовски?

— Той не се съгласи с тази оценка. Знам, че Трофимов се е срещал с него по-късно. Не знам за какво са си говорили, но преди да отида при Путин, попитах Березовски: „А какво стана с предупреждението на Анатолий Василиевич?“ Березовски отговори: „Аз не съм съгласен с преценката му. Върви при Путин, аз му имам доверие.“ Е, отидох, разказах.

— Мислиш ли, че Березовски сега съжалява, че е подкрепял Путин?

— Питай него. Но мисля, че ако бях изпълнил заповедта на ръководството да убия Березовски, Путин определено нямаше да стане президент на Русия.

Общите пари

Скоро след това започнаха да ми търсят цаката във ФСБ. И тогава моят бивш началник от антитерористичното управление генерал-лейтенант Иван Кузмич Миронов отиде при Путин да ходатайства за мен.

— А защо му е трябвало на Миронов да ходатайства за теб?

— Това е отделна история, после ще ти я разкажа. Та така, Миронов излезе от кабинета на директора и ми каза: „Не ти завиждам, Александре, там играят общи пари.“ Какво имаше предвид ли? Тогава не разбрах. Сега мисля, че е имал предвид Хохолков, неговите афери с узбекската групировка и контрабандата на наркотици.

Разбрах това по-късно, вече когато излязох от затвора. Научих, че взаимоотношенията на Путин с групата на Хохолков се коренят в питерския му период, когато Путин е работил като заместник-кмет по икономиката при Собчак.

Един мой доверен източник се бе намирал дълги години в обкръжението на Путин. И бе имал контакти с престъпните среди в Петербург. Когато Собчак загуби изборите, изгонили Путин от всички постове. Той много се притеснил. Моят доверен човек го срещнал веднъж в някакъв ресторант и Путин му се оплакал, че е закъсал финансово. Не смеел да посегне на парите, които си бил скрил: следели го. МВД тогава се беше втурнало да прибира на топло цялата предишна власт в Питер, срещу Собчак беше заведено наказателно дело.

Същата вечер моят човек — той се казваше Давид Двали — му дал две хиляди долара. По-късно, когато стана президент, Путин назначи Двали за свой помощник по икономиката.

Макар че си имахме доверие с Давид, аз не работех активно с него, тъй като почти нямах дела в Питер.

Но когато излязох от затвора, се срещнахме. Той ми каза:

— Путин ще те гази и никой не може да ти помогне. Ще те смачка, защото още от Питер работи с узбекската група. Путин отдавна цица от онези момчета. Там играят общи пари и те ще те прегазят.

„Общи пари“ — той каза същите думи, които беше казал и Миронов преди това.

Давид ми каза направо, че Путин е свързан с престъпните среди. Не му повярвах: „Какво приказваш? Та той е президент!“

Давид се усмихна:

— Ами че той се занимаваше с металите в началото на 90-те години. Даваше лицензи за износ. Ти откога работиш по линия на организираната престъпност? В началото на 90-те можеше ли да се изнесе и кило метал, без да се работи с бандитите?

— Не можеше — отвърнах.

— Ами че бандитите бяха способни да прекатурват влакове, ако той въртеше тези работи без тяхно участие. Сега не можеш нищо да изнесеш, без да си платиш, камо ли тогава. Всичко това сега е под закрилата на ФСБ, на милицията. А тогава всичко беше под закрилата на бандитите.

Седяхме в един ресторант заедно с трима познати и Давид говореше за Путин в присъствието на всички:

— Володя много бързо обикна властта. Помисли си само — когато Елцин пътуваше, затваряха само половината на шосетата. А тръгне ли Володя — разчистват пътищата напълно. Това не е човек, на когото може да се дава власт. Той няма политически навици и някакъв по-различен начин на мислене. Може всичко да говорят за Елцин, но той беше политик. А Путин не е. И е опасен за властта.

Давид си беше пийнал и не можеше да си държи езика. А на масата имаше човек, който ме контролираше по поръка на ФСБ…

— Ти не му ли го подсказа някак?

— Че как да му подскажа? Вече по-късно му казах: „Какви ги дрънкаш? Белята ли си търсиш? Утре на Лубянка ще знаят всичко, което ми разправяш.“

После моят Давид беше застрелян. Научих за това от телевизията: убит е помощникът на президента на Руската федерация по икономиката. Говори се, че покрай него минал някакъв велосипедист и го застрелял. Уцелил го точно в окото. По вестниците писаха, че било във връзка с бизнеса му. Като една от версиите. Но аз знам, че Давид не се занимаваше с никакъв бизнес. Пък и един помощник на президента не може да бъде убит току-така.

— От думите ти излиза, че обвиняваш Путин в лични връзки с контрабандата на афганистански наркотици за Русия и Европа? Не мислиш ли, че е прекалено?

— Аз никого не обвинявам. Не съм прокурор, а оперативен работник. Анализирам оперативна информация. В какво се състои тя ли?

Първо: два независими източника съобщават, че някой си гражданин П. играе с „общи пари“ с някой си Хохолков от ФСБ. Единият от източниците е убит веднага щом ФСБ научава за връзката му с мен.

Второ: Хохолков закриля узбеките, които доставят афганистанските наркотици в Русия. При това живее като милионер, има възможност за една нощ да загуби на комар сто и двайсет хиляди долара.

По-нататък: гражданинът П. прикрива Хохолков и притиска неговите опоненти. Прикрива също и някой си Ястржембски, свой близък сътрудник, който получава пари от същите тези узбекски бандити.

По-нататък: гражданинът П. не може да не знае, че Хохолков и Ястржембски са свързани с наркобизнеса, тоест никой не го използва без негово знание. Нещо повече, в момент, когато са се вършили престъпления, гражданинът П. е заемал ключова позиция в голям северен град, който вече триста години се нарича „прозорец към Европа“. Известно е, че този град е основен пункт за прехвърляне на афганистанските стоки към западните пазари.

У мен, като у нормален оперативен работник, се пораждат напълно обосновани подозрения по отношение на гражданина П. — че той е участник в тази банда. Какво необичайно има тук? Такива неща се случват под път и над път. Ти се учудваш, че гражданинът П. изведнъж става президент на Руската федерация? И аз се учудвам. Но нали по онова време не е бил президент. Той е бил само заместник-кмет на Питер. Ако кажа, че заместник-кметът на Екатеринбург, да речем, е замесен в подобна афера, ще се изненадаш ли? Не. Това ще бъде в реда на нещата.

Нещо повече, ще добавя, че днес не само гражданинът П. се е издигнал и седи в Кремъл. За три години се повиши много и статусът на доставчиците на стоката боевиците на генерал Дустум. Сега те се наричат „Северен алианс“ и участват в борбата срещу международния тероризъм съвместно с гражданина П.

Друг е въпросът, че данните срещу гражданина П. са основани върху оперативна информация и трябва да бъдат проверени. Ако гражданинът П. не беше президент, аз не бих публикувал всичко това, а бих завел оперативно дело срещу него. И ако моите подозрения получеха потвърждение, след година той би се озовал зад решетките. Но той е президент и е невъзможно тези факти да се проверят по обичайния начин. Освен това той е лице на нацията и отговорността му е по-различна. Ето защо той трябва да отговаря на всички тези въпроси пред обществеността. Но като начало аз искам да видя какво ще стане с вестника, който публикува тези въпроси.