Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

„ФСБ! Арестуван сте.“

— Нека започнем от арестуването, което промени целия ти живот. Арестуваха те…

— На 25 март 1999 година. Около три часа следобед.

— На какво ниво е било взето решението за арестуване?

— Путин в качеството си на директор на ФСБ лично наблюдаваше Управлението за собствена сигурност, което ме е разработвало. Арестуването не може да се е състояло без негово знание.

Задържаха ме по постановление на старши следователя по особено важните дела на Главна военна прокуратура на Русия подполковник Барсуков. Заповедта е издал заместник главният прокурор генерал-лейтенант Яковлев. Той е санкционирал арестуването. А ме задържаха служители на ФСБ. Отделът по спецоперациите при Управлението за икономическо контраразузнаване (бившите служители на група „Алфа“). Интересно е, че групата ръководеше мой колега, с когото бяхме провели не една и две съвместни операции — Борис Дицеев.

— Къде стана това?

— В центъра на Москва, близо до хотел „Русия“.

— Като опитен оперативен работник ти сигурно си знаел, че ще те арестуват? Предчувстваше ли го?

— Да, знаех. Но не знаех, че ще го направят толкова демонстративно и грубо. По онова време работех в Комитета по делата на ОНД при Березовски. Предишната вечер, когато вече се канех да си тръгвам, по телефона ми се обади бившият ми колега полковник Шебалин и ми каза: „Трябва спешно да се видим.“ Уговорихме си среща пред хотел „Спутник“ на проспект „Вернадски“.

Той се качи в колата ми, помоли да го закарам до тях и започна да ми задава някакви странни въпроси: „Хората много се интересуват какви са отношенията между Путин и Березовски.“

Всички знаят, че веднъж Путин бе почел рождения ден на съпругата на Березовски. Беше трудно време и никой не отишъл — само Путин. С цветя. После в едно интервю Березовски разказа как попитал Путин: „Володя, не смяташ ли, че ще си имаш проблеми?“ и той отговорил: „Но нали съм ти приятел.“

Едва сега разбирам, че хората, които са планирали арестуването ми, са си имали наум този ден. Представете си, че двамата пак са били на вълна приятелски прегръдки…

Казах му: „Витя, не знам нищо за това. Попитайте тях… А защо те интересува?“ Той: „Хората се интересуват. Хората много се интересуват.“ Аз: „Какво ги засяга това хората?“ — „Ами разбираш ли, може Путин да работи срещу интересите на родината. И такъв човек е поставен за директор на ФСБ.“ Аз: „Витя, затова ли ме помоли спешно да дойда в другия край на Москва — за да ми съобщиш, че Путин работи срещу интересите на родината? Можехме да поговорим за това утре.“

Той дълго мисли, а после каза: „Виж какво, ще те арестуват. Най-вероятно утре.“ Изненадах се: „А ти защо започна с Путин и интересите на родината, а не с тази новина? И кой ще ме арестува? А ти откъде го знаеш?“

Той отговори: „Не мога да ти кажа, чух го от моите хора. Но ще те арестуват, тъй че е добре да се скриеш.“

— Той те е провокирал да избягаш?

— Да. Сега го разбирам. А тогава казах, че няма да бягам, защото не съм вършил никакви престъпления и нямам от какво да се страхувам. Щом са решили да ме арестуват (което беше естествено след пресконференцията), да го направят.

— И на другия ден…

— На сутринта започнах да се приготвям за работа. Качвам се в колата — не пали. Обаждам се на един приятел. Дълго я бърникахме — нищо. Приятелят ми каза, че трябвало да се смени някаква част. Излязохме от Москва и тръгнахме към Подолск, там има голям магазин за резервни автомобилни части. Една любопитна подробност: на улицата продаваха печени кренвирши, а аз не бях успял да закуся. Викам си: дали да си взема кренвирши? Но бързах и реших, че ще хапна по-късно. А в Лефортово често си спомнях за тези кренвирши.

Поправихме колата и аз прескочих до къщи да се преоблека. Когато си събличах анцуга, си помислих — дали да взема един душ, или да го оставя за довечера? После неведнъж си спомнях и за душа.

Още един интересен факт: през целия ден на пейджъра ми се обаждаше Понкин: „Саша, къде си?“, „Саша, къде си?“

— Тоест вече са те следели? Контролирали са всички твои придвижвания?

— После, когато вече излязох от затвора, попитах Понкин: „Андрей, защо тогава през целия ден ме търсеше на пейджъра?“ Той ми каза, че до него бил Шебалин и постоянно го молел: „Звънни на Литвиненко, попитай го къде се намира.“ А после излизал от кабинета и се обаждал на някого. Явно от ФСБ са питали Шебалин: „Къде е той? Уговорете си среща.“ Тъй че, когато тръгнах за работа, те са знаели къде съм и накъде поемам.

Винаги оставях колата си под навеса до хотел „Русия“, при северния вход. Заключих я, направих две крачки и не щеш ли — покрай мен минава бял фолксваген, а от него изскачат някакви цивилни…

Познавах този фолксваген — и аз съм ходил с него и с тази група на задържане. Със същата бяла кола карахме освободените заложници. И — каква ирония! — с нея прибират и мен! Видях Боря Дицеев. Извади документа и извика: „ФСБ! Арестуван сте.“ Грубо извиха ръцете ми назад. Първата ми мисъл беше — ето, виждам Боря. С него бяхме в добри отношения. Често сме ходили на операции, имал съм му абсолютно доверие, и той също. А сега ми извива ръцете. И моят Боря вади удостоверение от ФСБ и крещи: „Арестуван сте.“ А аз стоя и се усмихвам.

Другите се развикаха: „Той има пистолет, вземете му пистолета.“ Казвам нямам пистолет. Започнаха да ме удрят. Два-три пъти ме удариха по гърба. Питам ги: „Какво, олекна ли ви сега?“ Някой се обади: „Не го бийте.“ Качиха ме във фолксвагена. Вътре седеше следователят. Той ми каза: „Арестуван сте.“

Попитах го: „А в какво съм обвинен?“

„Преди година и половина при задържане сте превишили длъжностните си пълномощия.“

Показа ми постановлението за задържане под стража.

— Къде те закараха?

— Във военната прокуратура, при следователя Барсуков. Вече бях чувал за него. В началото на март бях ходил в командировка и при едно обаждане до вкъщи тъща ми каза: „Търсеше те някакъв Барсуков.“ Тогава първо си помислих, че може да ме е търсил Михаил Иванович Барсуков, бившият директор на ФСБ, познавах го лично. Попитах тъща си: „Как се представи?“ — „Сергей Валериевич Барсуков от военната прокуратура.“ Това е било на 3 март. А после, когато се върнах от командировка, около 10 март, веднъж ме спря старши лейтенант Латишонок, мой бивш подчинен, и каза: „Викаха ме в Главна военна прокуратура и поискаха да дам показания — да пиша, че си бил някого.“ — „И ти какво, Костя?“ — попитах го.

Той отговори: „Не го написах. Та ти не си бил никого. Започнаха да ме заплашват, че щели да ме тикнат в затвора — пиши, та пиши.“

Между другото, Латишонок каза това и във военния съд. Каза го точно така: „Следователят ме заплаши с арестуване и настояваше да дам показания срещу Литвиненко.“

Та да се върнем към арестуването. Закараха ме в Главна военна прокуратура, сложиха ме да седна срещу следователя, а тук бяха вече и служителите, които ме бяха задържали. Белезниците здраво стискаха ръцете ми. На няколко пъти помолих: „Разхлабете белезниците, ръцете ми се подуха.“ А после дори имах белези по китките. „Не. Така ще седиш.“ Казах им: „Ако не ми свалите белезниците, няма да говоря.“ Барсуков даде команда и ми свалиха белезниците. Влезе генерал-майор Баграев. С морска униформа и златна верижка на врата (сега той е адвокат на Гусински). Винаги са ме смайвали тези дрънкулки по хора с военна униформа. И той казва: „Какво, арестуваха ли те?“

Отговорих: „Както виждате, седя пред вас, другарю генерал, значи са ме арестували. Само не разбирам за какво.“

„Сега всичко ще ви обяснят — успокои ме генералът. — Къде са ключовете от жилището ви?“

Избухнах: „Какво, обиск ли ще правите?“ — „Отговаряйте на въпросите ми.“ Отвърнах вбесен: „Вижте какво, нямам намерение да отговарям на въпросите ви.“

Започнаха да ме претърсват. Пребъркаха чантата ми, извадиха два бележника. Баграев грабна единия, започна да го прелиства, а там има много имена. Зачете: Валя Юмашев, Борис Березовски. И каза: „Какъв човек сме пипнали! Каква едра риба! И какво, всичките ли ги познаваш?“

Пак попитах: „В какво съм обвинен?“ Барсуков ми показа постановлението за привличането ми под наказателна отговорност в качеството на заподозрян и постановлението за задържане под стража. „Сега — каза Барсуков — ви предлагам да дадете показания.“ — „Сергей Валериевич, няма да давам показания. Ако обичате, дайте ми адвокат и тогава ще работим.“ — „Обаче знаете ли, Александър Валтерович, били сте идентифициран.“ — „Обяснете ми — ако съм набил някого, защо той е мълчал година и половина, никъде не е отишъл, не се е оплакал?“ — „Не биваше — казва — да давате пресконференция.“

— Каза ви го така, направо?

— И веднага добави: „Защо отидохте в телевизията? Да ви е молил някой? Да си бяхте кротували. А вие отидохте на пресконференцията и тъкмо от екрана са ви идентифицирали.“

Тогава в кабинета влезе Баграев и попита: „Какво, дава ли показания?“ Аз отговорих, че няма да давам показания без присъствието на адвокат. Баграев: „Тогава — в затвора.“ Пак ме качиха в буса и ме закараха в затвора.

По пътя Дицеев се опита да поговори с мен: „Разбери, в Лефортово може и да те убият, в килията всичко може да ти се случи. И никога да не излезеш жив оттам…“

— И това ти го казва твой приятел?

— Да, Дицеев. Попитах го: „Но какво мога да направя, Боря?“ — „Ама защо, защо ти трябваше? Защо излезе пред телевизията? Защо се опълчи срещу системата? Нали те предупреждаваха…“ — И така се вайка през целия път.

Приближихме Лефортово. Пред затвора бусът изведнъж обърна и потегли в обратната посока. Попитах: „Защо не ме предадохте в затвора?“ Обясниха ми, че са забравили постановлението за задържане под стража. Както разбирам, дали са ми време да си помисля. Смятали са, че щом наближим затвора, ще падна на колене и ще ги замоля: „Момчета, не ме затваряйте. Готов съм да напиша всичко срещу когото искате.“

„Взеха“ постановлението, отново ме подкараха към затвора. Пътувахме мълчаливо. Никой вече не ме предупреждаваше, че ще ме „убият и никога няма да видя семейството си“. Бяха разбрали, че е безполезно да ме заплашват. „Демонстрацията“ беше приключила.

Докараха ме в затвора и още в двора един от групата по задържането насочи към мен видеокамера и каза: „Ако обичаш, декларирай, че нямаш претенции към групата по задържането.“

Ей тази глупост винаги ме е убивала. И им казах: „Нищо няма да декларирам.“ Слезе и Дицеев: „Хайде кажи го, нали сме приятели, кажи го заради старото ни приятелство.“ Досмеша ме. В името на старото ни приятелство той ме докара в Лефортово, а аз в името на това старо приятелство трябва да кажа, че ме е докарал най-любезно.

Пребъркаха ме, иззеха личните ми вещи, прибраха връзките на обувките ми, колана. Това е такова унижение — стоиш и си придържаш панталоните с ръце. Дадоха ми въженце. После дойде една лекарка. Такова женище, че веднага си спомняш филмите за Освиенцим… Едно такова… лице. Може и да е добра отвътре, но отвън по-добре да си сляп. Та това лице казва: „Съблечете всичко.“ Надничаха във всяка дупка, чак до сливиците: може да съм скрил там нещо тайно.

В прокуратурата ми бяха свалили кръстчето и часовника. Тук ми взеха колана и връзките за обувки.

— Защо ти взеха кръста?

— Защото беше златен. Златото е забранено в затвора. И венчалната халка ми прибраха. За теб не съществуват нито кръст, нито халка. Такъв е затворът. Претърсиха ме, огледаха ме отвсякъде, надникнаха навсякъде, опипаха ме. После ме заведоха в една килия на втория етаж. В съседната килия имаше жена, която постоянно пищеше нощем. Мислех си — дали не я измъчват? После научих, че била съпругата на Рохлин.

Дадоха ми тюфлек, канче, лъжица, сапун не ми дадоха. Дадоха ми сода. Миех си ръцете със сода. Нима за двайсет години служба във ФСБ не бях заслужил един калъп сапун? Пет дена си мих ръцете със сода, докато жена ми не ми донесе най-необходимото.

Който не е бил в затвора, не е виждал звездите в небето

— Колко време прекара в Лефортово?

— В Лефортово прекарах осем месеца. Затвориха ме в единична килия и ме държаха там трийсет и шест денонощия. Обявих гладна стачка. Това беше най-страшното време. Когато те вкарат в килията и зад теб се затръшва желязната врата — страшно е. Светът ти сега е това — седем крачки, решетка, тоалетна чиния и мивка.

Отначало изпитах шок. Просто шок. Първата нощ изобщо не мигнах, лежах, втренчен в тавана. Денят, в който ме затвориха, 25 март, беше отвратителен: ситен сняг, примесен с дъжд, разкаляно. Не обичам този сезон и в края на март винаги живея в очакване на слънцето. А на 26-и ме изведоха на разходка. Едно такова малко дворче. Пет-шест крачки в едната посока и толкова в обратната. Гледам — небето синьо. И грее слънце. И аз снова като звяр между тези стени. Над мене — бодлива тел, решетка и небе — от синьо по-синьо. Просто издивявах: в града е дошла пролетта, а мене ме няма там. Аз съм тук, в това дворче за разходки, където е влажно и студено.

Разходката е един час. Походих двайсетина минути, не можех повече, сърцето ми се късаше на парчета. За пръв път истински почувствах какво нещо е ограниченото пространство.

Вече в Англия прочетох една история: как в Бристолската зоологическа градина докарали една мечка от Русия. Едва ли не целият град участвал в подготовката на клетката й. Направили я просторна, украсили я, направили и басейн. Пристигнала мечката, пуснали я вътре, а тя се държала странно. Три крачки напред, три крачки назад. Оказало се, че не й трябва пространство. И красотата не й трябва. Само това — три крачки напред, три крачки назад.

Помолих да ме приберат. Изведоха ме от дворчето и ми казаха: „Друг път не искай да те прибираме преждевременно, не е редно.“ Там те извеждат на разходка по схема. Законът не позволява да се разхождаш по-малко от определеното.

— Защо говориш за ограниченото пространство, та нали са ти отнели свободата?

— Знаеш ли, колкото и да е странно, но кой знае защо, именно след арестуването ми се почувствах някак вътрешно свободен. Като при скок с парашут. Свободен полет. Късно е да се страхуваш, по-лошо няма да стане. В затвора те лишават от въздух, от храна, от човешко достойнство, но не и от свобода — именно затова се опитват да те прекършат, та да ти отнемат и вътрешната свобода.

— А за какво си мислеше, докато беше затворен в единичната килия?

— Няма да повярваш, но най-обидното беше, че ме бяха вкарали в затвора заради жалба на човек, когото бях задържал за въоръжен грабеж и отвличане на хора. По-добре да ми бяха подхвърлили патрони. Могат да се измислят различни претексти, за да бъде затворен един човек. Но да го арестуваш, задето е изпълнявал дълга си?… За мен, оперативния работник, това беше просто ужасно. Сигурно звучи наивно, но в затвора аз „доузрях“, седях и си мислех: държавата няма право да затваря човек, който й служи. Това не може да се прави.

Когато излязох от затвора, моите бивши сътрудници ми казаха, че направлението, което бях ръководил, вече не се занимава с нищо. Именно с такава цел „организирал“ работата на отдела неговият началник Сергей Илич Музашвили. Оперативен работник тръгва из града и го питат: „Къде? Защо?“ — „Имам среща с агент.“ — „Я стига! Литвиненко ей докъде се докара от много работа — прибраха го на топло. Зарежете това, вземете да прочетете някой вестник…“ — „Но нали трябва да получаваме информация!“ — чудят се служителите. А началникът: „Вземайте вестниците и си пишете сведенията — журналистите знаят повече от нас.“

— В Лефортово разрешиха ли ти свиждания?

— Да. Идваше жена ми. Два пъти месечно по един час. Разговаряхме през решетка и пластмасова преграда, само по телефона. От наивност жена ми веднъж се опита да каже нещо без апарата, веднага я скастриха: „Говорете по телефона.“ Маруся се учуди: „И така се чуваме.“ Наложи се да й обяснят, че разговорите ни се записват.

— Докато беше в затвора, как се издържаше семейството ти?

— При първото ни свиждане Марина ми каза: „Борис ме покани и ми предложи помощ. Какво да правя?“

— Казах й: „Марина, аз вече не съм подполковник. В затвора съм. Именно сега ще разберем кои са приятелите ни. Не отказвай помощ.“

Първото ми семейство, където имам две деца, и второто, с което живея синът ми Толик, Марина — всички останаха без средства за съществуване. Жена ми работеше, но заплатата й беше нищожна. Детето беше малко, трябваше да се занимава с него. Отказаха да ми изплатят заплатата. И до ден днешен нищо не съм получил, а те ми я дължат. Лежах в затвора, бях оправдан — държавата трябва да ме обезщети за принудителното отсъствие от работа. По закон. Но те си присвоиха дори тези пари. Пенсията, която ми определиха, получих за пръв път, когато излязох от затвора.

Докато бях в затвора, много хора са помагали на семейството ми, не само Борис.

— Никакви спестявания ли нямаше?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Ти замина с жена си и сина си, а какво става с първото ти семейство?

— С моите по-големи син и дъщеря съм разделен не по собствена воля. Те са там, а аз — тук. Сега поне мога да им помогна. По-лесно е да го правя от Англия, отколкото от затвора.

Синът ми отива в казармата. Майка му плаче. Какво мога да кажа на сина си?…

Вчера в телефонен разговор дъщеря ми помоли да й пратя кожухче и за късмет едни познати заминават за Москва. Бързо намерих кожухче, но изникна проблем. Колко високо може да бъде едно десетгодишно момиче? Не съм я виждал две години. Купих по-големичко, да има резерв. Интересно, колко ли трябва да порасне, за да й стане таман?

А колко се тръшкаше Путин по телевизията, че не съм плащал издръжка на първата си съпруга.

— Какво, лично Путин е говорил за това по телевизията?

— Да, след като говорих на пресконференцията, трябваше да ме орезили. Каза, че към него се обърнала съпругата на един от участниците в пресконференцията. Била е първата ми съпруга Наталия. Вярно, не лично към него, а към Мадекин, офицер от Управлението по собствената сигурност, който е водел оперативното дело срещу мен, събирал е компромати. Те сами са я извикали и са я помолили да се оплаче.

Защо трябваше Путин да падне толкова ниско, че да прибягва до лъжи? Всички прекрасно знаеха, че си плащам издръжката.

— Може би Путин е бил подведен от сътрудниците си?

— Та тя им е занесла всички квитанции! Те са й ги взели. И до ден днешен не са й ги върнали. Директорът на ФСБ не е някаква си пешка, можел е да провери… Но разбери, те не са имали нищо друго срещу мен!

— Бившата ти съпруга разбирала ли е, че с лъжата си те доубива?

— Да. Но са я заплашили. После тя плачеше: „Страх ме е, аз съм самотна жена, те ме заплашваха.“ Та те дори са я накарали да напише в жалбата си: „Ако с мен и децата ми се случи нещо, моля за това да се смята виновен бившият ми съпруг.“ Защо федералната служба за сигурност е трябвало да кара една жена да пише такива неща?

Изгубили са елементарен човешки срам. „Наталия — казвам, — ти разбираш ли на какво са способни тези хора? Ти предварително си ги насочила към мен. Не дай си Боже да стане убийство или да осакатят някого от вас — виновният вече е посочен…“

— Кого другиго са викали?

— Освен престъпниците, които съм вкарвал в затвора, те са привиквали за разпити всички мои роднини и родителите на жена ми, много близки приятели. Търсели са под вола теле. На два пъти съм печелил дела срещу данъчната машина. Много мислих за това в затвора. Време имах колкото щеш. Преравях в паметта си цялата ни семейна история. Тя е някак печална. Защото аз знам родословното си дърво от 1822 година насам. Между другото при обиска прокуратурата иззе записките ми по моето родословие. Защо? Диваци такива! Ако кажа това на английските, на френските юристи — ще си умрат от смях.

— Казват, че голямото се вижда от разстояние. Или от високо. А как е от ямата?

— Разхождах се тук из Лондон, видях паметника на Оскар Уайлд. На него е изписан един цитат: „Всички сме в яма, но някои от нас виждат оттук звездите.“ Та това е то — който не е бил в затвора, не знае… що е звезди.

— А какво общо имат тук звездите?

— През лятото в килията е горещо. Има дни, в които температурата стига до четирийсет градуса. Няма въздух. Успях да получа разрешение да проветрявам килията и започнаха да ни отварят прозореца за четири часа седмично. В края на лятото се мръква рано. Моят съкилийник веднъж дълго гледа през прозореца и каза: „От три години не бях виждал звездите.“

— Имаше ли приятели в затвора?

— В затвора няма приятели. В затвора си сам. Ако започнеш да търсиш приятели, си загубен. Преди затвора бях воювал. Войната е нещо страшно. Но затворът е по-страшен. На война до теб е другарят ти, рамената ви се опират. Там е цялата разлика.

Но в затвора не бива да се страхуваш от арестантите. Трябва да се страхуваш от властта.

— Говориш така, защото си бил в петзвезден затвор. За ВИП личности.

— После лежах в Бутирка.

— В обща килия ли?

— Бях в килия, където лежат бивши служители на милицията, на прокуратурата.

— А в Лефортово слагаха ли други хора в килията ти?

— Да. В Лефортово лежах с хора, осъдени за най-тежки престъпления. И никой от тях не криеше, че са агенти на ФСБ вътре в килията, провокатори.

— Е, ти и без това си го знаел.

— Разбира се. Казвах им, че като изляза от затвора, от любопитство ще взема да прочета агентурните им досиета — нали за пари сега всичко може… Започнаха да се страхуват от мен. После ме извика началникът по оперативната част: „Защо разправяш, че агентите имали досиета? Нали знаеш, че за действащите в затвора не се завеждат досиета?“

Аз пък знам, че за такива не само непременно трябва да се заведе досие, ами и без подпис за сътрудничество не могат да бъдат използвани като агенти.

— Така е по закон ли?

— По заповед от ФСБ. Нещо повече, агент отвън (тоест неосъден) не може да се вкарва в килия без неговото писмено съгласие. А без подпис за сътрудничество не може да се вербува арестант или затворник. Там има и хора, които се съгласяват да влязат, без да са осъдени, и такива, които са вербувани вече като затворници. Но не ми се спореше с офицера. Той сигурно си мислеше, че не знам техните порядки.

— И те драговолно ли се съгласяват да вършат такава работа?

— Различно. Едно е да гниеш в Бутирка, друго — да доносничиш в Лефортово. Затворът чист, подреден, няма воня, макар че там има страхотен морален натиск. А човекът, когото „разработват“, за когото доносничат, е зле навсякъде.

Руският затвор не наказва, а прекършва човека. Лефортово — морално. Бутирка с тежките условия.

Лефортово е изолатор със строг режим за лица, чиито дела се водят от Държавна сигурност: шпионаж, сериозни икономически престъпления. Аз пък бях затворен там „по подозрение, че съм ударил“. Помислете само — какъв абсурд. Защо именно там ли? Защото Лефортово прекършва морално. Там стените излъчват отрицателна енергия! Защото навремето това е бил затвор за инквизиции. Разправят, че над Лефортово и птици не летели. За осем месеца само два пъти при разходките видях птица. Уж ти говорят учтиво. Но денонощно до теб има агент, постоянно хленчи и се вайка, че било безполезно да се съпротивляваш, системата била силна, смири се, признай си…

— Ти си лежал там осем месеца. Какво си запомнил най-ясно? Колетите отвън? Образа на надзирателите? Прозорците? Вратите скърцат ли?

— Не, не скърцат. Тишина. Тишина като онази там никъде не съм чувал.

В плен при Патрушев

На 15 септември 1999 година ме вдигнаха и казаха, че ме водят на повикване. Така го наричат. Въведоха ме в стаята, където стават срещите с адвокатите. Моят адвокат Вадим Осипович Свистунов грейнал ми показва документ — постановление за отмяна на задържането под стража. „Край, Саша — казва Вадим Осипович, — сега се прибираш вкъщи. Свободен си.“ А на мен не ми се вярва: „Но кой може да ме е пуснал?“

— Но нали е имало съдебно решение. Това е закон.

— Да, но само са променили мярката за неотклонение. Да се прибера вкъщи и да чакам съдебното заседание. Защото съдията е видял, че съм в затвора заради една синина, че в делото няма никакви доказателства за вината ми. Прокуратурата не беше удовлетворила нито една моя молба, а аз бях написал дванайсет. Писал съм например: разпитайте еди-кой си свидетел. Не го разпитват. А викат Понкин и му нареждат: „Пиши, че Литвиненко е бил Харченко.“ Тоест фабрикуват лъжи. Съдията Карнаух е прелистил всичко това и е издал постановление за отмяна на задържането под стража. Благодарен съм му. У нас нормалният съдия е като къс самородно злато.

Но в Лефортово отказаха да приемат постановлението, казаха, че нямало печат. И адвокатът трябваше да се върне в съда. Карнаух се учудил: „Та не можаха ли да звъннат по телефона?“ Отишъл при председателя на съда, ударил печата и за всеки случай се подписал.

Адвокатът пак пристига в Лефортово. Тоя път му казват — не можете вие да предавате постановлението, да ни го пратят по техен куриер. Но това е противоправно твърдение. Съдията сам решава как да изпрати постановлението: по куриер или по адвоката.

Когато след два часа куриерската служба донесла документа, от администрацията заявили: „Днес е късно, ще го освободим утре.“ А аз цял ден седя в килията, броя секундите с пулса си. И чакам. Аз съм свободен, свободен човек в килия.

На другия ден сутринта излязох на разходка. Всички се смеят: „Днес можеше и да не излизаш.“ Възразих вяло: „Абе кой ще ме пусне?“ — „Е как няма да те пуснат? Няма такъв номер…“

Върнах се в килията, след пет минути дойде дежурният — старшият на смяната и ме поведе. Заведоха ме в адвокатската и започнаха да ме претърсват. Претърсваха ме особено дълго. И ме попитаха спокойно: „А телевизора ще си вземеш ли?“ Един приятел ми беше подарил телевизор за рождения ден. Как няма да си го взема! Отидоха за телевизора. И два часа не се върнаха. Два часа!

Някъде следобед дойде началникът на затвора и каза: „Саша, извинявай, но не можем да те освободим. Дойде факс от прокуратурата, не те пускат.“ — „Чакайте, какъв факс? Какво приказвате? Да не откачихте? Решението на съда е да бъда освободен от затвора.“ — „А прокуратурата е обжалвала“ — обясняват ми.

Развиках се: „Прокуратурата може да е обжалвала, но до следващото решение на съда аз съм свободен. Нямате право да не изпълнявате съдебно решение. Аз съм свободен човек и настоявам да ме пуснете. В момента извършвате престъпление.“

„Имаме заповед отгоре — отговори началникът. — Аз съм само тъмничар и изпълнявам заповеди. Искаш ли да ти дадем хубава килия?“

Заведоха ме в една единична килия и ме оставиха. А всичко, което имах, остана в предишната — разни тоалетни принадлежности, бурканчета, шишенца… Много се разстроих: за шест месеца бях събрал какво ли не, цяло домакинство. Животът в затвора е такова нещо — едно бурканче от майонеза е истинска скъпоценност, в него можеш да надробиш лук, пиперки или домати и там да си ги пазиш. За арестант човек това е голяма работа.

В затвора например имах няколко четки за зъби — от тях могат да се направят кукички, на които да си окачваш пешкира. Така той ще бъде сух и чист. И това е голяма работа в затвора. И ето на, всичко, всичко загубих. Но нали бях видял документа за освобождаване, нали ми бяха казали: „Чакай, ей сега ще ти донесем телевизора.“ И не щеш ли, идват и ти отнемат документа за освобождаване. Това е по-лошо от първоначалното арестуване. Страшен шок беше.

Седя значи в единичната килия — мрачно, неуютно. Жена ми дойде на свиждане. Седеше и плачеше. За разговора не използвахме телефон. Аз я успокоявах: „Маруся, недей, какво да се прави? Ще се държа…“

След седем дена моят адвокат внесе жалба в Московския окръжен съд — задето не ме бяха пуснали. Съдията се изненадал: „Как така не са го пуснали? Според документите той е на свобода.“ Наложило се адвокатът да доказва, че клиентът му е в затвора. Съдията сезирал Патрушев, че има човек, който лежи в затвора незаконно. Но в Лефортово не изпълниха и това решение на съда. И така си лежах там още два месеца и половина — до новото гледане на делото в съда. Сякаш бях в плен.

В килията ми сложиха агент — той не го и криеше — Володя Кумаев. Интересували ги отношенията ми с Березовски. И кой знае защо — с Павел Павлович Бородин. И преди него агентите ме бяха питали за Бородин, за Татяна Дяченко, за семейството на Елцин. Хем тогава Елцин още беше президент, а те вече събираха компромати срещу него.

Естествено, разговорите ни са се записвали. А аз подхващах Кумаев на тема котки. Страшно ги обичаше, с часове можеше да говори за котки. Задам му въпрос за тях — и той зарязва темата за президентското семейство и почва… Представям си как онези там слушат котешките дрънканици и едва се сдържам да не прихна.

Кумаев беше в моята килия тъкмо по времето, когато се гледаше делото ми в съда. Един ден се разприказва за бутирския затвор — как трябва да се държи човек там. Спомена две места, където може да ме тикнат: така наречената „котешка къща“ това е в кулата, или в „апандисита“ — килия номер 131, където лежат отделно бивши служители на милицията и прокуратурата — по закон е забранено ченгетата да се държат заедно с криминалните престъпници.

Към Африка!

За съдебните заседания ме караха с автовлак заедно с криминалните.

— Но нали е забранено?

— Какво като е забранено — казваха, че нямали бензин. Но само заради това ли? Всички офицери на служба разбират, че ако се пречкат на началството си и попаднат в затвора, всъщност ще ги дадат на криминалните — да правят с тях, каквото си поискат. Вече няма да са нужни. Дори още неосъдени. Всички ще ги зарежат, освен семействата им. Та и с мен стана така.

Карат ни веднъж с автовлака. По пътя от изолатора за временно задържане на „Петровка“ качиха няколко души, между които и Пичуга, известния крадец. Щели да го карат за „Матроска тишина“6

Седна той и тогава аз за пръв път видях как се държи сред осъдените крадец, уважаван в престъпния свят. Придърпа голям сак — в затвора казват на такива „сидор“, — извади цигари, а те са ценни колкото злато, особено цигарите с филтър, и вика: „Иска ли някой да запали?“ И започна да черпи всички. После попита милиционера: „Старши, ха предай пакета в съседното купе — да запалят момчетата.“

Онзи отговаря, че няма право. Тогава Пичуга вади още един пакет и казва: „На, старши, един за теб, един за момчетата.“

Милиционерът прибра пакета, а другия предаде на съседите. А Пичуга обяснява: „Видяхте ли го ченгето! — А онзи слуша. — Ченге гадно. За един пакет цигари продаде служебното си положение, престъпи клетвата, наруши закона. В затвора има хора, нарушили закона, и ей тия — ченгетата. Различават се от нас по това, че можеш да ги купиш за грошове. Ако седим на една маса с тях, ще станем същите. Затова не бива да си имаме работа с такива.“

Показа нагледно на всички колко продажна е властта. Класическа ситуация. После се представи: „Аз съм крадец, карат ме за «Матроска тишина». Има ли някой от «Матроска тишина»?“ Един се обажда: „Аз.“ — „Кой от крадците е там?“ — „Абе там има само пики.“ На затворнически език това означава черни.

Тогава Пичуга казва: „Запомни, в затвора няма националности. Няма грузинци, арменци, руснаци, черни. Щом си влязъл на топло, няма значение какъв си — негър, син, зелен. Никога вече да не ги наричаш «пики».“

Това се казва политработник. Нагледно показа на всички, че за тях няма черни, за разлика от властта, която преследва кавказците по улиците.

Пичуга ме позна. В предишния ми живот, когато още бях оперативен работник, а той се разхождаше на свобода, бяхме се срещали, но това е отделна история. Та той ми казва: „Няма страшно. Всичко ще се оправи. Ние те познаваме.“ Престъпниците, които спазват своите закони, никога няма да закачат честно ченге. Ако в затвора убият прокурор или служител на милицията, на деветдесет и девет процента е сигурно, че е взел подкуп, а не е изпълнил обещанието си, или пък е инквизирал някого — с една дума, занимавал се е със самоуправство.

— Ти нямаше ли проблеми с криминалните?

— Случи се веднъж. След няколко дена отново ме подкараха към съда и току гледам — качват двама бандити от ясеневската групировка7, които съм задържал навремето. Единият също ме позна, усмихва се и пита: „А сега какъв чин имаш?“ — „Подполковник“ — викам. А купето претъпкано с хора — поне двайсет и пет души, двойно повече от нормата. Оня веднага се развихри, закрещя: „Братчета, та това е ченге, ченге е!“ И точно тогава в автовлака угасва електричеството. Е, рекох си, това ще ми е краят.

А сред нас да се случи един сериозен „авторитет“, крадец с прякор Слепия. Та той нареди в тъмното: „Не го закачайте. Познавам го. Това ченге е отказало да гърми по нашите, затова е на топло. Аверите, вика, следят твоето дело. Запомни, ако ти се случи нещо, ще е работа на ченгетата. Ние няма да имаме нищо общо, лошо от нас не чакай. Ти няма да станеш криминален, защото си ченге. Обаче ще си лежиш спокойно.“

Аз после протестирах пред съда: „Какво правите? — викам. — Карате ме дотук заедно с криминални, та те може да ме убият!“ Нула внимание.

— А какво означаваха думите на Слепия, че си отказал да гърмиш по техните?

— В престъпния свят прекрасно знаеха какво е УРПО, че ние на практика имаме лиценз за самоуправство, както знаеха и каква е репутацията на всеки от нас. По-конкретно мисля, че имаше предвид историята с Метиса.

Навремето работех по една банда, чийто ръководител се казваше Петросян, по прякор Звяра. Тази банда вършеше изключително тежки престъпления, те ги наричаха „мокри“. Веднъж посред бял ден нахлули в бижутерийния магазин „Перла“ в Краснодар, разстреляли служителя на милицията, купувачи, продавачи… Членът на тази банда Ермолински (по прякор Метиса) беше извършил и поръчково убийство една жена поръчала да убият съпруга й. Отишли в дома на човека, позвънили, попитали: „Вие еди-кой си ли сте?“ Той кимнал. Съучастникът на Метиса извадил пистолет и стрелял в челото му. Та такива престъпления вършеха.

Първия път осъдиха тези бандити на големи срокове лишаване от свобода, а двама — на най-строгото наказание. После Върховният съд отмени присъдата, изпратиха делото за доразглеждане и започнаха да съдят бандитите отново в Московския градски съд. Извикаха и мен от Лефортово като свидетел. Така ФСБ напълно ме разшифрова и предаде всичко в съда. Бандитите ме видяха и се закикотиха: „Какво, и ти ли си тук? Така е — който много работи…“

Нямах адвокат на този разпит. Само белезници и конвой зад гърба ми. Между другото за разкриването на това дело много мои началници получиха награди. И сега същите тези началници си седят на Лубянка, а аз стоя и чакам какво ще решат бандитите — дали съм нарушил правата им при арестуването или не.

Ободянски (един от членовете на бандата), осъден на най-строгото наказание, естествено, разбираше, че в най-добрия случай го очаква доживотен затвор. Постоянно гледаше през прозореца. А аз си припомнях обстоятелствата около нашата последна среща. След задържането разговарях с него и се случи един инцидент той ме заплю и ме нарече „ловец на плъхове“. И ето че пет години по-късно Ободянски става в съда и казва: „Искам да се извиня на майор Литвиненко — той не е знаел, че съм вече подполковник, — задето го заплюх.“ Погледна ме и добави: „Саша, знаеш ли защо си с белезници? Защото не си рушветчия. Ако вземаше подкупи, щеше да си на мястото на този прокурор.“

И това го каза престъпник.

— Всичко това записа ли се в протокола?

— Каза се в съда. Не знам дали са го записали в протокола или не. А Ермолински каза следното: „Искам да поясня, че след задържането ме биеха и вече искаха да ми извадят очите. Но в кабинета влезе Литвиненко, спря служителите на милицията и цяла нощ седя с мен, за да не ме убият.“ Съдията ме попита: „Потвърждавате ли този факт?“ Разказах, че наистина бях влязъл в стаята и бях видял милиционерите и Ермолински, който се оплака, че го бият. Тогава наистина седях цяла нощ с него, защото милиционерите бяха пияни.

— Чакай. Тука нещо ме съмнява. Вечер е, ти цял ден си бил на работа, вкъщи са жена ти, синът ти, вечерята, леглото. А ти седиш и пазиш един бандит. Не се ли смя съдията? Защо ти е потрябвало всичко това?

— Просто се опасявах, че както са пияни, може да го пребият до смърт. Знам маса такива факти — за пребити до смърт задържани. Дори на „Петровка“. Веднъж един бандит оказал съпротива при задържането и застрелял служител на милицията. Вкарали го в един кабинет и го били с палките си, докато го убили, целият отдел, фактически сами са го осъдили на смърт.

Тогава Ермолински ми обеща: „Ако някой ден се измъкнем от затвора, ще те откупим и ще духнем за Африка.“

— Тоест искаш да кажеш, че престъпниците ясно разграничават ченгетата на добри и лоши?

— Разбира се, те проучват всичко до последната подробност. Ако Путин попаднеше там от президентското си кресло, щяха да го попитат: „Слушай, брато, а ти, когато седеше там, беше ли наясно, че ние тука няма какво да ядем?“ И щеше да се започне дълго съдебно разследване. Хем щеше да бъде толкова подробно и принципно, колкото никоя прокуратура дори не е сънувала.

Мисля, че тези момчета щяха да се занимават с делото на Путин поне осем месеца.

В затвора съдят на първо място за прекършени човешки съдби. Ако си прокурор, никой няма да те закача само защото си прокурор, а ще ти зададат първия въпрос: „Кого си затварял?“ Ти ще кажеш: „Иванов — за убийство, Петров за убийство, а Сидоров — за грабеж.“ — „Добре. А по поръчка ли си ги затварял или по закон?“ — „По закон.“ — „Внимавай, брато, ако ни лъжеш, ще трябва да ти видим сметката. По-добре си кажи отсега. Ако е било по поръчка, ще живееш под нара и никой няма да те закача.“

— Какво значи „под нара“?

— Ами на пода, долу, под кревата… С мишките и хлебарките.

И те започват да пишат, да разпитват онези, които са на свобода. Изяснява се, че да, работил е по закон. Няма проблеми. Или пък се изяснява, че е опандизил Иванов, Петров, Сидоров на законно основание, но някой си Семьонов по поръчка, за пари. И докато Семьонов е бил в затвора, е умряла майка му. Тогава му казват: „Разбери бе, гад, на съвестта ти лежи човешки живот! И ще трябва да отговаряш за това.“

Например, ако моят следовател Барсуков влезе в затвора, ще го попитат кого е прибирал по поръчка. Той ще каже: „Никого.“ И тогава край с него. Ще му кажат: „А кой прибра Литвиненко? Ти беше, нали?! А знаеш ли, че докато той е лежал, баба му е отишла на черква да се помоли за внука си и я е сгазила кола? И вторият му баща е починал след разпита. Погубил си два човешки живота. Защото си вкарал в затвора невинен човек.“ И тогава ще го съдят, както те си знаят. Строго, но справедливо.

Засада в съдебната зала

— Да се върнем към съдебното дело. Кога започна гледането му?

— В началото на октомври 1999-а.

— Обвиняваха те, че си посинил окото на някого при задържане, нали така?

— Абе никой не ме е обвинявал. Просто ме унижаваха, мачкаха ме. Следователят неведнъж повтарял на жена ми: „Марина Анатолиевна, нали разбирате защо Саша си има проблеми. Защо е трябвало да се явява пред телевизията?“ Същото е говорил и на адвокатите ми. Затвориха ме само защото говорих на пресконференцията и обвиних ръководството на ФСБ в корупция, в престъпления.

Когато в съда разпитваха Харченко, на когото уж съм бил насинил окото, той каза: „Биха ме дълго, отначало с автомати, после ме ритаха с крака.“ Съдията прекъсна Харченко: „Принуден съм да прочета показанията, които сте дали пред следствието.“ Тогава той е твърдял, че съм го бил само аз. Съдията го пита: „Къде тогава казвате истината?“ — „Сега.“ — „А защо пред следствието сте казали друго?“ — „Ами следователят ми каза, че началството наредило Литвиненко да бъде тикнат в затвора. Затова трябвало да давам показания срещу него.“

— Това той в съда ли го каза?

— Разбира се! Регистрирано е и в протокола на заседанието.

— Кой водеше процеса?

— Съдията Кравченко. Той направо ми каза, че го заплашвали, настоявали да ме осъди на затвор. А той ме оправда.

— И те освободиха още в съдебната зала, така ли?

— Стана така. Заплашвали са съдията. Офицер от ФСБ е отишъл при него и го е предупредил, че „ако не осъдиш този боклук на осем години, ти ще бъдеш следващият“. Съдията не се уплашил, произнесе оправдателна присъда, която беше обжалвана на два-три пъти. Главната военна колегия на Върховния съд остави присъдата в сила. Присъдата влезе в сила, вече не подлежи на отмяна при никакви обстоятелства.

Аз съм невинен. А Кравченко вече не е съдия. След моя случай го уволниха. Покрай него — и председателя на съда.

Между другото, когато адвокатът ми каза на прокурора: „Снемете обвинението, нали виждате, че Литвиненко не е виновен“, той отговори: „Още не съм получил апартамента.“

— Казал е това пред съда?!

— Разбира се, не за протокола, но го каза. И всички го чуха. Моите приятели дори му подвикнаха: „Ние ще ти купим апартамент. Пусни човека!“

С една дума, обвинението претърпя пълен провал и те не знаеха какво да правят.

Тогава прокурорът изведнъж се разболя и цял месец не идваше в съда. Мен ме докарваха и откарваха, съдията изпращаше факсове до главния военен прокурор, настояваше в съдебната зала да има прокурор. Аз обявих гладна стачка и заявих: „Щом държавата ме държи в затвора, нека тя да подкрепи обвиненията. Настоявам за прокурор.“

Прокурорът се появи в съда точно след един месец. За един ден — и разискванията, и последната дума. Прокурорът искаше година условно — фактически да ме пуснат. Благодарих му за това. Но понеже не съм виновен, поисках да ме оправдаят. Тогава отново ме заведоха в килията и съдът се оттегли на съвещание. След около четири часа, вече привечер, ме изведоха. Коридорът пълен с народ: журналисти, камери… Пак ме вкараха зад решетките и започнаха да четат присъдата: „В името на Руската федерация…“

Не чух присъдата, защото бях в шок. Когато влязох в съдебната зала, видях прокурорите: бяха се подредили началникът на отдела Иванов, старши следователят по особено важни дела Барсуков и още един прокурор. Стояха като на парад. Кой знае защо, си помислих: „Може би са дошли да ми се извинят?“ После в главата ми се мярна друга мисъл: „Не, тези хора не умеят да се извиняват.“

При последното свиждане в Лефортово бях казал на жена си, че вероятно ще ме арестуват в съдебната зала.

След като съдията произнесе: „Невинен. Да бъде оправдан и освободен незабавно“ — конвоят отвори вратата на клетката. И не щеш ли, в залата нахълтват хора с маски, автомати и с камуфлажни униформи, също като при бойна операция. Нахвърлиха се върху мен, закрещяха, че са от ФСБ и че съм арестуван.

Разблъскаха всички, сложиха ми белезници и ме повлякоха навън от съдебната зала.

— Но процесът още не е бил приключил?

— Съдията се развика: „Върнете подсъдимия. Оставете ме да приключа съдебното заседание. Какво правите?…“ фактически прокуратурата заедно с ФСБ ми бяха устроили засада в съдебната зала. После председателят на Московския окръжен съд написа заявление, че това е било явно неуважение към съда.

— А кога стана това?

— На 26 ноември 1999 година, към шест часа вечерта. Бях арестуван буквално по време на съдебния процес.

— Как са могли да арестуват човек, който още не е освободен?

— Ами просто разблъскаха конвоя, грабнаха ме и ме извлякоха. За тях съдът е все едно нищо. Та нали ФСБ стои над закона. Съществуват само вътрешноведомствени правила на играта, които се променят в зависимост от това, с кого играят.

И което е странно, за това арестуване пак беше дошъл Борис Дицеев. Но този път носеше маска. Началникът на групата — аз добре го познавах — беше без маска, цивилен, носеше удостоверението в протегнатата си напред ръка. Тази сцена я показаха по телевизията.

— Е, поне този път не са те били, нали? Или по навик…

— Не. Този път го направиха почти тихо. Просто ме извлякоха навън. Съдията се развика: „Върнете го в съдебната зала!“ И те ме повлякоха обратно. Започнах да се дърпам, повтарях: „Слушайте, та аз съм под конвой.“ Обърнах се към началника на конвоя: „Настоявам да ме вземете под конвой.“ Тогава ми обясниха с приклад: „Млъквай.“

Когато прокурорите започнаха да четат обвиненията, съдията се смая: „Чакайте, господа прокурори, оставете ме да приключа съдебното заседание.“ Оставиха го да приключи. Прочетоха си обвиненията. Новите.

Пак ми сложиха белезниците. Седя и изучавам новото си престъпление. Адвокатът ми казва: „Нищо не подписвай!“ Прочетох, че на някаква зеленчукова борса съм изнудвал някого си за нещо. Макар че аз през живота си не съм стъпвал в зеленчукова борса.

— Предявили са ти ново обвинение?

— Дори не беше обвинение. Бях задържан отново по подозрение. Като първия път. Това е много важно. Такова арестуване е разрешено или на местопрестъпление, или когато има улики, но е необходимо да се съберат — за десет дена! — допълнителни доказателства. А мене и двата пъти ме арестуваха грубо, незаконно, нечисто, по изфабрикувани обвинения. И което е най-странно — без да изпитват срам нито от себе си, нито от армията юристи, нито от обществото, което все пак следеше какво ще стане с мен (макар да не се намесваше). Това беше шантаж, пазарлък: ако приемеш нашите условия, ще те пуснем.

… Закараха ме в прокуратурата. Иванов влиза и казва: „Е, ще даваш ли показания?“

Питам за какво са ме арестували. „Много ти знае устата — казва. — Сега ще изгниеш в затвора, ще те засилим чак в Нижни Тагил, там ще пукнеш.“

Дойдоха адвокатите ми и казаха: „Трябва да говорим със задържания.“ Той отвръща: „Не.“ Адвокатите настояват: „Тогава ще напишем в протокола, че ни отказвате среща с клиента ни.“ Той помисли, помисли и реши: „Добре, говорете.“ Адвокатите ме питат: „В какво те обвиняват?“ А и аз самият не знам в какво.

— Поне някакви въпроси зададоха ли ти? Опитаха ли се да научат нещо от теб?

— Абсолютно нищо. Попитаха ме: „Къде си бил на 30 май 1996 година в два часа следобед?“ Отговорих: „Не си спомням.“ — „Е, щом не си спомняш, хайде в затвора. Хората си те спомнят.“ И ми разправят, че в този ден и час на някаква зеленчукова борса съм бил ударил някакъв украинец с гумена палка. Иванов седи и трака на машината: „Познаваш ли гражданката Кисельова?“ — „Не я познавам казвам — и отказвам да давам показания.“ — „Сега ще идеш в затвора.“

Пак дотърча групата по задържане, пак ме питат: „Имаш ли претенции към групата по задържането?“ Изобщо не продумах повече.

Офицерът се озъби:

— Отиваш в Бутирка. Това не ти е Лефортово. А аз ще ида при жена ти.

Нямам претенции към групата по задържането. Какви претенции може да има човек към бандити?

Откараха ме в затвора. Заключиха ме в единичен бокс — нито тоалетна, нито мивка. Не беше възможно и да легна. Легнех ли по гръб, трябваше да си кача краката на стената.

Бутирка

През цялата нощ не мигнах — припомнях си съветите на Володя Кумаев за Бутирка — как трябва да се държа.

— В какво се състояха неговите съвети?

— Просто да не си търся белята. Да речем, влизаш в килията, оставяш си багажа. Отиваш до дъбчето — така казват на масата, — представяш се, преди да седнеш. Казваш кой си, по кой член лежиш. Във всяка килия има главен. Той те вика при себе си. Отиваш, разказваш му накратко за себе си. Той ти посочва мястото, където ще спиш. И тогава започваш килийния си живот.

Затворът живее не по законите на властта, а по апашки закони. И всички разбират това. Е, разбира се, администрацията въвежда свои порядки, но апашката власт се противопоставя на официалната и колкото е по-силна тя, толкова по-лесно е излежаването на присъдата.

Всички осъдени молят да ги закарат в затвор с установена апашка власт, такива затвори се казват „черни“. И всички се страхуват от „червените“ затвори, където властва администрацията.

В Бутирка, разбира се, режимът е по-различен, не е като в Лефортово. Подкарват по коридора цяла тълпа, четирийсетина души. Спират пред купчина мръсни тюфлеци. Първото, което ме порази в Бутирка, беше страшната мръсотия. Вонята и мръсотията. Дадоха ни одеяла. Миниатюрни. Завиеш ли си краката, стига ти до кръста. Завиеш ли се през глава, краката ти ще са голи. Не ти се полагат нито чаршафи, нито калъфка. Заведоха ме в килията. Пак същия номер — 131. Вътре имаше осем души. А местата бяха само седем: шест нара на два етажа и един под решетката, под прозореца. Попитаха ме: „Кой си ти?“ Казвам: „Литвиненко.“ А те:

„Аа, чухме. Знаем всичко, което ти се е случило. Носиш ли си каквото трябва?“ А всичко ми беше останало в Лефортово. И те ми дадоха пантофи, четка за зъби, паста, одеяло, калъфки, всичко ми дадоха.

— Същински супермаркет, а не затвор…

— Екипираха ме от глава до пети. И казаха: „Ето ти храна. Ако искаш, яж с нас, ако искаш — сам, както ти е удобно.“

Когато жена ми след седем дена донесе продукти, почерпих момчетата. Освен това тя ми донесе пешкири и хубаво одеяло от камилска вълна, нормална възглавница. После оставих всичко на момчетата. Та така се снабдява със стока този супермаркет. Но най-важното не са вещите. А начинът, по който ти ги предлагат. И парцаливо одеяло да ми бяха дали, пак щеше да ме топли!

— А това специална килия ли беше, за служители на милицията?

— Разбира се. Не знам дали им беше повлияла ситуацията, но атмосферата в килията беше… човешка ли да го кажа… Хората, с които я делях, бяха абсолютно нормални. Тревожеха се за съпруги и деца, нямаше нищо криминално у тях. Когато попаднах там, момчетата веднага ми казаха: „Тука няма апаши и тем подобни. Затворът е от черните, тук има апашка власт, но в нашата килия сме си нормални.“

Само когато при нас вкараха Виталик, служител от Московския ОМОН8, арестуван за изнасилване, го помолихме да не сяда на една маса с нас. Бяхме приели този закон на затвора. Живеехме задружно, никой никого не притесняваше, имаше смях, шеги. С една дума, нормално. В Бутирка времето летеше много по-бързо.

— Знаеш ли винаги ме е смайвала склонността на човек да запомня доброто и в най-лошото. За един ветеран най-светлите години са военните. А ти си спомняш за Бутирка почти с нежност.

— Сигурно е така, защото там попаднах след леденото Лефортово. Но наистина, имаше нещо човешко там. Например в затвора хората грижливо пазят съня на другите когато човек спи, той не е в затвора, защото сънува свободата. А на сутринта на 4 декември, не щеш ли, ме събужда песен. Бившите ченгета наобиколили нара и пеят на изопачен английски: „Честит рожден ден!“ Измайсторили торта от бисквити и кондензирано мляко, набучкали кибритени клечки, запалили ги и пеят.

Този ден навърших трийсет и седем. Знаеш ли, когато навърша петдесет, ще си поръчам торта от бисквити и кондензирано мляко. И хор от ченгета…

— И колетите от къщи ли си поделяхте?

— Ама разбира се! Донесат ли ти колет, веднага всички се събират, почистват дъбчето (масата) и започват да подреждат всичко. Вземат лист хартия и описват всичко. Пакетът винаги е повреден — администрацията реже маслото, разпечатва захарта, чупи цигарите. Защо бе? За да открадне. Жена ти например е пратила двайсет пакета цигари. Но нали трябва да намажат! И ти казват, че в пакетите може да са ти пратили патрони. Цигарите са начупени, но затворниците ги броят по филтрите. И казват: откраднали са един пакет и две цигари, гадовете! Смята се, че ако са откраднали един пакет от пратката, това е нормално. А ако са взели и две цигари отгоре, това е вече нахалство.

Колко бонбони има в един килограм — всичко е пресметнато. Колко бучки захар също. Колко е саламът? Подреждат щафетите и измерват дължината — ясно! Нали онези режат салама да видят дали няма нещо вътре и си вземат от средната част. А затворниците събират парчетата и пресмятат колко е откраднато. Ако е десет сантиметра, нормално, ако е петнайсет — прекалили са.

Кондензираното мляко не може да ти пращат в буркани. Карат хората да го преливат в пластмасови бутилки. И го разреждат с вода. Пак добре, ако е преварена. Ако обаче е от чешмата, всички ни хваща диария.

Властта е вкарала човека в затвора, лишила го е от свобода (още преди да е гледано делото!), не го храни, не му дава лекарства. И обяснява: „Момчета! Та ние нямаме пари!“ Добре де, нямате пари, ама защо обирате колетите?! Когато на мен от пет щафети салам ми откраднаха две и половина, и то го смениха — взеха хубавия, а ми пробутаха отровен, момчетата казаха: „Саша, това е вече прекалено, трябва да напишеш жалба.“ Написах жалба. Викат ме в администрацията: „Ти защо пишеш жалби, бе? Зле ли ти е в тази килия? Можем да те преместим в друга.“ Нали разбираш, можели да ме тикнат в обща.

— А крадат ли се затворниците един друг?

— Няма такова нещо. Руските затворнически закони са много строги. Нарушиш ли ги — не ти мърда наказанието. Но никой и с пръст няма да те пипне, нито ще те обвини, докато не се извърши подробно разследване. Разследват дълго, обективно. И при най-малкото съмнение, че тарторът е взел решението спрямо някого срещу пари или филия хляб, моментално ще го детронират. А това е най-страшното за един авторитетен апаш. От самия връх пада до самото дъно на затворническата йерархия.

Бях поразен от системата за комуникация и доставка на информация, която съществува там — просто поразен. Защото във всяка килия се води сметка на общите пари. Ако парите се придвижват нанякъде, във всяка килия се записва по кое време тази стодоларова банкнота е влязла тук и къде е отишла по-нататък. Води се отчет, така нареченото напасване. Ако парите изчезнат, в затвора моментално ще се разбере къде са изчезнали и у кого се намират.

— А в държавната система няма такова нещо.

— Именно това е поразителното.

Освобождаването

— Значи да смятаме, че до втория съдебен процес си лежал в човешки условия.

— Можем да смятаме така. Още повече че почти не ме разпитваха. Всичко беше ясно на всички. И ето че определиха деня за гледане на делото, когато ще се реши каква да бъде мярката за неотклонение — под стража или под домашен арест. Вдигнаха ме в три часа през нощта. Докато в Лефортово ставаш за съда в осем сутринта, тук те вдигат в три през нощта. В четири те пускат да слезеш в салона, където докарват много народ. Започват да разпределят по автовлакове и — по съдилищата. Към десет-единайсет си в сградата на съда. Ако делото се гледа всеки ден, някъде към полунощ те докарват в затвора, към един те качват в килията, а в три те подкарват обратно към скамейката. След една такава седмица кой да е нормален човек ще е съгласен на всичко, само да го оставят да подремне. Съгласен е на всякаква присъда, само да прилегне някъде. Ето това правят в затворите.

Закараха ме в съда и заседанието започна. Съдията: „В какво е обвинен Литвиненко? Покажете документите.“ Прокурорът: „Обвинен е в искане на подкуп под формата на грах на зеленчукова борса.“ Аз: „Никога не съм искал грах, гражданино съдия.“ Адвокатът: „Вие обвинявате Литвиненко в имуществено престъпление. Установихте ли къде е това имущество? Къде е грахът, който той бил поискал? Къде е сега? Установихте ли?“ Те казват: „Не.“ Тогава адвокатът пита: „А какъв интерес е имал Литвиненко да иска грах? Пазари ли е имал, магазини ли, пари ли е получавал срещу този грах? Какъв му е бил интересът? Няма интерес. Изнудването е умишлено престъпление. Как може да се обвинява един човек в умишлено престъпление, ако не е имал интерес и съответно умисъл?“

Другият адвокат пита: „А кой е потърпевшият? От кого е искал грах моят клиент?“ Казват му: „От гражданката Кисельова.“ Аз: „Никога не съм я виждал.“

И тогава се изяснява, че и Кисельова не ме познава. Написала е жалба срещу следователя, как е изтръгнал показанията от нея: „Заведе ме в кабинета си, на който имаше табелка: «Помощник-прокурор полковник С. В. Иванов», и останахме вътре само двамата. Там той ми каза: «Само ми го дай, дай ми го! Цял живот ще си гледаш кефа.»… Когато взех да се моля и да го уверявам, че нямам какво да кажа, сграбчи ме за косата и започна да ме скубе. Развиках се: «Боли, пуснете ме!»… Опитваше се да ме целува. Вдигаше ми полата, аз се мъчех да се изскубна…“

Съдът разгледа делото и взе решение да бъда освободен от затвора. При това този път председателят на съда беше поставил охрана и бе наредил да не пускат хората на ФСБ. За да не си разиграват коня.

— И те освободиха?

— Да. Беше 16 декември 1999 година.

След това в залата влезе следователят Паламарчук и ми връчи призовка на другия ден да се явя в прокуратурата. В коридора беше пълно с журналисти, но аз реших да не давам никакви интервюта. Прокуратурата и ФСБ се страхуваха, че ще си отворя устата. Барсуков постоянно ми повтаряше: „Дръж се прилично.“ Демек, да си мълча. Излязох от съдебната зала, адвокатите даваха интервюта на журналистите, а аз — без коментар. Нарочно ми бяха връчили призовка още за следващия ден, като намек: гъкна ли, утре ще ме арестуват в прокуратурата. А когато отидох, ми представиха резултатите от експертиза, правена на някакъв гражданин на Украйна, на когото уж съм счупил ребро с гумена палка.

Ей такива истории. Както съм изнудвал някого за грах, съм счупил на друг реброто. Адвокатът казва: „Чакайте малко. Как така обвинявате моя подзащитен, че е счупил нечие ребро, а не е установено кое ребро?“ Следователят обяснява, че апаратурата не давала възможност да се установи точно кое. Адвокатът се смая: „А как е дала възможност да се установи, че реброто е счупено? Как така — шестото или седмото? Молим да назначите повторна експертиза.“ Следователят се замисли: „Ами нали това е станало през 1996 година. След четири години ребрата са вече зараснали.“ Адвокатът казва: „Това са ваши проблеми. Вие обвинявате човека, затова ви моля да направите повторна експертиза.“

С една дума, измъкнах се тогава и останах под домашен арест, фактически на свобода. Макар че прокуратурата обжалва освобождаването ми от затвора.

— А как приключи второто ти дело?

— Барсуков беше принуден да закрие делото за граха поради липса на престъпление. Аз имах стопроцентово алиби. Спомних си къде съм бил на 30 май 1996 година в два часа следобед. Точно тогава провеждах друго мероприятие. Съвместно със служителите на ГУОП9 и със службата за сигурност на Армения задържахме лица, които се занимаваха с контрабанда на оръжие, включително и за Чечения. Заловихме пет камиона на границата между Армения и Грузия.

Президентът на Армения и министърът на сигурността тогава бяха пратили писмена благодарност, за да поощрят участниците в тази операция. Тоест прокуратурата се издъни с оня грах. Ако не си бях спомнил за арменците, ако бях казал, че съм бил с жена си вкъщи или някъде с приятели, щяха да ме осъдят. Щяха да ми друснат осем или девет години за изнудване с цел присвояване на онзи грах.

— Какво изпита веднага след освобождаването?

— През първите дни, разбира се, това е незабравимо усещане. Когато спиш в затвора, сънуваш дома си, жена си, децата. Събуждаш се и виждаш затвора. Ужас. Сякаш от свободата изведнъж си попаднал в затвора.

А вкъщи сънувах… затвора. И сега често го сънувам. Още сънувам, че съм в Москва, вкъщи, и на вратата ми звъни група за задържане.

Веднага отидохме с приятели в почивната станция да посрещаме Новата 2000 година. Там беше и бившият ми приятел Сергей Нефьодов. Заедно бяхме ловили бандити през 1991 година. Беше на почивка с жена си и детето. Веднъж приседнах на тяхната маса. Той беше с пистолет, като служител на ФСБ. А аз — подследствен, нещо като престъпник. Побъбрихме си. Но вече говорехме на различни езици.

Едно такова щастливо, благополучно кагебистко семейство. Сито дете, весела съпруга и самоуверен съпруг с удостоверение в джоба и пистолет на хълбока. Той изобщо не излиза без пистолета и удостоверението си. В страната, където именно те осигуряват сигурността на хората, почти никой от тях не ходи по улиците без оръжие.

Нефьодов ме попита: „Ти какво, не получи ли пари от Березовски за онази пресконференция?“ Отговорих: „Не.“ — „А пък всички наши смятат, че си получил един милион долара. Глупако, защо не взе пари от него? Ние си мислехме, че търкаш наровете, ама поне си взел кинти. Ама наистина ли го направи безплатно?“

Жена му буквално заклокочи от яд: „Абе ти последният будала ли си? Погледни как живеят хората, с джипове се разкарват.“

Това го говореше дъщеря на офицер, съпруга на подполковник. Имаха тристаен апартамент на Рубльовское шосе, купен от Нефьодов. С неговата заплата.

— Каква е заплатата на един подполковник от ФСБ?

— Три хиляди, малко повече от сто долара.

— Хубавичка заплата за човек с пистолет и удостоверение на ФСБ!

— Да, но този офицер освен апартамента има и хубава вила с всички удобства. И тя е купена с неговата заплата. Имат две вносни коли, той и жена му. Това се смята за нормално. Той си живее живота, никой не го закача. Всички знаят. Когато Нефьодов си купуваше апартамента на Рубльовка, написал рапорт, че е спечелил от „МММ“10. А за колите сигурно е спечелил от тотото.