Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

Глава 3ВОЕННИ ТАЙНИ

— Ти не криеше ли отношението си към чеченската война?

— Не бих казал, че винаги съм бил против чеченската война. Дори съм си мислил, че този проблем може да се реши само по силов път. Когато започна първата война, аз я подкрепях. Мигар някой знаеше как е започнала!

За пръв път се замислих над случващото се в Первомайское. Участвах в една операция по освобождаване на заложници. Задържахме едни чеченци и аз разпитвах младо момче, на седемнайсет години, още хлапе, ученик. Питам го: „Ти защо тръгна да се биеш?“ Той отговаря: „Мразя тази война. Отвращава ме. Но тръгнах да се бия, защото тръгна целият ни клас.“ Тогава си спомних филмите за Великата отечествена война, когато цели класове направо от училищната скамейка са отивали на фронта като доброволци.

— Той страхуваше ли се, че ще го бият?

— Да. И трябва да кажа, че ние, естествено, бяхме много озлобени, защото петнайсет денонощия бяхме живели насред полето, в калта. Бяхме виждали тези заложници — измръзнали в студа хора, жени с деца. Беше нещо страшно. Купчини трупове, разрушено село. Ужасна гледка. Но когато той каза, че „нашият клас целият отиде на фронта“, разбрах, че Русия не ще успее да спечели тази война.

У един убит чеченски командир намерихме бележник. В него имаше кодови таблици. Написах справка (за радистите това е важно). В нея имаше имена на арабски наемници (без фамилните) и Барсуков я размахваше тази справка на пресконференция: „Виждате ли, вече установихме 26–28 наемници, които са участвали в бойните действия. Но те избягаха от нас боси!“

От този бележник ме порази и фактът, че чеченците водят строг отчет на боеприпасите, на оръжието, описват постовете — кой кога стои, кой кого сменя. Такова нещо за последен път бях видял в образцовата дивизия „Дзержински“. И разбрах, че чеченският командир води отчет на силите и средствата си като в образцова съветска дивизия.

Дисциплина, ред, „целият клас на фронта“ — това не е банда. Това е армия. Малобройна, без въоръжението на руската, но — армия. Те знаят за какво се бият. Можем да убеждаваме всички, че са бандити. Но престъпници не стават „цели класове“. И банди не се унищожават със силите на цял народ.

Разбира се, там има хора, които правят пари от войната — както и в руската армия. Разбира се, много от тях и грабят, и мародерстват. Като нашите. Но все пак това е война, а не хайка за две-три хиляди бандити, както ни убеждават.

— Разпитвал си Ала Дудаева, нали?

— След като бе убит Джохар Дудаев, съпругата му се опитала да избяга от летището в Налчик заедно с телохранителя си Муса Едигов. Била задържана. Представила фалшив паспорт, но я идентифицирали. Муса вече бил в самолета. Но когато видял, че са спрели Ала, слязъл от самолета и се предал.

Мен ме извика Волох и ми каза, че ми се възлага сериозна задача — трябвало да замина за Кавказ. Обясни ми, че била задържана Ала Дудаева, трябвало да се разговаря с нея, да опитаме да научим всичко, което можем, и да я докараме в Москва. Но главната задача била да научим къде е погребан Джохар, защото все още имало съмнения дали наистина е убит.

Държаха я в бившата вила на Сталин в Кисловодск. Там вече бяха служителите на ФСБ за Кабардино-Балкария. Събрахме се на обяд в хола, дойде и Ала и аз се запознах с нея.

Първото впечатление е много силно — човек, преизпълнен със скръб. Притеснена, нервна. Беше много скована. Всички седяхме на обща маса, вдигаха се някакви нелепи тостове, после станах аз и казах: „Ала Фьодоровна, запознахме се в трагични за вас дни. Виждам колко голяма е болката ви. Толкова голяма, че аз изпитвам огромно уважение към вас. Вашият съпруг беше за едни враг, за други бог, но той влезе в историята. Никой не знае накъде тепърва ще свърне историята. Какъвто и да е бил Джохар, каквото и да се говори за него, той е бил ваш съпруг. Живели сте с него повече от двайсет години и аз разбирам вашата мъка. Искам да вдигна тост за вас, за вашите чувства. Искам да ви изкажа съболезнованията си за това, че загина не президентът на Чечения, а вашият съпруг. Лека му пръст.“

— Какво ли биха казали за този тост другарите ти, които са организирали ликвидирането на Дудаев?

— Те не са ми другари. Между другото Хохолков ми каза: „Ти ни предаде.“ Отговорих му — не може да съм ви предал, защото не съм се клел пред вас. Никога не съм се клел да нарушавам законите. Само веднъж съм се клел във вярност, и то пред Съветския съюз. В клетвата пишеше, че съм длъжен да служа на съветската родина и на делото на комунизма, без да щадя кръвта си и до последен дъх. Съветския съюз го няма, комунистическата партия — също. На кого съм задължен до последен дъх? На Хохолков ли? Ами че той е съучастник на бандитите. На Русия ли? Ами аз и сега й служа — по-добре от Хохолков.

Когато свърших, Ала стана и каза: „Много съм ви благодарна. Вие сте първият офицер, който ми изказа съболезнования.“

От този ден установихме с нея добър човешки контакт. На другия ден трябваше да започнем да разговаряме. Инсталирахме техниката, но нямахме хубава камера лентите на нашата трябваше да се сменят на всеки трийсет-четирийсет минути.

Налагаше се постоянно да си гледам часовника и да търся претекст да излизам и да сменям лентата. Тя ми разказа всичко за Джохар, как е живяла в Подмосковието, в Пушкино, как често идвала с приятелки на разходка в Москва, как се запознала с Джохар… Попитах я защо той заплашваше да вдигне Москва във въздуха. Тя каза, че винаги го е укорявала — та това е твоят град! Джохар отговарял: „Права си, Ала, не мога да го сторя. Заканвам се, защото се гневя. Те са по-силни, тяхната армия е по-голяма. Ще ни бъде тежко. Но те ме заплашват — и аз се гневя. Започвам да ги плаша.“ Тя беше толкова развълнувана, че започна да говори за него като за жив човек: „Той никога не би взривил хора! Той обича децата, обича Москва. Та ние сключихме брак в Двореца за бракосъчетания номер 1…“

После започна да разказва как загинал Джохар. Гледам си часовника — лентата е свършила. Предлагам й: „Ала Фьодоровна, хайде да се поразходим.“ Тя ме моли: „По-добре да довърша, не мога често да си спомням за това.“

По състоянието й личеше, че мъжът й наистина е загинал. И че всички слухове, че бил жив, са празни приказки. Той беше жив само за нея.

— А твоите началници вярваха ли, че Дудаев е жив?

— И да, и не. Та ти казвам, тя моли да не прекъсваме, а аз — да излезе на чист въздух, да се грижи за себе си. Нали не мога да й кажа, че трябва да сложа нова лента! Излязохме. Ядосвах се на себе си, а за нея ми дожаля много. Тя е обичала Джохар. Ако сега науча от нея къде е гробът му, ще го изровят. Тя и децата й ще бъдат лишени от последното — гроба. Срам ме беше да я слушам и да изчоплям тайните й. И казах: „Ала Фьодоровна, не споменавайте в помещението къде е погребан мъжът ви…“

— Извършил си длъжностно престъпление?

— Длъжностно престъпление е да изравяш човека от гроба му заради политика. Трябваше да бъда или офицер от ФСБ, или човек. В онзи момент не можех да бъда и двете.

— Но ти си получил заповед! Сега е модерно да се оправдаваш с това, че си изпълнявал заповед. Демек, какво можех да направя — наредиха ми да стрелям…

— Тогава не мислех за това. Просто реших — това е противозаконно нареждане. И не го изпълних.

И точно тогава съобщават, че Елцин я е амнистирал. Наредиха ми още да не й казвам. Обадих се на ръководството: „Как така да не й казвам? За какво тогава стои с мен? Аз какво — охранявам ли я, или я държа незаконно? Извинявайте, не мога да го направя.“ Волох ми казва: „Обади се пак.“ И затвори. Цял ден му звъня не отговаря. Чак през нощта жена му вдигна слушалката: „Вие съвест имате ли, генералът вече спи.“ И тъй като генералът спеше, взех решението самостоятелно и съобщих на Дудаева, че е свободна.

След това разговорът ни продължи по-откровено. Вече не бях обвързан с нареждането и задавах въпроси, които вълнуваха лично мен. Защо например Дудаев е започнал тази война? Нима не е разбирал, че тя ще доведе до изтребването на народа му?

И Ала ми каза, че Джохар е разбирал всичко това и е искал да се срещне с Елцин. И че ако тази среща се била осъществила, нямало да има кръв. Но за среща с Елцин поискали от Дудаев няколко милиона долара.

Тогава попитах: защо не ги е дал, глупаво е да не спасиш народа си с цената на някакви си пари. И тя каза, че Дудаев постоянно е пращал пари в Москва. Всеки икономически въпрос се решавал срещу долари. Но срещата на двама президенти е не стопански, а политически въпрос. За нея Дудаев отказал да плати. Освен това сплашил някои високопоставени чиновници с компромати, които притежавал (Ала разказа, че Дудаев постоянно носел със себе си някакви документи и казвал, че никога няма да го арестуват — обкръжението на Елцин не би го допуснало, можели само да го убият).

И тогава тя ми каза, че нападението на Басаев върху Будьоновск било опит да се спасят парите срещу указ за примирие, който бил обещан на чеченците, но не бил подписан.

— А на кого са били предавани парите, тя каза ли ти?

— Попитах я, но тя не искаше да цитира имена. „Ако кажете на някого, може да не стигна жива при децата си.“ Обещах й: на никого. Тя дълго мисли, а после каза: „Добре, вярвам ви. Само ми обещайте, че това ще си остане между нас, докато напусна Русия.“ Обещах й. Тя каза: „Ние наричаме тези хора «партията на войната».“

Спомни си, през лятото на 1995 година чеченците бяха прогонени в планините и загубиха управлението над войските си. Бойците се разотиваха по домовете си. Нямаха нито връзка, нито нищо. Фактически ние бяхме удържали победа. Ситуацията бе станала катастрофална за тях. И в този момент — каза ми Ала — от Москва отново поискали пари от Дудаев. За спирането на военните действия. Чрез Басаев. Няколко милиона. И Дудаев платил — нямал друг изход. След това от Москва решили елементарно да метнат чеченците. Да вземат парите, а да не спират военните действия.

Тогава Басаев завзел Будьоновск.

И аз си спомних, че Басаев говореше в пряк ефир на Черномирдин нещо за пари, за подкупи.

„За него ли са били парите?“ — попитах Дудаева.

„За онзи до него.“

До него беше Сосковец.

Бойните действия бяха прекратени.

Чух един генерал от вътрешни войски, който бе воювал през първата чеченска война, да казва: „И до ден днешен не мога да разбера, защо беше подписан указ за спиране на военните действия. Това беше предателство спрямо армията.“

За пръв път разказах това през 1999 година в интервю за Невзоров. Бях в ареста, но никой от прокуратурата не ме е разпитвал по този въпрос. А Невзоров след онова интервю го изгониха от телевизията.

— А Елцин знаел ли е за това?

— Ала Дудаева не ми каза нищо за Елцин. Каза ми за Сосковец. Нещо повече, имаше доста добро отношение към Елцин.

Когато тя даваше пресконференция в Москва, ме извика Волох: „Александър, имаме неприятности. Ала Дудаева събира журналисти в хотел «Национал». Трябва да провалим тази пресконференция.“ Попитах: „Как можем да я провалим?“ — „Трябва да измислим нещо.“ Аз предложих: „Хайде да се обадим в хотела и да кажем, че при тях има поставена мина.“ — „Абе разбираш ли, ще се вдигне много шум. Това все пак е политика, трябва да пипаме по-фино. А ти не можеш ли да я придумаш да се откаже?“ Обещах му: „Ще опитам.“

Отивам в хотела, а там вече заели позиции хората от външното наблюдение личат си от цял километър. Питам ги: „Е, къде е обектът?“ Те казват: „Ей там, подготвя се.“ Отидох при нея: „Ала Фьодоровна, възложено ми е да проваля вашата пресконференция. Бихте ли могли да не я давате?“ Тя отговаря: „Късно е. Вече обещах на хората. Не мога да ги излъжа.“ Тогава я помолих: „А може ли поне да не ругаете много руските власти?“ Тя се усмихна: „Това ви го обещавам.“ И започна словото си с думите: „Призовавам ви да гласувате за Елцин.“

— Просто да не повярва човек. Мъжът й беше убит по заповед на Елцин, а тя призовава да гласуваме за него.

— Тя не обвиняваше Елцин за гибелта на съпруга й. И не смяташе, че тази заповед е негово дело, дори да я е подписал.

От думите на Дудаева разбрах — тя определено смяташе, че ликвидирането на мъжа й е организирано от Коржаков, Барсуков и Сосковец и че причината не е била политиката, а парите и компроматите срещу тях, които Дудаев е носел със себе си.

Докато слушах този разказ на Дудаева, разбирах къде е истината. Онези, които са работили във ФСБ по чеченските проблеми, са знаели, че задачата е била именно да се ликвидира Дудаев. И че това няма нищо общо с политиката.

— Ликвидирането на Дудаев вероятно е било официално оформено като оперативна задача?

— Разбира се. Инак е било невъзможно — операцията е била прекалено сложна, били са задействани разнообразни технически служби, включително самолет на ГРУ, от който са насочили ракета към телефона на Дудаев. Хохолков е разработвал тази операция под личния контрол на Барсуков. Чрез нея той направи кариера, стана генерал, получи управление, че и пари спечели. Всъщност УРПО бе създадено „на плещите“ на тази операция, защото ръководството е съобразило колко е удобно да имаш автономно подразделение за решаване на „спецзадачи“ по извънсъдебен път, при най-строга секретност. Може да се каже, че УРПО започна съществуването си от Дудаев и го завърши с Березовски, но за това — после.

Колкото до Елцин, чеченците изобщо не са смятали, че това е негова война, били са наясно, че президентът не е контролирал ситуацията. Защото са имали информация за обкръжението на президента, знаели са каква роля играе всеки във войната, цялото разпределение на силите. По-късно ние получихме сигнал, че материалите от подслушването на кабинетите на Черномирдин и Петелин (началника на неговия секретариат) са били продавани на чеченците. Тези кабинети са били подслушвани от Службата за сигурност при президента, отдел „П“, чийто началник беше Валерий Стрелецки. Ние разработвахме този сигнал, но не ни позволиха да продължим — Коржаков прибра всички материали.

Разговарял съм с много чеченци. Те не обвиняваха за войната лично Елцин. Защото при Елцин не е имало и прочиствания. Путин е друго нещо. Той поде геноцида. Мръсните убийства. И чеченците усещаха много точно разликата между двамата президенти — единият е воювал ЗА Русия, а другият — ПРОТИВ чеченците. Ето защо Елцин успя да подпише мир, а Путин никога няма да може.

Чеченците са много мъдър народ. Лежал съм в ареста с тях, пътувал съм с тях с автовлака. Нормално общуват с хората.

— А в затвора убиват ли ги?

— Че защо да ги убиват в затвора? В затвора изобщо не съществува национализъм. Там всички са равни. Май това е единственото място в Русия, където националният въпрос е решен.

— Много ли твои приятели загинаха?

— Да, твърде много — от бившите ми колеги от дивизия „Дзержински“. Когато започна първата чеченска, постоянно ходехме по погребения, деветини, четирийсетини… И мнозина останаха инвалиди.

Когато погребвахме Гриша Медведев, пристигнаха дванайсет ковчега наведнъж. Затворени. Някой реши да отвори ковчезите и съпругата на Гриша Лиля не можа да познае мъжа си. „Чакайте — вика, — та това не е Гриша. Той трябва да има бенка на рамото. Открийте му рамото.“ А Понкин й казва: „Недей, Лиля. Главата може и да не е неговата, и краката може да не са неговите. Но тялото е на Гришка. В неговия джоб намерих писмото от тебе.“

По-рано изпитвах злоба към чеченците. Но всичката се изпари. Днес знам кой е замислил тази война и нека всички, които ходят на гробовете на съпрузите и синовете си, да знаят. Искам да ги съдим. Заради Гришка, който лежи в гроба с чужда глава и чужди крака. И с писмото от жена си.