Любимци на съдбата

От май 71 г. пр.Хр. до март 69 г.пр.Хр.

Когато Гней Помпей Велики достигна брега на река Рубикон, той не спря армията си. Владееше дял от Агер Галикус, но този дял се намираше вътре в границите на Италия, затова там щеше да се прибере с легионите, пък каквото ще да пише в законите на Сула. Войниците му с нетърпение очакваха да видят домовете си, а сред тях имаше най-много пиценци и умбрийци. Под стените на Сена Галика Помпей прибра войската си в голям лагер и им даде заповед да не го напускат без разрешение на военен трибун. Наобиколи се с кохорта пехотинци и сам продължи към Рим по Вия Фламиния.

Скоро, след като беше напуснал Нарбон по посока новооткрития от него самия проход през Алпите, Помпей най-сетне се беше сетил с каква нова велика задача да се захване. Дори се чудеше как може да не е помислил по-рано. На три пъти му бяха връчвали специално поръчение: веднъж от Сула, два пъти от сената; два пъти беше действал като пропретор, веднъж — като проконсул. Не щеше и съмнение, че тъкмо той е първият сред римляните. Но в същото време никой от римските знатни нямаше да го признае, затова Помпей трябваше да го докаже ясно и категорично пред всички. Единственият начин да постигне целта бе да извърши някое ново посегателство над законите — толкова дръзко и толкова недопустимо за всеки обикновен римлянин, че никой след това дори да не си помисли, че той не е пръв сред римляните.

Той, който си оставаше още обикновен конник, щеше да принуди сената да го направи консул.

Помпей придобиваше все по-пренебрежително мнение за сената, което беше добро дошло предвид омразата му към тази институция още от младежките години. Членовете на сената лесно можеха да се купят, а способността им да се носят по течението бе такава, че едва ли щяха да усетят приближаващия водопад. Когато беше подкарал легионите си от Тарент към Рим, за да си извоюва със сила триумфа от Сула, Сула беше клекнал! Тогава Помпей не беше погледнал на случая с такива очи — Сула имаше толкова голямо обаяние, че бе убедил самия него в неуспеха му, но време беше да осъзнае, че победата бе за Великия, не за Сула. А диктаторът тогава беше доста по-сериозен съперник, отколкото сенатът — сега.

През последната година, прекарана на запад, Помпей бе слушал новините за действията на Спартак с искрено недоумение: макар лично да беше подкупил консулите Гелий и Клодиан, не можеше да повярва, че двамата заедно могат да се окажат толкова безпомощни на бойното поле — вечното им оправдание беше, че войниците им не можели да се справят! На няколко пъти му се искаше на Помпей да им напише писмо, в което да им напомни, че той би се справил по-добре дори ако цялата му армия бъде от евнуси; но все пак се беше сдържал — нямаше смисъл да скъсва връзки, за които толкова скъпо беше заплатил.

Другите две новини, които го застигнаха в Нарбон, допълнително го смаяха — едната му беше съобщена от самите Гелий и Клодиан: сенатът им бил отнел върховното командване във войната срещу Спартак. Втората вест му бе пратена от Филип — след като изнудил сената, Марк Лициний Крас прокарал указа за собственото си назначаване през народното събрание. Командването му се разпростирало над осем легиона, без да се брои конницата. Помпей вече беше воювал с Крас и го смяташе за изключително посредствен пълководец — както несъмнено бяха посредствени и войниците му. Затова писмото на Филип го бе хвърлило в още по-голямо недоумение и дори известно отчаяние. Крас нямаше да се справи със Спартак.

Тъкмо когато напускаше Нарбон, Помпей получи окончателно потвърждение на предишните си впечатления — войската, с която Рим се надяваше да победи Спартак, бе толкова жалка и недостойна, че Крас бе стигнал дотам да коли войниците си! А това, всеки пълководец знаеше от историята и от учебниците по военно дело, съсипваше докрай бойния дух. Нищо не би могло да подейства на войници, които от страх са стигнали до най-суровото възможно наказание. Но пък имаше ли нещо чудно в това, че мудният и не особено интелигентен Крас бе прибягнал до такива грозни методи?

Помпей вече се чудеше дали да не се върне тъкмо в последния момент в Италия, та да отърве лично Рим от бунтовническата заплаха. Именно докато обмисляше проблема, го беше споходила и ГОЛЯМАТА ИДЕЯ. Разбира се, че сенатът щеше да го моли на колене да приеме поредното специално поръчение — изтребването на бунтовниците. Но този път Помпей изрично щеше да настоява най-напред да го направят консул. Ако Крас можеше да изнуди назначените отци и да си издейства одобрението на народното събрание, как ли се надяваха същите тези овци в сената да се съпротивляват на Гней Помпей Велики? Проконсулската длъжност (при това с изричното уточнение, че само замества действащия консул) не му се струваше достатъчна! Щеше ли Помпей да се остави цял живот да бъде разиграван като послушно добиче и да се ограничава с правомощия, които не му позволяваха да заеме полагащото му се място? Не! Няма повече! Помпей нямаше нищо против да влезе най-после в сената — но само в качеството на консул. Доколкото можеше да си спомни, никой римлянин не го беше правил преди него. Това щеше да е прецедент и щеше да докаже на целия свят, че първият сред римляните се нарича Гней Помпей Велики.

По дългия Домициев път той се бе отдавал на фантазии, коя от коя по-смели. Толкова беше щастлив и доволен, че Варон (а и не само той) дори не можеше да си представи какви мисли минават през ума му. Понякога на Помпей му се приискваше да каже нещо, но бързо се отказваше, решен да крие съкровените си мечти. Варон и останалите щяха да научат, когато му дойде времето.

Чувството на радостно очакване нарасна, след като войската проправи, подравни и застла с каменни плочи новия път от долината на саласите чак до Италийска Галия. Вече бяха излезли на Емилиевия път, а Помпей продължаваше да се подсмихва и да потрива доволно лице. Изведнъж сякаш гръм падна от ясното небе — намираха се точно при малкото градче Форум Попилий, вече на италийска земя. Помпей и шестте му легиона буквално се сблъскаха с някаква разпусната банда от дрипави войници, по чието лошо въоръжение човек можеше да се досети, че са от последователите на Спартак. Да бъдат обкръжени и избити бунтовниците, не беше трудна работа; по-трудно бе да се възприеме новината как Марк Крас е унищожил цялата армия на Спартак, и то преди почти цял месец. Войната срещу гладиатора беше свършила.

Помпей изпадна в такава мъка, че и последният офицер в щаба му го разбра. Всички си дадоха сметка, че ако досега е бил весел, то е било, защото се е надявал на поредната военна кампания. Това, че бе възнамерявал да използва случая, та да се сдобие с консулска длъжност, никой дори не бе и помислил. В продължение на няколко дни бе изпаднал в толкова мрачно настроение, че дори Варон го отбягваше.

„Ех, мислеше си безутешният Помпей, защо не научих всичко това, докато още се намирах в Трансалпийска Галия? Сега ще трябва да използвам заплахата с армията си, а за целта вече прекрачих конституцията на Сула. А Крас разполага с боеспособна армия, при това мобилизирана. Ако бях в Галия, можех да изчакам Крас да отпразнува своята овация и да разпусне войската си. Тогава щях да използвам купените си сенатори, за да забавя изборите до мига, в който нанеса своя удар. А ето, че вече съм в Италия. Затова ще трябва да използвам заплахи.“

И все пак след няколко дни на мрачни размисли той отново намери повод да се усмихне. Прибра цялата си армия в лагера при Сена Галика и макар да не си подсвиркваше, стана по-ведър. След дълги размисли бе стигнал дотам, че да си зададе въпроса: що за хора бяха войниците на Крас? Отговор: най-големият боклук на Италия, нещастници, които не бяха намерили достатъчно смелост да се бият с някакви си гладиатори. Нима крайната победа на Крас беше променила каквото и да е? Шестте хиляди бегълци, които Помпей бе засякъл при Форум Попилий, бяха жалка гледка. Навярно децимацията беше стегнала редиците на Красовата армия, но дали бойният дух щеше да се запази дълго? Можеше ли тези наказвани със смърт войници да се мерят с храбрите и упорити войници на Помпей, които бяха превъзмогнали испанските горещини и студове, без да получават заплата, без да се сдобият с плячка, без да се докоснат до свястна храна, без да получат и една дума на признателност от сената? Не, Помпей беше убеден, че НИКОЙ не може да се мери с неговата армия.

Докато приближаваше към Рим, настроението му се подобряваше.

— За какво си мислиш, ако не е тайна? — попита веднъж Варон, докато двамата яздеха далеч от останалите.

— За това, че Рим продължава да ми дължи държавен кон. Хазната така и не ми плати за мъртвия Снежко.

— Това не минава ли за държавен кон? — посочи Варон дорестия кон, който Помпей гордо яхаше.

— Тази кранта? — изсмя се презрително той. — Моят държавен кон трябва да бъде бял.

— В интерес на истината конят изобщо не е кранта, Велики. — Варон беше собственик на богати пасбища в областта с най-добрите коне на земята. — Това е едно прекрасно добиче.

— Само защото го е яздил Перперна?

— Само защото е самият себе си.

— Е, за мен не е достатъчно добър.

— Така да е, това ли е наистина най-важната тема за размисъл?

— Да. Ти за какво очакваше да си мисля?

— Това беше моят въпрос! За какво?

— Ами опитай се да познаеш!

Варон свъси чело.

— Мисля, че по едно време се досетих — тогава, когато се сблъскахме с бунтовниците при Форум Попилий. Казах си, че си правиш сметката за поредното специално поръчение и че си доста разочарован от бързия разгром на Спартак. Сега обаче не се сещам!

— Е, Вароне, продължавай да мислиш в тоя дух. Само това ще те посъветвам засега.

Кохортата, която Помпей бе взел със себе си да го пази по пътя, беше съставена изцяло от войници, живеещи в Рим. Той и преди беше доказвал способността си да преценява ситуацията — защо да води със себе си хора, които искат да са близо до домовете си из провинцията? След като кохортата вдигна малък лагер на Вия Ректа, в подстъпите на града, Помпей разреши на войниците да надянат цивилни дрехи и да влязат в Рим. Афраний, Петрей, Габиний, Титурий Сабин и останалите легати продължиха заедно с войниците, също както Варон, нетърпелив да види жена си и сина си.

Самият Помпей остана сам да пази Марсово поле — или поне онзи кът, в който беше настанил кохортата си. Ако погледнеше към града, вляво виждаше друг лагер, по-близо до градските стени. Това беше лагерът на Марк Крас. Изглежда, и Крас беше довел със себе си една кохорта. И той като Помпей бе развял червено знаме над палатката си, за да покаже, че началникът не е напуснал поста си.

Колко тъжно и неприятно… Защо точно в този момент в Италия действаше и друга армия? Пък била тя армия, съставена изцяло от страхливци? Помпей нямаше сериозното намерение да води гражданска война: така и не можеше да привикне с мисълта. Отхвърляше я не толкова от чувство на преданост към родината, колкото, защото като човек не можеше да се отдаде на омраза и отмъстителност като Сула. За Сула не бе имало друг избор, освен да наложи волята си със сила. Рим беше крепостта, в която той съхраняваше душата, честта, извора на живота си. Докато за Помпей тази крепост щеше да си остане завинаги в Пицен. Не, той нямаше да започва гражданска война. Но трябваше да наплаши всички, че точно такива са му намеренията.

Седна и състави следното послание до сената:

Помпей първоначално бе възнамерявал да използва текста като чернова, която Варон да прегледа и изчисти в по-дипломатичен дух. Но след като го прочете няколко пъти, реши, че писмото казва точно това, което му се иска сенатът да чуе. Нека ония знаят с кого си имат работа!

Облегна се доволен на стола си, когато дойде да го навести Филип.

— Чудесно! — зарадва се при вида му Помпей, стана от писалището и стисна ръката (мека, натежала и потна) на гостенина си. — Тъкмо написах едно писмо, което искам да прочетеш. Можеш да го отнесеш в сената от мое име.

— Навярно настояваш за своя заслужен триумф? — предположи Филип и седна с въздишка; носилките се движеха толкова бавно, че бе предпочел да мине целия път от дома си пеша; за негово голямо съжаление, въпреки че навън беше още пролет, жегата беше твърде голяма.

— И за нещо повече — усмихна се Помпей и му подаде восъчната таблица.

— Дай да пийна нещо най-напред.

На Филип му беше нужно известно време да разчете ужасния почерк на Помпей; достигна последното изречение тъкмо в мига, в който отпиваше от чаша разредено със студена вода вино, та чак се задави — Помпей дълго трябваше да го тупа по гърба. Мина време, преди Филип да се успокои и да възвърне гласа си.

Но той дори не коментира. Вместо това вдигна поглед и започна да наблюдава Помпей, сякаш за пръв през живота си го срещаше. Не искаше да му убегне и най-малката подробност у младоликия пълководец, облечен все така в броня и кожена пола: подчертано светлата, осеяна тук-таме с лунички кожа, издадената напред брадичка, златисторусите коси, които напомняха на Александър Велики. И най-вече очите му — големи, сини, жадни и по детски наивни! Помпей Велики, новият Александър. Откъде му идваше подобно самочувствие? Кое му даваше право да предявява подобни искания? Баща му беше доста странен човек, нищо че синът му се опитваше да убеди всеки, че е бил като другите. И все пак синът се оказваше по-странен и баща си! Луций Марций Филип трудно се учудваше. Но Помпей беше стигнал много по-далеч от някаква си изненада. От подобен шок старец като него можеше и удар да получи!

— Това не е сериозно, нали? — попита за всеки случай Филип.

— Защо да не е сериозно?

— Велики, това, което искаш, просто е невъзможно! То просто… просто не е възможно! Това е против всякакви закони, писани и неписани! Никой не може да стане консул, без да е член на сената! Дори младият Марий и Сципион Африкански Младши бяха членове на сената, когато народът ги избра за консули! Разбира се, ще възразиш, че Сципион Младши е създал прецедент, като е бил избран за консул, без да е бил претор; а виж, младият Марий дори и като квестор не беше служил. Но дори Марий беше приет в сената много преди да стане дума за избори! А Сула изрично забрани всякакви изключения от правилата. Велики, умолявам те, не пращай това писмо до сената!

— Аз искам да бъда консул! — закани се Помпей и червените му устни се изкривиха в злобна усмивчица.

— Когато прочета това насред Курията, ще настане такъв смях, че и тук, в палатката ще го чуеш! Искането ти няма да мине!

— Разбира се, че може, Филипе! Разполагам с шест легиона от най-добрите войници на земята. Всичко мога да поискам от всеки.

Филип се разтрепери.

— Не би го сторил! — заекна той.

— Ще го сторя, без да ми мигне окото.

— Но Крас има под свое командване осем легиона в Капуа! Ще ни докараш нова гражданска война!

— Пфу! — отвърна Помпей. — Осем легиона страхливци.

— Така говореше и за Квинт Серторий.

Помпей пребледня и застина.

— Да не съм те чул да го повтаряш, Филипе.

— О, аман от тия! — ядоса се Филип. — Велики, Велики, умолявам те, не го прави! Откъде ти хрумна, че Крас командва войска от страхливци? Заради консулските легиони, заради децимацията? Е, забрави! Той успя да изкове боеспособна армия, при това предана лично на него, колкото твоята е предана на теб. Не бъркай Марк Крас с Гелий или Клодиан! Може би не си чул какво направи той по пътя от Капуа до Рим!

— Не съм чул — отговори Помпей, който изпита известно колебание. — Какво е направил?

— Като тръгнеш по Вия Апия от Рим за Капуа, по пътя ще преброиш точно шест хиляди и шестстотин кръста, на които са разпънати всички пленени бунтовници. По един кръст на всеки сто стъпки! Крас изби неколкостотин войници от консулските легиони, за да сложи край на всякакво дезертьорство и страх пред врага. Разпъна на кръст всеки жив пленник, за да покаже на робите в Италия и Сицилия какво ги чака при бунт. Това не е човек, с когото можеш да не се съобразяваш, Велики! Това е човек, който може и да не желае гражданска война, нали е делови човек, само ще си накърни финансовите интереси, но който, ако получи заповед от сената, веднага ще вдигна армията си срещу теб. При това има големи шансове да те направи на пух и прах!

Колебанието изчезна и Помпей си придаде тъповато изражение.

— Ще накарам писаря да препише всичко на хартия и утре сутринта ще го прочетеш пред сената.

— Така само ще съсипеш кариерата си!

— Няма.

Разговорът очевидно бе приключил, Филип стана да си върви. Не беше излязъл от палатката, когато Помпей се зае да пише ново писмо. Този път лично до Марк Лициний Крас.

— Какво ли му е хрумнало? — попита Крас Цезар.

— Интересно наистина — върна му писмото трибунът. — Не мисля, че стилът му е особено изящен.

— Той няма как да пише изящно! Нали е варварин?

— А ти имаш ли намерение да останеш в квартирата си тази вечер? Човекът толкова иска да си „побъбри“ с теб… Чудя се какво ли разбира под бъбрене.

— Доколкото познавам Помпей, навярно е решил, че това е най-правилният израз. Да, имам намерение да си остана тук за вечерта — реши той.

— Поканата важи ли и за мен? — попита Цезар.

— Важи. Ти познаваш ли го?

— Запознавали сме се навремето, но силно се съмнявам, че ще си спомня.

Оказа се напълно прав.

— Наистина ли сме се запознавали, Гай Юлий? — учуди се Помпей при пристигането си няколко часа по-късно. — Не си спомням.

Цезар се засмя.

— Не се изненадвам, Гней Помпей. Ти тогава не можеше да откъснеш поглед от Муция.

Очите на Помпей светнаха.

— О, да! Ти беше на гости у Юлия, когато отидох да се запозная с жена си! Разбира се!

— Как е тя? Не съм я виждал от години?

— Държа я в Пицен — обясни той, без да си дава сметка, че един достоен римлянин не се отнася така с дамите. — Имаме си момченце и момиченце… Надявам се скоро да станат повече. В интерес на истината и аз не съм я виждал отдавна, Гай Юлий.

— Цезар. Предпочитам да ми казват Цезар.

— Още по-добре, защото и аз предпочитам да ме наричат Велики.

— Не се и съмнявам!

Крас реши, че е крайно време да се намеси в разговора:

— Седни, заповядай, Велики. Изглеждаш доста почернял и доста свеж за стар човек… Дали не си прескочил вече трийсет и петте? Или се лъжа?

— Ще ги навърша чак на предпоследния ден от септември.

— Ти успя да извършиш толкова много подвизи през тези трийсет и пет години, колкото повечето хора не успяват и за седемдесет. Направо ме е страх с какво ли ще има да се хвалиш на седемдесет. Как е в Испания, всичко наред ли е?

— Всичко е наред, но пък — Помпей великодушно допълни, — там се радвах на нечия изключителна помощ.

— Да, старият Пий наистина изненада и свои, и чужди. Преди да замине за Испания, не можеше да се похвали с нищо. — Крас се изправи. — Да ти предложа глътка вино?

Помпей се засмя.

— Само ако си сменил реколтата, непоправими скъпернико!

— Все същата — рече Цезар.

— Значи е оцет.

— Колко хубаво, че не пия вино, не мислиш ли? Иначе как щях да изкарам цялата тази кампания? — усмихна се Цезар.

— Не пиеш вино? Богове! — Помпей се чудеше какво да отговори и реши да смени темата: — Подаде ли молба за триумф, Марк Крас? — попита той домакина.

— Не, не отговарям на условията за триумф. Сенатът предпочита да гледа на войната срещу Спартак като на потушаване на робски бунт, затова не разчитам на повече от овация. — Крас се покашля и си придаде тъжен вид. — Е, така де, за овацията съм подал молба. Ще се проведе възможно най-скоро. Искам да се отърва от империума си, за да се явя на изборите за консул.

— Ами да, ти беше претор преди две години, значи пречки няма, нали така? — подхвърли весело Помпей. — Съмнявам се, че някой ще успее да те спре, особено след такава бляскава победа. Днес овация, утре консул, всичко по график, бих казал.

— Това е идеята — съгласи се Крас, който досега нито веднъж не се беше усмихнал. — Трябва да убедя сената да ми даде земя за поне половината армия. Ако съм консул, ще го сторя по-лесно.

— Със сигурност — потвърди Помпей и стана да си върви. — Е, трябва да тръгвам. Обичам да се разхождам, така се пазя от… остаряване, нали така, Марк Крас?

След което си замина, оставяйки домакините си в пълно недоумение.

— За какво беше всичко това? — попита Крас.

— Имам предчувствие — отговори замислено Цезар, — че съвсем скоро ще разберем.

Писмото от Помпей, написано четливо на свитък хартия, беше предадено на Филип от някакъв военен куриер рано следобед на същия ден. Той не очакваше да има нови срещи с патрона си, който щеше да го потърси едва след като старият сенатор прочете посланието му в Курията. Но Филип едва се бе вдигнал от вечеря, когато втори куриер му съобщи, че Помпей го вика спешно при себе си в лагера на Марсово поле. Филип се зачуди дали да не прати гневен отказ; но пък след това се сети за тлъстите суми, с които Помпей подхранваше бюджета му всяка година, въздъхна и нареди да му намерят носилка. Стига толкова ходене!

— Ако си променил решението си с онова писмо до сената, Велики, можеше просто да ми съобщиш! Защо трябваше да се разкарвам втори път за един ден?

— О, да не те е грижа за писмото! — махна с ръка Помпей — Просто го прочети пред ония, пък те нека се смеят. Скоро ще им се доплаче. Не, не те викам за това. Имам за теб нова, много по-важна задача, с която трябва да се залавяш незабавно.

Филип свъси вежди.

— Каква задача? — попита той.

— Ще трябва да привлека Крас на своя страна — обясни Помпей.

— Охо! И как смяташ да успееш?

— Аз нищо не смятам. Ти и останалите хора от лобито ми ще направите всичко вместо мен. Искам чрез вас сенатът да попречи на Крас да раздаде земя на армията си. Но трябва да се заловите за работа още сега, преди да е получил своята овация и преди да се проведат изборите. Ще трябва да поставите Крас в такова положение, че да не може да предлага услугите на войската си на сената… ако сенатът реши да ме смаже със сила. Не знаех как да постъпя, докато не отидох на гости при Крас преди малко. А той се изпусна, че иска да става консул, защото смятал, че като такъв ще успее по-лесно да издейства земя за ветераните си. Нали го знаеш Крас… Той е човек, който няма да се излъже да плаща от собствения си джоб за земята. От друга страна, не може да разпусне войската си, без да осигури бъдещето на войниците. Навярно няма намерение да иска много… В крайна сметка войната продължи половин година. Нека това бъде основата и на вашата позиция — шест месеца военна служба не са достатъчно основание Рим да се разделя с нов дял от държавната си земя, още повече че врагът са били въстанали роби. Ако плячката е била достатъчна, войниците биха се задоволили с нея! Но аз познавам добре Крас. По-голямата част от плячката навярно изобщо не е била описана в официалните отчети. Крас не може да устои на подобно изкушение — той задължително ще задържи лъвския пай за себе си, следователно трябва да компенсира войската за сметка на държавната земя.

— В интерес на истината вече имах случай да чуя, че плячката не била голяма — усмихна се Филип. — Крас убеждаваше всички, че пиратите отмъкнали кажи-речи всичко, което Спартак е притежавал, срещу лъжливото обещание да го пренесат в Сицилия. Но от други източници знам, че нещата не стоят точно така, че сумата била само половината от това, което Спартак е притежавал в брой.

— Това е той, Крас! — ухили се Помпей при мисълта за времето, когато Крас се беше скарал със Сула от алчност. — Казвам ти, той просто не може да се въздържи. Колко легиона командва? Осем? Значи двайсет процента за хазната, двайсет процента за Крас, двайсет процента за легатите и трибуните, десет процента за конницата и центурионите, за пехотата остава трийсет процента. Това означава, че на всеки легионер поотделно му се полагат сто осемдесет и пет сестерции. Няма да успее да се издържа дълго от тях.

— Никога не съм предполагал, че си толкова добър в сметките, Велики!

— Във всеки случай доста по-добър, отколкото в четенето и писането.

— Колко ще спечелят твоите войници от плячката в Испания?

— Горе-долу същото, но те знаят, че всичко е справедливо поделено. Винаги когато разпределям плячката, до нея имат достъп и представители на редовите войници. Така всички се чувстват по-спокойни, не толкова, защото началникът доказва, че е честен, а защото това е само по себе си жест на уважение към легионера. Онези, които още не притежават земя, ще се сдобият с такава. Надявам се, ще я осигури държавата. Но ако държавата откаже, ще ги настаня на своя земя.

— Ти си забележително щедър човек, Велики!

— Не, Филипе, това не е щедрост, а елементарна предвидливост. На мен тези хора ще ми трябват. Ще ми трябват и синовете им. Защо да не бъде щедър днес, когато ще има да ми се отблагодаряват в бъдеще? Но когато остарея и водя своята последна война, бъди сигурен, че няма да позволя разходите да бъдат за моя сметка. — Помпей поклати глава. — Последната война ще донесе на Рим повече пари, отколкото градът е виждал през последните сто години. Не знам още къде ще се води тази война, само знам, че врагът ще бъде богат. В интерес на истината, мисля си дали да не бъде Партия. А когато донеса в Рим богатствата на Партия, очаквам Рим да заплати за земята на войниците ми. Досега кариерата ми костваше огромни разходи. Ти най-добре знаеш колко пари плащам всяка година за теб и за всички останали мои поддръжници в сената!

Филип се сви на стола си.

— Ще получиш всичко, за което си си платил!

— Добре, че го чувам от устата ти, приятелю. Можеш да ми го докажеш още утре — подкани го великодушно Помпей. — Сенатът трябва да откаже на Крас исканата земя за войниците му. Освен това изборите трябва да се отложат. Искам сенатът изрично да гласува указ, с който ми се разрешава да участвам в изборите. Нека законът бъде гласуван и от народното събрание.

— Така да бъде — надигна се възрастният сенатор. — Има само една голяма трудност, Велики. Крас държи в ръцете си голям брой сенатори, които му дължат пари. Съмнявам се, че ще успеем да ги привлечем на наша страна.

— Можем… Ако дадем на онези, които дължат по-скромни суми, достатъчно пари да се разплатят с Крас. Провери колко от сенаторите му дължат по-малко от четирийсет хиляди сестерции. Ако тези хора вече са станали наши хора или ако имат намерение да минат на наша страна, нека се издължат веднага на Крас. Ако друго не успее, то поне това ще бъде ясен знак за него, че е в губеща позиция.

— Дори така, ще ми се да отложим прочитането на писмото пред сената!

— Ще го прочетеш още утре, Филипе. Не желая никой да се заблуждава относно намеренията ми. Искам сенатът и цял Рим да знаят отсега, че аз ще бъда консул догодина.

Сенатът и цял Рим бяха научили за намеренията му още преди пладне на другия ден, иначе Варон нямаше да нахълта по никое време в палатката на Помпей — разрошен и задъхан от дългото тичане.

— Ти не говориш сериозно! — едва успя да изрече приятелят му.

— Напълно сериозно.

— Вода, искам вода. — С големи усилия Варон се надигна от стола и отиде до масата. — Велики, ще те победят!

Помпей му отвърна с пренебрежителен жест, но го изгледа с очакване.

— Как възприеха новината, Вароне? Искам да чуя всичко с подробности!

— Ами най-напред Филип подаде заявка за изказване при консула Луций Ауфидий Орест — в момента той държи фасциите и ръководи заседанията. Тъй като именно Филип бе пожелал днешното заседание да се свика, веднага след провеждането на авгуриите думата му беше дадена. Тогава той стана и без никакво предисловие прочете писмото ти.

— И те какво? Смяха ли се?

Варон надигна очи от чашата и го погледна изумен.

— Дали са се смели? Богове, не! Всички стояха като ударени от гръм. Най-накрая се разшумяха, тихичко, после целият сенат заприлича на гладиаторска арена. Когато Орест успя да възстанови реда, думата поиска Катул. Предполагам, сещаш се какво имаше да каже.

— И дума не може да става. Противоконституционно. Гавра с всички юридически и етически правила на републиката.

— Всичко това, но още много.

— И какво стана след речта му?

— Филип произнесе наистина велика реч — една от най-добрите, които съм чувал от устата му, а той е добър оратор. Каза, че си заслужил консулството, че било смешно и жалко да се иска от човек, който е бил два пъти пропретор и веднъж проконсул да няма право да се показва в сената. Каза, че си спасил Рим от Серторий, че си превърнал Близка Испания в образцова провинция, че дори си отворил нов път през Алпите; че всичко това заедно с многото други твои дела доказвало на колко предан служител разчита Римската република. Не мога да повторя всичко, което Филип наговори — трябва да поискаш копие от речта му, той я чете, значи я има записана. Във всеки случай думите му оставиха дълбоко впечатление у всеки. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав — продължи да разказва Варон, очевидно изумен от случилото се, — Филип смени темата! Много странно! Както обясняваше защо трябвало да те оставят да станеш консул, той уж между другото започна да говори за зловредния навик безценната държавна земя да бъде раздавана на парчета между алчните за незаслужени богатства легионери. Благодарение на законите на Гай Марий сега всички войници очаквали да получат за награда част от държавния поземлен фонд дори след някоя незначителна и краткотрайна военна кампания. Земята дори не се раздавала от името на Рим, а от това на дадения пълководец! На подобна практика трябвало да се сложи край, твърдеше Филип. Да се създават частни армии на издръжка от сената и народа било опасно: войниците забравяли дълга си пред родината и се подчинявали на пълководеца, който е бил така добър да ги оземли.

— Прекрасно, прекрасно! — радваше се Помпей. — Дотук ли спря или продължи нататък?

— Продължи — рече Варон и отпи от чашата с вода. Започваше да проумява, че не друг, а самият Помпей стои зад всичко това. — Посочи за пример войната срещу Спартак, както и доклада, който Крас представи пред сената. Направо го унищожи, Велики! Как смеел Крас да иска земя за войници, които са прекарали някакви си шест месеца в легионите! Как смеел той да иска от държавата възнаграждение за войници, които са се проявили толкова позорно, че се е наложило да бъдат наказвани с децимация! Как смеел да предявява претенции от името на войници, които не са сторили друго, освен да изпълнят гражданския си дълг към Рим — да спасят родината от вражеско нападение! Едно било да се воюва срещу чуждоземен противник, обясняваше Филип, друго било да се разправиш с изменник, който е застанал начело на робско въстание на територията на родна Италия. Никой няма право да иска възнаграждение за това, че е пазил собствения си дом. Накрая Филип завърши с молба към всички сенатори да не служат на Красовите интереси и да не му оставят каквато и да е причина да мисли, че може да подхранва личната вярност на своите войници за сметка на римската хазна.

— Филип е бил великолепен! — радваше се Помпей. — И какво стана след всичко това?

— Катул отново стана да говори, този път в подкрепа на Филип. Колко прав бил Филип да иска край на зловредната практика, установена от Гай Марий. Как крайно време било да се спре раздаването на държавна земя на войниците. Трябвало да спре, горещеше се Катул. Държавната земя за това се наричала „агер публикус“, за да не се използва за подкупване на войниците от страна на командирите им.

— И с това ли приключи целият спор?

— Не. Цетег също получи право да говори, колкото да подкрепи безрезервно Филип и Катул. След него се изредиха още Курион, Гелий, Клодиан и още дузина други оратори. Най-накрая в сената настъпи такъв хаос, че Орест закри заседанието.

— Прекрасно! — заключи Помпей.

— Ти стоиш зад всяко изказване, нали, Велики?

Големите сини очи на Помпей се разтвориха широко в израз на дълбоко учудване.

— Аз съм бил стоял ли? Какво искаш да кажеш с това, Вароне?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Признавам си, че чак днес го разбрах, но вече всичко ми е ясно. Целта ти е да забиеш клин в отношенията между сената и Крас. Ако успееш, всъщност ще лишиш сената от услугите на армията на Крас. А ако сенатът няма армия, която да му се подчинява, Рим няма да успее да ти даде урока, който заслужаваш, Гней Помпей!

Помпей се засегна от последната реплика и погледна накриво приятеля си.

— Вароне, Вароне! Това, което аз заслужавам, е да стана консул!

— Това, което заслужаваш, е да те разпънат на кръст!

Помпей винаги се дразнеше, когато му противоречаха.

Варон усещаше как между двамата се издига ледена преграда. И както винаги понечи да отстъпи.

— Съжалявам, Велики, изхвърлих се, защото ме е яд. Връщам си думите назад. Но няма как да не виждаш сам с какво ужасно дело си се захванал! За да оцелее републиката, видните нейните представители трябва да престанат да погазват конституцията й. Това, което искаш от сената, нарушава всички принципи на римските политически нрави. Дори Сципион Емилиан не отиде толкова далеч, а той беше наследник на Сципион Африкански и Емилий Павел едновременно!

Но това само влоши положението. Помпей подскочи като ужилен.

— О, я се махай, Вароне! Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш! Че щом един римски патриций не е стигнал чак дотам, как смее един простосмъртен пиценец да иска повече от него! Но аз ще бъда консул!

Ако заседанието на сената бе оказало такова въздействие върху Марк Теренций Варон, как ли щеше да бъде възприето казаното там от най-прекия заинтересован — Марк Лициний Крас. Той научи всичко от устата на Цезар, който беше спрял Квинт Арий и другите легати — сенатори на входа на сената, преди да са съобщили каквото и да е на началника си. Най-много държеше да разговаря с Крас Луций Квинкций, та Цезар трябваше дълго да го убеждава.

— Нека аз говоря с него — молеше Цезар. — Вие сте толкова ядосани, че ще ядосате и него. Крас трябва да остане спокоен.

— На нас дори не ни дадоха възможност да възразим! — каза Квинкций и удари с юмрук в разтворената си длан. — Оная курва Орест остави да говорят само онези, които подкрепят Помпей, и закри заседанието, преди някой от нас да е успял да възрази!

— Знам, знам — рече търпеливо Цезар, — бъди спокоен, всички ще се изкажем на следващото заседание. Орест постъпи много мъдро, ако бяхме се изказали сега, при тази обстановка, кой знае какво щеше да стане… Следващия път ще говорим ние. Още нищо не е решено! Затова нека аз говоря с Марк Крас, ако обичате.

И така, с голямо неудоволствие легатите се прибраха по домовете си, докато Цезар бързо се насочи към Марсово поле и лагера на Крас. Вестта за това, което се е говорило на заседанието, се бе разпространила със скоростта на вятъра; докато Цезар си проправяше път сред тълпата на форум Романум, отвсякъде дочуваше реплики как имало възможност да избухне поредната гражданска война. Помпей искал да стане консул, сенатът не се съгласявал, Крас нямало да получи земя за войската си, крайно време било Рим да даде добър урок на тези самонадеяни пълководци, какъв страхотен човек бил Помпей и т.н.

— … Та това е — каза Цезар, след като разказа всичко на Крас.

Крас беше изслушал без всякаква реакция сухото и делово изложение на Цезар. Дори след като разказът свърши, той не махна маската на пълно, безразличие от лицето си. В продължение на няколко минути не каза нищо, само гледаше през отвора под вдигнатото платнище на палатката, сякаш съзерцаваше красотата на Марсово поле. Най-накрая посочи с жест пейзажа отвън и се обърна към Цезар.

— Красота, нали? Човек да не помисли, че сме само на километър от най-голямата помийна яма на света.

— Да, красиво е — съгласи се Цезар.

— А ти какво мислиш за не толкова красивите сцени, които са се разиграли в сената тази сутрин?

— Мисля — рече тихо той, — че Помпей те е притиснал.

Крас се усмихна.

— Ти си абсолютно прав, Цезаре. — Посочи масата си, на която беше подредил множество кесии с пари. — Сещаш ли се какво е това?

— Пари. Какви пари, нямам представа.

— Всички по-дребни дългове, които имах да си получавам от римските сенатори — обясни Крас. — Петдесет души си върнаха дълговете тази сутрин.

— Което значи, че разчиташ на петдесет гласа по-малко в сената.

— Именно. Както добре се изрази, Цезаре, Помпей ме е притиснал.

— Радвам се, че го възприемаш толкова спокойно.

— Че какво ще спечеля, ако почна да ахкам и да се тюхкам? Нищо. Не мога нищо да променя. Всъщност може ли изобщо нещо да се промени в тази ситуация?

— Със сигурност — не.

Крас кимна.

— Така е. Но кой можеше да се сети, че Помпей ще измисли толкова хитър ход?

— О, той е голям хитрец, макар никой да не го е учил на нищо. Но подобна хитрост не е достойна за големи политици, Крас. Той първо те удари с тухла по главата, а чак след това постави условията си. Ако притежаваше поне малък политически усет, щеше да дойде най-напред при теб и да ти заяви намеренията си. Така проблемът можеше да се разреши мирно и тихо между двамата, без да се вдига на крака цял Рим и да се заплашва с нова гражданска война. Проблемът с Помпей е, че той никога не знае как разсъждават другите хора, как биха реагирали те в една или друга ситуация. Освен когато мислите и реакциите им са като неговите.

— Може би си прав, но мисля, че всичко се обяснява с вечните съмнения, които преследват Помпей. Ако той беше наистина уверен, че сенатът ще позволи да бъде избран за консул, щеше наистина да разговаря най-напред с мен. Но се оказва, че за него сенатът е по-важен от мен. Помпей трябва да въздейства на сената, не на Марк Крас. Аз съм просто средството, чрез което той налага своята воля. Какво го е грижа как ще реагирам аз на удара? Той вече ме е притиснал. Ако искам земя за ветераните, ще трябва да уведомя сената, че не може да разчита на моята армия и на мен самия да възпрем Помпей.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да те пратя веднага при Помпей. Не ми трябва да ти давам напътствия, Цезаре, просто преговаряй.

И Цезар замина да преговаря.

В малко неща беше сигурен, но едно от тях беше, че и двамата противници ще са там, където се очаква. Докато сенатът не гласува триумфа на единия и овацията на другия, нито Помпей, нито Крас имаха право да стъпят вътре в рамките на померия. Това би означавало да изгубят веднага своя империум, тогава пък триумфът и овацията ставаха невъзможни. Затова докато легатите, трибуните и войниците можеха да се разкарват, накъдето пожелаят, техните върховни началници бяха задължени да пазят лагерите на Марсово поле.

Помпей наистина си беше у дома, ако една палатка може да мине за дом. При него бяха и старшите легати Луций Афраний и Марк Петрей. И двамата изгледаха новодошлия с любопитство — бяха подочули това-онова за подвизите му — историята с пиратите, а и други неща, — и знаеха, че е спечелил граждански венец на двайсетгодишна възраст. Това бяха достатъчни причини истински бойци като Афраний и Петрей да уважават Цезар. Ето, че този бляскав аристократ, толкова надарен от природата, че можеше да си придаде спокойно скромен вид, не отговаряше на техните представи за римския военен герой. Вместо с доспехи, беше облечен с тога, поддържаше ноктите си, сенаторските му обувки дори не бяха изцапани, косата му беше прилично сресана — едва ли беше изминал цялото разстояние между двата лагера пеша.

— Нали миналия път каза, че не пиеш вино? — спомни си Помпей. — Мога ли да ти предложа чаша студена вода?

— Благодаря. Искам само да поговорим насаме.

— Ще се видим по-късно — обърна се Помпей към двамата офицери.

Домакинът изчака разочарованите легати да се изтеглят достатъчно далеч от палатката му и чак тогава се обърна към Цезар.

— Е, какво? — попита той прямо, както имаше навик.

— Идвам от името на Марк Крас.

— Надявах се да видя самия Крас.

— По-добре да разговаряш с мен.

— Сигурно е много ядосан?

Цезар учудено вдигна вежди.

— Крас? Ядосан? Ни най-малко!

— Тогава защо не иска да разговаря лично с мен?

— Та цял Рим да заговори? Ако двамата с Марк Крас имате намерение за някакво споразумение, Гней Помпей, най-добре е да общувате чрез хора като мен. Аз съм самата дискретност, при това съм напълно предан на своя началник.

— Излиза, че си просто човек на Крас?

— По тези проблеми, да. Но иначе съм абсолютно независим.

— На колко години си? — попита ненадейно Помпей.

— През квинктил ще навърша двайсет и девет.

— Крас би се изразил, че цепиш косъма на две. Значи скоро ще влезеш в сената.

— Аз вече съм в сената. Почти девет години.

— Защо така?

— Защото спечелих граждански венец при Митилена. Според конституцията на Сула всички отличени на бойното поле влизат в сената.

— Интересно защо никой не казва според римската конституция, а според конституцията на Сула — отбеляза Помпей, като нарочно подмина въпроса за гражданския венец. Той никога не бе печелил подобно отличие. — Аз самият не знам дали съм с нещо признателен на Сула.

— Би трябвало да си. Дължиш му няколко специални поръчения — напомни му Цезар, — но след случилото се днес сутринта едва ли сенатът ще се излъже да даде подобно поръчение на някой друг конник.

Помпей го изгледа леко засегнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Не можеш насила да си печелиш благоволението на сената, Гней Помпей, а след това да искаш той да забрави. Нито можеш да се надяваш, че сенатът ще бъде вечно твой. Филип е стар човек. Цетег също не е млад. А когато те си отидат, кого ще използваш на тяхно място? Всички по-известни сенатори ще бъдат под влиянието на Катул — Цецилиите, Корнелиите, Лициниите, Клавдиите. Ако някой иска да получи специално поръчение, трябва да моли народа, при това не патриции и плебеи заедно, а конкретно плебейското събрание. Навремето Рим беше свикнал да се управлява единствено от плебейското събрание. Предполагам, че и за в бъдеще така ще бъде. Народните трибуни са толкова удобни… Ако някой им върне старите правомощия. — Цезар се покашля. — Пък и излиза по-евтино да купиш някой млад народен трибун, отколкото опитни сенатори като Филип и Цетег.

Думите му не предизвикаха реакция у Помпей. Цезар усещаше, че Помпей му е абсолютно безразличен, без да е сигурен точно защо. Като дете Цезар беше расъл сред всякакви народности, та затова галският облик на събеседника нямаше как да го отблъсне. Кое тогава? Докато Помпей осмисляше думите му, Цезар на свой реди размишляваше защо човекът срещу него не го интригува. Най-накрая реши, че той просто не се е родил достоен за вниманието му — тази самонадеяност, това почти детско вглъбяване в самия себе си, тези пропуски в образованието, които изключваха всякакво уважение към закона.

— Какво има да ми каже Крас? — попита Помпей.

— Би желал да се стигне до споразумение, Гней Помпей.

— И какво трябва да включва това споразумение?

— Няма ли да е по-добре ти да поставиш своите искания, Гней Помпей?

— Бих желал да не ме наричаш така! Мразя да ме наричат така! За пред хората аз съм Велики!

— Тук говорим в официално качество, Гней Помпей. Обичаите изискват да се обръщам към теб според етикета. Не желаеш ли да ни представиш най-напред своите условия?

— Как да не желая! — тросна се Помпей, без да е сигурен защо не може да владее нервите си. Изглежда, за всичко беше виновен този хитър и твърде благовъзпитан тип, когото му пращаше Крас. Досега Цезар беше говорил с ясно разбиране за всичко, не беше допуснал нито една грешка, не беше изпуснал нищо от поглед. Именно това го влудяваше. Той, Великият, трябваше да дава тон за всичко, а ето, че разговорът между двамата протичаше в друго русло. Цезар се държеше така, сякаш не Крас, а Помпей беше в по-деликатното положение. Беше по-красив от покойния Мемий, а по-хитър и съобразителен от Филип и Цетег, взети заедно. Освен това беше спечелил второто по важност военно отличие в Рим, връчено му не от друг, а от неподкупния Луций Лукул. Следователно беше смел и добър войник. Да беше чул Помпей за историята с пиратите, за завещанието на цар Никомед и битката при Меандър, може би от самото начало щеше да заеме по-други позиции; Афраний и Петрей имаха представа кой е Цезар, но Помпей не беше чул нищо за него. Ето защо се оказа много по-уязвим и трябваше да си признае, че Цезар по-лесно му въздейства, отколкото той на него.

— Та исканията ти? — попита отново гостът.

— Просто да убеди сената във вземането на решение аз да се кандидатирам за консул.

— Без да станеш преди това член на сената?

— Без да ставам член на сената.

— Ами ако сенатът ти позволи да участваш в изборите, а ти ги изгубиш?

Помпей се засмя, забележката беше доста находчива.

— Не бих могъл да изгубя дори да искам!

— Чувам, че тази година борбата ще бъде много оспорвана. Сред кандидатите се Марк Минуций Терм, Секст Педуцей, Луций Калпурний Пизон Фруги, Марк Фаний, Луций Манлий, както и двамата ти най-големи съперници на този етап: Квинт Метел Капрарий и Марк Крас. — На Цезар ситуацията му се струваше доста забавна.

Помпей изведнъж се изправи на стола.

— Как? Искаш да кажеш, че той все още иска да се кандидатира?

— По всичко личи, Гней Помпей, че ти ще поискаш от него да не се отказва от командването на армията си — за да не я използва сенатът срещу теб. Тогава Крас се оказва длъжен да се кандидатира за консул, при това е длъжен да спечели изборите — започна бавно и търпеливо да му обяснява Цезар. — Ако той не е консул догодина, още през януари ще го осъдят за държавна измяна — за това, че не се е отказал от командването в полза на сената. Като консул той не рискува подобен процес — нито по време на проконсулския мандат, който вероятно ще получи в края на следващата година. Едва след като свърши управлението му на някоя римска провинция, той ще стане отново частно лице — тогава може да бъде съден. Това, което му се налага да стори на всяка цена, е да си осигури място на консул и да възстанови пълните правомощия на народните трибуни. След това ще убедим някого от народните трибуни да прокара закон, чрез който се оправдава нежеланието му да предаде командването на сената. Другите девет трибуни пък ще бъдат убедени да не налагат вето. Така, когато един ден Крас стане частно лице, вече няма да има основание да го съдят за измяната, която ти в момента го принуждаваш да извърши.

Докато Цезар обясняваше, по лицето на Помпей се смениха най-различни изражения — на почуда, на разбиране, на още по-голямо учудване, на пълно объркване, най-накрая — на страх.

— Какво искаш да кажеш с всичко това? — възкликна Помпей, сякаш някой беше сложил отрова във виното му и не може да си намери въздух.

— Казвам, при това пределно ясно, че ако някой от вас иска да избяга от съдебно преследване за измяната, която извършвате, играейки си с четиринайсет легиона и неколкостотин сенатори, и двамата трябва да бъдете консули догодина, и двамата трябва заедно да положите усилия за възвръщане старите правомощия на трибуните. — Цезар говореше като наставник. — Единственият начин всеки от вас да се отърве от евентуални съдебни процеси за в бъдеще, ще е заедно да прокарате плебисцит през плебейското събрание, който да оправдае сегашните ви действия. Да не се окаже след време, че сте манипулирали от позиция на силата сената. Разбира се, Гней Помпей, ти няма реално от какво да се страхуваш, ако си оставил войската си оттатък река Рубикон.

Помпей потръпна.

— Дори не се и замислих! — призна си той.

— Повечето сенатори — продължи хем да го плаши, хем да го успокоява Цезар — са овчи души. Никой не може да го отрече. Но това пречи на мнозина да видят, че в сената се намират и няколко вълка. Не бих сложил Филип сред вълците, както и Цетег. Но Метел Капрарий — Козленцето определено не носи подходящия прякор. Трябваше да го кръстят Вълчището, а с него — и Катул, който се е настървил да ръфа човешко месо и да гризе човешки кокали. Както и Хортензий. Той още не е бил избиран за консул, но има огромно влияние сред сенаторите и още по-големи познания на римското право. Към тях тримата можем да прибавим и моя най-млад, но и най-интелигентен вуйчо Луций Кота. Кой знае, може пък и аз да съм едно сенатско вълче. Всеки от изброените, а най-вероятно всички заедно, са способни да съдят теб и Марк Крас за измяна. При това трябва да се явиш пред съдебен състав от сенатори. А ти вече си спечели доста неприятели в сената. Марк Крас може и да се измъкне, но ти няма да успееш, Гней Помпей. Сигурен съм, че имаш доста последователи в сената, но дали ще запазиш това лоби, след като си заплашвал самите тях с гражданска война и насила си ги принуждавал да вземат решения против собствените им интереси? Докато си консул и сетне проконсул, ще запазиш позициите си в сената, никой няма да посмее да те изостави, но след като ти изтече империумът, какво ще стане? Може би ще се опиташ да задържиш за цял живот армията си под орлите? Но това, при условие че хазната няма да плаща нищо, няма да е по силите дори на човек с твоите доходи.

Толкова много усложнения! Помпей започваше да се задушава. За миг се почувства както навремето на бойното поле при Лаврон, когато безпомощно трябваше да наблюдава действията на Квинт Серторий. Но спомените отлетяха и той си възвърна предишната твърдост.

— Колко от всичко това разбира самият Марк Крас?

— Достатъчно — отговори му невъзмутимо Цезар. — Той е прекарал дълги години в сената, освен това не е напускал често Рим. Обикалял е всички съдилища и познава законите. Всичко е записано в конституцията. Конституцията на Сула и Рим.

— Значи ми предлагаш да отстъпя? — Помпей си пое въздух. — Е, няма да отстъпя! Ще стана консул! Заслужавам да бъда консул и ще бъда консул!

— Това може лесно да се уреди. Но само по начина, който вече ти обясних. — Цезар нямаше намерение да се отказва. — Двамата с Марк Крас ще заемете двата куриатни стола, ще върнете старите правомощия на народните трибуни, ще си издействате оправдателен плебисцит, след което още един за земите, които ще раздадете на войниците си. — Той леко повдигна рамене. — В крайна сметка, Гней Помпей, консул без колега не може! И ти самият не можеш да действаш като консул, ако няма някого до теб. Защо да не вземеш при себе си човек, който е изпаднал в абсолютно същите затруднения като теб? Ами представи си за колега да ти се падне Метел Капрарий! Ще се вкопчи за теб от първия ден на мандата ви и никога няма да ти позволи да върнеш старите права на народните трибуни. Докато щом двама консули имат обща програма, сенатът трудно би им устоял. Особено ако си спечелят поддръжката на десетина единни в мисленето си народни трибуни.

— Разбирам какво имаш предвид — рече бавно Помпей. — Да, ще бъде голямо предимство да управлявам заедно с разбран колега. Така да бъде. Ще бъдем консули заедно с Марк Крас.

— При условие — напомни му любезно Цезар, — че не забравиш втория плебисцит! Да осигуриш земя за войниците на Марк Крас.

— Няма проблем! Както сам каза, така ще осигуря земя и за моите войници.

— В такъв случай първата крачка вече е направена.

Преди този разговор с Цезар, който разби всички негови представи и очаквания, Помпей бе живял с чувството, че Филип сам ще успее да измисли и подреди всичко необходимо за неговото издигане на консулския пост. Сега обаче започваше да се чуди дали и Филип е видял всички последици? Защо не му беше казал за евентуалните съдебни преследвания след време? Защо не беше споменал за необходимостта от възстановяването властта на народните трибуни? Дали на Филип не му омръзваше да изпълнява услуги на своя работодател? Или пък просто бе изостанал от събитията?

— Аз от политика много не разбирам — рече Помпей с дружелюбен, дори свойски тон. — Проблемът е, че политиката просто не ме влече. Аз съм човек, свикнал да командва армии на бойното поле, може би затова гледам на консулския пост като на върховното командване на цял един народ. Но това, което днес научих от теб, ме кара да гледам другояче на нещата. А ти говориш разумно, Цезаре. Затова нека те попитам… Хм, как точно да се изразя? Дали да продължавам да общувам със сената чрез Филип?

— Не, вече достатъчно писма ни прати чрез него, всички си дават сметка за твоето предизвикателство — отговори той, без да бяга от ролята на политически съветник. — Предполагам, че вече си наредил на Филип да отложи изборите, затова изобщо няма да засягам въпроса. Следващият ход на сената ще бъде такъв, че все пак да си върне последната дума. Ще определи на теб и на Марк Крас точни дати за триумфа и овацията. Разбира се, в сенатското нареждане по въпроса ще бъде споменато изрично изискването и двамата да разпуснете войската си след празненствата. Това е напълно в реда на нещата.

Цезар не беше помръднал през цялото това време. Помпей си даваше сметка, че откакто е седнал на стола срещу него, посетителят не е поискал вода, не се е изпотил под дебелата тога, не е дал ни най-малки признаци, че му е неудобно на твърдата седалка или че му се е схванал вратът. Не само, че знаеше да подрежда мислите си, но умееше да намери точните думи, за да ги изрази. Да, Цезар определено заслужаваше повече внимание.

Цезар продължи да обяснява:

— Ти трябва да направиш първия ход. Когато ти бъде насрочена дата за триумфа започни да обясняваш как си забравил, че триумфът не е само твой и не можеш да го отпразнуваш, преди да се е прибрал Метел Пий от Далечна Испания. Двамата отдавна сте се съгласили да триумфирате заедно, тъй като и без това плячката е скромна, и т.н. Когато се оправдаеш с това, Марк Крас на свой ред ще започне да обяснява, че не може да разпусне войската — така щяло да остане само една въоръжена армия на територията на Италия. Двамата ще си играете фарса до края на годината. На сената няма да му е нужно много време, за да проумее, че никой от вас не желае да разпуска войската си, но че и двамата търсите узаконяване на действията си. Стига никой от двама ви да не допусне грешката да насочи армията си към Рим, и двамата ще направите добро впечатление.

— На мен този план ми харесва! — отсече Помпей.

— Радвам се да го чуя. По-лесно е да обясняваш на хора, които искат да те слушат. Докъде бях стигнал? А, да! Щом сенаторите разберат, че никой от вас няма да разпусне армията си, ще издадат необходимия указ и двамата да участвате в изборите „ин абсенция“, т.е., без да се явявате лично пред избирателите. Естествено, че при сегашните условия никой от вас не може да влезе в рамките на померия. Само жребият ще покаже дали изборите ще се организират от Ауфидий Орест или от Лентул Сура. Аз самият не правя голяма разлика между тях.

— И как ще разреша проблема, че не съм сенатор? — попита Помпей.

— Няма нужда ти да го разрешаваш, да му мисли сенатът. Всичко ще мине гладко, когато сенатът издаде нов указ, с който иска от народното събрание да разреши на един конник да участва в изборите. Предполагам, че, народното събрание с радост ще посрещне подобно предложение — за конническото съсловие това ще е огромна победа!

— И когато спечелим изборите, двамата с Марк Крас ще разпуснем войските си — заключи доволен Помпей.

— О, не — поклати глава Цезар. — Ще задържите легионите под орлите до самата Нова година. Затова няма да бързаш да празнуваш своя триумф, а Крас — своята овация поне до средата на декември. Нека Крас мине пръв. Така ти ще можеш да отбележиш своя триумф в самия последен ден на декември.

— Звучи ми напълно разумно — съгласи се Помпей, но свъси вежди. — Защо Филип не ми обясни нещата по този начин?

— Нямам ни най-малка представа.

— Аз май имам — отсъди мрачно Помпей.

Цезар стана от стола, намести тогата си и сякаш напълно забрави за околния свят. Щом се оправи, се насочи с гъвкавата си, грациозна походка право към изхода. В отвора под платнището се обърна и се усмихна.

— Палатката е толкова крехка конструкция, Гней Помпей. Един добър пълководец прави впечатление, когато чака с месеци заслужения си триумф в бойна обстановка. Но не мисля, че на теб ти е нужна тази показност. Защо не си наемеш луксозна вила на Пинциевия хълм? Можеш да доведеш жена си от Пицен, да се позабавляваш. Ще се погрижа Марк Крас да стори същото. Нека и двамата докажете с поведението си, че смятате да стоите дълго на Марсово поле.

След което Цезар изчезна, а Помпей остана сам с мислите си. Военната почивка свърши. Трябваше да седне заедно с Варон и да поизучи правото. Цезар знаеше и най-малките нюанси, а беше с шест години по-млад от него. Ако сенатът имаше своите вълци, щеше ли Гней Помпей Велики да се примири с ролята на овца? Никога! До Нова година имаше време, Гней Помпей Велики щеше да го използва да изучи законите и да подготви сената за своето величествено пристигане!

— Богове! Ти наистина си хитрец, Цезаре! — призна Крас, когато му разказа за разговора с Помпей. — Не казвам, че с времето нямаше да измисля всичко това сам, но ти навярно си се сетил за всяка подробност оттук до другата палатка. Вила на Пинциевия хълм, как ли пък не! Имам си прекрасна къща на Палатина, изхарчих цяло състояние да я обзаведа, защо да си давам парите и за вила на Пинция? В палатката ми е удобно.

— Непоправим си, Марк Крас! — засмя се Цезар. — Ще наемеш вила на Пинциевия хълм, поне толкова скъпа, колкото тази на Помпей. Ще прибереш при себе си Тертула и децата. Можеш да си го позволиш. Погледни на онова като на печеливша инвестиция. Тя е печеливша инвестиция! В продължение на шест месеца двамата с Помпей трябва да играете ролята на настървени противници.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си намеря някой подходящ народен трибун. По възможност пиценец. Не знам защо, но хората от Пицен изпитват голямо увлечение към длъжността на народния трибун, при това ги бива. Няма да ми е трудно. Навярно само в тазгодишната колегия половината са от Пицен.

— И защо трябва да е пиценец?

— Най-малкото, защото ще е склонен да фаворизира Помпей. Пиценците имат силно родствено съзнание. От друга страна, ще е като ламя. В Пицен всички се учат да гълтат огън!

— Само гледай да не останеш с опарени пръсти — посъветва го Крас, макар вече да мислеше кой от клиентите му ще успее да измъкне от агентите най-ниска цена за наем на вила на Пинция. Колко жалко, че не бе помислил да закупи терен там! Идеално място. Всички тия чужди царе и царици, които си търсят резиденция край Рим. Не, нямаше да наема, направо щеше да купува! Наемът беше неоправдан разход: човек никога не си връщаше нищо от него.

През ноември сенатът се предаде. Марк Лициний Крас беше уведомен, че ще му бъде позволено да се яви на изборите за консул „ин абсенция“. Гней Помпей Велики беше уведомен, че сенатът е пратил за ратифициране в народното събрание на указ, с който специално за него се премахвали обичайните ограничения — членство в сената, квесторство и преторство, за да може също да участва в изборите „ин абсенция“. И тъй като трибутните комиции били гласували въпросния указ и го превърнали в закон, сенатът бил радостен да съобщи на Гней Помпей Велики, че и неговото име е включено в кандидатските списъци и така нататък, и така нататък.

Когато един кандидат участва в изборите „ин абсенция“ защитата на неговата кауза е трудна задача. Без право да прекрачва померия, той не можеше да се среща с гласоподавателите, да ги убеждава, да ги примамва с обещания, нямаше как да се показва по време на заседания на плебейското събрание, където народният трибун да го възхвалява… и да ругае всички негови съперници. Тъй като участието в изборите „ин абсенция“ поначало трябваше да се разреши от сената, до него се прибягваше в крайни и изключителни случаи. Но никога досега в римската история не се бяха явявали двама кандидати „ин абсенция“. В случая обаче и дума не можеше да става за неудобства или ограничения за отсъстващите кандидати. Колкото повече се протакаха дебатите в сената, толкова по-разгорещени ставаха те; в резултат от всичко това, щом сенатът се примири с исканията на двамата пълководци, всички останали кандидати за консулския пост си направиха отвод като протест срещу грубото погазване на закона от страна на Помпей. И при условие, че други кандидати изобщо не се явиха, Помпей и Крас можеха спокойно да се нарекат диктатори.

Много и най-различни заплахи бяха отправени по адрес на Крас или на Помпей; враговете им най-често им се заканваха, че щом изтече империумът им, веднага ще ги извикат на съд за държавна измяна. Затова когато народният трибун Марк Лолий Паликан (родом от Пицен) свика извънредно заседание на плебейското събрание на фламиниевия цирк, насред Марсово поле, всички сенатори, които бяха обърнали гръб на Помпей и Крас, изведнъж замръзнаха от ужас. За да избягат от всякаква съдебна отговорност, двамата стигаха дотам, че да върнат обратно пълните правомощия на народните трибуни. За награда щяха да се сдобият с десетина слепи привърженици, които щяха да им се отблагодарят със специален закон, оправдаващ всяко тяхно действие!

Мнозина в Рим очакваха възстановяването на отнетите трибунски права, тъй като трибунската институция беше толкова стара, че се смяташе за свещена. В продължение на векове народният трибун беше представлявал една от фигурите в държавното управление, а постът се приемаше за стъпало по стълбицата на публичната йерархия. Имаше и такива, които се забавляваха с политиканстване и искаха да се върнат някогашните епични битки по римския форум. Друго си беше разгорещени демагози да въртят пестници по посока на Курия Хостилия, а в това време платени биячи да ги трепят насред площада. Като следствие от толкова много очаквания заседанието, свикано от Лолий Паликан, беше широко разгласено като жизненоважно за бъдещето на града и мнозина дойдоха, за да обсъдят проблема с връщането на старите правомощия. Но когато се разбра, че не други, а двамата кандидат — консули щели да говорят, при това в полза на реформата, римските граждани проявиха интерес, какъвто плебейското събрание не познаваше от времето на Сула.

Фламиниевият цирк се използваше за по-скромни тържества, отколкото Големия цирк под Палатина, затова побираше петдесет хиляди души. В деня на Паликановото заседание всички трибуни бяха препълнени с хора. При условие, че само онези, които се намират до трийсет-четирийсет метра от трибуната, имаха шанс да чуят нещо, повечето хора, които се разхождаха по бреговете на Тибъра, бяха водени единствено от патриотичната идея да разказват на внуците си как и те са били на онова паметно събрание, когато двама бъдещи консули, при това велики пълководци, са обещавали на народа възстановяването на правата на народните трибуни. Защото те щяха да го направят! Щяха!

Паликан откри заседанието с вдъхновена реч, която имаше за цел не друго, а гарантиране по-високи изборни резултати за Помпей и Крас; онези, които се намираха по предните редици и можеха да го чуят, бяха все членове на горните класи, техният глас щеше да е от значение на изборите. Деветимата колеги на Паликан присъстваха, за да говорят на свой ред в полза на Помпей и Крас. Най-накрая, сред бурни аплодисменти, се появи самият Крас, чиято реч също бе съпровождана от аплодисменти. Накрая се появи и Помпей Велики! Облечен в лъщяща златна броня, сияещ от неземна красота на слънчевите лъчи. Не му трябваше да доказва ораторски способности; да беше казал две-три думи, тълпата пак щеше да го приветства. Хората бяха дошли да видят Помпей Велики и се разотидоха доволни по домовете.

Никаква изненада не беше, че когато през декември изборите най-после се проведоха, Помпей бе избран за първи консул, а Крас — за втори. Рим щеше да си има за пръв път консул човек, който никога не беше стъпвал в сената. При това го обичаше много повече от по-опитния му и по-традиционен колега.

— И така, Рим за пръв път си има консул, който не е бил сенатор — каза Цезар пред Крас, след като центуриатните комиции се разпръснаха. Бяха седнали заедно на просторната тераса в Пинциевата вила, в която навремето нумидийският цар Югурта беше кроял заговори срещу Рим; Крас веднага закупи сградата, след като се запозна с дългия списък на чуждестранни владетели, прекарали част от живота си под покрива й. В момента двамата съмишленици стояха и наблюдаваха как държавните роби почистват поляната и прибират платформите за гласуване от тъй наречената Септа.

— Това беше единствената сериозна причина да държи на консулството — отговори Крас, като нарочно имитираше леко истеричния тон, с който Помпей говореше, щом нещата не се подчиняват на волята му. — Той си остава едно голямо дете!

— В известен смисъл, да — съгласи се Цезар. Обърна се да изгледа изражението на Крас, но както винаги лицето му беше непроницаемо. — Ти си този, който ще трябва да управлява. Той просто не знае как.

— Е, нямаше нужда да ми го казваш! Макар че вече трябва да е понаучил това-онова. Варон му предложи цял наръчник по сенаторско и консулско поведение. — Крас кисело изсумтя. — Ама не е ли позорно! Първият консул да трябва да чете от наръчници какво да прави и как да го прави! Представям си какво би казал Катон Цензор по въпроса.

— Вече ми възложи да съставя законопроекта за възстановяването пълномощията на народните трибуни, каза ли ти?

— Че той кога ми е казвал каквото и да било?

— Аз отказах.

— Защо?

— Най-напред, защото той ми го предложи на основание, че ще бъде първи консул!

— Той просто знаеше, че ще бъде първи консул!

— И второ, защото ти сам можеш да изготвиш всеки законопроект, който двамата бихте прокарали — нали си бил градски претор?

Крас поклати глава и положи ръка върху рамото на Цезар.

— Направи го, Цезаре, ще го зарадваш. Като всички разглезени деца, той се е научил да иска от всекиго това, за което знае, че е способен. Ако отказваш просто ей — така, а не, за да не излезе, че те използват, нямам нищо против. Но ако приемеш задачата като предизвикателство, ако си мислиш, че това ще допринесе за твоята собствена юридическа кариера, тогава не се стеснявай. Никой няма да разбере, Помпей просто няма да позволи.

— Прав си! — засмя се Цезар, но веднага му мина друга мисъл. — В интерес на истината, бих желал да го направя. Не сме имали свестни народни трибуни от времето, когато бях момче. Сулпиций беше последният. А отсега предвиждам времето, когато всеки от нас би се нуждаел от законите на народните трибуни. Винаги е било интересно, когато един патриций се обвърже с каузата на народните трибуни по начина, по който аз го правя днес. Между другото Паликан вече си е намерил добър заместник.

— Кой?

— Някой си Плавций. Не е от старата фамилия на Плавций Силваните. Този е от Пицен и изглежда някой близък негов предшественик е бил обикновен роб. Но е добър човек. Готов е да стори всичко, което ми е нужно да получа от дареното с нов живот плебейско събрание.

— Изборите за трибуни още не са се провели. Плавций може и да не влезе — напомни му Крас.

— Ще влезе, ще влезе — успокои го на свой ред Цезар. — Няма да загуби, нали е човек на Помпей…

— А това не е ли поредното доказателство в какви объркани времена живеем?

— Помпей има голям късмет, че ти си му колега, Марк Крас. Продължавам да си мисля какво ли би сторил Метел Козленцето на твое място. Щяхме да преживеем истинска катастрофа! Но все пак съжалявам, че не ти се удаде да бъдеш първи консул.

Крас се усмихна.

— Не се тревожи, Цезаре, отдавна съм се примирил с мисълта. — Той въздъхна. — И все пак ми се ще, когато дойде краят на мандата ни, Рим да съжалява повече за мен, отколкото за Помпей.

— Ами — вдигна се от стола си Цезар — време е да си вървя. Откакто съм в Рим, почти не съм отделил време на жените в семейството, а те изгарят от нетърпение да разберат как са протекли изборите.

Но само един поглед към събранието вкъщи бе достатъчен Цезар да съжалява, че толкова е бързал да се прибере. В приемната се бяха събрали шест жени: майка му, жена му, сестра му Ю-Ю, леля му Юлия, жената на Помпей и някаква друга жена, която се оказа братовчедката Юлия, омъжена за Марк Антоний-изтребителя на пиратите; заради това всички я наричаха Юлия Антония. Юлия Антония беше привлякла вниманието на всички върху себе си, тъй като ревеше с пълен глас.

Преди Цезар да е пристъпил, някой изведнъж го блъсна. Той се обърна и видя насреща си някакво едро, хилещо се дете, което физически напомняше на Антониевците. Цезар го сграбчи за носа и го придърпа към себе си. Момчето започна да надава крясъци не по-слаби от тези на майка му, но при все това отказваше да се признае за победено. Опита се да срита Цезар, сви ръце в юмруци и посегна да удари братовчед си. В същия миг две други момчета, по-малки от брат си, се увесиха за раменете и гърдите на Цезар и започнах да го налагат — без успех, заради дебелата тога, която носеше.

Само след секунда, без да е ясно как точно стана това, трите деца бяха извадени от строя. Двете малки братчета Цезар елиминира, като им удари главите една в друга. Най-големият получи плесница, от която му потекоха сълзи. С няколко силни ритника в задника Цезар го изпрати при малчуганите в ъгъла.

Ревящата майка веднага млъкна и се хвърли да спасява безценните си чеда от домакина.

— Я сядай, жено! — изкрещя й насреща той.

Тя се примъкна обратно към стола и безпомощно се отпусна. Сълзите й отново рукнаха.

Цезар погледна синовете й, които се опитваха да се свестят, но най-вече плачеха в хор с майка си.

— Ако някой от вас само мръдне, ще съжалява, че се е родил на този свят. Това е моят дом и докато сте мои гости, ще се държите като благовъзпитани римляни, не като маймуните в Африка. Ясно ли е?

И като прибра с една ръка диплите на изцапаната си тога, Цезар подмина жените и се прибра в стаята си.

— Ще трябва да се оправя — обясни той с наглед спокоен глас, но жена му и майка му веднага доловиха заплашителните нотки — и когато се върна, искам в дома ми да са се възцарили тишина и спокойствие. Ако няма друг начин тази жена да млъкне, затворете я в килера. Синовете й да отидат при Бургунд. Нека е спокоен, че ако удуши някое дете, ще има моето одобрение.

Цезар не се бави дълго, но когато се появи отново на вратата, момчетата бяха изчезнали, а шестте жени седяха като на тръни. Шест чифта очи покорно го проследиха, докато той заемаше място между жена си и майка си.

— Е, майко, какво се е случило? — попита Цезар.

— Марк Антоний е мъртъв — съобщи му Аврелия. — Самоубил се е в Крит. Знаеш, че пиратите на два пъти му нанесоха поражения в морето, накрая го победиха и на сушата, като плениха всичките му кораби и войници. Но което може би не знаеш, е, че пиратските главатари Панари и Ластен буквално са го насилили да подпише договор с кипърския народ от името на Рим. Договорът току-що е пристигнал в Рим, придружен от пепелта на бедния Марк Антоний. Макар сенатът още да не се е събрал да обсъди събитието, целият град вече говори, че Марк Антоний е опозорил завинаги фамилията. Някой дори вече го е кръстил Марк Антоний Кретик, само че не от Крит, а от креда, понеже се е държал като човек от тебешир.

Цезар въздъхна, но по-скоро от досада, отколкото от мъка.

— Не беше той човекът за тази работа — заключи, но не се впусна в подробности, за да не наранява чувствата на възглупавичката му вдовица. — Разбрах го още по времето, когато бях трибун в Гитеон. Да си призная, не можех да предположа, че всичко ще завърши толкова трагично, но пък имаше достатъчно сигнали… — Цезар погледна братовчедка си Юлия Антоний. — Съжалявам, за теб, госпожо, но не виждам с какво бих могъл да ти помогна.

— Юлия Антония дойде да попита дали не би могъл да организираш погребалната церемония в памет на Марк Антоний — каза Аврелия.

— Но тя си има брат, нали? Какво му има на Луций Цезар, че не може той да го направи? — Цезар беше възмутен.

— Луций Цезар е на изток, в щаба на Марк Кота, а братовчед ти Секст Цезар твърдо отказва да се занимава — обясни леля му Юлия. — В отсъствието на Гай Антоний Хибрида ти си най-близкият роднина на Юлия Антония в Рим.

— Щом е така, ще се погрижа за погребението. И все пак мисля, че ще е разумно да не вдигаме много шум.

Юлия Антония стана да си върви. Изглежда не изпитваше неприязън към Цезар за начина, по който се беше отнесъл със синовете й… Нито за пренебрежителното отношение към покойния й съпруг. Очевидно изпитваше известно удоволствие да й се крещи и да й се заповядва, разсъждаваше Цезар, докато я изпращаше. Явно, не можеше да се оплаче от Марк Антоний. Жалко, че не се беше отнасял по подобен начин с тримата си сина. Момчетата бяха изведени от стаята на Бургунд, където бяха преживели доста тягостни моменти в компанията на синовете на Кардикса. Също като майка си и те не изглеждаха сърдити. Само дето гледаха да не доближават много-много Цезар.

— Няма от какво да се страхувате, стига да не нарушавате общоприетите норми на благоприличие — подхвърли Цезар. — Ако ви хвана пак, тогава да му мислите!

— Ти си много висок, но не ми изглеждаш чак толкова силен — отвърна му най-голямото момче, което беше и най-хубавото, нищо че очите му бяха доста събрани за вкуса на Цезар. Погледът му обаче излъчваше увереност, а също така висок интелект.

— Някой ден ще се сблъскаш с някой дребен човечец, който с един удар ще те просне на земята — обеща му Цезар. — Сега си вървете у дома и се грижете за майка си. И по-добре си напишете домашното, отколкото да обикаляте като бездомници из Субура, за да крадете от хора, които не са ви сторили нищо. Домашните са по-полезни от пакостите.

Марк Антоний учудено примигна.

— Откъде знаеш всичко това?

— Аз знам всичко — отговори Цезар и затръшна вратата подире им. Върна се при жените и седна на мястото си. — Германското нашествие — рече той с усмивка. — Що за варварско племе са тия момчетии! Няма ли кой да ги наглежда?

— Няма — отговори Аврелия и въздъхна с нескрито удовлетворение. — Хареса ми как ги подреди! Откакто са влезли в къщата, ръката ме сърбеше да им обърша някой шамар.

Цезар беше спрял погледа си на Муция Терция, която му се струваше изключително привлекателна жена; очевидно съвместният живот с Помпей й се беше отразил благотворно. Той я включи в списъка на бъдещите си завоевания — Помпей отдавна си го беше изпросил! Но имаше време. Нека отвратителното Касапче се изкачи още по-нависоко. Цезар дори не се съмняваше, че ще успее да приласкае Муция в прегръдките си: вече на няколко пъти я беше уловил, че го наблюдава. Не, още беше рано. Трябваше й още време да отлежи в бъчвите на Помпей, преди да стане вино за пиене. За момента беше доволен от аферата си с Метела Капрария, жената на Гай Верес. Пък и да оре нейната бразда беше крайно приятно задължение! Сладката му женичка го наблюдаваше толкова настоятелно, че Цезар трябваше да отмести поглед от Муция. Той намигна на Цинила, която едва се сдържа да не се изкикоти. Цинила беше наследила още едно качество от баща си — от смущение се изчервяваше. Прекрасна жена. Никога не проявяваше ревност, нищо че слуховете за похожденията на мъжа й стигаха до ушите й… И нищо че тя самата вероятно им вярваше. След толкова години, прекарани в дома на Цезар, го познаваше добре. Но Аврелия твърде добре я беше възпитала и тя дори не смееше да загатне за неговите похождения. Естествено, че самият Цезар също не говореше за това. То не се отнасяше до Цинила. С майка си не беше толкова дискретен — та нали тя самата му подхвърли идеята да прелъсти жените на всички свои съперници. Дори от време на време Цезар стигаше дотам, че ако някоя дама се окажеше по-недостъпна, молеше Аврелия за съвет. Жените си оставаха тайна, която той се страхуваше, че никога не ще разгадае. Аврелия винаги имаше на какво да го научи. След като беше навлязла във водите на римското висше общество и гостуваше в богаташките домове на Палатина и в Карина, тя внимателно запомняше всяка клюка и му предаваше чутото. Това, което Цезар най-много харесваше в цялата тази история, бе, че винаги докарваше любовниците си до лудост, преди да ги изостави. Така просто лишаваше мъжете им от всякаква възможност да се радват по-нататък на съпружеските ласки.

— Предполагам, че сте се събрали да утешавате Юлия Антония — подхвърли Цезар, като се чудеше дали майка му ще стигне дотам да му предложи подсладено вино и бисквитки.

— Пристигна у дома ми с трите ужасни момчета — обясни леля му. — Знаех си, че няма да успея сама да се справя с бедствието. Затова ги доведох тук.

— А ти сигурно си била на гости у леля Юлия? — обърна се Цезар към Муция Терция и я заслепи с чаровната си усмивка.

Тя едва си пое дъх, но се овладя и тактично се покашля.

— Аз често посещавам Юлия, Гай Юлий. Квириналът е доста близко до Пинция.

— Да, разбира се.

Цезар се усмихна по същия омагьосващ начин на леля си. Тя също не можеше да се съпротивлява на чара му, но, разбира се, го възприемаше съвсем другояче.

— Подозирам, че за в бъдеще ще се срещам с Юлия Антония доста по-често, отколкото бих желала — въздъхна Юлия. — Ще ми се да можех да се оправям като теб със синовете й!

— Няма да те тревожи дълго с визитите си. А пък аз ще намеря начин да се справя с момчетата, за това не се тревожи. Юлия Антония ще си намери мъж в най-скоро време.

— Никой няма да я поиска! — възмути се Аврелия.

— Навсякъде ще се намерят хора, склонни да се поддадат на чара на една безпомощна жена — възрази той. — За жалост тя прави погрешни избори. Затова, който и да е новият мъж, той няма да е по-добър съпруг от Марк Антоний Тебеширения.

— Тук, сине, си абсолютно прав.

Цезар насочи вниманието си към сестра си Ю-Ю, която не беше казала нито дума; открай време тя беше най-мълчаливият член на семейството, нищо че беше с добро сърце.

— Навремето дълго натяквах на Лия, че не знае да подбира, но на теб дори не ти оставих шанс сама да се проявиш, нали?

Тя му се усмихна по същия начин, както той на нея.

— Аз съм предоволна от съпруга, който ми намери, Цезаре. И все пак съм склонна да призная, че младежите, които навремето харесвах, на по-стари години излязоха доста неприятни.

— Тогава най-добре двамата с Аций да оставите на мен да намеря подходящ годеник за дъщеря ви, когато му дойде времето. Ация ще бъде едно много красиво момиче. И твърде интелигентно, което означава, че няма да се харесва на всеки.

— Не е ли жалко? — попита Ю-Ю.

— Че е интелигентна или че мъжете няма да я харесват?

— Второто.

— Аз самият харесвам интелигентните жени — успокои я брат й, — но мъже като мен се срещат рядко. Не се тревожи, ще намерим на Ация момче, което да оценява всичките й качества.

Леля му Юлия се надигна от стола.

— Скоро ще се стъмни, Цезаре… Знам, че така обичаш да ти викат, дори майка ти така ти казва. Но на мен все още ми е трудно! Та трябва да вървя.

— Ще помоля момчетата на Луций Декумий да ти намерят носилка и да те изпратят до вас — предложи той.

— Имам си носилка — отговори Юлия. — На Муция не й позволяват да се движи пеша, затова двете заедно пътувахме при пълни удобства от Квиринала до Субура… Или по-точно щяхме да пътуваме, ако не беше с нас и Юлия Антония, която щеше да ни удави в сълзите си. Пък си имаме добра охрана.

— И аз дойдох с носилка — похвали е Ю-Ю.

— Това е то, нравственият упадък! — ядоса се Аврелия. — Ходенето е полезно.

— Аз обичам да вървя пеша — подкрепи я Муция Терция, — но мъжете невинаги гледат по същия начин на нещата. Гней Помпей смята, че е недостойно за жена като мен да върви пеша по улиците.

Цезар веднага си помисли: „Аха! Значи все пак има поводи за недоволство. Муция се чувствала ограничена.“ Но предпочете да не прави коментар. Изчака всички да се излязат. Един от робите отиде да извика носачите от близката кръчма и всички се сбогуваха.

— Не ми изглеждаш добре, лельо Юлия — каза Цезар на раздяла, докато й помагаше да се качи в просторната носилка, която Помпей бе купил за жена си Муция.

— Остарявам, Цезаре — прошепна му в отговор тя и го стисна за ръката. — Вече съм на петдесет и седем. Но още няма нищо сериозно, освен че ме болят костите, когато стане студено. Започвам да мразя зимата.

— Там, в отсрещния край на Квиринала, добре ли се отоплявате? — попита Цезар. — Къщата ти е изложена на северния вятър. Дали да не изолирам стените на спалнята ти?

— Пести си парите, Цезаре. Ако ми е нужно, ще си построя сама печка.

Юлия го погледна и спусна завесата на носилката.

— Мисля, че не е добре — сподели Цезар с майка си, докато се прибираха вкъщи.

Аврелия тактично отговори:

— Щеше да е по-добре, Цезаре, ако имаше за какво да живее. Но и мъжът й, и синът й са мъртви. Няма си никого, освен нас и Муция Терция. А ние не сме достатъчни.

Приемната грееше от многото запалени лампи по стените. Прозорците към вътрешния двор бяха затворени, за да пазят къщата от силното течение. Домът на Цезар изглеждаше уютен и гостоприемен, а насред стаята го чакаше самата Цинила с малката им дъщеря, вече шестгодишна. Прекрасно дете. Косите й бяха толкова светли, че изглеждаха сребристи.

Когато видя баща си, големите й сини очи светнаха от радост и тя протегна ръце към него:

— Татко, татко! Вземи ме!

Той я вдигна от пода и притисна устни до бледорозовата й бузка.

— Как е моята принцеса днес?

Докато Цезар слушаше в захлас всяко детско преживяване на дъщеричката си, Аврелия и Цинила ги наблюдаваха отстрани. Цинила знаеше само, че обича и двамата, докато Аврелия се замисляше дали думата „принцеса“ е била произнесена случайно. Малката Юлия наистина беше такава. Цезар щеше да стигне далеч и един ден щеше да натрупа голямо богатство. Кандидатите за ръката на дъщеря му щяха да са безбройни. Но Цезар нямаше да е така мил с дъщеря си, както дядо му и баба му бяха постъпили с майка му. Щеше да даде Юлия на онзи, когото сметне за най-подходящ. Затова Аврелия отсега трябваше да я учи на ролята й в живота, за да изпълни тя с достойнство дълга пред семейството си.

На двайсет и четвъртия ден от декември Марк Крас най-сетне ознаменува своята овация. Тъй като в армията на Спартак очевидно бяха участвали много самнити, той си издейства две отстъпки: вместо да върви пеша, си беше спечелил правото да язди кон, а вместо да носи венец от миртови клонки, щеше да е с лаври като истински триумфатор. По улиците се насъбраха доста хора, за да поздравят него и армията му, която беше дошла от Капуа. Разбира се, при вида на скромната плячка мнозина се побутваха и многозначително си намигваха. Всеки римлянин знаеше за непреодолимите слабости на Марк Крас.

Много повече хора излязоха да празнуват заедно с триумфиращия Помпей в последния ден от месеца. Той бе успял някак да си спечели симпатиите на римските граждани, може би защото беше относително млад, русокос красавец и напомняше на Александър Македонски. Любовта на римляните към него бе различна от тази към Гай Марий навремето. Марий все още беше вземан напълно насериозно и въпреки усилията на Сула продължаваше да е най-видната фигура в близката римска история.

В началото на декември, приблизително по времето, когато се провеждаха изборите, Метел Пий най-после прекоси Алпите и на свой ред навлезе в Италийска Галия. За разлика от Помпей той незабавно разпусна армията си и настани войниците из плодородните земи на север от река Пад. Дали защото още преди раздялата с Помпей беше усетил нещо съмнително в държанието му, дали още оттогава знаеше, че той няма доброволно да потъне в сянка, но Прасчо съвсем съзнателно стоеше далеч от политическите игри и пазарлъци в Рим. Когато Катул, Хортензий и всичките му роднини Цецилии Метели му написаха писмо с молба да дойде да отърве града от двамата самозабравили се пълководци, Пий отказа да вземе страна по въпроса, защото дългият престой в Испания не му давал морално основание за това. Когато се прибра в Рим в края на януари, проведе самостоятелно скромен триумф, и то само с войниците, които го бяха придружили до самия град. Когато се завърна в сената, Помпей и Крас се държаха така, все едно никакви недоразумения никога не е имало. Това поне му спести допълнителни терзания, нищо че след толкова вълнуващи събития в Рим през последните месеци никой не му отдаде дължимото за огромния принос в разгрома на Квинт Серторий.

Така нареченият „лекс Помпея Лициния де трибуниция потестате“, с който се възвръщаха отнетите права на народните трибуни, беше гласуван в сената още през януари под зоркия поглед на Помпей, който държеше фасциите през първия месец от годината. Законопроектът, който възвръщаше абсолютно всички отнети трибуски привилегии, беше толкова популярен сред народа, че в сената не намериха смелост да му се възпротивят. Всички онези, които Помпей и Крас очакваха, че ще протестират, просто отбелязаха присъствие с някое тихо изказване. Указът, с който сенатът препоръчваше на народното събрание законопроектът да бъде ратифициран, беше приет с почти пълно мнозинство. Някои само се бяха обадили, че подобен закон трябва да мине не през трибутните, а през центуриатните комиции, но Цезар, Хортензий и Цицерон в един глас заявиха, че там, където се засягат интересите на трибите, само те имат право да гласуват. В предвидения от закона двайсет и четири дневен срок лекс Помпей Лициния беше окончателно гласуван. Народните трибуни си възстановяваха правото да налагат вето на законите и на действията на магистратите, можеха да прокарват през плебейското събрание плебесцити със силата на закон, без за целта да е необходимо съгласието на сената, можеха дори да съдят граждани за държавна измяна, финансови злоупотреби и други нарушения, извършени из провинциите.

Цезар вече говореше свободно пред сената. Речите му си струваше да бъдат изслушани, защото бяха духовити, интересни и кратки, затова той си спечели и поддръжници. Все по-често колегите му го убеждаваха да запише и публикува речите си, които се оценяваха като тези на Цицерон. Не друг, а самият Цицерон говореше, че Цезар бил най-големият оратор в Рим… След него самия, разбира се.

Сякаш за да вкуси веднага от сладостта на възстановената власт, народният трибун Плавций обяви пред сената, че ще прокара през плебейското събрание закон за връщане отнетото гражданство на всички съмишленици на Марк Емилий Лепид и Квинт Серторий. Цезар веднага подкрепи законопроекта и с цялата сила на красноречието си се опита да убеди назначените отци, че амнистията трябва да се отнася до всички проскрибирани от Сула. Все пак, когато сенатът се ограничи да възстанови гражданството само на онези, за които беше говорил Плавций, сиреч поддръжниците на Лепид и Серторий, той изглеждаше в добро настроение.

— Сенатът гласува срещу теб, Цезаре — чудеше се Крас, — а ти се радваш!

— Скъпи Красе, много добре си давах сметка, че няма да допуснат завръщането на марианците! — усмихна се той. Това би означавало твърде много сенатори, близки до Сула, да върнат обратно отнетата по силата на проскрибциите собственост на амнистираните. Не, това няма как да стане! И все пак, подложени на по-голям натиск, твърдоглавците около Катул смекчиха първоначалната си опозиция към всякакви амнистии и се убедиха, че искането на Плавций е достатъчно безобидно, за да бъде прието. Едно е да простиш на шепата поддръжници на Серторий, друго е да върнеш гражданските права на всички прогонени от Сула. Ако искаш да постигнеш нещо въпреки несъгласието на врага, Марк Крас, винаги искай повече от това, което се надяваш да получиш. Така, като отидеш твърде далеч с исканията си, опозицията няма как да не омекне и да не се съгласи с компромисното решение.

Крас се усмихна.

— Ти си голям политик, Цезаре. Надявам се противниците ти в сената да не прибегнат до същите хитрости, иначе ще ти бъде трудно.

— Аз обичам политиката — призна си Цезар.

— Ти обичаш всичко, с което се захванеш, затова и всичко ти приляга еднакво. Това е твоята тайна. Е, това заедно с ума ти.

— Не ме ласкай, Красе, знам, че имам голяма глава — похвали се той, без да крие, че използва думата „глава“ в двете й значения.

— Твърде голяма, бих казал — засмя се Крас. — Няма да е зле да прикриваш връзките си с чужди жени поне на първо време. Чувам, че новите цензори щели да преглеждат сенаторските списъци.

За пръв път, откакто Сула беше премахнал длъжността от списъка с магистратите, Рим се бе сдобил с двама цензори: при това доста неочакван избор. Цензорите бяха същите онези двамина неспособни консули, които Спартак беше разгромил навремето: Гней Корнелий Лентул Клодиан и Луций Гелий Попликола. Всички знаеха, че са продажни душици и че господарят им се казва Гней Помпей. Но когато консулът предложи имената им в сената, всички онези, които имаха намерение да се кандидатират за поста и го заслужаваха много повече от Гелий и Клодиан — Катул и Метел Пий, Вация Исаврик и Скрибоний Курион, се отказаха. Клодиан и Гелий бяха избрани без конкуренция.

Крас се оказа прав в догадките си. Нормално беше двамата цензори най-напред да сключат договорите за държавни поръчки, но тези имаха други намерения. Сключиха договори само кой да се грижи за свещените гъски на Капитолия и за някои други религиозни церемонии, след което хищно се захванаха със списъците. За да оповестят какво са открили и какво са решили, двамата свикаха специално заседание на народното събрание на форум Романум. На заседанието народът научи доста любопитни неща. Точно шейсет и четирима сенатори бяха изхвърлени от състава на институцията, повечето от тях по подозрение, че са приемали или давали подкупи в качеството си на съдебни заседатели. Така например мнозина от заседателите, които в крайна сметка осъдиха убиеца Стаций Албий Опианик, бяха изключени от редиците на сенаторите, докато доведеният син на Опианик Клуенций, който го беше осъдил, беше наказан с преместването му от състава на селската му триба в триба Есквилина — това означаваше практически лишаването му от право на глас. Най-голяма сензация предизвика изключването от сената на един от миналогодишните квестори Квинт Курций, както и на предишния консул Публий Корнелий Лентул Сура. Най-накрая и Звярът от Орхомен, Гай Антоний Хибрида, беше лишен от сенаторското си достойнство.

По принцип всеки изключен сенатор имаше право да се върне в Курията, но само след като изтече мандатът на цензорите, които са го изключили. Освен това се налагаше отново да се кандидатира за квестор или народен трибун. Доста тежка задача за Лентул Сура, който вече беше управлявал като консул! Но пък и той не се занимаваше толкова с политическата си кариера. Лентул Сура се беше влюбил на стари години и сенатът ни най-малко не го интересуваше. Съвсем скоро след изключването му той се ожени за красивата Юлия Антония. Цезар беше познал. Тя не знаеше да си подбира съпрузите, а Лентул Сура със сигурност беше по-лош избор и от Марк Антоний Тебеширения.

След като се разправиха със сената, Клодиан и Гелий се върнаха към по-деловите си задължения — сключването на договорите за всички останали държавни поръчки. По принцип те се отнасяха най-вече до събирането на данъците от провинциите, но включваха и строежа и поддръжката на множеството държавни здания и обществени места от типа на градски тоалетни, циркови трибуни, мостове и закрити пазарища. Обществото отново се раздвижи — цензорите официално оповестиха, че премахват данъчната система, която Сула беше въвел в провинция Азия, за да облекчи тамошното население.

Лукул и Марк Кота бяха продължили успешно своята война срещу Митридат и победният край вече се очертаваше. Лаврите очевидно принадлежаха на Лукул. В годината, когато Помпей и Крас бяха консули, Митридат трябваше да бяга от царството си и да се крие при зетя си Тигран Арменски (но Тигран упорито отказваше да разговаря с него), а Лукул всеки момент щеше да завладее цял Понт, заедно с освободените Витиния и Кападокия. Оставаше му да се разправи и със самия Тигран. След като привърши с чисто военните действия, Лукул беше свободен да се заеме с административното управление на Азия. Лукул беше съвестен в това отношение и с голямо желание се зае да премахва нередностите в провинцията, която беше управлявал заедно с Киликия от три години насам. От реформите му най-здраво си изпатиха местните откупвачи на данъци, така наречените публикани, неколцина, от които заплатиха алчността си с главите си. Не им се случваше за пръв път — Марк Емилий Скавър вече беше предприемал подобни мерки по-рано.

В Рим се надигна възмущение срещу действията на Лукул. Неговите промени в администрацията на провинцията бяха ограничили възможностите за бързи печалби на публиканите дори повече, отколкото Сула го беше сторил със своите реформи преди години. Представител на крайно консервативния политически елит, Лукул никога не се беше радвал на симпатиите на деловите среди, а хора като Крас и Атик буквално го ненавиждаха. Може би защото от всички свои съвременници Помпей срещаше конкурент на бойното поле само у Лукул, и той на свой ред не го харесваше.

Никой не се изненада, когато двамината цензори на заплата при Помпей обявиха, че цялата система, установена от Сула в Азия, се премахва. Нещата щяха да си вървят по добре изпитаните в миналото пътища.

Но Лукул не се трогна. Той просто отказа да се съобразява с указанията на цензорите. Докато той управлявал Азия, писа той в отговор на двамата, в провинцията щяла да действа системата на Сула, която е единственият сериозен модел на административно управление и трябва да бъде въведена във всички останали римски провинции. Набързо създадените търговски сдружения, които се бяха готвили всеки момент да заминат за изток, фалираха, мнозина се опариха, на форума и в сената се надигнаха гласове и най-влиятелните конници единодушно поискаха от сената да уволни Лукул като управител на Римска Азия.

Лукул обаче продължаваше да игнорира заповедите от Рим, без да го е грижа, че позициите му силно се влошават. За него по-важно бе да премахне тежките последици, които всяка война оставяше подире си. Преди да напусна Мала Азия, двете провинции, които управляваше, трябваше да бъдат изчистени.

Макар по принцип да беше противник на крайните консерватори като Катул и Лукул, Цезар имаше защо да бъде признателен на Лукул. Наскоро той беше получил писмо от царица Орадалтида.

Миналогодишният народен трибун Марк Лолий Паликан беше потърсен от цяла делегация жители на Сицилия. В делегацията имаше представители на всички по-големи градове на острова, с изключение на Сиракуза и Митилена. Бяха дошли с молбата да съдят Гай Лициний Верес. Но Паликан веднага ги препрати към Помпей, който на свой ред им препоръча Марк Тулий Цицерон като идеалния човек за тази трудна работа.

Верес беше заминал да управлява Сицилия веднага след като изтече мандатът му на градски претор; благодарение най-вече на Спартак и заплахата за Рим никой не се сети да го смени в продължение на три години. Той тъкмо се беше прибрал от Сицилия, когато през януари месец делегацията от острова се срещна с Цицерон. И Помпей, и Паликан бяха пряко заинтересовани от случая. Паликан беше защитавал свои клиенти от Верес още при управлението му на Сицилия, докато Помпей си беше спечелил много свои клиенти на острова по време на собствената си окупация от името на Сула.

Самият Цицерон, който беше служил като квестор в Лилибей при Секст Педуцей в годината преди идването на Гай Верес, беше обикнал страната, пък и сам се беше сдобил с клиенти на острова. И все пак, когато сицилийците го потърсиха, той понечи да откаже.

— Аз никога не обвинявам — обясни той. — Само защитавам.

— Но Гней Помпей Велики лично те препоръча! Каза, че ти си единственият човек, способен да спечели такова дело! Умоляваме те, нека нарушиш веднъж принципите си, за да има кой да осъди Гай Верес! Ако не спечелим, току-виж в Сицилия избухнало ново въстание.

— Вероятно е осквернил всички храмове на острова? — предположи Цицерон.

— Точно така, все едно изнасили цял един народ. Но не само ни изнасили, Марк Тулий, той буквално ни отряза ръцете и краката. Нищо не ни остави! Няма произведение на изкуството, което да не е било задигнато от храмовете ни, всяка картина, всяка статуя беше отнесена, и то не само от светилищата, но дори от частни домове. Какво можем да говорим за човек, който стигна дотам да пороби известна сицилийска жена, защото е добра тъкачка, а той иска да създаде работилница само за него? Той открадна парите, които римската хазна беше дала за закупуване на житото, а след това натовари житото на корабите, без да плати! Верес си присвояваше произволно чифлици, ниви, дори конфискуваше наследствата на покойниците. Списъкът със злодеянията му е безкраен!

Толкова престъпления, извършени от един-единствен човек, имаха с какво да изненадат дори Цицерон, но той пак поклати глава.

— Съжалявам, но аз не обвинявам.

Говорителят на делегацията си пое дъх.

— Тогава ще си вървим у дома. Мислехме си, че човек като теб, който толкова се вълнува от историята на Сицилия, та отиде лично да намери гроба на Архимед, ще ни влезе в положението. Но ти явно си изгубил топлите си чувства към Сицилия. А и не цениш Гней Помпей така, както той те цените теб.

Споменаването на Помпей, с когото Цицерон бе приятел от юношеските си години, и на онова приключение в Сиракуза, когато лично Цицерон откри забравения гроб на Архимед край стените на града, му дойде твърде много. Той винаги бе смятал ролята на обвинителя неблагодарна, чиста загуба на време. Колкото и голям хонорар да получеше (обикновено под масата) един прокурор, това беше нищо в сравнение с огромните подкупи, които обвиняемите бивши управители или откупвачи на данъци бяха склонни да платят, за да не изгубят състоянието си. Пък и самият акт на съдебно обвинение не правеше никого герой в очите на обществото. Адвокатът по обвинението винаги се смяташе за злобен човечец, който си е поставил за цел да съсипе живота на поредната безпомощна жертва, докато адвокатът по защитата, който успееше да измъкне безпомощната жертва от ноктите на закона, обираше всички лаври за себе си. Нямаше значение, че повечето от смятаните за безпомощни жертви бяха алчни, лукави и крайно егоистични престъпници; престъпник или не, в очите на римските граждани всеки човек имаше право да живее, както сам намери за добре, и всяка съдебна присъда представляваше посегателство над личността му.

Цицерон въздъхна.

— Добре, добре, ще поема делото! Но трябва да знаете отсега, че адвокатите по защитата винаги говорят след обвинителя, затова докато дойде време да отсъдят, заседателите много често забравят и най-съществените доводи на обвинението. Трябва да помните, че Гай Верес има изключително влиятелни покровители. Жена му е Цецилия Метела, а неин брат е човек, който по принцип се очакваше да бъде консул тази година. Друг неин брат в момента управлява Сицилия, а от него нито вие, нито аз можем да очакваме съдействие. Всички Цецилий Метели ще бъдат срещу нас. Ако поема обвинението, Квинт Хортензий ще поеме защитата, а и други не по-малко известни адвокати ще му станат помощници. Както казах, ще поема делото, но това не е гаранция, че ще го спечеля.

Делегацията едва бе излязла от дома на Цицерон, когато той вече съжаляваше за решението си. Защо му трябваше да предизвиква Цецилий Метелите, когато разчиташе за политическата си кариера единствено на собствените си способности и на авторитета си в съда? Цицерон си оставаше нов човек в Рим, при това го мразеха, защото бе родом от Арпин, а оттам беше и Гай Марий. Цицерон обаче не можеше да понася мисълта за кръвопролития и нямаше как да компенсира като Марий скромното си потекло с военни подвизи.

Разбира се, знаеше точно защо се е съгласил да поеме делото — онази абсурдна признателност, която все още чувстваше, че дължи на Помпей. Много години бяха минали, Цицерон се беше прочул, беше си спечелил нови приятели, но той никога нямаше да забрави добрините, които стори за него седемнайсетгодишният Помпей, който го пазеше от омразата на баща си. До края на живота си Цицерон щеше да му бъде благодарен за помощта, която му оказа по време на кратката му и позорна кариера в армията на Помпей Страбон, най-вече за това, че го пазеше от злобните и безпричинни нападки на стария пълководец. Ако не беше умрял от студ онази паметна зима, то беше заради Помпей, ако му бяха възложили писарска длъжност, пак беше заради Помпей, ако нито веднъж не беше пипнал меч по време на войната, пак трябваше на Помпей да благодари. Не можеше да забрави всичко това.

Ето защо се запъти към Карина, където живееше приятелят му Помпей.

— Само исках да ти съобщя — рече Цицерон без особено въодушевление, — че обещах да съдя Гай Верес.

— О, прекрасно! — зарадва се Помпей. — Много от жертвите на Верес са, а в някои случаи бяха, мои клиенти. Ти можеш да спечелиш делото. А след това ще знам как да ти се отплатя.

— На мен не ми трябва да ми се отплащаш, Велики. Нито за миг не бива да се съмняваш, че каквото правя за теб, значи ти го дължа.

Той го изгледа учудено.

— Дължиш ли ми го? За какво говориш?

— Затова, че ако не беше ти, нямаше да оцелея в щаба на баща ти.

— О, за това ли! — Помпей прихна да се смее и го хвана за ръката. — Не мисля, че това си струва цял живот благодарност.

— За мен си струва. — В очите на Цицерон се показаха сълзи. — Двамата минахме през много несгоди по време на Съюзническата война.

Помпей навярно добре си спомняше някои от тези несгоди, най-вече как бяха търсили голия и обезобразен труп на баща му, затова тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони завинаги мисълта от ума си. Веднага наля чаша превъзходно вино на гостенина си.

— Е, приятелю, кажи сега с какво мога да ти помогна в това начинание.

— С удоволствие — зарадвано отвърна Цицерон.

— Разбира се, всички Капрарии ще бъдат против обвинението — замисли се Помпей. — Катул ще е на тяхна страна. Хортензий и всички около тях — също.

— Това е най-важната причина да дадем ход на делото още рано тази година. Не ми се ще да рискувам да отлагаме делото за догодина, тогава консули ще бъдат Квинт Капрарий и Хортензий, така поне се говори.

— В известен смисъл ще е жалко — рече Помпей. — Нищо чудно догодина съдилищата да се попълват отново от конници. Това би било в ущърб на Верес.

— Не и ако консулите наложат заседанието да се гледа на закрито. Освен това няма гаранции, дали нашият претор Луций Кота ще бъде за връщането на конническите съдилища. Оня ден говорих с него, той си мисли, че ако за заседатели се назначават конници, само събирането на състава за всяко дело ще отнема месеци. Освен това не е убеден, че конниците ще бъдат по-добри заседатели от сенаторите. Тях никой не може да ги съди, ако вземат подкупи.

— Можем да променим закона — предложи Помпей, който не изпитваше никакъв респект към законите: ако някой правен текст не му вършеше работа, винаги можеше да се смени с друг… В негова полза естествено.

— Това може да се окаже трудно.

— Не виждам защо.

— Защото — обясняваше търпеливо Цицерон, — за да променим този закон, ще трябва да приемем друг, при това от плебейското събрание или от трибутните комиции — и в едното, и в другото властта е в ръцете на конниците.

— Те ме оневиниха за всякакво действие, което сме предприели заедно с Крас миналата година — напомни му Помпей, за когото беше трудно да схване, че има закони и закони.

— Това е, защото ти беше много мил с тях, Велики. А те искат и за в бъдеще да бъдеш мил с тях. Ако внесеш закон, с който ги заплашваш със съд при вземане на подкуп, те няма да ти се зарадват.

— Е, така да бъде. Луций Кота няма да иска да връща конническите съдилища. Това беше просто предположение от моя страна.

Цицерон стана да си ходи.

— Благодаря ти още веднъж, Велики.

— Ти ме дръж в течение.

Месец по-късно Цицерон уведоми градския претор Луций Кота, че ще повдигне обвинение срещу Гай Верес в съда по данъчни и финансови злоупотреби от името на градовете в Сицилия, както и че ще иска обезщетение от четирийсет и два милиона и половина сестерции — хиляда и седемстотин таланта — обезщетение заедно с възстановяването на всички произведения на изкуството и други ценности, откраднати и конфискувани от светилища и частни домове в Сицилия.

Гай Верес се беше завърнал от Сицилия убеден, че връзките му с Метел Капрариите ще го предпазят от съдебни преследвания. Когато обаче чу, че Цицерон — Цицерон, който никога не обвиняваше, — е завел дело срещу него, изпадна в паника. Веднага прати вест на Луций Капрарий, действащия управител на Сицилия, да прикрие всякакви доказателства, които Верес може да е пропуснал в бързината, докато е изнасял съкровищата от острова. Правеше впечатление, че от списъка на ищците отсъстваха Сиракуза и Митилена; това се дължеше на факта, че двата града бяха подпомагали Верес в престъпните му деяния и бяха получили своя дял от плячката. Все пак какъв късмет управител на провинцията да се окаже брат на жена ти!

Двамата братя, които стояха по това време в Рим, Квинт Козленцето (който със сигурност щеше да бъде избран за консул на следващата година) и най-малкият — Марк, незабавно се срещнаха със зетя си Верес да обсъдят как могат да избягнат трагичния изход от едно подобно дело. И тримата се съгласиха защитата да поеме Квинт Хортензий. Но той щеше да се намеси само в краен случай — тогава, когато делото се разглежда пред съда. Дотогава тримата трябваше да постараят да не допуснат делото — особено ако обвинител беше Цицерон.

През март Хортензий подаде жалба пред претора. Според него Цицерон не отговарял на условията да води дело срещу Гай Верес. Вместо него Хортензий предложи за обвинител Квинт Цецилий Нигер, далечен роднина на Козленцето, който беше служил една година като квестор при Верес в Сицилия. Единственият начин, по който можеше да се разбере дали Цицерон е подходящ да води такъв процес, беше така нареченото „дивинацио“ — гадаене (процедурата носеше подобно название, защото съдиите не разполагаха с конкретни доказателства, ами достигаха до заключение с догадки). Всеки от двамата обвинители трябваше да обясни пред заседателите защо смята, че трябва да ръководи обвинението, и след като изслушаха скромния с ораторските си качества Цецилий Нигер, съдиите взеха страната на Цицерон. Нещо повече, насрочиха делото за близка дата.

Верес, двамата Капрарии и Хортензий трябваше да измислят нещо ново.

— Ти ще бъдеш претор догодина, Марк — обърна се големият адвокат към най-малкия брат, — затова трябва така да подредим жребия, че да ти се падне съдът за злоупотреби. Тазгодишният председател Глабрион ненавижда Гай Верес. А това, че те ненавижда, Верес, е достатъчна причина за него да не позволи и най-малката възможност да избухне скандал. Искам да кажа, че ако делото се разглежда тази година, Глабрион просто няма да позволи да подкупим заседателите. Да не забравяме, че тази година Луций Кота ще си играе на котка с мишка с всички съдебни заседатели. Процесът ще привлече внимание, затова Луций Кота ще го използва за доказателство колко по-добре е тези дела да се разглеждат единствено от сенатори. Колкото до консулите Помпей и Крас, те изобщо не ни обичат!

— Искаш да кажеш — прекъсна го Гай Верес, когото възрастта не беше пожалила и само напомняше за някогашния хубавец, — че трябва да отложим задължително делото за догодина. Тогава Марк ще бъде председател на съда за злоупотреби.

— Точно така — кимна Хортензий. — Квинт Метел и аз ще бъдем консули догодина, а това ще е от голяма полза за делото. Няма да е трудно да нагласим жребия така, че на Марк да се падне съдът за злоупотреби. Никакво значение няма дали догодина заседателите ще бъдат сенатори или конници, и в двата случая ще ги подкупваме!

— Но сега сме още април — напомни мрачно Верес. — Не виждам как бихме могли да отложим делото чак за догодина.

— Можем, можем — успокои го Хортензий. — В това дело доказателствата трябва да се събират далеч от Рим, при това трябва да се обикаля цяла една обширна страна като Сицилия. На обвинителя ще са му нужни шест до осем месеца да подготви делото си. Знам, че Цицерон още дори не е започнал, защото не е мръднал от Рим, а не съм чул да е пращал свои хора в Сицилия. Естествено той ще се надява да събере доказателствата и свидетелите възможно най-бързо, но пък в това отношение можем да разчитаме на Луций Метел — като управител на Сицилия той ще слага всякакви възможни препятствия пред дейността на Цицероновите агенти.

Хортензий сияеше от щастие.

— Сигурен съм, че Цицерон няма да се справи преди октомври. Дори тогава може да не е успял. Разбира се, от октомври до Нова година има много време, но ние няма да допуснем делото да се внесе в съда! Защото междувременно ще внесем при Глабрион иск срещу някого, не е важно кого, който ще трябва да се разглежда преди твоето дело, Гай Верес. Жертвата ни трябва да е човек, който е оставил подире си улики, които можем бързо да съберем. Някоя дребна риба, която е прибирала подкупи на частни начала, без да се равнява на провинциален управител. Можем да изберем префекта на някоя административна област в Гърция. Даже си имам един човек наум. До квинктил ще сме събрали достатъчно улики и доказателства, за да започнем дело. Цицерон няма да е готов дотогава, но ние ще бъдем!

— И коя жертва имаш предвид? — попита с видимо облекчение Метел Козленцето; разбира се, че тримата с братята му бяха получили голям дял от печалбата на Верес. Но дори да не беше това, всеки на негово място би се радвал зет му да не бъде осъден на изгнание заради злоупотреби.

— Мисля си за Квинт Курций, който беше легат в щаба на Варон Лукул и ръководеше област Ахея по времето, когато Варон беше управител на Македония. Ако Варон Лукул не беше толкова зает с войните срещу бесите в Тракия и ако не беше започнал своите речни експедиции, навярно щеше лично да съди Курций. Но докато се прибере и разбере за дребните мошеничества на Курций, вече беше твърде късно, а проблемът не беше толкова важен, че да си губи времето. Затова и никой не обвини Курций. Но доказателствата са си доказателства, а тях още ги има на място. Варон Лукул с удоволствие би ни помогнал да ги съберем. Ще подам иск при градския претор с настояване делото да се разглежда още тази година в съда за злоупотреби.

— Което означава — продължи Гай Верес, — че Луций Кота ще даде напътствия на Глабрион да разгледа най-напред делото, което е подготвено по-рано от обвинителите. Това ще бъде делото на Курций. А щом стигнем до съд, ще протакаш чак до края на годината и на мандата на претора. Цицерон и моят процес ще трябва да почакат. Гениално, Квинт Хортензий, наистина гениално!

— Да, и аз мисля, че планът ми е достатъчно хитър.

— Цицерон ще има да се ядосва… — отбеляза Квинт Метел.

— А на мен просто ми се ще да го видя! — потриваше ръце Хортензий.

Но в крайна сметка Цицерон нямаше за какво да се ядосва, а те — на какво да се радват. В мига, в който научи, че Хортензий е подал иск срещу някакъв си бивш префект на Ахея, той разбра какъв е скритият замисъл на противника му. Цицерон изпадна в паника, а оттам — в дълбоко отчаяние.

На гости у дома му беше милият му братовчед Луций Цицерон, който живееше в родния Арпин. Още щом Цицерон се прибра в кабинета си онзи паметен ден, той разбра, че се е случило нещо изключително сериозно.

— Какво е станало? — попита Луций Цицерон.

— Хортензий! Готви друго дело за разглеждане в съда за злоупотреби. Смята да ме изпревари, преди да съм събрал доказателства срещу Гай Верес. — Цицерон се отпусна на стола си. — Ще протакат до другата година. А мога да се обзаложа на цялото си състояние, че Капрариите ще се наговорят с Хортензий и ще осигурят на Марк Капрарий да му се падне съдът за злоупотреби догодина.

— Което означава, че Гай Верес ще бъде оправдан — досети се Луций Цицерон.

— Няма как иначе!

— Тогава трябва ти да ги изпревариш — рече Луций.

— Как да успея преди края на квинктил? Това е датата, която Хортензий е поискал от градския претор да има предвид за разглеждане на делото. Не мога да се подготвя дотогава! Сицилия е огромна, а действащият управител е шурей на Верес и ще ми подлага навсякъде пръти в колелата. Не мога, не мога, не мога да свърша толкова бързо!

— Разбира се, че можеш — изправи се Луций Цицерон и изгледа братовчед си отвисоко. — Скъпи Марк Тулий, когато се вкопчиш в едно дело, никой не може да те надмине по изобретателност. Ти си толкова подреден и разсъждаваш толкова логично, никой не може да се похвали с подобна методичност. А в същото време познаваш Сицилия, имаш много приятели там, включително такива, които лично са патили от злодея Гай Верес. Да, управителят ще прави възможно да те бави, но пък онези, които Верес е ограбил, ще се постараят да ти помогнат. Сега сме краят на април. До петнайсет дни ще свършиш цялата работа, която имаш в Рим. Докато ти се занимаваш с текущите си дела, аз ще осигуря кораб, който да ни отведе в Сицилия. Двамата заедно ще бъдем в Сицилия в средата на май. Хайде, Марк, ще успееш!

— Наистина ли ще дойдеш с мен, Луций? — Цицерон изгледа братовчед си. — Ти също си толкова организиран човек, много ще ми помогнеш. — Големият адвокат бързо си възвръщаше оптимизма и изведнъж задачата не му се струваше толкова невъзможна. — Ще трябва да говоря с клиентите си. Нямам достатъчно пари да си наема бърз кораб и да обикалям с колесница Сицилия. — Цицерон удари с длан писалището си. — Юпитер ми е свидетел, Луций, това ще ми достави огромно удоволствие! Само като си представя как ще ме гледа Хортензий!

— Тогава ще успеем! — усмихна се Луций. — За петдесет дни ще сме отишли и ще сме се върнали, толкова време ще ни е напълно достатъчно. Десет дни път, четирийсет — за събиране на доказателства.

И докато Луций Цицерон шеташе из Портик Емилия на римското пристанище да спазарява кораб, Цицерон се запъти към къщата на Квиринала, където се бяха настанили клиентите му.

Познаваше най-възрастния от тях много добре — Хиеро от Лилибей, той беше етнарх на голямото западно пристанище по времето, когато Цицерон служеше като квестор в града.

— Двамата с братовчед ми Луций ще трябва да съберем за петдесет дни всички доказателства, с които разполагате в Сицилия — обясни Цицерон, — ако искаме да изпреварим делото, което Хортензий се готви на свой ред да започне… Можем да го направим, но само ако вие се жертвате да платите разноските — изчерви се той. — Аз не съм богат човек, Хиероне, не мога да си заплатя бързоходен кораб. Освен това може да се наложи да плащам възнаграждения на свидетели, да откупувам веществените доказателства, а най-накрая — трябва да се плати транспортът на свидетелите до Рим.

Хиерон винаги се беше възхищавал на Цицерон, с когото навремето всеки сицилийски грък в Лилибей искаше да общува по дела. Цицерон имаше блестящ ум, беше склонен да изнамира всякакви решения на всякакви проблеми, беше прекрасен администратор и проявяваше изобретателност в счетоводството. Освен това беше честен и не крадеше.

— Ще се радваме да ти дадем каквито пари сметнеш, че ти трябват, Марк Тулий — обеща Хиерон. — Но мисля, че тъкмо сега му е времето да обсъдим твоя хонорар. Ние нямаме какво да ти предложим, освен пари в брой, а разбирам, че римските адвокати предпочитате да не ви се разплащат клиентите в брой. Така е по-лесно цензорите да ви спипат. Знам, че най-често използваните възнаграждения са произведения на изкуството, но на нас просто не ни е останало нищо ценно.

— О, не се тревожете за това! — прекъсна го Цицерон. Знам много добре какво искам от вас като награда. Смятам догодина да се кандидатирам за плебейски едил, но няма как да се съревновавам с големите римски богаташи, които най-често печелят изборите за длъжността. Бих могъл да компенсирам липсата на големи доходи, ако осигуря на римляните евтино зърно. Платете ми в жито, Хиероне — в онова растително злато, което никне всяка година от земята. Ще ви го заплатя с глобите, които събера като едил, но няма да мога да събера повече от две сестерции за модий. Ако ми гарантирате, че ще ми продадете житото на такава цена, друго няма да искам от вас. Така де, в случай, че спечеля делото.

— Дадено! — съгласи се веднага Хиерон и се зае да пише разпоредително писмо за десет таланта на името на Цицерон.

Марк и Луций Цицерон отсъстваха от Рим точно петдесет дни. През цялото това време крак не подвиха, но успяха да съберат достатъчно веществени доказателства и свидетелски показания. И макар провинциалният управител Луций Метел, пиратските кораби и всевъзможните магистрати в Сиракуза и Митилена (заедно с неколцина римски откупвачи на данъци) се опитваха да забавят действията им, имаше други, сред тях граждани с положение, които имаха личен интерес от това двамата да си свършат добре работата. Докато квесторските книжа в Сиракуза или липсваха, или бяха пълни с пропуски и неточности, тези в Лилибей съдържаха неоспорими доказателства за злоупотреби в особено големи размери. Появиха се свидетели, сред тях счетоводители и търговци, да не говорим за зърнопроизводителите. Най-накрая самата съдба покровителстваше Цицерон — когато настана време да пътува обратно, а до крайния срок му оставаха само четири дни, вятърът се обърна в нужната посока и той, Луций и всички необходими за делото свидетели успяха да се озоват навреме в Остия, натоварени с купища от документи. В последния ден на юни цялата групичка се беше настанила в Рим, а Цицерон разполагаше с цял месец да подготви обвинението срещу Верес.

През този месец Цицерон не само работеше по делото срещу Верес, но и подготвяше привържениците си за предстоящите избори за едили. Как успяваше да се справя с двете работи наведнъж, сам не можеше да си обясни, но истината бе, че Цицерон бе най-дееспособен тогава, когато масата му е затрупана с книжа. Решенията на всевъзможните проблеми му идваха с бързината на светкавици, всичко се наместваше точно както трябва, сребърният му език и златният му гласец изричаха една след друга мъдри и духовити забележки точно на място. Голямата му, но красива глава внушаваше у всички респект и възхищение, а силният характер, който сам Цицерон трудно проявяваше, се беше показал наяве и се налагаше на всички околни. През този месец той изобрети съвършено нова система за водене на съдебен процес — техника, която постигаше това, което досега римските съдилища не можеха да си позволят. За пръв път щеше да покаже пред заседателите толкова голямо количество веществени и документални материали, защитата щеше да остане беззащитна.

Завръщането му от Сицилия беше толкова неочаквано, че Хортензий започна да се чуди дали изобщо Цицерон е бил на острова. На това отгоре делото срещу беззащитния Квинт Курций не се беше оказало толкова лесно дори при пълното съдействие на Варон Лукул, Помпоний Атик и цялото атинско гражданство. Най-накрая, след като беше на прага на свой ред да се отчае, Хортензий реши, че Цицерон просто блъфира. Той просто не можеше да е готов преди септември!

Пък и Цицерон трябваше да се увери, че не всичко се е развивало по план в Рим. Метел Козленцето и брат му Марк бяха използвали времето да упражнят натиск върху клиентите на Цицерон. За тези петдесет дни на сицилийците им беше внушено, че адвокатът им съвсем е изгубил интерес към делото, че е приел огромен подкуп от Гай Верес, и това все слухове, които разпространяваха платени агенти. Цицерон на няколко пъти трябваше да разговаря с Хиерон и останалите, за да разбере на какво се дължи хладното им отношение. Щом най-после научи каква е работата, не му беше трудно да успокои страховете им.

През месец квинктил се провеждаха три различни избора. Най-напред центуриатните комиции избираха консули и претори. Що се отнася до Цицерон, резултатите от изборите бяха направо заплашителни: Хортензий и Квинт Метел Капрарий ставаха консули, а Марк Капрарий — претор. След това се проведоха първите избори в трибутните комиции. Това, че Цезар набра най-много гласове за квестор, не направи кой знае какво впечатление на Цицерон. Но най-накрая, на двайсет и седмо число от месеца, дойдоха изборите за едили и Цицерон успя да запълни едното място за плебей, другото отиде за Марк Цезоний (който нямаше нищо общо с Цезарите, пък и изобщо, с които и да е патриции); двамата решиха, че ще се сработят добре заедно, а Цицерон благодареше на съдбата, че колегата му е богаташ.

Благодарение на действащите консули Помпей и Крас в Рим се случваха толкова интересни неща, че никой не обръщаше голямо внимание на изборите; вместо да превърнат предизборната борба в събитие, отговорниците по тяхното провеждане, както и целият сенат искаха всичко да мине възможно най-бързо и неусетно. В деня след изборите в плебейското събрание — последното, което избираше своите ръководители, — беше теглен жребият кой какво ще върши на другата година. По някакво странно стечение на обстоятелствата, а може би вследствие на магия, съдът за злоупотребите беше предаден на Марк Цецилий Метел Капрарий! Всичко се беше подредило така, че Гай Верес да бъде съден чак на следващата година.

В последния ден от квинктил Цицерон нанесе своя удар. За деня не се предвиждаха никакви събрания на форума, затова градският претор Луций Аврелий Кота седеше на трибуната си и чакаше някой да го потърси за работа. Цицерон и всички негови клиенти се насочиха към дървената конструкция, на която стоеше преторът. Адвокатът най-тържествено заяви, че е готов с обвинението си срещу Гай Верес, заради което помоли градския претор и председателя на съда за злоупотребите Мании Ацилий Глабрион да насрочат дата за разглеждане на делото. По възможност датата да бъдела по-скоро.

Целият сенат беше наблюдавал двубоя между Цицерон и Хортензий със затаен дъх. Партията на Цецилий Метелите в случая беше в малцинство, във всеки случай нито Луций Кота, нито Глабрион се числяха към нея. В интерес на истината почти всички назначени отци изгаряха от желание да видят как Цицерон разбива на пух и прах хитрия замисъл на Хортензий и Козленцата. За да видят Верес поставен на мястото му, Луций Кота и Глабрион с радост обещаха на Цицерон процесът да започне възможно най-скоро.

Първите два дни на секстил бяха празнични, което означаваше, че не могат да се използват за разглеждане на дела за тежки престъпления. На трето число от месеца положението се усложняваше още повече заради тържественото шествие на Разпънатите кучета. Когато триста години по-рано галите бяха завладели Рим и се бяха опитали да изкачат тихомълком стените на Капитолия, кучетата — пазачи не бяха излаяли изобщо, а консулът Марк Манлий беше събуден от крясъка на свещените гъски и така бе успял да предотврати нападението. Оттогава всяка година в Големия цирк се провеждаше злокобно шествие, на което се влачеха девет кучета, разпънати на девет дървени кръста. В същото време една гъска се окичваше с гирлянди и се возеше на подплатена с пурпур носилка. Нека всички римляни помнят геройството на гъските и предателството на кучетата. И понеже кучетата се смятаха за хтонични зверове, тоест за същества, родени под земята, денят също не подхождаше за разглеждане на съдебни дела.

И така, делото срещу Гай Лициний Верес беше насрочено за петия ден от секстил, в самия разгар на летните горещини, както и в разгара на зрелищата, които двамата консули Помпей и Крас се надпреварваха да организират, за да спечелят любовта на народа. Състезанието между консулите си беше състезание, това не беше причина делото срещу Верес да не предизвика интерес. Дори да се проточеше до всеобщия пир, даден от Крас, или до игрите на победата, проведени от Помпей, пак щеше да има зяпачи, които да го наблюдават.

Законите на Сула бяха запазили процедурата за провеждане на подобни съдебни процеси, такава каквато я беше въвел Гай Сервилий Главция преди десетилетия. Е, Сула и други като него бяха попроменили тук-там нещичко, колкото да забавят значително хода на делата. Процесът за данъчни и финансови злоупотреби с власт преминаваше в две части, „акцио прима“ и „акцио секунда“ с промеждутък от няколко дни. Председателят на съда беше упълномощен да удължи паузата между двете заседания колкото време поиска.

„Акцио прима“ се състоеше от една дълга реч от страна на главния обвинител, последвана от друга дълга реч от страна на главния защитник. След тях един след друг се изреждаха всички останали участници в обвинението или защитата, и така докато и най-младшият адвокат се изкаже на воля. След това се извикваха свидетелите по обвинението, които бяха подложени на кръстосан разпит от защитата, а понякога — доразпитани от обвинението. Ако една от страните пожелаеше, разпитът на свидетелите можеше да се протака до безкрайност. След това беше ред на свидетелите по защитата, подложени на кръстосан разпит от страна на обвинението, в случай на нужда — и на защитата. След изслушването на показанията главният обвинител и главният защитник започваха продължителен и разгорещен спор помежду си. Ако някоя от страните пожелаеше, такива спорове можеха да се осъществят между всяко отделно свидетелско показание. Най-накрая главният защитник слагаше точка на първата част от процеса, като се обръщаше с пространна реч към заседателите.

„Акцио секунда“ беше горе-долу повторение на „акцио прима“, но невинаги се канеха свидетели. На това заседание се разгаряха най-силни страсти, защото адвокатите трябваше да докажат цялата сила на своето красноречие и способност за въздействие. Това беше последният шанс и за двете страни, защото след заключителните речи заседателите трябваше да издадат своята присъда. На самите заседатели не се оставяше време да обсъдят решението си, което означаваше, че в ушите им още кънтят заключителните думи на адвоката, чийто клиент те трябва да признаят за виновен или невинен. Именно по тази причина Цицерон обожаваше да защитава и винаги отбягваше да обвинява.

Но този път Цицерон бе открил начин как да спечели делото срещу Гай Верес; достатъчно му беше председателят на съда да е склонен да изпълни молбата му.

— Претор Маний Ацилий Глабрион, председателю на съда, бих желал делото да бъде разгледано при различен от възприетия ред. Това, което ще предложа, не е в никакъв случай противозаконно. Става дума просто за нововъведение. Причината да искам това нововъведение е необичайно големият брой свидетели, които искам да поканя в съда, както и изключителния брой и разнообразие на престъпленията, в които обвинявам ответника Гай Верес — рече Цицерон. — Дали председателят на съда ще благоволи да изслуша новата процедура, която предлагам?

Хортензий изскочи отпред:

— Какво е това? Какво е това? Питам отново какво е това? Делото срещу Гай Верес трябва да се разглежда според установения ред. Настоявам за това!

— Аз пък искам да чуя предложението на Марк Тулий Цицерон — рече Глабрион и любезно допълни, — и то без всякакво прекъсване.

— Бих искал да прескочим дългите речи — започна да обяснява Цицерон, — и да съсредоточим вниманието си по всяко обвинение поотделно. Престъпленията на Гай Верес са толкова много и от толкова разнообразен характер, че ще е от изключителна важност за правилното решение на заседателите те да могат да откроят всяко престъпление от предшестващото и последващото го. За целта смятам да излагам своите доказателства и показанията на моите свидетели на части според всяко обвинение. Както сами виждате, смятам да водя обвинението сам, край мен няма нито един помощник-адвокат. Затова смятам, че първата част от делото срещу Гай Верес не бива да се удължава излишно с дълги речи от страна на обвинението или защитата. Това ще е само загуба на ценното време на заседателите, особено като се има предвид, че в рамките на тази година съдът ще трябва да разглежда поне още едно дело — това срещу Квинт Курций. Затова предлагам изящните речи да бъдат оставени за „акцио секунда“! Така или иначе присъдата се определя чак след заключителната реч на главния защитник, затова не виждам по какъв начин бих ощетил своя колега Квинт Хортензий с предлаганата от мен процедура. Ние всички сме сигурни, че заседателите ще имат възможност да изслушат дълбоко емоционалните ни речи при „акцио секунда“ с такъв интерес, сякаш никога преди не са ги чували. И тъкмо такъв ще е случаят, защото при новата процедура те наистина ще чуят речите ни за пръв път. Представяте ли си какво облекчение е това за всички заседатели! Така те ще изгарят от нетърпение да чуят на какво сме способни, а няма да се явяват в съда с мисълта за едно скучно повторение.

Хортензий се колебаеше; Цицерон предлагаше нещо съвсем смислено. В крайна сметка обвинителят не беше поискал да се отнеме последната дума на защитата, а на него му се струваше предимство това да нанесе своя изненадващ удар с блестяща реч в самия край на втората част. Така Цицерон не би имал шанс да му отговори. Да, Цицерон имаше право! Нека претупат възможно най-бързо скучната част и да оставят на старите лъвове като него възможност да се докажат във втората част на процеса.

Така, след като Глабрион го погледна въпросително, Хортензий лукаво го подкани:

— Нека Марк Тулий бъде така добър да продължи.

— Продължи, Марк Тулий — рече Глабрион.

— Нямам какво толкова да кажа, Маний Ацилий. Нека само допълня, че ми се ще адвокатите по защитата да не разполагат с повече време за изложение от мен, става дума само за първата част, разбира се! Когато дойде време за „акцио секунда“, нека защитата използва толкова време, колкото е нужно, за да обоснове своята позиция. При условие, че защитата е съставена от цяла армия прекрасни адвокати, докато аз сам ще говоря от името на обвинението, защитата ще се радва на всички предимства, които би могла да има според всякаква процедура. Искам само това акцио прима да се проведе според моите изисквания.

— Идеята има с какво да предизвика размисъл, Марк Тулий — кимна Глабрион. — Квинт Хортензий, какво ще кажеш по въпроса?

— Нека бъде, както Марк Тулий предлага — рече великодушно Хортензий.

Само Гай Верес изглеждаше притеснен.

— Ще ми се да знам какво е намислил! — прошепна той в ухото на най-стария Метел Капрарий.

— Докато дойде време за акцио секунда, Гай Верес, сигурен съм, че заседателите ще са забравили всички показания на свидетелите — успокои го шуреят му.

— Тогава защо му е на Цицерон сам да настоява на промените?

— Защото си дава сметка, че ще изгуби делото. Иска му се да се оттегли с достойнство. Как иначе, ако не с някое нововъведение? Цезар използваше подобна тактика, когато съдеше стария Долабела навремето — настояваше на собствените си нововъведения. Спечели си големи симпатии, но в крайна сметка изгуби делото. Така ще стане и с Цицерон. Не се тревожи! Хортензий ще спечели!

Преди да мине по същество и да открои първия тип престъпления, извършени от Гай Верес, Цицерон реши да направи няколко изрични забележки, отнасящи се до заседателите.

— Помнете, че сенатът е дал инструкции на нашия градски претор Луций Аврелий Кота да следи за всички съдебни състави; помнете и че сенатът е обещал да използва наблюденията на Луций Аврелий като основа за закон, който да бъде ратифициран от трибутните комиции. От времето на Гай Гракх до управлението на нашия диктатор Луций Корнелий Сула сенатът изцяло бе изгубил контрол над съдебната институция, лишавайки се по този начин от една от своите основни привилегии. Всички знаем какво последва от това! Сула възстанови сенатските права върху състава на всички съдилища. Но както стана ясно след изключването на шейсет и четирима сенатори, ние, сенаторите, не се оказахме на висотата на очакванията на Сула. Не е Гай Верес единственият човек, когото подлагаме на изпитание днес. Целият римски сенат се намира на съд заедно с него! И ако сегашният състав на съдебните заседатели не отговори по почтен и отговорен начин на изискванията, които са му наложени, никой не може да придиря на Луций Кота в случай, че предложи съдебната власт да бъде отнета от ръцете на назначените отци! Уважаеми съдебни заседатели, призовавам ви нито за миг да не забравяте каква огромна отговорност сте поели на плещите си. На вас е поверена съдбата и доброто име на римския сенат.

По-нататък Цицерон добре се възползва от ограничението, което имаха защитниците да говорят точно колкото и той говори. Без да се впуска в обяснения, Цицерон се залови методично да вади доказателствата и да кани свидетелите да дават показания. Един по един различни сицилийци свидетелстваха: Гай Верес бил откраднал жито в размер на триста хиляди модия само за една година, и то само от една малка област, какво ли оставало за количествата, задигнати от останалите краища на провинцията; Гай Верес бил извършвал кражби и незаконни конфискации, вследствие, на които за три години управление свободните стопани в една област от двеста и петдесет души намалели на осемдесет, какво ли оставало за кражбите и конфискациите в останалите области; той бил използвал незаконосъобразно средствата, осигурени от хазната за закупуването на жито; Гай Верес бил давал пари на заем срещу двайсет и четири на сто лихва и дори повече; Гай Верес бил отговорен за унищожаването на списъците с дължимия от жителите десятък; Гай Верес бил откраднал или брутално иззел скулптурите и картините от всички светилища на острова; при гостуване на вечеря бил откачил и прибрал пред очите на домакина скъпоценните камъни от семейната посуда; при гостуване на вечеря бил събрал в чували цялата златна и сребърна посуда на своя домакин и ги отнесъл със себе си; бил си построил, без да плаща никакви разходи, собствен кораб, с който да се прибере у дома в Рим; Гай Верес съзнателно бил оставял безнаказани мнозина пиратски главатари срещу дял от тяхната плячка; той унищожавал завещания, за да прибере наследството на покойника в своя полза; и така нататък, и така нататък.

Цицерон разполагаше със списъци, счетоводни документи, восъчни таблици, на които все още личали подправените цифри, но най-вече — с огромен брой свидетели, които никой не можеше да уплаши, на какъвто и разпит да ги подложеше. Освен това Цицерон не се беше ограничил да доведе свидетели по кражбите на зърно само от една област. Каталогът с произведенията на Праксител, Фидий, Поликлет, Мирон, Стронгилион и всички останали известни скулптори, които Верес беше отмъкнал от острова, беше допълнен с нотариално заверени документи за „покупката“ им. От тези документи ставаше ясно, че собствениците на някакъв Купидон от Праксител го бяха дали практически без пари на Гай Верес. Доказателствата бяха толкова много, че и дума не можеше да става защитата да ги оспорва. Сякаш потоп беше залял трибунала, докато заседателите се опитваха да запомнят колко точно различни кражби и други злоупотреби с властта беше извършил Верес за трите години, прекарани в Сицилия. Изслушването на всички свидетели отне девет дни. Акцио прима свърши едва на четиринайсетия ден от секстил.

Хортензий буквално се тресеше при напускане на заседанието, но когато Верес понечи да го заговори, гневно го отблъсна.

— Ще говорим у вас! — заповяда му той и допълни: — И нека шуреите ти също присъстват!

Домът на Гай Верес се намираше в най-представителната част на Палатинския хълм; макар да беше една от най-внушителните постройки в тази част на града, от огромните количества статуи и картини, наблъскани по коридорите и из стаите, изглеждаше тясна и неуютна. Там, където не се виждаха статуи или картини, стояха големите долапи, в които Верес държеше обширната си колекция от златни и сребърни прибори, бижута или топове изящни бродерии и гоблени. Стаите бяха обзаведени с изящни мебели от лимонено дърво с крака от слонова кост и злато, бяха наобиколени от позлатени столове и царски кушетки. Къщата се беше превърнала в забележителен склад от всякакви произведения на изкуството и занаятите, с които собственикът се беше сдобил вследствие на петнайсет години грабежи и изнудвания.

Четиримата се събраха в кабинета на Верес, където едва си намериха място сред скъпите мебели. Буквално не смееха да мръднат, да не би да закачат някоя изящна и чуплива вещ.

— Ще трябва доброволно да се оттеглиш в изгнание — каза Хортензий.

Верес зяпна от удивление.

— Ти се шегуваш! Нали тепърва предстои втората част от процеса! Вашите речи ще ме измъкнат!

— Ти си глупак! — разбесня се Хортензий. — Не разбираш ли, че ме излъгаха. Измамиха ме, как другояче искаш да ти го кажа? Цицерон успя да отнеме всички мои шансове да спечеля това проклето дело! Цяла година да мине между първата и втората част от процеса, Гай Верес, най-великите речи в римската история да произнесем аз и моите помощници, заседателите никога няма да забравят що за купища от доказателства им бяха предоставени! Казвам ти го, Гай Верес, да знаех за една десета от престъпленията ти, никога нямаше да се съглася да те защитавам! В сравнение с теб Мумий и Павел изглеждат като джебчии! И какво успя да сториш с толкова много пари? Къде са парите? Как може човек да изхарчи толкова пари при условие, че се сдобива безплатно с всяко произведение на Праксител? Защитавал съм всякаква измет, всякакви мошеници, но ти ги надминаваш! Върви в изгнание, докато е време, Гай Верес!

Верес и двамата Метели го бяха изслушали с наведени глави.

Хортензий стана да си ходи.

— Вземи каквото можеш със себе си, но ако искаш съвета му, остави произведенията, които си задигнал от Сицилия. Така или иначе няма да можеш да вземеш повече от онова, което навремето си задигнал от храма на Хера на Самос. Най-добре да се ограничиш с картините и дребните предмети. И изтегли парите си до утре сутринта, недей ги оставя нито за минута повече. — Хортензий стигна до вратата, внимавайки къде стъпва. — Аз все пак ще си прибера сфинкса от Фидий. Къде е той?

— Ти какво? — избухна Верес. — Нищо не ти дължа… Ти не ме отърва!

— Дължиш ми един сфинкс от слонова кост — настоя Хортензий. — Дължиш благодарности и на късмета си, че не ти искам повече. Ако смяташ, че нищо не съм сторил за теб, то поне съветът ми ще ти свърши добра работа. Дай си ми сфинкса, Верес, веднага!

Статуетката беше достатъчно малка, за да я скрие Хортензий в гънките на тогата си; прекрасно произведение на Фидий, изпипано до най-малките детайли — открояващите се едно от друга пера по крилата и косматата плът между ноктите на чудовището.

— Тоя си го бива — призна си Квинт Капрарий, след като Хортензий изчезна.

— Неблагодарник! — ядосваше се Верес.

Но новоизбраният консул се навъси.

— Той е прав, Гай, трябва да напуснеш Рим най-късно до утре вечерта. Цицерон ще запечата дома ти в мига, в който чуе, че се изнасяш. Защо изобщо държиш всичко тук?

— Това не е всичко, Квинт. Това са само шедьоврите, без които не мога да заспя спокойно. Голямата част от стоката е в къщата ми в Кортона.

— Искаш да кажеш, че има и още? Богове, Гай, познавам те от години, а продължаваш да ме изненадваш! Нищо чудно, че сестра ми се оплаква от безразличието ти! Значи затова не те вижда с цели дни? Защото прекарваш времето си при скулптурите и картините? А пък аз винаги съм си мислел, че живееш сред този панаирджийски склад само защото нямаш доверие на робите си.

Верес злобно се изхили.

— Сестрата ти се оплаквала, така ли? И с какво право се оплаква, след като Цезар я развлича от няколко месеца? Да не ме мисли за глупак? Или съм толкова сляп, че не виждам какво става зад статуите у дома? — Той се изправи. — Трябваше да кажа на Хортензий къде отиват повечето от парите… Доста щяхте да се изчервите, нали? Трите Козленца се оказаха доста скъпи шурейчета, но от всички ти най-много лапаш, Квинте! Произведенията на изкуството успях да задържа за себе си, но кой изяде цялата печалба от продажбата на зърното? Е, всичко свърши! Ще послушам съвета на крадеца на сфинксове и ще се оттегля в доброволно изгнание. С малко повече късмет, каквото успея да взема със себе си, ще си остане само за мен! Никакви подаръци повече за Козленцата, още по-малко за сестра им Метела Капрария! Нека Цезар продължава да се грижи за доброто й настроение… Да ви видим какви пари ще изстискате от него! Не се надявайте и на зестрата й. Развеждам се с нея още днес заради изневярата й с Цезар.

Вследствие на тази реч двамата шуреи още по-разгневени напуснаха стаята. Верес остана за минутка сам зад писалището и замислено галеше оцветените мраморни бузки на Поликлетовата Хера. Най-накрая вдигна рамене и извика прислугата. Как би могъл да се раздели, пък макар и с една-единствена вещ от този прекрасен дом? Само страхът да не изгуби главата си и мисълта, че е по-добре да запази нещо, отколкото да изгуби всичко, му вдъхнаха достатъчно сили в този драматичен момент. Двамата със слугата започнаха да обикалят къщата и да избират. Това да, това не…

— Когато наемеш каруците — ако си казал и една дума навън, ще те разпъна на кръст, ще ги докараш при задния вход утре през нощта. И всичко да бъде внимателно подредено в щайги, ясно ли е?

Както Хортензий беше предположил, Цицерон убеди Глабрион да запечата изоставената къща на Гай Верес още на сутринта след тайното му заминаване. Веднага прати и човек в банката да спре всякакво теглене на пари. Твърде късно, разбира се; парите са най-лесно преносимото богатство, на човек му трябва само една хартийка, която да покаже там, закъдето е заминал.

— Глабрион вече съставя комисия, която да възстанови щетите, но се страхувам, че малко може да стори — обясни Цицерон на Хиерон от Лилибей. — Верес е изтеглил всички пари, които е притежавал в Рим. Все пак, изглежда, повечето от нещата, които е задигнал от Сицилия, са останали из къщите му. Уви, не гарантирам за бижутата и златните прибори, които е крал от частни лица. Но той си е бил присвоил такива огромни богатства, че дори и от най-дребните вещи са останали цели сандъци. Робите, които е оставил след себе си, нищо не струват, но както и да е, толкова силно мразят господаря си, че веднага си признаха всичко. Изглежда това, което е съхранявал при себе си в Рим, е нищожно като количество в сравнение с това, което е прибрал в имението си край Кортона. Предполагам, че тъкмо за там са се запътили братята Метели, но аз вече усвоих една тактика от колегата си Цезар, който пътува по-бързо от всеки друг човек на земята. Съдебната комисия ще пристигне в Кортона преди Метелите. Нищо чудно да намерим още от богатствата на Сицилия.

— А Гай Верес къде ли е отишъл? — попита от любопитство Хиерон.

— Най-вероятно в Масилия. Това е известно място в средите на големите крадци.

— Е, ако не друго, то поне си върнахме родните богатства — отбеляза Хиерон. — Благодаря ти, Марк Тулий, благодаря за всичко!

— Мисля, че аз ще бъда този, който ще благодари най-накрая — деликатно му напомни Цицерон, — ако, разбира се, смятате изхода от делото достатъчно удовлетворителен, за да изпълните моето условие за житото догодина? Плебейските игри ще се проведат чак през ноември, затова цената не е задължително да е за сметка на тазгодишната реколта.

— Ние само ще се радваме да ти се отплатим, Марк Тулий. Обещавам ти, че твоята продажба на евтин хляб ще бъде запомнящо се дело.

— И така — разказваше по-късно Цицерон на своя добър приятел Тит Помпоний Атик, — това мое случайно увлечение в сферата на обвинението се оказа от огромна полза за репутацията и кариерата ми. Ще си купя жито по две сестерции модия, а ще го продам за три. Разликата ще покрие транспорта и пак ще остане много за мен.

— Защо направо не го продадеш по четири сестерции модия — учуди се Атик. — А разликата просто ще напълни кесията ти. Тя доста е изтъняла.

Но Цицерон беше буквално смаян от подобно предложение.

— Не мога да сторя такова нещо, Атик! Цензорите ще вземат да кажат, че съм се обогатил незаконно, като съм взел пари от клиентите си.

Атик въздъхна.

— Цицероне, Цицероне! Ти наистина няма да забогатееш никога, при това сам си си виновен. Навярно е права поговорката, според която можеш да отнемеш човека от Арпин, но не и Арпин от човека. Ти разсъждаваш като типичен селски големец!

— Разсъждавам като почтен човек — възрази той, — и съм горд с този факт.

— Да не би да намекваш, че аз не съм почтен човек?

— Не, не! Ти си делови човек от висока класа и с римско мислене. Правилата, които ти следваш обаче, не са правилата, които аз следвам. Аз не съм Цецилий, но ти си!

Атик смени темата.

— Ще публикуваш ли протокола от процеса срещу Верес? — попита той.

— В интерес на истината, имам такива намерения.

— Сигурно ще добавиш и бляскавите речи, които така и не произнесе пред акцио секунда. Имаше ли готов материал?

— О, да, нахвърлям си бележки месеци преди да дойде датата на процеса. Макар че точно тези речи ще трябва да бъдат коренно измененията да включат повече от темите, които засегнах в първата част от процеса. Защо питаш?

— Чудя се дали да не се захвана с ново хоби, Цицероне. Търговията е скучна работа, а хората, с които я въртя, са още по-скучни. Затова смятам да отворя малко дюкянче с голяма работилница — на Аргилет. Соций ще ми бъде конкуренция, защото смятам да се захвана с издателска дейност. Ако нямаш нищо против, бих желал да откупя изключителните права над бъдещия ти труд. В замяна ще получиш една десета от това, което изкарам от всяко продадено копие!

Цицерон се засмя:

— Така да бъде, Атик, дадено!

Беше април месец, скоро след като двамата цензори одобриха избора на Мамерк Лепид за лидер на сената. Помпей оповести пред целия град, че ще организира игри на победата, които да започнат през секстил и да завършат точно преди римските игри на четвъртия ден от септември. Всички виждаха гордостта и радостта му, макар че те не се дължаха изцяло на игрите; Помпей бе успял междувременно да осъществи страхотен удар за човек родом от Пицен. Овдовялата му сестра Помпея бе омъжена не за друг, а за самия племенник на покойния диктатор — Публий Корнелий Сула, допреди няколко години известен като Секст Перквициен. Да, Помпеите от Северен Пицен се издигаха до най-високите слоеве на римското общество! Дядо му и баща му трябваше да се задоволят с жените от рода на Луцилиите, докато той се бе обвързал в роднинство с Муциите, Лициниите и Корнелиите! Това имаше с какво да го зарадва!

Но Крас не се вълнуваше за кого ще се омъжва овдовялата сестра на Помпей; това, което го тревожеше изключително много, бяха игрите на победата.

— Казвам ти аз — казваше той на Цезар, — Помпей има намерение да изкара цялата си провинция на римските пазарища и да харчат с пълни шепи в продължение на два месеца. И то през най-горещите месеци от годината! Търговците ще му издигнат статуи на всеки ъгъл, да не говорим за хората, които ще дават квартири за през лятото и ще трупат сестерции!

— Но това е добре дошло за Рим и за римляните.

— Да, но къде съм аз сред всичко това? — питаше Крас, леко изнервен.

— Ами ще трябва да си разчистиш местенце.

— Кажи ми как… И кога? Оттук до квинктилските иди са Аполоновите игри, след това имаме на три пъти едно след друго избори — центуриатните комиции, трибутните комиции, плебейското събрание. На квинктилските иди Помпей смята да провежда проклетия си парад, за да покаже държавния си кон. След изборите на плебса се отваря достатъчно време човек да си напазарува, но не и да отиде до морето, да си почине и да се върне — игрите на победата, които Помпей е обещал, ще започнат в средата на секстил. А те ще продължат петнайсет дни! Каква самоувереност! И след като те свършат, веднага започват римските игри! Богове, Цезаре, тези забавления ще държат клиентите му в града не два, ами цели три месеца! А кой ще се сеща за мен? Та аз направо не съществувам, нищо че се водя консул!

Цезар обаче изглеждаше спокоен.

— Имам една идея.

— Каква? — попита Крас. — Да се облека като Полукс и да обикалям улиците?

— А Помпей да се облече като Кастор? Добра идея! Но нека бъдем сериозни. Каквото и да решиш да правиш, скъпи Марк, хората трябва да знаят, че струва много повече пари от евтините забавления, които колегата ти организира. Иначе не можеш да го засенчиш. Склонен ли си да се разделиш с една по-тлъста сума?

— Склонен съм да похарча всичко, което притежавам, само и само хората да ме запомнят като по-добър управник от Помпей! В крайна сметка аз съм най-богатият човек в Рим от две години насам.

— Не се залъгвай — възрази Цезар. — Ти само говориш за богатството си, а и никой не е споменал, че има повече пари от теб. Но нашият Помпей е типичен поземлен владетел, той не е свикнал да се хвали какво и колко притежава. А притежава много повече от теб, Марк, в това поне съм сигурен. Когато галската земя стана официално част от Италия, цените на земята там скочиха. Помпей притежава, повтарям притежава, а не ползва, няколко милиона югера от най-плодородната земя в Италия, при това не само в Умбрия и Пицен. Той наследи и превъзходните имения на Луцилиите край Тарентския залив, а на връщане от Африка си закупи нови парцели по бреговете на Тибър, Волтурн, Лирис, и Атерн. Ти не си най-богатият човек в Рим, Крас. Убеден съм, че Помпей е по-богат.

— Не може да бъде!

— Напротив, може, и добре го знаеш. Това, че човек не обяснява пред всички колко е богат, не означава, че е беден. Ти се хвалиш пред всички с богатството си, защото преди години беше беден като просяк. Помпей никога не е бил беден, а и няма да бъде. Когато раздава земя на ветераните си, изглежда щедър и великодушен, но аз съм готов да се обзаложа, че те не я придобиват като пълна собственост, а само за временно ползване. Срещу това му плащат десятък. Помпей е същински цар, Крас! Той неслучайно се е нарекъл Велики. Неговите хора гледат на него като на свой цар. Откакто стана първи консул, навярно е решил, че царството му се е разширило.

— Аз притежавам поне десет хиляди таланта — заинати се Крас.

— Което означава двеста и петдесет милиона сестерции в брой — усмихна се Цезар и поклати глава. — Изкарваш ли десет процента отгоре годишна лихва при банкерите?

— О, да.

— Какво ще кажеш тази година да се лишиш от печалбата?

— Искаш да кажеш, да похарча хиляда таланта?

— Точно това имам предвид.

От самата мисъл на Крас му стана тежко, което пролича по отчаяния му поглед.

— Хм-да. Ако така мога да засенча Помпей. Но иначе не.

— В деня преди секстилските иди — което е точно четири дни преди началото на Помпеевите игри на победата, е празникът на Херкулес Непобедимия. Както си спомняш, навремето Сула пожертва една десета от имуществото си в чест на божеството и нахрани пет хиляди души.

— Кой ще забрави подобно събитие? Черното куче пи от кръвта на жертвата. Никога не бях виждал Сула толкова изплашен. Пък и след това не си го спомням. Венецът му падна в локвата кръв и се разпадна.

— Да забравим тия ужасии, Марк. Обещавам ти, че когато ти подариш една десета от имуществото си на Херкулес, никое куче няма да пие от кръвта на жертвата. Ще организираш публично пиршество с десет хиляди маси! Всички онези, които биха забравили почивката на морето, за да се забавляват по време на различните игри, ще бъдат по това време в Рим. Един безплатен обяд няма да бъде пропуснат.

— Десет хиляди маси? Ако всяка от тях се огъне под тибърски костури, стриди, змиорки и кефали, пак няма да ми излезе повече от двеста таланта — направи бързо сметката Крас, който знаеше цената на всичко. — Освен това ситият търбух днес не може да компенсира празния утре. Човек, като преяде, си мисли, че е осигурен за цял живот, ама на сутринта отрезнява. Безплатното преяждане бързо се забравя, Цезаре.

— Абсолютно си прав. И все пак — продължи Цезар, — като извадим двеста таланта, ни остават осемстотин. Да приемем, че между месеците секстил и ноември в Рим се намират средно триста хиляди души. По принцип от държавните запаси на всеки римски гражданин му се полагат по пет модия, една медимна жито на месец на цената от петдесет сестерции. Евтино, но не чак толкова, колкото е цената на житото напоследък. Хазната винаги има печалба, дори в най-гладните години. Тази година, чувам, нямало да бъде никак гладна. Както не беше гладна изминалата година, а това е добре дошло за теб. Защото ти ще трябва да изкупиш миналогодишната реколта.

— Да я изкупя? — недоумяваше Крас.

— Нека довърша. Пет модия по три месеца… по триста хиляди души… Това прави четири и половина милиона модия. Ако ги купиш сега, вместо да чакаш лятото, мисля, че ще успееш да си издействаш подобно огромно количество срещу пет сестерции модият. Това са двайсет и два милиона и половина сестерции — около осемстотин таланта. А това, скъпи Марк — заключи тържествено Цезар, — означава къде ще отидат останалите осемстотин таланта! Защото, Марк Крас, ти ще раздаваш безплатно по пет модия жито на човек в продължение на три месеца подред. Не на намалена цена, Марк, а безплатно!

— На това му се казва щедрост — отговори Крас. Погледът му беше възвърнал обичайната си непроницаемост.

— Съгласен съм с теб, щедростта е голяма. Но има едно предимство пред всичко, което Помпей е измислил засега — неговите игри ще са приключили два месеца по-рано от последната партида безплатно жито, която ще раздадеш. Ако хората имат къса памет, а те имат, ти ще си последният, който ще е направил някоя добрина за тях през годината. Благодарение на Марк Лициний Крас повечето римляни ще могат да получат безплатно жито точно по времето, когато цените му скачат най-високо — до деня, когато отново се смъкнат. Ти ще бъдеш герой! И народът вечно ще те обича!

— Може би ще престанат да ме наричат скъперник — подсмихна се Крас.

— Ето това е разликата между твоето богатство и това на Помпей — на свой ред се усмихна Цезар. — Неговите пари не миришат на дим от пожар. Крайно време е да подобриш облика си за пред хората!

Крас се захвана със закупуването на житото с обичайната си деловитост и потайност. Никой още не знаеше, че възнамерява да посвети една десета от богатството си на Херкулес Инвиктус в деня пред сесктилските иди. Затова и Помпей се занимаваше със своите дела, без да подозира каква огромна опасност надвисва над името му.

Помпей искаше най-вече да докаже пред цял Рим, дори пред цяла Италия, че лошите времена са отминали; какъв по-убедителен начин от това да поканиш цялата страна на едно дълго празненство? Нека всички помнят годината, в която Гней Помпей Велики е бил римски консул, как е осигурил тяхното благополучие и ги е отървал от всички кошмари. Няма повече войни, няма повече глад, няма повече политически борби. И макар суетата му донякъде да разваляше впечатлението, желанието му да зарадва хората бе напълно искрено. Обикновените люде, които не заемаха обществено положение и съответно не бяха пострадали от проскрибциите, вече си говореха с носталгия за времето на диктатора Сула; но след като видеха какво е направил за тях Гней Помпей Велики, управлението на Сула щеше да бъде забравено.

В началото на квинктил в Рим започнаха да пристигат хора от провинцията, повечето от които търсеха квартири чак до средата на септември. Самите римляни не бързаха да ходят до морето — дори по-знатните и по-богатите. С ясното съзнание, че подобно стълпотворение увеличава риска от престъпност и епидемии, Помпей използва своите завидни умения на организатор и с помощта на наети бивши гладиатори осигури постоянна охрана на всяка улица в града; колегията на ликторите отговаряше за спокойствието на форум Романум и големите пазарища, където се навъртаха доста непознати лица, а доброволци тръгнаха да изписват подробни надписи по всички стени в града да не се пие вода или ходи по нужда на друго място, освен в обществените тоалетни, както и да не се яде съмнителна храна и с мръсни ръце.

Помпей не беше сигурен дали хората от провинцията си даваха сметка колко е безинтересно избирането за първи консул на човек, който е бил обикновен конник (всъщност той стана сенатор в деня, когато встъпи в консулска длъжност), затова реши да използва шествието на държавния кон да наблегне на този факт. По негова заръка подкупените цензори Гелий и Клодиан възродиха старото „трансвекцио“, както беше известно шествието, нищо че то не се беше провеждало от времето на Гай Гракх. Сега то щеше да се използва от консула Гней Помпей Велики, за да смае всички със своя държавен кон.

Шествието започна призори на квинктилските иди. Началото беше във фламиниевия цирк, на Марсово поле, където хиляда и осемстотин членове на конническото съсловие поднесоха жертва в чест на Непобедимия Марс — Марс Инвиктус, — чийто храм се намираше вътре в пределите на цирка. Щом церемонията свърши, конниците се качиха на своите държавни коне и поеха в тържествен строй, подредени по центурии, през портата до зеленчуковия пазар, по Велабрум, Вик Югарий до долния край на форум Романум. Всичките хиляда и осемстотин конници изпълниха форума и се обърнаха към храма на Кастор и Полукс, където на специално издигнат подиум стояха двамата цензори. Те приемаха парада на конниците. Всеки от участниците в шествието трябваше да се приближи до подиума, да слезе от държавния си кон и да го отведе при двамата цензори, които внимателно да го огледат. Ако животното не отговаряше на старите стандарти, цензорите бяха в пълното си право да го отнемат от собственика му и да го изгонят от състава на първите осемнайсет центурии. Преди векове подобни случаи е имало, при това много; дори Катон Цензор е бил известен със своята стриктност и безкомпромисност.

Тържественото шествие беше забравена атракция, затова цял Рим се беше насъбрал на площада да наблюдава парада. Разбира се, мястото не беше достатъчно, затова множеството трябваше да се задоволи да посрещне конниците някъде по пътя от Марсово поле до форум Романум. Където имаше по-високо място, от което се откриваше гледка, беше пълно с народ — покриви, пиедестали на статуи, стълби, скали, дървета… Продавачи на храна, ветрила, сенници и студени напитки се провираха през тълпата и предлагаха стоките си, без да гледат няма ли да ударят някого с дървените кутии, които носеха. Всеки продавач си имаше поне по един роб охрана, който трябваше да го пази от ловките пръсти на джебчиите и да пълни кутията от голямата торба, която носеше на рамо. Дечицата невъзмутимо пикаеха на главите на хората под себе си, бебенцата ревяха с пълно гърло, малчугани се шмугваха между краката на възрастните, зяпачите се цапаха с мазния сос на пържолите или със сметаната от сладкишите, по-изнервените се сбиваха, по-неиздръжливите припадаха или повръщаха, но всички неуморно се тъпчеха. Това беше типичен римски празник.

Конниците яздеха построени в осемнайсет центурии, всяка от които предшествана от древния си символ — вълк, мечка, мишка, птица, лъв и т.н. Поради теснотията на улиците, по които шествието минаваше, в една редица можеха да се движат най-много четирима души, което означаваше, че всяка центурия беше дълга петнайсет редици, а цялото шествие се разтягаше на повече от километър и половина разстояние. Всеки конник бе облечен в пълно бойно снаряжение. Имаше такива, чиито доспехи бяха предавани от поколение на поколение в продължение на векове, та затова изглеждаха доста необичайно. Други (като Помпей, чиито предшественици сравнително отскоро си бяха намерили място в някоя от осемнайсетте центурии, затова не притежаваха доспехи от преди шестстотин години, които да доказват латинския или етруския им произход) компенсираха със златото и среброто по шлемовете и броните си. Но хората бледнееха в сравнение с конете си. Те бяха поръчани специално от земите на сабиняните и бяха най-често бели или бледосивкави на цвят. Всеки кон беше окичен с безброй медальони и дрънкулки, седлата и юздите от боядисана кожа бяха украсени с орнаменти, гърбовете на конете бяха загърнати в шарени одеяла от скъпи платове. Някои от конете отдавна бяха обяздени и затова високо вдигаха копита, преди да пристъпят, на другите опашките и гривите бяха боядисани в златно и сребърно.

Всичко беше добре подредено — по начин, който да изтъкне най-вече личността на консула Помпей. Не беше възможно всеки един от конниците поотделно да мине на преглед пред цензорите, това би означавало церемонията да отнеме трийсет часа, при това летни. Но Помпеевата центурия беше строена сред най-първите, затова цензорите търпеливо разпитаха триста души един след друг кои са, от коя триба са, как се казва баща им, дали са служили шест години в армията, дали отговарят на финансовите изисквания.

Когато първата редица от четвърта центурия слезе от конете, Помпей стоеше най-отпред. Многобройните му хора сред тълпата успяха да наложат пълна тишина на площада. Златната му броня блестеше на слънцето, около раменете му се вееше пурпурната лента, която свидетелстваше за консулската му власт, а до нея висеше друга лента — че е пълноправен римски пълководец. Едрият му бял кон беше оседлан в червено, от юздата и седлото висяха тежки златни фалери, самият ездач също се беше окичил с всички спечелени отличия, засенчени донякъде от боядисаните пера от чапла върху гръцкия шлем.

— Име? — попита главният цензор Лентул Клодиан.

— Гней Помпей Велики! — изрева Помпей.

— Триба?

— Клистумина!

— Баща?

— Гней Помпей Страбон, консул!

— Служил ли си в десет кампании или шест години подред?

— Да! — изкрещя с пълен глас той. — Две кампании в Съюзническата война, една в защита на Рим по време на обсадата, две на страната на Луций Корнелий Сула в Италия, една в Сицилия, една в Африка, една в Нумидия, една в защита на Рим от Лепид и Брут, шест в Испания и една при залавянето на Спартаковите бунтовници! Общо шестнайсет кампании. Като се изключат онези, в които съм бил само кадет, всички останали са провеждани под мое лично командване!

Тълпата избухна в овации и хвалебствия. Народът тропаше с крака и пляскаше с ръце; мощни вълни от възгласи изпълниха цялото пространство на площада, та цензорите и останалите участници в шествието трябваше да си запушат ушите. Конете се изплашиха и някои свалиха ездачите си от седлата.

Когато шумът най-после утихна — а за това бяха нужни няколко минути, понеже Помпей беше застанал с коня си, уловен за юздата, в самия център на празното пространство поред храма на Кастор и любезно се покланяше на всички посоки, — цензорите прибраха свитъците със списъците и царствено се облегнаха на столовете си. Помпей се оттегли, а останалите петнайсет центурии преминаха с бавен тръс покрай Клодиан и Гелий.

— Чудно зрелище, няма що! — ядосваше се Крас, чийто държавен кон беше наследен от големия му син Публий, вече двайсетгодишен. Двамата с Цезар бяха наблюдавали парада от лоджията на Красовата къща — някогашния дом на Марк Ливий Друз, който беше обърнат точно към форума. — Това е фарс!

— Затова пък добре организиран, Крас! Трябва да поставиш висока оценка на Помпей за изобретателност и отношение към народа. Игрите ще бъдат още по-голямо събитие.

— Шестнайсет кампании! И с изключение на тези, в които бил кадет, все под негово командване! Е, да, в продължение на осем дни, след като баща му умря при обсадата на Рим, момченцето командваше армията му — нали трябваше да я върне обратно в Пицен… А в Италия генерал беше Сула, а после и Метел Пий. А срещу Лепид и Брут — Катул. И най-накрая, ти какво ще кажеш за последната му „кампания“, дето бил заловил бунтовниците на Спартак! Боговете са ни свидетели, Цезаре, ако почнем всички да тълкуваме военните си заслуги по подобен начин, то всеки римлянин трябва да е генерал!

— Е, ако това ти служи за утеха, Катул и Метел Пий навярно говорят същото в момента — рече Цезар, който също се беше засегнал от наглостта на Помпей. — Ти какво очакваш от едно провинциално парвеню?

— Надавам се планът с безплатното жито да проработи!

— Ще проработи, Марк Крас, обещавам, че ще проработи.

Помпей се върна у дома си в Карина, обзет от небивал възторг. Но бързо загуби доброто си настроение. Още на другата сутрин глашатаите на Крас обявиха, че на празника на Непобедимия Херкулес консулът Марк Лициний Крас щял да дари една десета от цялото си имущество на божеството, че щяло да има пиршество на десет хиляди маси, но че голямата част от дарението щяло да бъде използвано за раздаването на безплатно жито на римските граждани — по пет модия на човек за септември, октомври и ноември отделно.

— Как смее! — Помпей се задушаваше от възмущение. При него беше Филип, който специално бе дошъл да го поздрави за забележителния парад предния ден… И да види как Великият щеше да приеме новината за хода на Крас.

— Постъпил е доста хитро — започна внимателно Филип. — Най-вече за това, защото, римлянинът много бързо преценява кое колко струва. Игрите са нещо твърде абстрактно, а и се организират от малко хора, затова народът не знае истинската им цена. Но храна всеки си купува. Римлянинът знае цената на всеки продукт на пазара — от тибърския костур до солената цаца. Дори да нямат пари за цаца, пак ще попитат колко струва. Всеки ще успее да пресметне колко е платил Крас за житото, да не говорим какво количество е нужно да се изхрани цял Рим. Ще има да слушаме тракането на сметалата.

— Това, което всъщност искаш да кажеш, е, че всеки римлянин ще знае, че Крас е похарчил повече пари от мен! — възкликна Помпей.

— Страхувам се, че е точно така.

— Тогава аз ще пратя свои хора да разпространяват слухове колко са ми стрували игрите. — Той присви очи и изпитателно изгледа Филип. — Колко пари ще му струва всичко това на Крас? Имаш ли представа?

— Около хиляда таланта.

— Крас? Хиляда таланта?

— Нещо такова.

— Но той е най-големият скъперник на земята!

— Не и тази година, Велики. Твоята щедрост и вкус към показността явно са подразнили нашия бик и той е почнал да боцка с двата рога.

— Ами аз какво да правя?

— Няма какво друго, освен да организираш наистина запомнящи се игри.

— Ти нещо криеш от мен, Филипе.

Дебелите бузи на стареца потръпнаха. Той се поколеба, накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Така или иначе ще го чуеш от устата на враговете си. Безплатното жито ще наклони везните в полза на Крас.

— Какво имаш предвид? Че ще го обикнат, защото храни гладния народ? Но народът не е никак гладен тази година!

— Крас ще раздаде общо по петнайсет модия жито на всеки римски гражданин. Преброй само! Това са по две половинкилограмови хлебчета на човек в продължение на деветдесет дни. Повечето от тези деветдесет дни ще бъдат, след като ти вече си закрил игрите. Всички ще забравят какво си сторил за тях. Докато до самия край на ноември всеки римлянин ще получава по самунче хляб и ще благодари на боговете, задето го има Марк Лициний Крас на този свят! Той печели играта, Велики! — заключи Филип.

Помпей от дълго време не бе имал случай да изпадне в унищожителната си истерия, но този път представи пълна програма на смаяния Луций Марций Филип. То не беше скубане на кичури, не беше дране на бузи, не беше блъскане с глава и гърди по стените, не бяха синини, не бяха драскотини, не бяха истински рани, които сам си направи пред очите на сенатора. От очите му се изливаха сълзи, от мебелите останаха само трески, от виковете му щеше да се продъни покривът. Муция Терция притича да види какво се е случило, но като видя състоянието на съпруга си, побърза да избяга. Така сториха и робите. Филип обаче не смееше да помръдне и Варон го завари във все същото положение.

— О, Юпитер! — възкликна тъжно Варон.

— Удивително, нали? — погледна го Филип. — При това в момента се е успокоил донякъде. Да го беше видял преди малко… Удивително!

— Е, аз съм го виждал преди — каза Варон и след като внимателно заобиколи проснатия на мраморните плочи Помпей, се присъедини към Филип на кушетката. — Сигурно е заради Крас.

— Точно така. Ти кога си го виждал в подобно състояние?

— Когато не успя да провре слоновете си през триумфалната порта — отговори той. Говореше съвсем тихо да не би Помпей да го чуе. Човек никога не можеше да е сигурен дали не преиграва. — А и преди това, когато Каринат се измъкна от обсадата на Сполеций. Не може да търпи някой да го надхитри.

— Волът наистина го блъсна с двата рога — отсъди замислено възрастният мъж.

— Волът — натърти с известна ирония Варон — се оказа всъщност бик и има не два, а три рога. При това третият бил най-големият, ако се вярва на женските приказки.

— Аха! Значи този трети рог си има име!

— Гай Юлий Цезар.

Помпей изведнъж се надигна от пода и обърна окървавеното си лице към тях.

— Това го чух! — каза той и това убеди Варон, че наистина преиграва. — Та какво Цезар?

— Ами това, че той стои зад действията на Крас — обясни приятелят му.

— Кой ти го каза? — Помпей ловко се изправи на крака и Филип му подаде кърпата си да се избърше.

— Паликан.

— Той трябва да знае, нали Цезар още навремето го беше обработил — кимна Филип.

— Цезар е близък с Крас, това го знам — изрече Помпей. — Нали той стои зад споразумението ни от миналата година. Нали той предложи да възстановим властта на народните трибуни.

Помпей погледна заплашително Филип, сякаш искаше да му напомни, че той си е мълчал през цялото време.

— На мен Цезар ми вдъхва огромен респект — каза Варон.

— На Крас също… А и на мен. — Помпей още гледаше заплашително. — Е, така поне знам кой е господар на Цезар!

— Цезар няма господар — възрази му Филип. — Това не бива никога да го забравяш. Но ако си умен човек, Велики, ще трябва установиш някакви връзки с Цезар, нищо че в момента е с Крас. Все някой ден ще ти е необходим, особено щом аз си отида… А това скоро ще стане. Твърде съм дебел, за да доживея седемдесетте. Ти знаеш ли, че дори Лукул се страхува от Цезар! Това е добър повод за размисъл. Сещам се само за един човек, от когото Лукул се е страхувал някога. От Сула. А ти си направи труда някой ден да се вгледаш в Цезар. Същински Сула!

— Ако смяташ, че трябва да поддържам отношения с него, Филипе, така да бъде — реши великодушно Помпей. — Но доста вода ще изтече, преди да забравя, че тъкмо той съсипа славата ми на консул.

В промеждутъка от края на игрите на победата (които се оказаха огромен успех не за друго, а защото Помпеевите разбирания за театър не се различаваха по нищо от масовия вкус) до началото на римските игри бяха септемврийските календи, а на тях сенатът по традиция заседаваше. Обикновено заседанието беше важно, а и този път не правеше изключение: Луций Аврелий Кота щеше да изложи своя доклад.

— Аз успях да изпълня задачата, която ми възложихте в началото на годината, назначени отци — говореше той от Подиума в средата на овалната зала. — Надявам се, по начин, който ще одобрите, преди да се впусна в подробностите. Нека накратко очертая законопроекта, който ще искам от вас да гласувате.

В ръцете си не държеше никакъв писмен текст, а и служебният писар, който седеше зад него, не носеше нищо. Денят беше изключително горещ (според годишните времена лятото беше в разгара си), затова всички сенатори си отдъхнаха: Кота нямаше да говори дълго. От тримата Коти Луций беше най-младият и най-интелигентният.

— Нека бъда откровен с вас, колеги — сенатори — заговори Луций Кота с ясния си, завладяващ глас. — Нито сенаторите, нито конниците, за които имам представа как са работили като заседатели, ми направиха кой знае какво положително впечатление. Когато заседателите са изключително сенатори, те са склонни да защитават интересите на сенаторското съсловие. Когато заседателите са само конници, те съответно защитават единствено интересите на конническото съсловие. И едните, и другите приемат подкупи, и то без големи притеснения, защото знаят, че колегите им са в същото положение като тях и на свой ред биха ги защитили, ако се стигне до разкрития.

Това, което аз предлагам — допълни Кота, — е да поделим задълженията на съдебните заседатели по възможност по равно. Навремето Гай Гракх отне съдебната власт от ръцете на сената и я предаде на конниците, но не на всички, а само на членовете на първите осемнайсет центурии, които са длъжни да получават поне, четиристотин хиляди сестерции годишен доход. Не е нужно да напомням, че с няколко изключения всеки сенатор произхожда от семейство, членуващо в някоя от осемнайсетте центурии. Това, което имам предвид, е, че Гай Гракх всъщност не отиде достатъчно далеч с реформите. Ето защо предлагам всеки съдебен състав да се състои от три части: от една трета сенатори, една трета конници от първите осемнайсет центурии — тези, които притежават така наречения държавен кон, и една трета — от останалите представители на конническото съсловие, притежаващи доходи над триста хиляди сестерции — така наречените трибуни ерарии.

Сред сенаторите се дочуха приказки, но никой не изразяваше недоволство. Всички се бяха обърнали към оратора, но бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени.

Луций Кота продължи в същия дух:

— Струва ми се, че ние в сената започваме да изпитваме носталгия по онзи период в римската история, водещ началото си от реформите на Гай Гракх и завършващ с тези на диктатора Луций Корнелий Сула. Навремето си спомняхме с умиление привилегиите, които съдебната власт ни осигуряваше, а бяхме забравили за произтичащите задължения. Триста души трябва да попълваме всеки съдебен състав по всяко важно дело, а навремето задачата се падаше на хиляда и петстотин души конници — притежатели на държавен кон. Един ден Сула ни върна любимата привилегия да бъдем сами заседатели, но ние скоро се уверихме, че са ни връчени задължения, които ни връзват целогодишно за града без право да го напускаме за дълго. Защото е очевидно, че създаването на постоянни съдилища увеличи тежестта върху нас, за разлика от годините, когато повечето важни дела бяха разглеждани от някое от народните събрания. Мисля, че Сула смяташе достатъчна мярка срещу това ограничаването броя на заседателите и увеличаването общия брой на сенаторите, но се страхувам, че е подценил проблема.

Когато се захванах със своето проучване, бях убеден в един-единствен факт: че сенатът, дори в своя разширен вариант, не е достатъчно голяма институция, за да могат неговите членове да попълват необходимия съдебен състав за всеки един процес. И все пак, назначени отци, не ми се щеше в никакъв случай да връщаме съдебната власт обратно на конниците от осемнайсетте центурии. Да сторя подобно нещо, би било предателство спрямо два принципа — предателство спрямо сенаторското превъзходство и спрямо изрядно функциониращата система на постоянните съдилища, които Сула ни завеща.

Всички в залата го слушаха внимателно. Луций Кота говореше за неща, които мнозина намираха за напълно логични.

— Най-напред реших да поделя съдебните задължения по равно между сенаторите и конниците от първите осемнайсет центурии. Всеки съдебен състав ще се състои от петдесет на сто сенатори и още толкова конници. И все пак направих известни изчисления и стигнах до заключението, че и така бремето върху сенаторите ще бъде твърде голямо.

Луций Кота говореше, с цел да ги убеди, затова не прибягваше до остроумия, ами си придаваше леко драматичен вид. Очите му блестяха, сякаш бе измислил нещо наистина забележително.

— Ако човек трябва да съди себеподобния, без значение дали е сенатор или конник, той трябва да идва с желание на работа, трябва да следи показанията и изложенията на двете страни с интерес. Това обаче става невъзможно, когато човек трябва да действа като заседател твърде често. С времето всичко му омръзва, той се изпълва със скептицизъм, възпитава се в отрицание към всичко и към всички. И което е най-лошото — склонен е да приема подкупи. Какво друго удовлетворение би могъл да извлече от дейността си на заседател? Държавата не плаща нищо на заседателите. Ето защо не би трябвало да ангажира твърде голяма част от времето на своите граждани.

При последната реплика мнозина кимнаха утвърдително; сенатът изпитваше все по-големи симпатии към претора Луций Кота.

— Давам си сметка, че мнозина от вас разсъждават по същия начин, навярно всички сте на мнение, че задълженията на съдебните заседатели трябва да се разпределят между много повече хора, отколкото включва сенатът. Добре си спомням естествено краткия период, когато сенатори и конници заедно споделяха тежестта на съдебната власт. Но както вече казах, никоя от досега известните ни схеми за попълване съдебните състави не ми се струваше убедителна и достатъчно добре уредена. Ако в осемнайсетте центурии наистина имаше хиляда и осемстотин души, дори да извадим от тях сенаторите, то не би било проблем да използваме тези хиляда и осемстотин души пълноценно. На един конник ще му се налага да изслушва най-много по едно дело в годината.

Луций Кота направи пауза, за да се увери, че всички внимателно го слушат, и продължи нататък:

— Всеки член на първата класа, колеги, прилича на своите събратя. Това е високопоставен гражданин със значително състояние, няма как иначе — ако не разполага с онези триста хиляди сестерции годишно, той просто не може да остане в първа класа. В същото време се оказва, че с вековете Рим малко се е променил или по-скоро, че се управлява принципно на същите начала като навремето, с тази разлика, че сега римляните сме повече, а и държавните институции — също. Разликата е най-осезаема именно при първата класа. В далечното минало имахме само осемнайсет центурии в първа класа. По-нататък обаче, след като упорито държахме във всяка от тези осемнайсет центурии да членуват само по сто души, трябваше да създадем нови центурии, които да поемат всички онези наши съграждани, които са покрили имуществения ценз и по закон принадлежат към първа класа. Едва когато създадохме седемдесет и три допълнителни центурии, решихме да разширим състава на първа класа по друг начин — не чрез запазването на допълнителните центурии, още по-малко със създаването на нови, а чрез допускането във всяка допълнителна центурия на много повече от сто души. Така си създадохме първа и втора класа в самата първа класа! Осемнайсет центурии по сто души, които запазват всички стари привилегии и още седемдесет центурии, в които членуват по много повече хора на едно място.

Защо да не дадем, мисля си аз, политически права и на онези хиляди членове на първа класа, които не са достатъчно знатни, не се радват на достатъчно древно потекло, за да членуват в първите осемнайсет центурии? Ако на тези хора от първа класа, които досега са стояли встрани от всякакъв обществен живот, се даде една трета от местата във всеки съдебен състав, то на всеки човек поотделно ще му се наложи да изпълнява почти символични задължения. В същото време всички тези нискостоящи конници, които наричаме трибуни ерарии, ще получат стимул да станат съпричастни на държавното управление, да се почувстват част от висшето общество. Представете си как би функционирал съдебен състав от петдесет и един заседатели — по седемнайсет сенатори, седемнайсет конници от осемнайсетте центурии, и седемнайсет трибуни ерарии. Седемнайсетте сенатори ще се ползват с авторитета на своя личен опит, на своите познания в правото, на своята дълга дейност като съдебни заседатели. Седемнайсетте конници от осемнайсетте центурии ще се ползват с авторитета на знатната си фамилия, на голямото си богатство, а седемнайсетте трибуни ерарии ще внасят свежест именно със своята неопитност, със своето неопорочено желание да бъдат обективни и справедливи; освен това те също ще принадлежат към богатите обществени слоеве и са пълноправни членове на първа класа.

Луций Кота посочи бронзовите врати на Курия Хостилия.

— Това е моето разрешение на проблема, назначени отци! Съдебни заседатели, подбирани по равно от трите различни слоеве вътре в първата класа. Ако гласувате искания от мен сенат — консулт, ще обработя всичко това във формата на пълноценен законопроект и ще го предложа за ратификация в народното събрание.

Септември месец заседанията по право се ръководеха от Помпей, който стоеше на една стъпка по-напред от празния стол на колегата си Крас.

— Какво ще каже първият новоизбран консул? — попита Помпей Квинт Хортензий.

— Първият новоизбран консул може само да похвали Луций Кота за свършената работа — рече Хортензий. — Като бъдещ висш магистрат и като отдавнашен адвокат из римските съдилища мога само да приветствам подобно забележително решение на този отколешен проблем.

— Какво ще каже вторият новоизбран консул? — попита пак Помпей.

— Напълно съм съгласен с колегата си — отговори Метел Козленцето, който нямаше причина да се противи на подобни реформи, след като процесът срещу Гай Верес беше приключил, а самият Верес не беше в Рим.

Помпей даде думата на всички, които имаха право да говорят пред колегите си. Никой не се обяви против. Разбира се, намираха се и такива, които биха направили забележка заради самата забележка, но като се замислеха колко много работа снемат от собствените си плещи с новия закон, всички замлъкваха и оставяха Кота да си върши работата.

— Това е наистина прекрасно — радваше се Цицерон, докато двамата с Цезар излизаха от Курия Хостилия. — И ти, и аз сме хора, които обичаме да работим с почтени съдии. Колко хитро постъпи Луций Кота! За да се предреши един процес, сега трябва да се подкупят най-малко две трети от заседателите, не половината плюс един, както беше досега. Така излиза по-скъпо. Ако пък някой реши да купи само една трета от заседателите, то другите две трети ще гласуват обратно напук. Имам приятното предчувствие, скъпи Цезаре, че дори подкупването на заседатели да не изчезне веднъж завинаги като практика, то ще бъде силно ограничено. Трибуните ерарии ще гледат на оказаното им доверие като на голяма чест и ще се опитват да докажат, че заслужават да заемат своето място във властта. Да, наистина, Луций Кота постъпи много разумно!

Цезар с огромно удоволствие предаде на вуйчо си думите на Цицерон. Луций Кота беше дошъл на вечеря в дома му. Нито Аврелия, нито Цинила присъстваха. Цинила беше бременна в четвъртия месец и не се чувстваше добре, а Аврелия се грижеше за малката Юлия, която също боледуваше от нещо. Двамата мъже вечеряха сами и не съжаляваха за това.

— Признавам, че въпросът с подкупите наистина ме занимаваше — усмихна се Луций Кота, — но нямаше как открито да го засегна пред сената.

— Така е. И все пак повечето колеги се сетиха за какво става въпрос, а доколкото искаш мнението на Цицерон и на мен самия, това е голямото предимство на закона ти. От друга страна, Хортензий сигурно съжалява. Но като изключим проблема с подкупите, това, което е най-успешно в законопроекта ти, е, че се запазват постоянните съдилища на Сула. Мисля, че това е най-големият прогрес, който римското правораздаване някога е направило.

— О, много мило от твоя страна да ми го кажеш, Цезаре! — Луций Кота остави чашата с вино на масата и сбърчи вежди. — Ти си близък с Марк Крас, Цезаре, затова може да успокоиш страховете ми. В много отношения тази година беше чудесна — никакви войни, които да не можем да спечелим с лекота, хазната е облекчена от много тежести — състояние, напълно непознато през последните години, преброяване на всички римски граждани, каквото не беше правено отдавна, добра реколта и в Италия, и в провинциите, дори нещо като баланс между днешните и утрешните управляващи. Ако оставим настрана незаконното избиране на Великия за консул, тази година наистина беше добра. Докато идвах насам и вървях по улиците на Субура, останах с впечатлението, че обикновените римляни, онези, които рядко се възползват от правото си на глас, но гледат на Красовата акция с безплатното жито като на добре дошла помощ, са по-щастливи от когато и да е през последните двайсет-трийсет години. Съгласен съм, че не са те, които страдат най-много при гражданските конфликти, на форума не се режат техните глави и никой не конфискува тяхната собственост, но съм забелязал, че римското простолюдие е склонно да се поддаде на настроенията на висшето общество. Щом ние сме добре, и те са добре.

Луций Кота спря да си поеме дъх и отпи от виното.

— Мисля, че се сещам какво ще ми кажеш, вуйчо Луций, но продължавай все пак — подкани го Цезар.

— Това лято беше прекрасно, особено за бедните. Всякакви зрелища и забавления, достатъчно храна за всеки, празненство в деня на Херкулес, когато всички понесоха торбите с провизии за вкъщи. Какво ли друго нямаше: лов на лъвове, представления със слонове, надбягвания с колесници, всякакви фарсове и пантомими… И купища безплатно жито! Дори се проведе конен парад. Изборите минаха без всякакви усложнения. Най-накрая и един престъпен сенатор си получи заслуженото, а Хортензий получи публична плесница за безобразията си като адвокат. Помпей разчисти басейните в Тригарий, лятото ни пожали този път с обичайните епидемии. Дори престъпниците и мошениците бяха принудени да си вземат почивка! — Луций Кота се усмихна. — Заслужено или не, Цезаре, повечето хора отдават тази добра година на двамата консули. Народът гледа на тях като на герои от приказките, които знаят как да печелят популярност. Двамата с тебе, разбира се, знаем по-добре колко струват те. Но пък и не можем да отречем, че се справиха блестящо с работата си — не гласуваха излишни закони, само онзи, с който трябваше да отърват собствената си кожа. И все пак, все пак… Мълвата говори, Цезаре, че отношенията между Помпей и Крас далеч не били приятелски. Двамата не си говорели. Когато се налагало единият да се показва на публично място, другият задължително отсъствал. А мен това ме тревожи, защото имам причина да мисля, че слуховете са верни. И защото мисля, че ние от висшето общество дължим на обикновените хора поне една година без събития.

— Да, слуховете са верни — отговори Цезар.

— Защо?

— Най-вече защото Крас отне целия блясък на Помпеевата слава, а Помпей ненавижда други да го засенчват. Мислеше си, че с конния парад и игрите на победата ще се превърне във всеобщия любимец. Но изведнъж Крас подари три месеца безплатно жито на целия римски народ. И доказа на Помпей, че не е единственият богаташ в Италия, който може всичко да си позволи. Помпей му отмъсти, като го изхвърли от живота си, сложи край на всякакви лични и служебни отношения. Така например трябваше да съобщи на Крас, че за днес е свикано заседание, е, това всеки знае, че в първия ден на септември има заседание, но то се свиква от първия консул, а той е длъжен да уведоми колегата си.

— Мен поне ме уведоми — каза Луций Кота.

— Уведоми всички без Крас. А той изтълкува това като лична обида. Затова не пожела изобщо да се появи. Опитах се да го убедя, но не пожела да ме изслуша.

— Да му се не види! — ядоса се Луций Кота и удари с длан по кушетката. — Ако наистина се скарат, ще заличат цяла една уникална година в римската история!

— Не, няма — успокои го Цезар. — Няма да им позволя. Но дори да ги помиря на първо време, няма да е задълго. Затова смятам да изчакам края на годината, вуйчо, а и разчитам на Котите да ми помогнат. В края на годината ще ги принудим да постигнат някакво публично сдобряване, което да разплаче всички присъстващи. По този начин в последния ден от годината цял Рим ще пее от радост и благодарност… А Плавт ще ни завижда как сме успели да претворим живота в истински театър.

— Знаеш ли — замисли се Луций Кота и се надигна на кушетката. — Когато беше малко момче, Цезаре, бях те вписал в каталога на хората, които Архимед би нарекъл „източници на начален тласък“. Нали се сещаш, „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята!“ Наистина си те представях такъв, заради което съжалявах, когато Марий те направи фламен Диалис. Затова щом успя да се отървеш от фламинството, те върнах обратно в стария списък. Но нещата не се оказаха точно такива, каквито очаквах. Ти не си този, който даваш началния тласък, а този, който се грижи дали работи добре скрипецът. Още нямаш трийсет години, а вече те знаят кажи-речи всички — от сената до Субура. Но никой не те знае като човек, който нарежда какво да се прави. По-скоро ти си тайнственият управител на някой източен палат, който върши черната работа, но оставя славата на другите. — Кота поклати глава. — А това ми се струва странно!

Цезар го беше изслушал, без да смее да продума. Две мънички червени петънца бяха избили по бледите му бузи.

— Не си ме вписал погрешно в каталога си, вуйчо. Но мисля, че фламинството се оказа едно забележително събитие в живота ми, може би тъкмо защото успях да се отърва от него. То ме научи как да налагам волята си, но без да го показвам пред всички. Научи ме да не показвам свещта си на вятъра, научи ме, че времето е по-добър съюзник от парите и съветите на околните. Научи ме на търпението, което майка ми винаги е мислила, че ми липсва. Но най-вече ме научи, че нищо никога не е напълно изгубено! Аз все още се уча, вуйчо, и се надявам да се уча до смъртта си! Лукул ме научи, че мога да развивам идеите си и да ги прилагам в действие чрез други хора. Така мога да стоя в сянка и да видя какво ще излезе. Бъди спокоен, Луций Кота, ще дойде времето, когато ще давам тласък на цялата римска управленска класа. Ще бъда и консул. Но консулството ще е само началото.

Ноември се оказа жесток месец за Цезар, нищо че времето беше все още топло и приятно, както би трябвало да е през май, ако календарът следваше годишните времена. Леля Юлия изведнъж заболя от неизвестна болест, която никой лекар, дори старият Луций Тукций не беше способен да определи. Но всичко започна да се губи видимо у нея — губеше килограми, воля за живот, енергия, интерес към всичко край нея.

— Мисля, че просто е уморена — предположи Аврелия.

— Надявам се, не и от живота! — възкликна Цезар, който не можеше да понесе мисълта леля му да го напусне.

— О, напротив — отвърна му Аврелия. — Точно от живота е уморена най-много.

— Тя има толкова неща, за които тепърва да живее!

— Няма. Съпругът й е мъртъв, синът й е мъртъв, тя няма за какво повече да мисли и да се грижи. Вече ти го казах веднъж. — И което беше най-странно, синьо-виолетовите очи на Аврелия се изпълниха със сълзи. — Разбирам я, защото и моят съпруг е мъртъв. Ако ти ни напуснеш, Цезаре, това ще е краят за мен. Не би имало за какво да живея.

— Ще бъде повод за мъка, майко, но това не значи, че всичко е свършило. — Той така и не разбираше колко много означава за Аврелия. — Ти вече си имаш внуци, имаш и две дъщери.

— Това е така, но Юлия няма нито други деца, нито внуци. — Аврелия избърса сълзите си. — Но животът на една жена се посвещава на мъжете край нея, Цезаре, не на другите жени, които е родила, или на техните деца. Никоя жена не се гордее със съдбата си, тя е тъмна и неблагодарна. Мъжете са тези, които управляват света, не жените. Затова мъдрата жена живее своя живот чрез този на мъжете край себе си.

Цезар усети, че майка му се поддава на моментна слабост и незабавно я атакува с най-тежкия въпрос:

— Майко, какво означаваше Сула за теб?

И този път тя не намери сили да избяга от въпроса му.

— За мен той означаваше вълнение и разнообразие. Отнасяше се към мене по начин, напълно непознат за баща ти. Но никога не съм искала да бъда жена на Сула, нито пък негова любовница. Твоят баща беше идеалният мой партньор. Но Сула беше моята мечта. Не защото беше велик, а защото у него се усещаше дълбоката агония на истинския човек. Сред хората, които го обграждаха, той нямаше нито един приятел. Единствените, които чувстваше близки, бяхме аз и гръцкият актьор, който го последва при оттеглянето му от Рим. — Аврелия се окопити и сложи край на разговора. — Стига толкова! Можеш да ме изпратиш до Юлия!

Юлия се беше превърнала в сянка. Дори гласът й звучеше, сякаш идваше от другаде. Но при вида на Цезар искрица блесна в погледа й и Цезар си обясни по-добре какво е имала предвид майка му — като всяка истинска жена Юлия живееше за и чрез мъжете, които я обграждаха. „Дали е така наистина? — питаше се той. — Не бива ли жените да получат нещо повече?“ Но след това си представи как Курия Хостилия е изпълнена наполовина с жени и потръпна от ужас. Жените бяха за удоволствие, за приятна компания, за услуги, да те накарат да се чувстваш полезен. Ако искат повече, толкова по-зле за тях!

— Кажи ми някоя клюка от форума! — помоли го Юлия, щом пое ръката му в своята.

Ръката й, забеляза Цезар, беше съвсем тънка, а острото му обоняние, което навремето се беше опивало от аромата й, сега усещаше горчивина, някаква тежка и задушлива миризма, която парфюмът й не можеше да скрие. Не беше от старост. По-скоро тази тежка миризма напомняше за смъртта; Цезар се освободи от мрачните мисли и се усмихна на леля си.

— В интерес на истината имам една клюка тъкмо за теб… Абе, тя не е точно от форума, ами по-скоро дюкянджийска.

— От кой дюкян?

— От най-старите. От Базилика Порция, която Катон Цензор построи преди сто години. Както знаеш, в единия край на приземния етаж се помещаваха службите на народните трибуни. Може би защото те отново се радват на някогашната си власт, тазгодишните колеги решили да си подобрят битовите условия. Точно по средата на тяхното общо помещение стои дебела колона, която заема толкова място, че ако вътре има десет души, единайсети човек трудно би могъл да влезе. Затова Плавций, най-важната фигура в колегията, решил да махне колоната. Повикал на помощ най-известни архитекти и ги попитал има ли някаква възможност да стане това. Те го уверили, че колоната може спокойно да се махне, на сградата нищо няма да й стане.

Юлия се беше свила в единия край на леглото си, за да остави място на Цезар. Големите й сиви очи го наблюдаваха с интерес. Тя се усмихна и му кимна в знак, че го слуша.

— Още не мога да се сетя какво искаш да ми кажеш.

— Е, не се притеснявай, и народните трибуни не се бяха сетили! Строителните работници донесли скелето си, обезопасили цялото място, архитектите взели мерките, направили сметките, всичко било готово колоната да бъде съборена. Когато изведнъж се появил някакъв младеж на двайсет и три години, сега, декември, щял да навърши двайсет и четири, и заявил, че забранява премахването на колоната!

— Кой ли си пък ти? — попитал Плавций.

— Казвам се Марк Порций Катон и съм правнук на Катон Цензор, който е построил тази базилика — представил се младежът.

— Много се радвам! — казал Плавций. — А сега би ли мръднал встрани да не ти падне колоната на главата!

Но Катон отказал да се мръдне и колкото и да го убеждавали, останал все на същото място. Барикадирал се пред колоната и се разправял цял ден, докато не останало с кого да се разправя. И така с дни, разправя се и се разправя, а той с неговото гласище може бронзова статуя на две да разцепи — така поне говори Плавций, а аз му вярвам.

Аврелия слушаше сина си с не по-малък интерес от леля му.

— Какъв глупак! — ядоса се тя. — Надявам се, че са му наложили вето!

— Опитаха се, но той отказал да приеме каквото и да е вето. Бил пълноправен член на плебса, а прадядо му бил построил базиликата. Само през трупа му могли да събарят каквото и да било. Което си е истина, истина си е, момчето говорело напълно сериозно. Измисляло какви ли не доводи защо колоната трябва да си остане на мястото, но най-сериозният бил този, че прадядо му бил построил Базилика Порция според някакъв свой си, особен план и че този особен план бил свещен и никой не трябвало с нищо да го променя, защото в него били вложени всички обществени традиции на римляните.

Юлия се засмя.

— И накрая кой победи?

— Катон, разбира се. Народните трибуни не могли повече да издържат на гласището му и побягнали.

— Не са ли се опитали да го махнат насила? Толкова ли не можаха да го хвърлят от Тарпейската скала? — попита Аврелия, засегната от такава липса на уважение към институциите.

— Мисля, че биха го сторили с удоволствие, но докато стигнат до такава крайна мярка, хората усетили, или по-скоро чули, за скандала и се скупчили да гледат как Плавций ще се справи. Накрая той стигнал до заключението, че ако хвърлят Катон от скалата, това щяло да донесе повече вреда на трибуните, отколкото полза — премахването на колоната. Така де, те не са се предали без бой, поне десет пъти го изхвърляли вън от сградата, но той пак се връщал! Станало ясно, че няма да се предаде. Плавций свикал официално събрание на колегията и те дали съгласие и занапред да търпят колоната между себе си.

— Как изглежда този Катон?

Цезар вдигна вежда.

— Труден е за описание. Хем грозен, хем хубав. Може би ще съм най-близо до истината, ако кажа, че ми напомня на дълговрат кон, който се опитва да докопа ябълка през решетка с леща.

— Кокалест с голям нос — сети се Юлия.

— Точно така.

— И аз мога да ви разкажа една история за него — обади се Аврелия.

— Давай! — рече Цезар, понеже видя, че на Юлия й е интересно.

— Случило се още преди Катон да навърши двайсет години. Той открай време бил лудо влюбен в братовчедка си Емилия Лепида, дъщерята на Мамерк. Тя вече била сгодена за Метел Сципион. Годеникът й заминал за Испания да служи в щаба на баща си. Когато се върнал от войната срещу Серторий, двамата с Емилия се скарали. Тя развалила годежа и обявила, че ще се омъжи за Катон. Мамерк изпаднал в ярост! Най-вече защото отдавна знаел за Катон — моята приятелка Сервилия, която се пада наполовина сестра на Катон, предупредила вуйчо си още преди години. Както и да е, всичко си дошло по местата, защото се оказало, че Емилия Лепида няма сериозни намерения спрямо Катон, просто го била използвала, за да предизвика ревността на Метел. Когато Сципион паднал на колене, тя му простила. Двамата скоро след това се оженили, но Катон възприел цялата история толкова болезнено, че се опитал да убие и Метел, и Емилия, а когато осуетили намеренията му, подал съдебен иск срещу Метел Сципион, задето му отнел любовта на Емилия Лепида! Брат му Сервилий Цепион, много мил младеж, женен за дъщерята на Квинт Хортензий, се опитал да го убеди, че става смешен, и Катон се отказал. Общо взето, се примирил със съдбата си, но на другата година почнал да пише стихове по този повод, без съмнение, ужасни.

— Доста забавно — смееше се Цезар.

— Преди години никак не им е било смешно! Не знам какво ще излезе след време от малкия Катон, но досега поне е доказал, че може да настрои целия свят срещу себе си. Мамерк и Корнелия Сула, да не говорим за Сервилия, го ненавиждат. Напоследък и Емилия, навярно…

— Той не се ли е оженил вече? — попита Цезар.

— Да, за някаква си Атилия. Не са много добра двойка, но пък и той не е кой знае какъв богаташ. Миналата година жена му роди момиченце.

А това, прецени Цезар, беше предостатъчно за болната му леля, която вече се уморяваше да ги слуша.

— Не искам да повярвам, но май си права, майко. Леля Юлия умира — рече той, след като двамата напуснаха дома й.

— Така е, но още има време, сине. Ще изкара до Нова година, ако не и повече.

— Надявам се да изкара, докато замина за Испания!

— Цезаре! Това са надежди на страхливец — сряза го тя. — Обикновено не се криеш от неприятните събития.

Той се спря насред улицата и размаха заканително юмруци.

— О, я ме остави на мира! — извика толкова високо, че двама минувачи ги изгледаха с любопитство. — Все едно си знаеш, задължения, та задължения, та задължения! Е, майко, нека ти кажа, че задължението да погреба леля Юлия ни най-малко не ме привлича!

Само от възпитание придружи майка си до вкъщи, иначе изгаряше от желание да я остави сама да се прибира в Субура.

Но и у дома не го посрещнаха радостни вести. Цинила вече беше в шестия месец, но продължаваше да се чувства зле. „Денонощната болест“, както се изразяваше Цезар, беше изчезнала, но на нейно място се беше появило някакво мистериозно подуване на краката, което тревожеше бъдещата майка. За нейно голямо неудоволствие налагаше се да прекарва все повече време в леглото. Цинила не само, че страдаше и се плашеше, но и все повече се ядосваше. А това беше толкова необичайно за нея, че никой в къщата не знаеше как да реагира.

За пръв път през живота си Цезар реши да напусне дома си и да потърси друго място за живеене в Рим. Да се нанесе у Крас беше невъзможно, той веднага щеше да си помисли, че иска да живее за негова сметка, а тъкмо наближаваше сезонът, когато храната поскъпваше. Гай Маций наскоро се беше оженил, затова Цезар не можеше да се скрие в съседния апартамент, от другата страна на дворчето (а предвид на обстоятелствата, там беше най-подходящото място). Не беше и в настроение да флиртува с непознати жени. Връзката му с Цецилия Метела беше свършила в мига, в който Верес бе заминал за Масилия, а Цезар още не й беше намерил заместничка. В интерес на истината тежкото състояние на леля му и на жена му не му позволяваше да мисли за чужди жени. Затова най-накрая си нае малък четиристаен апартамент, недалеч от инсулата на майка си, където прекарваше повечето време в компанията на Луций Декумий. Тъй като кварталът не беше с нищо по-представителен от този, в който Цезар по принцип живееше, нямаше опасност някоя политическа фигура да го види, а на него подобна тайнственост се харесваше. Пък и беше предвидлив човек, отсега си мислеше как ще използва жилището, когато си възвърне желанието за любовница; затова се залови да придаде облик на новия си дом и закупи мебели и произведения на изкуството. Да не говорим за голямото легло.

В началото на декември Цезар организира трогателното сдобряване между двамата консули. Двамата стояха един до друг на рострата в компанията на градския претор Луций Кота, който беше извикал трибутните комиции, за да ратифицират законопроекта му за промяна на съдебната система. Декември месец фасциите принадлежаха на Крас и той беше длъжен да присъства, но въпреки всички свои резерви Помпей не можеше да изпусне подобна възможност да се появи пред народа. И тъй като двамата консули нямаше как да застанат в противоположните краища на трибуните — така щяха да предизвикат слухове, — по принуда се бяха озовали един до друг. Никой дума не изричаше, но се опитваха да създават впечатление на дружески отношение и чудесно сътрудничество.

На заседанието на комициите присъстваше и младият Гай Кота, син на покойния консул Гай Кота и първи братовчед на Цезар. Той още не беше член на сената, но имаше право на глас в трибите, затова присъствието му беше напълно оправдано — в крайна сметка гласуваше се законопроектът на чичо му Луций. Но когато видя как Крас и Помпей са се събрали заедно за пръв път от месеци, младият Гай Кота нададе такъв вик, че всички около него застинаха и го загледаха.

— О! — възкликна той повторно, така че целият площад да го чуе. — Сънят ми! Моят сън се е сбъднал!

При които думи се качи толкова пъргаво на рострата, че Помпей и Крас инстинктивно се отдръпнаха встрани. Гай Кота застана между двамата, прегърна ги и обърна насълзени очи към тълпата в кладенеца на комициите.

— Квирити! — обърна се той към римското гражданство, — снощи ми се яви сън! Юпитер Оптимус Максимус ми говореше през облаци и пламъци! Първо ме окъпа с проливен дъжд, а после ме обгори с огън! Стоях долу на земята и виждах силуетите на двамата консули — Гней Помпей Велики и Марк Лициний Крас. Но не бяха така, както ги виждате днес, един до друг. Напротив, единият беше застанал на изток, другият на запад, бяха обърнали гърбове и гневно рееха взор в далечината. Великият бог проговори през облаците и пламъците и ето какво ми каза: „Те не бива да напуснат своята длъжност, без да се сдобрят! Не като врагове, а като приятели те трябва да свършат своя мандат!“

Настъпи дълбоко мълчание. Хиляди лица наблюдаваха тримата мъже на рострата. Гай Кота свали ръце и се обърна към консулите:

— Гней Помпей, Марк Лициний, няма ли да се сдобрите? — попита младежът със звънливия си глас.

Няколко секунди никой не помръдна. Помпей гледаше мрачно младежа, Крас — също.

— Хайде, стиснете си ръцете! Бъдете приятели! — подкани ги още веднъж Гай Кота.

Никой от двамата не помръдна. Най-накрая Крас се извъртя към Помпей и му подаде ръка.

— За мен е чест да отстъпя първенството на човека, който бе наречен Велики, преди да му е поникнала брада, и който ознаменува два триумфа, преди да влезе в сената! — извика той.

Помпей отговори с някакъв нечленоразделен звук, може би скимтене, може би хълцане, но грабна ръката на Крас и с грейнало от радост лице го хвана за рамото. Двамата се приближиха един до друг и се прегърнаха.

Скоро новината за помиряването между двамата консули се разнесе във всички посоки — към Велабрум, към Субура, чак до работилниците оттатък блатото Пал Церолия. Хора се стичаха от целия град, за да видят с очите си как консулите са се сдобрили. До вечерта двамата се разхождаха навсякъде заедно, стискаха си ръцете и се оставяха да бъдат пипани и щипани от всички свои възторжени съграждани.

— Има триумфи и триумфи — заключи Цезар, след като тримата с вуйчото и братовчеда Кота се отдалечиха от форума. — Днес триумфът беше прекрасен. Благодаря ви за съдействието.

— Трудно ли ти беше да ги убедиш? — попита Гай Кота.

— Не бих казал. Тия двамата много неща не разбират, но в едно са абсолютно единодушни — и на единия, и на другия им се иска да бъдат популярни. Никой от тях не е склонен да прави компромиси, но аз успях така да представя нещата, та да не излезе, че някой е отстъпил. Крас трябваше да преглътне гордостта си и да наговори всички онези ужасни приказки за Помпей. Но пък, от друга страна, спечели, защото цял Рим ще запомни, че тъкмо той пръв подаде ръка. Затова, ако двубоят е бил кой ще спечели повече симпатии, това е безспорно Крас. За щастие Помпей не може да го проумее. Той си мисли, че е спечелил, защото издържа повече време намусен и принуди колегата си да признае превъзходството му.

— Тогава да се надяваме — рече Луций Кота, — че Великият ще се сети кой е губещият едва след Нова година.

— Страхувам се, че така провалих твоето заседание, вуйчо. Няма да успееш втори път да събереш такова множество да гласува закона ти.

— Утре ще се справим.

Двамата Коти и Цезар се изкачваха по Весталските стълби към Палатина, но на средата Цезар се спря и се обърна назад. Помпей и Крас бяха наобиколени от цяла армия възторжени римляни. А пък и двамата бяха много щастливи.

— Тази година беше един голям вододел — рече Цезар, докато бързаше да настигне роднините си. — Всеки от нас преодоля някаква висока летва. Имам странното усещане, че никой няма да се радва повече на досегашния си живот.

— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се Луций Кота. — Аз влязох в историята сега, с този закон за реформа на съдилищата. Ако някой ден се кандидатирам за консул, може би няма да изпитвам такова удовлетворение.

— А какво ще правят Помпей и Крас, щом изтече мандатът им? — попита младият Гай Кота. — И двамата разправят, че не желаят да управляват провинция.

— В това има нещо вярно — каза Луций Кота. — И двамата се връщат към щастливия живот на частни лица. Защо не? И двамата са водили победоносни войни наскоро, и двамата са толкова богати, че не им е нужно да събират данъци из провинциите, освен това си издействаха нужните закони, с които се спасяват от всякакви възможни съдебни преследвания. Най-накрая и войниците им получиха земята си. Аз не бих управлявал провинция на тяхно място!

— На тяхно място щеше да се чувстваш доста неприятно — рече Цезар. — Оттук накъде? Помпей говори, че щял да се прибере в любимия Пицен и повече нямало да го видят в сената. А Крас е амбициран да си върне на всяка цена хилядата таланта, които похарчи тази година. — Той тежко въздъхна. — А аз заминавам за Испания като квестор. При това ще имам за началник човек, когото харесвам.

— Някогашният шурей на Помпей, Гай Антистий Вет — напомни Гай Кота.

Цезар не спомена кое е най-горещото му желание — да напусне Рим, преди леля му Юлия да е умряла.

Но нямаше този късмет. Една бурна нощ с виелици спешно бе извикан при смъртното й легло; беше месец февруари, а майка му от няколко дни се беше преселила у болната Юлия.

Болната беше будна и все още беше в съзнание; когато Цезар влезе в стаята, погледът й леко просветна.

— Чаках те — каза Юлия.

Цезар усещаше болки в гърдите, може би от усилие да потиска чувствата си. Успя да се усмихне и я целуна, преди да седне на леглото й.

— Нямаше да те оставя да си тръгнеш без мен — отговори той.

— Исках да те видя — рече Юлия. Гласът й беше необичайно силен и отчетлив.

— Ето, виждаш ме, лельо Юлия. Какво мога да направя за теб?

— А ти какво би направил за мен, Гай Юлий?

— Всичко на света — отговори й той.

— Е, това ме утешава! Защото значи, че ми прощаваш.

— Да ти прощавам? — удиви се той. — Няма за какво да ти прощавам, няма абсолютно нищо, за което да ти прощавам!

— Прости ми, че не попречих Гай Марий да те направи фламен Диалис — помоли го тя.

— Лельо Юлия, никой не можеше да спре Гай Марий, за каквото и да е! — възкликна Цезар. — В околностите на Рим стоят гробовете на всички онези, които дръзнаха да го сторят! Нито за миг не ми е минавало през ума да обвинявам теб за нещо! Затова и ти не бива да се обвиняваш.

— Няма, ако знам, че не ме кориш за нищо.

— Не те коря за нищо. Заклевам ти се.

Юлия затвори очи и изпод клепачите й потекоха сълзи.

— Бедният ми син — промълви с болка. — Ужасно е да бъдеш син на велик баща… Надявам се ти да нямаш синове, защото ще станеш велик човек.

Цезар срещна погледа на майка си и за миг прочете цялата ревност в душата й.

Той прегърна Юлия и притисна лице до нейното.

— Лельо Юлия — каза той в ухото й, — какво ще правя аз без твоите милувки?

„Ето! — говореха очите му. — Тя беше жената, която ме обграждаше с нежност и топлина, а не ти! Никога ти! Как бих могъл да живея без леля Юлия!“

Но леля Юлия не отговори. Нито отвори повече очи да го погледне. Повече нямаше да проговори и нямаше да погледне. Прекара няколко часа заспала в прегръдките му, преди да си отиде завинаги.

Луций Декумий и синовете му бяха дошли при покойната, също както и Бургунд; Цезар ги изпрати да заведат майка му у дома, а сам той цял ден обикаляше изпълнените с народ римски улици, без да вижда никого пред себе си. Леля Юлия беше мъртва, а само той и семейството знаеха. Съпругата на Гай Марий беше умряла, а само той и семейството знаеха. Точно когато сълзите му се канеха да потекат, му хрумна, че Рим трябваше да научи за смъртта й! И Рим щеше да научи!

— Погребението ще бъде в домашен кръг — посрещна го на входа на апартамента майка му, когато привечер той се прибра.

— О, не! — възрази Цезар. Струваше й се, че за тези няколко часа е пораснал още по-висок, че се е изпълнил с повече енергия и воля. — Леля Юлия ще бъде изпратена с най-внушителната погребална церемония, каквато е била отреждана на жена от времето на Корнелия, майката на Гракхите! И на тази церемония ще бъдат показани всички восъчни маски в рода, включително тези на Гай Марий и на сина й!

Аврелия ахна от изненада.

— Цезаре, не можеш да го направиш! Хортензий и Метел Капрарий са консули, Рим се управлява от консерватори, жадни за отмъщение! Някой народен трибун ще заповяда да те хвърлят от Тарпейската скала, ако покажеш маските на двамата Мариевци. Те все още се смятат за предатели!

— Нека се опитат — закани се синът й. — Ще пратя леля Юлия в царството на мрака с всички почести, които тя заслужи със своя достоен живот сред нас.

Това решение беше начинът той да превъзмогне болката по голямата загуба. Цезар трябваше да се заеме с нещо конкретно, нещо, което да бъде от по-голяма утеха за покойната, отколкото безспирните и недостойни сълзи. Трябваше да работи, да работи за себе си и за нея.

Разбира се, Цезар знаеше как да подготви всичко, така че никой от магистратите да не може нито да му попречи, нито да го съди по-нататък, колкото и да държаха на това враговете му. Погребението беше поръчано при най-известните римски гробари, които щяха да получат петдесет таланта сребро. За такава огромна сума всеки би се съгласил да участва, нищо че Цезар смяташе да извади восъчните маски на Гай Марий и Гай Марий Младши. Бяха наети веднага актьори, както и тежки товарни коли за шествието по улиците на града. Много сцени щяха да се играят на тези подвижни платформи, техни герои щяха да са цар Анк Марций, Квинт Марций Рекс, Гай Юлий Юл, първият римски консул, както и двамата последни — Секст и Луций Цезар и техният непримирим враг приживе Гай Марий.

Но не това беше най-важното сред приготовленията. За него Цезар имаше доверие единствено на Луций Декумий и неговите братя от колегията на кръстопътя. Тяхната задача бе да разпространят из целия град новината, че великата Юлия, вдовицата на Гай Марий, е починала и че ще бъде погребана в третия час след изгрев-слънце, точно след два дни. Всеки, който искал да я изпрати до гроба, трябвало да дойде. Гай Марий не беше погребан публично навремето, а от сина му римските граждани бяха видели само главата, набучена на рострата. Затова погребението на Юлия трябваше да бъде величествено; нека цял Рим дойде да отдаде заслужената почит към Мариите, като присъства на погребението на Юлия.

Цезар успя да свари всички магистрати неподготвени, защото така и не се беше намерил човек, който да ги уведоми какво точно става, а и никой от тях не си беше правил сметката да присъства на погребението. Затова пък дойде Марк Крас, а също Варон Лукул, Мамерк заедно с Корнелия Сула и дори самият Филип. Пристигна и Метел Пий, заедно с двамата Коти. Всички те бяха предупредени какво ще се случи; Цезар не искаше да компрометира никого.

Рим обаче се отзова на събитието. Хиляди обикновени граждани, които нехаеха за всякакви забрани и заплахи, се явиха на уреченото място. Това беше възможност да оплачат не толкова самата Юлия, колкото Гай Марий, да видят отново, макар и само на маска, страховитото лице с огромните вежди, което караше всички да треперят под свирепия му поглед. Не само, че актьорът изкусно имитираше стария Гай Марий, но дори синът му беше възкръснал сякаш от мъртвите, за да се появи на площада. Най-вълнуваща гледка обаче си оставаше истинският, все още от плът и кръв племенник на Гай Марий, облечен в черна роба — черна като конете, които теглеха катафалката, — и със златни коси, които се набиваха в очите на всички с яркия контраст. Беше толкова красив, толкова божествен! Откакто навремето беше подпирал полупарализирания Марий, Цезар за пръв път се появяваше пред толкова много хора. Искаше да е сигурен, че римляните никога няма да забравят тази паметна среща. Той беше единственият наследник на Гай Марий, затова държеше и всички дошли да почетат леля му Юлия да го запомнят като такъв — като наследник на великия Марий.

Цезар прочете прощалното слово от рострата на форум Романум. За пръв път изнасяше реч от тази висока трибуна, за пръв път имаше пред себе си цяла тълпа от хора, които гледаха само него. Самата Юлия беше облечена и внимателно положена в ковчега за последната си публична поява. Толкова добре я бяха гримирали гробарите, че отдалеч напомняше на младо момиче, красотата й беше способна да изтръгне сълзите на всеки. Близо до покойницата на рострата бяха застанали други три красиви жени: едната на около петдесет години — за нея другарите на Луций Декумий обясняваха, че е майката на Цезар, другата на четиридесет с яркочервени коси, които издаваха, че е дъщеря на Сула, и третата — млада, дребна и мургава, в напреднала бременност, заради което беше седнала на черен стол, тя пък била жената на Цезар. В скута на бременната беше седнало едно прекрасно момиченце със сребристи косици — не беше трудно да се сетят хората, че това е дъщерята на Цезар.

— Моето семейство — извика той — е семейство от жени! От поколението на баща ми не остана жив нито един мъж, а от моето поколение аз единствен съм днес в Рим, за да отдам почит и да изразя семейната мъка по загубата на най-възрастната от всички жени в рода, Юлия, която всички знаят само по име, без да прибавят или отнемат нищо от него. Тя беше най-старата от всички Юлии в града и беше такава гордост за славната си фамилия, че никой в Рим не би помислил да я сравнява, с която и да е. Тя беше надарена с красота, с блага душа, с преданост и воля, която всеки мъж би желал да види у своята съпруга, майка или леля, с топлината на своето обичливо сърце, с нежността и великодушието на свободния си дух. Единствената друга жена, с която бих могъл да я сравня, също като Юлия изгуби приживе съпруга и децата си — имам предвид, разбира се, една друга велика патрицианка, Корнелия, майката на Гракхите! Животът на двете си прилича по това, че и Корнелия, и Юлия еднакво оплакваха смъртта на сина, чиято глава бе отсечена от тялото и комуто бе отказан гроб като на обикновен смъртен. Кой може да каже коя от двете е преживяла повече скръб, когато едната видя смъртта на всичките си деца, но се радваше на уважаван от всички съпруг, докато другата преживя смъртта на единственото си дете, но трябваше да изтърпи позора на своя обруган съпруг и да познае на стари години бедността? Корнелия доживя осемдесет години, докато Юлия издъхна на петдесет и девет. Дали това е признак на недостатъчна смелост и воля у Юлия или на по-голямо лично щастие у Корнелия? Ние никога няма да узнаем, римски народе, защото и никога няма да попитаме. Те и двете бяха знатни и славни жени.

Но аз съм тук, за да отдам почит на Юлия, не на Корнелия. Юлия от фамилията на Юлий Цезарите, която може да се гордее с произход, несравним с този, на която и да е друга римлянка. Сред нейните предци има римски царе, а дори и римски богове. Майка й беше Марция, най-малката дъщеря на Квинт Марций Рекс, който беше достоен наследник на четвъртия римски цар Анк Марций. Всички си спомняме с благодарност делата на Квинт Марций Рекс, защото той пръв докара в Рим сладка вода, той създаде първите публични чешми по площади и кръстовища. Баща й беше Гай Юлий Цезар, по-малкият син на Секст Юлий Цезар. Патриции от триба Фабия, навремето царе на Алба Лонга и наследници на Юл, син на Еней, който пък е син на богинята Венера. В жилите на Юлия течеше от кръвта на великата богиня, но също и от кръвта на Марс и Ромул… Защото коя беше Рея Силвия, майката на Ромул и Рем? Тя също е била една Юлия! Така че в кръвта на леля ми Юлия се съчетаваше великата мощ на смъртните царе с безсмъртната мощ на боговете, които винаги ще стоят и над най-великите царе на земята.

Когато навърши осемнайсет години. Юлия се омъжи за човека, за когото всеки е чувал и когото много от вас помните като жив. Тя се омъжи за Гай Марий, седем пъти римски консул, наречен Третият основател на Рим, победителят на цар Югурта, победителят на германците, човекът, спечелил за Рим първите битки в Съюзническата война. Докато този несъмнено велик римлянин беше жив, Юлия му беше вярна съпруга. От него тя роди един-единствен син, Гай Марий Младши, който стана римски консул на двайсет и шест години.

Не е нейна вината, че паметта на съпруга и сина й не остана неопетнена след смъртта им. Не е нейна вината, че върху семейството беше произнесена забрана и че тя трябваше да напусне дома, в който бе живяла двайсет и осем години, за да се засели в скромна къщурка на северния склон на Квиринала — там, където брулят северните ветрове. Не е нейна вината, че фортуна й осигуряваше пари едва колкото да се издържа сама, та затова малко можеше да помогне на своите бедни съседи. Не е нейна вината, че умря толкова рано. Не е нейна вината, че бе забранено да се показват маските на съпруга и сина й.

Когато бях малък, аз добре я опознах, защото помагах на Гай Марий през цялата онази ужасна година, когато частичната парализа го беше превърнала в развалина. Всеки ден гостувах в дома й, за да изпълня своя роднински дълг към чичо си и да получа милите благодарности на леля си. От нея аз получих ласки, с каквито никоя жена не ме беше дарявала, защото родната ми майка трябваше да бъде и мой баща и не можеше да си позволи нежности, каквито никой римски баща не бива да проявява към децата си. Но аз имах леля си Юлия в замяна и дори да доживея хиляда години, никога няма да забравя нито една от нейните целувки, от нейните прегръдки, от топлия поглед на красивите й сиви очи, които ме даряваха с любов. Казвам ти искрено, римски народе, аз тъгувам по нея! Затова тъгувайте и вие с мен! Тъгувайте за нейната злощастна съдба и за тъгата, която тя трябваше да изтърпи през целия си незаслужено тежък живот. Тъгувайте за съдбата на нейния съпруг и на нейния син, чиито образи ви показвам в този злощастен ден. Казват, че съм нямал право да ви покажа маските на двамата Мариевци, че мога да бъда лишен от общественото си положение, че мога да изгубя гражданството си, задето съм извършил ужасното престъпление да изложа тук, на форума, на който преди години са говорили и двамата покойници, две безжизнени вещи, направени от восък, боя и нечия чужда коса. Казвам ви, че ако някой наистина го заповяда, ако наистина бъда лишен от своя сенаторски ранг и от своето римско гражданство, така да бъде! Защото трябва да отдам на леля си заслужената почит, а няма как да я отделя от почитта към Мариите, баща и син. Показвам тези маски в памет на Юлия и няма да позволя на никой римски магистрат да ги отнеме от траурната процесия! Ела, Гай Марий, ела и ти, Гай Марий Младши! Почетете вашата съпруга и майка, Юлия от рода на Цезарите, наследницата на царе и богове!

Хората плачеха, но когато актьорите, носещи маските на стария и младия Марий излязоха отпред, за да отдадат мълчалива почит на покойната, сред зрителите се надигаха мощни възгласи на радост и възхита. Хортензий и Метел Капрарий, които бяха наблюдавали безпомощно цялото това зрелище от стълбите на сената, сведоха глави и се оттеглиха победени. Престъплението на Гай Юлий Цезар не можеше да бъде наказано, все пак цял Рим го беше подкрепил, затова законът повеляваше да се престорят, че нищо не се е случило.

— Идеята му беше гениална — сподели Хортензий пред Катул малко по-късно. — Цезар не само, че предизвика законите на Сула и сената, но използва случая да напомни на целия град, че той самият е наследник на царе и богове!

— Е, Цезаре, размина ти се! — отдъхна си Аврелия след този изтощителен ден.

— Знаех, че ще ми се размине — успокои я той и захвърли с тежка въздишка черната тога на земята. — Консерваторите може и да са на власт тази година, но никой сенатор не може да гарантира какви ще бъдат народните настроения по време на следващите избори. Римлянинът често сменя управлението. Римлянинът обича и хората с достатъчно смелост да защитават убежденията си. Особено ако някой се сети да върне Гай Марий на пиедестала, откъдето беше свален против волята на народа.

Цинила едва се довлече до стаята и седна до Цезар на кушетката.

— Беше прекрасно — каза тя и сложи ръката си в неговата.

— Радвам се, че бях достатъчно добре да присъствам на речта ти, нищо че след това не издържах. Колко добре говори!

Цезар се обърна към нея, погали лицето й и отмести кичур коса от челото й.

— Бедна моя — промълви той нежно, — не ти остава още дълго. — Наведе се, вдигна краката й и ги положи в скута си. — Нали знаеш, че не бива да седиш.

— О, Цезаре, това продължи толкова дълго! Навремето износих Юлия без никакви усложнения, а този път всичко се обърка… Не мога да разбера защо — плачеше тя.

— Защото е момче — каза Аврелия. — И аз износих двете си момичета без мъка, но ти, Цезаре, беше истинско бреме.

— Аз пък мисля — рече Цезар, като отмести краката на Цинила на кушетката до себе си, — че е време да отида да се наспя в моя си апартамент.

— О, моля те, Цезаре, недей! — опита се да го спре жена му. — Остани тук тази нощ. Обещавам, че няма да говорим за деца и женски грижи. Аврелия, трябва да престанеш, че ще ни напусне наистина.

— Пфу! — ядоса се майка му и стана от стола си. — Къде е Евтих? На всички ни е нужна топла вечеря.

— Настанява Строфант — обясни с тъга Цинила, но все пак се зарадва, че Цезар се отказва от намерението си да си върви. — Бедният старец! Всичките му господари умряха.

— И той ще ги последва скоро — отвърна Цезар.

— О, недей говори такива неща!

— Изписано му е на челото, жено. Пък за него това ще е милост от страна на боговете.

— Надявам се — изрече Цинила — да не надживея всички край себе си. Май това е най-тъжното, което може да се случи на човек.

— Най-тъжното — възрази съпругът й, на когото му се искаше да избяга от болката — е да стигнем дотам, че да говорим само за мрачни неща.

— Всичко е заради Рим — усмихна се Цинила. — Като заминеш за Испания, ще се чувстваш по-добре. Ти никога не си щастлив в Рим.

— Заминавам след няколко дни, жено, в самото начало на зимата, да хвана попътните ветрове. Ти си права. Рим не е мястото, където искам да бъда. Затова какво ще кажеш да родиш това бебче до другия пазарен ден? Иска ми се да видя сина си, преди да отпътувам.

Цезар видя сина си, преди замине за Испания, но когато най-после акушерката и Луций Тукций успяха да извадят детето, то се оказа мъртво. Колкото до Цинила, тя беше наполовина парализирана от жесток мозъчен удар. Кажи-речи в момента, в който детето бе извадено от утробата й, тя напусна на свой ред този свят.

Никой не можеше да повярва. Загубата на Юлия беше шок и болка за Цезар; загубата на Цинила му се струваше непоносима. Той плака, както никога през живота си не беше плакал, и ни най-малко не го беше грижа дали го наблюдават или не. Беше плакал от мига, в който я беше разтърсила първата конвулсия до самото й погребение. Една смърт беше възможна, но две — това беше кошмар, от който някой трябваше да го разбуди. За мъртвото дете Цезар изобщо не искаше да мисли; беше умряла Цинила, спътница в живота му още от времето, когато беше на четиринайсет години. Беше умряло мургавото момиче, което беше преживяло с него всички перипетии около омразното фламинство, момичето, което Цезар бе обичал като своя сестра горе-долу толкова време, колкото и като жена. Седемнайсет години! Бяха отрасли заедно от деца — единствените истински деца в тази къща.

Смъртта на Цинила въздейства и на Аврелия много по-силно, отколкото загубата на Юлия. Дори тази жена от желязо не издържа на мъката и болезнено ридаеше. Една от светлините в живота й беше угаснала завинаги. Цинила беше наполовина нейна внучка, наполовина нейна снаха, беше внесла радост и живот в тази студена къща, където нямаше кой да заеме мястото й до тъкачния стан или под завивките в стаята на господаря. Бургунд плачеше, Кардикса плачеше, синовете им плачеха, Луций Декумий плачеше, Строфант, Евтих плачеха, а заедно с тях всички слуги, които не си спомняха къщата без младата господарка Цинила. С тях скърбяха и жителите на инсулата, а може би половин Субура.

Погребението беше различно от това на Юлия. Онова беше миг на слава за оратора, който бе имал случай да покаже величието на една достойна римлянка, както и да напомни за своето семейство. Но пък между двете церемонии имаше нещо общо; Цезар сега пак извади маска, която не биваше да се излага на показ — този път на Луций Корнелий Цина. Отново по улиците на града се появиха нежелани мъртъвци, отново Хортензий и Капрарий бяха безпомощни; и макар да не бе прието да се чете похвално слово на млада жена, Цезар и този път се захвана със задачата, нищо че настроението беше коренно различно от предишния път. Сега не беше време да прославя, когото и да било, беше време за скромни слова на мъка и безутешност, за благодарност за всички радости и наслади, които покойната му беше донесла по време на дългите години, които бяха споделили под покрива на бащиния дом и в които тя го беше утешавала за загубата на момчешката му свобода. Цезар говореше за усмивката й и за малки украшения от човешки коси, които беше изплела като част от задълженията си на жрица. Говореше и за дъщеря им, която държеше през цялото време в ръцете си. Но най-вече — плака пред всички.

И завърши словото си с тези думи:

— Знам за човешката мъка само това, което сам чувствам в момента. Това е трагедията — че смятаме своята мъка по-голяма от тази на всеки друг. Но може би аз съм достатъчно силен, за да призная пред всички, че изпитвам най-голяма любов не към човешко същество, а към собствената си гордост и гражданска чест. Така да бъде. Навремето отказах да се разведа с дъщерята на Цина. Тогава си казах, че отказвам на Сула само за да постигна нещо за самия себе си, само заради възможностите, които този отказ отваряше пред мен. Е, вече ви обясних в какво се състои трагедията на човешката мъка. Но това не е нищо в сравнение с трагедията да разбереш какво означава един човек за теб едва когато той те напусне.

Никой не поздрави маската на Луций Корнелий Цина, както беше поздравявал Марий преди броени дни. Но Рим и този път плака. А мъката на града и този път остави враговете на Цезар безпомощни.

Майка му се беше състарила с няколко години. Сърцето й беше сломено. Това постави сина й в още по-трудно положение — дори при толкова мъка Аврелия продължаваше да избягва прегръдките му.

„Дали съм толкова студен и коравосърдечен, защото тя е студена и коравосърдечна? Но тя е такава само с мен! О, защо се държи така с мен? Погледнете само как тъгува за Цинила. И как тъгуваше навремето за ужасния Сула… Ако аз бях жена, утехата ми щеше да бъде родната ми дъщеря. Но аз съм римски благородник, а един римски благородник трябва да гледа на децата си като на нещо странично и маловажно. Колко пъти съм видял баща си през целия си живот? И за какво съм разговарял с него?“

— Майко — каза Цезар, — давам ти малката Юлия. Нека бъде твоя. Тя е почти толкова голяма, колкото беше Цинила, когато дойде при нас. С времето тя на свой ред ще изпълни света около теб с живот. Няма да се опитвам да я отделям от теб.

— Отгледах детето от деня, в който се роди — отговори Аврелия, — така че знам.

Старият Строфант влезе в стаята, погледна с насълзени очи майката и сина и отново излезе.

— Трябва да пиша на вуйчо Публий в Смирна — каза Аврелия. — Още един човек, който надживя всички свои близки. Бедният старец.

— Да, майко, пиши му.

— Не мога да те разбера, Цезаре. Ти си като дете, което плаче от мъка, че е изяло целия сладкиш, все едно е очаквало да бъде вечен.

— Кое те кара да правиш подобно сравнение?

— Ами това, което сам каза на погребението на Юлия. Че е трябвало да бъда и майка, и баща за теб. Че заради това не съм могла да те обградя с ласките, които ти е дарявала Юлия. Когато те чух да го казваш, изпитах такова облекчение… Най-сетне си го разбрал. А сега си все така кисел и раздразнителен както винаги. Трябва да приемеш съдбата си, сине. За мен ти струваш повече от живота, повече от малката Юлия, повече от Цинила, повече от когото и да било. Ти значиш за мен повече, отколкото значеше баща ти. И много повече, отколкото би могъл да означава Сула… дори да му се бях отдала. Ако между двама ни не може да цари мир, не можем ли поне да сключим примирие?

Цезар уморено се усмихна.

— Защо не?

— Ще се оправиш, щом напуснеш Рим, Цезаре.

— Това и Цинила го каза.

— Беше права. Нищо няма да прогони мъката от душата ти, но морският вятър поне ще издуха всички глупави мисли от главата ти. И ще започнеш пак да разсъждаваш.

„Няма как иначе — мислеше си Цезар, докато яздеше по пътя от Рим до Остия, където го чакаше корабът. — Това е истината. Душата ми може да умира, но духът ми е безсмъртен. Има толкова неща, които да свърша, толкова хора, с които да се запозная, толкова земи, които да обиколя… А и напоследък не съм се виждал с Лукул. Ще оцелея.“