Любимци на съдбата

От секстил (август) 80 г. пр.Хр. до секстил 77 г.пр.Хр.

Този път Цезар замина за изток по море. Евтих, слугата на майка му (на хартия той беше слуга на Цезар, но никой не си правеше илюзии кой е истинският му господар), от дълги години не беше напускал града и беше свикнал с живота в Субура. Сега бедният слуга трябваше да се увери що за мъчение е да пътуваш с Гай Юлий Цезар. По суша — особено ако пътят е добре поддържан като Вия Апия — Цезар спокойно изминаваше по шейсет километра на ден, а ако придружителите му изостанеха, той просто ги забравяше по пътя. Само страхът да не разочарова господарката си поддържаше Евтих по дългия път из Италия.

— Краката много ме болят — оплака се Евтих.

— Разбира се, че ще те болят! Когато си на кон, те висят през цялото време. Но не се тревожи. Докато стигнем Брундизий, ще се чувстваш много по-добре. Просто ще трябва да се отучиш от спокойния живот в Рим.

Мисълта за Брундизий не зарадва Евтих. Гъркът се страхуваше от пътуването в Йонийско море.

— Цезар е беден — усмихна се окуражително Бургунд, докато господарят им отиваше да огледа чисти ли са стаите в странноприемницата.

— Той е чудовище! — простена Евтих. — Шейсет километра на ден!

— Имаш късмет, че още сме в началото. Той още не се е разбързал, и то най-вече заради теб.

— Искам да си ходя вкъщи!

Бургунд непохватно го потупа по рамото.

— Не можеш да се върнеш, Евтих, и сам добре го знаеш. Хайде, избърши си сълзите и ела да се поразходим. По-добре да потърпим Цезар, отколкото да се връщаме при майка му. Бррр, ужас! Освен това той е много грижовен. Обзалагам се, че точно в този момент урежда една хубава гореща баня за тебе.

Евтих оцеля от пътуването по сушата, но не беше сигурен дали ще преживее и плаването по море. Цезар и скромната му прислуга изминаха разстоянието от шестстотин й петдесет километра между Рим и Брундизий за девет дни. Преди двамата му слуги да успеят да си поемат дъх и да поискат полагащите се няколко дни почивка, младият им господар вече ги беше качил на кораба. Отплаваха по посока на красивия остров Керкира, откъдето с друг кораб се прехвърлиха в Епир. От брега на Континентална Гърция продължиха по суша през Акарнания и Делфи за Атина. В Гърция пътищата приличаха повече на кози пътеки.

— По всичко изглежда, че дори ние, римляните, не прекарваме войски през този терен — разсъждаваше Цезар, докато навлизаха в долината на Делфи — китна градинка между планинските чукари. — Това си струва да се помни. Ако армията е с висок дух, все пак би могла да се прехвърли през планините. А никой няма да го разбере, защото никой не би го повярвал. Хъм.

Цезар харесваше Атина. Той не търсеше гостоприемството на знатни големци и се задоволяваше да преспива в обикновени крайпътни заведения или дори под открито небе. Затова и в Атина си беше намерил приятна странноприемница от източната страна на Акропола, когато го застигна неочаквана покана от името на Тит Помпоний Атик. Цезар, разбира се, не го познаваше лично, но подобно на всички свои съграждани и той знаеше за славния финансов крах, който Атик и Крас бяха претърпели няколко години по-рано, още преди смъртта на Гай Марий.

— Настоявам да ми погостуваш — заяви свикналият на любезности Помпоний. Въпреки големите си грешки в миналото, той се оказваше познавач на човешките характери. Само един поглед му беше достатъчен да се увери, че нещата, които се говореха за Цезар, бяха верни: този младеж някога щеше да има голямо влияние.

— Много си щедър, Тит Помпоний — усмихна се широко Цезар. — И все пак, предпочитам да си стоя в кръчмата, така съм по-независим.

— Независимостта в Атина се изразява в развалена храна и мръсни чаршафи — възрази той.

Това бе достатъчно да промени решението на Цезар.

— Благодаря. Ще дойда. Спътниците ми не са много — двама клиенти и четирима роби. Ако имаш място и за тях…

— Има достатъчно място.

И така всичко беше уредено. Атик предлагаше обилни вечери и туристически екскурзии; Цезар се увери, че с помощта на домакина му Атина разкриваше много по-бързо тайните си, отколкото би се надявал иначе. Двамата тичаха по Маратонското поле, отидоха до Коринт, до Тива, разгледаха блатистите брегове на Орхоменското езеро, където Сула беше спечелил две решителни сражения срещу Митридат, проучиха пътеките, по които Катон Цензор беше минал, за да заобиколи врага при Термопилите… А врагът беше минал, за да заобиколи позициите на Леонид.

„Странниче, кажи на спартанци, че лежим в земята, но изпълнихме заповедта.“

Легендарният надпис от времето на Гръцко-персийските войни още стоеше, изсечен на скалата над бойното поле. Цезар се обърна към Атик:

— Целият свят може да цитира този надпис, но друго си е да го четеш на камъка.

— Ти би ли се радвал всички да те помнят, както помнят Леонид?

Но младежът не беше толкова възторжен от спартанците.

— Никога! Това, което спартанците са направили, е било героичен жест без полза, напразна загуба на ценни войници. Аз ще бъда запомнен, Атик, но не заради глупости и безсмислени подвизи. Леонид е бил цар на Спарта, а аз съм римски патриций — републиканец. Единственият смисъл, който е имал неговият живот, е бил да го погуби по този забележителен начин. Смисълът на моя живот е в това, което ще сторя, докато съм жив. Как ще умра е без значение, стига да умра като истински римлянин.

— Вярвам ти.

Цезар беше ученолюбив човек, при това доста начетен, затова двамата с Атик откриха, че имат много общи вкусове — и двамата бяха интелектуалци, и двамата се интересуваха от много неща. Така например, след като и двамата обожаваха литературата и изкуството, можеха да обсъждат с часове някоя пиеса от Менандър или статуя на Фидий.

— И все пак тук в Гърция не са останали кой знае какви картини — поклати тъжно глава Атик. — Това, което Мумий не е отнесъл в Рим след разграбването на Коринт — да не говорим за Емилий Павел след Пидна, — е било скрито от човешките очи. Ако искаш да видиш най-красивата живопис на света, трябва да отидеш в дома на Марк Ливий Друз в Рим.

— Доколкото знам, къщата е собственост на Марк Крас.

Атик направи недоволна гримаса; колкото и афери да бяха разигравали с Крас, пак нямаше да му стане симпатичен.

— И навярно е натъпкал всички картини в някое прашно мазе. Където ще преседят с години, докато не се намери човек, който да му подскаже, че струват повече от робите с образование и поевтинелите жилища в Есквилин.

Цезар се усмихна.

— Е, Атик, не всички се интересуваме от изкуството! На света има достатъчно място и за такива като Крас.

— Не и в моя дом!

— Ти не си женен — каза един ден Цезар, малко преди заминаването си от Атина. Той си имаше обяснение защо Атик държи на ергенството.

Слабото, дори изпито лице на Атик се изкриви от лека погнуса.

— Не, Цезаре. И нямам намерение да се женя.

— Докато аз се ожених още на тринайсет години. При това за момиче, което все още не е навършило годините, за да легне с мен. Необичайна съдба, не мислиш ли?

— Необичайна, да. Малката дъщеря на Цина. С която ти отказа да се разведеш, пък дори и в името на Юпитер.

— В името на Сула имаш предвид — засмя се Цезар. — Имах невероятен късмет. Така избягах от капана на Гай Марий, при това с активното съдействие на Сула, и се спасих от жречеството.

— Като засегнахме въпроса за женитбите, ти познаваш ли Марк Тулий Цицерон? — попита Атик.

— Не. Но съм чувал за него, разбира се.

— Бихте могли да си допаднете, но всъщност не го вярвам — замисли се Атик. — Цицерон е доста чувствителен по въпроса за интелекта и не обича съперници. А ти май го превъзхождаш по интелигентност.

— И какво общо има това със сватбите?

— Току-що му намерих съпруга.

— Чудесно — отбеляза Цезар.

— Теренния. Заварената сестра на Варон Лукул.

— Ужасна жена, доколкото съм чувал.

— Така е. Но от висшето общество, за което Цицерон само би могъл да мечтае.

Цезар вече взе решение: ще си заминава. Щом като с домакина си нямаха за какво повече да си говорят, нямаше смисъл да остава повече. На какво се дължеше това, Цезар много добре знаеше. Доколкото можеше да прецени богатия си събеседник, който доброволно се беше отдал на изгнание, то той предпочиташе млади момченца. Откъдето идваше и резервираното отношение към Цезар. Ако не беше тази бариера, между двамата можеше да възникне дълбоко и трайно приятелство.

От Атина Цезар пое на север по римския път, който свързваше Атика с Беотия, Тесалия и прохода Темпе. В далечината, встрани от пътя се издигаше планината Олимп и Цезар мислено отдаде почит на Зевс и другите богове. От пристанището Дион групата се качи отново на кораб и от остров на остров доплава до Хелеспонта. Оттам до Никомидия по суша бяха три дни път.

В царския дворец Цезар беше посрещнат с безумна радост. Царят и царицата вече не вярваха, че любимият им римлянин ще дойде пак при тях, особено след като научиха, че младият Цезар е заминал от Митилена направо за Рим, заедно с Терм и Лукул. Най-въодушевено от всички обаче беше кучето Сула. То обиколи с възторжен лай целия дворец, скачаше върху Цезар, тичаше при царя и царицата да им напомни кой им е дошъл на гости, след това пак се връщаше да лиже ръцете и лицето на Цезар.

— Той почти ще проговори — каза Цезар, когато Сула най-после му позволи да седне и е тихо ръмжене се настани в скута му. Той го погали. — Сула, старче, никога не съм си представял, че толкова ще се радвам да ти видя грозната муцуна!

Собствените му родители, размишляваше същата вечер Цезар, излегнал се с дрехите на кревата, винаги са били крайно резервирани и към него и помежду си. Баща му не се задържаше вкъщи, но дори когато се прибираше, повечето време водеше някаква мълчалива война с жена си, вместо да установи по-топли отношения с децата си; майка му пък, със своята мания да бъде винаги справедлива, строга и критична, правеше невъзможен всеки по-близък контакт. Може би, разсъждаваше Цезар сега, на това се дължеше необяснимото, но очевидно отрицателно отношение на баща му към Аврелия — на нейната неспособност да установи физическа близост, с когото и да е. Това, което младежът все още не можеше да възприеме, беше пълното разочарование на баща му, че съпругата му даваше под наем жилищната сграда, която притежаваше. За него това беше абсолютно недопустимо за една римска аристократка. Разбира се, нито Цезар, нито сестрите му си спомняха Аврелия друга, освен хазяйка на голяма жилищна сграда. Те не можеха да проумеят колко чуждо изглежда подобно поведение в очите на баща им, израснал в съвсем различна среда. Единственото, с което можеха да си обяснят отношенията между своите родители, беше това, което като малки деца вълнуваше тях — прегръдките и целувките. Как можеха те да знаят колко сладки и приятни бяха нощите, които майка им и баща им прекарваха заедно в стаята си? Когато у дома научиха ужасната новина за смъртта на Гай Юлий Цезар — дошла заедно с урната с прахта му, — първата реакция на Цезар бе да прегърне майка си и да я успокои. Но тя се беше отдръпнала и със строгия си тон му беше напомнила да не забравя кой е. Подобни думи все още можеха да го засегнат — до деня, когато Цезар най-сетне не свикна с онази резервираност, която му бяха налагали от самото рождение. Оттогава той престана да очаква друго отношение от страна на майка си.

Може би, мислеше си сега Цезар, това беше просто поредният знак за една закономерност, която той отдавна беше забелязал — децата винаги искаха от родителите си това, което те не желаят или не могат да им дадат. Майка му беше безценно съкровище, Цезар най-добре от всички го знаеше, също както знаеше колко много я обича. И колко много неща дължи на нея, задето цял живот му беше показвала грешките и слабостите… Да не говорим и за безценните съвети, които му даваше не толкова като майка, по-скоро като приятелка.

И все пак… И все пак. Колко прекрасно би било, ако го посрещаха у дома с прегръдки и целувки, без всякакви задръжки, така както Никомед и Орадалтида го бяха посрещнали днес. Цезар не искаше от родителите си да заприличат на сегашните му домакини; той просто си представяше колко хубаво би било, ако царят и царицата му бяха родители.

Унесен в тъжни мисли, Цезар заспа и на другия ден светлината на утрото му напомни за какви глупости е мислил цяла нощ.

Цезар беше пристигнал в Никомидия през октомври и нямаше намерение да заминава скоро — за огромна радост на царя и царицата, които нямаха нищо против да угодят на неговите прищевки, включително посещения на Горион, Песин или мраморните кариери на остров Проконес. Всичко вървеше нормално до един декемврийски ден, когато им бе отправена една доста странна и трудна за изпълнение молба.

През март новият управител на Киликия Долабела Младия беше отпътувал от Рим за провинцията си, придружен от двама други римски нобили и цяла свита от държавни служители. От двамата благородници по-важният беше висшият легат Гай Лициний Верес, а по-маловажният — квесторът Гай Публиций Малеол, който получи назначението си след теглене на жребий.

Малеол беше от хората, възползвали се първи от законите, с които Сула целеше разширяването на Сената, и постъпи във височайшата институция веднага щом бе избран за квестор. Но това не значеше, че е „нов човек“; в семейството му имаше дори един консул, в атрия на дома му стояха восъчните маски на поне неколцина славни предшественици. Но с много пари Малеол не можеше да се похвали. Само няколкото сполучливи покупки по време на проскрибциите бяха позволили на семейството да вложи повече надежди в бъдещето на трийсетгодишния Гай, който да възстанови изгубения престиж на рода, като се добере до заветната консулска длъжност. Като си даваха сметка колко скромна е квесторската заплата и колко скъпи са вкусовете на Долабела, майката и сестрите на Малеол разпродадоха бижутата си, за да му напълнят кесията. Той самият смяташе да прибави и от себе си нещо, щом стъпи в заветната провинция. Най-накрая жените в къщата стигнаха до там с материалните жертви, че натъпкаха в багажа му семейните прибори от злато и сребро. Когато Малеол даваше банкети в чест на управителя, разсъждаваха дамите, семейните прибори само щели да повдигнат авторитета му.

За съжаление Гай Публиций Малеол не бил чак толкова умствено надарен, колкото по-известните си предци; той бил известен по-скоро с наивното си добродушие, което не му обещаваше добри мигове в компанията на мошеници като Долабела. Висшият легат Гай Верес веднага бе усетил с що за човек си има работа и преди да са заминали от пристанището в Тарент, той вече беше спечелил изцяло доверието на Малеол. Квесторът нямаше никакъв повод да се съмнява, че Гай Верес е почтен и добронамерен човек.

Цялата група пътуваше за Азия в компанията на друг провинциален управител — Гай Клавдий Нерон, който щеше да властва в Римска Азия. Клавдий Нерон принадлежеше към славната патрицианска фамилия, но Нероните се славеха едновременно като по-богати от братовчедите си Пулхери и като доста по-глупави и неспособни.

Гай Верес се беше отправил на изток с големи амбиции, разбира се, чисто материални. Благодарение на предварителната информация, с която разполагаше, Верес бе успял да натрупа голямо състояние за сметка на проскрибираните земевладелци в района на Беневент, но това не му донасяше удовлетворение. За него голямата страст на живота бяха произведенията на изкуството. Проскрибираните люде от Беневент не можеха да се похвалят с кой знае какви вкусове, те спокойно се задоволяваха с жалките неаполитански копия на Праксител или Мирон, най-вече щом ставаше въпрос за сантиментални скулптурни групи с повечко нимфи. Известно време Верес се бе надявал в списъците с проскрибциите да се озове и внукът на известния богаташ — любител на изкуството Секст Перквициен: Перквициен се славеше като най-големия познавач сред конническото съсловие, при това дейността му в Азия му беше позволила да събере колекция, превъзхождаща навярно и тази на Марк Ливий Друз. Обаче внукът на Секст Перквициен се оказа племенник на Сула и дядовото наследство си остана за него.

Макар че семейството му не беше много знатно и влиятелно — баща му беше обикновен педарий без право на изказване в Сената, а дядо му и с това не би могъл да се похвали, Верес се беше издигнал на забележителни висоти благодарение на вродения си инстинкт да застава винаги на страната, където са парите, и да убеждава разни влиятелни хора, че могат да му се доверят. Навремето лесно бе излъгал Карбон, но след това със Сула задачата се оказа невъзможна. Все пак и той се бе възползвал от услугите му, като го прати да разори Самний. За нещастие и Самний беше изключително беден откъм произведения на изкуството; колкото и пари да трупаше Верес, съдбата още не го беше ощастливила с това, което най-много го привличаше.

Единственото място, където си струваше да опита, мислеше си Верес, беше изтокът, където можеше да открие статуи и картини. Затова когато Сула тегли жребия за провинциите, Верес реши да си пробва късмета и се зае да спечели младия Долабела на своя страна. Братовчедът Долабела беше управител в Македония — доста обещаваща провинция по въпроса за произведенията на изкуството, — но той си знаеше интереса и нямаше да се поддаде толкова лесно на внушения. Гай Клавдий Нерон, който щеше да управлява Азия, пък беше сравнително почтен човек. Което оставяше един-единствен избор — Гней Корнелий Долабела Младши, управителя на Киликия. Идеална партия при условие, че той бе не по-малко алчен и лишен от скрупули от Верес, при това се отдаваше на най-гнусни сексуални извращения. Нещо повече, Верес бе дочувал, че имал вкус и към разни вещества, които допълнително увеличавали половата му мощ. Много преди двамата да заминат за изток, той вече бе доказал приятелските си чувства към Долабела, като се превърна в негов сводник и снабдител едновременно.

Късмет, мислеше си Верес. Фортуна го облагодетелстваше! Хора като младия Долабела рядко се намираха, пък дори да се срещаха, рядко се издигаха толкова високо в обществото. В интерес на истината, ако не беше старият Долабела да командва армии и да печели битки за Сула, братовчед му никога нямаше да се добере до управление на провинция. Разбира се, тази заветна провинция можеше да донесе големи облаги, но Долабела беше страхлив; затова, едва като Верес му бе доказал колко е способен и добронамерен, той бе въздъхнал с облекчение.

Докато двете групи управници пътуваха заедно за Мала Азия, Верес се преструваше, че изобщо не се вълнува от гръцките скулптури. В Атина изкушенията бяха почти неустоими, но Тит Помпоний Атик беше застанал като някакъв огромен паяк насред атическата паяжина и не даваше никому да припари. Благодарение на финансовите си резерви и роднинските си връзки с Цецилий Метелите и многото подаръци, които поднасяше на атиняни, Атик се оказвате човек с влияние, когото би било неразумно да предизвикващ. А всички знаеха с каква ненавист се отнасяше към грабителите на произведения на изкуството.

След Атина пътищата на Долабела и Клавдий Нерон най-сетне се разделяха. Клавдий бързаше да стигне Пергам и да се залавя за работа, понеже не се доверяваше много-много на местните. И докато Клавдий Нерон бързаше за Мала Азия, корабът на Долабела си направи една приятна разходчица до остров Делос.

Преди Митридат да нахлуе в Римска Азия и Гърция девет години по-рано, Делос беше център на търговията с роби в целия свят. На острова големите търговски кантори си разменяха робите, там търговците посрещаха и пиратите от Източното Средиземноморие, които бяха най-сигурните снабдители със скъпоценната стока. На острова около двайсет хиляди роби сменяха дневно притежателя си, което не означаваше, че тези двайсет хиляди роби бяха задължително докарвани, разтоварвани и наново натоварвани на корабите в делоското пристанище. Търговията се осъществяваше с помощта на документи — от договори за преотстъпване на собственост до договори за освобождаване на парични средства. Само най-специалните роби бяха водени на самия Делос; островът беше владение на търговците, не на стоката, с която търгуваха.

На Делос навремето работеше голяма римо-италийска колония, също така много александрийци и евреи. Най-голямата сграда в Делос беше римската агора, в която се помещаваха канторите на всички римски и италийски търговци. Но в последно време мястото беше разорено и почти изоставено, както бяха изоставени и множеството богаташки домове на западния бряг на острова — там, където вятърът беше по-слаб и животът — по-приятен. По склоновете на планината Кинт, на добре оформени тераси, се издигаха храмове и олтари на всички онези многонационални божества, които търговците бяха внасяли със себе си, докато островът се радваше на закрила от страна на Селевкидите в Сирия или Птолемеите в Египет. От тях светилището на Артемида, сестрата на Аполон, се намираше в най-голяма близост до по-малкото от двете пристанища — така нареченото Свещено пристанище, където акостираха само корабите на поклонниците. На север от светилището да Артемида се издигаше внушителният с размерите си храм на Аполон — голяма, красива сграда, натъпкана догоре с произведения на изкуството. А между храма на Аполон и Свещеното езеро се намираха известните мраморни лъвове от Наксий, които обграждаха пътя за шествия между светилището и езерото.

Верес нетърпеливо започна да обикаля острова. Посещаваше храмовете, чудеше се пред статуята на Артемида Ефеска, окичена с огромни бичи тестиси, които напомняха на провиснали женски гърди, цъкаше с език пред богинята Ма от Комана, пред Хеката Сидонска, пред Серапис Александрийска, прехласваше се от позлатените релефни изображения на божествата, от обсипаните със скъпоценни камъни владетелски тронове, на които, както изглеждаше, царете са седели с кръстосани крака — толкова огромни му се виждаха. Но това, на което наистина не можа да устои, бяха две скулптури в храма на Аполон. Едната изобразяваше група от три фигури: сатирът Марсий, който свири на дървената си флейта пред възторжения Мидас и разгневения Аполон. Другата беше от злато и слонова кост и изобразяваше богиня Лета с двете си деца на скута. За нея се смяташе, че е дело на самия Фидий, най-големия майстор на слоновата кост. И понеже двете скулптури не бяха обемисти, през нощта преди отплаването Верес и четирима роби се вмъкнаха в храма, свалиха скулптурите от пиедесталите им, завиха ги и ги отнесоха в трюма на кораба — при останалия багаж на Гай Верес.

— Започвам да се радвам, че Архелай е опустошил острова. А след него — и Сула — сподели доволен Верес пред Малеол на сутринта. — Ако търговията с роби бе в своя разцвет, както преди години, нямаше как човек да мине незабелязан, пък дори и посред нощ.

Малеол не беше много сигурен за какво точно му говори Верес, но изражението му не му вдъхна смелост да попита. Но само няколко часа по-късно той всичко узна, защото изведнъж се беше вдигнал насрещен вятър, който попречи на кораба на Долабела да отплава. Преди да успеят да напуснат пристанището, жреците от храма на Аполон бяха дотичали да се оплачат пред пропретора Долабела от изчезването на двете най-ценни скулптури на божеството. След като Верес толкова време беше прекарал около тях и след като всички го бяха забелязали, съвсем естествено жреците обвиняваха него за кражбата. Малеол с ужас трябваше да си даде сметка, че обвинението е напълно оправдано. Той харесваше Верес и не му беше лесно да отиде при Долабела, за да му съобщи за казаното сутринта, но дългът го призова. Когато научи за кражбата, Долабела лично настоя пред Верес да върне скулптурите.

— Това е родното място на Аполон! — трепереше от ужас. — Не можеш да крадеш точно оттук. Ще ни сполети смъртоносна болест.

Ще не ще, Верес трябваше да преглътне яростта си и да „върне“ статуите, като просто ги преметне през борда на кораба на каменния бряг. Малеол скъпо щеше да плати, обеща си тържествено той… За огромна изненада на Малеол Верес отиде да му благодари, — че е попречил на злодеянието.

— Изпитвам такава слабост към произведенията на изкуството, че понякога изпадам в подобни недопустими ситуации — плачеше той. — Благодаря, благодаря!

Но Верес нямаше да позволи втори път да го отклонят от желанията му. В Тенедос (където Долабела се отби заради ролята, която островът бил играл в Троянската война) Верес си прибра изображението на самата Тенера — изящна дървена статуетка, толкова стара, че почти не приличаше на човешко дело. Той бе разработил съвсем нова политика. Когато си присвоеше някой шедьовър, просто отиваше при колегите си и без да се срамува, им заявяваше в лицето: „Искам го, значи трябва да го притежавам!“ И докато Долабела и Малеол въздъхваха и вдигаха рамене, той прибираше новата скъпоценност в трюма. Никой от двамата му спътници не желаеше да сее раздор в самото начало на тяхното дълго сътрудничество. Историята се повтори и в Хиос, и в Еритрея; но Верес знаеше, че трябва да върши услуги и на спътниците си: с всяка нова спирка Долабела и Малеол се оказваха все по-обвързани с незаконните деяния на висшия легат; и ако за Долабела това не беше кой знае каква новост, за Малеол беше наистина странно изживяване. Затова когато Верес реши да отмъкне всичко от храма на Хера на остров Самос, той успя да убеди Долабела да наеме втори кораб… И да заповяда на хиоския адмирал Харидем с петпалубния му боен кораб да ескортира лично малката флотилия на управителя до столицата на Киликия Тарс, да не би по пътя лоши хора — пирати да сложат ръка на спечелената с толкова труд колекция! Халикарнас се лиши от няколко статуи от Праксител — последният рейд, който Верес организира на територията на Римска Азия. Но Памфилия изгуби завинаги легендарния Арфист, изваян от Аспенд, както и повечето от богатствата на храма на Артемида в Перге. След като се увери, че статуята на самата богиня не представлява кой знае какъв успех, Верес се задоволи само да съблече златното й наметало и да го разтопи на кюлчета злато.

Най-накрая пристигнаха в Тарс, където Долабела с удоволствие се нанесе в двореца на управителя, докато Верес си нае отделна вила, в която можеше да нареди безценната си колекция. Той изпитваше искрено възхищение от изкуството, смяташе да се наслаждава дълго време на своите експонати и дори не помисляше да търси финансово облагодетелстване чрез разпродажби.

Гай Публиций Малеол беше доволен от удобната си къща на брега на река Кидън. Там той разопакова багажа си, включително сребърните сервизи и торбите със злато. Отсега си правеше планове как ще увеличи състоянието на семейството, като предлага срещу главозамайващи лихви пари на онези, които не намерят по-законни източници на средства. В тази насока симпатичният Верес прояви голямо разбиране и голямо съдействие.

Съвсем скоро Долабела се изгуби в рая на своите отдавна мечтани плътски изживявания, и то в съвсем буквалния смисъл: от разните стимулиращи средства, които неуморният Верес му доставяше, съзнанието му често плуваше във въображаеми екстази, та управлението на провинцията лека-полека мина в ръцете на висшия легат и квестора. Верес си даде сметка, че за бъдещата му кариера няма да е добре да закача богатствата на самия Тарс, но затова пък използва времето, за да намисли зловещо отмъщение за Малеол.

В един от безкрайните си разговори с любезния квестор той засегна любимата за всеки истински римлянин тема — завещанията.

— Ето на, на заминаване оставих последното си завещание на грижите на весталките — говореше Верес една вечер. На светлината на големия свещник къдриците му проблясваха като златни. — Предполагам, че и ти така си сторил, Малеол?

— Ами не — отговори му с известно неудобство той. — Да си призная, мисълта изобщо не ми е минавала през ума.

— И таз добра, ами това си е чиста лудост! — възкликна Верес. — Всичко може да случи с хората, когато са на път — пирати, болести, корабокрушения. Ами вземи например бедния Гней Сервилий Цепион, който се удави на път за дома преди двайсет и пет години — и той беше квестор като теб! — Наля още малко от подсиленото вино в красивата емайлирана чаша на Малеол. — Ти просто трябва да напишеш завещание!

И така, разговорът им все около тази тема се въртеше, Малеол бавно се напиваше, а Верес се правеше, че прави като него. Най-накрая легатът реши, че глупавият квестор вече е съвсем пиян, поръча на робите да донесат лист, перо и мастило и на бърза ръка нахвърли на пергамента желанията на Гай Публиций Малеол как да се решат имуществените му въпроси след евентуалната му смърт. Малеол не беше в състояние да чете, но успя да се подпише, след което завещанието беше подпечатано, завряно в някой забутан шкаф в кабинета на квестора и забравено. Само четири дни по-късно авторът му ненадейно умря от неизвестна болест, която лекарите в Тарс единодушно обявиха за натравяне с храна. Верес случайно се натъкна на завещанието на покойника и за своя огромна изненада установи, че най-добрият му приятел, квесторът, е завещал всичко, което притежава, включително и фамилните сервизи, на него, Гай Лициний Верес.

— Много тъжна история — разказваше по-късно той на Долабела. — Завещанието наистина ме зарадва, но предпочитам бедният Малеол да е сред нас…

Дори със замъгленото си от възбуждащите аромати създание Долабела усети лицемерието в думите на легата си. Но не каза нищо, освен че се чудел как да си намери квестор, след като Рим е толкова далеч, а квесторът му е нужен толкова скоро.

— Няма нужда! — успокои го Верес. — Аз съм бил квестор на Карбон и понеже се справях доста добре, той ми удължи правомощията и ме назначи за квестор при себе си в Италийска Галия. Така че най-добре ме назначи мен за проквестор.

И така, делата в цяла Киликия, което ще рече и бюджетните средства на провинцията, минаха изцяло в ръцете на Гай Верес.

Цяло лято той не спря да се труди, макар не точно за доброто на Киликия. От хвърлените усилия се облагодетелстваше най-вече самият той, макар че не можеше да обогатява личната си колекция. Дори Верес не се чувстваше чак дотам сигурен, че да граби от провинцията, която беше назначен да управлява. Нямаше как — поне докато Клавдий Нерон си стоеше в Пергам — да поднови набезите си и из Римска Азия. От остров Самос вече бяха пратили делегация до Клавдий Нерон, която да се оплаче от разграбването на храма на Хера; друг беше въпросът как Клавдий с тъга им съобщи, че не му влиза в правомощията да наказва легатите на други управители. За самосци бе останала единствена утехата да се обърнат към римския Сенат.

Едва към края на септември Верес получи вдъхновение… И реши веднага да осъществи идеята си. И Витиния, и Тракия бяха известни със своите съкровища, защо тогава Верес да не уголеми колекцията си за сметка на Витиния и Царството на одрисите? Долабела веднага беше ангажиран за целта и назначи Верес за извънреден посланик с широки пълномощия, като саморъчно подписа писмата до цар Никомед Витински и цар Садала Одриски. Верес замина в началото на октомври по суша през Аталия за Хелеспонта. Пътят му заобикаляше Римска Азия, което означаваше, че би могъл да измъкне нещо от храмовете по пътя.

Цялата посланическа делегация се състоеше от разбойници: Верес лично я беше подбрал с мисълта да няма неприятности като в Делос. Дори шестимата си ликтори (като римски пропретор с дипломатически правомощия имаше право на ликтори) назначи след внимателен подбор, току-виж някой случаен човек му попречи. За свой главен помощник Верес взе главния секретар от щаба на Долабела — някой си Марк Рубрий; Верес и Рубрий вече се познаваха добре. Робите на Верес бяха разделени в две категории: здравеняци, които да могат да мъкнат статуи, и пъргави човечета, които да проникват незабелязани в заключени помещения. Колкото до писарите, бяха му необходими само толкова, колкото да попълват каталога с новите експонати в домашната колекция.

Пътешествието се оказа едно голямо разочарование, защото пълководците на Митридат отдавна бяха обрали цяла Пизидия и Фригия. Верес се чудеше дали да не се отбие на север към долината на река Сангарий, за да се увери няма ли нещо за крадене в Песин, но накрая предпочете да не губи време и да продължи към Лампсак, на бреговете на Хелеспонт. Там щеше да си поръча някой от бойните кораби под командването на Клавдий Нерон и щеше да пообиколи бреговете на Витиния в търсене на отбрана стока. Започваше дори да се замисля колко голям да бъде товарният кораб, който ще отнесе плячката в Киликия.

Бреговете на Хелеспонта бяха ничия земя. По закон принадлежаха към римската провинция, но планините на Малоазийска Мизия ги откъсваха от римските владения, затова Лампсак поддържаше много по-тесни връзки с Витиния, отколкото с Пергам. Лампсак беше най-голямото пристанище на азиатския бряг на пролива. Всеки път, когато римски войски се прехвърлеха през Хелеспонта от Европа в Азия, те акостираха в Лампсак. Затова градът беше богат и оживен, като благополучието на гражданите му се дължеше на виното.

Лампсак се водеше владения на Рим и формално признаваше върховната власт на управителя в Пергам, но в действителност се радваше на пълна свобода. За римляните беше достатъчно да си получават годишния данък. В града имаше доста римски търговци, но местното управление и големият дял от приходите си оставаха в ръцете на местните гърци, които не се радваха на римско гражданство; в правно отношение те бяха известни под термина „соции“ — съюзници.

Верес се бе погрижил да събере предварителна информация за всеки град, в който би могъл да отседне, затова с пристигането си в Лампсак той вече имаше известна представа за хората, с които ще общува. Римската делегация, която като разбойническа шайка се спусна от склоновете на близките планини, внесе паника сред жителите на града — шестима ликтори вървяха пред непознатата, но очевидно много важна римска особа, която обслужваха двадесет роби и цяла дружина киликийски конници. Никой не беше известил за пристигането на подобна делегация, никой нямаше и представа какво търси тя в Лампсак.

Етнарх на града тази година беше някой си Янитор. При вестта, че цяла римска делегация го чака на агората, той дотича незабавно заедно със старейшините на Лампсак.

— Не знам колко време ще остана — рече му водачът на делегацията Гай Верес — красив, властен и със сигурност доста арогантен римлянин, — но искам да осигурите подходящ дом за мен и за придружителите ми.

Невъзможно било, обясни с известно колебание Янитор, да се намери резиденция, достатъчно голяма, за да побере всички, но той самият с удоволствие щял да покани посланика, ликторите и личната му прислуга в своя скромен дом. Другите римляни щели да бъдат настанени в почтени частни домове. Янитор представи старейшините на римлянина, включително и някой си Филодам, който бил етнарх на Лампсак по времето на Сула.

— Чувал съм — подшушна секретарят Марк Рубрий на ухото на Верес, докато ги водеха към дома на Янитор, — че стария Филодам имал дъщеря, толкова красива и толкова добродетелна, че я държал през цялото време затворена. Казвала се Стратоника.

За разлика от Долабела Верес нямаше вкус към грозните перверзници. Той държеше да види у жената това, което го съблазняваше у произведенията на изкуството — изящни черти и съвършени форми. За него тя трябваше да бъде оживялата Галатея. Беше придобил навика да прекарва времето си далеч от родния Рим в сексуално въздържание, понеже не можеше да се задоволи с недостойни или недостатъчно красиви жени, дори ако са известни куртизанки. Все още ерген, той си правеше плановете да натрупа достатъчно богатство, за да си купи съвършената жена — красива и със знатно потекло, някоя нова Аврелия. Пътешествието му на изток щеше да укрепи финансите му и да му позволи да сключи изгоден и достоен брак с някоя горда и красива Цецилия Метела или Клавдия Пулхер. Най-добре би било да си намери някоя Юлия.

И така, от няколко месеца Верес се беше отдал на полово въздържание и нямаше никакво намерение да го нарушава по време на престоя си в Лампсак. Рубрий обаче отдавна беше напипал слабите му места и знаеше какви други страсти го вълнуват, освен манията да краде произведения на изкуството. Затова още при влизането си в града секретарят беше подпитал тук-там и скоро научи пикантната клюка — някой си Филодам имал забележителна дъщеря на име Стратоника, която по хубост се равнявала единствено на Афродита.

— Провери по-добре — нареди му лаконично Верес, след което се запъти към дома на Янитор. Главният етнарх на Лампсак го очакваше на входа.

Рубрий продължи към своята квартира — у далеч по-скромен жител на Лампсак. В крайна сметка беше обикновен помощник на римски магистрат, без специални пълномощия.

Следобед той се появи отново в дома на Янитор и пожела да поговори насаме с Верес.

— Добре ли си настанен? — попита той началника си.

— Горе-долу. Не е като в римска вила. Жалко, че сред богаташите в града няма и римски граждани. Мразя да живея сред гърци! Тоя Янитор живее само на риба, на обяд не ми предложи дори яйце или някоя пилешка мръвка! Но виното беше превъзходно. Има ли напредък по въпроса със Стратоника?

— Почти никакъв, Гай Верес. Изглежда, момичето се представяло за идеал на целомъдрието… Или по-скоро баща му и брат му го пазят по ориенталски образец.

— Тогава ще трябва да отида лично на гости на този Филодам.

Рубрий поклати глава.

— Страхувам се, че и тогава няма да я покаже, Гай Верес. Тук нравите не са дори като при повечето гърци. Жените не се показват пред гости.

Двамата започнаха да си шепнат.

— Моят помощник Марк Рубрий — отбеляза Верес пред домакина си, след като Рубрий си замина, — бил много зле настанен. Искам да се отнасяте с по-голямо уважение към него. Разбирам, че след теб вторият най-знатен жител на Лампсак бил някой си Филодам. Моля те, още утре се погрижиш Марк Рубрий да бъде преместен в дома му.

— Не искам никакви римски червеи! — тросна се Филодам щом Янитор му предаде желанието на Верес. — Кой е тоя Марк Рубрий? Някакво нищожно римско секретарче! В моя дом са нощували истински римски консули и претори — дори великият Луций Корнелий Сула ме удостои с честта, когато прехвърли Хелеспонта преди години! Самият Гай Верес е недостоен да влезе в дома ми, какво ли остава за слугата му! И в крайна сметка кой е този Гай Верес? Някакъв си помощник на управителя на Киликия!

— Моля те, Филодаме, умолявам те! — започна да го увещава етнархът. — Заради мен! Заради града ни! Този Гай Верес е зъл човек, усещам го. А освен това го придружават сто души въоръжена конница. В цял Лампсак не можем да намерим толкова войска.

Филодам се примири и Рубрий се настани в къщата му. Но гръцкият големец скоро се убеди каква голяма грешка е допуснал. Римлянинът току-що се беше нанесъл, и вече искаше да се запознае с известната с красотата си дъщеря на домакина. След като му отказаха, той започна да се държи като у дома си. След като напразно обикаля просторното жилище на Филодам, той привика при себе си домакина, като че той му беше лична прислуга.

— Днес ще дадеш вечеря в чест на Гай Верес и ще му предложиш нещо различно от риба! Рибата е вкусна, но човек не може да яде само риба. Искам агнешко, пилешко, дивеч, много яйца и най-доброто вино.

Филодам нищо не отговори.

— Но не ми беше никак лесно — обясняваше той по-късно на сина си Артемидор.

— Сигурно целта е Стратоника — гневеше се Артемидор.

— И аз така мисля, но този Рубрий толкова бързо се настани, че нямах време да я изведа в безопасност. А сега не мога. На входовете стоят римляни да шпионират.

Артемидор искаше да присъства на вечерята, която баща му щеше да даде в чест на Верес, но ядният му поглед убеди Филодам, че това само ще утежни положението; след дълги увещания младежът най-сетне се съгласи да отиде да вечеря другаде. Колкото до Стратоника, единственото, което роднините й можеха да сторят, бе да я заключат стаята й и да сложат двама яки роби да я пазят.

Гай Верес пристигна заедно с шестимата си ликтори, които се наредиха да пазят входа на къщата, докато няколко души от конницата бяха сложени да наблюдават задната врата. Щом римският посланик се намести удобно на кушетката, първата му работа беше да поиска да се запознае с дъщерята на Филодам.

— Не мога да я доведа, Гай Верес — отговори му сепнато старецът. — Тук сме гърци-фокийци, което означава, че жените ни не могат да стоят в едно помещение с чужди хора.

— Аз не искам тя да вечеря с нас, Филодам — отговори му търпеливо Верес. — Просто ми се ще да зърна с очите си гордостта на Лампсак, за която говорят всички.

— Не знам защо всички ще говорят за нея, след като никой не я е виждал.

— Навярно защото слугите ти не знаят да си държат езика зад зъбите. Доведи ни я, старче!

— Не мога, Гай Верес.

На вечерята присъстваха още петима гости: Рубрий с още четирима колеги от римската канцелария. След като Филодам твърдо отказа да доведе дъщеря си, всички римляни започнаха да викат и да тропат. Колкото по-упорито им отказваше, толкова по-силно викаха и тропаха гостите му.

Когато поднесоха първото ястие, той използва случая да излезе от стаята и да прати един от слугите си в къщата, където знаеше, че вечеря синът му Артемидор. Умоляваше го веднага да се върне да помогне на баща си. Щом робът излезе, Филодам се върна в стаята с гостите. Рубрий и двама от приятелите му демонстративно се вдигнаха от местата си, за да потърсят сами девойката; Филодам се изпречи на пътя им. На мангала до вратата стоеше канче с вряща вода, която се сипваше в специални съдове, използвани за подгряване на ястията. Рубрий грабна канчето и изля врящата вода върху главата на Филодам. Докато ужасените слуги бързаха да му се притекат на помощ, виковете на стареца се смесиха с победоносните възгласи на римляните, които хукнаха да обикалят къщата в търсене на Стратоника.

Скоро шумовете от вътрешността на къщата се смесиха с тези от улицата. Артемидор заедно е двадесетина свои приятели стоеше пред дома на баща си, но ликторите на Верес не му позволяваха да влезе. Началникът на ликторската декурия, някой си Корнелий, цял живот беше учен, че личността му е неприкосновена. Римлянинът нито за миг не си помисли, че Артемидор и приятелите му не са римляни и съвсем спокойно биха прибягнали до насилие, за да го отместят от пътя си. Може би и те самите нямаше настояват, ако Артемидор не беше дочул жалните писъци на баща си. Гърците изблъскаха ликторите, убиха началника им и се втурнаха в къщата.

Участниците във вакханалията изведнъж се пръснаха по ъглите, щом Артемидор и приятелите му нахълтаха в трапезарията с тояги в ръце. Но Гай Верес не беше страхливец. Избутвайки презрително гърците от пътя си, той напусна дома на Филодам, придружен от Рубрий и останалите си съучастници. На улицата петимата ликтори се суетяха около мъртвия си началник. Посланикът им даде знак да побързат и всички заедно понесли трупа на Корнелий, се изнесоха.

По това време целият град се беше развълнувал. Янитор стоеше на вратата на дома си и се чудеше какво става. Застина, щом видя какво носят римляните, но все пак ги допусна в дома си и залости вратата след тях. Артемидор бе останал вкъщи, за да се погрижи за ранения си баща, но двама от приятелите му поведоха останалата част от групата към градската агора и на висок глас викаха съгражданите си да излязат на улицата. На всички гърци в Лампсак им беше дошло до гуша от Гай Верес, та дори горещата реч на Публий Тетий (най-видния римлянин в града) не можа да ги разубеди от желанието им за мъст. Тетий и неговият гостенин Гай Теренций Варон бяха изтласкани и цялото население на града се запъти към дома на Янитор.

Жителите на Лампсак искаха етнархът им да ги пусне в къщата си. Той отказа и те започнаха да блъскат по вратата. Най-накрая се отказаха и решиха вместо това да подпалят къщата. Цялата сграда беше опасана с трески и греди, готови всеки момент да бъдат подпалени. Само идването На Публий Тетий, Гай Теренций Варон и неколцина други римляни, живеещи в Лампсак, предотвратиха трагедията. Те успяха да охладят страстите и убедиха лудешките глави, че евентуалното посегателство над римския посланик ще има много по-страшни последици за града, отколкото накърняването честта на Стратоника. Огънят (който вече беше лумнал около предната страна на къщата) беше угасен и всички се прибраха по домовете си.

Някой друг, не чак толкова нагъл човек като Гай Верес веднага би напуснал града, но не и той… Верес нямаше намерение да бяга; той седна и написа писмо до Гай Клавдий Нерон, управителя на Римска Азия, с което искаше да докаже, че няма да се остави на някакви си мръсни гърци.

„Искам незабавно да дойдеш в Лампсак и да осъдиш двамата соции Филодам и Артемидор за убийството на главния ликтор на римски посланик“ — нареждаше Верес на Клавдий.

Но колкото и бързо да прелетя писмото до Пергам, подробният доклад на Публий Тетий и Гай Теренций Барон вече го беше изпреварил.

„Със сигурност няма да дойда в Лампсак — отговори Клавдий Нерон. — Научих цялата история от собствения си легат Гай Теренций Варон, който има доста по-висш чин от твоя. Жалко, че не са те изгорили жив. Ти напълно отговаряш на името си, Верес — свиня.“

Обладан от ярост, каквато никога не бе изпитвал, Верес намери ново вдъхновение за следващото си писмо. Само след седем дни това второ писмо достигна Долабела в Тарс — толкова уплашен беше куриерът при мисълта какво може да му се случи, ако не изпълни заповедта. Както Верес бе склонен да убие него, така и нещастният вестоносец бе заплашвал с убийство всеки път, щом му трябваше да смени коня си.

„Веднага заминаваш за Пергам — заповядваше Верес на началника си, без дори да благоволи да спазва протокола. — Ще вземеш Клавдий Нерон и двамата ще дойдете в Лампсак. Искам незабавно да накажете двамата соции, които са виновни за смъртта на ликтора ми. Ако не го направиш, ще пусна някоя и друга клюка за твоите развлечения, Долабела. Можеш да кажеш и на Клавдий Нерон, че ако не дойде тук, в Лампсак, да осъди тия смрадливи гърци, ще обвиня и него, където трябва, в каквото трябва. Няма да се отървете лесно от обвиненията ми, Долабела. Не си мисли, че нещо ще ме спре. Ако трябва, ще умра, но ще видите вие…“

Когато новините от Лампсак стигнаха до двора на цар Никомед във Витиния, нещата бяха в задънена улица: Гай Верес все още живееше в дома на Янитор и спокойно се движеше из града, докато етнархът обясняваше на старейшините, че натрапникът ще остане в Лампсак, докато Клавдий Нерон не дойде лично да осъди бащата и сина.

— Да можех нещо да направя — въздъхна притеснен царят пред Цезар.

— Лампсак принадлежи на Рим, не на Витиния — отговори му той. — Каквото и да направиш, трябва да е в рамките на дипломатическите норми. Но не мисля, че дипломатически натиск може да спаси въпросните соции.

— Гай Верес е престъпник, Цезаре. През пролетта е ограбил доста храмове из Римска Азия, а след това е отишъл да открадне Арфиста от Аспенд и златната кожа на Артемида в Перге.

— Не се и съмнявам, че ще спечели провинцията за римската идея — усмихна се горчиво Цезар.

— Нищо не може да убегне от погледа на този човек — дори и целомъдрените дъщери на най-почтени гърци.

— А какво търси изобщо Верес в Лампсак?

Никомед потръпна.

— Идва да ме види, Цезаре! Носел някакви писма до мен и до цар Садала в Тракия. Управителят на Киликия Долабела го бил повишил в ранг посланик, но предполагам, че истинската му цел е да обере и нашите статуи, и картини.

— Няма да посмее, докато аз съм тук, Никомед — увери го младежът.

— Би ли отишъл в Лампсак като мой посланик, за да разбере, Гай Клавдий Нерон, че Витиния следи внимателно събитията? Аз самият не смея да се покажа там — може да го изтълкуват като военна заплаха, дори да не ме придружава охрана. Войските ми са доста по-близо до Лампсак, отколкото римските части в Мала Азия.

Цезар си даваше сметка какви усложнения ще му донесе предложението на Никомед. Ако отидеше в Лампсак като официален представител на царя на Витиния, цял Рим щеше да реши, че в отношенията му с Никомед наистина има нещо подозрително. Но как да не отиде? В крайна сметка молбата на царя беше съвсем естествена.

— Не трябва да изглежда така, сякаш действам от твое име, царю — каза Цезар. — Съдбата на двамата соции е единствено от компетенцията на управителя на Римска Азия, който няма да се зарадва на двайсетгодишен младеж без официални функции, който да защитава интересите на Витиния.

— Но аз искам да знам какво се е случило в Лампсак и предпочитам да го науча от човек, по възможност римлянин, който няма да преувеличава и в същото време няма веднага да застане на гръцка страна! — възрази Никомед.

— Не съм казал, че няма да отида. Ще отида, но единствено в качеството си на римски гражданин — човек, който съвсем случайно се е оказал в района и е любопитен да научи повече. По този начин никой няма да заподозре витинска връзка, а аз ще мога спокойно да те осведомя за всичко, щом се прибера в Никомидия. И тогава, ако решиш, че имаш основание, ще пратиш официална жалба до Рим, която аз ще подкрепя с лични показания на свидетел.

Цезар замина на другия ден по суша. Придружаваха го единствено Бургунд и четирима роби. Ако се появеше откъм вътрешността на полуострова, никой нямаше да знае откъде точно е дошъл. Пътуваше облечен с кожена пола и броня, понеже така беше по-удобно за езда, но в багажа си държеше римска тога, туника и сенаторски обувки. Дори беше взел със себе си роба, чието задължение беше да му плете венци от дъбови листа. Цезар не искаше да се хвали с връзките си с Никомед, но това не бе причина да не се похвали със самия себе си.

Пристигна в Лампсак в самия край на декември — по същия път, по който беше дошъл и Верес, — но остана незабелязан. Целият град се беше насъбрал на кея, за да посрещне внушителната флотилия на Гай Клавдий Нерон и Гней Корнелий Долабела. И двамата управители бяха в лошо настроение: Долабела — защото си даваше сметка, че Верес ще го преследва до края на дните му, Клавдий Нерон — защото порочните занимания на Долабела се бяха оказали заплаха за самия него. Мрачните им лица нямаше от какво да се разведрят при условие, че в града нямаше дори подходящи жилища за важните им особи: Янитор все още търпеше Верес в дома си, а другата богаташка къща в Лампсак принадлежеше на обвиняемия Филодам. Публий Тетий бе разрешил донякъде проблема, като убеди един свой сънародник да се изнесе от дома си и да го предостави на двамата управители.

Когато Клавдий Нерон прие Верес (който вече чакаше в редената за управителя къща) научи, че се очаквало именно той да председателства съда… Докато Верес щял да бъде просто главен обвинител, главен свидетел, член на състава на заседателите, без да се разделя с положението си на официален римски посланик, който стои над цялото това дело.

— Това е смешно! — отвърна му Клавдий Нерон в присъствието на Долабела, Публий Тетий и легата Гай Теренций Варон.

— Как така смешно? — обиди се Варон.

— Римското правосъдие е известно по целия свят. Това, което предлагаш, е гавра с римското правосъдие. Досега добре се справих с работите в провинцията си! Както стоят нещата, много е вероятно да бъда сменен през пролетта. Същото важи и за твоя началник Гней Долабела. За него не мога да говоря — Гай Клавдий стрелна с поглед колегата си, който отмести своя встрани, — но за себе си мога да се похваля, че провинцията ще ме запомни като един от най-добрите си управители. Това дело ще бъде вероятно последният по-важен процес, който трябва да ръководя, затова не мога да допусна подобна гавра.

На красивото лице на Верес се изписа убийствена злоба.

— Искам бърза присъда! — развика се той. — Искам тези двама соции да бъдат бити с камшик и обезглавени! Те убиха римски ликтор на официална служба! Ако сега им позволим да се отърват, цялата римска власт ще бъде заплашена в една провинция, където и без това настроенията са в полза на цар Митридат!

Това беше добър довод, но не и истинската причина Гай Клавдий Нерон да се поддаде на исканията му. Той просто нямаше достатъчно смелост да влезе в открит конфликт с хора като Верес. С изключение на Публий Тетий и Гай Теренций Варон всички римляни в Лампсак бяха спечелени твърдо за каузата на посланика — едно решение в техен ущърб щеше да лиши града от покой за месеци, може би години напред. Римляни и гърци щяха да живеят с постоянната мисъл за отмъщение; Клавдий Нерон не можеше да се съпротивлява на подобен натиск.

Междувременно Цезар се беше настанил в малка странноприемница до пристанището. Беше мръсна и пълна със съмнителни типове, но пък представляваше единственото заведение в града, склонно да го подслони — той беше един долен римлянин в очите на всички местни гърци. Ако не беше толкова студено, младежът спокойно би спал в полето, ако не държеше на своята независимост, би потропал на вратата на нечий римски дом. Но при подобна ситуация пристанищната кръчма си оставаше идеалното решение.

Още същия ден, докато двамата с Бургунд бяха излезли да се поразходят, Цезар чу градските глашатаи да съобщават за процеса срещу Филодам и Артемидор, който щял да се състои на следващия ден на градския пазар.

На сутринта Цезар не бързаше; искаше всички да се съберат на процеса, за да се появи последен. Появата му наистина бе посрещната с изненада — един римски благородник, сенатор и герой от войната, изведнъж се появява на сцената. Нещо повече — младежът дори не е в клиентни отношения с никого от присъстващите си съграждани. Никой не го познаваше по име, може би не се сещаха кой е заради липсата на лената и апекса — жреческите одежди, с които беше известен доскоро. Но младият римлянин носеше широка пурпурна ивица на туниката си, беше загърнат в снежнобяла тога, носеше кафяви кожени обувки като всеки римски сенатор. Към всичко това се добавяше венецът от дъбови листа на главата му, който изискваше по закон всички римляни да станат на крака и да аплодират непознатия.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на диктатора Луций Корнелий Сула — представи се младежът на Клавдий Нерон и вдигна ръка за поздрав. — Минавах оттук и чух някаква врява! Казах си, че може би ще ви е нужен съдебен заседател.

Името му естествено говореше много — повече заради Фламинството, отколкото заради сражението при Митилена; никой от присъстващите не беше засякъл Лукул в Рим, та да знае с подробности как е протекла обсадата на Митилена. Предложението на Цезар да заеме място сред заседателите беше отклонено, но веднага му беше намерен стол. Непознатият не само беше герой, но и роднина на диктатора.

Даден беше ход на делото. Сред заседателите имаше предостатъчно римски граждани, тъй като и Клавдий Нерон и Долабела бяха довели голям брой държавни служители себе си, както и цяла кохорта римски войници от Пергам, все фимбриани, които веднага познаха младия Цезар и радостно се развикаха. Още една причина управителят да се отнесе толкова любезно с него.

Макар че Верес беше истинският обвинител, формално ролята се играеше от някакъв местен жител, римски гражданин. Обвинителят беше лихвар и имаше голяма нужда от ликторите на Клавдий Нерон, които му помагаха да си събира лихвите. Човекът си даваше сметка, че ако не се съгласи да чете обвинението, ликторите щяха да престанат да му помагат. Всички гърци в града се бяха скупчили край трибунала, хвърляха заканителни погледи, размахваха юмруци и не спираха да коментират чутото от трибуната. Но така и никой не бе намерил смелост да се застъпи официално за Филодам и Артемидор, които трябваше да се защитават сами, при това според не съвсем познатото им римско право.

Цезар мълчаливо разсъждаваше що за гавра с правосъдието е подобен процес: Клавдий Нерон, официалният председател на съда, дори не се опитваше да ръководи пледоариите, вместо това цялата инициатива беше у Верес и Рубрий, които бяха страна в делото; Долабела беше съдебен заседател и си позволяваше на глас да прави коментари в подкрепа на подчинените си, също както и Верес, съдебен заседател като него. Когато зрителите — гърци си дадоха сметка, че на обвиняемите дори няма да се предостави възможност да изложат своите показания, някои от тях започнаха да викат и да прекъсват римляните; но на площада стояха и чакаха петстотин въоръжени легионери, които винаги щяха да се справят с тълпата.

Решението на заседателите беше да няма решение; мнозинството поиска делото да се остави за преразглеждане — единственият начин заседателите да изразят несъгласие с манипулираното дело, без да се изложат открито на гнева на Верес.

Когато чу решението на съда, той изпадна в паника. Ако Филодам и Артемидор не бъдеха екзекутирани незабавно, те на свой ред биха могли да поведат дело срещу него в Рим, заедно с подкрепата на цял един град. Дори имаше възможност присъстващият на делото римски сенатор да свидетелства в тяхна полза: Верес бе останал с впечатление, че Гай Юлий Цезар не заема неговата страна. Младежът не се беше издал нито с дума, нито с жест, но това само по себе си намекваше, че не подкрепя обвинението. А този Цезар се оказваше роднина на диктатора Сула! Беше изключено при други обстоятелства и Клавдий Нерон да събере повече смелост — ако новото дело се гледа в Рим, пред римска публика. Стигнеше ли въпросът до Рим каквито и обвинения да повдигнеше Верес срещу управителя на Азия, в очите на съда те биха изглеждали като опит за дискредитиране на свидетел.

Че Клавдий Нерон разсъждаваше в подобна насока, си пролича, когато обяви, че пренасрочва делото за началото на лятото. Това означаваше по всяка вероятност, че друг ще бъде управител на провинцията, както и на Киликия. Въпреки убийството на римския ликтор Филодам и Артемидор можеха да се измъкнат на свобода. А веднъж свободни, можеха на свой ред да заминат за Рим, където да повдигнат обвинение срещу Гай Верес. Така поне личеше от речта на Филодам:

— Ние, социите, знаем, че живеем под закрилата и грижите на Рим, затова трябва да отговаряме пред управителя, пред неговите легати и пред всички римски служители. Чрез тях всички ние отговаряме пред римския народ и Сенат. Ако не желаем да се подчиним на римските власти, даваме си сметка, че ще се наложат репресии и мнозина от нас ще пострадат. Но какво да правим ние, които не се ползваме с римско гражданство, тогава, когато Рим позволява на някакви си помощници на провинциалните управители да преследват нашите деца с нечисти помисли, нещо повече — да ги отвличат пред погледа на родителите им? С моя син не сторихме нищо повече от това да защитим нашата сестра и дъщеря от поругаване! Никой не е искал да отнеме човешки живот, а и не беше гръцка ръката, която първа посегна. Аз бях изгорен с вряла вода в собствения си дом, докато се опитвах да попреча на приятелите на Гай Верес да отвлекат дъщеря ми, да я обрекат на позор и безчестие. Ако не бяха дошли синът ми и неговите приятели, дъщеря ми наистина щеше да бъде отведена и обезчестена. Гай Верес не се държа като цивилизован представител на цивилизован народ, напротив — прояви се като варварин.

Решението делото да се пренасрочи, взето от името на изцяло римски състав на съдебните заседатели, при това въпреки постоянните внушения от страна на Долабела и Верес обвиняемите да бъдат осъдени, вдъхна повече смелост у гръцките жители на Лампсак, които изпратиха Клавдий Нерон и целия съд с хули, подигравки и обидни жестове.

— Ще пренасрочиш делото за утре — поиска Верес от Клавдий Нерон.

— За лятото — отвърна му без желание да спори той.

— Не и ако държиш да станеш консул, приятелю — закани се виновникът. — Ще те катурна с най-голямо удоволствие, можеш да ми имаш вяра! Каквото съм казал на Долабела, отнася се и до теб. Или ще правиш каквото ти казвам, или ще си носиш последствията. Защото ако Филодам и Артемидор доживеят да започнат дело срещу мен, това ще означава, че аз вече съм започнал дела и срещу теб, и срещу Долабела, много, преди каквито и да е гърци да са дошли в Рим. Ще се погрижа и двамата да бъдете осъдени за незаконно събиране на данъци. Така че ще ви вържа ръцете да не можете да свидетелствате срещу мен.

Делото беше преразгледано още на следващия ден. Верес цяла нощ не мигна — трябваше или да подкупва подкупните, или да заплашва неподкупните; а през цялото време нещастният Долабела трябваше да му прави компания.

Тежките усилия, които двамата хвърлиха през нощта, дадоха резултат. С малко мнозинство съдебните заседатели признаха Филодам и Артемидор за виновни в убийството на римски ликтор. Клавдий Нерон нареди незабавното изпълнение на присъдата. Държани на разстояние от римската кохорта, жителите на Лампсак трябваше да гледат безпомощно как баща и син биват бити с камшик на голо. Когато отсякоха главата на стареца, той беше вече в безсъзнание, но Артемидор дори над дръвника продължаваше да ридае — не толкова заради себе си или заради стария си баща, колкото заради сестра си, която оставяха сама на този свят.

Щом всичко свърши, Цезар се шмугна сам в тълпата от гърци, които вече дори не се гневяха, ами безмълвно плачеха. Друг римлянин не се виждаше наоколо. Обградени от кохортата фимбриани, Клавдий Нерон и Долабела вече си събираха нещата и слизаха към кея. Но Цезар имаше какво да каже. Докато наблюдаваше процеса, беше придобил представа кои са по-влиятелните хора сред тълпата, затова и поиска да говори с тях.

— Лампсак не е достатъчно голям и многолюден, за да се вдигне на бунт — убеждаваше ги той, — но това не означава, че възмездие няма да има. Не съдете за всички римляни по тези жалки създания, които видяхте, и не се отдавайте на гнева си. Давам ви дума, че щом се завърна в Рим, ще подведа Долабела под съдебна отговорност и ще направя така, че Верес никога да не бъде избран за претор. И то не защото очаквам някакво възнаграждение, а заради собствено удовлетворение.

След това се запъти към дома на Янитор, за да се запознае лично с Верес, преди последният да е напуснал Лампсак.

— Ако това не е нашият герой! — поздрави Верес младия Цезар, сякаш бяха най-добри приятели.

Той тъкмо наглеждаше събирането на багажа си.

— Смяташ ли да вземеш и дъщерята със себе си? — попита младежът и седна на близкия стол.

— Естествено — каза Верес и кимна на един от робите си, който носеше в ръцете си малка статуетка. — Да, харесвам я. Товарете. — След което обърна внимание на Цезар. — Май и на теб ти се ще да зърнеш виновницата за цялата тази суматоха?

— Изгарям от любопитство. Тя би трябвало да засенчва Елена по хубост.

— И аз така мисля.

— Чудя се, дали е руса? Винаги съм си мислил, че Елена е била руса. Русите коси са някак по-изразителни.

Верес погледна русите му къдрици и потупа многозначителни своите.

— Е, ние двамата поне си го знаем.

— За къде смяташ да продължиш от Лампсак?

Светлите вежди на Верес се свъсиха в недоумение.

— За Никомидия, разбира се.

— На твое място не бих го сторил.

— Така ли? И защо не?

Цезар сведе очи.

— Щом се върна в Рим, първата ми работа ще е да съобщя за Долабела. А това ще е през идващата пролет. Лично ще внеса обвинението в съда. Ще съдя и теб. Ако, разбира се, не се прибереш обратно в Киликия.

Очите им се срещнаха. В продължение на няколко секунди никой не отмести поглед, най-накрая Верес рече:

— Сещам се на кого ми приличаш.

— На кого?

— На Сула. В очите. Вярно, че твоите не са чак толкова светли като неговите, но вдъхват подобно усещане. Чудя се дали ще стигнеш толкова далеч като него?

— Това ще решат единствено боговете. Но няма да е разумно някой да ме принуждава насила да стигна дотам.

Верес вдигна рамене.

— Е, Цезаре, аз не съм Гай Марий, затова няма да съм аз.

— Ти определено не си Гай Марий — съгласи се младежът. — Той беше велик човек, преди да полудее. Та какво реши ти? Къде заминаваш?

— За Киликия, при Долабела — пак вдигна рамене Верес.

— Много мъдро! Дали да пратя човек да съобщи на Долабела, че ще пътувате заедно? Ще ми стане неприятно, ако отплава, без да те изчака.

— Както желаеш — отговори Верес с безразличие. Цезар излезе от стаята да намери Бургунд и да го прати при Долабела. Точно в този момент пристигна Янитор, придружен от грижливо увита жена.

— Това ли е Стратоника? — попита нетърпеливо Верес. Янитор избърса сълзите от лицето си.

— Да.

— Остави ни сами с нея, гърко.

Етнархът побърза да се оттегли.

— Дали да не й махна аз воалите? — предложи услугите си Цезар. — Така ти ще може да й се насладиш от разстояние.

— Предпочитам аз да го направя — възрази Верес и се приближи до момичето. То не издаде нито звук, не понечи да отстъпи нито на крачка.

Качулката на дебелата й дреха падаше пред лицето й и то криеше от погледа на Цезар. Като същински Мирон, застанал пред някоя своя бронзова отливка, Верес с трепереща ръка свали дрехата. И с още по-треперещи ръце впи очи в шедьовъра си.

Цезар не се сдържа и наруши гробното мълчание. Облегна се на стола си и даде пълна воля на смеха си.

— Имах подобно усещане! — призна си той, докато търсеше носната си кърпа.

Бедната Стратоника имаше тяло като дъска. Очите й бяха тесни като резки, чипият й, широк нос покриваше половината лице, червеникавите й коси бяха толкова редки, че плоският й череп беше наполовина плешив, ушите й бяха огромни, и освен това момичето имаше заешка устна. И нещо най-страшно, бедната Стратоника беше слабоумна.

Почервенял като рак, Верес се обърна на другата страна и побягна.

— Да не си изпуснеш кораба! — подвикна подире му Цезар. — Много неприятно, че точно на мен се случи да разкажа края на историята, Верес!

Щом той излезе, Цезар се овладя. Отиде до неподвижната, безмълвна девойка, вдигна дрехата й от земята и отново я загърна.

— Не се тревожи, бедно момиче — рече й, без да е сигурен дали тя изобщо го чува. — Вече си в безопасност. — След което извика Янитор, който веднага се появи. — Ти знаеше, етнарше, нали?

— Знаех.

— Тогава защо в името на великия Зевс не каза нито дума? Защо не казаха нито дума и те? Умряха напразно!

— Умряха, защото предпочетоха смъртта като по-малък позор.

— И какво ще стане сега с това злощастно създание?

— Има кой да се грижи за нея.

— Колко души знаехте за нея?

— Само старейшините на града.

Цезар не знаеше какво повече да каже. На свой ред си събра нещата и побърза да напусне Лампсак.

Гай Верес бързаше към пристанището. Как смееха тъпи гърци да я крият, все едно е троянската Елена, когато тя била същинска горгона!

Долабела никак не се зарадва, че отплаването се забавя заради многото сандъци с откраднати вещи на легата му! Клавдий Нерон вече си беше тръгнал, а с него — и петстотинте фимбрианци.

— Да мълчиш! — кресна му Верес, когато управителят се заинтересува къде е легендарната Стратоника. — Оставих я в Лампсак. Какъвто градът, такива и жените му.

Началникът му вече започваше да се чувства незадоволен след няколко седмици далеч от услугите на сексуалните си партньорки в Киликия; затова и Верес скоро си възвърна неговото благоволение, което му остави възможност да използва дългото плаване за сериозни планове. Щеше да върне Долабела в предишното му състояние на блажена летаргия и в това време щеше да изхарчи за своя сметка остатъка от бюджетната субсидия. Значи Цезар си правел сметката да дава хора на съд? Нямаше да му оставят възможност! Той, Верес, щеше да е първият! Щом Долабела се завърнеше в Рим, той щеше да намери някой сериозен обвинител и щеше да свидетелства против него. Щеше да му осигури доживотно изгнание. Тогава и никой не би могъл да оспори сметководните книги, които той, новият квестор Гай Верес, щеше да връчи на хазната. Жалко, че не беше успял да се добере до Витиния и Тракия, но, общо взето, се беше справил доста добре през изминалата година.

— Дочувал съм — сподели той пред Долабела, след като отминаха Пергам, — че в Милет предели най-прекрасната вълна на света, да не говорим за красивите гоблени и китеници. Да спрем в Милет да видим какво ще си харесаме.

— Така и не мога да се примиря с факта, че двамата гърци са умрели напразно! — възмущаваше се Цезар пред Никомед и Орадалтида. — Защо? Кажете ми, защо те просто не показаха момичето на Верес, да знае за какво става въпрос? С това щеше да се сложи точка на цялата тази тъжна история! Защо са настоявали да превърнат една комедия, в която ролята на глупака се е играла от Верес, в трагедия, чиито жертви станаха самите те? Дори Софокъл трудно би измислил подобна фабула.

— Най-вече от гордост — отговори просълзената Орадалтида. — А може би и заради гражданската си чест.

— Може би всичко това щеше да е донякъде обяснимо, ако като малко дете момичето е изглеждало по-привлекателно. Защо никога не са я показали и пред никого? Никой не би ги осъдил за това.

— Единственият човек, който би могъл да отговори на въпроса ти, Цезаре, умря на пазара в Лампсак — рече Никомед. — Сигурно за всичко е имало причина, поне според самия Филодам. Може да е дал обет пред някое божество, може би обетът е бил наследен от майката, която го е зарекла да пази детето на всяка цена. Може и това да е съзнателна саможертва, кой знае? Ако знаехме отговорите на всички въпроси, животът нямаше да представлява подобна мистерия. И трагедиите винаги щяха да се избягват.

— При вида й трябваше да заплача. Вместо това се засмях на глас. Тя не можеше да направи разлика, но Верес я направи. Затова и предпочетох да се засмея. Още дълги години смехът ми ще го преследва.

— Колко странно, че още не сме се запознали с въпросния? — учуди се царят.

— Няма и да се запознаете. — Той не можеше да скрие задоволството си. — Гай Верес си събра багажа и се прибра обратно в Киликия.

— Защо?

— Защото аз го накарах.

Царят отбеляза:

— Иска ти се да си спасил двамата нещастници.

— Разбира се. Истинска агония е да гледаш как някакви идиоти раздават измисленото си правосъдие в името на Рим. Но аз ти се кълна, Никомеде, че никога няма да се държа като тях, когато получа тяхната власт!

— Няма нужда да ми се кълнеш, вярвам ти.

Разговорът между тримата се проведе още при завръщането на Цезар, затова той побърза да се оттегли в покоите си, където да се погрижи за някои свои лични тревоги. Три нощи беше преспал под покрива на пристанищната кръчма, три нощи подред някоя пристанищна красавица го беше яхвала, докато спи. Толкова изтощен се чувстваше, че позволяваше на малкия си предател да извлича максимално удоволствие от случайните запознанства, без да се замисли с кого си има работа. Вследствие, на което хвана въшки. Запознанството му с малките гадини го беше изпълнило с такъв ужас, че той не смееше да се докосне до храна. Беше изпробвал разни подръчни средства, за да се отърве от нашествието, но болезнената реакция на собствения му организъм го беше убедила да не прекалява. По пътя между Лампсак и Нимодия бе решил да ги удави в ледените води на някаква река, но не успя.

Със стиснати зъби и свити юмруци Цезар рязко се изправи.

— Моля да ме извиниш, царю, но трябва да се отърва от нечие нежелано присъствие — подхвърли той.

— Имаш предвид въшки? — позна веднага царят, който имаше опит в тези работи. Орадалтида и кучето вече си бяха отишли и той можеше да говори без задръжки.

— Полудявам! Какви гадни, отвратителни същества!

Никомед го придружи към покоите му.

— Има един-единствен начин да се предпазиш от гадините докато пътуваш — рече царят. — Той е доста болезнен, особено първия път, но върши работа.

— Ако трябва и по горещи въглени ще мина, само ми кажи какво да сторя!

— Във вашето римско общество може да се намерят хора, които да го изтълкуват като излишна женственост! — подразни го Никомед.

— Това е нищо в сравнение с мъчението, което сега изживявам. Кажи ми!

— Трябва да оскубеш всички косми по тялото си, Цезаре. Под мишниците, по слабините, по гърдите — ако имаш и там. Ако искаш, ще ти пратя човека, който се грижи за нас двамата с Орадалтида.

— Веднага, царю, веднага! — Той се почеса по главата. — Ами какво да правя с косата си?

— И там ли имаш посетители?

— Не мисля, но имам чувството, че всичко ме сърби.

— Там въшките са от друг род, а и не издържат на хигиеничен живот. Не мисля, че някога ще те нападнат, защото си достатъчно висок. Разбираш ли, те не могат да пълзят нагоре, затова се прехвърлят само от по-високи на по-ниски хора. — Никомед се засмя. — Можеш да ги прихванеш от Бургунд, но не и от друг. Освен ако курвите в Лампсак не са опирали главите си в твоята.

— Курвите в Лампсак ме нападаха, докато спя, но мога да те уверя, че веднъж буден, я карах по бързата процедура!

Разговорът беше доста необичаен, затова Цезар щеше да го помни цял живот. И да се радва на късмета си… Ако премахването на окосмяването щеше да го предпази от тази напаст, той щеше да се скубе цял живот.

Робът, когото Никомед му прати, беше истински експерт по въпроса. При други обстоятелства Цезар щеше да му забрани да го докосва, но при създалата се ситуация нямаме избор. Изгаряше от желание лечението да започва.

— Ще скубя по няколко косъма на ден — предложи робът Деметрий.

— Ще изскубеше повечето още днес — отвърна му мрачно Цезар. — Успях да удавя всички в банята, но предполагам, че яйцата им са полепнали по цялото ми тяло. Изглежда за това не мога да се отърва от тях. Пфу!

Деметрий чак извика от уплаха.

— Не е възможно! Дори аз да се заема, болката пак ще е ужасна!

— Още днес ще свършиш по-голямата част от работата.

И така Деметрий се залови да скубе. Пациентът му притежаваше голяма смелост, затова предпочиташе да умре, но да не издаде нито с жест, нито със стон неописуемата болка. Когато цялото изпитание мина, Цезар усети колко по-добре се чувства. Дори се радваше на голото си тяло в сребърното огледало, което цар Никомед специално беше осигурил за почетния си гост. Гол като червей, той не можеше да се нагледа на новия си образ. Дори смееше да твърди, че така изглежда по-мъжествен! Колко странно…

Като роб, получил свободата си, Цезар се запъти тържествен към трапезарията. Приятното усещане, което изпитваше, си личеше в грейналия му поглед. Цар Никомед го изгледа доста особено, но Цезар просто му намигна да си мълчи.

В продължение на шестнайсет месеца Цезар остана в или близо до Витиния — време на идилия, което щеше да си спомня както за най-прекрасния период от живота си, докато на петдесет и третата си година не навлезе в най-приятния. Посети Троя, за да отдаде почит на славния си предшественик Еней, на няколко пъти беше в Песин, във Византион, навсякъде из Мала Азия — без Пергам и Тарс, където Клавдий Нерон и Корнелий Долабела останаха да управляват.

Като се оставят настрана почти роднинските му връзки с Никомед и Орадалтида, Цезар се сдоби с още едно изключително ценно приятелство: по време на престоя си в Мала Азия той има щастието повторно да се запознае с един свой забравен роднина — Публий Рутилий Руф, вуйчо на майка му Аврелия.

Рутилий Руф беше раждан в една година с покойния Гай Марий, та вече гонеше осемдесетте. Последното десетилетие беше прекарал в изгнание в Смирна. Все още беше жизнен и деен като мъж в зряла възраст и се радваше на живота като младо момче. Умът му сечеше като бръснач, чувството му за хумор беше дори по-голямо от времето, когато се наддумваха със своя приятел, колега и политически противник Марк Емилий Скавър.

— Надживях почти всички от моето поколение — говореше Рутилий Руф и в очите му играеха лукави искрици. Старецът много се радваше, като виждаше в какъв забележителен младеж се е превърнал племенникът му.

— Това не те ли кара да тъжиш, вуйчо?

— Защо да тъжа? Това дори ми повдига духа! Сула не е престанал да ме моли да се върна в Рим, всеки управител или друг по-висш служител ми идва на крака да настоява от името на диктатора.

— Но ти няма да се прибереш.

— Няма. Харесва ми да нося хламида и сандали, много по-удобни са от гръцките обувки, да не говоря за тази ужасна тога. В Смирна се радвам на репутация, с каквато никога не бих се ползвал в Рим. Рим е град на неблагодарни простаци, млади Цезаре… Колко приличаш на майка си Аврелия! Тя как е? Моята безценна перла, появила се на калните брегове на Остия… Така я наричах навремето. Вече е вдовица, нали? Жалко. Знаеш ли, всъщност аз ги запознах с баща ти. А това, което със сигурност не знаеш, е, че пак аз ти намерих за учител Марк Антоний Гнифон. Всички те смятаха за чудо. Явно са имали право: на двайсет години вече втори път влизаш в Сената, дори Сула те обявява за своя любим военен герой! Брей, брей!

— Не бих казал, че Сула ме има за любим герой — усмихна се Цезар.

— Но ти си такъв! Вярвай ми! Седя си тук в Смирна и чакам поредните новини. Сула лично ми пише. Открай време. А когато беше в Азия, за да воюва с Митридат, често ме навестяваше — аз бях този, който го посъветва как да реорганизира провинцията. Не че съм измислил нещо, просто използвах старите неизпълнени планове на покойния Скавър. Жалко, че Сула е болен. Но доколкото разбирам, това не му пречи да продължи с реформите.

Рутилий Руф с лекота прескачаше от една тема на друга, човек с отворено сърце и весела душа, старият Рутилий се оказваше роден да помни и разпространява клюки и напомняше на престарял папагал, който може да е изгубил шарените си пера, но не е забравил да говори. Ако имаше любима тема, тя беше Аврелия: Цезар го осведомяваше за живота й през последните години, като внимаваше да подреди мислите си в красиви изречения и да говори винаги любов и синовна признателност. В замяна на това самият той научаваше много нови неща за майка си. На Цезар му се стори много забавна историята с червенокосите племеннички и червенокосите им любовници.

— Гай Марий и Юлия бяха убедени, че Аврелия е съгрешала със Сула, но всъщност ставаше дума за Ливия Друза, Марк Катон.

— Ами да, твоята жена е била Ливия.

— А по-голямата ми сестра беше жена на Цепион Консул, който открадна златото от Толоза. Ти си кръвен роднина със Сервилий Цепионите.

— Изобщо не познавам семейството.

— Потресаващо скучни хора, които дори и нашата жилка не успя да промени. А сега ми разкажи за Гай Марий и за това, как ти е наложил Фламинството.

Цезар беше дошъл в Смирна с намерение да остане няколко дни, но си тръгна след два месеца: колкото нови неща искаше да научи Рутилий Руф от устата му, толкова стари клюки му разправяше той в замяна. Когато двамата най-сетне се разделиха, младежът дори се разплака.

— Никога няма да те забравя, чичо Публий.

— Защо ще ме забравяш! Просто ела пак на гости. И ми пиши, Цезаре, много ми се иска да ми пишеш. От всички удоволствия в живота това е единственото, което може да топли душата на стар книжен плъх като мен.

Но всичко хубаво на този свят свършва и Цезар трябваше да прекъсне дългата си ваканция в годината, когато Сула умря. През месец април, докато мързелуваше в Никомидия, го застигна писмо от Тарс.

— Публий Сервилий Вация, който беше консул миналата година, е получил управлението на Киликия — съобщи младежът на царя и царицата. — Кани ме да стана негов младши легат, по всичко изглежда, че лично Сула ме е препоръчал.

— Щом те е поканил, значи не си длъжен да се отзовеш — каза с известна надежда в гласа си Орадалтида.

Цезар се усмихна.

— Никой римлянин не е длъжен да прави каквото и да било. Това важи колкото за висшето общество, толкова и за бедняците. Службата, в която и да е държавна институция е доброволна. Но в нашето поведение на граждани съществуват известни стереотипи, които оказват влияние при вземане на решения. Затова трябва да следваме стереотипите, дори да не сме задължение по закон. Ако искам да постигна обществена кариера, ще трябва да служа в армията или в десет военни кампании, или шест години без прекъсване. Никой не трябва да ме упреква, че съм заобиколил неписаните ни закони.

— Но ти си вече сенатор!

— Само заради успешната си военна кариера. Което означава, че трябва да продължа военната си кариера.

— Тогава си тръгваш — заключи царят.

— Още днес.

— Ще ти уредя кораб.

— Не, ще пътувам по суша — през Киликийските порти.

— Тогава ще напиша препоръка до цар Ариобарзан Кападокийски.

Още веднъж Цезар трябваше да обещае, че ще се върне. Двамата старци не му дадоха мира, докато не се примири с искането им, най-накрая му оставиха и Деметрий — скубача на косми, за утеха.

Преди да тръгне обаче, той за сетен път се опита да убеди Никомед да завещае царството си на Рим; събитията в Лампсак бяха оставили тежък отпечатък върху мисленето на всички гърци в Мала Азия, затова кой щеше да обвинява Никомед, задето не иска да остави народа си в ръцете на вампири като Гай Верес?

Евтих беше пратен обратно при Аврелия в Рим; Цезар замина за Киликия, придружен от Бургунд и петима роби (един, от които Деметрий). Прекоси река Сангарий и се отби най-напред в Анкира, най-големия град в Галатия. Там се срещна с една доста любопитна личност — някой си Дейотар, водач на клан от племето на толистобогите.

— Доста младички сме — отбеляза Дейотар. — Цар Митридат изкла преди двайсет години всички благородници на Галатия, което остави народа ни без истински водачи. В повечето страни на света подобна катастрофа би довела до погубване на народа, но ние, келтите от Галатия, никога не сме живели в централизирана държава. Открай време предпочитаме да се управляваме по племена и кланове, затова оцеляхме и без господари, докато синовете на убитите вождове пораснат.

— Митридат няма да успее пак да ви измами — съгласи се Цезар. Имаше усещането, че галатеецът не само е мъдър, но и хитър, може би дори лукав.

— Не и докато аз съм тук — навъси се Дейотар. — Аз поне съм имал късмета да прекарам три години в Рим, затова съм доста по-образован от баща си… Баща ми също загина при онова клане.

— Митридат обаче пак ще опита.

— Не се съмнявам.

— Няма ли да се изкушите да заемете негова страна?

— Никога! Той е още мъж в разцвета на силите си и предполагам, че ще управлява царството си още дълги години. Но се убеждавам, че никога няма да проумее това, което аз вече знам със сигурност — рано или късно Рим ще победи. Предпочитам да сме в положение на римски съюзници, отколкото на врагове.

— Това е правилният път, Дейотар.

Цезар продължи към долината на река Халида. Пътят следваше течението на бавните й червеникави води и водеше в полите на планината Аргей; оттам до Евсевия Мазака на север бяха само шейсет километра по полегатия склон на предпланините.

Разбира се, Цезар си спомняше разказите на Гай Марий за тази страна, за живописния град с боядисаните в различни цветове къщички, за блестящия синкав дворец и за паметната среща с понтийския цар Митридат. Но сега той се спотайваше в Синоп, а цар Ариобарзан управляваше страната си.

„Без особен успех“ — каза си Цезар след срещата с царя. По причина, която никой не можеше да установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.

— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?

— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.

— Доколкото знам, експедицията в Кимерия е била успешна.

— Така е. Синът му Махарес бил оставен за сатрап на Пантикапей. Добър избор. Мисля, че основната му задача е да събере нова армия за баща си.

— Който предпочита в армията си скити и роксолани.

— Със сигурност са по-добри от наемните войници. И Понт, и Кападокия не могат да се похвалят с добри войници сред собствените си поданици. Аз все още трябва да разчитам на сирийци и евреи, докато Митридат разполага с цели орди от кръвожадни варвари, които му служат вече трийсет години.

— Ти в момента имаш ли изобщо армия, царю Ариобарзан?

— В момента не ми трябва армия.

— Ами ако Митридат те нападне?

— Тогава ще загубя за пореден път престола си. Кападокия, Гай Юлий, е много бедна страна. Нямаме пари да поддържаме постоянна армия.

— Но ти имаш и друг неприятел — цар Тигран.

Ариобарзан тъжно сведе очи.

— Не ми говори за него! Успехите му в Сирия ме лишиха от най-добрите ми войници! Всички евреи, вместо да стоят на служба при мен, се бият да защитават родните си места.

— Не мислиш ли, че ти трябва войска да те пази и от север, и от изток?

— Нямам пари — повтори царят.

Цезар си замина, но по пътя продължи да клати недоволно глава. Какво може да се прави с подобни владетели, които се признават за победени още преди да се е стигнало до война? Зоркият му поглед забеляза много особености на терена, които биха позволили ефективна защита на областта. Там, където не се издигаха снежни върхове, земята бе насечена от тесни и живописни дефилета — точно както я беше описал Гай Марий. Чудесен терен за водене на защитна война, но за жалост царят на Кападокия виждаше в релефа само възможност поданиците му да си намерят подслон, без да строят къщи.

— И сега, след като видя толкова свят, какво си мислиш Бургунде? — попита веднъж Цезар своя огромен спътник. Двамата се намираха насред прохода, известен като Киликийски врати, и от двете си страни бяха заобиколени от високите гористи склонове на ждрелото.

— Мисля си как от Рим и Бовила, от Кардикса и децата по-красиво и по-велико нещо на земята няма — отговори му германецът.

— Не искаш ли да се прибереш у дома, стари приятелю? С удоволствие ще те отърва от това безкрайно пътуване.

Но Бургунд поклати глава.

— Не, Цезаре, оставам. — Германецът широко се ухили. — Кардикса ще ме убия, ако позволя да ти се случи нещо.

— Но нищо няма да ми се случи!

— Кажи го на нея!

Публий Сервилий Вация се беше настанил в резиденцията на управителя в Тарс, сякаш цял живот беше расъл в града.

— Много се радваме на присъствието му — обясняваше Морсим, началник на дворцовата гвардия и етнарх на Тарс.

Двадесет години по-рано, когато беше придружил Гай Марий до Кападокия, Морсим беше още млад човек и косите му бяха гарвановочерни. Сега, когато посрещаше Цезар, той вече беше с прошарена глава, много беше препатил, но му се искаше да види в младежа това, което цяла Киликия очакваше — достоен наследник на двамата му чичовци — Марий и Сула. Затова и доброволно се бе превърнал в негов спътник и помощник.

— Предполагам, че Киликия доста е изстрадала при управлението на Долабела и Верес — каза Цезар.

— „Доста“ е слаба дума. Долабела през повечето време изобщо не беше сред нас, предпочиташе да се трови с тайнствените си треви. Затова Верес беше с развързани ръце й вършеше каквото си поиска.

— И никой пръста си не е мръднал да изгони Тигран от Малка Киликия?

— Нищо. Верес беше твърде зает с лихварство и изнудване. Да не говорим за конфискациите на всякакви по-дребни вещи от храмовете. Човекът явно си е казвал, че няма да ни трябват.

— Щом се върна у дома, ще дам на съд и Верес, и Долабела, затова ще ми е нужна помощта ти за събиране на доказателства.

— Докато се прибереш, Долабела вече ще е осъден на изгнание — съобщи му Морсим. — Управителят наскоро научи, че точно в този момент синът на Марк Емилий Скавър и Цецилия Далматика готвел дело срещу Долабела. Гай Верес си бил спечелил име на страж на справедливостта, като лично осигурявал доказателствата по обвинението. Самият той щял да свидетелства в съда.

— Червей гнусен! Това означава, че нищо не мога да направя. Пък и не мисля, че е много важно кой точно съди Долабела, важното е да си получи заслуженото. Ако съжалявам, че няма да водя аз делото, то е, защото покрай жречеството не можах да се проявя в съда. Една победа срещу Долабела и Верес щеше да ме направи известен. — Цезар млъкна и след малко попита: — Вация ще воюва ли срещу Тигран?

— Съмнявам се. Дошъл е тук с намерение да излови пиратите.

Това Цезар научи и от устата на самия Вация, когато двамата се срещнаха. Вация и Метел Пий бяха връстници. Поначало Сула бе разчитал да осигури консулската длъжност на Вация още преди девет години, заедно с Гней Октавий Рузон, но тогава Луций Корнелий Цина беше спечелил изборите. Вация, също както и Метел Пий, трябваше да чакат дълги години, за да получат това, което смятаха за свое законно право — най-висшата длъжност в Рим. За награда след толкова дълга вярна служба Сула му беше осигурил управлението на Киликия; самият Вация би предпочел другата консулска провинция — Македония, но тя се беше паднала на колегата му Апий Клавдий Пулхер.

— Който така и не е стъпил още на македонска земя — ядосваше се Вация пред Цезар. — По пътя се разболял тежко в Тарент, та се прибрал в Рим. За щастие това станало преди Долабела Стария да е напуснал провинцията, затова останал да я управлява. До деня, в който Апий Клавдий успее да поеме властта.

— Какво му има на Апий Клавдий?

— Не знам какво е, но го мъчи от доста време насам. През цялото време, докато бяхме консули, той не беше пълноценен. Каквото и да му кажех да го разведря, той си беше все така унил. Но е почти разорен, затова управлението на провинцията е от жизнена важност за него. Ако не замине няма да може да възстанови семейното богатство.

Цезар се намръщи, но нищо не каза. Мислеше си колко остаряла и погрешна е старата управленска традиция, според която всеки римлянин, пратен да ръководи някоя провинция, почти насила се превръщаше в крадец и разбойник. Именно традицията оставяше на управителя правото да раздава гражданство, да сключва договорите за държавни поръчки, да урежда таксови облекчения, да прибира цялата разлика между приходите и разходите в собствената си кесия. Сенатът и хазната мълчаливо се примиряваха с подобна политика, понеже така самото управление на провинциите излизаше по-евтино. Това беше най-убедителното обяснение защо толкова малко хора в Сената участваха в съдебните дела срещу колеги, уличени в злоупотреби. Но никой не се замисляше как подобна експлоатация на провинциите сееше омраза и раздори сред римските владения, които някой ден щяха да значат много.

— Разбирам, че сме щели да воюваме срещу пиратите, Публий Сервилий? — попита Цезар.

— Точно така — отговори управителят, затрупан с всякакви книжа пред себе си. Изглежда, точно канцеларската дейност най-много го радваше, нищо че по душа не беше нито алчен, нито стиснат, а и финансовото му положение беше цветущо. Сервилий Вация беше практичен човек — една успешно проведена война срещу пиратите щеше да му осигури съвсем приличен дял от плячката, за който никой не би могъл да претендира. — За нещастие — продължи той — налага се да отложа бойните действия. Вследствие на дейността на моя предшественик провинцията е останала без финансови средства. Ще трябва да използваме текущата година да оправим вътрешните дела на провинцията.

— Значи нямаш нужда от мен? — попита с известна нервност в гласа Цезар. Беше твърде млад, за да се радва на писарска работа в някоя прашна военна канцелария.

— Напротив, имам — подчерта Вация. — Твоята задача ще с да осигуриш бойния ни флот.

Цезар го изгледа накриво.

— За подобна дейност вече имам известен опит.

— Знам. Тъкмо затова те повиках. Ще трябва корабите да са боеспособни и по възможност големи. Също така ни трябват повече на брой, за да се разпръснат при нужда в няколко ескадри. Времената, когато пиратите нападаха с по някоя и друга лодчица, безвъзвратно отминаха. В днешно време те разполагат с истински биреми и триреми, че дори и квинквереми. Движат се на същински ескадри начело с адмирали, по тия места ги наричат стратези. Кръстосват моретата като бойни ескадри, флагманските им кораби са боядисани в злато и пурпур, в скритите им бази главатарите им се ползват с царски почести, а дори обикновените пирати тънат в по-голям разкош от богаташите в Рим. Луций Корнелий успя да убеди Сената защо ме праща на такова далечно и непознато място като Киликия. Защото именно в този край на Средиземно море пиратите са разположили своите най-важни бази, затова и оттук трябва да се заемем с разчистването.

— Бих бил по-полезен да разуча къде се намират тези бази… Сигурен съм, че подобна задача няма да ми е по-трудна от събирането на флотилия.

— Това няма да е нужно, Цезаре. Ние вече знаем къде се намират най-големите бази. Коракезион е печално известно пристанище. За съжаление е толкова добре защитено от природата, че се съмнявам дали е по възможностите ни да го превземем със сила. Затова ще започна от далечния край на провинцията — от Памфилия и Ликия. Там върлува един пиратски цар на име Зеникет, който владее целия Памфилски залив, включително град Аталия. Нека „царят“ пръв разбере що е римски гняв.

— И кога ще го нападнем, догодина?

— Най-вероятно, но не и преди края на лятото. Не мога да започна военни действия срещу пиратите, преди да съм уредил вътрешните дела на самата Киликия. Едва тогава ще съм сигурен, че разполагаме с достатъчно морска и сухопътна мощ, за да атакуваме.

— Очакваш да удължат пълномощията ти за още няколко години.

— И диктаторът, и Сенатът ме увериха, че няма да ме притискат със срокове. Ще разполагам с колкото време ми е нужно, за да успея. Луций Корнелий вече се е оттеглил, разбира се, но аз не вярвам, че Сенатът ще действа против волята му.

Цезар отиде да търси новата ескадра, но без особен ентусиазъм. Щеше да мине повече от година, преди нещо съществено да се случи, а доколкото той можеше да прецени Вация, новият управител нямаше да прояви голяма активност и когато военните действия започнат. По характер той не беше човек, който да прояви голяма инициатива. Колкото и лична неприязън да таеше към Лукул, Цезар си даваше сметка, че новият му началник бледнее пред предишния.

Но случаят му даваше възможност за нови обиколки и пътешествия, което той възприе като достатъчна компенсация. В Източното Средиземноморие имаше все още една морска сила, с която никой не можеше да се мери — остров Родос. През май Цезар отплава за острова. Родос никога не се беше отмятал от съюза си с Рим (дори и девет години по-рано, когато повечето гръцки земи бяха покорени от Митридат), затова и сега Вация разчиташе на тамошните гърци да осигурят кораби, капитани и екипажи за предстоящата война. Само войници никой не очакваше — родосци винаги отказваха да вземат чужди кораби на абордаж и да се бият с тях.

За щастие Гай Верес не бе намерил време да навести и Родос, затова островът посрещна Цезар като приятел, а местните големци скоро влязоха в преговори. Повечето разногласия бяха около това, ще плати ли Рим на Родос за подкрепата или не. Вация нямаше намерение да раздава пари. Според него всички градове, острови и пристанища, от които искаше кораби и екипажи, бяха еднакво заинтересовани от изкореняването на пиратството, затова бяха морално ангажирани да окажат безкористна подкрепа. Младежът нямаше друг избор, освен да следва указанията на началника си.

— Погледнете от различен ъгъл — обясняваше той на родосци. — Успех в една война срещу пирати ще означава огромна плячка, а и необезпокоявана търговия с всички съседи. Рим не е в състояние да ви плати сега, но вие ще подучите вашия си дял от плячката, което ще е предостатъчно да покрие разходите ви и да донесе голяма печалба. Родос е приятел и съюзник на римския народ, защо трябва сами да подлагате бъдещето си на риск? Пред вас има две възможности: участие или неучастие във войната срещу пиратите. От вас зависи кое ще изберете.

Родос даде съгласието си. Цезар получи желаните кораби, които му бяха обещани за лятото на следващата година.

От Родос младият легат продължи обиколката си към Кипър. Нямаше как да знае, че корабът, с който се размина на излизане от родоското пристанище, возеше доста важна персона — самия Марк Тулий Цицерон, който търсеше почивка от една година съвместен живот със страховитата Теренция и продължителни преговори с Тит Помпоний Атик. Току-що братът на Марк Цицерон Квинт се беше оженил за сестрата на Атик. Цицерон наскоро се беше сдобил и с дъщеря — Тулия, затова знаеше, че докато го няма в Рим, жена му ще си има достатъчно грижи. Беше пристигнал на Родос, за да се срещне с най-известния учен по риторика в света Аполоний Молон, който ръководеше цяла школа. Трябваше му почивка — почивка от Рим, от жена му Теренция и от начина му на живот. Цицерон беше изгубил гласа си, а Аполоний Молон винаги бе твърдял, че гласовите и физическите възможности на човек не трябва по нищо да отстъпват на мисълта му. Цицерон мразеше да пътува, а и се страхуваше, че едно дълго отсъствие от Рим може да попречи на бъдещата му кариера, но все пак изпитваше горещо желание да се отдаде на доброволно изгнание, далеч от близки и приятели. Време беше да си почине.

Но Цезар нямаше да си почива. Слезе от кораба в Пафос, където беше резиденцията на кипърския владетел Птолемей, по-малкия брат на египетския цар Птолемей Авлет. Още при първата му среща с Цезар кипърският управител доказа колко дълъг е бил престоят му в дворовете на Митридат и Тигран. Не само че не разбираше нищо от политика, но и не желаеше да разбере. Изглежда, никой не се беше погрижил за образованието му, а от деня, в който бе напуснал своите покровители, Птолемей бе доказал, че сексуалните му желания не се отличават съществено от тези на витинския цар Никомед. С тази разлика, че Птолемей Кипърски не можеше да се нарече симпатичен човек. Александрийци правилно го бяха оценили при първото му посещение в града; макар никой в Александрия да не се бе противопоставил на назначаването му за регент на острова египтяни бяха пратили предвидливо цяла дузина чиновници, които да управляват вместо него. Именно тези обикновени чиновници държаха властта в Кипър и управляваха в интерес на Египет.

Цезар успя ловко да отклони недоизказаните предложения на Птолемей и насочи цялата си енергия в борбата с местните чиновници. Те не бяха склонни да му сътрудничат — не изпитваха симпатии към Рим и не виждаха какво може Кипър да спечели от действията на Вация. Но може би най-сериозният мотив да упорстват беше обидата как е могъл управителят на Киликия да им прати толкова млад парламентьор.

— Младостта ми — отвърна надменно Цезар — не е от значение. Аз съм човек с блестяща военна кариера и съм член на Сената. Това, че съм влязъл в него рано, само доказва качествата ми. В момента съм главен военен адютант на Публий Сервилий Вация. Трябва да се чувствате поласкани, че толкова висшестоящ римски магистрат е посетил страната ви!

Думите му бяха взети под внимание, но това не промени поведението на кипърските управници. Цезар се опитваше да ги убеди с политически доводи.

— Кипър също страда от пиратството. Как така не желаете да видите, че пиратската заплаха може да бъде премахната само ако всички страни се обединят срещу злосторниците? Публий Сервилий Вация има нужда от достатъчно голям боен флот, за да го пръсне като огромна рибарска мрежа, от която нито една пиратска рибка да не може да се измъкне. Плячката ще бъде огромна, а Кипър ще може да си възстанови търговските контакти из цялото Средиземноморие. Както много добре знаете, именно памфилските и киликийските пирати откъснаха вашия остров от света.

— На Кипър не му е нужен достъп до средиземноморските пазари — възрази му един от александрийските управници на острова. — Всичко, което се произвежда тук, принадлежи на Египет, а ние не сме позволили на пиратите да овладеят морето между Кипър и Египет.

Цезар трябваше да се върнеш при регента Птолемей за повторна аудиенция. Този път се оказа с по-голям късмет, защото регентът беше в компанията на съпругата си Митридатида Ниса. Ако познаваше някой представител на Митридатовото семейство, Цезар щеше да се убеди колко прилича на своите роднини жената на Птолемей — с широки рамене, руси коси, златистозеленикави очи. Митридатида не беше красавица, но излъчваше неустоим чар, който дори Цезар трябваше да признае. Самата тя също не скри симпатиите си към младия римски посланик. Когато глупавият разговор с Птолемей свърши, принцесата хвана гостенина под ръка и го отведе на морския бряг, за да му покаже къде точно богиня Афродита се е родила от морската пяна.

— Тя ми се пада трийсет и девет пъти прабаба — похвали се Цезар. Беше се облакътил на мраморния парапет, който отделяше родното място на богинята от околния свят.

— За кого говориш? Не и за Афродита, надявам се.

— Напротив, точно за нея. Аз съм наследник на нейния син Еней.

— Наистина ли?

— Чистата истина, принцесо.

— Тогава ти принадлежиш на любовта — зарадва се дъщерята на Митридат и прокара дългия си пръст по почернялата от слънцето ръка на Цезар.

Цезар се изпълни с най-приятни усещания.

— Никога никой не ми го е казвал, принцесо, но изглежда напълно логично.

Той се усмихна и погледът му се насочи към блестящата линия на хоризонта.

— Разбира се, че принадлежиш на любовта. С такава прабаба!

Той се обърна към нея. Принцесата беше толкова висока, че очите й бяха на едно ниво с неговите.

— Забележително — рече тихо Цезар, — как морето се пени толкова много точно на това място… И никъде другаде. Колкото и да гледам, не виждам причина. — Посочи първо на север, сетне и на юг. — Виждаш ли? Извън ограденото място никъде няма пяна.

— Говори се, че самата богиня е пожелала пяната да стои само на това място.

— Значи мехурчетата са това, което тя е оставила от себе си. — Цезар свали тогата си и се наведе да развърже сенаторските си обуща. — Трябва да се изкъпя в тях, принцесо.

— Ако не беше неин праправнук, щях да те предупредя да не го правиш — каза му принцесата, без да сваля поглед от него.

— Защо? Да не би религията да го забранява?

— Не е забранено, но не е и мъдро. Прапрабаба ти убива всички неразумни плувци.

Цезар излезе жив и здрав от вълните, но я завари съблякла робата си. Беше го чакала. На ръката му беше останала пяна; Цезар се наведе, за да погали с нея гладката й гърда.

— Чувствам се изгорен от самата Венера — заключи той и легна при нея. Беше мокър и опиянен от допира си с вълшебната морска пяна. Венера не само го беше миропомазала, но дори му беше осигурила красива жена, която само чакаше да му достави удоволствие; дъщеря на могъщ цар, но родена само за него (както се увери, щом я облада). Любовта и усещането за власт се сливаха в неописуемо изживяване.

— Изгорена от Венера — каза на свой ред Митридатида и се изтегна блажено като огромна златиста котка. Богинята я беше дарила с един забележителен миг.

— Ти знаеш римското име на Афродита — чудеше се замаяният от толкова много щастие правнук на богинята.

— Всички знаят по малко за Рим.

Цезар й се беше наситил.

Той се изправи — нямаше навика да се излежава дълго, след като е правил любов.

— Е, Митридатида Ниса, ще използваш ли влиянието си, за да ми уредиш нужните кораби?

— Колко си хубав… — Принцесата се облегна на лакът. — Без никакви косми, като бог.

— Доколкото забелязвам, и ти си така.

— Всички жени в двореца се скубят, Цезаре.

— Но не и мъжете?

— Не! Тях ги боли.

Той се засмя. Навлече си туниката, завърза си обувките и се зае с трудната задача да се омотае в сенаторската си тога.

— Хайде, жено, ставай! — подкани я Цезар. — Имаме цяла ескадра да извоюваме, а и един космат съпруг да убеждаваме, че сме гледали пяната и нищо повече!

— О, него ли! — Тя започна да се облича. — Той не се вълнува какво сме правили двамата с теб. Няма как да не си забелязал, че бях девствена.

— Забелязах.

Очите й лукаво заблестяха.

— Смея да вярвам, че ако не бях в състояние да ти издействам корабите, нямаше дори да ме погледнеш.

— Отричам подобни обвинения — отвърна й той. — Веднъж ме обвиниха, че точно по този начин съм се сдобил с една друга ескадра, но това, което отговорих тогава, важи и до ден-днешен — по-скоро бих се пробол с меча си, отколкото да използвам женски номера. Но ти, красива, мила принцесо, се оказа истински дар от богинята. А това е различно.

— Не те ли обидих?

— Ни най-малко. Но това, че се сети да попиташ, доказва, че си интелигентно момиче. Дали си наследила тази си черта от баща си?

— Може би. Той е умен човек. Но в някои отношения е глупак.

— В какви отношения?

— Неспособен е да слуша съветите на другите. — Двамата се запътиха обратно към двореца. — Много се радвам, че дойде в Пафос, Цезаре. Беше ми омръзнало да съм девствена.

— Но ти наистина беше девица. Защо избра с мен?

— Защото си наследник на Афродита, следователно си нещо повече от обикновен смъртен. А аз съм царска дъщеря! Не мога да се отдам на първия срещнат, само на човек с царска кръв… Или с божествен произход.

— Чувствам се поласкан.

Преговорите за ескадрата продължиха известно време, срещу което Цезар нямаше нищо против. Всеки ден двамата с жената, от която Птолемей Кипърски не бе пожелал да се възползва, се разхождаха до родното място на Афродита, всеки ден Цезар се къпеше във водите, от които се раждаше божествената пяна, и изхвърляше своята човешка пяна в жената на Птолемей Кипърски, от която с радост се възползваше. Очевидно чиновниците — управници на Кипър таяха много по-голям респект към Митридатида Ниса, отколкото към съпруга й — може би защото войските на цар Тигран чакаха от другата страна на морето. Египет можеше да се намира достатъчно далеч от Сирия и да се чувства в безопасност, но на острова арменското присъствие се усещаше по-осезателно.

Цезар се раздели с Митридатида Ниса в най-приятелски отношения, дори със съжаление, което щеше дълго да го преследва. Освен че беше изпитвал огромна физическа наслада от връзките си с нея, той се възхищаваше на увереността и самочувствието й, радваше се на съзнанието й, че щом е царска дъщеря, значи не отстъпва по нищо на мъжете. Римлянинът не можеше да третира жена си като куче, разсъждаваше Цезар, но дори и в Рим жената не може да претендира за равни права с мъжете. Затова преди заминаването си от Пафос Цезар подари на своята неочаквана любовница амулет с изящно изображение на богинята. Камъкът беше толкова скъп, че Цезар едва не се разори, но не съжаляваше.

Митридатида беше познавач и веднага разбра стойността на подаръка. Това до такава степен я зарадва, че тя веднага писа на сестра си Клеопатра Трифена в Александрия:

В края на секстил Гай Юлий Цезар се завърна при Вация в Тарс. Носеше му писменото съгласие на съседните острови и по-големи пристанища да осигурят исканите кораби и екипажи за война срещу пиратите. Вация беше зарадван от изпълнението на мисията, най-вече от споразумението с Кипър. Но и той имаше две новини за младия легат — първата, че няма повече задачи за него за близкото бъдеще, и втората, че диктаторът Сула е умрял.

— Тогава, Публий Сервилий — каза Цезар, — с твое позволение бих желал да се върна у дома.

— Защо?

— По няколко причини — обясни веднага Цезар. — Първо, и това е най-важната причина — защото вече нямаш нужда от мен. Освен ако нямаш намерение да предприемеш сухопътни действия срещу цар Тигран в Малка Киликия и Кападокия?

— Нямам такива заповеди, Гай Юлий — отвърна му сдържано Вация. — Трябва да се заема с вътрешните проблеми на провинцията и отстраняването на пиратската заплаха. Кападокия и Източна Киликия ще почакат.

— Разбирам. Което потвърждава, че нямаш никакви задачи от военно естество за мен. Другите причини да искам да се прибера у дома са лични. Трябва да консумирам своя брак и да започна юридическа кариера. Годините, които прекарах като Фламен Диалис, ме лишиха от възможност да се хвърля в адвокатската практика. А аз имам сериозното намерение, когато ми дойде времето, да се кандидатирам за консул. Баща ми беше претор, чичо ми — консул, Луций Цезар, техният първи братовчед — консул. Юлиите отново излизаме на предно място на политическата сцена.

— Много добре, Гай Юлий — можеш да се върнеш в Рим — даде съгласието си Вация, който сам беше чакал близо десет години да получи каквото му се полагаше и проявяваше разбиране към подобни мотиви. — Ще се радвам да те препоръчам пред Сената и да отчета изпълнената мисия за участие във военна кампания.

Със смъртта на Сула се сложи край и на дружеските отношения между двамата консули Марк Емилий Лепид и Квинт Лутаций Катул. Двамата поначало трудно се разбираха, но трябваше да умре диктаторът, за да станат явни противоречията им. Катул предложи Сула да бъде погребан с държавни почести и за сметка на хазната, докато Лепид отказваше да разпореди разходи при условие, че покойникът беше достатъчно богат. В Сената се разигра истинско сражение, което спечели Катул. Сула беше погребан за сметка на хазната, която сам приживе бе сторил всичко по силите си да попълни.

Но Лепид не беше човек без поддръжници. Рим започна да посреща един след друг оцелелите от преследванията политически противници на диктатора. Марк Перперна Вейентон и Луций Цина Младши се показаха в родния си град скоро след погребението на Сула. По някакви неясни причини Перперна Вейентон бе успял да избегне официалното си проскрибиране, нищо че бе управлявал Сицилия при идването на Помпей. Може би пропускът се дължеше на деликатното му преотстъпване на провинцията в ръцете на младежа и на факта, че не беше толкова богат, че да представлява примамка за Хризогон. Младият Цина, разбира се, беше напълно разорен. Но сега, след смъртта на диктатора, двамата доскорошни изгнаници се превърнаха в ядрото на тайни съглашателства, чиято единствена цел бе да премахнат суланските закони. От самото начало Цина и Вейентон застанаха зад консула Лепид.

Лепид беше не само първи консул, но се ползваше и с авторитета на човек, който единствен е възразявал на Сула. При възникналата ситуация той реши, че е в достатъчно добри позиции, за да премахне крайностите в законите на Сула. За целта можеше да разчита на повече подкрепа сред сенаторите, отколкото Катул.

— Искам — говореше Лепид на близкия си приятел Марк Юний Брут, — да вляза в историята като човека, който е преработил законите на Сула, за да бъдат те приемливи за всички, дори за враговете му.

Съдбата се бе усмихнала и на двамата. В последния списък на назначени управници, излязъл изпод ръката на Сула, фигурираше и името на Брут — посочен за претор. Когато на Нова година се беше теглил жребият кой коя провинция ще управлява, и Лепид, и Брут бяха облагодетелствани: на Лепид се беше паднала Трансалпийска Галия, а на Брут — Италийска Галия. В деня, в който мандатът им на консул и претор свършеше, те автоматично ставаха управители на посочените провинции. Трансалпийска Галия от много време насам не беше виждала управител проконсул, но за назначаването на Лепид имаше поне две причини: войната срещу Квинт Серторий в Испания (която не се развиваше никак добре за Рим) и поведението на галските племена, които се надигаха на бунт и заплашваха сухоземния път до Испания.

— Ще можем да управляваме двете Галий като един екип — беше се зарадвал Лепид веднага след тегленето на жребия. — Аз ще воювам с бунтовните племена, докато ти организираш приходите в провинцията си и ми осигуряваш снабдяване и подкрепления.

Така и Лепид, и Брут очакваха с нетърпение времето, когато щяха да застанат начело на въпросните провинции, за да свършат работа и да си приберат полагаемото. Щом Сула изчезна от сцената, Лепид се залови и за другата работа — да смекчи твърдолинейната политика на диктатора. В същото време Брут, председател на съда за насилие над личността, се зае да реорганизира своето съдилище, създадено предната година от претора Гней Октавий. Навярно със съгласието на Сула Гней Октавий бе принудил по съдебен път някои от лицата, облагодетелствали се от проскрибциите, да върнат имоти, придобити с насилие или изнудване… Което означаваше, че имената на жертвите трябваше да се премахнат от черните списъци. Брут изцяло одобряваше работата на предшественика си и с ентусиазъм заработи за още по-ефективното изпълнение на задачите.

През юни, когато прахът на Сула беше запечатан в гробницата на Марсово поле, Лепид обяви пред Сената, че ще иска неговото съгласие за своя лекс Емилия Лепида, според който част от земите, конфискувани от Сула в Етрурия и Умбрия в полза на уволнените ветерани, ще бъдат върнати на предишните им собственици.

— Както всички много добре знаете, назначени отци — обясняваше Лепид, — в земите на север има брожения. Според мене, както и по мнение на мнозина от вас, те се дължат на онази разпоредба на покойния ни диктатор, която наказваше жителите на Етрурия и Умбрия, като ги лишаваше от почти всеки югер общинска земя. Това, че Сенатът невинаги е подкрепял законопроектите на диктатора, стана ясно най-вече тогава, когато се възпротивихме на намеренията му да проскрибира всички жители на Ареций и Волатера. На нас се дължи това, че диктаторът беше разумен, нищо че спорът избухна точно във времето, когато той беше на върха на своята еднолична власт. Е, не мислете, че моят законопроект крие каквото и да било добро за Ареций и Волатера! Двата града активно поддържаха Карбон, което означава, че нищо няма да получат от мен. Не, градовете и общините, за които става дума в законопроекта ми, са онези, които сътрудничеха на Карбоновите легиони по неволя. Имам предвид градове като Сполеций и Клузий, които днес са огорчени, защото никога не са предали Рим, но бяха лишени от земите си! И едните, и другите бяха безсилни жертви на гражданската война.

Лепид се спря, за да огледа лицата от първия ред, от двете страни на овалната зала. Това, което видя, го зарадва. Той продължи с патос:

— Тук не е споменат нито един град, който активно е поддържал Карбон, земите на изменниците са достатъчни, за да възнаградят ветераните от легионите на Сула. Нека го подчертая дебело. С много редки изключения Италия е спечелена окончателно за Рим, жителите й се радват на римско гражданство и са пръснати из всичките трийсет и пет триби. Но много области в Етрурия и Умбрия все още се третират като бунтовници и се наказват по начина, по който навремето наказвахме италийските съюзници, когато се опълчеха срещу нас. Именно оттогава датира практиката Рим да лишава изцяло от обществената им земя победените италийски градове. Но как може Рим да конфискува земите на градове, чиито жители са пълноправни римски граждани? Тук се съдържа противоречие! А ние, назначени отци, като върховна държавна институция в Рим не можем да се примирим с подобно противоречие. Ако го сторим, ще си спечелим поредното въстание в Етрурия и Умбрия. А Рим не може да си позволи нова война у дома, тогава, когато я притискат толкова силно отвън! В момента са ни спешно нужни средства, с които да подсигурим четиринайсетте легиона, сражаващи се срещу Квинт Серторий в Испания. Очевидно хазната трябва да се погрижи най-напред за тях. Затова законопроектът ми има за цел да върне земите на градове като Клузий и Тудер. Така ще успокоим тамошното население и няма да позволим отново безредици да обхваната Етрурия и Умбрия.

Сенатът се вслуша в думите му, нищо че Катул произнесе на свой ред жарка реч против предложението на колегата си и беше подкрепен от повечето суланци.

— Хитро и добре премислено! — ядосваше се Катул след гласуването. — Марк Емилий Лепид възнамерява да премахне цялата нова конституция, но не наведнъж, а парче по парче. Естествено, че ще започне с проблем, за който е сигурен, че ще спечели съчувствието на сенаторите. Но аз ви казвам, че не бива да го допускаме! Всеки законопроект, който Марк Емилий предложи и бъде подкрепен от нас пред народното събрание, ще му вдъхва все повече смелост!

Но след като Цетег и Филип не се изказаха срещу законопроекта на Лепид, консулът усети, че ще успее. Може би беше странно, че двамата хитреци не бяха подкрепили Катул… Но защо да си задава подобни въпроси? Без да чака Сенатът да подложи на гласуване законопроекта за връщането на незаконно отнетите земи, той продължи с ново предложение:

— Дълг пред Сената е да премахне ембаргото, което покойният ни непрежалим диктатор наложи върху ниските цени на държавното зърно. — Този път Лепид беше наредил да отворят широко вратите на Курията, за да могат и хората отвън да слушат. — Назначени отци, аз съм трезвомислещ, почтен човек! Не съм демагог. Вече съм встъпил в длъжност като първи консул и нямам нужда да търся благоволението на народа, още по-малко — на най-бедните римски граждани. Политическата ми кариера е достигнала своя зенит, не съм човек, който тепърва ще търси издигане. Да не говорим, че съм достатъчно богат, за да си купувам брашно, каквато и цена да ми наложат търговците. Просто съм на мнение, че нашият непрежалим диктатор не успя да предвиди всички последици, когато наложи цените на държавното зърно да не са по-ниски от тези при частните търговци. Защото какво се случи в крайна сметка? При условие, че никоя държавна институция не може да ги задължи иначе, частните търговци на зърно вдигнаха цените! Кой търговец, назначени отци, ще устои на изкушението да се сдобие с по-големи печалби? Нима поведението му се ръководи от принципите на човечността? Разбира се, че не! Той се е хвърлил в търговията, за да трупа печалби, за да облагодетелства себе си и своите съдружници, и най-често е достатъчно късоглед, за да не види как с неоправданото вдигане на цените той надвишава сумата, която клиентите му реално са способни да си позволят, и съответно сам се обрича на бъдещи загуби.

Ето защо ви призовавам, членове на Сената, да дадете своето съгласие за лекс Емилия Лепида Фрументария, за да мога да го предложа за ратификация от народното събрание. Смятам да върна нещата към нашата стара, изпитана традиция, според която държавата предлага евтино зърно на населението срещу твърдата цена от десет сестерции за модий. В годините с добра реколта подобна цена позволява на държавата да реализира прилична печалба, затова в дългосрочен план никоя лоша реколта не може да застраши хазната.

Вторият консул Катул отново се изказа против искането. Но този път почти никой не го подкрепи; и Цетег, и Филип бяха единодушни в полза на Лепид. Затова и законопроектът получи одобрението още на същото заседание. Лепид беше свободен да превърне сенатското решение в действащ закон, като го прокара и през плебейското събрание. Консулът се сдоби с нова популярност, минувачите по улицата шумно го поздравяваха.

Но земеделският му закон, който трябваше да върне част от конфискуваните земи, се оказа по-труден за преглъщане от сенаторите; въпросът така и не получи окончателно решение и макар Лепид да го подлагаше на гласуване на всяко заседание, така и не се събираха достатъчно гласове да го подкрепят. Според новата конституция на Сула това означаваше, че няма право да го внесе за разглеждане в народното или плебейското събрание.

— Но нямам намерение да се предавам — каза веднъж той на вечеря с Брут.

Често се хранеше в къщата на Брут, защото намираше собствения си дом за самотен и потискащ. Когато проскрибциите влязоха в сила, Лепид, подобно на мнозина римляни от висшето общество, имаше сериозни основания да се страхува. През цялото време, докато в Рим бяха вилнели Марий, Цина и Карбон, той не беше мръднал от града, при това беше женен за дъщерята на Сатурнин. Самата Апулея му предложи двамата да се разведат, тъй като се страхуваше за децата им. Имаха трима синове, затова беше наложително да спасят семейното наследство за двамата по-малки. Големият беше даден за осиновяване във фамилията на Корнелий Сципионите и се очакваше да постигне бляскава кариера. Сципионите бяха не само далечни роднини на Сула, но и твърдо го бяха поддържали. Сципион Емилиян (едноименник с легендарния Сципион Африкански Младши) вече беше пълнолетен, когато Апулея предложи развод. Вторият им син Луций беше на осемнайсет, но най-малкият, Марк, беше само на девет. Лепид обичаше жена си, но се беше съгласил на развода в интерес на децата си, а и с мисълта, че един ден нещата ще се уталожат и двамата с Апулея ще могат да се съберат отново. Но Апулея неслучайно се беше родила дъщеря на Сатурнин. Убедена, че присъствието й в живота на съпруга и синовете й ще се превърне в постоянен риск за тримата, тя се самоуби. Смъртта й беше изключително тежък удар за Лепид, който така и не успя да се отърси от шока. Затова гледаше да прекарва свободното си време у приятели, особено у най-близкия си човек Брут.

— Точно така! Не бива за нищо на света да се предаваш — увери го той. — Ако си достатъчно упорит, няма как да не се съгласят.

— Няма да е зле за теб, ако Сенатът се съгласи по-скоро — отбеляза третият от сътрапезниците, който седеше на стол срещу кушетките на двамата сенатори.

Двамата погледнаха едновременно жената на Брут, Сервилия. Личеше си, че нейната дума значи нещо, щом в очите им се четеше известна тревога. Сервилия беше човек, който знае какво говори.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита Лепид.

— Имам предвид това, че Катул се стяга за война.

— Откъде си могла да разбереш? — учуди се Брут.

— Просто умея да слушам — отвърна му тя невъзмутимо. — Тази сутрин се отбих у Хортензия. Тя неслучайно се е родила сестра на голям адвокат — подобно на Квинт Хортензий и тя не може нито за секунда да млъкне. Катул я обожава, затова е свикнал да споделя много неща с нея. А тя от своя страна ще каже всичко, стига да я подпиташ, както трябва.

— А ти със сигурност притежаваш подобна дарба — отбеляза Лепид.

— Именно. По-важното е, че съзнавам интереса си да я подпитам. Повечето й гостенки се интересуват само от светски клюки, докато Хортензия изпитва повече вкус към политиката. Така че аз често я посещавам.

— Кажи нещо повече, Сервилия — подкани я Лепид, който продължаваше да не е съвсем наясно за какво става дума. — Катул се готвел за война? В Испания? Предвижда се да замине за Близка Испания догодина заедно е цяла нова армия. Не е нелогично отсега да се… ъ-ъ стяга, както го каза.

— Тази война няма нищо общо с Испания и Серторий — възрази жената на Брут. — Катул е говорил за война в Етрурия. Според Хортензия щял всеки момент да измоли разрешение да въоръжи нови легиони, уж за да предотврати надигащ се бунт.

Лепид се надигна от кушетката.

— Но това е лудост! Има само един начин жителите на Етрурия да се усмирят и той е като върнем обратно на градовете, повечето от земите, които Сула конфискува!

— Ти поддържаш ли връзка с местните водачи в Етрурия? — попита Сервилия.

— Разбира се.

— С умерените или с крайните?

— Предполагам, че са умерените, ако под крайни имаш предвид жителите на градове като Волатера и Фезула.

— Точно тях имам предвид.

— Благодаря ти за сведенията, Сервилия. Бъди спокойна, ще удвоя усилията си, за да разреша етруския проблем по мирен път.

Лепид удвои усилията си, но не успя да попречи на Катул, който на свой ред започна да убеждава Сената в необходимостта да се формират нови легиони, които да сложат край на броженията в Етрурия. Все пак навременното предупреждение на Сервилия беше улеснило първия консул, който предварително си осигури подкрепа сред педариите, включително и тази на най-влиятелния им представител — Корнелий Цетег. Сенатът изслуша вдъхновената реч на Катул с очевидни резерви.

— Всъщност, Квинт Лутаций — взе на свой ред думата Цетег, — нас много повече ни е грижа за липсата на добра воля между теб и колегата ти Марк Емилий. За Сената това е много по-тревожен въпрос, отколкото възможните размирици в Етрурия. На нас ни изглежда, че ти си поел целенасочен курс да се противопоставяш на всякакво предложение, отправено от първия консул. Това е тъжно, още повече че се случва толкова скоро след кончината на Луций Корнелий Сула. Нашият непрежалим диктатор хвърли огромни усилия именно, за да създаде нови основи на сътрудничество между различните течения в Римския Сенат.

Катул нямаше какво да отговори и отстъпи. Но не за дълго, както скоро стана ясно. Събитията се развиваха в посока, която само доказваше правотата му и лишаваше Лепид от всякакви шансове да получи одобрението на Сената за скромната си аграрна реформа. В края на юни лишените от всякаква собственост жители на Фезула нападнаха войнишките селища край града, изхвърлиха суланските ветерани от новите им имоти и избиха всички, които оказаха съпротива.

Смъртта на неколкостотин сулански легионери нямаше как да бъде подмината. Нямаше как да се позволи на Фезула да се вдигне на нов бунт. Точно по времето, когато Сенатът трябваше да насочи вниманието си към очакваните за квинктил избори, всички в Рим забравиха за тях. Още преди това, според новата конституция на Сула, беше теглен жребий кой от консулите ще организира изборите в центуриатните и трибутните комиции (падна се да бъде Лепид), но с това всичко свърши. Вместо да мисли за избори, Сенатът даде инструкции на двамата консули да съберат по четири легиона и да се насочат незабавно към размирна Фезула.

Заседателите вече се готвеха да се разотидат, когато Луций Марций Филип стана и поиска думата. Лепид, който председателстваше през квинктил, направи първата си голяма грешка — без да подозира последствията, той даде възможност на Филип да се изкаже.

— Скъпи колеги — сенатори — заговори с едва ли не плачевен тон Филип, умолявам ви да не позволявате Марк Емилий Лепид да поеме командването, на каквато и да е въоръжена част! Не настоявам, не моля, а умолявам! Защото за мен е ясно, че нашият първи консул готви заговор, че е замислил този заговор още в деня, в който встъпи в длъжност! Докато нашият непрежалим диктатор беше жив, Марк Емилий не смееше и дума да изрече, но още в мига, в който диктаторът ни напусна, той поде своята кампания. Та той дори отказваше да позволи на хазната да покрие разходите по погребението на Сула! Разбира се, че не успя да наложи подобно становище, но и аз самият се съмнявам дали изобщо е разчитал да успее! Той използва дебата около държавното погребение като сигнал към всички свои поддръжници, че ще предприеме своята предателска контрареформаторска политика. И се зае с нея буквално от първия ден! Предложи ни да върнем обратно земите на хора, които с пълно право бяха заслужили да ги изгубят! И когато Сенатът му отвърна с мълчаливо несъгласие, той реши да спечели на своя страна всички по-бедни обществени класи с изтъркания трик на всички демагози, като почнем от Гай Гракх и стигнем със собствения му тъст Сатурнин — предложи да върнем ниските цени на държавното зърно. Значи Рим няма пари да заплати за погребението на своя най-достоен гражданин, но има предостатъчно, за да храни беднотията.

Лепид не беше единственият в залата стъписан от подобно обвинение; буквално целият Сенат беше настръхнал в тревожно очакване, Филип смело продължи:

— Сега, колеги — сенатори, вие искате да връчите на този човек командването на четири легиона! Искате да го пратите в Етрурия? Е, аз отказвам да се съглася! Първо, идва времето за провеждане на изборите за куриатни магистрати. Жребият пожела именно Марк Емилий да се заеме с организирането им. Затова негов дълг е да остане в Рим, а не да си губи времето с набиране на доброволци! Нека ви напомня, че ни предстои да участваме в първите наистина свободни избори от много време насам, че е от изключителна важност за нас тези избори да минат в мир и законност. Квинт Лутаций Катул е напълно способен да организира армията и да се заеме с военните действия срещу Фезула и всички онези етруски градове, които евентуално биха я подкрепили. Ще бъде нарушение на законите на Сула, ако позволим и двамата действащи консули да напуснат Рим и да участват в бойни действия. Именно, за да предотврати подобна възможност нашият обичан диктатор включи в законите си клаузата за специалното поръчение, което може да бъде връчено на всеки друг! Разполагаме с напълно законни средства да връчим командването на римските легиони на най-способните сред нас, дори и на такива, които не са намерили място в Сената. А вие бързате да направите военачалник човек, който изобщо няма военен опит! Квинт Лутаций е имал кога да се докаже, ние знаем, че той ще се справи компетентно с военните си задачи. Но Марк Емилий Лепид? Той е неопитен и неспособен! Освен това, пак повтарям, е потенциална опасност за реда в страната. Вие не можете да му дадете четири легиона и да го пратите да води война в същата онази област, където именно неговите изказвания в Сената подтикнаха населението към поредната си акция срещу Рим. Защото Марк Емилий недвусмислено постави интересите на Етрурия над тези на Рим.

Лепид го беше слушал известно време със зяпнала уста, но най-накрая рязко се обърна към роба си и грабна восъчната таблица и писеца от ръцете му. Докато Филип продължаваше да говори, той нервно драскаше някакви записки. Когато сенаторът млъкна, първият консул се изправи и протегна пред себе си таблицата, за да подреди по-добре отговора си.

— Какъв е личният ти мотив да наговориш всичко това, Филипе? — обърна се към противника си Лепид, без дори да го уважи с изричане на пълното му име. — Трябва да призная, че точно това не ми е ясно: какъв е личният ти мотив. Защото личен мотив има, в това поне съм сигурен! Щом всеобщият приятел е решил да изнася предварително подготвена реч пред Сената, значи има причина, която никой не знае! Някой пак му е платил, за да си облече тогата на другата страна! Колко богат е станал нашият приятел, колко дебел, колко самодоволен, как е потънал до гуша в разкош! И винаги е готов да се продаде на поредния желаещ сенаторски услуги!

Лепид вдигна восъчната таблица пред очите си и изгледа смълчалите се сенатори над нея. Дори Катул, в това Лепид беше сигурен, беше сварен неподготвен от изказването на Филип. Кой стоеше за всеобщия приятел, Лепид не знаеше, но със сигурност не беше Катул или някой негов приятел.

— Ще отговоря на Филип точка по точка, назначени отци. Първо, относно пасивността ми, преди диктаторът да умре. Това не е истина! Всички тук много добре го знаете! Спомняте си по-добре какво се е говорило в тази зала!

Второ, относно гласуването на държавните разходи за погребението на диктатора. Да, бях против държавното погребение. И много други бяха против. Защо не? Нали затова ни е дадено правото на глас?

Колкото до третото обвинение, че моята публична съпротива била сигнал към моите — ако изобщо са такива — поддръжници, че съм щял да премахна всичко, което Луций Корнелий Сула е постигнал… Това са абсолютни глупости! Опитах се да прокарам само два законопроекта, единият, от които така и не мина. Но кога и пред кого съм направил и най-малък намек, че смятам да премахвам законите на Сула? Кога сте ме чули да критикувам новите съдилища? Или новите разпоредби за статута на държавния служител? Или за статута на Сената? Или за провеждането на изборите? Или за новите закони за измяната, които ограничават дейността на управителите на провинции? Или за ограничаването функциите на народното и плебейското събрание? Или дори за изключително орязаните правомощия на народните трибуни? Не, назначени отци, никога не съм давал и най-малък повод за подобни подозрения! Защото нямам ни най-малкото намерение да поставям под въпрос, която и да е от изброените конституционни промени!

Последното изречение Лепид буквално изкрещя. Неколцина сенатори нервно подскочиха по местата си, затова той трябваше да се поуспокои, преди да продължи.

— Четвърто, твърдението, че законопроектът, с който искам да върнем част от конфискуваните земи в Етрурия и Умбрия — част, не всички, — бил предателство. И това е пълна глупост. Моят лекс Емилия Лепида с нищо не засяга земите, конфискувани от очевидните изменници, които се вдигнаха на открит бунт срещу Рим. Законопроектът се отнася единствено до градовете и земите, които бяха въвлечени в гражданската война на страната на Карбон против собствената си воля.

Лепид понижи глас:

— Колеги — сенатори, помислете малко, моля ви! Ако ние всички искаме да видим една обединена и римска по своя дух Италия, трябва да се отучим от навика си да налагаме старите наказания, които навремето се отнасяха до италийските съюзници, на хора, които по закон са не по-малко римляни от самите нас! Ако Луций Корнелий Сула някъде е сбъркал, то това е именно по този въпрос. За човек от неговото поколение подобно мислене е донякъде оправдано. Но е напълно неоправдано за повечето от нас, които сме двайсет години по-млади. Напомням ви, че Филип също е сенатор от старото поколение, и той страда от предразсъдъците на собственото си време. Преди години като цензор той страстно защитаваше своите предразсъдъци, като отказваше да изпълни това, което Сула като консул се бе заел да постигне — разпределянето на новите римски граждани поравно из трийсет и петте триби.

Лепид усещаше, че започва да печели сенаторите на своя страна. Беше намерил точните думи, защото повечето наистина бяха сравнително млади и Филип не можеше да се смята за един от тях. С известно облекчение консулът продължи:

— Пето, за закона за зърното. И той премахна една очевидна несправедливост. Искрено вярвам, че ако Луций Корнелий беше останал повече време на диктаторския пост, щеше да направи същото, което направих аз — щеше да върне със закон евтиното зърно за бедните. Търговците на зърно се оказаха алчни за пари, никой не може да го отрече! И наистина всички сенатори се оказаха на свой ред достатъчно прозорливи, за да видят добрата воля и трезвия разум в моя законопроект. Така се премахна всяка възможност с идващата реколта в Рим да започнат наново размирици. Защото никой не може безнаказано да отнеме от простолюдието привилегия, на която то се е радвало толкова дълго, че основателно я смята за свое право!

Шесто, задължението ми като консул, избран по жребий, да организирам изборите. Да, жребият наистина посочи мен и според новата конституция това означава, че единствено аз имам законно право да председателствам избирателните комисии. Но, назначени отци, не аз поисках да ми бъде възложено набирането и командването на четирите легиона! Не бях аз този, който постави потушаването на бунта във Фезула като най-важна и неотложна задача! Вие сами и без всякакви външни внушения го решихте! Аз нищо не съм искал от вас! Нито на вас, нито на мен самия ни е минало през ума, че провеждането на изборите заслужава повече внимание от умиротворяването на северните области. Признавам, че и аз се изкуших да сметна за свой дълг най-напред да потуша възникналия бунт, а едва след това да се заема с изборите. До края на годината има още много време. В крайна сметка сега сме едва началото на квинктил.

Седмо, никъде не е казано изрично в законите на Сула, че двамата консули нямат право да отсъстват от Рим по едно и също време, нито да водят война едновременно. Дори ако войната се разгаря извън пределите на Италия. Според Луций Корнелий Сула първа грижа на един консул трябва да бъде мирът и благополучието на Рим и Италия. Нито Квинт Лутаций Катул, нито аз ще превишим с нещо властта си. Клаузата, която предвижда специалното поръчение до лица без сенаторски статут, може да бъде приведена в действие едва след като се установи, че в самия Сенат няма компетентни лица, които да поемат върховното командване.

И най-накрая, осмото обвинение. Защо да съм по-неподготвен и неспособен от Квинт Лутаций Катул? И двамата сме служили като офицери по време на Съюзническата война. Нито аз, нито той напуснахме Рим по времето на Цина и Карбон. И двамата запазихме през цялото това време почтен неутралитет. Луций Корнелий Сула не е смятал да ни наказва. В крайна сметка и двамата сме назначени лично от него на консулския пост! Нашият военен опит е предостатъчен, за да поемем нужната отговорност. Никой не може отсега да предрича кой ще блесне повече на бойното поле срещу жителите на Фезула. В интерес на цял Рим е двамата с Квинт Лутаций да блеснем еднакво, не съм ли прав? Нормалната римска практика е при условие, че двамата консули искат да поемат военното командване, Сенатът да удовлетвори това тяхно желание. Ние вече получихме директиви от Сената. Няма какво повече да се говори по въпроса.

Но Филип не се даде толкова лесно. Без да изразява нито недоволство, нито гняв, той спокойно и доста дискретно прехвърли дебата около въпроса за очевидната вражда между двамата консули. За целта не спести на колегите си изброяването на поне стотина дребни реплики и инциденти, които доказваха твърдението му. Слънцето беше залязло (което означаваше, че заседанието трябва да свърши), но нито Катул, нито Лепид искаха да прекратят дебатите. И за двамата беше по-добре решение да се вземе още същия ден, затова робите запалиха факлите по стените, а Филип продължи. Беше наредил всичко, както трябва. Докато свърши с безкрайното си изказване, сенаторите щяха да са толкова отегчени и уморени, че биха се съгласили на всичко.

— Това, което предлагам — заключи Филип, — е всеки от сенаторите да положи клетва, според която няма да използва легионите си, за каквато и да е форма на саморазправа със своя колега. Това не е кой знае какво! Но аз поне ще спя по-спокойно, ако знам, че клетвата е била положена.

Лепид се изправи бавно от стола си.

— Личното ми мнение, Филипе, е, че без никакво съмнение ти току-що изказа най-голямата глупост. И все пак ако въпросното предложение зарадва сенаторите и ни позволи на двамата с Квинт Лутаций да си свършим по-бързо работата, нямам нищо против да се закълна.

— И аз съм напълно съгласен, Марк Емилий — подкрепи го Катул. — А сега можем ли да си вървим?

— Според тебе какво е намислил Филип? — попита Лепид приятеля си Брут по време на вечеря ден след заседанието.

— Да си призная, не знам — поклати глава той. — А ти имаш ли идея, Сервилия? — попита консулът.

— Не — навъси се тя. — Мъжът ми бе така добър да ми преразкаже какво се е говорило снощи, но може би ще успея да измисля нещо, ако се запозная с писмените протоколи на заседанието. Така де, ако писарите са отбелязали всичко.

Лепид имаше толкова високо мнение за политическия нюх на Сервилия, че не видя нищо нередно в желанието й. Обеща да й донесе протоколите ден, преди да напусне Рим, за да сформира армията си.

— Започвам да си мисля — каза Брут, — че няма никаква надежда да подобриш положението на градовете, които не подкрепиха пряко Карбон. Оказва се, че в Сената има твърде много хора като Филип, които дори не желаят да чуят какво им говориш.

Брут беше лично заинтересован от умиротворяването, ако не на Етрурия, поне на Умбрия. След Помпей той беше най-едрият земевладелец в областта и в никакъв случай не искаше войнишки селища край земите си. Бяха концентрирали най-вече около Сполеций и Игувий, чиито земи вече бяха конфискувани. Това, че областта още не беше заселена с ветерани, се дължеше на две основни причини — мудната работа на земеразделните комисии и заминаването на четиринайсет легиона войници, които вече двайсети месец водеха война в Испания. Именно последната причина беше дала смелост на Лепид да подеме аграрната си реформа; да бяха всичките двайсет и три сулански легиона в Италия, Сполеций и Игувий щяха да изгубят окончателно всичко в полза на ветераните.

— Това, което ми наговори снощи Филип, ми дойде наистина неочаквано — още се ядосваше Лепид. — Не мога да повярвам, че има такива глупаци! Бях убеден, че с отговора си на обвиненията ще спечеля мнението на своя страна, Сервилия! В крайна сметка доводите ми бяха съвсем точни и разумни! Но те пак се оставиха на Филип да ги заблуди и да си получи своята смехотворна клетва. И тази сутрин двамата с Катул трябваше да ходим по тъмно да се кълнем в храма на Семо Санк Дий Фидий!

— Което означава, че винаги ще се оставят да бъдат манипулирани — отговори Сервилия. — Това, което най-много ме тревожи, е, че дори няма да те има в Сената да възразяваш на този дърт пакостник. Явно гони някаква скрита цел.

— Не знам защо го смятаме за стар — отбеляза Брут. — Не е чак толкова стар, на петдесет и осем години е. И макар да изглежда като пред апоплектичен удар, предполагам, че още дълго време ще се радва на добро здраве. А колко ми се иска да си отиде ей така…

Но Лепид не си губеше времето в общи приказки и празни разсъждения. Лицето му си остана все така сериозно и той мина по същество:

— Заминавам за Етрурия, където ще набирам доброволци. Ще се радвам и ти да дойдеш с мен, Бруте. Бяхме решили да работим заедно догодина, но мисля, че се налага да започнем от днес. Нищо важно не се очаква да се случи в съда ти, което да не може да се отложи за догодина, когато друг ще те замести. Ще поискам да те определят за мой висш легат веднага.

Сервилия изглеждаше доста угрижена.

— Дали наистина е мъдро да набираш войска точно в Етрурия? Защо не в Кампания?

— Защото Катул ме изпревари и вече е запазил Кампания за себе си. Както и да е, моите собствени земи и клиенти са в Етрурия, затова и там се почувствам по-уютно. Познавам много хора.

— Но тъкмо това ме тревожи, Лепиде. Подозирам, че Филип ще използва случая, за да продължи да хвърля съмнения върху цялостната ти дейност. Ще прави всякакви намеци какви са истинските ти намерения. Не е добре да набираш войска от област, която всички смятат за размирна.

— Да говори каквото ще! — махна с ръка Лепид.

Филип наистина говореше в Сената. Мина квинктил, дойде секстил, армиите се попълваха забележително бързо. Той също си гледаше задълженията, като не изпускаше Лепид от око. Оказваше се, че старият сенатор разполага с огромна мрежа от осведомители. Обаче не смяташе да ги използва в Кампания; легионите на Катул така и така се попълваха без проблем от някогашни сулански войници, за които мирният живот беше скучен. Работата беше там, че жителите на Етрурия не бяха служили при Сула. По-скоро това бяха младежи от областта, които никога не бяха хващали оръжие, или ветерани, но служили при Карбон и неговите пълководци и дезертирали в подходящия момент. Повечето от войниците на Сула, които сега настаняваха в Етрурия, предпочетоха да си останат у дома и да си бранят новопридобитите имоти. Дори да се върнеха в армията, предпочитаха да отидат до Кампания и да се запишат там, при старите си другари.

През целия месец септември Филип не спря да държи речи в Сената, докато Лепид и Катул попълваха списъците с доброволци и хвърляха сили в обучаването на армиите си. Най-накрая, в самия край на октомври Филип успя да сломи съпротивата на Сената и гласува решение Лепид да се върне в Рим, за да проведе изборите за следващата година. Един и същ куриер замина на север за лагера на Лепид при Сатурния и се върна със спешния му отговор.

— Не мога да напусна точно в този момент — съобщаваше той. — Или ще чакате, или назначете Квинт Лутаций вместо мен.

Квинт Лутаций Катул получи заповед да се върне в Рим, но не за да провежда избори; Филип нямаше ни най-малко намерение да спестява усилието на Лепид. Освен това старият мошеник разчиташе на пълната подкрепа на Цетег — каквото и да подложеше на гласуване в Сената, поне три четвърти от сенаторите отсъждаха в полза на Филип.

И през цялото това време още никой не си беше мръднал пръста да усмири Фезула, която беше затворила вратите си и чакаше да видят как ще се развият събитията. Фезуланци можеха само да се радват на колебанията и споровете у омразните римляни.

Второ писмо беше пратено до Лепид с ново настояване той да се върне в Рим, за да проведе изборите; Лепид отново отказа, Филип и Цетег уведомиха Сената, че той трябва да бъде смятан за бунтовник; имали доказателства за негови лични контакти и споразумения с размирни елементи в Етрурия и Умбрия. Неговият висш легат Марк Юний Брут също бил участник в измяната.

Сервилия веднага писа на Лепид:

— Във всеки случай обяснението ми изглежда много по-убедително от всички други, които досега съм чул — сподели Лепид пред съпруга на своята римска съмишленица. Нарочно беше прочел писмото на глас, та да може и Брут да се запознае с него.

— И аз съм съгласен със Сервилия — рече той, който беше направо смаян. — Обикновено тя не греши.

— И така, приятелю, какво да правя? Дали да се върна в Рим, да проведа изборите и да потъна в сянка? Или да сторя това, което етруските водачи искат от мен — да ги поведа на бунт срещу Рим?

Този въпрос Лепид си беше задавал много пъти, откакто се убеди в пълното нежелание на Рим да възстанови правата на жителите на Умбрия и Етрурия. Колебанията му се дължаха на чувството за лична чест и лична гордост, както и на инстинкта му да се отличава от околните, на желанието му да стори нещо необикновено и запомнящо се. Не му беше достатъчно да запише името си сред римските консули, искаше да изпъква сред самите тях. Откакто жена му се беше самоубила, личното щастие вече му се струваше невъзможно и безсмислено, животът беше изгубил стойност за него. Лепид дори беше забравил истинския мотив за самоубийството й — да не позволи Апулея синовете им да бъдат подложени на политическите преследвания заради греховете на родителите им. Сципион Емилиан и Луций Лепид твърдо бяха застанали на негова страна, а младият Марк беше още дете. От цялото семейство само той беше наследил белега на Лепидите. Вместо да го загрозява, белегът доказваше, че именно той е любимецът на съдбата именно той ще живее дълго и ще прослави фамилията си! Така че защо Лепид да се плаши за синовете си?

За Брут въпросът стоеше някак различно, но и той не се страхуваше. Това, което привличаше Брут към етруската кауза, бяха осемте години съвместен живот със Сервилия: съзнанието, че жена му го смяташе за безличен, неспособен, скучен, слабохарактерен, достоен за презрение. Той не я обичаше, но след като толкова дълги години бе живял в нейната сянка и дори най-близките му приятели ценяха повече нейното мнение, отколкото неговото, беше осъзнал, че единствено мнението на жена му означава нещо за него. Ето дори в настоящия случай тя бе предпочела да пише направо на Лепид, вместо на съпруга си, който все пак играеше ролята на римски претор и висш легат. Беше го подминала, все едно е човек без значение. Брут се чувстваше засрамен, усещаше, че по някакъв косвен начин засрамва и жена си. Ако искаше да се реабилитира в очите й, трябваше да извърши нещо смело, дръзко, възвишено, изобщо нещо, каквото другите римски аристократи не биха сторили на негово място.

Затова Брут веднага отговори:

— Мисля, че трябва да опиташ това, което старейшините искат от теб. Трябва да поведеш Етрурия и Умбрия срещу Рим.

— Така да бъде — съгласи се Лепид. — Но трябва да изчакам Нова година, за да се отърва от тази проклета клетва.

Когато дойдоха януарските календи, Рим осъмна без куриатни магистрати; избори така и не се бяха провели. В последния ден от старата година Катул беше свикал Сената, за да му съобщи, че на следващата сутрин ще върне фасциите си в храма на Венера Либитина и ще назначи първия интеррекс. Под името интеррекс се разбираше магистратът, който изпълнява временно функциите на върховен управник. Тази служба той изпълняваше в срок от пет дни, след което предаваше пълномощията си на друг; интеррексът трябваше да е патриций, при това водач на декурия в куриатните комиции. За първи интеррекс се назначаваше най-възрастният патриций в Сената. На шестия ден неговото място се заемаше от втория по възраст, който вече беше упълномощен да проведе избори.

Затова призори на Нова година Сенатът официално назначи Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус за интеррекс, а всички желаещи да се кандидатират за консули и претори започнаха да се записват в кандидатските листи. Интеррексът прати кратко съобщение до Лепид, с което му заповядваше да остави армията си и да се прибере незабавно в Рим. Между другото се напомняше, че е дал клетва да не използва легионите си срещу своя колега.

На третия ден, откакто Луций Валерий Флак беше станал интеррекс, по обяд пристигна бързият отговор на Лепид:

— А това — обърна се Филип към Сената — е достатъчно, надявам се, и за най-големите скептици сред вас да разберете какви са истинските цели на Лепид! За да изпълним неговите условия, ние трябва да унищожим цялата конституция, която с толкова воля и усилия Луций Корнелий Сула успя да ни дари. Лепид много добре знае, че не можем да сторим подобно нещо. Отговорът на подобно предизвикателство може да е само един — война. Ето защо се обръщам към Сената с искане да гласуваме незабавно „Сенатус консултум де република дефенденда“, сиреч да обявим извънредно положение.

Но подобно предложение само даде тон за разгорещени дебати и гласуваха извънредното положение чак на петия ден от краткия мандат на първия интеррекс. След успешното гласуване на декрета Катул получи официални пълномощия да води военните действия срещу доскорошния си колега Лепид. Той трябваше незабавно да се върне в Кампания и да се приготви за бойни действия.

На шестия ден от януари Флак Принцепс Сенатус напусна длъжността си на интеррекс и я прехвърли на втория по старшинство сенатор — Апий Клавдий Пулхер. Клавдий така и не беше напуснал Рим заради мъчителната си болест. Промяната обаче му подейства ободряващо и той с известен ентусиазъм се залови да свика центуриатните комиции и да председателства изборите. Изборите, както той оповести, щяха да се проведат на Авентинския хълм, вътре в периметъра на Сервиевите стени — мястото формално се намираше извън свещените предели на померия, но беше достатъчно добре защитено от възможна атака от север.

— Не е ли странно — разсъждаваше Катул, докато двамата с Хортензий разговаряха при една от последната си срещи. — След толкова дълги години, в които не сме имали възможност сами да избираме управниците си, се оказваме почти неспособни да проведем толкова дълго очакваните избори. Сякаш сме привикнали някой друг да взема решенията вместо нас и да се грижи за нас като за малки деца.

— Това — сряза го доста грубо Хортензий — го разправяй на глупаците, Квинт! Аз лично съм склонен да приема, че по някакво странно стечение на обстоятелствата годината, в която за пръв път щяхме да гласуваме свободно, съвпадна с годината, в която един римски консул отказа да изпълнява задълженията си. Нека ти напомня все пак, че в момента провеждаме въпросните избори, а й за в бъдеще римската държавна машина ще функционира така, както се предполага по конституция!

— Да се надяваме тогава — рече Катул, видимо засегнат, — че гражданите ще съумеят да направят избор не по-малко мъдър от избора на Сула!

Но Хортензий пак намери какво да му отвърне:

— Ти май съвсем забравяш, скъпи Квинт, че именно Сула избра Лепид!

Като цяло водещите сенатори (включително Катул и Хортензий) можеха да бъдат доволни от мъдростта на гласоподавателите. За първи консул бе посочен сравнително възрастният Децим Юний Брут, който беше прекарал живота си в Рим, но беше ловък политик и способен човек. Втори консул стана не друг, а Мамерк. Очевидно и избирателите имаха високо мнение за фамилията на Аврелий Котите, защото след като Сула беше посочил за претор предишната година Гай Аврелий Кота, сега брат му Марк се сдобиваше със същите почести, при това по волята на народа. Нещо повече, жребият пожела Марк Кота да поеме функциите на чуждестранен претор.

Катул бе останал в Рим, колкото да изчака изхода от изборите, и побърза да предложи върховното командване на двамата новоизбрани. Както се очакваше, Децим Брут отказа. Оправда се с напредналата си възраст и с липсата на нужните качества на военен; Мамерк трябваше да поеме тежестта върху себе си. Наскоро навършил четиридесет и три, той се радваше на успешна военна кариера, след като нито за миг не бе изоставил тъста си Сула. Но непредвидени обстоятелства, както и подмолната игра на Филип му попречиха да се възползва от случая. Луций Валерий Флак, който навремето беше правил компания в управлението на Гай Марий, умря в същия ден, в който предаде пълномощията си на интеррекс. Филип незабавно предложи Мамерк да бъде избран за изпълняващ длъжността принцепс Сенатус.

— Ние не можем да заседаваме без водач на Сената — обясняваше Филип, — нищо че открай време е било задача на цензорите да го избират. По традиция длъжността се изпълнява от най-старшия патриций, но законът предоставя на цензорите да назначат, който и да е патриций, по свой избор. Най-възрастният патриций в Сената е Апий Клавдий Пулхер, но неговото здраве е разклатено, а той така или иначе се готви да замине за Македония. На нас ни трябва принцепс Сенатус, който да е млад, здрав… И който да си стои тук, в Рим! Докато дойде време да изберем цензори, предлагам за изпълняващ длъжността да изберем Мамерк Емилий Лепид Ливиан. Предлагам също така той да остане в Рим, докато нещата се успокоят. Следователно Квинт Лутаций Катул трябва да запази своите функции на главнокомандващ.

— Но аз се готвех да замина за Испания! — възпротиви се Катул.

— Няма как — отвърна му Филип. — Предлагам да упълномощим нашия обичан върховен понтифекс Метел Пий, който така и така е действащ управител на Далечна Испания, да поеме управлението и на Близка Испания. Поне докато не намерим подходящ заместник на Квинт Лутаций.

При условие, че всички се надяваха заекващият понтифекс да стои по-дълго време далеч от Рим, подобно предложение беше гласувано с всеобщо одобрение. Сенатът упълномощи Метел Пий да управлява Близка и Далечна Испания едновременно, Мамерк застана начело на Сената, а Катул беше потвърден като главнокомандващ на гражданската война срещу Лепид. Крайно разочарован, той се прибра при легионите си в Кампания, докато не по-малко разочарованият Мамерк остана в Рим.

Три дни по-късно в Рим научиха, че Лепид е вдигнал легионите си на бойна нога, докато легатът му Брут е заминал за Италийска Галия, където събрал двата легиона местни войски и ги съсредоточил в Бонония на кръстопътя на Вия Емилия и Вия Ания; оттам можеха да се притекат по всяко време на помощ на Лепид. Клузий и Ареций все още не се бяха усмирили, нямаше как, след като им бяха отнели всички обществени земи, затова се очакваше и те да подкрепят Брут, когато тръгне да помага на началника си, или да попречат на Катул, ако се опита да го изпревари.

Филип реши да използва случая и да нанесе своя голям удар.

— Главнокомандващият нашите сили Квинт Лутаций Катул се намира все още на юг от Рим, дори не се е присъединил към частите си в Кампания. Лепид вече е поел от Сатурния по посока Рим — говореше Филип, — и е в състояние да блокира пътя на нашите войски, ако решат да се отправят на север срещу съюзника му Брут. Освен това ние не можем да отделим за война срещу Брут войници от легионите на нашия главнокомандващ, така рискуваме да отслабим позициите му и да обречем схватката с Лепид на неуспех. Как тогава да се справим с Брут, който държи разковничето на успеха за Лепид! Трябва отсега да измислим противодействие на Брут, противодействие бързо и ефикасно! Но какво? В момента не разполагаме с други легиони в Италия, а двата в Италийска Галия са под командването на Брут. Дори Лукул, ако все още беше на италийска земя, а не беше заминал за Африка, не би могъл да мобилизира достатъчно бързо два легиона, които да препречат пътя на Брут.

Хората мрачно го слушаха. Всички най-сетне си бяха дали сметка, че гражданската война още не е приключила. Това, че Сула се беше обявил за диктатор и беше забранил със закон всякакви въоръжени акции срещу Рим, не означаваше, че нямаше желаещи да го сторят. Нямаше и година, откакто Сула се беше споминал, а ето че се появи поредният обезумял пълководец, решен да налага едноличната си воля над беззащитната си родина. Само за няколко месеца няколко области на Италия отново се бяха вдигнали на въоръжена борба срещу римляните, нищо че доскоро всички италийци бяха давали мило и драго сами да се превърнат в римляни. Може би сред стотиците сенатори се намираха и почтени люде, които признаваха пред себе си своята вина; но дори да присъстваха в този момент в Курията, никой не намери смелост и желание да говори. Напротив, всички гледаха на Филип като на спасител и му имаха пълно доверие, че ще намери верния изход.

— Има обаче един човек, който може да спре Брут, при това незабавно — изведнъж подхвърли лукавият Филип. — Този човек разполага с ветераните на баща си, които вече могат да се нарекат негови собствени ветерани и които и в момента обработват огромните му владения в северен Пицен и Умбрия. От Пицен до Галия е много по-близо, отколкото от Кампания! Въпросният човек вече е имал случай да докаже своята предана служба в името на Рим, също както и баща му многократно го е доказвал преди него. Говоря, разбира се, за младия конник Гней Помпей Велики. Победител при Клузий, победител в Сицилия, победител в Африка и Нумидия. Нима беше случайно, че не друг, а Луций Корнелий Сула позволи на този млад конник да ознаменува триумф по улиците на Рим? Не, защото този млад римски конник и днес е нашата най-голяма надежда! А той е в състояние да спре Брут за броени дни!

Новоназначеният принцепс Сенатус и втори консул нервно се размърда на стола си.

— Гней Помпей не е член на Сената — каза Мамерк, — а на мен не ми се нрави идеята да връчим военното командване на човек, който не принадлежи на съсловието ни.

— Напълно съм съгласен с теб, Мамерк Емилий! — отвърна му веднага Филип. — На никого на твое място подобна идея не би се понравила. Но дали притежаваме по-добра възможност? Разполагаме с конституционното право във време на голяма опасност да потърсим своите пълководци — спасители извън Сената. Не друг, а самият Сула ни връчи това право. Той е най-консервативният римски държавник за всички времена, няма друг като него, който толкова стриктно да се е придържал към традициите. И тъкмо той предвиди, че може да възникне ситуация подобна на днешната, именно той намери начин за разрешаването й.

Филип стоеше до стола си (както Сула беше разпоредил в правилника), но бавно се извъртя към хората от едната и от другата си страна. Откакто преди години се беше заловил със съсипването на Марк Ливий Друз, и качествата му на оратор се бяха подобрили, и авторитетът му на сенатор се беше повдигнал; нямаше ги вече панаирджийските номера, които навремето превръщаха всяко негово изказване в трагикомедия.

— Назначени отци — заяви тържествено Филип, — нямаме време за губене в излишни дебати. В настоящия момент войските на Лепид вече вървят към Рим. Дали бих могъл най-любезно да помоля нашия първи консул Децим Юний Брут да подложи предложението ми на гласуване? Питам Сената дали ще разреши на Гней Помпей Велики да въоръжи старите си легиони, за да се изправи срещу Марк Юний Брут от името на римския Сенат и народ. Ще благоволи ли Сенатът да връчи проконсулски империум на конника Гней Помпей Велики.

Децим Брут вече бе отворил уста да изрази своето съгласие, когато Мамерк го хвана за ръката.

— Ще се съглася да подложиш предложението на гласуване, Децим Юний — изпревари го Мамерк, — но не и преди Луций Марций да е изяснил по-добре фразата, която използва във въпросното предложение! Доколкото чух той каза: „да въоръжи старите си легиони“, без да спомене изрично за колко стари легиона става дума! Колкото и славни да са деянията на Гней Помпей, той дори не е член на Сената! Не можем да му позволим да набира в името на Рим колкото си иска легиони. Искам да кажа, че в решението ни трябва изрично да се споменава колко легиона е упълномощен да сформира и използва във войната Гней Помпей. Нека отсега кажа, че техният брой не бива да надвишава два. Като управител на Италийска Галия Брут разполага само с два легиона не особено опитни войници, които поддържат реда в региона и не са имали случай да влизат в открити сражения. На нас са ни напълно достатъчни два легиона обиграни помпеанци.

Подобна уместна забележка никак не зарадва Филип, но той сметна за по-разумно да отстъпи. Мамерк беше флегматичен, но упорит човек, който цял живот бе трупал авторитет в политиката… А освен това беше женен за дъщерята на Сула.

— Моля Сената за извинение! — каза Филип. — Какъв непростим пропуск! Благодаря на нашия уважаван принцепс Сенатус и втори консул за навременната намеса. Разбира се, че исках да кажа два легиона. Нека предложението бъде гласувано, Децим Юний, като се има предвид точният брой на легионите.

Предложението беше гласувано и прието без нито един глас против. Цетег се беше протегнал, все едно се прозява, което всъщност беше изпробван сигнал към всички негови клиенти и съмишленици по задните редове на залата. И тъй като се решаваше въпросът за войната и мира, решението на Сената имаше законова сила; във време на война и по въпросите на външната политика народното или плебейското събрание вече нямаха думата.

След толкова политически уловки и увъртания самата война трудно можеше да се нарече дори конфликт. Макар Лепид да бе тръгнал срещу Рим много преди Катул да напусне Кампания, пръв под стените на града се озова именно Катул, който зае Марсово поле. Когато Лепид се показа на другия бряг на реката, в така наречената област Транстиберим (той беше пристигнал по Аврелиевия път), Катул запречи с барикади и войска всички мостове, затова Лепид трябваше да отстъпи на север към Мулвиевия мост. В крайна сметка двете армии се сблъскаха от североизточната страна на Вия Лата под самите Сервиеви стени при Квиринала. Тук-там някоя по-ожесточена схватка създаваше впечатлението, че се води сериозен бой, но битката скоро се превърна в преследване. Лепид се оказа безнадежден тактик, неспособен да разгърне правилно армията си и съответно неспособен да спечели никакво сражение.

Само час след началото на боя той отстъпваше обратно към Мулвиевия мост, а Катул го следваше. На север от град Фрегена Лепид се обърна и даде ново сражение, но само колкото да подсигури собственото си бягство в Коза. От Коза успя да се прехвърли на остров Сардиния, придружен от двайсет хиляди войници пехота и хиляда и петстотин конници. Имаше намерение да престрои армията си и да се върне да си опита наново късмета в Италия. С него на острова се бяха оттеглили синът му Луций, бившият съмишленик на Карбон Марк Перперна Вейентон и Луций Цина Младши. Най-големият син на Лепид Сципион Емилиан отказа да напусне Италия. Вместо това се окопа с легиона си в старата и непристъпна крепост на Албанската планина над град Бовила. Там беше и обсаден.

Често споменаваното завръщане на италийска земя така и не се състоя. Управител на Сардиния беше стар приятел на Лукул, някой си Луций Валерий Триарий, който не се радваше на Лепидовата окупация. През април самият Лепид умря; войниците му разправяха, че началникът им е умрял от мъка, неспособен да прежали покойната си съпруга. Перперна Вейентон и Цина се качиха на корабите и отплаваха за Лигурия, където начело на двайсетхилядната си армия поеха на запад и по Вия Домиция се озоваха в Испания при Квинт Серторий. Заедно с тях замина и младият Луций Лепид.

Големият син на Лепид, Сципион Емилиан, се оказа най-добрият войник сред бунтовниците и удържа в продължение на доста време Алба Лонга. Но най-накрая беше принуден да се предаде и по заповед на Сената Катул го екзекутира.

Подлостта стана нещо нормално при саморазправата между политически противници, но съдбата на Брут надминаваше всичко. Без да знае нищо за действията на началника си Лепид, Брут стоеше на лагер при Бонония и зорко пазеше пътищата; по този начин сам улесни Помпей да му отреже пътищата на юг. Младежът (вече двайсет и осем годишен), разбира се, беше мобилизирал армията си много преди Филип да подложи решението за това на гласуване. Но вместо да прекара двата си легиона най-напред в Аримин и оттам да навлезе навътре в Галия по Емилиевия път, той предпочете да хване Вия Фламиния към Рим. Там, където пътят се сливаше с Касиевия път при Ареций, Помпей свърна на север към Галия. По този начин откъсна окончателно Брут от Лепид… Ако изобщо можеше да се приеме, че Брут смята да гони приятеля си.

Когато научи за напредването на Помпеевата армия по Вия Касия, Брут се оттегли в Мутина. Това беше голям и добре укрепен град, пълен с клиенти на различните Емилий — Лепиди и Скаври. Затова жителите му посрещнаха с радост съюзника на Лепид. Помпей на свой ред се появи и обсади града, където Брут се държа до деня, в който научи за поражението на Лепид и за смъртта му в Сардиния. Щом се разбра, че цялата армия на Лепид е избягала в Испания, където се е предала на Квинт Серторий, Брут се отчая. Вместо да излага Мутина на нови злощастия, той се предаде на Помпей.

— Много разумно от твоя страна — каза му Помпей, след като влезе победоносно в града.

— Да, спестих излишна загуба на време за всички ни — съгласи се умореният Брут. — Страхувам се, Гней Помпей, че не съм се родил за войник.

— Така е.

— И все пак ще посрещна смъртта с достойнство.

Големите сини очи на победителя се разтвориха в дълбоко недоумение.

— Смъртта ли? — учуди се той. — Пепел ти на устата, Марк Юний! Та ти си свободен човек.

Този път Брут отвори широко очи.

— Свободен? Сериозно ли говориш, Гней Помпей?

— Да, сериозно! Което не означава, че можеш да разпалва нови бунтове! Върви си у дома.

— Ами тогава, Гней Помпей, с твое разрешение ще се оттегля в родовите си земи в Западна Умбрия. Хората там чакат някой да ги успокои.

— Аз няма нищо против. Сам смятах да се насоча към Умбрия.

Но щом Брут яхна коня си и излезе през западната порта на Мутина, Помпей извика един от легатите си, някой си Геминий, офицер с относително нисък чин, но родом от Пицен. Помпей обичаше да се обкръжава с подчинени, за които е спокоен, че стоят по-долу от него в обществената стълбица.

— Доста съм изненадан, че така реши да го пуснеш — призна си Геминий.

— О, налагаше се! Положението ми в очите на Сената не е толкова високо, че да съм в правото си да екзекутирам един Юний Брут без убедителни доказателства за вината му. Дори и с пропреторския империум не мога сам да решавам подобни въпроси. Затова искам от теб да ми осигуриш убедителните доказателства.

— Кажи какво искаш, Велики, и ще бъде изпълнено.

— Брут казва, че щял да се прибере в земите си в Западна Умбрия. Но защо тогава тръгна на северозапад? Бих казал, че това е обратната посока, ти как мислиш? Може би ще хване някой пряк път, но по-вероятно е да си търси нови доброволци. Искам да го проследиш… Заедно с пет дружини конница, да речем. Подозирам, че има намерение да събере нова армия, може би в Регий Лепид. Задачата ти е да го арестуваш и екзекутираш в мига, в който поведението му се окаже подозрително. Нека никой не се съмнява, че Брут е изменник. Така никой няма да ми държи сметка защо съм го убил. Разбрано ли е, Геминий?

— Напълно.

Това, което Помпей не обясни на своя подчинен Геминий, бяха личните му мотиви да действа по този необичаен начин. Малкият Касапин вече се стремеше към върховното командване във войната в Испания. Шансовете му да бъде пратен там бяха по-големи, ако не допуснеше демобилизация на двата си легиона. Ако успееше да убеди Сената, че в Галия все още съществува опасност от размирици, щеше да има чудесно оправдание защо не е разпуснал войниците след края на войната срещу Брут. Италийска Галия беше далеч от Рим, никой нямаше да сметне поведението на Помпей за заплаха, затова той можеше да си държи легионите въоръжени и да чака кога ще го извикат в Испания.

Геминий изпълни заповедта си. Когато Брут пристигна в градчето Регий Лепид на северозапад от Мутина, местните жители радостно го посрещнаха. Както самото име показваше, градът беше пълен с клиенти на Емилий Лепидите. Разбира се, че те на свой ред му предложиха съдействието си. Преди Брут да е успял да им откаже, конниците на Геминий нахлуха през отворените порти и на градския площад официално обвиниха Марк Юний Брут в държавна измяна. Пред очите на местните жители той беше посечен.

Главата му беше изпратена обратно на Помпей в Мутина. Геминий беше добавил съвсем лаконично писмо, в което обясняваше как заварил Брут да готви нов бунт и как следователно настроенията в Италийска Галия изглеждали доста размирни.

Помпей на свой ред побърза да докладва на Сената:

Под вещото ръководство на Филип Сенатът обяви всички участници в метежа на Лепид за светотатци, но заради пресните спомени от проскрибциите семействата им не бяха подложени на никакви репресии. С глинената урна в ръце вдовицата на Марк Юний Брут можеше да отдъхне. Наследството на шестгодишния й син беше в безопасност.

Сервилия разказа на сина си за смъртта на баща му по начин, който нямаше да позволи никога на момчето да изпитва към убиеца му Гней Помпей „Велики“ други чувства, освен омраза и недоверие. Момчето слушаше за злодеянията на пиценското парвеню, кимаше с глава и се мъчеше всичко да запомни. Дали това, че няма да се радва повече на бащина закрила, го измъчваше или тревожеше, никой не можеше да разбере.

Малкият Брут беше дребничко, слабичко детенце с тънки като клечки крака и изпито лице. И очите, и косите му бяха катраненочерни, имаше мургава кожа и личицето му беше достатъчно мило и симпатично, за да се самозалъгва майка му, че ще израсне хубавец. Учителят му шумно хвалеше способностите му да чете, пише и смята (това, което учителят премълчаваше, беше пълната неспособност на момчето да прояви каквото и да е въображение и самостоятелност). Разбира се, Сервилия нямаше ни най-малко намерение да прати синчето си на публично училище, където да се смеси с чужди момчета и момичета. Той беше твърде чувствителен, твърде умен, твърде скъпоценен, за да го излага на подобни опасности!

Само трима представители на семейството благоволиха да й поднесат съболезнованията си. Дори от тях двете жени не бяха кръвни роднини на вдовицата.

Сега многолюдната челяд на Цепион и Ливия Друза беше оставена под попечителството на единствения жив роднина — вуйчо Мамерк. Той беше оставил шестте сирачета, сред които и осиновеният син на брат си Марк Друз под грижите на една братовчедка по линията на Сервилий Цепионите и нейната възрастна майка. Двете жени, Гнея и Порция Лициниана счетоха за нужно да се отбият у някогашната си храненица — проява на любезност, на която самата Сервилия изобщо не държеше. Дори и сега Гнея пазеше стриктно мълчание, респектирана от властната си майка. Вече трийсетгодишна, тя изглеждаше още по-грозна и по-плоска, отколкото преди години. През цялото време разговора водеше майка й Порция.

— Е, Сервилия, никога не съм си представяла, че ще останеш толкова рано вдовица. Искрено съжалявам за теб — разправяше старата дама. — Винаги ми се е струвало странно как така Сула не вписа мъжа ти и свекъра ти в черните списъци. Предполагах, че го е сторил заради теб. Щеше да бъде доста фрапиращо, ако Сула беше проскрибирал свекъра на племенницата на собствения си зет. Но мен ако ме питаш, беше длъжен да го стори. Старият Брут винаги държеше страната на Гай Марий, а двамата с Карбон бяха близки. Навярно бракът ти със сина му ги спаси и двамата. От Марк Юний би се очаквало да си вземе поука, не мислиш ли? А той какво? Отиде да помага на глупак като Лепид! Всеки човек с малко ум в главата щеше да разбере, че тази работа върви на зле.

— Така е — съгласи се Сервилия, без да издава с нищо чувствата си.

— И аз съжалявам — рече Гнея, колкото да се чуе гласът й. Но в погледа на Сервилия не се четеше нито симпатия, нито съжаление към бедната й братовчедка; тя не я ненавиждаше, колкото ненавиждаше майка й, но дълбоко я презираше.

— Какво ще правиш сега? — попита Порция.

— Ще се омъжа възможно най-скоро.

— Ще се омъжиш! Няма да е уместно за жена в твоето положение. Аз не се омъжих, след като изгубих съпруга си.

— Предполагам, че никой не те е искал.

Порция Лициниана гордо стана от стола си и троснато изрече:

— Изпълних дълга си, изказах ти съболезнования. Хайде, Гнея, време е да си вървим. Не трябва да пречим на Сервилия да си намери нов съпруг.

„Съжалявам, че нямах камъни да ви изпратя“ — мислеше си самодоволно Сервилия, щом те тръгнаха.

Още по-нежелан от Гнея и Порция беше третият роднина, който се яви на вратата скоро след като те си заминаха. Най-малкият от шестимата сираци, Марк Порции Катон, беше брат на Сервилия от майка им Ливия Друза, сестрата на Мамерк и Марк Друз.

— Брат ми Цепион също щеше да дойде — оправдаваше го Катон с грубия си, дрезгав глас, — но точно в момента не е в Рим. Служи в армията на Катул като контуберналис, ако знаеш какво значи това.

— Знам — осведоми го любезно Сервилия.

Ако Порция Лициниана само се правеше на невъзмутима, то младият Катон си беше такъв по рождение. На шестнайсет години, сиреч пълнолетен, той продължаваше да живее под грижите на Гнея и майка й. Мамерк беше продал къщата на Друз преди известно време; племенниците му живееха в дома на покойния си баща Катон Салониан.

Огромният, остър като нож нос не позволяваше на Катон да се нарече красив, но младежът беше доста привлекателен. За разлика от повечето си роднини беше светлокож и широкоплещест. Големите му, живи очи бяха бледосиви, късо подстриганата му коса имаше червеникавокафяв цвят, напомнящ за узрели лешници. Сервилия обаче гледаше на него като на изрод — наивен, невъзприемчив, безчувствен, а и склонен от малък да се бие.

Между двамата имаше десет години разлика, бащите им бяха различни, но това не беше всичко: Сервилия беше истинска патрицианка, родът й водеше началото си до тъмните времена на римските царе; докато Катон беше наследник на някаква проста робиня от келтски произход, някоя си Салония, която Катон Цензор на стари години беше взел за жена. Сервилия никога нямаше да прости позорното петно, което майка й лепна на родовата чест, затова не можеше да погледне с добро око малките си братя и сестра — от порочната връзка на Ливия Друза с Катон Салониан. Пред Катон дори не се опитваше да прикрива чувствата си, но за съжаление с Цепион, който се предполагаше, че е син на баща й (но тя знаеше, че не е), трябваше да се държи почтително. Заради доброто име на семейството! Ако това може да е добро име…

— Изглежда, вуйчо Мамерк не успя да ти намери най-подходящия съпруг — подметна Катон.

— Не съм съгласна — отвърна му хладно Сервилия. — Мен ме уреждаше идеално. В крайна сметка друго си е да си Юний Брут. Може и да беше плебей, но потеклото му беше безупречно… По двете линии.

— Кога най-после ще разбереш, че потеклото на човек не е важно?

— Няма как да го разбера, след като не е вярно. Потеклото на човек струва много повече от делата му.

— Ти си един непоправим сноб!

— Да, сноб съм наистина. И благодаря на боговете за това.

— Ще развалиш сина си.

— Когато му дойде времето, ще си проличи.

— Когато порасне, аз ще го поема. Ще му избия всички аристократични приумици от главата!

— Само през трупа ми.

— Как ще ме спреш? Момчето не може да остане вечно при тебе. След като вече е без баща, ще го поема аз като най-близък роднина.

— Момчето няма да е вечно без баща. Аз ще се омъжа повторно.

— Да се омъжиш повторно не отива на такава изискана аристократка като теб. Предполагах, че точно ти ще следваш във всичко примера на Корнелия, майката на Гракхите!

— Твърде умна съм, за да постъпя така. Една римска патрицианка трябва да има съпруг, който да защитава името, честа и авторитета й. Така де, съпруг, който да отговаря на нейното високо обществено положение.

Катон се засмя:

— Искаш да кажеш, че ще се омъжиш за някой разглезен смешник като Друз Нерон!

— Друз Нерон вече го е взела сестра ми Лила.

— Двамата не могат да се понасят.

— Мога само да им съчувствам.

— А аз ще се оженя за дъщерята на вуйчо Мамерк — изведнъж се похвали той.

Сервилия го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Няма да я бъде! Емилия Лепида отдавна е сгодена за Метел Сципион — още когато вуйчо Мамерк и Метел Пий воюваха заедно в армията на Сула. В сравнение с Метел Сципион, Катоне, ти си мижитурка!

— Няма значение мижитурка ли съм или не. Емилия Лепида може да е сгодена за Метел Сципион, но не го обича. Двамата се карат през цялото време, а тя на чие рамо отива да плаче? На моето, разбира се! Ще се оженя за нея, имаш ми думата!

— Има ли нещо под слънцето, което да не те прави толкова самодоволен? — ядоса се най-накрая Сервилия.

— И да има, още не съм го видял.

— Не се тревожи, рано или късно ще излезе.

Катон отново избухна в грозния си, стържещ смях.

— Надявай се!

— Не се надявам, знам.

— Сестра ми Порция вече е задомена — подхвърли Катон. Не че искаше да сменя темата, но му харесваше мисълта още повече да подразни надменната си сестра.

— Не се и съмнявам, за поредния Ахенобарб. Луций, най-вероятно?

— Точно така, за младия Луций. Много ми харесва! Един човек с правилно мислене.

— Как иначе, като е почти същото парвеню като теб.

— Тръгвам си. — На Катон му омръзна да се заяжда.

— Радвам се да го чуя!

Вечерта Сервилия се прибра в самотната си спалня, изпълнена със злоба и желание за мъст. Значи роднините й не бяха съгласни тя да се омъжи втори път? Значи вече я бяха отписали?

— Не са познали! — закани се тя и скоро след това заспа. На сутринта отиде да навести вуйчо си Мамерк, с когото винаги се бяха разбирали добре.

— Ти си изпълнител на завещанието на съпруга ми — напомни му Сервилия. — Искам да знаем какво ще стане със зестрата ми.

— Зестрата е все още твоя, Сервилия, но на теб тя няма да ти е нужна, след като си вдовица. Марк Юний Брут ти е оставил достатъчно средства, за да живееш комфортно до старини. Синът ти е един много богат гражданин.

— Но аз имах предвид именно, че не искам да оставам вдовица, вуйчо. Искам да се омъжа повторно, стига да ми намериш подходящ съпруг.

Той примигна.

— Доста бързо решение.

— Няма никакъв смисъл да отлагаме.

— Не можеш да се омъжиш в идните девет месеца, Сервилия.

— Което ти дава достатъчно време да ми намериш подходящ съпруг. Трябва да бъде поне от ранга на Марк Юний, както и да е не по-малко богат. Най-добре ще е да е по-млад от него.

— Ти на колко си сега?

— На двайсет и седем.

— Значи си търсиш съпруг около трийсетте?

— Би било идеално, вуйчо Мамерк.

— И да не е някой търсач на зестри…

Сервилия го погледна изкъсо.

— В никакъв случай!

Той се усмихна.

— Добре, Сервилия, ще се поогледам. Едва ли ще е много трудно. Ти си аристократка, имаш зестра двеста таланта, а вече си доказала, че си плодовита. Синът ти няма да се превърне в тежест нито за теб, нито за евентуалния ти съпруг, той си има достатъчно голямо наследство. Да, мисля, че ще успея да ти намеря подходящ кандидат!

— Между другото, вуйчо — подметна Сервилия, докато ставаше от стола си, — знаеш ли, че младият Катон е хвърлил око на дъщеря ти?

— Какво?

— Младият Катон си е харесал Емилия Лепида.

— Но тя е сгодена за Метел Сципион!

— И аз това му казах на Катон, но той очевидно не гледа на годежа като на пречка. Аз самата не мисля, държа да отбележа, че Емилия Лепида би заменила Метел Сципион за Катон. Но нямаше да съм честна с теб, ако не ти бях съобщила за намеренията на Катон.

— Двамата са близки приятели, така е — Мамерк изглеждаше смутен, — но пък и са на една възраст с Емилия! Момичетата обикновено не се интересуват от връстниците си.

— Повтарям ти, нямам никаква представа дали тя има същите намерения като него. Казвам ти какво мисли Катон.

„А това — мислеше си Сервилия, докато напускаше дома на Мамерк и Корнелия Сула на Палатина — ще те постави на мястото ти, Марк Порции Катон! Как смееш да си въобразяваш, че дъщерята на вуйчо Мамерк може да ти стане жена! Та тя е патрицианка и по баща, и по майка!“

Сервилия се върна вкъщи предоволна. По много причини не беше покрусена от вдовството си. Когато се бяха оженили с Марк Юний Брут, мъжът й не й се струваше много възрастен, но след осем години съвместен живот той видимо се беше състарил и Сервилия си даваше сметка, че едва ли ще се сдобие с второ дете. Един син беше напълно достатъчен да наследи името и клиентелата на баща си, но няколко дъщеря не биха дошли никак зле за семейството; предвид на богатата си зестра те щяха да си намерят високопоставени съпрузи, които да поддържат брат им в политиката. Да, смъртта на Брут беше изненадваща за Сервилия, но не и повод за мъка. Слугата лично й отвори.

— Какво има, Дит?

— Един човек дойде да те види, господарке.

— Колко години трябва да минат, гръцки глупако, за да научиш как се говори за гости! — ядоса се Сервилия, но вътрешно се зарадва, като усети уплахата му. — Кой е дошъл да ме види?

— Представи се като Децим Юний Силан, господарке.

— Бил се представил като Децим Юний Силан. Или е Децим Юний Силан, или не е. Е, Епафродит, кой ми е дошъл на гости?

— Децим Юний Силан, господарке.

— Въведе ли го в кабинета?

— Да, господарке.

Тя отмина роба си, като се мъчеше да си припомни кой точно беше този Децим Юний Силан. И той беше от старата и знатна фамилия на Юниите като покойния й съпруг, само че от друг клон. Силаните бяха получили името си не защото приличаха на известния горски сатир, който тъпо се хилеше от чучура на всяка римска чешма, а тъкмо наопаки — така ги бяха кръстили на шега, защото бяха големи красавци. Подобно на Мемиите Юний Силаните съумяваха да запазят красотата си през поколенията.

Посетителят подаде любезно ръка на вдовицата и й обясни, че си позволил да я навести, за да й поднесе съболезнования. Би желал да й помогне с каквото може.

— Предполагам, че няма да ти е никак лесно — подхвърли той някак неловко и се изчерви.

Ако се съдеше по лицето му, наистина нямаше как да не е Юний Силан. Беше русокос, синеок и забележително красив. Сервилия обичаше русите мъже, особено ако бяха красиви. Тя стисна ръката му, колкото повеляваше етикетът, след което отиде до близкия стол, за да хвърли черната си горна дреха. Робата й отдолу също беше черна. Черното й отиваше, защото кожата й беше съвсем светла, затова пък очите и косите й бяха тъмни, почти черни. Сервилия имаше изискан вкус, можеше да се облича добре, без да нарушава с нищо изискванията на траура. В очите на своя гостенин тя беше все същата елегантна и привлекателна жена, каквато той си я спомняше отпреди години.

— Познаваме ли се, Децим Юний? — попита Сервилия и му посочи близката кушетка, на която да се излегне.

— Запознавали сме се, Сервилия, но преди доста време. Засякохме се веднъж на вечеря у Квинт Лутаций Катул, по времето, когато Сула още не беше станал диктатор. Не си говорихме дълго, но си спомням, че тъкмо се беше сдобила с момче.

Сервилия грейна.

— Да, разбира се! Моля те да ми простиш подобен пропуск. — Тя си придаде скръбен вид. — Толкова неща ни се случиха оттогава, не е чудно, че съм те забравила.

— Няма нищо — увери я Силан и седна на кушетката, без да сваля поглед от лицето й.

Тя тихичко се покашля.

— Мога ли да ти предложа вино?

— Не, благодаря.

— Виждам, че не си довел съпругата си, Децим Юний. Тя как е, добре ли е?

— Не съм женен.

— А!

Сервилия не се издаваше с нищо, но трескаво мислеше. Той я харесваше! В това не можеше да има и съмнение! При това я е харесал още преди години. Много почтен човек. Знаел е, че е омъжена, и не е посмял да се натрапва на нея или на съпруга й. Но сега, след като е разбрал, че Брут е умрял, бърза да се представи пръв в дома й, да не би някой да го изпревари. Силаните бяха стара фамилия, но дали бяха богати? Той трябваше да е първороден син, Силаните кръщаваха именно първородните си синове Децим. Изглеждаше около трийсетте, което също я радваше. Но дали беше богат? Най-лесно бе да го подпита.

— Ти сенатор ли си, Децим Юний?

— От тази година, ако трябва да сме съвсем точни. В момента съм градски квестор.

Чудесно, чудесно! Ако не друго, поне покриваше сенаторския ценз.

— Къде са земите ти, Децим Юний?

— О, къде ли не… Най-голямото ми имение се намира в Кампания, двайсет хиляди югера земя по бреговете на Волтурн, между Телезия и Капуа. Но владея част от крайбрежието на Тибър, един голям имот при Тарентския залив, вила в Кума и още една в Ларин.

Личеше си, че Силан иска да й направи впечатление. Сервилия почти незабележимо се отдръпна назад, за да не я чуе как тихичко ахва. Истински богаташ.

— Как е синът ти? — попита гостът.

Тя никога не можеше да скрие чувствата си към малкия Марк.

— Липсва му баща му, но мисля, че ще свикне.

Децим Юний Силан стана да си ходи.

— Време е да си вървя, Сервилия.

Може ли пак да дойда някой път?

— Дори те моля, Децим Юний. Много ще ме зарадваш.

„Ще видиш ти, Порция Лициниана! — злорадстваше Сервилия, след като сама изпрати госта си до вратата. — Още месец не е минал от смъртта на мъжа ми, а вече си намерих нов! Само чакай да съобщя на вуйчо Мамерк!“

Около месец след смъртта на Марк Юний Брут Луций Марций Филип писа следното на Гней Помпей Велики:

Бунтът избухна в самото начало на секстил. Гай Елий Стайен се справи блестящо със задачата, като не позволи нито кръвопролития, нито дори насилие. Войниците бяха толкова искрени в негодуванието си, че Мамерк дори не помисли да отговаря с репресии. Пред него се беше явила войнишка делегация, която твърдо му заяви, че легионите ще заминат за Испания само под командването на Гней Помпей Велики. Не за друго, а защото били убедени, че само пълководец като Гней Помпей бил способен да надвие Серторий.

— Може би — сподели Мамерк пред Сената, след като се върна да докладва за събитията — до такава степен беше разтърсен от събитията, че не смееше да лъже, — са прави! Признавам си, че не мога в нищо да ги обвиня. Бунтовниците се държаха много коректно. Стари войници като тях имат опит в тези работи, пък и не може да се каже, че не ме познават. Ако те се съмняват, че мога да победя Квинт Серторий, може би и аз трябва да се съмнявам. Ако те мислят, че Гней Помпей е подходящият човек, то и аз започвам да се чудя не е ли така.

Подобни откровени слова имаха огромно въздействие върху сенаторите, които на свой ред забравиха доскорошното си възмущение от измяната на войската и се замислиха над положението. Филип можеше само да се радва на подобна аудитория.

— Назначени отци — започна той, — крайно време е да разгледаме положението в Испания без излишни предубеждения. За мен беше изключително приятно да чуя трезвите и конструктивни слова на нашия дълбоко уважаван принцепс Сенатус Мамерк Емилий! Нека тогава и аз продължа в същия дух.

Филип се обърна, за да види как реагират колегите му.

— Когато преди три години и половина Квинт Серторий избяга в Испания и се свърза с лузитаните, никой не се учуди на първоначалните му успехи. Хора като Луций Фуфидий подцениха силите му и горчиво съжаляваха за това. Но когато нашият върховен понтифекс Квинт Цецилий Метел Пий пое управлението на Далечна Испания, а Марк Домиций Калвин — това на Близка Испания, всички трябваше да се убедим, че войната срещу Квинт Серторий ще бъде тежка и продължителна. Още в първата година от управлението на двамата Луций Хиртулей легатът на Серторий си позволи да нападне шестте легиона на Калвин с някакви си четири хиляди души пехота и да му нанесе тежко поражение. Самият Калвин загина на бойното поле. Както и повечето войници. Самият Серторий насочи усилията си срещу Пий, макар че нанесе големия си удар срещу прехваления легат на Пий Торий. Торий също загина на бойното поле, а трите му легиона претърпяха тежки загуби. Нашият обичан върховен понтифекс трябваше да се оттегли за зимата в Олизипон на река Таг, притискан от всички страни от Серторий.

На другата година големи битки не се състояха. Но и успехи не бяха постигнати! Пий гледаше как да избяга от Серторий, докато Хиртулей завзе Централна Испания и привлече под властта на Серторий племената на келтиберите. Серторий вече разполагаше с предаността на лузитаните, сега почти цялото местно население на Испания му се покоряваше, като изключим земите между река Бетис и планината Ороспеда, където Пий беше съсредоточил своите сили и не позволяваше на врага да настъпи.

Но миналогодишният управител на Трансалпийска Галия, Луций Манлий, реши, че той може да изненада Серторий, прекоси Пиренеите и начело на четири легиона навлезе в Близка Испания. Хиртулей го посрещна на река Ибер и му нанесе такъв удар, че Луций Манлий трябваше незабавно да отстъпи в собствената си провинция, където установи, че не е в безопасност! Хиртулей го последва и му нанесе второ поражение.

Тази година не беше по-добра за нас, назначени отци. Близка Испания още няма нов управител, в Далечна управлява Пий, който не е успял да пробие нито на запад от Бетис, нито на север от Ороспеда. Без да срещне съпротива, Квинт Серторий овладя прохода Консабура и навлезе в Близка Испания, където превърна град Оска в своя столица. Защото той има дързостта да окупира нашите територии по римски образец! Има си собствена столица, собствен Сенат, дори си е основал училище, където децата на местните главатари да учат латински и гръцки, та да наследят Серторий в управлението на независима Испания! Магистратите носят римски титли, Сенатът се състои от триста души. На това отгоре Серторий се сдоби с подкрепата на Марк Перперна Вейентон, който му доведе размирните легиони на Лепид.

Филип не съобщаваше нищо ново, цял Рим знаеше за развоя на събитията в Испания. Но никой не се бе постарал да подреди фактите в тяхната връзка и последователност, никой не бе говорил толкова подробно и обективно. Затова всички присъстващи едва сега си даваха сметка колко опасно е положението и не знаеха какво да отговорят.

— Назначени отци, ние сме длъжни да пратим управител на Близка Испания! Опитахме се, но Лепид попречи на Квинт Лутаций да замине, а сега и нашият принцепс Сенатус е възпрепятстван от бунта в армията си. За мен поне е очевидно, че новият управител не трябва да е случаен човек. Негово задължение ще бъда най-напред да воюва, а едва след това да управлява. Всъщност неговата задача ще е да воюва от първия до последния ден на мандата си! От онези четиринадесет легиона, които заминаха под командването на Пий и Калвин преди две години и половина, оцелели са може би седем, при това всички те са в Далечна Испания, при Пий. В Близка Испания единствен Квинт Серторий разполага с войска. В цялата провинция няма войник, който да му се противопостави.

Човекът, когото пратим в Близка Испания, трябва да разполага със собствена армия — ние няма как да отнемем от легионите на Пий. Ядрото на тази нова армия в момента стои и чака в Капуа: четири легиона, предимно войници на Сула, които изрично отказаха да заминат за Испания под командването на друг, освен Гней Помпей Велики. Който не е сенатор, а само конник.

Филип направи дълга пауза, след което продължи делово:

— И така, колеги — сенатори, благодарение на капуанската армия ние разполагаме с едно възможно решение — Гней Помпей Велики. И все пак законът на Луций Корнелий Сула изрично споменава, че в подобна ситуация върховното командване трябва да бъде предложено най-напред на хора, членове на Сената — на онези, които разполагат с нужния боен опит и способности и изрично пожелаят да го поемат. Ще ми се да проверя няма ли такъв човек в Сената.

Филип се обърна към подиума, на който седяха действащите магистрати.

— Децим Юний Брут, желаеш ли да поемеш командването?

— Не, Луций Марций. Твърде съм стар, а и никога не съм, бил голям войник.

— Мамерк Емилий?

— Не, Луций Марций, не желая. Армията не ме желае.

— Градският претор?

— Първо, службата не ми позволява да напускам Рим за вече от десет дни — оправда се преторът Гней Ауфидий Орест. — Но дори да не беше така, не желая командването.

— Чуждестранният претор?

— Не, Луций Марций, не желая — отказа и Марк Аврелий Кота.

Останалите шест претори също не пожелаха да поемат размирната провинция.

Филип тогава се обърна към седящите на първия ред, все бивши консули и претори.

— Марк Тулий Декула?

— Не.

— Квинт Лутаций Катул?

— Не.

И така нататък, и така нататък, без някой да изяви желание, Филип стигна дотам, че попита сам себе си.

— Не, и аз не искам! Много съм стар, много съм дебел и съм бездарен войник.

Тогава огледа присъстващите в залата.

— Има ли в тази зала човек, който да се чувства достатъчно подготвен за подобна отговорна мисия? Гай Скрибоний Курион, ти какво ще кажеш?

Курион с огромно удоволствие би отговорил с „да“, но Филип и Помпей го бяха купили предварително, затова честта налагаше да откаже.

В цялата зала имаше един-единствен, при това доста млад сенатор. Този сенатор изгаряше от желание да поеме каквото и да е командване, но не смееше да го изяви на глас, защото беше сигурен, че Филип няма да го позволи. Гай Юлий Цезар беше горд и амбициозен младеж, затова не можеше да си позволи подобни лудешки прояви, без да има поне известна надежда за успех.

— И така — заключи Филип, — стигаме до момента, в който да връчим специалното поръчение на Гней Помпей Велики. Вие всички чухте как всеки сенатор доброволно се отказа от командването на армията. Може би сред онези магистрати, които в момента са по служба в провинциите или в чужбина, се намират достойни люде, които биха могли да поемат управлението на Испания. Но ние не можем да си позволим да чакаме! Трябва да действаме бързо и решително, иначе рискуваме да изгубим завинаги Испания! За мен е ясно, че единственият възможен избор в настоящия момент е Гней Помпей Велики! Може да е само конник, но е заемал офицерски пост още от шестнайсетгодишна възраст, а на двайсет вече командваше легиони, с които печелеше сражение след сражение! Лично нашият непрежалим Луций Корнелий Сула го предпочиташе пред мнозина други. И с пълно право! Младият Помпей притежава опит и талант, радва се на личната преданост на голям брой ветерани. И което е най-важно, римската кауза е била винаги неговата кауза.

Ние разполагаме с напълно конституционни средства да назначим този млад човек от конническото съсловие за управител на Близка Испания, да му връчим проконсулски империум и да му разрешим да вземе със себе си колкото легиони сметнем за добре. Все пак, бих ви посъветвал конкретният текст на специалното поръчение да упоменава, че той не е бил консул, формулата би трябвало да звучи така: „нон про консуле, сед про консулибус“, да действа не като консул след прослужен мандат, а от името на действащите консули. По този начин той самият ще има предвид, че командва единствено според клаузите на специалното поръчение.

Филип седна, а Децим Юний Брут, първият консул, на свой ред стана:

— Членове на Сената, искам да гласувате. Нека тези, които са съгласни с връчването на специално поръчение на конника Гней Помпей Велики, който да се ползва с проконсулски империум и да има правото да командва шест легиона, седнат откъм дясната ми страна. Онези, които са против, да седнат от лявата.

Никой не застана вляво от Децим Брут, дори и младият сенатор Гай Юлий Цезар.