Любимци на съдбата

От септември 78 г. пр.Хр. до юни 71 г.пр.Хр.

Цезар не виждаше причини да бърза към дома след края на службата си при Публий Сервилий Вация. Вместо това използва времето да обиколи онези части от Римска Азия и съседна Ликия, които дотогава не бе имал случай да посети. Прибра се в Рим към края на септември. Това беше същата онази година, когато Лепид и Катул управляваха, и Цезар завари града сериозно разтревожен от действията на Лепид: консулът беше заминал да събира армия в Етрурия, преди да изпълни най-важното си задължение — да организира изборите за следващата година. Гражданската война се усещаше във въздуха, всички само за нея говореха.

Но една гражданска война — истинска или въображаема — не беше събитие, заради което Цезар да губи от ценното си време. Той трябваше да изпълни някои семейни задължения.

Майка му не изглеждаше остаряла, но беше променена: беше тъжна.

— Защото Сула е умрял! — направо й заяви Цезар с онзи добре познат тон, който намекваше за старите години, когато мнозина подозираха Сула и Аврелия в любовна връзка.

— Да.

— Защо? Да не си му длъжна за нещо?

— Дължа му твоя живот, Цезаре.

— Който той единствен държеше да отнеме!

— Съжалявам, че не е още жив — отсече тя.

— Аз пък не съжалявам.

— Тогава да говорим за друго.

Младежът въздъхна и се облегна на стола си. Няма що, майка му не се признаваше за победена. Все така го гледаше с гордо изправена глава, със самочувствието, че каквито и аргументи да използва, синът й в нищо не може да я разубеди.

— Време е да легна с жена си, майко.

Аврелия се намръщи.

— Тя е само на шестнайсет.

— Да, знам, че това не е подходяща възраст за женитба, но Цинила е моя съпруга от девет години, така че положението е различно. Още когато ме посрещна на вратата, усетих, че е готова да легне с мен.

— Да, мисля, че си прав, синко. Дядо ти щеше да каже, че връзката между двама патриции е опасна заради вероятното трудно раждане. Бих желала да е по-голяма, когато й дойде време да изпълнява задълженията си.

— Цинила ще се справи, майко.

— И кога смяташ да стане събитието?

— Тази вечер.

— Бихме могли с нещо да изтъкнем това укрепване на брака, Цезаре. Нещо като семейна вечеря. И двете ти сестри се намират в Рим в момента.

— Никаква семейна вечеря. Никаква суматоха.

Така и стана. Аврелия се подчини на желанието на сина си — до такава степен, че дори снаха й не разбра какво се очаква от нея. Едва след вечеря, когато понечи да се прибере в спалнята си, Цинила беше задържана от Цезар и си даде сметка колко необичайно пуст е триклиният.

— Тази вечер ще бъде, Цинила — хвана я за ръка той и я поведе към своята стая.

Тя пребледня от притеснение.

— О! Но аз не съм готова!

— За това никое момиче не е готово. Което е достатъчна причина да свършим всичко възможно най-бързо. Щом преодолеем началото, всичко ще си дойде на мястото.

Цезар беше сторил добре, като не остави на жена си време да мисли какво й предстои. Разбира се, през последните четири години тя не беше преставала да мисли за това, но друго си беше то да стане изведнъж. Цезар й помогна да свали дрехите си, като не забрави да ги сгъне прилежно една върху друга. Изпитваше приятни чувства при самата мисъл, че господарската спалня най-сетне посреща друга жена, след като Аврелия му я беше отстъпила след смъртта на баща му. Цинила седна на ръба на леглото и безмълвно го наблюдаваше, но когато Цезар на свой ред започна да се съблича, не издържа и затвори очи.

Когато бе готов, мъжът й седна до нея, хвана и двете й ръце и ги притисна до бедрото си.

— Знаеш ли какво ти предстои, Цинила?

— Да — отвърна тя със затворени очи.

— Тогава ме погледни.

Големите й черни очи се отвориха и с известно усилие се спряха на лицето му. Той й се усмихваше, при това с любов.

— Колко си хубава, жено, и колко добре изглеждаш без дрехи.

Цезар докосна гърдите й — стегнати и закръглени. Цинила на свой ред протегна ръка и го погали по гърдите.

Той я прегърна, целуна я и тя си даде сметка, че се случва това, за което беше мечтала, че реалността се оказваше по-красива и от най-смелите й мечти. Разтвори устните, отвърна на целувката му, погали гърба му и в следващия миг усети как двамата са се озовали на леглото. Цялото й тяло тръпнеше в наслада при самия допир с неговото. Кожата му, както Цинила с изненада откри, беше гладка като нейната, а удоволствието, което докосването до нея й даваше, се предаваше из цялото й тяло.

Макар отдавна да знаеше какво я чака, едно беше да си го представя, съвсем друго да го изживее. В продължение на няколко години Цинила бе изпитвала девическа любов към Цезар, в продължение на няколко години той бе заемал всичките й мисли, затова сега, когато се превръщаше най-сетне в негова пълноценна съпруга, Цинила чувстваше все едно целият свят й принадлежи. Дългите години на очакване си струваха, без тях може би нямаше да изпита такъв опияняващ екстаз. Без да бърза, Цезар първо се увери, че тя е готова за него, и после внимателно избягваше всякакви действия и жестове, които една млада девица не би очаквала от любовника си. Цинила изпита известна болка, но не такава, че да я лиши от нарастващото удоволствие. Това, което я зашеметяваше, беше самото усещане, че Цезар е в нея, че го държи в себе си, докато изведнъж неочакваният спазъм разтърси цялото й същество. За това никой нищо не й беше споменавал. Но пък, разсъждаваше Цинила, това сигурно е причината жените да държат да имат съпруг.

Когато призори станаха да закусват с топъл хляб и да пийнат от студената вода от каменното водохранилище във вътрешния двор, цялата трапезария беше изпълнена с рози, а на една от масите ги чакаше кана розово подсладено вино. От лампите висяха вълнени кукли и житни класове. Най-накрая се появи и самата Аврелия, която ги целуна и им пожела щастлив живот, а след нея — цялата прислуга, както и Луций Декумий със синовете си.

— Колко е хубаво да сме истински съпрузи! — радваше се Цезар.

— И аз така мисля — кимна щастливата Цинила, която грееше от удоволствие след първата си брачна нощ.

Гай Маций пристигна последен, затова семейната закуска му се стори изключително трогателна. Никой не знаеше по-добре от него с колко много жени е лягал Цезар; и все пак Цинила беше неговата съпруга, затова се радваше за приятеля си, като виждаше с каква любов я гледаше. Самият Гай Маций се съмняваше дали би намерил смелост да ощастливи едно шестнайсетгодишно момиче, особено след като е свикнал да гледа на него като на малко дете. Но очевидно Цезар беше по-смел.

Цезар се появи в сената тъкмо на онова заседание, когато Филип убеждаваше назначените отци да извикат Лепид и да го принудят да насрочи избори. На второто заседание беше прочетен отказът на Лепид, след което дойде и сенатският указ вторият консул Катул да се прибере незабавно в града.

Между второто и третото заседание Цезар беше посетен от шурея си Луций Корнелий Цина.

— Ще има гражданска война — съобщи му младият Цина. — Искам ти да застанеш на печелившата страна.

— Коя е печелившата страна?

— Тази на Лепид.

— Той няма да спечели, Луций.

— С цяла Етрурия и Умбрия зад гърба си не може да изгуби!

— Това са го разправяли много хора преди теб. Но аз знам само един човек, който никога няма да изгуби.

— Кой ли ще е той? — изгледа го накриво Цина.

— Аз самият.

На шурея му подобно твърдение се стори крайно забавно и той прихна да се смее.

— Знаеш ли, Цезаре — каза, — ти си наистина странна риба.

— Може би защото не съм риба изобщо. Може би съм рак, не мислиш ли? А най-вероятно не съм нито едното, нито другото.

— Така и не мога разбера кога се шегуваш — отвърна с известно колебание Цина.

— Защото рядко се шегувам.

— Глупости! Да не би да говориш сериозно, като казваш, че си единственият непобедим човек на земята?

— Абсолютно сериозно.

— И няма да се присъединиш към Лепид?

— Не, Луций, няма. Ако ще и на самите порти на града да ме чака.

— Е, тук грешиш. Аз отивам при него.

— Това е твое право. Сула те доведе до просяшка тояга.

И така, младият Цина отиде в Сатурния, където Лепид чакаше заедно с легионите си. Второ послание замина за лагера на Лепид, този път от името на колегата му Катул. Лепид и този път отказа. Преди обаче Катул да е тръгнал обратно за Капуа, където го чакаше неговата армия, Цезар пожела да говори с него.

— Какво искаш? — попита с ледено изражение синът на Катул Цезар. Никога не беше изпитвал симпатии към този свой твърде красив и твърде надарен братовчед.

— Искам да се присъединя към щаба ти в случай на война.

— Аз пък не те искам в щаба си.

Цезар примигна и в очите му сякаш се появи отровният поглед на покойния Сула.

— Не си длъжен да ме харесваш, Квинт Лутаций, за да ме използваш.

— Как бих могъл да те използвам? Или по-точно от каква полза би могъл да ми бъдеш? Чувам, че вече си пожелал да минеш на страната на Лепид.

— Това е лъжа!

— Не и доколкото аз знам. Младият Цина се е видял с теб, преди да напусне Рим, и двамата сте се разбрали.

— Младият Цина дойде да ми пожелае щастлив живот, което си е напълно в реда на нещата. Все пак бракът между мен и сестра му съвсем наскоро беше консумиран.

Катул му обърна гръб.

— Ти може да си убедил Сула в своята лоялност, Цезаре, но мен няма да ме убедиш в друго, освен че си един обикновен размирник. Няма да те взема, защото не искам в щаба ми да има човек, в чиято лоялност се съмнявам.

— Когато — ако изобщо — Лепид обяви война на Рим, братовчеде, аз ще се сражавам за Рим. Аз съм римски патриций, падам ти се кръвен роднина и не съм ничий клиент или политически поддръжник. — На път към вратата Цезар се спря. — Няма да е зле да ме запомниш като човек, който винаги ще спазва римските закони. Ще стана консул, когато възрастта ми го позволи. И няма да стана консул, защото губещ политик като Лепид се е провъзгласил за римски диктатор. Лепид няма нито нужната смелост, нито нужната воля за това. Както между другото и ти, Катуле.

И така, Цезар остана в Рим, докато събитията се развиваха със зашеметяваща бързина и за няколко месеца от нищо стана нещо — открит бунт срещу държавата. Сенатът гласува своя „сенатус консултум де република дефенденда“, т.е. обяви извънредно положение, Флак Принцепс Сенатус умря. Вторият интеррекс Клавдий Пулхер проведе изборите, а най-накрая Лепид потегли на поход срещу Рим. Заедно с още няколко хиляди римляни Цезар се представи в пълно въоръжение на Катул на Марсово поле. Беше разпределен в отряд от неколкостотин души, които да пазят Дървения мост и подстъпите към града. Понеже Катул продължаваше да отказва какъвто и да е командващ пост на Цезар, нищо че младежът си беше извоювал граждански венец, Цезар трябваше да служи като редови войник. Така и не влезе в открити бойни действия и след като Лепид беше разгромен под Сервиевите стени в Квиринала, Цезар се прибра у дома си, без да си прави труда да гони Лепидовите легиони по бреговете на Етрурия.

Арогантното отношение на Катул нямаше да бъде лесно забравено. Но Гай Юлий Цезар беше търпелив дори в омразата: щеше да си отмъсти на Катул, когато дойдеше време. Дотогава Катул можеше да си живее спокойно.

За дълбоко съжаление на Цезар, докато се прибере от скиталчествата си на изток, младият Долабела вече беше осъден на изгнание, а Гай Верес гордо се разхождаше из римските улици като символ на римското благочестие. Верес се беше оженил за дъщерята на Метел Капрарий и се ползваше с голяма популярност сред конническото съсловие. За римските богаташи Верес беше пример на достойно политическо поведение — ето един сенатор, който не се беше посвенил да свидетелства в съда срещу друг римски сенатор!

Цезар обаче използва познанствата на Луций Декумий и Гай Маций, за да разпространи, че е готов да бъде адвокат на всеки жител на Субура. Докато Лепид и Брут се бореха със съдбата си, а Помпей се издигаше на политическата сцена, Цезар се занимаваше със скромните дела на мнозина скромни клиенти. Все пак успя да си създаде име на добър адвокат, понеже печелеше делата. Лека-полека процесите, в които участваше, започнаха да привличат познавачи — юристи и оратори, които бяха готови да го слушат, независимо от делата, които водеше — най-често пред градския или чуждестранния претор, по-рядко в съда по убийствата. Колкото и да се мъчеше да го компрометира пред публиката, Катул не успяваше, напротив, Цезар печелеше все по-големи симпатии с речите си — както заради смелостта си, така и заради изяществото на езика си.

Когато някои градове в Македония и Централна Гърция се обърнаха към него с молба да подведе под отговорност стария Долабела (който се беше върнал от дългото си управление в провинцията, най-сетне заменен от болнавия Апий Клавдий Пулхер), Цезар се съгласи. Това беше първото по-сериозно дело, с което се залавяше — защото щеше да се разглежда в съда за данъчни злоупотреби — „квестион де репетунде“, — и защото обвиняемият беше човек със знатно потекло и голям политически авторитет. Младежът знаеше малко за обстоятелствата около управлението на стария Долабела, но се зае с изслушването на възможните свидетели и събирането на доказателства в полза на обвинението. За своите гръцки клиенти Цезар се превърна в неоценимо съкровище: той беше сред малкото римляни, способни да уважават високото обществено положение на гръцките големци, да разговарят с тях като с равни. Още по-удивителна се оказа способността му да помни: каквото чуеше Цезар, никога не забравяше. Това му помагаше да улавя такива подробности в показанията на свидетелите, които се оказваха от много по-голяма полза за делото, отколкото самите ищци предполагаха.

— И все пак — предупреждаваше той клиентите си сутринта преди разглеждането на делото — не се надявайте твърде много. Съдебните заседатели са сенатори, а настроенията в сената са предимно на страната на Долабела. От римска гледна точка той е бил добър провинциален управител, защото държеше скордизите настрана. Не мисля, че ще успеем да спечелим.

Което излезе вярно. Цезар беше събрал убедителни доказателства, каквито само едни римски сенатори можеха да си позволят да не приемат, беше подготвил забележителна реч, но така или иначе съдът оправда Долабела. Цезар не сметна за нужно да се извинява на клиентите си, пък и те не се чувстваха измамени от него. Начинът, по който той представи доказателствата в съда, изящната му реч щяха да се помнят от цяло едно поколение познавачи на римското правораздаване. Интересът беше такъв, че мнозина дори го убеждаваха да публикува речите си.

— Ще служат като учебници по риторика и право — убеждаваше го Марк Тулий Цицерон, който искаше и едно копие за себе си. — Разбира се, не беше добре, че загуби делото, но се радвам, задето се върнах навреме да те чуя как спориш с Хортензий и Гай Кота.

— И аз се радвам, Цицероне. Едно е да слушаш фалшивите комплименти на Цетег, друго е адвокат като тебе да иска копия от речите ти — отговори му Цезар, който изпитваше искрена гордост от молбата му.

— Като оратор не можеш да ме научиш на нищо — рече Цицерон, без да си дава сметка, че Цезар не е склонен да приема такива твърдения, — но можеш да си сигурен, Цезаре, че ще изуча подробно начина, по който си разследвал случая и по който представи доказателствата. — Двамата се разхождаха заедно по форума, а Цицерон нямаше намерение да млъкне. — Това, което ми направи най-дълбоко впечатление, е способността ти да използваш гласа си. В нормален разговор гласът ти е плътен и нисък! А когато говориш пред тълпата, тонът ти се изостря, гласът ти става някак висок, ясен и може да надвика всякаква глъч. Кой те е учил?

— Никой. Просто съм забелязал, че мъжете с дебел глас по-трудно се налагат в спор с хора с тънки гласове. И понеже държа да ме слушат, си преправям гласа.

— Аполоний Молон — през последните две години учих при него — смята, че височината на човешкия глас зависи от дължината на врата му. Колкото по-дълъг е вратът, толкова по-нисък е гласът. А ти имаш твърде източен врат! За щастие моят си е точно какъвто трябва.

— Сиреч къс — подхвърли Цезар.

— Не, среден — настоя Цицерон.

— Изглеждаш добре, а и си понатрупал няколко килца. Те са нужни на адвоката.

— И се чувствам добре. Изгарям от желание да се върна в съда. И все пак — замисли се Цицерон, — не мисля, че бих мерил сили с теб. Титаните понякога трябва да избягват пряк сблъсък. Предполагам, че с Хортензий и Гай Кота не бива да се състезавам.

— Очаквах да се изявят на по-голяма висота — сподели Цезар. — Ако заседателите не бяха решили от самото начало какво ще отсъдят, двамата просто щяха да изгубят делото. Бяха мудни и не разполагаха с убедителни аргументи.

— Съгласен съм. Гай Кота ти се пада вуйчо, нали?

— Да, но това няма значение. Не сме в добри отношения.

Двамата се спряха при един известен със закуските си продавач. Сергията се намираше точно срещу Държавния дом на фламен Диалис.

— Мисля — подхвана нова тема Цицерон, — че въпросът с твоето фламинство все още крие известни юридически неясноти. Не смяташ ли да се възползваш от тях и да се настаниш в тази удобна къща до сергията на Гавий? Дочувам, че живееш в апартамент в Субура. Това не е подходящ адрес за способен адвокат като теб, Цезаре!

Цезар потръпна.

— Дори в най-мизерната колиба на Есквилина да живеех, Цицероне, пак не бих се изкушил!

— Е, за себе си трябва да кажа, че се радвам на живота си на Палатина — похвали се Цицерон. — Брат ми Квинт наследи старата семейна къща в Карина — обяви той тържествено, все едно родът му я беше притежавал от векове, когато къщата беше купена от баща му, при това след раждането му. Той явно се сети за нещо и се разсмя. — Като става дума за оправдаване в съда, навярно си чул какво каза Квинт Калидий, след като съдът за данъчни злоупотреби го осъди навремето?

— Страхувам се, че съм пропуснал клюката. Но ти ще ми кажеш.

— Заяви, че не се изненадвал от присъдата, тъй като откакто Сула допускал само сенатори за заседатели, таксата за подкуп била скочила рязко — триста хиляди сестерции, а той не можел да си ги позволи.

Цезар се засмя.

— Това ще го запомня. Значи трябва да стоя далеч от съда за злоупотреби!

— Особено когато начело на заседателите стои Лентул Сура.

И понеже тъкмо Публий Корнелий Лентул Сура беше председател на съдебните заседатели по току-що изгубеното дело, той надигна вежди.

— Това, виж, беше полезна информация, Цицероне!

— Скъпи приятелю, няма въпрос, свързан с нашите съдилища, по който да не съм наясно! — похвали се за сетен път Цицерон. — Ако имаш някой ден въпроси, питай.

— Ще попитам, не се съмнявай — увери го Цезар. Двамата си стиснаха ръце и Цезар пое към дома си в срамния за адвокатите квартал Субура.

Квинт Хортензий се беше скрил зад една колона и сега уж случайно застана до Цицерон, който наблюдаваше отдалечаващия се Цезар.

— Днес беше на висота — похвали своя съперник Хортензий. — Само още няколко години да събере опит, скъпи Цицероне, и ще трябва да бдиш над лаврите си.

— Дай му почтени заседатели, скъпи Хортензий, и твоите лаври щяха да отлетят още тази сутрин.

— Не си справедлив!

— То няма да продължи вечно.

— Кое по-точно?

— Това заседателите да са само сенатори.

— Глупости! Сенатът си върна властта веднъж завинаги.

— Това, което ти казваш, е глупост. Гражданите настояват за възстановяване правата на народните трибуни. А когато трибуните си върнат старите пълномощия, Квинт Хортензий, заседателите пак ще се избират от конническото съсловие.

Хортензий вдигна рамене.

— На мен ми е все тая, Цицероне. Сенатори или конници, подкупът си е подкуп… Когато се стигне дотам.

— Аз заседатели не подкупвам — ядоса се Цицерон.

— Знам, че не подкупваш. Нито пък той — Хортензий махна с ръка по посока на Субура. — Но това е вече традиция, скъпи приятелю, при това общоприета!

— Във всеки случай традиция, която няма с какво да зарадва добрия адвокат! Когато аз спечеля едно дело, ще ми се да знам, че съм го сторил благодарение на уменията си, а не с парите, които клиентът ми е дал на заседателите.

— Тогава значи си глупак и няма да те бъде дълго.

При тези думи в тъмните очи на Цицерон проблеснаха заплашителни искрици.

— Ще те надживея, Хортензий! Не се съмнявай в това!

— Аз съм непоклатим.

— И Антей беше непоклатим, докато Херкулес не се сети да го вдигне от земята. Аве, Квинт Хортензий.

В края на януари на другата година Цинила роди първата дъщеричка на Цезар — Юлия, снежнобяло и крехко същество, което направи щастливи родителите си.

— Синът струва много разходи, мила съпруго — хвалеше я Цезар, — докато дъщерята е особен политически залог. Когато е патрицианка и по майка, и по баща и се радва на добра зестра, всяка дъщеря се превръща в безценен коз за баща си. Докато със синовете никога не сме сигурни какво ще излезе от тях. Юлия е чудесна. И тя като баба си Аврелия ще има да избира между десетки кандидати.

— С тази разлика, че не виждам голямата зестра — отбеляза майката, която беше преминала през известни усложнения, но се възстановяваше.

— Не се тревожи, Цинила, сладка моя! Докато Юлия стане мома за женене, зестрата ще е готова.

Аврелия беше в стихията си. Детето й беше поверено и тя се влюби в него. Вече се беше сдобила с четири внучета — двамата синове на Лия, и двамата от различни бащи, и момчето и момичето на Ю-Ю. И все пак никое от тях не беше расло в нейната къща. Пък и те не бяха наследници на сина й, на слънцето на живота й.

— Очите й ще се запазят сини, много са бледи, за да потъмнеят — радваше се Аврелия, защото Юлия приличаше на баща си. — И косите й са светли.

— Радвам се, че виждаш коса — отвърна замислено Цезар. На мен ми изглежда абсолютно плешива, а това не е добре за нас, Цезарите, които се славим с гъстите си коси.

— Глупости! Естествено, че има коси! Почакай да навърши годинка, сине, и тогава ще видиш какво значи гъста коса. При това няма да потъмнее. Малкото бебче ще бъде една светлокоса хубавица.

— На мен ми изглежда лишена от всякакъв чар — като бедната Гнея.

— Цезаре, Цезаре! Та още е новородено! Като порасне, ще заприлича на тебе.

— Съдба — заключи той и се махна от стаята.

Отиде в най-известната кръчма в града, на ъгъла на Форум Романум и Клив Орбий; беше получил съобщение, че клиентите, които го бяха наели да съди Долабела, са се върнали в Рим и държат на всяка цена да разговарят с него.

— Имаме ново дело за теб — посрещна го водачът на гръцката група, Ификрат от Солун.

— Поласкан съм — навъси се в недоумение Цезар. — Но кого искате да съдите този път? Апий Клавдий не е достатъчно време управител, за да има в какво да го обвините… Освен това не се знае дали сенатът ще се съгласи един действащ проконсул да бъде подведен под отговорност.

— Задачата, която имаме за теб, е необичайна и няма нищо общо с управителите на Македония — обясни Ификрат. — Искаме да съдиш Гай Антоний Хибрида за масовите престъпления, които извърши в качеството си на началник на конницата в армията на Сула преди десет години.

— Богове! Преди толкова много време…

— Ние не се надяваме да спечелим делото, Цезаре. Това не е целта ни. Просто горчивият опит от управлението на двамата Долабели ни убеди за сетен път, че Рим има навика да назначава за наши управници хора, които по нищо не се различават от дивите зверове. Казахме си, че е крайно време гражданите в Рим да си дадат сметка за това. Обикновените жалби и прошения не вършат работа. Никой не си прави труда да ги прочете, още по-малко сенаторите. Обвиненията в държавна измяна и данъчни злоупотреби са проблем, който вълнува единствено най-висшите класи. Това, което ние искаме, е да привлечем вниманието на конническото съсловие, дори на по-бедните слоеве. Затова си казахме, че едно дело, което ще се разглежда в съда по убийствата, ще събере достатъчно публика. И когато тръгнахме да търсим подходящ ответник, дървото име, което ни дойде наум, бе това на Гай Антоний Хибрида.

— Какво е сторил? — попита Цезар.

— Беше началник на конницата за областите Теспия, Елевсида и Орхомен — по времето, когато Сула и част от армията му бяха заели Беотия. Но Хибрида малко воюваше, повечето време се отдаваше на смразяващи кръвта удоволствия — изтезания, осакатяване на хора, изнасилване на жени и мъже, на момчета и момичета, убийства…

— Кой? Хибрида?

— Да, Хибрида.

— Винаги съм си знаел, че е типичен Антоний. По-често пиян, отколкото трезвен, парите изтичат между пръстите му, апетитът и сластта му не познават граници… — Върху лицето на Цезар се изписа дълбока погнуса. — Но чак да се забавлява с изтезания? Дори Антониите не са паднали толкова ниско. Това подхожда повече на Ахенобарбите!

— Доказателствата са неоспорими, Цезаре.

— Предполагам, че го е наследил от майка си. Тя изобщо не беше римлянка, нищо че разправят, че била почтена жена. Апулейка. Но пък апулеите не са варвари, а това, за което говорите, си е чиста варварщина. Дори Гай Верес не е способен на подобни мръсотии!

— Имаме доказателства, при това неоспорими — повтори Ификрат. На устните му се появи лукава усмивка. — Сега може би разбираш тежкото положение, в което се намираме, ние, гърците. Кой от римските висши кръгове ще повярва на думите ни, освен ако цял Рим не заговори по въпроса? А как ще заговори, ако не види доказателствата с очите си?

— Сред свидетелите има жертви?

— Десетки жертви. Хора с неподкупен морал и високо положение. Някои са с извадени очи, други с отрязани уши, или езици. Има хора без ръце, без крака, без гениталии, изкормени жени, хора, на които са отсечени ръцете от рамото, или е одрана кожата, или по няколко неща наведнъж. Този се оказа същински звяр. Също както и подчинените му, но те не са важни, тъй като не са аристократи.

— Значи жертвите му са оживявали.

— Повечето оживяха, така е. Разбираш ли, Антоний е смятал, че мъчението е изкуство. А изкуството се състои в това да причиниш възможно най-силна болка и да оставиш жертвата възможно най-осакатена, без да причиниш смъртта й. Най-голяма радост за Антоний беше да се върне някой ден в града, в който е извършвал гадостите си, и да се увери, че жертвите му са все още живи.

— Е, по принцип не би трябвало точно аз да се захващам с такова дело, но след това, което научих, но не мога да откажа — рече Цезар.

— Защо не трябва ти да се захващаш? С какво си по-специален?

— По-големият брат на Хибрида, Марк, е женен за моя втора братовчедка, дъщерята на Луций Цезар — консула, когото по-късно уби Гай Марий. Двамата имат три деца — племенници на същия този Хибрида. В Рим, Ификрате, се смята за неетично човек да съди свои роднини.

— Но дали имаш роднинска връзка със самия Гай Антоний Хибрида? Братовчедка ти не е омъжена за него.

— Така е и тъкмо това ще ме оправдае донякъде, ако поема делото. Но мнозина ще ме, порицаят. Кръвната връзка минава през трите деца на Юлия.

В крайна сметка Цезар реши да обсъди въпроса с Луций Декумий.

— Ти знаеш всякакви страшни истории, татенце, но дали си чувал за това?

Луций Декумий беше надарен с такива качества, че като млад старееше, а като стар младееше. Човек никога не би могъл да познае истинската му възраст. След много пресмятания Цезар определяше, че е около шейсетте.

— Абе, подочувал съм туй-онуй. Робите му не издържат повече от шест месеца, но човек никога не го вижда да ги погребва. Винаги ставам подозрителен, когато не виждам да погребват човека. Това може да означава всякакви гадости.

— Няма по-долно престъпление от това да посягаш на робите!

— Да, така са те учили, Цезаре. Ти имаш най-добрата майка на света, тя те е научила добре.

— Това не е въпрос на възпитание! — ядоса се Цезар. — Всичко е от природата на самия човек. Бих разбрал подобни извращения, ако ги беше извършил някой варварин — различните божества, обичаите и традициите изискват от варварите неща, които римляните от векове са престанали да вършат. Само като си помисля, че един римски нобил, един Антоний, е изпитвал удоволствие от извършването на такива жестокости, о, татенце, и сега ми е трудно да го повярвам!

Но Луций Декумий мъдро го изгледа.

— Всичко е около тебе, Цезаре, знаеш, че е тъй. Може би не толкова ужасно, но това е, защото хората ги е страх да не ги хванат. Помисли малко! Този Антоний Хибрида, ами той е римски нобил, както сам казваш. Съдът и потеклото го пазят. От какво да се страхува? Виж, ако всички не са като него, то е, защото другите се страхуват. Страх ги е да не ги хванат, да не ги накажат. Колкото по-високо стърчи човек, толкова по-ниско ще падне. Но понякога има едни такива хора, дето каквото искат, получават, каквито искат, става, и никой нищо не може да им каже. Като тоя Антоний Хибрида. Не знам да има много приятели. Много приятели може и да няма, но тук-там приятел винаги ще се намери, Цезаре. Винаги.

— Да, прав си. Разбира се, че си прав. — Той сведе очи и се замисли. — Но ако разбирам нещо от думите ти, то е, че такива хора трябва да бъдат поставени на мястото им. Трябва да ги накажем.

— Освен ако не искаш и ти да си като тях. Оставяш единия да прави каквото иска, догодина двама са като него.

— Затова трябва да му видя сметката. Но няма да е лесно.

— Няма да е лесно.

— Освен зловещи слухове за изчезнали роби, дали си чувал нещо повече за него, татенце?

— Не много, освен че го мразят. Търговците го мразят, обикновените хора. Върви например по улицата и щипне някое хубаво момиче. Толкова силно щипе, че боли.

— А какво търси моята братовчедка Юлия в тази среда?

— Питай майка си, Цезаре, не мен.

— Не мога питам майка си, Луций Декумий.

Луций Декумий се замисли и след малко кимна в съгласие.

— Да, наистина, не можеш. Ами, тая Юлия е глупава жена, във всеки случай не е от умните Юлии. Нейният Антоний не е жесток като брат си. Просто не мисли. Не възпитава синовете си.

— Искаш да кажеш, че синовете му са гаменчета?

— Истински вагабонти.

— Чакай да се сетя… Марк, Гай, Луций. О, като не помня семейни клюки! Там е работата, че никога не слушам какво си приказват жените. Майка ми веднага щеше да се сети… Но тя е много умна, татенце, веднага ще иска да научи защо се интересувам от братовчедите. А като научи, няма да ми позволи да поема делото. И ще се скараме. По-добре да научи в последния момент, когато я поставя пред свършен факт. — Цезар тъжно въздъхна. — По-добре ми разкажи повече за племенниците на Хибрида.

Възрастният човек присви очи и направи кисела физиономия.

— Виждам ги често из Субура. Не трябва да ги пускат сами, без педагог или слуга, но ей ги на, правят каквото си щат. Крадат храна от магазините, не че им трябва, ей — така пакост да вършат.

— Колко са големи?

— Не мога да ти кажа, но Марк, изглежда, е на дванайсет, а умът му е на малко дете. Значи трябва да е на седем-осем. Другите са по-малки.

— Да, всички Антонии са трудни характери. Предполагам, че бащата не е много богат.

— Едва свързва двата края.

— Значи няма да му сторя услуга, ако осъдя брат му.

— Няма.

— Но иначе трябва да поема делото.

— Зная!

— Това, от което имам нужда, са повече свидетели. По възможност свободни люде, мъже, жени, деца, все едно. Но нека са готови да свидетелстват. Не може да не върши мръсотии и тук. А сред жертвите едва ли всички са роби.

— Ще потърся, Цезаре.

Още щом се появи на вратата, жените вкъщи усетиха, че Цезар има неприятности, но нито Аврелия, нито Цинила посмяха да попитат. При нормални обстоятелства майка му би се престрашила, но напоследък цялото й внимание беше заето от бебето, затова настроенията на Цезар не я вълнуваха чак толкова. А така и той си спести неприятния разговор около Гай Антоний Хибрида, чиито племенници им бяха братовчеди.

Логично бе да започне делото в съда за убийствата, но колкото повече обмисляше случая, толкова повече се убеждаваше, че въпросното съдилище не е подходящо. Най-малкото заради председателя му — претора Марк Юний Юнк, който ненавиждаше длъжността си: съдът по убийствата не беше престижен, по закон негов председател трябваше да бъде бивш едил, а ето че никой не беше пожелал и бяха назначили Юнк насила. Пък и двамата с Цезар вече се бяха скарали покрай едно дело, разглеждано през януари. Друга причина беше чуждото гражданство на ищците. За всеки съд щеше да е трудно да издаде присъда в полза на чужденци, когато обвиняемият е не само римлянин, но човек от висшето общество. Макар клиентите му да говореха, че не държат на всяка цена да спечелят делото, Цезар се тревожеше от друго: нуждаеха се от публичност, но Юнк щеше да проведе процеса далеч от публиката, съдебните заседатели щяха да бъдат настанени на място, където никой да не разбере какво става. А най-лошото бе, че през последните месеци форумът се беше превърнал в поле за постоянна изява на народния трибун Гней Сициний, който не се уморяваше да настоява за старите правомощия на трибуните. Никой от постоянните зяпачи не се интересуваше от друго, особено след като Сициний влезе в неписаната книга с политически бисери.

— Защо — не беше издържал консулът Гай Скрибоний Курион, — постоянно притесняваш мен и колегата ми Гней Октавий. Защо притесняваш преторите, едилите, другите народни трибуни, Публий Цетег, всички консуларни сенатори и изобщо знатни люде, та дори банкера Тит Атик и квесторите! И защо след всичко това никога и по никакъв повод дума не обелваш по адрес на Марк Лициний Крас? Да не би Марк Крас да не е достоен за твоя остър език? Или просто Марк Крас стои зад теб и ти пълни гушата? Хайде, Сициний, кажи защо пропускаш Крас?

Сициний добре знаеше, че Курион и Крас не се долюбват, но се замисли над въпроса и накрая заяви:

— Защото Марк Крас има слама около двата си рога!

Публиката се запревива от смях, защото шегата беше много сполучлива. В Рим имаше обичай, ако някой вол напада хората, рогът, с който мушка, да бъде обвит със слама, та чуждите хора да се пазят. Случеше ли се волът да има слама около двата рога, всички го отбягваха като прокажен. В този смисъл шегата би била безвкусна и груба, ако Марк Крас не се славеше със своето волско изражение на дълбоко безразличие и привидно добродушие. Никой не се и съмняваше, че в действителност на него трябва да му се увие слама на двата рога.

Как след всичко това Цезар да убеди тълпата, че едно дело е по-интересно от празнословията на Сициний? Как да привлече достатъчно публика на процеса? Докато размишляваше над въпроса, гръцките му клиенти се прибраха в Беотия, за да потърсят свидетели и доказателства според желанията на адвоката; месеците минаваха, клиентите се появиха, а Цезар все още не беше подал жалбата пред Юнк.

— Не разбирам! — разочарова се Ификрат. — Ние наистина не бързаме, но ако така я караме, никога няма да стигнем до процес!

— Имам усещането, че трябва да постъпим другояче — обясни Цезар. — Бъди търпелив, Ификрате, обещавам ти, че няма да чакате още дълго. Успяхте ли да скриете добре свидетелите?

— Точно както ни нареди. Всички са настанени в частна вила в Кума.

И така, един ден в началото на юни, Цезар най-после реши как да постъпи. На път за вкъщи се беше спрял край трибунала на чуждестранния претор Марк Теренций Варон Лукул. Той беше по-малък брат на Луций Лукул — човека, когото повечето римляни смятаха за най-обещаващия държавник след смъртта на Сула — и по много неща му приличаше. Разделени от съдбата като малки деца, двамата братя не бяха забравили всичко онова, което ги свързваше. Напротив, привързаността им само се беше засилила. Лукул нарочно беше отложил своята политическа кариера, за да бъдат с Варон заедно куриатни едили — двамата в екип бяха организирали най-бляскавите гладиаторски игри от много години насам и цял Рим ги беше запомнил с добро. Всички вярваха, че и двамата Лукули скоро ще се доберат до консулската длъжност. Не само, че бяха знатни и богати, но се радваха на популярност сред избирателите.

— Как минава денят ти? — усмихна се Цезар. Чуждестранният претор му беше симпатичен, защото вече беше водил няколко малки дела в съда му и беше оценил простора на действие, който Варон Лукул оставяше на адвокатите. Варон Лукул беше голям познавач на правото, а беше и почтен човек.

— Скучно — отвърна с усмивка той.

Между тези две невинни реплики на Цезар му хрумна блестяща идея. Не беше за учудване — и преди беше имал случай след дълго и безплодно обмисляне на даден проблем неочаквано да намери решението.

— Кога заминаваш в провинцията да изслушаш тамошните дела?

— По традиция чуждестранният претор се появява по крайбрежието на Кампания с наближаването на големите горещини — въздъхна Варон Лукул. — Но имам лошото предчувствие, че поне още месец ще трябва да стоя в Рим.

— Толкова по-добре за мен! — зарадва се Цезар.

Варон Лукул примигна учудено.

— Знам какво ще направим! — обясняваше скоро след това Цезар на Ификрат на една отдалечена маса в кръчмата до форума.

— Какво? — попита солунският големец.

— Знаех си, че си струва да отложим нещата! Ние изобщо няма да се представяме пред съда по убийствата, нито ще предявяваме обвинение срещу Гай Антоний Хибрида.

— Няма да го обвиняваме в убийство? — учуди се Ификрат. — Но нали тъкмо това е целта?

— Напротив, напротив! Целта беше да се създаде обществено мнение сред римляните. Но няма да го постигнем в трибунала на Юнк, защото неговият съд не е популярен сред гражданите и никога няма да привлечем повече интерес от политическите словоизлияния на Сициний. Юнк има навика да свиква своите заседания в някое тъмно ъгълче на Базилика Порция или Опимия, където хората да се задушат от лятната жега и никой да не дойде, освен ако законът не го задължава. Заседателите ще изпитват ненавист към нас, делото ще бъде претупано и никой няма дори да изслуша показанията ни.

— Но ако не там, къде другаде?

Цезар се наведе, за да не го чуят от съседните маси:

— Ще подам граждански иск пред чуждестранния претор. Вместо да обвинявам Хибрида в убийство, ще го съдя за имуществени вреди, които е нанесъл като началник на конницата в Гърция преди десет години. А ти ще заложиш огромна сума като гаранция, нарича се „спонзио“. Спонзиото ще стои у претора, докато не се разгледа делото. То трябва да е равно на обезщетението, което ищецът изисква от ответника. Ако ищецът загуби делото, спонзиото отива у ответника. Ако спечели, то се връща у ищеца, заедно с още толкова пари отгоре, платени от ответника. Така че въпросната сума трябва да бъде по-голяма, отколкото Хибрида изобщо притежава. Можеш ли да събереш, да речем две хиляди таланта? И да си морално приготвен да ги изгубиш — в случай на провал?

Ификрат си пое дъх.

— Сумата е голяма. Но ние вече сме се решили на всякакви жертви, само и само Рим да бъде убеден, че такива като Хибрида и като стария Долабела не бива да бъдат пращани в Гърция. Да, Цезаре — отсъди Ификрат, — ще съберем две хиляди таланта. Ще ми е нужно време, но мисля да ги събера още тук, в Рим.

— Добре. Тогава ще заложим двете хиляди таланта при чуждестранния претор и ще поискаме съответното обезщетение от Гай Антоний Хибрида. Сумата е толкова голяма, че ще предизвика сензация. И ще покаже пред цял Рим, че намеренията ни са сериозни.

— Хибрида няма да намери и четвърт от тази сума.

— Абсолютно си прав, Ификрате, няма. Но Варон Лукул е почтен човек. По принцип би трябвало и Хибрида да намери толкова пари, преди делото да се разглежда, но ако Варон Лукул, може да му спести спонзиото. А той е принципен, затова така и ще постъпи — иначе делото изобщо няма да стигне до съд. Така навремето се протакаха много дела.

— Но ако ние спечелим, а Хибрида не е заложил предварително двете хиляди таланта, какво ще стане?

— Ами рано или късно ще се наложи да ги изрови! Ако бъде признат за виновен, длъжен е да изплати спонзиото на ищеца. Така работи римското правораздаване.

— Разбирам! — Ификрат се облегна назад. — Ако изгуби, ще го докараме до просешка тояга. Ще трябва да напусне Рим без пукната пара. И повече няма да може да се върне, нали?

— Няма да може да се върне, преди да е платил всичко.

— От друга страна, ако изгубим делото, губим и две хиляди таланта.

— Точно така.

— Мислиш ли, че ще изгубим, Цезаре?

— Не.

— Тогава защо говориш, че трябва да сме морално подготвени за провал? Защо искаш да се простим с парите си отрано?

Цезар свъси вежди и започна надълго и нашироко да обяснява на гърка как стоят нещата в Рим и как разсъждава римлянинът в подобна ситуация.

— Римското право не е толкова прозрачно, колкото изглежда. Според законите на Сула съдия по делото не може да бъде самият Варон Лукул. В едно нещо разчитам на почтеността на Варон: той ще назначи съдия, който ще бъде безпристрастен. Има и един друг риск. Понякога ще се намери хитър адвокат, който ще намери някоя пробойна в законите и оттам ще потече не вода, ами цял океан ще ни залее. Хибрида ще бъде защитаван от най-добрите адвокати в Рим. — Цезар сбърчи вежди. — Ако аз успях да намеря решение на нашия проблем, каква е гаранцията, че някой друг няма да намери решение за проблема на Хибрида? Тъкмо това ни кара нас, истинските познавачи на правото, да изпитваме удоволствие от делата, които водим — когато се разглеждат пред безпристрастни съдии и заседатели. Колкото и очевидни да ни изглеждат постулатите на закона, винаги трябва да имаме предвид адвоката на отсрещната страна. Ами ако Цицерон поеме защитата? Ще видиш ти какво значи процес! Е, не очаквам точно Цицерон да поеме такова дело, не и ако се запознае с подробностите. Но Хортензий няма да се уплаши толкова лесно. Трябва да имаш предвид, че във всяко дело едната страна губи. Ние тук се борим заради принципа и тъкмо това ни прави най-уязвими.

— Ще се консултирам с колегите си и ще ти отговоря утре — обеща Ификрат.

Отговорът беше, че Цезар може да повдигне граждански иск срещу Гай Антоний Хибрида. Цезар се запъти към трибунала на Варон Лукул заедно с всички свои клиенти и му връчи гаранция от две хиляди таланта злато — сумата, която ищците искаха като обезщетение от Хибрида.

Варон Лукул ги изгледа продължително. Едва си поемаше дъх. Най-накрая поклати глава и пое свитъка с текста на иска.

— Това всичко е истина и ти си сериозен в намеренията си? — попита той за всеки случай.

— Абсолютно сериозен, претор перегринус.

— И защо не го съдиш в съда за злоупотреби?

— Защото не става дума за финансови злоупотреби. Отнася се за убийство, за много повече от обикновено убийство. Става дума за изтезания, изнасилвания, осакатяване на живи хора. След толкова години клиентите ми не искат присъда, а гражданско обезщетение от страна на Гай Антоний Хибрида в полза на пострадалите от неговите беззакония градове Теспия, Елевсида и Орхомен. Неговите жертви са неспособни да работят, да печелят хляба си, да бъдат съпрузи и да имат деца. Тяхното материално осигуряване, грижите за тях струват много на съгражданите им — цяло състояние, което моите клиенти искат Гай Антоний Хибрида да възстанови. Това е граждански иск, преторе, с цел възстановяване на материални щети.

— Тогава представи накратко своите доказателства, адвокате, за да реша дали искът ще бъде разглеждан в съда.

— Ще представя пред твоя съд и съдията, когото ти назначиш, свидетелствата на осем жертви или свидетели на извършените престъпления. Шестима от свидетелите са жители на градовете Теспия, Елевсида и Орхомен. Другите двама са жители на Рим, единият е освободен роб, понастоящем римски гражданин, другият е сириец.

— Защо са ти показания на римски жители, адвокате?

— За да докажа пред съда, че Гай Антоний Хибрида продължава да извършва своите гнусни престъпления, преторе.

Два часа по-късно Варон Лукул прие делото за разглеждане й получи огромната гаранция. Беше издадена призовка на името на Гай Антоний Хибрида, който трябваше да се яви пред съда на другия ден, за да отговори на обвиненията. След което Варон Лукул посочи за съдия по делото Публий Корнелий Цетег. Цезар не се издаде, но вътре в себе си ликуваше. Това беше гениално! Цетег беше толкова богат, че цялата му тежест в политиката се градеше на принципа, че никой с нищо не може да го подкупи. Освен това беше образован и изискан човек, известен със своята човечност и привързаност към животните, склонен да заплаче при смъртта на рибката в аквариума или на кучето на съседа. Той до такава степен ненавиждаше насилието, че закриваше глава с тогата си, да не би да види как колят кокошките на пазара и на всичко отгоре не беше почитател на Антониите. Дали точно Цетег щеше да защити колегата си сенатор, независимо от обвиненията? Или от исковете? Не, не и Цетег! В крайна сметка Хибрида не беше заплашен нито от отнемане на гражданството, нито от изгнание. Хората го съдеха за пари.

Новината за двете хиляди таланта гаранция обиколи форума за броени минути; Цезар едва беше застанал пред трибуната на претора, когато около него се насъбра тълпа от зяпачи. Младият адвокат едва ли не с наслада описваше точно как е осакатявал своите жертви Хибрида, докато слушателите му се увеличаваха и се приближаваха до него. Някои вече въздишаха от нетърпение — налагаше се да чакат делото да започне на другия ден, а ги очакваха такива невиждани гледки, например мъж и жена, чиито гениталии са така накълцани, че дори не могат да уринират естествено.

Новината за делото изпревари Цезар и когато той се прибра у дома си, по лицето на майка си разбра, че вече е научила.

— Какво носи мълвата? — беше настръхнала Аврелия. — Ти водиш дело срещу Гай Антоний Хибрида? Не можеш! Между теб и него има кръвна връзка.

— Между мен и Хибрида кръвна връзка определено няма, майко.

— Неговите племенници са трети братовчеди на дъщеря ти!

— Те са деца на брат му, а кръвната връзка е по линия на майка им. Кръвното родство щеше да е от значение само ако децата бяха на самия Хибрида. Само че той няма деца и не е женен за моя братовчедка.

— Не можеш да постъпиш така със семейството на една Юлия!

— И на мен не ми е леко, майко, но никоя Юлия не е пряко замесена.

— Юлий Цезарите са се обвързали в брачен съюз с Антониите! Това е достатъчно!

— Не, не е! Пък и да са му мислили Юлий Цезарите, когато са се сватосвали с някакви си Антонии! Те открай време са си били нищожества. Нека ти кажа отсега, майко, че няма да позволя, на която и да е Юлия от моето семейство да се омъжи за Антоний — закани се той.

— Размисли, Цезаре, моля те! Хората ще говорят лошо за теб.

— Няма какво да размислям.

Вечерята премина в ледено мълчание. След това Цинила побърза да отиде в детската стая. Ако се съдеше по оправданията й, детето страдаше от колики, поникваха му зъби и имаше обриви.

Намериха се и критици, разбира се, но Цезар в никакъв случай не създаваше прецедент. Колкото и да обясняваше Катул, че Цезар няма право да съди Хибрида, имаше случаи, когато далеч по-близки роднини се бяха обвинявали едни други в съда.

Разбира се, Хибрида не можеше да избяга от призовката, затова се яви пред съда на чуждестранния претор, наобиколен от всеизвестни адвокати като Квинт Хортензий и вуйчото на Цезар Гай Аврелий Кота. Марк Тулий Цицерон не се виждаше никъде, дори сред публиката. Цезар го зърна едва в мига, когато Цетег официално откри заседанието. Цицерон не можеше да пропусне такова скандално дело! Особено след като ищците бяха предпочели да предявят граждански иск.

Хибрида беше доста неспокоен, Цезар го усети веднага. Ответникът беше едър, здрав мъжага с врат като усукано корабно въже. Хибрида беше типичен представител на рода: рядката му, чуплива, светлокестенява коса, кафявите му очи, носът, напомнящ орлов клюн, издадената брадичка и малката уста бяха сред характерните белези на Антониите. Преди да научи за извършените зверства, Цезар беше смятал Хибрида за обикновен простак — пияница, който само се тъпче и се забавлява с курви. Сега обаче го гледаше с други очи. Хибрида приличаше на кръволок.

От самото начало нещата тръгнаха зле за Хибрида. Съвсем неочаквано Хортензий вдигна ръка и поиска делото да бъде спряно: ако поне една десета от обвиненията се окажеха истина, твърдеше той, делото трябвало да се разглежда в съда по убийствата. Варон Лукул нищо не каза — не искаше да се меси, без съдията по делото да се е допитал до него. Но Цетег нямаше такова намерение. Варон Лукул все някога щеше да му връчи дело, така поне нямаше да си губи времето с разправии за пари. Бяха му връчили казус, който имаше с какво да заинтригува. Затова отклони предложението на Хортензий и без колебание даде ход на процеса.

До обяд съдията вече беше готов да изслуша свидетелите. Появата им на площада предизвика състраданието на хората. Ификрат и приятелите му грижливо бяха избирали кои точно жертви да се явят на делото. Трябваха им хора, които не само да изплашат римляните, но и да предизвикат съжаление. Порази ги един нещастник, който дори не можеше сам да се изкаже — Хибрида беше обезобразил лицето му и беше отрязал езика му. Затова пък жена му се оказа от най-приказливите гъркини, кипеше от злоба, тъй като беше видяла много. Цетег беше позеленял от отвращение и не смееше да мръдне на стола. След като изслуша жената на човека без лице, веднага сложи край на заседанието и се затича към къщи.

Хибрида реши все пак да запази последната дума за себе си. Щом напуснаха мястото на трибунала, той уж непринудено хвана Цезар под ръка и го задържа.

— Откъде си насъбрал тези нещастни люде? — попита той с дълбоко недоумение. — Сигурно си пребродил целия свят да ги откриеш! Но номерът няма да мине, да знаеш. Какви са ти свидетелите в крайна сметка? Шепа сакати варвари, това е! Няколко сакати люде, които искат да грабнат тлъсто обезщетение от богатия римлянин, защото бедните им събратя нямат пари за милостиня!

— Няколко сакати люде? — извика Цезар, за да привлече вниманието на разотиващата се тълпата. Хората се спряха и се обърнаха към тях. — Това ли е всичко, което ще ми кажеш? Защото чуй ме какво аз ще ти, Гай Антоний Хибрида! И един да беше, пак щеше да е прекалено! Само един човек! Само един мъж, жена или дете, осакатено по този зверски начин, би било достатъчно! Само едно човешко същество, лишено от красотата си, лишено от гордостта, че се е родило човек, е твърде много! Махай се! Върви си у дома!

Гай Антоний Хибрида тръгна към къщи, като с ужас установи, че адвокатите му не искат да го придружат. Дори брат му се беше сетил, че има друга работа. И все пак не беше съвсем сам по пътя за дома: за него се беше лепнал дребничък, закръглен човечец, който от година и половина беше член на сената и се беше сприятелил с Хибрида. Човечецът се казваше Гай Елий Стайен и отчаяно си търсеше мощни покровители, богати приятели, които да го канят на трапезата си, но най-вече — пари. Предишната година бе успял да извлече изгода от Помпей, като вдигна бунт в армията на Мамерк Лепид — е, не беше кървава саморазправа, само едно малко недоволство, което прехвърли командването у Помпей. Всичко беше минало като по мед и масло, никой дори не беше заподозрял, че става дума за заговор.

— Ще загубиш — каза Стайен на входа на красивата къща на Хибрида на Палатинския хълм.

Той дори не се опита да спори.

— Знам.

— Но няма ли да е по-добре, ако спечелиш? — подхвърли със замечтано изражение Стайен. — Да не говорим, че след като спечелиш, ще се чудиш как да похарчиш две хиляди таланта.

— По-скоро ще трябва аз да намеря отнякъде две хиляди таланта. Такава сума и до края на живота си няма да успея да събера.

— Не е нужно изобщо да я търсиш — успокои го човечецът. Разположи се на стола в кабинета на Хибрида и се огледа. — Дали не ти е останало малко хиоско вино?

Хибрида отиде до масата край стената и наля от сребърната кана в две големи чаши. Подаде едната на гостенина и седна зад писалището. Отпи от виното и впери поглед в Стайен.

— Ти нещо си намислил. Какво?

— Две хиляди таланта са голямо състояние. Бих казал, че хиляда таланта са достатъчно голяма сума.

— Така е. — Устните на Хибрида се разкривиха в престорена усмивка и се показаха изрядните му зъби. — Не съм глупак, Стайен! Ако се съглася да делим спонзиото на две, ти ще намериш начин да ме измъкнеш, прав ли съм?

— Именно.

— Съгласен съм. Ти ме измъкваш, а аз ти преотстъпвам хиляда таланта от парите на гърчетата.

— Всичко е много просто — замисли се Стайен. — Разбира се, трябва да си благодарен на Сула. Но след като той не е между живите, можеш да благодариш на мен.

— Не ме измъчвай с тези недомлъвки!

— О, да, забравих, че ти си този, който измъчва. — Подобно на много други невзрачни хора и Стайен притежаваше дарбата да издевателства над по-силните, когато му се удадеше случай. Е, това означаваше, че след успешния край на аферата приятелството с Хибрида щеше да приключи, но това не го вълнуваше. Хиляда таланта си беше достатъчна награда. Пък и кой нормален човек би дружил с Хибрида?

— Казвай, Стайене, или си заминавай!

— „Иус ауксилии ференди“ — изрече.

— Е, какво общо има той?

— Става дума за най-старото правомощие на народния трибун, единственото, което Сула не му отне с реформите си — народният трибун е в правото си да спаси всеки член на плебса от ноктите на римски магистрат.

— Ами да, „иус ауксилии ференди“ — възкликна смаян Хибрида. За миг лицето му се огря от усмивка, но скоро пак помръкна. — Няма да се съгласят.

— Може и да се съгласят.

— Не и Сициний! Той никога! Достатъчно е едно-единствено вето в цялата колегия и останалите девет трибуни са с вързани ръце. Сициний няма да се съгласи за нищо на света, Стайен. Той е голям досадник, но е неподкупен.

— Сициний — възрази му Стайен — не се ползва с любовта на колегите си. След като се превърна в страшилище за всички и след като отне лаврите на останалите, те изпитват смъртна ненавист към него. Онзи ден чух как двама от тях му се заканват да го хвърлят от Тарпейската скала, ако не престане да настоява за възвръщане на правата им.

— Искаш да кажеш, че Сициний може да бъде заплашен?

— Точно така. Разбира се, ти ще трябва да изнамериш прилична сума, най-късно до утре сутринта. Никой няма да се съгласи без съответното възнаграждение. Но пък и ти можеш да си го позволиш — все пак хиляда таланта всеки момент ще станат твое притежание.

— Колко пари ще са нужни? — попита Хибрида.

— Девет пъти по петдесет хиляди сестерции. Общо четиристотин и петдесет. Можеш ли да ги намериш?

— Ще опитам. Ще поискам от брат ми, тъй като той ще иска скандалът да се потули. А имам и други приятели. Да, Стайен, мисля, че ще успея.

И така, всичко беше уредено. Гай Елий Стайен обиколи домовете на различните народни трибуни — Марк Атилий Булб, Маний Аквилий, Квинт Курий, Публий Попилий, и така — общо деветима души. Само къщата на Гней Сициний беше заобиколена.

Съдебното заседание трябваше да започне два часа след изгрев-слънце; но публиката на форум Романум имаше с какво да запълни свободното си време дотогава. Докато започне процесът, обстановката беше достатъчно нажежена — скоро след изгрев-слънце Гней Сициний беше сграбчен от деветимата си колеги — народни трибуни и беше влачен до върха на Капитолия. Там колегите му го насиниха от бой, след което го провесиха откъм стръмната страна на хълма — от мястото, известно като Тарпейска скала — и го бяха оставили да се нарадва на заострените каменни зъбери в дъното на пропастта. Да не са го чули повече да говори, за каквито и да е правомощия на трибуните, заявиха му деветимата! С глава надолу към пропастта Сициний трябваше да се закълне, че за в бъдеще ще прави каквото му наредят колегите. Най-накрая го качиха на носилка и спешно го отпратиха у дома.

Само няколко минути, след като Цетег откри второто заседание по делото срещу Хибрида, деветимата народни трибуни се появиха при трибунала и започнаха да крещят, че Варон Лукул е задържал против волята му член на римския плебс.

— Умолявам ви да се възползвате от „иус ауксилии ференди“ и да ме защитите от беззаконията на този магистрат! — провикна се Хибрида и простря две ръце в молитва към трибуните.

— Марк Теренций, към нас се обърна с молба член на плебса, който иска да упражним законното си право! — заяви Маний Аквилий. — Е, в присъствието на моите колеги аз тържествено упражнявам това свое право!

— Това е груба провокация спрямо закона! — скочи на крака Варон Лукул. — Отказвам ви да се възползвате от това право! Къде е десетият трибун!

— У дома, на легло. Много е болен — изсмя се Маний Аквилий. — Но ако държиш да дойде тук, прати носилка. Той няма да наложи вето срещу нас.

— Вие нарушавате закона! — на свой ред изкрещя Цетег. — Това е срамота, позор! Колко ви е платил Хибрида?

— Освободете Гай Антоний Хибрида или ще хванем всички ви и ще ви хвърлим от Тарпейската скала! — закани се Маний Аквилий.

— Вие пречите на правосъдието! — възрази му Варон Лукул.

— Не може да има правосъдие, когато съдията решава без съдебни заседатели, и ти много добре го знаеш, Варон Лукуле — обади се на свой ред Квинт Курий. — Един човек не може да взема решение по такива въпроси! Ако искате да съдите Гай Антоний, повдигнете обвинение в съда по убийствата, там нашето право няма сила!

Цезар стоеше на мястото си и не мърдаше. Не желаеше дори да се обажда. Клиентите му се бяха скрили зад него и трепереха от страх. Той се обърна към тях и с каменно лице им рече:

— Аз съм патриций и не мога да възразявам на народните трибуни. А и съм магистрат. Ще трябва да оставим претора да се оправя сам. Да не сте казали и дума!

— Чудесно. Вземете си вашия член на плебса! — ядоса се Варон Лукул и сложи ръка върху рамото на Цетег да го успокои.

— И така — изпъчи гърди, все едно се готвеше за бой Хибрида, — след като спечеля делото, ще прибера и спонзиото на Цезаровите клиенти-гърколюбци.

Намекът за „гръцката любов“ беше пуснат съвсем умишлено, понеже пак напомняше за обвиненията срещу Цезар й приятеля му цар Никомед. На младежа му причерня пред очите и той разблъска деветимата трибуни и сграбчи Хибрида за гърлото. Хибрида винаги се беше смятал за втори Херкулес, но сега се чувстваше като безпомощно дете в хватката на обвинителя си. Никога не би предположил, че Цезар може да е толкова силен физически. Трябваше лично Варон Лукул да се намеси заедно с шестимата си ликтори. Нямаше как да не направи впечатление, че и деветимата народни трибуни изгледаха спречкването, без дори да се притекат на помощ на Хибрида.

— Делото се прекратява! — изрева с пълни дробове Варон Лукул. — Искът няма да се разглежда! Така нареждам аз, Марк Теренций Варон Лукул! Нека ищците си приберат обратно спонзиото! И всички ми се махайте от очите!

— Спонзиото! Спонзиото принадлежи на Гай Антоний! — извика нечий непознат глас. — Гай Елий Стайен.

— Спонзито не принадлежи на Хибрида! — възрази му разгорещено Цетег. — Делото се прекрати по решение на чуждестранния претор, който единствен има право на това! Спонзиото се връща на ищците, тъй като делото не се е разглеждало изобщо!

— Ще си разкарате ли члена на плебса далеч от трибунала ми? — процеди през зъби Варон Лукул по адрес на народните трибуни. — Нека само ви заявя, че каузата на народния трибун нищо няма да спечели от подобни злоупотреби с неговите правомощия! Ще сторя всичко по силите си да ви затворя устата веднъж завинаги!

Деветимата се отдалечиха заедно с Хибрида, а Стайен недоволстваше. Хибрида нищо не казваше, доволен, че е спасил кожата си.

Докато тълпата се разпръскваше, Варон Лукул и Цезар се спогледаха.

— Трябваше да те оставя да го удушиш, но надявам се, разбираш, че законът не позволява — каза Варон.

— Много добре разбирам — тресеше се от ярост Цезар. — Мислех си, че съм способен да възприема всичко това спокойно! Не съм гневлив човек. Но няма как да оставя лайно като Хибрида да си позволява да ме обвинява мен в извращения.

— Не ще и спор — съгласи се сухо Варон Лукул, който си спомни как не друг, а брат му беше пуснал слуха.

Цезар едва сега се сети с кого разговаря, но в крайна сметка си каза, че Варон Лукул е достатъчно самостоятелен човек да не разсъждава като брат си.

— Направо не е за вярване — появи се най-после и Цицерон, уверил се, че повече бой на площада няма да има. — След всичко чуто и видяно този има наглостта да поиска и спонзиото за себе си! Богове, това вече е прекалено!

— Няма как да не е нагъл човекът, сторил това — кипеше от ярост Цезар, докато сочеше към човека без лице и съпругата му.

— Отвратително! — възкликна Цицерон и седна на дървените дъски на трибунала, за да избърше сълзите си.

— Е — обърна се Цезар към Ификрат, който така и не знаеше как да реагира, — ако не друго, то поне спасихме двете хиляди таланта. От друга страна, ако целта ви наистина е била да вдигнете шум около случая, успяхте. Мисля, че за в бъдеще сенатът повече ще внимава кого точно праща за управител на Македония. Сега се върнете в кръчмата си и скрийте бедните си клиенти. Съжалявам, че и занапред ще трябва да живеят от грижите на съгражданите си, но поне съм спокоен, че ви предупредих.

— Аз пък съжалявам само за едно — поклати глава Ификрат. — Не можахме да накажем Гай Хибрида.

— Не можахме да го съсипем финансово — съгласи се Цезар, — но така или иначе ще се наложи да напусне Рим. Ще минат дълги години, преди да посмее да се покаже по улиците на Рим.

— Мислите ли — попита Цицерон, — че Хибрида наистина е успял да подкупи всичките деветима народни трибуни?

— Аз поне съм сигурен в това! — отговори Цетег, когато се овладя. — Като се изключи Сициний, нищо че го ненавиждам, тазгодишните трибуни са пълни нищожества.

— Че за какво им е да са нещо повече? — запита на свой ред Цезар, който вече беше забравил за обидата. — С тези орязани права никой трибун не може да разчита на политическа кариера. Влезеш ли веднъж в колегията, не си заникъде.

— Чудя се — продължи да разсъждава Цицерон — колко ли са стрували деветимата трибуни на Хибрида?

Цетег си придаде сериозно изражение.

— Около четирийсет хиляди на човек.

Варон Лукул закачливо го изгледа.

— Говориш толкова убедено, Цетег! Откъде си запознат с тези неща?

Вместо да се засяга от забележката на претора, Цетег повдигна вежди и отговори с характерния си провлачен тон:

— Скъпи претор перегринус, няма нещо, което да не знам за подкупните нрави на своите колеги — сенатори! Бих могъл да ти напиша пълен ценоразпис на членовете на сената с точност до сестерция. Колкото до тези нещастници, не им давам повече от четирийсет хиляди.

А това се оказа истина, както скоро Гай Хибрида научи. Гай Елий Стайен бе платил според ценоразписа, а разликата от деветдесет хиляди беше прибрал за себе си.

— Върни ми ги! — закани се човекът, който се забавляваше с изтезания и осакатявания. — Върни ми разликата, Стайене, или ще ти избода очи с ей тия два пръста! Изгубих цели триста и шейсет хиляди заради теб, искам си поне тези деветдесет!

— Не забравяй — отвърна му спокойно Стайен, — че аз ти подсказах как да се измъкнеш. Ще задържа деветдесетте хиляди като награда. Колкото до теб, благодари на боговете, че не те лишиха от цялата ти собственост!

Отзвукът от процеса, който така и не се състоя официално, беше доста голям и няколко месеца се говореше за случая. Имаше и няколко трайни резултата. Най-напред тазгодишната колегия на народните трибуни влезе в политическите анали, като най-срамната и позорна за цялата римска история; след това Македония беше поверявана на почтени, пък дори и твърде войнолюбиви управители; Гней Сициний не обели нито дума повече за възстановяване правата на народните трибуни; славата на Цезар като адвокат нарасна; най-накрая, Гай Антоний Хибрида беше принуден да напусне за няколко години Рим и да се засели на място, където нямаше да среща много свои съграждани. Намери си хубаво местенце на остров Кефалония в Йонийско море, където беше единственият цивилизован човек (ако можем да определим точно него като цивилизован). За своя голяма радост той откри непобутнати няколко княжески гробници, пълни догоре със съкровища — изящни златни ножове, инкрустирани със скъпоценни камъни, маски от чисто злато, ритони от електрон, кристални чаши и цели купища от накити. Общата стойност на съкровищата далеч надвишаваше две хиляди таланта. Нещо повече — с намереното злато Хибрида можеше да си осигури избора за консул, пък ако ще да купи всеки гласоподавател поотделно.

Следващата година мина без някакви особени събития в живота на Цезар, който остана в Рим и продължи да адвокатства на форума. Цицерон обаче напусна града и двамата нито веднъж не се изправиха един срещу друг. Избран за квестор, Цицерон беше пратен по волята на жребия в Лилибей, на западния бряг на Сицилия, където управляваше под командването на претора Секст Педуцей. И понеже като квестор беше влязъл и в сената, напусна Рим с огромно удоволствие (нищо че се бе надявал на служба в Италия и кълнеше лошия си късмет), за да се залови с някаква полезна работа. Падна му се да осигурява снабдяването със зърно за големия град. Годината беше бедна, но консулите бяха намерили начин да се справят с проблемите — закупиха огромни количества още на склад в Сицилия и я продадоха на ниски цени в Рим, прилагайки новия „лекс фрументария“.

Подобно на повечето грамотни римляни и Цицерон от всичко на света най-много обичаше да пише и чете писма. От години той се славеше като един от най-приятните кореспонденти в римския свят, но годината служба в Сицилия се оказа по-плодотворна от предишните. Не за друго, а защото си беше намерил достоен кореспондент — високообразования плутократ Тит Помпоний Атик. Благодарения на Атик самотата на Цицерон в Лилибей се разведряваше с новини и клюки за всичко и за всеки в Рим.

Ето какво гласеше едно писмо от Атик, което Цицерон получи малко преди отпътуването си от Сицилия:

В края на секстил Цезар получи спешно писмо от Витиния. Цар Никомед бил на смъртно легло и искал да го види. Младежът имаше нужда от това пътуване; скуката в Рим започваше да му тежи, дори в съда не се случваше нищо интересно. И макар вестта от Витиния да не бе радостна, рано или късно това трябваше да се случи. Ден, след като получи писмото от Орадалтида, Цезар си събра багажа.

Както винаги Бургунд щеше да пътува с него. Също и Деметрий — робът, който скубеше космите на Цезар, и спартанецът Брасидас — той пък плетеше венците от дъбови листа за тържествените случаи. Всъщност Цезар си позволи този път да пътува начело на по-голяма свита: общественото му значение нарастваше, затова му трябваше секретар, няколко писари, няколко души лична прислуга, както и скромна охрана от освободени роби — клиенти. В крайна сметка групата наброяваше не по-малко от двайсет души. Цезар имаше достатъчно самочувствие — беше навършил двайсет и пет години, от които пет беше прекарал в сената.

— Но не си мислете — закани се Бургунд на новите членове на групата, — че пътуването ви ще е приятно. Когато Гай Юлий реши да върви, нищо не може да го спре!

Когато Цезар пристигна, Никомед беше много зле.

— Не става дума за болест, човекът просто е твърде стар — обясняваше Орадалтида. — Ще ми липсва! Станах му жена на петнайсетгодишна възраст. Как ще се справя без него?

— Ще се справиш, защото така трябва — избърса сълзите й Цезар. — Сула ще ти прави компания. От това, което научавам, Никомед няма да си отиде нещастен. Аз самият се плаша от самата мисъл да доживея безпомощна старост.

— Не се е вдигнал от леглото вече десет дни — обясняваше царицата, докато водеше гостенина си из мраморните коридори. — Лекарите казват, че може да ни напусне всеки момент — днес, утре, след месец… Никой не знае.

Един поглед към свитата фигура на голямото дървено легло увери Цезар, че Никомед няма да доживее до сутринта. Царят беше само кожа и кости — старецът сякаш беше изгубил чертите на лицето си. Беше се сбърчил като спаружена ябълка. Но когато Цезар му се обади, умиращият веднага отвори очи, протегна ръце и през сълзи му се усмихна с беззъбата си уста.

— Ти дойде! — зарадва се той. Гласът му беше неочаквано мощен.

— Как можех да не дойда? — отвърна младежът, седна на ръба на леглото и хвана кокалестите ръце на царя. — Повикаш ли ме, винаги идвам.

Присъствието на Цезар зарадва Никомед. Но така и не намери сили да се изправи на крака, а и често задрямваше на средата на изречението си; след известно време се разсънваше, но не си спомняше за какво са си говорили. Никомед не можеше да приема твърда храна, живееше само от козе мляко, подсилено с неразредено вино и мед. Но когато се хранеше, млякото се изливаше по лицето и дрехите му. „Интересно — разсъждаваше въздигащият в култ чистотата Цезар, — но когато това се случва на човек, когото обичам, обичайните реакции липсват. Аз не се отвращавам от старческите слабости на Никомед, нито ми се иска да извикам някой от робите да го избърше. Напротив, с удоволствие се грижа за него.“

— Имаш ли новини от дъщеря си? — попита един ден Цезар, когато Никомед се чувстваше по-добре.

— Не и от самата нея. Но по всичко личи, че е жива, при това си живее добре в Кабейра.

— Не можеш ли са се споразумееш с Митридат да я върне у дома?

— Само срещу царство ми, Цезаре, добре го знаеш.

— Но ако тя не дойде, царството остава без наследник.

— Витиния има наследник и той е тук в момента — изрече загадъчно Никомед.

— Тук, в Никомидия? Кой?

— Мислех да оставя Витиния на теб.

— На мен?

— Да, на теб. Ти ще станеш цар.

— Не, стари приятелю, това не е възможно.

— От теб ще стане велик цар, Цезаре. Не ти ли се ще да управляваш своя държава?

— Моята държава се нарича Рим, Никомеде. Както всички останали римляни и мен са ме възпитавали в респект към републиката.

Устата на царя потрепери.

— Толкова ли не мога да те подкупя с подобно предложение?

— Не.

— Витиния се нуждае от млад и силен владетел, Цезаре. Не мога да се сетя за друг, освен теб!

— Самият Рим.

— Начело с римляни като Гай Верес.

— Така е. Но има и римляни като мен. Рим е единственото спасение, Никомеде. Освен ако не искаш царството да се превърне в понтийско владение.

— Всичко друго, но не и това!

— Тогава остави Витиния на Рим.

— Можеш ли да изготвиш завещанието му по римски образец?

— Мога.

— Тогава действай, Цезаре. Завещавам Витиния на Рим.

В средата на декември Никомед III Епифан Филопатор, цар на Витиния, умря. С едната си ръка държеше Цезар, с другата — вярната си съпруга Орадалтида. Но така и не се събуди от последния си сън, за да се сбогува с двамата.

Завещанието беше пратено незабавно в Рим, затова още преди смъртта на царя Цезар получи отговор от римския сенат, че управителят на Римска Азия, Марк Юний Юнк, е бил предизвестен и всеки момент щял да пристигне в Никомидия, за да започне приобщаването на провинцията в Римска Азия. Тъй като Цезар имал намерение да остане при Никомед до самата му смърт, той щял да бъде така добър да съобщи за нея на Юнк.

Това беше голямо разочарование; първият римски управител на Витиния не беше добросъвестен човек.

— Искам да съставите списък на всички скъпоценности и произведения на изкуството във Витиния — поръча Цезар на царицата. — Ще опишете и съдържанието на царската хазна, броя на корабите във флотата, числеността на армията, броя на всички оръжия, с които войската разполага, както и на всички обсадни и прочее съоръжения.

— Ще го направим, но защо? — навъси се тя.

— Защото искам да знам, когато управителят на Азия реши да се обогати за сметка на новата провинция — отговори мрачно Цезар. — Така ще имам основание да го съдя в Рим, а и не само да го съдя, но да го осъдя! Докато съставяте въпросния списък, ще помолите поне шестима от влиятелните римляни в страната да свидетелстват, че списъкът отговаря на истината. Така документът ще бъде достатъчно категорично доказателство и никой съдебен заседател, пък дори сенатор, няма да може да си затвори очите.

— О, богове! А аз ще бъда ли в безопасност? — завайка се Орадалтида.

— Никой няма с пръст да те побутне. И все пак няма да е зле, стига да намериш сили, да напуснеш двореца и да се преместиш в частно жилище — по възможност нито в Никомидия, нито в Халкедон или Пруза — заедно с личното си имущество. Така ще си осигуриш живота до старини.

— Ти не харесваш Марк Юний Юнк.

— Ненавиждам го.

— И той ли е като Гай Верес?

— Съмнявам се, че е чак като него, но е типичен корумпиран римлянин. Ще се перчи като паун, че е първият римски управител на Витиния, и предполагам, че ще използва случая да прибере нещичко за себе си — толкова колкото Рим му позволи. — Цезар обясни всичко това съвсем невъзмутимо. — Рим ще поиска да опише всичко, което завари на място, но според мен неговият и списък и този, който ти ще изготвиш, ще се разминават съществено. И така ще ми падне в ръцете!

— Той няма ли да заподозре, че сме съставили друг списък?

Цезар се засмя.

— Не и той! От източните деспоти никой римлянин не очаква чиновническа точност. Тя се смята за присъща на римляните. Разбира се, след като знае, че съм бил тук, Юнк ще реши, че целта ми е била да го изпреваря. Няма дори да си помисли, че може да съм на твоя страна и искам да го компрометирам.

До края на декември всичко беше готово. Царицата се премести в малкото рибарско селище Риба, близо до мястото, където Боспорът се вливаше в Евксинския понт. Никомед имаше вила на морския бряг, затова царицата си каза, че мястото е идеално за оттеглила се от власт царица.

— Когато Юнк поиска да конфискува и вилата ти, ще му представиш копие от нотариалния акт и ще му съобщиш, че оригиналът е у банкерите ти. Ти къде смяташ да си скриеш парите?

— Смятах да го сторя във Византион. Като най-близко.

— Чудесно! Византион не е част от Витиния, затова Юнк няма да е в правото си да се рови из сметките ти… Съответно и да заграби нещо за себе си. Освен това ще кажеш на Юнк, че всичко вътре във вилата е твоя лична собственост, че е част от зестрата ти. Затова не вписвай в каталога нито една от вещите, които смяташ да отнесеш със себе си в Риба! Ако ще се краде, ти единствена си в правото си да го сториш.

— Е, трябва да помисля и за Ниса — замисли се хитрата старица. — Кой знае? Може би ще се върне, преди да умра.

Разчу се, че Юнк е отплавал и вече е навлязъл в Хелеспонта. До няколко дни щеше да пристигне в Никомидия. Според куриера Юнк възнамерявал по пътя да се отбие в Пруза. Цезар настани царицата във вилата, уреди всичко с банкерите, за да е сигурен, че ще е осигурена до смъртта си, остави на съхранение при византионци и списъка с богатствата на Витиния и като качи двайсетте си придружители на кораба, отплава. Щеше да следва тракийските брегове на Хелеспонта, за да не се срещне с Марий Юний Юнк — управител на Азия, а вече и на Витиния.

Цезар не се прибираше в Рим. Имаше намерение да посети остров Родос, където на свой ред да учи риторика при Аполоний Молон. Цицерон го беше убедил, че подобно учение ще изглади още по-добре речта му, нищо че Цезар имаше високо мнение за ораторските си способности. За разлика от Цицерон той не страдаше от носталгия по Рим, нито му беше толкова мъчно за домашните. Колкото и уютно да се чувстваше сред семейството си, никой нямаше да избяга — нито жена му, нито дъщеря му, нито майка му, ако той се забавеше по-дълго из средиземноморския изток. Никога не му мина през ума мисълта, че смъртта може да отнеме някого от близките му, докато отсъства.

Това пътуване, установи Цезар, се оказваше доста скъпо, а той изрично беше отказал на Никомед и Орадалтида парите, които те му предлагаха. Беше поискал само нещо за спомен и беше получил истински изумруд от Скития — не от онези бледи камъчета, които се намираха в Арабския залив. Камъкът беше с големината на кокоше яйце, но сплескан; на равната повърхност бяха гравирани в профил изображенията на Никомед и Орадалтида. Във всеки случай изумрудът не беше нещо, което би могъл да продаде, ако му дотрябват пари… Цезар се справи и сам. На първо време нямаше защо да се тревожи за финансите си, а бъдещето, уверяваше се той, щеше да му донесе каквото заслужава. Майка му не беше такъв оптимист, но той беше свикнал с настроенията й. И все пак, едно беше да пътуваш с пет души прислуга, друго — с двайсет.

В Смирна Цезар прекара известно време при Публий Рутилий Руф, който го забавляваше с разказите си за Цицерон — прочутият адвокат на свой ред го беше посетил на връщане от Родос в Рим.

— Удивителен човек! — възхищаваше се Рутилий Руф. — Колкото и да боготвори Рим, градът няма да го направи щастлив. За мен той е човек, роден да живее близо до земята — почтен, топлосърдечен и старомоден.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Цезар. — Проблемът, вуйчо Публий, е, че Цицерон притежава твърд висок интелект и твърде големи амбиции.

— Като Гай Марий.

— Не — възрази твърдо Цезар. — Не и като Гай Марий.

В Милет Цезар трябваше да се увери как и този град е бил споходен от чумата, наречена Гай Верес. Съгражданинът му беше успял да задигне всички килими, халища и гоблени в града. Той посъветва етнарха да прати писмена жалба в Рим.

— И все пак — каза на прощаване, преди да отплава за Халикарнас, — радвайте се на късмета си. На други места Верес не се посвени да ограби и оскверни храмовете ви.

Корабът, който беше наел във Византион, беше съвсем приличен, с по двайсет гребла от всяка страна. Кърмата с двете кормчийски гребла беше висока и откриваше добра гледка, а по средата на палубата се намираха удобни каюти за пътника. В пространството между кабината и кърмата имаше конюшня, с която пътуваха трийсет мулета и коне, сред тях огромният жребец на Бургунд и неговият любим кон със сцепените копита. И понеже не им се налагаше да плават повече от петдесет мили на ден и всяка вечер отсядаха в ново пристанище, животните се превърнаха в голямо мъчение — всяка вечер трябваше да бъдат сваляни на сушата, за да ги качват обратно на борда на сутринта.

Милет не беше по-различен от Смирна, Питана и останалите малки и големи пристанища по малоазийския бряг на Егейско море. Цяла Римска Азия беше научила за римския сенатор, който си е наел кораб и обикалял региона. Съответно всички бяха силно заинтригувани от присъствието му. Ето го и него! Красивият младеж с бялата тога, който се разхождаше, все едно е господар на света. Е, не беше ли наистина господар на света? Та той беше римски сенатор. Разбира се, слугите му бяха разговорливи люде, затова в Милет не остана човек, който да не научи за патрицианското потекло на пътника, за високия му интелект, за близките му връзки с цар Никомед, когото лично бил убедил да завещае Витиния на Римската република. Нищо чудно тогава, че Цезар винаги бързаше да се прибере обратно на борда и да отплава на спокойствие.

Сега времето беше хубаво, нямаше вълни, свеж морски вятър издуваше платната и позволяваше на гребците почивка. Капитанът обясняваше на Цезар как още на другия ден щели да стигнат Халикарнас.

На около седем-осем мили на юг, брегът се извиваше навътре в морето и образуваше издаден нос. Корабът на Цезар плавно се плъзгаше по вълните между носа и малък остров.

— Фармакуза — посочи капитанът с пръст острова.

Минаха край бреговете на острова. В далечината, откъм сушата, се виждаше пристанището Ясос. Насреща вече се забелязваше следващият нос — островът се впиваше навътре в залива и корабът трябваше да опише широка дъга, за да заобиколи двете препятствия. Фармакуза беше малко островче с доста характерен профил — напомняше на женски гърди.

— Някой живее ли на острова? — заинтересува се Цезар.

— Никой. Дори овцете.

Почти бяха подминали острова, когато се подаде малка маневрена бойна галера. По бързия й ход личеше, че иска да засече кораба на Цезар.

— Пирати! — извика капитанът и пребледня като платно.

Младежът се обърна назад и кимна с глава.

— Да, още една галера ни се е лепнала откъм кърмата. Колко души има на борда на тази отпред? — попита той.

— Колко бойци, имаш предвид? Поне стотина, при това въоръжени до зъби.

— А на тази отзад?

— Корабът е по-голям. Може би сто и петдесет — отвърна капитанът.

— Значи не ни препоръчваш да оказваме съпротива.

— Богове, сенаторе, в никакъв случай! — заекна от уплаха капитанът. — Ще ни избият, без да им мигне окото! Да се надяваме, че ще искат откуп. Отдалеч си личи, че не носим стока.

— Искаш да кажеш, че те предварително са знаели, че на кораба има човек, от когото могат да извлекат голям откуп?

— Те знаят всичко, сенаторе! Имат си шпиони във всяко пристанище из Егейско море. Според мен шпионите са отплавали снощи, за да съобщят как изглежда корабът, с който пътува римският сенатор.

— Излиза, че Фармакуза е тяхно старо свърталище!

— Не, сенаторе, ако беше така, жителите на Милет и Приена отдавна щяха да са ги очистили. Крили са се няколко дни по тези места. Понякога дори и това не е нужно. Покрай малоазийския бряг все ще мине някой добре натоварен търговски кораб. Просто имахме лош късмет. Надявах се, че зимата ще ни прати лошо време и бурите щяха да ни скрият от пиратите. Но за съжаление времето се оказа хубаво!

— Какво ще правят с нас?

— Ще ни откарат в базата си и ще чакат откупа.

— И къде ли се намира тази база според теб?

— Вероятно в Ликия. Някъде между Патара и Мира.

— Доста далеч оттук.

— На няколко дни плаване.

— Защо толкова далеч?

— Защото там са в пълна безопасност. Мястото е истински рай за всякакви пирати! Има стотици заливчета и островчета. По крайбрежието на Ликия има поне трийсет пиратски свърталища.

Цезар не издаде с нищо чувствата си, нищо че двете галери приближаваха; вече виждаше силуетите на въоръжените пирати и чуваше виковете им.

— Ами ако си платя откупа и ме пуснат на свобода, какво ще ми попречи да събера бойна ескадра и на свой ред да ги изловя?

— Никога няма да намериш залива, сенаторе. Казвам ти, има ги със стотици по бреговете на Ликия, а отдалеч всички изглеждат еднакви. Нещо като лабиринта в Кносос.

Цезар извика личния си прислужник и му нареди да извади тогата. От ужас робът изглеждаше по-бял и от дрехата, която носеше в треперещите си ръце.

Бургунд се появи на палубата.

— Ще се бием ли, Цезаре?

— Не, разбира се, че не. Едно е да се биеш, когато имаш поне минимални шансове за успех, друго е, когато всяка съпротива е равна на самоубийство. Ще се държим възпитано, разбираш ли ме, Бургунд?

— Разбирам.

— Тогава кажи и на останалите — не искам глупави геройства. — Цезар се обърна към капитана: — Значи казваш, че никога няма да намеря мястото?

— Никога, сенаторе. Повярвай ми, много други са опитвали без успех.

— В Рим ни се внушаваше, че Публий Сервилий Вация е успял да отърве целия регион от пиратите, когато завладя земите на исаврите. Затова дори се нарече Вация Исаврик, толкова решителна ни се струваше победата му.

— Пиратите са като буболечките, Цезаре. Ще разпалиш огън, ще раздухаш дим, но те пак ще се върнат, щом димът се разсее.

— Разбирам. Когато Вация Исаврик сложи край на своеволията на пиратския цар Зеникет, всъщност само е обрал пяната. Така ли да разбирам, капитане?

— И да, и не. Цар Зеникет беше само един от многото пиратски главатари. Колкото до исаврите — капитанът вдигна пренебрежително рамене, — никой от нас, които плаваме из тези води, не разбра защо римляните водиха война срещу някакво си племе, което живее далеч навътре в сушата. При условие, че целта бе да се изкорени пиратството! Може сред малоазийските пирати да е имало исаври по произход, но самите исаври живеят твърде далеч от морето, за да имат нещо общо с морското разбойничество.

Двете галери се изравниха с кораба на Цезар и пиратите един по един се прехвърляха на палубата на товарния съд.

— Аха! Ето го и капитанът — рече невъзмутимо Цезар.

Висок, младолик мъж, облечен в туника от тирски пурпур, цялата извезана със сърма, разблъска хората пред себе си и се качи на палубата. Нито беше въоръжен, нито изглеждаше войнствено настроен.

— Добра среща — поздрави го Цезар.

— Дали греша, или ти си римският сенатор Гай Юлий Цезар, носителя на граждански венец?

— Не, не грешиш.

Зелените очи на морския вълк се присвиха и той почеса накъдрената си руса коса.

— Ти си много спокоен човек, сенаторе — отбеляза пиратът. По говора му се усещаше, че е родом от Спорадите.

— Не виждам причина да не бъда спокоен. Казах си, че сигурно се надявате на порядъчен откуп за моята, както и на слугите ми, особа. Затова не се чувствам застрашен.

— Това е самата истина. Но пък досега, колкото пътници съм залавял в плен, всички са се страхували.

— Не и днешният ви пленник!

— Е, да, ти си герой от войната.

— И сега какво ще стане, ъъъ, не ти научих името.

— Полигон. — Пиратът се обърна към хората си, които вече бяха отделили капитана и екипажа на една страна, а двайсетте спътници на Цезар — на друга.

Подобно на своя предводител и пиратите бяха суетни люде: някои си бяха сложили перуки, други къдреха косите си с маша, трети се бяха гримирали като пристанищни курви, за разлика от онези, които си бръснеха тила до кожа и залягаха на мъжествения си вид. Всички бяха облечени със скъпи дрехи.

— Какво ще стане сега? — попита за втори път Цезар.

— Екипажът се прехвърля на моя кораб, а твоят кораб се предава на мой екипаж. След което гребците напъват мишци и се отправяме възможно най-бързо на юг, сенаторе. До залез-слънце ще сме подминали Книдос, но ще продължим да плаваме и по тъмно. След три дни ще бъдеш мой гост и ще се радваш на гостоприемството ми, докато някой не плати откуп за теб.

— Няма ли да е по-лесно да пуснеш повечето от слугите ми още тук? Ще ги прехвърлиш на лодка и още днес ще се приберат обратно в Милет. Градът е богат, няма да е проблем жителите да съберат пари за откупа. Между другото, колко голям откуп искаш?

Пиратският главатар не отговори на втория въпрос, но рязко поклати глава на първия.

— Не, сравнително скоро беше, когато събирахме откуп от Милет. Имаме навика да разпределяме тежестта поравно между големите пристанища, защото ако на един град му се падне да плаща твърде много, хората се охарчват и се налага да чакаме със седмици откупа за някоя важна особа. Днес е ред на Ксантос или на Патара. Колкото до самия откуп, двайсет таланта сребро.

Цезар чак отстъпи крачка назад от ужас и възмущение.

— Двайсет таланта сребро! Толкова евтин ли ти се струвам?

— Това е общоприетата цена за римски сенатор. За повече трябва да си поне магистрат.

— Но аз съм Гай Юлий Цезар! — процеди през зъби високомерният патриций. — Очевидно, човече, ти не си разбрал кого си пленил. Аз съм не само римски патриций, а човек от рода на Юлиите! Ще попиташ, какво като съм Юлий? Ами това, че съм пряк наследник на богинята Афродита, по-точно на нейния син Еней. В рода ми има римски консули и аз самият ще стана такъв, когато навърша нужните години. Дори сега не съм обикновен сенатор. Та аз съм награждаван с граждански венец, имам право да говоря пред сената, седя на втория ред в Курията и всеки път, щом вляза на заседание, останалите сенатори са длъжни да ми станат на крака и да ми ръкопляскат — всички, дори консуларните сенатори и цензорите. Двайсет таланта сребро! Та аз струвам поне петдесет!

Полигон го беше изслушал в дълбоко недоумение. Досега определено не беше попадал на такъв заложник! Толкова самоуверен, толкова небрежен, толкова нахален! И все пък у хубавеца имаше нещо, което привличаше Полигон — дали не забелязваше някаква игрива искрица в очите му? Дали пък Гай Юлий Цезар не му се подиграваше? Но каква е тази подигравка — да предложи сам повече от два пъти по-голяма сума за откупа си? Не, не се подиграваше, говореше напълно сериозно! И все пак… Игривата искрица беше в погледа му, в това не можеше да има и съмнение.

— Добре, ваше величество, нека бъдат петдесет таланта! — смигна му в отговор Полигон.

— Така е по-добре — успокои се Цезар и му обърна гръб.

Три дни по-късно, след като не бяха срещнали нито един боен кораб из пустото море, слугите на Цезар бяха оставени на брега точно срещу пристанището Патара. През цялото това време Полигон беше плавал на своята галера, без Цезар да го вижда. Едва когато придружителите на заложника трябваше да бъдат прехвърлени на лодка, капитанът на пиратите дойде да погледне какво става.

— По-добре задръж повечето при себе си — нареди разбойникът на Цезар. — Един човек е достатъчен да събере откупа.

— Сам човек няма да отговаря на влиятелното ми положение — отвърна му с презрение той. — Ще задържа при себе си само трима души — личния ми прислужник Деметрий и двама писари. Ако се наложи да чакам по-дълго време, ще ми трябва човек да записва стиховете ми. А може да напиша и театрална пиеса. Комедия! Да, би трябвало да събера достатъчно материал за комедия. Или още по-добре — за фарс.

— Кой ще води останалите?

— Моят бивш роб Гай Юлий Бургунд.

— Тоя, гиганта? Какъв човек само! Ще събера цяло състояние, ако го продам като роб.

— Навремето наистина доста пари получи. Ще трябва да освободите и жребеца му, на друг няма да е по силите да го носи — продължи с условията си Цезар, — както и конете на останалите. Не бива да се излагат пред хората, държа на това!

— Можете да държите на какво ли не, ваше величество, конете са добри, ще ги запазя за себе си.

— Няма! — тросна се Цезар. — Получаваш петдесет таланта сребро като откуп, можеш да ми оставиш поне конете. Ще задържа само тоя с разцепените копита за себе си. Или може би улиците в града ви са павирани? Конят ми не е подкован и не може да се язди върху каменна настилка.

— Ти си много странен човек! — подхвърли му смаян Полигон.

— Свали конете на брега, Полигоне — заповяда му Цезар.

Конете слязоха на твърда земя. Бургунд беше крайно разочарован, че оставя Цезар почти без компания в ръцете на разбойниците, но нямаше как да възрази. Задачата му беше да намери искания откуп.

След раздялата с Бургунд Цезар продължи своя път покрай южното крайбрежие на Ликия — в източна посока. Брегът беше съвършено пуст — не се виждаха нито пътища, нито рибарски селища, само високите била на планината Солима, покрити със сняг. Заливчетата се появяваха някак неусетно, скрити зад скалите, напълно невидими от разстояние. Но и в тях нямаше живот — стръмните брегове се прорязваха тук-там от някоя тясна цепнатина в скалата, от ивица червеникав пясък, но най-често брегът беше осеян с високи червеникави скали. Никъде не се виждаше и следа от пиратско свърталище! Интересно! Цезар не мърдаше от мястото си на кърмата. От мига, в който корабът му беше преминал покрай устието на реката между Патара и Ксантос, беше прекарал времето си единствено в изследване на брега.

По залез-слънце двете галери и плененият търговски кораб свърнаха вляво и навлязоха в един от безбройните и абсолютно идентични на пръв поглед заливчета между скалите. Лоцманите извадиха съдовете на самия пясък. Едва след като скочи на твърда земя и се поразходи напред-назад, Цезар забеляза това, което от морето никога не би успял да види с очите си — скалата в дъното на залива, това всъщност бяха две скали, като външната криеше празното пространство между тях. Между двете скали имаше просторно равно място, като дъно на казан. И там се бяха настанили пиратите!

— Зима е и петдесетте таланта, които ще получим от теб, означават, че ще можем да си направим дълга и приятна почивка, вместо да се борим напролет с бурите — радваше се Полигон, който се присъедини към Цезар в самотната му обиколка на брега.

Моряците му вече бяха поставили колела под носовете на трите кораба и под погледа на главатаря си и неговия заложник ги изтеглиха на пясъка между скалите. Там ги поставиха на готови скелета, за да стоят изправени.

— И тази операция я правите всеки път? — учуди се Цезар.

— Не и когато смятаме веднага да излезем отново, но това рядко се случва. Когато сме на поход, гледаме изобщо да не се прибираме в гнездото.

— Добре сте се уредили! — похвали го Цезар.

Празното пространство между скалите заемаше може би два километра на ширина и около километър на дължина, като общите му контури бяха по-скоро овални. В далечния край на това крайморско дере се забелязваше малък водопад, който изливаше пенливите си струи в дълбок вир. От вира бликаше поток, който си проправяше път през скалите, но си оставаше невидим за корабите, минаващи покрай залива. Пиратите (а може би майката — земя) бяха издълбали тесен канал из пясъка в дерето, под самата скала, отбивайки водата към вътрешността на залива.

Малката котловина беше заета в голямата си част от добре уреден град. Между три и четириетажните сгради се забелязваха прави улици, покрити с чакъл, от земята се показваха няколко големи каменни силоза, а точно срещу мястото, където пиратите бяха изтеглили корабите, се намираха няколко работилници и складове. В центъра на града имаше пазар, до него беше светилището — средище за градския живот.

— Колко души живеят тук? — заинтересува се Цезар.

— Ако броим жените, курвите и децата — а и мъжките любовници, понеже някои си падат по такива, — повече от хиляда и петстотин. Освен това си имаме и роби.

— Колко роби?

— Две хиляди или нещо такова. Не се налага пръста си да мърдаме — потри доволно ръце Полигон.

— Чудно ми е, че не са се вдигнали на бой, докато мъжете ги няма. А може би жените и мъжките любовници са кръвожадни воини?

Пиратският главатар се изсмя презрително.

— Ние не сме глупаци, сенаторе! Робите са оковани в пранги. Пък и защо ще се вдигат на бунт, след като не могат сами да избягат?

— Мен прангите не биха ме спрели — отбеляза Цезар.

— Ще те хванем, когато се върнем. Тук не оставяме никакви празни кораби, с които би могъл да се измъкнеш от залива.

— Може би аз тебе ще те заловя, щом се прибереш.

— Тогава мога само да се радвам, че няма да се разделяме, докато откупът не дойде, сенаторе! Така няма да ти позволим да вдигаш бунт.

— Ех! — въздъхна разочарован Цезар. — Тъкмо си мислех, че ще успея да разнообразя престоя си с някоя любовна авантюра. Нямам вкус към мъжете, но сред жените ми се носи добра слава.

— Не се и съмнявам… Щом така ти харесва — изхили се Полигон. — Не се тревожи! Щом ти дотрябва жена, ще си намериш.

— Имате ли си библиотека в това райско кътче?

— Има тук-там по някоя книга, но ние не сме твърде любознателни.

Двамата бяха стигнали до една голяма сграда.

— Тук живея аз. Ще ми бъдеш гост, мисля, че ще е най-добре да те държа под око. Разбира се, ще се ползваш със самостоятелни стаи.

— Бих се радвал, ако има и баня.

— Тук живеем не по-зле, отколкото на Палатина, сенаторе. Ще се намери и баня за твоята особа.

— Предпочитам да ме наричаш „Цезаре“.

— Така да бъде.

Стаите бяха достатъчно на брой и на големина, за да има място за Цезар, Деметрий и двамата писари. Скоро след настаняването им Цезар се беше разположил в удобна вана, където температурата на водата беше тъкмо по неговия вкус — почти хладка.

— Ще трябва да ме обръснеш и оскубеш отсега за целия ни престой, Деметрий — нареди Цезар, докато сресваше косите си от венеца надолу. Остави огледалото на масата и го изгледа с известна възхита — гравирано със злато и инкрустирано със скъпоценни камъни. — В тази къща е вложено цяло състояние.

— Защото са откраднали много други състояния — отбеляза Деметрий.

— Навярно са скрили голяма част от плячката в някоя от къщите наоколо. Като гледам, не всички са обитавани — каза господарят и побърза да се присъедини към домакина си в трапезарията.

Храната беше изобилна, разнообразна и вкусна. Виното беше превъзходно.

— Готвачът ти си го бива — похвали Цезар Полигон.

— Толкова по-зле, че почти нищо не хапна, а виното дори не пожела да опиташ — обиди се Полигон.

— Единственото, което ми доставя наслада в живота, е работата — отговори Цезар.

— Нима? Дори и жените, за които говори?

— Жените — подхвърли той, докато си миеше ръцете, — са част от работата.

— Никога не бях чувал подобно определение! — засмя се Полигон. — Ти си странен човек, Цезаре, щом гледаш на страстта като на работа. — Той потупа корема си и с блаженство подуши течността в кристалната си чаша. — Колкото до мен, това, което най-много ми харесва в пиратството, е блаженият живот, който ми осигурява в почивното време. Но от всичко най-много се радвам на хубавото вино!

— На мен виното не ми е противно като вкус — оправда се Цезар, — но държа да не губя контрол над себе си.

— Но когато се събудиш на другия ден, приятното чувство те преследва до вечерта! — възкликна Полигон.

Римлянинът се усмихна.

— С мен не е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами например това, скъпи приятелю, че ще гледам да се събудя напълно трезвен и физически пълноценен в деня, когато отплавам заедно с бойната ескадра, превзема този град и те поема на свой ред под грижите си. Мога да те уверя, че когато те видя окован във вериги, ще се чувствам много по-добре от мига, в който съм се събудил — трезвен или пиян, все тая! Но дори това е нещо относително. Защото в деня, когато те разпъна на кръст, Полигоне, ще се чувствам още по-добре.

Пиратът избухна в невъздържан смях.

— Цезаре, ти си най-забавният гостенин, когото съм приемал в дома си! Ти си човек с чувство за хумор!

— Много мило да го чуя. Но за жалост няма да се смееш, когато увиснеш на кръста, приятелю.

— Това няма да се случи никога.

— Ще се случи.

Полигон се облегна на кушетката и отново се засмя — беше се превърнал в някаква неясна плетеница от злато и пурпур, които криеха не само тялото му, но дори ръцете и гърлото му.

— Да не мислиш, че не съм забелязал колко обстойно изследваше брега? Това са глупости, Цезаре! Никой не може да намери сам това място!

— Щом ти можеш, значи ще може и друг.

— Да, но аз съм идвал хиляда пъти. Първите стотина съм се губил като малко дете.

— Не се и съмнявам. Все пак не си интелигентен колкото мен.

Този път Полигон се засегна. Изправи се на кушетката и троснато отсече:

— Достатъчно интелигентен, за да заловя римски сенатор! И да измъкна петдесет таланта покрай него!

— Рибата е още в морето…

— Ако не я хвана, то ти ще влезеш в тигана вместо нея.

Скоро след това Полигон се оттегли, оставяйки Цезар сам да си търси стаята. Там го чакаше красиво момиче — прекрасен подарък от домакина. Младежът за всеки случай прати Деметрий да се увери, че се е изкъпала.

В продължение на четирийсет дни Цезар остана заложник в скривалището на пиратите. Никой не му забраняваше да се разхожда из града, да разговаря, с когото пожелае. Славата му се разнесе от единия до другия край на малката котловина, скоро всички научиха как младият заложник се канел да се върне още щом получи свободата си, за да залови пиратите и ги разпъне всички на кръст.

— Не, не, всички, само мъжете! — усмихваше се Цезар на жените, които се тълпяха около него. — Как бих могъл да разпъна на кръст красавица като тази тук?

— Тогава как смяташ да постъпиш с нас? — попита най-смелата от жените и го изгледа предизвикателно.

— Ще ви продам. Колко жени и деца има на острова?

— Хиляда.

— Хиляда. На който и пазар за роби да ви пратя, средната цена ще е, да речем, триста сестерции на човек… Така ще имам достатъчно пари да се разплатя с добрите хора, които съберат парите за откупа ми, дори ще им ги върна с лихва. Но тук има доста по-голям брой красиви жени, отколкото човек би очаквал да срещне в такова малко градче. Затова смятам, че средната цена ще бъде около две хиляди сестерции. А това означава, че хората, които ме освободят, ще имат печалба.

Жените се разотидоха, без да крият насмешките си. Този наистина си го биваше!

В действителност всички го харесваха. Пленникът беше мил, любезен, топлосърдечен… Никога не показваше признаци на страх или мъка. Шегуваше се с всички, при това толкова често повтаряше смешката си как щял да разпъне мъжете на кръст, а жените да продаде в робство, че това стана като шега на целия град. Очите му хвърляха весели искрици, устните му се усмихваха, а от всички най-много той самият се смееше на шегите си. Първото момиче го хвалеше навсякъде какъв страхотен мъж се оказал в леглото. Мъжете скоро се успокоиха — заложникът беше човек със скрупули, никога не посягаше на жена, която е била от дълго време с един и същи любовник.

— Слагам рога само на хора в моето положение — обясняваше той с господарския си тон, да не забравят, че е римски аристократ.

— Сиреч на своите приятели — подиграваха му се някои.

— Не, на своите врагове — обясняваше невъзмутимо Цезар.

— Е, да не би ние да не сме твои врагове?

— Врагове, да. Но не сте в моето положение, вие сте просто паплач! — отвръщаше презрително заложникът.

При което слушателите му прихваха да се смеят. Беше им приятно да го слушат как ги обижда със своя възпитан и любезен тон.

Най-накрая, докато вечеряха заедно в дома на Полигон, главатарят на пиратите въздъхна:

— Ще ми е мъчно, когато си отидеш, Цезаре.

— Аха-а! Откупът е бил събран.

— Твоят слуга ще го донесе утре.

— Как успяхте да си уредите среща? След като мястото е неоткриваемо, значи той трябва да бъде доведен.

— О, той е бил придружаван през цялото време от мои хора. Когато и последният талант намерил място в торбата, те ми пратиха съобщение. Ще бъдат тук утре по обяд.

— И тогава ще мога да си замина?

— Да.

— Ами какво ще стане с кораба, който бях наел?

— И той ще си замине.

— Капитанът? Моряците?

— Те ще те чакат на борда. Ще отплаваш по здрач в запад, на посока.

— Значи си включил цената на кораба в общия откуп?

— Не! — учуди се Полигон. — Капитанът трябваше да намери десет таланта откуп за себе си, кораба и моряците.

— Аха! — кимна многозначително Цезар. — Още един дълг, който трябва да върна.

Както беше обещано, Бургунд се появи на другия ден по обяд. Бяха станали точно четирийсет дни от пленяването на Цезар.

— Кардикса няма да ми забрани да виждам синовете си — радваше се Бургунд и бършеше сълзите си. — Изглеждаш добре, Цезаре.

— Домакините бяха любезни. От кого събра откупа?

— Половината от Патара, половината от Ксантос. Не се зарадваха особено, но не посмяха да откажат. Не и толкова скоро след заминаването на Вация.

— Ще си получат парите обратно, при това доста по-скоро, отколкото очакват.

Целият пиратски град се събра да изпрати Цезар. Някои от жените открито плачеха при раздялата. Плачеше и Полигон.

— Никога няма да попадна на заложник като теб! — въздъхна той.

— Това е самата истина — усмихна се римлянинът. — Пиратството ти е към своя край, приятелю. Ще се върна преди идването на пролетта.

Както обикновено и този път Полигон прие думите му като шега и дълго време се смя сам на малкия пясъчен плаж, докато капитанът обръщаше кораба си на запад. Почти нищо не виждаше в сумрака.

— Недей да спираш, капитане! — извика му пиратският главатар от брега. — Ако се бавиш без причина, ще се наложи да пратя хората си да те гонят!

Иззад планинския рид на изток се появи малък платноход — хемиолия — достатъчно бърза и маневрена да преследва всеки кораб по морето.

Но на сутринта, когато се огледаха, бегълците не видяха кораб зад себе си. Насреща им беше устието на реката и град Патара.

— А сега да успокоим хората, че ще си получат обратно парите — обърна се Цезар към капитана. — Между другото ще ти възстановя десетте таланта, които е трябвало да дадеш за кораба и екипажа си.

Капитанът очевидно не вярваше, че Цезар може сам да му възстанови парите.

— Злощастно пътуване! — промърмори той вместо отговор.

— Имаш думата ми, че когато отплаваш обратно за Византион, ще съм върнал усмивката на лицето ти. А сега ме остави на брега — нареди Цезар.

Посещението му беше кратко и делово. Още на другата сутрин, преди да са успели да качат животните на палубата, Цезар вече беше готов и чакаше с нетърпение да отплават. С него беше и цялата му прислуга, прекарала времето в Патара.

— Хайде, капитане, по-бързо!

— Къде отиваме? В Родос?

— Разбира се, че в Родос.

Пътуването до острова им отне три дни. Първата нощ прекараха в Телмесос, а втората — в Кавнос. Цезар не позволи да свалят конете и мулетата на брега.

— Много бързам, нищо няма да им стане, ако постоят на борда. Това си е то, късметът — фортуна няма да ме изостави и сега. Благодарение на опита си в събирането на ескадри знам точно къде да отида в Родос и с кого да разговарям!

Така си беше. По-малко от два часа му бяха нужни да събере при себе си всички, с които искаше да разговаря.

— Трябва ми флотилия от десет триреми и около петстотин добри войници — обърна се той с молба към родоските първенци, които беше повикал пред дома на началника на пристанището.

— За какво са ти? — попита младият адмирал Лизандър.

— За да дойдат с мен и да нападнем пиратското свърталище на Полигон. Имам намерение да го заловя.

— Полигон ли? Никога няма да намериш скривалището му!

— Ще го намеря — увери го Цезар. — Хайде, събирайте ескадрата! За Родос ще има тлъста плячка!

Родосчани не бяха убедени нито от ентусиазма на римлянина, нито от обещанията му; това, което не им позволи да му откажат, беше големият авторитет, с който Цезар се ползваше в целия регион. Той получи десет триреми и петстотин бойци. В Родос го познаваха отдавна — пък и славата, която Вация си беше извоювал по тези места, се предаваше отчасти и на него — някогашния му трибун. Макар цар Зеникет да бе подпалил сам базата си в планината Термесос преди Вация да го залови, в Родос изпитваха огромно уважение към римския управител; без да се ядосва, че пиратите са го изпреварили и не са му оставили нищо от плячката, Вация беше изчакал няколко дни жарта да изгасне и въглените да изстинат, след което беше преровил пепелището и бе събрал разтопените скъпоценни метали. Ако Вация се оказа способен на такава хитрина, значи и някогашният му офицер Цезар може да притежава същия стил на работа. Ето защо, казаха си родоските големци, струваше си да рискуват заради него.

Ескадрата хвърли котва в устието на реката при Патара. На другата сутрин щяха да започнат търсенето на Полигоновото скривалище. Цезар слезе на пристанището в града и нареди всички свободни търговски кораби да го последват в операцията. На другия ден застана на високата кърма на флагманския кораб и в продължение на часове подробно изследва всяка гънка в релефа на скалите.

— Разбираш ли — започна да обяснява той на капитана, — преди Полигон да продължи пътя си на изток от Патара, от разговорите на пиратите си създадох известна представа за заливите, които използват като бази. Затова си казах какво аз ще наричам залив и започнах да броя само тях.

— Аз пък търсих някакви лесно запомнящи се ориентири — морски скали с особена форма, планина с характерен облик, нещо такова — отговори му капитанът и въздъхна, — но вече изгубих всякаква представа къде се намираме!

— Подобни ориентири лесно подвеждат, защото човек трудно ги запомня в подробности. С броенето е по-лесно — усмихна се Цезар.

— Ами ако си сбъркал при броенето?

— Не съм.

Наистина не беше сбъркал. Заливът, в който слязоха петстотинте родоски войници, приличаше на всеки друг. Цяла нощ бяха прекарали на котва далеч от устието на малкия залив, да не би да ги усетят. Но Полигон дори не беше поставил наблюдателници. И четирите му бойни галери бяха изтеглени на брега, тъй като пиратите мислеха, че са в пълна безопасност. Но слънцето още не се беше показало над скалите, когато те бяха оковани във веригите, с които бяха държали доскоро робите.

— Само не ми казвай, че не съм те предупредил — обърна се Цезар към здраво окования Полигон.

— И все пак още не си ме разпънал на кръст, римлянино!

— Ще те разпъна, можеш да си сигурен!

— Как намери мястото?

— Проста аритметика. Преброих всички заливи от Патара дотук — отговори му той и кимна на родоския адмирал Лизандър. — Я да видим що за състояние е насъбрал нашият Полигон.

Както се оказа, наистина много хора бяха оставили състоянието си при него. Не само че складовете с жито бяха пълни почти догоре, но хранителните запаси на пиратското свърталище можеха да изхранят Ксантос и Патара до края на зимата и пролетта. Една голяма къща беше пълна със скъпи платове, с маси от лимоново дърво, позлатени кушетки и изящни столове. В друга къща пък бяха складирани сандъци със злато и скъпоценни камъни. По-голямата част от бижутата бяха египетска изработка — от фаянс, аквамарин, халцедон, оникс, лапис лазули и тюркоаз. Едно сандъче беше пълно с морски перли, някои от тях големи колкото яйце на гълъб, други пък бяха в необичайни разцветки.

— Не мога да кажа, че съм изненадан — сподели Лизандър. — Полигон е кръстосвал моретата в продължение на двайсет години, а той е пестелив човек. Това, което досега не ми беше минавало през ума, е, че е могъл да напада и корабите между Египет и Кипър.

— Откъде съдиш? От перлите и бижутата ли?

— Няма откъде другаде да се сдобие в такива огромни количества.

— А александрийците в Кипър имаха наглостта да ме убеждават как никой не бил нападал техните конвои!

— Те не обичат други да знаят за слабостите им, Цезаре.

— Това го разбрах от собствен опит. Е Лизандър, да делим.

— Ако трябва да сме съвсем честни, Цезаре, ние сме само твои изпълнители. Стига да ни платиш наем за корабите и заплата на войниците, плячката принадлежи единствено на теб.

— Част от всичко това ми принадлежи, приятелю, но далеч не всичко. Не искам в сената да ми се задават въпроси, на които да не мога да отговоря с ръка на сърцето. Затова ще взема хиляда таланта в златни монети за римската хазна, петстотин таланта за себе си и шепа от перлите — по мой избор. Предлагам останалите жълтици и останалите перли да останат за Родос. Складовете с мебелите и платовете може да разпродадете, но искам със сумата да построите храм в чест на моята далечна предшественица Афродита. Лизандър примигна от учудване.

— Много си щедър, Цезаре! Защо не си прибереш перлите, все едно никой не ги е видял? С тях ще можеш да си осигуриш живота до старини.

— Не, Лизандре, само една шепа. Обичам парите толкова, колкото обичам и ближния си, но ако забогатея, току-виж започна да играя комар. — Цезар пъхна ръка в ковчежето и започна да вади по-красивите: избра си двайсет от по-тъмните, които бяха сякаш отронени от асфалтовите планини в Палестина; една голяма колкото ягода, която имаше и цвета и формата на ягода; дузина с лунен цвят, една огромна с пурпур в средата и още шест — млечнобели като от сметана. — Това е! Разбираш сам, че и да искам, няма как да ги продам, без цял Рим да се заинтересува откъде съм ги намерил. Но мога да ги подарявам на жени.

— Няма как, славата ти ще се разчуе. Малцина са до такава степен лишени от алчност като теб.

— Не искам никой да разбира за това, Лизандре, и ти го заявявам най-сериозно! Правя го, за да запазя неопетнено името си. Освен това отдавна съм положил обет, че никога няма да дам повод да бъда съден за злоупотреби или присвояване на държавно имущество. — Цезар вдигна рамене.

— Ами за Патара и Ксантос?

— Те ще получат жените и децата, които ще продадат в робство. Ще им предадем и всички хранителни запаси на пиратите. От разпродажбата на робите ще съберат много повече пари, отколкото са дали за откупуването ми, а ще получат и храна. Но с твое позволение ще заделя и десет таланта за капитана на кораба ми. Него също го принудили да плати откуп. — Цезар сложи ръка на рамото на Лизандър и го изведе от складовете. — Корабите от Ксантос и Патара ще пристигнат до вечерта. Съветвам те да натовариш родоския дял от плячката на корабите си, преди да са дошли другите. Писарите ми ще направят списък на всичко. Ще пратиш в Рим дела на римската хазна.

— Как ще постъпиш със самите пирати?

— Ще ги натоваря на корабите от Патара и Ксантос и ще ги отведа със себе си в Пергам. Не съм действащ магистрат, затова нямам право да екзекутирам, когото и да било. Това означава, че трябва да отведа пленниците при провинциалния управител в Пергам и да го помоля да стори от мое име това, което обещах на всички пирати — да ги разпъне на кръст.

— Тогава ще наредя на хората си да натоварят и римския дял от плячката. Товарът няма да ни затрудни. Щом морските бури отминат, през лятото ще пратя парите от Родос в Рим. — Лизандър се сети за нещо друго. — Ще заделя четири кораба — нека те съпровождат до Пергам. Благодарение на теб Родос се сдоби с такава огромна плячка, че трябва да ти се отплатим.

— Просто ме запомнете с добро! Кой знае? Може би някой ден аз ще ви помоля за услуга.

Пиратите вече бяха отведени на брега. Полигон, който стоеше най-отзад в редицата, мрачно поздрави минаващия Цезар.

— Колко обичаха лукса! — поклати Цезар глава. — Винаги съм си представял пиратите мръсни, необразовани и склонни към побоища. Но тези тук се оказаха благовъзпитани и коректни.

— Разбира се — съгласи се Лизандър. — Разказите винаги преувеличават жестокостите им. Но пък и кога им се налага да се бият за плячката си, Цезаре? Рядко. Щом се стигне до бой, винаги е под командването на старите адмирали, които знаят как да печелят всяко сражение. По-дребните риби като Полигон не се захващат с въоръжени конвои, тяхна плячка са случайните търговци. Пирати, които действат на цели ескадри, има най-вече около Крит. Но когато живееш в такова естествено прикритие като Полигон, свикваш да мислиш, че си в пълна безопасност. Все едно живееш в собствена държава…

— Родос можеше да се постарае по-добре да изкорени пиратската опасност — отбеляза Цезар.

Но Лизандър поклати глава и се изсмя.

— Всичко е по вина на Рим! Римляните настояваха да ограничим флотата си, римляните обясняваха как поемат сигурността в цялото Източно Средиземноморие. В Рим винаги са мислили, че няма проблем, който да не е по силите им да разрешат сами. Но когато въпросът опре до пари изведнъж започвате с икономиите. Родос е под прекия контрол на Рим. Затова правим каквото ни се нареди. Ако се заловим на своя глава да гоним пиратите и да си възвръщаме морската мощ, в Рим ще си помислят, че се издига поредният Митридат.

А това, каза си Цезар, беше самата истина.

Марк Юний Юнк не се намираше в Пергам, когато Цезар достигна реката Кайкос и хвърли котва в градското пристанище. Наближаваше краят на март според римския календар, което означаваше, че зимата още не си е отишла, нищо че пътниците бяха отминати от лошото време. Град Пергам изглеждаше величествено със своите квартали, изградени по склоновете на високи хълмове. Дори от далечната равнина се виждаха белите петна неразтопен сняг по покривите на храмовете и резиденцията на управителя.

— Къде е управителят? В Ефес ли? — попита Цезар проквестора Квинт Помпей (който беше по-близък роднина с Помпей Руфите, отколкото със семейството на Гней Помпей Велики).

— Не, в Никомидия — отговори той. — Тъкмо се канех да отплавам обратно при него. Истински късмет, че и мен ме хващаш тук, имаме много работа във Витиния. Върнах се да взема по-тънки дрехи на управителя — никой не очакваше, че в Никомидия климатът е по-горещ от Пергам.

— О, така е през цялата година — кимна напълно сериозно Цезар. Искаше му се да попита дали проквесторът не се е върнал в столицата на провинцията по по-важни дела, но се сдържа. Ами, Квинт Помпей, ако нямаш нищо против, аз ще отнеса дрехите на управителя, а на теб ще ти оставя да свършиш една по-важна работа. Виждаш ли онези кораби ей — там?

— Виждам ги — отвърна Помпей, на когото беше крайно неприятно, че по-млад от него човек му нарежда какво да прави.

— На тях се намират петстотин пирати, които трябва да бъдат затворени някъде на сигурно място за идните няколко дни. Аз самият трябва да отскоча до Витиния, за да получа изрично разрешение от Марк Юний да ги разпъна на кръст.

— Пирати? Разпънати на кръст?

— Точно така. Нападнах едно пиратско свърталище в Ликия — нека добавя, с решителната помощ на родоската флота.

— Ами тогава ти остани тук и се погрижи за проклетите пленници! — ядоса се Помпей. — Аз ще попитам управителя!

— Съжалявам, Квинт Помпей, но така не може да стане — възрази му любезно Цезар. — Аз съм частно лице и съм заловил всички тези разбойници в качеството си на частно лице. Трябва да говоря лично с управителя. Ликия е част от неговата провинция, затова трябва да му обясня всичко сам. Така изисква законът.

Двамата се разправяха още известно време, но не щеше и съмнение кой ще излезе победител в спора; Цезар замина начело на родоската флотилия към Никомидия, докато Помпей настаняваше пленените пирати в тъмниците.

Нещата в двореца на Никомед се бяха променили до неузнаваемост, както забелязваше Цезар, докато чакаше в едно тясно преддверие заетият Марк Юний Юнк да намери време да го приеме. Златните отливки още си стояха по стените, както и фреските, които не можеха да бъдат свалени, без да се унищожи цялото помещение. Но някои добре познати на Цезар статуетки бяха изчезнали от местата си из ъглите на стаите и коридорите, както и някои картини.

Вече се смрачаваше, когато Юнк благоволи да се появи на вратата; очевидно беше използвал времето и да се навечеря, преди да се срещне с колегата си от сената.

— Цезаре! Колко се радвам да те видя! Какво те води насам? — попита управителят и подаде ръка на посетителя.

— Аве, Марк Юний, много си зает, забелязвам.

— Точно така, ти познаваш този дворец като малкия си пръст, нали? — Думите звучаха безобидно, но намекът беше доста ясен.

— След като аз ти съобщих за смъртта на цар Никомед, очевидно съм бил тук преди теб.

— Но не се оказа достатъчно любезен да ме изчакаш.

— Аз съм само частно лице, Марк Юний, щях да ти се пречкам. Най-добре да оставим свобода на управителя да се оправя сам, когато има такива тежки и отговорни задачи като приобщаването на цяло едно царство към римските владения.

— Тогава защо си дошъл? — попита Юнк и го изгледа с видима неприязън. Нямаше как да не си спомни споровете в съда по убийствата, както и факта, че обикновено Цезар надделяваше.

— Бях заловен от пирати при бреговете на Фармакуса преди два месеца.

— Е, случва се на много хора. Предполагам, че си успял да събереш откупа, иначе нямаше да седиш сега срещу мен. Но аз самият нямам с какво да ти помогна по въпроса, Цезаре. Ако настояваш, че накарам помощниците си да подадат писмена жалба от твое име в римския сенат.

— Мога да пиша — увери го най-любезно Цезар. — Не съм дошъл да се оплаквам, Марк Юний, а да поискам разрешение да разпъна на кръст петстотинте заловени пирати.

Юнк го зяпна.

— Какво?

— Както сам се досети, аз намерих искания откуп и бях освободен. Отидох в Рим, помолих гражданите да ми подсигурят няколко бойни кораба и известен брой войници, след което се върнах в пиратското свърталище и го превзех.

— Но ти нямаш право да извършваш такива действия! Аз съм управителят, това е моя работа! — възмути се Юнк.

— Докато пратя вест до Пергам, аз току-що пристигам от Пергам, където оставих пленниците, и оттам ти препратят писмото в Никомидия, зимата щеше да отмине, Марк Юний, и пиратът Полигон щеше да изчезне от базата си. Може да съм частно лице, но действах, както законът повелява на всички римски сенатори — побързаха, за да съм сигурен, че враговете на Рим няма да избягат от полагащото им се възмездие.

Такъв бърз отговор свари Юнк неподготвен. Той се замисли, преди да реши как да реагира.

— Тогава би следвало да те похваля, Цезаре.

— И аз така мисля.

— И сега искаш разрешение да разпънеш на кръст петстотин здрави мъже? Не мога да сторя такова нещо! Пленниците ти минават под мое разпореждане. Ще ги продам в робство.

— Дадох им думата си, че ще бъдат разпънати на кръст — възрази Цезар и прехапа устна.

— Дал си им думата си? На тях? — Юнк беше смаян. — Та това са само престъпници!

— Безразлично ми е, ако ще да бяха варвари или африкански маймуни, Марк Юний! Заклех се, че ще ги разпъна на кръст. Аз съм римски аристократ, думата ми има обвързваща сила. Няма как да избягам от нея.

— Но ти не си бил изобщо в правото си да правиш подобни обещания! Признавам, че си действал правилно, когато не си позволил на римските врагове да избягат от възмездието си, но мое право е да реша какво ще стане със заловени на територията на моята провинция престъпници. Те ще бъдат продадени в робство. Това е окончателното ми решение по въпроса.

— Разбирам — кимна Цезар и се изправи.

— Чакай малко! — спря го Юнк.

Той се обърна към него.

— Какво има?

— Предполагам, че е имало плячка?

— Имаше.

— Тя къде е? В Пергам?

— Не.

— Не можеш да я задържиш за себе си.

— Не съм я задържал изобщо. По-голямата част от плячката отиде за Родос, където се намериха желаещи да ме подкрепят в операцията. Друга част остана за градовете Ксантос и Патара, които дадоха петдесетте таланта сребро за откупа ми. Своя дял от плячката дарих на богинята Афродита, на която жителите на Родос ще издигнат храм. А полагащият се на държавата дял вече пътува към Рим.

— А моят дял?

— Не знаех, че и ти имаш право на дял, Марк Юний.

— Нали аз съм управител на провинцията!

— Плячката беше голяма, но не чак толкова. Полигон не е престъпник от мащаба на цар Зеникет.

— Колко пари прати в Рим?

— Хиляда таланта в златни монети.

— Значи е имало достатъчно.

— За Рим — да, за теб — не — отвърна Цезар.

— Като управител на Азия мое задължение беше да пратя на римската хазна полагащото се!

— Без колко?

— Без това, което е дължимо на управителя!

— Тогава предлагам — усмихна се Цезар — да пратиш молба до сената да ти се възстанови дължимият дял от плячката.

— Ще го направя! Хич не си мисли, че няма да постъпя точно така!

— Не съм си и помислял подобно нещо, Марк Юний.

— Ще се оплача пред сената от твоето арогантно поведение, Цезаре! Ти си си присвоил правомощията на провинциален управител!

— Така е — каза Цезар на раздяла, — и е било във всеобщ интерес. Иначе римската хазна щеше да си остане с хиляда таланта по-малко.

Цезар нае кон и пътува до Пергам по суша през топяща, та се от жега Мала Азия. Бургунд и Деметрий едва успяваха да го следват. Цезар беше до такава степен бесен, че дори не мислеше да почива. Беше станал безчувствен не само към околния свят, но и към самия себе си. Прибра се в Пергам само седем дни след като беше отплавал за Никомидия, и два дни преди родоския кораб, който беше оставил в Никомидия и сега се намираше някъде из Хелеспонта.

— Всичко е наред! — каза той при пристигането си на проквестора Помпей. — Надявах се да заваря кръстовете готови! Нямам време за губене.

— Да завариш кръстовете ли? — учуди се той. — Защо да правя кръстове при условие, че Марк Юний Юнк ще продава пленниците за пари?

— Той наистина имаше такова намерение — подхвърли небрежно Цезар, — но след като му обясних как съм им дал дума, че ще бъдат разпнати, ми влезе в положението. Затова да се залавяме веднага за работа! Трябваше да започна курсовете си при Аполоний Молон още преди два месеца. Времето лети, Помпей, затова да не го оставяме да ни избяга!

Удивеният проквестор беше впрегнат на работа, както и прекият му началник Юнк не смееше да го товари. Но колкото и да се стараеше, Цезар все оставаше недоволен, докато най-накрая не благоволи да купи дървения материал за своя сметка и не накара пиратите сами да си сковат кръстовете.

— И да ги направите, както трябва, паплач ненавистна, защото вие, ще висите на тях! Няма нищо по-лошо от това човек да виси с дни на кръста и да не може да умре, защото го е домързяло да си скове кръста, както трябва.

— Защо управителят не пожела да ни продаде в робство? — попита Полигон, който в живота си не беше държал чук и се бавеше ужасно. — Бях сигурен, че така ще постъпи.

— Значи не си познал — отговори му Цезар. Взе инструментите от ръцете му и започна сам да кове. — Как изобщо си могъл да си „изковеш“ пиратската кариера, Полигоне? Та ти си абсолютен бездарник!

— Някои хора — обясни Полигон, като се облегна на лопатата — се издигат в обществото именно защото са бездарни.

Цезар се изправи с готовия кръст.

— Не и аз!

— Разбрах го преди няколко дни — тъжно въздъхна пиратът.

— Хайде, започвай да копаеш!

— За какво служат тези? — попита Полигон, след като Цезар от нетърпение взе и лопатата и му каза да донесе дървените летви.

— Това са клинове — изсумтя той. — Първо изравяме достатъчно дебела дупка, така че да може да издържи тежестта на кръста и на човека на него. Но понеже тук почвата е твърде ронлива и няма да издържи дълго време на теглото ти, кръстът трябва да се укрепи с клинове. Освен това, след като умреш, клиновете позволяват по-лесно кръстът да бъде изровен. И вместо да ги оставя да изгният или да ги сече без нужда, управителят ще си има готови петстотин здрави дървени кръста, на които да разпъне следващите заловени пирати, които му доведа.

— Ти няма ли да починеш?

— Имам достатъчно сила да работя и говоря едновременно, не ми е нужна почивка. Хайде, Полигоне, помогни да забучим смъртния ти одър по-надълбоко в земята… А така! — Цезар се изправи. — Сега забий един клин ето тук. Виждаш ли, кръстът стои килнат. — Остави лопатата и грабна чука. — Не, от другата страна! Оттам, накъдето виси! Ама теб май за нищо не те бива!

— Аз може от дърводелство да не разбирам — ухили се Полигон, — но затова пък ме бива да накарам екзекутора си да ми сглоби кръста!

Цезар се засмя.

— Да не мислиш, че не съм забелязал? И все пак всяко удоволствие си има цена. Ти като пират трябва да го знаеш по-добре от всички.

Усмивката на Полигон угасна.

— Каква цена?

— На останалите ще им строшим пищялите, така ще умрат много бързо. А на теб аз ще ти скова и летва, на която да стъпят краката ти. Така няма да увиснеш много бързо. Ще минат няколко дни, преди да умреш, Полигоне!

Когато родоската галера, която беше последвала Цезар по море, влезе в устието на реката и пергамското пристанище, гребците ахнаха от ужас. Хора умираха и в Родос някои от тях — наказани със смърт. Но римското правосъдие не беше разпространено сред родосци — те бяха само съюзници на Рим, не поданици на държавата. Затова петстотинте кръста насред полето бяха за тях гледка, колкото потресаваща, толкова и необяснима. Цяло поле от мъртъвци — като се изключи живият главатар, комуто бяха окачили като връх на подигравката диадема около челото. Той все още дишаше и проклинаше.

Квинт Помпей беше останал в Пергам. Не искаше да заминава, преди да е сигурен, че Цезар си е отишъл. Тези стотици кръстове — същинска гора от напълно еднакви дървета — го плашеха. Разпъването на кръст беше стара практика, това беше общоприетата екзекуция за роби — престъпници, но за роби, не и за свободни хора. Обаче никой досега не беше разпъвал толкова хора. Цяла армия от мъртъвци беше окичила голото поле. С човека, който можеше да извърши всичко това, при това за някакви си часове, всеки трябваше да внимава. На него не биваше да се позволява да нарежда в Пергам, пък дори в качеството си на частно лице. Затова Квинт Помпей забрави за задълженията си към управителя и търпеливо изчака платната на родоските кораби да се изгубят в далечината.

Проквесторът завари управителя в прекрасно настроение в царския дворец в Никомидия. Юнк току-що беше открил цяло скривалище на златни кюлчета в едно от подземията и си го беше присвоил, без да подозира, че Цезар и Орадалтида са го описали и нарочно са му го оставили като капан.

— Е, Помпей, ти работи толкова усърдно за приобщаването на Витиния към Римска Азия — посрещна своя подчинен Юнк, — че смятам да удовлетворя молбата ти. Отсега нататък можеш да се наричаш Витиник.

Думите му доведоха Помпей (Витиник) до радост, сравнима с тази на забогателия пропретор. Двамата се отправиха към трапезарията да хапнат и да пийнат по случай радостните събития.

Юнк пръв засегна темата за Цезар.

— Това е най-арогантният човек, когото съм срещал в живота си — процеди през зъби Юнк. — Първо ми отказва дял от плячката, а след това има наглостта да ме моли да разпне петстотин здрави и яки мъже, които ако не друго, поне ще ми донесат известна компенсация, когато ги продам на пазара!

Помпей го изгледа изненадано.

— Когато ги продадеш?

— Да, защо?

— Но нали си заповядал пиратите да бъдат разпнати, Марк Юний!

— Не съм заповядвал такова нещо.

Помпей (Витиник) се разтрепери.

— Гръм и мълния!

— Какво ти става? — учуди се Юнк.

— Цезар се прибра седем дни, след като замина за Никомидия, и ми съобщи, че си се съгласил да екзекутира пиратите. Признавам си, че новината ме изненада, но през ум не ми мина, че може да ме лъже! Марк Юний, той качи всички до един по кръстовете!

— Не би посмял!

— Напротив, посмя и още как! Беше толкова спокоен и небрежен… На луд ме направи с исканията си — това да съм направел, онова да съм направел, все едно съм му слуга! Казах му, че ми се струва странно да си дал съгласието си, но той дори не се смути. Истина ти казвам, Марк Юний, нито за миг не помислих, че може да ме лъже! Пък и ти не беше пратил човек да ми съобщи противното — добави Помпей за всеки случай.

Юнк се разтрепери от ярост.

— Та тези хора щяха да ми донесат поне два милиона сестерции печалба! Два милиона, Помпей! А той пратил хиляда таланта злато направо на римската хазна, без дори да ме уведоми, без да ми предложи нищо! Сега трябва да подавам молба до сената да получа някакъв дял, но ти добре знаеш какви номера ще ми въртят! Ще се смятам за късметлия, ако вземат решение, преди да са се родили правнуците ми! Докато тоя педераст си е присвоил навярно хиляди таланта злато за себе си! Хиляди!

— Съмнявам се — възрази Помпей (Витиник), който не смееше да погледне началника си в очите от срам. — Размених няколко приказки с капитана на родоската флотилия според чутото Цезар е оставил цялата останала плячка на Родос, Ксантос и Патара. Намерените богатства били големи, но не можели да се сравняват с египетско съкровище. Родосчанинът смята, че Цезар е запазил съвсем малък дял за себе си, а това беше мнението и на всички останали. Един от слугите на самия Цезар каза, че Цезар обичал парите, но бил твърде мъдър, за да се остави парите да провалят политическата му кариера. След което ми се усмихна лукаво и ми каза как Цезар никога нямало да бъде съден за финансови злоупотреби и присвоявания. Освен това изглежда, че наистина се е заканил на пиратите да ги разпъне на кръст, докато си прекарвал времето в плен и чакал откупът да дойде. Ще се окаже доста трудно да докажем, че Цезар си е присвоил част от плячката за себе си, Марк Юний.

Юнк избърса очите си и шумно се изсекна.

— Не мога да докажа дали е взел нещо и от Никомидия или някъде другаде из Витиния. Но е взел със сигурност! Трябва да е взел! Когато бях млад, се срещаха и порядъчни люде, но мога да се закълна, Помпей, че този не е от тях! Твърде голямо самочувствие има, за да бъде порядъчен човек. И е твърде нагъл и невъзпитан. Държи се, все едно целият свят е негов!

— Според главатарят на пиратите, който намираше Цезар за много странен човек, по време на пленничеството си Цезар се е държал точно сякаш целият свят е негов. Хвърлял обиди в лицето на всеки срещнат, все едно се шегува! Когато му поискали двайсет таланта откуп, Цезар се бил разярил! Струвал поне петдесет таланта, обяснявал той на пиратите, които така и направили — поискали петдесет таланта!

— Значи за това спомена петдесет таланта! Усетих аз, че има някаква грешка, но бях твърде ядосан, за да го разпитвам за това, а после забравих. — Юнк поклати глава. — Това може би обяснява всичко, Помпей. Тоя е просто луд! Петдесет таланта струва животът на един цензор. Да, мисля, че човекът е луд.

— А може би се е правил на луд, за да накара Патара и Ксантос по-бързо да съберат откупа — предположи Помпей.

— Не! Той е луд, а лудостта е следствие от твърде високото самочувствие. Той винаги си е бил такъв. Но какви са били мотивите му, мен не ме интересува. Това, което ще направя аз, е да му поискам сметка за всичко, което ми стори през последните дни! Не мога да повярвам! Два милиона сестерции!

Дори Цезар да съжаляваше, че бързо си създаде нови врагове, с нищо не се издаде. Когато корабът му най-сетне хвърли котва в пристанището на Родос, той плати на капитана всички дължими разходи, като не забрави да добави нещо отгоре. След това си намери удобна, но не особено претенциозна къща в предградията и стана ученик на Аполоний Молон.

Родос беше голям остров и се радваше на политическа независимост. Намираше се в близост до югозападното малоазийско крайбрежие и представляваше морски кръстопът. Понеже много римляни, пътуващи по една или друга работа на изток, се отбиваха в града, Цезар постоянно научаваше новини и клюки и, както много други римски ученици преди него, не се чувстваше откъснат от римската цивилизация. Така съвсем навреме научи за писмото, с което Помпей заплашваше сената, както и за светкавичния отговор на сенаторите — включително и за поддръжката, която Лукул бе оказал на младия пълководец в Испания; също така научи, че миналогодишният консул Луций Октавий е умрял през март в Тарс скоро след като е пристигнал в града като управител на Киликия. Още беше рано да се разбере как точно смятат да заместят покойника. Завещанието на витинския владетел, разбира се, беше зарадвало всички в Рим — бедни и богати, но както Цезар скоро научи, далеч не всички искали да видят новите територии като съставна част от провинция Азия. Това, че Юнк беше изпратен да усвоява новата територия, не означавало, че битката е окончателно изгубена за защитниците на самостоятелна Витиния. И Лукул, и Марк Кота, настоящите консули, поддържаха идеята Витиния да се обособи в отделна провинция с отделен управител. Марк Кота отсега си правел планове да замине за Никомидия след края на консулския си мандат.

Родосци обаче се интересуваха повече от местните новини. За тях събитията, които се разиграваха в Понт и Кападокия, имаха далеч по-голяма важност от войните в Испания и политическите игрички в Рим. Вече казахме, че след като цар Тигран нахлу в Кападокия четири години по-рано, столицата Евсевия Мазака беше напълно опустяла — Тигран беше преселил всички нейни жители в новата си столица Тигранокерта. Царят на Кападокия, който с нищо не беше спечелил симпатиите на Цезар по време на срещата им преди години, сега живееше в Александрия. Когато го питаха защо не е предпочел да се скрие на римска територия, той обясняваше, че Тарс е твърде близо до владенията на Тигран, а Рим — твърде скъпо място за опразнената му кесия.

От известно време усилено се носеха слухове, че цар Митридат набира нова, при това внушителна армия. Причина бил гневът му от решението на Никомед да завещае царството си на Рим. Но никой не знаеше подробности, а Митридат още не беше прекрачил границите на Понтийското царство.

Марк Юний Юнк също беше обект на внимание. За него се говореше, че е успял да настрои срещу себе си всички по-знатни римски граждани във Витиния — особено жителите на Ираклея, на брега на Евксинския понт. Вече били подадени официални жалби до римския сенат, в които местните римски граждани твърдели, че Юнк се опитва да заграби някои от най-големите съкровища на Витиния.

В началото на юни цяла Римска Азия подскочи от ужас — цар Митридат бил тръгнал на война, вече бил завладял Пафлагония и войските му били стигнали Ираклея, на самата граница на Витиния. В Рим вече бяха научили за намеренията на Митридат да присвои царство Витиния за себе си. Близостта на страната, общите корени на витинци и понтийци, както и династическите връзки — всички говорели в полза на Митридатовите претенции. Цар Митридат нямало да позволи римляните да узурпират Витиния! Но под стените на Ираклея многобройните войски на Понт се спрели. Както обикновено Митридат първо предизвикваше Рим, а после замръзваше на едно място да види каква ще бъде реакцията.

Марк Юний Юнк и Квинт Помпей (Витиник) веднага избягали в Пергам, където прекарвали повечето си време в писане на подробни доклади до сената, вместо да се опитат да вдигнат на крак населението на провинцията за отпор срещу понтийския цар. След смъртта на Луций Октавий в Тарс Киликия се оказваше провинция без управител, двата легиона не смеели сами да тръгнат да спасяват Римска Азия, а и Юнк не се бил сетил да ги повика. Двата легиона — фимбрианци, разквартирувани в Ефес и Сарди, били призовани в Пергам, но там си и останали — Витиния била оставена без римска закрила. Очевидно Юнк смяташе да пази собствената си кожа, без да го е грижа за Витиния.

Цезар слушаше внимателно, но не си направи труда да ходи до Пергам. Най-много го тревожеха приказките, че в римска Азия не искат и да чуят за нови пазарлъци с Митридат, но пък и не изгаряли от желание да се бият срещу него… Освен ако управителят не се решел да предприеме нужните мерки. А управителят не издаваше никакви заповеди. В южните краища на провинцията жътвата започваше през квинктил, а в северните — през секстил. А Юнк не си мърдаше пръста. Дори не се сещаше да поръча предварително доставки от жито за войската.

През секстил се разбра, че двамата консули Лукул и Марк Кота получили пълномощия от сената да воюват с Митридат. Изведнъж Витиния осъмна като отделна провинция с управител действащия консул Марк Аврелий Кота. Киликия беше връчена на Лукул. Никой не знаеше каква ще бъде съдбата на провинция Азия, чиито управител беше обикновен пропретор, наобиколен от двама консули. След като и Лукул, и Кота имаха по-висш чин от него, нормално бе Юнк да чака заповеди. Но той не беше човек на Лукул, пък и беше доказал липсата си на организаторски способности. Бъдещето не му готвеше нищо добро.

Скоро след научаването на горната новина Цезар получи писмо от Лукуловия брат — Варон Лукул.

Прочетеното накара Цезар да въздъхне. Упражненията по правилно дишане и лекциите по риторика вече не му се струваха толкова интересни. Но, от друга страна, Лукул не му беше пратил никаква вест, а и едва ли някога щеше да се излъже. Особено след като цял Рим знаеше за случая с пиратите на Полигон. Лукул сигурно е одобрил действията му, но едва ли се е зарадвал. Той обичаше всичко да си върви по закон. Някой си римски сенатор си бил присвоил правомощията на провинциалния управител. Подобно поведение нямаше как да спечели благоволението на Лукул, дори последният да си дава сметка, че Цезар е бил принуден да бърза.

„Чудя се — каза си Цезар на другия ден — дали желанието е майка на реалността? Може ли човек да упражнява влияние върху събитията единствено благодарение на недоизречените си желания? Или всичко е дело на съдбата? Аз съм човек с късмет, един от любимците на фортуна. И ето, че всичко се повтаря. Шансът! Шанс, който ми се отваря, без някой да може да ме спре. Е, никой, ако не се смятат нищожества като Юнк.“

В Родос твърдяха, че всъщност Митридат е предприел не един, а три похода. Начална точка и на трите беше Зела, на територията на Понт, където се намираше военната квартира на понтийския цар и където се обучаваше огромната му армия. Най-важните операции се ръководеха от самия Митридат: триста хиляди души пехота и конница се бяха насочили през крайбрежните области на Пафлагония към Витиния. Митридат беше подпомаган от братовчедите си Хермократ и Таксил, както и от флота от хиляда кораба, голям брой от тях — пиратски, под командването на другия негов братовчед Аристоник. Но в същото време втора армия под командването на царския племенник Диофант напредваше в Кападокия с очевидната цел да нахлуе в Киликия. Диофант разполагал със сто хиляди души войска. Най-накрая още сто хиляди души под командването на поредния Митридатов братовчед, Евмах, както и на незаконородения син на Гай Марий — Марк Марий, пратен в Понт от началника си Квинт Серторий, имаше за цел да нахлуе във Фригия и да нападне Римска Азия откъм тила.

Жалко, разсъждаваше Цезар, че Лукул и Марк Кота нямаше да научат новината навреме; двата легиона, които принадлежаха на Киликия, вече бяха поели по море към Пергам по заповед на Лукул. Това означаваше, че Киликия е напълно беззащитна срещу евентуалното нашествие на Диофант. Нямаше какво друго да се прави, освен в Рим да се надяват, че самият ход на събитията ще забави действията на Диофант; благодарение на цар Тигран той все щеше да срещне известна съпротива в Кападокия.

Двата легиона на фимбрианите вече се бяха разквартирували в Пергам, където се беше спотаил управителят Юнк. По нищо не личеше той да възнамерява да ги използва срещу Евмах и Марк Марий на юг. Щеше да ги държи близо до себе си, за да подсигури собственото си бягство, когато Митридат за втори път през последните петнайсет години превземе азиатската провинция. Без силен римски началник, който да ги командва, жителите на Римска Азия нямаше да се съпротивляват. Беше краят на секстил, но Лукул и Марк Кота щяха да се бавят из моретата още поне месец. А този месец, преценяваше Цезар, щеше да се окаже от жизнена важност за римското присъствие в Азия.

— Няма кой друг — каза си Цезар.

Но другата половина на съзнанието му възрази:

— Няма да спечеля благодарности дори да успея.

— Не го правя заради благодарностите, а за лично удовлетворение.

— Удовлетворение ли? Какво искаш да кажеш с това удовлетворение?

— Че така ще докажа пред себе си, че мога да успея.

— Няма да те обикнат така, както обичат Помпей Велики.

— Разбира се, че няма! Помпей Велики е някой си пиценец без значение сред висшето общество, той не би могъл да заплаши републиката. Няма потекло. Сула го имаше. Имам го и аз.

— Тогава защо трябва да се подлагаш на риск? Така има опасност да те съдят за държавна измяна — няма какво да ме убеждаваш, че на никого не си изменил! Не е нужно да си го сторил. Хората ще бъдат свободни да оценяват действията ти, както сметнат за добре. И кой по-точно ще ги преценява на място?

— Лукул.

— Именно! Той вече те е набелязал като един потенциален размирник, затова и занапред ще гледа на теб като на свой съперник. Нищо, че ти връчи лично гражданския венец. Не се радвай толкова, че си се освободил от повечето пиратска плячка — ти все пак задържа това-онова за себе си, а хора като Лукул винаги ще те подозират, че си прибрал цяло състояние.

— Дори да е така, длъжен съм да го направя.

— Тогава се постарай да действаш като истински Юлий, а не като някакъв си Помпей! Без шум, без фанфари, без крясъци до боговете, без перчене като паун, след като успееш, ако изобщо успееш.

— Изпълнение на дълга заради личното удовлетворение.

— Да, изпълнение на дълга заради лично удовлетворение.

Цезар извика Бургунд.

— Утре сутринта заминаваме за Приена. Само ти, аз и двама от най-мълчаливите ни писари. Всеки ще вземе по един кон и едно муле, за мен — моя си кон с още един, подкован. Мулето отделно. Двамата с теб ще носим и оръжието си.

След дългите години служба на Цезар Бургунд се беше научил на нищо да не се изненадва, затова и не попита нищо излишно.

— А Деметрий? — каза.

— Няма да отсъствам толкова дълго, че да ми трябва. Освен това няма да е мъдро да го вземаме с нас, той обича да приказва.

— Да потърся място на някой чужд кораб или да наема отделен?

— Наеми. Да е малък, лек и много бърз.

— Достатъчно бърз да избегнем всякакви пирати?

Цезар се усмихна.

— Именно. Веднъж ни беше достатъчно.

Пътуването им отне четири дни — през Книдос, Миндос, Бранхида до Приена на устието на река Меандър. Цезар не си спомняше друг път да е изпитвал такова удоволствие от плаване по море. Корабът приятно се люшкаше под напъните на петдесетте гребци, които следваха ритъма на барабана. На кораба имаше и втори екипаж, не по-лош от първия, с който уморените гребци се сменяха през няколко часа. Докато едните се мъчеха по пейките, другите се хранеха и пиеха огромни количества вода.

Стигнаха Приена достатъчно рано на четвъртия ден, за да успее Цезар веднага да намери етнарха — някой си с етиопското име Мемнон.

— Предполагам, че нямаше да станеш етнарх толкова скоро след прогонването на Митридат от Римска Азия, ако беше негов поддръжник — мина Цезар по същество. — Затова те питам открито — ще се радваш ли, ако Митридат отново завладее страната?

Мемнон потръпна.

— Съвсем не, Цезаре!

— Добре. В такъв случай, Мемноне, ще се наложи да ми окажеш, и то много сериозно съдействие. Всичко трябва да стане във възможно най-кратък срок.

— Ще се постарая. Какво искаш от мен?

— Да свикаш лично доброволците в Приена и да пратиш вест до всички градове от Халикарнас до Сарди с призив и те да вдигнат на крак местните въоръжени сили. Искам да ми намериш възможно най-голям брой войници за възможно най-кратко време. Четири легиона заедно със старите си офицери. Сборен пункт ще бъде Магнезия на Меандър след осем дни.

Лицето на Мемнон светна.

— Управителят най-после се е решил да действа!

— О, да — отговори Цезар. — Назначи ме за началник на азиатските доброволци, но за нещастие не може да отдели друг римски офицер да ми помага. Това означава, Мемноне, че Римска Азия трябва да се бори сама за защитата си, вместо да чака както обикновено римските легиони да оберат всички лаври.

— Не и преди да са ги заслужили!

— И аз се чувствам като теб. Добрите местни доброволки, обучени и въоръжени по римски образец, винаги са били подценявани. Но след това, което ще направим двамата с теб, смятам, че никой повече няма да мисли така.

— С кого ще се бием? — попита Мемнон.

— С някакъв понтийски генерал на име Евмах и с един испански изменник на име Марк Марий — няма нищо общо с великия Гай Марий — побърза да излъже Цезар, да не би да уплаши азиатските милиции с името на покойния пълководец.

И така, Мемнон се зае да събира азиатските доброволци, без да се сети дори да изиска от Цезар някакъв документ. В интерес на истината етнархът дори не се сети да поразпита кой е този Цезар и в качеството си на какъв идва да събира войска. Когато Цезар даваше нареждания, никой не смееше да му задава въпроси.

Същата вечер, след като се прибра в квартирата си в дома на Мемнон, Цезар поговори с Бургунд.

— Този път няма да си заедно с мен, стари приятелю. — И няма нужда да ме убеждаваш, че Кардикса няма да ти проговори, ако не си навсякъде с мен. Искам от теб нещо много по-важно от това да зяпаш отстрани сражения, в които не участваш поради липсата на римска бойна подготовка. Искам да заминеш за Анкира и да потърсиш Дейотар.

— Галатският вожд — кимна в разбиране Бургунд, — спомням си го.

— А и той би трябвало да си те спомня. Дори сред келтите от Галатия няма такива мъжаги като теб. Сигурен съм, че Дейотар знае много повече от мен за действията на Евмах и Марк Марий. Не те пращам просто да му занесеш предупреждение. Искам да му съобщиш, че организирам армия от азиатски доброволци и че смятам да подмамя понтийската армия някъде из долината на Меандър. Ще се постарая да хвана врага в капан. Ако успея, ще трябва да отстъпят обратно във Фригия, за да се прегрупират, и чак тогава ще ударят пак. Искам да кажеш на Дейотар, че най-добрият момент да си отмъсти на понтийците ще бъда, ако изненада армията на Евмах, докато се прегрупира на територията на Фригия. С други думи, кажи му, че искам да действа съвместно с мен. Ако аз си свърша добре работата в Римска Азия, а той — във Фригия, нито Азия, нито Галатия ще бъдат завладени от Понт тази година.

— А как да пътувам дотам, Цезаре? Искам да кажа, на какво трябва да приличам?

— Мисля, че трябва да приличаш на божествен воин. Сложи си златната броня, която Гай Марий ти даде, купи си някакви шарени пера, каквито намериш на пазара, и ги завтъкни в предпазителя на шлема си. По пътя ще ревеш германски песни. Ако случайно срещнеш понтийски войници, мини напряко през редиците им, все едно не ги забелязваш. Оттук до Галатия, ти ще си олицетворението на ужаса от войната.

— А след като се видя с Дейотар?

— Ще се върнеш при мен по долината на Меандър.

Стоте хиляди понтийски войници, които пролетта бяха тръгнали на поход от Зела под командването на Евмах и Марк Марий, имаха заповед да нахлуят Римска Азия от югоизток. Това беше крайната им цел, но при условие, че се налагаше да минат през Фригия, а най-преките маршрути за там минаваха през Галатия, преди всичко останало трябваше да се проправи път през Галатия. А Митридат не беше сигурен дали това ще е лесно. Откакто преди трийсет години беше изклал всички келтски вождове на пиршеството, което уж беше дал в тяхна чест, в Галатия бяха отрасли ново поколение водачи, които макар и мълчаливо подкопаваха основите на понтийското владичество. В крайна сметка налагаше се Митридат да вземе мерки и срещу тях, но за това щеше да изчака, докато всичко друго си дойде по местата. Най-добрите войници от огромната си армия беше оставил за самия себе си, затова войската на Евмах и Марк Марий не беше добре обучена и тактически подготвена. Един поход по течението на Меандър срещу лишените от всякаква организация гръцки полиси щеше да закали духа на войниците и да им вдъхне нужното самочувствие.

Като следствие от тези си разсъждения царят на Понт държа Евмах и Марк Марий при себе си буквално до последния момент и двете армии заедно нахлуха в Пафлагония. Митридат се поздравяваше за нечуваното си превъзходство — не само в численост на войската, но и в материална подкрепа за нея, — с което започваше войната срещу римляните. В понтийските хамбари бяха натрупани два милиона медимни жито, а от една медимна можеха да се месят по два половинкилограмови хляба в продължение на цял месец. Излизаше, че само житото му можеше да гарантира прехраната на цялата му половинмилионна войска, заедно с мирното население в Понт и окупираните територии за срок от няколко години занапред. Затова дори не се замисляше за стоте хиляди излишни войници, които водеше със себе си в Пафлагония. На него определено му убягваха подробностите около пренасянето на огромните количества жито и други храни от складовете в Понт: това беше грижа на неговите подчинени, на които пък не оставаше друго, освен да размахват пръчки, за да поддържат добро темпо при пренасянето на храните. В действителност подчинените му нито имаха опит, нито се радваха на въображение, за да вършат работата на така наречения „префектус фабрум“ при римляните; да не говорим, че никой римски пълководец дори не би помислил да предприема далечен поход с повече от десет легиона войска.

Като следствие от всички тези неясноти и неуредици в деня, когато Евмах и Марк Марий трябваше да отделят своите сто хиляди войници от останалите триста хиляди на Митридат, запасите вече бяха изтънели до такава степен, че царят се видя принуден да изпрати дълги колони войници обратно по криволичещите пътеки, за да помогнат на каруците да минат през калта, а когато това беше невъзможно — да нарамят товара на собствения си гръб. Това пък от своя страна означаваше, че един съществен дял от понтийската армия е достатъчно изтощен от тежкия физически труд, за да не бъде боеспособен. Флотата носела постоянни запаси от храна на обсадената Ираклея, доложиха съгледвачите на царя; веднъж да влезе в Ираклея, и всичко щяло да си дойде на мястото.

И все пак Ираклея беше малка утеха за Евмах и Марк Марий, които изоставиха главните сили далеч преди града и се насочиха на юг през долината на река Билей. Оттам трябваше да прехвърлят някаква планина и да продължат по течението на Сангарий. Намираха се в най-плодородните краища на Витиния и можеха спокойно да заситят глада си за сметка на беззащитните земеделци. За лош късмет обработваемите земи свършиха и изведнъж стоте хиляди войници се оказаха сред гъсти горски масиви, между които само тук-там имаше разчистени поля и работещи стопанства.

Най-накрая Евмах и Марк Марий се разделиха — принуди ги не друго, а невъзможността да изхранват заедно огромната си армия.

— Няма да ти трябва цялата тази войска да се справиш с някакви си азиатски гърци — обясняваше Марк Марий на Евмах, — а най-малко ще ти е нужна конница. Затова аз ще остана по бреговете на река Тембрис заедно с част от обоза и цялата конница. Ще съберем реколтата, ще съберем фураж за конете и ще чакаме вести от теб. Бъди така добър да се върнеш преди настъпването на зимата. И най-добре използвай населението на Римска Азия за транспортирането на хранителните запаси. От долината на Тембрис до земите на галатите-толистобоги разстоянието не е голямо, затова напролет ще нападнем и тях и ще ги унищожим. А това ще ни осигури нужните количества храна за догодина.

— Не мисля, че братовчед ми, царят, ще се почувства горд, ако те чуе как гледаш на великото му начинание като на обикновен грабеж на хранителни продукти — отбеляза Евмах. Нито се беше обидил на Марий, нито го гледаше отвисоко, просто до такава степен се страхуваше от Митридат, че не можа да се сдържи.

— Братовчед ти, царят, се нуждае от обучение в римска тактика. Ако я беше получил още навремето, щеше да знае колко е трудно да се изхранва такава голяма армия далеч от изходните пунктове — отвърна му невъзмутимо Марк Марий. — Бях пратен да ви науча как да водите война в тила на врага, как да правите засади и внезапни нападения над селата. Вместо това ми връчихте една армия и ме направихте генерал. Аз не съм специалист в командването на големи армии, но поне притежавам трезв разсъдък. Именно трезвият разсъдък ми подсказва, че от една подобна армия поне половината трябва да се настани някъде, където има плодородна земя, с други думи, край река. Ако царят се разсърди, че говоря само за храна, толкова по-зле за нас!

Докато Марк Марий си намери къде да разположи войската си, двамата изгубиха още време, защото Евмах отказваше да потегли към егейското крайбрежие, преди да е сигурен, че ще успее да намери лагера на Марий. Едва в началото на септември понтиецът прекоси планините Диндимос начело на около петдесет хиляди пехотинци и пое по Долината на един от притоците на Меандър. Разбира се, че колкото по-надолу в долината слизаха войниците, толкова повече обработваеми земи откриваха — допълнителен стимул походът да свърши едва когато всички тези плодородни райони станат владение на Митридат Понтийски.

Понеже повечето големи градове се намираха от южната страна на Меандър, Евмах умишлено подкара войската по добре поддържания павиран път за Триполи, който се намираше на северния бряг. След като обеща на войниците, че ще имат право да грабят, колкото пожелаят, след завземането на Римска Азия, Евмах подмина отдалеч Ниса — първия голям град, който стоеше на пътя им, и продължи по течението на реката към Трали. Не беше възможно армията да не се разделя никъде по пътя, защото трябваше да се събира храна, а понякога някое голямо стадо вакли овци или угоени гъски можеше до такава степен да повлияе на войнишката дисциплина, че цели дружини да хукнат да гонят невинните животинки. Понтийците се оказаха упорити хора и бяха готови да тичат с часове по баирите.

В интерес на истината бавното придвижване на понтийската армия из беззащитните области на Мала Азия се превърна в същинско празненство. Евмах пращаше напред съгледвачи, които му долагаха два пъти на ден една и съща новина — насреща не се виждаше враг. Това той си обясни с пълната неподготвеност на римляните да посрещнат нападение от югоизток. Всички римски легиони (дори тези, които трябваше да бранят Киликия) бяха съсредоточени около Пергам, за да пазят скъпоценната персона на управителя; това го знаеше всеки понтийски пълководец, а Марк Марий го беше потвърдил, изпращайки свои съгледвачи в долината на Кайкос.

Евмах беше придобил толкова приятно усещане за непобедимост, че когато един ден съгледвачите му не се върнаха, той дори не се разтревожи. Армията му се намираше по-близо до Трали, отколкото до Ниса, живописните гънки на речната долина, заради които водите на Меандър изписваха такива сложни завои, се бяха обагрили в наситено златно от натежалите житни класове. Евмах даде заповед войската да се приготви за нощуване. Никой не мислеше да се вдигат укрепления, никой дори не смяташе за необходимо войската да се събира на лагер; войниците безгрижно се настаняваха, където намерят за добре, пръскаха се из цялата долина, палеха буйни огньове и вдигаха глъч, която се чуваше от километри.

Беше паднал здрач, когато от сенките на дърветата изникнаха четирите легиона азиатски доброволци, построени в бойни карета. Врагът налетя на седналите да вечерят понтийци и ги подложи на жестоко клане. Макар като численост да превъзхождаха двойно азиатските гърци, понтийците бяха сварени неподготвени и не можаха да организират никаква съпротива.

При атаката на Цезар Евмах се намираше в далечния край на лагера и тъй като имаше коне под ръка, успя да избяга заедно с повечето си офицери. Зарязал войската си, той хукна да се спасява при Марк Марий и неговата армия в долината на Тембрис.

Но късметът тази година обръщаше гръб на Митридат. Евмах пристигна в лагера на Тембрис точно навреме, за да види как Дейотар начело на галатите тестобоги атакуват Марк Марий с неговите петдесет хиляди войници. Сражението се реши най-вече от конницата, но така и не се стигна до продължителен сблъсък; Митридат разчиташе най-вече на сармати и скити, но те бяха свикнали с безкрайните пространства на степите и трудно се разгръщаха из тесните планински долини, докато галатите бяха у дома си. Хиляди понтийски конници бяха избити.

През декември остатъците от фригийската армия начело с Евмах се прибраха в Зела, докато самият Марк Марий отиде да разговаря с Митридат. Предпочиташе лично да обясни на царя какво се е случило, вместо да се мъчи с подробни доклади.

Азиатските милиции тържествуваха, а заедно с тях всички жители на градовете по Меандър. Празнуването на голямата победа продължи няколко дни.

Преди битката Цезар бе държал реч пред армията и изрично бе подчертал, че Римска Азия защитава самата себе си, че Рим е твърде далеч и римските управници не са в състояние да помогнат на провинцията, че за пръв път в своята история малоазийските гърци трябва сами да защитават свободата си. Цезар говореше на местния гръцки диалект, което допълнително повдигна патриотизма на войниците. В крайна сметка двайсетте хиляди доброволци от Лидия и Кария бяха така въодушевени, че победата им се видя прекалено лесна. В продължение на трийсет дни Цезар ги беше учил на дисциплина, беше им внушавал чувство на гордост и едновременно с това на отговорност и резултатите се оказваха дори по-добри, отколкото се беше надявал в началото.

— Тази година повече понтийски войски няма да видите — сподели Цезар пред Мемнон по време на празничното пиршество, което жителите на Трали дадоха два дни след разгрома на Евмах. — Но догодина могат пак да дойдат. Зависи единствено от жителите на Римска Азия, дали ще успеят да организират своята отбрана. Предполагам, че Рим ще бъде до такава степен зает с бойни действия по другите фронтове, та няма да намери и един излишен пълководец, да не говорим легион, за Азия. Но сега знаете, че можете и сами да се защитавате.

— И това дължим единствено на теб, Цезаре — каза Мемнон.

— Глупости! Това, от което имахте нужда, беше просто някой да ви даде началния тласък. Мой късмет беше, че се намирах в близост и можах да изпълня ролята.

Мемнон се наведе към него.

— Имаме намерение да издигнем храм на Победата възможно най-близо до полесражението. За да не го отнесе ръката при пълноводие, сме си избрали едно хълмче близо до Трали. Ще ни позволиш ли да ти издигнем статуя, която да стои вътре в храма и да напомня на хората кой ги е повел към победата?

Дори лично Лукул да присъстваше и да бе наложил вето над подобно предложение, Цезар не можеше да откаже. Трали се намираше достатъчно далеч от Рим, а и не беше сред големите градове на Римска Азия. Малцина римляни от неговия ранг биха посетили храма на Нике, който нямаше да привлича нито със старинния си характер (нали щяха тепърва да го строят), нито с големи художествени качества. Но за Цезар подобна чест означаваше изключително много. На двайсет и шест години той щеше да има собствена статуя в човешки размер, на която щеше да стои облечен в доспехите на римски пълководец — триумфатор. Защото на двайсет и шест години той беше направил една армия победител.

— Много ще се радвам — кимна той тържествено.

— Тогава още утре ще пратя Главк да те погледне и да ти вземе мерките. Той е добър скулптор, работи в ателиетата в Афродизия, но понеже дойде при нас като доброволец можем да го използваме, докато е тук. Ще гледам да дойде с художника си, който да ти направи няколко цветни скици. Така, ако си имаш друга работа, няма нужда да стоиш за модел.

Цезар си имаше друга работа. Най-неотложната от тях беше да замине при Лукул в Пергам, преди консулът да е научил за събитията при Трали от други източници. И тъй като Бургунд се беше върнал от мисията си при галатите седем дни преди битката срещу Евмах, можеше да прати германеца и двамата писари обратно в Родос — заедно с любимия си кон. Искаше да отиде в Пергам сам.

Разстоянието от Трали до Пергам беше повече от двеста километра, но Цезар се спираше само колкото да смени коня. Сменяше го често, защото искаше да поддържа скорост от поне петнайсет километра в час през деня и десет километра в час през нощта. Пътят беше добър, строен от римляни и макар луната да беше в последна четвърт, небето беше ясно и луната осветяваше местността. След като напусна Трали още на другия ден след празничното пиршество, Цезар пристигна в Пергам три часа след смрачаване на същия ден. Беше средата на октомври.

Лукул веднага го прие. Цезар възприе като знак отсъствието на вуйчо си Марк Кота на разговора, нищо че другият консул се намираше по това време в същия дворец. Добре поне, че го нямаше и старият управител Юнк.

Младежът подаде ръка на консула, но той сякаш не забеляза. Лукул дори не го покани да седне, двамата щяха да разговарят прави, сякаш имаха много спешна работа.

— Кое те води толкова далеч от учителя ти Молон, Цезаре? Да не си срещнал други пирати? — попита със смразяващ тон Лукул.

— Не бяха пирати — отговори той. — Този път беше една армия на Митридат. Петдесет хиляди души войска слизаха надолу по течението на Меандър. Научих за придвижването й, преди ти да пристигнеш в провинцията, а си помислих, че ще е безсмислено да уведомявам управителя. В крайна сметка той би трябвало да разполага с по-добри източници на сведения от мен, частното лице, но не беше направил абсолютно нищо, за да защити долината на Меандър. Затова се обърнах към етнарха на Приена, Мемнон, и го помолих да свика азиатските милиции. Като се имат предвид инструкциите от Рим, той е в пълното си право да го стори. А пък Мемнон нямаше причина да смята, че аз не действам от името на Рим. До средата на септември управниците на големите градове в Лидия и Кария бяха събрали армия от двайсет хиляди души, която аз подложих на кратки упражнения и подготвих за бой. Понтийската армия нахлу на територията на провинция Азия през втората половина на септември. Под мое командване азиатските доброволци разгромиха принц Евмах близо до град Трали преди три дни. Почти всички понтийски войници бяха заловени или убити, нищо че самият Евмах успя да избяга. Научавам, че друга понтийска армия под командването на испанеца Марк Марий ще бъде нападната всеки момент от предводителя на галатите-тестобоги Дейотар. До няколко дни ще научиш дали Дейотар го е победил. Това е всичко.

Издълженото лице с ледените сиви очи не трепна.

— Мисля, че това вече е прекалено! Защо не уведоми управителя за намеренията си? Откъде си знаел какви са плановете му?

— Управителят е некомпетентен и алчен за пари нещастник. Вече имах случай да се убедя в това. Дори да беше желал да поеме нещата под свой контрол — в което дълбоко се съмнявам, — това щеше да забави организацията. В последното съм дълбоко убеден. Именно заради това съзнателно не го уведомих. Не исках да ми пречи, защото бях убеден, че ще се справя със задачата по-добре, отколкото той би го сторил на мое място.

— Ти си превишил властта си, Цезаре. Всъщност ти нямаш никаква власт.

— Това е така. Значи нищо не съм превишил.

— Това не е състезание по софистика!

— По-добре така да беше. Какво очакваш да ти кажа? Аз съм млад човек, Лукуле, но вече съм видял достатъчно, за да знам що за хора Рим удостоява с империум, за да ги прати из провинциите. Не мисля, че Рим може да спечели нещо от сляпото подчинение на управници като Юнк, двамата Долабели или Верес. Повече ще спечели, когато хората имат за началник хора като мен, пък дори без империум. Разбрах как ще е най-добре да постъпя и го сторих. Мога да добавя, че го сторих с пълното съзнание, че няма да получа благодарности. Знаех, че ще бъда порицан, че дори мога да бъда изправен на съд за дребна измяна.

— Според законите на Сула няма дребна и едра измяна.

— Добре тогава, за едра измяна.

— Защо идваш при мен? Да ме молиш за милост?

— По-скоро бих умрял!

— Не си се променил.

— Значи не съм станал по-лош.

— Не мога да се примиря с това, което си сторил.

— Не съм и очаквал.

— И все пак дойде да ме видиш. Защо?

— За да докладвам пред върховния главнокомандващ, което е мой дълг.

— Предполагам, имаш предвид дълга си като римски сенатор — рече Лукул, — макар този дълг да те е обвързал колкото с мен, толкова и с действащия управител. И все пак няма да постъпя несправедливо. Очевидно Рим трябва да ти е признателен за бързите и решителни действия. Може би в подобна ситуация и аз бих действал така… С тази разлика, че щях най-напред да се заинтересувам не накърнявам ли с нещо властта на висшестоящите. За мен империумът, който човек държи, има много по-голямо значение от личните му качества. Навремето ме укоряваха за това, че цар Митридат се е спасил — и днес започна трета война срещу Рим, — защото аз навремето отказах на Фимбрия помощ за залавянето на Митридат при Питана. Според мнозина именно аз съм виновният, задето Митридат успя да избяга. Ти например щеше да си сътрудничиш с Фимбрия на принципа, че целта оправдава средствата. Аз обаче не виждам как бих могъл да поведа общи действия с един незаконен представител на едно още по-незаконно правителство, това би означавало, че приема каузата му за законна и непротиворечаща на римските интереси. И до ден-днешен съм убеден, че съм постъпил правилно, отказвайки съдействие на Фимбрия. Винаги ще застана на страната на онзи римски служител, който се ползва със силата на законния империум. Нека кажа в заключение, че на мен ти ми приличаш твърде много на оня, другия младеж, дето все знае по-добре от останалите — Гней Помпей, който се е нарекъл сам Велики. Но ти, Цезаре, си много по-опасен дори от Помпей. Защото си с благороден произход.

— Странно — прекъсна го Цезар, — но мисля, че и аз съм използвал израза.

Лукул го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Няма да те подведа под съдебна отговорност, Цезаре, но и няма да те представя за похвала. Битката, която си водил при Трали, ще бъде упомената съвсем накратко в редовния ми доклад до сената. Ще пиша, че сражението се е водило изключително от азиатски доброволци, които са били под командването на местни началници. Името ти изобщо няма да бъде споменато в доклада. Нито аз ще те назнача в щаба си, нито ще позволя на друг провинциален управител да го стори.

Цезар беше изслушал всичко това, без да реагира. Но когато Лукул даде знак, че срещата им е приключила, той отново възрази:

— Не настоявам да бъда споменат като началник на азиатските милиции, но твърдо настоявам да споменеш, че съм взел участие не само в сражението, но в цялата военна операция по долината на Меандър. Ако не ме споменеш, няма да мога да включа войната като четвърта отделна военна кампания. Решил съм да мина през десетте си кампании, преди да се кандидатирам за квестор.

Лукул зяпна.

— На теб изобщо не ти трябва да се кандидатираш за квестор! Ти вече си член на сената.

— Според законите на Сула трябва да стана най-напред квестор, преди да се кандидатирам за претор и консул. А преди да се явя на изборите за квестор, държа да съм отбил полагащата ми се военна служба.

— Много квестори не са изпълнили това изискване. Вече не живеем във времената на Сципион Африкански и Катон Цензор! Когато името ти се появи в кандидатските списъци, никой няма да седне да брои в колко военни кампании си служил.

— В моя случай — подчерта Цезар — ще се намерят много хора, които ще седнат да броят не това, ами дните от живота ми един по един. Аз вече съм приел принципите, които ще следвам цял живот. Няма да допусна политическата ми кариера да е вследствие на нечие благоволение, нито да се развива против общественото мнение. Аз стоя над всички останали, значи трябва да се докажа над всички останали. Но никога, имаш думата ми, никога против закона. Ще следвам своята политическа кариера така, както повелява законът и традицията. Ако избирателите знаят, че съм служил в нужния брой военни кампании, ако прочетат, че още при първата съм бил награден с граждански венец, тогава няма начин да не се наредя пръв сред избраните квестори. Всяко място по-надолу в списъка ще бъде неуспех за човек, който вече е прекарал няколко години в сената.

Лукул присви очи и внимателно изгледа красивото лице с очите на Сула пред себе си. След като се увери, че Цезар няма какво повече да допълни, на свой ред заяви:

— Боговете ми са свидетели, че нахалството ти няма граници! Добре тогава, ще те спомена в докладите. Нека всички научат, че си участвал в тази импровизирана кампания от началото до края.

— Това е мое законно право.

— Някой ден, Цезаре, ще се престараеш.

— Невъзможно! — засмя се той.

— Точно тези ти думи те правят толкова нетърпим за останалите.

— Не разбирам защо е нетърпим човек, който говори истината.

— Нека ти кажа още нещо.

Цезар се канеше да си тръгва, но спря.

— Слушам.

— Тази зима проконсулът Марк Антоний премества мястото на бойните си действия срещу пиратите от западния край на Нашето море в източния. Предполагам, че смята да насочи вниманието си към пиратите от остров Крит. Главната му квартира ще бъде Гитеон на Пелопонес. Там вече са се установили някои от легатите му, които имат да свършат огромна работа — на Марк Антоний му е нужна голяма флота. Ти, разбира се, си най-добрият специалист по събиране на кораби — знаем го от успехите ти във Витиния, когато служеше при Минуций Терм, и в Кипър, когато беше в щаба на Вация Исаврик. Родос на два пъти ти е услужвал! Ако искаш да запишеш още една военна кампания в биографията си, Цезаре, заминаваш незабавно за Гитеон. Твоят чин, както ще съобщя на Марк Антоний, ще бъде на младши военен трибун без право да се настаняваш на друго място, освен у римски граждани. Ако разбера, че си наел собствена къща или по някакъв начин си превишил правата си като младши трибун, ще упълномощя Марк Антоний да те изправи пред военен съд! И не си мисли, че ще ми е трудно да го убедя! След като ти, неговият роднина, посмя да съдиш брат му, не си мисли, че той изпитва топли чувства към теб. Разбира се, имаш пълното право на римски гражданин да откажеш поръчението. Но това е единственото военно поръчение, което ще получиш в близко бъдеще. Достатъчно ми е да напиша няколко писма, за да ти затворя всички врати. Аз съм действащият консул. Това означава, че имам по-голям империум от всеки друг, включително от втория консул… Това ти го казвам, ако случайно разчиташ на връзките си с него.

— Забравяш — напомни му любезно Цезар, — че Марк Антоний се ползва с неограничен империум за действията по море. Мисля, че там дори и първият консул нищо може да му нарежда.

— Тогава ще гледам да не се засекат на една акватория мои кораби с корабите на Антоний — махна с ръка Лукул. — Иди да видиш вуйчо си Кота, преди да заминеш.

— Какво? Дори легло няма за мен?

— На теб само едно легло ти отива, Цезаре — онова на разбойника Прокруст.

Няколко минути по-късно Цезар разговаряше с Марк Аврелий Кота.

— Знаех си, че ще имам проблеми, като воювам срещу Евмах, но не си представях, че Лукул ще стигне чак дотам. Всъщност очаквах, че или ще ми прости напълно, или ще ме съди за измяна. Вместо това Лукул реши да използва личните си връзки, за да попречи на кариерата ми.

— Аз нямам никакво влияние над него — отговори му Марк Кота. — Лукул обича всичко да върши сам. Но пък и ти си същият като него.

— Дори не мога да остана за по-дълго, вуйчо. Заповядано ми е да замина веднага… За къде ли? Предполагам, за Родос, откъдето да се прехвърля в Гитеон. Трябва задължително да живея на квартира, при това у римски гражданин. Колегата ти поставя доста странни условия! Ще трябва да изпратя цялата си прислуга обратно в Рим, включително Бургунд. Не ми се разрешава да живея, в какъвто и да е лукс.

— Това е наистина необичайно! Ако има пари, дори най-младшият римски офицер има право да живее като цар. Предполагам — подхвърли заядливо Кота, — че след преживяването с пиратите, ти можеш да живееш като цар.

— Не, това са клевети. Хитър ход от страна на Лукул — да ме прати при Марк Антоний. Напоследък Антониите не ме обичат особено. — Цезар въздъхна. — И да ми даде най-нисшият възможен чин. Та с моята военна кариера заслужавам да бъда най-малкото старши трибун.

— Ако искаш другите да те обичат, Цезаре… Ама и аз какви ги говоря! Кой съм аз да ти давам съвети? Ти знаеш отговорите на повече въпроси, отколкото аз самият бих могъл да измисля. Ти си този, който решава как ще живееш. Наистина си имаш проблеми, но никой не ти е виновен — направил си всичко съвсем съзнателно.

— Съгласен съм, вуйчо. Сега трябва да си търся стая за нощта, преди всички странноприемници да затворят. Как е вуйчо Гай?

— Успя да се спаси от нов мандат в Италийска Галия, нищо че провинцията остава без управител. Дотегна му. Освен това се надява да му бъде разрешен триумф.

— Пожелавам ти късмет във Витиния, вуйчо.

— Подозирам, че ще ми е нужен — рече на сбогуване Марк Кота.

Беше средата на ноември, когато Цезар пристигна в малкото пелопонеско пристанище Гитеон. Лукул не си беше губил времето — всички в града го очакваха и знаеха по-добре от него какви условия трябва да спазва.

— Какво си успял да направиш? — попита легатът Марк Валерий Маний, който отговаряше за настаняването в щаба на Антоний.

— Ядосах Лукул — отговори лаконично Цезар.

— Няма ли да обясниш по-подробно?

— Няма.

— Жалко, умирам от любопитство. — Маний развеждаше Цезар из тесните, калдъръмени улички. — Реших най-напред да ти покажа къщата, в която ще живееш. Мястото не е никак лошо. Къщата е голяма, стара, собственост на двама вдовци — Апроний и Канулей. Мисля, че са били женени за две сестри — местни гъркини, и след като и втората сестра умряла, са решили да живеят заедно. Щом получих заповедта на Лукул, се сетих най-напред за тях, защото разполагат с много свободни стаи. Двамата са големи чешити, но са много мили. Не че ти ще се задържаш за дълго време в Гитеон. Не ти завиждам, като знам как ще обикаляш да търсиш кораби из цяла Гърция! Но като гледам какво пише в досието ти, ще се справиш.

— И аз така се надявам — усмихна се Цезар.

Да се събират кораби от пелопонеските пристанища не оказа толкова неблагодарна задача за човек, който е расъл с гръцките класици. Пелопонеският пейзаж съдържаше в себе си ясно осезаема мистика, всичко беше пропито с толкова много история, че настоящето, в което живееше Цезар, изглеждаше жалко и неуместно. Сякаш самите богове бяха някакви недоносчета в сравнение с поколенията исторически личности, които бяха живели и умрели по тези места. А Цезар, както успяваше да настрои срещу себе си знатните римляни, така печелеше и сърцата на скромните местни жители, които много повече му допадаха.

Флотилията нарастваше с всеки изминал ден през зимата — с бързина, която Марк Антоний не би могъл да сметне за незадоволителна. Най-добрият събирач на кораби си присвояваше всички бойни кораби, които завареше из гръцките пристанища, сетне изискваше от градските управи да подпишат договор, че до април ще пратят в Гитеон всяка новопостроена галера. Марк Антоний, пресмяташе Цезар, нямаше да е готов за действие преди началото на април, след като възнамеряваше да отплава от Масилия в Галия през март.

През февруари един по един към щаба се присъединиха и личните придружители на великия пълководец. При вида им Цезар започна да придобива по-ясна представа що за военна тактика прилага Марк Антоний срещу пиратите. След като се оказа, че в цял Гитеон няма достатъчно подходяща резиденция за великия пълководец, неговите приближени настояха да му се построи нова на брега на Лаконския залив, откъдето се откриваше чудесна гледка към остров Китера. Резиденцията трябвало да има басейни, каскади, фонтани, бани с душ, централно отопление и интериори с облицовка от вносни мрамори.

— Няма как да стане за това лято — отбеляза Цезар пред Маний и в очите му заиграха лукави искрящи. — Затова се чудя дали да не настаним и великия пълководец при Апроний и Канулей.

— Няма да се зарадва, като види, че вилата не е завършена — съгласи се Маний, който също като Цезар гледаше на проблема откъм смешната страна. — Но пък иначе нещата вървят. Местните жители възприеха похвалната гръцка традиция да посрещат гостите с разтворени обятия. Сега цялата градска управа се е заела да събира пари за построяването на това главозамайващо съоръжение. Щом Антоний си замине, мястото ще бъда давано под наем на всеки желаеш да се изживява за източен деспот.

— Аз самият ще сторя всичко по силите си да популяризирам новата гордост на Гитеон — обеща Цезар. — Пък и как иначе — това е от местата с най-приятен климат в целия свят — идеален за дълга почивка и отдаване на извънбрачни и разни други, не за пред хора, наслади.

— Ще ми се да видя как ще си приберат парите обратно — въздъхна Маний. — Само охарчват целия град! Но все пак не им го казах в очите.

— Какво каза? — извика Цезар.

Когато Марк Антоний пристигна, удобното и закътано пристанище на Гитеон беше задръстено от всевъзможни кораби (Цезар беше преглътнал гордостта си и не отказваше обикновените товарни кораби, които гърците му предлагаха — нали на тях щяха да се возят легион войници), а вилата му беше готова наполовина. Но нищо не можеше да развали прекрасното му настроение. Откакто бе напуснал Масилия, беше пил само неразредено вино и не беше изтрезнявал. Доколко смаяният му легат Марк Маний и не чак толкова смаяният му младши военен трибун Гай Юлий Цезар забелязваха, но идеята за военни действия приемаше твърде необичайна форма в съзнанието на Марк Антоний — за него атаките се ограничаваха в това да нахлуе в интимните части на възможно най-голям брой жени и да ги убеди в качествата на, така разправяха поне, разрушителното си оръжие. За победа Антоний отчиташе женските писъци и опитите на противника да се спаси от по-нататъшна обсада, щом унищожителното оръжие изтощи всякаква съпротивителна енергия.

„Богове, какъв бездарник!“ — мислеше си Цезар. Не смееше да споделя подобни мисли с останалите.

Разбира се, Цезар помоли Марк Маний изрично да изтъкне приноса му в събирането на корабите, като го отчете за участие в поредната военна кампания. Когато в края на април Цезар получи писмо от майка си, в него тя му съобщаваше и за решението на милостивите сенатори да го освободят от службата при Антоний. Войната му се зачиташе.

Най-старият от вуйчовците на Цезар, Гай Аврелий Кота, се бе завърнал от Италийска Галия по-рано същата година и се беше споминал в навечерието на триумфа си из улиците на Рим. Освен другото той оставяше след себе си и едно празно място в колегията на понтифексите. Въпреки че Сула беше писал в законите си, че съставът на колегията трябва да включва осем плебеи и седем патриции, преди смъртта на Гай Кота плебеите бяха деветима, а патрициите — само шестима. Нямаше как, Сула бе принуден да пренебрегне закона си и да назначава хора заради заслугите му пред него. По традиция, щом умреше понтифекс — плебей, на негово място се назначаваше друг плебей, но за да се съобразят със закона, четиринайсетте колеги на покойника решиха да изберат за негов заместник патриций. И изборът им се беше спрял на Цезар.

Доколкото Аврелия бе успяла да разбере, изборът на сина й се дължал на факта, че от тринайсет години насам в никоя от жреческите колегии — нито тази на понтифексите нито тази на авгурите, — не присъствал представител на Юлиите. Навремето консулът Луций Цезар беше авгур, а брат му Гай Цезар Страбон — понтифекс, но и двамата бяха загинали по време на гражданската война между Марий и Сула. Всичко това Аврелия научила от Мамерк Лепид, който й бил донесъл официалната новина. Според това, което разправял, не всички били съгласни с избора на Цезар — негови твърди противници били Катул и Квинт, най-големият син на някогашния цензор Метел Капрарий — Козела. Но след провеждането на много ауспиции и съветване със свещените книги името на Цезар се наложило.

В писмото на Аврелия най-важно място заемаше личното послание на Мамерк — Цезар трябвало да се прибере възможно най-скоро в Рим за посвещаването си в сан; иначе не било изключено Катул да надделее и да убеди колегията да се отметне.

След като отбеляза и петата военна кампания в биографията си, Цезар си събра багажа, без да съжалява за нищо. Единственото, което щеше да му липсва, бе гостоприемството на Апроний и Канулей, както и приятелството с легата Марк Маний.

— Трябва да призная — сподели той пред Маний, — че ми се искаше да видя как изглежда специалното съоръжение в готов вид.

— По-важно е да станеш понтифекс — възрази той, който едва сега си даваше сметка, че Цезар е част от висшето общество; досега винаги го беше възприемал като скромен и лишен от излишни амбиции римски офицер, който гледа най-напред да си свърши работата, а после — да мисли за друго. — Какво ще правиш, след като влезеш в колегията?

— Ще си потърся някой скромен пропретор, който да е неспособен сам да спечели войната, която води. Лукул вече е само проконсул, което означава, че не може да нарежда на останалите провинциални управители.

— Къде смяташ да намериш този пропретор? В Испания?

— Двамата там са много известни. Не, ще видя дали Марк Фонтей не се нуждае от млад и обещаващ военен трибун в Трансалпийска Галия. Той е преди всичко военен, а военните са благоразумни хора. Фонтей няма да се безпокои какво мисли Лукул за мен, стига да върша работа. — Цезар се намръщи. — Но преди всичко останало ще съдя Марк Юний Юнк за злоупотреби.

— Ти не си ли чул още? — учуди се Маний.

— Какво да чуя?

— Юнк е мъртъв. Така и не успял да се прибере в Рим. Корабокрушение.

Беше тракиец, без да е тракиец. В годината, когато Цезар напусна Гитеон, за да бъде посветен в жреческа длъжност, тракиецът, който не беше тракиец, навърши двайсет и шест години и излезе на историческата сцена.

Семейството му заемаше добро обществено положение, нищо че не беше сред силните на деня. Баща му беше кампаниец, от земите край Везувий. Преди години, по времето на Съюзническата война, бащата се беше възползвал от лекс Плавция Папирия и беше подал молба при претора в определения шестдесетдневен срок; и понеже не беше воювал срещу Рим, получи римско гражданство.

Детето беше расло в типична селска среда, затова никой не можеше да си обясни вродената му страст към военното дело. И все пак тя бе тъй очевидна, че баща му не се изненада, когато едва навършил седемнайсет, синът му се записа в легионите. Бащата беше човек с връзки и успя да му осигури място на кадет в легиона, който Марк Лициний Крас набираше за Сула, когато бъдещият диктатор стъпваше на италийска земя и се готвеше да срази Папирий Карбон.

Момчето се разви неимоверно много в армията и още в първите месеци на службата се отличи в сраженията. Не беше навършил още осемнайсет, когато качествата му отвориха път към старите сулански легиони — там, където всички бяха опитни ветерани. Съвсем скоро след това младежът беше повишен в чин военен трибун. След края на последния поход в Етрурия му беше предложено да напусне армията, но той предпочете да се прехвърли под командването на Гай Косконий, който заминаваше да се бие срещу далматинските племена в Илирик.

В началото Илирик му се стори място тъкмо за човек с неговите качества. Той се опияняваше от кървавите победи и трупаше едно след друго отличия, които едва се побираха на гърдите му. Но един ден Косконий се озова под стените на непристъпна крепост и се наложи да я обсажда в продължение на цели две години: пристанището Салона така и не желаеше да се предаде на римляните. Момчето, което вече беше възмъжало, скучаеше под стените на Салона и започна да се убеждава, че само си губи времето. Беше направил своя житейски избор — да се превърне в човек на войната, вир милитарис, в професионален войник за цял живот. Гай Марий бе започнал своя възход в армията, а се беше издигнал до нечувани висоти! А на него му се налагаше да гние под стените на някакво си далматинско пристанище, да гледа тухлите и камъните и да стои със скръстени ръце.

Поиска да бъде прехвърлен в Испания, защото (както беше и с много други негови другари) мисълта за подвизите на Серторий не му даваше покой. За съжаление легатът, който командваше легиона му, не го обичаше и му отказа. Скуката го влудяваше, затова подаде втора молба да го прехвърлят в Испания. След като и втория път му беше отказано, започна да нарушава устава, бягаше от лагера без разрешение. Но когато Салона се предаде, а пълководецът Косконий и управителят на Македония Гай Скрибоний Курион започнаха съвместни действия срещу дарданите, лошата дисциплина беше забравена. Военната активност възвърна предишния боен дух на младия офицер, който отново се чувстваше като риба във вода.

Случи се обаче един инцидент, който беше окачествен като бунт и доведе младежа до неочаквано падение — оказа се, че легатът не само не го обичал, но бил негов заклет враг. Младежът беше извикан пред военния съд на Косконий, където беше признат за виновен в опит за бунт. Ако беше от спомагателните части или пък не се ползваше с римско гражданство, щяха да го осъдят на бой с камшик и смърт. Но понеже беше римски гражданин, при това младши военен трибун с многобройни бойни отличия, предложиха му две възможности. И при двете щеше да изгуби гражданството си, но при първата щеше да бъде бит с камшик, след което беше свободен да върви, където иска, само не и в Италия, при втората — трябваше да стане гладиатор. По разбираеми причини той избра гладиаторството. По този начин поне щеше да се прибере в родината си. Роден в Кампания, осъденият знаеше много неща за гладиаторите и техния занаят: всички гладиаторски школи се намираха в Капуа.

Заедно с още седем души, съдени като него за войнишки бунт, и пак като него избрали гладиаторската кариера, той беше поет от някакъв търговец и пратен на търг в Капуа. Никой обаче нямаше интерес да напомня за отнетото си римско гражданство. Баща му и брат му не се вълнуваха от гладиаторските битки и никога не стъпваха на подобни представления; така той щеше да живее близо до родния си дом, без никога в семейството му да разберат какво го е сполетяло. Затова си избра боен псевдоним, който трябваше да е кратък, характерен и войнствено звучащ. Прекръсти се на Спартак. И се закани, че ще стане известен гладиатор, ще го канят на игри от единия до другия край на Италия, докато се превърне в героя на цяла Капуа и всички момичета ще лудеят по него.

На капуанския пазар Спартак беше продаден на управника, така наречения ланиста, на известна гладиаторска школа, чийто истински собственик беше сенаторът и някогашен цензор Луций Марций Филип. На вид Спартак отговаряше на всички изисквания на занаята — беше висок, имаше великолепно оформени прасци, бедра, гръдни мускули, рамене и ръце, дебел като на бик врат, потъмняла от слънцето кожа, прошарена тук-там от белези; освен това беше красавец, със светли коси и сиви очи, а властната му походка излъчваше вроден аристократизъм. Ланистата, който беше платил от името на Луций Филип сто хиляди сестерции за Спартак (самият Филип не присъстваше на сделката — той през живота си не се беше срещал с петстотинте гладиатори, които притежаваше или наемаше от други собственици), от пръв поглед реши, че Спартак е роден за гладиатор. Филип нищо нямаше да изгуби.

По онова време гладиаторите се обучаваха само в два бойни стила — тракийския и галския. Ланистата дълго време се чудеше на кой от двата стила Спартак да започне обучението си; обикновено отговорът идваше с физиката на гладиатора, но той беше идеален във всяко едно отношение, така че можеше да бъде и едното, и другото. И все пак галите отнасяха по-често рани, оставаха с големи белези, пък и рискът да бъдат осакатени за цял живот беше малко по-висок, отколкото при траките. При огромната цена, която беше платил, ланистата не искаше да предизвиква съдбата; Спартак щеше да бъде тракиец. Колкото по-красив и запазен останеше, толкова повече интерес щеше да предизвика и с времето цената му само щеше да се качва. На вид Спартак приличаше на истински благородник, главата му трябваше да се вижда от всички. А траките не носеха шлемове на арената.

Обучението започна. Ланистата беше предпазлив човек, затова искаше да се увери, че физическото състояние на Спартак отговаря на външния му вид. Едва след това му поръча доспехи — със сребърен обков и златни орнаменти. Спартак щеше да носи на арената аленочервена дреха, прихваната на кръста с широк, черен кожен колан. Въоръжението му представляваше извит меч, каквито използваха в тракийската конница. Краката му се пазеха от стоманени наколенници, които за съжаление забавяха движенията му. Това означаваше, че тракът трябва да е по-разсъдлив и съобразителен от своя противник — гала, който имаше по-голяма свобода на действие. На дясната си ръка Спартак носеше кожен ръкав, който беше обшит с метални пластини и беше вързан с ремъци през врата и гърдите му. Последният елемент от снаряжението му беше малкият кръгъл щит.

Всичко тръгна като по вода за Спартак. Разбира се, трябваше да пази тайнствено мълчание (другарите му от Илирик се бяха разделили с него още в Аквилея), защото не искаше да се издаде със спомени от войската, а сведенията, които аквилейският търговец бе написал за него, бяха съвсем оскъдни. Но Спартак говореше латински с кампанийски акцент, както и гръцки пак с кампанийски акцент, беше що-годе грамотен и се държеше като в армията. Всичко това започна да смущава ланистата, който надушваше неприятности. Спартак беше твърде несдържан и агресивен, на тренировка дори с дървен меч и кожен щит в ръка ставаше опасен за другите. Това, че строши ръката на друг гладиатор, може да е било и грешка, но когато извади от строя за много месеци наред петима „доктори“ един след друг, ланистата не се сдържа и привика Спартак при себе си.

— Виж какво — започна той да му обяснява, без да се горещи, — ти трябва да свикнеш да гледаш на гладиаторския бой като на игра, а не двубой на живот и смърт. Задачата ти е да забавляваш зрителя! Етруските са измислили тази игра преди хиляда години и тя се е запазила през всичкото това време като почтено забавление и изтънчено изкуство. Никъде другаде извън Италия няма гладиатори. Някоя важна особа умира и роднините му организират в негова чест игри — не като онези, които Ахил провежда в памет на Патрокъл — бягане, скачане и борба, а с оръжие в ръка. И все пак това си остават игри!

Русокосият исполин го слушаше, без да издава с нищо чувствата си. Ланистата обаче забеляза, че пръстите на дясната му ръка играят, сякаш искат да докопат дръжката на меча.

— Ти изобщо слушаш ли ме, Спартак?

— Да, ланиста.

— Докторът е твой треньор и учител, а не враг. Имай предвид, че добри доктори няма да намериш лесно! Заради тебе в момента разполагам с петима доктори по-малко, отколкото преди месец, а няма откъде да им намеря пълноценни заместници. Е, вярно е, хората ще оживеят, но двама от тях никога повече няма да практикуват професията! Спартак, ти нямаш срещу себе си врагове на Рим, затова и целта на играта не е да унищожиш противника. Хората се тълпят по трибуните, за да наблюдават спортно състезание — физически упражнения на ловкост и умение, на фехтовка и борба, на хитрост и бързина. Публиката изпитва достатъчно силни емоции при вида на неизбежните рани, никой не иска да гледа саморазправа и убийства… Или сечене на крайници! Хората са дошли да гледат спортна надпревара. Спорт, Спартак, просто спорт! Атлетическо състезание. Ако публиката искаше да гледа как гладиаторите се избиват и осакатяват, щеше да отиде да гледа битки на бойното поле — боговете само знаят колко битки са се провели на кампанийска земя през последните години! — Ланистата млъкна и отново го изгледа. — Разбра ли какво искам да ти кажа?

— Да, ланиста — отговори Спартак.

— Тогава върви да тренираш. Ако толкова напираш от енергия, дървените тренажори са за тази цел — бий тях! Следящия път, когато се биеш с доктор, мисли си не как да му строшиш кокалите, а как да изписваш изящни движения с меча!

Спартак беше достатъчно интелигентен и схвана лесно какво точно му обясняваше уредникът на школата. След този разговор лека-полека се приспособи към правилата на гладиаторската игра и дори усети предизвикателството на това да се дуелираш с противник, без да го нараняваш. Настръхналите от страх доктори срещу него се успокоиха — ученикът им нямаше да ги остави инвалиди, вместо това щеше да се научи като тях да подлъгва противника и да забавлява тълпата с ловките си движения. Самият ланиста не изпускаше Спартак дълго време от очи, защото се съмняваше, че толкова лесно ще се отърве от кръвожадния си нрав. Ала най-накрая, след шест месеца се престраши да го включи в една от петте схватки, които организира някой от знатната фамилия на Гута в Капуа. Понеже зрелището беше в града, ланистата можеше лично да присъства на игрите и да види с очите си как Спартак се проявява на арената.

Галът, който щеше да се бие със Спартак (двамата излязоха трети поред), беше достоен противник — малко по-висок, със също така добре сложено тяло. Галът беше въоръжен с дълъг, леко извит щит и прав, двуостър меч. Най-голямо впечатление правеше сребърният му шлем с източените предпазители за лицето и врата; вместо обичайното перо от шлема стърчеше метална рибка.

Спартак не само не познаваше човека пред себе си, но и никога не го беше виждал преди това. В огромна школа като тази на Филип гладиаторите се запознаят само с докторите, ланистата и колегите си, с които са на един етап от обучението. И все пак някой беше предупредил Спартак, че има срещу себе си опитен боец, участник в четиринайсет схватки и голям любимец на зрителите в Капуа, където най-често се изявяваше.

В началото всичко се развиваше добре за Спартак, който бавно изписваше кръгове, но все пак държеше противника на разстояние. При вида на херкулесовата му физика и привлекателното му лице, много жени от трибуните се влюбиха в него и започнаха да му пращат въздушни целувки. Но тъй като управителят на школата не позволяваше на гладиаторите контакти с жени, преди да са се отличили на арената, въздушните целувки нарушиха концентрацията на Спартак, който изпусна гала от поглед. От невнимание Спартак вдигна малкия си щит твърде високо, при което галът се шмугна като змиорка и рани бедрото му с меча си.

Това беше краят на двубоя, както и краят на самия гал. Всичко се разигра толкова бързо, че зрителите почти не разбраха какво става. Спартак се извъртя и стовари извития си меч върху врата на противника си. Острието разсече прешлените и главата на гала увисна на една страна. Изпълнените с ужас очи на убития все още мигаха, докато устата му сякаш на свой ред пращаше въздушна целувка на убиеца. Разнесоха се писъци и крясъци и мнозина хукнаха да се спасяват, преди да се изповръщат на място.

Спартак беше отведен в служебните помещения.

— Това беше! — отсече ланистата. — От теб никога няма да излезе гладиатор!

— Но той ме рани! — оправда се Спартак.

Но управителят на школата поклати глава.

— Как може толкова интелигентен човек да бъде такъв глупак! — чудеше се той. — Глупак, кръгъл глупак! С тази фигура и с тези природни дадености ти можеше да се превърнеш в най-популярния гладиатор в цяла Италия. Щеше да си създадеш професионална кариера, аз щяха да си спечеля благословията на Луций Марций, който щеше да натрупа големите печалби. Но ти просто не си за този занаят, Спартак, защото си глупак! Умник и глупак едновременно! Напускаш още днес.

— И къде ще отида? — попита разгневен той. — Трябва да си отслужа годините като гладиатор!

— О, за това не се тревожи — успокои го ланистата. — Ще си ги отслужиш, но не тук. Луций Марций притежава още една школа в Капуа, затова ще продължиш в нея. Малко уютно заведение с около сто души гладиатори, десетина доктори и най-известния ланиста в цяла Италия. Казва се Гней Корнелий Лентул Бациат. Известен е като Бациат Варварина. Той е родом от Илирик. След месеците, които прекара при мен, Спартак, Бациат ще ти се стори като кошмар.

— Ще се справя — заяви той.

Призори на другия ден докараха затворена кола, извадиха го от килията, където беше прекарал нощта, и го натикаха вътре. Щом хлопнаха и залостиха вратичката зад гърба му, Спартак си даде сметка, че се намира в голям дървен сандък — дори с кочияша можеше да разговаря единствено през пролуките между дъските. Беше затворник и дори нямаше право да знае къде го водят! Затворник! За роден римлянин като него мисълта за отнетата свобода беше толкова чужда и непоносима, че докато колата стигне школата на Лентул Бациат, Спартак беше изпаднал в несвяст от блъскане с глава по дъските.

Това се беше случило преди година. Двайсет и пет години беше навършил в първата школа, но двайсет и шестия — между стените на школата, която другарите му наричаха Вила Бациатус. Списъците й обикновено включваха сто души — петдесет траки и петдесет гали. За Бациат хората нямаха имена. Всички бяха преместени от друга школа заради едно или друго прегрешение — най-често насилие или опит за бунт. Животът им напомняше този на робите в мините с тази разлика, че във Вила Бациатус не ги държаха оковани във вериги, а иначе ги хранеха добре, настаняваха си в удобни легла и дори им намираха жени.

Обаче гладиаторите живееха като роби. Всеки си даваше сметка, че няма да излезе жив от вилата, дори да не загине на арената; който доживееше оттеглянето от активна дейност, биваше назначен за доктор или прислужник. Срещу това не получаваше никакви пари, а боевете бяха толкова често един след друг, че дори не оставаше време раните от предишната схватка да зараснат. Бациат винаги имаше да изпълнява спешни поръчки, а го търсеха, защото поддържаше най-ниските цени в Италия. Всеки, който разполагаше с няколко излишни сестерции, можеше да почете паметта на покойния си роднина с гладиаторски борби. И понеже клиентите в Капуа бяха достатъчно, гладиаторите на Бациат рядко напускаха града.

Бягството от Вила Бациатус беше практически невъзможно. Вътрешността на сградата беше разделена на огромен брой отделни помещения, оградени с множество решетки. Пък и гладиаторите се движеха само из помещенията, които не бяха в непосредствено съседство с високите външни стени. Да избягаш, докато си вън от школата (покрай някоя от многото схватки из града или вън от него), беше също невъзможно. Всеки гладиатор пътуваше окован във вериги в затворена отвсякъде затворническа кола. Щом слезеше от колата, веднага беше наобиколен от въоръжени с лъкове пазачи, които държаха пръсти на тетивата. Освобождаваха го от веригите едва когато идеше ред за неговото излизане на арената. А и тогава хората с лъковете не го изпускаха от очи.

Всичко това коренно се различаваше от живота, който водеше обикновеният гладиатор. Той беше свободен да се движи из школата на воля, грижеха се за него, хранеха го, даваха му време за почивка, а пък около него винаги щеше да се навърти някоя лудо влюбена жена. При това легионерът знаеше, че с времето ще натрупа достатъчно пари и рано или късно ще си купи собствен имот. Срещу всичко това от него се изискваше да участва в не повече от пет-шест въоръжени схватки на година, а след пет години служба — или всичко на всичко трийсетина схватки — се оттегляше. Случваше се понякога свободни люде по свой избор да станат гладиатори, макар че школите се пълнеха предимно от бунтовници и дезертьори, а се намираха и такива, които и преди влизането си в школата са били роби. И всички грижи, с които го обграждаха, не бяха проява на милосърдие, а заради интереса на собственика — добре обученият гладиатор беше скъпо удоволствие, затова трябваше да живее добре, да се чувства уютно в школата и да печели добри пари за собственика й.

Но в школата на Бациат всичко беше различно. Той не се интересуваше дали гладиаторът ще загине още при първата схватка, или ще му служи в продължение на десет години. В школата рядко се допускаха мъже над двайсет и пет, понеже от тях се очакваше дълга служба, а гладиаторският спорт беше за млади хора. Дори Бациат не стигаше дотам, че да праща мъже с прошарени коси на арената; тълпата (съответно клиентът, който наемаше гладиаторите) обичаше на арената да се сражават пъргави и издръжливи бойци. Щом се оттегли от арената, гладиаторът от Вила Бациатус оставаше в школата, където го очакваха да умре. Това беше най-ужасното, ако Спартак трябваше да сравнява съдбата си с тази на другите гладиатори — един обикновен гладиатор си възвръщаше свободата след оттеглянето си от занаята, можеше да се пресели в Рим или друг голям град, където го наемаха за бияч, телохранител или нещо подобно.

Вила Бациатус следваше неизменни традиции. Дневният режим се определяше от графика, изписан с тебешир на дъската в центъра на двора — достатъчно високо, за да не може никой да изтрие написаното, — и се отмерваше с ударите на метална пръчка по метално колело. Стотината гладиатори бяха заключвани преди залез-слънце по седем-осем души в каменни килии с решетки на прозорците. Между различните килии не можеше да се поддържа контакт, дори викове не проникваха през дебелите стени. Никой не можеше да остане дълго време с едни и същи съкилийници. Графикът за нощите беше толкова добре разработен, че гладиаторът беше местен всяка вечер. След десет дни цикълът започваше отначало, но Бациат беше създал толкова сложна система, че на един гладиатор му беше нужна цяла година, за да се запознае лично с всички останали жители на школата. Килиите бяха поддържани чисти, леглата бяха удобни, а в съседство имаше баня с течаща вода и множество нощни гърнета. През зимата килиите бяха отоплявани, през лятото държаха хлад, но бяха използвани само между залез и изгрев-слънце. Цял ден ги обслужваше помощният персонал, с който гладиаторите нямаха абсолютно никакъв контакт.

При изгрев-слънце всички бяха разбуждани от дрънченето на резетата, които им напомняха за началото на дневния режим. Деня гладиаторът прекарваше в съвместни занимания с хората, с които е спал в килията, но всякакви разговори бяха забранени. Групите закусваха поотделно в заградените дворни пространства пред килията; ако вали дъжд, се спускаха платнени заслони. След това гладиаторите бяха оставени да потренират в залите за упражнения, след известно време докторите ги разпределяха на двойки гал срещу тракиец и ги пускаха да се бият с дървени мечове и кожени щитове. После идваше обядът — най-обилното хранене за деня, когато се сервираха месо, пресен хляб в огромно количество, качествен зехтин, плодове и зеленчуци в сос, яйца, солена риба, някаква чорба с накиснат хляб и вода — колкото пожелае човек. Вино, каквото и да е, дори бледорозово, не се поднасяше никога. След обяда гладиаторите почиваха два часа, сетне се залавяха да лъскат оръжието си, да търкат кожите, да си оправят обущата или някоя друга част от бойното си снаряжение. След края на заниманията надзирателите събираха всякакви инструменти, а пазачите с лъковете нито за миг не изпускаха гладиаторите от поглед. След кратки, но напрегнати физически упражнения идваше време за третото хранене — лека вечеря, след която всеки се насочваше към новата си килия и новите си съквартиранти.

Бациат държеше четирийсет робини, чието основно задължение, освен помощта в кухнята, беше да утоляват сексуалния глад на гладиаторите. Всеки гладиатор беше посещаван от жена веднъж на всеки три нощи. И тук имаше график. Седемте или осемте жени бяха водени групово към килията, където ги заставяха веднага да лягат в посоченото легло… И да станат от него веднага щом половият акт приключи. Мъжете, които можеха, имаха право на три или четири акта на нощ, но винаги с различна жена. Понеже си даваше сметка, че подобни връзки могат да създадат условия за близост между мъже и жени, Бациат нареди пазачи да стоят пред килиите с жени (задължение, от което никой не бягаше, тъй като килиите бяха осветени цяла нощ) и да наблюдават да не би някоя жена да смени леглото или някой гладиатор да се опита да поведе разговор.

Не всичките сто гладиатори се намираха в школата по едно и също време. Във всеки един момент между една трета и половината от тях бяха някъде по местоназначение. Гладиаторите ненавиждаха пътуванията, защото битовите условия бяха далеч по-лоши, отколкото в школата, а нямаше и жени. Но пък отсъствието на една или друга група гладиатори оставяше време за почивка на робините (които следваха поредното строго разписание, Бациат обожаваше да съставя всякакви графици и разписания) и позволяваше на онези в напреднала бременност да родят и да се върнат на работа. Жените имаха право на пълна почивка само един месец преди и един месец след раждане, което означаваше, че всяка от тях търсеше начин да не забременява или да направи аборт възможно най-скоро. Всяко новородено бебе беше отделяно незабавно от майката. Ако беше момиче, хвърляха го веднага на бунището, ако беше момче, носеха го за оглед при Бациат. Той винаги намираше по някоя клиентка, готова да заплати за осиновяването на момченце.

Начело на женското отделение в школата стоеше една истинска тракийка на име Алузо, която е била жрица при племето на бесите. Имаше войнствена природа и беше прекарала девет година като курва в школата на Бациат, заради което го ненавиждаше по-силно и от гладиаторите. През първата година на престоя си във Вила Бациатус беше родила момиченце, което по законите на родината й трябваше един ден да я наследи като жрица. Колкото и да беше умолявала Бациат да остави момиченцето живо, той го беше захвърлил на боклука. Оттогава Алузо си вземаше лекарството и никога повече не забременя. Но обидата остана и тя се кълнеше във всички тракийски божества, че Бациат ще умре от бавна смърт.

Вследствие на всичко изброено Гней Корнелий Лентул Бациат се славеше като един от най-добрите професионалисти в гладиаторския бранш. Всичко беше под контрол. От погледа му не убягваше нито една подробност, която можеше да застраши сигурността на школата. Именно заради тези негови изключителни качества гладиаторите, които бяха изгонени от другите школи заради неспособност при него се превръщаха в любимци на публиката. Другата причина за успеха бяха и личните му качества на управител. Той на никого нямаше доверие, всичко по-важно държеше да свърши и провери сам. Оръжието и доспехите се съхраняваха в каменна крепост, от която само той имаше ключ. Всички сметки и регистри минаваха през ръцете му, всички пътувания се уреждаха лично от него, всеки пазач, прислужник, оръжейник, готвач, перачка, курва, доктор или помощник-учител беше назначаван лично от него. Единствен Бациат от цялата школа се виждаше със собственика Луций Марций Филип, който не смееше да стъпи в школата, но викаше Бациат при себе си в Рим. Освен това Бациат беше единственият служител на Филип, който беше останал след повсеместните чистки, извършени от Помпей няколко години по-рано из имотите на сенатора. Помпей беше до такава степен смаян от способностите на Бациат, че му беше предложил да стане иконом на работодателя си. Той беше отказал с усмивка, тъй като обичаше работата си.

Но краят на Вила Бациат наближи, когато Спартак и седем други гладиатори се върнаха от един ангажимент в Ларин. Това беше в края на месец секстил, в годината, когато Цезар напусна службата си при Марк Антоний в Гитеон и бързаше да бъде посветен в жречески сан в Рим.

Случилото се в Ларин по същото време не остана скрито дори за осем души гладиатори. В края на предишната година един от най-знатните граждани на Ларин, Стаций Албий Опианик, беше съден от племенника си Авъл Клуенций Хабит заради опит за убийство срещу него. Делото се бе разглеждало в Рим и на бял свят излезе ужасяващата история на един масов убиец, който в продължение на двайсет години беше убивал своите съпруги, синове, братя, зетьове, девери и шуреи, братовчеди и т.н. Всяко убийство беше с цел присвояване на наследство и власт. Опианик беше личен приятел с богаташа Марк Лициний Крас и за малко да бъде оправдан. Не друг, а народният трибун Луций Квинкций бе взел участие в тъмната афера, като огромна сума беше събрана от обвиняемия и неговия патрон Крас за подкупване на всички съдебни заседатели. Това, че в крайна сметка Опианик беше осъден, не беше по негова вина, а заради човека, който трябваше да подкупи заседателите — същия онзи Гай Елий Стайен, който навремето беше помогнал на Помпей, а сетне си присвои деветдесет хиляди сестерции недоизплатени подкупи от Гай Антоний Хибрида. Стайен беше до такава степен пропаднал човек, че не можеше да свърши почтено дори най-непочтената сделка на света. Парите, които Опианик му беше дал да подкупи заседателите, Стайен запази за себе си, а Опианик беше осъден.

В Ларин трудно можеше да се намери друга тема за разговор, освен потресаващите престъпления на Опианик — дори по времето, когато в града дойдоха гладиатори. И причината за липсата на интерес бе тъкмо твърде честото провеждане на траурни игри; в града почти не бяха останали непогребани знатни хора. И така, докато гладиаторите стояха оковани в двора на местната странноприемница, четиримата им пазачи обсъждаха престъпленията, а гладиаторите се правеха, че ги слушат. Макар да им беше забранено да говорят, естествено, никой не спазваше забраната. С времето жителите на Вила Бациатус бяха създали своя система на общуване и сега, когато и четиримата пазачи се бяха разприказвали за масовото убийство, осемте затворници можеха да проведат оживен разговор.

Въпреки огромните препятствия, които старателният Бациат беше създал на своите възпитаници да поддържат какъвто и да е контакт, след дванайсет месеца, прекарани в школата, Спартак беше сред най-уважаваните ветерани сред гладиаторите и беше оплел в конците на сложен заговор всички свои другари по съдба. След една година престой той вече познаваше всички във Вила Бациатус, знаеше и как да поддържа ежедневни връзки с хора, които по правило трябва да вижда веднъж на няколко месеца. Ако Бациат се бе потрудил да създаде сложна плетеница от всякакви графици, за да не позволи на гладиатори и курви да общува помежду си, то Спартак от своя страна беше създал не по-малко сложна плетеница от връзки между същите тези гладиатори и курви, така че сведенията и идеите се разнасяха сравнително лесно между килиите. Всеки имаше право да изрази собствено мнение и да предложи нещо друго. В интерес на истината усложнената система на общуване спаси гладиаторите от излишни сблъсъци помежду им, а Спартак нямаше защо да се бои от съперници кой да застане начело на бунта.

Още в началото на лятото беше започнал да проверява настроенията и към края на горещия сезон планът му за действие беше напълно готов. Всички гладиатори без изключение бяха дали съгласието си в случай, че Спартак измисли начин за бягство, да участват в авантюрата. Курвите, на които Спартак особено разчиташе, щяха да помагат.

Сред гладиаторите имаше други двама римски дезертьори, чийто военен опит и чувство за дисциплина бяха кажи-речи равни на Спартаковите. След много задочни разговори с този и онзи той ги беше назначил за свои помощници. Двамата се биеха като гали на арената. Единият беше възприел псевдонима Крикс, другият — Еномай. Публиката не обичаше да чува латински имена — това й напомняше, че повечето гладиатори са низвергнати римски граждани. По волята на случайността Крикс и Еномай се намираха заедно със Спартак в групата от Ларин. Това позволи на Спартак да насрочи деня за действие по-рано, отколкото беше очаквал.

Щяха да действат осем дни след завръщането си от Ларин, независимо от броя на гладиаторите, намиращи се по това време в школата. Тъй като това беше точно след пазарния ден, навярно повечето гладиатори щяха да са на разположение. Септември месец Бациат съкращаваше участията на хората си, за да си вземе заслужена почивка и да навести Филип в Рим.

Тракийската жрица се беше превърнала в най-горещата поддръжница на Спартак. След като всички дадоха съгласието си със заговора, сред гладиаторите се наложи правилото, ако Алузо трябваше да легне с мъж от килията на Спартак, така да се наредят нещата, че да прекарат нощта в едно легло. Само с шепнене и знаци Спартак и Алузо бяха обсъдили всички подробности около плана за бягство, стараейки се да не подминат нито една възможност. Алузо обеща, че с помощта на курвите ще поддържа желанието за действие у мъжете. Робините се заеха да крадат кухненски прибори — правеха го толкова планомерно, че когато липсите се разкриха и Бациат набеди един от готвачите, никой дори не помисли, че случката предвещава бунт. Инструментите бяха няколко — сатър, ножче, връзка здраво конопено въже, стъклен буркан, който беше натрошен на парчета, и кука за месо. Скромни придобивки, но напълно достатъчни за осем души — гладиатори. Оръжията се криеха в женските килии, които курвите сами си чистеха. Но в нощта преди бягството жените, които трябваше да навестят килията на Спартак, носеха под оскъдното си облекло всеки един от инструментите. Алузо не беше сред тях.

Зазори се. Осемте излязоха на двора, за да закусват. Бяха полуголи, но под препаската си всеки носеше парче въже с дължина около метър. Пазачът с лъка, докторът и двамата бивши гладиатори, които сега надзираваха дворовете, бяха удушени толкова светкавично, че вратата на килията остана да зее отворена. Спартак и другите седем гладиатори грабнаха скритите под възглавниците оръжия и преди някой да е разбрал за инцидента, плъзнаха по коридора, отваряйки килиите с ключа, отнет от пазача. Спартак и другите действаха еднакво ефективно и бързо обезвреждаха всички пазачи в килията.

Никой не изрече и дума, никой не издаде дори стон. Спартак и останалите гладиатори бяха завзели всички килии и празните дворни пространства пред тях. Някои от убитите пазачи носеха ключове, които позволиха на бегълците да отключат още много от безбройните врати в школата. С всяка минута седемдесетте гладиатори, които се намираха в този паметен ден във Вила Бациатус, се приближаваха все повече и повече към заветните външни стени. Обсадиха дървената барака, в която се пазеха брадвите и другите сечива за около минута и без никакво суетене всички инструменти бяха разпределени. Сега се усети другото слабо място в системата на Бациат — именно дебелите вътрешни стени не позволяваха на пазачите от външните помещения да разберат какво се случва във вътрешните. Бациат не се беше сетил навреме да построи наблюдателни кули и да следи постоянно какво става из цялата школа.

Охраната даде тревога едва когато бегълците нахлуха в кухните, но вече беше късно. Гладиаторите се въоръжиха, с каквито остри предмети намериха, а готварските съдове използваха вместо щитове да се пазят от стрелите. Един по един пазачите бяха ликвидирани, докато най-накрая в ръцете на бегълците попадна самият Бациат. Той трябваше да замине на почивка предния ден, но някакво несъответствие в деловодната му книга го беше накарало да остане. Мъжете не бързаха да го убият — бяха се споразумели да го оставят на жените, които с огромно удоволствие го разкъсаха на парчета. Алузо лично му изяде сърцето.

Докато слънцето изгрее, Спартак и шейсет и деветимата му съмишленици бяха завладели Вила Бациатус. Оръжието беше извадено от складовете, във всяка кола бяха впрегнати волове и мулета. Каруците бяха натоварени с хранителните запаси от кухните, както и с всички излишни оръжия. Портите бяха широко отворени и малката дружина пое по пътя на свободата.

Спартак отдавна познаваше Кампания, затова беше решил какво ще правят и след като излязат от школата. Вила Бациат се намираше извън пределите на Капуа, на около десет километра по посока на Нола. Спартак насочи конвоя към Нола. Недалеч от школата се натъкнаха на някакъв друг конвой от търговци и го нападнаха — без друга причина, освен да не оставят живи хора, които да издадат накъде са побягнали. За всеобща радост товарът на каруците се оказа оръжие и доспехи, носени за някоя от другите гладиаторски школи. Бегълците разполагаха с повече оръжие, отколкото можеха сами да носят.

Скоро малкият керван се отби встрани от главния път и пое по самотна пътека в посока юг-югозапад, към вулкана Везувий.

Облечен в ризницата на един от убитите лъконосци, с тракийския меч в ръка, Алузо яздеше заедно със Спартак начело на колоната. Беше се измила от кръвта на Бациат, но продължаваше да ближе пръсти като доволна котка при мисълта как е изяла сърцето на негодника.

— Приличаш ми на Минерва — усмихна се Спартак; така и не виждаше защо да съди Алузо за начина, по който беше постъпила с Бациат.

— За пръв път от десет години се чувствам като самата себе си — отговори тя и разклати голямата кожена торба, която висеше на колана й; беше взела главата на Бациат със себе си, за да му изстърже мозъка и да превърне черепа на чаша, каквато беше практиката в родното й племе.

— Ако нямаш нищо против, отсега нататък ще бъдеш само моя жена.

— Няма да имам нищо против, ако стана член на бойния съвет.

Говореха си на гръцки, тъй като Алузо не знаеше латински. Без да са изпитвали страст един към друг, те отдавна се бяха опознали и разговаряха свободно, все едно бяха отраснали заедно, опиянени от най-голямото удоволствие на земята — усещането, че се движиш свободен, че не те задържат повече окови и решетки.

Везувий се различаваше от всички останали върхове в Италия. Издигаше се самотен над хълмистата равнина на Кампания недалеч от бреговете на залива Кратер. Склоновете му в подножието бяха полегати и гладки, бяха засадени с лозя, овощни зеленчукови градини и дори ниви с жито. Почвеният слой беше дебел, земята беше плодородна. Над първите хиляда метра планинските склонове изведнъж се устремяваха почти отвесно нагоре и до самия връх, подобен на крепостна кула, бяха осеяни с камъни и тук-там с някое жизнено дърво, което се вкопчваше с корените си за канарите. Но по високите части на планината нито хора живееха, нито някой можеше да обработва земята.

Спартак познаваше всяка педя от планината. Нивите на баща му се намираха по западните й склонове, затова двамата с брат си бяха прекарали детството си из скалистите зъбери по върха. Затова сега водачът на бегълците водеше уверено останалите нагоре по склона, докато стигнаха голямата кръгла котловина, която като чаша разсичаше северните склонове. Стените на котловината бяха стръмни и прибирането на волските каруци изискваше огромни усилия, но земята беше покрита с гъста трева, а и пространството можеше да побере много повече народ от спътниците на Спартак. Скалите бяха обагрени в жълто от серните изпарения, кратерът изпълваше с тежки миризми; и все пак това си имаше добрите страни — никой овчар нямаше да доведе стадото си толкова високо, следователно за добитъка на Спартак имаше предостатъчно паша. Причината, заради която никой не идваше, беше страхът от духове, които обитават планинската котловина, но тази подробност Спартак скри от другарите си.

В продължение на няколко часа той организираше построяването на лагер, като разглоби дървените коли — сандъци, с които превозваха гладиаторите, и издигна от тях бараки. Жените бяха пратени да готвят, мъжете — да поемат останалите грижи. Но когато слънцето се скри зад западния ръб на кратера, Спартак свика всички.

— Крикс и Еномай, застанете от двете ми страни. Алузо като водачка на всички жени сред нас и като моя жена, ще седне в краката ми. Останалите ще бъдете обърнати с лице към мен.

Изчака всички да се подредят, както беше наредил, след което скочи на близката скала и застана по-високо от Крикс и Еномай.

— Засега сме свободни хора, но не трябва да забравяме, че според римското право сме просто избягали роби. Ние убихме своите пазачи, своя господар, а когато властите научат, ще пратят войска да ни излови. Досега не ни се е удавал случай да се съберем всички заедно и да обсъдим свободно бъдещето си.

Спартак си пое дълбоко въздух и продължи:

— Нека заявя най-напред, че никого няма да задържа при себе си насила. Онези, които смятат, че ще е по-добре за тях да си търсят сами път в живота, са свободни да го сторят, когато пожелаят. Не искам нито клетви, нито обещания, нито каквито и да е церемонии, с които да изразявате своята преданост. До днес ние бяхме затворници, носехме окови, бяхме лишени от всички привилегии, които се полагат на свободните хора, а жените сред нас бяха принудени да проституират. Затова не искам пак да ви обвързвам, с каквото и да е.

— Това тук — Спартак показа с жест кратера, — е временно убежище. Рано или късно ще трябва да го напуснем. Хората са ни видели да изкачваме планината, вестта за нашето деяние скоро ще се разпространи.

Един от гладиаторите, които клечаха най-отпред на множеството, вдигна ръка да вземе думата.

— Разбирам, че ще бъдем преследвани — говореше навъсен непознатият. — Няма ли да е по-добре тогава да се разделим още сега? Ако се пръснем във всички посоки, поне някои от нас ще успеят да се спасят. Ако останем заедно ще ни заловят всички заедно.

Спартак кимна.

— В думите ти има много истина. Но все пак аз не мисля като теб. Защо? Най-вече защото не притежаваме никакви пари, никакви дрехи, освен тези, които Бациат ни е дал, не разполагаме, с каквито и да е средства, освен оръжията. Затова мисля, че ще е опасно да се разделяме. Бациат не държеше пари в школата. Но парите са от жизнена необходимост за всеки от нас. Затова трябва да останем заедно поне докато се снабдим с пари.

— А как ще го сторим? — попита същият гладиатор.

Спартак му се усмихна някак тъжно, но приятелски.

— Нямам представа! — призна си той. — Ако бяхме в Рим, можехме да ограбим някого. Но се намираме в Кампания и всички стопани наоколо са изпокрили парите си или в земята, или в най-сигурните банки. — Спартак простря ръце в умолителен жест. — Нека кажа какво бих искал да направим отсега нататък. Така всички ще можете да обмислите предложението ми. Утре по същото време ще се съберем отново и ще гласуваме.

Крикс и Еномай, които нямаха никаква представа за намеренията на предводителя си, кимнаха в съгласие.

— Кажи, Спартак — подкани го Крикс.

Денят си отиваше, но Спартак сякаш събираше последните лъчи на слънцето и внушаваше чувството, че е истински водач. Беше уверен, спокоен, убеден и най-вече искрен.

— Всички сте чували името на Квинт Серторий — рече той. — Римлянин, който се разбунтува срещу обществено устройство, хранещо хора като Бациат. Той успя да разпростре властта си над цяла Испания, всеки момент ще потегли на поход срещу Рим, ще се обяви за диктатор и ще наложи ново управление в републиката. Знаем всичко това, защото колкото пъти сме излизали да се бием, толкова пъти публиката е говорела за Серторий. Имаме причина да мислим, че мнозина в Италия искат да видят Квинт Серторий начело на римската държава. Най-вече самнитите.

Спартак млъкна и облиза устни.

— Аз знам какво ще направя за себе си! Ще отида в Испания и ще се присъединя към Квинт Серторий. Но ако е по силите ми, ще му доведа цяла армия със себе си — армия, която вече ще е доказала мощта си с ударите, които ще нанесе на суланските управници. Ще събера доброволци сред самнитите и луканите, сред всички жители на Италия, които предпочитат да видят Рим реформиран, отколкото цяла Италия съсипана. Ще събирам доброволци и сред кампанийските роби, ще им осигуря пълни граждански права в новия Рим на Квинт Серторий. Ние разполагаме с повече оръжие, отколкото бихме могли да използваме — при условие, че не намерим желаещи да се присъединят към нас. А когато от Рим пратят войска да ни залови, ние ще я разгромим и ще се сдобием с още оръжие!

Той вдигна рамене.

— Нямам какво да губя, освен живота си, но съм се заклел пред себе си, че повече няма да позволя някой да ме подложи на униженията, които изживях в школата на Бациат. Човек, пък бил той роб, трябва да бъде свободен да общува с хора, които сам избере за свои приятели. Човек трябва да бъде свободен да обикаля света. Затворът е по-голямо зло от смъртта. Аз лично никога повече няма да се оставя да бъде затварян!

Спартак изведнъж изпусна нервите си и заплака пред всички.

— Аз съм човек и съм готов да дам своя принос към другите хора по света! Но ми се иска и всички вие да мислите като мен! Ако останем заедно, ще се превърнем в боеспособното ядро на същинска армия. Така ще се браним по-добре и ще постигнем много повече. Ако се пръснем на всички посоки, всички ще се превърнем в бегълци за цял живот. Защо да бягаме като кози, когато можем да вървим с гордо изправена глава като истински хора? Защо да не си осигурим отсега достойно място в Рим на Квинт Серторий, като омаломощим Италия от негово име? Като го посрещнем както подобава при неговия поход срещу Рим? Всички знаем, че римляните не държат голяма войска в Италия. Кой от нас не е чул жалбите на капуанци, че не могат да свържат двата края, откакто легионерските лагери са празни? Кой ще ни спре, ако подхванем делото? Навремето бях военен трибун в армията. Крикс и Еномай, както и мнозина други сред вас, са служили в римските легиони. Има ли нещо от военното изкуство, което да знаят хора като Лукул и Помпей Велики, но да не знаем аз, Крикс, Еномай, който и да е сред вас? Не е толкова трудно да се създаде боеспособна армия! Защо тогава да не я създадем ние? Можем да печелим сражения! В Италия няма нито един легион от ветерани, който да ни спре, само тук-там кохорти от новобранци. Ние сме тези, които ще привлечем в редиците си опитните запасняци — най-вече сред самнитите и луканите, които от векове се борят за свободата си срещу Рим. А ако се появят хора без опит, ние ще изковем и от тях войници. Нима щом човек е роб, той по природа е лишен от способността да бъде войник? На няколко пъти Рим е бил пред гибел заради бунтовете на цели армии от роби; ако робите са губили, то е било, защото не са разполагали с пълководци, обучавани в римските бойни традиции. Защото не са имали римляни, които да застанат начело на войската!

Спартак изпъна ръце.

— Аз ще застана начело на такава армия! И ще я поведа към победи! Ще я отведа при Квинт Серторий, а Рим и Италия ще стенат под краката ни! Помислете над всичко, което ви казах, и не ме питайте нищо повече.

Малката дружина остана мълчалива, а Алузо му се усмихваше.

— Всички ще гласуват за теб утре — предположи тя.

— Да, и аз така мисля.

— Тогава ела да се разходим до извора. Трябва да го очистя, за да ни вдъхне нови сили.

Как точно Алузо разбираше какво върши, самият Спартак нямаше представа. Но за огромно негово учудване, след като тракийската жрица избоботи неясните си заклинания и започна да рови с отрязаната глава на Бациат из ронливата скала над горещия, ухаещ на сяра извор, от каменната стена изведнъж рукна нова водна струя — студена, сладка, способна да утоли жаждата.

— Това е предзнаменование — каза Спартак.

Само за двайсет дни в кратера на Везувий се събраха хиляда души доброволци. Спартак не можеше да си обясни откъде са научили за лагера му, след като още не беше пратил нито един човек да разпространява вестта за въстаническата му армия и да събира доброволци. Може би една десета от хората, които се присъединяваха към гладиаторите, бяха роби, но огромният брой бяха свободни хора, най-вече от самнитски произход. Нола беше сравнително наблизо, а в Нола всички мразеха до смърт римляните. Както ги мразеха в Помпей, Неапол и всички други италийски народи, които се бяха борили до смърт срещу Сула, най-напред в Съюзническата война, а след това — под командването на Понтий Телезин. В Рим можеха да се заблуждават, че са победили окончателно самнитите; но това, разсъждаваше Спартак, след като записваше едно след друга самнитски имена в списъка с доброволците, щеше да се окаже истина едва когато и последният самнит на земята загине. Повечето самнити идваха със собствени доспехи и оръжия — все опитни ветерани, които не искаха да чуват името на Сула. Ако някой споменеше Цетег или Верес — двамата легати на диктатора, които заедно разграбиха цял Самний, всички правеха знаци, сякаш гонеха злата прокоба.

— Имам нещо да ти покажа — рече Крикс на Спартак една сутрин в самия край на септември.

Спартак се беше заел да обучава центурията от избягали роби, затова прехвърли занятията на друг гладиатор, преди да последва изгарящия от нетърпение Крикс.

— Какво има? — попиха той другаря си, който нервно го дърпаше за ръката.

— По-добре да видиш с очите си — обясни Крикс и поведе Спартак към една пролука в стените на кратера. Оттам се простираше гледка на десетки километри в северна посока.

Пред пролуката стояха на пост двама самнити, които с вълнение посрещнаха предводителя си:

— Погледни! — посочи му един от тях нещо в далечината.

Спартак погледна. В краката им се спускаха стръмните сипеи на горните склонове. Триста метра по-надолу започваха полята и градините. А между житните класове си пробиваше път колона римски войници, начело на които яздеха четирима офицери с гръцки шлемове и шарени брони. Трима от офицерите се движеха в редица, докато четвъртият ги следваше самотен. Около лъщящата си броня самотният офицер носеше вързана лентата, символизираща личния му империум.

— Брей, брей! Още от първия път ни пращат претор! — изхили се Спартак.

— Колко легиона са това? — попита разтревожен Крикс.

Спартак го изгледа в недоумение.

— Какви легиони, бе, Крикс? Ти си бил войник, трябва да знаеш как изглежда един легион отдалеч!

— Именно! Аз бях в легионите, никога не съм имал случай да ги гледам отстрани. Как да знам?

Спартак широко се усмихна.

— Бъде спокоен, имаме работа с не повече от половин легион — пет кохорти новобранци, каквито не съм виждал през живота си. Виждаш ли как се тътрят, какви усилия им струва да не нарушат строя? Личи си от километри. И което е най-важното, началникът им е също е новобранец! Язди зад легатите си. Това е най-сигурният знак, че няма никакво доверие в силите си. Иначе щеше сам да води колоната.

— Пет кохорти, казваш. Та това са две хиляди и петстотин души.

— Пет кохорти, които никога не са воювали, Криксе.

— Ще свиря сбор.

— Не, остани при мен. Нека си мислят, че не сме ги забелязали. Ако чуят суматоха, ще се спрат и ще вдигнат лагера си долу в равното. Но ако останат с чувството, че са минали незабелязани, тоя глупак ще ги доведе до самия връх и чак тогава ще се сети, че няма къде да построи лагера си. Но тогава ще е твърде късно да се прегрупират и тепърва да слизат в равнината. Войниците ще трябва да се настанят, където намерят за добре по скалите. Глупаци! Ако бяха дошли от юг, щяха поне да използват пътеката, по която аз ви доведох.

Докато падне мрак, Спартак се беше уверил окончателно, че сред наказателния отряд няма стари войници. Командирът им беше наистина с ранг на претор и се казваше Гай Клавдий Глабер. Сенатът му беше наредил на минаване да събере пет кохорти войници от Капуа и без да се бави, да нападне скривалището на бегълците на Везувий и да ги изтреби.

До изгрев-слънце наказателният отряд вече не съществуваше. Цяла нощ една след друга малки групи бойци слизаха безшумно по скалите — някои дори бяха спуснати с въжета, — за да избиват спящите войници. Войниците наистина бяха до такава степен неопитни, че бяха скупчили щитовете и копията си на пирамиди край големите огньове, които издаваха местонахождението на всяка групичка. Гай Клавдий Глабер очевидно беше сметнал стръмните склонове достатъчна закрила и изобщо не беше нареждал да се строи укрепен лагер. Едва в малките часове някои от по-бдителните войници си дадоха сметка, че около тях се разиграват зловещи събития, и дадоха обща тревога. Тогава започна и паническото бягство.

Спартак удари наплашения противник с всички сили, като жените от лагера осветяваха терена с разпалени глави. Половината войници на Глабер загинаха, другата половин успяха да избягат, но завещаха на Спартак цялото си въоръжение. Начело на бегълците тичаха Глабер и тримата му легати.

В крайна сметка бунтовниците се сдобиха с две хиляди и осемстотин пълни комплекта бойно снаряжение. Спартак и гладиаторите смениха зрелищната си екипировка с облеклото на редови римски легионери, а обозът на Глабер беше присъединен към добитъка и каруците на бегълците. След като се разчу за разгрома на Глабер, от всички страни заприиждаха нови доброволци, повечето от тях опитни бойци. След като записа пет хиляди души в армията си, Спартак реши, че скривалището във Везувий си е свършило работата, и подкара легионите си на поход.

Имаше съвсем ясна представа къде да отиде.

И така, когато преторите Публий Вариний и Луций Косиний извадиха двата легиона новобранци от тренировъчния лагер в Капуа и поеха към Нола, недалеч от опустошената Вила Бациатус на пътя им се изпречи добре укрепен легионерски лагер. Вариний, главнокомандващият, беше войник с опит. Войник с опит беше и Косиний, негов заместник. Само един поглед към собствените им войници беше достатъчен да ги ужаси. Та това бяха голобради момчета, които дори не бяха преминали през началните етапи на обучението! Като връх на преторските злощастия и времето се случи лошо, влажно и ветровито, а бойните редици бяха покосени от остра заразна болест. Когато Вариний видя пред себе си яката крепост встрани от Нола, се сети, че вътре се крият бунтовниците… Даваше си сметка и че войниците му не са в състояние да превземат подобно съоръжение. Затова предпочете да вдигне лагер близо до този на Спартак и да чака.

Никой още не знаеше името на предводителя на бунтовниците. Знаеха само, че бегълците са завзели гладиаторската школа на Гней Корнелий Лентул Бациат (който беше и собственик на школата), след което са се скрили в кратера на Везувий и там към тях са се присъединили няколко хиляди недоволни от режима самнити, лукани и избягали роби. От опозорения Клавдий Глабер беше дошла вестта, че бунтовниците владеят цялото оръжие на петте му кохорти и че са успели да унищожат отряда му с вещината на истински войници.

И все пак Вариний и Косиний разполагаха с добри съгледвачи, които с известни усилия пресметнаха общия брой на бунтовниците в лагера на пет хиляди души. От тях известна част били дори жени. Вариний се изпълни с известни надежди и на другата сутрин разгърна двата си легиона на полето между двата лагера. Дори с новобранци можеше да спечели сражение при съотношение две към едно. Но дъждът продължаваше да се излива върху главите на легионерите.

Когато сражението свърши, Вариний не знаеше с какво да се оправдае за поражението — дали с това, че при самия вид на врага младите му войници се бяха вцепенили от ужас, или с болестта, която принуждаваше легионерите му да захвърлят копията и да твърдят, че просто не са в състояние да се сражават. Най-тежкият удар се оказа гибелта на Косиний, който беше изненадан, докато се мъчеше да прегрупира канещите се да избягат войници. Вторият тежък удар беше загубата на голяма част от оръжието дори на оцелелите. Нямаше смисъл да гони бунтовниците, които бързо се изтегляха към лагера си. Вариний даде заповед и поведе обезсърчените си кохорти обратно към Капуа. Оттам писа откровено писмо до сената, в което не пестеше критиките към себе си, но и към несериозното отношение на сенаторите. В цяла Италия, протестираше той, нямаше и един опитен войник, като се изключат самите бунтовници.

Ако не друго, то поне беше научил чие име стоеше зад цялата тази ненадейна опасност — някой си Спартак, тракийски гладиатор.

В продължение на повече от месец и половина Вариний се занимаваше с бойната подготовка на нещастните си войници, повечето от които се бяха спасили живи от сражението, колкото да станат жертва на ширещата се епидемия. Междувременно преторът потърси услугите на множество стари центуриони, служили още при Сула, но те отказаха да се присъединят към него. Сенатът сметна за наложително още отсега да започне набирането на четири допълнителни легиона. Вариний получи пълни уверения, че ще му бъде осигурено всичко, от което има нужда. От осемте действащи претори още един беше изпратен от Рим като старши легат на Вариний — Публий Валерий. Първият претор избяга, вторият загина, третият беше бит, четвъртият нямаше защо да се чувства оптимист.

В края на ноември Вариний реши, че войската му е достатъчно обучена, и я изведе повторно от Капуа да нападне лагера на Спартак. Но той се оказа празен — Спартак се беше измъкнал навреме, което още веднъж доказваше, дори и тракиец по произход, разбираше занаята като истински римски пълководец. Болестите продължаваха да тормозят бедния Вариний. Докато водеше двата си легиона на юг, трябваше безпомощно да наблюдава изоставащите кохорти и да слуша обещанията на центурионите как щели да настигнат армията му, щом войниците се пооправят. Близо до Пиценция, точно преди войската му да излезе на брода през река Силар, Вариний най-сетне настигна бегълците. Но с ужас трябваше да установи, че вместо един легион Спартак разполага с цяла армия. От пет хиляди бунтовниците бяха станали двайсет и пет хиляди. Без да смее да нападне, Вариний трябваше да изгледа безучастно как силите на врага прекосяват безпрепятствено Силар и навлизат на територията на Лукания.

Когато болните се присъединиха към здравите и Вариний реши, че епидемията отминава, двамата с Валерий проведоха съвещание. Щяха ли да преследват бунтовниците в Лукания, или щяха да се върнат в Капуа, където да използват зимата за подготовка и да изчакат подкрепленията?

— Това, което имаш предвид — заключи Валерий, — е дали си струва да се дава сражение сега, когато врагът има числено превъзходство, или можем да съберем попълнения през зимата и да обясним на сената, че отлагането на бойните действия е било мъдро и оправдано?

— Не мисля, че имаме избор — възрази колегата му. — Трябва да преследваме бунтовниците сега. До пролетта за нас не знам, но за тях съм сигурен, че ще съберат двойно по-голяма армия. В Лукания няма да остане ветеран, който да не се присъедини към тях.

И така, Вариний и Валерий прекосиха на свой ред реката, нищо че войската на Спартак не се виждаше. Бунтовниците бяха напуснали цивилизацията и се криеха нейде из луканските планини. В продължение на осем дни двамата претори вървяха по следата, но нищо не им подсказваше, че настигат бегълците. За всеки случай всяка вечер издигаха здраво укрепен лагер, да не би да се окаже, че са сбъркали…

На деветия ден войниците с мърморене и кисели физиономии се залавяха отново на работа — младите войници се различаваха от ветераните най-вече по това, че не ценяха предимствата на укрепения лагер. Докато легионерите трупаха насипите с пръстта от рововете, Спартак нападна изневиделица. Изненадан, с далеч по-слаби сили от тези на врага, Вариний беше принуден да отстъпи. Но повечето му войници останаха в обкръжение заедно с пищно оседлания му държавен кон. От осемнайсет кохорти, с които двамата претори бяха нахлули в Лукания, само пет оцеляха. Вариний и Валерий ги оставиха да пазят брода през Силар под командването на квестора Гай Тораний.

Двамата претори се прибраха в Рим, където увещаваха сената да събере възможно най-скоро нова войска. С всеки ден положението ставаше по-сериозно, но при условие, че Лукул и Марк Кота се канеха да воюват на изток, а Помпей продължаваше да воюва в Испания, повечето сенатори смятаха обявяването на мобилизация за безполезно — войници просто нямаше. През януари се разбра, че Спартак е напуснал Лукания начело на четиридесет хиляди души, групирани в осем пълноценни легиона. Бунтовниците бяха връхлетели върху позициите на бедния квестор Тораний при река Силар, бяха убили и него, и всичките му войници. Кампания се намираше в ръцете на Спартак, който според сведенията се опитвал да убеди самнитите на свой ред да се присъединят към него и да се борят за независима Италия.

Трибуните на хазната получиха стриктни указания да престанат с вечните си оплаквания и да се опитат спешно да намерят пари, с които да се събере армия от платени ветерани. Преторът Квинт Арий (който трябваше да замени Гай Верес като управител на Сицилия) получи инструкции да замине най-бързо за Капуа, където да сформира армия от четири легиона, каквато се полагаше само на консул. Задачата му беше да примами в легионите възможно най-голям брой ветерани. Новоизбраните консули Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан получиха официално върховното командване във войната срещу Спартак.

Всичко това Спартак научи, след като се зае с постепенното овладяване на Кампания. И тъй като армията му продължаваше да нараства, той се научи да попълва състава й в движение, като подрежда новите кохорти, без дори да оставя старите да си починат. Тъжно събитие беше гибелта на Еномай по време на успешното нападение срещу лагера на Вариний и Валерий. Но пък Крикс беше все още жив и здрав, а имаше и други способни офицери. Държавният кон, който преторът Вариний остави, докато си спасяваше живота, беше достойно животно за главнокомандващия бунтовническата армия! Всяка сутрин Спартак демонстративно целуваше коня и галеше дългата му сребриста грива. Беше го нарекъл Бациат.

Убеден, че градове като Нола и Нуцерия ще се присъединят към него, Спартак беше пратил парламентьори, които да говорят с градските управници и да им обяснят какви са намеренията на Спартак — да подпомогне Квинт Серторий в установяването на Италийска република. За целта той искаше войници, провизии и пари. Но гражданите на Нола и Нуцерия твърдо му заявиха, че никой град в Кампания няма да подкрепи каузата на Квинт Серторий или на гладиатора Спартак.

— Ние не обичаме римляните — заявиха магистратите на Нола — и се гордеем с факта, че се съпротивлявахме на римската войска по-дълго, от който и да е друг италийски град. Но няма да го допуснем повече. Никога повече война в Рим. Ние изгубихме богатствата си, цвета на града ни загина в борбата срещу римляните. Няма да застанем на твоя страна.

Когато и от Нуцерия пратиха подобен отговор, Спартак се посъветва с Крикс и Алузо.

— Да превземем и двата града и да ги оплячкосаме — поиска тракийската жрица. — Така и другите ще знаят, че е по-добре да ни подкрепят.

— Съгласен съм с нея — добави Крикс, — макар и по други съображения. Имаме четирийсет хиляди души армия, достатъчно добро въоръжение и предостатъчно храна. Но нямаме нищо друго, Спартак. Колкото и да обещаваме на войниците богатство и високо положение след окончателната победа на Квинт Серторий, няма да е зле да им покажем това богатство още сега. Ако нападаме всеки град, който откаже да ни сътрудничи, ще наплашим и градовете, които ще срещнем по-нататък по пътя си. А в същото време ще зарадваме легионите си. Жени, пари, никой не може да устои на грабителството!

Привикнал към всякакво насилие и станал безразличен към човешкото нещастие, Спартак вземаше решенията си много по-бързо, отколкото навремето, преди да влезе в гладиаторския свят.

— Много добре. Нападаме Нуцерия и Нола. Нека никой не жали врага.

Войската му не прояви никаква жалост. Като огледа резултатите от нападението, той си каза, че от плячкосването на италийските градове има полза — освен пари, жени и храна, Нола беше дарила своите нападатели с цяло съкровище от злато и скъпоценности. Ако продължаваше така, Спартак щеше да предложи на Квинт Серторий не само войници, но и средства, с които да си набави двойно по-голяма армия. А ако това се окажеше истина, нищо чудно диктаторът Квинт Серторий да назначи тракийския гладиатор Спартак началник на конницата.

Ето защо бунтовниците трябваше да се сдобият с голямо богатство още преди да напуснат пределите на Италия. Към легионите се присъединяваха още желаещи, а заедно с тях се носеха и разказите за скрити богатства в Лукания, Брутий и Калабрия, които римляните така и не успели да докопат в миналото. Затова от Кампания бунтовниците се насочиха на юг към Брутий, където превзеха първо Консенция, сетне Турий и Мегапонт на брега на Тарентския залив. За голяма радост на Спартак и трите града се оказаха порядъчно богати.

Когато Алузо свърши с дялкането на Бациатовия череп, Спартак й беше подарил тънка сребърна пластина, с която да го обкове отвътре. Но след като навестиха Консенция, Турий и Мегапонт, я посъветва да изхвърли среброто и да го замести със злато. Във всичко това имаше известна романтика — романтика, подчертавана от тайнствената личност на Алузо, която разсъждаваше като варварка, но владееше много магии и беше живият талисман на Спартак. Докато тракийката беше с него, той можеше да се смята за един от любимците на фортуна.

Да, Алузо беше прекрасна. Можеше да намира водоизточници, да предусеща бедствия, да изнамери най-правилния съвет за всичко. С червените си устни, с чупливите си коси и светлите си като на вълк очи тя се нравеше все повече на Спартак — може би защото се беше окичила със златни накити, които тежаха колкото нея, а може би защото беше истинска тракийка — за какъвто се смяташе той. Двамата принадлежаха един на друг и Алузо беше въплъщение на всички странни преображения, през които беше минал Спартак.

В началото на април той прекосяваше Източен Самний убеден, че поне там градовете ще застанат зад него. Но нито Езерния, нито Бовиан, нито Беневент или Сепин приеха предложенията му. Пък и самнитските градове не си струваха усилията да бъдат обсаждани — Верес и Цетег ги бяха опустошили. И все пак намираха се все още самнити, които на своя глава бягаха от родните си места и се записваха в бунтовническата армия. Спартак командваше не по-малко от деветдесет хиляди души.

Толкова много хора на едно място, убеждаваше се Спартак, бяха трудни за управляване. Макар войската да беше разпределена в легиони и да беше въоръжена по римски образец, Спартак усещаше постоянната липса на кадърни офицери, които да наложат желязна дисциплина, да ограничат пиянството и неизбежните прояви на насилие, породени от женското присъствие в лагера. Време беше, реши той, армията да се насочи на север — към Галия, откъдето да се прехвърли в Испания при Квинт Серторий. Нямаше да мине по удобните пътища западно от Пиренеите — все още се боеше да приближава Рим, а щеше да следва адриатическото крайбрежие, прекосявайки областите, които се бяха сражавали най-ожесточено срещу римското надмощие на полуострова — земите на маруцини, вестини, френтани, както и Южен Пицен. Там щяха да се намерят последователи!

Но Крикс не желаеше да ходи до Близка Испания, нито го желаеха трийсетте хиляди войници от неговата част.

— Защо да отиваме толкова далеч? — питаше той. — Ако всичко, което разправяш за Квинт Серторий, е истина, то той все някой ден ще дойде в Италия. По-добре да ни завари в Италия, стъпили с крак върху врата на Рим. Оттук до Испания са осемстотин километра, като през цялото време ще трябва да се бием с галските племена, които не могат да ни различат от всички останали римляни. С моите хора против идеята да напускаме Италия.

— Ако ти и твоите хора сте против идеята да напуснете Италия — разгневи се Спартак, — то стойте си в нея! Имам близо сто хиляди войници, за които трябва да мисля, много са ми! Затова ти си върви, Криксе, колкото по-далеч, толкова по-добре за мен! Прибери си трийсетте хиляди глупака и си стой в Италия!

Когато Спартак и останалите седемдесет хиляди бунтовници, заедно с огромния обоз и четирийсетте хиляди жени — без да се броят децата — поеха на север, за да прекосят река Тиферн, Крикс и неговите трийсет хиляди войници се насочиха в обратната посока — към пристанището Брундизий. Беше краят на април.

По това същото време консулите Гелий и Клодиан напуснаха Рим и отидоха да изведат армията си от Капуа. Бившият претор Квинт Арий беше съобщил на сената, че четирите легиона в Капуа са се подготвили достатъчно. Арий не гарантираше, че стават за люти битки, но се надявал, че е така.

Когато двамата консули пристигнаха в Капуа, там вече знаеха за разрива между Спартак и Крикс, както и за това, че Спартак се е насочил на север. Римляните бързо съставиха план за действие. Квинт Арий щеше да вземе един легион и щеше да се насочи на юг, за да подгони Крикс. Гелий щеше да командва втория легион и да се залепи с него за Спартак — докато Арий не се присъедини към него. В това време Клодиан и последните два легиона щяха да префучат покрай Рим и по Валериевия път щяха да прекосят Апенините и да се озоват на адриатическия бряг. Двамата консули щяха да обкръжат от две страни Спартак.

Няколко дни по-късно Квинт Арий изпрати радостна вест. При числено превъзходство пет към един в полза на бунтовниците войниците му се бяха спотаили по склоновете на планината Гарган в Апулия и бяха атакували изненадващо недисциплинираната и зле построена армия на Крикс. Той и всичките му трийсет хиляди последователи бяха загинали — онези, които оцеляха в сражението, бяха публично екзекутирани. Квинт Арий не желаеше да оставя врагове в тила си.

Гелий нямаше същия късмет. Както Арий се справи с Крикс, така постъпи Спартак с Гелий. Единственият легион на консула се пръсна в панически ужас в момента, в който от планинските склонове към тях се спусна многократно по-голямата армия на бунтовниците — както се оказа, войниците бяха постъпили разумно и малцина загинаха на бойното поле. Освен това бяха взели добра дистанция пред преследвачите си, та не се наложи да захвърлят оръжието си. Когато Арий се присъедини към Гелий, двамата успяха годе да изправят пострадалия легион на крака. Във всеки случай не се налагаше връщане в Капуа.

Спартак продължи право на север, за да се разправи с Лентул Клодиан. Един пленен римски трибун му беше издал плановете на врага и той смяташе на свой ред да го вкара в капана. При Хадрия двете армии се сблъскаха и изходът беше кажи-речи като с Гелий. Армията на Клодиан се пръсна на всички страни. Така Спартак можеше да продължи безпрепятствено на север.

Без да се отчайват, Гелий, Клодиан и Арий събраха четирите легиона на едно място и си опитаха още веднъж късмета при Фирм Пицен. И този път бяха разгромени. Спартак вече беше навлязъл на територията на галската земя. Прекоси Рубикон и в края на секстил се озова в Италийска Галия. Емилиевият път скоро щеше да го изведе при Плаценция и склоновете на Западните Алпи.

Долината на Пад беше богата на всякаква растителност, за конете имаше обилна паша, за хората — пълни догоре хамбари, до които градовете не можеха да откажат достъп. След като се научи да опустошава всеки град, който се изпречи на пътя му, Спартак не виждаше причина да бъде благосклонен тъкмо към жителите на Италийска Галия.

При Мутина, на средата по пътя за Алпите, огромната армия на Спартак се сблъска с единствения легион, който управителят на провинцията Гай Касий Лонгин имаше под ръка. Римляните се биха с достойнство, но нямаха шанс за победа. Касиевият легат Гней Манлий се появи на свой ред два дни по-късно начело на втория легион, но и той беше сразен.

Последният римлянин, с когото Спартак бе разговарял лично, беше военният трибун, заловен при първия разгром на Гелий Попликола няколко месеца по-рано. Нито при Хадрия, нито при Фирм Пицен Спартак не бе успял да срещне отблизо Гелий, Клодиан или Арий. Но при Мутина армията му се сдоби с двама знатни пленници — Гай Касий Лонгин и Гней Манлий, затова бунтовникът си направи удоволствието да разговаря с тях — нека най-сетне двама членове на сената видят с очите си с кого си има работа цяла Италия. Време беше в Рим да научат кой е врагът им. Спартак нямаше намерение да убива или задържа Касий и Манлий — искаше те да се приберат в Рим и да разкажат за преживяното.

За всеки случай Спартак беше оковал и двамата пленници във вериги. Преди да ги доведат при него, беше облякъл чисто бяла римска тога и се беше разположил на подиум, така че да ги гледа отвисоко. Касий и Манлий го изгледаха с видимо учудване, но едва когато Спартак ги заговори с кампанийския си акцент, те окончателно се увериха откъде е родом.

— Ти си италиец! — възкликна Касий.

— Римлянин — поправи го Спартак.

Но в рода на Касиите не се раждаха страхливци. Всички бяха по природа храбри и дори свирепи, но дори да допускаха някоя фатална грешка като пълководци, никога не бягаха от полесражението. Този Касий се оказа достоен наследник на предшествениците си. Вместо да показва уплаха, той вдигна окованата си ръка и заканително размаха юмрук към красавеца на подиума.

— Да не бяха тия позорни окови, щеше да си мъртъв римлянин! — процеди той през зъби. — Дезертьор от легионите, а? И си станал тракиец чак на арената!

Спартак се изчерви от яд.

— Не съм никакъв дезертьор. В мое лице виждате един почтен римски военен трибун, който беше несправедливо съден за бунт в Илирик. Намирате веригите за позорни? Как мислите аз се чувствах в моите окови, когато ме пратиха в прокълнатата школа на Бациат? Вериги за вериги, проконсуле Касий!

— Хайде, убивай ни, да не си губим времето! — подкани го Касий.

— Да ви убивам ли? О, не, нямам такова намерение — усмихна се Спартак. — Ще ви пусна на свобода сега, след като усетихте позора от това да носиш окови. Ще се върнете в Рим и ще обясните на сената кой съм аз и къде отивам. Както и ще го предупредите какво възнамерявам да направя, щом стигна целта си… И когато се прибера в Италия.

Манлий сякаш се канеше да му отговори, но Касий извърна глава и го стрелна с убийствен поглед. Легатът веднага се сниши.

— Кой си ти ли? Един обикновен бунтовник. Къде отиваш? Към окончателното си падение. Какво възнамеряваш да сториш — да загинеш. А какво ще сториш, след като се върнеш — ще бъдеш само една жалка сянка, която дори и в Подземното царство никой няма да забележи — изсмя се Касий. — Това ще разкажа на сената, и то с голямо удоволствие!

— Тогава разправете и това! — ядоса се докрай Спартак изправи се и като захвърли на земята бялата си тога, започна да си бърше краката в нея. — След себе си водя осемдесет хиляди души, добре въоръжени и научени да се бият като римляни. Повечето от тях са самнити и лукани, но дори и робите, които съм взел в армията си, са достойни и храбри бойци. В обоза си държа плячка за хиляди таланти. Сега съм се запътил към Испания, където да се присъединя към Квинт Серторий. Двамата с него ще нанесем окончателно поражение на римската армия в двете Испании, след което ще се върнем заедно в Италия. Вашият Рим няма никакви шансове срещу нас, проконсуле! До края на следващата година Квинт Серторий ще бъде римски диктатор, а аз — началник на конницата!

Касий и Манлий го бяха изслушали търпеливо, като изражението им на няколко пъти се промени — ту го гледаха с гняв и страхопочитание, ту с недоумения и дълбоко удивление. Но когато Спартак свърши със заканите си, в очите им имаше насмешка! И двамата отметнаха глави назад и прихнаха неудържимо. Спартак се изчерви. Какво толкова смешно беше казал? Да не би да се смееха на дързостта му? Или да го смятаха за луд?

— Ама, че си глупак! — рече Касий, когато се овладя. — Ама ти наистина си един най-обикновен селяндур! Да си чувал нещо за разузнаване? Разбира се, че не си! Каква е разликата между твоята дивашка орда и най-свирепите варвари от север? Разлика няма, това е истината! Не мога да повярвам, че не знаеш, но явно не си осведомен.

— Какво да знам? — попита Спартак, внезапно пребледнял. Вместо да се разгневи още повече от предизвикателното държане на Касий и да се засегне от обидите, той започна да се изпълва със страх.

— Серторий е мъртъв! Беше заклан от собствения си легат Перперна Вейентон миналата зима. В Испания няма повече бунтовници! Единствената войска, която ще срещнеш, са победоносните легиони на Метел Пий и Помпей Велики. А те всеки момент ще тръгнат обратно за Италия и ще унищожат дивашката ти орда!

При което Касий отново започна да се смее.

Спартак не желаеше повече да слуша. Закри ушите си с ръце и хукна при Алузо.

Родила син на Спартак, Алузо не знаеше какво да каже, за да го утеши; той беше скрил глава под червеното си наметало и горко ридаеше.

— Какво мога да направя? — питаше я Спартак. — Командвам армия без цел, стоя начело на цял един народ без родина!

Косата закриваше лицето на Алузо, която клекна с широко разтворени колене над чашата с кръв, ашиците и отсечената ръка на Бациат. Започна да удря кокалчетата с ръката, взираше се пред себе си и напяваше неразбираеми заклинания.

— Големият римски враг на запад е мъртъв — каза тя накрая, — но големият римски враг на изток е все още жив. Кокалите искат да отидем при Митридат.

Как не се беше сетил сам!

— Митридат ли? Разбира се, че Митридат! Ще пресечем Източните Алпи, ще нахлуем в Илирик. Оттам ще прекосим Тракия, ще излезем на бреговете на морето и ще се присъединим към Митридат. — Впи поглед в Алузо. — Тракия е твоята родина, жено. Няма ли да пожелаеш да останеш?

Тя презрително изсумтя.

— Родината ми е там, където си ти, Спартак. Дали са го разбрали или не, бесите са обречен народ. Няма племе на света, достатъчно силно, за да устоява вечно на Рим. Само велик владетел като Митридат може да се съпротивлява. Не, съпруже, няма да останем в Тракия. Ще се заселим в царството на Митридат.

Един от многото проблеми, които стояха пред толкова голяма армия, бе практическата невъзможност на върховния началник да общува с всички войници. Спартак свика всички бунтовници и започна да крещи, колкото му глас държеше, та да разберат за настъпващите промени. Вместо на запад, щяха да се обърнат отново на изток, да се върнат по Вия Емилия чак до Бонония, оттам да поемат по Аниевия път към Аквилея на североизток, а нататък — към Илирик. Някои го разбраха, но повечето — не. Някои, защото не бяха чули самия Спартак, ами някой им беше преразказвал, а други — защото не бяха пожелали да чуят. Мнозинството изпитваха старите италийски страхове и неприязън към източните деспоти. Квинт Серторий беше римлянин. Митридат си оставаше варварин, който се храни с италийски дечица и се готви да превърне целия свят в роби.

Армията отново потегли, този път на изток, но щом приближиха Бонония, недоволството сред войниците се засили и все повече хора се обявяваха против решението. Пътят до Испания беше цяла вечност, какво ли оставаше за Понт дето никой не знаеше къде точно се намира? Мнозина самнити и лукани — а те бяха мнозинство в армията — говореха само оскански и латински, но не разбираха и дума гръцки. Какво щяха да правят в страна като Понт, където се говори гръцки?

При Бонония войниците излъчиха сто души представители — легати, трибуни, центуриони и редови войници, които да говорят със Спартак.

— Не искаме да напускаме Италия — заявиха му те открито.

— И аз не искам да ви изоставям — отвърна той, преглъщайки огромно разочарование. — Без мен ще се разпаднете на множество армии, а римляните ще използват това и ще ви избият.

Когато делегацията си отиде, Спартак се обърна отново за помощ към Алузо:

— Аз съм един отчаян човек, жено. Не от външни врагове, не и от Рим. Те са твърде изплашени и не могат да разберат.

Алузо раздруса кокалчетата и ги хвърли на земята. После побърза да ги прибере в торбичката им. Това, което бяха предсказали, нямаше да изрече на глас; някои тайни трябваше да останат заключени в сърцата на жените, които бяха по-близки до майката земя.

— Тогава ще отидем в Сицилия — предложи. — Тамошните роби ще се вдигнат на въстание, за да ни посрещнат. Вече на два пъти са въставали. Нищо чудно римляните да ни оставят да се прехвърлим мирно в Сицилия. Стига да им обещаем, че ще осигуряваме достатъчно евтино жито на града, никой няма да има нищо против да се заселим в Сицилия.

Не можа да прикрие своята неувереност; Спартак усети това и за миг си помисли дали няма да е най-добре, ако отсега обърне войската си на юг и нападне самия Рим. Но като размисли, даде си сметка, че и този път у Алузо е проговорила мъдростта. Както винаги тракийката се оказваше права. Нека бъде Сицилия.

Да станеш понтифекс, означаваше да влезеш в най-тесния елит на политическата класа в Рим; авгурската колегия идваше по почест след тази на понтифексите, но за някои фамилии, които веднъж се бяха добрали до авгурската длъжност, тя се превръщаше в неприкосновена собственост, която никой не биваше да застраши. Същото се отнасяше и до понтификата, който се ползваше с още по-голям престиж сред знатните римски семейства. Затова когато Гай Юлий Цезар беше въведен в колегията на понтифексите, той добре знаеше, че пътят му към крайната цел в кариерата му — консулската длъжност — е открит. Пък и повторното му въвеждане в жречески сан компенсираше бягството му от службата като фламен Диалис. Никой повече нямаше да го сочи с пръст и да разправя, че правното му положение е под съмнение, че така или иначе би трябвало да е само фламин и нищо повече; самият факт, че останалите четиринайсет понтифекси доброволно го бяха приели в редиците си, доказваше пред цялото общество, че е пълноценен член на политическия елит в републиката.

Майка му, както Цезар научи при завръщането си, се беше сприятелила с Мамерк и жена му Корнелия Сула. По-често напускаше уединението си в Субура и обикаляше светските кръгове; навсякъде я посрещаха с уважение и възхищение. Престъпните деяния на Гай Марий през последните месеци от живота му бяха накърнили жестоко образа на неговата почитаема вдовица Юлия, затова нямаше как точно тя да се вмести в обществените представи за идеалната римска матрона — както Корнелия, майката на Гракхите, го беше сторила половин век по-рано. Сега изглеждаше, че не друга, а Аврелия, ще заеме мястото на първа римска дама. Напоследък тя редовно вечеряше в компанията на Катуловата съпруга Хортензия или Хортензиевата съпруга Лутация, дори с по-млади римски дами като Сервилия — вдовица на Марк Юний Брут и съпруга на Децим Юний Силан (от когото имаше две момиченца) — и още множество Лицинии, Марции, Корнелии и Юнии.

— Всичко това е чудесно, майко, но защо ти е? — учуди се Цезар.

В красивите очи на Аврелия пламнаха от гордост, на страните й се появиха трапчинки.

— Защо искаш отговор, когато той е очевиден? — попита тя. — Ти знаеш не по-зле от мен, Цезаре. Кариерата ти започна да се развива по-бързо, мой дълг е да ти помогна. — Тя тихо се покашля. — Освен това повечето от тези дами ми изглеждат напълно лишени от разум. Затова мога да науча за домашните им грижи от тях самите. — Направи пауза и се замисли, сякаш проверяваше дали не е преувеличила. — Така де, всички, с изключение на Сервилия. Виж, тя е доста забележителна млада жена! Винаги знае какво и как трябва да направи. Не е зле да те запозная с нея, Цезаре.

Той отвърна с досада:

— Благодаря, майко, но макар че съм ти изключително благодарен за усилията, които полагаш заради мен, това би означавало и аз да се присъединя към следобедните ви събирания на сладки и подсладено вино. Освен ти и Цинила единствените жени, които ме интересуват, са тези, на чиито мъже възнамерявам да сложа рога. Тъй като нямам никакво вземане-даване с Децим Силан, не виждам защо трябва да общувам с жена му. Освен това Сервилиите са най-досадните представители на цялото патрицианско съсловие!

— Тази Сервилия не е досадна — възрази Аврелия. Тя нямаше нищо конкретно наум, та да спори с Цезар по маловажни въпроси. Затова смени темата: — Не забелязвам да се връщаш към домашните си навици.

— Това е, защото няма да се задържа дълго в града. Трябва веднага да замина за Трансалпийска Галия и да се присъединя към Марк Фонтей — очертава се една бърза и категорична победа над галските племена, в която е редно и аз да запиша участие. Надявам се да се върна до юни месец — тогава ще се кандидатирам за старши военен трибун.

— Разумно решение — кимна тя. — След като си толкова добър пълководец, както разправят, редно е да направиш нещо и като законно назначен офицер.

Цезар я погледна накриво.

— Не си справедлива, майко!

Подобно на повечето управители на Трансалпийска Галия Фонтей се беше нанесъл в Масилия, но имаше намерения да осигури достатъчно работа на Цезар за идните десет месеца. По време на сражение срещу воконтите го бяха ранили тежко в крака, затова се беше изплашил да не би всичко да отиде на вятъра, след като не е в състояние да обикаля сам провинцията. Затова когато Цезар се появи, той му предаде командването на двата легиона, с които разполагаше, и му нареди да довърши започнатата военна кампания из долината на Друенция. Самият Фонтей щял да се заеме със снабдяването за Испания. След като се разбра за убийството на Серторий, управителят на Галия шумно въздъхна и заедно с Цезар се заеха окончателно да прогонят враждебните алоброги от римските владения.

И Фонтей, и Цезар бяха родени за войници, затова се разбираха отлично и признаваха един пред друг, че за добрия пълководец е удоволствие да работи с достоен и способен колега. Когато на другото лято Цезар препускаше обратно за Рим, можеше да бъде спокоен — беше записал още две кампании, оставаха му само три до квесторството. Времето, прекарано в Галия, му беше от полза, тъй като допреди не му се беше удавал случай да посети земите оттатък Алпите. Освен това можеше да общува спокойно с местните гали, тъй като благодарение на стария педагог Марк Антоний Гнифон, Кардикса и някои от наемателите на майка му владееше няколко галски диалекта. И салувите, и воконтите смятаха, че галският език е напълно непознат за всеки римлянин; затова съгледвачите им имаха навика да говорят помежду си на родния галски, когато трябваше да скрият нещо от римското ухо. Но Цезар добре разбираше какво си казват и понеже никога не се издаде пред тях, научаваше много повече, отколкото се очакваше.

Беше крайно време да се яви на изборите за старши военни трибуни. Заплахата от Спартак означаваше, че като помощник на някой от консулите ще служи в Италия… Но за целта трябваше най-напред да бъде избран. Облечен в нарочно избелена с креда тога на кандидат за магистратска длъжност, Цезар обикаляше всички пазарища и дюкяни на Рим, намираше повод да мине под всяка колонада, пред дома на всяка колегия или гилдия, изобщо отвсякъде, където се събираха повече хора. Понеже всяка година трибутните комиции избираха за старши военни трибуни двайсет и четирима души, влизането в общия списък не беше трудна работа. Но Цезар си беше поставил далеч по-сериозна цел от самото си избиране — беше решен на всяка цена да се сдобие с най-голям брой гласове при абсолютно всяко гласуване по пътя му към върха. Затова в очите на другите кандидати за този най-малко авторитетен изборен пост в римската управническа йерархия Цезар дори се престара. При това отказваше услугите на така наречените номенклатори — хората, които имаха за задължение да помнят имената, титлите и най-важните дела на всички римски граждани с политически амбиции; той щеше да си бъде сам номенклатор, лично щеше да обикаля римските улици и да запомня лицата и имената на своите съграждани. Това да запомниш човек, с когото си се запознал съвсем случайно, и дори след години да се обърнеш към него по име, беше чудесен психологически похват — нямаше човек, който да не се почувства поласкан от подобно отношение и да не се настрои положително към кандидатурата му. Интересно защо повечето римски политици пренебрегваха Субура, за тях кварталът беше просто една зейнала рана насред щастливия град, от която почтените граждани просто трябваше да се пазят да не пипнат инфекция. Но Цезар, който беше израснал в Субура, знаеше, че сред съседите му има не един и двама богати римляни, членове на втората и дори първата имуществена класа. А той познаваше всички и съответно всички щяха да гласуват за него.

В крайна сметка Цезар спечели най-много гласове и заедно с двайсетте квестори, избрани на същото заседание на народното събрание, щеше да встъпи в длъжност на пето число през декември, вместо на Нова година. Жребият в кой точно легион ще служи (заедно с шестима свои колеги той щеше да бъде назначен в някой от четирите консулски легиона) щеше да се изтегли едва в първия ден от мандата му. Цезар щеше силно да се компрометира, ако се появеше, в което и да е армейско поделение без време, не можеше да припари дори до тренировъчните лагери в Капуа. Това беше порочна практика, като се имаха предвид катастрофалните поражения на римски легиони предната година!

В края на квинктил и за най-късогледите сенатори ставаше пределно ясно, че консулите Гелий и Клодиан не са в състояние да спрат Спартак. Начело с вечния Филип (за когото подобна задача беше тежка — и Гелий, и Клодиан също бяха хора на Помпей) сенатът прати на консулите грижливо редактирана заповед, с която им съобщаваше, че върховното командване им се отнема; тях ги зовял дългът да се грижат за римските дела, а войната трябвало да бъде поверена на един-единствен главнокомандващ с пълен проконсулски империум — човек, който имал лично обаяние над оттеглилите се ветерани и можел със собствения си авторитет да ги върне в легионите. Въпросният проконсул трябвало да е човек с успешна военна кариера и по възможност със здрави сулански възгледи в политиката. Човек, който не само принадлежал на сената, но е бил избиран най-малкото за претор.

Разбира се, всички в сената, а и извън него знаеха, че има един-единствен човек, отговарящ на така поставените условия, при това само един кандидат, който стоеше със скръстени ръце в Рим, не управляваше никоя провинция и не водеше никакви военни действия срещу други външни врагове. Този кандидат можеше да се похвали с авторитет сред суланските ветерани и беше доказал, че го бива за пълководец. Казваше се Марк Лициний Крас. Предишната година беше градски претор, но след края на мандата си съзнателно отказа да поеме управлението, на която и да е провинция, оправдавайки се с необходимостта хора като него да изпълняват дълга си в Рим, а не в някой затънтен край на империята. У друг човек подобна леност и липса на политически амбиции щеше да бъде публично осъдена, но Марк Крас имаше право да проявява слабости в крайна сметка повечето сенатори му дължаха някаква сума пари.

Самият Крас не беше настоявал за издигането си. Стоеше в кабинета си зад Мацел Купеденис и чакаше. Всъщност кабинет не беше точното определение, ставаше дума за голяма приемна, която имаше с какво да учуди всеки полюбопитствал да ги види. По стените на помещенията не висяха скъпи картини, никъде не се виждаха меки и удобни кушетки, нямаше просторни преддверия, където клиентите на Крас да си побъбрят, докато чакат, нямаше и слуги, които да ги черпят с фалернско вино и редки сирена. Това също не беше в стила на Крас. Тит Помпоний Атик например, неговият някогашен партньор, който сега го ненавиждаше до смърт, водеше делата си насред изящни интериори и достолепен лукс. Крас обаче не можеше дори да си обясни защо му е на един делови римлянин да се обгражда с красиви вещи и произведения на изкуството. За него това беше претрупване на пространството и излишно харчене на пари. Не си струваше да се хвърлят пари за някакви служебни помещения, в които се предполага, че човек върши работа. Когато сам се намираше в приемната си, Крас сядаше зад голяма маса в далечния ъгъл на залата, наобиколен от счетоводители, писари и секретари, които деляха същото помещение. Това можеше да му създава известни неудобства, но пък така беше сигурен, че държи всички свои служители под око. А той не обичаше да изпуска нищо от поглед.

Не, той нямаше причина да вдига шум около себе си и да си създава сенаторско лоби. Нека Помпей Велики харчи пари и за такива излишни удоволствия! Той подпомагаше финансово колегите си в сената, при това, без да им иска лихва. Докато Помпей никога нямаше да види обратно парите, раздадени като подкупи, Крас можеше да разчита на всяка една сума поотделно по всяко време и във всяка ситуация.

През септември сенатът започна работа. Марк Лициний Крас беше попитан дали ще се съгласи с пълен проконсулски империум, с който да събере осем легиона армия и да поеме командването във войната срещу тракийския гладиатор Спартак. На него му бяха нужни няколко дни да обмисли. Но когато взе решението, му бяха нужни само няколко изречения, за да отговори положително на сенаторите. За Цезар, който го наблюдаваше от мястото си в отсрещния край на Курия Хостилия, поведението на Крас доказваше колко тежат в политиката физическото присъствие и миризмата на парите.

Крас беше доста висок, но не му личеше заради широките рамене. Никой не можеше да го нарече дебел, по-скоро беше як като добиче, имаше едри китки, тежки ръце, широк врат и мощни рамене. Облечен в тога, придобиваше неясна четвъртита форма, но беше достатъчен един поглед на свободната му дясна ръка, за да се видят мускулите му. Крас имаше широко лице, доста безизразно, но в никакъв случай отблъскващо. Светлите му сиви очи гледаха някак добродушно и дори мило. Косите и веждите му бяха светлокестеняви, а кожата му лесно почерняваше на слънце.

Той се обърна към сената с учудващо тънкия си глас (Аполоний Молон би го обяснил с късия му врат, разсъждаваше Цезар):

— Назначени отци, аз си давам пълна сметка каква чест ми оказвате, предоставяйки ми върховното командване в тази война. Бих приел с огромно удоволствие, но…

Млъкна за няколко секунди, през които оглеждаше редиците пред себе си.

— Аз съм скромен човек и съзнавам, че каквото влияние в обществото имам, то се дължи единствено на подкрепата у множество богати римски граждани, членове на конническото съсловие, които нямат възможност да упражняват пряко влияние върху решенията на тази свята институция. Тези хора са може би хиляда на брой, за мен техният глас значи много и аз не бих посмял да поема такава тежка отговорност, без да съм се уверил в тяхното съгласие. Ето защо с най-голямо уважение моля сената да представи сенатус консултум пред народното събрание. Ако народното събрание одобри предложението ви, ще се радвам да поема командването.

„Хитрец бил тоя Крас!“ — помисли си Цезар.

Това, което сенатът даде, пак сенатът бил могъл да отнеме. Както беше постъпил с двамата консули Гелий и Лентул Клодиан. Но ако народното събрание приемеше указ, предложен от сената, то само народното събрание би могло да го отмени. Което всъщност не беше невъзможно. Но след като според законите на Сула народните трибуни бяха лишени от всякаква политическа инициатива, а в сената хората постоянно бягаха от отговорност, един указ, приет от народното събрание, щеше да осигури изключително здрави позиции за Крас.

Никой не се изненада, когато сенатът се подчини на искането му и прокара своя сенатус консултум. Още по-малко се изненада, когато народното събрание гласува указа с почти пълно единодушие. Марк Лициний Крас се ползваше с по-твърда законова база във войната със Спартак, отколкото Помпей в тази със Серторий. На Помпей империумът беше гласуван единствено от сената, докато името на Крас беше записано на таблиците.

Марк Крас беше доказал своята способност да прави от нищо нещо. Навремето беше успял с цената на големи разходи да научи робите от тържищата, които никой не беше смятал за способни, на какъвто и да е квалифициран труд, да се заемат с най-сложните занаяти. Сега пак щеше да докаже невероятната си изобретателност, като спечели една почти обречена война.

Първото, което стори, бе да обяви имената на своите легати: Луций Квинкций, петдесет и две годишния досадник от съдилищата, когото всички в сената ненавиждаха; Марк Мумий, който скоро щеше да навърши възраст за претор; Квинт Марций Рекс, по-млад, но вече сенатор; Гай Помптин, млад и обещаващ военен; както и Квинт Арий — единствен от досегашните участници във войната срещу Спартак.

След това обясни пред сената, че тъй като броят на убитите и дезертьорите беше стопил четирите консулски легиона на два, смятал да използва услугите само на първите дванайсет, при това от новоизбраните старши военни трибуни; мандатът на действащите почти бил изтекъл, а той смятал, че няма да е полезно войниците от провалилите се легиони да сменят преките си началници месец след началото на активни бойни действия. Ето защо Крас щял да привика новоизбраните трибуни отрано в легионите. Най-накрая повика по свой избор един от новите квестори — Гней Тремелий Скрофа, от стара преторска фамилия.

Междувременно новият проконсул замина за Капуа и прати свои хора да разбунят духовете сред старите му войници, с които се бе сражавал срещу Карбон и самнитите. Крас трябваше да сформира, при това изключително бързо, шест легиона. Някои критици си спомниха старите му навици, когато бе присвоявал цялата спечелена плячка за себе си, затова се очакваше, че малцина ще се отзоват на повика му. Но дали годините бяха изличили неприязънта от сърцата на ветераните, дали повечето бяха забравили за случая с град Тудер, ветераните съвсем скоро се наредиха под орлите на Красовите легиони. До началото на ноември, когато се разбра, че хората на Спартак са се обърнали на юг и отново приближават от Емилиевия път, Крас беше почти готов за действие.

Най-напред трябваше да се оправи с остатъците от консулските легиони. Те продължаваха да лагеруват при Фирм Пицен, където ги бяха оставили победените Касий и Клодиан. В лагера бяха намерили убежище двайсет кохорти (колкото съставяха два легиона), но войниците принадлежаха към всичките четири легиона, затова не бяха свикнали да действат заедно. Нямаше начин оцелелите войници да бъдат предислоцирани отново в Капуа, не и преди Крас да попълни другите легиони. През последните години Рим почти не беше набирал войници и повечето тренировъчни лагери край Капуа бяха занемарени и неподходящи, за каквито и да е учения.

Затова Крас прати Марк Мумий и дванайсетте военни трибуни да приберат двайсетте кохорти от Фирм Пицен. Крас знаеше, че Спартак се е приближил до Аримин. Мумий имаше строга заповед да избягва сблъсък с врага. След като Спартак се намираше далеч от Фирм Пицен, това нямаше да е трудно. Обаче гладиаторът беше повел основните си сили далеч преди обоза — след като беше унищожил всички вражески сили в Северна Италия, нямаше защо да се бои за провизиите и спомагателните части. В крайна сметка бунтовниците се показаха при Фирм Пицен почти по същото време, когато командването на лагера беше поето от Мумий.

Нямаше как да се избегне открито сражение. Мумий стори всичко по силите си, но не можеше да помогне (Цезар и останалите трибуни бяха в същото положение) на войската. Офицерите за пръв път виждаха войниците, които трябваше да командват, на легионерите все още им липсваше опит, а което беше най-лошото — след преживените поражения името на Спартак им вдъхваше ужас. Това, което се разигра край Фирм Пицен, не може да се нарече сражение — спартаковите войници прегазиха лагера и изплашените консулски войници се спасяваха на всички посоки. Захвърляха оръжията си, дори сваляха шлемовете и броните да не ги бавят в бягството. По-мудните загинаха на бойното поле, но повечето успяха да се измъкнат невредими. Без да си дават труд да ги преследват, бунтовниците продължиха своя поход на юг. Направиха само няколко часа почивка, колкото да съберат плячката.

— Не можеше да го предотвратиш — успокояваше Цезар Мумий. — За всичко са виновни нашите разузнавачи.

— Марк Крас ще се ядоса! — каза Мумий.

— Меко казано — съгласи се мрачно Цезар. — И все пак мнението ми за бунтовниците е, че са недисциплинирани варвари.

— Какво от това. Сто хиляди души, че и повече!

Лагерът им беше на някакъв хълм и следяха с поглед отминаващите Спартакови войски. Цезар, който имаше силно зрение, посочи някаква точка в далечината.

— Войниците са не повече от осемдесет хиляди, може би дори по-малко. Това, което виждаме пред себе си в момента, са придружителите на войската — жени, деца, мъже, които по една или друга причина не носят оръжие. Поне петдесет хиляди души. Спартак си е вързал камък на врата. Води със себе си семействата и имуществото на доброволците си. Това не е армия, Марк Мумий, а цял народ от бездомници.

Мумий отмести поглед встрани.

— Е, нямаме причина да стоим. Марк Крас така и така ще научи какво се е случило. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Войската на Спартак ще отмине до ден-два. Бих предложил да не мърдаме, преди да са се изтеглили съвсем. След това ще успеем да съберем отново оцелелите войници. Ако не го направим сега, ще избягат и повече няма да ги видим. Мисля, че Марк Крас ще се радва на всеки войник, който успеем да му заведем — предположи Цезар.

Мумий изгледа военния трибун с известен интерес.

— Ти си разумен човек, Цезаре. Мисля, че си прав. Би трябвало да съберем останките от консулската армия и да ги вземем със себе си. Иначе гневът на нашия началник няма да знае граници.

Пет кохорти войници бяха загинали между съборените палисади на лагера. Повечето центуриони бяха предпочели да загинат, вместо да изоставят подчинените си. Но войници за петнайсет кохорти бяха оцелели. На Мумий му бяха нужни единайсет дни, за да ги събере на едно място. Задачата не беше трудна — бяха толкова изплашени, че дори не мислеха да възразяват.

По туники и сандали петнайсетте кохорти бяха отведени при Крас, който се беше преместил на лагер при Бовиан. Беше успял да засече някакъв вражески отряд, който се беше насочил в западна посока, избивайки шест хиляди души. Но самият Спартак начело на останалата си армия вече бе далеч — по пътя за Венузия. Крас предпочете да не го преследва с по-малката си армия сред толкова негостоприемни области. Беше дошъл декември, но тъй като календарът изпреварваше годишните времена с четирийсет дни, зимата беше още далеч.

Пълководецът изслуша обясненията на Мумий, без да казва нищо.

— Не мисля, че си виновен, Марк Мумий — каза най-накрая Крас, — но какво да правя с петнайсет кохорти войници без оръжие, които никога няма да намерят смелост да се бият с врага?

Никой не отговори. Крас обаче знаеше какво ще направи, така че въпросът беше риторичен. Околните усещаха, че е намислил нещо, но никой не подозираше какво точно.

Проконсулът огледа лицата на всички офицери.

— Колко души са това? — попита той.

— Седем хиляди и петстотин, Марк Крас. По петстотин души в кохорта — отговори Мумий.

— Ще извършим заколение — рече Крас.

Настъпи дълбоко мълчание. Никой не смееше да помръдне.

— Нека утре, при изгрев-слънце, цялата армия мине на парад. Всичко трябва да е готово. Цезаре, ти си понтифекс ти ще ръководиш церемонията. Измисли на кое божество трябва да поднесеш жертва. Юпитер Оптимус Максимус или някое друго?

— Мисля, че трябва да поднесем жертва на Юпитер Статор, Марк Крас. Той трябва да поддържа бойния дух и да не позволява на войниците да бягат. А също на Сол Индигес и на Белона. Жертвата трябва да бъде черно мъжко теле.

— Мумий, ти и военните трибуни ще теглите жребий. Но без Цезар.

След което Крас ги освободи. Никой не смееше да проговори на излизане от палатката. Заколение!

Призори шестте легиона на Крас се бяха строили на плаца; срещу тях, строени в десет редици по седемстотин и петдесет души, стояха войниците, подлежащи на ликвидиране. Мумий си беше дал доста труд да измисли най-бърз и ефективен начин за изпълняване на задачата, тъй като при заколение на хора декурията беше най-удобната единица. Излишно е да се отбелязва, че бе успял да осигури необходимата материална база за церемонията.

Всички стояха по местата, които Мумий и военните трибуни им бяха отредили — облечени в туники, обути в сандали, но всеки с тояга в ръка. Всеки от войниците носеше номер от едно до десет в рамките на колоната. Обвинени в проява на страх, войниците трепереха от страх. Нямаше и едно момче, което да не се тресе от нерви, лицата им бяха застинали в предсмъртен ужас и дори в това студено утро едри капки пот се стичаха по челата им.

— Горкичките — сподели Цезар пред колегата си Гай Попилий: — Така и не знам кое ги плаши повече — жребият да ги превърне в жертва или в убийци. Та те дори не са способни да убиват.

— Много са млади — отбеляза с тъга Попилий.

— Това обикновено е предимство — отвърна Цезар. Беше облякъл жреческата си тога — пищна дреха на широки алени и морави линии. — Какво е вкусил от живота човек на седемнайсет-осемнайсет години? Те нямат нито жени, нито деца, няма за кого да се тревожат. Младостта е буйна, търси как да даде простор на разрушителните импулси. По-добре да го сторят по време на сражение, вместо да се наливат с вино из кръчмите. Така поне вършат нещо полезно за държавата.

— Ти си жесток човек — засегна се Попилий.

— Не съм. Просто разсъждавам.

Крас беше готов. Цезар се насочи към мястото, където щеше да бъде поднесена жертвата на боговете. Закри глава с гънките на тогата си. Всеки легион си имаше собствен жрец и авгур, та един от военните авгури прегледа черния дроб на черното теле. Но тъй като децимацията беше акт, който можеше да провежда само проконсул, религиозната церемония също трябваше да се проведе под ръководството на висш духовник. Цезар беше единственият в армията и на свой ред трябваше да провери да не би авгурът да е сбъркал. След като на висок глас обяви, че трите божества — Юпитер Статор, Сол Индигес и Белона — са приели жертвата, той прочете заключителните молитви и даде знак на Крас, че може да започва.

Уверен в благоволението на боговете, Крас на свой ред заговори. Беше се качил на висок трибунал от едната страна на опозорилите се войници. До него стояха и легатите му. Единственият от военните трибуни, който стоеше редом с пълководеца, беше Цезар — останалите се бяха наредили около голяма маса между ветераните и кохортите на осъдените — те трябваше да изтеглят жребия.

— Легати, трибуни, кадети, центуриони и редови войници — извика Крас с тънкия си, леко писклив глас. — Събрали сте се тук, за да присъствате на наказание толкова жестоко, че не е било налагано от поколения. Децимацията е едно от най-суровите наказания в римската армия и се налага само на войници, които са доказали с действията си, че са недостойни за римските легиони — това са войниците, които са изоставили орлите на своите легиони по най-позорен и неоправдан начин. Имах сериозно основание да накажа с децимация петнайсетте кохорти войници, които виждате пред себе си облечени в цивилни дрехи: тези хора бяха извикани на военна служба още в началото на годината и оттогава насам колкото пъти е трябвало да влязат в сражение, са се спасявали с бягство. При последното си бягство те извършиха и последното възможно престъпление на римския войник — изоставиха оръжията и доспехите си на бойното поле. Според мен никой от уличените в измяна към армията не заслужава да живее, но не е в моите правомощия да наказвам със смърт цяла армия. Това е прерогатив на сената. Затова ще се огранича с това, което ми позволява моят проконсулски империум, и ще накажа дезертьорите с децимация. Надявам се, че по този начин ще вдъхна на оцелелите достатъчно чувство на отговорност и стимул да се сражават като достойни римски легионери. Искам да докажа пред всички останали, мои стари и доказани бойци, че аз не позволявам на никого да се предаде на страха! Нека боговете ми бъдат свидетели, че съм отмъстил за поруганата чест на римския войник!

Щом Крас свърши словото си, Цезар нервно се ослуша. Ако шестте легиона от ветерани акламираха думите на главнокомандващия, значи заповедта му получава съгласието на цялата римска армия. Ако посрещнеха речта му с мълчание, това можеше само да обещае войнишки бунтове. Никой войник не одобряваше децимацията, затова и никой римски генерал не я налагаше. Може би Крас, който се оказа един от най-хитрите и проницателни римски политици, щеше да докаже, че е и сред най-проницателните генерали?

Шестте легиона се разкрещяха с пълно гърло в подкрепа на проконсула. Цезар наблюдаваше Крас отблизо и усети облекчението му — значи и той не е бил съвсем сигурен!

Започна разпределянето на урните за жребия. Имаше седемстотин и петдесет декурии, което означаваше, че седемстотин и петдесет души ще умрат. Процедурата по тяхното определяне беше дълга, но Крас и Мумий бяха намерили начин да я ускорят с прекрасната организация. В огромен кош се намираха седемстотин и петдесет дървени плочки — на седемдесет и пет от тях беше изписано едно, на други седемдесет и пет — две, на още седемдесет и пет — три и така нататък, до десет. Таблиците бяха изсипани разбъркано, след което кошът беше здраво раздрусан. Военният трибун Гай Попилий трябваше да отброи по седемдесет и пет от тези плочки във всеки един по-малък кош. Тях останалите военни трибуни трябваше да използват за окончателното определяне на жребия.

Осъдените кохорти бяха подредени в десет редици, като всяка редица беше от своя страна разделена на седемдесет и пет декурии от по десет души. Всеки трибун трябваше да обходи своята редица от единия до другия край, да се спре пред всяка декурия и да извади някоя плочка от коша си. Извикваше на глас номера, съответният войник излизаше пред строя, а трибунът минаваше към следващата декурия.

Докато той вървеше, зад гърба му екзекуциите започваха. Но дори убийствата се извършваха по план и без излишно губене на време. Центурионите от шестте легиона на Крас, които не познаваха никого от осъдените на децимация кохорти, щяха да наблюдават изпълнението на присъдите. От наказаните кохорти само неколцина центуриони бяха оцелели, но и те не бяха помилвани, затова се намираха сред редовите войници. Легионерът, чийто номер се изтеглеше от трибуна, биваше умъртвен от деветимата си другари в декурията. Те трябваше да го бият до смърт с тоягите си. По този начин наказанието не беше спестено никому. Деветимата щяха да носят със себе си угризенията за смъртта на десетия.

Центурионите знаеха как трябва да се извърши всичко и обясняваха на войниците:

— Ти, клекни на земята и не мърдай!

— Ти, удряй по главата. Бий здраво, без милост.

— Ти, удряй и ти по главата. Все така.

Един по един деветимата се изреждаха с тежките сопи по главата на жертвата. Това, че удряха само по главата, беше своего рода хуманност, защото ако трябваше да бият по цялото тяло, агонията на осъдения щеше да се удължи. Но понеже малцина имаха смелост да удрят с все сила, другарите им отнасяха по повече от една тояга, а понякога сопите ги подминаваха. Но центурионите стояха на поста си, раздаваха заповеди, искаха от войниците да удрят по-силно и по-силно, така че всяка следваща екзекуция се извършваме по-бързо и по-ефикасно. Едно, че войниците се научаваха да удрят, второ, че се примиряваха с неизбежното.

Тринайсет часа бяха нужни, за да се проведе цялата децимация. Последните екзекуции се извършиха по тъмно, на светлината на факли. Най-накрая Крас можа да остави да почиват войниците — зрители, които цял ден не бяха подгъвали крак, за да наблюдават наказанията. Седемстотин и петдесетте тела на екзекутираните бяха струпани на трийсет клади, където бяха изгорени. Но вместо да бъде пратена на близките, пепелта на всеки от тях беше изхвърлена в помийните ями. Цялото имущество на убитите се конфискуваше в полза на държавната хазна, която трябваше да са възстанови загубеното бойно снаряжение.

От присъствалите на тази първа децимация от десетилетия никой нямаше да я забрави или да остане такъв, какъвто е бил преди нея. Повечето свидетели на масовата екзекуции бяха като белязани за цял живот. Дезертьорите трябваше да се прегрупират в четиринайсет кохорти с непълен състав, трябваше да преглътнат страха си и с действията си на бойното поле да докажат, че не заслужават съдбата на другарите си. Преди армията да тръгне на поход, от Капуа пристигнаха още седем кохорти от новобранци, които бяха обединени с четиринайсетте и сформираха два пълноценни легиона. И понеже за Крас легионите си оставаха все така чужди, командването им беше предадено отново на военните трибуни. Цезар, като избран с най-много гласове, стоеше начело на командването на Първи легион.

Докато Крас избиваше онези, които не намериха достатъчно смелост да излязат срещу армията на Спартак, самият Спартак организираше траурни игри в памет на Крикс под стените на град Венузия. Нямаше навик да прибира пленници, но след злощастната за Марк Мумий битка при Фирм Пицен той подкара като стадо пред себе си триста, че и повече души от консулските легиони. По целия път до Венузия триста души трябваше да изучават гладиаторския занаят, половината като гали, половината като траки, облечени в лъскави доспехи и бяха извадени на арената да се бият до смърт в памет на убития Крикс. Последният оцелял от гладиаторите беше екзекутиран по римски образец — първо го биха с камшик, а сетне му отсякоха главата. След като се опи от кръвта на тристате човешки жертви, сянката на Крикс потъна в заслужен покой.

Погребалните игри имаха и друга цел: войската да си почине и Спартак да използва времето, за да установи личен контакт с онези, които бяха намерили място в легионите му. Трябваше да убеждава мнозина, че единственият възможен дом за всички е остров Сицилия. Бунтовниците бяха опразнили всички хамбари и силози по пътя си, бяха натоварили на каруците в обоза планини от сирене, варива, зеленчуци и всякакви по-трайни плодове, бяха подкарали със себе си цели стада от овце и прасета, гъски и кокошки, и така си бяха осигурили повече провизии, отколкото би си позволила всяка редовна римска армия. Но зимата наближаваше, затова Спартак бързаше да прехвърли бунтовниците в Сицилия, преди да са настъпили студовете.

През декември армията продължи на юг и излезе на тарнетския залив, където беззащитните селяни, които обработваха плодородната равнина, трябваше да изгубят цялата си зимна реколта заедно с ранните зимни зеленчуци. При Турий — град, който Спартак беше плячкосал още в началото на своите обиколки из Италия, — бунтовниците свиха навътре в сушата, изкачиха долината на река Кратида и излязоха на Вия Попилия. Никъде не ги дебнеха римски войски. Без да бързат, бунтовниците пресякоха планината Брутий и слязоха при малкото рибарско пристанище Сцилей.

От другата страна на тесния проток се показваше Сицилия, отвъд една морска ивица, широка колкото голяма река. Но колко опасно бе пътуването през тази тясна морска ивица! В дълбините се бяха спотаили двете митични чудовища — Сцила и Харибда. До самия залив на Сцилей Сцила тракаше с безбройните си зъби — по три реда във всяка от устите на шестте й глави, докато кучешките глави, които стърчаха от корема й, надаваха своя пронизителен вой. Но дори някой кораб да успееше да мине, докато Сцила спи, той щеше да се натъкне на Харибда, която щеше да го погълне в своята бездънна паст, изсмукваща всичко в огромен световъртеж.

Разбира се, Спартак не вярваше на такива легенди; но и не си даваше сметка как с всеки изминал ден губи по нещо от римското си възпитание и се проявяваше неговата дълбоко италийска, по детски примитивна природа. Откакто бе прокуден от легионите на Косконий, а това беше преди близо пет години, той бе попадал все в среди, в които римските образци не съществуваха. Жената, с която бе заживял, вярваше в легендите за Сцила и Харибда, както и мнозина от бунтовниците. Под тяхно влияние самият Спартак понякога виждаше ужасните морски твари в сънищата си.

Сцилей беше пристанище с две предназначения. От една страна, приютяваше голяма рибарска флотилия, която два пъти в годината излизаше в открито море да гони пасажите от риба тон. Но освен тях във водите на залива хвърляха котва и пирати. Близостта на Попилиевия път не позволяваше големи пиратски флотилии да търсят убежище по тези места. Но зимно време по брега се изтегляха малки разбойнически съдове, за да се ремонтират. Когато огромната тълпа от въоръжени мъже се появи откъм вътрешността на полуострова, в Сцилей се намираха няколко пиратски корабчета без палуба.

Спартак потърси пиратския капитан и го попита не познава ли по-могъщи от себе си събратя, които биха могли да намерят достатъчно кораби за прехвърлянето на армията му. Капитанът отговори утвърдително.

— Тогава ми ги доведи да поговорим — нареди Спартак. — Искам няколко хиляди войници незабавно да бъдат прехвърлени в Сицилия. Склонен съм да платя хиляда таланта сребро на всеки, който гарантира, че ще ни прехвърли в рамките на един месец.

Крикс и Еномай бяха мъртви, но от множеството офицери, които се бяха появили по най-различни пътища в щаба на Спартак, двамина се бяха показали над повърхността. Двамата, Каст и Ганик, бяха самнити и се бяха сражавали редом с Гай Папий Мутил по време на Съюзническата война, а после — с Понтий Телезин във войната срещу Сула. И двамата бяха родени войници, освен това имаха опит като военни командири. Времето беше научило Спартак, че бунтовниците ще се построят в боен ред само ако има непосредствена опасност от нападение, иначе мнозина от войниците имаха жени, та дори и деца. С обоза пътуваха и възрастните родители на не един и двама бунтовници. Затова се оказваше все по-невъзможно един-единствен човек да командва цялата тази тълпа. Спартак беше разделил силите си на три части с три отделни обоза. Най-голямата и най-предната командваше лично. Другите две бяха поверени на Каст и Ганик.

Когато дойде вестта, че двама пиратски адмирали идват да разговарят със Спартак, той веднага повика Алузо, Каст и Ганик.

— Изглежда, ще успея да прехвърля съвсем скоро двайсет хиляди войници в Пелор. Но това, което ме тревожи, е какво ще стане с огромната част от армията, която остане на италийския бряг. Може би ще минат месеци, преди да успея да прехвърля всички при себе си в Сицилия. Как мислите, ще успеят ли да се справят тук, в Сцилей? Ще имат ли достатъчно храна? Или трябва да пратя всички оставащи в Италия обратно в Брадан? Тукашните земеделци и рибари предвиждат сурова зима.

Каст, който беше по-възрастен и по-опитен от Ганик, помисли малко и отговори:

— В интерес на истината, Спартак, това място никак не е лошо. На запад от залива има полуостров, равен и с добра почва. Мисля, че всички ние бихме могли да прекараме един-два месеца в местността, без да хабим твърде много запасите си.

Спартак взе решение.

— Тогава всички ще останат тук. Преместете лагера на запад от града и накарайте жените и децата, да изорат и засеят земята.

Когато двамата самнити си отидоха, Алузо изгледа съпруга си с вълчите си очи и нервно изсумтя. Тя по-скоро леко ръмжеше, от което кожата му винаги настръхваше — значи духовете, които й показваха бъдещето, отново я обладаваха.

— Пази се, Спартак! — предупреди го тя.

— От какво трябва се пазя? — намръщи се той.

Алузо поклати глава и отново изръмжа.

— Не знам. От нещо. Или от някого. Някаква опасност се задава през снега.

— Сняг няма да вали поне още месец, ако не и по-дълго — възрази й любезно. — Дотогава ще съм в Сицилия заедно с моите двайсет хиляди войници. Съмнявам се, че войната в Сицилия ще бъде трудна за нас. Може би трябва да се пазят тези, които останат?

— Не — поклати Алузо глава. — Опасността дебне теб.

— Сицилия не е добре защитена. Нито местните доброволци, нито едрите магнати могат да ме заплашат.

Алузо изведнъж се изпъна и след малко се разтърси от лек гърч.

— Няма да стигнеш дотам, Спартак — каза тя. — Няма да успееш да стигнеш Сицилия.

Но на сутринта предсказанието й беше опровергано. Двамата пиратски главатари пристигнаха в Сцилей. Бяха толкова прочути, че дори Спартак беше чувал имената им — Фарнацес и Мегадат. Бяха започнали далеч на изток, във водите на Евксинския понт. В продължение на последните десет години обаче заедно контролираха морските пътища между Сицилия и Африка, като нападаха всичко, с изключение на тежковъоръжените римски конвои, които пренасяха житото от Африка за Италия. Бяха стигали дотам с дързостта, че бяха нахлували в самото пристанище на Сиракуза под носа на управителя и се бяха сдобивали с провизии и качествено вино.

И двамата пирати, мислеше си удивен Спартак, имаха вид на преуспели търговци — бледокожи, дебели и с любезни изражения.

— Знаете кой съм аз — посрещна ги някак нападателно той. — Склонни ли сте да сключите сделка с мен напук на римските власти?

Те си размениха лукави усмивчици.

— Ние поначало въртим своите сделки напук на римските власти — отговори Фарнацес.

— Трябва ми транспорт за двайсет хиляди души войска оттук до Пелор.

— Разстоянието е кратко, но зимата ще ни затрудни — рече Фарнацес, който очевидно се ползваше с доверието на Мегадат.

— Местните рибари твърдят, че било напълно възможно.

— Да, така е.

— Тогава ще ми помогнете ли?

— Нека пресметна… Двайсет хиляди души, по двеста и петдесет на кораб — разстоянието е няколко мили, няма да протестирате, ако ги натъпчем по-нагъсто… Това означава осемдесет кораба. — Фарнацес направи кисела физиономия. — Не разполагаме с толкова голяма флотилия, Спартак. Двамата с Мегадат имаме общо двайсет кораба.

— Тогава ще ни пренасяте по пет хиляди наведнъж — смръщи чело Спартак. — Е, значи ще ни пренесете на четири курса, какво толкова? Колко пари искате и кога можем да започнем?

Като два големи гущера пиратите примигнаха едновременно.

— Скъпи приятелю, не избързваш ли? — попита Мегадат. — Това е, защото нямам време. Колко пари искате и кога ще бъдете готови?

Фарнацес отново се зае да пресмята.

— Петдесет таланта на кораб на пътуване. Общо четири хиляди.

Този път Спартак примигна.

— Четири хиляди! Та това са всичките пари, с които разполагам.

— Както ти желаеш — отговориха в един глас адмиралите.

— Ако ми гарантирате, че до пет дни корабите ще бъдат на разположение, ще се съглася — отговори Спартак.

— Ако ни платиш цялата сума предварително, ще имаш корабите до пет дни — каза Фарнацес.

Спартак хитро го изгледа.

— Няма да стане! Половината пари сега, другата половина — след като всичко свърши.

— Така да бъде! — съгласиха се пиратите.

Алузо не беше допусната до разговора. По съображения, в които не беше напълно убеден, Спартак не изпитваше желание да й съобщи до каква уговорка се е стигнало; може би това, което тя бе видяла от бъдещето, бе неговата смърт в морето — единственото обяснение защо няма да стигне Сицилия. Но най-накрая Алузо изкопчи всичко от мъжа си и за негово голямо учудване кимна доволно.

— Добра цена — похвали го. — Ще си върнеш парите за сметка на сицилийци.

— Нали никога нямаше да стигна до Сицилия?

— Това беше вчера, видението се оказа лъжливо. Днес прогледнах много по-добре. Всичко е наред.

И така, две хиляди таланта злато бяха извадени от волските каруци и натоварени на красивата квинкверема със златопурпурно платно, която беше довела Фарнацес и Мегадат в Сцилей. Гребците налегнаха тежките гребла и ветроходът бавно се отдалечи от пристанището.

— Като стоножка — подхвърли Алузо.

Спартак се засмя.

— Права си, като стоножка! Може би затова не я е страх от Сцила!

— Много е голяма, за да я лапне Сцила.

— Сцила навярно представлява няколко заострени скали под водата — предположи Спартак.

— Сцила — отвърна Алузо — е нещо реално.

— До пет дни ще разбера от личен опит.

Пет дни по-късно първата група от пет хиляди войници се строи в пристанището на Сцилей. Всеки войник държеше багажа до себе си, шлема — на главата си, а вътре в душата си таеше ужасен страх. Щеше да плава между Сцила и Харибда! Това, което вдъхваше известна смелост у хората, бяха разговорите с местните рибари, които ги успокоиха Сцила и Харибда съществували, твърдяха рибарите, но те знаели магията, с която да приспят чудовищата, и щели да я използват.

Времето се беше задържало хубаво през всичките пет дни, морето беше спокойно, но пиратите не се появяваха. Спартак извика при себе си Каст и Ганик. Решиха да оставят петте хиляди войници в пристанището за през нощта. Мина шестият ден, седмият, осмият… Пиратите продължаваха да се бавят. Десет дни минаха от уговорката, петнайсет. Петте хиляди войници отдавна бяха пратени обратно в лагера, но Спартак напразно стоеше по цял ден на височината при входа на пристанището, напразно се взираше в далечината на юг. Щяха да дойдат. Трябваше да дойдат!

— Излъгаха те — каза най-накрая Алузо на шестнайсетия ден, когато Спартак дори не си направи труда да отиде до наблюдателницата.

— Излъгаха ме — съгласи се той.

— Ех, Спартак, светът е пълен с лъжци и мошеници — възкликна тя. — Поне няма защо да страдаш от угризения — каквото направи, направи го от добри намерения. Ти си като баща на всички тези нещастни люде! Виждам в далечината, отвъд морето, дом за нас двамата. Виждам го толкова ясно, че бих могла да го докосна с ръка. И все пак никога няма да го достигнем. Още от първия път, когато прочетох предсказанието на кокалите, знаех, че така ще стане. Но оттогава насам кокалите все ме лъжеха. Лъжци и мошеници, това е, всички са лъжци и мошеници! — Очите й засвяткаха и тя отново изръмжа. — Но ти се пази най-вече от онзи, които идва през снега!

Спартак дори не я слушаше. Беше се разплакал като малко дете.

— Станах на посмешище — сподели той пред помощниците си Каст и Ганик скоро след това. — Ония си заминаха с парите и още тогава са знаели, че няма да се върнат. Платих им две хиляди таланта.

— Не е твоя вината — успокои го Ганик, който рядко се обаждаше. — Дори в сделки като тази човек разчита на известна почтеност у партньора.

Каст вдигна рамене.

— Тия не са търговци, Ганик, те не са свикнали да дават, а само да вземат. Пиратът се е родил, за да краде.

— Е, историята приключи — въздъхна Спартак. — Трябва да мислим за бъдещето си. Трябва да издържим в Италия до лятото, тогава ще наемем цялата рибарска флотилия в Кампания и Регий и ще се пренесем в Сицилия.

Разбира се, Спартак знаеше за съществуването на нова римска армия на полуострова, но след като толкова време беше обикалял безнаказано цялата страна, малко го интересуваха действията на римляните. Дори съгледвачите му страдаха от леност, а той не се интересуваше от докладите им. През последните няколко месеца той все по-малко гледаше на себе си като на пълководец, застанал начело на непобедима армия. Вместо това се чувстваше истински патриарх на цял един народ — не цар, а патриарх на деца без баща и без дом. Как щеше да ги поведе отново по пътищата? С какво щеше да ги изхрани?

Когато Крас потегли на поход, с него вървеше същинска военна машина с една-единствена цел — изтребването на всички бунтовници. Проконсулът нямаше защо да бърза. Знаеше точното местоположение на жертвите си, даваше си сметка, че Спартак иска да се прехвърли в Сицилия. За Крас това не беше от никакво значение. Ако се наложеше, щеше да се бие и на сицилийска земя. Беше установил връзка с провинциалния управител Гай Верес и бе получил уверения, че сицилийските роби не са в състояние да започнат трето въстание срещу Рим дори при идването на Спартак. Верес вече бе вдигнал на крак местните милиции, разполагайки ги в околностите на Пелор. Каквито редовни войски имаше, смяташе да пази за по-нататък, ако войната наистина се прехвърлеше на острова. Той нямаше намерение да влиза в активни действия, преди Крас да е дошъл достатъчно близо.

Но нищо подобно не се случи. Огромната армия на Спартак продължаваше да стои при Сцилей. Очевидно не бяха намерили кораби, с които да преминат морето. Най-накрая Гай Верес писа на Крас:

Когато изчете и последното изречение, Цезар прихна да се смее.

— Тоя какво иска? — попита той, като върна писмото на Крас. — Да няма нужда от заем?

— На него не бих дал никога — рече Крас. — На Верес му се вижда краят.

— Надявам се да си прав! Откъде знае подробности какво се е случило между Спартак и пиратите?

Крас се ухили и в същия миг лицето му се подмлади, а в очите му заиграха палави искрици.

— О, предполагам, че всичко са му разказали, след като е поискал своя дял от двете хиляди таланта.

— Мислиш ли, че наистина са му дали нещо и на него?

— Без съмнение. Нали тъкмо той им позволява да използват Сицилия за своя?

Двамата седяха в палатката на главнокомандващия, в укрепения лагер при град Терина, някъде по протежението на Попилиевия път. Намираха се на сто и петдесет — двеста километра от Сцилей. Беше началото на февруари, зимата най-сетне бе дошла. Двамата се топлеха на запалените мангали.

Защо Марк Крас бе избрал от всички свои офицери тъкмо двайсет и осем годишния Цезар за компания, никой от легатите му не можеше да си обясни, затова се водеха и безконечни спорове. В интерес на истината пренебрегнатите офицери по-скоро се учудваха, отколкото обиждаха. Крас не беше човек с приятели — преди да започне да кани по-често при себе си Цезар, той бе прекарвал времето си в усамотение, затова и никой колега на Цезар не можеше да се чувства пренебрегнат. Ако останалите недоумяваха, то беше заради неестествения характер на подобна дружба. Между Крас и Цезар имаше шестнайсет години разлика, единият беше алчен, другият — небрежен спрямо всичко материално, единият се интересуваше от литература и изкуство, другият напълно нехаеше. Хора като Луций Квинкций познаваха Крас от години, бяха участвали заедно с него във всякакви политически и търговски игрички, но така и не бяха успели да се нарекат негови близки приятели. Но сега, след като бе привикал военните трибуни два месеца по-рано от обичайното, той сам бе потърсил контакт с Цезар и младежът не беше отказал.

Всъщност обяснението беше елементарно. И Крас, и Цезар си даваха сметка, че влиянието им ще продължава да расте и за в бъдеще, тъй като и двамата имаха едни и същи политически амбиции. Ако не бяха усетили, че са сродни души, едва ли щяха изобщо да разговарят. Но след като се бяха опознали, това, което откриваха един у друг, ги правеше още по-близки. У Крас коравият характер личеше отдалеч, но той се откриваше и у младия, чаровен Цезар; ако Крас беше изгубил всякакви илюзии относно събратята си римски аристократи, същото важеше и за Цезар; ако Крас гледаше във всяка ситуация да действа по най-прагматичния начин, същото вършеше и Цезар; ако Крас мразеше лукса и разкошния живот, това важеше и за Цезар.

Разликите между двамата бяха съвсем повърхностни, затова пък до такава степен се набиваха в очи, че криеха приликите: Цезар Хубавеца си беше спечелил репутация сред слабия пол, граничеща с легендите — за разлика от него Крас никога не изневеряваше на жена си. Цезар беше сред блестящите представители на изящната мисъл, докато Крас предпочиташе простотата. Двамата бяха странна двойка. Така поне отсъждаха всички техни странични наблюдатели, които започнаха да усещат политическата тежест на Цезар. Ако не беше човек с тежест, защо Марк Крас ще си губи времето с него?

— Довечера ще вали сняг — каза Крас. — А на сутринта тръгваме на поход. Вместо да се спираме пред снега, нека го използваме.

— Ще бъде толкова по-добре — въздъхна Цезар, — ако календарът ни се съобразяваше с годишните времена! Понякога се нервирам само при мисълта как може такова нехайство!

Крас го погледна учуден.

— Какво те безпокои?

— Това, че вече се водим февруари месец, а навън тепърва става студено.

— Говориш като грък. Стига човек да знае датата и да протегне ръка през вратата да усети колко е студено, какво значение има?

— Има значение за това, че сега всичко е една бъркотия! — ядосваше се Цезар.

— Ако светът не беше такава бъркотия, човек трудно би направил пари.

— Искаш да кажеш, трудно би скрил направените пари — усмихна се младият мъж.

Когато наближиха Сцилей, съгледвачите съобщиха, че Спартак и войската му все още са на малкия полуостров встрани от пристанището, но имало изгледи в съвсем скоро време да се преместят. Бунтовниците били изяли всички запаси на областта.

Крас и Цезар вървяха най-отпред на колоната, където бяха строителните части и тяхната конна охрана. Крас разчиташе на конницата си, защото знаеше, че Спартак не притежава такава. Беше опитал да научи част от пехотата си да язди кон, за целта дори се бе опитал да обязди дивите коне из планините и горите на Лукания, но нито хората, нито животните се оказаха склонни да свикнат едни с други.

Снегът валеше непрестанно, но времето беше спокойно. Двамата пълководци и войниците зад тях вече бяха проникнали в непосредствена близост с естествения триъгълник, който Спартак беше отцепил при идването си. Дори бунтовниците да бяха поставили наблюдатели из околността, те очевидно не се стараеха. Никъде не забелязваха жива душа. Разбира се, снегът ги криеше, понеже не само ги обличаше всички в бяло, но заглушаваше гласовете и тропота на копитата.

— По-добре, отколкото си представях — рече със задоволство Крас и даде знак на всички да се прибират в лагера — ако построим палисада с ров между тези два склона, ще затворим всички пътища за изтегляне на Спартак.

— Няма да успеем да ги задържим дълго — възрази Цезар.

— Ще ги задържим, колкото ни е нужно. Искам да гладуват, искам да се вкочанясат от студ, искам да изпаднат в пълно отчаяние. И когато най-после пробият, да се насочат право към Лукания.

— Последното поне ще стане. Ще търсят слабото ни място, а то не е на юг. Предполагам, че с копаенето ще се заемат консулските легиони?

— Консулските легиони ще копаят на общо основание с всички останали. Нашият вал трябва да е готов до най-много осем дни. Това означава, че и най-старите ветерани ще работят заедно с новобранците, пък и физическите упражнения ще ги сгряват в студа.

— Ще се заема със строежа — предложи Цезар, но с тайната надежда, че Крас няма да приеме.

Крас отказа.

— Много бих се радвал, но няма как. Най-висш от всички легати е Луций Квинкций, работата се полага на него.

— Жалко. У него има твърде много служебно мислене.

Дали мислеше служебно или не, Луций Квинкций се захвана със строежа на защитния вал с огромен ентусиазъм. За щастие на Крас и армията бившият народен трибун не стигна дотам, че да отнеме техническите задачи от ръцете на инженерите. Цезар с право предположи, че Квинкций не разбира от строеж на крепостни съоръжения.

Преградният ров беше пет метра широк и пет метра дълбок и заемаше цялата ширина между двата склона. От изровената пръст римляните успяха да издигнат висок вал, укрепен с дървена палисада и наблюдателни кули. От единия до другия край на клисурата имаше десетина километра, но с големи усилия легионите успяха да построят съоръжението в рамките на осем дни. Зад стената бяха издигнати осем отделни укрепени лагера — по един за всеки легион; Крас разчиташе на достатъчно войници да защитават всяка точка от вала.

Спартак научи за идването на Крас в мига, в който римляните се захванаха за работа. Нищо чудно да е знаел и от по-рано, но действията на римляните малко го интересуваха. Изведнъж му беше дошла идеята да се сдобие със салове и беше натоварил войската си със сглобяването им. Саловете щяха да бъдат повлечени през протока с рибарските корабчета на сцилейци. Според римляните, които го наблюдаваха отдалеч, той залагаше на бягството през морето. Явно бунтовникът до такава степен имаше вяра в успеха на начинанието си, че не се тревожеше от отрязването на всякакъв сухопътен изход. Дойде денят, когато масовото бягство по море започна. Всички свободни от строителна повинност римляни се покатериха по склоновете на близката планина Сила да наблюдават какво ще се случи в залива на Сцилей. Това, което се случи, беше пълна катастрофа. Онези салове, които се оказаха достатъчно устойчиви, за да поемат на борда си товар, не можеха да излязат от пристанището, камо ли да плават из развълнуваното море. Малките рибарски корабчета нямаха достатъчно тяга да влачат след себе си толкова тежки съдове.

— Ако не друго, то поне не изгубиха много хора в морето — отбеляза Цезар пред Крас, докато двамата следяха действията на врага.

— А това — отговори Крас — едва ли ще зарадва Спартак. Той май се надяваше, че ще се отърве от гладните гърла.

— Аз пък мисля — не се съгласи Цезар, — че Спартак обича хората си. Всеки самообявил се цар ще обича поданиците си.

— Какво значи „самообявил се“?

— Наследствените царе, които от рождение знаят, че ще управляват, губят връзка с народа и нехаят за него — обясни той, който добре познаваше един наследствен цар. Посочи с пръст бреговете на залива, където кипеше трескава дейност. — Казвам ти, Марк Крас, този човек изпитва чувства и към най-неблагодарните представители на ордата! Ако не беше така, отдавна да ги е зарязал. Чудя се кой ли ще е той изобщо?

— Вече съм започнал разследване по въпроса. За основа ми служи разказът на Гай Касий. — Крас се канеше да слезе от планината. — Хайде, Цезаре, достатъчно се нагледахме! Обичал ги бил! Значи е глупак.

— О, да, разбира се — съгласи се Цезар. — Ти какво си научил за него?

— Почти всичко, освен истинското му име. То може да си остане завинаги в тайна. Някой тъп архивист, който е решил, че Табулариумът на Сула трябва да се пълни не само с военни архиви, но и с всякакви други глупости, просто е оставил свитъците със списъците на влажно място. Мастилото се е размазало и нищо не се чете. Питах Косконий, но той не си спомня имена. В момента се опитвам да намеря младшите трибуни в армията му.

— Успех! И те няма да си спомнят имена.

Крас изсумтя, което може би трябваше да се изтълкува като смях.

— Знаеше ли какви легенди се разправяха за него в Рим? Че бил тракиец?

— Е, всички знаят, че е тракиец. Тракиец или гал — трета възможност няма — засмя се на свой ред Цезар. — Но аз самият предполагам, че слуховете се разправят от приближени на сената.

Крас се спря на едно място и се обърна да изгледа Цезар. Очевидно приятелят му го беше изненадал.

— Ама ти наистина си бил умен!

— Така е, умен съм.

— Е, не смяташ ли, че сенатът си има основания?

— Смятам — рече Цезар. — Напоследък ни се струпаха твърде много римляни — изменници. Би било глупаво да допълваме списъка на Марий, Цина и Серторий. По-добре да го изкараме тракиец.

— Ха!

— Ще ми се да го видя как изглежда!

— Може и това да стане, когато го принудим да влезе в сражение. Яздел едър сив кон на бели петна. Конят бил оседлан с червено кожено седло, имал е червени юзди. Спартак го наследил от претора Вариний. Освен това Касий и Манлий са разговаряли с него, затова разполагаме с подробно описание. Имал запомнящ се вид — висок, едър и русокос.

Между римляни и спартаковци се започна тежък двубой, който продължи повече от месец. Спартак се опитваше да пробие през укрепленията на Крас, но той упорито го отблъскваше. В римския щаб си даваха сметка, че хранителните запаси на бунтовниците трябва да са на привършване. Това си пролича в деня, когато цялата армия на Спартак — Цезар я изчисляваше на седемдесет хиляди души — се втурна по цялата дължина на вала. Най-накрая Спартак реши, че е напипал слабото място на римляните около средата на палисадата — под напора на подземните води ръбовете на защитния ров се бяха срутили и ямата беше запълнена догоре. Той поведе войската през засипания ров, бунтовници, те дори успяха да прехвърлят стената, колкото да попаднат в подготвения капан. Дванайсет хиляди души загинаха, преди Спартак да заповяда отстъпление.

Като отговор тракиецът, който не беше тракиец, реши да подложи на показни изтезания малцината пленници, които следваха армията му още от битката с Гелий и Клодиан. В близост до местата, където римляните бяха се съсредоточили най-много войници, по няколко души измъчваха пленниците с нажежени маши и шишове. Нека защитниците по укрепленията видят с очи мъченията на техните другари и чуят с ушите си болезнените им стенания. Но след като бяха наблюдавали и дори участвали в децимацията преди няколко месеца, легионерите на Крас се страхуваха най-много от самия него. Бедните пленници бяха изпържени пред погледите на своите съграждани, но войската предпочете да запуши очи, да закрие очи и да се прави, че нищо не е станало. В изблик на отчаяние Спартак извади пред редиците най-високопоставения си пленник — първия центурион на втория легион на Гелий Попликола. Закова го с пирони за дървен кръст и го поби насред полето, без да се смили преди това да натроши краката му, та да умре по-бързо. Единственото, което Крас стори, бе да нареди на най-добрите си стрелци с лък да убият центуриона отдалеч.

Дойде март месец и Спартак прати Алузо да преговаря за условията, при които бунтовниците да се предадат. Крас я прие в собствената си колиба в присъствието на всички легати и военни трибуни.

— Защо самият Спартак не дойде? — попита той.

Тя му отвърна с престорена усмивка.

— Защото без мъжа ми бунтовниците ще се пръснат на всички страни. А Спартак ти няма доверие, Марк Крас, дори след като постигнем примирие.

— Изглежда е поумнял, откакто пиратите му измъкнаха двете хиляди таланта.

Но Алузо не отговори, дори не удостои с поглед римлянина. Във външния й вид, разсъждаваше Цезар, докато я наблюдаваше отстрани, нямаше нищо случайно — тя се бе постарала да се представи като самото въплъщение на варварството в очите на римляните — традиционалисти, с които щеше да разговаря. Лененожълтата й коса се спускаше на гърба й, облеклото й се състоеше от тъмна, почти черна туника с дълги ръкави. По ръцете и краката си, върху ръкавите и крачолите, носеше купища златни гривни, на ушите й висяха тежки обици, пръстите й бяха отрупани с пръстени. На врата си Алузо носеше наниз от птичи черепи, докато на обкования със злато колан бяха окачени зловещи трофеи — човешка ръка, по чиито пръсти все още се забелязваха ноктите и парченца плът, детско черепче, гръбначния стълб на кутре или котка с опашката. Всичко това се допълваше от вълчата кожа, която Алузо бе вързала за лапите пред гърдите си. Главата на вълка с оголени зъби и скъпоценни камъни вместо очи се взираше в околните.

Но дори така облечена, жената не оставяше безразлични мъжете край себе си, които не сваляха очи от нея. И все пак никой не би я нарекъл красива, за римските разбирания тя беше просто твърде чужда, за да я определят.

Крас обаче бе останал крайно неподатлив на впечатленията, които тракийката искаше да внуши с вида си. Той имаше само едно слабо място и това бяха парите. Както и да се издокараше някаква си тракийска жрица, за него тя щеше да си остане човек като всички други.

— Говори, жено — подкани я той.

— Дошла съм да чуя какви условия поставяш да се предадем, Марк Крас. Ние скоро ще останем без храна, децата и жените гладуват, за да има какво да ядат мъжете. Мъжът ми не е човек, който би останал безучастен към мъките на безпомощните. По-скоро би се предал заедно с цялата си армия. Само ми кажи условията и аз ще му ги предам. А утре ще се върна с отговора му.

Крас й отговори на доста по-добър гръцки от нейния:

— Кажи на мъжа си, че няма условия, при които бих приел неговата капитулация. Няма да му позволя да се предаде. Той започна всичко. Нека изпие горчилката до дъно.

Тя го зяпна. Беше очаквала всякаква реакция, но не и тази.

— Не мога да му съобщя подобно нещо! Трябва да му позволите да се предаде!

— Не — отказа Крас, все така обърнат с гръб към нея. Вдигна дясната си ръка и щракна с пръсти. — Изпрати я до укрепленията, Марк Мумий, нека се прибере в лагера си.

Мина известно време, преди Цезар да успее да разговаря с Крас насаме.

— Ти се справи блестящо — похвали той началника си. — Тя беше толкова убедена, че ще успее да ти повлияе.

— Глупачка! От това, което съм чувал за нея, била жрица в племето на бесите… Аз самият бих я нарекъл вещица. Повечето римляни са суеверни, забелязал съм, че това важи и за теб, Цезаре, но аз не съм. Вярвам само на очите си, а това, което видяха очите ми, беше някаква жена, сравнително интелигентна, която се беше натъкмила според представите си за горгоната Медуза. — Крас изведнъж почна да се смее. — Спомням си как навремето се говореше за един случай със Сула. На млади години се бил облякъл като Медуза и така отишъл на някаква забава. На главата си бил поставил цяло гнездо живи змии, които уплашили всички присъстващи. Но ти се досещаш, че не са били змиите, които са изплашили околните — те са побягнали от самия Сула. Ако тази жена беше като него, навярно бих се разтреперил от страх.

— Така е. Но все пак тя се оказа човек с шесто чувство.

— Много хора имат шесто чувство! Познавам разни старици, които също имат шесто чувство. Познавам и адвокати, които едва ли мислят за нещо друго, освен за параграфите в законите, но пак са надарени с шесто чувство. Кое все пак те кара да мислиш, че тя има шесто чувство?

— От самото начало знаеше, че ще я изплашиш много повече, отколкото тя — теб.

В продължение на цял месец времето се беше „стегнало“, както би се изразила майката на Квинт Серторий. През нощта температурите падаха много под точката на замръзване, през деня почти не се усещаше промяна. Небето беше ясно, снегът по земята се превръщаше на ледена кора. Но след мартенските иди настъпи жестока буря, изви се снежна виелица и дебели преспи затрупаха цялата област. Спартак реши отново да опита късмета си.

Там, където римският вал се опираше в планинския склон — от страната на Сцилей, и защитата се поемаше от най-старите Красови легиони, всички сто хиляди оцелели — войници и цивилни — от ордата на Спартак се хвърлиха в общ щурм. Под сипещия се сняг успяха да прехвърлят мостове през рова и да се покатерят на палисадата. За целта бунтовниците използваха всичко — дървени трупи, камъни, човешки трупове, дори купчини от плячката. Подобно на призраци неясните силуети на бегълците се открояваха на фона на заснеженото небе, катереха се един след друг по образуваната рампа и отново се губеха сред снежните преспи. Никой не ги посрещна — Крас беше пратил вест до началника на легиона да стои в лагера си и да не предприема нищо.

Дезорганизирани и без ясна представа накъде да продължат, бунтовниците се пръснаха във всички посоки без всякаква надежда, че предводителите им ще успеят да ги съберат в общ строй. Докато бойците — навикнали на известна дисциплина и способни по-лесно да се придвижват на групи — се изтегляха на север начело със Спартак, Каст и Ганик, огромният брой от жените, децата и старците се изгубиха сред виелицата и вместо подир войската се залутаха из горите на планината Сила. Там, сред камъните, коренищата и храстите, мнозина намериха смъртта си. Онези, които доживяха края на виелицата, попаднаха на близките села, където веднага бяха разпознати и избити.

Не че Марк Лициний Крас се интересуваше от съдбата на невъоръжените бунтовници. Когато снеговалежът отслабна, римляните събориха лагерите си и осемте легиона се построиха на Вия Попилия, подгонвайки бегълците. Крас се придвижваше бавно и предпазливо, като още веднъж доказваше приликата си с воловете. Пък и нямаше смисъл да преследва Спартак: вместо да влиза в открито сражение с него, той разчиташе на студа, глада и най-вече на липсата, на каквато и да е спасителна цел. Бунтовниците рано или късно щяха да се уморят да отстъпват без посока и легионите щяха да ги застигнат. По-добре беше Крас да пази своя обоз по средата на строя, да върви бавно, според скоростта на волските каруци, и да чака Спартак сам да се умори от гонитбата.

Съгледвачите на Крас имаха много работа. Нито за миг не изпуснаха бегълците от поглед. Когато наближи краят на март, Крас научи, че войските на Спартак са достигнали бреговете на река Силар и са се разделили на две. Едната половина от бунтовническата армия беше продължила по Вия Попилия към Кампания. Другата половина, под командването на Каст и Ганик, беше свърнала на изток и по долината на Силар беше поела към планините.

— Чудесно! — рече Крас. — Нека оставим Спартак за известно време и съсредоточим усилия да се отървем от двамата самнити.

Скоро съгледвачите донесоха, че Каст и Ганик не са отишли далеч — били се натъкнали на малкия и богат градец Волцей и за пръв път от два месеца насам имали с какво да се нахранят. Нямало защо Крас да бърза!

Когато четирите легиона, строени пред обоза на Крас, се появиха в далечината, войската на Каст и Ганик бе твърде заета с ядене и крадене, за да ги забележи. Бунтовниците се бяха пръснали из областта, без да построят дори лагер. Бяха издигнали безразборно палатките си по бреговете на малко езеро, което по това време на годината им осигуряваше сладка питейна вода. Зад езерото се издигаше планина. Крас веднага разбра какво трябва да направи и реши да не чака другите четири легиона, които се движеха зад обоза.

— Помптин и Руф, ще вземете дванайсет кохорти и ще се промъкнете от другата страна на планината. Когато се изкачите до билото, нападайте веднага — така ще се озовете в самия център на техния, хммм… да речем, лагер. Щом забележа, че нападате, аз на свой ред ще ги ударя оттук.

Планът щеше да проработи, ако не се появиха случайни обстоятелства, които и най-обиграният съгледвач не би могъл да предвиди. След като се бяха уверили колко големи запаси има във Волцей, Каст и Ганик бяха пратили бърза вест до Спартак да се връща и да се присъедини към тях. Той не беше губил време и тъкмо в мига, когато Крас даде заповед за атака, основното ядро на бунтовниците се появи откъм далечната страна на езерото. Войниците на Каст и Ганик хукнаха по посока на подкрепленията и докато римляните успеят да реагират, Спартак и цялата му армия се изгубиха.

— Нямахме късмет — призна Крас. — Нищо, следващия път ще успеем.

На няколко пъти се разразяваха бури, които забавиха придвижването и на Спартак, и на Марк Крас. И двете армии не се отдалечаваха от бреговете на Солар, но по всичко изглеждаше, че този път Спартак се кани да изостави Вия Попилия, докато Каст и Ганик щяха да опитат вместо него късмета си в Кампания. Крас се държеше далеч зад едните и другите, подобно на паяк, който дебне жертвите си. След като осемте му легиона се бяха събрали на едно място, и той имаше намерение да раздели силите си на две. Беше сигурен, че няма кой да нападне обоза му. Два легиона пехота и цялата налична конница бяха поставени под командването на Луций Квинций и Тремелий Скрофа. Те имаха заповед да следят онази част от армията на Спартак, която щеше да отбие встрани от Попилиевия път, докато самият Крас щеше да продължи гонитбата към Кампания.

Крас продължи напред. Цезар, който служеше при него, можеше само да се удивлява на изключителната упоритост и желязното търпение на началника си. При Ебур, малко на север от бреговете на Силар, Крас най-сетне догони армията на Каст и Ганик и я унищожи. Трийсет хиляди бунтовници загинаха на бойното поле, подмамени в поредния капан; само неколцина щастливци успяха да пробият през римските редици и с бягство да се присъединят към Спартак.

Най-голямо удоволствие на всеки войник от легионите на Крас беше намереният обоз — вътре все още се пазеха петте орела, които Спартак беше отнемал при победите си над различните римски армии, както и двайсет и шест знамена на кохорти, и фасциите, принадлежали на петима претори.

— Погледни само! — сияеше от щастие Крас. — Има ли по-прекрасна гледка от това?

Сега той трябваше да докаже, че при нужда може да се придвижва и бързо. Луций Квинкций му прати вест, че заедно със Скрофа са попаднали в капан — без да са претърпели големи загуби — и че Спартак все още бил близо до тях.

Крас се притече на помощ.

Голямото начинание беше пропаднало. Спартак бе останал само с част от огромната си доскоро войска и вървеше нагоре по течението на река Танагър. Единственото, което можеше да се похвали, че притежава, бяха Алузо и синът му.

След като успехът срещу Квинкций и Скрофа се оказа скромен — конницата на римляните, по-бърза и маневрена от пехотата, бе успяла да прикрие двата легиона и да им отвори път за отстъпление, — Спартак нямаше намерение да се изтегля надалеч. В района се беше натъкнал на три градчета, които имаха с какво да нахранят войската поне на първо време. Но какво щеше да го чака в съседната долина и по-нататък, той не знаеше. Наближаваше пролет, хамбарите бяха поопразнени, а зеленчуци още нямаше; дори кокошките изглеждаха някак мършави, а прасетата се бяха изпокрили из дълбоките гори. Някакъв неприятен тип от Потенция беше бил километри път, само и само да посрещне Спартак и да му съобщи, че в Брундизий очаквали всеки момент да пристигне Варон Лукул с цялата римска армия от Македония — сенатът вече му бил наредил да се присъедини незабавно към Крас.

— Дните ти са преброени, гладиаторе! — хилеше се в лицето му непознатият. — Рим е непобедим!

— Би трябвало да ти прережа гърлото! — рече му с досада гладиаторът.

— Хайде, направи го! Това и очаквах! И не ме е грижа!

— Тогава няма да ти окажа честта да умреш като достоен човек. Върви си у дома!

Алузо ги слушаше. След като непознатият си тръгна обратно, тя се доближи до Спартак и го погали нежно по ръката.

— Всичко свършва тук.

— Знам, жено.

— Виждам те как падаш насред бойното поле. Но не виждам смъртта ти.

— Ако падна в сражение, значи съм умрял.

Беше изморен до смърт, а и катастрофата при Сцилей все още го измъчваше. Как можеше да погледне хората в очите, след като само заради неговите грешки и нехайство Крас бе успял да ги натика в този капан? Жените и децата бяха изчезнали завинаги, никой никога повече нямаше да ги види. Навярно всички бяха измрели от глад из голите поля на Брутий.

Спартак си даваше сметка, че пътят към Брундизий е затворен за него. Крас държеше под контрола си Вия Попилия; новината за разгрома на Каст и Ганик беше достигнала Спартак още преди да нападне из засада Квинкций и Скрофа. Нямаше къде да отиде. Оставаше му само да излезе за последен път на бойното поле. Той се радваше, че мигът наближава… Нито се беше раждал, нито се беше учил да поема такава огромна отговорност, да ръководи съдбите на толкова хиляди души. Той си оставаше най-обикновен римлянин, родом от Италия, израсъл по склоновете на Везувий. Никой не бе очаквал от него друго, освен да прекара живота си в родния край, заедно с баща си и брат си. За кого се беше помислил, та си постави за цел създаването на нова нация? Нито беше благородник по потекло, нито се беше показал усърден в учението. И все пак, имаше нещо достойно в това един обикновен римлянин да умре като свободен гражданин на бойното поле; Спартак никога повече нямаше да стъпи в затвор. Никога.

Когато се разбра, че Крас и армията му наближават, той отведе Алузо и сина си в каруца, теглена от шест мулета. Каруцата се намираше достатъчно далеч от мястото, където възнамеряваше да даде сражение на римляните. Би предпочел семейството му да замине незабавно, но Алузо отказа, заявявайки, че трябва да види с очите си изхода от битката. В закритата част на каруцата се намираха купища злато, сребро и всякакви други съкровища. Те щяха да позволят на Алузо и момчето охолен живот до старини. Че и двамата ги грозеше смърт, Спартак добре си даваше сметка. И все пак съдбата им беше в ръцете на боговете, а те никога не разкриваха своите истински намерения.

Около четиридесет хиляди бунтовници се строиха, за да посрещнат удара на Крас. Спартак не държа реч преди сражението, но войската му оглушително го поздрави, докато той обикаляше редиците й на своя сив Бациат. Гладиаторът застана под символа на народа му — скачащата риба, свалена от шлема на гладиатора-гал. Спартак се обърна, както стоеше на седлото, и вдигна юмруци към небето. Скочи от коня и извади меча си — същия извит меч, с който се бе сражавал по гладиаторските арени навремето. Затвори очи, вдигна меча и с все сила го заби във врата на Бациат. Кръвта шурна, но красивият жребец дори не реагира. Като упоено жертвено животно той коленичи на земята, падна настрани и умря.

Това беше. Нямаше нужда от речи. Убийството на любимото животно бе достатъчно красноречиво. Спартак нямаше намерение да бяга от полесражението — сам си беше отрязал пътищата за бягство.

Битката беше жестока, кръвопролитна, но без тактически уловки и хитрини. Следвайки примера на Спартак, повечето му войници се сражаваха до последна капка кръв, някои падаха убити. Самият Спартак уби двама центуриони, преди някой да го издебне в суматохата и да пререже сухожилията на единия му крак. Безсилен да се изправи, той падна на колене, но продължи да размахва меча си, докато камарата от телата на жертвите му не стана толкова голяма, че го задуши под тежестта си.

Петнайсет хиляди бунтовници успяха да избягат от бойното поле; от тях шест хиляди се насочиха към Апулия, останалите се изпокриха из планините на Брутий.

— Всичко приключи за някакви си шест месеца, при това при зимни условия — похвали се Крас пред Цезар. — Общо взето, изгубих малко хора, а Спартак е мъртъв. Рим си върна изгубените орли и фасции, а възвърната плячка трудно би могла да се възстанови на законните й собственици, да речем, защото повечето са мъртви.

— Има едно усложнение, Марк Крас — рече Цезар, който трябваше да обходи цялото бойно поле да провери няма ли живи.

— Какво?

— Спартак. Няма го.

— Глупости! — тросна се изненадан Крас. — Нали видях с очите си, че го повалиха!

— И аз така видях, дори запомних точното място, където това стана. Бих могъл да те заведа. Няма го, Марк Крас, не е там.

— Странно! — Пълководецът прехапа устна, замисли се за секунда-две, но накрая вдигна рамене. — В крайна сметка какво толкова? Нали армията му вече я няма, това е важното. При всички случаи не мога да ознаменувам триумф, тъй като официално сме воювали срещу роби. Сенатът ще ме удостои с овация, но това не е същото. Не е същото! — Той въздъхна. — А какво стана с оная, с тракийската вещица?

— И нея не сме я намерили, нищо че заловихме доста хора от обоза, които се бяха изпокрили край пътя. Разпитах ги какво знаят за нея, от тях научих, че името й било Алузо, но те ми се кълняха, че се била качила на някаква огнена колесница, теглена от змейове, които я отнесли в небето.

— Както Медея навремето! А Спартак се оказва същински Язон! — Крас придружи Цезар на бойното поле към купчината трупове, сред които се очакваше да е и този на Спартак. — Аз пък мисля, че двамцата са успели все някак да се измъкнат, ти какво ще кажеш?

— Дори съм сигурен, че така е станало — съгласи се Цезар.

— Е, така или иначе ще трябва да претърсим цялата област за избягали бунтовници. Може и те да изникнат отнякъде.

Цезар нищо не отговори. Според него Спартак и Алузо никога нямаше да се появят. Гладиаторът беше умен човек. Твърде умен, за да тръгне да събира нова армия. Щеше да се изгуби завинаги.

През целия месец май римските войски преследваха остатъците от Спартаковата армия из дебрите на Лукания и Брутий. И двете области бяха идеални за разбойници, затова беше жизненоважно всички бунтовници да бъдат изловени навреме. Цезар изчисляваше бегълците в южна посока на девет-десет хиляди души, но след всички положени усилия легионите на Крас успяха да хванат шест хиляди и шестстотин. Останалите вероятно се бяха изпокрили из горите. Пътят чак до Регий се оказваше опасен и човек не биваше да пътува без въоръжена охрана.

— Бих могъл да продължа преследването — рече Цезар на Крас на юнски календи, — но от ден на ден задачата ще е по-трудна, а и заловените — все по-малко.

— Не — възрази му той. — Искам армията ми да се прибере до следващия пазарен ден в Капуа. Заедно с консулските легиони. Другия месец ще се проведат изборите за магистрати, а аз искам да се върна в Рим достатъчно скоро, за да се кандидатирам за консул.

Това не беше изненада за никого. Цезар дори не сметна за необходимо да го коментира. Вместо това продължи темата с бегълците — бунтовници.

— Ами какво ще стане с ония шест хиляди души, които се измъкнаха към Апулия на североизток.

— Успели са да стигнат границата на Италийска Галия — отговори Крас. — Там са се натъкнали на Помпей Велики и неговата испанска армия. Нали го знаеш Великия! Избил е повечето на място.

— Което означава, че освен тези тук, други пленници няма. Какво възнамеряваш да сториш с тях?

— Ще дойдат с нас в Капуа. — Крас говореше все тъй флегматично, но в очите му се четеше убийствен студ. — На Рим не му трябват подобни войни, Цезаре. Това са само допълнителни разходи за хазната. Ако не бяхме с такъв късмет петте орела и петте фасции щяха да бъдат изгубени завинаги — петно върху римското достойнство, което аз самият не бих понесъл лесно. При други обстоятелства хора като Спартак могат, да придобият огромна мощ — в случай, че се намери кой да ги подпомогне отвън. Други биха се опитали да му подражават, без да са наясно що за човек е бил той. Двамата с тебе добре знаем, че Спартак е излязъл от средите на римските легионери, той е много по-близо до Квинт Серторий, отколкото до някой жалък роб, възроптал срещу тормоза. Ако не беше живял в легионите, никога нямаше да стигне толкова далеч. Не искам да го превръщам в герой на робското съсловие. Затова смятам да използвам името му, за да сложа веднъж завинаги край на робските въстания.

— Бих казал, че въстанието беше повече самнитско, отколкото робско.

— Така е. Но самнитите са проклятие, с което Рим ще трябва да се съобразява и за в бъдеще. Докато робите са длъжни да си знаят мястото. И аз ще им го покажа. След като свърша с пленниците, повече никой няма да вдига робски въстания в римския свят.

Цезар беше свикнал да разсъждава бързо и да отгатва намеренията на другите, затова сега беше смутен — така и не знаеше какво всъщност има предвид Крас.

— Как ще го постигнеш? — попита той.

У Крас проговори старият счетоводител.

— Ами виж сега, ние държим точно шест хиляди и шестстотин пленници. Разстоянието от Капуа до Рим е точно сто трийсет и две римски мили, всяка от тях по пет хиляди стъпки. Това прави точно шестстотин и шейсет хиляди стъпки. Като разделим на шест хиляди и шестстотин, ще получим сто стъпки разстояние. Смятам да разпъна бунтовниците на кръстове — от Капуа до Рим по един кръст на всеки сто стъпки. И те ще останат да висят покрай пътя, докато не изгният и не се превърнат на голи скелети.

Цезар ахна.

— Ужасяваща гледка.

— Имам един въпрос — погледна го изпитателно Крас и на устните му се появи усмивка. — Как мислиш, ще е по-добре: дали да наредя всички кръстове от едната страна на пътя или да ги редувам?

— От едната страна на пътя — отговори веднага Цезар. — Имам предвид, ако смяташ да използваш Вия Апия, а не Вия Латина.

— О, да, Вия Апия. Той е абсолютно прав в продължение на десетки мили, а и не пресича големи възвишения.

— Тогава нека бъдат от едната страна на пътя — погледът ще ги обхваща по-лесно — усмихна се на свой ред Цезар. — По въпроса за кръстовете аз вече имам известен опит.

— Чух нещо такова — кимна Крас. — Така или иначе не мога да връча подобна задача на теб, не отива на военен трибун да се занимава с подобна черна работа. Ти си избран от народа магистрат, за мръсната работа си имаме „префектус фабрум“.

Тъй като въпросният „префектус фабрум“ — човекът, който се грижеше за всички технически проблеми около снабдяването на войската, — беше някогашен роб на Крас, научен от бившия си господар на акуратност, Крас и Цезар не се съмняваха, че работата ще бъде свършена както трябва.

И така, в края на юни Крас, неговите легати, старши и младши военни трибуни поеха на коне от Капуа на север по Апиевия път, съпровождани само от една кохорта пехотинци. От лявата им страна се издигаха хиляди дървени кръстове с окачени хора по тях. Крас дори сега не се беше показал великодушен: на нито един от шестте хиляди и шестстотин пленници не беше спестена дългата агония. Всички бяха вързани живи по кръстовете, осъдени да стенат с дни по цялото протежение на пътя.

Имаше хора, които специално дойдоха да видят кръстовете. Някои нарочно доведоха със себе си непослушните си роби да им покажат как господарите се възползват от своите права, щом се наложи. Но мнозина от свидетелите бързаха да се приберат у дома, а онези, които по силата на обстоятелствата трябваше да използват Апиевия път, се радваха, че кръстовете са само от едната страна и могат да гледат на другата. От разстояние гледката не беше толкова потискаща, та мнозина римляни се качваха на Сервиевите стени от двете страни на Капенската порта, за да наблюдават.

Бунтовниците висяха в продължение на осемнайсет месеца. Бавно изгниваха по кръстовете, докато кожата и месата им не се стопиха и не останаха само тракащи кокали. Крас не позволи мъртъвците да бъдат свалени от кръстовете до последния ден от управлението си като консул.

Със сигурност, мислеше си Цезар, след като всичко свърши, никоя друга война в историята на Рим не беше протекла толкова бързо, не беше следвала такива прави очертания и не бе завършила до такава степен в същия дух, в който бе започнала: един поход, започнал с децимация, бе завършил с масово разпъване на кръст.