Любимци на съдбата

От април 83 г. до декември 82 г. пр.Хр.

Слугата вдигна високо свещника и освети двамата в леглото, но знаеше, че това няма да е достатъчно, за да събуди Помпей. Необходима му беше помощта на съпругата. Тя се размърда, намръщи се, обърна глава на другата страна, но слугата не й позволи отново да заспи.

— Господарке! Господарке!

Макар и донякъде объркана — в дома на Помпей робите нямаха навика да нахълтват в спалнята на господаря — Антистия попита:

— Какво има? Какво се е случило?

— Пристигна важно съобщение за господаря. Събуди го и му предай да дойде в атрия — нареди й доста нелюбезно слугата. Обърна се и излезе от стаята, отнасяйки свещника; вратата се затвори и помещението потъна в непрогледен мрак.

Какъв зъл човек! Беше го сторил напълно съзнателно! За щастие Антистия знаеше къде е оставила дрехите си, облече туниката си и извика да й донесат светлина.

Нищо не можеше да разбуди Помпей. След малко, загърната с дебел шал и със свещ в ръка, Антистия се върна при леглото: мъжът й продължаваше да спи. Легнал по гръб, той дори не усещаше студа.

Беше й се случвало — при други обстоятелства и по други причини — да се опитва да го събуди с целувки, но така и не беше успяла. Трябваше здравата да го разтърси.

— Какво? — надигна се Помпей, прокара пръсти през гъстите си руси къдрици и внимателно се огледа. Такъв си беше Помпей: допреди секунда спеше дълбоко, а сега изглеждаше съвсем бодър. И едното, и другото бяха войнишки навици.

— Какво има? — попита той повторно.

— Някакво важно съобщение те чакало в атрия.

Не беше довършила, когато той скочи, нахлузи си чехлите и се наметна с туниката си. В следващия миг вече беше изчезнал през зейналата врата.

Антистия остана на мястото си, без да знае какво да стори. Мъжът й не беше взел свещта със себе си — очите му виждаха и на тъмно — и тя спокойно можеше да го последва, ако не предчувстваше, че той не го желае. Какво пък! Съпругите имат право да научават новините, когато те са достатъчно важни, за да се безпокоят господарите. Затова вдигна свещта и тръгна из просторния коридор с голите каменни стени. Завой, няколко стъпала и ето я вън от ледената галска крепост на семейните покои, насред уюта на римската цивилизация, сред боя и мазилка.

Беше осветено добре; робите все пак се бяха погрижили нещо да е наред. Пред нея стоеше Помпей, който дори и само по туника беше самото въплъщение на бога Марс!

Може би щеше да сподели с нея новината, но в същия миг се появи забързан Варон и Антистия нямаше скоро да научи причината мъжът й така да се вълнува.

— Вароне, Вароне! — извика Помпей, нещо, което прилягаше повече на някогашните гали, когато са се спускали през Алпите, за да заграбят земите на Италия, отколкото на почтен римски гражданин. Всъщност Пиценум, родината на Помпеевия род, беше част от галските владения…

Антистия уплашено подскочи. Варон също се стресна.

— Какво има?

— Сула е дебаркирал в Брундизий!

— В Брундизий! Откъде знаеш?

— Има ли значение? — прекрачи няколкото плочки Помпей и го сграбчи за раменете. — Той е тук, Вароне! Приключенията най-сетне започват!

— Приключения? — зяпна го Варон. — О, Велики, кога ще пораснеш? Това никакво приключение не е, а нова гражданска война, при това пак на италийска земя!

— Няма значение! — отвърна му Помпей. — За мен това е приключение. Ако знаеш колко време съм чакал тази новина, Вароне… Откакто Сула замина, Италия заприлича на дома на весталките.

— Ами обсадата на Рим?

Радостното вълнение в погледа на Помпей изчезна и той отпусна ръце. Отстъпи крачка назад и изгледа мрачно приятеля си.

— Бих искал да не си спомням за обсадата на Рим! — разгневи се той. — Как влачиха по улиците голия труп на баща ми, вързан за някакво си магаре!

Бедният Варон така се смути, че чак плешивото му теме почервеня.

— О, Велики, моля за извинение! Не исках… Аз съм твой гост, прости ми!

Но мрачното настроение вече си беше отишло. Помпей се засмя и го потупа по гърба.

— Не се безпокой, знам, че не е твоя вината!

В просторното помещение беше студено и Варон разтърка ръце.

— Най-добре да замина веднага за Рим.

— За Рим? — изненада се Помпей. — Никакъв Рим, идваш с мен! Какво очакваш да се случи в Рим? Стадо овце ще вдигат врява по площада, докато старите баби в Сената се карат в продължение на дни… Ела с мен, ще бъде много по-забавно!

— А ти къде смяташ да отидеш?

— При Сула, разбира се.

— Не ти трябвам за това, Велики. Качвай се на коня и заминавай. Сула ще се радва да те назначи за военен трибун. Сигурен съм. Ти си войник с опит.

— О, Вароне! Нямам намерение да се записвам като младши офицер в армията на Сула! Смятам да му заведа три легиона войници! Какво, аз да бъда лакей на Сула? Никога! Смятам да бъда негов равноправен партньор.

Това изненадващо съобщение смая едновременно и съпругата, и приятеля на Помпей. Без да иска, Антистия ахна, затова веднага се отмести встрани. Той беше забравил за нея, а тя държеше да чуе всичко. Беше длъжна да знае.

През двете години и половина, откакто бяха женени, Помпей я беше напуснал един-единствен път за повече от ден. Колко прекрасни бяха тези години! Антистия можеше да се радва на цялото внимание на съпруга си. Дните й бяха изпълнени с незабравими изживявания… Като в сън. Кой би предположил? Тя, дъщерята на редови сенатор с неголеми доходи, да бъде омъжена за Гней Помпей — човека, когото наричаха Великия! Богаташ, способен да си купи, която иска жена, господар на половин Умбрия и Пиценум, красив и светлокос, все едно самият Александър Македонски се е превъплътил в него. Как баща й беше успял да й намери подобен съпруг? И то след като няколко години тя бе живяла в постоянна тревога, че така и ще си остане без подходящ мъж, толкова беше скромна зестрата й.

Разбира се, Антистия знаеше защо Помпей се беше оженил тъкмо за нея: беше благодарност за извършена от баща й голяма услуга. Защото той беше назначен съдия по делото срещу Помпей. Цялата работа беше нагласена, цял Рим го знаеше. Цина се нуждаеше спешно от пари, с които да събере армия за новия си поход, а богатствата на Помпей можеха да му осигурят нужните средства. Затова и младежът беше обвинен в престъпления, които по-скоро се отнасяха до покойния му баща — Помпей Страбон — а именно в злоупотреба с плячката от превзетия по време на войната с италийците Аскул Пицент. Ставаше дума конкретно за една мрежа за лов и за няколко свитъка книги. Забележително. Престъплението не представляваше нищо, но глобата можеше да представлява всичко: в случай, че Помпей беше признат за виновен, слугите на Цина щяха да решават каква глоба да бъде наложена — ако бяха поискали, можеха да му отнемат цялото имущество.

В подобен случай повечето римляни биха посрещнали предизвикателството, като се защитят пред съда или като подкупят заседателите; но Помпей — у когото дори чертите на лицето му издаваха галския произход — предпочете да се ожени за дъщерята на съдията. Бракът беше сключен през октомври. Ноември и декември се изнизаха неусетно, без председателят на съда, бащата на Антистия, да се е наканил да съди заподозрения. Процесът срещу новия му зет се отлагаше по най-различни причини: от божествени — ауспициите винаги се оказваха неподходящи, до чисто светски — неколцина от заседателите бяха обвинени в корупция, а Сенатът ставаше арена на празни спорове и дискусии. В крайна сметка дойде януари и консулът Карбон убеди Цина да търси другаде пари. Никой не заплашваше повече богатството на Помпей.

Осемнайсетгодишната Антистия последва своя съпруг в именията му в североизточния край на Италийския полуостров. Там, сред черните стени на Помпеевата крепост, тя се бе потопила в удоволствията от това да бъдеш жена на Помпей. За щастие Антистия беше хубаво момиче с трапчинки на бузите и закръглени форми, можеше на свой ред да го ощастливи в леглото и да гарантира по този начин блаженство за самата себе си. Когато най-сетне започна да я обхваща смътно безпокойство, то не се дължеше толкова на обожавания Помпей, колкото на верните му приятели и слуги, които не само че я гледаха отвисоко, но и не си правеха труда да го крият. Това не беше голяма тревога, не и докато Великия се връщаше всяка вечер у дома. Но ето, че се канеше да върви на война, да набира легиони и да защитава каузата на Сула! Какво щеше да прави тя без своя любим съпруг, който да я пази от слугите?

Помпей продължаваше да убеждава Варон, че единственият правилен избор е да го придружи при Сула, но дребничкият педант — да се чуди човек как за по-малко от две години, прекарани в Сената, се бе научил да разсъждава като старец — упорстваше.

— Колко войска има със себе си Сула? — питаше той.

— Пет легиона ветерани, шест хиляди души конница, известен брой доброволци от Македония и Пелопонес и пет кохорти испанци под командването на онзи мръсен изменник Марк Крас. Общо трийсет и девет хиляди.

Отговор, от който на Варон едва не му се зави свят.

— Повтарям ти, Велики, време е да пораснеш! Току-що се връщам от Ариминум, където Карбон чака с осем легиона и огромна конница — а това е само началото! Само в Кампания дебнат още шестнайсет легиона! За тези три години Цина и Карбон събраха голяма войска — на територията на Италия и Италийска Галия стоят мобилизирани сто и петдесет хиляди души! Как смята Сула да се справи с такъв противник?

— Сула ще ги унищожи — отвърна невъзмутимо Помпей. — Освен това аз ще му заведа три легиона ветерани, служили под командването на баща ми. Войниците на Карбон са предимно новобранци.

— Наистина ли смяташ да набираш армия?

— Наистина.

— Велики, ти си само на двайсет и две! Как си представяш, че войниците на баща ти ще те последват?

— Защо да не ме последват?

— Първо, не ти достигат осем години, за да влезеш в Сената. Още двайсет години трябва да чакаш, за да станеш консул. Дори хората на баща ти да се съгласят да воюват за теб, ти нямаш законно право да искаш това от тях. Ти си частно лице, а никой не може да събира армия на частни начала.

— В продължение на три години Рим се управлява незаконно — възрази му Помпей. — Цина беше избиран четири пъти за консул, Карбон — два, Марк Гратидиан беше два пъти градски претор, почти половината сенатори бяха обявени извън закона, Апий Клавдий беше осъден на изгнание при условие, че се ползваше с империум, Фимбрия се разхожда на воля из Мала Азия и сключва някакви си свои сделки с цар Митридат — всичко се обърна на шега, не мислиш ли?

Варон продължаваше да играе ролята на всезнаещото муле — не му беше трудно при условие, че по произход беше сабин, а из сабинските села мулетата са най-често срещаният добитък.

— Въпросът трябва да бъде разрешен по конституционен път.

Тук вече другият мъж прихна да се смее.

— О, Вароне, колкото и да ти се възхищавам, трябва да ти кажа, че не разсъждаваш реалистично! Ако въпросът можеше да се разреши по конституционен път, за какво служат тези сто и петдесет хиляди войници?

Варон размаха ръка.

— Добре, добре, както кажеш! Идвам с теб.

Помпей грейна от щастие, хвана го за раменете и го поведе към стаите за гости.

— Прекрасно, прекрасно! Ще можеш да напишеш историята на ранните ми военни кампании — ти си по-добър стилист от приятеля си Сизена. А аз съм най-важната историческа фигура на нашето време, затова заслужавам да имам свой хронист.

Варон сякаш се съгласи с него.

— Все някога трябва да се окажеш важна историческа фигура. Иначе защо ще ти викаме Велики? Хубав прякор си си измислил, няма що — изсумтя подигравателно. — „Велики“? Баща ти беше скромен човек, наричахме го просто Кривогледия.

Помпей не обърна внимание на закачката, защото вече даваше първите заповеди на слугата и оръжейника си.

Най-накрая сред златото и стенописите на атрия останаха само Помпей и Антистия. Той се приближи до нея.

— Глупаво малко коте, ще настинеш — смъмри я и нежно я целуна. — Хайде в леглото, сладурчето ми.

— Искаш ли да ти помогна за багажа? — попита тя.

— Хората ми ще го сторят вместо теб, но ти можеш да гледаш.

Този път мрачният коридор беше осветен от тежкия свещник в ръката на един от робите; Антистия вървеше до Помпей и го придружи до помещението, където той пазеше доспехите и оръжието си. На стените висяха десет различни ризници — някои от злато и сребро, други от обикновена кожа, обшита с железни пластини, бяха наредени шлемове и мечове, няколко кожени поли и различни подплънки.

— Сега ще застанеш ето тук и няма да мърдаш — каза Помпей на жена си, вдигна я на ръце и я настани на някакъв сандък.

Оттам нататък Антистия беше напълно забравена. Помпей и робите му провериха една по една всяка вещ в стаята: имаше ли полза от нея, щеше ли да послужи за нещо? Накрая, след като прерови останалите сандъци, той безцеремонно премести жена си на съседния, за да провери какво се е крие под нея, и започна да прехвърля на прислугата предмет след предмет. През цялото време говореше сам на себе си и от радостта в гласа му Антистия разбираше, че няма да му липсва никак по време на войната. Нито тя, нито домът му, нито спокойният живот на мирен гражданин… Разбира се, винаги бе знаела, че Помпей гледа на себе си най-вече като на войник, че се отнася с презрение към повечето увлечения на своите връстници — риториката, правото, администрацията, политиката с нейните голословия и заговори. Колко пъти го беше слушала да казва, че ще отиде до консулския пост с помощта на копието си, а не на красиви слова и безсмислени фрази… Сега му се даваше възможност да докаже на дело това, за което само беше говорил: той, войникът, син на войник, отиваше на война.

Щом последният от натоварените роби излезе през вратата. Антистия скочи от сандъка и застана пред съпруга си.

— Преди да заминеш, Велики, трябва да говоря с теб.

Това очевидно беше загуба на време, но Помпей се спря да я изслуша.

— Какво има?

— Колко време ще отсъстваш?

— Нямам представа — отговори й безгрижно той.

— Месеци? Година?

— По-вероятно няколко месеца. Сула бързо ще се справи с Карбон.

— Тогава бих искала да се върна в Рим и да живея в къщата на баща си, докато теб те няма.

Но той само поклати глава, очевидно смаян от думите й.

— Няма да позволя жена ми да се разхожда из Карбоновия Рим, докато аз и Сула воюваме срещу същия този Карбон. Оставаш тук.

— Прислугата и всички останали не ме харесват. Много ще ми е трудно, докато теб те няма.

— Глупости! — обърна й той гръб.

Но тя го спря и отново застана пред него.

— Моля те, съпруже, отдели ми няколко минути. Знам, че времето ти е скъпоценно, но все пак аз съм твоя жена.

Помпей въздъхна.

— Добре, добре! Но по-бързо, Антистия.

— Не мога да остана тук!

— Можеш и ще останеш.

— Когато теб те няма, Велики, дори за няколко часа, хората ти не се държат любезно с мен. Досега не съм се оплаквала, защото ти си бил винаги добър с мен, а и винаги си си бил у дома, освен когато замина до Анкона, да се срещнеш с Цина. Но сега в къщата няма друга жена, освен мен, аз ще бъда съвсем самичка. По-добре ще е за мен да се прибера в дома на баща си, докато войната свърши. Повярвай ми.

— И дума да не става. Баща ти е човек на Карбон.

— Не е. Баща ми е човек на самия себе си.

Никога досега жена му не му беше възразявала, никога дори не беше разговаряла с него по подобни въпроси. Помпей започна да губи търпение.

— Виж какво, Антистия, имам по-важни неща за вършене от това да се карам с теб. Ти си моя жена и следователно ще живееш в моята къща.

— Където слугата ти ме гледа отвисоко и ме оставя без свещ в тъмното; където нямам нито една робиня, която да ми прави компания — възпротиви се Антистия. Опитваше се да изглежда спокойна и разумна, но паниката я завладяваше.

— Това са пълни глупости!

— Не са, Велики, не са! Не знам защо всички ме презират, но е така.

— Разбира се, че ще те презират! — изненада се Помпей. Тя го изгледа удивено.

— Разбира се, че ще ме презират ли? Как така „разбира се“?

Той вдигна рамене.

— Майка ми беше Луцилия. Както и баба ми. А ти коя си?

— Много правилен въпрос. Аз коя съм?

Помпей виждаше, че жена му е ядосана, и това го подразни. За пръв път имаше възможност да се прояви на война, а това създание без всякакво значение си беше наумила да разиграва сцени! Жените можеха ли изобщо да разсъждават?

— Ти си моята първа съпруга.

— Първа?

— Временна мярка.

— О, разбирам! — замисли се Антистия. — Временна мярка. Дъщерята на съдията, това е, което имаш предвид.

— Не ми казвай, че не си го знаела.

— Да, но това беше толкова отдавна. Мислех, че нещата са се променили, казвах си, че ме обичаш. Освен това произхождам от сенаторска фамилия, не съм неподходяща съпруга.

— За всеки друг да, но не и за мен.

— О, Велики, откъде ти идва това самочувствие? Затова ли никога не свърши в мен? Защото не съм подходяща майка за твоите деца?

— Именно! — изкрещя той и понечи да излезе. Тя го последва. Беше толкова вбесена, че не я беше грижа дали прислугата я слуша.

— Бях достатъчно подходяща, когато Цина искаше да ти вземе парите!

— Вече се разбрахме по въпроса.

— Но още по-подходящо се оказа Цина да умре!

— Да, подходящо за Рим и за всички почтени римляни.

— Ти си наредил да го убият!

Думите прокънтяха из целия коридор, достатъчно широк, за да мине цяла армия из него. Помпей се закова на място.

— Цина бе убит след пиянско спречкване с недоволни новобранци.

— В Анкона, твоя град, нали, Велики? В твоя град! И то веднага, след като ти се беше срещнал с него! — крещеше обезумяла Антистия.

В следващия миг съпругът й я стисна за гърлото и я притисна до стената.

— Да не съм те чул да повториш това, жено! — закани й се тихо.

— Така твърди баща ми! — отвърна Антистия с пресъхнала от страх уста.

Мъжът й я стисна по-силно.

— Баща ти не обичаше особено Цина. Виж, за Карбон няма нищо напротив, затова и ми се ще да го убия със собствените си две ръце. Но няма да е същото, ако убия теб. Аз жени не убивам. Дръж си езика зад зъбите, Антистия. Смъртта на Цина няма нищо общо с мен, става дума за нещастна случайност.

— Искам да се прибера при родителите си в Рим!

Помпей я пусна и я отблъсна.

— Отговорът е не! Сега ме остави на мира!

След което се отдалечи и почна да вика слугата; Антистия го чу как нарежда на отвратителния си роб жена му да не напуска стените на Помпеевата крепост, докато той отсъства. Разтреперана, младата жена се добра до спалнята, която беше споделяла заедно с Помпей в продължение на две години и половина като негова първа съпруга; временна мярка. Недостойна да му роди деца. Как не се беше сетила по-рано?

Едва сдържаше сълзите си. Беше ужасно да види всички свои мечти разбити, преди дори любовта й към Помпей да е угаснала.

Отвън се разнесоха отново варварските крясъци на мъжа й, който продължаваше да вика из къщата:

— Отивам на война, отивам на война. Сула е стъпил на италийска земя, войната започна!

Едва беше пропукала зората, когато Помпей се появи облечен в сребърната си ризница насред Ауксим. Рамо до рамо с него вървяха осемнайсетгодишният му брат и Варон, а подире им подтичваха неколцина писари. Излязоха на пазара и младият Помпей заби знамето на баща си насред площада. Без да крие нетърпението си, изчака подчинените му да сглобят походните масички, да подредят листовете и писците си и да излеят мастилото из каменните мастилници.

Едва след като всичко беше готово, а тълпата вече изпълваше целия площад и страничните улици, Помпей пъргаво се качи на дървения подиум под знамето с кълвача — герба на баща му Помпей Страбон.

— Е, времето дойде! — извика той на гражданите. — Луций Корнелий Сула е дебаркирал в Брундизий, за да поиска това, което по закон му се полага — консулски империум, право на триумф, привилегията лично да положи лавровия си венец в краката на Юпитер Оптимус Максимус в храма на Капитолийския хълм! Тъкмо по това време, само че миналата година, другият Луций Корнелий — онзи, когото наричахме Цина — се намираше недалеч оттук и напразно се опитваше да свика под знамената си ветераните на моя баща. Така и не успя. Вместо това умря. Днес обаче виждате мен. А аз виждам пред себе си мнозина от същите тези ветерани. Аз съм син на баща си! Неговите хора са и мои хора. Неговото минало е моето бъдеще. Аз смятам да отида в Брундизий и да се бия за Сула, защото негово е правото. Колко от вас ще ме последват?

Кратко и ясно, мислеше си Варон и неволно се възхищаваше на приятеля си. Може би младежът беше прав, като се заканваше да получи консулството с помощта на копието си, вместо да си губи времето в празни приказки. Присъстващите на площада не изглеждаха разочаровани от краткото слово на Помпей. Още не беше свършил, а жените вече се оттегляха и обсъждаха отсъствието на мъжете и синовете си. Някои отчаяно кършеха ръце, други вече бързаха да съберат дрехи, трети бяха свели очи, опитвайки се да прикрият усмивките си. Мъжете пъдеха децата надалеч и се редяха пред писарите.

Варон си беше харесал едно от стъпалата пред стария храм на бог Пик, откъдето спокойно можеше да наблюдава. Дали навремето се бяха писали със същото това желание доброволци при Помпей Кривогледия? Навярно не. Онзи беше просто господарят, строг човек, но добър началник; хората му щяха да го слушат с желание, но без усмивка. Със сина нещата стояха другояче. „Имам пред себе си истински феномен — разсъждаваше Варон. — Едва ли мирмидонците са следвали с такова желание Ахил. Дори и македонците не са били така готови да умрат за Александър. Те го обичат! Той е техният любимец, техният талисман, едновременно баща и дете на всички присъстващи.“

Някой се отпусна на стъпалото до Варон и той инстинктивно обърна поглед към новодошлия. Червени коси, червендалесто лице, интелигентен поглед, който внимателно го преценяваше — него, единствения чужденец на площада.

— Кой си ти? — попита едрият мъжага.

— Казвам се Марк Теренций Варон, сабинянин съм.

— Като нас, а? Е, поне преди време така е било. — Огромната му длан посочи Помпей. — Я го погледни! Ех, Марк Теренций Варон, ех, сабинянино, да знаеш колко време чакаме този миг! Не е ли той медената кифличка на Богинята?

Варон се усмихна.

— Не съм сигурен дали изразът е точен, но разбирам какво имаш предвид.

— Ти не само имаш три имена като достоен господар, но си и благовъзпитан! Дали не си случайно негов приятел?

— Случайно може и да съм.

— А от какво ли би могъл да си изкарваш хляба?

— В Рим сенаторствам, а в Реате отглеждам кобили.

— Вместо мулета?

— По-изгодно е да се отглеждат коне. Земите ми включват добри пасища, а покрай кобилите гледам и няколко магарета за разплод.

— Чудя се на каква ли възраст би могъл да бъдеш?

— Трийсет и две — отговори му Варон, на когото разговорът доставяше удоволствие.

Но изведнъж въпросите секнаха. Новодошлият се намести по-удобно на стъпалата, облегна се на лакът и изпъна херкулесовските си крака. Дребничкият Варон с възхищение забеляза, че пръстите на краката на пицентиеца са колкото неговите пръсти на ръцете.

— А ти как се казваш? — попита той.

— Квинт Скапций.

— Дали не си се записал в армията?

— Всичките слонове на Ханибал не биха могли да ме спрат!

— А навярно си и ветеран?

— Хванах се в армията на таткото, когато бях на седемнайсет. Това беше само преди осем години, но оттогава съм участвал в дванайсет похода и вече никой не може да ме праща насила — похвали се Квинт Скапций.

— Явно не е трябвало насила да те карат.

— Нали ти казвам, Марк Теренций, всички слонове на Ханибал…

— А може би имаш чин на центурион?

— Кой знае, може този път да имам.

Докато разговаряха, двамата следяха всяко движение на любимия си Помпей, застанал пред централната маса, за да поздравява лично познатите си войници.

— Казва, че преди луната да е залязла, вече сме щели да бъдем на път — подметна Варон, — но не виждам как ще стане. Разбирам, че хора като вас не се нуждаят от обучение, но откъде ще се снабдите с необходимото оръжие? Откъде ще намерите товарни коли и добитък? Храна? Как ще се сдобие Помпей с достатъчно пари за такова смело начинание?

Скапций изсумтя, навярно в израз на задоволство.

— Той не трябва да мисли за всичко това! В началото на войната с италийците баща му ни даде на всички оръжие и доспехи; когато той умря, синчето ни каза да си ги запазим. Всеки от нас получи по едно муле, а центурионите запазиха каруците и воловете. Така че до изгрев-слънце всички трябва да сме готови. Помпеевци са готови винаги за всичко! В хамбарите ни има достатъчно жито, по складовете сме скътали храна. Жените и децата няма да стоят гладни, докато ние сме на поход.

— Ами пари откъде ще намери? — попита Варон.

— Пари ли? — Скапций му отвърна с нескрито пренебрежение. — Което си е истина, служихме на баща му, без да видим кой знае какъв кяр. По онова време просто нямаше. Когато синчето намери пари, ще даде и на нас. Ако не намери, здраве да е. Той е добър господар.

— Разбирам.

Отново потънаха в мълчание и Варон насочи вниманието си към приятеля си Помпей. Носеха се легенди колко независим и своенравен е бил Помпей Страбон по време на Съюзническата война: как бил запазил легионите си месеци, след като му е било заповядано да ги разпусне, как с тази си постъпка пряко бил повлиял над събитията в Рим. Когато след смъртта на Гай Марий Цина беше преглеждал сметките на хазната, не се беше сблъскал с големи разходи за войнишки заплати; Варон сега разбра защо — Помпей Страбон не си беше правил труда изобщо да плаща на войниците си. Защо да им плаща, след като те по право му принадлежат?

В този момент Помпей напусна поста си до масите на писарите и се запъти към храма на Пик.

— Тръгвам да търся място за лагер — каза той на Варон, след което широко се усмихна на едрия мъж, седнал до него. — Рано си минал на опашката, а, Скапций?

Скапций тежко се надигна.

— Да, Велики. Най-добре да си вървя у дома да си събирам нещата, а?

Значи всички го наричаха Велики! Варон на свой ред се изправи.

— Ще дойда с теб, Велики.

Тълпата оредяваше, на свой ред жените се завръщаха на пазара. Неколцината търговци, допреди малко изтласкани встрани, вече сглобяваха сергиите си, докато робите бързаха да разтоварят стоката. Купища мръсно бельо ограждаха големия фонтан пред местния храм на ларите и една-две девойки бяха надигнали поли, за да нагазят в плитката вода. Колко типичен италийски град, мислеше си Варон, докато вървеше след Помпей: слънце и прах, няколко сенчести дървета, жужене на насекоми, усещане за безвремие, гнили плодове по земята, забързани люде, които знаят и кътните зъби един на друг. В Ауксим тайни нямаше!

— Тукашните си ги бива — подхвърли той на приятеля си, докато отиваха към конете си.

— Сабини, Вароне, също като теб — обясни Помпей. — Дори да са дошли от тази страна на Апенините преди столетия.

— Не мисля, че си приличаме! — възрази Варон, докато един от робите му помагаше да се качи на седлото. — Може и да съм сабинянин, но не съм войник като тях.

— И ти си дал своето по време на Съюзническата война, предполагам?

— Разбира се. Участвах в десет военни кампании. Колко бързо ги навъртяхме по време на конфликта! Но откакто войната свърши, не съм и поглеждал меча си.

Помпей се засмя.

— Говориш като приятеля ми Цицерон.

— Марк Тулий Цицерон! Адвокатът-чудо?

— Същия. Ненавиждаше войната. Просто не му стискаше да бъде войник, нещо, което баща ми така и не можа да приеме. Но иначе си беше свястно момче, обичаше да се занимава с неща, които аз ненавиждам. Затова знаехме как да угодим на баща ми. — Помпей въздъхна. — След като превзехме Аскул Пицент, Цицерон настоя да се прехвърли при Сула в Кампания. Липсваше ми!

За петнайсет дни Помпей успя да събере обещаните три легиона от доброволци — ветерани в укрепения лагер на седем-осем километра от Ауксим, на брега на малка рекичка, вливаща се в Езис. Санитарните условия вътре в лагера бяха идеални, Помпей държеше хигиената да се спазва. Навремето Помпей Страбон се беше оказал жертва на провинциалния си произход, знаеше само един начин как да се оправя с нужниците, помийните ями и боклука: щом вонята станеше непоносима, просто преместваше лагера. Затова и умря от коремен тиф пред Колинската порта под стените на Рим, а жителите на Квиринал и Виминал, чиято питейна вода беше заразена от неговите войници, бяха разкарвали трупа му из улиците на града.

Варон с възхищение следеше как от ден на ден армията на младия му приятел нараства. Не можеше да изрази почудата си от военния гений на Помпей, от разбиранията му по армейска организация и логистика. Нито една подробност, колкото и незначителна да изглеждаше, не беше пропусната; не само това, ами всяка нова заповед, независимо колко бе трудна, беше изпълнявана с бързина, която говореше за забележителна ефективност. „Имам честта да съм неразделна част от един истински феномен — повтаряше си Варон. — Той наистина ще промени света, в който живеем, ще промени начина, по който виждаме с очите си света. У Помпей няма и следа от страх, самоувереността му не познава що е колебание.“

„И все пак — разсъждаваше Варон — и други са се държали по подобен начин, преди да се разрази истинската буря. Как ли ще изглеждат нещата, когато начинанието започне, когато се наобиколи не само с поддръжници, но и с неприятели, когато се сблъска — не, не става дума за Карбон или Серторий, — когато се сблъска със Сула? Ето тогава ще е истинското изпитание! Дали ще воюват заедно или един срещу друг, отношенията между стария и младия бик ще решат бъдещето на младия. Дали ще се огъне? Може ли да се огъне? Какво ли крие бъдещето за един толкова млад и самонадеян човек? Има ли на света сила или личност, способни да го пречупят?“

Очевидно Помпей не смяташе, че такава сила или личност съществуват. Не се увличаше от мистиката, но бе съумял да изгради около себе си духовна обстановка, в която най-добрите черти на характера му можеха да се проявят. Така например Помпей смяташе, че някои качества — непобедимост, неуязвимост, непреклонност — са му дадени от боговете, че той самият не е сторил нищо, за да ги придобие. При условие, че те се усещаха и край него, очевидно не зависеше от него, дали ще ги владее или не, те просто съществуваха. Божията воля действаше чрез него, божията закрила го обграждаше постоянно като в облак. От ранно детство Помпей бе живял с мечти за величие; мислено беше разигравал десетки хиляди сражения, беше се возил в колесницата на стотици триумфи, беше се чувствал като самия Юпитер, слязъл на земята, за да види как Рим се прекланя в краката му — на него, най-великия човек на земята.

Но това, което правеше мечтателя Помпей различен от останалите, беше способността му да общува с действителността — беше способен да вижда света, в който живееше, с изключителна и безпристрастна точност, никога не изпускаше от вниманието си възможности и дори слаби вероятности, обмисляше фактите около себе си — големи като планини и дребни като капки роса, — все едно ги връзваше като кучета с ума си. Така величавите мечти се превръщаха в наковалнята, върху която той изковаваше формата на своите напълно реални дни и нощи, за да ги сглоби в общата, колосална постройка на забележителния си живот.

Така Помпей лично разпредели хората си по центурии, центуриите — по кохорти, кохортите — по легиони; прекара цялата си армия като през сито, за да се увери, че всяка вещ, всяко оръжие са в добро състояние; прегледа и добитъка, отстрани най-възрастните животни за клане, провери здравината на осите и колелата на каруците. Всичко около Помпей трябваше да е съвършено, да не би да му попречи на самия него да бъде съвършен.

Дванайсет дни, след като той се зае със събирането на войска, дойде вест от Брундизий. Сула бил потеглил на север по Апиевия път, посрещан като спасител във всеки град, село или селска колиба. Но преди да напусне пристанището, добави пратеникът, Сула бил поискал от цялата си армия да му се закълне във вярност. Ако онези в Рим се бяха съмнявали в решимостта му да се отърве от бъдещо съдебно преследване, самият факт, че армията му се бе заклела да го поддържа при всякакви обстоятелства — дори срещу управляващите — беше доказателство за неизбежността на войната.

Нещо повече, продължи да разправя вестоносецът. Войниците на Сула по своя воля отишли при него и му предложили парите си, за да купува с тях житото и овеса, плодовете и зеленчуците от селата на Калабрия и Апулия; не искали никой да се чувства ощетен от техния пълководец, никой да не стане жертва на кражба и убийство, никоя жена да не пострада и никое дете да не гладува, защото армията на Сула е минала през земите им. Всичко да бъде, както Сула реши. Някой ден, когато стане господар на Рим и цяла Италия, той щял да им се отплати.

Новината, че Южна Италия била щастлива да посрещне Сула, не зарадва особено Помпей, който се надяваше, че до мига, в който му се притече на помощ начело на трите си легиона, Сула ще е загазил достатъчно, за да оцени услугата. Толкова по-зле; Помпей вдигна рамене и промени плановете си според това, което беше научил.

— Ще вървим по брега до Бука, оттам ще поемем навътре в сушата, към Беневент — обясни той на главните центуриони, командващи трите легиона. По принцип командването на легионите се полагаше на знатни младежи с ранг на военни трибуни. Ако се беше поразтърсил, Помпей щеше да си намери такива, но знатните младежи щяха да оспорят правото му да командва армията, затова предпочете да се довери на свои хора; пък дори да знаеше, че мнозина знатни римляни биха го осъдили за постъпката.

— Кога тръгваме? — попита Варон, понеже другите не смееха.

Осем дни преди края на април — рече Помпей.

Тогава обаче на сцената се появи Карбон и Помпей пак трябваше да си променя плановете.

На север от склоновете на Западните Алпи се спускаше Емилиевият път, който разсичаше Италийска Галия на две и стигаше до Адриатическо море при Аримин; от Аримин започваше друг прекрасен път, който следваше брега на морето до Фан Фортуна, откъдето по Фламиниевия път се стигаше чак Рим. Това правеше Аримин изключително важен от стратегическа гледна точка град. Само Ареций имаше подобно значение за контрола на Апенините.

Беше логично Гней Папирий Карбон — два пъти консул, сега управител на Италийска Галия — да се настани заедно с осемте си легиона и конницата в близост до Аримин. От тази си база той можеше спокойно да се придвижва в три посоки: по Емилиевия път, през Галия към Алпите; по адриатическото крайбрежие в посока Брундизий и по Фламиниевия път към Рим.

В продължение на година и половина Карбон бе очаквал завръщането на Сула. Беше сигурен, че ще дебаркира в Брундизий. В Рим обаче бяха останали твърде много хора, които сега можеха да твърдят, че са неутрални, ала случеше ли се везните да се наклонят към Сула, веднага биха заели страната му; всички те се ползваха с достатъчно политическо влияние, за да съборят сегашните управляващи, което значеше, че столицата не бива да се изпуска от очи. В същото време Метел Пий се беше окопал в Лигурия на западната граница на Италийска Галия заедно с двата легиона от Римска Африка, които го бяха последвали, след като Карбон го лиши от управлението на провинцията. В мига, в който научеше за пристигането на Сула, Прасчо-син щеше да поиска да го посрещне, а това правеше Италийска Галия още едно несигурно място.

Разбира се, можеше да се разчита на шестнайсетте легиона в Кампания, а оттам до Брундизий беше по-близо, отколкото от Аримин, където чакаше Карбон; но до каква степен можеше да разчита на действащите консули Норбан и Сципион Азиаген? Карбон не знаеше. Нямаше я вече желязната му ръка да контролира Рим. В края на предната година той се бе убедил в две неща: че Сула ще се появи напролет и че Рим би бил по-склонен да му се противопостави, ако самият Карбон не е в града. Затова си беше осигурил избора на двамина верни поддръжници в лицето на Норбан и Сципион Азиаген, след което сам си връчи управлението на Италийска Галия, за да има добра позиция за наблюдение и да бъде готов за действие, щом се наложи. Изборът на двамата консули — поне на теория — беше добър: нито Норбан, нито Сципион Азиаген можеха да се надяват на милост от страна на Сула. Норбан беше клиент на Гай Марий, а Сципион Азиаген се беше преоблякъл като роб, за да избяга от Езерния по време на Съюзническата война — проява на слабост, която беше отвратила Сула. И все пак щяха ли да се справят двамата? Щяха ли да използват шестнайсетте легиона като истински пълководци, или щяха да изтърват птичето от клетката? Карбон не можеше да бъде сигурен.

Имаше и нещо, което не беше предвидил: че синът на Помпей Страбон, макар и още момче, ще има дързостта да събере три легиона от войниците на баща си, за да се присъедини към Сула! Не че Карбон вземаше младежа много насериозно. Обаче трите легиона опитни войници го притесняваха. Стигнеха ли веднъж до Сула, той щеше да знае как да ги използва.

Новината за плановете на младия Помпей беше донесена на Карбон от неговия квестор Гай Верес.

— Момчето трябва да бъде спряно, преди да е сторило беля — намръщи се Карбон. — Каква досада! Да се надяваме само, че докато се разправяме с Помпей Младши, Метел Пий няма на свой ред да се появи от Лигурия. И да разчитаме, че двамата консули ще съумеят да неутрализират Сула.

— Бързо ще приключим с Помпей — увери го самонадеяният Гай Верес.

— Съгласен съм, но така или иначе момчето си е проблем. Би ли извикал легатите?

Но те се оказаха трудни за откриване; Верес трябваше доста време да обикаля лагера, а това нямаше да се хареса на Карбон. Докато търсеше, много мисли минаха през главата му, но нито една не се отнасяше до младия Помпей, сина на стария Помпей Кривогледия. Не, този, който не му даваше мира, беше Сула. Макар никога да не се беше срещал лично с него (пък и нямаше защо, бащата на Верес беше скромен сенатор без политическо влияние, а по време на Съюзническата война самият той беше служил при Гай Марий и след това — при Цина), добре си спомняше как бе изглеждал по време на церемонията по встъпването си в консулската длъжност. Още оттогава му беше направил силно впечатления. Понеже не беше войник по душа, на Верес не му беше хрумнало да се пише доброволец за похода на Сула на изток; пък и Рим по времето на Цина и Карбон не беше никак лошо местенце за такива като него. Верес обичаше да стои там, където се въртят големите пари, защото обичаше да хвърля тлъсти суми за изкуство и имаше големи амбиции. И все пак, докато търсеше легатите на Карбон, започваше да се чуди не е ли време да мине на другата страна.

Ако трябва да сме съвсем точни, Гай Верес дори не беше и квестор, а само проквестор: официално бе изгубил сана си с изтичането на предишния годишен мандат. Това, че продължаваше да изпълнява функциите си, се дължеше единствено на Карбон, към когото беше прикрепен предната година. Карбон беше изказал голямо задоволство от работата му и бе поискал да служи при него и в Италийска Галия. И понеже задълженията на квестора бяха да се грижи за средствата, които харчи техният началник, Гай Верес бе поискал веднъж — от името на Карбон — и бе получил от хазната сумата от два милиона двеста трийсет и пет хиляди четиристотин и седемнайсет сестерции; цялата тази субсидия трябваше да покрива разходите на Карбон: да стигне за заплатите на легионерите, да осигури достатъчен разкош за самия него, за легатите, нисшите офицери и квестора, както и да изплатят всички онези хиляди дреболийки, които не можеха да се вместят в гореспоменатите харчове.

Още не беше минал април, а повече от милион и половина сестерции бяха похарчени, което означаваше, че Карбон скоро ще трябва втори път да се обръща към хазната за нови пари. Легатите му си живееха охолно, самият той беше свикнал да разполага с държавния бюджет, както намери за добре. Да не говорим за Гай Верес; той отдавна беше бръкнал в кацата с меда, още преди да напълни кесиите на армията. Досега бе съумял да прикрива злоупотребите си, но, убеждаваше се той, при условие, че цялата ситуация коренно щеше да се промени, може би не беше повече нужно да се крие. Щом Карбон му обърнеше гръб, за да се занимава с трите легиона на Помпей, Гай Верес щеше да изчезне. Време беше да смени отбора.

И така, Гай Верес си замина. Още рано на другата сутрин Карбон поведе четири легиона — без конница — и отиде да се разправя със синчето на Помпей Страбон. Скоро след изгрев-слънце Гай Верес на свой ред пое по пътя, придружен от личните си прислужници. Вместо да последва Карбон на юг обаче, той тръгна за Аримин, където под опеката на местния банкер Карбон държеше парите си. Само две личности имаха право да теглят пари от сметката: управителят на провинцията — Карбон и неговият квестор — Верес. Верес нае дванайсет мулета и освободи банкера от грижата за четиридесет и осем торби сребро, всяка една на стойност от половин талант. Не му трябваше дори да дава обяснение: мълвата за пристигането на Сула бе обиколила Аримин по-бързо от вятъра, а банкерът вече знаеше, че Карбон е потеглил с половината си пехота на поход.

До обяд имаше много време, когато Гай Верес бе напуснал областта заедно с шестстотин хиляди сестерции от официалния бюджет на Карбон. По незнайни пътища той първо се озова сред собствените си имения по горното течение на Тибър — където разтовари половината торби, — а след това продължи на юг с надеждата някъде да се сблъска със Сула.

Без да подозира за постъпката на квестора, Карбон пое на юг по адриатическия бряг, за да нападне лагера на Помпей на река Езис. Толкова беше самоуверен и не бързаше, че дори не се опита да прикрие приближаването си.

Младите му войници имаха случай да потренират. Колкото й опитни да бяха трите легиона войници на покойния Помпей Страбон, Карбон знаеше от опит, че една армия е толкова добра, колкото й позволи пълководецът. Техният беше просто едно дете! Следователно и да се справи с тях, щеше да бъде детска игра.

Когато му донесоха, че Карбон настъпва, Помпей незабавно събра войниците си.

— Не ни се налага дори да напускаме родните си места, за да спечелим своята първа победа! — извика той на легионите. — Карбон лично идва от Аримин, за да се справи с нас, но е изгубил битката предварително! И защо? Защото знае, че аз командвам! Вас той уважава като войници! Мен не ме уважава като пълководец. Вие знаете, че щом съм син на Касапина, значи знам как се режат пържоли. Но Карбон е глупак! Мисли си, че синът на Касапина е твърде хубавичко и разглезено дете, за да си цапа ръцете със занаята на баща си. Е, тук му е грешката! Вие го знаете, аз го знам. Нека го покажем и на Карбон!

И добре го показаха. Четирите му легиона се показаха край бреговете на Езис, строени достатъчно добре, и също тъй дисциплинирано изчакаха съгледвачите да проверят речния брод, станал по-дълбок заради пролетното пълноводие. Карбон знаеше, че Помпей се е скрил в лагера си на другия бряг й до такава степен презираше своя противник, че дори за миг не му мина през ума да провери дали не е заел Помпей позиции и на отсамния.

Много преди Карбон да се появи, Помпей беше разделил силите си на две и беше пратил половината да чакат в засада от северния бряг на Езис. Щом двата първи легиона на Карбон преминаха през брода, войските на Помпей излязоха едновременно от скривалищата си от двете страни на гората и пометоха всичко по пътя си. Имаха защо да се раздават: трябваше да докажат нагледно, че синът на Касапина си разбира от работата по-добре дори от бащата. Като върховен пълководец Помпей трябваше да чака от южната страна на реката и беше безпомощен да стори това, което най-много му се искаше — сам да залови Карбон. Пълководецът, беше обяснявал многократно баща му, не трябва да се отдалечава от укрепения лагер, да не би битката да се развие непредвидено и да се наложи войската да отстъпва. Затова Помпей трябваше да изгледа отдалеч как Карбон и Луций Квикций, неговият легат, изтеглят двата легиона, останали на северния бряг на Езис, за да отстъпят обратно към Аримин. От онези, които бяха прехвърлили реката, жив не остана никой. Синът на Касапина добре беше научил семейния занаят. Беше време да се срещне със Сула!

Два дни по-късно, яхнал белия си кон, който сам беше кръстил Държавния кон на Помпеевци, сиреч коня, който римската държава им е връчила, за да се защитават редът и мирът, Помпей поведе своята войска на юг, през земите на народи, които само допреди няколко години бяха настроени изключително враждебно към Рим. Южните пиценци, вестините, маруцините, френтаните, всички се бяха борили за свободата на италийските съюзници, заробени отдавна от Рим. Тяхното поражение до голяма степен се дължеше на човека, когото Помпей искаше да срещне — Луций Корнелий Сула. И все пак никой не помисли да попречи на военните му планове, дори имаше желаещи да се запишат в армията му. Новината за поражението, което бе нанесъл на Карбон, беше разбунило духовете на тези войнолюбиви народи. Ако битката за Италия беше изгубена, все щеше да се намери друга кауза, за която да се воюва; общото мнение бе, че ще е добре да се вземе страната на Сула, вместо на Карбон.

Настроението на легионите беше приповдигнато, когато стигнаха град Бука и оттам продължиха навътре през сушата по хубавия път, който водеше до Ларин, в Апулия. Шестнайсет дни изминаха, преди Помпей с осемнайсет хиляди войници да стигне малкото, но преуспяващо градче, център на плодородните земи наоколо. Там бе посрещнат от тържествена делегация, от която не отсъстваше нито един по-виден гражданин на Ларин. Целта на делегацията бе една — по-бързо да го отпратят да си търси късмета далеч от домовете им.

Следващото сражение се разигра на пет километра от Ларин. Карбон бе побързал да съобщи в Рим за сина на Касапина и трите му легиона опитни войници. От Рим на свой ред се постараха да попречат на войските на Помпей и Сула да се съберат. Два от легионите в Кампания под командването на Гай Албий Каринат бяха пратени незабавно със задачата да спрат Помпей. Двете армии се срещнаха: сблъсъкът беше тежък, кървав и решителен. Каринат разбра, че няма да спечели, и побърза да отстъпи, преди да е изгубил твърде много хора — синът на Касапина започваше да се ползва с уважение.

Войниците на Помпей вече бяха достатъчно самоуверени и се движеха по-бързо. Бяха преминали петстотин километра. Достигнаха Сепин, град по-малък от Ларин, където се разбра, че Сула е близо. Бил отседнал на лагер в съседство с Беневент.

Но имаше още една битка за спечелване. Луций Юний Брут Дамазип, брат на някогашния приятел и легат на Помпей Страбон, се опита да приготви засада из пресечената местност между Сепин и Сирпий. Обаче съгледвачите на Помпей отдалеч откриха скривалището на Брут Дамазип и двата му легиона и той ги нападна изневиделица. Брут Дамазип изгуби неколкостотин войници, преди да успее да се измъкне и да се изтегли възможно най-бързо към Бовиан.

Помпей не пожела да преследва врага, но далеч не поради съображения, каквито Варон или подчинените му офицери предполагаха. Не го тревожеше това, че не познава местността, че не е сигурен дали врагът не се опитва нарочно да го подмами към капан. Не, Помпей имаше съвсем други мотиви. Цялото му съзнание бе обзето от една-единствена мисъл — приближаващата среща с Луций Корнелий Сула.

Пред невиждащите му, замечтани очи се разгръщаха величествени картини: как двама полубогове с искрящи коси и красиви лица слизат грациозно от седлата си и с походка на лъвове, с премерени, тържествени крачки вървят един срещу друг по каменните плочи на римски път; как от двете страни на пътя са се скупчили хиляди люде от околността, а зад всеки от двамата великани са се строили в покорство римски легиони и хиляди очи са се вперили във всеки техен жест. Зевс се среща с Юпитер, Арес се среща с Марс, Херкулес се среща с Милон, Ахил — с Хектор. Да, този миг щеше да бъде възпяван през вековете, както дори легендите за Еней и Турн не са били възпявани! Първата среща между двамата колоси на този свят, на двете слънца, които огряват земята. И макар залязващото слънце все още да напича, огненият му диск почти докосва хоризонта. Докато изгряващото! Вече на свой ред изгаря земята, но тепърва ще става още по-изпепеляващо, докато не стигне зенита си високо в небето. „Слънцето на Сула вече залязва — мислеше си победоносно Помпей. — Докато моето едва се показва над източния хоризонт.“

Прати най-напред Варон, за да предаде благопожеланията му на Сула и да му разкаже за цялата експедиция от Ауксим до Беневент, без да спестява нищо от тежките загуби на противника, нито имената на победените пълководци. Както и да поиска от Сула лично да посрещне Помпей на пътя, за да видят всички с очите си как Помпей е дошъл доброволно и с мир, за да предложи себе си и своите легиони на най-великия човек на епохата. Варон в никакъв случай не биваше да казва: „на всички епохи“ — това Помпей със сигурност не мислеше и никога не би изрекъл.

Помпей прехвърляше през ума си всяка подробност от предстоящата среща, постоянно се чудеше и как точно да се облече. Отначало беше в неизменни златни доспехи; впоследствие започна да го гризе съмнение и най-накрая призна пред себе си, че златните доспехи са знак на твърде голяма суета и показност, каквито не подхождат на човек в неговото положение. В следващите варианти започна да си представя себе си облечен в бяла римска тога, обшита с пурпурен кант, както подобава на хората от коническото съсловие, но без каквито и да е военни атрибути: накрая отново надделя колебанието, защото бялата тога щеше да се слее с белия му кон и той самият щеше да се изгуби. После Помпей носеше сребърната броня, която баща му му беше подарил след обсадата на Аскул Пицент; този път съвестта му остана спокойна и той заключи, че това е подходящото облекло.

И все пак, докато робът му помагаше да възседне големия си бял „държавен“ кон, Гней Помпей (Велики), носеше най-обикновена желязна броня, кожената му офицерска поличка не беше украсена нито с пискюли, нито с ресни, а шлемът не се различаваше по нищо от този на редовите легионери. Единственото, с което искаше да изтъкне знатния си произход, беше самият кон — свидетелство, че младежът принадлежи на една от осемнайсетте коннически центурии, които образуваха Първата, най-висша класа на римското общество. Нека се знае, че в рода на Помпеевци са яздили държавния кон в продължение на няколко поколения поне. Затова конят беше натруфен с всякакви сребърни копчета и медальони, с червен кожен хомот, инкрустиран със сребро, под изваяното метално седло беше наметнат с бродирано наметало, от което се спускаха множество сребърни украси. Докато яздеше начело на строената си в прави редици армия по пътя за Беневент, Помпей сам се поздравяваше колко добре изглежда — като истински войник, който си разбира от занаята. Нека конят извести славата му на света!

Беневент се намираше на отсрещния бряг на река Калор — там, където Апиевият път се съединяваше с Минуциевия, водещ на юг към Апулия и Калабрия. Слънцето бе високо в небето, когато Помпей и легионите му изкачиха малък хълм и видяха в краката си водите на реката. Отсам реката, насред пустия път, на гърба на изпосталяло муле чакаше самият Луций Корнелий Сула. Придружаваше го Варон. И никой друг. Къде беше възторженото местно население? Къде бяха офицерите, къде бяха войниците? Защо дори случайни пътници не минаваха по пътя?

Инстинктът проговори у Помпей и той веднага се обърна към стоящия най-отпред знаменосец. Нареди на всички да спрат, а сам заслиза по склона към чакащия Сула. Лицето на младежа се беше стегнало като в гипсова маска, която всеки момент можеше да се напука от напрежение. Щом Помпей се приближи на стотина крачки от мулето, Сула се изхлузи на една страна и щеше да се изтърси по гръб, ако не се беше хванал с две ръце за животното. Изправи се и тръгна по пустия път.

Помпей на свой ред скочи от белия си жребец, без да е сигурен дали краката ще го удържат.

Дори от разстояние виждаше, че мъжът, който идваше насреща му, няма нищо общо с онзи Сула, когото Помпей помнеше отпреди няколко години. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре различаваше пораженията на възрастта и тайнствената ужасна болест, която мъчеше Сула. Не толкова със съжаление и съчувствие, колкото с ужас и недоумение наблюдаваше Помпей великия пълководец пред себе си.

Сула го посрещаше пиян. Това Помпей би могъл да прости, ако имаше пред себе си онзи величествен римски консул, когото помнеше от деня на тържествената новогодишна церемония. Но от красивия и внушителен мъж не бе останало нищо, дори и кичур посивяла или побеляла коса, която да напомня за отминалото достойнство. Сегашният Сула носеше перука, с която да скрие голото си теме — потресаващо огненочервено кече от ситни къдрици, под които се спускаха сивите езичета на неговата коса. Зъбите му липсваха, в същото време брадичката му се беше издала напред, за да заприлича устата му на незараснала рана под характерния му топчест нос. Кожата на лицето му сякаш беше наполовина свалена, в голямата си част беше моравочервена, само тук-там светлееха бели парченца за спомен от младите му години. Макар да беше кльощав, изглежда доскоро Сула е страдал от затлъстяване, защото кожата по гушата и лицето висеше като празен мях.

„Как бих могъл аз да грея на фона на тези жалки човешки останки?“ — мислеше си Помпей, докато се бореше със сълзите на разочарование, които напираха в очите му.

Когато се приближи, Помпей протегна десницата си, изпъна длан и разпери пръсти.

— Императоре! — извика той.

Сула се изкикоти и с огромни усилия на свой ред вдигна ръка в армейски поздрав.

— Императоре! — извика той набързо, преди да залитне срещу Помпей. Мократа му, изцапана кожена броня вонеше на вино и повръщано.

Варон веднага дотича от другата страна на Сула; двамата с Помпей помогнаха на Луций Корнелий да се върне до мулето, след което го качиха на голия му гръб.

— Изрично настоя да те посрещне на пътя, както ти беше пожелал — прошепна Варон на Помпей. — Така и не можах да го разубедя.

Помпей на свой ред яхна „държавния“ си кон и кимна на войниците си да продължат след него. След това застана от едната страна на Сула и заедно с Варон поведоха мулето към Беневент.

— Не мога да повярвам! — не се сдържа Помпей пред Варон, след като двамата предадоха почти заспалия Сула на слугите му.

— Прекара доста тежка нощ — отговори приятелят му. Помпей никога не беше споделял с него своите фантазии, затова и той не можеше да знае колко огромно е разочарованието му.

— Тежка нощ? Какво искаш да кажеш?

— Всичко е заради кожата му. Бедният. Преди известно време прекарал тежка болест и го пратили в Едепс — самотно селце недалеч от Халкида Евбейска. Лекарите в тамошния храм се смятат за най-добри в цяла Гърция. И което си е истина, успели да спасят живота му! Наредили му да не яде зрели плодове, мед, хляб, сладкиши, вино. Но освен това му препоръчали да се кисне в някакви лечебни води до храма и тогава цялата кожа на лицето му започнала да се лющи. Откакто отишъл в Едепс, Сула има периодични пристъпи на ужасен сърбеж. Все така се въздържа от зрели плодове, мед, хляб и сладкиши, но затова пък виното облекчава сърбежа. — Варон въздъхна. — Оттогава постоянно прекалявал с виното.

— Защо точно лицето? Защо не краката или ръцете? — попита недоверчиво Помпей.

— Кожата му била жестоко изгоряла от слънцето. Не си ли спомняш как неизменно носеше шапка с периферия да му пази сянка, ако слънцето напича. Но в Едепс организирали някаква много важна местна церемония в негова чест и въпреки болестта си той се изкушил вместо шапка да си сложи боен шлем. Предполагам, че е получил жестоки изгаряния, които са се възпалили от водата. — Варон така и не разбираше защо приятелят му така се възмущава от трагедията на Сула. — Главата му е заприличала на някакъв натежал плод, който обаче пръска кръв и меса! Невероятна гледка!

— Невероятно е, че говориш като циничен гръцки лекар — ядоса се Помпей. — Къде ще ни настанят? Далеч ли е? И какво ще правя с войската си?

— Мисля, че Метел Пий вече отиде при войниците да ги отведе до лагера. Офицерите сме настанени в хубава къща недалеч оттук, на тази улица. Ако сега отидем да похапнем, ще имаш време да се заемеш с разквартируването на войниците.

Варон така и не разбираше какво тревожи приятеля му Помпей по природа не беше състрадателен, в това бе имал случай да се увери; тогава защо го бе налегнала мъката?

Същата вечер Сула покани двамата новодошли на обилна вечеря в своята собствена квартира, за да ги запознае с останалите офицери. Мълвата за пристигането на Помпей отдавна бе обиколила Беневент. Всички говореха колко е млад, колко е красив, до каква степен го обожават войниците му. И легатите на Сула всички до един стояха като на тръни, отбеляза с известна ирония Варон, докато ги наблюдаваше. Когато Сула покани Помпей на най-почетното място на своята кушетка, без да остави място за трети човек между тях, останалите бяха готови да убият с поглед младока. Но Помпей нехаеше! С нескрито задоволство се настани на кушетката и заговори със Сула, сякаш другите наоколо не съществуваха.

Сула беше изтрезнял и не му личеше да страда. Там, където сутринта бе текла кръв и лимфа, сега се бяха оформили корички, което го правеше спокоен и дружелюбен — очевидно леко замаян от запознанството си с Помпей „Щом и Сула вижда у Помпей това, което аз виждам, значи съм прав“ — повтаряше си Варон.

Той си каза, че ще е най-добре, ако първо насочи вниманието си към своя съсед по кушетка, преди да се заинтересува и от останалите. Затова приятелски се усмихна на сътрапезника си — Апий Клавдий Пулхер. Човек, когото харесваше и уважаваше.

— Дали Сула е в състояние да ни поведе към победа? — попита Варон.

— Умът му работи, както и преди — увери го Апий Клавдий. — Ако успеем да го държим повече време трезвен, Карбон просто няма шансове, с колкото и войска да разполага — Клавдий чак потръпна при мисълта и направи кисела гримаса. — Усещаш ли в стаята нечие злокобно присъствие?

— Определено — съгласи се Варон, макар да знаеше, че двамата говорят за различни неща.

— Посветих известно време на проблема — започна да обяснява Апий Клавдий. — Това беше по време на престоя ни в Делфи. Посещавах по-малките и неизвестни храмове, за да се уча на място. Навсякъде около нас действат невидимите пръсти на тайнствени сили. Повечето хора не си дават сметка за тях, но ние с теб, Вароне, сме свръхчувствителни към излъчването на тези сили, достигащо до нас от най-различни места.

— Какви най-различни места? — изненада се той.

— Под нас, над нас, навсякъде около нас — заговори му Апий Клавдий с гробовен глас. — Пръсти на тайнствени сили! Не знам как по-добре да се изразя. Как може човек да опише нещо невидимо, осезаемо само за свръхчувствителните? Не става дума за боговете, нашите или олимпийските, не става дума дори за старите римски божества — нумините…

Но останалите хора в трапезарията вече бяха привлекли вниманието на Варон и докато бедният Клавдий разгорещено му разгръщаше своите теории, сътрапезникът му насочи погледа си към другите легати на Сула.

Най-напред Филип и Цетег, двамата вечни изменници. Всеки път, щом Фортуна набележеше своите нови избраници, те обръщаха тогите си наопаки според това, как ще се хареса на новите господари, и им предлагаха услугите си. От двамата Филип бе по-амбициозният. След няколко изборни неуспеха се бе добрал до заветната консулска длъжност, след което при Цина и Карбон дори стана цензор, върха в политическата кариера, на който и да е римлянин. Цетег от своя страна — и той като Сула от патрицианската фамилия на Корнелиите — предпочиташе да стои в сянка, да използва положението си на скромен римски сенатор, за да манипулира своите колеги от задните редове на залата. Двамата лежаха един до друг, говореха на висок глас и не обръщаха внимание на останалите.

На съседната кушетка, отново вглъбени в собствения си разговор, бяха настанени трима млади люде. Каква прекрасна комбина! Верес, Катилина и Офела. Един от друг по-големи разбойници, в това Варон беше сигурен, нищо че Офела мислеше повече за политическа кариера, отколкото за пари. За сметка на това Верес и Катилина дори не криеха амбициите си: за тях винаги бе достатъчно да спечелят някоя жълтица в повече.

На четвърта кушетка се разполагаха други три знатни фигури, този път символи на римската почтеност и достойнство: Мамерк Емилий Лепид, Метел Пий и Варон Лукул (Варон се казваше осиновителят му, по рождение Варон Лукул беше брат на най-верния поддръжник на Сула — Луций Лукул). И тримата дори не се мъчеха да скрият презрението си към Помпей.

Мамерк беше зет на Сула — спокоен и уравновесен човек, съумял да спаси голяма част от богатствата на Сула, както и да отведе роднините му в безопасност в Гърция.

Метел Пий — или Прасчо-син — беше преплавал морето от Лигурия до Путеоли с войската си и в компанията на легата Варон Лукул. Стъпил в Южна Италия в средата на април, той прекоси безпрепятствено Кампания, за да се съедини с легионите на Сула часове преди Сенатът в Рим да мобилизира армията, за да го спре. Допреди идването на Помпей Метел Пий и Варон Лукул се бяха топлели необезпокоявани на слънцето на Сулановата благодарност, защото му бяха довели два боеспособни легиона. Но ако сега недоволстваха от младежа, то не бе толкова задето ги бе надминал, колкото заради самата му личност кои бяха тези Помпеевци от Северен Пицен? Парвенюшка фамилия, издигнала се от нищото. Та те дори не бяха римляни! Навремето бащата на младежа си бе спечелил прякора Касапина заради жестокостта си. Вярно, беше достигнал консулския пост и се ползваше с голямо политическо влияние, но това не беше достатъчно в очите на един Метел или един Лукул. Никой чистокръвен римлянин, пък ако ще и от сенаторска фамилия, не би помислил на двайсет и две годишна възраст да набира сам — в пълно противоречие със закона — армия, за да се яви с нея пред великия патриций Луций Корнелий Сула дори не като помощник, а като независим съюзник, партньор така да се каже. Войската, която Метел Пий и Варон Лукул бяха довели със себе си, автоматично премина под върховното командване на Сула; той единствен щеше да разполага с нея. Да им беше благодарил Сула, пък после да ги беше отпратил, и Метел Пий, и Варон Лукул щяха да се подчинят, дори да изгарят от гняв и възмущение. И двамата бяха свикнали да спазват закона, оценяваше ги Варон. Затова сега стояха настрана и беснееха срещу Помпей, който се бе възползвал от верността на войниците си, за да си присвои пост, какъвто никой римски младеж не би могъл да заема — поста на пълноправен римски пълководец. Всъщност той дори можеше да изнудва Сула, ако пожелаеше.

Сред всички присъстващи, разбира се, най-интересен бе Марк Лициний Крас. Миналата есен беше пристигнал в Гърция, за да предложи услугите си на Сула. Беше довел със себе си две хиляди и петстотин войници, които лично бе събрал в Испания. Сула го бе посрещнал със същото хладно безразличие, с което го бе отпратил преди това Метел Пий от Римска Африка, където бе управител.

Ако хората не обичаха особено Крас, то се дължеше на рухването на уж гениалната система за бързо забогатяване, която бяха замислили с конника Тит Помпоний-син. Системата им беше изсмукала средствата на твърде голям брой наивници по време на първата от двете години, когато Цина и Карбон държаха заедно консулството. Годината изтичаше, скритите вдън земя по време на бурните събития пари срамежливо се показваха наяве, когато изведнъж гръмна новината, че опасността откъм понтийския цар Митридат е била окончателно отстранена, след като Сула е спазарил договора от Дардан. Възползвайки се от оптимизма сред конническото съсловие в Рим, Крас и Тит Помпоний започнаха да продават дялове в някакво новоизмислено търговско дружество, което всъщност целеше да откупи събирането на данъци в Римска Азия. Катастрофата се дължеше на един непредвиден ход от страна на Сула, който изцяло реорганизира финансите на провинцията и премахна възможностите за големи злоупотреби.

Вместо да чакат в Рим тълпите от излъгани вложители да им откъснат главите, Крас и Тит Помпоний предвидливо заминаха далеч от града. Всъщност пред тях имаше само една възможност, само един човек би бил склонен да ги приеме при себе си — Сула. Тит Помпоний се беше хванал веднага за сламката, събра цялото семейно наследство, което не беше никак малко, и пристигна в Атина. Високообразован, с държането си на истински римлянин, който дори пише художествена литература, Тит Помпоний се бе възползвал от младежкия си чар и може би заради собствената си слабост към малките момченца скоро влезе под кожата на Сула. Но след като откри, че именно Атина е градът, който най-много отива на сексуалните и артистичните му вкусове, той предпочете да остане и дори си добави прякора Атик — Атинянина.

Крас не беше толкова уверен в чара си, затова му трябваше време, за да последва примера на Атик.

Обстоятелствата се бяха струпали по такъв начин, че Марк Лициний Крас по онова време беше единственият мъж в знатната си, но силно обедняла фамилия. Всички пари в семейството принадлежаха на Аксия, вдовица едновременно и на двамата му по-големи братя. Зестрата й не беше единствената причина съпрузите й да държат на нея: Аксия бе хубава, мила, жизнена и способна да отдава сърцето си. Също както майката на Крас Винулея, Аксия бе родом от Реате, столицата на сабините — двете със свекърва си бяха близки роднини. Богатствата й се дължаха на тучните пасбища, на които единствени в Италия можеха да се видят прочутите магарета за разплод. Заради армията от муленца, на които едно подобно магаре можеше да даде живот, цената му стигаше до шейсет хиляди сестерции.

Когато първият съпруг на Аксия — Публий, най-големият син на стария Крас Оратор — загина под стените на Агрумент по време на Съюзническата война, тя вече чакаше дете от него. В традиционно и сплотено семейство като тяхното имаше само една възможност — бременната вдовица да се омъжи за втория брат. Изчакаха да изминат десетте месеца траур и Луций Крас на свой ред се задоми с Аксия. От Луций тя нямаше деца. Когато хората на Фимбрия го заклаха на улицата пред дома му, Аксия остана за втори път вдовица. Както овдовя и Винулея — виждайки какво го чака него самия, Крас-баща сам сложи край на живота си.

По онова време Марк беше на двайсет и девет, но не се беше включвал в политическия живот на града. Баща му (бивш консул и цензор) бе предпочел да държи поне един от синовете си далеч от стихията на Форума, та да има кой да се погрижи за потомството, ако фамилията бъде застрашена. Собствеността на стария Крас беше конфискувана, включително и тази на жена му Винулея. Но роднините на Аксия се намираха в превъзходни отношения с Цина, затова нейната зестра остана непокътната. Когато изтече вторият й десетмесечен траур, Марк Лициний Крас я взе за себе си и осинови малкия си племенник Публий. Женена три пъти за трима братя, Аксия получи името Тертула — Тройчицата. Тя сама предложи на околните да я наричат така: Аксия звучеше твърде провинциално, Тертула й се струваше по римско.

Величествената финансова пирамида, която Крас и Атик бяха запланували да построят — и която може би щеше да надмине и техните очаквания, ако Сула не се бе заел с реформи в Азия — разби на пух и прах това, която Крас се надяваше да превърне в ново семейно състояние. С почти празна кесия беше принуден да бяга далеч от дома, лишен от всякаква надежда за бъдещето. Остави след себе си две самотни жени и невръстно дете. Два месеца след бягството му от Рим Тертула роди син и от него — Марк.

Но къде да се скрие? Крас заложи на Испания. Там чакаха жалките останки от големите богатства на баща му. Преди много години Крас Оратор беше плавал до Калаените острови, Каситеридите, където бе сключил договор единствен да търгува с калаената руда през Северна Испания за бреговете на Средиземно море. Съюзническата война бе съсипала търговията, но Крас-син не губеше нищо да опита вместо баща си. Затова замина за Близка Испания, където се свърза с един клиент на баща си — някой си Вибий Пакциан. Той го скри в една изба, където Крас изчака да види няма ли кредиторите му да го настигнат. Когато се увери, че е в безопасност, излезе от скривалището и започна да възстановява търговията на баща си. Дори успя да придобие дял в сребърните мини в Южна Испания.

Дотук добре, но подобна дейност можеше да донесе печалба само ако финансовите институции и търговските дружества в Рим станат достъпни партньори. За да се сдобри със съгражданите си, Крас се нуждаеше от нечия могъща опека. Такава можеше да открие единствено у Сула. За да спечели благоволението му (при условие, че Крас не беше чаровен и ерудиран като съдружника си Тит Помпоний Атик), трябваше да му занесе нещо в дар. Най-ценен дар биха били военни подкрепления. Започна да събира около себе си старите клиенти на баща си: състави пет кохорти, но добре въоръжени и с известен боен опит.

Щом напусна Испания, Марк Крас се отби най-напред в Утика, в Римска Африка, където беше чул, че Квинт Цецилий Метел Пий се опитва с всякакви средства да задържи управлението. Крас беше посетил Африка миналото лято, колкото да се увери в недоверието, с което старомодният, почтен Прасчо се отнася към търговските му дела. Крас остави Метел Пий сам да си троши главата и се прехвърли в Гърция, където Сула прие поверените му пет кохорти, но се отнесе доста хладно с новодошлия.

Сега Крас следеше с малките си сиви очички всеки жест на Сула, надявайки се великият човек да изрази своето одобрение, но само се убеждаваше, че цялото му внимание е заето с Помпей. Името „Крас“ — Тлъстия — не се дължеше лично на сегашния Марк Крас, а се беше предавало в рода в продължение на поколения. И все пак Варон отбеляза с известно любопитство, че и досега прякорът отговаряше на истината: по-висок, отколкото изглеждаше, Крас имаше набита фигура като същински вол и дори в чертите на лицето му се забелязваше известна вялост и примирение като у животното.

Варон огледа хората край себе си и въздъхна. Да, наистина, Крас беше единственият от присъстващите, който заслужаваше повече внимание. Всички бяха амбициозни, повечето бяха навярно способни да изпълнят амбициите си, да не говорим, че имаше и такива, готови на всичко за целта, но като се изключат, разбира се, Помпей и Сула, единствен Марк Крас имаше поглед към бъдещето.

Докато се връщаха обратно в квартирата заедно с трезвения като весталка Помпей, Варон изпита чувство на благодарност към приятеля си, задето го бе взел със себе си. Така се бе намерил в центъра на събитията.

— За какво разговаряхте със Сула? — попита той.

— За нищо кой знае колко важно — рече уклончиво Помпей.

— Затова ли през цялото време внимавахте другите да не ви чуят?

— Нали? Бяхме много невъзпитани — съгласи се с бледа усмивка Помпей. — Не е глупак Сула, дори да не е човекът, който беше навремето. Ако никой от съмнителните ни сътрапезници не е чул какво си говорим, как може да е спокоен, че не сме обсъждали точно него?

— Сула съгласи ли се да бъдете партньори?

— Ще запазя командването на собствените си легиони. Това и исках. Той знае, че не съм му ги дал просто ей така.

— Говорихте ли открито по въпроса?

— Казах ти вече, Сула не е глупак — отвърна му лаконично Помпей. — Нямаше изрична уговорка, следователно той остава с развързани ръце.

— И ти си доволен?

— Разбира се! Все пак той знае, че има нужда от мен.

Още преди изгрев-слънце на другия ден Сула беше станал и час по-късно цялата му армия пое по пътя за Капуа. Вече се бе научил да съобразява собствената си активност според това, дали сърбежите му дават мира или не. След като се бе надигнал от постелята с глава натежала от виното, той реши да се възползва от временното облекчение и да свърши работа. Само трябваше да внимава да не би сам да си влоши състоянието. Най-важното бе в никакъв случай да не докосва лицето си ръце — задача, която му костваше огромно усилие. Човек трябва да попадне в такова състояние, за да си даде сметка колко често просто несъзнателно докосва лицето си. Най-лесно бе през първия ден от цикъла, но с времето Сула забравяше какво е обещал на себе си и започваше да се почесва я по носа, я по бузата, докато цялото мъчение не започнеше отначало. А това рано или късно щеше да дойде, затова се бе научил да действа бързо, с цел да отхвърли колкото се може повече работа, преди да е надигнал чашата отново, изпадайки в пълна безпомощност.

Но му костваше големи усилия! Толкова неща трябваше да се свършат, толкова задачи стояха пред него, а Сула бе само жалка сянка на самия себе си. Винаги му се бе налагало да прескача огромни препятствия, но от мига, в който го нападна онази ужасна болест в Гърция, той започна да се замисля какъв е смисълът от цялата тази борба. Както Помпей бе отбелязал, Сула не беше глупак; той добре съзнаваше, че не му остава много живот.

В ден като този, разбира се, освободен от мъките на болезнените сърбежи, бе способен да си отговори защо продължава да се бори: защото беше най-великият човек на света и трябваше най-после да убеди и света в този факт. Онзи ясновидец, Набопаласар, му го беше предрекъл преди много години на бреговете на Ефрат, а дори и боговете не могат да променят това, което е видял в бъдещето един халдеец. Но за да бъдеш по-велик от останалите, в това Сула трябваше да се убеждава ден след ден, означаваше и да носиш по-големи страдания. Опитваше се да възпре усмивката си (всяка една усмивка можеше да разрани лицето му), докато си припомняше разговора предишната вечер с младежа — човек, който дори не бе започнал да проумява истинската стойност на човешкото величие!

Помпей Велики. Сула бе разбрал, че така го наричат войниците му. Младеж, който си мисли, че величието не е плод на упорит труд, че му се полага по рождение, че не е възможно някога да го напусне. „Иска ми се от сърце, Помпей Велики, да доживея да видя с очите си кое ще донесе твоя провал и падение!“ — помисли си той. И все пак младежът беше забележителна личност. Чудо на природата. Помпей не се беше родил, за да бъде предан помощник на Сула. Не, той вече беше негов съперник. И гледаше на себе си като на такъв. На двайсет и две години… Сула знаеше как да използва опитните пиценци, които Помпей му беше довел. Но как да използва самия Помпей? Дали да му даде повече свобода на действие? Реши да му възлага само задачи, които знае, че Помпей ще успее да изпълни. Щеше да го ласкае, да го хвали, по никакъв начин не биваше да накърнява безграничното му себелюбие. Щеше да го заблуждава, че се е оставил да го използва, за да не разбере, че сам е бил използван. „Отдавна ще съм умрял, когато съдбата го смаже, не за друго, а защото докато съм жив, никой с пръст не ще посмее да го докосне. Той е твърде полезен за мен. Твърде… ценен.“

Мулето, което яздеше, изрева и заклати глава в знак на съгласие. Заради страха си от сърбежа дори и в този случай Сула не се усмихна. Той чакаше. Чакаше вълшебния мехлем и рецептата. Десет години, откакто за пръв път бе усетил първите признаци — когато се завръщаше от земите отвъд Ефрат. Колко успешен беше онзи поход!

Тогава и синът му беше с него — момчето на Юлила, което в юношеските си години се бе превърнало в най-близкия приятел на баща си, в довереник, какъвто Сула никога не бе имал през живота си. Момчето бе партньор в едни отношения между равни! Как разговаряха двамата за всичко! Как момчето се бе оказало способно да прости на баща си неща, които самият Сула не можеше да си прости — о, не ставаше дума за убийствата и останалите необходими за издигането му мерзости. Те бяха деяния, които животът го бе принудил да извърши. По-скоро грешките, дължащи се на емоционалната му натура, слабостите, към които го подтикваше онази глупава, безсмислена и забранена любов. Колко сериозно малкият Сула беше изслушвал баща си, как бе успял на такава възраст да го разбере, да го утеши и да го оправдае. Пустият и самотен свят, в който Сула живееше, се бе огрял от лъчиста светлина, беше се разгърнал, за да побере цялата обич на сина му.

И тогава, след като двамата се върнаха живи и здрави от Ефрат, малкият Сула ненадейно умря. Ей така, от нищо. За два дни животът му угасна. Беше си отишъл приятелят, довереният съветник. Беше си отишъл възлюбеният син!

В очите на Сула напираха сълзи, но той нямаше да заплаче точно сега. За нищо на света не биваше да плаче! Само една сълза да се изтърколи по лицето му и мъките отново щяха да започнат. Мехлем. Трябваше да мисли само за целебния мехлем. Морсим го бил намерил в някакво забравено селце близо до река Пирам в Малка Киликия. С този мехлем той сам се бил изцерил…

Преди шест месеца Сула беше писал на Морсим, етнарх на град Тарс, с молба да му намери чудотворния мехлем дори ако трябва да претърси цяла Киликия. Веднъж да се намери мехлемът, и кожата на Сула щеше да се оправи. Междувременно трябваше да чака. Страдаше. От ден на ден все по-ужасно. Чуваш ли, Помпей Велики, от ден на ден все по-страшно…

Той се извъртя на седлото си и кимна на Метел Пий и Марк Крас, които яздеха след него (Помпей с неговите три легиона пазеше тила им).

— Има един проблем — каза им, когато се приближиха.

— Кой? — попита Прасчо, разбрал за какво става въпрос.

— О, бил си досетлив! Проблемът се крие в нашия дълбоко уважаван съратник Луций Марций Филип — рече Сула.

— Така си е. Дори без Апий Клавдий Луций Филип създава проблеми — съгласи се Крас, който бързо прехвърляше всякакви комбинации през ума си. — Но присъствието на Клавдий допълнително утежнява положението. Човек би рекъл, че щом Апий Клавдий е чичо на Филип, племенникът му не би го изгонил от Сената, но той постъпи точно така.

— Може би защото племенникът Филип е с няколко години по-стар от чичо си Клавдий — подхвърли с ирония Сула.

— И как точно искаш да се справим с проблема? — попита Метел Пий, който мразеше да се обсъждат сложните роднински връзки сред висшата римска аристокрация.

— Знам как бих постъпил аз, но зависи единствено от теб, Крас, дали то ще стане възможно.

Крас премигна в учудване.

— По какъв начин проблемът засяга мен?

Сула бутна назад сламената си шапка и изгледа легата си с малко повече топлина отпреди. Крас се напрегна. Сула най-после щеше да му повери задача!

— Това да обикаляме провинциите и да си купуваме храна и фураж от местните производители е много хубаво — започна да фъфли Сула с беззъбата си уста, — но в края на лятото ще се нуждаем от вносно жито, което да пристигне по море. Не ни трябва реколтата на Сицилия или Африка, но ще е нужно доста зърно, за да изхраним войниците и добитъка. А аз искрено вярвам, че армията ми ще нараства.

— Разбира се — съгласи се Метел Пий. — Но есента ще можем спокойно да разполагаме с цялото жито на Сицилия и Африка. Просто през есента Рим ще бъде в наши ръце.

— Съмнявам се.

— Защо? Враговете ни сами ще се изядат едни други!

Сула въздъхна.

— Скъпи Прасчо, ако искам да помогна за въздигането на Рим, трябва да оставя време на римските граждани да решат моята съдба по мирен начин. Виж, това няма да стане до есента. Ето защо не бива да изглеждам твърде опасен. Не ми е работа да тръгна право по пътя и да обсаждам Рим, както го бяха обсадили Цина и Марий, след като заминах на изток. Първия път, когато трябваше да завладявам Рим, имах предимството на изненадата. Никой не вярваше, че ще дръзна да вляза с войска. Никой не ми се противопостави, с изключение на шепата роби и наемници, които Гай Марий събра в последния момент. Този път обаче е различно. Всички очакват от мен да атакувам Рим, така че ако избързам, няма да успея. О, не че Рим ще издържи на моята армия! Но превземем ли града сега, нашите врагове ще пренесат съпротивата из цялата страна, ще се скрият в крепости и твърдини и ще ми трябват години да ги смажа окончателно. Не разполагам нито с време, нито със сили. Затова ще напредваме към Рим бавно.

Метел Пий се замисли над чутото и се увери, че Сула е прав. Затова не можа да скрие възхищението си от ледения поглед в зачервените очи на началника си. Мъдростта не беше качество, което Метел свързваше с римските благородници; те обикновено гледаха нещата единствено от политическата им страна и не им оставаше време да разсъждават като мъдреци. Всичко трябваше да се постига възможно най-бързо, по най-лесния начин. Дори Скавър Принцепс Сенатус, който имаше дългогодишен опит, и се радваше на голяма популярност сред управляващите, не разсъждаваше мъдро. Същото важеше и за бащата на Метел Пий, Метел Нумидик. Човек смел, безстрашен, непоколебим, принципен във всичко. Но не и мъдър. Затова на Прасчо му се струваше истинско щастие, че воюва на страната на човек, който освен всичко друго действа с ума си. Като истински Цецилий Метел Прасчо имаше основания да се бие и на едната, и на другата страна в конфликта. Беше предпочел Сула до голяма степен заради личната си симпатия към него. В тяхното общо начинание обаче имаше една подробност, която ужасно го гнетеше — Метел Пий съзнаваше, че дори да не иска, ще му се наложи със собствените си ръце да съдейства за гибелта на мнозина свои роднини. Ето защо оценяваше решението на водача си да напредва бавно. Може би братовчедите му Цецилий Метели ще осъзнаят грешката си, преди да е станало твърде късно.

Разбира се, Сула усещаше за какво мисли приятелят му Прасчо и го остави да си разсъждава на спокойствие. Той самият се замисли над стратегията си: „Вече съм в Италия, скоро ще навлезем в Кампания — онова прелестно местенце, където се събират всички красоти на земята. Може би ако сам обърна поглед далеч от Рим, ще си спестя страдания, по-големи дори от сърбежа. Рим ще бъде мой. Но колкото и престъпления да съм извършил, колкото и безскрупулен човек да съм, не искам да вляза в родния си град със зло. По-добре Рим да ми се предаде с добро.“

— Сигурно сте забелязали, че откакто дебаркирахме в Брундизий, водя постоянна кореспонденция с водачите на някогашните италийски съюзници. Постоянно им обещавам, че лично ще се погрижа всеки жител на полуострова да получи пълни граждански права според договореност след Съюзническата война. Ще се погрижа новите граждани да бъдат равномерно разпределени из всичките тридесет и пет триби. Повярвай ми, Прасчо, докато стигнем ще съм се огънал като нишка от паяжина.

— Какво общо имат италийците с Рим? — попита неспокойно Метел Пий, който открай време бе против раздаването на пълно римско гражданство сред италийските народи. Тайно беше одобрявал дейността на Филип като цензор, защото заедно с колегата си Перперна той бе направил всичко възможно италийците да не получат гражданство.

— И аз, и Помпей прекосихме доста земи, населени с народи, които допреди няколко години воюваха с Рим. Вместо омраза срещнахме топло гостоприемство. Може би хората се надяват, че веднъж да взема властта в Рим, ще обърна въпроса с гражданството в тяхна полза. Италийската подкрепа ще ми е нужна, за да убедя Рим да се предаде с добро.

— Съмнявам се — възрази му Прасчо. — Но ти по-добре знаеш какво искаш. Нека се върнем на въпроса с Филип и какъв е проблемът с него.

— Тъкмо това ти обяснявам! — изгледа го Сула и в очите му заиграха иронични пламъчета.

— И какво общо има Филип с мен? — попита на свой ред Крас, на когото му омръзна другите двама да си говорят помежду си.

— Трябва да се отърва от него, Марк Лициний. Но по възможно най-безболезнен начин, защото с времето той се е превърнал в свята римска институция.

— Сигурно защото въплъщава идеала на всеки римлянин да знае как да следва конюнктурата — усмихна се Прасчо.

— Доста точно се изрази — кимна Сула. — Та, мой едри и невъзмутими приятелю Крас, имам да ти задам един въпрос. Искам да ми отговориш честно. Като се има предвид тъжната ти слава, дали изобщо си способен да говориш откровено?

Крас с нищо не издаде да се е засегнал от въпроса.

— Ще се постарая, Луций Корнелий.

— Между теб и твоите испански войници съществува ли здрава емоционална връзка?

— Откакто аз трябва да се грижа за прехраната им, мисля, че всякаква подобна връзка се е разпаднала.

— Добре! Би ли се разделил с тях?

— Ако ти мислиш, че не са ти нужни, да.

— Чудесно! Тогава, скъпи Марк Лициний, с твоето флегматично съгласие ще ударя с една стрела два заека. Имам намерение да връча командването на твоите испанци на Филип, който да завземе с тях Сардиния. Когато дойде време за жътва, Филип ще бъде така добър да ни прати цялата реколта.

Сула се наведе и посегна към малки кожен мях, в който носеше киселото си розово винце. Вдигна го над главата си и насочи струйката в беззъбата си уста, без нито една капка да падне на лицето му.

— Филип ще откаже — предположи Метел Пий.

— Няма — увери го Сула. — Ще го изкуши с това, че ще бъде пълновластен господар на областта, ще отговаря за цялото снабдяване, а и сардинските разбойници ще го приемат като свой човек. В сравнение с него всеки от тях е като невинно агънце.

Мрачни съмнения обземаха Крас. Той тихичко изръмжа, но нищо не каза.

— Май се чудиш ти какво ще правиш, щом като я няма войската ти?

— Нещо подобно — съгласи се предпазливо Крас.

— Ти би могъл да ми бъдеш от голяма полза — подхвърли му Сула.

— Как?

Майка ти и жена ти произхождат от видни сабински фамилии. Защо не отидеш в Реате, за да набираш войници за мен? Ще започнеш със сабините, сетне ще се прехвърлиш и сред марсите. — Сула се протегна и го потупа по ръката. — Повярвай ми, Марк Лициний, другата пролет ще има много работа на бойното поле за теб. А ти ще командваш добри войници, може би не римляни, но все пак италийци.

— Това е добре — кимна Крас. — Съгласен съм.

— Ех, да можеше всичко да се урежда толкова лесно и толкова добре! — възкликна Сула и отново посегна към меха с виното.

Двамата му спътници се спогледаха над наведената глава с изкуствените къдрици; колкото и да се оправдаваше вас сърбежа си Сула, очевидно бе, че и без да го мъчи лицето малко време издържа без вино. По време на мъчителните си лутания из дебрите на физическите страдания, той бе прихванал нова болест — беше се пристрастил към своето единствено лекарство. Но дали го съзнаваше? Може би не?

Ако бяха намерили смелост да попитат, Сула с готовност щеше да им отговори. Да, знаеше, че е пристрастен към виното. Хляба, меда, плодовете и сладкишите, всички тези забранени неща Сула и без това не обичаше. Лекарите в Едепс бяха прави да отстранят излишните деликатеси от диетата му, в това той отдавна се беше убедил. Когато се бе обърнал за помощ към лекарите, знаеше, че умира. Най-напред се пристрасти към сладките неща и натрупа доста килограми, дори мулето отказваше да го носи на гърба си. После краката му започнаха да отмаляват, той престана да ги чувства, най-накрая се появиха болки, които не му позволяваха да спи през нощта. Сула започна да пие в огромни количества тежко, подсладено вино, което го упояваше и му помагаше да заспи. После започна да се поти, да се задъхва и да слабее. Едва не се изгуби в дрехите си. Изпиваше мехове вода, но жаждата постоянно го мъчеше. И което бе най-ужасно — започна да недовижда.

Повечето от симптомите изчезнаха скоро след посещението му в Едеис. Сула вече бе престанал да се грижи за лицето си — онова красиво лице, което караше мъжете да се забравят, докато беше юноша, а жените — през целия му останал живот. Но това, от което не можа никога да се освободи, бе слабостта му към виното. Лекарите-жреци от Едепс отдадоха тази му страст на неизбежната човешка участ, но успяха да го убедят да изостави подсладените сортове и да свикне със сухите. Сула послуша съвета им и след известно време се научи да пие виното толкова кисело, че лицето му се разкривяваше в гримаса. Когато сърбежът временно минаваше, Сула можеше да ограничи донякъде пиенето, така че да запази ясна мисълта си. Дори се убеждаваше, че виното изостря сетивата му.

— Ще задържа Офела и Катилина при себе си — заяви той на Крас и Метел Пий и отново надигна меха. — Но Верес наистина отговаря на името си — по-лакома свиня не съм виждал през живота си. Мисля да го върна в Беневент, поне на първо време. Оттам ще организира доставките и ще пази тила ни.

Прасчо доволно се изкикоти:

— Няма да му е зле на момчето!

— Дори Крас си позволи да се усмихне.

— Ами какво ще правиш с Цетег? — попита той.

— Сега-засега ще задържа и Цетег. Той може да наглежда нещата в Кампания.

Малко преди войската му да прекоси река Волтурн близо до град Касилин, Сула прати шестима души да преговаряй с Гай Норбан, по-способния от двамата консули, които беше сложил Карбон. Норбан бе взел осем легиона със себе си и беше отишъл да защитава Капуа, но щом пратениците на Сула се появиха в лагера, той ги арестува, без да зачита правата им на парламентьори. След това изведе армията си на откритото поле в подножието на планината Тифата. Разгневен от незачитането на хората му, Сула са закани да научи Норбан на обноски. Разположи войските си по склоновете на планината и те се спуснаха като лавина над нищо неподозиращите Норбанови легиони. Победен още преди битката да е започнала, Норбан се прибра зад стените на града, престрои изплашените си войници и прати два легиона в Неапол да пазят пристанището за Карбон. След което се приготви за дълга обсада.

Благодарение на мъдрия народен трибун Марк Юний Брут Капуа имаше причини да защитава интересите на управляващите в Рим. По-рано същата година Брут бе издействал градът да получи статут на римска колония и понеже в Капуа бяха свикнали римляните да ги наказват заради многобройните бунтове и размирици, сега населението беше изключително доволно. Норбан нямаше причина да се тревожи да не би местните жители да се уморят присъствието на армията му. Капуа отдавна посрещаше и изпращаше всякакви римски легиони.

— Държим Путеоли, затова Неапол не ни е нужен — каза Сула на Помпей и Метел Пий, докато вървяха към Теан Сидицин — ще ни трябва и Капуа, защото си имаме Беневент. Сигурно съм имал предчувствие, за да оставя там Гай Верес — Той се спря, замисли се и кимна, все едно си отговаряше. — Цетег може да получи нова задача. Ще го назнача отговорник по военновременните запаси. Така ще проверя що за дипломат е!

— Тази война — изсумтя недоволно Помпей — доста се проточи. Защо просто не нападнем Рим?

Сула го изгледа бащински.

— Търпение, Помпей! Може да си се научил да воюваш, но от политика не разбираш абсолютно нищо. Ако до края на годината не научиш някои неща, ще се превърнеш в нагледен пример докъде може да стигне политическата манипулация. Преди да решим да превземем града, трябва да убедим жителите му, че сегашните управници са неспособни да ни победят. Тогава, ако Рим се окаже достатъчно благоразумен, сам ще ни се предложи.

— Ами ако не ни се предложи? — попита Помпей, без да знае, че Сула вече е разисквал въпроса с Метел Пий и Крас.

— Времето ще покаже! — беше единственият отговор, който получи.

Бяха подминали Капуа, сякаш вътре нямаше консул с осем легиона войници, и продължиха необезпокоявани към позициите на другата консулска армия — тази на Сципион Азиаген и помощника му Квинт Серторий. Малките, но процъфтяващи градчета в Кампания посрещаха добре Сула, защото го познаваха: в продължение на почти цялата Съюзническа война именно той бе командвал римските войски в региона.

Сципион Азиаген се беше разположил между Теан Сидицин и Калес, където се вливаше малък, но придошъл с топенето на снеговете приток на река Волтурн. От хладните, буйни води климатът беше приятно хладен дори в разгара на лятото.

— Това — каза Сула — е идеално място за зимен лагер. — След което зае отсрещния бряг и издигна своя лагер. Конницата бе отпратена обратно в Беневент под командването на Цетег, докато Сула прати нови парламентьори с изрични обяснения как да издействат примирие от Азиаген.

— Той не е бил клиент на Гай Марий, за разлика от Норбан, затова ще е по-сговорчив — обясняваше на Помпей и Метел Пий. Сърбежът на лицето му беше поносим и тоя успяваше да ограничи дневната си дажба вино. Настроението му бе добро и той бе способен да крои велики планове.

— Може би — съгласи се с половин уста Метел. — Ако беше само Сципион, щях да ти повярвам. Но с него е Квинт Серторий, а ти го познаваш най-добре, Луций Корнелий!

— Той е голям проблем — кимна Сула.

— Дали да не измислим най-напред как да обезвредим Серторий?

— Не ми е работа аз да мисля по въпроса, Прасчо. Сципион ще свърши работата вместо мен. — Сула посочи с пръчката мястото, където заради завоя на реката двата лагера се оказваха в непосредствена близост един до друг. — Твоите войници, могат ли да копаят, Гней Помпей?

Помпей примигна.

— По-добре от всеки друг!

— Добре. Докато другите се готвят за зимата, нека твои те хора издълбаят голям плувен басейн до реката.

— Каква чудесна идея! — усмихна се невъзмутимо младият воин. — Ще се заловят още днес. — Взе на свой ред пръчката от Сула и посочи отсрещния бряг. — Ако нямаш нищо против, мога по-добре да изроня брега и да разширя цялото корито на реката. Ще е по-практично от отделен басейн. А мисля, че няма да е зле, ако покрия част от отсечката със заслон. Ще пази от студ.

— Точно така! Действай — подкани го Сула и Помпей побърза да се отдалечи.

— За какво изобщо става дума? — навъси се в недоумение Прасчо. Така и не можеше да се примири с топлик чувства на Сула към младока.

— Той ме разбра — подразни го Сула.

— Да, ама аз не разбрах! — тросна му се Метел. — Би ли ми обяснил?

— Побратимяване, мили Прасчо! Да не мислиш, че хората на Сципион ще устоят на изкушението да се къпят през зимата? А защо не и по време на горещините? В крайна сметка и нашите войници са римляни! Няма по-добро средство за побратимяване на двете войски от това да се радват на общи удоволствия. Щом Помпей постои басейна, той ще се ползва от всички войници. Двете войски ще започнат да общуват помежду си — ще си разправят смешки, ще се оплакват от командирите си. Изобщо ще станат едно цяло. Обзалагам се, че дори няма да се стигне до бой.

— И мислиш, че той е разбрал всичко това от една дума?

— Абсолютно.

— Тогава ме изненадва, че толкова бързо се съгласи! Помпей иска да воюва.

— Така е. Но той е длъжен да ми се подчинява, Прасчо, а вече разбра, че до другата пролет бойни действия няма да се водят. Помпей не би спечелил нищо, ако ми се противопостави, защото има нужда от мене.

— На мен ми се струва, че е способен да те изостави по-рано, отколкото трябва.

— Значи не си го опознал.

Три дни по-късно Сула и Сципион Азиаген лично разговаряха на пътя между Теан и Калес. И двамата бяха съгласни на примирие. По това време войниците на Помпей вече бяха изкопали басейна и след като направи специален график за ползването му, така че да има място и за чужди хора, пусна войниците си да го ползват. Само два дни по-късно движението между двата лагера стана толкова оживено, че…

— … Остава да се прегърнем — отбеляза мрачно Квинт Серторий пред началника си.

Сципион Азиаген спокойно отвърна:

— Не е лошо.

Здравото око на Серторий погледна небето, сякаш търсеше помощ. Той открай време си беше едър човек, но откакто навърши трийсетте, бе станал огромен — с дебел врат, здрави мускули и страшно изражение. В известен смисъл това беше недостатък, защото имаше твърде животински вид за човек с неговия интелект. Беше братовчед на Гай Марий и беше наследил много повече от таланта му на пълководец, отколкото например младият Марий. Едното му око беше извадено по време на бой малко преди обсадата на Рим; за щастие беше лявото, така че загубата не повлия особено на качествата му на боец. Заради грозния белег лицето му беше станало гротескно.

Сципион вечно го подценяваше, не го уважаваше, нито го разбираше. Затова и сега го гледаше, все едно го е изненадал.

Серторий се опита да го вразуми.

— Луций Корнелий, помисли! Как искаш войниците да се бият за нас, ако им позволяваме да се сприятеляват врага?

— Ще се бият, защото така им заповядваме.

— Не съм съгласен. Сула строи басейн, за да примами хората ни при себе си. Едва ли толкова го е грижа за войниците му! Това е клопка, а ти веднага попадаш в нея!

— Сключили сме примирие, а в противниковия лагер живеят същите римски граждани като и в нашия — инатеше се Сципион Азиаген.

— Противниковият лагер е под командването на човек, от когото трябва да те е страх, все едно армията му се е родила от зъбите на дракона! Не трябва да отстъпваш пред него, Луций Корнелий! Веднъж да се огънеш, и оттук до Рим цялата територия ще попадне в негови ръце.

— Преувеличаваш — разсърди се Сципион.

— Ти си глупак! — не се сдържа Серторий. Но Сципион дори и сега не се вслуша в думите му.

Прозя се, почеса се по брадичката и сведе поглед към красивите си поддържани нокти. Най-накрая вдигна глава към надвисналия като стълб над него Серторий и му се усмихна.

— Я се разкарай!

— Точно това и ще направя! И то веднага! — вбеси се той — Може би Гай Норбан ще ти вдъхне повече разум!

— Предай му много поздрави — подвикна му Сципион. И така, Квинт Серторий подкара в галоп за Капуа, където се срещна с доста по-разбран човек от Сципион Азиаген. Един от най-заклетите марианци, Норбан далеч не беше фанатичен поддръжник на Папирий Карбон. След смъртта на Цина продължи да защитава Карбоновата партия само защото мразеше Сула още повече.

— Искаш да кажеш, че онова дебело чудо на аристокрацията е сключило примирие със Сула? — кипна Норбан при самата мисъл за своя враг.

— Да. И позволява на войниците си да се побратимяват с тези на Сула — допълни Серторий.

— Защо трябваше да ми пратят глупак като Азиаген? — ядосваше се Норбан, но накрая вдигна рамене. — Какво да се прави, Квинт Серторий, Рим е неспособен да намери нищо по-добро. Ще пиша на Азиаген, но той едва ли ще обърне сериозно внимание. Теб обаче те съветвам изобщо да не се връщаш при него. Няма да те оставя в ръцете на Сула — той просто ще намери начин да те убие. Ти измисли нещо, с което да му подлееш на свой ред вода.

— Поне някой да мисли като нормален човек — въздъхна другият воин. — Ще се опитам да настроя градовете на Кампания срещу Сула. Говори се, че градското население било на негова страна, но има много мъже, които са на противното мнение. — Квинт Серторий беше направо погнусен. — Жените, Гай Норбан! Жените! Само да чуят името му и пощръкляват. Жените, не мъжете, решиха, че Кампания трябва да го подкрепя.

— Тогава най-добре е да видят на какво е заприличал — намръщи се Норбан. — Вече бил изгубил човешкия си вид.

— Изглежда по-зле и от мен?

— Много по-зле, доколкото знам.

Серторий свъси вежди.

— И аз чух нещо подобно, но Сципион не позволи да участвам в преговорите, затова не съм го виждал. Сципион нищо не спомена за външния му вид. — Той злобно се изсмя. — О, обзалагам се, че му е зле на старата курветина! Толкова беше суетен… Като жена.

Норбан се усмихна.

— Ти май не обичаш женския пол…

— Нямам нищо против сладостите му, но никога няма да се оженя. Майка ми е единствената жена, която ще имам близо до себе си през целия си живот. Виж, тя е жена за пример! Не се меси в мъжките работи, не се опитва да командва вкъщи, не използва задника си вместо оръжие. — Серторий взе шлема си и шумно го нахлузи на главата си. — Тръгвам, Гай Норбан. Дано успееш да убедиш Сципион, че не е прав.

На тръгване Серторий размисли и реши да потегли на запад към морския бряг, където малкото уютно пристанище Синуеса Аврунка може би щеше да възприеме благосклонно една декларация против Сула. Пътищата в Кампания бяха спокойни и безопасни. Като се изключи формалната обсада на Неапол, Сула не бе поставял постове и блокади. Навярно всеки момент щеше да прати войски да притиснат Норбан зад стените на Капуа, но докато Серторий беше в града, не забеляза раздвижване. Въпреки това той избра да мине по по-безлюдните пътища, които му връщаха усещането за някогашните скиталчества. Самотните пътешествия из пусти места го караха да се чувства истински войник, напомняйки му донякъде за годините, когато се беше преобразил на келтски воин от Испания, за да проникне сред германите. Това беше живот! Не му се налагаше да се занимава със затлъстели римски сенатори! Беше в постоянно движение, срещаше се с жени, които си знаеха мястото. Дори се бе оженил за германка, имаше син от нея, без дори за миг да се усети вързан за двамата. Сега те си живееха в Испания, в планинската крепост Оска, а момчето навярно бе възмъжало. Не че Квинт Серторий тъгуваше по тях или се интересуваше много от съдбата на сина си. Това, по което тъгуваше, беше младостта му. Свободата, единственото нещо, за което истинският войник трябваше да бъде благодарен на съдбата. Да, това бяха дните на неговия живот…

Както винаги Серторий пътуваше сам, дори без прислужник. Подобно на покойния си братовчед Гай Марий той вярваше, че войникът трябва при всички обстоятелства да се грижи сам за себе си. Разбира се, вещите и оръжията му чакаха в лагера на Сципион Азиаген и той щеше да отиде да си ги прибере… Или по-добре да не ходи? Замисли се дали има неща, за които си заслужава да рискува: меча, който най-често използваше, ризницата, която беше пленил по време на войните в Галия и предпочиташе заради лекотата и изящната изработка, каквито никой майстор в Италия не би постигнал, зимните ботуши, купени в Лигурия. Да, налагаше се да се върне. Сципион нямаше да бъде сразен толкова бързо.

Затова обърна коня си и потегли на североизток с намерение да заобиколи лагера на Сула откъм гърба. Така забеляза групичката, която допреди малко го бе следвала. Четирима мъже и три жени! Ех, тези жени! Серторий вече се канеше за втори път да обърне, но накрая предпочете да подкара коня си в галоп и да се размине възможно най-бързо с непознатите. В крайна сметка те се бяха запътили към морето, докато той бе избрал да се върне в планините.

Но щом ги наближи, той се намръщи. Мъжът начело на групата му се стори познат. Беше същински исполин със светли руси коси и огромни мускули — нямаше грешка, това беше германец. И то не кой да е германец, а Бургунд! Богове, нямаше грешка, това бяха Бургунд, Луций Декумий и двамата му синове!

Бургунд също го беше разпознал; и двамата пришпориха конете си, и се втурнаха един към друг. Дребничкият Луций Декумий също подкара крантата си да настигне германеца. Да не му е името Луций Декумий, ако изпусне някоя дума!

— Какво ви е прихванало да скитате насам? — попита Серторий, след като си стиснаха ръцете и се потупаха по гърба с двамата пътници.

— Загубихме се, ей това ни е прихванало — обясни Луций Декумий и се опита да изпепели Бургунд с поглед. — Той се закле, че знаел пътя!

След няколкото години, прекарани под постоянните ругатни на Декумий, Бургунд бе престанал да ги чува. И сега германецът слушаше невъзмутим и само поглеждаше към спътника си, като че ли имаше някоя крякаща жаба до себе си.

— Опитваме се да открием имението на Квинт Педий — обясни бавно на лошия си латински Бургунд. Усмихваше се на Серторий, защото той беше сред малкото хора, които харесваше. — Господарката Аврелия иска да вземе дъщеря си при себе си в Рим.

Ето я и самата нея, изправила се на здравото си муле. Дори и по прашните пътища на Италия поддържаше прическата си и си пазеше робата чиста. Придружаваха я огромната й галска робиня Кардикса и някаква друга слугиня, която Серторий не познаваше.

— Квинт Серторий — зарадва се Аврелия и отне думата от мъжете.

Виж, това се казваше жена! Серторий бе споделил пред Норбан, че от целия женски пол уважава единствено майка си, но беше пропуснал Аврелия. Така и не разбираше как съумява да бъде едновременно красива и умна; знаеше само, че е единствената, която го е постигнала. Освен това тя се държеше достойно като истински мъж, не лъжеше, не въздишаше, не се оплакваше, работеше здраво и не се бъркаше в делата на другите. Двамата със Серторий бяха връстници — на по четиридесет — и се знаеха от деня, в който Аврелия се омъжи за Гай Юлий Цезар.

— Имаш ли вести от майка ми? — попита той, щом тя подкара мулето си по-надалеч от останалите.

— За последен път я видях на миналите римски игри, значи не знам нищо повече от теб. Но обеща да ни гостува за тазгодишните игри, изглежда, смята да го превърне в навик.

— Голяма напаст, какво да се прави… Не я сдържа на едно място.

— Чувства се самотна, Квинт Серторий, а твоята къща е доста пуста. У нас е същинска бъркотия, а на нея това й се нрави. Не казвам, че би желала да живее в подобна обстановка, но колкото за игрите, винаги ни гостува.

Доволен, че е чул добра дума за майка си, Серторий смени темата:

— Наистина ли сте се изгубили?

Аврелия кимна и въздъхна.

— Страхувам се, че е така. Като си представя как ще реагира синът ми, щом научи! Няма да ми го прости до края на живота ми. Но той самият не може да напусне Рим, нали го направиха жрец на Юпитер, затова трябваше да се доверя на Бургунд. — Изглежда, искрено съжаляваше за грешката си. — Кардикса право говореше, че Бургунд се губел между нас и Форума, но бях решила, че преувеличава. Сега разбирам, че е била напълно права.

— А Луций Декумий и момчетата му не могат ли да помогнат?

— Та те не са излизали извън градските стени. И все пак — допълни веднага Аврелия — не бих могла да разчитам на по-предани защитници от тях. Пък и след като срещнахме теб, вече съм сигурна, че ще намерим дома на Квинт Педий.

— Ще ви упътя. — Серторий я изгледа замислено с единственото си око. — Дошла си да си вземеш обратно щерката. Защо?

Тя се изчерви от смущение.

— Не е точно така. Лично Квинт Педий ме помоли. Изглежда и Сула, и Сципион са разположили войските си близо до земите му и той си е рекъл, че Лия ще е в по-голяма безопасност далеч от дома му. Но тя отказвала да си тръгне!

— Не се и съмнявам, все пак и тя е дъщеря на Цезар — усмихна се Серторий. — Инат човек.

— Колко си прав! Трябваше брат й да дойде; него веднага щеше да послуша. Но Квинт Педий се надява да се справя сама. Работата ми е не толкова да взема щерка си със себе си, колкото да я убедя да дойде с мен.

— Ще се справиш. Цезарите може и да са твърдоглави, но пък младият Цезар не се е научил от баща си да командва. Научил се е от теб, Аврелия. — Изражението му изведнъж се промени. — Надявам се, няма да се обидиш, че бързам. Ще вървим известно време заедно, но за съжаление не мога да те придружа до дома на Квинт Педий. За целта ще трябва да се допиташ до Сула. Лагерът му стои точно на пътя за имението на Квинт Педий.

— Ти бързаш да се прибереш при Сципион — кимна тя с разбиране.

— Не бих казал, че се прибирам — призна си той. — Изобщо не бих стъпил там, ако не бях оставил толкова много ценни неща.

Големите виолетови очи на Аврелия го изгледаха внимателно.

— Разбирам! И Сципион не се е оказал началникът, който те заслужава.

— Би ли могъл да се окаже?

— Никога.

Настъпи кратко мълчание. Двамата поеха обратно на посоката, от която бяха дошли. Придружителите на Аврелия ги следваха мълчаливо.

— Какво възнамеряваш да правиш, Квинт Серторий?

— Да създам възможно най-много главоболия на Сула. Смятам да започна от Синуеса. Но не и преди да съм си прибрал нещата от лагера на Сципион. — Той се покашля. — Мога да ви отведа при Сула. Той не би се опитал да ме задържи, ако знае, че идвам по лична работа.

— Не, ще ни оставиш на място, откъдето можем сами да намерим лагера, без да се изгубим. — Аврелия тихо въздъхна. — Колко мило да се срещна отново с Луций Корнелий! Четири години, откакто е напуснал Рим. Посещаваше ме при всяко свое завръщане в града. Дори и в дните, преди да замине за Гърция. Това беше нещо като традиция. Сега аз трябва да я нарушавам, и то заради твърдоглавата си дъщеря. Но няма значение. Важното е, че имаме случай да се видим с Луций Корнелий. Посещенията му ми липсваха.

Серторий понечи да я предупреди за промяната у Сула, но предпочете да замълчи. В крайна сметка не го беше виждал с очите си, знаеше за болестта му само от слухове. Беше сигурен, че тя ще предпочете сама да се увери кое е истина и кое — не.

Когато ръбът на дървените палисади се открои на фона на близките хълмове, Квинт Серторий тържествено се сбогува с Аврелия, която му се падаше далечна роднина, и пришпори коня си.

Полето беше прорязано от нов път, прокаран от краката на легионерите и десетките коли с провизии, които бяха снабдявали лагера. Нямаше да се изгубят отново.

— Сигурно сме минали покрай него — ядоса се Луций Декумий. — Не сме го видели заради тебе, Бургунде!

— Стига, стига — прекъсна го Аврелия. — Дотегна ми да се карате!

Това сложи точка на разговорите. Час по-късно пътниците спряха пред портата на лагера и Луций Декумий поиска да види главнокомандващия. Пуснаха ги и Аврелия изведнъж попадна в съвсем непознат свят. За пръв път й се случваше да влезе във военен лагер. Докато минаваше по централната алея, която водеше право към малкия изход от обратната страна на лагера, мнозина легионери я проследиха с жадните си погледи. Аврелия се смая от площта, на която бе разположен лагерът: може би пет километра от единия до другия край.

По средата се издигаше малка изкуствена могила, а върху нея — голямата каменна сграда, в която живееше военачалникът. Голямото червено знаме на покрива беше знак, че пълководецът е в квартирата си. Офицерът, който беше дежурен на масата пред входа, подскочи от изненада, щом видя, че на посещение при началника му идва не мъж, а жена. Луций Декумий, двамата му синове, Бургунд, Кардикса и другата робиня останаха при конете, господарката Аврелия се запъти към офицера и стражите на вратата.

Гостенката беше навлечена с дебели вълнени дрехи, затова младият Марк Валерий Месала Руф успя да различи единствено лицето й. Но и това беше напълно достатъчно, каза си мислено той. Жената беше на възрастта на майка му, но беше красива! Пък и Троянската Елена също не е била млада. Годините не бяха отнели от очарованието на Аврелия; щом излезеше от дома си, мъжете по улицата се обръщаха след нея.

— Ако обичате, бих желала да говоря с Луций Корнелий Сула.

Месала Руф не само не я попита за името, но дори не се сети да предупреди началника си; просто кимна на посетителката и й махна с ръка да влиза. Аврелия му се усмихна и го подмина.

Капаците на прозорците бяха широко отворени, но въпреки това вътрешността на къщата тънеше в сянка. Особено мрачен беше далечният ъгъл на помещението, където някакъв мъж пишеше на светлината на маслена лампа.

— Луций Корнелий? — попита Аврелия. Нямаше как да не я познае по гласа.

И тогава нещо се случи. Приведените рамене на мъжа насреща се свиха, все едно очакваха да се стовари тежък удар върху тях; ръцете му изпуснаха писалката и свитъка. Но мъжът така и не помръдна, останал с гръб към нея.

Аврелия направи няколко крачки напред.

— Луций Корнелий?

Отново никаква реакция. Очите й обаче свикнаха с тъмнината и забелязаха червената коса, която нямаше как да принадлежи на Луций Корнелий Сула. Малки и жалки рижави къдрички.

Най-накрая човекът се извъртя към нея и тя можа да го познае само защото очите насреща й принадлежаха на същия онзи Луций Корнелий Сула, когото беше познавала навремето. Да, това бяха неговите очи…

Богове, как бе могла да му скрои подобен номер? Но не знаеше! Ако знаеше, с обсадна машина да я бяха докарали, пак нямаше да влезе! Какво ли изразяваше в този миг лицето й? Какво четеше той в очите й?

— Луций Корнелий, колко се радвам да те видя — намери тя подходящия тон, направи още няколко крачки, застана пред него и го целуна по сбръчканите, обезобразени от раните бузи. След което седна на сгъваемия стол до масата, прибра ръце в скута си и му се усмихна някак отнесено, все едно не беше сигурна къде се намира.

— Имах намерение никога повече да не те виждам, Аврелия — посрещна я Сула, без да сваля поглед от лицето й. — Не можа ли поне да изчакаш да вляза в Рим? Ето, че това отклонение от нашите навици ме сварва неподготвен.

— Рим, изглежда, не е готов да те посрещне с разтворени обятия. Иначе защо ти е цялата тази армия? А може би съм имала предчувствие, че този път изобщо няма да ме навестиш. Но не, скъпи Луций Корнелий, не се безпокой, попаднах при теб по съвсем други причини. Загубих се.

— Загубила си се?

— Да, опитвам се да намеря дома на Квинт Педий. Глупавата ми дъщеря отказва да се прибере в Рим и Квинт Педий — нейният втори съпруг, няма откъде да знаеш — не иска около жена му да се навъртат две армии едновременно.

Като че ли думите й звучаха непринудена, казваше си Аврелия. Трябваше да го успокои.

Но тъй като на Сула нищо не можеше да убегне, той каза направо.

— Май здравата те изплаших.

Този път Аврелия беше откровена:

— В известен смисъл. Най-вече с тая перука. Предполагам, че косата ти е опадала.

— Заедно със зъбите — оголи той венци като маймуна.

— Ще се случи на всички ни, ако поживеем достатъчно.

— И все пак не ти се иска да ме целунеш както преди няколко години?

Тя наклони глава и се усмихна.

— Не ми се е искало да те целувам и тогава, макар да ми хареса. Твърде много, за да спя спокойно след това. Колко омраза се четеше в очите ти тогава!

— А ти какво очакваше? Ти се подигра с мен. Не обичам жените да се подиграват с мен.

— И това си спомням!

— Аз пък си спомням гроздето.

— И аз.

Сула си пое дълбоко дъх и притвори очи.

— Искам да заплача.

— Радвам се, че не можеш, приятелю — увери го нежно Аврелия.

— Ти тогава плака.

— Да, но не бих се разплакала сега. Все едно да ми е мъчно за някакво си отражение, което е отплавало заедно с водите на реката. Имам те пред себе си, това ми е достатъчно да бъда щастлива.

Най-накрая той се надигна от стола си. Беше като грохнал старец.

— Да ти предложа чаша вино?

— С удоволствие.

Аврелия забеляза, че той налива от две различни кани.

— Няма да ти хареса пикнята, която ми се налага да пия напоследък. По-горчива е дори от тона ми.

— И аз съм горчива, да не мислиш. Но няма да настоявам: доверявам се на твоя вкус. — Тя пое металната чаша, която Сула й подаде, и на лицето й се изписа блаженство. — Благодаря. Много е хубаво. Доста време прекарахме по пътищата в търсене на Квинт Педий.

— А за какво служи съпругът ти, щом ти трябва да се занимаваш с това? Пак ли е някъде надалеч? — разположи се по-удобно той.

Блясъкът в очите й помръкна.

— Вече две години, откакто съм вдовица, Луций Корнелий.

Това явно го изненада.

— Гай Юлий е починал? Та той беше здрав като младо момче! Да не е загинал в битка?

— Не. Просто умря… Ей така, изведнъж.

— А ето ме мен, хиляда години по-стар от Гай Юлий. И все така вкопчен в живота — горчиво изрече.

— Да, но ти си бил винаги печелившият кон, докато съпругът ми беше твърде обикновен. Добър човек, беше ми приятно да съм негова жена. Но никога не е бил за мен мъжът, когото ще искам винаги до себе си.

— Предполагам, че и той така е мислил за теб. Ако беше жив и превземех Рим, навярно би заел страната на Карбон.

— Навремето беше с Цина заради Гай Марий. Но Карбон? Не знам. — Тя побърза да смени темата. Вече беше свикнала с новия вид на Сула, някогашния Аполон. — А твоята жена добре ли е, Луций Корнелий?

— Поне доскоро беше. Оставих я в Атина. Миналата година ми роди близнаци: момче и момиче. — Сула се засмя. — Страхува се, че като пораснат, ще приличат на чичо й Прасето.

— Горките! Но децата са хубаво нещо. Сещаш ли се понякога за другите близнаци, онези, които ти роди германката? Вече са станали мъже.

— Двама млади херуски! Готови да секат скалпове и да пържат римляни на бавен огън.

Всичко идваше на мястото си. Той изглеждаше успокоен, по-уверен в себе си. Аврелия често се бе замисляла какви ли нещастия крие съдбата за нейния Луций Корнелий, но че ще изгуби физическата си хубост, никога не й беше минавало през ума. И все пак си беше останал Сула. Жена му, мислеше си Аврелия, навярно го обичаше все така горещо, както и когато изглеждаше като Аполон.

Поговориха си известно време. Сула, забеляза Аврелия, най-често се спираше на своето протеже Лукул, а тя както той на свой ред установи, обожаваше да хвали единствения си син, когото наричаше просто Цезар.

— Доколкото си спомням, малкият Цезар беше ученолюбиво дете. Ролята му на Фламен Диалис би трябвало да му допадне — подхвърли Сула.

Аврелия се поколеба, но накрая предпочете да послъже:

— Полага големи усилия да бъде добър жрец, Луций Корнелий.

Сула се намръщи и отмести поглед към близкия прозорец.

— Слънцето скоро ще залезе, тук вече не се виждаме. Време е да тръгвате. Ще наредя на неколцина от кадетите да ви придружат — земите на Квинт Педий не са далеч от лагера. Можеш да кажеш на дъщеря си, че ще е глупачка да остане. Хората ми не са лешояди, жадни за мърша, но ако е красива както останалите Юлий, ще бъде прекалено голямо изкушение за войниците ми. Все пак не мога да им забраня да пият вино, докато чакат. Ще я отведеш веднага в Рим. Вдругиден ще ти осигуря въоръжена охрана до Ферентин. Така ще бъдете в безопасност и от моята армия, и от противниковата.

Аврелия стана от мястото си.

— Придружават ме Бургунд и Луций Декумий с двамата си синове. Но ако наистина можеш да ми отделиш войници, ще ти бъда благодарна. Нима не се очаква в скоро време битка със Сципион Азиаген?

Колко тъжно, че вече никога нямаше да види някогашната му чаровна усмивка!

— С тоя идиот? Не, не мисля, че ще се стигне до битка изобщо. — Сула беше застанал до вратата и дори леко я избута пред себе си. — Сега върви, Аврелия. И не ме очаквай повече на гости в Рим.

Тя тръгна към своите спътници, докато Сула даваше нареждания на Месала Руф. Само след секунди, струваше й се, всички вече бяха тръгнали отново по широката алея към отсрещния изход на огромния лагер.

По погледа в очите й всички бяха разбрали, че не бива да задават въпроси. Аврелия искаше да прекара последните часове от пътуването си сама с мислите си.

„Винаги съм го харесвала, нищо че се превърна в наш враг. Дори и да не е добър човек. Съпругът ми беше добър човек, винаги съм го обичала и съм му била вярна както с тялото, така и със сърцето си. И все пак, едва сега разбрах, била съм отдала частица от себе си на Луций Корнелий Сула. Онази същата частица, която мъжът ми никога не пожела за себе си, с която не би знаел какво стори, ако бе я притежавал. Двамата с Луций Корнелий сме се целунали един-единствен път. Но спомените ми за този миг са колкото мрачни и нерадостни, толкова красиви и прекрасни. Бях като затънала в тинестите води на своята страст. Но успях да се изтръгна навреме. И все пак, богове, какво ми костваше това! Чувствах се като победител от сражение, но може би изгубих войната…“

„Всеки път, щом Сула нахлуеше в моя малък, уютен свят, сякаш внасяше със себе си стихията на живота. Може да е бил Аполон, но беше и Еол, защото знаеше как да командва теченията на духа ми, знаеше как да изтръгва от душата ми мелодии, каквито съпругът ми никога не беше и чувал… О, мъката ми е по-дълбока, отколкото от смърт или последно сбогуване! Видях с очите си разбити мечтите не само на Сула, но и моите. И той, бедният Луций Корнелий, го знае не по-зле от мен. Каква смелост! Много други на негово място отдавна да са посегнали на живота си. Представям си какво страдание изпитва! И защо ли мисля за него? Та не съм ли аз обикновена, практична, стъпила здраво на земята жена? Успях да уредя живота си, да изпитвам наслада от дните си. Едва сега разбирам, че част от мен винаги му е принадлежала. Същата онази част, която при други обстоятелства би искала да отлетя да се издигна над земята, да погледна на света като на нещо жалко и незначително. Не, не съжалявам, че останах на земята, никога не съм съжалявала, няма и да съжалявам занапред. Харесвам се такава, каквато съм. Двамата с него не бихме имали и минута покой. Но ще плача за него! Ще лея кървави сълзи!“

И понеже Аврелия яздеше мулето си начело на малката колона, заедно с римските офицери, никой от спътниците й не видя сълзите й; както и никой не беше видял обезобразеното лице на Луций Корнелий Сула.

Писмото, с което Гай Норбан изразяваше несъгласие с решенията на колегата си Сципион Азиаген, не помогна Сципион да избегне катастрофата; но никой не бе по-изненадан от него самия, когато един ден заповяда на войните си да нападнат, а те отказаха да му се подчиняват. Осемте легиона масово минаха на страната на Сула.

Всъщност Сципион Азиаген беше невъзмутим човек. Когато Сула му отне знаците на консулската власт и го отпрати под стража, той все още не усещаше в какво положение беше поставил Рим. Спокойно, дори с известно самодоволство, се запъти за Етрурия и започна да набира нова армия сред огромния брой местни клиенти на покойния Гай Марий. Гай Марий може и да е умрял, но споменът за него скоро нямаше да угасне. Докато хора като Сципион Азиаген идваха и заминаваха.

— Той дори не си даде сметка, че нарушава нашето тържествено примирие — смая се от поведението му Сула. — Знаех, че в рода на Сципионите нещата вървят на зле, но този тук… Той изобщо няма право да носи името Корнелий. Ако превзема Рим, ще заповядам да го екзекутират.

— Трябваше да го екзекутираш, докато ти беше в ръцете — напомни му Прасчо. — Така си остави едно главоболие в повече.

— Напротив, той е човекът, който ще усмири Етрурия вместо мен — възрази му Сула. — По-добре змията насреща ти да е с една глава, Прасчо, отколкото с няколко.

Още една мъдра фраза, усмихна се Метел Пий.

— Каква чудесна метафора!

Месецът беше квинктил(юли), до края на лятото имаше много време, но Сула не пожела да се заеме, с каквото и да е. След заминаването на Сципион той заповяда двата лагера да бъдат обединени в един, след което центурионите му започнаха да обучават младите и неопитни, на които доскоро бе разчитал Гней Папирий Карбон. Страхът от Ветераните на Сула бе въздействал много по-силно върху душите им, отколкото тъй нареченото „побратимяване“. Само за няколко дни контакт в плувния басейн младоците бяха открили, че хората срещу тях не им приличат с нищо: Сула командваше опитни воини, свикнали на всякакви несгоди зрели мъже. Във всеки случай хора, с които едни новобранци не биха желали да си имат неприятности. Дезертьорството им се беше сторило по-доброто решение.

Отцепването на Синуеса Аврунка, където се бе настанил Квинт Серторий, изглеждаше дребна работа. Сула обсади града, но само за да потренира новите си войници. Не му трябваше нито да изтощава града от глад, нито да превземе с щурм; изобщо не искаше да се пролива кръв, не и до края на годината. Единствената истинска полза обсадата на Синуеса бе, че Серторий се оказа изолиран, съответно безполезен за своя началник Карбон, който би му намерил по-сериозни задачи.

От Сардиния дойде вестта, че Филии и испанските кохорти с лекота са се наложили на власт. Островът ще да прати цялата своя годишна реколта на Сула. В уговорения срок корабите с житото пристигнаха в пристанището на Путеоли. Никъде по пътя не се бяха сблъскали с вражи кораби или с пирати.

Зимата дойде по-рано и се оказа доста люта. За да разпръсне удвоените си сили, Сула прати няколко кохорти да обсадят Капуа, Синуеса и Неапол, така че жителите Теан да се погрижат за тяхната прехрана. Верес и Цетег се оказаха оправни хора и продължаваха с редовните доставки, дори измислиха как да съхраняват уловената в Адриатическо море риба. Нареждаха я в съдове, запълнени със сняг. Войниците на Сула, които се бяха научили по време на престоя си в Гърция да ядат риба, бяха благодарни на изобретението.

Сула не беше издържал и беше разчесал една от раните по лицето си, при което целият цикъл от страдания започна отначало. Всички край него го убеждаваха да изчака коричките съсирена кръв сами да паднат, но той не можеше да чака.

Резултатът беше плачевен (може би студът усложняваше нещата, чудеше се Варон, който заради научните си интереси се бе превърнал в нещо като личен лекар на Сула) и в продължение на три месеца виеше като вълк и чешеше до кръв, крещеше от болка и се наливаше с вино.

В един момент Варон дори му върза ръцете, за да не си пипа лицето — също както моряците били вързали Одисей за мачтата на кораба, за да чуе песента на сирените. Сула се съгласяваше по принцип с предложението, но след това веднага молеше да го освободят. Естествено накрая го пускаха и той започваше отново да се чеше. Към края на годината Варон се отчая и отиде да сподели с Метел Пий и Помпей съмненията си, дали Сула изобщо ще успее да се оправи до пролетта.

— Дойде писмо за него от Тарс — осведоми го Метел Пий, който за свое неудоволствие беше принуден да прави компания на наперения Помпей. Крас се губеше сред марсите, докато Апий Клавдий и Мамерк командваха обсадните действия.

Варон наостри слух.

— От Тарс?

— Точно така. От тамошния етнарх Морсим.

— А с писмото дали е дошло някакво гърне?

— Не, само писмо. Ще може ли сам да го прочете?

— Не.

— Тогава най-добре му го прочети ти — подкани го Помпей.

Метел Пий го изгледа възмутен.

— Прекаляваш, Гней Помпей!

— О, Прасчо, не бъди толкова принципен! — въздъхна с известна досада младият мъж. — Знаем, че Сула от много време чака някакво магическо биле, което Морсим е обещал да му намери. Ето, че идва новина от Тарс, а той не може сам да я прочете. Именно заради доброто на Сула трябва Варон да го стори вместо него. Не си ли съгласен?

И така на Варон беше позволено да прочете писмото на Морсим.

Щом прочете писмото, Варон събра няколко роби и се зае с изнамирането на подходящо стадо овце. След което се настани в малка къщичка в съседство с главната квартира на Сула и се наобиколи с всевъзможни казани и инструменти за мъчение. Държеше лично да проверява всяко заколено животно, лично да оглежда вътрешностите му, лично да проверява достатъчно ли е топла водата, лично да измерва количествата, докато накрая и на най-смирените роби им омръзна от постоянните му забележки. Преди да се захванат със същинската работа, Варон например бе прекарал цял час да се чуди колко големи трябва да са винените чаши, докато най-накрая не се разсмя гръмогласно на собствената си глупост: при условие, че са еднакви, какво значение имаше конкретният размер?

Най-накрая Варон се сдоби с голямо гърне мехлем. Колкото до смазаните от умора роби, на тях поне се паднаха сто одрани, но почти недокоснати овчи трупа — твърде достойно възнаграждение за положения труд.

Беше късно вечерта и Сула, както съобщи дежурният офицер, бил заспал на кушетката в трапезарията.

— Пиян ли е? — попита Варон.

— Съвсем вярно, Марк Теренций.

— Май така е по-добре.

След което влезе на пръсти в помещението и се надвеси над бедното, измъчено създание, което представляваше великият Сула. Перуката се беше смъкнала от главата му и беше обърната с мрежата нагоре. Хиляди човешки косми бяха използвани за изплитането на ситните червени къдрици, навързани на ръка за мрежата. „Дори и мехлемът ми отне по-малко време!“ — възхити се Варон на незнайния перукер. Въздъхна и поклати глава. Бръкна с пръсти в гърнето и започна леко да маже с балсама раненото лице на Сула.

Спящият веднага отвори очи. В замъгления от виното поглед се четеше и болка, и страх. Устата се отвори и измежду голите венци се показа езикът. Но той не намери сили дори да извика.

— Мехлемът, Луций Корнелий — прошепна в ухото му Варон. — Направих го точно по рецептата. Ще издържиш ли да те намажа?

В очите на Сула се появиха сълзи, но понеже беше легнал по гръб, така и не потекоха по страните му. Варон веднага извади мека кърпа и ги избърса. Но Сула продължи да плаче от болка.

— Не трябва да плачеш, Луций Корнелий. Мехлемът трябва да се нанася на суха кожа. Стой неподвижен и затвори очи!

Сула затвори клепачи. В началото при всяко докосване подскачаше от болка, но накрая свикна и се успокои. Постепенно напрежението го напусна.

Варон свърши, вдигна свещника и огледа лицето на болния. Навсякъде, където кожата бе разранена, се бяха образували малки топчета лепкава течност.

— В никакъв случай да не се чешеш. Много ли сърби? — попита Варон.

Сула остана със затворени очи.

— Да, сърби. Но преди и по-силно ме е сърбяло. Вържи ми ръцете за тялото.

Той го послуша.

— Ще дойда пак рано сутринта, за да те намажа отново. Кой знае, Луций Корнелий? Може би до изгрев-слънце сърбежът ще престане?

След което излезе.

Рано сутринта сърбежът не бе намалял, но след внимателен преглед Варон установи, че кожата на Сула изглежда по-спокойна. Намаза го повторно, а болният сам пожела ръцете му да останат вързани. Но вечерта, след още три намазвания, заяви, че ще може и сам да се въздържи от чесане, затова Варон го освободи от ремъците. След още четири дни Сула се похвали, че сърбежът е престанал.

— Лекарството действа! — отиде зарадван Варон при Помпей и Прасчо. Чувстваше се щастлив, сякаш беше лекар, спасил със собствените си ръце живота на тежко болен.

— Ще се оправи ли до пролетта? — интересуваше се Помпей.

— Ако мехлемът продължи да действа така, ще се оправи много по-скоро — увери го Варон и се отдалечи със скъпоценното гърне, за да го зарови в снега. На студено балсамът щеше да издържи по-дълго, но по вонята на ръцете си Варон имаше усещането, че скоро ще започне да се разваля. „Има защо да се нарича Феликс!“ — каза си той наум. Сула се беше родил човек с късмет.

Когато още в началото на онази мразовита зима Рим беше засипан със сняг, мнозина видяха в това лошо предзнаменование. Норбан и Сципион Азиаген не се бяха върнали след претърпените поражения, нито бяха пратили ободряващи вести от провинцията. Норбан защитаваше Капуа от нерешителните пристъпи на врага, докато Сципион продължаваше да търси новобранци в Етрурия.

Към края на годината Сенатът реши да проведе специално заседание, на което да обсъди бъдещето на града. Заеха се само част от шестстотинте места, които Сула бе узаконил навремето. Мнозина се бяха оттеглили още преди година-две, когато Сула чакаше в Гърция, други бяха избягали от града наскоро, за да го посрещнат на италийска земя. Макар все още да се намираха сенатори, които да твърдят, че са неутрални, всички в Рим, богати и бедни, знатни и неизвестни, знаеха, че обществото окончателно се е разделило на две. Италия беше твърде малка, за да побере едновременно Сула и Карбон. Двамата защитаваха твърде различни ценности, имаха твърде различни виждания за държавната уредба, споделяха твърде различни идеи за бъдещето на Рим. Сула се застъпваше за традицията, за вековните обичаи и закони, според които единствено земевладелската аристокрация имаше право да направлява съдбините на града, докато Карбон бранеше интересите на заможните търговци и предприемачи — конническото съсловие и по-заможните представители на останалите обществени класи. Тъй като нито една от две обществени групи не желаеше да управлява заедно с другата, поредната гражданска война щеше да определи кой ще надделее.

Това, че Сенатът изобщо се реши да заседава, се дължеше единствено на завръщането на Гней Папирий Карбон от Галия. Карбон спешно беше извикан от базата си в Аримин от народния трибун Марк Юний Брут — същия, който бе връчил гражданство на жителите на Капуа. Двамата се срещнаха в дома на Брут, на Палатинския хълм, понеже там бяха в по-голяма безопасност. Според мълвата в дома на Карбон дори момчето, което изхвърляше нощните гърнета, взимало подкупи от любопитните да узнаят какво ново е решил бившият консул.

Това, че в дома на Брут издайници нямаше, се дължеше най-вече на неговата съпруга Сервилия, която държеше прислугата далеч по-строго, отколкото Сципион Азиаген — своите легиони. Сервилия не прощаваше и най-малките провинения; нищо не можеше да убегне от погледа й — все едно беше стоокият Аргос, или от слуха й, остър като на прилеп. Не се беше родил още робът, способен да надхитри или измами господарката си, онези пък, които имаха дързостта да я предизвикват, намираха смъртта си.

И така, Брут и Карбон можеха да се заемат със своите тайни кроежи, без да се страхуват, че стените ще ги чуят. Ако не се смята естествено самата Сервилия. Не можеше в нейната къща да бъде изречена дума, без тя да я научи — поверителният разговор между двамата управници нямаше да остане скрит за нея. Брут и гостът се бяха затворили в кабинета, но самата Сервилия подслушваше под отворения прозорец. Там беше студено и неудобно, но тя беше готова на всякакви жертви, само и само да разбере за какво става дума.

Двамата мъже започнаха с шеги.

— Как е баща ми? — попита Брут.

— Добре е, праща ти много поздрави.

— Учудвам се как го търпиш — избухна Брут и замълча, учуден от нетактичността си. — Съжалявам, не исках да прозвучи грубо. Всъщност мен това не ме засяга.

— И все пак ти е странно, че се разбираме с него?

— Да.

— Той е баща — отбеляза Карбон, — при това е възрастен. Разбирам защо ти досажда. Но аз не го възприемам по същия начин. Така или иначе, откакто Верес обра остатъка от бюджета на провинцията, ми беше нужен нов квестор. Както добре знаеш, двамата с баща ти сме приятели още от времето, когато той и Гай Марий се върнаха от изгнание. — Гостът млъкна, навярно за да потупа Брут по рамото, каза си подслушващата Сервилия; твърде добре знаеше как Карбон води мъжа й за носа. — Когато ти се ожени, баща ти ти купи къщата, за да не си пречите един на друг. Това, за което не се беше замислил тогава, бе самотата, на която сам се обричаше с подобна жертва. В крайна сметка двамата с него бяхте прекарали твърде дълго време заедно като, да речем, ергени. Представям си го да съжителства със снаха си — навярно скоро би се превърнал в голямо бреме за нея. Затова когато му писах, че го искам за свой проквестор, той с радост прие. Не мисля, че ти трябва да се чувстваш гузен. Баща ти е доволен от живота, който води в момента.

— Благодаря — въздъхна Брут.

— А сега, какво толкова важно се е случило, та трябваше лично да идвам?

— Изборите. Откакто Филип избяга от града, всички са отчаяни. Никой не иска да ръководи държавата, никой няма смелост да я ръководи. Затова си рекох, че ще е добре ти да се върнеш, поне за изборите. Не мога да намеря един-единствен човек, който да отговаря на изискванията и едновременно с това да иска да бъде консул! Никой човек с положение не желае да заема каквато и да е висока длъжност — ядосваше се Брут.

— Ами Серторий?

— Той е педант, знаеш го добре. Писах му в Синуеса, помолих го да се кандидатира за консул, но той отказа. По две причини. Едната я знаех — тази, че е действащ претор. Няма право да се кандидатира веднага за консул. За целта трябвало да минат поне две години. Надявах се да се освободи от скрупулите си, но той си намери и второ оправдание.

— И какво е това второ оправдание?

— Това, че Рим вече бил свършен, че той отказвал да управлява народ от страхливци и предатели.

— Добре се е изразил!

— Искал да стане управител на Близка Испания. Щял замине незабавно.

— Мамицата му и предателска!

Брут не обичаше подобни изрази и не знаеше как да отвърне. И понеже очевидно нямаше какво повече да каже настъпи известно мълчание.

Сервилия не издържа и надникна през пролуката в дървения капак на прозореца. Карбон и съпругът й стояха от двете страни на писалището. Биха могли да минат за братя, разсъждаваше тя: и двамата бяха тъмнокоси и не особено стройни.

Защо, често се беше питала Сервилия, Съдбата не я бе обвързала с мъж с по-забележителна външност, такъв, в чиято политическа кариера тя да бъде сигурна? Брут отдавна се бе отказал от военната кариера. Беше му останала само политиката. Но най-доброто, на което се бе оказал способен, бе онзи закон за капуанците. Идеята не беше лоша, най-малкото внесе разнообразие в скучния политически живот миналата зима, но това не беше достатъчно Марк Юний Брут да запише името си сред великите народни трибуни — като вуйчо й Марк Ливий Друз например.

Брут беше избран за съпруг на Сервилия от вуйчо Мамерк, въпреки че самият вуйчо Мамерк като предан последовател на Сула се намираше с него в Гърция, когато стана време за женене на най-голямото от шестте деца, на които бе станал по неволя настойник. Тогава Сервилия живееше в Рим под формалното попечителство на своята далечна и обедняла братовчедка Гнея, а всъщност под непрестанния тормоз от страна на ужасната й майка — Порция Лициниана! Случи ли му се на човек да бъде опекун на чужди деца, където и на света да се намира, може да е сигурен, че семейната чест няма да бъде докосната с пръст, ако отрочетата са под контрола на Порция Лициниана! Дори родната й дъщеря Гнея, вместо да разцъфти, от ден на ден все повече и повече се свиваше в моминската си черупка.

Та всъщност леля Порция бе посрещала кандидатите за ръката на Сервилия още преди девойката да е навършила осемнайсет. Тя единствена предаваше нужната информация на вуйчо Мамерк, заедно с всички свои проницателни наблюдения относно добродетелността, високия морал, предпазливостта, трезвостта и всички останали качества, които й се искаше да открие у годеника. И макар Порция Лициниана да не бе тъй нетактична, че открито да посочи кого от кандидатите намира за най-подходящ, именно според нейните проницателни наблюдения вуйчо Мамерк изгради своето мнение по въпроса. В крайна сметка Сервилия разполагаше с огромна зестра и се радваше на изключително благородно патрицианско потекло. Освен това, споделяше Порция пред вуйчо Мамерк, самата Сервилия имала с какво да привлече погледите върху себе си.

Та вуйчо Мамерк избра най-лесното: съгласи се с предложението на мъжа, когото Порция най-упорито му бе препоръчвала с намеци и недомлъвки: Марк Юний Брут. Вече беше прехвърлил трийсетте, заседаваше в Сената, следователно бе надживял лудориите на младостта и склонността към изневери; когато баща му си отидеше от този свят (а Порция Лициниана предричаше това да стане всеки момент), Марк Юний щеше да застане начело на почтена и знатна фамилия (пък макар и плебейска), разполагаща с достатъчно богатства.

Самата Сервилия не го беше виждала, не й беше позволено да се срещне с годеника си дори и след като Порция я осведоми кой е той. С Брут се запознаха в деня на сватбата. Прилагането на тази архаична традиция не се дължеше единствено на строгата пазителка; Сервилия трябваше да изтърпи докрай жестокото наказание, което й бяха наложили още в ранното детство. Понеже навремето беше служила доброволно като шпионин в полза на отреклия се от децата си Квинт Сервилий Цепион — нейния баща, — вуйчо Друз, който я бе приел в дома си, я бе наказал с нещо като домашен арест: нито за миг през цялото си съществуване Сервилия нямаше право да стои сама. Не й даваше отделна стая, нямаше свое собствено пространство, не й се позволяваше да напуска къщата без придружител. А тогава тя беше още дете, далеч от всякаква мисъл за женитба. Много скоро след това всички нейни роднини — майка, баща, леля, вуйчо, баба, доведен баща — един след друг бяха измрели, но наказанието продължаваше да се прилага.

Ето защо Сервилия с нетърпение очакваше своята сватба. Толкова й се искаше да напусне дома на вуйчо си Друз, че дори не я интересуваше за кого ще се омъжи. За нея той беше преди всичко друго освободител от жестокото детство. Когато научи името му обаче, тя затвори очи и блажено въздъхна. Годеникът беше човек с нейното обществено положение, а не — както навремето й се беше заканил вуйчо Друз — първият селяк, който се появи. За щастие вуйчо Мамерк не виждаше причина да омъжи племенницата си за недостоен съпруг; още по-малко — Порция Лициниана.

Сервилия се премести в дома на Марк Юний Брут, изпълнена с признателност. Донесе му зестра от двеста таланта, пет милиона сестерции. Нещо повече — зестрата си оставаше при всички случаи нейна. Вуйчо Мамерк я беше вложил в сигурни ръце, за да може племенницата му да разчита на постоянни доходи. След смъртта на Сервилия наследството й щеше да бъде поделено между дъщерите й. Колкото до съпруга й Брут, той имаше достатъчно пари, така че нямаше от какво да се оплаква. Имаше жена от видна патрицианска фамилия, която при това сама щеше да плаща за капризите си — дали желае роби, дрехи, бижута или вили в провинцията, Сервилия щеше сама да си ги плаща. Неговите пари си бяха за него!

Като се изключи свободата да върши каквото иска и да се среща, с когото пожелае, бракът на Сервилия се оказа лишен от радости. Съпругът й беше прекарал твърде дълго време като ерген, при това без майка, която да се грижи за дома му. Беше уредил живота си така, че място за жени просто не оставаше. Никога нищо не споделяше със Сервилия, дори и физическите удоволствия. Ако канеше приятели на вечеря, молеше я да не се показва в трапезарията. В кабинета му й беше забранено да пристъпва. Никога не я викаше да обсъждат заедно семейните дела. Никога не се хвалеше пред нея каква нова вещ си е купил, отиваше ли на почивка в провинцията, никога не я вземаме със себе си. Колкото до плътските контакти, е, случваше се да я посети в леглото. Приучена да живее в постоянното присъствие на чужди хора, Сервилия изведнъж установи, че подобна самостоятелност я потиска и я кара да се чувства още по-самотна. Тъй като мъжът й беше свикнал да спи сам, тя дори нямаше с кого да споделя страха си от гробното мълчание в спалнята.

Та в крайна сметка съпружеският живот се оказа поредната вариация на онази тъжна тема, която я бе преследвала от съвсем малка: чувството за непотребност и незначителност. И понеже от малка Сервилия се бе научила да привлича внимание с лошите си постъпки, тя се постара да бъде зла с всички, с които можеше да си го позволи. Никой роб или робиня в къщата не беше в безопасност. Единствено със съпруга си Сервилия беше мила и добра, защото знаеше, че не я обича, а имотните им отношения правеха развода лесен. Но колкото любезно се държеше тя с Брут, толкова брутална бе с всички останали.

Все пак мъжът й си беше свършил работата. Две години след сватбата Сервилия забременя. Също както майка си се оказа достатъчно здрава, за да ражда без проблеми. Самото раждане й се стори далеч от онези предсмъртни мъки, с които цял живот я бяха плашили. Бяха й нужни седем часа една ледена мартенска нощ, за да се освободи от сина си, но вместо да заспи, изчака да го изкъпят.

Нищо чудно как малкият Брут зае цялото празно пространство на никому непотребното й сърце. Нищо чудно, че не даваше на друга жена да го кърми, да се грижи за него. Люлката му бе пренесена в нейната спалня, пелените му се сменяха единствено от нея.

Защо тогава Сервилия толкова държеше да чуе какво се говори в кабинета, та мръзнеше под колонадата през този късен ноемврийски ден? Едва ли защото толкова я вълнуваше политическата кариера на съпруга й. По-скоро защото той беше бащата на обичния й син, а тя се бе зарекла пред боговете да бди над наследството, репутацията и бъдещото му щастие. Това означаваше, че трябва да се осведомява за всичко. Нищо не биваше да убегне от погледа й! Най-малко политическите ходове на мъжа й.

Сервилия нехаеше за Карбон, но си даваше сметка, че той е човек с тежест. Бе имала случай да се увери, че е склонен да защитава личния си интерес пред този на държавата; за жалост не беше сигурна дали Брут е способен да го прецени с нейния поглед. Идването на Сула в Италия дълбоко бе разтревожило Сервилия, защото тя притежаваше вроден усет към политиката и виждаше бъдещето далеч по-ясно, отколкото мнозина мъже, прекарали половината си живот в Сената. Бе сигурна в едно: Карбон не разполагаше с достатъчно власт и енергия, за да задържи Рим единен пред надвисналата опасност.

Сервилия се отдръпна от прозореца. Коленичи на леденостудените плочки и отново се заслуша. Заваля сняг, което беше добре: гъстата пелена на снежинките щеше да я откъсне от шетащата напред-назад в отсрещния край на градината прислуга — там, където беше кухнята. Не че се страхуваше да не я разкрият: където и да я завареха, никой от робите не би посмял да й държи сметка. По-скоро й беше неприятна мисълта как властна жена като нея се принуждава да клечи на студа под прозореца на мъжа си, за да подслушва. Робите не биваше да си променят представите за господарката.

Изведнъж Сервилия застина и наостри слух. Карбон и Брут сменяха темата!

— Сред онези, които са навършили годините за претори има неколцина свестни — обясняваше Брут. — Каринат и Дамазип са способни и популярни в обществото.

— Ами! — не се съгласи с него Карбон. — И те като мен позволиха на онова безбрадо момче да ги бие. Но за разлика от мен бяха предупредени, че младият Помпей е не по-малко безскрупулен от баща си, при това десет пъти по-талантлив. Ако Помпей се кандидатира за претор, ще спечели повече гласове от Каринат и Дамазип взети заедно.

— Не Помпей, а ветераните му спечелиха сраженията — възрази Брут.

— Дори така да е, Помпей е достатъчно мъдър, за да ги остави сами да се оправят. — Личеше си, че Карбон твърде сериозно възприема този въпрос, затова побърза да смени темата. — Не ме вълнуват преторите, Бруте. Тревожи ме кой ще стане консул. И то заради твоите мрачни предсказания. Ако стане нужно, ще се кандидатирам аз. Но кого да взема за колега? Кой в този проклет град ще ми помогне да изплувам, вместо да ми виси като камък на шията? Напролет ще се води жестока война, в това поне можем да сме сигурни. Сула бил тежко болен, но хората, които ме осведомяват, твърдят, че докато се стопят снеговете, здравето му ще бъде по-добро.

— Не само болестта е причина да не бърза — каза Брут. — Из Рим се разнесоха слухове, че той нарочно се бавел, за да даде време на римските граждани да капитулират доброволно.

— Тогава напразно се е бавил! — избухна Карбон. — Стига с тия празни разсъждения! Кого да избера за втори консул?

— Никого ли нямаш предвид?

— Никого. Трябва ми човек, способен да вдъхва доверие у народа. Човек, който да убеди младежта да влезе в армията, а старите хора — да съжаляват, че не могат да сторят същото. Човек като Серторий. Но ти си категоричен, че той няма да се съгласи.

— Ами Марк Марий Гратидиан?

— Той е Марий само по име, а това не е достатъчно. Предпочитам Серторий, защото е една кръв с покойника.

Отново настъпи мълчание. Брут си пое дълбоко дъх и Сервилия остана неподвижна. Не биваше да изпусне нито дума.

— Ако ти трябва роднина на Марий — изрече бавно Брут, защо да не е младият Марий?

Отново настъпи мълчание, този път като след гръм. Най-накрая Карбон отвърна:

— Не е възможно! Ама, Бруте, той едва ли има и двайсет години!

— Двайсет и шест, ако трябва да сме точни.

— Не му достигат още четири, за да влезе дори в Сената!

— В законите никъде не е записано, че човек трябва да има определена възраст, за да заеме даден пост. Всичко въпрос на традиция. Затова предлагам Перперна веднага да го включи в сенаторските списъци.

— Но той не може да се мери с баща си! — възкликна Карбон.

— Има ли значение? А, Гней Папирий? Има ли? Признавам, че идеалният представител на фамилията е Серторий — никой в Рим не може по-добре от него да командва армията; никой не се ползва с повече уважение сред войниците. Но той не желае да се кандидатира. И кой друг остава, освен младият Марий?

— С него всички ще желаят да воюват — разсъждаваше Карбон.

— И ще се бият като спартанците на Леонид.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Мисля, че поне ще иска да опита.

— Искаш да кажеш, че той вече се е предложил за консул?

Брут се засмя, което не му се случваше често.

— Не, Гней Папирий, разбира се, че не! Той може и да е надут човек, но не е много амбициозен. Искам да кажа, че ако ти просто отидеш и поговориш с него по въпроса, младият Марий би се съгласил веднага. Животът досега не му е представял случай да съперничи на баща си. Подобна възможност ще му позволи поне в едно отношение да го надмине — Гай Марий се добра до консулската длъжност на стари години. Синът му ще бъде по-млад дори от Сципион Африкански навремето. Независимо дали ще се справи или не, това само по себе си е достатъчна слава.

— Да постигне и половината от това, което постигна навремето Сципион, Рим пак ще се чувства в безопасност.

— Не се надявай да откриеш у младия Марий Сципион Африкански — предупреди го Брут. — Сципион никога не би убил началника си в гръб, както това стори Марий.

Карбон се засмя:

— Ако не друго, то поне Цина извади тогава късмет Старият Марий го затрупа с пари, само и само да не повдига обвинение в убийство.

— Да — продължи Брут с най-сериозен тон. — Но нека случаят ти служи за обица на ухото. Като твой колега младият Марий може да ти създаде и проблеми.

— Да не му показвам гърба си, това ли ме съветваш?

— Да не му даваш да командва твоите легиони. Нека първо докаже, че го бива за пълководец.

След което столовете на двамата изскърцаха. Сервилия се изправи и хукна към затоплената си стая, където младото момиче, което переше пелените на малкия Брут, бе използвало възможността да го вземе в скута си.

Сервилия изпадна в ярост. Вдигна ръка и я стовари с такава сила върху лицето на момичето, че опрялата се на люлката робиня залитна и изпусна детето. Малкият Брут щеше да тупне на пода, ако майка му не го беше грабнала. След което го притисна към гърдите си и подгони слугинята.

— Още утре ще те продам! — крещеше Сервилия из колонадата, която обикаляше вътрешния двор с градината. Но внезапно извика: — Дите! Дите!

Слугата, чието пълно име беше Епафродит, но господарите за по-кратко го наричаха Дит, притича незабавно.

— Да, господарке?

— Това момиче — галката, която прати да пере дрешките на Бебе… Искам да я нашибаш с камшик и да я продадеш като лоша робиня.

Той я зяпна.

— Но, господарке, тя е прекрасна робиня! Не само, че пере добре, но е напълно отдадена на Бебе.

Сервилия го удари, след което започна да го ругае:

— Слушай какво ти говоря, тлъста, угоена гръцка свиньо! Когато ти заповядам нещо, ще се подчиняваш, без да възразяваш! Само да посмееш да хленчиш пред Марк Юний ще съжаляваш, задето си се родил. Сега отведи момичето в стаята си и ме изчакай. Знам, че я харесваш, затова ако не те наблюдавам, няма да я набиеш, както трябва.

На лицето му се бяха отпечатали пръстите й, но не толкова шамарът, колкото последните й думи накараха Епафродит да занемее. Щом господарката му млъкна, гъркът веднага хукна да изпълнява заповедта.

Сервилия не повика друга робиня; вместо това уви бебето в дебел вълнен шал и го взе със себе си в стаята на слугата. Момичето бе вързано и със сълзи на очи Епафродит започна да го налага под каменния поглед на господарката. От ударите на камшика кожата на робинята почервеня и пръски кръв започнаха да хвърчат. Побелелият от падащия сняг двор ехтеше от писъците на момичето, като дори снежинките не можеха да скрият грозната сцена. Никой обаче не посмя да се обади, дори господарят, който, както предполагаше Сервилия, беше излязъл заедно с Карбон, за да посетят младия Марий.

Най-накрая тя кимна и ръката на иконома безпомощно се отпусна. Господарката стана от мястото си да огледа отблизо как си е свършил работата.

— Добре! — заключи тя доволно. — Няма смисъл да я продаваме, никой не би дал и сестерция за нея. Разпъни я на кръст. Ей тук, в градината. Нека ви служи за назидание. Няма да й строшиш краката! Нека умира бавно.

След което Сервилия се отправи към покоите си. Там разсъблече малкия Брут и му смени ленените пелени. Взе го в скута си и започна да му се любува. От време на време го целуваше и му нареждаше важни, наставнически слова.

Двамата бяха красива гледка — малкото мургавичко детенце в скута на дребната си мургава майка. Сервилия беше красива жена със стегнато, добре оформено тяло и дребно, издължено лице с тънки устни и тежки клепачи, които сякаш криеха милион тайни. За разлика от майка си детето не беше хубаво. С грозновато лице и безизразен поглед, то минаваше за „добро бебе“, защото не плачеше и не пречеше на околните.

Така ги и завари Брут, след като се върна от гостуването си у младия Марий. Без да каже дума, изслуша разказа за небрежната робиня и смъртното й наказание. Той никога не се беше месил в отношенията на жена си с прислугата (едно беше сигурно, откакто беше женен за Сервилия домът му беше много по-добре поддържан), затова не посмя да отмени присъдата на момичето. Когато малко по-късно извика слугата при себе си, дори не спомена за побелялата човешка фигура в двора.

— Цезаре! Къде си, Цезаре?

Младежът излезе бос от някогашния кабинет на баща си. Беше облечен само по туника и изглеждаше изнервен, защото майка му беше прекъснала заниманията му.

Навлякла няколко ката дебели вълнени дрехи, тя се грижеше много повече за телесното му състояние, отколкото за духа му.

— Гол ще ми ходиш! Поне чехли да си беше сложил! Цезаре, хороскопът ти предсказа, че ще бъдеш повален от изключително тежка болест. Защо трябва сам да изкушаваш господарката Фортуна да изпълни своите зли намерения? Хороскопите се изготвят при раждането на човек, за да знае как той да се пребори с потенциалните опасности. Бъди така добър да се облечеш.

Аврелия наистина се притесняваше от тези неща, затова Цезар й се усмихна с чаровната си усмивка — единствения начин да й се извини, без да засяга собствената си гордост.

— Какво е станало? — попита той. От пръв поглед разбра, че работата му в кабинета ще трябва да почака; майка му се канеше да излиза.

— Леля Юлия ни вика у дома си.

— В този час? И в това време?

— Радвам се, че поне си обърнал внимание на времето! Което очевидно не е причина да се облечеш по-добре.

— В стаята гори мангал. Не един, ами два.

— Тогава бягай на топло и се обличай. Тук става течение. — Преди Цезар да се е обърнал, Аврелия допълни: — Най-добре намери и Луций Декумий. Всички трябва да отидем.

Това „всички“ включваше и двете сестри на Цезар, което го изненада. Значи предстоеше истинско семейно събиране! Канеше се да каже, че Луций Декумий не е необходим, но предпочете да си замълчи. Така или иначе не можеше да убеди майка си в нищо, защо да си хаби думите? Аврелия винаги знаеше по-добре…

След няколко минути Цезар се показа отново на вратата, облечен в жреческите си одежди на фламин Диалис. В мразовит ден като този му се налагаше да сложи три туники отдолу, дебели вълнени гащи и чорапи, но иначе трябваше да спазва обичая: груби зимни галоши без връзки и тежко наметало, което заменяше традиционната тога. Наметалото, наречено „лена“, представляваше голямо, кръгло парче плат с дупка за главата по средата, обшито с широки алени и тъмночервени ивици. Лената стигаше, до коленете и скриваше ръцете му, което поне му спестяваше (опитваше се Цезар да открие някакво предимство в омразната си дреха) вълнените ръкавици през зимата. На главата си жрецът на Юпитер носеше тъй наречения „апекс“ — шлем от слонова кост със заострен като копие край, на който стоеше забучено кръгло парче дебел вълнен плат.

От деня на официалното си възмъжаване Цезар трябваше да се примири с множество свещени забрани, свързани със свещеническите му функции: нямаше право да тренира на Марсово поле, нямаше право да се докосва до железни предмети, нямаше право да носи връзки и ремъци по себе си, нямаше право да вика на кучетата по улицата, обувките му трябваше да са от кожата на животни, убити по случайност, а не нарочно, а на трапезата му се поднасяха ограничен брой ястия. Трябваше да се мъчи с бръснач от бронз, а за да не се спъва постоянно по улицата, сам си беше измислил ботуши, които хем да не се връзват, хем да не се измъкват от краката му.

Дори майка му имаше само бегла представа до каква степен младият Цезар ненавиждаше жреческата си длъжност, която го бе обрекла на доживотно затворничество. Когато на петнайсет години и половина напусна юношеската възраст, той бе приел върху себе си безсмислените тегоби на фламина, без да покаже ужаса и погнусата си. Тогава дори Аврелия се бе подлъгала и си бе позволила да си отдъхне с облекчение. Синът й бе успял да превъзмогне младежкото си разочарование. Това, което не знаеше, бе, че Цезар е приел присъдата си единствено заради гражданското си и родово самосъзнание на римски патриций. Това означаваше две неща: че ще изпълнява абсолютно всичко, което му повелява традицията, и че ще се съобразява със старите суеверия. Цезар беше длъжен да се подчини! Ако се възпротивеше на своята съдба, тя завинаги щеше да му обърне гръб. Фортуна никога не би се усмихнала на неговите начинания, следователно той никога нямаше да успее. Макар и осъден доживотно, Цезар продължаваше да се уповава на своята съдба, която щеше да му посочи пътя… Ако той съвестно си изпълняваше задълженията пред върховния римски покровител — Юпитер Оптимус Максимус.

И все пак послушанието не означаваше примирение, както се заблуждаваше Аврелия. Послушанието означаваше единствено, че от ден на ден Цезар се изпълваше с все по-голяма ненавист към длъжността си. И то не за друго, а защото законът всячески му забраняваше да се раздели с нея. Старият Гай Марий бе намерил начин да му надене хомота, само Фортуна можеше да го отърве.

Цезар беше на седемнайсет, седем месеца му оставаха да навърши осемнайсет, но изглеждаше доста по-възрастен. Вече беше възприел маниерите на високомерен сенатор, който не само е бил консул, но смята да се кандидатира за цензор. За това помагаха, разбира се, високата му снага и широките рамене. Баща му беше починал преди две години и половина, което означаваше, че той вече е глава на семейството. Ролята му прилягаше. Момчешката му красота се бе запазила, макар Цезар да се бе превърнал в истински мъж — носът му се бе издължил, за да стане типично римски, прикривайки нежните му черти, които биха представлявали тежест за човек с неговите амбиции — да бъде добър войник, голям държавник, голям почитател на жените.

Семейството му вече се бе събрало в приемната и се готвеше да тръгне из студените улици на Субура. Отсъстваше единствено единайсетгодишната му съпруга Цинила, която все още бе смятана за твърде малка, за да участва в родовите съвещания. Но и тя бе дошла да ги изпрати — единствената дребна и тъмнокоса представителка на дома. Когато Цезар се появи на вратата, погледът на черните й като въглен очи веднага се стрелна към него. Той обожаваше съпругата си, затова отиде първо при нея, вдигна я и я целуна по бузата. Вдиша дълбоко, за да се наслади на детския й дъх, все едно не му беше жена, а малкото му дете.

— Все така обречена да си стоиш вкъщи! — целуна я Цезар втори път.

— Някой ден ще порасна — усмихна му се Цинила и на бузите й се появиха трапчинки.

— Разбира се, че ще пораснеш! И тогава ще бъдещ по-важна дори от майка ми, защото ти ще си стопанката на дома — остави той детето на земята, погали го по гъстите черни коси и намигна на Аврелия.

— Няма да бъда стопанка на този дом — напомни му тържествено Цинила. — Ще бъда фламиника Диалис и ще се грижа за Държавния дом.

— Вярно — съгласи се Цезар. — Как можах да забравя?!

След което излезе навън под сипещия се сняг и пое покрай малките дюкянчета, подслонили се в голямата, многоетажна сграда, собственост на Аврелия. Трябваше да отиде до ъгъла, където имаше малка триъгълна постройка. На пръв поглед приличаше на кръчма, но не беше: вътре се помещаваше Колегията на братята от кръстопътя. Въпросните братя се грижеха за всичко, материално и духовно, във връзка с кръстовището, най-вече за високия като кула олтар в чест на Ларите и големия фонтан, чиито водни струи бяха замръзнали на огромни синкави блокчета.

Луций Декумий седеше на обичайното си място зад масата в далечния ляв ъгъл на просторното и чисто заведение. Напоследък косите му бяха посивели, но по лицето му все още нямаше нито една бръчка. Наскоро Декумий бе въвел двамата си синове в Братството и сега ги запознаваше със задълженията им. Двамата седяха от двете му страни подобно на лъвовете пред статуята на Великата богиня — тържествени, с прибрани нокти, светлокоси, дългокоси, със светли очи. Не че Луций Декумий можеше да мине за въплъщение на богинята! Той си беше все така дребен и незабележим; синовете му приличаха много повече на майка си — едра жена от келтски произход, родом от италийския североизток. Ако човек не го познаваше, никога не би предположил какъв е в действителност: смел, аморален тип, способен да се измъква от всякакви ситуации, високоинтелигентен и предан на приятелите си.

Тримата Декумий посрещнаха с усмивка младия Цезар, но само старият Луций Декумий стана от мястото си да го посрещне. Провирайки се между масите и столовете, той застана пред Цезар, надигна се на пръсти и го целуна с нежност, каквато не таеше дори за родните си синове. Отнасяше се бащински към младежа.

— Момчето ми! — зарадва се той и пое ръката на Цезар.

— Здрасти, татенце — усмихна му се младежът, вдигна ръката на Декумий и допря хладното си лице до пръстите му.

— Да не би пак да си мел къщата на някой покойник? — попита Луций Декумий, имайки предвид жреческите му одежди. — Намерили хората в какво гадно време да умират! Ще пийнеш ли винце да се сгрееш?

Цезар се намръщи в лека погнуса. Така и не беше свикнал с виното.

— Нямам време, татенце. Дошъл съм да вземе със себе си неколцина от братята. Трябва да отведа майка си и сестрите си в дома на Гай Марий, а майка ми все още не вярва, че мога сам да се справя.

— И е напълно права — просветнаха игриви искрици в очите на Луций Декумий. Кимна към двамата си синове, които веднага станаха от масата. — Обличайте се, младежи! Ще водим дамите в дома на Гай Марий.

Луций Декумий Младши и Марк Декумий не се сърдеха на баща си, че има слабост към Гай Юлий Цезар. Двамата кимнаха и дружески потупаха Цезар, докато се разминаваха.

— Ти няма нужда да се разкарваш, татенце — опита се да го спре Цезар. — Стой си на топло край огнището.

Но той не го послуша.

— Къде е загубеният Бургунд? — попита Декумий, докато излизаха.

Цезар се засмя.

— Отсъства. Пратихме ги двамата с Кардикса в Бовила. Жената късно роди, но оттогава не е престанала да се плоди. Откакто се харесаха с Бургунд, всяка година има бебенце. Вече чакаме четвъртото.

— Така поне ще си имаш лична охрана, когато станеш консул.

Цезар потръпна, но не от студ, а от яд.

— Аз консул няма да стана — напомни той на Декумий, но след това се изправи и реши да се пошегува: — Майка ми постоянно натяква как сме отглеждали семейство титани. Като ги знам колко ядат, не се и съмнявам.

— Но са добри.

— Да, добри са.

Вече бяха стигнали дома на Аврелия и изведоха жените на улицата. Много богати римлянки биха предпочели в подобно време да се придвижват с носилка, но в рода на Юлиите на това се гледаше с лошо око. Трите дами се запътиха пеша по улицата, донякъде улеснени от двамата синове на Декумий, които отъпкваха снега пред тях.

Форумът беше пуст и изглеждаше доста странно с шарените си колони, фасади и покриви, затрупани от снега.

Групичката пое нагоре към Хълма на банкерите, минаха през широката порта Фонтиналис и се озоваха пред дома на Гай Марий. Дворът на голямата къща беше от задната страна, затова влязоха направо в приемната, където се освободиха от натежалите си от снега дрехи (с изключение на Цезар, задължен да стои постоянно с лената си). Луций Декумий и синовете му бяха отведени от слугата Строфант, за да се почерпят, докато Цезар и жените бяха поканени в атрия.

Ако времето не беше толкова студено, може би щяха да останат там, защото часът за вечеря беше минал, но през отворения квадрат в покрива нахлуваше зимният мраз и басейнчето в средата на помещението се беше превърнало в ледено огледало.

Младият Марий се показа на една от вратите, за да ги посрещне и покани в трапезарията, където било по-топло. Цезар бегло отбеляза вълнението по лицето на братовчед си и си каза, че това е на добро. Марий беше на неговия ръст, но беше набит като баща си, със сиви очи и красиво лице. Беше доста по-привлекателен от баща си, но му липсваше онзи тайнствен чар, който бе направил от стария Гай Марий един от най-великите римляни. Векове трябваше да минат, разсъждаваше Цезар, преди учениците да престанат да изучават славните подвизи на Гай Марий. Нямаше да е такава съдбата на сина му.

Цезар ненавиждаше дома на братовчед си заради дългите месеци, които беше прекарал в него. Докато другите момчета на неговите години безгрижно се бяха забавлявали на Марсово поле, той трябваше всеки ден да се явява в дома на покойния си чичо, за да прави компания на престарелия и изпълнен със злоба Марий. И макар лично Цезар да бе измел дома със свещената си метла, зловещото присъствие на покойника все още се усещаше между стените. Или поне той така си внушаваше. Навремето бе обичал Марий и искрено му се беше възхищавал. Но сетне Марий нарочно посочи него за жрец на Юпитер и така с един-единствен удар завинаги го лиши от възможността да му съперничи по слава и величие. Да не се докосва до желязо, сиреч до оръжие, да няма право да гледа мъртъвци, сиреч да воюва, такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! На петнайсет години Цезар беше сенатор, но без правото да се кандидатира, за която и да е от римските магистратури — такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! Негова беше честта да бъде уважаван, без сам да е заслужил с нищо това уважение, фламин Диалис не беше свободен гражданин, а роб на държавата, заложник на старите традиции, закони и обичаи.

Разбира се, колкото и да ненавиждаше дома, в който живееше, Цезар продължаваше да обожава своята леля Юлия, сестра на баща му и вдовица на Гай Марий. След майка си нея най-много обичаше на света. Ако любовта беше само чувство, то Цезар обичаше Юлия повече, отколкото Аврелия. Майка му заемаше постоянно място в мислите му, защото беше съперник и съюзник, критик и съветник, във всеки случай човек равен на него самия. Докато леля Юлия го прегръщаше и го целуваше, радваше му се и го топлеше с погледа на красивите си сиви очи, в които не се четеше укор или неодобрение. Цезар дори не можеше да си представи живота без майка си или без леля си.

Юлия и Аврелия предпочетоха да седнат една до друга на обща кушетка. Чувстваха се неудобно, защото бяха жени, а в римското общество на жените не се позволяваше да се хранят легнали. Двете седнаха като на тръни на самия ръб.

— Нямате ли столове? — попита Цезар братовчед си, който носеше възглавници, та да могат майка му и леля му да се облегнат.

— Благодаря, племеннико, но възглавниците са достатъчни — както винаги Юлия се опита да изглади недоразумението. — Не мисля, че в цялата къща ще се намерят столове за всички ни! Това си е направо женско събрание.

Неоспорима истина, призна си с известна ирония Цезар. В целия род мъжете бяха само двама — той и Марий Младши. И двамата единствени синове на покойните си бащи.

Жените бяха доста повече. Една до друга бяха седнали две от най-представителните римски дами — Юлия и Аврелия. И двете бяха слаби и високи, но докато Юлия носеше със себе си вродената грация на Цезарите, Аврелия бе придобила своя делова походка и стил. Юлия имаше светлокестеняви, почти руси коси и големи сиви очи, а красивите й черти можеха да служат за модел на статуята на Клелия на Форум Романум. Аврелия имаше лъскави тъмни коси и изключително красиво лице, което навремето бе карало мъжете да я сравняват с Елена от Троя заради стойката й на гръцка богиня. Дългите й черни мигли пък криеха очи, за които многото кандидати за ръката й настояваха, че са пурпурни на цвят.

Юлия беше на четиридесет и пет, Аврелия — на четиридесет. И двете бяха овдовели при доста трагични, затова пък и доста различни обстоятелства.

Гай Марий бе покосен от третия мозъчен удар, но не и преди да подеме кървава оргия, каквато Рим никога нямаше да забрави. Всички врагове, до които се беше добрал, бяха платили с живота си. Дори беше посегнал и на свои приятели. Дървената трибуна на рострата беше окичена с главите на жертвите.

Съпругът на Аврелия беше един от най-преданите поддръжници на Цина след смъртта на Марий. Пък и нямаше как другояче, след като Цина беше дал по-малката си дъщеря на сина му. Гай Юлий Цезар Старши беше заминал за Етрурия, за да набира войска, когато една сутрин в Пиза се навел да си завърже обувката и умрял. Официалното заключение на тамошните лекари било мозъчен кръвоизлив. Бяха изгорили трупа му на кладата, без дори да известят роднините му, и едва след това прахът му беше пратен в Рим. Аврелия дори не знаеше за смъртта на мъжа си, когато пратеникът на Цина почука на вратата й, за да й предаде погребалната урна. Как възприе тя това, какво чувстваше, никой така и не разбра. Дори родният й син, който тогава не бе навършил и петнайсет години, не можеше да каже. Аврелия никога не бе плакала пред други хора, изражението на лицето й никога не се беше променило. Защото тя таеше всичко дълбоко в себе си. Синът й беше единственото човешко същество, към което Аврелия изразяваше някакви чувства.

Младият Марий нямаше сестра, докато Цезар имаше две по-големи от него. И двете приличаха на леля си Юлия.

Юлия Старша, или Лия, беше на двайсет и една години, но по очите й можеше да се познае, че добре познава живота. И имаше защо. Първият й съпруг беше обеднял патриций на име Луций Пинарий, който беше запленил сърцето й още в девически години. С известни възражения родителите й се бяха съгласили тя да се омъжи за него, скоро след което Лия му роди син. Малко след това щастливо събитие (което не се оказа достатъчно бащата да се откаже от своите младежки слабости) Луций Пинарий умря при загадъчни обстоятелства. Хората вярваха, че е бил убит от някой свой приближен, но доказателства така и не се намериха. На деветнайсет години Лия остана вдовица, при това толкова бедна, че се принуди да се върне в дома на майка си. Но между сватбата и смъртта на Пинарий бе умрял и баща й, така че думата в семейството вече имаше друг човек. Оказа се, че невръстният й брат е доста по-упорит и последователен човек, отколкото бе навремето баща им. Малкият Цезар каза, че сестра му ще се омъжи втори път, само че за човек, който той й избере.

— Очевидно — беше казал той, — че ако те оставя сама да избираш, ще си хванеш още някой идиот.

Как точно бе намерил Квинт Педий Цезар, никой не разбра (макар някои да подозираха, че запознанството им се дължи на Луций Декумий, който дори и да беше представител на четвъртата класа, имаше доста приятели сред висшите кръгове). Така или иначе Педий се появи един ден в Дома на Цезарите и се ожени за овдовялата голяма сестра на фламина. Младоженецът беше богат и уважаван конник от Кампания, който нямаше аристократично по-текло, но семейството му се ползваше с добро име. Педий не беше красавец. Не беше и интересна личност, при това не беше млад. Обаче разполагаше с огромно имущество и нямаше как да не се благодари на съдбата, че го срещнала с красива млада жена като Юлия, при това наследница на една от най-старите патрициански фамилии в Рим. Лия тежко преглътна, погледна петнайсетгодишния си брат и даде съгласието си. Дори на тези години Цезар знаеше как да внушава на хората край себе си, че не бива да му възразяват.

За щастие бракът се оказа сполучлив. Лия установи, че дори да не е красив, интересен и млад, Квинт Педий има с какво да я ощастливи. Едва сега тя откри какви предимства крие съвместният живот с по-зрял мъж, така че с времето започна да се привързва към скромната особа на съпруга си. Роди му син и до такава степен привикна на безгрижното си съществуване в семейното имение край Теан Сидицин, че когато Сципион Азиаген и Сула разположиха армиите си в съседство, отказа на майка си да се върне в Рим. Защото Аврелия, знаеше си Лия, имаше навика да налага диети, да тормози хората с физически упражнения, да принуждава всички край себе си — били те деца или внуци — да се съобразяват с вижданията й за ред и дисциплина. Разбира се, майка й пристигна лично в дома на зет си (изглежда, не и преди да се срещне случайно със Сула — случка, за която отказваше да говори) и Лия беше отведена в Рим. Но, уви, без синовете си; Квинт Педий бе предпочел да задържи двете деца при себе си в Теан.

Юлия Младша, или Ю-Ю, се бе омъжила тази година, съвсем скоро след осемнайсетия си рожден ден. И този път Цезар направи избора вместо нея. Макар сестра му отначало да се противеше, в крайна сметка той успя да я убеди. За втори път доведе в дома на майка си богаташ, този път представител на стара сенаторска фамилия. Годеникът принадлежеше към сенаторското съсловие, но не се увличаше от голямата политика. Родом беше от Ариция — градче, намиращо се по Апиевия път, малко след Бовила, където Цезарови притежаваха земи. Беше от латински произход, тоест нещо повече от обикновен кампаниен като Педий. Щом видя Марк Аций Балб, Ю-Ю престана да се съпротивлява. В сравнение с Квинт Педий той й се стори идеален — само на трийсет и седем, при това доста привлекателен.

В качеството си на сенатор Марк Аций Балб притежаваше, освен огромните си имения в Ариция и собствена къща в Рим — Ю-Ю се радваше на още едно предимство пред сестра си, а именно, че прекарваше по-голямата част от годината в големия град. Този зимен следобед, когато цялата фамилия беше повикана по спешност у леля й Юлия, Ю-Ю вече знаеше, че чака дете. Това не беше причина майка й да й спести ходенето пеша.

— Не е добре бременните жени да мързелуват — твърдеше Аврелия. — Това е основната причина за многото смъртни случаи при раждането.

— Аз пък си мислех, че причината се крие в яденето на фасул — подхвърли с известна ирония Ю-Ю, докато гледаше с тъга носилката, с която я бяха докарали от къщата на мъжа й в Карина до дома на майка й в Субура.

— Вярно е и едното, и другото. Лекарите-питагорейци са същинска напаст.

На семейното събиране присъстваше още една жена, която нямаше кръвна връзка с останалите, поне не и близка връзка. Казваше се Муция Терция и беше съпруга на младия Марий. Беше единствена дъщеря на Сцевола Принцепс Сенатус, но я наричаха Муция Трета, за да я различават от двете й известни лели, дъщерите на стария Сцевола Авгур.

Муция Терция не беше красавица, но бе лишавала не един и двама мъже от спокойния им сън. Кафеникавозелените й очи бяха твърде раздалечени, миглите още повече подчертаваха тази аномалия. Всъщност Муция нарочно подрязваше миглите си с египетската си ножичка. Тя беше умна жена и съзнаваше, че чарът й се дължи именно на физическите й странности. Дори дългият й прав нос не я правеше по-малко привлекателна. Широката уста на Муция също не отговаряше на римските разбирания; когато се усмихваше, хората оставаха с впечатлението, че изящните й зъби са повече от обичайното. Затова пък устните й бяха плътни и чувствени, а матовата й кожа се съчетаваше чудесно с тъмночервените й коси.

Цезар намираше Муция за хубава, а на седемнайсет години и половина той вече имаше богат опит. Нямаше жена в цяла Субура, която да не иска да сподели част от миговете си с толкова красив и представителен младеж като него, дори да държеше твърде много на чистоплътието. В скоро време целият град знаеше за тайните оръжия на младия фламин, които не само били доста внушителни, но и изключително добре използвани.

Това, което най-много привличаше Цезар у Муция Терция, беше тайнствеността, която я обграждаше. Колкото и да се опитваше да проникне до дъното на душата й, не успяваше. Тя често се усмихваше, но усмивката никога не достигаше до необикновените й зелени очи, а тя никога не издаваше с жестове или гримаси мислите си.

Беше се омъжила за Марий преди четири години, но показваше безразличие към съпруга си. Младият Марий като че ли имаше подобно отношение към нея. Двамата обичаха да си бъбрят за това-онова, но в разговорите им липсваха онези погледи, чрез които обикновено общуват истински близките хора. Те никога не посягаха един към друг, затова вероятно нямаха и деца. Ако съвместният им живот наистина бе лишен от всякакво чувство и желание, то Марий едва ли страдаше особено: похожденията му отдавна бяха публично достояние. Но как ли възприемаше Муция този факт? През тези четири години нито веднъж не бе плъзнала каквато и да е клюка за нея. Дали беше щастлива? Дали обичаше младия Марий? А може би го мразеше? Никой не можеше да каже, но Цезар оставаше с усещането, че жената е изключително нещастна.

Всички роднини се бяха разположили и погледите им се бяха насочили към Марий, който нарочно бе предпочел да седне на стол. Цезар също си взе стол, но седна доста далеч от братовчед си. Кушетките в стаята бяха подредени така, че Марий стоеше точно в средата, докато Цезар се настани близо до майка си. От мястото си не можеше да вижда лицата на семейството си, затова пък наблюдаваше Марий, Муция и слугата Строфант, който също присъстваше. Марий го беше поканил да седне, но робът бе отказал и стоеше до вратата.

Младият Марий облиза устни — знак, че е напрегнат и заговори:

— Днес следобед бях посетен от Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут.

— Доста странна двойка — прекъсна го нарочно Цезар; винаги бе държал братовчед му да се чувства неловко в негово присъствие.

Младият Марий го стрелна с гневен поглед, но това не бе достатъчно да изгуби нишката на мисълта си.

Само след секунда Цезар се оказа поставеният на място. Това, което Марий съобщи на роднините си, беше наистина зашеметяващо:

— Двамата ме помолиха да се кандидатирам за консул заедно с Гней Карбон. Обещах им да го сторя.

Всички присъстващи бяха изненадани. Цезар прочете смайването по лицето на сестрите си, неволния гърч на леля си и странния, неразгадаем поглед в красивите очи на Муция Терция.

— Сине мой, та ти още не си влязъл в Сената — възрази му Юлия.

— Ще вляза утре, когато Перперна ме включи в списъците.

— Но ти не си бил дори квестор.

— Сенатът е склонен да заобиколи това.

— Да, но ти нямаш нито нужния опит, нито нужните познания! — настояваше отчаяната Юлия.

— Баща ми е бил седем пъти консул. Израснал съм в средата на римски управници. Освен това Карбон притежава опит за двама.

В този миг се намеси Аврелия:

— А ние защо сме тук?

Марий отмести сериозния си, почти умоляващ поглед от майка си към леля си.

— За да обсъдя въпроса с роднините си! — отвърна й той, все едно не разбираше въпроса.

— Глупости! — ядоса се Аврелия. — Ти не само си решил, но вече си обещал пред Карбон. По-скоро ми се струва, че искаш да чуеш какво е донесла градската мълва за теб.

— Нищо подобно, лельо Аврелия!

— Разбира се, че е така! — подчерта тя.

Младият Марий се изчерви и се обърна отново към майка си. Протегна ръка към нея, все едно искаше тя да го защити.

— Мамо, това не е вярно! Обещах на Карбон да се кандидатирам, но… но аз винаги съм търсил мнението на роднините си! Винаги бих могъл да променя решението си!

— Ха! Няма да го промениш — прекъсна го Аврелия. Юлия я хвана за ръката.

— Тихо, Аврелия. Не искам гняв в дома си.

— Права си, лельо Юлия. Гневът е последното, от което имаме нужда — подкрепи я Цезар и за всеки случай се намести между майка си и Юлия. От това място можеше по-добре да следи реакциите на братовчед си. — И ти защо обеща на Карбон?

Въпросът му не притесни Марий.

— О, Цезаре, не ме вземай за глупак! — отвърна му с известно пренебрежение. — Съгласих се със същите мотиви, с които би се съгласил и ти, ако не носеше лена и апекс!

— Разбирам защо ти си мислиш, че бих се съгласил, но в действителност не бих го сторил. Всяко нещо с времето си, така смятам аз, че е най-добре.

— Не е законно — обади се неочаквано Муция.

— Законно е — Цезар изпревари Марий с отговора си. — Може да е против установените традиции и дори против лекс Вилия аналис, но това не значи, че е незаконно. Би могло да се смята незаконно, ако братовчед ми се добере до властта против волята на Сената или народа, и тогава би трябвало да го съдят. Но ако Сенатът и народът решат да отменят лекс Вилия, никой не може да ги спре. А точно това ще се случи. Римският сенат и римският народ ще приемат всички необходими закони; единственият, който ще приеме подобен избор за незаконен, е Сула.

Настъпи мълчание.

— Това е най-страшното — изрече с треперещ глас Юлия. — Ще се наложи да воюваш срещу Сула.

— Така и така ще воювам със Сула, мамо — възрази Марий.

— Но не и като избран представител на сената и народа. Да бъдеш консул означава да поемеш върху себе си най-тежката отговорност — ти ще си този, който ще командва римската армия. — Една сълза плъзна по бузата на Юлия. — Сула ще съсредоточи цялото си внимание върху теб! Не го познавам толкова добре, колкото го познава леля ти Аврелия, но имам представа що за човек е. Навремето дори го харесвах, тогава, когато се грижеше за баща ти, спомняш си, че и такова време имаше. Сула беше способен да изглади всички малки проблеми, които баща ти беше склонен да създава. Беше доста по-търпелив и предвидлив от него беше и човек с голямо достойнство. Но между баща ти и Сула има нещо твърде общо — когато мирните средства се окажат недостатъчни, когато решат, че не могат да разчитат на закона и народната подкрепа, и двамата са — или по-точно бяха — еднакво решени да постигнат целите си с цената на всичко. Затова и двамата нападнаха Рим. Ето защо и Луций Корнелий ще атакува Рим повторно, ако ние изберем подобна политика… ако изберем за консул теб. Самият факт, че си бил избран именно ти, ще означава единствено, че Рим е решен да се бие докрай, че мирът е невъзможен. — Юлия въздъхна и избърса сълзата. — Само заради Сула ми се иска да промениш решението си, Гай. Ако беше на неговите години, ако имаше неговата подготовка, може би щеше да спечелиш. Но ти си млад и не можеш да го победиш. А аз ще изгубя единственото си дете.

Това бяха думи на мъдрия и препатил родител. Марий обаче не беше мъдър, нито препатил, нито имаше деца. Вместо да омекне, изражението му още повече се напрегна. Понечи да отговори, но Цезар отново го изпревари:

— Е, майко, както леля Юлия казва, ти познаваш най-добре от всички ни Сула. Какво мислиш по въпроса?

Аврелия леко се смути, понеже не искаше да споделя с никого подробностите от последната си среща със Сула: онова ужасно, незабравимо свиждане в лагера.

— Вярно е, добре познавам Сула. Дори го видях преди няколко месеца, както всички знаете. Но навремето аз бях просто последният човек, когото той виждаше, преди да замине, и първият — когато се връщаше. Между тези заминавания и тези завръщания почти не съм имала случай да общувам с него. Това си беше негова приумица. По душа той е актьор. Не може да живее без някаква драма край себе си. Винаги знаеше как да превърне един непринуден разговор в извор на недоразумения и многозначителни жестове. Затова избираше да ме вижда все в някакви важни за него моменти. Така придаваше повече смисъл на моето присъствие в живота си. Вместо да дойде на гости у една роднина, с която да обсъжда относително несериозни теми, той винаги превръщаше нашите срещи в сърцераздирателни раздели и събирания. Мисля, няма да излъжа, ако кажа, че търсеше в мен предзнаменования.

Цезар й се усмихна.

— Ти не отговори на въпроса ми, майко.

— Не, не отговорих — отвърна му Аврелия, без да се притеснява. — Но сега ще ти стане ясно. — Тя погледна към племенника си. — Това, което трябва да знаеш, е, че веднъж приел консулската длъжност в името на Римския сенат и народ, ти ще се превърнеш в ново знамение за Сула. Защото у теб живее частица от баща ти, а това ще подтикне Сула да разиграе поредната велика драма. За него борбата за надмощие в римската политика ще придобие характера на лична трагедия. А всичко това едва ли ще бъде утеха за майка ти, племеннико. Заради нея се откажи, докато е време! Ти пак ще можеш да се опълчиш на Сула, но като обикновен римски офицер.

— А ти какво мислиш? — обърна се Марий към Цезар.

— Какво мисля ли… Давай смело, братовчеде. Нека бъдеш най-младият римски консул.

— Лия?

Тя се спогледа смутено с леля си Юлия, преди да отговори.

— Моля те, братовчеде, недей!

— Ю-Ю?

— Съгласна съм със сестра си.

— А ти, жено?

— Трябва да следваш своята съдба.

— Строфанте?

Старият слуга въздъхна.

— Господарю, недей!

Марий кимна в знак, че е приел думите на всеки, седна отново на стола си и прокара ръка по високата му облегалка. Присви устни в нервна гримаса и шумно изсумтя.

— Е, не мисля, че ме изненадахте. Жените и слугата ми предлагат да се откажа. Не искат да се захващам с работа, която не е за мен и която може да застраши живота ми. Може би леля ми се опитва да ми внуши, че по този начин заплашвам и честта си. Жена ми ме съветва да оставя всичко на съдбата — но дали аз съм сред нейните любимци? А братовчед ми е на мнение да рискувам.

Марий се изправи на крака.

— Ще устоя на обещанието си пред Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут. Ако Марк Перперна е съгласен да ме запише в Сената, а Сенатът гарантира да прокара нужните закони, ще се обявя за кандидат за консулския пост.

— Но така и не пожела да обясниш защо — напомни му Аврелия.

— Мислех, че е очевидно. Рим е в отчаяно положение. Карбон не може да си намери достоен колега. Къде да го потърси? В сина на Гай Марий. Рим ме обича! Рим се нуждае от мен! Ето защо — обясни младежът.

Само най-старият, най-преданият роб би посмял да изрече на глас пред господаря си думите, с които Строфант отвърна на Марий. При това говореше не толкова заради разтревожената майка, колкото заради покойния му баща:

— Рим обича баща ти, господарю. Рим се обръща към теб, защото си син на баща си. Но Рим не те познава, не знае друго за теб, освен че си син на човека, който спаси града от германите, който спечели първите победи срещу италийците и бе избран седем пъти за консул. Ако станеш сега консул, то ще е само заради спомена за баща ти, не заради теб самия.

Младият Марий обичаше Строфант, както робът добре знаеше; затова и възприе думите му благосклонно, дори добронамерено. Когато Строфант замълча, Марий му отвърна кратко и ясно:

— Знам. От мен зависи да докажа на Рим, че синът на Гай Марий е не по-малко достоен от него.

Цезар сведе поглед и не каза нищо. „Защо — питаше се той — онзи луд старец не връчи някому другиму лената и апекса на Юпитеровия жрец? Аз бих могъл да се справя. Но младият Марий няма да успее.“

И така, към края на месец декември, избирателите се събраха по центурии на Марсово поле, в местността, наречена Кошарите, и гласуваха. Гай Марий Младши бе избран за първи консул, а Гней Папирий Карбон — за втори. Самият факт, че младият Марий спечели много по-голяма поддръжка от Карбон, беше достатъчно доказателство за страховете, съмненията и най-накрая дълбокото отчаяние, обзело римските граждани. И все пак, докато гласуваха, мнозина от тях искрено вярваха, че нещо от гения на Гай Марий трябва да е било наследено от сина му; че има голяма вероятност малкият Марий да победи Сула.

В едно отношение поне резултатите от изборите се оказаха изключително полезни: набирането на нови войници особено в Етрурия и Умбрия, се ускори. Синовете и внуците на Гай — Мариевите клиенти се редяха на огромни опашки, само и само да влязат в списъците на доброволците. Сякаш камък беше паднал от сърцето им, всички се изпълваха с ново самочувствие. И когато младият консул посети бащините си владения, навсякъде го посрещаха като спасител.

На първи януари, деня на встъпването в длъжност на консулите, Рим се изпълни с празнично настроение и хората излязоха да видят новите избраници. Имаше защо. Младият Марий заразяваше народа с приповдигнатия си дух, сияещото му от щастие и гордост лице докара сълзи на радост по лицата на мнозина. Новия консул не само излъчваше величие, но непрестанно се усмихваше и махаше на многобройните си познати сред тълпата. Всички отрано знаеха къде ще застане майка му да наблюдава церемонията (под навъсения бюст на покойния си съпруг близо до рострата), затова и всички видяха как новият консул се отделя от мястото си в тържественото шествие, приближава се до Юлия, целува я по ръцете и устата и отдава чест на статуята на баща си.

„Навярно — разсъждаваше Карбон — на римския народ му се искаше в такъв критичен миг да се уповава на младостта. Минаха години, откакто за последен път новоизбраният римски консул беше посрещан с такъв ентусиазъм от съгражданите си. Моля се на боговете римляните да не съжаляват за прибързаното решение! Досега младият Марий не се бе показал твърде достоен за поста; мислеше, че всичко ще се нареди от само себе си, че няма да му се наложи с пот на челото да постига своите успехи, че всички битки са спечелени предварително.“

Предзнаменованията не бяха добри, макар двамината новоизбрани консули да не бяха станали свидетели на нещо необичайно по време на нощното си бдение на Капитолия. Това, което тревожеше Карбон, бе едно потискащо отсъствие: там, на върха, където в продължение на пет столетия се бе издигал величественият храм на Юпитер, сега имаше само някакви овъглени руини. Предната година, на шестия ден от месец квинктил, във вътрешността на големия храм бе избухнал пожар, който бе горял цели седем дни. Накрая не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Храмът беше толкова стар, че само подът му беше от камък. Тежките капители на дорийските колони бяха дървени, също и стените, гредите, вътрешната облицовка… Размерите и здравината на конструкцията, необичайните и скъпи бои, с които бе изписан, величествените фрески и многото злато бяха лъгали окото в продължение на векове, убеждавайки римляните, че са построили достоен дом на своя покровител, който не биваше да живее другаде, освен на Капитолийския хълм. За разлика от гръцкия Зевс, който бе избрал за свой дом непристъпния Олимп, римският Юпитер нямаше право да стои далеч от смъртните.

Когато пожарът стихна, жреците обиколиха мястото и се заеха да разкриват една след друга страшните гледки. От огромната теракотена статуя на божеството, изработена от етруския скулптор Вулка още по време на царуването на Тарквиний Горди, не бе останала и следа. Статуите от слонова кост, изобразяващи съпругата на Юпитер Юнона и дъщеря му Минерва, също бяха изчезнали. Бяха се стопили в небитието и старите своенравни обитатели на светилището — Термин и Ювента, които упорито бяха отказвали да си вървят по времето, когато цар Тарквиний се захващаше да строи храма на Юпитер Оптимус Максимус. Бяха изчезнали старите колкото света таблици със законите, също както сибилинските книги и много други пророчески документи, на които Рим винаги се беше уповавал във време на опасност и криза. Неизброими златни и сребърни съкровища се бяха разтопили от горещината, сред които и статуята на Виктория, изработена от масивно злато и подарена на града от Хиерон Сиракузки след битката при Тразимена. Беше се повредила и другата статуя на Виктория — от позлатен бронз, на която богинята на победата бе яхнала бойна колесница, теглена от два коня. Събраните метални парчета бяха предадени на ковачите за обработка, но кюлчетата, които майсторите бяха отсекли (и които бяха пратени на съхранение в хазната под храма на Сатурн в очакване на деня, когато нови майстори ще се заемат с ваенето на скулптури), не можеха да заменят творенията на безсмъртни майстори като Праксител и Мирон, Стронгилий и Поликлет, Скопас и Лизип. Изкуството и историята бяха изгорели ведно с дома на Юпитер.

Съседните храмове също бяха пострадали, особено този на Опс, който беше тайнственият пазител на римското обществено благополучие и нямаше собствен образ; но и неговият храм беше толкова порутен, че трябваше да бъде построен и осветен повторно. До него и храмът на Всеобщата вярност се нуждаеше от ремонт. От горещината на близките пламъци всички договори и споразумения, окачени по стените на сградата, се бяха свили и пожълтели, също както и ленената превръзка около ръката на статуята, за която се вярваше — без да е сигурно, че изобразява самата Вярност. Последната засегната сграда беше нова, стените й бяха от мрамор, затова беше достатъчно да се пребоядиса. Това беше храмът на Честта и Храбростта, който лично Гай Марий издигна, за да съхранява в него многобройните си бойни трофеи, отличията, които Рим му беше връчил за заслугите, и подаръците, които той самият беше поднесъл на Рим. Това, което най-много смущаваше римляните, бе ролята на божествата, чиито домове бяха пострадали: Юпитер Оптимус Максимус беше духовният водач на римския народ; Опс се грижеше за общественото благополучие на града, Всеобщата вярност изразяваше съгласието между римляните и техните богове, а Честта и Храбростта бяха основните черти на римската бойна слава. Така всеки римлянин се питаше дали пожарът не е знамение, че възходът на Рим е стигнал своя край. Дали самият Рим не беше обречен?

На първи януари двамата нови консули бяха първите, встъпили в длъжност далеч от благосклонната сянка Юпитер. Върху овъгления подиум на изгорелия храм бе издигнат балдахин, който подслоняваше временен олтар; там двамата консули трябваше да поднесат своите дарове към бога и да положат клетвата за вярна служба на народа.

Като фламин Диалис Цезар също присъстваше на церемонията. Русите му коси се криеха под шлема от слонова кост, елегантната му фигура се губеше под полите на вълнената лена, пък и на него не беше отделена важна роля в ритуала, затова не се набиваше в очи. Новогодишната церемония бе задължение на главния жрец на републиката — върховния понтифекс, Квинт Муций Сцевола, тъста на консула Гай Марий.

Цезар стоеше настрана от главните действащи лица и се измъчваше от това, че след пожара в храма той като жрец се бе оказал без собствен дом и че заради жреческите си одежди никога не би могъл да си надене обшитата с пурпур тога на римски консул. Но дългът му налагаше да потисне болката и да премине през всички религиозни церемонии с гордо вдигната глава и невъзмутимо лице.

Тържественото събрание на Сената и празничното пиршество по принуда бяха преместени от храма в Курия Хостилия, сградата, подслоняваща Сената, но в същото време религиозно светилище. Юношеската възраст на Цезар му забраняваше да престъпва прага на Курията, но откакто бе надянал фламинските одежди, той автоматично бе станал член на Сената, затова никой не понечи да го спира на вратата. Цезар седна на мястото си и изслуша краткото, официално слово, което младият Марий трябваше да произнесе в качеството си на първи консул. Отсега бе ясно кой ще управлява римските провинции следващата година — за целта се тегли жребий между двамата консули и действащите претори, след което се насрочи датата за празника на Юпитер Латиарис на Албанската планина и другите тържествени дни, чиито религиозен календар се местеше всяка година.

Заседанието бе последвано от пищен банкет, но тъй като на жреца на Юпитер бяха забранени повечето от предложените храни, Цезар си намери скрито местенце и се заслуша в разговорите на сенаторите около себе си. По принцип по-важните сенатори — бившите и настоящите магистрати, жреците и авгурите — заемаха според ранга си по-почетните места, но голямата маса от гостите имаха право да полегнат, където искат, за да си хапнат от неизброимите лакомства, които бездънната кесия на младия Марий бе осигурила за празника.

На събранието присъстваха едва стотина души, след като също толкова сенатори вече бяха избягали при Сула. Това не означаваше, че всички присъствали на церемонията поддържаха каузата на новите консули. Квинт Лутаций Катул например трудно можеше да мине за съмишленик на Карбон; баща му Катул Цезар (заклан по време на кървавата баня, устроена от Марий) цял живот се беше борил срещу Гай Марий, а синчето имаше същите предразсъдъци, само че без аристократичното възпитание и политическия нюх на баща си. Това, разсъждаваше Цезар, се дължеше на размитата му кръв — баща му можеше да е по рождение Юлий, но майка му беше Домиция, от фамилията на Ахенобарбите, които бяха сред знатните плебейски родове, но не се славеха с висок интелект. Цезар не харесваше втория си братовчед, може би заради външния му вид — Катул беше нисък и слаб, с лунички и червени коси като майка си. Беше женен за сестрата на човека, който сега лежеше до него — Квинт Хортензий (още един от онези, които твърдят, че са неутрални). Хортензий пък беше женен за неговата сестра Лутация. Скоро беше навършил трийсет, но още по времето на Цина се бе сдобил със славата на най-добрия римски адвокат; някой дори говореха, че Хортензий е най-големият римски юрист за всички времена. Беше доста красив мъж, издадената му долна устна разкриваше вкус към дребните житейски удоволствия, докато погледите, които хвърляше на Цезар, недвусмислено говореха за слабостта му към момченцата. Цезар отдавна знаеше как да разпознава подобни погледи, затова присви устни, сякаш сучеше мляко, и прибра очите си, все едно е кривоглед. Хортензий се изчерви и веднага отмести поглед към събеседника си Катул.

В този миг един от робите се приближи до Цезар и го покани да отиде при братовчед си в далечния край на залата. Младежът се надигна от долното стъпало, където се бе настанил, и тръгна към кушетката на Марий и Карбон. Целуна братовчед си по бузата и седна на ръба на трибуната, в краката на консулите.

— Нищо ли няма да хапнеш? — попита Марий.

— Малко от нещата са ми позволени.

— О, вярно, забравих — промърмори Марий, който току-що бе налапал парче риба. Преглътна и посочи големия поднос на масата пред кушетката. — Но никой не те спира да опиташ от това.

Цезар с безразличие погледна наполовина изядената риба: явно беше тибърски костур.

— Благодаря — рече той, — но никога не съм разбирал защо трябва да ядем лайна.

Младият Марий се изхили на забележката му, но това не му попречи да продължи с костура. Цезар беше прав, тъй като тибърският костур се въдеше само в отсечката между Дървения и Емилиевия мост край Рим и се хранеше предимно от римската канализация. За радост на фламина обаче Карбон се оказа по-гнуслив и вместо към рибата, ръката му се насочи към печеното пиленце.

Разбира се, на масата на консулите Цезар трудно можеше да се скрие, но затова пък и сам можеше да ги наблюдава. Докато разговаряше с братовчед си Марий, очите му постоянно се местеха от човек на човек. Рим можеше и да е доволен от избора на двайсет и шест годишния Марий, установяваше Цезар, но мнозина присъстващи на тържествения обяд бяха разочаровани. Най-вече приближените на Карбон: Луций Юний Брут Дамазип, Гай Албий Каринат, Марк Фаний, Гай Марций Цензорин, Публий Буриен, Публий Албинован Луканеца и други като тях… Разбира се, имаше и радостни лица — Марк Марий Гратидиан и върховният понтифекс Сцевола, но те и двамата бяха роднини на Марий, затова имаха личен интерес от негово издигане.

Зад кушетката на Карбон се появи младият Марк Брут, който беше поздравен, забеляза Цезар, с неочаквана топлота от иначе въздържания Карбон. При вида на новодошлия Марий се обърна на другата страна и си потърси по-приятна компания. Преди да се излегне до консулите, Брут само кимна на Цезар. Това му беше най-хубавото на жречеството: никой не му обръщаше внимание заради политическата му незначителност. Карбон и Брут нямаха причина да крият разговора си от младия фламин.

— Мисля, че можем да се поздравим с нашия избор — взе си от рибата Брут.

— Ъ — отвърна му Карбон и посегна към хляба.

— Трябва да се радваш.

— На какво да се радвам? На него ли? Брут, главата му е куха като изсмукано яйце! Цял месец общувам с него имах време да се убедя. Може той да държи фасциите през януари, но аз ще трябва да върша всичко сам.

— Надявам се, не си очаквал нещо друго?

Карбон вдигна рамене и остави и хляба; откакто Цезар бе споменал за рибата, беше загубил апетит.

— Не знам… Може би се надявах с годините да поумнее. В крайна сметка, той е син на Гай Марий, по майчина линия е наследник на Юлиите. Мислех си, че това е достатъчна гаранция.

— Но не е, доколко усещам.

— Не струва даже колкото старата носна кърпа на баба ти. Единственото, което мога да кажа за него, е, че е добро украшение — с него изглеждаме по-красиви в очите на народа и повече доброволци се записват в легионите.

— Може да се окаже добър водач — предположи Брут, докато бършеше ръце в кърпата, която робът му поднесе.

— Може. Но ако ме питаш, няма. По този въпрос определено смятам да се вслушам в съвета ти.

— Кой съвет?

— Да не позволя той да командва по-добрите легиони.

— О — захвърли кърпата Брут. — Квинт Серторий не дойде. Надявах се поне по случая да се прибере в Рим. В крайна сметка с Марий са роднини.

Карбон тъжно се засмя.

— Серторий, скъпи Бруте, загърби каузата ни. Остави Синуеса сама да се оправя, замина за Теламон, където събра легион от клиентите на Гай Марий и отплава посред зима за Таракон. С други думи, побърза да поеме управлението на Испания. Сигурно си прави сметката, докато стигне, в Италия вече всичко да е решено.

— Страхливец! — възмути се Брут. Карбон обаче се ядоса на думите му.

— Не и страхливец! Просто е различен. Забелязал ли си, че Серторий няма приятели? Нито е женен. Но му липсват амбициите на Гай Марий, за което можем да благодарим на звездите. Ако той бе пожелал, Бруте, отдавна да е станал консул.

— Е, мисля само, че е жалко, дето ни остави сами да се оправяме. Самото му присъствие на бойното поле можеше да обърне везните в наша полза. Ако не друго, той добре познава тактиката на Сула.

Карбон се оригна и се хвана за корема.

— Мисля, че ще се оттегля да глътна нещо за храносмилане. Толкова много храна ми се отрази зле.

Брут помогна на консула да се надигне от кушетката и го отведе до скрития зад параван край на залата, където зад подиума неколцина роби бяха наредили гърнета за сенатори.

Цезар изгледа с известно презрение гърба на Карбон и си каза, че няма какво по-интересно да научи на сенаторското пиршество. Изхлузи си галошите и безшумно се измъкна навън.

Луций Декумий чакаше в един от ъглите на преддверието и веднага се приближи до Цезар, щом младежът излезе от залата. Беше се натоварил като магаре: носеше чифт ботуши, наметало с качулка, дебели чорапи и вълнени гащи. За броени секунди Цезар се отърва от фламинските одежди. Докато той се преобличаше, зад Декумий се изправи нечий огромен силует, който на свой ред пое лената, анекса и галошите и ги натъпка в голяма кожена торба.

— А, Бургунд, да не си се върнал от Бовила? — учуди се зъзнещият от студ Цезар, докато се бореше с проклетите си ботуши без връзки.

— Да, Цезаре.

— Как вървят нещата? Всичко наред ли е с Кардикса?

— Имам си още един син.

Луций Декумий доволно се изкикоти.

— Казвам ли ти, паунчето ми, докато станеш консул, вече ще имаш лична гвардия!

— Няма да стана консул — преглътна тежко Цезар и погледна далечния край на Базилика Емилия, където се помещаваха службите на римските управници.

— Глупости! Разбира се, че ще станеш — успокои го Луций Декумий. — Стига си унивал! Решиш ли, че трябва да постигнеш нещо, целият свят да е срещу теб, пак няма да те спре! — Декумий извика на Бургунд: — Хайде, германска буцо! Разчисти път за господаря!

Ужасната зима продължи твърде дълго. Откакто Сцевола бе станал върховен понтифекс, сезоните вървяха според римския календар; и той като Метел Далматик навремето държеше месеците и годишните времена да бъдат в хармония, но прекият му предшественик, Гней Домиций Ахенобарб, беше позволил на календара да се премести месеци напред. Римската година беше с десет дни по-къса от слънчевата година на гърците и Ахенобарб умишлено не променяше нищо, уж защото не обичал финикийските навици на гърците.

Най-накрая през март времето омекна и Италия започна да се надява слънцето да огрее дворове и градини. Легионите подновиха редовните си упражнения. Гай Норбан реши да не чака снеговете да се стопят и още в началото на март изведе шест от осемте си легиона, за да се присъедини към Карбон, който чакаше в Аримин. Войските му минаха покрай лагера на Сула, който предпочете да не ги забележи. Въпреки снега Норбан можа бързо да се изтегли по Латинския и Фламиниевия път и скоро се озова в Аримин. Пристигането му увеличи войските на Карбон до трийсет легиона и няколко хиляди души конница — огромна тежест както за римската държава, така и за Галската земя, както се наричаше областта.

Но преди сам да замине за Аримин, Карбон се бе погрижил да разреши един много важен въпрос: да намери парите, с които да поддържа бойния дух на армията си. Може би идеята му дойде при гледката на разтопените кюлчета злато от унищожените статуи в храмовете на Калилия, защото първата му стъпка бе да си ги присвои. Великият Юпитер трябваше да се задоволи с писмена разписка, че Рим му дължи злато и сребро. Много от останалите римски храмове също имаха съкровища и при условие, че в римското общество религията беше държавна грижа, следователно средствата за поддръжката на различните култове идваха от държавата, Карбон и младият Марий решиха на своя глава да „заемат“ средствата, които жреците пазеха. На теория това не бе нарушение, но на практика си беше богохулство — средство, до което никой римски управник не беше прибягвал. Така или иначе от тайниците на храмовете започнаха да изникват един след друг сандъци със злато и сребро. Така например от храма на Юнона Луцина бяха извадени всички сестерции, които се даваха при раждане на дете; от храма на Ювента — денариите, които се жертваха, щом детето възмъжееше или станеше мома за женене; от този на Меркурий — тлъстите сумички, които суеверните търговци даваха на своя покровител, след като са потопили лавровото си клонче в свещения извор; от светилището на Венера Либитина — сестерциите, които й се плащаха да се грижи за душите на умрелите; от дома на Венера Еруцина — парите, с които й се издължаваха забогателите проститутки; и всичко това — за военната машина на Карбон. Квесторите събираха и злато на кюлчета, дори златни и сребърни вещи, освен ако не притежаваха твърде голяма художествена стойност.

Преторът-пелтек Квинт Антоний Балб — който не беше роднина на покойния цензор Марк Антоний — имаше нелеката задача да сече новите пари и да подрежда и изчиства старите. Колкото и голямо светотатство да бяха извършили консулите, резултатите бяха зашеметяващи. Карбон спокойно можеше да остави Рим на младия си колега и да се оттегли в далечния Аримин.

Въпреки че в двата лагера не си даваха сметка за това, и Сула, и Карбон постъпваха по сходен начин — новата гражданска война не биваше да разори Италия, всяка хапка от войнишката дажба трябваше да бъде заплатена на производителя. Докато военните действия продължаваха, издръжката на войските трябваше да се заплаща с пари. Съюзническата война бе довела цялата страна почти до разорението; полуостровът нямаше да оцелее, ако само няколко години по-късно същите грабежи се повтореха. Това съзнаваха и Сула, и Карбон.

Двамата също така си даваха сметка, че конфликтът помежду им не се основава на някакви благородни начинания — в очите на обикновените люде сегашната гражданска война нямаше за основа онова непримиримо, но оправдано противоречие между Рим и неговите съюзници, което бе довело до предишните кръвопролития. Тогава ставаше дума за война между италийските народи, които искаха да основат независима държава, и Рим, който искаше съседите му да бъдат държани в подчинение. Защо обаче се налагаше римляните отново да воюват? Защото гражданите се бяха разделили на два лагера и един от тях искаше да вземе цялата власт за себе си. Ставаше дума за личен конфликт между две амбициозни натури — Сула и Карбон — и колкото и да се стараеха двамата да облекат действията си в политическа пропаганда, не можеха да скрият този елементарен факт. Обикновените хора в Рим и Италия не бяха глупаци. Затова нямаше да допуснат доброволно земите им да бъдат опустошавани и благосъстоянието на държавата да бъда застрашено само защото двамата римски аристократи не се харесват.

Сула беше взел пари на заем от своите си войници, Карбон не се беше посвенил да поиска от боговете. И двамата пълководци с ужас си мислеха за това как при евентуална победа ще им се наложи да изплащат дълговете си.

Но младият Марий нехаеше. Като син на баснословно богат човек той никога не бе познал истинската стойност на парите, независимо дали ги харчеше за собствено удоволствие или заради легионите, които командваше. Ако старият Гай Марий бе разисквал навремето финансовата страна на военното дело, то това беше пред малкия Цезар, който се бе грижил за него, докато Марий се възстановяваше от втория си удар. Със сина си той рядко бе разговарял за сериозни неща. Защото по времето, когато му беше нужен помощник и довереник, малкият Марий вече бе твърде голям и повече го интересуваше градският живот, отколкото съжителството с остарелия баща. Цезар — девет години по-малък от братовчед си — много по-лесно свикна с мисълта да прекарва времето си с болния Марий. Освен това Цезар знаеше да слуша и бе научил твърде много неща, които се оказаха безполезни, щом му надянаха фламинските одежди.

Когато в началото на март времето започна да се стопля, Марий и военният му щаб напуснаха Рим и се настана лагер близо до градчето Ад Пикта, намиращо се на Лабикановия път — малко разклонение, което заобикаляше Албанската планина и се вливаше повторно в Латинския път при град Сакрипорт. Там, на алувиалната равнина, която се бе образувала край реката, осемте легиона доброволци от Етрурия и Умбрия бяха прекарали цялата зима на лагер, следвайки възможно най-тежкия и изморителен режим, който позволяваха студовете. Центуриони бяха все стари ветерани от Мариевата армия, които знаеха да тренират новобранци, но при пристигането на младия консул в лагера войските все още нямаха опит. Марий Младши изобщо не се безпокоеше от това. Той живееше с мисълта, че всеки римски войник, пък бил той новобранец, ще се сражава за него, както опитният ветеран би се сражавал за баща му. Това му даваше сила смело да посрещне настъпващия Сула.

В лагера му се намираха хора, които много по-добре от Марий разбираха тежестта на задачата, но никой така и не се постара да предупреди своя млад началник. Ако ги запиташе човек защо, офицерите навярно биха отговорили, че младият Марий просто е неспособен да възприеме истината. Той не беше дошъл, за да командва, а да им служи вместо талисман — малка и скъпоценна вещ, която трябваше да бъде пазена далеч от всякаква опасност.

Когато разузнавачите донесоха, че Сула се кани да ги нападне, младият Марий дори се зарадва. Разбра се, че Сула е отделил единайсет от общо осемнайсетте си легиона и заедно с част от конницата ги е пратил под командвало на Метел Пий по посока на Адриатика, за да воюват с Карбон. Това означаваше, че самият Сула оставаше със седем легиона — по-малко от силите, с които Марий разполагаше.

— Ще го победя! — закани се той пред един от легатите си, Гней Домиций Ахенобарб.

Ахенобарб беше женен за голямата дъщеря на покойния Луций Цина, затова се бе оказал обвързан с каузата на Карбон, макар да предпочиташе Сула. Твърде силно обичаше червенокосата си съпруга, затова изпълняваше всяко нейно желание. Дори фактът, че повечето му роднини или бяха със Сула, или спазваха пълен неутралитет не можа да го разколебае.

Сега слушаше въодушевения Гай Марий Младши и усещаше как косата му настръхва. Може би отсега трябваше да се замисли кога и къде да избяга, ако консулът се окажеше неспособен да удържи обещанието си.

На първия ден от април младият Марий си облече парадната униформа и с фанфари и знамена поведе армията си. Мина между древните пилони, които отбелязваха границите на Сакрипорт, и излезе на Латинския път. Оттам се насочи на юг към Кампания и лагера на Сула. Марий не искаше да губи време, защото по пътя го чакаха два моста, а той искаше да ги е прехвърлил, преди да се срещне с войските на Сула. Никой не го попита наистина ли е по-добре да се срещне със Сула по пътя, вместо да го изчака под стените на града, а самият Марий, макар да бе пътувал десетки пъти из областта, нямаше набитото око на пълководец да запомни добре подробностите от терена.

На първия мост — над река Верег — Гай Марий остана последен да изчака легионите да минат и тогава му хрумна, че теренът около Сакриорт е по-удобен за водене на бой. Но така и не спря. На втория мост — над доста по-бързите води на потока Толер — той вече си даваше сметка, че води войските си към местност, където ще им е много по-трудно да се разгърнат. Съгледвачите му съобщиха, че Сула е на петнайсетина километра надолу по пътя и вече подминава град Ферентин. Марий изведнъж изпадна в паника.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнем при Сакрипорт — сподели той пред Ахенобарб. — В този насечен терен не мога да разгърна силите си така, както бих желал, а Сула ми е запречил пътя към равнините на Кампания. Ще го изчакаме пред Сакрипорт. Не мислиш ли, че така е по-добре?

— Щом казваш — отвърна му Ахенобарб, който добре си даваше сметка какво въздействие ще окаже върху новобранците подобна заповед за отстъпление, но предпочете да си замълчи. — Ще дам заповед: обратно към Сакрипорт!

— Бързо! — извика Марий, който усещаше как самоувереността го напуска с всеки следващ миг.

Ахенобарб го изгледа с известно недоумение, но пак не каза нищо. Ако Марий иска хората му да се изтощят от няколко километра, кой беше той да му възразява? Така или иначе щяха да загубят.

И така, осемте легиона бяха върнати обратно към Сакрипорт. Хилядите млади войници бяха смаяни, когато центурионите им ги караха не само да се връщат, но и да тичат! Младият Марий сам се зарази от всеобщото настроение и на свой ред хукна да обикаля редиците и да подвиква на легионерите да бързат, без да им обясни, че не става дума за отстъпление, а за маневра, с цел да заемат по-добри позиции. Резултатът бе, че когато най-после армията се върна на терена, който би им свършил работа, нито физическото, нито психическото им състояние позволяваха те да се възползват от него.

Подобно на всички знатни римляни и Марий беше учен на тактика и стратегия, но някак лекомислено се бе надявал геният на баща му да му се е предал по наследство. Пред вратите на Сакрипорт обаче, наобиколен от легати и военни трибуни, които чакаха заповеди, той не можа да измисли нищо, умът му престана да работи и той установи, че няма никакви военни познания.

— Ами — рече най-накрая той, — легионите да се разположат в карета от по осем редици и два легиона да застанат отзад за подкрепления.

Заповедите не бяха адекватни, но никой не се опита да му възрази. Уморените войници бяха оставени все така неосведомени какво точно се случва край тях. Вместо да повдигне бойния им дух с реч, младият Марий се отдалечи в края на полето.

Сула застана на една височина между Толер и Сакри порт, огледа предпазливо подредените войски на противника и въздъхна. Вдигна рамене и заповяда на пет от легионите си с ветерани да се втурнат в атака под командването на Гней Корнелий Долабела и Публий Сервилий Вация. Двата най-добри легиона от армията на Сципион Азиаген остави в резерв под командването на Луций Манлий Торкват, докато той самият се върна на билото на хълма, придружен от конна дружина, която щеше да разнася заповедите му, ако се наложеше промяна в тактиката. До него стоеше не друг, а самият лидер на сената Луций Валерий Флак. Той най-сетне се беше решил и по време на най-жестоките февруарски студове бе напуснал Рим за лагера на Сула.

Щом видя приближаващите суданци, младият Марий донякъде се успокои, макар от предишния му оптимизъм да не бе останала и следа. Пое лично командването на лявото крило и се върна при войската, но без да знае какво точно да прави. Двете армии се срещнаха един-два часа след пладне и преди да е изтекъл и час селянчетата от Етрурия и Умбрия, които се бяха записали с такъв ентусиазъм в армията на Гай Марий Младши, вече бягаха по широкото поле край Сакрипорт. Ветераните на Сула лесно се справиха с тях. Накрая един от двата легиона, които Марий бе оставил в резерв, предпочете масово да дезертира на страната на Сервилий Вация, за да изгледа спокойно клането на доскорошните си другари.

Именно гледката на изменническия легион довърши младия Марий. В последния момент той си спомни, че недалеч на изток от Сакрипорт се намира непревземаемата крепост Пренесте, и заповяда бързо отстъпление към нея. Вече бе възвърнал самообладанието си и успя да изтегли лявото крило на армията си в сравнително добър ред. Офела, който командваше дясното крило на Сулановата армия, забеляза оттеглянето на врага и се нахвърли отгоре му със злост, на която дори началникът му се възхити. Войниците на Офела не даваха мира на противника и като хиени се нахвърляха над всеки изостанал от редицата. Гай Марий хвърли цялата си енергия да поддържа духа и да спаси колкото се може повече от младите си легионери. Но когато най-сетне стигна стените на Пренесте и прибра войските си в града, от армията му бяха оцелели само седем хиляди души.

Войниците от центъра на Мариевата армия бяха изклани почти до крак, но дясното крило, командвано от Ахенобарб, успя да постигне примирие и бързо се оттегли в Норба. Тази стара крепост на волските, фанатично предана на Карбон, се намираше върху планинско възвишение на трийсетина километра югозападно от полесражението. Местното население с радост отвори вратите си за десетте хиляди войници на Ахенобарб. Но не и за самия Ахенобарб! Легатът пожела здраве и успех на войниците, които бе успял да спаси, и продължи пътя си към Тарацина, на морския бряг, откъдето хвана първия кораб за Африка — най-далечното място, до което можеше да стигне веднага.

Без да знае, че главният му легат е дезертирал, младият Марий се чувстваше добре в Пренесте. Сула трудно би го измъкнал от място като това; ако изобщо му беше по силите. Градът се намираше на около трийсет и пет километра от Рим и заемаше труднодостъпните височини на дял от Апенините. Стръмните склонове вече бяха защитили града не веднъж и дваж от чужди нападения, и то векове, преди Марий Младши да се озове зад стените му. Задната част на града беше абсолютно недостъпна, понеже оттам склонът бе изключително стръмен и противникът не би могъл да разгърне силите си. В същото време именно от тази си страна Пренесте можеше да поддържа връзка със света и да се снабдява с провизии. Вътре в крепостта имаше няколко естествени извора, а в големите изби под величествения храм на Фортуна Примигения, гордостта на Пренесте, бяха складирани огромни количества жито, зехтин и вино, както и други бавно развалящи се стоки като местното твърдо сирене или стафиди. От есента бяха останали дори ябълки и круши.

Въпреки че гражданите на Пренесте можеха да се похвалят с древен латински произход, а имаха основание да се гордеят, че говорят най-автентичния латински в Италия, градът никога не се беше съюзявал с Рим. През цялата Съюзническа война се беше сражавал на страната на италийските народи и продължаваше да смята, че гражданството на Пренесте струва повече от това на Рим… В очите на местните жители Рим беше сборище на парвенюта. Ето защо те подкрепиха младия Марий: в очите на пренестяни той беше единственият защитник на Италия от кървавата мъст на римлянина Сула, при това беше син на баща си, следователно заслужаваше добър прием. Като благодарност към своите домакини Марий организира войниците си и започна да снабдява града с фураж и храна по козите пътеки, които водеха през стръмния склон към близките села. Пренесте имаше да храни много гърла.

— До лятото Сула ще се принуди да свали обсадата и тогава ще можете да се оттеглите — беше казал главният управител на града на римския консул.

Но предположението му се оказа прибързано; само няколко дни след поражението при Сакрипорт Марий и жителите на Пренесте видяха с очите си как врагът опасва града в железен обръч — Гай Марий щеше да бъде принуден да се предаде. Планинските потоци, които се спускаха по склона към Рим, се вливаха в река Анио, докато другите следваха обратната страна на билото и се стичаха до река Толер. Пренесте бе на самия вододел. С бързина, която обсадените намираха за невероятна, Сула издигна стена и ров, който тръгна чак долу от Анио, прехвърли билото и продължи към бреговете на Толер. Когато строителните работи привършиха, единственият път за и от Пренесте оставаха козите пътеки по скалистия склон. Разбира се, при условие, че врагът не пазеше и тях.

Новината за разгрома при Сакрипорт достигна Рим още преди слънцето да е залязло след трагичните събития; затова пък се разпространи тайно и до малко хора. Гражданството щеше да почака за новината. Веднага щом се затвори на сигурно зад стените на Пренесте, Гай Марий набързо продиктува текста на писмо, което трябваше да прочете единствено градският претор Луций Юний Брут Дамазип. В него се казваше следното:

Брут Дамазип се зае да изпълнява заповедта. По време на онази кратка, но добре подготвена кървава баня, която беше устроил старият Гай Марий навремето, върховният понтифекс Квинт Муций Сцевола беше нападнат и наръган с нож по причини, които никой не можа да назове. Атентаторът (същият онзи Гай Флавий Фимбрия, който бе заминал заедно с Луций Валерий Флак, за да отнеме командването от Сула във войната срещу цар Митридат, и който бе убил Флак) не намери по-добро оправдание от това да се изхили и да заяви пред всички, че много добре знаели, че и Сцевола трябва да умре. Но Сцевола не умря, макар че раната му беше дълбока. Здрав като бик, върховният понтифекс се беше възстановил и само два месеца след инцидента се бе върнал към своите обществени задължения. Този път обаче Сцевола не можа да се спаси. Макар да беше тъст на младия Марий, той беше заклан, докато бързаше да потърси закрила в храма на Веста. Никой нямаше причина да го подозира в предателство спрямо зет му.

Старият Луций Домиций Ахенобарб, бивш консул и брат на предишния върховен понтифекс, беше убит насред дома си. Беше убит и тъстът на Помпей Велики, който навярно се е радвал, задето кръвта на Публий Антистий не изцапа неговите ръце. Жената на Антистий, съкрушена от мъка, сама посегна на живота си. Докато Брут Дамазип реши, че е изпълнил добре задачата, поставена му от Марий, на рострата на Форума стояха забучени на копия главите на поне тридесетина души, смятани за врагове на Карбон; мнозина от онези, които се наричаха неутрални (като Катул, Лепид или Хортензий), залостиха вратите на домовете си и не смееха да се покажат навън, да не би убийците на Дамазип да решат, че и те трябва да си отидат.

След като си свърши работата, Брут Дамазип веднага избяга от града, също както стори и другият претор, Гай Албий Каринат. И двамата се присъединиха към Карбон. Преторът, който отговаряше по монетосеченето, Квинт Антоний Балб, на свой ред напусна Рим, но начело на цял легион; задачата му бе да дебаркира в Сардиния и да елиминира Луций Филип.

Най-странно се оказа обаче бягството на народния трибун Квинт Валерий Соран. Той беше ерудиран човек и се славеше като голям хуманист, затова му беше невъзможно да приеме хладнокръвното убийство на толкова много хора, за които дори нямаше доказателства, че са заемали страна в конфликта. Но как да изрази протеста си по начин, който да бъде разбран от цял Рим? Как можеше човек в неговото положение да разруши този проклет Рим? Квинт Валерий Соран бе стигнал до заключението, че за да оцелее светът, Рим трябва да бъде унищожен. След като мисли дълго над средствата за постигане на тази цел, той стигна до доста оригинално решение. Отиде на рострата, качи се и наобиколен от кървавите трофеи на Брут Дамазип, започна да крещи на висок глас тайното име на Рим:

— АМОР, АМОР!

Онези, които го чуха и разбраха за какво става дума, затиснаха ушите си с ръце и хукнаха да бягат. Защото тайното име на Рим не биваше никога да бъде произнасяно на глас! Иначе градът и всичко, свързано с него, щеше да се разруши за броени минути като след опустошително земетресение. Квинт Соран тъкмо на това се беше надявал, но след като назова тайното име на Рим пред птиците и хората на площада, реши да се спасява в Остия, учуден защо градът на седемте хълма така и не се беше разклатил из основи. От Остия отплава за Сицилия, за да се спасява от гнева на воюващите.

Практически лишен от управници, градът нито се разпадна, нито се събори. Хората си вършеха делата, както ги бяха вършили цял живот; лека-полека неутралните събраха смелост и се показаха на улицата. Рим чакаше да види какво ще стори Сула.

Сула влезе в Рим, но без излишен шум и без войска, която да го следва.

Нямаше кой знае колко сериозна пречка той да влез в града като свободен човек. Въпросът беше защо бе длъжен да го стори. За въпроси като този за консулския му империум — дали сам се лишаваше от него в мига, в който стъпваше в свещените предели на града или не, — малко се вълнуваше. Кой щеше да посмее да го обвини, в каквото и да е, кой щеше да му държи сметка за противозаконни действия, кой щеше да насочи божия гняв срещу него? Ако Сула се връщаше в Рим, той идваше като господар и победител; разполагаше с достатъчно власт да поправи всички грешки, които се бяха обърнали против него. Затова спокойно премина помериума и се зае да съставя правителство.

Най-висшият магистрат, който беше останал в Рим, беше един от двамата братя Магии от Еклан. Имаше ранг на претор. Него Сула направи върховен управител на града, заедно с едилите Публий Фурий Красип и Марк Помпоний: Когато разбра за греха на трибуна Соран, Сула гневно се навъси, но накрая вдигна безпомощно рамене. Отрязаните глави, които стърчаха на рострата, не му направиха особено впечатление. Той просто нареди да бъдат свалени и погребани както подобава. Не произнасяше речи пред народа, не свикваше заседание на Сената. Без да прекара и двайсет и четири часа в града, Сула си тръгна отново, за да се върне под стените на Пренесте. След себе си остави две дружини конница под командването на Торкват — за да помагат на магистратите да поддържат реда, обясни той.

Сула не направи опит да се срещне с Аврелия, която цял ден се чудеше дали ще бъде посетена. Когато научи, че си е заминал, постара се с нищо да не изрази изненадата си пред роднините, най-малко пред Цезар, който знаеше, че последната й среща със Сула е била по-особена.

Легатът, който отговаряше за обсадата на Пренесте, бе изменникът Квинт Лукреций Офела. На него лично връчи заповедите си Сула:

— Искам малкият Марий да остане в Пренесте до смъртта си — беше наредил той на Офела. — Ще построиш стена десет метра висока от бреговете на Анио до бреговете на Толер. Стената ще се брани от двайсетметрови кули, които ще се наредят през двеста метра. Между стената и града ще изкопаеш ров, шест метра дълбок и шест метра широк, ще набучиш на дъното му колове, остри и тесни като блатна тръстика. Когато свършиш със стената, ще сложиш пазачи на всяка пътечка, която води от Пренесте към Аденините. Никой да не влиза и излиза от града. Искам това нагло хлапе да разбере, че отсега нататък друг дом, освен Пренесте няма. Ще остане там, колкото му е писано да живее. — Сула кисело се усмихна. — Искам и жителите на Пренесте да разберат, че младият Марий ще живее при тях до последния си ден. Нека глашатаите им го напомнят по шест пъти на ден. Едно е да подслониш красив младеж с голямо име, друго е да осъзнаеш, че красивият младеж с голямото име е донесъл със себе си само смърт и страдания.

Сула потегли на север към Вейи, като остави на Офела само два легиона. Но и те бяха достатъчни да си свършат работата. За тяхно улеснение местността се оказа богата на вулканичен туф — онази необикновена скала, която можеше да се реже с нож като сирене, но се втвърдяваше, щом бъдеше изложена на въздух. Благодарение на удобния материал стената изникна като огромна гъба след дъжд и всеки ден ровът пред стените на Пренесте се разширяваше. Изровената пръст се скупчи на втори вал, между него и стените на града остана голяма зона, лишена от всякаква растителност, която да служи за прикритие. По планинския склон зад града дърветата също бяха отсечени, а обсаждащите не позволяваха градът да се снабдява с храна и с фураж.

Офела знаеше как да се справя с подобни задачи. Тъй като го смятаха за несигурен съюзник, обсадата на Пренесте му даваше възможност да докаже противното. Самите войници също не бяха много сигурни: единият легион бяха изменниците, дезертирали при Сакрипорт, другите бяха от бившата армия на Сцииион Азиаген. Тяхната вярност също трябваше да бъде изпитана. Лека-полека огромният ров, който отделяше обсадения Пренесте от света, доказваше до каква степен Сула може да разчита на новите си легиони. Младежите работеха с ръчните си инструменти, понякога дори с голи ръце. Но бяха над десет хиляди чифта ръце, при това снабдени с качествени инструменти и под командването на опитни центуриони, които показваха на неопитните тайните на строителното изкуство. Да организира подобно начинание се оказа сравнително лесно за Офела, който притежаваше типично римското чувство за ред и методичност в работата.

Два месеца бяха достатъчни стената и ровът да бъдат завършени. Те бяха дълги повече от дванайсет километра и пресичаха на две места Лабиканския и Пренестинския път. Така отсечката между Тускул и Бола ставаше неизползваема. Римските конници и сенатори, чиито имения бяха станали недостъпни, с мрачни лица изчакваха обсадата да бъде вдигната… и проклинаха младия Гай Марий. От друга страна, дребните собственици се радваха на купищата каменни блокове, използвани за строежа на стената. Когато градът се предадеше и обсадата се вдигнеше, местните жители щяха да разполагат с материали за строеж.

Колкото до Сула, щом стигна във Вейи, даде два от петте легиона на Публий Сервилий Вация. Вация пое командването им и потегли за крайбрежието на Етрурия, докато Сула и Долабела Старши поведоха другите три по Касиевия път към град Клузий. Идваше месец май и Сула беше изключително доволен от напредъка на войските си. Ако Метел Пий и неговите единайсет легиона се справеха успешно със ситуацията, имаше възможност още тази есен Сула да се превърне в пълновластен господар на цяла Италия.

Но как всъщност се справяше Метел Пий със своята голяма армия? Сула знаеше малко за похода, но вярваше на този свой най-предан поддръжник. Беше любопитен да разбере ще успее ли Помпей Велики да се справи със своите задачи. Сула нарочно бе връчил командването на по-голямата част от армията си на Метел, оставяйки на Помпей петхилядната конница, която така или иначе не можеше да бъде използвана в планинските части на Централна Италия.

Метел Пий се бе насочил към Адриатическото крайбрежие начело на своите два легиона (под командването на легата му Варон Лукул), шестте легиона — дезертьори на Сципион Азиаген, трите легиона, които Помпей смяташе за свои, и петхилядната конница на Помпей.

Разбира се, Варон Сабинянина пътуваше заедно със своя приятел Помпей, за да се вслушва в оплакванията му и да ги записва.

— Трябва да подобря отношенията си с Крас — сподели Помпей пред него, докато яздеха към Пицена. — Метел Пий и Варон Лукул може да се каже, че ми допадат. Но Крас е голям темерут, а струва повече от всички останали. Трябва да го привлека на моя страна.

Варон беше яхнал малко жребче, та да гледа от ниското Помпей на неговия огромен бял „държавен кон“.

— Започвам да си мисля, че зимните месеци, прекарани в лагера на Сула, са те научили на нещо — отбеляза Варон. — Досега не съм те чувал да искаш да спечелиш, когото и да било на своя страна… С изключение на Сула, естествено.

— Да, понаучих се — призна великодушно приятелят му. Красивите му бели зъби блеснаха в широка усмивка. — Хайде сега, Вароне! Знам, че скоро ще се превърна в най-ценния съюзник на Сула, но не ми е трудно да проумея, че той се нуждае и от други приятели. Макар че може би си прав. За пръв път се подчинявам на друг началник, освен на баща си. Мисля, че баща ми беше велик воин, но не го беше грижа за нищо, което се случва далеч от родните му земи. Сула е нещо различно.

— В какъв смисъл? — попита Варон.

— За повечето неща около себе си нехае… Включително за хората, които нарича свои легати или колеги, или каквото му хрумне според случая. Съмнявам се дори дали се вълнува от съдбата на Рим. Това, което тежи на душата му, не принадлежи на материалния свят. Пари, земи, дори политическа му кариера или общественото мнение това са все неща, които не го занимават особено. Не, Сула мисли за нещо друго.

— За какво? — попита пак Варон, смаян от самия факт, че самовлюбеният Помпей е забелязал нещо, което е убягнало от неговия поглед.

— Може би единствено за достойнството си — отговори Помпей.

Варон се замисли върху думите му. Може би приятелят му беше прав? Достойнството на римския гражданин и патриций! Това беше то, най-трудно осезаемата сред всички придобивки на римския благородник. Политическата тежест беше само дреха, мярка за влиянието му в обществото за способността му да въздейства на общественото мнение, на решенията в Сената и държавните институции.

Докато достойнството беше нещо друго. То беше изключително лично, дори интимно, но се отнасяше до всички страни на нечий обществен живот. И беше толкова трудно да се определи какво точно представлява. Оттам, разбира се, идваше и коренът на думата „дигнитас“… „Дигнитас“ означаваше най-напред способността на човек да прави впечатление на околните… А може би означаваше и слава? Достойнството събираше в себе си всичко, което правеше човека отделна личност и обществен водач. То включваше едновременно гордостта, почтеността, интелекта, делата, способностите, знанията, положението в обществото, мъжките му качества. Достойнството надживяваше човека, това беше единственият начин смъртният да победи смъртта. Да, това беше най-доброто обяснение. Достойнството представляваше триумфът на човек над тленната му физическа обвивка. Ако наистина нещо имаше стойност за Сула, това беше неговото достойнство. Беше се зарекъл, че ще победи Митридат. Беше се зарекъл, че ще се върне в Италия и ще получи възмездие. Беше се зарекъл да възстанови републиката в нейната традиционна форма. И след като веднъж се бе зарекъл, щеше да изпълни обещанието си. Не успееше ли, щеше да накърни собственото си достойнство; останеше ли той човек извън закона, продължеше ли римското гражданство да го третира с презрение и пренебрежение, Сула щеше да изгуби своето достойнство завинаги. Затова той се мъчеше да държи на думата си. Щеше да бъде доволен едва тогава, когато всяко дадено обещание се окажеше изпълнено. Дотогава Сула нямаше право на почивка.

— С тези думи — отбеляза Варон — ти направи на Сула най-големия комплимент, който един римлянин може да получи.

Сините очи на Помпей го изгледаха с недоумение.

— Как така?

— Искам да кажа — обясни търпеливо приятелят му, — че ми доказа защо Сула не може да изгуби. Той се сражава за нещо, което Карбон е неспособен дори да възприеме.

— О, да! — съгласи се Помпей.

Бяха наближили река Езис, в самото сърце на Помпеевата родина. Горделивият младеж от миналата година не беше изчезнал напълно, но се беше променил; Помпей беше пораснал. Подаръкът, който Сула му бе направил с конницата, го накара да се заинтересува от една нова страна на военното дело, която досега беше подминавал. Разбира се, това се дължеше на римското му съзнание. Римляните все още вярваха в пехотата и в известна степен бяха свикнали да смятат конницата по-скоро за украшение, отколкото за полезна част от армията. С други думи, предпочитаха да се оправят без нея. Варон например беше убеден, че римляните нямаше да създадат своя конница, ако нямаха враговете им.

Преди много време, когато Рим се управляваше от царете и после, в най-ранните години на републиката, конницата представляваше военният елит на града, предната редица на римската армия. Именно покрай конницата се бе създало конническото съсловие — Ордо Еквестер, както го бе наричал Гай Семпроний Гракх. Конете били изключително скъпи, твърде скъпи, за да си ги позволи човек. Оттам се създала държавната конница, с други думи, конница, поддържана за сметка на държавата.

Лека-полека с годините римската конница бе изчезнала от бойното поле, за да се запази само като термин от обществено-икономическите отношения. Конникът, независимо дали живее от поземленото си владение или от предприемачество, членуваше в Първата имуществена класа, сиреч сред най-богатите. Но за спомен от онези славни времена, когато бе съставлявал ударната сила римската армия, държавата и до ден-днешен се грижеше всеки от хиляда и осемстотинте най-видни конници да притежава своя „държавен“ кон.

Варон си даде сметка, че е забравил основната си мисъл. А тя беше: Помпей и неговият интерес към конницата. Конницата вече не се попълваше от римляни. Петте хиляди души, които Сула бе предал под командването на Помпей, бяха дошли с него от Гърция, следователно не бяха и гали. Конницата на Сула беше предимно тракийска смесена с неколкостотин галати, сиреч пак гали по произход, но от онези, които век и половина по-рано се бяха настанили в Мала Азия. И траките, и галатите бяха добри войници, при това достатъчно предани за хора, които не знаят що е римско гражданство. В римската армия заемаха положение на съюзници и след дългите години на служба в полза на римския си началник някои от тях може би щяха да бъдат възнаградени с граждански права и с парче земя в Италия.

През целия път от Теан Сидицин Помпей се бе занимавал с тези странни люде, носещи дълги кожени гащи и кожени брони, въоръжени с малки кръгли щитове, дълги копия и дълги мечове — далеч по-удобни от късите остриета на римските пехотинци. Ако не друго, Помпей показваше способност да разсъждава, успокояваше се Варон, докато наближаваха бреговете на Езис. Започваше да установява предимствата на конницата и да обмисля къде да я използва. Правеше планове, чудеше се дали с нещо не могат да се подобрят екипировката и военното им обучение. Конниците бяха организирани в няколко полка от по петстотин души. Всеки от тези полкове се разделяше на десет дружини от по петдесет души, които си имаха свой началници. Единственият римлянин, който можеше да им заповядва, бе върховният началник на конницата. В този случай това беше Помпей. Той беше като замаян от запознанството с новите си подчинени и смяташе да докаже, че и един римлянин може да използва правилно техните възможности. Варон си обясняваше тази нова страст на Помпей към конницата с неговия далечен галски произход.

Колко странно! Ето ги пак на същата река Езис, пред същия стар лагер на Помпей. Бяха се върнали там, откъдето всичко започна, сякаш хилядите километри, които бяха изминали, се бяха оказали безсмислени. Една дълга разходка, за да се запознаят с някакъв беззъб и оплешивял старец, разнообразена с не особено вълнуващи сражения.

— Чудя се — обади се Варон — дали хората ни се питат за какво изобщо е цялата тази война?

Помпей примигна от изненада.

— Какъв странен въпрос! Защо им е да се питат, за каквото и да е? Нали офицерите са затова. Нали аз съм за това, за да си задавам въпроси и да им търся отговори. Те просто трябва да вършат каквото им се заповядва.

Помпей чак се възмути на революционната мисъл на приятеля си, който бе способен да предположи, че войниците на пиценския касапин са способни да разсъждават.

Но Варон не се предаде лесно.

— Хайде сега, Велики! И те са хора — в това отношение не се различават особено от нас. И като хора им е дадена способността да мислят. Дори много от тях да не могат да четат, едно е да изпълняваш заповедите на офицера, друго е да не се питаш за какво става дума.

— Не мога да направя разликата — призна си Помпей.

— Велики, става дума за често срещан феномен, който наричаме човешко любопитство! В природата на човека е да си задава въпроси за причината на това и онова! Дори един редови легионер от Пицена, който никога не е стъпвал в Рим и не може да направи разлика между Рим и Италия, е склонен да си задава въпроси. Ние тръгнахме оттук и стигнахме Теан, тръгнахме от Теан и се върнахме тук, до стария ни лагер. Не мислиш ли, че сред войниците може да има и такива, които да се чудят защо изобщо трябваше да бием път до Теан, за да се върнем по домовете си една година по-късно?

— О, те това го знаят! — отвърна му нетърпеливо Помпей. — Освен това говориш за войници — ветерани. Ако поучаваха по хиляда сестерции на всеки извървян километър през последните десет години, всеки от тях би имал пари да си вдигне къща на Палатина и да си гледа екзотични рибки в аквариум. Колко си оригинален, Вароне? Всеки път ще ме смаеш с нещо… Как може да те занимават подобни мисли изобщо! — Помпей пришпори държавния си кон и пое в галоп по последния склон. Изведнъж избухна в смях и размаха ръце из въздуха. Вятърът донесе думите му: — Който е последен, е глупак!

„Дете! — каза си Варон наум. — Какво правя аз тук? От каква полза бих могъл да бъда? Та това всичко е само игра, величествена и прекрасна игра.“

Може би наистина беше игра, но късно същата вечер Метел Пий свика на съвещание тримата си легати, както и Варон, който придружаваше Помпей навсякъде. Всички бяха силно развълнувани от пристигналите вести.

— Карбон се намира съвсем наблизо — съобщи Прасчо. После се поправи. — Така де, не точно Карбон, но Каринат. А Цензорин всеки момент може да го настигне. По всяка вероятност Карбон е решил, че осем легиона са достатъчни да ни спре, но след това е разбрал с какви сили разполагаме и е пратил Цензорин с още четири легиона. Ще стигнат Езис преди нас и ще се наложи да се бием с тях на реката.

— А къде е самият Карбон? — попита Марк Крас.

— Стои си в Аримин. Предполагам, че чака да разбере плановете на Сула.

— И какво ще успее да направи малкият Марий — допълни Помпей.

— Именно — съгласи се Прасчо и повдигна вежди. — И все пак нас това не бива да ни занимава особено. Работата ни е здравата да ужилим Карбон. Помпей, тук ти ще ни дадеш мнението си: как е по-добре, да оставим Каринат да прекоси реката, или да го задържим на отсрещния бряг?

— Няма голямо значение — отвърна му спокойно Помпей. — Бреговете си приличат. Има достатъчно място да се разгърнем, разполагаме с прикритието на дърветата, земята е равна и е удобна за генерално сражение. Стига да успеем да го предизвикаме — допълни той с усмивка. — Но решението зависи от теб, Пий. Аз съм само твой легат.

Е, щом целта ни е да стигнем Аримин, по-добре ще е да се прехвърлим ние на отсрещния бряг — каза Метел Пий, без да се засяга от последните думи. — Ако принудим Каринат да отстъпи, ще можем да го преследваме, без да налага да газим във водата. Доколкото разбрах от разузнавачите, конницата ни силно превъзхожда неговата. Ако си пран и теренът наистина го позволява, бих желал да прекосиш реката преди останалите и да застанеш между нашата пехота и врага. Тогава аз ще прехвърля легионите на отсрещния бряг, ти ще изтеглиш конницата встрани и ние ще нападнем. Нямаме голям избор. И все пак, ако ти успееш да заобиколиш врага в гръб, докато Каринат и Цензорин се занимават с нас, лесно ще се справим.

Никой не възрази на така предложената стратегия, което беше достатъчно доказателство, че Метел Пий притежава известни способности на пълководец. Когато бе предложено Варон Лукул да командва трите легиона на Помпей, за да може самият Помпей да стои начело на конницата, той се съгласи без възражения.

— Аз ще командвам центъра — заключи Метел Пий. — Крас ще е на дясното крило, Варон Лукул — на лявото.

Денят беше хубав, почвата беше сравнително суха и нещата се развиха до голяма степен, както Метел ги беше предвидил. Помпей успя с лекота да задържи брода, и фронталната атака на Метел Пий доказа предимството, което добре обучените войници даваха на всеки пълководец. Въпреки че войниците на Сципион бяха все още недостатъчно подготвени, Варон Лукул и Крас поведоха петте легиона ветерани и тяхната самоувереност се предаде и на Сципионовите младоци. Каринат и Цензорин не разполагаха с толкова опитни части и отстъпиха, без да оставят време на Метел Пий да се разгърне докрай. Сблъсъкът можеше да се превърне в истинско клане, ако докато Помпей се опитваше да заобиколи противника с конницата си, на бойното поле не се бе появил самият Карбон. Консулът бе довел със себе си нови шест легиона, както и трихилядна конница, която пресече навреме пътя на Помпеевите траки.

Каринат и Цензорин успяха да се оттеглят, без да дадат повече от три-четири хиляди души убити, след което направиха лагер в съседство с този на Карбон. Метел Пий и хората му трябваше да спрат настъплението си.

— Ще се върнем в стария си лагер южно от реката — реши Метел Пий и скръцна със зъби. — По-добре да си мислят, че ни е страх да напреднем. Освен това в наша полза е да се държим на по-голямо разстояние.

Въпреки голямото разочарование в края на деня въодушевлението отново бе завладяло висшия щаб, който се събра на ново съвещание в палатката на военачалника. Масата на Метел Пий бе покрита с карти.

— Та така — рече Пий и се надвеси над масата. — Искам и вие да погледнете, за да предложите как да нападнем в гръб Карбон.

Всички се скупчиха около масата, а Варон Лукул вдигна свещника високо над главите им, за да виждат по-добре пергаментовите свитъци. Най-горната карта описваше адриатическото крайбрежие между Анкона и Равена, заедно с вътрешността на сушата чак отвъд централното било на Апенините.

— Ето, ние сме тук — посочи Прасчо една точка на юг от река Езис. — Следващата по-голяма река е Метавър, където бродът е доста коварен. Оттук на север все е галската земя, а в нейния северен край се намира Аримин. По средата има няколко реки, но те не са трудни за преминаване. Докато не стигнем тази тук, между Аримин и Равена, виждате ли я? Рубикон, естествената граница между Италия и Циспаданска Галия. — Всяка една от споменатите точки бе отбелязана. Прасчо беше методичен човек. — Очевидно е защо Карбон използва като база Аримин. По Емилиевия път веднага се прехвърля в Италийска Галия. По Сапиевия път стига Касиевия при Ареций и оттам през долината по горното течение на Тибър може да заплашва пряко Рим. По Фламиниевия път може да излезе при Рим и от тази страна, а по адриатическия бряг може да нахлуе в Пицена и ако трябва, през Апулия и Самний — в Кампания.

— Тогава се налага да го изтласкаме оттам — изрече Крас това, което всички мислеха. — Не е невъзможно.

— Да, но има един голям проблем — намръщи се Метел Пий. — Изглежда, Карбон вече не разчита единствено на Аримин. Постъпил е доста предвидливо, като е пратил осем легиона под командването на Гай Норбан във Фор Корнелий, ето, нагоре по Емилиевия път, виждате ли? Недалеч от Фавенция. Градът не е далеч от Аримин, шейсет километра може би.

— Което означава, че ако се наложи, осемте легиона могат да се върнат само за един ден — каза Помпей.

— Да. Или да бъдат прехвърлени за два-три дни до Ареций на юг или до Плаценция на северозапад — пресметна Варон Лукул. — В момента самият Карбон стои на отсрещния бряг на Езис заедно с Каринат и Цензорин, осемнайсет легиона и три хиляди души конница. Още осем легиона чакат заедно с Гай Норбан във Фан Корнелий, докато последните четири легиона заедно с няколко хиляди души конница пазят Аримин.

— Следователно трябва да изготвим обща стратегия — заключи Метел Пий.

— Общата стратегия е лесна — каза Крас, който вече пресмяташе възможностите. — Трябва да попречим на Карбон да се обедини с Норбан, да откъснем Карбон от Каринат и Цензорин и Каринат от Цензорин.

— Един от нас, може би аз, ще трябва да вземе пет легиона, да ги прекара от обратната страна на Аримин, да откъсне Норбан от базата на Карбон и да заплаши цяла Италийска Галия. Няма да е никак лесно — намръщи се отново Метел Пий.

— Напротив, лесно е — възрази Помпей. — Ето, погледни, това тук е Анкона, второто най-голямо пристанище на Адриатика. По това време на годината е пълно с кораби, които чакат западния вятър, за да отплават на изток. Ако успееш да стигнеш с петте легиона до Анкона, Пий, ще ги натовариш на корабите и ще стигнеш до Равена по море. Пътуването е леко, няма да ти се налага да се отдалечаваш от брега, по това време на годината буря няма да те застигне. Разстоянието е някакви си сто и петдесет километра, ще са ти нужни осем-девет дни дори да се наложи да гребете. Ако имате попътен вятър, ще стигнете Равена за не повече от четири дни. — Помпей сложи пръст на картата. — Оттам се придвижвате до Фавенция и окончателно откъсвате Норбан от Аримин.

— Ще трябва всичко това да стане в пълна тайна — погледна го със светнали очи Прасчо. — Да, Помпей, номерът ще мине! Те няма и да предположат, че ще местим войски към Анкона. Съгледвачите, им ще следят само кога ще преминем повторно Езис. Помпей, Крас, вие двамата оставате в лагера и давате вид, че войската ви е с пет легиона по-голяма, отколкото е в действителност. В това време ние с Варон Лукул се прехвърляме в Анкона. Щом отплаваме, вие влизате в действие. Ще нападнете Каринат и ще се престорите, че готвите мощна офанзива. Ако ви е по силите, обсадете лагера им с Цензорин. Карбон ще им помогне, но само в началото. Щом научи, че сме дебаркирали в Равена, ще се притече на помощ на Норбан. Разбира се, може да предпочете той да остане тук и да прати на помощ на Норбан Каринат и Цензорин, но не мисля. Карбон трябва да стои в центъра, за да има връзка с всички едновременно.

— Ох, ще има да се забавляваме! — възкликна радостен Помпей.

Марк Теренций Варон седеше в ъгъла и си водеше записки.

Стратегията се оказа сполучлива. Докато Метел Пий и Варон Лукул се измъкваха с петте легиона към Анкона, останалите шест заедно с кавалерията се правеха на единайсет. Най-накрая Помпей и Крас прекосиха повторно реката, без да срещнат съпротива; изглежда, Карбон бе избрал да ги привлече по-близо до Аримин, за да се сражава на познат терен.

Помпей водеше войската начело на конницата, без да изпуска от очи ариергарда на Карбон — неговата собствена конница, командвана от Цензорин. Помпей постоянно притесняваше противника с ненадейни атаки. Подобна тактика успя да изнерви нетърпеливия Цензорин; близо до град Сена Галика той посрещна врага и започна истинско сражение, което Помпей спечели — за пръв път младият пълководец се проявяваше и като командир на конница — Цензорин се прибра зад стените на Сена Галика заедно с конницата и пехотата си… Но не за дълго. Помпей се възползва от слабите крепостни съоръжения и се хвърли в мощен щурм.

Тогава Цензорин взе правилното решение: жертва конницата си и начело на осемте си легиона пехота се измъкна през задната врата на града, за да излезе навреме на Фламиниевия път.

Някъде по това време Карбон научи за неочакваното окопаване на Прасчо и армията му във Фавенция; пътят на Норбан до Аримин беше откъснат. Карбон се насочи към Фавенция, оставяйки Каринат да пази гърба му с осем легиона. Цензорин, каза си консулът, трябваше сам да се оправя.

Но тогава се появи Брут Дамазип, който бързаше да го уведоми, че армията на младия Марий е била разгромена при Сакрипорт. Сула бил поел на север по Касиевия път към Италийска Галия и вече бил достигнал Ареций. Силите му обаче не надхвърляли три легиона. Карбон веднага промени плановете си. Имаше само един изход от създалата се ситуация: Норбан сам да брани Галия от легионите на Метел Пий, докато Карбон и легатите му се опитват да спрат Сула при Ареций — относително лека задача при условие, че врагът разполагаше само с три легиона.

Помпей и Крас научиха новината за победата на Сула над Марий почти едновременно с Карбон и я посрещнаха с нескрита радост. Потеглиха в западна посока по дирите на Каринат и Цензорин, които водеха своите шестнайсет легиона към Ареций, където ги чакаше Карбон. Двете армии се гонеха с бясна скорост по пътищата на Италия. При това конницата се оказваше безполезна, установи Помпей, защото трябваше да се прекосяват планините. Помпей и Крас пратиха конницата обратно в лагера на река Езис и младежът си възвърна командването над бащините си ветерани. Крас, за радост на пиценеца, нямаше нищо против да следва нарежданията му, поне доколкото плановете на Помпей съвпадаха с тайните замисли, които той кроеше.

Отново опитът на старите войници се оказа решаващ. Помпей и Крас застигнаха легионите на Цензорин по един от страничните планински пътища в отсечката между Фулгин и Сполеций, където дори не им се наложи да се бият. Изтощени, изгладнели, но най-вече изплашени до смърт легионите на Цензорин се разпаднаха. Той успя да запази три от осемте си легиона — онези войници, които сметна за свой дълг да запази на всяка цена. С тях сви встрани от пътя и прекоси напряко планината, за да се присъедини възможно най-скоро към армията на Карбон при Ареций. Останалите пет легиона до такава степен се бяха разпръснали и омесили, че никой не би могъл да ги разпредели в нови центурии и кохорти.

Три дни по-късно Помпей и Крас завариха Каринат под стените на големия и добре укрепен град Сполеций и там започна сражение. Каринат не се оказа на висота и предпочете да се скрие с три от своите осем легиона в града, докато други три легиона избягаха в близкия Тудер, а последните два изчезнаха.

— Чудесно! — възтържествува Помпей пред Варон. — Ето как ще се сбогуваме с добрия стар Крас!

Сториха го, като намекнаха на Крас, че ще е най-добре да обсади Тудер, докато самият Помпей се погрижи за легионите на Каринат. Крас с радост се насочи към Тудер, доволен, че най-сетне има възможност сам да командва. А Помпей се настани под стените на Сполеций, щастлив, че ще обере лаврите, след като победи самия пълководец Гай Албий Каринат. Каринат обаче се оказа по-хитър, отколкото бе предполагал. Още същата нощ, използвайки разразилата се буря, той се измъкна през задната порта на Сполеций и с трите си оцелели легиона се изтегли при Карбон.

Помпей възприе отстъплението на Каринат като лична обида. Варон с удивление стана свидетел на какво е способен един Помпей, щом събитията не се развият според очакванията му: то не бяха крясъци, не бяха сълзи, не беше скубане на коси и удряне с юмрук по масата. Най-накрая, след като младият пълководец изпотроши офицерската си покъщнина, гневът го напусна внезапно, както се бе появила нощната буря.

— Отиваме при Сула в Клузий — заяви тържествено той. — Хайде, Вароне, размърдай се! Няма време!

Варон поклати глава и се разбърза.

Беше началото на юни, когато Помпей и легионите му бяха посрещнати в лагера на Сула на бреговете на река Кланис. За своя изненада завари началника си доста унил и обезсърчен. Нещата не се бяха развили много добре, след като Карбон го беше пресрещнал по пътя от Ареций. Врагът за малко да спечели сражението, което бе започнало съвсем непредвидено за Сула. Ако не се беше окопитил навреме, за да отстъпи, може би щеше да изгуби цялата си армия.

— Но няма значение — махна с ръка той, видимо доволен от идването на Помпей. — Щом ти си тук, Помпей, и щом Крас се намира наблизо, нищо не е изгубено. Тримата ще се справим с Карбон.

— Как е Метел Пий? — попита Помпей, недоволен, че Сула не прави голяма разлика между него и Крас.

— Цяла Италийска Галия е наша. Успял е да предизвика Норбан да започнат сражение при Фавенция, докато Варон Лукул — наложило се е да търси прикритие чак в Плаценция — се е разправял с Луций Квинткций и Публий Албинован при Фиденция. Всичко се е развило добре, врагът е или унищожен, или разпръснат.

— А какво е станало със самия Норбан?

Сула вдигна рамене; съдбата на вражите пълководци не го интересуваше, щом като вече ги е победил на бойното поле. Норбан не му беше сторил нищо лично.

— Предполагам, че е отишъл в Аримин — отговори той и започна да се разпорежда как да бъдат настанени войниците на Помпей.

Както можеше и да се очаква, Крас пристигна още на другия ден начело на три легиона. Мълвата говореше, че след като превзел Тудер, той се натъкнал на голямо съкровище, но го запазил за себе си, вместо да го раздели между войниците.

— Истина ли е? — попита Сула. Гънките на сбръчканото му лице сякаш станаха по-дълбоки, а беззъбата му уста нервно засмука старческите устни.

Но нито едно мускулче по невинното, леко тъповато лице на Крас не помръдна. Само очите му широко се отвориха.

— Не.

— Сигурен ли си?

— В цял Тудер имаше само няколко стари вещици. Дори не съм ги погледнал.

Сула го изгледа с подозрение, без да знае Крас подиграва ли му се или само така му се струва.

— Ти си не само хитър човек, Марк Крас, но и доста потаен — рече той най-накрая. — Ще приема думите ти за истина заради високото ти положение и доброто име на роднините ти. Но нека те предупредя! Ако някой ден узная, че си се обогатил за сметка на държавата, и то против моите цели и желания, ще се лиша завинаги от услугите ти.

— Тъй вярно — съгласи се Крас, кимна за довиждане и си тръгна.

Свидетел на разговора им беше Публий Сервилий Вация, който тъжно се усмихна на Сула.

— Човек като този трудно си намира приятели.

— Защото той самият не си търси такива — съгласи се Сула и го прегърна през раменете. — Ама не си ли късметлия, Вация?

— Защо?

— Защото те харесвам. Ти си добър човек: никога не превишаваш властта си, никога не ме караш да ти се карам. Каквото поискам от теб, вършиш го. — Той широко се прозя и в очите му се появиха сълзи. — Ожаднях. Чаша вино, ето от какво имам нужда!

Вация беше строен и привлекателен мъж, нито твърде мургав, нито твърде светлокож. Не принадлежеше към патрициите Сервилий, но родът му беше достатъчно стар, та можеше с гордост да говори за него. Освен това майка му беше Цецилия Метела, дъщеря на Метел Македоник — което означаваше, че Вация е роднина с всички видни римляни. Дори със Сула, който беше женен за дъщерята на Метел Далматик. Затова се радваше на благоразположението на своя началник и след като на свой ред го прегърна, го поведе към палатката. Сула си бе пийнал и крачката му не беше съвсем сигурна.

— Какво ще правим с всички тези хора, щом Рим стане мой? — попита Сула, докато Вация му помагаше да си налее чаша сухо вино. Легатът му на свой ред си наля, само че от съседната кана, при това добави доста вода.

— Кои всички? Имаш предвид Крас?

— Да, Крас. И Помпей Велики. Дума да няма, Вация… „Велики“. На неговите години!

Вация се усмихна и седна на сгъваемия стол.

— Е, той ако е млад, аз пък съм стар. Трябваше още преди шест години да стана консул. Предполагам, че никога няма да успея.

— Ако победя, ще бъдеш консул. Нямаш причина да се съмняваш. Аз съм зъл за враговете си, Вация, но съм добър с приятелите си.

— Знам, Луций Корнелий — съгласи се с нежния си глас Вация.

— И така, какво да правя с тях? — повтори въпроса си Сула.

— Разбирам защо Помпей те притеснява. Не мога да си представя как той ще стои със скръстени ръце, щом войната свърши. Ще ти е трудно да го убедиш, че възрастта му не позволява да заема каква да е длъжност.

Сула се засмя.

— Той не се стреми към длъжности! Той мечтае за бойна слава. Аз ще се опитам да му я осигуря, това може би няма да е трудно. — Сула подаде празната си чаша да бъде напълнена повторно. — Но Крас? Какво да правя с Крас?

— О, той сам ще се погрижи за себе си — увери го Вация, докато наливаше. — В едно съм сигурен, ще натрупа пари. След смъртта на баща си и на брат си Луций той трябваше да се радва на голямо наследство. Вместо това го издържа богатата му жена. Лициний Красите притежаваха поне триста таланта. Разбира се, бяха конфискувани до последната сестерция. Можеше ли Цина да забрави за тях? А бедният Крас не се радва на авторитета на един Катул например.

Сула недоволно изсумтя.

— Бедният Крас, ама че го каза! Сигурен съм, че наистина е задигнал златото от Тудер.

— Най-вероятно. — Вация не се засегна от реакцията му. — И все пак не му е сега времето да го притесняваш. Имаш нужда от него! И той добре го знае. Положението е доста напрегнато.

Карбон веднага научи за присъединяването на Помпеевите и Красовите легиони в подкрепа на Сула. Пред легатите си той запази спокойствие и не спомена нищо за отстъпления. Войската му продължаваше да превъзхожда по численост силите на Сула, което беше достатъчна причина врагът да си стои в лагера и да не бърза да предизвиква сражение. И докато Карбон чакаше събитията сами да се наредят, за да знае какво да прави, пристигнаха тъжни вести от Италийска Галия, където Норбан и легатите Квинкций и Албинован били разгромени, а Метел Пий и Варон Лукул вече държали цялата провинция. Скоро от Галия дойде втора новина, не толкова трагична на пръв поглед, но още по-съкрушителна за обезкуражения Карбон: Публий Албинован Луканеца примамил Гай Норбан и останалите легати на съвещание в Аримин и ги заклал всички, с изключение на самия Норбан, който бил предаден на Метел Пий в замяна на политическата си реабилитация. Норбан доброволно пожелал да замине на заточение и му било позволено да отплава на изток. Единствен от висшето командване в Италийска Галия оцелял Луций Квинкций, който вече бил заловен и държан под стража от Варон Лукул.

Сякаш тъмен облак надвисна над лагера на Карбон и неспокойният Цензорин започна да крачи напред-назад, недоволен от бездействието. Но Сула отказваше да даде генерално сражение. Все по-отчаян, Карбон заповяда на Цензорин да вземе осем легиона и да се притече на помощ на Пренесте и обсадения Марий. Десет дни по-късно Цензорин се върна с празни ръце. Било невъзможно Марий да бъде освободен — крепостният вал на Офела бил непревземаем. Карбон прати втора експедиция, но единственото, което постигна, бе да изгуби две хиляди души, попаднали в засадата на Сула. Накрая Брут Дамазип за трети път се опита да помогне, като прехвърли планините и потърси надеждна пътека до обсадения град, но и неговото начинание пропадна. Той огледа местността, изостави всяка надежда да се свърже с Пренесте и се прибра при Карбон в Клузий.

Дори новината, че парализираният водач на самнитите Гай Папий Мутил е събрал четиридесетхилядна войска в Езерния и се кани с тях да премахне обсадата на Пренесте не можа да повдигне духа на Карбон; отчаянието му се усилваше с всеки изминат ден. Не се разведри дори когато Мутил му прати второ писмо, с което съобщаваше, че разполага не с четиридесет, а със седемдесет хиляди войници, тъй като щели да подкрепят луканите начело с Марк Лампоний и жителите на Капуа, където се бил появил някой си Тиберий Гута.

Карбон вече имаше вяра на един-единствен човек — Марк Юний Брут Старши, неговия проквестор. И така, когато юни свърши и започна квинктил, а той още не бе измислил как да постъпи, Карбон отиде да си изплаче мъката пред стария Брут.

— Ако Албинован е способен да убие хората, с които е делил трапезата си в продължение на месеци, откъде мога да съм сигурен, че някой от моите легати няма да посегне на мен? — питаше се той.

Двамата се разхождаха по петкилометровата централна алея на лагера, достатъчно далеч от войнишките палатки, за да не бъдат подслушвани.

Старецът примигна на силното слънце, но посинелите му устни не дадоха веднага отговор; вместо това проквесторът премисли добре въпроса и накрая трезво отсъди:

— Мисля, че наистина не можеш да си сигурен, Гней Папирий.

Карбон тежко въздъхна и потръпна от страх.

— Тогава какво да правя, Марк Юний?

— Сега-засега нищо. Но мисля, че е време да се откажеш от цялата тази обречена кауза, преди офицерите ти да помислят да се саморазправят с теб.

— Да се откажа?

— Да, да се откажеш — повтори Брут.

— Но те няма да ме пуснат току-така! — възкликна Карбон, който вече видимо трепереше.

— Може би. Но никой не е длъжен да ги предупреждава. Ще започна отсега с приготовленията, а ти се прави, че единственото, което те интересува, са действията на самнитската армия. — Старият Брут сложи ръка върху рамото му и го потупа. — Не се отчайвай. Всичко ще се навреди.

Към средата на квинктил старият Брут вече бе свършил с подготовката. Посред нощ двамата с Карбон се измъкнаха от лагера без много багаж и без прислуга. Бяха взели само едно муле, за да го натоварят с кюлчета злато скрити между други с олово, както и една достатъчно прилична кесия денарии за пътни разходи. С вид на изморени търговци те се насочиха към крайбрежието на Етрурия, където взеха кораб от пристанището Теламон и отплаваха за Африка. Никой не им задаваше въпроси, никой не се заинтересува какво носи мулето в обемистите торби. Съдбата, каза си Карбон, докато капитанът на кораба вдигаше котва, най-после му се беше усмихнала!

Тъй като беше парализиран от кръста надолу, Гай Папий Мутил не можеше лично да води армията си от самнити, лукани и капуанци, но въпреки това придружи сънародниците си от учебния им лагер край Езерния до Теан Сидицин, където ги чакаха изоставените лагери на Сула и Сципион Азиаген, а Мутил притежаваше собствена къща.

Той винаги бе предпочитал Езерния и Бовиан, но жена му Бастия държеше да живее в Теан, защото беше родом от областта. Това, че Мутил никога не се бе възпротивил на волята й, се дължеше на собствения му недъг, който обезсмисляше съвместния им живот. Той не беше пълноценен съпруг и ако жена му поглеждаше към чужди мъже, по-добре беше да го върши далеч от очите му. Така или иначе не бе чул за някакви големи скандали, което означаваше, че Бастия е възприела ролята на почтена съпруга и не желае да злоупотребява с физическата непълноценност на Мутил или успява да запази в тайна изневерите си. Но когато Мутил пристигна в дома си в Теан, с известна изненада установи, че очаква с нетърпение срещата с жена си.

— Не те очаквах — посрещна го без видима изненада Бастия.

— Как ще ме очакваш, след като не съм ти писал? — отвърна той. — Изглеждаш добре.

— Защото се чувствам добре.

— Като изключим постоянните ми проблеми, и аз няма от какво да се оплача — рече Мутил, усещайки, че нещата са се променили; Бастия се държеше твърде резервирано, твърде любезно…

— Кой вятър те е довел в Теан? — попита тя.

— Армията ми се е разположена край града. Ще воюваме срещу Сула. Или поне войниците ще воюват, а аз ще остана тук при теб.

— За колко време? — попита мило тя.

— Докато всичко свърши.

— Разбирам.

Бастия се облегна на стола си. Беше прекрасна жена, на около трийсет години, но вече в погледа й не се четеше и искрица от някогашното изгарящо желание.

— Как да се погрижа за твоето удобство? Нуждаеш ли се от нещо специално?

— Имам си личен прислужник. Той знае какво да прави.

Бастия се намести на стола, така че да покаже още по-добре скъпата дреха и прекрасното си тяло под нея. Продължаваше да се взира в мъжа си с големите си черни очи, които й бяха спечелили Омировия комплимент Дамата с волските очи.

— Само ти ли ще вечеряш у дома?

— Не, поканил съм трима души. Моите легати. Това ще те затрудни ли?

— Ни най-малко. Ще се погрижа менюто да е достойно за случая, Гай Папий.

Което не беше празно обещание. Бастия беше превъзходна домакиня. От тримата мъже, които дойдоха на вечеря у парализирания си началник, тя познаваше двама: Понтий Телезин и Марк Лампоний. Телезин беше самнит от много древен род, но преди години, когато самнитският народ се бе вдигнал срещу Рим в Съюзническата война, не му достигаха годините, за да заеме по-важна роля. Сега беше на трийсет и две, радваше се на привлекателна външност и можеше да си позволи някой и друг поглед към домакинята, който само тя да улови.

Марк Лампоний беше отдавнашен водач на луканския народ и един от най-страховитите противници на Рим по време на Съюзническата война. Вече беше прехвърлил петдесетте, но бойният дух не го беше изоставил, нито жаждата му за римска кръв. Никога няма да се променят всички тези неримляни, мислеше си Бастия. За тях унищожението на Рим означаваше много повече от собственото им спокойствие и благополучие. Повече дори от децата, в името на които се биеха.

Третият офицер, когото Бастия никога не бе срещала бе неин сънародник от Кампания — най-видната личност в цяла Капуа. Казваше се Тиберий Гута, беше дебел, груб и самолюбие, не по-малко предан от сътрапезниците си на антиримската кауза.

Веднага щом съпругът й позволи да се оттегли, Бастия побърза да напусне триклиния, обхваната от гняв, който й беше трудно да сдържа. Не беше честно! Нещата тъкмо бяха започнали да се успокояват, отношенията с Рим тъкмо се бяха изгладили, все едно война изобщо не е имало, а ето, че всичко започваше отначало. Искаше й се да изкрещи, че нищо няма да се промени, че за пореден път ще зарият лица в праха, затиснати от римския ботуш, но бе намерила достатъчно воля да замълчи. Дори да й бяха повярвали, пак нямаше да се откажат — за тях родолюбивата гордост означаваше повече от трезвия разум.

Ярост изпълваше душата й и не й даваше покой. Крачеше напред-назад по мраморния под на дневната си и се чудеше как най-жестоко да нарани себелюбието на тези тъпоумни, свинеподобни мъже. Особено на собствения си съпруг, водача на самнитския народ — онзи, към когото всички самнити се обръщаха за съвет и наставления. И какви бяха наставленията му? Воювайте срещу Рим! Разорете се! Интересуваше ли го, че ако изгуби, губи целият му народ? Разбира се, че не! Той беше мъж като всички останали, със съзнание, изпълнено с глупави идеи за национална независимост и реваншизъм. Хем беше истински мъж, хем не беше мъж изобщо. И онази половина, която му беше останала, не беше от полза за нея, която искаше да ражда и да дарява живот.

Бастия спря на едно място. Имаше чувството, че гневът ще я изпепели, ако не успее да изгаси бушуващия в душата си огън.

Имаше един роб… Един от онези гърци, родом от остров Самотраки, с лъскави черни коси. Веждите му бяха гъсти и сключени, докато сините му очи напомняха на застинало планинско езеро… И този грък беше дарен с кожа, каквато всяка жена би желала да гали с устните си… Бастия плесна с ръце.

Когато се появи слугата, тя го изгледа отвисоко и с известна ирония процеди:

— Господарите доволни ли са от вечерята?

— Да, господарке.

— Добре. Продължавай да ги наглеждаш. И ако обичаш, изпрати ми Иполит. Сетих се за една услуга, която може да ми свърши.

При условие, че господарят Мутил не се задържаше дълго в Теан, а жена му Бастия живееше там постоянно, нейната воля струваше повече от неговата. Бастия трябваше да е доволна от своя роб, затова той трябваше да й се подчинява.

— Ще пратя Иполит незабавно, господарке — поклони се той и със смирен поглед напусна гърбом стаята.

В триклиния отдавна бяха забравили за Бастия.

— Карбон пише, че е успял да притисне Сула при Клузий — обясняваше Мутил на легатите.

— А можем ли да му вярваме? — попита Лампоний.

Мутил се намръщи.

— Нямам причина да не му вярвам, но, разбира се, човек в нищо не бива да е сигурен. Ти имаш ли основания да се съмняваш?

— Не, освен заради това, че Карбон е римлянин.

— Точно така! — съгласи се Понтий Телезин.

— Съдбата обръща лицето си — каза капуанецът Тиберий Гута. Лицето му лъщеше, след като се бе преборил с препечения петел с пълнеж от кестени. — Засега ще воюваме на страната на Карбон. След като победим Сула, ще можем да се обърнем срещу Карбон или срещу който и да било римски управник и да го изнудваме.

— Именно — съгласи се Мутил и се усмихна.

— Тогава да тръгваме веднага за Пренесте — предложи Лампоний.

— Още утре — подкрепи го Телезин.

Но Мутил поклати решително глава.

— Не. Ще дадем пет дни почивка на войниците. Преходът беше тежък, а има още доста път до крепостта. Трябва да са бодри, когато се нахвърлят на позициите на Офела.

След като решиха предстоящите задачи и си дадоха пет дни почивка, вечерящите се разделиха. Доста по-рано, отколкото беше предполагал слугата на Мутил. Слугата се беше скрил някъде в кухнята и дори не разбра, че гостите си тръгват. Не разбра и когато господарят заповяда на едрия си германски прислужник да го занесе в стаята на жена му.

Завари Бастия облегнала се гола на възглавниците с широко разтворени крака и нечия чернокоса глава, заровена между бедрата й. Добре сложеният мъж се бе изтегнал абсолютно неподвижно на леглото, все едно спеше. Телата им дори не се докосваха. Бастия се бе вкопчила във възглавниците, а ръцете на мъжа бяха прибрани до тялото му.

Вратата се бе отворила безшумно и германският роб стоеше в рамката й, понесъл на ръце парализирания господар, подобно на младоженец, който пренася булката си през домашния праг. Германецът чакаше следващата заповед, свикнал да не усеща тежестта на господаря си, да не разбира кажи-речи и дума на латински или гръцки, обсебен завинаги от мъката по изгубената си родина и неспособен да изрази мъката си с думи.

Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Бастия сияеше от възторг и триумф; Мутил беше смаян, но не можеше да каже, че е шокиран. Погледът му се спря на едрите й гърди и прибрания корем, но изведнъж се замъгли от напиращите сълзи.

Младият грък до такава степен бе погълнат от това, което вършеше, че не усети нищо до мига, в който тялото на господарката му реагира по начин, който нямаше отношение с него. Понечи да надигне глава, но като две змия ръцете на Бастия се вкопчиха в гъстите му черни коси.

— Не спирай! — извика тя.

Неспособен да отмести поглед встрани, Мутил наблюдаваше как зърната на гърдите й се изпълват с кръв, как се издуват като мехурчета, готови да се спукат от възбуда, как бедрата й бясно се движат, а главата й се мята. И изведнъж пред погледа на мъжа си Бастия започна да крещи от оргазъм. На Мутил му се струваше, че продължава цяла вечност.

Щом се успокои, Бастия пусна главата на гърка и го удари по лицето. Той се обърна по гръб и в очите му се изписа ужас, от който дъхът му спря.

— Онова може да ти е безпомощно — кимна Бастия към еректиралия член на роба, — но на езика ти нищо му няма, Мутиле.

— Права си, нищо му няма — отвърна й той, преглъщайки сълзите. — Може да усеща и да вкусва. Но никога не е обичал вкуса на мърша.

Германецът го изнесе от стаята — до неговата собствена спалня, където внимателно го положи на леглото. След като свърши всичките си задачи, безмълвно излезе и остави Гай Папий Мутил сам. Не бе изрекъл дума, нито на съчувствие, нито на разбиране. И това, разсъждаваше Мутил, бе най-милостивата реакция, на която човек би бил способен. Пред очите му беше образът на голата му жена, а онази глава, която… която! Мутил не усещаше нищо да мърда под кръста си, знаеше, че няма да помръдне никога. Но другата половина на тялото му все така си спомняше някогашните болки и мечти и копнееше отново за изгубената любов.

— Не съм още мъртъв — каза той на възглавницата и усети как сълзите пак изпълват очите му. — Не съм мъртъв! Но боговете ми са свидетели, колко ми се иска да бях!

В края на юни Сула напусна Клузий. Взе със себе си своите пет легиона заедно с три от дезертьорите на Сципион. В лагера остави да командва Помпей — решение, което не направи ни най-малко впечатление на останалите легати.

— Разчисти тук нещата — беше казал Сула на пиценеца. — Те разполагат с много повече сили, но са деморализирани. Научат ли обаче, че съм се изтеглил, ще започнат сражение. Внимавай най-много за Дамазип, той е най-способният сред тях. Крас ще се заеме с Марк Цензорин, а Торкват трябва да се справи с Каринат.

— Ами Карбон? — попита Помпей.

— Карбон е просто знаме. Той винаги оставя легатите си сами да командват. Но не се бави, Помпей, имам по-важни задачи за теб!

Никого не изненада фактът, че Сула взе със себе си по-възрастните сред офицерите си — нито Вация, нито Долабела биха преглътнали унижението да ги командва двайсет и две годишен хлапак. Заминаването на Сула беше отговор на новината за самнитските намерения; стана ясно, че войските, обсадили Пренесте, трябва да бъдат подкрепени. Всичко трябваше да бъде готово, преди самнитите да са се явили под стените на града.

След като прати съгледвачи из цялата област между Рим и обсадения Пренесте, Сула вече имаше ясен план. Благодарение на Офела и неговата крепостна стена Лабиканският и Пренестинският път бяха блокирани така, че и пиле да не може да прехвръкне. Затова пък Латинският и Апиевият път бяха все така открити за врага, който свободно можеше да се движи между Рим и Кампания. За да спечели войната, за Сула беше изключително важно да държи подстъпите към Рим. Етрурия беше изтощена от войната, но Самний и Лукания едва се включваха в конфликта.

Теренът между Кампания и Рим беше доста неравен. Крайбрежието бе разсечено от помптинските блата, пресечени от правата линия на Апиевия път, който правеше първия си завой едва при Албанската планина, недалеч от Рим. Тя беше доста висока и склоновете й бяха залети със засъхналата лава на вече застиналия вулкан. Върхът на тази планина, който се издигаше точно по средата й, се заобикаляше от двете си страни от Апиевия и от Латинския път. Южно от Албанската планина се издигаше втора планинска верига, която вървеше успоредно на двата пътя и ги разделяше един от друг. Между Кампания и Рим пътникът никъде не можеше да се прехвърли от едната артерия на другата. Войските винаги предпочитаха да използват Латинския път, защото от многото комари, които жужаха из крайморските блата, мнозина пипваха тежки болести.

Ето защо Сула предпочете да се настани на Латинския път, но на такова място, че в случаи на нужда да прехвърли войските си веднага към Вия Апия. И двата пътя минаваха близо до Албанската планина, но ако човек вървеше по Латинския, налагаше му се да мине през доста тясна клисура, впила се като рана в склоновете на планината. Клисурата отделяше върха на Албанската планина от източните възвишения и така позволяваше на пътниците по-лесен достъп до голямата равнина на север от нея. Там, където пред очите на пътника се разкриваше самият връх, от голямата клисура се извиваше встрани широк дол, през който бе прокаран път, заобикалящ върха от юг и присъединяващ се към Вия Апия близо до свещеното езеро Неми и тамошния храмов комплекс.

Сула разположи войските си в голямата клисура и издигна огромни каменни стени от единия склон до другия, затваряйки достъпа й до малкия страничен път. Така войските му заеха единствените позиции, откъдето можеха да спрат всякакво движение по Латинския път. След като крепостните съоръжения бяха построени, Сула нареди и няколко поста съгледвачи по Апиевия път, за да бъде сигурен, че врагът няма да се опита да заобиколи лагера му от югозапад — нито по посока Рим, нито по посока Кампания. Сам той хранеше легионите си с провизии от Кампания, които му се носеха през страничния път край върха.

Докато сборните легиони на самнити, лукани и капуанци стигнат подстъпите на Сакрииорт, всички вече ги наричаха с общото име „самнитите“, независимо от разнородния им произход (към редиците им се бяха присъединили и много римски войници от разбитите легиони на Цензорин и Каринат, които се чувстваха по-сигурни в компанията на опитните италийски доброволци). Щом стигна Сакрипорт, самнитската армия се насочи по Вия Лабикана. Когато се сблъскаха с външните укрепления на Офеланската армия, разбраха, че пътят им е пресечен. Пренесте хем стоеше пред очите им, горе на височините, хем се оказваше далечен и недостъпен като градините на Хесперидите. След като обиколиха на кон цялата дължина на римските ограждения, Понтий Телезин, Марк Лампоний и Тиберий Гута никъде не откриха слабо място, а да подкарат седемдесетхилядната си войска през планините им се струваше твърде голям риск. След кратък съвет тримата решиха да променят плановете си: единственият начин Офела да бъде изтеглен, бе да се нападне самият Рим. Затова самнитите щяха да продължат на запад по Латинския път и щяха да нападнат Рим.

Върнаха се при Сакрипорт и свиха по Вия Латина в посока към Рим колкото да заварят Сулановата армия, разположила се зад крепостните съоръжения насред прохода. На самнитите им се стори, че позициите на Сула са по-уязвими от тези на Офела, и се втурнаха напред. След като веднъж не успяха, опитаха втори път, след това и трети, колкото Сула да им се изсмее в лицето, също както го беше сторил Офела преди това.

След това пристигна вест, едновременно окуражаваща и обезсърчаваща. Обезсърчаваща, защото Карбоновата армия при Клузий бе влязла в генерално сражение с Помпей и бе претърпяла катастрофално поражение. Това обаче изглеждаше само малка подробност при условие, че двадесетхилядна армия под командването на Цензорин, Каринат и Брут Дамазип е поела на юг. Самият Карбон бил изчезнал, но борбата, както Брут Дамазип уверяваше Понтий Телезин, продължаваше. Ако позициите на Сула бяха атакувани от две страни едновременно, лагерът му щеше да бъде превзет. Трябваше да бъде превзет!

— Това са глупости, разбира се — успокояваше Сула Помпей, когото беше повикал на съвещание скоро след като научи за победата на Помпей при Клузий. Могат да качат една върху друга планините Пелион и Оса, мен няма да ме помръднат. Това място е създадено, за да бъде добре отбранявано! Никой не може да проникне в прохода.

— Ако си толкова уверен, тогава аз за какво съм ти? — попита младежът.

Събитията при Клузий се бяха развили бързо и решително. Мнозина врагове загинаха, други бяха взети в плен, онези, които успяха да се измъкнат, го дължаха най-вече на способностите на своите началници; сред пленниците не се намери нито един висш легат, което беше голямо разочарование за Помпей. Той самият не бе узнал нищо за бягството на Карбон, научи го от пленените войници и центуриони, които със сълзи на очи го проклинаха за нечуваното му предателство.

Веднага след това бе дошла заповедта на Сула Помпей да се присъедини към него с шест легиона и две хиляди души конница. Разбира се, Варон щеше да го придружи, но Крас и Торкват оставаха при Клузий. Но каква нужда имаше в действителност Сула от толкова много войници? Помпей нямаше защо да се пита — войската му беше пренасочена към друг лагер край бреговете на езерото Неми в съседство с Апиевия път.

— О, тук ти не ми трябваш — каза Сула и се облегна на парапета на наблюдателната кула, от която напразно се взираше по посока на Рим. След болестта, прекарана в Гърция, зрението му силно бе отслабнало, въпреки че той не искаше да си го признае. — Вече съм близо, Помпей! Все по-близо.

Помпей не беше от страхливите, но сега не му достигна смелост да зададе на Сула въпроса, който го терзаеше от толкова много време: какво възнамеряваше Сула да прави, щом спечели войната? Как щеше да запази властта си, как щеше да се предпази от бъдещи съдебни преследвания? Не би бил способен да запази армията. Щом разпуснеше легионите, попадаше под опасността всеки римски големец с достатъчно пари и публичен авторитет да го подложи на преследване. Нищо чудно този големец да се окаже сред настоящите съюзници на Сула и да му се кълне във вярност. Кой можеше да е сигурен какви мисли минават през ума на един Вация, на един Долабела? И двамата бяха на възраст да станат консули, и двамата бяха лишени от подобна възможност заради обстоятелствата. Как можеше Сула да се подсигури за в бъдеще? Враговете на великите мъже бяха като главите на лернейската хидра — отсечеш една, изникнат десет. Колкото от противниците си успееш да отстраниш, толкова повече нови, и по-силни щяха да се появят на тяхно място.

— Ако не съм ти нужен тук, Сула, къде искаш да застана? — попита смутено Помпей.

— Сега сме началото на секстил… — започна Сула и заслиза по стълбата.

Наоколо стотици войници сновяха напред-назад с товари от камъни или казани с врящо масло, което се изливаше върху главите на наивниците, решили да изкатерят стените със стълби. Крепостната стена бе осеяна с катапулти, от бойниците стърчаха щитове и копия.

— Сега сме началото на секстил? — повтори въпросително Помпей, когато се отдалечиха от суматохата и поеха по планинския път за езерото Неми.

— Точно така! — сякаш се изненада Сула и се засмя, като видя изражението на Помпей.

— Да, така е — съгласи се младежът, — началото на секстил.

Сула реши, че се е забавлявал достатъчно. Време беше да уведоми младия Александър Велики какво го очаква.

— Имам специална задача за теб, Помпей — рече той. — Останалите ще научат по-късно. Искам да си вече далеч, преди да се е развихрила бурята на техните протести. А буря ще има, можеш да си сигурен! Разбираш ли, това, което искам от теб, е от прерогативите най-малкото на хора с преторски ранг.

Помпей развълнуван се спря. Сложи ръка върху рамото на Сула и го накара да се обърне с лице към него. Погледите им се срещнаха. Бяха застанали встрани от пътя и шумът от бойните действия около крепостната стена идваше до тях далечен и приглушен.

— Тогава защо си избрал мен, Луций Корнелий? — попита Помпей. — Ти имаш много легати, които са били римски претори — Ваций, Апий Клавдий, Долабела… Дори Мамерк и Марк Крас заемат по-високо обществено положение от мен! Защо си избрал мен?

— Спокойно, всичко ще научиш. Но нека първо ти обясня какво точно искам от теб.

— Слушам те.

— Казах ти да доведеш шест легиона и двехилядна конница. Достатъчно пълноценна армия. Ще я вземеш със себе си и веднага заминаваш за Сицилия, откъдето да насочиш цялата годишна реколта към нашите лагери. Вече сме секстил и жътвата ще започне съвсем скоро. В момента в Путеоли чакат да отплават корабите на търговците със зърно. Стотици празни кораби са на твое разложение, Помпей! Още утре повеждаш легионите по Вия Апия, за да пристигнете в Путеоли, преди флотата да е отплавала. Ще ти дам пълномощно и достатъчно пари, за да платиш за транспорта. Ще ти връча пропреторски империум. Нека конницата замине за Остия, там ще се намерят достатъчно съдове да я натоварят и нея. Вече съм правил вест до пристанища като Тарацина и Анций, да знаят дребните корабопритежатели да отидат навреме в Путеоли, където да си вземат парите. Предоставя им се възможност за печалба от рейсове, които иначе не биха им донесли нищо. Можеш да си сигурен, че корабите ще са достатъчни да натоварят цялата ти армия.

Дали Помпей някога бе мечтал да се срещне с човека Луций Корнелий Сула, не по-малко близък до боговете от самия него? И беше ли се оставил да го обземе отчаяние, задето вместо божество беше срещнал жалък сатир? Но какво значение имаше външният вид на човек, щом му е дадено да държи в ръцете си мечтите на толкова хора? Обезобразеният, пиян старец, който дори не можеше да види великия Рим, му предлагаше да ръководи цяла военна кампания далеч от него, главнокомандващия. Да бъде напълно самостоятелен, със своя армия и със свой враг… Помпей ахна от изненада, протегна ръка и стисна изящната длан на Сула.

— Луций Корнелий, това е чудесно! Прекрасно! О, със сигурност можеш да разчиташ на мен! Ще прогоня Перперна Вейенто далеч от Сицилия и ще ти докарам жито, колкото за десет армии!

— Ще ми трябва жито за повече от десет армии — пусна ръката му Сула. Въпреки младостта и физическата си привлекателност Помпей не беше човекът, към когото Сула изпитваше особено влечение; а Сула не обичаше да се докосва до хора, които не го привличат сексуално. — До края на годината Рим ще е паднал в ръцете ми. Но ако искам градът да ми се подчини охотно, ще трябва да подсигуря неговия хляб. За целта са ми нужни реколтите на Сицилия и Сардиния, по възможност — и на Африка. Затова щом веднъж свършиш със Сицилия, ще трябва да се прехвърлиш в Римска Африка и да сториш каквото трябва. Няма да ти стигне времето да хванеш натоварените кораби в Утица и Хадрумет. Предполагам, че за да овладееш положението в Сицилия, ще ти трябват няколко месеца. Но искам да си подчинил изцяло африканската провинция, преди да се върнеш в Италия. Чувам, че Фабий Хадриан бил жив изгорен в резиденцията на управителя в Утика по време на някакъв местен бунт. Затова пък Гней Домиций Ахенобарб, същият, който избяга при Сакрипорт, бил взел здраво властта и управлявал в полза на нашите врагове. Стигнеш ли Западна Сицилия, от Лилибей до Утика е съвсем близо по вода. Трябва да си готов всеки момент да окупираш Римска Африка. Доколкото те познавам, едва ли си позволяваш провали…

Помпей трепереше от вълнение. Усмихна се на Сула и задъхано рече:

— Няма да те проваля, Луций Корнелий! Обещавам никога да не те проваля!

— Вярвам ти, Гней Помпей — каза Сула и приседна на един пън. — Какво правим насред гората? — учуди се той. — Искам вино!

— Това е много хубаво място — възрази му Помпей. — Няма кой да ни гледа и подслушва. Почакай, Луций Корнелий, ей сега ще ти донеса виното.

Сула се беше скрил в сянката на дърветата, затова търпеливо изчака, усмихнат на някаква шегичка, която си беше спомнил. Какъв прекрасен ден беше този!

Помпей се върна след броени минути, но човек не можеше да познае, че е тичал. Сула сграбчи меха с виното и насочи струята към устата си със завидна ловкост.

— Уф, така е по-добре! Докъде бях стигнал?

— Ти другите можеш и да ги правиш на глупаци, Луций Корнелий, но не и мен. Много добре си спомняш докъде беше стигнал — отвърна му хладно Помпей и седна на тревата.

— Много добре! Гней Помпей, хора като теб се срещат рядко като морските перли с размери на яйца. И трябва да призная, че се радвам, задето ще бъда покойник, когато ти се превърнеш в напаст за всички римляни.

Сула пак надигна меха и продължи да се налива.

— Никога няма да се превръщам в напаст — възрази младежът. — Просто на свой ред ще стана Пръв сред римляните. И то не като говоря глупости в Сената и пред гражданството на Форума.

— И как тогава, момче, щом не искаш да държиш пламенни речи?

— Като върша дела подобни на това, което сега ми заповядваш. Като громя на бойното поле враговете на Рим.

— Това няма да е нещо ново — отсъди Сула. — В крайна сметка аз така го постигнах. Гай Марий преди мен — също.

— Да, но на мен няма да ми е нужно да отнемам нечие чуждо командване със сила. Рим сам ще иска да ми даде и последния си легион!

Сула можеше да възприеме подобно изказване като укор, ако не и като открито обвинение; но той добре беше опознал Помпей и разбираше, че думите му се дължат на дълбокото му себелюбие и нарцисизъм. Помпей беше твърде млад, за да знае колко усилия ще му коства да изпълни подобна закана. Затова Сула въздъхна и продължи:

— Ако трябва да сме съвсем честни, в момента нямам никакво право да ти връча империум. Нито съм действащ консул, нито мога да разчитам на Сената или Народното събрание да го стори вместо мен. Ще трябва да се задоволиш с обещанието ми, че щом веднъж стъпя в Рим, веднага ще осигуря гласуването на преторски империум в твоя полза.

— Не се и съмнявам.

— Ти изобщо съмняваш ли се в нещо?

— Не и ако се отнася пряко до мен. Аз съм способен да влияя над събитията край себе си.

— Ти си непоправим! — възкликна Сула. — Добре, Гней Помпей, стига толкова с комплиментите. Слушай ме внимателно какво ще ти кажа. Има още две неща, които трябва да знаеш. Първото се отнася до Карбон.

— Слушам.

— Заедно с Брут Старши са отплавали от пристанището Теламон. Възможно е да са заминали за Испания или за Масилия. Но като се имат предвид ветровете по това време на годината, по-вероятно е да са пристигнали в Сицилия или в Римска Африка. Докато е на свобода, Карбон е законният римски консул. Избраният консул. Това означава, че притежава повече власт от управителя на провинцията, от началника на провинциалната войска или на доброволците, че може да набира съюзнически легиони, че може да използва властта си, за каквото намери за добре. А до края на мандата му остават няколко месеца. Аз нямам намерение отсега да ти издавам намеренията си какво смятам да правя, щом стъпя в Рим, но едно ще ти кажа: за мен е от жизнена важност Карбон да е мъртъв преди края на годишния си мандат. Още по-важно е да знам със сигурност, че той е мъртъв! Твоята задача е да го настигнеш и да го убиеш. Тайно, без никой да разбере. Бих желал смъртта му да изглежда по-скоро нещастен случай. Ще свършиш ли тази работа за мен?

— Да — отвърна Помпей.

— Добре! Добре! — Сула вдигна длани пред очите си и започна да ги оглежда, все едно принадлежаха на чужд човек. — Стигам и до последния пункт, който обяснява защо поверявам отвъдморската кампания точно на теб, а не на висшите си легати. — Той се взря продължително в младежа. — Можеш ли сам да си обясниш, Гней Помпей?

Помпей се замисли и вдигна рамене.

— Имам няколко предположения, но при условие, че не знам какви са ти плановете след окончателната победа, най-вероятно ще сбъркам. Ти ще ми кажеш най-добре.

— Гней Помпей, ти си единственият, на когото мога да възложа подобна мисия! Ако дам шест легиона и две хиляди души конница на хора като Вация и Долабела и пратя да се ширят на воля из Сицилия и Африка, какво ще гарантира, че един ден те няма да насочат тези шест легиона срещу мен и, че няма да поискат да ме изместят? Ще е достатъчно да изчакат известно време в провинцията, докато аз най-после разпусна армията си, след което да се върнат и да ми видят сметката. Сицилийската и африканската ти кампании ще отнемат повече от шест месеца, а дотогава ще трябва да съм се разделил със своите верни легиони. Не мога да държа постоянни гарнизони на територията на Италия. Нито имам пари да им плащам, нито имам къде да ги разполагам. Пък и Сенатът и Народното събрание няма да се съгласят. Ето защо трябва да държа вързани ръцете на всички по-висшестоящи личности в обкръжението ри. Единствено ти можеш да заминеш и да ми осигуриш житната реколта, с която да нахраня неблагодарен Рим.

Помпей пое дълбоко дъх, обгърна с ръце коленете си и изгледа Сула в очите.

— А какво ще ме възпре мен, Луций Корнелий, да постъпя като тях? Ако съм способен да воювам самостоятелно, не съм ли способен и да се опитам да те изместя?

Сула се засмя:

— О, Гней Помпей, ти можеш да имаш различни амбиции. Но виж, Рим няма да те приеме никога. Нито за секунда. Вация и Долабела може да бъдат приети с мълчание — те са хора на години, с връзки, с потекло, с личен авторитет, с клиентела. Но някакво си двайсет и три годишно хлапе, което никой в Рим не познава? Нямаш шансове!

Двамата свършиха с важните дела и се върнаха обратно в лагера. Когато Помпей се срещна отново с Варон, не беше особено разговорлив. Пред своя предан житиеписец спомена само, че му е възложена мисия в Сицилия — да сложи ръка над житната реколта. Помпей бе отправил само една молба към Сула — да му позволи да вземе своя зет Гай Мемий за свой легат. Мемий, няколко години по-възрастен от Помпей, служеше в легионите, но досега не се беше добрал дори до квесторска длъжност.

— Абсолютно си прав, Гней Помпей — похвали го Сула. — Прекрасен избор! Нека твоите дела засягат само твоите роднини.

Едновременната атака — от север и от юг — срещу укрепленията на Сула започна два дни, след като Помпей поведе армията си към Путеоли, за да хване навреме празните кораби. И двете стени, преградили прохода, бяха атакувани от огромни човешки вълни, но колкото и да се стараеха, нападателите трябваше да се оттеглят. Сула запазваше контрола си над Латинския път, при това вражите сили, намиращи се от северния край на лагера му, не можеха да се свържат с тези от южния. Призори на втория ден след нападенията наблюдателите от крепостните кули установиха, че в долината вражи войници не са останали — и Карбоновата армия, и самнитите бяла отстъпили през нощта. През целия ден съгледвачите донасяха, че Цензорин, Каринат и Брут Дамазип се движат по Апиевия път по посока на Кампания, докато самнитската войска следва горе-долу същата посока по Вия Латина.

— Да вървят, където искат — рече с безразличие Сула. — В крайна сметка ще се върнат обединени. А когато се върнат, ще минат по Вия Апия. А когато минат по Вия Апия, аз ще ги чакам.

В края на секстил самнитите и останките от армията на Карбон бяха обединили сили при Фрегела, откъдето продължиха да отстъпват по Латинския път в посока на прохода Мелфа.

— Прибират се в Езерния да размислят отново — реши Сула и даде заповед съгледвачите да се откажат от по-нататъшно следене. — Достатъчно е да сложим наблюдателни постове при Ферентин и при Трес Таберне, така ще научим отдалеч, когато врагът се появи отново. Няма защо да рискувам живота на съгледвачите си, като ги пратя на вража самнитска територия.

Военните действия изведнъж се насочиха към Пренесте, където младият Марий, все по-неспокоен заради обтягането на отношенията му с жителите на Пренесте, излезе през градските порти и обиколи ничията земя, която Офела бе оставил между града и крепостните си съоръжения. Мястото, където стената на Офела пресичаше планинския хребет, му се стори сравнително уязвимо за обсадените и Марий се зае със строежа на обсадна кула. Понеже Офела се бе погрижил в ничията земя да не остане нито едно дръвче, материалът за кулата трябваше да се достави от самия град. Жилищните домове и градските храмове трябваше да бъдат разрушени, за да се намерят ценните греди, гвоздеи и скоби, от които да се сглоби обсадната кула.

Най-опасната част от задачата бе да се прокара път, по който да мине кулата до набелязаното за атакуване място. Работниците обаче бяха под постоянния обстрел на Офеловите войници по стените. Марий разчиташе на най-бързите и ловки майстори сред войниците си и им подсигури дървен заслон, който да ги пази от стрелите. В същото време, далеч от обсега на вражите стрели други конструктори се заеха с построяването на самата кула, което се оказа трудна работа, тъй като гредите бяха къси и неподходящи. Освен самата кула трябваше да се предвиди и обкован с желязо мост, който да се прехвърли през защитния ров, за да може кулата да стигне стената на Офела. Щом строителите на кулата успяха да издигнат първоначалната конструкция, в която да се скрият от вражите оръдия, съоръжението започна бързо да расте, без никой да се показва от него.

Мина месец и внушителната обсадна машина беше готова, както бяха отъпкани пътят до рова и мостът за самия ров. Няколко хиляди души едновременно трябваше да се втурнат срещу стената, да минат през моста над смъртоносната яма и да се заловят с разбиването на каменната преграда. Но и Офела бе разполагал с достатъчно време да подсили защитата. Мостът бе поставен на желаното място в тъмнината на нощта, след което кулата, качена на огромни дървени шини, намазани със зехтин и овча мас, бе избутана до самия ров. На сутринта обсадната кула стоеше щръкнала с пет-шест метра над най-високите кули на Офеловата стена. От вътрешностите й се подаваше огромен таран — някогашната подпорна греда, на която се бе държал покривът в храма на Фортуна Примигения. Примигения се смяташе първородната дъщеря на Юпитер и символизираше късмета на целия полуостров.

Но материалът, който Офела бе използвал за строежа — вулканичната туфа, — беше необичайно еластичен. Трябваше да минат години, преди контактът с въздуха да го изсуши и да го направи ронлив и чуплив като останалите скали. Колкото и да блъскаха войниците на Марий с огромния си таран, стената не се пропука. Каменните блокове се клатеха, дори тресяха, но не се счупиха и не се отделиха един от друг. Най-накрая запалените стрели, с които войниците на Офела обсипваха обсадната кула, успяха да подпалят дървения материал и скритите под заслона й смелчаци хукнаха със запалени коси на откритото. До вечерта горящата кула се превърна в овъглена руина, срутила се заедно с моста в рова. Онези, които се бяха опитали да пробият обсадата, или бяха загинали, или се бяха прибра, ли зад стените на Пренесте.

На няколко пъти през октомври Марий се опита да използва останките на своята обсадна кула, които бяха запълнили рова почти до ръба, да се добере до стената. Дори успя да построи втори дървен заслон, под който войниците му да се намират в безопасност от стрелите на врага, и започна да подкопава крепостната стена. След като не успя, се захвана да пробива дупки в самата стена, накрая се примири с опита си да я изкатери със стълби. Но нищо не помогна. Зимата наближаваше и обещаваше същите студове като предната година. В Пренесте храната беше на привършване и жителите му проклинаха деня, в който така лекомислено бяха отворили портите за сина на Гай Марий.

Самнитската армия изобщо нямаше намерение да се прибира в Езерния. Деветдесет хиляди души на едно място, враговете на Сула се събраха на лагер сред планините край езерото Фуцин, където прекараха близо два месеца в пресушаване на блатата и търсене на фураж за конете. Понтий Телезин и Брут Дамазип бяха отишли до Теан да разговарят с Мутил и тримата подготвиха нов план: самнитите щяха да превземат Рим, без Сула да разбере. Защото, разсъждаваше Мутил, Марий трябваше да бъде оставен сам на съдбата си. Единственият начин да не бъде загубена войната, бе да се превземе самият Рим. Така Сула и Офела щяха да бъдат принудени да започнат на свой ред обсада, която щеше да се проточи и да изпълни врага със съмнение дали Рим няма да заеме страната на самнитите.

Имаше един път през планините, който тръгваше от прохода Мелфа и излизаше на Вия Валерия. Пътеката пресичаше пустите планински била на север от Атина — града, от който започваше проходът Мелфа, — минаваше през град Сора, на бреговете на река Лирис, после през Треба, Сублаквей, за да излезе най-накрая на Валериевия път, източно от град Вария, точно до селски колиби, наречени Мандела. Пътеката беше непавирана и неподдържана, но беше съществувала от векове и лято след лято мнозина планински овчари бяха водили стадата си по нея. Пак по нея вървяха и животните за заколение, водени от стопаните си до латанарийското поле и камеранската долина, където бяха големите римски кланици.

Ако Сула бе имал повече време за размисъл, навярно би си спомнил, че и сам бе правил прехода от Фрегела за езерото Фуцин — тогава, когато помагаше на Гай Марий във войната с марсите на Квинт Попедий Силон. Той дори бе следвал същата тази пътека в отсечката й между Сора и Треба, тъй че трябваше да знае за нея. Но понеже беше позабравил собствените си подвизи, той позволи на Мутил да приведе дръзката си стратегия в действие. Убеден, че ако искат да нападнат Рим, самнитите ще трябва да минат по Апиевия път, Сула продължи да лагерува в подножието на Албанската планина, сигурен, че няма да бъде изненадан.

И докато Сула стоеше в прохода, самнитите и техните съюзници поеха по овчата пътека, спокойни, задето прекосяват земите на народи, изпитващи по-скоро ненавист, отколкото любов към Рим. Далеч от погледа на Сулановите разузнавачи, враговете му неусетно подминаха Сора, Треба, Сублаквей и най-накрая се озоваха при Мандела, на Валериевия път. Оттам до Рим имаше един ден път — петдесетина километра добре поддържан път надолу по долините на Тибър и Анио, който водеше до Есквилинското поле в подножието на Агера — двойната крепостна стена, защитаваща Рим от изток.

Но понеже Агера бе възможно най-недостъпната част от укрепленията на града, веднъж излезли в равнината край града, Понтий Телезин и Брут Дамазип поеха по отбивка, която ги изведе на Вия Номентана пред Колинската порта. Пред портата ги чакаше старият военен лагер, издигнат навремето от Помпей Страбон при обсадата на Рим От Марий и Цина. Привечер на последния ден на октомври Понтий Телезин, Брут Дамазип, Марк Лампоний, Тиберий Гута, Цензорин и Каринат се настаниха в чуждия лагер и очакваха утрото, за да нападнат.

Вестта, че деветдесет хиляди души са заели стария лагер на Помпей Страбон под стените на Рим, беше донесена на Сула късно през нощта между последния ден на октомври и първия — на ноември. Вестоносците го завариха леко попрекалил с виното, но все още буден. След броени секунди фанфарите тръбяха, барабаните биеха войниците се показваха изпод палатките си и палеха факли, за да се видят в тъмното. Напълно изтрезнял, той свика при себе си легатите и започна да дава разпореждания:

— Ония са ни заблудили. Нямам представа как са стигнали до Рим, нямам представа, но точно в този момент самнитите са пред портите на Рим и чакат утрото, за да нападнат. Призори потегляме натам. Имаме да изминем трийсет километра, част от пътя е хълмист, но трябва да сме пред Колинската порта навреме, за да ги сразим. — Той се обърна към началника на конницата Октавий Балб. — С колко души конница разполагаме при езерото Неми?

— Седемстотин.

— Тогава тръгвай веднага. Ще минете по Апиевия път, искам да сте бързи като вятъра. Ще стигнете Колинската порта поне няколко часа преди мен и пехотата, затова трябва сами да задържите врага. Не ме е грижа как ще успеете, важното е да успеете! Ще задържате противника, докато се появя аз.

Октавий Балб не загуби време с излишни приказки; в следващия миг вече беше напуснал квартирата на главнокомандващия и летеше към лагера на конницата. Сула тогава насочи вниманието си към останалите офицери.

Бяха четирима — Крас, Вация, Долабела и Торкват.

— Тук разполагаме само с осем легиона — каза им Сула.

— Това означава, че силите са две към едно в тяхна полза. Ще дам своите разпореждания още тук, защото времето може и да не ми стигне утре сутринта.

За секунда се умълча и ги изгледа замислен. Кой щеше да се справи най-добре? Кой щеше да събере достатъчно смелост, за да поведе войската в една наглед отчаяна авантюра? По право командването принадлежеше на Вация или Долабела, но дали те бяха най-добрите? Погледът му се спря на Марк Лициний Крас, здравия като бик и непоклатим като скала крадец и мошеник, който при всякакви обстоятелства умееше да запазва спокойствие. Крас беше — дисциплиниран, неморален, но може би донякъде предан на началника. Във всеки случай от четиримата той имаше най-много какво да губи. Вация и Долабела все щяха да се отърват, те бяха хора с връзки. Торкват бе добър, но не ставаше за командир.

Сула взе решение.

— Ще разделя армията си на два отряда от по четири легиона. Върховното командване запазвам за себе си, но няма да водя нито един от отрядите. Оттук нататък ще ги наричам ляв и десен поради липса на друго определение. Така и ще се бият — отляво и отдясно, поне докато не реша нещо друго по време на сражението. Център няма да има… Не ми достига войска за целта. Вация, ти ще командваш лявата половина, Долабела ще ти бъде заместник, Крас, на теб давам дясната, ще ти помага Торкват.

Докато говореше, Сула спря погледа си на Долабела и прочете гнева и обидата в очите му.

— Това искам, това ще бъде — отсече Сула. — Няма време за спорове. Всички сте хвърлили жребия си заедно с мен, дали сте ми правото да решавам всички въпроси вместо вас. Ще изпълнявате каквото ви наредя. Това, което очаквам от вас, е да се биете с нужното желание.

Долабела застана до вратата и даде път на другите трима да излязат от стаята, след което се върна при Сула.

— Може ли няколко думи насаме, Луций Корнелий?

Макар да беше патриций и да принадлежеше към стария генс Корнелия, Долабела нямаше нищо общо с най-видните издънки на фамилията — Сципионите или Лентулите, не беше близък роднина и на Сула. Това, което го оприличаваше на съименниците му беше невзрачният му вид — дебели, зачервени бузи, гъсти вежди и твърде раздалечени очи. Амбициозен и според мълвата, безскрупулен, Долабела, заедно с първия си братовчед, Долабела Младши, беше решен да извоюва власт и известност и за своя клон от фамилията.

— Бих могъл да те проваля, Сула — каза той. — Достатъчно ми е да ти попреча утре да спечелиш сражението. Веднъж да сменя страната, бъдещите ми приятели много бързо ще забравят, че някога съм бил с теб.

— Давай нататък! — подкани го Сула, когато Долабела направи малка пауза да прецени ефекта от думите си.

— И все пак съм съгласен да изпълня заповедта ти и да позволя на младия Крас да застане по-високо от мен в командването. При едно условие.

— Което е?

— Догодина да ме предложиш за консул.

— Дадено! — съгласи се Сула. Долабела примигна от учудване.

— Не си ли изненадан?

— Нищо не може повече да ме изненада, драги Долабела — изпрати легата си Сула. — Пък и в този момент малко ме е грижа кой ще бъде консул догодина. Важното е кой ще командва утре войската. Сега се убеждавам, че правилно съм предпочел Марк Крас. Лека нощ!

Седемстотинте конници под командването на Октавий Балб се озоваха край Страбоновия лагер няколко часа след изгрев-слънце. Беше първият ден на ноември. Балб не би могъл сам нищо да постигне, пък дори да му беше заповядал сам Юпитер. Конете му бяха до такава степен изтощени от бесния галоп, че едва се държаха на краката си. Ездачите бяха слезли на земята и се опитваха с благи думи да им вдъхнат кураж и воля. Именно по тази причина Балб предпочете да спре войската си сравнително далеч от палисадите на лагера, все едно тепърва се готви за мощна атака! Подреди конницата си, сякаш представляваше ударният авангард на армията и по негова заповед хората му започнаха да си разменят заповеди и съобщения с несъществуващата пехота зад гърба си.

Очевидно врагът не бе започнал още щурма срещу града. Колинската порта стърчеше самотна със затворени врати и спусната решетка. Между бойниците на двете кули и крепостните стени стърчаха главите на множество защитници. Появата на Балбовата конница бе предизвикала внезапно раздвижване сред самнитската войска, легионите се изнизваха през югоизточната порта и се строяваха като за отбрана срещу римската конница. Доколкото можеше да види Балб, врагът не разполагаше с конница, а това беше голямо улеснение.

Всеки от войниците му носеше вързана за левия край на седлото си кожена кофа за вода. Докато най-предната редица даваше вид, че готви стремително нападение и заблуждаваше врага, че пехотата се крие зад хълма, останалите конници тичаха напред-назад до близките извори, за да напълнят кофите и да напоят и разхладят с тях конете. Веднъж да се съвземат животните, Октавий Балб възнамеряваше да се остави събитията сами да се наредят. Толкова беше успешна лъжливата му маневра, че още нищо не се беше случило, когато четири часа по-късно на бойното поле пристигна самият Сула начело на цялата си пехота. Легионерите му се намираха кажи-речи в същото състояние, както и конете на Балбовата дружина — изтощени, задъхани, със смазани крака и треперещи колене. Бяха пробягали повече от трийсет километра, при това по нагорнище.

— Е, днес поне няма да можем да нападнем — отбеляза Вация, след като Сула и легатите му се отделиха, за да огледат терена и да определят общата тактика.

— Защо не? — попита Сула.

Вация го изгледа с недоумение.

— Защото са твърде изморени, за да се бият!

— Може и да са изморени, но ще се бият — заяви Сула.

— Не можеш, Луций Корнелий! Ще загубиш!

— Мога и няма да загубя — отсъди мрачно той. — Виж какво, Квинт Сервилий, трябва да се бием още днес! Войната трябва най-после да свърши, сега му е и мястото, и времето това да стане. Самнитите знаят, че сме изминали огромно разстояние, сигурни са, че днес е техният шанс да ни сразят. Ако не се сражаваме днес, когато ще са най-склонни да ни подценят, тогава кога? Какво ще им попречи още тази нощ да си съберат нещата и да изчезнат? Може би няма да ги видим в продължение на месеци? Може би ще изчакат до пролетта, до лятото, до другата есен? Не, Вация, трябва да се бием още днес. Защото това е денят, в който самнитите ще се изкушат да влязат в открито сражение с нас.

Докато войниците починат, пийнат вода и се нахранят, Сула обиколи редиците им, за да ги убеди кохорта по кохорта защо трябва да атакуват още този ден. Ако сега легионите му предпочетяха почивката, войната можеше да се проточи до безкрай. Мнозина сред ветераните бяха прекарали дълги години под негово командване, затова Сула можеше да се смята за техен любимец. Голямото му постижение се състоеше в това, че дори младите легионери на Сципион вече бяха предани на новия си командир. Сула вече не беше онзи красив и величествен римски герой, комуто легионите бяха връчили венеца от трева под стените на Нола, затова пък беше техният пълководец, човекът, който ги водеше към победа. Пък нима неговите ветерани не бяха посивели и не се бяха сбръчкали след толкова дълги години на поход? Затова беше достатъчна една дума от страна на Сула и преданите му войници да вдигнат ръка в жест на съгласие; да не се тревожи, те знаеха как да наредят самнитите.

Сражението започна малко преди да се смрачи. Лявата половина на Сулановата армия се състоеше предимно от трите Сципионови легиона, затова самият Сула реши да се придържа близо до тях, пък дори и да беше оставил командването на друг. Този път смени кроткото си муле с едър бял жребец, предупреждавайки войниците си за това. Така щяха по-лесно да го виждат, по-добре да знаят, че не ги е изоставил. Сула си избра една малка могила, от която щеше да наблюдава бойното поле. Защитниците на Рим, забеляза той, бяха отворили Колинската порта, но явно нямаха намерение да се включат в сражението.

От силите на противника по-сериозните бяха насочени именно срещу лявата половина на войската му. Бяха четиридесет хиляди души, но затова пък бяха все самнити под личното командване на Понтий Телезин. Щом реши, че е време, Сула срита коняря, който държеше юздите на коня му, и му даде знак да тръгне напред. Сула си оставаше много лош ездач и бе предпочел момчето да води жребеца за поводите. Да, лявото крило се огъваше и той трябваше да окуражава войниците. Вация, който се сражаваше, не можеше да забележи коварната клопка, която римляните му бяха приготвили — отворената Колинска порта поглъщаше не един и двама дезертьори, които предпочитаха да се скрият на сигурно в града, вместо да се бият с жестоките самнити.

Преди да се присъедини към люшкащата се тълпа, Сула чу как конярят плясва с все сила животното по задницата и едва в последния миг се сети да се улови с две ръце за гривата, преди конят да се е стрелнал в галоп. В движение хвърли поглед назад и разбра какво се е случило: двама самнити едновременно го бяха замерили с копията си и несъмнено биха го уцелили, ако конярят не ги бе усетил навреме, за да подгони жребеца напред. След като опасността отмина, момчето хукна подир коня, улови се за опашката му и преди пълководецът да се е изхлузил от седлото, успя да го спре.

Сула му се усмихна за благодарност и подкара коня към мястото на най-кървавата схватка. В едната си ръка държеше меч, в другата — малък кавалерийски щит. Сблъска се с неколцина войници, които лично познаваше, и им заповяда да изтичат до Колинската порта, за да спуснат обратно решетката. Сула бе познал — след като им отрязаха пътя за бягство, Сципионовите войници волю-неволю трябваше да отбиват вражите атаки, докато легионът от ветерани не започна да пробива редиците на самнитите.

Как се справяше Крас по дясното крило, Сула нямаше представа. Дори горе от могилата не можеше да следи действията му, понеже разстоянието беше твърде голямо. Сега обаче цялото му внимание бе погълнато от проблемите на лявото крило. Оставаше му да разчита на таланта на Крас и на опита на четирите му легиона.

Нощта се спусна над полето, но битката продължи на светлината на хилядите факли, които жителите на Рим запалиха по стените на града. Лека-полека легионите на Сула придобиха повече самочувствие и започнаха да настъпват по целия фронт. Самият той продължаваше да стои насред най-жестоките кръвопролития, вдъхваше кураж на изплашените и сам размахваше меча си, подпомаган от предания коняр, който не позволи нито веднъж конят да му избяга.

Два часа по-късно самнитите отстъпиха към лагера на Страбон, но до такава степен бяха изтощени от боя, че не намериха сили да спрат врага на вратата. Римските легиони нахлуха в заграденото пространство, където с прегракнали гласове Сула, Вация и Долабела крещяха на войниците си да довършат врага без жал. Самнитите станаха жертва на безмилостно клане, самият Понтий Телезин падна съсечен и войските му изгубиха и последната си опора.

— Не искам пленници — повтаряше Сула. — Избийте ги със стрели, ако решат да се предават групово.

В момент като този по-трудно било да убедиш войниците си да проявят състрадание към победените. Самнитите бяха избити до крак…

Едва след като сражението в лагера приключи, Сула яхна обратно доброто си муле и се заинтересува какво е станало с Крас. От дясната половина на армията му не бе останала и следа; не беше останала следа и от врага. Крас и противникът сякаш заедно се бяха наговорили да изчезнат.

Едва към полунощ притича вестоносец. Сула обикаляше напред-назад из лагера на Помпей Страбон, за да се увери, че всички са мъртви, но все пак спря да изслуша войника.

— Марк Крас ли те праща? — попита той.

— Да — отговори войникът без нотка на смущение.

И къде е Марк Крас?

— При Антемна.

— При Антемна?

— Да. Врагът отстъпи още преди падането на нощта и Марк Крас заповяда да го преследваме. Под стените на Антемна се разрази ново сражение, което ние спечелихме! Марк Крас ме прати да те помоля за храна и вино за легионите.

Сула се ухили и заповяда веднага да се осигурят нужните за четирите легиона провизии. Яхнал гордо мулето си, той сам поведе обоза и добитъка към Антемна, която се намираше на няколко километра по Пътя на солта. Двамата с Вация се натъкнаха на руините на градчето, което неволно се бе превърнало в бойно поле. Множество домове горяха из основи, войниците на Крас мъкнеха кофи с вода, за да потушат пламъците, улиците бяха покрити с трупове, безжалостно газени от жителите на Антемна, бързащи да се измъкнат навреме от опожарения си град.

Крас чакаше началника си в далечния край на града, където беше строил пленените врагове.

— Около шест хиляди души — каза той на Сула. — На Вация му се паднаха самнитите, на мен — луканите, капуанците и останките от армията на Карбон. Тиберий Гута загина на бойното поле, Марк Лампоний, мисля, успя да избяга, но Брут Дамазип, Цензорин и Каринат са сред пленените.

— Добре си се справил! — похвали го Сула и оголи венците си в широка усмивка. — На Долабела никак не му хареса, че те направих началник. Трябваше да му обещая, че догодина ще бъде консул. И все пак, радвам се, че познах на кого да заложа, Марк Лициний!

Вация се извърна към пълководеца.

— Какво? Долабела е поискал подобно нещо!

— Няма значение, Квинт Сервилий, и ти ще станеш консул, обещавам — усмихна се Сула. — Долабела няма да се справи. Веднъж да му връчим управлението на някоя провинция, така ще се увлече в кражбите, че накрая ще замине в изгнание за Масилия заедно с други глупаци като него. — Той махна с ръка на хората от обоза. — Къде искаш да похапнеш, Марк Лициний?

— Тук… Ако намеря къде другаде да отведа пленниците — отвърна му невъзмутимо Крас, все едно не беше спечелил току-що първата си велика победа.

— Доведох със себе си конницата на Балб да отведе незабавно пленниците във Вила Публика. Докато тръгнат, ще съмне.

Когато Октавий Балб поведе изтощените пленници към Рим, Сула пожела да му доведат Цензорин, Каринат и Брут Дамазип. Дори и след това окончателно поражение никой от пленниците не изглеждаше уплашен или сломен.

— Аха! Казвате си, че някой ден пак ще се опълчите срещу мен — усмихна се отново Сула, но без радост в очите. — Е, мои римски приятели, не сте познали. Понтий Телезин е мъртъв, а аз заповядах всички оцелели самнити да бъдат избити. При положение, че вие тримата се съюзихте със самнити и лукани, за мен вие не сте римски граждани. Няма да повдигам обвинение в държавна измяна, ще заповядам екзекуцията ви незабавно.

И така, тримата му най-заклети и упорити врагове бяха обезглавени под стените на Антемна без съд и без присъда. Телата им бяха хвърлени в общата яма заедно с хилядите избити войници, но Сула нареди отрязаните глави да бъдат прибрани в торби.

— Луций Сергии, приятелю — обърна се той към Катилина, който беше придружил двамата с Вация, — вземи това, намери Тиберий Гута, отрежи му главата, намери и Понтий Телезин при Колинската порта, отрежи и неговата и занеси целия този вързоп на Офела при Пренесте. Нека зареди с тях най-мощния си катапулт и да ги прехвърли през градските стени.

Мургавото, но красиво лице на Катилина светна. В погледа му проблеснаха искрици.

— С удоволствие, Луций Корнелий. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Можеш, но не обещавам, че ще я изпълня.

— Нека отида в Рим и намеря Марк Марий Гратидиан! Искам неговата глава. Ако младият Марий разбере, че и братовчед му е мъртъв, той ще знае, че цял Рим е в твои ръце и по-нататъшна съпротива е безсмислена.

— О, Катилина, ти си една от най-безценните ми придобивки! Колко те обичам! Гратидиан не беше ли твой шурей?

— Беше — наблегна на миналото време Катилина. — Жена ми умря скоро след като дойдох в твоя лагер.

Това, което премълча, бяха подозренията на Гратидиан, че зет му е убил жена си заради нова любов.

— Е, така или иначе Гратидиан ще умре — вдигна рамене Сула и обърна гръб на Катилина. — Нека главата му стане част от колекцията, която Офела ще подари на младия Марий.

След като свършиха с належащите въпроси, Сула, Вация и легатите, които ги бяха придружили, седнаха с Крас, Торкват и войниците от дясната половина, за да отпразнуват победата. В това време Антемна догаряше, а Луций Сергии Катилина бързаше да свърши своите зловещи дела.

След обилната закуска Сула се върна при войската си под стените на Рим, но така и не пожела да влезе в града. Вместо това прати глашатай да свика заседание на Сената в храма на Белона, на Марсово поле. По пътя за храма той се спря да провери дали шестте хиляди пленници са под стража във Вила Публика (която също се намираше на Марсово поле) и даде нови разпореждания. След това продължи по пътя си, спря на пустото и не особено приветливо празно пространство пред храма, което символизираше „вражата територия“, и слезе от мулето.

Никой сенатор не посмя да пренебрегне поканата на Сула, затова вътре в храма го чакаха стотина души. Всички стояха прави, изглеждаше им неуместно да чакат появата му седнали на сгъваемите си столове. Неколцина сенатори изглеждаха по-скоро спокойни — Катул, Хортензий, Лепид, други бяха направо ужасени — неколцина от рода на Валерий Флаците, от Флавий Фимбриите, от Папирий Карбоните; повечето обаче бяха безразлични.

С доспехи, но гологлав, Сула мина между редиците на чакащите сенатори и се качи на подиума със статуята на Белона, която беше изваяна според сравнително новата мода всички стари римски божества да придобият човешки образ по подобие на гръцките си роднини. Богинята беше облечена за бой и двамата със Сула си бяха лика-прилика, особено със зловещите си, жадни за кръв погледи. И все пак Белона притежаваше известна красота и изящество, които напълно липсваха на Сула. За повечето присъстващи видът му беше шокиращ, но никой не посмя да изрази чувствата си. Оранжевата му перука беше леко изкривена, алената му туника беше мръсна, червените петна по лицето му изпъкваха като петна кръв на фона на бялата му кожа. Мнозина от сенаторите усещаха мъката да напира в гърлата им, макар и по различни съображения: някои го бяха познавали още навремето и го бяха харесвали, други — просто защото се бяха надявали новият господар на Рим да бъде подходяща личност. За жалост Сула приличаше повече на застарял травестит.

Когато новият господар на Рим заговори, старческите му устни безпомощно трепереха, много от словата му останаха неразбираеми за слушателите.

— Виждам, че съм закъснял със завръщането си! — започна Сула. — Вражата територия е пълна с плевели, градът се нуждае от свежа боя, пътищата са разбити, перачките използват Вила Публика, за да простират прането си. Няма що, добре сте се грижили за Рим! Глупаци! Негодници! Магарета!

Речта му продължи със същия обиден, саркастичен, злобен тон… Думите му обаче се изгубиха сред грозния вой от човешки стенания, които се понесоха откъм Вила Публика — викове, крясъци, молби. На няколко десетки метра от храма умираха хора! Сенаторите се размърдаха, започнаха да си шепнат един на друг и да си разменят изплашени погледи.

Също тъй внезапно, както беше почнала, зловещата шумотевица изведнъж замлъкна.

— Какво, овчици мои, да не би да се изплашихте? — изсмя се Сула. — Няма причина да се страхувате! Моите хора просто раздадоха заслуженото на неколцина престъпници.

След което слезе от подиума пред статуята и отново подмина всички присъстващи, все едно бяха прозрачни.

— О, богове, той наистина е в лошо настроение! — сподели Катул пред зет си Хортензий.

— Като го гледам на какво е заприличал, никак не се учудвам — съгласи се той.

— Доведе ни тук само за да чуем това с ушите си — отбеляза Лепид. — Кого „наказваше“ според вас?

— Военнопленниците — предположи Катул.

Както се оказа в крайна сметка, докато Сула говореше пред Сената, войниците му бяха екзекутирали с всичките шест хиляди пленници.

— Отсега нататък ще гледам да се държа крайно почтително и възпитано — зарече се Катул.

— И защо така? — подразни арогантният и предизвикателен Хортензий.

— Защото Лепид е прав. Сула ни докара тук единствено за да слушаме как умират хората, осмелили се да му се противопоставят. Какво говори той, няма ни най-малко значение. Важно е какво върши. Важно е за всеки един от нас, ако държим на живота си. Ще трябва да станем послушни момченца и да не му възразяваме.

Хортензий вдигна рамене.

— Мисля, че вземаш нещата твърде навътре, скъпи ми Квинт Лутаций. След няколко седмици Сула няма да го има. Ще накара Сената и Народното събрание да узаконят беззаконията му и да му върнат отнетия империум, след което ще се върне сред нас, ще седне като почтен консуларен сенатор на първия ред и ще остави града да си гледа делата, все едно нищо не е било.

— Наистина ли мислиш така? — потръпна от страх Катул. — Какво точно ще става, не знам, но съм сигурен, че отсега нататък Сула няма да изпусне никого от нас от погледа си. Дълго време ще трябва да се съобразяваме с неговата прекалено голяма власт.

На другия ден Сула пристигна под стените на Пренесте. Беше трето число от ноември.

Офела го поздрави за успеха и кимна към двамина люде, пазени под стража в съседство.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— По лице може би, но не се сещам за имената им.

— Двама военни трибуни, прикрепени към легионите на Сципион. Вчера сутринта дотичаха, за да ми кажат, че сражението е изгубено, а ти си убит.

— И ти какво, Квинт Лукреций? Не им ли повярва?

Офела се засмя от сърце.

— Твърде добре те познавам, Луций Корнелий! Шепа самнити не могат да те убият току-така!

И Офела вдигна с две ръце отрязаната глава на Гай Марий Младши.

— Аха! — огледа я по-отблизо Сула. — Красавец, не мислиш ли? Наследил е чертите на майка си, разбира се. Не знам чий ум е наследил, но със сигурност не е бил на баща му. — Доволен от видяното, той захвърли главата настрана. — Задръж я засега. Да разбирам ли, че Пренесте се е предал?

— Почти веднага след като им пратих с катапулта подаръка от Катилина. Вратите се отвориха от само себе си и всички излязоха с бели знамена.

— Дори и Марий? — учуди се Сула.

— О, не, той не! Беше се скрил в канализацията, навярно е търсил начин да се измъкне. Но аз съм преградил каналите още преди месеци. Намерихме го пред една от решетките. Беше се пробол с меча си пред очите на разплакания си роб — разказа Офела.

— Е, той беше последният! — заяви победоносно Сула. Офела го изгледа с известно недоверие; Сула нямаше навика да забравя толкова лесно!

— Има още един на свобода — напомни той на началника си и веднага прехапа устна от уплаха. Сула не беше и човек, който обичаше да му сочат пропуските.

Но той не изглеждаше засегнат. Усмивка огря лицето му.

— Предполагам, имаш предвид Карбон?

— Да, Карбон.

— Карбон също не е между живите, скъпи Офела. Младият Помпей го е арестувал и екзекутирал заради държавна измяна на агората в Лилибей. Още през септември. Забележителен човек е този Помпей. Мислех си, че ще му трябват месеци да подчини Сицилия и да залови Карбон, а той свърши всичко по-важно само за един месец. Дори намери време да ми прати главата на Карбон по специален човек. Консервирана в гърне с оцет! Да съм сигурен — изхили се Сула.

— Ами стария Брут?

— Самоубил се е, за да не издаде пред Помпей къде се крие Карбон. Но вече е било без значение. Екипажът на собствения му кораб — Брут се опитвал да събере флотилия от името на Карбон — си признали всичко пред Помпей. И така, моят изумително оправен легат пратил зет си Мемий в Косура, където се спотайвал Карбон, и го върнал окован във вериги. В крайна сметка Помпей ми прати три глави: на Карбон, на Брут и на Соран.

— Кой Соран? Да нямаш предвид Квинт Валерий Соран, учения? Оня, дето беше народен трибун?

— Същия.

— Но защо? Какво е направил? — смая се Офела.

— Изкрещял е на глас от рострата тайното име на Рим — обясни Сула.

— Богове! — изтръпна от ужас Офела.

— За щастие — успокои го Сула — великият Юпитер навреме запушил ушите на всички присъстващи и все едно Соран е крещял на глухите. Всичко е наред, скъпи Офела, Рим ще оцелее.

— Е, друго си е да го чуе човек от твоята уста! — избърса потта от челото си Офела. — За какви ли не странни постъпки съм чувал, но да изречеш на глас тайното име, това не ми го побира умът! — Изведнъж нова мисъл мина през ума му и той не се сдържа да попита: — А всъщност какво е правил младият Помпей в Сицилия?

— Осигуряваше житната реколта за войската.

— Подочух нещо, но да си призная, не го повярвах. Та той е още дете.

— Хм — замисли се Сула. — За разлика от младия Марий обаче Помпей е понаучил доста неща от баща си! Бих казал дори повече, отколкото старият Страбон е знаел.

— Значи детето скоро се завръща — заключи Офела, който не споделяше възхищението на Сула от младата политическа звезда. Беше се надявал, че той е любимецът на новия господар!

— Не и засега — успокои го той. — Пратих го в Африка да ми осигури контрол и там. Мисля, че с това се занимава в момента. — Посочи ничията земя между града и крепостните съоръжения на Офела. Там, на слънцето, стоеше огромна тълпа от хора. — Тези ли са се предали?

— Да, около дванайсет хиляди души. Доста пъстър състав — зарадва се Офела, че сменят темата. — Известен брой римляни, служили при Гай Марий, още толкова пренестинци и малка част самнити. Искаш ли да ги огледаш по-отблизо?

Сула прояви слаб интерес. Прости на всички римски граждани, но нареди пренестинците и самнитите да бъдат екзекутирани. След което накара останалото население на обсадения град — старците, жените и децата — да погребат близките си в ничията земя. Направи кратка обиколка на града, който никога не беше посещавал, и се разгневи при жалките останки от храма на Фортуна Примигения — Марий почти го беше съборил из основи, за да се сдобие с дървен материал.

— Аз съм любимец на Фортуна — ядосваше се Сула пред по-възрастните членове на градския съвет, които не бяха погубени под стените на града, — и държа вашата Фортуна Примигения да получи най-красивия храм в цяла Италия. На разноските на Пренесте.

На четвъртия ден от ноември Сула отиде до Норба, макар да знаеше за съдбата на обсадения град много преди да е стигнал до стените му.

— Уж се съгласиха да се предадат — беснееше Мамерк, — а след това изведнъж подпалиха града и се избиха един друг до последния човек — жени, деца, войниците на Ахенобарб, местните мъже, всички загинаха, само и само да не попаднат в ръцете ни. Съжалявам, Луций Корнелий. Няма да има никаква плячка от Норба.

— Това е без значение — рече Сула. — Достатъчно заграбихме от Пренесте. Съмнявам се, че Норба би могла да ни предложи каквото и да било.

В края на петия ден от ноември, когато слънчевите лъчи блеснаха по златните статуи на храмовете и от толкова много светлина градът изглеждаше по-приветлив, Сула влезе тържествено в Рим. Мина през Капенската порта начело на тържествено шествие. Същият коняр, който го беше пазил по време на сражението, отново водеше белия жребец. Сула си беше сложил сребърната релефна броня, на която беше изобразен мигът, в който благодарните легионери му връчват венеца от трева след сражението при Нола. До него, облечен в сенаторска тога, яздеше Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус, следваха ги висшите легати, включително Метел Пий и Варон Лукул, които бяха повикани от Италийска Галия четири дни по-рано и бяха пропътували стотици километри, само и само да не изпуснат церемонията. От всички онези, които бяха допринесли за голямата победа, само Помпей и Варон Сабинянина отсъстваха.

Сула беше придружен и от седемстотинте конници, които му бяха позволили да спечели войната с умелото си блъфиране пред Колинската порта. Останалата армия се беше върнала обратно в прохода край Албанската планина, за да събори укрепленията и да пусне отново движението по Латинския път. По-нататък трябваше да бъде съборена и непристъпната крепостна стена на Офела, да се подреди огромният строителен материал, който би могъл да се използва за мирни цели. Голям дял от блоковете туфа бяха насечени на малки късове и Сула вече знаеше за какво да ги използва: те щяха да изградят корпуса на новия храм на Фортуна Примигения в Пренесте. Не биваше да остават каквито и да е спомени от извършените кръвопролития.

Мнозина римляни бяха напуснали домовете си, за да видят с очите си влизането на новия господар на Рим. Колкото и рисковано да беше това, никой истински римлянин не можеше да устои на изкушение от рода на подобна тържествена процесия. Всеки зяпач по улиците присъстваше на поредния велик миг от историята на града си. Мнозина, които наблюдаваха яздещия старец, виждаха в негово лице символа на окончателния упадък на републиката. Мълвата упорито твърдеше, че Сула ще се обяви за римски цар. Та как иначе би могъл да задържи властта? По-точно как — след цялото това насилие, за което беше станал причина, — можеше да мисли да остави властта в ръцете на други? Публиката виждаше високо вдигнатите копия на конниците, които неслучайно следваха своя пълководец по петите. На копията на хората от първите редици стояха набучени главите на Карбон и Марий Младши, на Каринат и Цензорин, на стария Брут и Марий Гратидиан, на Брут Дамазип и Понтий Телезин, на Гута Капуанеца и Соран… И дори на самнитския водач Гай Папий Мутил.

Мутил беше научил новината за битката при Колинската порта още на другия ден. Толкова силно се беше развикал, че чак Бастия бе дошла да види какво му става.

— Изгубено, всичко е изгубено! — плачеше той пред нея, забравяйки за обидите и униженията, които му беше нанесла. Тя беше единственият човек, с когото бе обвързан на този свят. — Армията ми е погубена! Сула победи! Сула ще стане цар на Рим, а Самний ще изчезне завинаги!

Бастия изгледа за известно време безпомощния си съпруг на кушетката. Не направи нито жест на утеха, не изрече нито дума, за да го успокои; просто стоеше неподвижна с широко отворени очи. Изведнъж в погледа на тези очи блесна внезапно решение. Изпълненото й с живот лице замръзна, все едно беше изваяно от камък. Бастия плесна с ръце.

— Да, господарке? — обади се слугата от вратата, натъжен при вида на плачещия господар.

— Намери германеца и приготви носилката — заповяда тя.

— Господарке? — изненада се гъркът.

— Не стой като статуя. Наредих ти нещо, веднага го изпълнявай!

Той тежко преглътна и хукна да дава разпореждания. Мутил избърса сълзите си и вдигна очи към жена си.

— Какво става?

— Става това, че ти ще се махнеш оттук — процеди през зъби Бастия. — Не искам и аз да участвам в твоя разгром! Искам да запазя къщата си, парите си, живота си! Затова ти ще си отидеш, Гай Папий! Ще си вървиш обратно в Езерния или в Бовиан, имаш си къщи, колкото искаш! Но няма да останеш повече тук! Нямам намерение да страдам и аз покрай теб!

— Не мога да повярвам! — възкликна Мутил.

— Е, налага се да повярваш! Вън!

— Но аз съм парализиран, Бастия! Аз съм твой съпруг и съм парализиран! Ако няма повече любов в сърцето ти, не е ли останало поне малко състрадание?

— Нито любов, нито състрадание — отвърна му грубо Бастия. — Всичко се дължи на твоите глупави, безполезни заговори срещу Рим. Именно те те лишиха от краката ти, от мъжествеността ти, от децата, които можех да имам от теб, от удоволствието да бъда част от твоя живот. В продължение на почти седем години живях в този дом сама, докато ти кроеше своите велики планове в Езерния. Благоволяваше да ме навестяваш от време на време, за да ми нареждаш като на слугиня… Не, Гай Папий Мутил, всичко помежду ни е свършено! Напусни дома ми!

Неспособен да приеме толкова много нещастия наведнъж, Мутил дори не протестира, когато слугата му го вдигна от кушетката и го пренесе през входната врата до носилката, която чакаше на улицата. Бастия го беше последвала със своето изражение на горгона — красива и зла едновременно, с поглед, способен да вкамени всеки, който я зърне. Толкова бързо затръшна вратата подир Мутил, че едва не събори германеца.

Гай Папий Мутил носеше на кръста си боен кинжал, който да му напомня за времената, когато се сражаваше начело на самнитската армия. Извади го, притисна глава към вратата и си преряза гърлото. Кръвта плисна, изцапа вратата и се събра на огромна локва в краката на крещящия германец. Цялата улица се изпълни с любопитни съседи. Последното, което Мутил видя, беше отново образът на горгоната — негова съпруга, която бе отворила вратата, колкото да се облее с кръвта му.

— Проклета да си, жено! — опита се той да изрече.

Но Бастия не го чу. Не изглеждаше ужасена, изплашена или изненадана. Остави вратата отворена и заповяда на разплакания роб да внесе господаря в преддверието. Щом слугата положи тялото на пода, Бастия му нареди:

— Отрежи му главата! Ще я пратя като подарък на Сула.

Тя удържа на думата си и наистина прати главата на покойния си съпруг на Сула. Но разказът на умопомрачения гръцки слуга, когото бе пратила да занесе главата на Мутил, не го зарадва. Сула предаде отсечената глава на един от военните трибуни от щаба си и с безчувствен тон нареди:

— Да се убие жената, която ми прати това. Не искам тя да живее.

И така, сметките бяха почти разчистени. С изключение на луканеца Марк Лампоний всички, които се бяха опълчили на завръщането на Сула в Италия, бяха мъртви. Да беше пожелал, Сула спокойно можеше да се обяви за цар на Рим.

Но той изнамери друго решение, по вкуса на човек с неговите разбирания, който във всичко и навсякъде защитава старите републикански нрави и традиции. С това решение и лишен от царски амбиции, той подкара магарето си към Големия цирк.

Беше стар и болен. В продължение на петдесет и осем години беше преодолявал трудности. Злощастните случайности и събития, които го бяха преследвали, неизменно го бяха лишавали от заслужената радост и чувството за справедливост, които беше търсил, бяха го отдалечавали отново от мястото в римското общество, което му се полагаше по рождение. Никой не му беше предлагал да избира, никой не му беше посочил пътя как да се издигне законно и почтено. При всеки нов обрат в живота си Сула се беше сблъсквал с ново препятствие, което го караше отново и отново да заобикаля закона и моралните предписания. Дори и в този миг яздеше в обратната на желаната посока, беше се превърнал в развалина, душата му се разкъсваше между триумфа и усещането за непоправима загуба. Той беше господар на Рим. Пръв сред римляните. Бе получил най-после това, което му се полагаше. Но разочарованията на възрастта, грозотата и приближаващата смърт го изпълваха с горчива тъга, разваляха удоволствието му, подсилваха болката. Колко късно дойде тази горчива и двусмислена победа.

Сула не мислеше за този Рим, който държеше сега в ръцете си, с любов и възхищение; цената на победата се бе оказала твърде висока. Нито чакаше с нетърпение мига, в който да се залови за работа. Това, което най-горещо желаеше, беше мир, почивка, хиляди сексуални фантазии, нестихващи пиянски пиршества, пълна свобода и безотговорност. Защо да не получи всичко, което желае? Заради Рим, заради дълга, заради непоносимата мисъл, че ще остави работата си наполовина свършена. Единствената причина, поради която сега вървеше в обратната посока из празния цирк, бе съзнанието му колко много му предстои да постигне. Нямаше право да се отказва. Никой друг на негово място не би се справил.

Сула реши да събере Сената и Народното събрание на едно място — в долния край на Форум Романум, за да се обърне към всички свои съграждани от рострата. Което не означаваше, че смяташе да говори истината — не беше ли Скавър, който навремето го бе нарекъл политически нехаен човек? Не си спомняше. Но Сула беше твърде обигран политик, за да може напълно да му се вярва, затова предпочете да забрави факта, че именно той беше набучил първата човешка глава на Форума — тази на Сулпиций, — за да сплаши Цина.

— Тази зловеща практика, която се породи съвсем наскоро: по времето, когато бях градски претор и никой в Рим не беше и подозирал за нея — Сула посочи с жест наредените глави на убитите си противници, — няма да спре до деня, в който добрите, стари римски традиции не бъдат окончателно възстановени и обичната от всички ни република не възкръсне из пепелта, в която бе превърната. До ушите ми стигна мълвата, че съм смятал да се обявя за цар на Рим! Не, квирити, няма да го сторя! Толкова ли съм глупав, че да обрека последните години от живота си на нескончаеми заговори и интриги, бунтове и репресии? Не, няма да допусна подобна грешка! Работих дълго и усилно в служба на Рим. Мисля, че си спечелих правото да поискам последните дни от живота си да прекарам без грижи и без всякакви задължения. Заслужавам да се освободя от бремето на Рим! Ето защо ви обещавам, че няма да се провъзглася за римски цар, няма и да злоупотребя с властта нито ден повече, отколкото е нужно, за да си свърша работата.

Навярно никой не беше очаквал да чуе точно това, дори приближените му Вация и Метел Пий. Но щом Сула продължи речта си, неколцина започнаха да проумяват, че сред римските управници има един, по-добре запознат с намеренията на Сула — лидерът на Сената Луций Валерий Флак, който също стоеше на рострата и не изглеждаше изненадан.

— Консулите са мъртви — продължи Сула и посочи с пръст отсечените глави на Карбон и младия Марий, — техните фасции трябва да бъдат върнати в Сената, те да ги предадат обратно на храма на Венера Либитина, докато не ги поемат следващите консули. По този въпрос законът е категоричен — Рим се нуждае от интеррекс, временен управител. Водачът на Сената Луций Валерий Флак е най-старият патриций в Сената, в своята декурия, в своя род. — Сула се обърна към Принцепс Сенатус. — Ти ще бъдеш по право първият интеррекс. Моля те, поеми длъжността и я изпълнявай, както повелява законът, в следващите пет дни.

— Дотук добре — прошепна Хортензий на Катул. — Направи точно както повелява традицията, назначи интеррекс.

— Тихо! — сряза го Катул, за когото бе трудно да следи думите на Сула.

— Преди Принцепс Сенатус да поеме ръководството на настоящото събрание — продължи Сула по-бавно, — има едно-две неща, които аз бих искал да изрека. Под моите грижи Рим се намира в пълна безопасност и никой няма да пострада. Само ще бъдат възстановени редът и законът. Републиката ще се върне в дните на своята слава. Но това са задачи, които са от компетенцията на интеррекса, затова няма да се спирам подробно на тях. Това, което искам да заявя, е, че на мен ми служиха достойни мъже, за което е редно да им благодарим още сега. Ще започна с имената на онези, които днес не са сред нас: Гней Помпей, който подсигури житната реколта от Сицилия и по този начин гарантира, че Рим няма да гладува през идващата зима… Луций Марций Филип, който миналата година стори същото в Сардиния, а тази успешно се сражаваше с човека, пратен да го отстрани — Квинт Антоний Балб. Луций Марций се справи, Антоний е мъртъв, Сардиния е в безопасност… В Азия оставих трима прекрасни свои помощници, които да се грижат за реда в най-богатата римска провинция — Луций Лициний Мурена, Луций Лициний Лукул и Гай Скрибоний Курион… А тук, до мен стоят хората, които най-предано ме поддържаха през всички онези дни на трудности и отчаяние — Квинт Цецилий Метел Пий и неговият легат Марк Теренций Варон Лукул; Публий Сервилий Вация; Гней Корнелий Долабела; Марк Лициний Крас…

— Богове, списъкът ще бъде безкраен! — дразнеше се Хортензий, който мразеше да слуша други да говорят вместо него, особено хора, на които им липсваше ораторска дарба.

— Свършва, свърша! — на свой ред се ядоса Катул. — Хайде, Квинт, свиквай Сената на заседание в Курията, глупаците от Форума няма какво повече да научат! Да тръгваме!

Но не Сула, а Луций Валерий Флак зае куриатния стол на консула, заобиколен от неколцината останали живи действащи римски магистрати. Сула се настани вдясно от подиума на магистратите — навярно на мястото, което би му се полагало като на уважаван бивш римски консул. Това, което го правеше различен, бе бронята, която не беше свалил, и тази подробност напомняше на сенаторите кой държи властта в ръцете си.

— На ноемврийските календи — започна да говори с немощния си, хрипкав глас Флак, — ние за малко щяхме да изгубим Рим. Ако не беше смелостта и бързината на Луций Корнелий Сула, на неговите офицери и войници, Рим щеше да се намира в момента в ръцете на самнитите, а ние щяхме да минем под хомота, също както навремето при Каудинските вили. Е, да не продължавам повече по темата! Самний загуби, Луций Корнелий спечели, Рим е в безопасност.

— О, давай по същество! — нервираше се Хортензий. — Този човек от ден на ден става все по-сенилен.

Флак продължи по същество, макар и малко неуверено, защото се смущаваше от това, което искаше да каже.

— Така или иначе, дори и след края на тази война Рим продължава да е в опасност. Хазната е празна, също както и съкровищата на храмовете. По улиците няма търговци, Сенатът е без сенатори. Консулите са мъртви. От шестимата претори, които бяха избрани в края на миналата година, само един продължава да изпълнява функциите си. — Флак замълча, пое си дъх и се хвърли смело в това, което Сула му беше заръчал да извърши. — В действителност, назначени отци, Рим мина отвъд точката, при която е възможно нормално управление. Рим трябва да бъде ръководен от силна и веща ръка. От единствената ръка, способна да помогне на възлюбления ни град да се изправи на крака. Моят мандат на интеррекс продължава само пет дни. Нямам право да провеждам избори. На мое място ще застане втори интеррекс, пак за пет дни. От него ще се очаква да проведе изборите за консули и претори. Но може и да не се окаже способен, за което ще трябва да избираме трети. И така нататък, и така нататък. Но едно често сменящо се ръководство няма да свърши нужната работа. Назначени отци — намираме се във време на обществена опасност, а очите ми виждат само един човек, който би могъл да се справи с всички необходими за спасението ни задачи. В качеството си на консул обаче той не може да свърши това, за което е призван. Ето защо предлагам друго решение — решение, по което ще се допитам до Народното събрание, до центуриатните комиции, които са единствени упълномощени да вземат най-важните решения. Ще поискам народът да приеме нов извънреден закон, който да назначи Луций Корнелий Сула за римски диктатор.

Всички се раздвижиха; хората се споглеждаха с нескрито недоумение.

— Диктаторската длъжност е стара — продължи Флак — и обикновено се възлага по време на война. В миналото дълг на диктатора е било да води до победен край войните, които консулите се окажат неспособни да спечелят. Вече са минали повече от сто години от последното диктаторско управление в Рим. Днешното състояние на Рим обаче няма свой аналог в никой предишен период на историята. Войната може да е свършила, но обществената криза не е утихнала. Отново ви заявявам, назначени отци, че двама избрани от народа консули няма да успеят да вдигнат Рим на крака. Средствата, които ще им се полагат по закон, няма да са достатъчни, политиката им би срещнала голяма обществена съпротива. А в края на своя мандат един консул може да бъде призован да отговаря за своите действия пред плебейското събрание. Може да бъде обвинен в държавна измяна. Ако събитията са се обърнали срещу него, той може да бъде пратен в изгнание, а собствеността да му бъде отнета. Със съзнанието за всички тези опасности никой римски гражданин не би вложил в управлението си толкова воля и усърдие, колкото са нужни в момента на Рим. Един диктатор обаче не може да се страхува от плебейското събрание. Самото естество на властта му го прави неуязвим откъм бъдещи преследвания. Действията му като диктатор са санкционирани веднъж завинаги. Никой не може да му търси отговорност. Той не само, че има своя пълен имунитет, но неговите закони и укази не подлежат на вето от страна на трибуните, не подлежат на обсъждане от страна на Народното събрание, което позволява на диктатора да използва цялата своя енергия, за да възстанови разрушеното; за да вдигне нашия обичен Рим на крака.

— Всичко това звучи прекрасно, Принцепс Сенатус — обади се Хортензий, — но сто и двайсетте години, които са изминали от управлението на последния диктатор, явно са изличили някои подробности от паметта ти! Диктаторът бива предложен от Сената, но се назначава от консулите. Ние нямаме консули в момента, фасциите бяха върнати в храма на Венера. Следователно няма кой да назначи диктатор.

Флак въздъхна.

— Ти май не ме слушаше внимателно, а, Квинт Хортензий? Казах как ще се заобиколи това затруднение: като центуриатните комиции гласуват извънреден закон. Когато липсват консули, които да упражняват изпълнителната власт, тя се поема от центуриатните комиции. В интерес на истината единственият магистрат, държащ изпълнителната власт — интеррексът — може да се обърне към Народното събрание, за да изпълни най-важното си задължение — да организира и проведе изборите. Трибутните комиции нямат отношение към изпълнителната власт, само центуриатните.

— Добре, приемам довода — съгласи се Хортензий. — Ако обичаш, продължи нататък, Принцепс Сенатус.

— Имам намерение да свикам центуриатните комиции утре сутринта. От тях ще поискам да формулират закон, според който Луций Корнелий Сула се назначава за римски диктатор. Текстът на закона не бива да е сложен — колкото е по-прост и категоричен, толкова по-добре. Щом диктаторът бъде законно назначен да служи на народа, всички останали закони той ще издава сам. Ще поискам от центуриатните комиции те официално да назначат и упълномощят Луций Корнелий Сула за римски диктатор за такъв срок от време, който ще му позволи да изпълни своите задължения; да санкционират всички негови досегашни действия като римски консул и проконсул; да свалят от него всякакви обвинения в измяна и присъдата му на изгнание; да му гарантират, че никога няма да бъде преследван заради действията си, извършени в качествата му на диктатор; да защитят действията му на диктатор от всякакви възможни опити на народните трибуни да наложат своето вето, на Народното събрание — да гласува против тях, на Сената и на действащите магистрати — да пречат на тяхното изпълнение, на Народното събрание или действащите магистрати — да искат тяхната отмяна.

— Че то това е по-добре и от римски цар да се наречеш! — не се сдържа Лепид.

— Не е, между двете има разлика — настоя Флак. На него самия му беше нужно време да проумее какво точно иска Сула, но сега вече беше твърд защитник на намеренията му. — Диктаторът не отговаря за своите действия, но той не управлява сам. Той продължава да ползва услугите на Сената и на комициите като съвещателни органи, има свой началник на конницата вместо колега и сам избира колко на брой по-нисши магистрати ще предложи за избор от народа. Така например е имало много случаи, когато редовно избрани консули са управлявали заедно с назначения диктатор.

Лепид обаче не се сдържа и взе думата:

— Диктаторът може да държи властта само в рамките на шест месеца. Ако изведнъж не съм оглушал, струва ми се, Прицепс Сенатус, че ти току-що предложи центуриатните комиции да назначат диктатор безсрочно. Това е против конституцията! Аз не съм против това Луций Корнелий Сула да бъде назначен за диктатор, но съм против това той да управлява като такъв повече от законния срок от шест месеца.

— За шест месеца дори не бих могъл да започна — възрази му Сула. — Повярвай, Лепид, ако зависеше от желанията ми, не бих се занимавал с подобни неща дори за един-единствен ден, камо ли за цял живот! Когато се уверя, че съм си свършил добре работата, сам ще сляза от управлението! Но да го сторя в рамките на шест месеца? Невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — заинати се Лепид.

— Първо, защото финансите на Рим са в пълен хаос. За да оправя само това, ми трябва една, може би две години. Имам да разпусна двайсет и седем легиона, да намеря земя за войниците, пари, с които да им се разплатя. Хората, които поддържаха беззаконния режим на Цина и Карбон, трябва да бъдат намерени, за да се докаже, че никое престъпление няма да остане ненаказано. Римските закони са остарели, особено онези, отнасящи се до правораздаването и до управлението на провинциите. Държавните служители са дезорганизирани, склонни към бездействие и корупция. Такива огромни средства бяха откраднати от нашите храмове, че хазната все още съхранява двеста и осемдесет таланта злато и сто и двайсет таланта сребро дори след загубите на бюджета за годината. Храмът на Юпитер Оптимус Максимус е превърнат в развалина. — Сула въздъхна. — Да продължавам ли, Марк Емилий?

— Добре, съгласен съм, че задачата ти изисква да управляваш повече от шест месеца. Но къде е гаранцията, че няма да се преназначаваш за римски диктатор всеки шест месеца до края на живота си? — попита Лепид.

Сула се изсмя.

— О, да, Лепид! — възкликна той. — Сега разбирам! От всеки шестмесечен мандат половината ще преминава в безкрайни пререкания и спорове с центуриите! Ще се моля, ще обяснявам, ще се извинявам, ще рисувам нещата в розови краски, ще пълня кесията на всеки конник с влияние, ще се превърна в най-старата и най-жалката курва на света! — Той се надигна от стола си и размаха юмруци по посока на Марк Емилий Лепид с такава злоба в очите, каквато съгражданите не бяха виждали от времето, когато се заканваше по адрес на понтийския цар Митридат. — Е, лениви Лепиде, дето обичаш да си стоиш на топло вкъщи, докато другите се морят заради теб, предателю, женен за дъщерята на най-големия римски изменник, който навремето се опита да се провъзгласи за римски цар, или ще получа всичко, или няма да получа нищо! Чувате ли ме всички, изкуфели глупаци, които ви е страх да си покажете носа вън от дома? Твърдите, че желаете Рим да стъпи на крака, но същевременно искате да попречите на човека, който е готов да се заеме с целта, да го направите нещастен. Е, назначени отци, сега му е времето да се примирите с фактите — Луций Корнелий Сула се върна в Рим и ако пожелае, може да го разклати из основи, може да го срине и със земята! Из полетата на Лаций разполагам с армия, която спокойно можех да доведа със себе си в града, за да я пусна като глутница вълци по дирите ви! Но не го направих. От първи миг, в който стъпих в Сената, върша всичко в интерес на всички ни. И продължавам да защитавам същия този наш общ интерес. Но щом ще проверявате моето търпение, нека да се разбере: ще бъда диктатор толкова дълго време, колкото ми е необходимо. Разбирате ли ме какво ви казвам? Разбираш ли ме, Лепид?

В продължение на няколко секунди всички мълчаха. Дори Вация и Метел Пий трепереха на столовете си с пребледнели лица и не смееха да отместят поглед от чудовищното създание, което стоеше пред тях — как можаха да забравят за онзи звяр, който живееше в душата на Сула?

Лепид също беше пребледнял и трепереше заради Апулея, възлюблената си съпруга, с която живееше вече няколко години и която бе станала майка на синовете му… Дъщеря на Сатурнин, който наистина се бе опитал да се провъзгласи за римски цар навремето. Защо му трябваше на Сула да споменава именно нея в гневната си реч? Какво възнамеряваше да прави, щом веднъж стане диктатор?

Изтощено до смърт от граждански войни и от икономическа разруха, Народното събрание гласува закон, според който Луций Корнелий Сула бе назначен за римски диктатор за неопределено време. Законопроектът беше разгледан на първо четене на шестия ден от ноември под име то „лекс Валерия диктатор легибус скрибундис ет реи публике конституенде“, след което бе окончателно приет на двайсет и трето число. В текста нямаше нито дума повече от изречението за безсрочната му продължителност; при условие, че с него на Сула се връчваше неограничена власт, повече условия не бяха нужни. Каквото пожелаеше да стори Сула, щеше да го постигне.

Мнозина в града очакваха диктаторът да се захване с трескава дейност от самия ден на встъпването си в новата длъжност, но той изчака законът да бъде окончателно ратифициран двайсетина дни по-късно според изискванията на „лекс Цецилия Дидия“.

След като се настани в дома, принадлежал преди на Гней Домиций Ахенобарб (политически изгнаник по неволя в Африка), Сула известно време бездействаше. Собственият му дом беше разграбен и сринат със земята, след като Гай Марий и Луций Корнелий Цина заграбиха властта преди години. Сула прекоси палатинския квартал Гермал, погледът му бавно се плъзна по руините, покрай Големия цирк в краката му, за да стигне Авентинския хълм. Често и по всяко време на деня Сула можеше да бъде забелязан насред Форума, загледан в Капитолия или към статуята в естествен ръст на Гай Марий до рострата, или в другите, по-малки негови изображения наоколо, или в Сената, или в храма на Сатурн. Разхождаше се по бреговете на Тибър от големия търговски склад на Емилиите до римското пристанище чак до Тригарий, където римските младежи плуваха в реката. Понякога правеше дълга разходка до една от шестнайсетте градски порти.

При тези свои разходки Сула нито веднъж не помоли свой приятел да го придружи, още по-малко помисли да води охрана със себе си. Понякога ходеше облечен в тога, но по-често предпочиташе да се увие в по-просто наметало, което хем по-малко затрудняваше движенията му, хем топлеше — зимата отново беше подранила и обещаваше да е студена като предишната. В един хубав, необичайно топъл ден Сула излезе от дома си облечен само с туника, може би, за да покаже на съгражданите си колко се е смалил от старостта. Всички добре си спомняха, че навремето беше добре сложен, среден на ръст римлянин. Но сега се беше свил, прегърбил, неуверената му походка прилягаше повече на осемдесетгодишен старец. Глупавата перука стоеше неизменно на главата му, а откакто мъчителните сърбежи по лицето му бяха преминали, той дори започна отново да очертава русите си вежди с черен молив.

След първите осем дни от приемането на закона за диктатора онези, които бяха станали свидетели на гневната му реч в Сената, но не се бяха почувствали лично заплашени от нея (за разлика от Лепид), започнаха да се чувстват достатъчно спокойни, за да говорят за престарелия Сула Дори с пренебрежение.

— Същински травестит! — изказа се презрително Хортензий пред Катул.

— Най-накрая някой ще го убие — отговори Катул с досада.

Хортензий се изхили.

— Или ще получи апоплектичен удар. — Той сграбчи Катул за ръката и здравата го разтърси. — Знаеш ли, дори започвам да се чудя защо толкова се бях уплашил! Той е тук, но едновременно с това го няма. В крайна сметка Рим не се управлява от човек с толкова големи амбиции… Много странно! Той е съсипан човек, Квинт. Просто един старец.

Мнение, което започна да се шири не само сред богатите, но и сред бедните. Всеки ден жалката фигура на Сула вдъхваше все ново и ново презрение с изкривената си перука и с нескопосано поставения грим. Да не би да слагаше пудра върху червените си белези по лицето? Да не би да си говореше сам? Понякога дори викаше, без да е ясно на кого. Диктаторът беше съсипан човек. Просто един старец.

Голяма смелост беше нужна за толкова суетен човек като него да покаже пред целия народ пораженията на годините. Само Сула знаеше какъв удар бе за него болестта, превърнала го в старец, само той си знаеше колко много копнее да възвърне някогашния си царствен облик, пред който бе отстъпил дори Митридат Понтийски. Именно затова Сула бе убеден, че колкото по-рано придобие смелост да се покаже пред съгражданите си, толкова по-лесно би забравил собствения си ужас от миговете, прекарани пред огледалото. И в крайна сметка така и стана. Най-вече защото разходките му не бяха безцелни. Сула искаше да види с очите си в какво се е превърнал Рим, да разбере от какво градът има най-голяма нужда, какво трябва да направи. И колкото повече се разхождаше, толкова повече се гневеше… и вълнуваше, защото само от него зависеше градът да възвърне някогашната си красота и прелест.

Освен това Сула чакаше завръщането на неколцина души, които му бяха донякъде близки, макар да не ги обичаше особено, а и да нямаше голяма нужда от тях — жена си, двамата си близнаци, голямата си дъщеря, внуците си… Както и Птолемей Александър, египетския престолонаследник. Всички те бяха чакали търпеливо под грижите на слугата Хризогон най-напред в Гърция, сетне в Брундизий. В края на декември се очакваше да пристигнат в Рим. Известно време Далматика щеше да живее в дома на Ахенобарб, но Сула вече бе заповядал да бъде възстановена собствената му къща; цензорът Луций Филип — почернял от слънцето и в цветущо здраве — още със завръщането си от Сардиния беше свикал Сената и започна да крещи на колегите си да гласуват средства от несъществуващия държавен бюджет за компенсация на конфискациите, противозаконно наложени върху имуществото на Сула.

На двайсет и третия ден от ноември диктаторската длъжност на Сула бе официално ратифицирана. Същия ден Рим осъмна без голямата статуя на Гай Марий на Форума, без по-малките, които красяха Форум Боарий, Форум Холиторий и много други площади и кръстовища из града. Бяха изчезнали и бойните трофеи на Марий, съхранявани в храма на Честта и Доблестта на Капитолия — засегнат от пожара, но все така подходящ дом за безжизнените колекции от чужди оръжия, знамена, както и за личните доспехи и оръжия на Гай Марий, с които се е сражавал в Африка, при Аква Секстия, при Верцела, при Алба Фуценция. После изчезнаха и други статуи — на Цина, на Карбон, на Брут Старпи, на Норбан, на Сципион Азиаген — но понеже те всички заедно бяха нищожни в сравнение с изображенията на великия Марий, малцина изобщо забелязаха, че ги няма. Отсъствието на големия пълководец нямаше как да не се усети — твърде много голи стълбове и постаменти останаха да стърчат по площадите на Рим.

Някъде по същото време се разнесоха слухове за други отсъствия, доста по-тревожни от това на паметниците — започнаха да изчезват хора! Хора, които навремето шумно бяха поддържали Марий, Цина или Карбон, или и тримата заедно. Най-често хора от конническото съсловие, повечето преуспели търговци, които не бяха престанали да богатеят и във времето на всеобща мизерия; конници, които се бяха сдобили с прекрасни държавни поръчки, бяха давали заеми на съмишленици и изобщо бяха съумели да превърнат в пари своята преданост към каузата на Марий, Цина или Карбон, или към тримата… Доколкото се знаеше, никой сенатор не беше изчезнал, но така или иначе броят на изчезналите граждани твърде бързо нарасна.

Дали заради твърде голямата си ангажираност в обществените дела, дали заради друго, римските граждани започнаха дори с очите си да виждат как техни съседи и събратя изчезват. Ето че десетина-петнайсет непознати частни лица със здраво телосложение чукат на нечия порта, влизат в дома и само след минута излизат наобиколили стопанина, който тръгва с тях в неизвестна посока…

Рим неспокойно се раздвижи, започна да гледа на разходките на своя нов господар не просто като на безобидно старческо развлечение, а като на доста зловещо поведение, криещо куп тайни. Това, на което допреди ден-два се гледаше като на невинни ексцентрични прояви, днес се обгръщаше с мистериозен смисъл, за да прерасне някой ден в открита заплаха за целия град. Сула не разговаряше с никого! Но говореше със самия себе си! Заставаше насред улицата и само той знаеше какво наблюдава! Един-два пъти дори се беше разкрещял! Какво вършеше той в действителност? И защо го вършеше?

С нарастването на напрежението странното поведение на тези младежи, които обикаляха домовете на богатите римски граждани, стана още по-очебийно. Минувачи ги забелязваха да си водят бележки, да следват като сенки някой забогатял лихвар от партията на Карбон или пък известен спекулант-марианец. Хората започнаха да изчезват твърде бързо, докато един ден младежите не потропаха на вратата на един скромен сенатор, който винаги бе гласувал в полза на Марий, Цина или Карбон. Сенаторът обаче не бе отведен никъде. Когато се показа на улицата, се разнесе дрънчене на оръжия, някой замахна с меч пред очите на минувачите и отсече сенаторската му глава. Тя се изтърколи по паважа, кръвта се разнесе заедно с водата в канавката; после обаче всичко изчезна.

Хората започнаха да си измислят обиколни маршрути, само и само да не минават покрай рострата с набучените на копия глави, да не би да излязат повече на брой: Карбон, Марий Младши, Каринат, Цензорин, Сципион Азиаген, Брут Старши, Марий Гратидиан, Понтий Телезин, Брут Дамазип, Тиберий Гута, Соран, Мутил… Не, засега бяха само толкова! Главата на убития сенатор не се беше показала на площада. Нито главата на някой от останалите безследно изчезнали. А Сула продължаваше да се разхожда. Обаче хората вече не се спираха на улицата, за да му се усмихнат — пък дори и със съжаление, и бързаха да отбият в първата пресечка, сякаш се страхуваха дори от погледа му. Където минеше Сула, всички се разбягваха. Никой не смееше да го гледа. Никой не смееше да се усмихва. Никой не го заговаряше, никой не го тревожеше с молбите си. Видът му плашеше всички, сякаш беше призрак, излизаш на бял свят, както се вярваше, в определени дни от годината.

Никога допреди римски държавник не е бивал обграден с толкова тайни и недоразумения, колкото Сула в онези ужасни седмици. Поведението му не беше нормално. Друг на негово място би застанал на рострата, за да обясни плановете си. Щеше да се хвали с намеренията си или с постигнатото или щеше да се оплаква от нежеланието на обществото да го разбере… Просто би говорил! Ако не пред всички, то поне пред отбрана аудитория. Римляните не бяха хора, склонни да пазят дълго своите тайни. Обичаха да обсъждат проблемите си на глас. Мълвата вършеше останалото. Но Сула мълчеше. Единствената му публична проява бяха безкрайните разходки, с които той нито признаваше съучастие в престъпленията, нито изразяваше каквато и да била загриженост за случващото се по улиците на града. И все пак всичко това трябваше да води началото си от него! Този мълчалив и необщителен човек беше господарят на Рим.

На декемврийските календи Сула свика заседание на Сената — първото от онова, в което бе говорил Флак Принцепс Сенатус. О, с каква бързина се завтекоха всички сенатори към Курия Хостилия! Зимният студ беше нищо в сравнение с хлада в душите им. Всички до един дишаха на пресекулки и се оглеждаха като замаяни. Накацаха по столовете като чайки, скрили се далеч от напора на бурята, и дори се страхуваха да погледнат нагоре, да не би подобно на Сатурнин и неговите сподвижници навремето да бъдат избити с керемидите от покрива на Курията.

Нямаше човек, който да не изпитва ужас и паника — дори и Флак, дори и Метел Пий, дори и смелите пълководци като Офела или вечните конформисти като Филип и Цетег. И все пак, колко беззъб изглеждаше Сула при влизането си в залата! Та той предизвикваше жал и съчувствие! Като се изключи фактът, че го придружаваха двайсет и четирима ликтори — два пъти повече, отколкото се полагаха на консул… и два пъти повече, отколкото бе ползвал последният римски диктатор.

— Време е да разкрия пред всички своите намерения — взе думата Сула, без дори да става от стола си от слонова кост. Толкова беше студено в помещението, че от устата му излизаше пара. — Аз съм законно назначен диктатор и Луций Валерий, лидерът на Сената, е мой началник на конницата. Според закона, приет от центуриатните комиции, които ми връчиха длъжността, не съм длъжен да назначавам други магистрати, ако не видя смисъл в това. Все пак Рим е възприел да нарича всяка година на името на двамата действащи консули, затова ще се погрижа традицията да продължи и занапред. Няма да позволя бъдните поколения да наричат идващата година „в диктаторството на Луций Корнелий Сула“. Затова ще се погрижа да бъдат избрани двама консули, осмина претори, двама куриатни и двама плебейски едили, десетима народни трибуни и дванайсет квестори. И за да дам възможност повече младежи да придобият опит в управлението, ще проведа избори за двайсет и четири военни трибуни. Освен това ще назнача трима души за свои ковчежници, още трима — за пазители на римските затворнически помещения и приюти.

Катул и Хортензий стояха като на тръни. Бяха скрили ръцете си в гънките на тогите, да не би да си проличи как треперят. Не можеха да повярват на казаното — диктаторът щял да проведе редовни избори за всички магистратури! Бяха очаквали да ги избият — дали с тухли, дали с меч — да бъдат лишени от имущество и пратени в изгнание… И те не знаеха какво точно очакваха, но не и това! Да не би Сула да нямаше нищо общо със случилото се? Да не би да нямаше представа какво става по улиците на Рим? Ами ако той не знае нищо, тогава кой е отговорен за отвличанията и убийствата?

— Разбира се — продължи диктаторът, — когато казвам „избори“, нямам предвид, че ще се представят различни кандидати. Ще кажа и на вас, и на Народното събрание кой да бъде избран. Свободата на гражданския избор не е възможна при настоящите обстоятелства. На мен ми трябват хора, които да ми помагат при изпълнението на задълженията, следователно ще бъдат избрани хора, каквито искам, а не такива, които избирателите биха желали да ми натрапят. Писар, списъка!

Сенатският писар, чието единствено задължение, бе да наглежда сградата между заседанията, му подаде един-единствен лист. Колегата му, който записваше всяка дума на говорещите върху восъчни таблици, на свой ред вдигна глава, за да слуша по-добре.

— Та така… Консули. Първи консул Марк Тулий Декула. Втори — Гней Корнелий Долабела…

Така и не продължи нататък. Квинт Лукреций Офела скочи на крака.

— Не! Категорично не! Ще връчиш скъпоценния консулски пост на Декула? Не! Кой е Декула? Един нищо и никакъв нещастник, който седя тук на топло, в Рим, докато достойните римляни се сражавахме за теб? Какво е направил Декула, за да заслужи подобна чест? Това е някакъв жалък, злобен, недостоен и несправедлив номер! За Долабела разбирам — всички легати знаем за сделката, която сте сключили! Но кой е тоя Декула? Какво има той повече от останалите, за да заслужи консулството? Казвам не! Не, не и не!

Офела млъкна да си поеме дъх и Сула взе отново думата:

— Изборът ми за първи консул е Марк Тулий Декула. И това е.

— Тогава няма да те оставим теб да избираш. Ще съберем кандидати и ще проведем нормални избори… И аз ще съм от тези, които ще се явят на изборите!

— Няма — възрази му спокойно диктаторът.

— Опитай да ме спреш! — разкрещя се Офела и напусна залата. Пред Курията се беше събрала скромна тълпа — любопитни граждани, които искаха да узнаят какво е говорил Сула на първото заседание, откакто е провъзгласен за диктатор. Чакащите бяха все хора, които нямаше защо да се притесняват, че той иска да им стори нещо. Скромна, но все пак тълпа. Офела започна да си проправя път с блъскане, без да гледа, и се запъти по калдъръма към кладенеца на комициите и рострата.

— Братя римляни! — извика той от трибуната. — Съберете се при мен, нека чуете какво имам да кажа за този противоконституционен цар, който сами си избрахме! Твърди, че щял да проведе избори за консули. Но нямало да има кандидати, само хората, които той посочи: двама неспособни и незаслужили идиоти, единият от които, Марк Тулий Декула, дори не е от благородна фамилия! Същинско парвеню, пръв от рода си, добрал се до задните редове на Сената, при това човек, служил като претор при позорния режим на Цина и Карбон! Той ли трябва да бъде консул, докато хора като мен остават с празни ръце?

Сула се вдигна от стола си и бавно се запъти към изхода на залата. Спря до вратата и замижа от силната слънчева светлина. От изражението му не личеше речта на Офела да го интересува. Без да привличат голямо внимание, петнайсетина най-обикновени граждани започнаха да се събират в подножието на стълбите.

Един по един сенаторите на свой ред се показаха от вътрешността на Курията. Бяха стъписани от спокойствието на Сула, което им вдъхна известен кураж — изглежда, той не беше чудовището, за което го бяха сметнали.

— Е, братя римляни — продължи Офела по-спокойно, както би подхождало на един римски сенатор, — аз съм човек, който няма току-така да се примири с подобна обида! Аз имам далеч по-големи основания да стана консул, отколкото някакъв си Декула! И моето мнение е, че римските избиратели, ако им бъде позволено да избират, ще предпочетат мен пред двамата кандидати на Сула! А и няма да съм единственият! Всеки, който реши да се кандидатира, има повече шансове от тия двамата!

Погледът на Сула се кръстоса с този на човека, който изглеждаше водач на групата редови граждани, които чакаха в подножието на стъпалата. Сула кимна, въздъхна и се облегна на близката колона.

Редовите граждани се промъкнаха неусетно през тълпата, качиха се на рострата и уловиха Офела за ръцете. Само отдалеч изглеждаха мили и любезни. Офела се бореше отчаяно да се отскубне, но напразно. Те го притискаха към земята, докато не коленичи в краката им. Тогава някой от тях го сграбчи за косата и започна да дърпа. В следващия миг проблесна меч, главата се отдели от тялото и мъжът, който я държеше, неволно се олюля. Вдигна я високо над останалите и я показа на всички присъстващи. Само след миг целият Форум се бе опразнил, с изключение на смаяните сенатори, които не смееха да мръднат от мястото си пред Курията.

— Сложете главата му на рострата — заповяда Сула, изправи се и влезе обратно в залата.

Като ходещи мъртъвци сенаторите го последваха.

— Много добре, докъде бях стигнал? — попита той личния си секретар, който се наведе към него и му прошепна нещо в ухото. — А, да, точно така! Благодаря! Бях свършил с консулите, канех се да започна с преторите. Писар, списъка! — протегна ръка Сула. — Благодаря! Нататък… Мамерк Емилий Лепид Ливиан, Марк Емилий Лепид, Гай Клавдий Нерон, Гней Корнелий Долабела Младши, Луций Фуфидий, Квинт Лутаций Катул, Марк Минуций Терм, Секст Ноний Суфенат, Гай Папирий Карбон. Назначавам младия Долабела за градски претор, а Мамерк за претор за чужденците.

Доста необичаен списък! Очевидно нито Лепид, нито Катул, които при нормални условия биха могли да намерят имената си на върха на избирателните списъци, трябваше да бъдат предпочетени пред многото предани суланци, които се бяха сражавали на негова страна. Но ето, че техните имена се чуха, а тези на по-възрастните им колеги суланци, които също бяха достойни за преторство, ги нямаше! Фуфидий беше политическа нула, а Ноний Суфенат беше племенник на Сула, син на сестра му. Клавдий Нерон беше от по-невзрачните представители на фамилията. Терм беше добър войник, но толкова слаб оратор, че ставаше за присмех на Форума. И накрая, сякаш за да вбеси всички, Сула бе посочил един от роднините на врага си Карбон, който може и да се е сражавал за него, но не се беше отличил с нищо!

— Е, ти поне си вътре — прошепна Хортензий на Катул. — Аз мога само да се надявам, че ще чуя името си в списъка догодина. Или по-догодина. Богове, какъв фарс! Как можем изобщо да го търпим?

— Преторите нямат значение — отвърна му Катул. — Те само трябва да се усмихват — Сула не е толкова глупав, че да назначи погрешни хора. Най-интересен ми е изборът на Декула, роден бюрократ! Затова и го е избрал Сула — като се има предвид, че Долабела го е изнудвал преди последната битка… Политиката на диктатора трябва да бъде стриктно провеждана, а на Декула стриктните задължения винаги са допадали.

Заседанието продължи. Едно след друго бяха изчетени всички имена на бъдещите магистрати, без някой да посмее да протестира. Щом свърши, Сула подаде списъка на неговия пазител и облегна ръце на коленете си.

— Този път казах всичко, което имах да ви казвам, като се изключи това, че знам за непопълнения брой римски жреци и авгури. Съвсем скоро ще прокарам закон, който да оправи всички неуредици. Но чуйте ме добре! — изведнъж извика той и всички сенатори подскочиха. — Жреци повече няма да се избират! Това е връх на богохулството, да се провежда гласуване кой да служи на боговете! Една тържествена и официална церемония се превръща в политикански цирк и позволява назначаването на хора, които нямат нужните корени да оценят свещените си задължения. Ако римските богове не бъдат почитани, както подобава, тогава и Рим няма да процъфтява.

Сула се беше изправил, когато се чу нечий глас. С леко присмехулно изражение диктаторът се отпусна обратно на стола.

— Искаш думата ли, Прасчо скъпи? — обърна се той към Метел Пий с прякора, който последният беше наследил от баща си.

Метел Пий се изчерви, но все пак решително се надигна от мястото си. От деня на завръщането си в Рим — това беше на петия ден от ноември — заекването му, което преди няколко години почти беше изчезнало, от ден на ден бе ставало все по-мъчително. Той знаеше защо. Заради Сула. Заради човека, когото обичаше, но и от когото се страхуваше. И все пак Пий беше син на Метел Нумидик, който на два пъти беше ял бой насред площада заради принципите и накрая, пак заради принципите, доброволно бе заминал в изгнание. Ето защо прилягаше не друг, а той да поеме по пътя на баща си и да защити фамилната чест. Както и собственото си сенаторско достойнство.

— Луций К-К-Корнелий, м-м-мога ли д-да т-ти задам един в-въпрос?

— Но ти заекваш!

— Т-т-така е. С-съжалявам. Ще опитам — процеди Прасчо през зъби. — Осведомен ли си, Луций К-К-Корнелий, че из ц-цяла Италия, както и в Рим биват убивани хора, а собствеността им бива отнета.

Всички зачакаха какво ще отговори Сула: знаеше ли наистина? Беше ли отговорен?

— Да, осведомен съм — отговори той.

Сенаторите се сгушиха в тогите си и сведоха глави; най-големите им страхове се оказваха основателни. Метел Пий упорито продължи:

— Р-р-разбирам, ч-че трябва да бъдат наказани виновните, но никой от убитите не е бил п-призован пред съда. Би ли м-могъл да ми изясниш проблема? Би ли могъл например да ми к-к-кажеш къде смяташ да теглиш чертата? Ще има ли изобщо хора, съдени според закона? Кой може да твърди, че тези хора са изменници, ако н-не са съдени от съответната инстанция?

— Те умират по моя воля, Прасчо скъпи — увери го диктаторът. — Нямам намерение да харча парите на държавата и да губя времето на гражданите, за да съдя хора, чиято вина е очевидна.

Прасчо не се разколеба.

— Т-т-тогава можеш ли да споделиш пред мен кого смяташ да пожалиш?

— Страхувам се, че не.

— Ак-ко не м-можеш да кажеш кой ще бъде пожален, то тогава можеш ли да ми кажеш кого смяташ да накажеш?

— Да, скъпи Прасчо, мога да ти кажа.

— В такъв случай, Луций К-К-Корнелий, би ли бил така добър да споделиш намеренията си с нас?

— Не и днес — отговори Сула. — Утре ще свикам ново заседание.

Всички сенатори се появиха отново на другия ден.

Сула вече ги чакаше в залата седнал на стола си от слонова кост. До него стоеше писар с перо и восъчна таблица, друг държеше свитък хартия. В мига, в който заседанието бе открито с жертвоприношение и авгурски гадания, Сула протегна ръка към свитъка. Погледът му се спря на бедния Метел Пий, който беше пребледнял от притеснение.

— Това — каза Сула — е списъкът на хора, които или вече са умрели заради измяната си, или скоро ще умрат. Собствеността им вече принадлежи на държавата, която ще я разпродаде на търгове. И всеки човек — мъж или жена, — който види човек, чието име се намира в списъка, ще бъде гарантиран срещу съдебно преследване, ако екзекутира изменника. — Свитъка пое главният ликтор. — Закачи го на рострата — заповяда Сула. — Нека всички узнаят това, което само скъпият Прасчо има смелостта да попита.

— Значи, ако видя някого, чието име е в списъка, мога да го убия? — попита с нескрито нетърпение Катилина. Макар да не беше сенатор, Сула лично го беше призовал да присъства на заседанията.

— Точно така, малки ми блюдолизецо! И в интерес на истината ще спечелиш два таланта сребро за това — рече Сула. — Разбира се, моите проскрипции ще бъдат прокарани под формата на закон; отсега нататък всяко мое действие ще бъде обличано в подходящ закон! Възнаграждението също ще бъде определено от закона, ще се водят и списъци, та да знаят бъдните поколения кой наш съвременник се е възползвал от предоставените му възможности.

Последните думи бяха изречени съвсем непринудено, но хора като Метел Пий доловиха черния хумор на Сула; други като Луций Сергии Катилина (при условие, че той самият долови хумора) просто не ги беше грижа.

Първият списък проскрибирани включваше четиридесет сенатори и шестдесет и пет конници. Начело стояха имената на Гай Норбан и Сципион Азиаген, след тях бяха Карбон и младият Марий. Каринат, Цезорин и Брут Дамазип бяха споменати, докато името на стария Брут липсваше. Повечето сенатори вече бяха мъртви, но смисълът на списъците бе да посочи чие имущество е конфискувано в полза на държавата. Сула не си правеше труда да отбелязва кой от осъдените е вече мъртъв, кой още е жив. Вторият списък беше на рострата още на другия ден и съдържаше имената на двеста конници. На следващия ден се появи и трети лист, включващ нови двеста и петнайсет конници. Сула очевидно беше приключил със Сената, истинската му цел беше конническото съсловие.

Корнелиевите закони, които се отнасяха до проскрибциите, бяха достатъчно подробни. Голямата част от тях обаче бе прокарана за два дни, в началото на декември, и към декемврийските нони всичко вече бе под зоркия поглед на Тулий Декула. Катул се бе оказал прав: всяка подробност беше взета предвид от новия консул. Цялата собственост на семейството на проскрибирания се отнемаше в полза на държавата и не можеше да бъде прехвърлена на името дори на невръстни деца; завещанията на проскрибираните граждани не се смятаха за валидни, никой споменат наследник не можеше да разчита да получи нещо за себе си; проскрибиран човек можеше съвсем законно да бъде заклан посред бял ден от мъж или жена, от гражданин, освобожденец или роб. Възнаграждението за убийството на проскрибиран наистина представляваше два таланта сребро, които хазната плащаше за сметка на конфискуваните имоти и които бяха отчитани в деловодните книги. Роб-екзекутор получаваше свобода, освобожденец беше прехвърлян от градска в селска триба; всички мъже — военни или цивилни, — които, след като Сципион Азиаген бе нарушил примирието, бяха продължили да поддържат Карбон или младия Марий, бяха обявени за обществени врагове; синовете и внуците на проскрибираните бяха лишени от правото да заемат куриатни длъжности и да откупуват обратно конфискуваните имоти, както и да ги придобиват по друг път; синовете и внуците на онези, които вече бяха мъртви, се третираха по същия начин, както и синовете и внуците на все още живите. Последният закон, прокаран на петия ден от декември, обявяваше, че целият процес на проскрибиране ще завърши на първо число от идващия юни. Значи проскрибциите продължава шест месеца.

Така Сула стана диктатор. Искаше да докаже, че е не само господар на Рим, но господар на страха и неясното бъдеще. Времето на убийствения сърбеж не бе прекарано изцяло в пиянска агония; той беше мислил над този и много други въпроси. Как например да установи пълна власт над Рим; как да се възползва най-добре от тази пълна власт; как да вдъхне у всеки римски гражданин такова послушание, та да е сигурен, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани без възражение, без съпротива. По улиците нямаше да крачат легиони, щяха да пълзят тайнствени сенки, които да водят към надеждата, но и към отчаянието. Негови служители щяха да бъдат никому неизвестни люде, може би съседи и приятели на хората, които отвеждаха и екзекутираха. Сула не искаше просто да смени времето над Рим, той искаше да донесе със себе си съвсем нов климат. Хората се справяха с капризите на времето. Но с промяната в климата просто трябваше да свикнат. Или да загинат…

Докато лицето го сърбеше и Сула се чешеше, той често се бе утешавал с мисълта как стар, грозен и разочарован човек като него изведнъж получава в дар най-хубавата играчка на света: Рим заедно с мъжете и жените, кучетата и котките, робите и освобожденците, бедните класи, богатите конници и сенатори… Всички желания, останали неизпълнени, всички обиди, останали ненаказани, щяха да бъдат отмъстени, заканваше се той насред пристъпите на умопомрачителна болка. И черпеше воля за живот от волята си за мъст.

Диктаторът беше дошъл.

Диктаторът беше докопал любимата си играчка.