Любимци на съдбата

От октомври 80 г. пр.Хр. до май 79 г.пр.Хр.

— Налага се да заминеш за Испания — каза Сула на Метел Пий. — Има опасност Квинт Серторий да овладее целия полуостров.

Метел Пий погледна началника си с известно недоверие и дори укор.

— Няма как! — опита се той да му възрази. — Той може да има п-приятели сред лузитаните и позициите му на запад от Бетис са силни, но т-т-ти разполагаш с добри управители и в двете испански провинции.

— Наистина ли са толкова добри? — изгледа го накриво диктаторът. — И да са били, вече не са! Току-що научих, че Серторий е насякъл на парчета Луций Фуфидий, след като глупакът се е хванал на въдицата му и е дал генерално сражение. Четири легиона! С четири легиона Фуфидий не е могъл да надвие седем хиляди нещастници, от които две трети дори не са били римляни!

— Т-т-той, разбира се, си доведе римляните миналата година от Мавритания — кимна Метел Пий. — Но нима останалите са били лузитани?

— Да, най-обикновени диваци, Прасчо! Диваци, които не струват и колкото гвоздеите на един римски ботуш! Но се оказва, че са достатъчно способни да победят Фуфидий.

— Пфу, лоша работа.

Кой знае защо, Сула много се зарадва на последната реплика на Метел Пий и неудържимо се засмя. Мина известно време, преди да се овладее и да си върне сериозното изражение.

— Виж, Прасчо, познавам добре Квинт Серторий. И ти го познаваш! Ако Карбон бе успял да го задържи в Италия, може би нямаше да спечеля битката при Колинската порта, може би изобщо нямаше да се стигне до нея. Серторий е, ако не друго, то поне равен на Гай Марий, а Испания му е позната. Когато миналата година Луск успя да го изтика от Испания, вече се радвах как този жалък изменник ще завърши като наемник на мавританския цар и повече няма да ни създава главоболия. Но не трябваше да го отписвам толкова бързо. Серторий най-напред превзе град Тингис за сметка на цар Аскал, след това уби нашия Пакциан и му наследи римските войници. Сега се е върнал обратно в Далечна Испания и се е заел да направи от лузитанските диваци легионери по римски образец. Най-добре ще е ти да поемеш управлението на Далечна Испания, при това още от Нова година, няма да чакаме до пролетта. — Сула взе някакъв свитък от масата и победоносно го размаха пред очите на Метел. — Ще разполагаш с осем легиона! Така ще ме отървеш от бремето да търся земя и за тях. А ако заминеш в края на декември, ще можеш да отплаваш директно за Гадес.

— Това се казва бойна задача — зарадва се върховният понтифекс, на когото идеята да прекара известно време далеч от Рим му се струваше привлекателна — дори ако за целта трябваше да се бие срещу Серторий. Стига толкова религиозни церемонии, стига толкова безсънни нощи, прекарани в страх ще успее ли да изчете молитвите без грешка. Метел Пий отсега предусещаше как със самото си заминаване от Рим ще забрави всякакво заекване — вече се беше случвало неведнъж. Но сега той се сети за нещо друго.

— А кого ще пратиш да управлява Близка Испания?

— Марк Домиций Калвин, мисля.

— Няма ли да е Курион? Той е д-д-добър пълководец.

— Него ще изпратя в Африка. Калвин ще ти осигури по-добра тилова подкрепа. Курион е склонен да разсъждава самостоятелно — каза Сула.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Калвин ще получи отделни шест легиона. Така двамата ще разполагате общо с четиринайсет! Надявам се, че са достатъчно, за да укротите Серторий!

— Разбира се! — увери го Прасчо. — Няма от к-к-какво да се страхуваш, Луций Корнелий! Испания е в б-безопасност.

Сула пак се засмя.

— Какво ме засяга мен това? Да си призная, Прасчо мили, изобщо не знам защо се вълнувам от Испания! Знам само, че докато се върнеш обратно, аз няма да съм между живите.

Метел Пий вдигна ръце.

— Глупости! Та ти си още млад.

— Беше ми предсказано, че ще умра насред славата и могъществото си — равнодушно изрече диктаторът. — Ще сляза от власт идния квинктил, Пий, и ще се оттегля в Мизен за последната голяма веселба, която ще организирам през живота си. Веселбата няма да е кой знае колко дълга, но смятам да й се отдам изцяло!

— Предсказанията не подхождат на римляни! — смъмри го Метел Пий. — И двамата знаем, че повечето гадатели лъжат.

— Не и този — не се съгласи Сула. — Той беше халдеец, при това гледаше на самия цар на партите.

Метел Пий сметна за по-разумно да не продължава спора; по-добре да насочи вниманието си към войната в Испания.

Което беше истина, Сула все повече ограничаваше дейността си. Беше приключил със законодателството, а новата конституция изглеждаше достатъчно добре защитена, за да оцелее и след слизането му от власт; дори разпределянето на земя между ветераните му беше стигнало до етап, при който той можеше спокойно да се оттегли и да прехвърли задачите на други. Най-накрая и Волатера беше превзета. Само Нола, най-старият и най-заклетият враг на Рим сред всички градове на Италия, още се държеше.

Сула беше направил всичко, което беше по силите му. Сенатът пазеше послушание, народните събрания бяха лишени от власт, народните трибуни бяха превърнати в обикновени чиновници, съдилищата бяха достатъчно защитени от обществен натиск, а бъдещите провинциални управители — ограничени от куп забрани. Хазната беше пълна, чилийците се оказваха принудени по необходимост да спазят правилата на счетоводството. Ако за конническото съсловие хиляда и шестстотинте жертви на суланските проскрибции не изглеждаха достатъчно предупреждение, Сула допълнително ги наказваше с отнемането на обществените им привилегии, а накрая за отмъщение обяви, че всички римски граждани, осъдени на изгнание от съдилища с конически състав, могат да се завърнат у дома.

Разбира се, Сула беше дал израз и на личните си пристрастия. Жените бяха особено недоволни от възстановяването на стария закон, според който жена, уличена в изневяра, няма право да се омъжи втори път след развода. Хазартът (към който Сула изпитваше лично отвращение) беше забранен, освен при залаганията на боксови срещи или на атлетически надбягвания: не за друго, а защото нито боксът, нито бягането привличаха голям интерес. Но най-голяма жертва стана държавният служител, когото той винаги беше презирал заради липсата му на чувство за организация, мързела му и продажността му. Затова диктаторът се погрижи да създаде правилник, който да обхваща всяка подробност от живота и работата на римските секретари, писари, деловодители, счетоводители, глашатаи, ликтори, вестоносци, калатори (помощници на жреческите колегии), номенклатори (под това наименование действаха специални служители, които напомняха на другите служители имената на гражданите), както и всички останали държавни; служители, които не изпълняваха конкретни функции и бяха наричани с общия термин „апаритори“. За в бъдеще никой държавен служител от изброените категории нямаше да знае предварително под чие началство ще служи при назначаването на новите магистрати; а и никой магистрат нямаше повече право поименно да си избира служители. Жребият се теглеше три години предварително и никоя група от служители нямаше да работи повече от въпросните три години за една и съща магистратура.

Сула измисли и нов начин да дразни сенаторите, като допълнение към вече издадената забрана да се вдига шум в залата и пренареждането на списъка за изказване. Според новия закон, който той записа на таблиците, сериозно се застрашаваха доходите на изпадащите в нужда сенатори, понеже се ограничаваха сумите, които делегации от провинциите можеха да похарчат, докато поднасят хвалебствия към бившите си управители в Рим: другояче казано, подобни делегации от провинцията нямаха повече възможност да използват случая, за да подкупват обеднели сенатори.

Сула беше прокарал пълна законодателна програма, която покриваше всички аспекти на римския публичен живот, а дори и много въпроси, които доскоро се смятаха за спадащи изключително към частната сфера. Всеки знаеше точните рамки на личното си състояние: колко има право да харчи, колко има право да получава от собствеността си, колко трябва да даде на хазната, за кого може да се ожени, от какъв съд може да бъде съден и за какво. И цялата тази огромна дейност беше плод, както изглеждаше, на един-единствен човек. Конническото съсловие беше отстранено от властта, затова пък героите от войните се радваха на немислими доскоро почести. Плебейското събрание и народните трибуни отстъпваха, но Сенатът настъпваше. Онези, които бяха близки с проскрибираните, бяха подложени на административен натиск, но хора като Помпей Велики се издигаха. Адвокатите, които досега се бяха справяли блестящо пред народното събрание (като Квинт Хортензий), трябваше да преотстъпят лаврите си на колегите, които по-добре се изявяваха в класическите съдилища (като Цицерон).

— Нищо чудно цял Рим да недоволства, но досега не съм чул нито един глас да се възпротиви — разсъждаваше новият консул Апий Клавдий Пулхер, докато двамата с колегата му Публий Сервилий Вация чакаха тържественото новогодишно заседание на Сената.

— Просто законите на Сула са в огромната си част практични и благоразумни. Той се оказа същинско чудо! — отговори Вация.

Апий Клавдий кимна в съгласие. Вация знаеше истинската причина за подобна апатия: колегата му не беше добре със здравето след завръщането си от безплодната обсада на Нола, която ръководеше вече десета година. Клавдий Пулхер беше на всичко отгоре вдовец с шест деца на главата, които всички се славеха като твърде невъзпитани, склонни да разрешават личните си проблеми в смъртоносни побоища из улиците на града.

Вация изпитваше известно съчувствие към него, затова го потупа по рамото.

— Хайде, Апий Клавдий, погледни с по-голяма увереност в бъдещето! Знам, че пътят беше дълъг и труден, но ти вече достигна върха!

— Няма да съм го достигнал, преди да възстановя отнетите богатства на семейството — възрази мрачно Клавдий Пулхер. — Тази гад Филип ми отне всичко и го предаде на Цина и Карбон… А Сула още нищо не ми е върнал.

— Трябваше да му напомниш. Знаеш, че е затрупан с работа. Защо не участва в търговете с имотите на проскрибираните?

— Ако си спомняш, стоях пред Нола.

— Догодина ще те пратят да управляваш някоя провинция, така ще си върнеш всичко изгубено.

— Ако здравето ми позволи.

— О, Апий Клавдий! Стига толкова мрачни мисли! Ще оцелееш!

— Не мога да съм сигурен — отговори той. — Като си знам късмета, сигурно ще ме пратят в Далечна Испания да сменя Пий.

— Няма, няма, обещавам ти — увери го Вация. — Ако не смееш сам да се обърнеш към Луций Корнелий, аз ще поговоря с него! И ще го помоля да ти даде Македония. Тя винаги ще донесе няколко торби със злато и ще ти осигури сключването на важни държавни поръчки. Да не говорим, че можеш да продадеш гражданство на някои богати гърци.

— Не знаех, че има и богати гърци — призна си Апий Клавдий.

— Навсякъде има богати хора, дори в най-бедните страни. Има хора, които са способни да трупат пари, където и да живеят. Дори гърците, въпреки политическия си идеализъм, не успяха да премахнат богаташите от родината си. Богаташът би си проправил път навсякъде, дори в републиката на Платон!

— Имаш предвид хора като Крас.

— Чудесен пример! Всеки друг на негово място би се скрил в миша дупка след онзи конфликт със Сула, но не и нашият Крас!

Намираха се в Курия Хостилия, където по изключение Сенатът щеше да проведе първото си заседание за годината. Обикновено новогодишното заседание се свикваше в храма на Юпитер Оптимус Максимус, но той още не беше ремонтиран, а големият брой на сенаторите не позволяваше да се съберат в светилищата на Юпитер Статор или Кастор и Полукс. В крайна сметка след заседанието сенаторите трябваше да се излегнат удобно на кушетки, за да отпразнуват Новата година с обилен обяд…

— Шшт! — прекъсна колегата си Клавдий. — Сула ще говори.

— Е, назначени отци — започна своята поредна реч диктаторът в очевидно добро настроение, — в основни линии цялата работа вече е свършена. Както възнамерявах от самото начало, постарах се да вдигна Рим на крака и да прокарам нови закони, които да защитят старите традиции и обичаи. И успях. Но ще продължа да изпълнявам диктаторската длъжност до месец квинктил, когато ще проведа изборите за магистрати за следващата година. Това вече всички знаете. Надявам се обаче, не смятате, че човек, натоварен с толкова власт, ще се прояви като глупак, ако доброволно отстъпи управлението. Затова и ви напомням, че ще се откажа от диктатурата едва след изборите през квинктил. Това означава, че магистратите, които ще управляват следващата година, ще бъдат последните, които лично ще избера. За в бъдеще всички избори ще бъдат свободни и отворени за желаещите кандидати. Има мнозина, които бяха недоволни от правото на диктатора да назначава магистрати, допускайки до кандидатските списъци само толкова желаещи, колкото места има за попълване. Но както неведнъж съм повтарял, диктаторът има нужда да работи с хора, които са готови да му осигурят пълна подкрепа. На гласоподавателите не може да се разчита непременно да изберат най-достойните, не е сигурно дори дали ще уважат онези, които по традиция отговарят на условията и са доказали с опита и личните си добродетели, че заслужават висши магистратури. Затова в качеството си на диктатор се постарах начело на държавното управление да застават хора, които едновременно се ползват с моето доверие и са доказали, че висшите длъжности им се полагат по право и по чест. Като например моя скъп приятел върховния понтифекс Квинт Цецилий Метел Пий: той продължава да оправдава моето доверие и да се ползва с благоволението ми, затова сега с на път за Далечна Испания, където ще се разправи с изменника на родината Квинт Серторий.

— Като че ли повтаря едно и също — прецени с критичен тон Катул.

— Защото няма какво да каже — отговори му Хортензий.

— Освен че ще слезе от властта през квинктил.

— И аз започвам вече да го вярвам.

Но още същото това новогодишно празненство, което започваше толкова обещаващо, щеше да завърши с пристигането на лоши новини от Александрия.

Часът на Птолемей Александър Млади беше ударил й началото на току-що изминалата година — втората от властването на Сула. От Александрия бе дошла вестта, че цар Птолемей Сотер Нахутеното зърно умрял, с което владенията му преминали в ръцете на дъщеря му Вереника. Макар че по наследство короната й принадлежала, според египетските закони тя нямала право да управлява сама. Затова делегацията от Александрия съвсем почтително се бе допитала до Луций Корнелий Сула, дали не би бил така добър да дари Египет с достоен владетел в лицето на Птолемей Александър Млади?

— А какво ще стане, ако ви откажа? — беше попитал той.

— Тогава Египет ще стане владение на царете Митридат и Тигран — беше му отговорил водачът на делегацията. — Престолът трябва да се заеме от представител на династията на Птолемеите. Ако Птолемей Александър не бъде провъзгласен за фараон, ще трябва да се обърнем към Митридат и Тигран, за да ни пратят по-възрастния от двамата незаконородени принцове — Птолемей Филаделф, когото наричат също така Авлет заради гръмовния му глас.

— Разбирам, че един незаконороден наследник на престола може да бъде обявен за цар по елинистическите закони, но дали същият би могъл да се смята за законен фараон? — бе попитал Сула, който бе отделил известно време да се запознае с египетските монархически проблеми.

— Ако беше син на жена от простолюдието, със сигурност не — бяха му отговорили александрийци. — Но Авлет и по-малкият му брат са синове на Птолемей Сотер и принцеса Арсиноя, царската наложница, която беше най-голямата законородена дъщеря на царя на Набатея. Отдавна имаме обичай по-нископоставените владетели на Арабия и Палестина да пращат големите си дъщери като наложници на фараона на Египет, защото подобна връзка е доста по-почтена, отколкото официалното сключване на брак между фараона и неотговарящи на ранга му княжески династии. Бащите на наложниците също имат интерес от подобни връзки, защото получават гаранции от египетска страна, че ще могат спокойно да търгуват из Арабския залив (Червено море) и с народите оттатък пустинята.

— Значи твърдите, че и Александрия, и Египет биха приели някой от незаконородените египетски принцове да стане фараон при условие, че майка му е с царствен произход?

— В случай, че не успеем да поставим на престола Птолемей Александър, това е неизбежно, Луций Корнелий.

— Но те са марионетки на Митридат и Тигран — бе рекъл замислено Сула.

— След като и двамата са женени за дъщери на Митридат, това е неизбежно. Тигран е разпрострял владенията си в непосредствена близост с границите на Египет, затова не можем да искаме от нашите принцове да се разведат с понтийските си съпруги. От името на Митридат Тигран спокойно би ни нападнал, а ние не сме достатъчно подготвени за война с такъв могъщ противник. Освен това и двете снахи имат достатъчно птолемейска кръв в жилите си, затова не бихме намерили по-добри кандидатки за египетски царици. Освен ако — хитро бе добавил египетският парламентьор, — дъщерята на Птолемей Сотер от неговата друга наложница, дъщерята на царя на Идумея, не порасне достатъчно, за да се омъжи за Авлет. Тя е наполовина птолемейка и струва повече от понтийските принцеси.

Сула рязко бе заявил:

— Оставете всичко на мен, аз ще уредя въпроса. Няма да позволим на Армения и Понт да решават съдбата на Египет!

Самият той отдавна бе намерил разрешение на въпроса, затова незабавно се бе насочил към богаташката вила на Пинцийския хълм, където живееше Птолемей Александър.

— Нахутеното зърно е мъртъв? — беше се зарадвал Птолемей Александър.

— Мъртъв и погребан. Царица Вереника управлява сама.

— Значи трябва да вървя! Трябва да тръгвам веднага! Няма време за губене!

— Ще тръгнеш, когато аз реша, нито миг по-рано — грубо го беше срязал Сула. — Седни, царю, и ме изслушай.

Негово величество беше седнал. Безкрайните му воали му придаваха вид на парцалена топка, очите му гледаха доста смутено изпод стибия, с който рисуваше не само веждите, но и скулите си — това беше желанието на Птолемей, да заприлича на жива погребална маска с изрисуваните всевиждащи очи на Озирис. Египтянинът беше боядисал в черно и клепачите си, а над клепачите беше се боядисал с бяло, така че на Сула му беше невъзможно да проникне в погледа на човека Птолемей Александър — той имаше пред себе си само някакво анонимно изображение на египетски владетел. Подобен грим, бе разсъждавал неведнъж диктаторът, имаше подчертано зловещ ефект — навярно това беше и целта.

— Не можеш да говориш на един цар като на свой подчинен — беше се възпротивил Птолемей Александър.

— Няма нито един цар на света, който да не ми е подчинен — бе му отвърнал с презрение Сула. — Аз управлявам Рим! А това ме превръща в най-великия владетел между водите на Океана и Инд. Затова ще ме изслушаш, царю, и няма да ме прекъсваш! Можеш да отидеш в Александрия и да заемеш престола. Но само при определени условия. Разбираш ли ме?

— Какви условия?

— Да си напишеш завещанието и да го оставиш на съхранение при колегията на весталките, тук, в Рим. Завещанието трябва да бъде съвсем просто. В случай, че умреш без законен наследник, ще завещаеш цялото си царство на Рим.

Птолемей Александър беше ахнал при това предложение.

— Не мога да го направя!

— Можеш да направиш всичко, което поискам от теб. Ако държиш да царуваш в Александрия… Това е цената, която искам от теб. Египет трябва да мине под римско управление, ако не се сдобиеш със законен наследник.

Очите на египтянина се бяха завъртели наляво-надясно иззад изрисуваните клепачи, плътно начервените му устни се бяха раздвижили нервно, сякаш спореха една с друга как да отговорят на римлянина. Кой знае защо, Сула се беше сетил за Луций Марций Филип.

— Добре, съгласен съм на тази цена — беше вдигнал рамене Птолемей Александър. — За разлика от останалите египтяни аз не вярвам в задгробния живот, така че не ме вълнува какво ще стане след смъртта ми.

— Прекрасен довод! — беше го похвалил Сула. — Доведох секретаря си, за да подпишеш документа още сега. Разбира се, ще използваш всички царски печати и ще се подпишеш с личния си картуш. Не искам да се разправям с александрийци след смъртта ти. — Той беше плеснал с ръце и заповядал на египетските слуги да извикат личния секретар на царя. — Всъщност има и още едно условие.

— Какво? — отчаяно бе попитал царят.

— Мисля, че притежаваш две хиляди златни таланта, депозирани в една банка в Тир. Там те стоят още от времето на баба ти Клеопатра. Митридат успя да докопа парите, които беше оставила на остров Кос, но не и това, което е било скрито в Тир. А цар Тигран все още не е успял да покори финикийските градове. Достатъчно проблеми му създават евреите. Ще оставиш тези две хиляди таланта злато на Рим.

Един поглед и царят се бе убедил, че няма място за спорове; пак беше вдигнал рамене и бе кимнал в съгласие.

Секретарят Флоскул бе дошъл, Птолемей Александър бе пратил робите си да донесат печатите и картуша, с което на бърза ръка завещанието беше изготвено и свидетелите се подписаха под него.

— Ще го внеса вместо теб — беше казал Сула на прощаване, — тъй като ти нямаш право да прекрачваш померия.

Два дни по-късно Птолемей Александър Млади бе заминал от Рим заедно с александрийската делегация и от Путеоли беше хванал кораб за Египет; по-удобно бе да се прекоси Средното море в тази му част, след което да се следва африканският бряг от Римска Африка през Киренайка до Александрия. Освен това самият египетски цар бе държал да не приближава гръцки, малоазийски и финикийски брегове, да не би агенти на Митридат или Тигран да го заловят.

Същата пролет в Рим бе дошло спешно съобщение от Александрия, в което римски агент (навярно търговец, служещ и на родината) съобщаваше за трагедията, сполетяла цар Птолемей Александър II. Като пристигнал след дългото пътешествие по море, царят се оженил за своята сестра и братовчедка едновременно Вереника. Осемнайсет дни царят си царувал мирно и тихо и прикривал нарастващата си ненавист към жена си. Но на деветнайсетия ден от царуването си рано сутринта Птолемей Александър навярно си казал, че като жена Вереника не представлява пълноценно човешко същество, и заповядал убийството на своята четиридесетгодишна жена, сестра, братовчедка и царица. Заедно със своя баща Нахутеното зърно Вереника обаче отдавна управлявала Египет, затова жителите на Александрия я обожавали. В по-късните часове на този деветнадесетия ден от царуването на Птолемей Александър II народът щурмувал двореца, извел насила царя и буквално го разкъсал на агората. Египет се оказал изведнъж без цар и без царица.

— Чудесно! — без възкликнал Сула, щом прочете докрай писмото на своя агент, и веднага беше пратил в Александрия римска Сенатска делегация начело с бившия цензор Марк Перперна. Делегацията трябваше да занесе последното завещание на цар Птолемей Александър II. По пътя обратно за дома римските сенатори имаха за задача да се отбият и в Тир, за да приберат двете хиляди таланта злато.

И от този пролетен ден до самата Нова година никой нищо не бе чул нито за делегацията, нито за съдбата на Египет. Докато не се прибра самият Марк Перперна.

— От самото начало бяхме преследвани от лош късмет — разказваше той на Сула. — При бреговете на Крит претърпяхме корабокрушение и ни плениха пирати — два месеца бяха нужни, за да съберат гръцките градове в Пелопонес достатъчно пари за откуп, накрая трябваше да продължим пътуването си към Кирена на запад и оттам покрай либийския бряг до Александрия.

— И как пътувахте? С пиратски кораб? — попита Сула, който съзнаваше колко сериозна е новината, но пак изгаряше от желание да се изсмее на глас; Перперна изглеждаше толкова състарен, толкова съсипан, толкова изплашен…

— Както правилно предположи, с пиратски кораб.

— И какво ви се случи, след като най-накрая пристигнахте в Александрия?

— Нищо добро, Луций Корнелий, нищо добро! — Перперна тежко въздъхна. — Заварихме александрийците в много по-добро положение, отколкото очаквахме. Бяха действали бързо и енергично. Знаели са много добре към кого да се обърнат, след като ликвидират Птолемей Александър.

— С каква цел да се обръщат и към кого?

— С цел да си приберат двете копеленца на Птолемей Сотер, Луций Корнелий. Веднага пратили просители при цар Тигран в Сирия да измолят освобождаването на двамата младежи едновременно: по-големият щял да управлява Египет, а по-малкият — Кипър.

— Умно, но не и неочаквано. Продължавай.

— Докато стигнем Александрия, цар Птолемей Авлет вече ни чакаше на престола, а жена му — дъщерята на цар Митридат — седеше до него под името Клеопатра Трифена. По-малкият брат, когото александрийци са свикнали вече да наричат Птолемей Кипърски, бил пратен да управлява Кипър в качеството на регент. Жена му — още една дъщеря на Митридат — била заминала с него.

— А тя как се казва?

— Митридатида Ниса.

— Цялата тази история е незаконна — навъси се Сула.

— Не и според александрийци!

— Продължавай, Перперна, продължавай! Стигаме вероятно до най-лошото.

— Е, разбира се, ние показахме завещанието и съобщихме на александрийци, че сме дошли в качеството си на официална римска делегация, за да осъществим анексирането на царство Египет към Римската империя и превръщането му в римска провинция.

— И те какво ти отговориха, Перперна?

— Изсмяха ни се, Луций Корнелий. Адвокатите им използваха няколко различни метода, за да ни убедят, че завещанието е нищожно, след което ни посочиха царя и царицата и ни уведомиха, че имат напълно законен наследник на египетския престол.

— Но те не са законни!

— Само според римските закони, говореха адвокатите, отричайки, че нашето право може да важи в Египет. Според египетското право, което според мен се състои най-вече от разпоредби, налагани според случая в една или друга ситуация, но все, с цел да защитят моментните интереси на александрийци, царят и царицата на Египет са напълно законни владетели.

— И вие какво направихте, Перперна?

— Какво можехме да направим, Луций Корнелий? В Александрия беше струпана войска! Можехме само да благодарим на родните си богове, че успяхме да се измъкнем живи и здрави от Египет.

— Много правилно — съгласи се Сула, който нямаше навика да се заяжда за дреболии, когато имаше да решава наистина важни въпроси. — И все пак факт е, че завещанието е напълно законно, следователно Египет по право принадлежи на Рим. — Диктаторът нервно барабанеше с пръсти по масата. — За нещастие Рим не може да реагира решително в този момент. Трябваше да пратя четиринадесет легиона в Испания, за да усмирят Квинт Серторий, а нямам никакво намерение да правя разходи по нова военна кампания. Не и докато Тигран си разиграва коня из Сирия, без да има кой да го спре… След като в момента партите се изтребват взаимно в гражданска война. Ти успя ли да запазиш завещанието?

— О, да, Луций Корнелий.

— Тогава още утре ще уведомя Сената какво се е случило и ще върна завещанието на весталките да го пазят до деня, в който Рим ще е в състояние да завладее Египет със сила. Мисля, че друг начин да встъпим във владение на нашето законно наследство няма.

— Египет е баснословно богата страна.

— Не ми казваш нищо ново, Перперна! Птолемеите са седнали на най-голямото гърне с жълтици на света, а земите им са едни от най-плодородните. — Сула си придаде изражение, с което сочеше, че разговорът е приключил, но накрая добави: — Предполагам, всичко това навежда на мисълта, че не си успял да прибереш златото на Птолемей от Тир?

— О, в това успяхме без особени затруднения, Луций Корнелий. Банкерите ни предадоха парите само срещу показване на завещанието. По пътя за Рим, както ти изрично ни беше заповядал.

Сула прихна да се смее.

— Добра работа си свършил, Перперна! Готов съм да ти простя юридическото поражение в Александрия! — Той стана и доволно потри ръце. — Сумата е добре дошла за хазната. Надявам се, че и Сенатът ще се съгласи. Излиза поне, че не сме си похарчили напразно парите за делегация.

Всички източни владетели създаваха усложнения — едно от наказанията, които Рим трябваше да търпи заради собствените си вътрешни неуредици. Необходимостта Сула да се завърне в родината не му беше позволила да сломи окончателно мощта на Митридат и Тигран. Той едва си беше тръгнал за Италия, когато Митридат поднови интригите си в Кападокия. Луций Лициний Мурена (управител по онова време и на Азия, и на Киликия) веднага бе започнал военни действия срещу понтийците — без знанието и позволението на Сула и в противоречие с договора от Дардан. На първо време Мурена се беше справил отлично, докато от самонадеяност не беше претърпял няколко злощастни поражения на понтийска земя. Сула се беше принудил да прати стария Авъл Габиний, за да заповяда на Мурена да се прибере обратно в границите на провинцията си. Имаше намерение да накаже Мурена заради безразсъдното му поведение, но тъкмо тогава възникна конфликтът с Помпей; затова на Мурена бе позволено да се прибере в Рим и дори да ознаменува триумф, за да постави Помпей на мястото му.

Междувременно Тигран беше използвал последните шест години, за да разшири арменското царство в южна и западна посока за сметка на царството на партите и на бързо разпадащото се царство Сирия. Беше се възползвал от ситуацията, когато научи, че старият партски цар Митрадат е твърде болен, за да се заеме с предвижданото нахлуване в Сирия, твърде болен дори да възпре нашествието на варварите масагети, които завзели северните и източните краища на собственото му царство, както и да попречи на един от синовете си, Готарзес, да узурпира властта във Вавилон.

Както самият Тигран беше предрекъл навремето, смъртта на Митрадат Партски доведе до война за партското наследство, усложнена до крайна степен от факта, че покойният владетел имаше три официални царици — двете бяха негови сестри, третата — дъщеря на самия Тигран на име Автома. Докато различните синове от различните жени на Митрадат воюваха за жалкото наследство, още една жизненоважна за царството сатрапия се отцепи — богатата област Елам, напоявана от водите на притоците на Тигър — Хоасп и Паситигър. Пристанищата на изток от делтата на Тигър и Ефрат, единствените в царството, които не се затлачваха с тиня, бяха изгубени, както и Суза, една от царските резиденции. Независимо от това, синовете на стария цар Митрадат продължаваха своята братоубийствена война.

Във войната се намеси и Тигран. Първият му ход (в годината, когато умря Гай Марий) бе да завладее едно след друго малките царства в пограничните земи между Сирия и Мала Азия — Софена, Гордиена, Адиабена и най-накрая — Осроена. След като се справи с четирите държавици, той можеше да се похвали, че владее всички земи на изток от Ефрат — от Томиза на север до Европа на юг; големите градове Амида, Едеса и Низиб бяха вече част от Армения, а това означаваше, че всички мита, които търговците плащаха по протежението на голямата река, отиваха за арменския цар. Но вместо да повери такъв печеливш занаят като събирането на мита на своите арменски сънародници, Тигран спечели на своя страна арабите-скинити, които контролираха неплодородните земи по средното течение на Тигър и Ефрат — на юг от Осроена. В замяна на митата, които те събираха за него, те му плащаха дан и от всички преминаващи през земите им кервани. Макар да бяха обикновени номади — бедуини, Тигран засели арабите-скинити в Едеса и Кара и им нареди да събират мита в пристанищата Самосата и Зевгма. Арабският цар (абгар — както го наричаха самите араби) се превърна в клиент на Тигран, а гръкоезичното население на всички градове, завзети от арменския владетел, бяха принудени да се преселят в онези краища на Армения, където досега никой не беше и чувал гръцка реч. Тигран искаше на всяка цена да се превърне в пълноценен елинистичен владетел — и какъв по-добър начин да елинизираш царството си от това да създадеш гръкоезични колонии в самото му сърце?

Като дете Тигран бе прекарал няколко години като заложник на партския цар и беше живял в Селевкида на Тигър, далеч от родната Армения. Когато баща му умря, той беше единственият жив негов наследник, но царят на партите бе поискал огромен откуп, за да освободи младия принц — няколко долини в най-плодородните краища на Армения, така наречената област Мидия Атропатена. Сега Тигран нахлу в Мидия Атропатена и си възвърна седемте долини заедно със залежите им от злато, лапис лазули и тюркоаз и тучните пасбища.

Все пак Тигран си даде сметка, че не му достигат бойни коне, за да увеличи тежката си конница. Арменската конница, така наречените катафракти, бяха облечени от главата до петите в дрехи от желязо, също както и конете, които съответно трябваше да носят огромна тежест. Подобни коне се отглеждаха единствено в областта Ниса, в същинска Мидия. Затова на следващата година Тигран нахлу в същинска Мидия и я присъедини към царството си. Екбатана, лятната царска резиденция на партските царе преди тях — на царете на Мидия и Персия, включително и Александър Македонски — беше изгорена из основи, а самият дворец беше плячкосан.

Три години бяха минали оттогава. Докато Сула бавно напредваше из Италия, Тигран обърна вниманието си на запад и премина Ефрат, за да нахлуе в Комагена. Без да срещне съпротива, той окупира цяла Северна Сирия между планините Аман и Ливан, включително богатия и цветущ град Антиохия, и долната част от долината на река Оронт. Дори част от Малка Киликия попадна под властта му — по източните брегове на залива Исик.

Сирия отдавна принадлежеше на елините, цялото й население говореше гръцки и беше под силното въздействие на гръцките традиции. Щом установи властта си над новите провинции, Тигран подкара жителите на цели градове и ги изпрати да живеят в новопостроената арменска столица Тигранокерта. Най-облагодетелствани бяха занаятчиите, от които никой нямаше право да остане в Сирия. Тигран имаше интерес да закриля новите гръкоезични имигранти от персийскоговорящото местно население, които бяха задължени под страх от смъртно наказание да се отнасят добре с новодошлите.

И докато Сула водеше своята законодателна кампания в качеството си на римски диктатор, Тигран официално си присвои титлата, за която отдавна копнееше — цар на царете. Сирийската царица Клеопатра Селена — най-малката сестра и бивша съпруга на египетския цар Птолемей Сотер, която бе управлявала Сирия чрез няколкото си съпрузи от династията на Селевкидите, беше отведена от Антиохия в някакво селце край Ефрат, където я принудиха да живее като обикновен човек. Мястото й в двореца се зае от сатрапа Магадат, който трябваше да управлява Сирия от името на царя на царете Тигран.

„Цар на царете“, горчиво размишляваше Сула. Нямаше начин някое източно деспотче да се сдобие с власт и да й обяви за цар на царете. Изглежда, дори двете копелета Птолемей Сотер, които сега уж управляваха Египет и Кипър заедно с понтийските си царици, се бяха обявили за царе на царете. Но завещанието на Птолемей Александър ІІ беше напълно законно; това той добре знаеше, защото лично бе свидетелствал как египтянинът подписа документа, рано или късно Египет щеше да принадлежи на Рим. Засега Птолемей Авлет щеше да бъде оставен да си носи короната; но не и да управлява на спокойствие, закани се Сула. Протежетата на Митридат не биваше да знаят миг покой. Римският Сенат щеше да праща послание след послание до Александрия с искане Птолемей Авлет да слезе от престола и да предаде Египет на законния му владетел — римския народ.

Колкото до самия Митридат Понтийски — той бил загубил някакви си двеста хиляди войници из мразовитите кавказки планини, — той трябваше да престане да напада Кападокия. След като прати жалба до Сула заради действията на Мурена, който бил плячкосал и опожарил четиристотин селища по течението на река Халида, Митридат отново бе завзел кападокийските брегове на същата тази река Халида. И за да убеди съседите, че агресията му е законна, той осигури нова жена на цар Ариобарзан, поредната от дъщерите си. Когато Сула научи, че момичето е само на четири години, той прати нов посланик до цар Митридат и му заповяда на всяка цена да освободи територията на Кападокия. Посланикът наскоро се беше завърнал е писмо от Митридат, който обещаваше да се изтегли; нещо повече, обещаваше да прати в Рим делегация, която да ратифицира официално договора от Дардан.

— Дано не си прави сметката делегацията му да пристигне след година-две — каза си Сула, докато мислено се прощаваше с досадните източни деспоти и търсеше жена си. Вече беше далеч от кабинета му и той, без да се усети, завърши разсъжденията си пред нея: — Защото ако такива са му плановете, няма да ме заварят… Да ги видим как ще се оправят сами със Сената!

— Какво каза, любов моя? — сепна се Валерия.

— Нищо. Дай целувка.

Целувките й бяха нежни, а самата Валерия Месала беше топъл и мил човек. На първо време поне Сула се радващ на четвъртия си брак. Но не го намираше за особено стимулиращ. Донякъде това се дължеше на старостта и болестта му, но също така на неспособността на всички римски аристократки да бъдат умели съблазнителки. Сула така и не можеше да срещне онази жажда за плътско изживяване, която търсеше у всеки свой партньор. Диктаторът все по-трудно извършваше своите подвизи, но за целта трябваше и отсрещната страна да го предизвиква! Как така жените можеха да се влюбят в някой мъж, но да не се отдадат изцяло на сексуалните му фантазии?

— Предполагам, че жените са просто пасивни получатели на нашата страст, Луций Корнелий — отговори на въпроса му Варон, станал неволен събеседник по тази деликатна тема. — Жените са създадени да приемат, да задържат, да съхраняват — това нещо, което тръгва от мъжкия пенис и излиза с раждането на бебето. А този, който съхранява, е по природа пасивен. Налага се да е пасивен! Същото е и с животните. Мъжкарят е активният участник в сношението, той е този, който търси да се отърве чрез контактите си с различни женски от това, което напира у него.

Беше дошъл да съобщи на Сула, че Помпей ще посети за кратко Рим; дали диктаторът би желал да разговаря с младия му приятел? Но вместо да уговори аудиенция за другаря си, сам Варон се оказа поканен на аудиенция.

Сула свъси почернените си вежди.

— Да не би да искаш да кажеш, Вароне, че всеки почтен съпруг трябва да се чифтоса с половината женски свят в града?

— Не, разбира се, че не! — уплаши се Варон. — Така и така, всички жени са пасивни, дали с една или с много, мъжът ще си остане незадоволен!

— Значи искаш да кажеш, че ако мъжът иска да задоволи в истинска степен своите плътски желания, той трябва да си потърси партньори сред собствения си пол? — попита го все така сериозен старецът.

— Ух! Ъх! Хм! Не, Луций Корнелий! Определено не.

— Тогава какво да прави един почтен съпруг?

— Аз изследвам нещата само от природната им страна, така че не съм достатъчно образован, за да говоря и поетичната! — промърмори Варон, който започваше да съжалява, че е посетил този толкова потаен и способен да плаши старец. Работата беше там, че от времето, когато Варон се бе заел да маже болното лице на Сула с мехлема, диктаторът до такава степен го беше обикнал, че започна да споделя с него всякакви свои тайни. А ако младият човек не се обадеше известно време, той му се сърдеше.

— Спокойно, Вароне, не виждаш ли, че се шегувам? — засмя се Сула.

— Човек никога не знае дали се шегуваш, или говориш сериозно, Луций Корнелий. — Варон се замисли как да съобщи за идването на Помпей.

— Дочувам — не се стърпя Сула, — че Варон Лукул е успял да се отърве от осиновената си сестра… Твоя братовчедка, предполагам.

— За Теренция ли говориш? — Лицето му грейна от радост. — О, да! Голям късмет!

— Не си спомням кога за последен път — усмихна се Сула, който започваше да изпитва слабост към клюките — богата жена е имала проблем да си намери съпруг.

— Въпросът не стои точно така. Човек винаги може да намери желаещ да се ожени за богата жена. Проблемът с Теренция, която е най-опърничавата жена в Рим, е, че открай време е отказвала да общува с който и да било кандидат, одобрен от роднините й.

Сула се ухили до уши.

— Искаш да кажеш, че е предпочитала да си стои у дома и да трови живота на Варон Лукул?

— Може би. Макар че доколкото знам, тя го харесва. Просто у нея нещо е сгрешено по природа — и как би могла тя да се промени, щом й е заложено по рождение?

— Какво се е случило тогава? Да не се е влюбила от пръв поглед?

— Не става дума за любов от пръв поглед. Връзката беше предложена от нашия искрен приятел и едновременно с това изпечен мошеник Тит Помпоний, който напоследък започна да се нарича Атик заради любовта си към Атина. По всяка вероятност двамата с Марк Тулий Цицерон са се познавали от много отдавна. А откакто ти, Луций Корнелий, уреди нещата тук в Рим, Атик придоби навика да се появява поне веднъж в годината в родния си град.

— Знам — кимна Сула, който нямаше нищо против финансовите операции на бившия си съсед, както нямаше нищо против тези на Крас. Нека Крас трупа пари, Сула се възмущаваше само от факта, че доскорошният му съюзник бе стигнал дотам с алчността си да злоупотребява с проскрибциите.

— Както и да е, славата на Цицерон като юрист все повече расте. Та с нея пораснали и амбициите му. Но кесията му е празна. Налагало се да си намери някоя богата наследница, макар да се очертавало тази наследница да е някоя от незабележителните момиченца, дъщеря на съмнителни римски новобогаташи. Но Атик му предложил Теренция. — Варон замълча и се вгледа в събеседника си. — Ти изобщо познаваш ли Марк Тулий Цицерон?

— Помня го доста добре от времето, когато беше момче. Покойният ми син, с когото бяха връстници, се беше сприятелил с него. По онова време на Цицерон се гледаше като на чудо. Но откакто синът ми умря, та чак до делото срещу Секст Росций, изобщо не съм го виждал, ако се изключи службата му като писар в щаба ми по време на Съюзническата война в Кампания. Никак не се е променил. Просто си е намерил своята естествена среда. И сега е все така педантичен, словоохотлив и надут, какъвто си го спомням и като малък. Забележи, че това са качества, подходящи за добрия адвокат! Но не мога да му отрека, че има изключителен вкус към изящната фраза, а пък и изобщо е доста интелигентен! Най-голямата му грешка е, че има общо с Гай Марий. И двамата са от Арпин.

Варон кимна в съгласие.

— Та Атик понатиснал Варон Лукул, който обещал да предаде Цицероновото предложение на Теренция. И за огромна негова изненада сестра му поискала да се запознае с Цицерон! Вече била слушала за забележителните му изяви в съда, затова казала на Варон Лукул, че е склонна да се омъжи за човек, който е способен да придобие слава. Цицерон, казала тя, може да се окаже подходящ.

— Колко е голяма зестрата й?

— Огромна! Двеста таланта.

— Следователно кандидати за ръката й винаги биха могли да се намерят и сред тях все ще има по-красив от Цицерон. Започвам да уважавам тази Теренция. Не са много жените в Рим, устояли на професионалните зестрогони.

— Теренция е грозна, намусена, свадлива и свидлива — рече Варон. — Вече е на двайсет и една, а още не е пожелала да се омъжи. Мен са ме учили, че момичетата трябва да слушат главата на семейството и да се омъжват, за когото им кажат, но не се е родил мъжът, който може да заповяда каквото и да е на Теренция.

— А бедният Варон Лукул е толкова мил човек. — На Сула ставаше все по-забавно.

— Именно.

— И така, Теренция се запознала с Цицерон?

— Да, запозна се. И се случи нещо, в което не можехме да повярваме — пожела да се омъжи за него.

— Късметлия е този Цицерон! Още един от любимците на съдбата! Парите й ще му дойдат доста добре.

— Ти така си мислиш — каза мрачно Варон. — Теренция сама изготви брачния договор и си запази пълен контрол върху зестрата. Съгласи се единствено, ако им се родят дъщери, да осигури тяхната зестра, както и да даде своя дял за кариерата на евентуалните си синове. Колкото до самия Цицерон, не е той човекът, който ще успее да измъкне нещо от Теренция!

— Как го намираш него като човек, Вароне?

— По-скоро свестен. Но мисля, че е слабохарактерен. И в същото време склонен да се главозамайва. Самочувствието му на интелектуален гений е непоносимо и той е твърдо убеден, че никой не може да се мери с него. Има големи амбиции. Мрази да му напомнят, че Гай Марий му е далечен роднина! Ако Теренция беше от онези незабележителни щерки на римските новобогаташи, Цицерон навярно не би я удостоил с поглед. Но майка й е патрицианка, пък и преди това е била омъжена за Квинт Фабий Максим, което означава, че Фабия — весталката се пада сестра по майка на Теренция. Затова тя е „добра партия“, ако разбираш какво имам предвид. — Той направи кисела гримаса. — Цицерон е като Икар, Луций Корнелий. Надява се да отлети до самото слънце — доста опасна задача, ако си човек без потекло и без сестерция.

— Изглежда, въздухът в Арпин доста спомага за изграждането на подобни характери — съгласи се Сула. — Рим може само да се радва, че поредното чудо от Арпин не притежава военен талант!

— Даже напротив, доколкото съм чувал.

— О, аз го знам от личен опит! Когато служеше под мое командване, бях го назначил за личен писар. Само при вида на оръжие пребледняваше. Но пък никога не съм имал по-добър секретар от него! Кога е сватбата?

— Във всеки случай не преди Варон Лукул и брат му да са организирали римските игри през септември — засмя се Варон. — В момента двамата ги занимава една-единствена мисъл: как да поставят най-зрелищните игри, които Рим е виждал през последните сто години!

— Жалко, че няма да съм в Рим, за да ги видя — рече Сула, но не изглеждаше твърде разочарован.

Настъпи кратко мълчание, което Варон използва.

— Луций Корнелий, чудя се дали знаеш, че Гней Помпей скоро ще намине към Рим? — подхвърли той. — Би желал да те навести, но си дава сметка колко си зает.

— Никога не съм чак толкова зает, че да не мога да посрещна Великия! — отвърна весело Сула и го стрелна с любопитен поглед. — Още ли го преследваш с писалката и листа да записваш всяка негова пръдня, Вароне?

Младежът пламна от неудобство; човек наистина не знаеше как Сула ще погледне на най-невинни неща. Така например, дали не си мислеше, че Варон трябва да отделя повече време, за да записва делата (и пръдните) на Луций Корнелий Сула, вместо на някакъв си Помпей? Затова отговори възможно най-уклончиво:

— От време на време. Всичко започна съвсем случайно, защото му бях на гости, когато избухна войната, и нямаше как да откажа на ентусиазма му. Тогава ми каза, че трябва да пиша не естествена история, а история на Рим. И оттогава това и правя. Но не съм станал личен биограф на Помпей.

— Много добър отговор!

И така, когато Варон напусна дома на диктатора на Палатинския хълм, трябваше да си почине насред улицата. Хората открай време говореха за двете природи на Сула — лъвската и лисичата; Варон обаче оставаше с впечатлението, че най-опасното животно, което диктаторът таеше в себе си, е обикновената домашна котка.

И все пак добре се беше справил. Когато Помпей се появи в Рим заедно с жена си, той се настани както обикновено в семейната къща в Карина. Варон го посрещна с новината, че Сула ще се радва да го види и дори ще му отдели достатъчно време да си побъбрят. Така поне се изразяваше Сула; но човек винаги трябваше да си има едно наум. „Бъбренето“ с него можеше да се окаже по-опасно от ходене по въже над нагорещена жар.

Затова пък колко самонадеян и безгрижен е младежът Помпей! Хукна презглава да се среща с диктатора.

— И как върви съпружеският живот? — попита го едва ли не от вратата Сула.

Помпей буквално сияеше от щастие.

— Прекрасен! Каква жена само си ми намерил, Луций Корнелий! Красива, образована, мила. Вече чака дете. Още в края на тази година ще роди първия ни син.

— Син? Откъде си толкова сигурен, че ще е момче, Велики?

— Убеден съм.

Старецът се подсмихна.

— Е, нали и ти си от любимците на Фортуна, предполагам, че наистина ще е син. Гней Младши… Касапина, Малкия Касапин, Съвсем Малкия Касапин.

— Добре звучи! — отвърна му Помпей, без изобщо да се засяга.

— Изобщо в рода създавате истинска традиция.

— Точно така си е! Три поколения!

Той се облегна на стола, видимо доволен. Но след малко, както забеляза Сула, нещо в големите му сини очи се промени. Сула търпеливо го изчака да намери точните думи.

— Луций Корнелий…

— Да.

— Законът, който прокара — онзи, според който Сенатът можел да потърси пълководец извън редиците си, ако такъв не можел да се намери сред сенаторите…

— Имаш предвид закона за специалното поръчение?

— Именно.

— Какво те интересува?

— Дали би могъл да се отнася и до мен?

— Би могло.

— Но само ако никой от сенаторите не пожелае да поеме командването?

— Законът не казва точно това, Велики. Там пише: ако сред тези, които пожелаят, не се намери способен и опитен човек.

— А кой решава кой е опитен и способен?

— Сенатът.

Отново настъпи мълчание. Накрая Помпей добави:

— Би било добре, ако си имах клиенти в Сената.

— Винаги е добре да имаш клиенти, Велики, пък и не само там.

— Кои ще бъдат консули догодина? — попита младежът.

— Катул ще е единият. Но още не съм решил дали да го сложа на първо или на второ място. Преди година избора се налагаше от само себе си. Но сега не съм толкова убеден.

— Катул е същият като Метел Пий — човек без въображение.

— Може би. Но за съжаление не притежава неговия опит.

— Мислиш ли, че Метел Пий може да победи Серторий?

— Едва ли ще успее — усмихна се Сула. — Но това не е причина да подценяваш Прасчо. Може да му е нужно известно време, но стори ли го, способен е да стигне далеч.

— Ами! Той си е една стара баба! — изказа се пренебрежително Помпей.

— Аз познавам доста стари баби, които ги бива за много неща, Велики.

Но младежът попита:

— Кой ще е другият консул?

— Лепид.

— Лепид! — изненада се той.

— Да не би да не одобряваш?

— Не съм казал, че не одобрявам, Луций Корнелий. Сега, като се замисля, дори ми изглежда правилно решението ти! Но просто не мислех, че си склонен да разсъждаваш така. Лепид не е от най-раболепните.

— Такова ли ти е мнението за мен? Че давам път само на онези, които са пълзели в краката ми?

Което си беше истина, Помпей от нищо не се плашеше. Сега той намери начин веднага да се измъкне.

— Не точно. Но със сигурност досега не си давал път на хора, които явно са защитавали противоположни позиции като Лепид.

— И защо да го правя? — изгледа го учудено Сула. — Не съм чак такъв глупак да дам власт на хора, които ще ми подлагат пръти в колелата!

— Тогава защо си избрал Лепид?

— Защото се очаква да се откажа от властта, преди да е поел консулската длъжност. А Лепид — наблегна Сула — гони високи цели. Просто ми хрумна, че ще е най-добре да го направя консул, докато съм жив и мога да го контролирам.

— Той е добър човек.

— Защото си позволи да ми задава въпроси в Сената? Или въпреки това?

Но Помпей нямаше намерение да се задълбочава в темата. „Добър човек“ му се стори достатъчна характеристика за Марк Емилий Лепид. В действителност решението на Сула го изненадваше, но иначе Лепид не го интересувате особено. Много по-интересна беше темата за специалните поръчения. Когато чу навремето за закона, той доста време беше мислил как би могъл сам да се възползва от него, но едва по-късно се реши да разпита Сула по въпроса. Сега, близо две години след гласуването на закона, си каза, че ще е най-целесъобразно, ако обсъди закона с автора му. Разбира се, диктаторът беше прав. Човек трудно би постигнал целите си, ако е само член на Сената. Но да ги постигне чрез Сената, без дори да е негов член, беше още по-трудно.

И така, след като Помпей се сбогува със Сула и си тръгна към дома, той дълбоко се замисли. Най-напред трябваше да си спечели поддръжници в Сената. А след това щеше да се сдобие и с ограничен кръг приятели — срещу определена цена естествено, — които да заплитат и разплитат интриги в негова полза. Дори можеше да разчита на тях за някои по-специални поръчки. Само че откъде да започне?

На средата на Златарските стълби той се закова. Обърна се и бързо изкачи обратно стъпалата. Отново излезе на Клив Викторие и въпреки неудобната тога продължи да тича нагоре по хълма, Филип! Щеше да започне от Филип.

Луций Марций Филип бе изминал доста път от онзи паметен ден, когато уж случайно беше навестил вилата на Гай Марий на морския бряг, за да уведоми великия пълководец как той, Филип, току-що е бил избран за народен трибун и доброволно му предлага услугите си… Срещу заплащане, разбира се. Колко ли пъти бе сменял страните през дългата си политическа кариера? Сигурно и той не знаеше. Това, което другите знаеха за него, бе, че някак си винаги е съумявал да оцелее, Филип беше консуларен сенатор, бивш цензор, един от най-дългогодишните членове на Сената. Мнозина го ненавиждаха, но други искрено му се възхищаваха. Така или иначе той беше име. С времето бе успял да убеди повечето си колеги, че е човек не само влияние, но и с качества.

За Филип разговорът с Помпей се оказа едновременно приятно развлечение и повод за размисъл. Досега не беше имал случай да общува с любимеца на Сула, но си даваше ясно сметка, че в лицето на Помпей Рим се е сдобил с обещаващ младеж, който заслужава внимание. Освен това Филип отново имаше финансови затруднения. Е, не по начина, по който ги изпитваше навремето! Проскрибциите на Сула се бяха оказали добър начин за трупане на недвижимо имущество и той се беше сдобил с имоти, струващи милиони. Но подобно на мнозина римляни в неговото положение Филип беше лош стопанин; парите, изглежда, изтичаха от пръстите му по-бързо, отколкото ги събираше, а той не беше в състояние да наглежда именията си в провинцията. Нито пък беше способен да назначи подходящи хора да го вършат вместо него.

— Накратко, Гней Помпей, аз съм пълната противоположност на Марк Лициний Крас, който натрупа милиони, без да похарчи и единствената сестерция, която притежаваше по едно време. Неговите роби треперят от страх само като го погледнат, докато моите ми се усмихват лукаво.

— На теб ти трябва един Хризогон — посъветва го младежът с големите сини очи и миловидно лице.

Филип от млади години беше склонен да пълнее и с възрастта се беше превърнал в голяма ходеща възглавница. Кафявите му очи почти се губеха. Сега тези почти невидими очи се бяха спрели върху младежа — съветник и го наблюдаваха с нещо като изненада, Филип не беше свикнал да го поучават.

— Хризогон свърши под Тарпейската скала.

— Въпреки всичко, което му се случи, Хризогон оказа огромна помощ на Сула — възрази младежът. — Умря, защото беше натрупал богатства за сметка на проскрибциите, а не защото беше крал направо от кесията на господаря си. Той беше предан на Сула. Повярвай ми, Луций Марций, на теб ти трябва един Хризогон.

— Е, дори да е така, нямам представа къде да го намеря.

— Ще се опитам да ти намеря един, ако пожелаеш.

— Охо? И защо ще се стараеш толкова заради мен, Гней Помпей?

— Наричай ме просто Велики — подкани го леко нервиран Помпей.

— Велики…

— Защото и аз се нуждая от услугите ти, Луций Марций.

— Наричай ме Филип.

— Филип…

— И как бих могъл да ти услужа аз на теб, Велики? Ти си богат, колкото много богаташи не смеят да мечтаят, дори Крас, ако не се лъжа, е бедняк в сравнение с теб! Освен това… какво… на около двайсет и пет години си, нали? А вече си известен пълководец, да не говорим, че се ползваш с благоволението на Сула… А това е нещо, което наистина на малцина се е удало. Знам го от опит.

— Сула скоро ще си отиде — напомни му Помпей, — а когато се оттегли, ще се окажа в сянка. Особено ако оставим на хора като Катул и двамата Долабели да решават нещата. А аз не съм дори член на Сената. И не искам да ставам.

— Това, виж, е любопитно — замисли се по-възрастният мъж. — Вече ти предоставиха възможност. Сула беше сложил името ти в началото на първия списък, но ти отказа…

— Имам си причини.

— Предполагам, че си имаш!

Помпей стана от стола и се разходи до отворения прозорец, който гледаше не към вътрешна градина, както беше прието в римските къщи, а поради необичайното разположение на Филиповата къща в горния край на Клив Викторие — към Форума и Капитолия. Точно насреща, над аркадата, носеща статуите на дванайсетте божества, се забелязваше голяма строителна площадка: Табуларият на Сула, огромно здание за съхранение на римските архиви, в което щяха да се събират всички финансови сметки и закони на републиката. Други на негово място, мислеше си с известно презрение Помпей, биха построили базилика, храм или безистен, но Сула се е наел да вдига паметник на бюрокрацията! Той не е човек, който да се остави на въображението си сляпо да го води. Това му е слабостта: неговата прословута патрицианска практичност.

— Ще се радвам, ако ми намериш някой Хризогон, Велики — каза най-сетне Филип, за да наруши настъпилото мълчание. — Проблемът е, че аз не съм като Сула! Ето защо много се съмнявам, че бих могъл да контролирам такъв човек.

— Ти само изглеждаш такъв, Филипе — изказа се в своя стил учителят по пиценска тактичност. — Ако ти намеря подходящия човек, ще знаеш как да го контролираш. Проблемът ти е, че поначало не можеш да си подбираш помощници.

— И защо ще ми правиш подобен подарък, Велики?

— О, това е най-малкото, което смятам да сторя за теб! — обърна се Помпей от прозореца и сияйна усмивка озари лицето му.

— Така ли?

— Усещам, че истинският проблем при теб е как да разчиташ на постоянна сума пари в брой. Ти притежаваш значителни имоти, освен тях и няколко гладиаторски школи. Но нито школите, нито земите ти се ползват целесъобразно, откъдето и ти не можеш да се радваш на полагащите ти се доходи. Един Хризогон ще успее да оправи донякъде нещата! Но като те знам колко обичаш да харчиш, много е вероятно дори и да си увеличиш приходите от земите и гладиаторските школи, пак да не разполагаш с нужните пари.

— Доста добре го каза! — съгласи се Филип.

— Аз бих се радвал да ти увелича доходите с един приятелски дар от един милион сестерции годишно — добави непринудено Помпей.

Филип зяпна.

— Един милион?

— Разбира се, ако си го спечелиш.

— И какво трябва да направя, за да го спечеля?

— Да намериш поддръжници за каузата на Гней Помпей Велики в Сената. Нека тези поддръжници бъдат достатъчно силни и влиятелни, за да мога да получавам всичко, което искам от Сената. — Младежът, който никога не беше страдал от излишна скромност, скрупули или гузна съвест, можеше спокойно да гледа събеседника си в очите, докато изговаряше всичко това.

— А защо не влезеш в Сената и не си създадеш сам тези поддръжници? Така ще ти излезе по-евтино!

— Защото отказвам да вляза в Сената, следователно не е възможно. Освен това, дори да вляза, пак ще трябва да харча пари. По-добре, като купувам, да стоя далеч от погледите. Не ми се иска с нежелано присъствие в Сената да напомням на всички свои колеги — сенатори, че личният ми интерес може да не се покрива с интереса на римския конник — патриот.

— О, ти си по-мъдър, отколкото предполагах! — призна Филип, който започваше да се възхищава на младия си събеседник. — Чудя се дали Сула си дава сметка как разсъждаваш?

— Е, имам усещането, че именно аз съм причината той да прокара текста за специалното поръчение в закона за управлението на провинциите и командването на армията.

— Смяташ, че е добавил цяла отделна клауза само защото ти си отказал да влезеш в Сената?

— Точно така.

— И затова искаш сега да ми предложиш пари, за да създам лоби в Сената, което да защитава твоята кауза? Което е всъщност много добра идея. Но за да се създаде подобно лоби, трябват доста повече пари от тези, които смяташ да дадеш на мен, Велики. Защото аз нямам намерение да плащам от собствената си кесия — парите, които ми предлагаш, вече приемам за лично мои.

— И с пълно право — потвърди Помпей.

— Сред педариите има мнозина сенатори, които не биха отказали финансова подкрепа. Те няма и да ти струват много, понеже на теб ти е нужен само гласът им. Но ще се наложи да си купиш някои от сребърните гласчета, които пеят от първия ред на залата. Пък и също някои от средния ред. — Той се замисли. — Гай Скрибоний Курион е относително беден. Също както и осиновеният Корнелий Лентул — Гней Корнелий Лентул Клодиан. Двамата мечтаят да станат консули, но нямат достатъчно средства за целта. Лентулите са много, но Лентул Клодиан е най-възрастният и съответно най-старшият. Той държи гласовете на всички клиенти на Лентулите. Курион е влиятелна фигура. Но да купиш и двамата, ще изисква тлъста сума. Може би по милион на човек. Ако Курион пожелае да се продаде. Мисля, че склонен да го направи при подходящо предложение. Във всеки случай няма да се хвърли сляпо напред, пък и няма да се отдаде с цяло сърце на задачата. Виж, Луций Гелий Попликола за един милион ще продаде и жена си, и майка си и баща си, и децата си.

— Предпочитам — обясни Помпей — да им плащам годишен доход, както ще постъпя и с теб. Един милион може да ги купи днес, но мисля, че всички ще бъдат по-доволни, ако знаят, че в началото на всяка година ще ги чака нов четвърт милион сестерции. За четири години и ето го милионът, а на мен те ще са ми нужни за повече от четири години.

— Ти си щедър човек, Велики. Някои биха казали: глупаво щедър.

— Глупав не съм — тросна се Помпей. — Ще очаквам да получа нещо насреща. И ще очаквам това нещо да отговаря на сумите, които плащам!

Известно време двамата обсъждаха как точно ще се извършва плащането и какви суми Помпей е склонен да задели за сенаторите-педарии, онези, които имаха право на глас, но не и на изказване. Но изведнъж Филип се сети за нещо и се навъси.

— Какво има? — попита с известна тревога младежът.

— Има един човек, без когото тая работа няма да мине. Проблемът е, че той вече е натрупал толкова много богатства, че сам не знае какво да ги прави. Затова не може да бъде купен, а това го кара да се чувства горд от себе си.

— Имаш предвид Корнелий Цетег.

— Именно.

— Как да го спечеля?

— Нямам представа.

Помпей рязко скочи от стола си.

— Тогава най-добре да говоря с него.

— Не! — уплаши се Филип. — Цетег е патриций, най-типичен Корнелий, от онези, мазните и любезните, готовите на всичко, но ако му го поднесеш, както трябва. Отидеш ли сега да говориш направо с него, ще го превърнеш в свой враг. Остави това на мен. Аз ще го проуча, ще разбера какво иска.

Два дни по-късно Помпей получи бележка от Филип, която гласеше:

Младежът изчака бележката да изгори напълно на огъня в лампата, но дори и тогава не се успокои напълно. Ето го какъв бил Цетег! Цената, на която се съгласяваше да приеме Помпей за свой патрон, беше унижението на същия този патрон! Той просто искаше Помпей да се превърне в долнопробен сводник.

Помпей се отнасяше към Муция Терция по доста по-различен начин, отколкото с Антистия и дори Емилия Скавра преди нея. Третата му жена беше съвсем различна от предшественичките си. Първо, можеше да мисли, второ, можеше да крие мислите си, трето, беше страхотна в леглото. Това вече беше изненада! За щастие Помпей не се бе изложил и не беше започнал от самото начало да я нарича „сладкишче“ и „медено гърненце“; на няколко пъти понечваше да се обърне така към нея, но нещо в погледа й го караше да ги забрави, преди да ги е произнесъл. Колкото и да не беше харесвал Марий Младши, Помпей съзнаваща, че живее с вдовицата му, а това не беше шега работа. Освен това Муция беше дъщеря на Сцевола Понтифекс Максимус, племенница на Крас Оратор. Беше прекарала шест години в дома на Юлия. Затова Помпей някак инстинктивно си даваше сметка, че трябва да гледа на Муция Терция като на своя равна, а не като на поредното котенце в леглото си.

Ето защо, щом видеше жена си, той не я наричаше с мили имена, а я даряваше със страстна целувка и неизбежно я хващаше за гърдите. След това сядаше на място, от което може да наблюдава лицето й и да се радва на смирената й, влюбена усмивка. И минаваше направо към въпроса, който го вълнуваше…

— Ти знаеш ли, че си имах една известна любовница, тук, в Рим? — попита той.

— Коя от всичките имаш предвид? — попита най-спокойно и дори леко надменно Муция Терция.

— Значи ги знаеш всичките — рече съпругът й с известно облекчение.

— Само две от тях са наистина известни: Флора и Преция.

Помпей изглежда изобщо бе забравил за съществуването на Флора; няколко секунди премигваше в недоумение, докато най-накрая се засмя:

— Флора! О, бях престанал дори да се сещам за нея!

— Преция — продължи Муция Терция — беше любовница и на първия ми съпруг.

— Да, и аз го знаех.

— Кога го научи: преди или след като се запозна с нея?

— Преди.

— И нямаше нищо против тази й връзка?

Той веднага й отвърна:

— Ако нямам нищо против да живея с вдовицата му, как бих имал нещо против някаква негова любовница?

— Така е. — Муция вдигна няколко различни вълнени конци на светлината и внимателно ги огледа. Беше се захванала с някаква бродерия, която и в момента стоеше в скута й. Накрая избра най-бледото пурпурно, откъсна конеца и го вдяна в широкото ухо на иглата. Едва след като свърши всичко това, обърна отново внимание на мъжа си: — И какво искаш да ми съобщиш за тази Преция?

— Искам да си създам лоби в Сената.

— Много мъдро. И с кого си започнал, Велики? С Филип най-вероятно?

— Правилно! Ти си едно чудо, Муция!

— Просто имам опит — каза тя. — Слушала съм доста разговори за политика.

— Филип пое ангажимент да ми осигури това лоби — продължи да обяснява Помпей, — но ми съобщи, че имало една много важна особа, която не мога да подкупя с пари.

— Цетег — позна отново тя.

— Точно така, Цетег.

— Той е много необходим.

— И Филип така казва.

— И какво иска Цетег в замяна?

— Преция.

— Аха, разбирам. Та Филип ти е дал за задача да осигуриш на Царя на педариите среща с Преция?

— Така изглежда — вдигна рамене Помпей. — Изглежда, тя говори добри неща за мен, иначе нямаше да ме карат да я уреждам на други.

— Във всеки случай по-добри неща, отколкото за Гай Марий Младши.

— Така ли? — Той грейна. — Е, това ме радва!

Тъмнозелените й очи внимателно се вгледаха в Помпей.

— Ти все още ли я посещаваш, Велики?

— Разбира се, че не! — възмути се той. — Ами ако бях казал „да“? Ти щеше ли да се ядосаш?

— Разбира се, че не.

Помпей пламна.

— Искаш да кажеш, че няма да ме ревнуваш?

— Разбира се, че не.

— Значи не ме обичаш! — извика той и скочи от стола си.

— Седни, Велики. Ако обичаш…

— Ти не ме обичаш! — възкликна той за втори път. Муция въздъхна и остави бродерията.

— Ще седнеш ли, Гней Помпей? Разбира се, че те обичам.

— Ако ме обичаше, щеше да ме ревнуваш! — тросна се Помпей и седна.

— Аз не съм ревнив човек. Човек или се ражда ревнив, или — не. А защо искаш да съм ревнива?

— Така щях да знам, че ме обичаш.

— Не. Само щеше да знаеш, че съм ревнива — отвърна му Муция. — Трябва да имаш предвид, че съм расла в атмосфера на пълно неразбирателство. Баща ми обичаше майка ми, а и тя му отвръщаше със същото. Но той винаги я ревнуваше. И тя го приемаше като обида. Лека-полека недоверието му я вкара едва ли не насила в прегръдките на Метел Непот, който не е ревнив човек. И сега майка ми е щастлива.

— Да не би да ме предупреждаваш, че аз не трябва да бъда ревнив?

— Ни най-малко — рече тя с примирителен тон. — Аз не съм майка си.

— Но дали ме обичаш?

— Да, много.

— А обичаше ли Марий?

— Никога. Гай Марий Младши не обичаше никого. За разлика от тебе. А обичливият човек е достоен за любов.

Това успокои Помпей и той се върна на предишната тема:

— Работата е там, Муция, че не знам как да се измъкна от положението. Излиза, че съм свръзка… Излиза, че съм най-долен сводник!

Муция се изкикоти.

— Наистина забелязвам, че си в доста затруднено положение, Велики.

— Как да постъпя?

— Както си постъпвал винаги. Хванеш ли се за някоя игра, не позволявай да те изхвърлят. Човек изпуска събитията от контрол тогава, когато започне да губи време в изящни сметки и скрупули. Затова не спирай и не се замисляй. И престани да се тревожиш как изглеждаш в очите на другите. Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле ще изглеждаш, най-вече пред самия себе си.

— Значи просто да отида при нея и да я помоля?

— Именно. И все пак и аз искам нещо срещу съвета си Велики.

— Какво?

— Искам пълен отчет как е протекла срещата ти с Преция.

За щастие на Помпей оказа се, че сделката е била сключена в най-подходящия момент. Преция вече беше загърбила и него, и младия Марий, и беше изпаднала в състояние на безразличие и апатия, живеейки ден за ден, без да проявява интерес към нищо и към никого. Тя живееше прилично и държеше най-вече да запази и занапред независимостта си. Пък и беше достатъчно възрастна, за да страда от своите лични страсти. Подобно на много свои колежки в изкуството на любовта беше станала експерт по преструвките. Но в същото време беше безпогрешен съдник на човешките характери и имаше проницателен ум. Така че във всяка нова сексуална връзка тя беше властницата, убедена, че ще може да достави наслада, но и че ще държи здраво жертвата в капана. Това, което най-много й харесваше, бе да се меси в онези мъжки дела, които не се отнасяха до жените. А от всички подобни дела най-много я забавляваше политиката. За нея това беше място да си прояви интелекта и случай да си повдигне настроението.

Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.

— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.

Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.

— Е, Велики? — попита тя с любопитство.

— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…

Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.

— Как я караш? — попита Помпей.

— Добре съм — физически, ако не и психически.

— Защо да не си добре психически?

Тя вдигна рамене и направи леко обидена гримаса.

— Как другояче да го кажа? Ти вече не идваш да ме забавляваш!

— Ами аз пак се ожених.

— За доста странна жена.

— Муция да е странна? Да, като се замисля, може би. Но аз я харесвам.

— Не се и съмнявам.

Помпей се замисли как точно да формулира молбата си и понеже нищо не му хрумна, предпочете да запази мълчание. Преция се беше излегнала на кушетката си и го наблюдаваше с леко подигравателно изражение. В ослепително сините й очи играеха злобливи пламъчета.

— Омръзна ми! — изведнъж рече Помпей. — Дошъл съм като пратеник, Преция. Не от свое име, а от чуждо.

— Колко интригуващо!

— Имаш си обожател.

— Имам си много обожатели.

— Не и като този.

— И кое го прави толкова различен? Да не питам и какво те накара да дойдеш да ме молиш от негово име!

Помпей се изчерви от срам.

— Работата е там, че аз имам нужда от него, не той — от мен. Затова съм дошъл да установя връзка от негово име.

— Това вече го каза.

— Скрий си змийското езиче, жено! Става дума за Цетег.

— Цетег! Брей, брей! — цъкаше с език Преция.

— Той е много богат, много разглезен, направо отвратителен — заяви Помпей. — Можеше и сам да си свърши мръсна работа, но му е забавно да знае, че аз съм се нагърбил вместо него.

— Това ще да е цената, която иска да платиш. Той държи ти да му станеш сводник.

— Именно.

— Сигурно имаш огромна нужда от него.

— Вместо да питаш, ми отговори! Да или не?

— Ти завинаги ли скъса с мен, Велики?

— Да.

— Значи и аз ще кажа „да“ на Цетег.

Помпей стана да си ходи.

— Мислех, че в такъв случай би казала „не“.

— При други обстоятелства би ми доставило удоволствие да ти откажа, но напоследък ми е скучно. Цетег е човек с влияние в Сената, а аз обичам да се обвързвам с хора с власт. Освен това забелязвам, че те ми повдигат самочувствието. Ще използвам Цетег и ще принудя всички, които имат вземане-даване с него, да се опитат най-напред да спечелят моето благоволение.

— Бррр! — Помпей побърза да си тръгне.

Не намери достатъчно смелост да говори лично с Цетег. Затова се срещна отново с Луций Марций Филип.

— Преция е съгласна — каза той направо.

— Прекрасно, Велики! Но защо ми изглеждаш толкова съкрушен?

— Защото ме изкара сводник пред цял Рим.

— О, сигурен съм, че не е имало нищо лично!

— И да е нямало, каква е разликата?

Същата пролет Нола капитулира. В продължение на близо дванайсет години този горд град в Кампания, както винаги под силно самнитско влияние, се бе съпротивлявал на Рим и на Сула, без да се плаши от обсадите, които най-често организираше действащият консул Апий Клавдий Пулхер. Затова беше съвсем логично Сула да заръча на Клавдий лично да приеме капитулацията, още по-логично бе Апий Клавдий да се радва, когато изброяваше на градските управници изключително тежките условия, наложени от диктатора. Подобно на Капуа, Фезула и Волатера, Нола нямаше да запази никаква власт над крайградските територии: всички земи, които досега бяха принадлежали на града, отиваха за Рим. Жителите на Нола нямаше да получат римско гражданство, а административната власт се предаваше на диктаторския племенник Публий Сула. Последното само по себе си беше страшно наказание, като се имаше предвид горчивият опит от близкото минало: същият този Публий Сула предната година беше назначен да реши съдебните спорове между различните клонове на Помпеевия род и се справи с такава забележителна акуратност, че проблемът се заплете окончателно.

Но Сула възприе падането на Нола като знак. Можеше да се оттегли от властта със самочувствието, че късметът никога не го е напуснал — от деня, когато спечели своя венец от трева под стените на Нола, до слизането си от политическата сцена, когато Нола се предаваше. Месеците май и юни изминаха в постоянно прехвърляне на мебели и вещи към Мизен, докато специално назначени строители ремонтираха и пренареждаха вилата: малък театър, очарователен парк със сенчести дъбрави, водни каскади и множество фонтани, огромен дълбок басейн, няколко допълнителни помещения, по всяка вероятност за очакваните пиршества и други веселби. Към всичко това се добавяха и шестте жилища за гости, които цял Мизен обсъждаше: кого смяташе Сула да забавлява след оттеглянето си? Да не би да очакваше царя на партите?

Най-накрая дойде и месец квинктил с последните избори, проведени от диктатора Сула. За голяма мъка на Катул той беше избран втори консул.

В началото на месеца Валерия Месала и двамата близнаци на Сула и Далматика заминаха за Кампания: вилата беше готова да ги посрещне. Никой в Рим не очакваше изненади. Диктаторът щеше да си отиде, също както беше дошъл и както беше сломил всякаква опозиция, той и сега щеше да си спази обещанието, при това в атмосфера на всенародна почит и подкрепа сред целия Сенат. Рим щеше да се прости със своя пръв диктатор от сто и двайсет години насам, а и първия, който някога беше управлявал повече от шест месеца.

Аполоновите игри, организирани за пръв път векове по-рано от някой славен предшественик на Корнелий Сулите, минаха и заминаха, както и изборите. В деня след формалното провеждане на изборите за консули и претори народът се тълпеше на Форум Романум, за да види с очите си как Сула сам ще свали от плещите си тежкото бреме на властта. Предпочиташе да стори това пред целия народ, не в ограничения кръг на римските сенатори. Затова вместо в Курия Хостилия церемонията се проведе на рострата — един час след изгрев-слънце.

Сула се държа с достойнство и внушаваше както никога страхопочитание у околните. Най-напред освободи двайсет и четиримата ликтори, като им поднесе скъпи (поне според разбиранията на свидливия Сула) подаръци; след това се обърна с реч към тълпата и начело на всенародно шествие се запъти към Марсово поле, където подложи на гласуване официалното премахване на закона на Валерий Флак, който го назначаваше за римски диктатор. Сула отиде в народното събрание диктатор, но се прибра оттам като обикновен гражданин, лишен от империум и официална длъжност.

— Но бих желал някои от вас да дойдат да ме изпратят, когато замина от Рим — обърна се той към Вация, Клавдий Пулхер, Катул, Лепид, Цетег и Филип. — Бъдете на Капенската порта час след изгрев-слънце утре! На Капенската порта, повтарям! Искам да ме видите как се сбогувам завинаги с Рим.

Разбира се, всички му се подчиниха. Той можеше да е частно лице и официално да не притежава никакви правомощия, но след толкова време диктатура никой не си правеше илюзиите, че до смъртта си Сула ще бъде опасен за всички.

Затова онези, които бяха поканени, се отзоваха на уговорката. Само трите най-известни протежета на Сула отсъстваха: Лукул, Мамерк и Помпей. И тримата се намираха далеч от Рим. Лукул беше в разгара на подготовката за римските игри през септември, Мамерк си почиваше в Кума, а Помпей се беше скрил в родния Пицен, за да чака на спокойствие раждането на първото си дете. Когато по-късно научи за събитията край Капенската порта, той благодареше на съдбата, че е бил далече; но Лукул и Мамерк съжаляваха.

Пазарът от вътрешната страна на портата беше изпълнен с хора, които се занимаваха с всекидневните си дела продаваха, купуваха, пазаряха се, ходеха на училище, шляе се, задяваха се, хапваха си. Разбира се, групата сенатори техните официални тоги направи известно впечатление, всички страни се дочуха обичайните за подобни срещи ругатни по адрес на висшето общество и управляващите, но куриатните сенатори и преди бяха чували подобни обръщения, затова не им обърнаха внимание. Вместо това се наредиха до внушителната арка и зачака.

Скоро отнякъде се разнесе силна музика. Тълпата на пазара се раздвижи и се отдръпна в двете посоки, за да пропусне задаващото се откъм Палатина шествие. Най-отпред вървяха окичени с цветя и облечени в червени тоги проститутки. Всяка от тях дрънкаше с дайрета и бъркаше в гънките на тогата си, за да сипе розови цветчета по главите на зрителите. След проститутките идваха изроди и джуджета с гримирани лица или шапки — маски със звънчета по краищата. Джуджетата гротескно се поклащаха и се спъваха в дългите поли на шарените си наметала, които отдалеч напомняха на многоцветна дъга. По-нататък следваха музикантите, някои съвсем голи, опасани само с венци от цветя, други навлечени с кожи като мистични сатири, трети — в полумъжки, полуженски дрехи, все едно са евнуси. Между музикантите, заобиколено от танцуващи и кикотещи се деца, се клатушкаше пийнало магаре с позлатени копита, розов венец и огромна сламена шапка с две зеещи дупки, през които се подаваха клепналите му уши. На наметнатия му с пурпурен плат гръб седеше не по-малко пияният Луций Корнелий Сула, който в едната си ръка държеше златна чаша и разливаше червено вино в опитите си да отпие. Беше облечен в контешка пурпурна туника, извезана със злато, и се беше окичил с два венеца: един на врата и друг на челото. До магарето вървеше някакво, общо взето, красиво същество, което искаше да мине за жена, но очевидно беше мъж. Жената — мъж се радваше на гъсти, дълги, черни коси, които тук-таме бяха прошарени от сребрист кичур. Едрата й фигура изпълваше почти прозрачната женска роба от шафран. Жената — мъж държеше в ръце голям златен съд, от който наливаше вино в златната чаша на Сула.

По едно време Сула забеляза арката на портата и внезапно нареди всички да спрат, но сред музикантите, изродите и проститутките настъпи такъв смут, че те започнаха да се блъскат и препъват едни в други. Магарето залитна и е облегна на близката чешма; Сула понечи да цопне във водата, но жената — мъж със златната амфора го хвана и го издърпа на обратната страна. Диктаторът стъпи здраво на крака и се насочи към смаяните сенатори. Някъде по пътя обаче разголените прелести на пияните проститутки го разсеяха и той клекна, за да бръкне с пръст в женската гордост на една от тях. Вместо да се възмути, тя едва не изпадна в екстаз.

Докато музикантите и останалите изправят редиците и подновят песните и танците, Сула се изравни с двамата консули и все така прегърнал красивата жена — мъж, размаха златната си чаша за поздрав.

— Млъкнете! — изрева изведнъж той по адрес на свирачите и певиците. Те млъкнаха и настъпи дълбока тишина.

— Е, най-после! — възкликна Сула. — Първият ден на свободата!

Златната чаша започна да изписва кръгове из въздуха, докато начервената му уста се разкривяваше в огромна усмивка и разкриваше противните беззъби венци. Лицето му под абсурдната червено-оранжева перука беше боядисано с бял грим, за да не си личат жестоките червени белези от болестта. Но червилото се бе размазало на лицето му, сякаш имаше зееща рана, която несръчен лекар е успял да зашие с дебели червени конци. Сула беше пиян.

— В продължение на повече от трийсет години — започна той да обяснява на консулите — аз отричах себе си. Отрекох се от любовта и от удоволствията, най-напред заради собственото си име и амбициите си, а после, след като получих всичко — заради доброто на Рим. Но всичко вече свърши. Свърши веднъж и завинаги! Ето, връщам ви обратно Рим, връщам ви го, дебелоглави, тесногръди, тъпоумни и коравосърдечни нещастници! Ето ви свободни да изливате злобата си върху цялата страна, ето ви свободни да избирате, когото искате, да харчите държавните пари за глупости, да не мислите за утрешния ден и да се ръководите само от собствения си жалък интерес. В следващите трийсет години, чуйте ме какво предричам, в следващите трийсет години вие и вашите наследници ще сте успели да разрушите всичко!

Сула погали с пръсти лицето на приятеля си, много нежно, като в израз на искрена любов.

— Всички го познавате, разбира се, така де, тия, дето ходите на театър. Метробий. Моето момче. Моето момче за цял живот!

Той се обърна на другата страна, придърпа черните къдрици към себе си и звучно целуна Метробий по устата.

С хълцане и сподавен смях Сула се насочи към пияното си магаре и с помощта на Метробий го възседна отново. Пъстрото шествие се събра наново и се изниза през Капенската порта към разклона на Вия Латина и Вия Апия. Хората от пазара се наредиха подир празнуващите, за да ги изпратят.

Сенаторите се чудеха къде да се дянат, особено след като консулът Вация се разрида като малко дете. Обърканите управници се отправиха към домовете си, докато Апий Клавдий се опитваше да утеши колегата си.

— Не мога да повярвам! — говореше Цетег на Филип.

— Мисля, че се налага да повярваме — отговори му той. — В крайна сметка нали затова ни покани на този парад на травеститите? Според мен се опитва да ни разтърси из основи, да ни внуши, че сме свободни, че нямаме повече нищо общо с него.

— Как така да ни разтърси из основи? Какво искаш да кажеш?

— Сам го чу. В продължение на повече от трийсет години Сула е действал против собствената си природа. Успя да заблуди дори мен. Успя да заблуди цялото висше общество. Представи си каква радост е за него да може веднъж завинаги да си отмъсти за проваленото детство! Рим е бил управляван, напътстван и реформиран от един извратен тип. Ние сме били разигравани от панаирджийски актьор. Представи си как ни се е надсмивал през всичките тези години!

Сула наистина се смееше. Смееше се по целия път от Рим до Мизен, докато двамата с Метробий пътуваха в окичената с цветя носилка в компанията на развилнелите се вакханки. Когато пристигнаха, той великодушно покани всички участници в шествието да му гостуват. Междувременно към гостите се бяха присъединили известният комик Росций, мимът Сорекс и още много представители на театралната гилдия.

Шествието се спусна към вилата на Сула, в която навремето бе живяла Корнелия, майката на братята Гракхи, символ и стълб на римските добродетели. Наобиколили пияния Сула и пияното му магаре, празнуващите нахлуха в тихия дом, който доскоро беше пазил спомена за една толкова свята личност.

„Либер Патер“ наричаха всички доскорошния диктатор — „свободния отец“. Поздравяваха го с въздушни целувки с игривите мелодийки на флейтите, а той хълцаше, заекваше и се хилеше насреща им.

Празникът продължи осем дни и се превърна в наистина паметно събитие заради несметните количества вино и храна, които бяха погълнати, и заради безбройните никому непознати гости, които продължаваха да пристигат от съседните вили и села. Домакинът посрещаше всички като приятели от детинство и ги запознаваше с най-известните курви на Рим.

Встрани от тази шумотевица стоеше Валерия, която отказваше да вземе участие в празника; още при пристигането на пияния си съпруг тя се беше прибрала и залостила в покоите си, където се обля в сълзи. Едва след известно време Метробий лично се представи на вратата й и я убеди да му отвори.

— Нещата няма да са вечно такива, Валерия Месала. Сула от много години очакваше този ден, затова не бива да му се сърдим. Само след няколко дни той ще се кае за случилото се — очаквам дотогава да се разболее и да се откаже по принуда от участие във веселбата.

— Ти си негов любовник — взираше се в него Валерия.

— Аз съм му любовник от времето, когато ти още не си била родена — отвърна й мило той. — Аз му принадлежа. Винаги съм му принадлежал. Но и ти също му принадлежиш.

— Любовта между мъжете е нещо отвратително и долно!

— Глупости. Това са само предразсъдъци, които порядъчните ти роднини са ти втълпявали. Но откъде можеш да си толкова сигурна? Какво си видяла ти от живота, Валерия Месала, освен потискащата самота на една римска аристократка, лишена от правото да бъде себе си? Това, че аз присъствам в този дом, не означава, че тук няма място и за теб; също както и това, че Сула се ожени за теб, не означава, че няма нужда от мен. Ако искаш да останеш, ще трябва да се примириш с факта, че в живота му има повече от една любов.

— Всъщност като че ли нямам голям избор — изрече Валерия. — Трябва или да се върна в дома на брат си, или да се науча да живея насред тази вакханалия.

— Точно така. — Метробий й се усмихна с разбиране и съчувствие, след което се наведе и я погали по врата.

— Той не те заслужава — каза Валерия.

— Всичко, което представлявам, дължа на него — отговори Метробий. — Ако не беше той, щях да си остана най-обикновен актьор.

— Изглежда, нямам какво друго да правя, освен да се присъединя към този цирк! Но ако нямаш нищо против, сега-засега ще изчакам атмосферата да се успокои. Не съм подготвена за подобни веселби. Когато решиш, че той има нужда от мен, повикай ме.

И така се разделиха. Както Метробий беше предрекъл, осем дни след началото на оргията Сула се разболя и гостите бяха отпратени. Мимът Сорекс и комикът Росций се скриха в отредените им жилища, докато Валерия, Метробий и Луций Тукций се опитваха да помогнат на Сула. Понякога той им благодареше за усилията, но друг път умишлено им утежняваше живота.

Най-накрая, след като се възстанови донякъде и свикна със спокойния живот край морето, бившият диктатор се зае с написването на отдавна мечтаните си мемоари. Тържествено бе обявил пред Валерия и Метробий, че ще отдаде дължимото на последните стълбове на римския политически морал като Катул Цезар и самия себе си и в същото време ще подпише с перото си окончателната смъртна присъда на злосторници като Гай Марий, Цина, Карбон и останалите марианци.

Към края на годината, в която консули бяха Вация и Апий Клавдий, Сула вече си беше установил своего рода режим в Мизен и околните бяха свикнали с него. Известно време старецът щеше да прекара над мемоарите си, в които ожесточено отричаше политическите си врагове, най-вече Гай Марий, чието зловещо лице трябваше да остане завинаги запечатано в историята; най-голямо удоволствие Сула изпитваше, докато пишеше за Югуртинската война и изтъкваше своите заслуги за пленяването на нумидийския цар — ха-ха, къде беше Марий да му открадне втори път заслужените лаври… Но след няколко дни, прекарани край писалището, Сула изведнъж захвърляше перото и се отдаваше на голяма си страст — театралните представления, които той самият поставяше, или на поредната многолюдна оргия, в която всичко беше позволено. Той беше човек с въображение, затова не се отказваше да внася новости в живота си, като например лов на голи момченца и момиченца из парка, конкурс за най-необичайна поза при полов акт, екстравагантни карнавали, при които участниците можех да се облекат наистина според фантазията си. Сула събираше приятели да се надлъгват и да си разправят анекдоти, след което организираше голи забави на лунна светлина или дневни партита около големия басейн, където присъстващите гледаха в захлас изпълненията на голи момчета и момичета във водата. Развихрилата се фантазия на Сула сякаш нямаше граници в склонността му да търси все нови и нови сексуални изживявания. Все пак гостите забелязаха, че бившият диктатор никога не прибягва до насилие или контакти с животни, нещо повече, научеше ли, че някой от гостите изпитва слабост към подобни забавления, той го отпращаше.

Колкото и да го криеше обаче, здравето му видимо се влошаваше. След новогодишните празници половата му активност осезаемо намаля; в края на февруари нищо повече не можеше да го възбуди. И когато си даде сметка за това, Сула изпадна в мрачно настроение.

От всички високопоставени приятели на Сула единственият, който посмя да го посети в Мизен, беше верният Лукул. Целия квинктил той прекара в Африка, където заедно с брат си се отдадоха на лов за диви зверове, които да пуснат на игрите през септември. Когато Лукул се върна в Рим в средата на секстил, целият град продължаваше надълго и нашироко да обсъжда поредните слухове за скандалните оргии, които се разигравали във вилата на Сула в Мизен.

— Всички, които сега сте склонни да го осъждате, погледнете се най-напред себе си — ядосваше се Лукул. — Сула е свободен да върши каквото си пожелае.

Но самият той трябваше да изчака края на римските игри, за да намери достатъчно свободно време да посети покровителя си. Сула беше почти трезвен и продължаваше да громи престъпния Гай Марий.

— Ти си единственият, Лукуле — посрещна той приятеля си. В насълзените му, зачервени очи все още блестеше някогашният лукав поглед.

— Никой няма право да те критикува! — заяви Лукул. — Ти се посвети на Рим!

— Така е, посветих се. И не отричам, че ми беше доста трудно. Но, моето момче, ако не се бях подложил на такива ограничения през годините, нямаше да изпитам и наполовина насладата, която изпитвам сега!

— Разбирам го. Особено ако се имат предвид всички привлекателни страни на сегашния ти живот — намигна му той и отмести поглед към пленителното създание, което танцуваше голо-голеничко пред отворения прозорец на кабинета. Момичето едва беше навлязло в пубертета.

— Нали беше казал, че ги харесваш по-младички? — подсмихна се Сула и се наведе, за да сграбчи Лукул за рамото. — Изчакай я да си свърши танца и след това можеш да се поразходиш с нея.

— Какво си направил с майките?

— Нищо. Просто ги купувам от тях.

Лукул остана. А и после често идваше.

Но през март, изгубил всякаква жизненост, Сула ставаше все по-неконтролируем, дори за Валерия и Метробий. За изненада на всички, се оказа, че Валерия е бременна. Надяваше се детето да е от Сула. Но не можеше да му го каже и изпитваше ужас при мисълта, че един ден може да забележи. Всичко се беше случило един декемврийски ден, когато Лукул беше донесъл някакви много специални гъби, както той самият каза, от Африка. Като в някакъв кошмар тя си спомняше как всички мъже бяха споделили ласките й, като се започне със Сула и се свърши със Сорекс, та дори Метробий. Това беше единственият случай, когато беше взела участие в общата веселба, но ужасяващите последици я караха да потръпва от ужас и погнуса.

Сула все по-често изпадаше в същински бяс и с часове крещеше и шеташе нагоре-надолу из вилата. Близките му трябваше да го следват неизменно навсякъде, да не би да налети на някое от децата, които купуваше, за да задоволява долните страсти на приятелите си, или от стариците, които чистеха и перяха. Като се имаше предвид охраната от наемници-суланци, които пазеха бившия диктатор, всеки от околните, който се опитваше да го вразуми, рискуваше да стане жертва на гнева му.

— Не можем да му позволим да убива! — тюхкаше се ужасен Метробий.

— Иска ми се да се примири с това, което му се случва — плачеше Валерия.

— Но ти самата ми изглеждаш доста зле.

Той не знаеше колко неуместна е забележката му; Валерия най-сетне си призна, че е бременна, а това не биваше да се знае.

— Кой знае? — зарадва се той. — Може и аз най-сетне да стана баща! Вероятността е едно към четири.

— Към пет.

— Към четири, Валерия. Детето не може да бъде от Сула.

— Той ще ме убие!

— Живей ден за ден, все едно нищо не се е случило, и в никакъв случай не казвай на Сула — посъветва я актьорът. — Никой не знае какво крие бъдещето.

Скоро след това Сула започна да изпитва остри болки в областта на черния дроб. Ден и нощ той неуморно крачеше из просторния атрий, неспособен да остане на едно място. Единствената му утеха беше мраморната баня до спалнята.

— Онзи глупак, дето изхвърля нощното му гърне, е пуснал слуха, че Сула е разяждан от червеи отвътре — ядосваше се лекарят Тукций пред Метробий и Валерия. На лицето му беше изписано дълбоко презрение към подобни невежи. — Понякога ми иде да се пропия при мисълта колко неграмотни са хората, как си нямат и представа на какво се дължат човешките болести! Мислите ли, че ще успея да убедя прислугите, че червеите са нещо съвсем естествено, че те цял живот съжителстват с нас.

— А тези червеи какво ядат? — пребледня от ужас Валерия.

— Това, което ядем и ние — отговори Тукций. — Сигурен съм, че следващия път, когато отида в Рим, ще чуя тази глупава история и там. Робите са най-големите клюкари.

— Успокои ме, няма що — каза Метробий.

— Не съм искал да те успокоявам, а само да те предупредя да не слушаш какво си говорят робите. Действителността така и така не е радостна. Урината му — продължи Луций Тукций — е по-сладка от мед, а кожата му мирише на презрели ябълки.

Метробий го изгледа с отвращение.

— Ти си му опитвал урината?

— Да, но след като използвах един стар трик, който знам още от малък, от една знахарка. Оставих малко от урината му в една чинийка на открито. Всички мухи и пчели се насъбраха. Луций Корнелий пикае захаросан мед.

— И губи тегло буквално пред очите ни.

Валерия задъхано попита:

— Той да не умира?

— О, да — отговори Луций Тукций. — Като оставим меда — нямам представа на какво се дължи, но знам, че е признак на смъртоносна болест, — черният му дроб е безнадеждно увреден от виното.

Черните очи на Метробий се изпълниха със сълзи и той отмести поглед встрани.

— Трябваше да се очаква.

— Какво ще правим сега? — попита съпругата на Сула.

— Ще видим. — Двамата изчакаха Луций Тукций да се върне при пациента си. И щом двамата с Валерия останаха сами, Метробий изрече най-тъжните слова на земята: — От толкова години го обичам. Преди много, много време го умолявах да ме остави при себе си, нищо че това означаваше да напусна спокойния си, сит живот, за да заживея в мизерия. Но той ми отказа.

— Сигурно те е обичал твърде много, за да ти позволи — предположи Валерия.

— Не! Той обичаше единствено и само патрицианското си име. Знаеше къде се е прицелил и това, към което се беше устремил, струваше за него много повече от мен. — Метробий се обърна да я погледне право в очите. — Не си ли се замисляла колко различна е любовта за всеки от нас? За всеки човек тя означава нещо различно и много рядко човек е готов да дари толкова любов, колкото получава. Никога за нищо не съм го обвинявал. Как бих могъл, щом не мисля като него? Но най-накрая, след като на няколко пъти бях ходил при него и на няколко пъти той ме беше отпращал, той ме призна за свой любовник пред най-високопоставените си събратя. „Моето момче“, ме нарече. Ех, бих изживял целия си живот отново, само и само да го чуя как ме нарича „моето момче“ пред Вация и Лепид.

— Той няма да види детето ми.

— Съмнявам се дали ще види, че си бременна.

Болката остави за известно време Сула на мира, но сега пък се появи ново усложнение: финансовите проблеми на град Путеоли. Той беше разположен до Мизен и от десетилетия се намираше под неофициалната власт на фамилията на Граниите, които бяха едновременно банкери и едри търговци. С времето Граниите бяха свикнали да гледат и града като на своя лична собственост. Без да знае за ексцесиите на Сула, още по-малко за неговите болести, един от градските големци дойде да поиска аудиенция при бившия диктатор. Според пратеника, дошъл във вилата, градът се оплаквал от някой си Квинт Граний, който дължал на градската хазна доста голяма сума, но упорито отказвал да я плати. Дали не би могъл Сула да помогне?

Работата беше там, че Сула се дразнеше при самото споменаване на името Граний — за него това бяха най-ужасяващите хора на света след Гай Марий. И то не за друго, а именно заради близките родствени връзки между Граний и Марий. В продължения на десетилетия знатните фамилии на Арпин — Мариите, Гратидиите и Тулиите — неизменно си бяха търсили снахи сред своите близки съседи — Граниите от Путеоли. Дори първата съпруга на Гай Марий беше Грания, заради което мнозина Граний бяха намерили имената си в списъците с проскрибциите, а останалите не смееха да се покажат в Рим да не би Сула да ги добави и тях. Сред щастливците, които бяха избегнали разправата, беше и въпросният Квинт Граний. Той беше отвлечен от група суланци, които го отведоха без обяснения във вилата на Сула в Мизен.

— Никакви пари не дължа — упорстваше Квинт Граний. Личеше си, че нищо не може да го склони да отстъпи.

Сула седеше на куриатния си стол, облечен в сенаторска тога. Изражението му с нищо не подсказваше, че вече не е римски магистрат, а най-обикновено частно лице.

— Ще правиш каквото ти кажат управниците на Путеоли! Ще платиш!

— Не, няма да платя! Нека градът ме извика на съд и да видим дали има с какво да докажат иска си — отвърна Квинт Граний.

— Плащай, Граний!

— Няма!

Благодарение на временното успокояване на болките Сула бе успял досега да запази привидно спокойствие, но упорството на путеолеца срина всякакви прегради. В следния миг той стоеше изправен и яростно размахваше юмрук пред Граний.

— Или ще платиш, Граний, или ще заповядам да те удушат тук, пред мен!

— Може да си бил диктатор в Рим — отвърна му с презрение той, — но вече не си и нямаш ни най-малко основание да ми заповядваш каквото и да било. Занимавай се с перверзните си и остави магистратите на Путеоли сами да си оправят нещата!

Сула отвори уста, за да заповяда Граний да бъде удушен, но от гърлото му не излезе и звук; тялото му внезапно отмаля и му се зави свят. Той леко изпъшка, но с известни усилия се задържа на крака, обърна поглед към началника на охраната си и със сподавен глас нареди:

— Удушете тоя нещастник!

Но преди охраната да е помръднала, Сула отново отвори уста и изхрачи кръв. Той застана неподвижен и от гърдите му се разнесе смразяващо кръвта бълбукане като от вряща вода. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. Нов пристъп го обхвана, Сула се сгърчи и изхвърли нова тъмночервена струя. След което падна на земята, охраната му се разтича с викове за помощ… или по-скоро на ужас, защото никой не понечи да помогне на болния; всички бяха убедени, че червеите са изяли вътрешностите му и всеки момент ще се покажат.

След минута-две дотичаха Луций Тукций и Метробий, както и пребледнялата като платно Валерия. Сула се гърчеше в мъчителна агония и храчеше кръв. Любовникът му го хвана нежно за главата, докато жена му трепереше и не знаеше как да помогне. Тукций даде нареждане и прислугата се разтърча да носи кърпи. Робите отказваха да гледат към господаря си, който продължаваше да се гърчи и да се дави в собствената си кръв. А Сула отчаяно се опитваше да каже нещо, вкопчвайки се в ръката на Метробий.

Съвсем забравен от околните, Квинт Граний изтича вън от къщата, пробяга цялата пътека до входа на вилата, яхна коня си и без да се обръща назад, препусна към родния си град.

Доста време мина, преди гърчовете да оставят Сула на мира. Той престана да храчи кръв и робите успяха да го вдигнат от пода. На всички им направи впечатление колко лек беше станал Сула. Без да ги е грижа за прислугата, хората от охраната му напуснаха вилата.

В плен на паниката и безпомощността, Сула се държеше за Метробий като корабокрушенец за спасителна дъска в морето. Очите му не се откъсваха от красивото мургаво лице, сякаш искаха с поглед да му предадат някакво отчаяно послание, останало неизречено. С периферното си зрение Сула зърна и Валерия, в чиито огромни сини очи сякаш четеше своя собствен ужас.

„Това ли е смъртта? — попита се Сула и знаеше, че отговорът е «да». — Но аз не искам да умирам по този начин! Искам всичко да свърши отведнъж, както приляга на един достоен римски патриций. Та аз бях некоронованият цар на Рим, носил съм венец от тревата край Нола. Аз бях най-великият човек между Океана и Инд. Нека смъртта ми бъде достойна! Нека не бъде този кошмар!“

Сула се сети за Юлила, която беше умряла в собствената си кръв. После се сети за Никополис, която с часове агонизираше след поемането на отровата. И за Клитумна, която беше свършила със скършен врат. И за Метел Нумидик с пламналото му лице, разкривено в опитите му да си поеме въздух. „Никога не съм си представял, че ще е толкова ужасно!“ Пред очите му се появи Далматика, зовяща името му в храма на Юнона Соспита. И синът му, слънцето на живота му, момчето на Юлила, което бе означавало повече от всеки друг за него… И синът му бе умрял като него — жаден за поне още една глътка въздух.

„Страх ме е. Толкова ме е страх! Никога не съм си представял, че ще ме е страх. Смъртта е неизбежна, никой не се е спасил от нея, ето всеки момент ще настъпи и аз никога повече няма да виждам, да чувам, да усещам и да мисля. Няма да съществувам. В това няма нищо мъчително, това е съдбата на спящия, на нищо незнаещия. Вечният сън. Аз, Луций Корнелий Сула, некоронованият цар на Рим, но носител на короната от Нола, ще престана да съществувам, освен в спомените на хората. Защото това е единственото безсмъртие — да останеш жив в мислите на живите. Почти бях довършил мемоарите си. Оставаше ми да напиша една съвсем малка глава. Достатъчно материал съм оставил на бъдещите историци, за да убия спомена за Гай Марий. Той не доживя да пише мемоари. Докато аз доживях. Затова аз печеля. Аз вече спечелих! И от всички мои победи тази над Гай Марий ми е най-скъпа.“

Около час продължи кръвоизливът, а също и страданията на Сула. Но най-накрая кръвотечението престана и той можеше по-спокойно да диша. Умиращият все още бе в съзнание, дори много по-ясно от повечето време през последните месеци. Сега пред него се открояваха лицата на Метробий, Валерия и Луций Тукций. Може би това бяха огледалата, чрез чиито изражения той най-добре можеше да забележи какво се е променило у него самия?

Най-сетне успя да проговори:

— Завещанието ми. Повикайте Лукул, той трябва да прочете завещанието след смъртта ми. Той е негов изпълнител и попечител на децата ми.

— Вече съм пратил хора да му съобщят, Луций Корнелий — увери го Метробий.

— Дали успях да ти дам достатъчно, Метробий?

— Винаги си ми давал предостатъчно, Луций Корнелий.

— Така и не разбрах какво е любов. Аврелия повтаряше, че съм знаел. Аз не съм толкова сигурен. Миналата нощ сънувах Юлила и сина си. Синът ми дойде при мен и ме помоли да отида при майка му. Трябваше да се досетя. Но не се сетих. Само се разплаках. Него, виж, го обичах. Повече, отколкото обичах себе си. Колко ми липсваше през тези години!

— Раната ще зарасне, Луций Корнелий.

— Като че ли най-добрата причина човек да иска смъртта.

— Искаш ли нещо друго?

— Само спокойствие… Искам да усетя, че целият съм изгорял.

— Ти вече изгоря.

— Тялото ми.

— Какво, тялото ти, Луций Корнелий?

— Корнелиите ни погребват. Но не и мен, Метробий. Писал съм го в завещанието си, но ти ще повториш пред Лукул, че така съм пожелал и преди смъртта си. Ако погребат тялото ми в земята, може някоя прашинка от пепелта на Гай Марий да се залепи за мен. Аз разпилях пепелта му. Не трябваше да го правя. Кой знае къде дебнат тези прашинки, кой знае къде ме чакат и до днес? Спомням си ги как се разхвърчаха над Анио, как се изсипаха над водата! Но духна вятър и част от пепелта се разсея. Затова не мога да съм сигурен. Трябва да бъда изгорен. Ще кажеш на Лукул, че лично съм настоявал, че тялото ми трябва да бъде изгорено, че пепелта ми трябва да бъде събрана в затворена кутия, която да бъде запечатана с восък в урна. Така Гай Марий няма да може да се докопа до останките ми. Ще бъда единственият Корнелий, който няма да бъде погребан.

— Ще бъде, както искаш, обещавам.

— Изгори ме, Метробий! Накарай Лукул да ме изгори!

— Ще сторя, както казваш, Луций Корнелий.

— Иска ми се да бях научил що е любов!

— Но, разбира се, че си научил! Любовта те накара да се откажеш от себе си, за да се посветиш на Рим.

— Това ли е любов? Не може да бъде. Твърде суха е тази любов, суха като пепелта ми. Единственият Корнелий, който ще бъде изгорен, а не погребан.

Скоро след този разговор Сула отново започна да повръща кръв. Тялото му бе изгубило жизнените си сили, съзнанието му тънеше във все по-непрогледен мрак. И колкото пъти се върнеше към реалността, Сула умоляваше Метробий да не позволи някоя прашинка от Гай Марий да се докосне до неговите останки, а след това питаше какво е любовта и защо той така и не я е познал.

Лукул пристигна навреме, за да го види как умира. Но Сула вече не можеше да говори, навярно дори не разбра, че верният му приятел е при него. Незабравимите му очи, които обикновено всяваха ужас, сега излъчваха примирение, безсилие и умора. Той едва дишаше и лекарят му трябваше да слага огледало пред устата му, за да се увери, че още не е умрял. Но изведнъж нещо се промени в погледа, зениците започнаха да се разширяват, светлите ириси се стопяваха и белотата им се изгуби в черните контури. Пред очите на всички присъстващи светлината в погледа на Сула угасна и черните му зеници останаха да се взират като в недоумение.

Луций Тукций се наведе и затвори очите му, Метробий сложи за всеки случай две монети върху тях, за да не отворят, а Лукул пъхна сребърния денарий в устата на покойника, за да има с какво да плати на лодкаря Харон.

— Умря след мъки — отбеляза Лукул, без да дава воля на мъката си.

Метробий заплака.

— Всичко, което постигна Луций Корнелий, е било с мъки. Не би могъл да умре безболезнено.

— Ще отнеса тялото му в Рим, където ще уредим държавно погребение.

— Той би се радвал. При условие, че бъде кремиран.

— Ще бъде кремиран.

Обезумял от мъка, Метробий тръгна да търси Валерия, която не бе намерила достатъчно сили да стои до самия край.

— Всичко свърши — съобщи й той.

— Аз го обичах — отвърна му тя тихо, сякаш се срамуваше. — Знам, че цял Рим говори как съм се омъжила заради парите и властта му, за да осигуря нови почести на фамилията си. Но той беше велик човек, а и винаги се е държал добре с мен. Аз го обичах, Метробий! Наистина го обичах!

— Вярвам ти.

Той седна до нея, хвана я за ръката и започна замислено да я гали.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

Метробий се сепна, погледна бялата й, изящна ръка — с дългите пръсти. Като че ли напомняше за ръцете на Сула. Е, след като и двамата са патриции…

— Ще замина.

— След погребението?

— Не, не мога да присъствам там. Представяш ли си как ще ме посрещне Лукул, ако се наредя сред опечалените?

— Но Лукул знае какво си представлявал за Луций Корнелий!

— Това ще бъде държавно погребение, Валерия. То трябва да мине тържествено, без нередности. Какво ще търси един гръцки актьор в тази среда? — Метробий вдигна рамене. Стига толкова злост. — В интерес на истината не мисля, е самият Луций Корнелий би желал да ме види сред опечалените. Колкото до Лукул, той е високопоставен аристократ. Това, което се случваше в Мизен през последните месеци, му позволи да задоволи някои от не дотам аристократичните си страсти към малките момиченца. — Болка се изписа на мургавото му лице. — Сула беше порочен, но поне не прекаляваше с пороците! Позволяваше всичко на Лукул, но сам никога не би сторил такова нещо!

— И къде ще отидеш?

— В Киренайка. Позлатеният заден двор на света.

— Кога тръгваш?

— Още тази вечер. Веднага щом Лукул замине за Рим тялото на Сула и къщата се успокои.

— Как ще стигнеш до Киренайка?

— През Путеоли. Сега е пролет. Ще има кораби за Африка, за Хадрумет. Оттам ще си наема транспорт.

— Можеш ли да си го позволиш?

— О, да, Сула не ме е споменал в завещанието си, но ми е давал много. Той беше странен човек в това отношение. Изключително стиснат, но не и с хората, които обичаше. Най-тъжното е точно това: че дори пред смъртта той продължаваше да се съмнява в способността си да обича. — Метробий вдигна поглед към лицето й и мрачният му поглед издаде, че го налягат по-тревожни мисли. — Ами ти, Валерия? Ти какво ще правиш?

— Ще се прибера в Рим. Щом погребението свърши, ще се завърна в къщата на брат си.

— Това — възрази й Метробий — може да се окаже лоша идея. Имам по-добро предложение.

Тя го изгледа с дълбоко недоумение.

— Какво?

— Ела с мен в Киренайка. Ще родиш детето и ще ме обявиш за баща. Който и да е истинският баща, за мене е без значение. Просто ми мина през ума, че Лукул също беше онази вечер, при това знае не по-зле от мен, че Сула не може да е бащата. Мисля, че в Рим те чакат големи беди, Валерия. Лукул ще те издаде. Така ще те дискредитира, а на него това му е нужно. От всички, които бяха тук през последните месеци, само ти си от висшето общество, следователно само ти ще можеш да свидетелстваш за неговите извратени вкусове.

— Богове!

— Трябва да дойдеш с мен.

— Но няма да ме пуснат!

— Няма и да научат. Ще съобщя на Лукул, че се чувстваш много зле и няма да можеш да пътуваш с траурния кортеж. Ще обещая, че ще те пратя преди самото погребение. Лукул в момента е твърде зает и няма да се сети отсега да мисли за собственото си деликатно положение. Затова ако ще бягаш, сега му е времето.

— Прав си. Той наистина ще ме издаде.

— Може дори да нареди да те убият.

— О, не!

— Ела с мен, Валерия. Щом Лукул тръгне за Рим, двамата с теб също си тръгваме. Никой няма да ни види. Никой дори няма да разбере какво точно се е случило с теб. — Той горчиво се усмихна. — В крайна сметка аз бях момчето на Сула, а ти, Валерия Месала, негова законна съпруга. Стоиш много над мен!

Но тя изобщо не смяташе, че стои над когото и да било. Още преди месеци се беше влюбила в Метробий, макар да разбираше, че той е неспособен да откликне на любовта й. Затова нямаше да му откаже.

— Ще дойда.

— Добре! Засега не мърдай оттук. Лукул изобщо не бива да те вижда. Събери малко багаж, но не повече, отколкото може да носи едно муле. Вземи само тъмни, най-обикновени дрехи и всички горни дрехи да бъдат с качулки. Трябва да приличаш на моята жена, не на вдовицата на Луций Корнелий Сула.

Той излезе от стаята. Валерия Месала остана сама да гадае какво крие бъдещето, което само за няколко минути се оказа съвсем различно от това, което цял живот беше предполагала. Валерия никога не си беше давала сметка каква опасност представлява за Лукул и знаеше, че има за какво да благодари на актьора. Да замине с него означаваше сама да се подложи на терзания, докато го гледа как се люби с други мъже, вместо да се люби с нея; но той щеше да приеме детето за свое и тя щеше да има семейство; а може би с времето съвместният живот щеше да накара любимия й и да обърне внимание на съпругата си. Да, това беше по-добро решение, отколкото никога повече да не го види! По-добро и от смъртта. Без да знае защо, тя винаги беше изпитвала страх от ледения и надменен Лукул. Сега разбираше истинската причина.

Стана от стола и започна да рови из множеството сандъци да намери някоя по-скромна роба. Пари нямаше, затова пък притежаваше скъпи бижута. Изглежда, Метробий имаше достатъчно пари, затова щеше да гледа на нейните бижута просто като на зестра.

Киренайка! Позлатеният заден двор на света. Звучеше прекрасно.

В сравнение с погребението на Сула някогашният му триумф изглеждаше скромен. Двеста и десет носилки се огъваха под огромните количества балсами и аромати, които жените на Рим доброволно бяха дарили за погребението на някогашния си любимец. И понеже тялото на покойника до такава степен се беше сгърчило и свило заради загубата на кръв, че не можеше да бъде изложено на показ няколко скулптори се бяха заели да изваят статуя на диктатора от канела и тамян. Статуята изобразяваше Сула легнал на собствения си ковчег, предшестван от един ликтор, и той направен от благоухания и подправки. Бяха построени множество сцени, на които се изобразяваха всички паметни деяния на Сула, като се изключат тайните му занимания през първите трийсет и три години от живота му. На една от платформите се представяха забележителните мигове след битката при Нола, когато непознат центурион връчваше венеца от трева на покойника; на друга Сула се беше надвесил над треперещия от страх Митридат, който подписваше договора от Дардан; на останалите диктаторът печелеше сражения, пишеше закони, залавяше Югурта, екзекутираше марианците на Карбон пред Колинската порта. Специална волска кола беше натоварена с повече от две хиляди златни венци, които му бяха връчвали градове и племена, царе и господари от цял свят. Предшествениците на покойника, облечени в черно, се возеха на черни колесници с позлатени ръбове, докато пухкавите близначета — петгодишните Фауст и Фауста — вървяха сред опечалените.

Денят беше горещ и задушен, очакваше се да завали. Но най-голямото траурно шествие, което Рим познаваше, все пак се състоя. Оплакваните тръгнаха от дома на Сула, който гледаше към Големия цирк, проправиха си път надолу през Велабрума до Форум Романум, където Лукул — известен с красноречието си — прочете траурно слово от рострата. До оратора стоеше чудесно замисленият ковчег: отгоре ухиленият лъхащ на тамян и канела Сула с фалшивия ликтор — отдолу — обезобразеното тяло на покойника. За втори път през последните три години цял Рим се събираше, за да плаче за родителите на двете близначета, затова тълпата избухна в гръмки аплодисменти, когато Лукул обяви, че ще бъде попечител на сирачетата и те от нищо няма да се лишат. Хората с насълзени очи наблюдаваха двете дечица. Може би сълзите скриха от всички факта, че близнаците изобщо не приличат на великия си баща, а са копия на представителния, но не дотам забележителен Квинт Цецилий Метел Нумидик — чичо на покойната им майка. Когото баща им бе наричал Прасето… И когото беше убил просто ей така, от яд, че Аврелия е отблъснала любовта му.

Като че ли някаква магия се беше спуснала над града, та дъждът все така отказваше да рукне от натежалите облаци. Шествието пое нагоре по Клив Аргентарий пред Фонтиналската порта, зад която се издигаше огромното крайградско имение — собственост допреди години на Гай Марий, — и излезе на Марсово поле. Гробницата на Сула вече чакаше. Издигаше се встрани от Вия Лата, недалеч от празното пространство, където се събираха центуриатните комиции. В деветия час на деня ковчегът бе поставен на голямата клада. Между треските и гредите беше изсипано съдържанието на двеста и десетте носилки с подправки, благоухания и помади. Сула никога приживе не бе ухаел толкова прекрасно, колкото сега, когато изгаряше пред очите на своите съграждани.

В същия миг, в който запалените главни на робите подпалиха основите на кладата, се надигна силен вятър. Грамадата от дърва се срути и от разпаления огън се разхвърчаха искри. Оплаквачите закриха лица и отстъпиха назад. И тогава, когато огънят погълна всичко, дъждът най-сетне се изля над полето. Порой като из ведро бързо изгаси въглените, така че гробарите успяха да съберат пепелта на Сула. Тя беше изсипана в изящна алабастрова урна с орнаменти от злато и скъпоценни камъни; Лукул пренебрегна молбата на покойника най-напред да прибере всичко в херметически затворена кутия. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и нямаше опасност каквато и да е прашинка да се докосне до останките на диктатора.

Урната беше положена във вътрешността на голямата гробница от разноцветен мрамор, построена за четири дни.

Постройката беше кръгла и покривът й се носеше от издължени колони с капител в коринтски стил — едно от нововъведенията, които самият Сула беше донесъл със завръщането си от Гърция и които се бяха превърнали в мода. На голяма плоча, обърната към пътя, стоеше изписано името му, заедно с всичките заемани от него длъжности и подробен отчет на великите му деяния. Под всичко това стоеше съвсем кратък епитаф, който Сула сам си беше измислил приживе:

„НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ — НАЙ-ЗЪЛ ВРАГ“

— Е, радвам се, че всичко най-сетне свърши — каза Лукул на брат си, докато двамата се прибираха насред бурята у дома. Бяха измокрени до кости и трепереха от студ.

Лукул започваше да се тревожи: Валерия Месала така и не се беше върнала в Рим. Брат й Руф, братовчедите й Месала Нигер и Метел Непот, както и пралеля й, бившата весталка Метела Балеарика, най-настойчиво го разпитваха какво се е случило. Той трябваше да ги уверява, че е пратил човек да я доведе от Мизен, но изтощеният пратеник му е съобщил, че вдовицата на Сула е изчезнала.

Мина почти месец, преди Лукул да прекрати издирването. Но последната жена на Сула сякаш беше потънала вдън земя, а също и скъпоценностите й.

— Била е обрана и заклана — заключи Варон Лукул. Брат му (който имаше тайни дори от него, нищо че го обожаваше) не отговори. Късметът на Сула, мислеше си той, може би се беше предал на него, верния му помощник. Защото още в деня преди погребението на диктатора Лукул си даде сметка колко опасна би се оказала Валерия Месала за него. Тя знаеше твърде много неща, докато той почти не я познаваше. Щеше да се наложи да я убие. Каква беше тази щастлива случайност, която подтикна друга ръка да го стори вместо него! Фортуна закриляше и него.

Изчезването на актьора Метробий не засягаше Лукул. Рим си имаше достатъчно актьори, които да заемат мястото на изчезналия грък, добре бе дори, че така се отваряше път за други. Това, което мъчеше Лукул, бе, че сексуалните развлечения с малки момиченца трябваше да бъдат забравени. Ех, колко щеше да му липсва Мизен!