Любимци на съдбата

От януари 81 г. пр.Хр. до секстил (август) 80 г.пр.Хр.

Не бяха изминали и два месеца и Сула реши, че римското население се е приспособило към действието на проскрибциите. Масовите убийства, които поръчваше, донякъде се различаваха от грозното клане, което Марий беше започнал по време на краткия си седми консулски мандат; тъй като улиците на Рим не се миеха от толкова много кръв, пък и на Форум Романум никой не се спъваше в човешки тела. Труповете на проскрибираните (на които законите забраняваха достойно погребение и траурна церемония) бяха влачени с месарски куки до бреговете на Тибър, където бяха и хвърляни. На Форума се събираха само отрязаните глави на убитите — около градската чешма, известна като Сервилиев извор.

По времето, когато с хазната се разпореждаше Хризогон, държавата натрупа доста състояние за сметка на убитите, затова Сула прокара нови закони: вдовицата на осъден на смърт нямаше право да се омъжва за друг, а по време на траурни церемонии изрично се забраняваше да се излагат на показ восъчните маски на Гай Марий, на сина му, както и на Цина и неговите славни предшественици. Това се отнасяше за маските на всички проскрибирани.

Къщата на Гай Марий бе продадена на търг. Купи я Секст Перквициен, внук на прочутия богаташ, който бе превърнал семейството си в една от опорите на конническото съсловие. Всъщност Перквициен и Марий бяха живели врата до врата. Богаташът смяташе да използва огромното жилище на съседа си за хранилище на огромната си колекция от произведения на изкуството. Така къщата на Марий се запази като нещо отделно и самостоятелно.

В началото провежданите от Хризогон публични търгове бяха спечелени от заможни римляни, които предлагаха добри пари. Но лека-полека търсенето намаляваше и от десетия търг нататък цените драстично паднаха. Едва тогава в наддаването се включи Марк Крас. Действията му изглеждаха необичайни в очите на гражданите; вместо да се полакоми за най-ценните имоти, той предпочете далеч по-скромните и непривлекателните; затова пък ги получи срещу символични суми. Луций Сергии Катилина предприе различна тактика. Той се зае най-напред да информира Хризогон за съществуващи и несъществуващи заговори и така успя да включи в списъка на проскрибираните родния си брат Квинт, а след него — и зет си Цецилий. Брат му се оттегли в изгнание, но Цецилий бе убит, затова Катилина се обърна към диктатора Сула с молба за нов закон: според съществуващите той не получаваше нищо, защото и двамата му роднини имаха мъжки наследници и неговото име не се споменаваше в завещанията им. Сула откликна на молбата му и Катилина забогатя достатъчно, без да му се налага да участва в търговете.

Когато Сула реши да отпразнува своя триумф, януари можеше да се нарече студен и в прекия, и в преносния смисъл. Обикновените граждани излязоха по улиците, за да го почетат, но от конническото съсловие предпочетоха да си останат вкъщи; навярно си правеха сметката, че ако диктаторът и Хризогон ги забележат при церемонията, може да се сетят да добавят и тях в списъците. Сула показа пред римския народ плячката, която беше отнел от цар Митридат, надявайки се да избегне въпроса, дали подписването на мирния договор не е било прибързано. Като се имаха предвид несметните богатства на Митридат, изложеното беше жалко.

На другия ден Сула организира нещо като изложба — във всеки случай не можеше да се говори за триумфално шествие. На нея бяха показани ценностите, събрани от войските на младия Марий и Карбон. Той предвидливо обясни на гражданите, че всички вещи ще бъдат върнати обратно по храмовете, от които са били иззети. В този ден завърналите се от изгнание врагове на предишния режим — Апий Клавдий Пулхер, Метел Пий, Варон Лукул, Марк Крас и други като тях — нямаха правото да се облекат като сенатори, понеже още не бяха възстановили гражданството си. Сула поне им спести унижението да плащат така наречената „такса на свободата“, която даваха за хазната освободените роби.

Да се укроти Помпей се оказа по-трудна задача от усмиряването на победения Рим. Така поне стана ясно в деня преди триумфа на Сула. Помпей бе пренебрегнал нарежданията на диктатора и бе отплавал заедно с цялата си армия от Африка за Италия. Беше изпратил писмо от Тарент, в което обясняваше, че армията не му позволила да напусне Африка, преди да е натоварил и последния легионер на корабите. Според думите му той просто бил принуден да отстъпи пред ентусиазма на своите войници (без да обясни как така е събрал предварително кораби за шест легиона пехотинци, вместо за един и две хиляди души конница). В края на писмото си Помпей пак настояваше да ознаменува триумф в своя чест.

Диктаторът побърза да прати куриер в Тарент, който носеше повторен отказ. Същият куриер донесе в Рим извиненията на Помпей за осъдителното поведение на войската му, която не искала да му се подчини. Войниците настоявали любимият им пълководец да получи своя заслужен триумф! Ако диктаторът упорствал, Помпей искрено се страхувал да не би войниците му да поемат нещата в свои ръце и да тръгнат срещу Рим. Той самият щял, разбира се, да стори всичко по силите си, за да ги възпре.

Сула прати втори куриер по Апиевия път, водещ към Рим. Писмото носеше трети отказ: „НИКАКЪВ ТРИУМФ“. Оказа се, че е отишъл твърде далеч според вижданията на войската. Шест легиона и две хиляди души конница потеглиха към Рим. Щом Сула и Сенатът научиха за намеренията на Помпей и войниците му, които бяха достигнали Капуа, те се настроиха още повече срещу младия пълководец. Наближаваше краят на февруари, виеха виелици, а Марсово поле се изпълваше с нови войски, които чакаха да минат по улиците на Рим: двата легиона на Луций Лициний Мурена, бившия управител на Римска Азия и Киликия, както и двата легиона на Гай Валерий Глак, бившия управител на Трансалпийска Галия. И двамата чакаха да проведат своя триумф.

Скоро след поредния куриер, който препускаше на юг към Капуа (за да заповяда на Помпей веднага да спре и да го предупреди за четирите легиона, които го чакаха край Рим), сам Сула напусна столицата и се насочи в същата посока. Придружаваха го двамата консули — Декула и Долабела, върховният понтифекс Метел, началникът на конницата Флак Принцепс Сенатус и подобаваща дружина ликтори; не бяха сметнали за нужно да водят войска със себе си.

Писмото на Сула свари Помпей, преди да е напуснал Капуа. Вестта за четирите легиона, които случайно се подвизавали по това време на Марсово поле, го беше отрезвила и той не смееше да мръдне. Младежът не бе имал намерение да воюва срещу диктатора. Походът беше само блъф, който да му осигури отказвания триумф. Вестта, че диктаторът смята да го пресрещне с четири легиона, при това все стари войници, уплаши Помпей.

Затова, когато му съобщиха, че самият Сула му идва на крака, при това без армия зад гърба си, Помпей се спусна да го посрещне. Обстоятелствата, при които се срещнаха, напомняха на тези около запознанството им преди няколко години. Сула пак беше яхнал муле, но сега не беше пиян. Беше облечен в сенаторска тога и го придружаваха двадесет и четирима ликтори, които мръзнеха от студ в тънките си моравочервени туники. Измежду дървените летви на фасциите заплашително стърчаха брадви. Зад диктатора маршируваха още тридесет ликтори — дванайсет на разположение на Декула, още толкова — на Долабела и шестима — на началника на конницата, който се ползваше с преторски почести. Всичко беше доста по-внушително, отколкото на бреговете на Калор, и повече отговаряше на юношеските мечти на Помпей.

Но, от друга страна, самият Помпей също се бе издигнал през последните двайсет и два месеца; беше ръководил военна кампания заедно с Метел Пий и Крас, после още една в Клузий заедно със Сула и Крас и трета, този път напълно самостоятелно, в отвъдморските провинции. Затова и си беше позволил да си сложи златна броня, лъснала не по-малко от украсата на „държавния“ му кон. Делегацията на диктатора идваше пеша; затова Помпей на свой ред слезе на земята.

Сула носеше венец от трева на главата си, доста груб намек, че младежът още не се е сдобил с подобен — всъщност още не си беше извоювал венец изобщо! Диктаторът държеше да напомни кой е. Помпей веднага усети това в поведението му. Ликторите се построиха в две колони и се дръпнаха в края на пътя, за да не пречат на обруления от слънцето младеж със златната броня да се срещне с водача им. Самият Сула стоеше на едно място, на няколко крачки пред останалите.

— Аве, Помпей Велики! — Сула вдигна дясната си ръка за поздрав.

— Аве, диктаторе! — отвърна му опиянен от радост той. Сула го беше нарекъл с третото му име, при това в присъствието на такава официална публика. Излизаше, че вече официално може да се нарича Велики!

Двамата се целунаха по устата, след което, предшествани от ликторите, се запътиха към лагера на Помпей. Останалите ги последваха.

— Ти си склонен да приемеш, че съм „велик“! — въодушевяваше се младежът.

— Прякорът ти се наложи — оправда се Сула. — Също както и „малкият касапин“.

— Армията ми е решила веднъж завинаги, че ще триумфирам, Луций Корнелий.

— Армията ти няма абсолютно никакви правомощия да взема подобни решения, Гней Помпей Велики.

— Какво мога да направя? Та те дори не желаят да ме слушат!

— Глупости! — сряза го диктаторът. — Надявам се, Велики, даваш си сметка, че в писмата си ти изрично признаваш пред мен и пред Сената, че си абсолютно неспособен да командваш армията си.

Помпей целият се изчерви и присви устни.

— Не е честно да говориш така!

— Защо? Ти самият го признаваш в поне три от писмата си.

— Ама ти се правиш, че не разбираш! — възрази му младежът. — Те действат така само от любов към, мен!

— От любов или омраза, неподчинението си е все неподчинение. Ако това бяха мои войници, отдавна да съм наказал някого със смърт.

— Дори да е неподчинение, никому не е донесло вреда.

— Няма неподчинение, което да не носи вреда, и ти много добре го знаеш. Дръзнал си да заплашваш законно избрания римски диктатор.

— Това не е поход срещу Рим, Луций Корнелий, това е просто поход към Рим. Има разлика! Войниците просто искат да се уверят, че ще получа каквото заслужавам.

— Какво заслужаваш, Велики, определям аз, римският диктатор. Ти си на двадесет и четири години. Още не си влязъл в Сената. Съгласих се да те наричам с новоизмисленото ти име, „Магн“, което някой ден може да прерасне в „Максим“, но може и да се смали на „Парв“, „Минут“ или дори „Пузил“*.

* Различни степени на прилагателното „малък“ на латински. — Б.пр.

Помпей се спря насред пътя и се обърна към Сула; останалата част от делегацията уж случайно не се усети навреме и незабележимо се доближи до двамата.

— Искам триумф! — изтърси гневно Помпей и тропна с крак.

— А аз ти казвам, че няма да го получиш! — заяви му Сула. Широкото лице на младежа стана червено като цвекло, тънките му устни разкриха малките му бели зъбки.

— Добре ще е да запомниш, диктатор Луций Корнелий Сула, че хората почитат изгряващото, а не залязващото слънце!

Сула изведнъж избухна в гръмък смях.

— О, това беше добро! — задъхваше се той. — Ще го имаш своя триумф! — И накрая, разтърсен от нов прилив на смях, допълни: — И не ме гледай като истукан, маймуно! Помогни ми да си наместя тогата!

— Ти си пълен глупак, Велики — заяви Метел Пий на Помпей, когато двамата останаха насаме.

— Защо? Мисля, че постъпих доста умно — отвърна той.

Прасчо Младши отдавна беше навършил годините за консул и макар още да не се бе добрал до високата длъжност, възрастта му личеше: чупливата му кестенява коса се бе прошарила, край кафявите му очи се бяха появили бръчки.

— Всичко друго, но не и умно — подхвърли Метел и със задоволство забеляза недоумението в красивите сини очи на събеседника си. — Познавам нашия началник много по-отдавна от теб, имал съм случай да се уверя, че е не само по-велик от нас двамата, взети заедно, но е и много по-интелигентен. Той има слабости, но те не засягат способността му да разсъждава и действа.

Помпей шумно изсумтя.

— О, Пий, нищо не разбирам! Слабости? За какви слабости у Сула изобщо говориш?

— Имам предвид вкуса му към ироничното, разбира се. Изразът ми з-звучи по-точен, отколкото „ч-чувство за хумор“. — Прасчо млъкна, докато овладее заекването си. — Спомни си, че ме посочи за върховен понтифекс, при условие че заеквам. На него му е просто невъзможно да устои на подобни „шеги“.

Помпей си придаде отегчен вид.

— Нямам никаква представа накъде биеш, Пий, още по-малко виждам връзка с моя случай.

— Велики, Велики! Ами той се подиграваше с теб още от самото начало на тази история! Ето каква е връзката. Той винаги е смятал, че заслужаваш триумф, какво го вълнува на колко си години и дали си само конник или сенатор? Ти си герой — пълководец, а такива той е склонен да издигне до невероятни висоти! Но на Сула му се искаше да разбере ти до каква степен държиш на триумфа си, искаше да се увери на какво си способен, за да го получиш. Не трябваше да се хващаш на уловката му. Сега той има доста по-ясна представа за теб, знае на какво си способен. Разбра, че храбростта ти е почти колкото самочувствието ти, да не говорим за амбициите ти. Същевременно Сула се успокои, че няма да си му конкуренция.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да съм му конкуренция?

— Точно каквото ти си мислиш.

— Но аз бяха тръгнал срещу Рим!

— Глупости! — усмихна се Прасчо. — Ти беше тръгнал към Рим, нали така сам каза… А аз ти повярвах. И което е по-важно, Сула също ти повярва.

Помпей изгледа събеседника си с нескрито недоумение. Не знаеше какво трябва да отговори.

— Важното е, че си получих триумфа.

— Да, получи го. Но той ще те накара да заплатиш за това цена, каквато щеше да ти бъде спестена, ако се бе държал както подобава.

— Цена ли? Каква цена? — Помпей поклати глава. Приличаше на някой голям приказен звяр, който не иска да повярва, че другите му се присмиват. — Пий, омръзна ми да ми говориш с гатанки и недомлъвки.

— Ще видиш сам — отговори му Прасчо, все тъй загадъчно.

И Помпей има случай да се увери, при това в самия ден на триумфа си. Метел му беше подсказал какво ще се случи, но заслепен от гордост, той не бе разбрал намеците. Датата за триумфа му беше насрочена за дванайсетото число от март. На шестия ден от месеца Гай Флак, бившият управител на Галия, мина по улиците на Рим в прослава на победите си над галските племена; на деветия ден триумфира Мурена, бившият губернатор на Азия, заради успехите си в Кападокия и Понт. Затова докато дойде ред и на Помпей да ознаменува победите си над Карбон, римските граждани вече бяха пренаситени от празнични шествия. Малцина любопитни наизлязоха и този ден по улиците, но тълпи така и не се насъбраха. След двудневните зрелища, които организира самият Сула, Флак вече не представляваше голям интерес, Мурена — още по-малко; триумфът на Помпей просто беше отминат с безразличие. Името му не говореше нищо, никой не знаеше, че е млад и красив, а и да знаеше, едва ли би се впечатлил от ранните му успехи.

И все пак Помпей нямаше причини да се тревожи, докато поемаше по древния маршрут, започващ от така наречената Вила Публика. Клюката бързо щеше да се разпространи и когато народът научеше какъв е конкретният повод за триумфа, всички щяха да наизлязат, за да го поздравят. Докато завие от Големия цирк по Вия Триумфалис, цял Рим щеше да се появи, за да го види. Шествието на Помпей следваше класическия сценарий: отпред вървяха действащите магистрати и сенаторите, следваха ги музиканти и танцьори, после идваха колите с плячката и подвижните платформи, на които се разиграваха паметните събития, заради които Помпей биваше удостоен с високата чест, след тях се нареждаха жреците и жертвените животни — все мъжки и бели, — докато отзад се движеше самият пълководец начело на победоносната си армия.

Дори облеклото на младежа беше според случая — червена тога, богато обшита със злато, лавров венец на главата му, бродирана туника с дебела пурпурна ивица… Едва когато гримьорите понечиха да боядисат лицето му в червено, както изискваше традицията, той отказа. Държеше Рим да се увери с очите си колко е млад и красив; искаше да знаят всички, че има свое собствено лице, с което се гордее; искаше зрителите да го свържат с Александър Македонски. А с боядисано лице щеше да мине за един от многото, никой нямаше да се досети, че е само на двайсет и четири години.

Но не толкова липсата на грим правеше Помпей различен от другите триумфиращи пълководци; впечатление правеха животните, които бе сложил да теглят античната му колесница. Вместо класическите бели коне бе предпочел четири огромни африкански слона, които лично беше хванал в Нумидия. Четирима дресьори бяха работили, за да укротят дивите зверове и да ги научат да теглят колесница. Подвигът на дресьорите беше по-голям от този на ловеца. Помпей си получи своите четири опитомени слона, докато кочияшът до него само се правеше, че командва могъщите зверове: той просто държеше златните юзди, които висяха от устите на пищно украсените животни. В действителност слоновете слушаха своите дресьори. Само като се чуеше за невероятните създания, които се разхождаха по улиците на Рим, и любопитните римляни щяха да притичат да ги видят с очите си. Не беше ли невероятна гледка: новият Александър с колесница, теглена от животни, каквито в Рим почитаха едва ли не за свещени. Истински слонове! Огромни слонове с уши като корабни платна и огромни бивни.

Маршрутът на парада тръгваше от Вила Публика на Марсово поле, следваше витата алея, покрай която се издигаха вили и жилищни сгради, за да заобиколи Капитолия и старата Сервиева стена, която го беше бранила в миналото. От западния край на хълма шествието минаваше през Порта Триумфалис и се озоваваше в самия град. След като триумфът на Помпей бе третият поред през последните седем дни, повечето сенатори бяха махнали с ръка и само малцина бяха благоволили да застанат начело на колоната; при това бързаха да свършат с досадното задължение. Музикантите, танцьорите, колите с плячката, жреците, жертвените животни, военнопленниците, всички следваха примера им и буквално препускаха по улиците на града. Само слоновете не се отказваха от своята величествена, бавна крачка и скоро виновникът за триумфа изостана далеч след шествието си.

Най-накрая колесницата му се довлече до Триумфалната порта и спря. Армията, въоръжена единствено с тояги, опасани с лаври, на свой ред се спря зад предводителя си. Триумфалната колесница беше скована още в етруски времена и понеже е била предвидена за церемонии, а не за сражение, беше доста по-ниска от класическите бойни колесници, каквито използваха например галите. Ето защо Помпей не можеше да види каква е причината за спирането. Той прати кочияша да види какво става.

Човекът се върна ужасен.

— Триумфаторе, слоновете не могат да се проврат през портата!

— Глупости!

— Истина говоря, триумфаторе, така е! Слоновете са много едри и не могат да минат.

Помпей позабрави за славата и достолепието и скочи от колесницата да види с очите си какво се е случило. Водачите на предните два слона безпомощно се суетяха и посрещнаха своя началник едва ли не с радост.

— Входът е много нисък.

Триумфалната порта — единствената, през която имаха право да минат военните паради, — бе предвидена да побере редица от осем души едновременно; дори колесница, теглена от четири коня, или широка платформа. Но се оказа твърде ниска, за да може едър слон да се провре под свода й.

— Добре — каза Помпей, без да се отчайва. — Проврете ги един по един през портата. Ще се наложи просто да се наведат.

— Но те не са дресирани за това! — изпадна в паника един от водачите.

— Това не ме интересува! — тросна му се младежът. — Просто правете каквото ви казвам!

Но още първият слон отказа да си наведе главата.

— Дръпнете го за хобота и го накарайте! — заповяда Помпей.

Но колкото и да го дърпаха, той не пожела да се наведе; напротив, ядоса се на хората край себе си. Безпокойството му се предаде и на другите три слона, два, от които все още бяха впрегнати в колесницата. Те започнаха инстинктивно да отстъпват, при което колесницата заплашително се надвеси над облечените в лъвски кожи знаменосци.

Докато дресьорите продължаваха да се борят със слона, Помпей ги гледаше отстрани и не пестеше войнишките си псувни по техен адрес. На нещастниците им се искаше да потънат вдън земя от страх и от срам. Но нищо не помогна: слоновете не пожелаха да сътрудничат на някакви си човеци.

Мина повече от час, преди Варон на свой ред да се върне, за да разбере какво се е случило с колесницата — като римски сенатор той беше вървял начело на шествието.

Като видя какво се е случило, той едва се сдържа да не се изсмее.

— Прати Скапций и хората му до Стабула да доведат конете — предложи Варон. — Хайде, Велики, забрави тези ходещи кули! Шествието вече е излязло на Форума, а никой дори не е разбрал, че теб те няма. Сула чака пред храма на Кастор и се нервира. Организаторите на пиршеството са притеснени.

Вместо да му отговори, Помпей избухна в сълзи и с пищните си одежди седна на калните павета край пътя. Така че Варон пое нещата в свои ръце, прати хора да докарат триумфалните коне от държавната конюшня и се зае с разпрягането на размирните слонове. Обстановката допълнително се нажежи с пристигането на няколко градинари, въоръжени с кофи и лопати, за да се сдобият с най-полезната естествена тор на света. Без да се плашат от величествените зверове, те невъзмутимо се запровираха между краката им. Само от съжаление към приятеля си и от желание да свърши по-бързо цялата работа, Варон не си позволи дори да се усмихне. С цената на големи усилия и немалко ругатни успя да изведе слонове и водачи встрани от пътя — към Форум Холиторий; едва ли някой би ги пуснал обратно към Марсово поле, където чакаха шест легиона строени войници.

Междувременно колоната наистина се беше спряла на Форум Романум пред внушителната йонийска фасада на храма на Кастор и Полукс. На площадката пред светилището седеше не друг, а самият диктатор Сула, заедно с началника на конницата, двамата консули и неколцина приятели и роднини. Традицията повеляваше в шествието на триумфатора да не вземат участие хора, заемащи по-висши длъжности от неговата; същото важеше и за пиршеството. Излизаше, че най-важните римски управници напразно чакат насред площада, при това без надежда дори да се нахранят след това.

Всички присъстващи бяха загубили търпение. Освен това духаше студен северен вятър. Най-накрая се появи Варон, който изкачи стъпалата към площадката и се наведе да прошепне нещо в ухото на Сула. Внезапният смях изненада всички останали; Сула доста се смя, после стана от стола, пристъпи към ръба на площадката и извика към тълпата:

— Почакайте още малко! Нашият триумфатор идва! Бил решил да внесе малки нововъведения и вместо коне впрегнал в колесницата си истински слонове! Да, ама слоновете не могли да минат през Триумфалната порта, затова трябвало да прати за коне! Ех, защо не бях там да го видя с очите си!

Зяпачите посрещнаха думите му със смях, но само онези, които лично познаваха Помпей — Метел Пий, Варон Лукул или Марк Крас, — си даваха сметка колко жестока е шегата.

— Знаете ли, не е мъдро да се предизвиква Сула — говореше Метел Пий на хората край себе си. — Много пъти съм се уверявал, че той има някаква мистична способност да привлича Фортуна на своя страна. Дори не му трябва сам да се потруди, за да унизи другия. Богинята ще свърши всичко вместо него.

— Това, което не мога да разбера — навъси се Варон Лукул, — е как Помпей не се е сетил да премери височината на портата предварително. Та като военачалник той е изключително предвидлив.

— До мига, в който младежките мечти не го заслепят — изрече задъханият Варон; беше тичал от Триумфалната порта и до храма на Кастор. — До такава степен се беше вкопчил в проклетата си идея за слоновете, че не му остана време да се замисли за възможните неприятности. Горкият Помпей, той направо е съсипан!

— И на мен ми става по-скоро жалко за него — обади се Крас.

— И на мен, нищо, че му доказах, че не е прав — отбеляза Метел Пий. — Как го понесе? — обърна се той към Варон.

— Докато пристигне на Форума, ще се оправи.

И наистина, Помпей доведе втората половина от шествието с подобаваща тържественост. Разбира се, даваше си сметка, че след двучасовото закъснение съгражданите му са загубили интерес. Малцина бяха благоволили да го поздравят по улиците.

Едва при влизането си в храма на Юпитер Статор, където трябваше да се състои пиршеството, Помпей си даде сметка колко смешен се е сторил инцидентът със слоновете в очите на римските големци. Терзанията му бяха започнали още по улиците на Рим, когато минаваше покрай колоната със статуята на Сципион Африкански. В краката на великия пълководец се бяха скупчили неколцина граждани, които шумно се смееха. Щом Помпей се приближи, те се отдръпнаха, за да може той да прочете надписа на постамента:

Вътре в храма на Юпитер положението беше още по-сложно. Някои от гостите се задоволяваха с това да подчертаят с известна ирония прякора му „Велики“. Някои обаче уж неволно го произнасяха вместо „Магн“ „Маг“ — както се наричаха персийските влъхви — или „Ман“ (ръка), намеквайки, че или Помпей е целувал ръка на Сула, за да се издигне, или че е на една ръка разстояние от своя господар. Малцина се отнесоха с необходимата почит към триумфатора. Помпей разчиташе и на своите приятели и роднини, които обаче наляха масло в огъня, като се наежиха срещу присмехулниците и дори изявиха желание да се бият. Най-накрая, важни личности като Катул и Хортензий просто не благоволиха да присъстват.

Все пак се случи и нещо хубаво: Помпей неочаквано си намери приятел, не друг, а отдавна забравения племенник на диктатора, Публий Корнелий Сула. Той му бе представен от Катилина.

— Никога не съм знаел, че Сула има племенник! — призна си Помпей.

— Ами и той не е знаел доскоро — подхвърли весело Публий Сула. — А което е най-странното, самият аз нямах представа.

Катилина прихна да се смее.

— И все пак е истина — каза той на Помпей, който гледаше доста объркано новия си познат.

— Я обяснете по-подробно — подкани ги той, доволен, че поне в този случай не се смеят на него.

— Цял живот съм си мислил, че съм син на Секст Перквициен — започна Публий Сула. — И цял живот съм бил съсед на Гай Марий! Когато дядо ми умря и баща ми наследи всичко, нито той, нито аз сме подозирали истината. Но баща ми беше приятел с Цина, затова след като започнаха да излизат списъците с проскрибциите, той всеки път очакваше да открие своето име. И от тревога взе, че умря.

Последното бе произнесено с такова безразличие, че Помпей лесно си направи заключението колко са се обичали баща и син Перквициен. И нищо чудно, като се има предвид колко омразен бе старият Перквициен на цял Рим.

— Не мога да го повярвам — иронично изрече Помпей.

— Разбрах кой съм едва когато се разрових из някакви стари книжа, принадлежали навремето на дядо ми. Сред тях се натъкнах и на документите по осиновяването! Оказа се, че баща ми бил осиновен от дядо ми, преди чичо ми, диктаторът, да се роди. Така че и той не е подозирал за съществуването на брат си. Както и да е, реших, че ще е най-благоразумно, ако занеса документите на чичо Луций, преди някой да е сложил моето име в списъците!

— Абе, като те гледам, ти си същински Сула — усмихна се Помпей. — Предполагам, не ти е било трудно да го убедиш?

— Ни най-малко! Та не е ли това късмет? Сега хем наследявам богатствата на Перквициените, хем не ме ловят проскрибции, хем ще получа и тлъст дял от милионите на чичо Луций.

— А не мислиш ли да станеш нещо като негов наследник?

Публий Сула се изкикоти.

— Аз? Да наследя Сула? Богове, никога! Аз, Помпей Велики, не съм човек с политически амбиции. Ама никакви!

— Може би си влязъл вече в Сената?

Катилина използва случая, за да се намеси в разговора.

— Двамата Сула сме канени от Сула да присъстваме на заседанията на Сената, макар че официално не сме се сдобили със сенаторско положение… Не и засега. Но с Публий Сула просто си рекохме, че ще ти е приятно да разговаряш с дружески настроени люде.

— Много се радвам, че дойдохте — благодари им Помпей.

— Не се оставяй на тия дърти традиционалисти — окуражи го Катилина и го тупна приятелски по гърба. — Поне няколко души искрено се радваме на триумфа на млад човек като теб. Съвсем скоро и ти ще влезеш в Сената, имаш ми думата. Сула има намерение да вкара вътре доста хора, които не се нравят на традиционалистите.

Помпей се навъси.

— Знам какво да правя с живота си, там няма място за членство в Сената! Преди да се разправя веднъж завинаги с тази институция — или поне, преди да вляза в нея, — смятам да докажа на всички, че никой не може да попречи на кадърни хора като мен да заемат, който пост пожелаят в държавата. На мен ми стига да съм конник, ще мина и без сенатски привилегии.

Катилина примигна, но Публий Сула като че ли изобщо не чу заканата. Помпей се огледа и веднага си оправи настроението.

— А, ето го и него! И той самичък на кушетка! Елате да се нахраним в компанията на зет ми Мемий! Той е най-достойната компания от всички присъстващи.

— Би трябвало да легнеш при старците, които са благоволили да те почетат с присъствието си — напомни му Катилина. — Не се безпокой за нас. Ще се разположим при Гай Мемий и ще се чувстваме доволни.

— Това е моят триумф и аз ще реша с кого ще обядвам — възрази му Помпей.

В началото на април Сула обнародва списък на нови двеста сенатори, обещавайки, че и други ще се присъединят към списъка през идните месеци. Начело на списъка стоеше името на Гней Помпей Велики. Той побърза да се срещне с диктатора.

— Няма да влизам в Сената!

Сула изненадано го изгледа.

— Защо? Мислех, че много държиш да станеш сенатор.

Помпей набързо забрави яда си; инстинктът му за самосъхранение проговори — най-добре беше Сула да не си дава сметка колко различен от останалите римляни е той.

— Става дума — започна Помпей — за урока, който получих с този проклет триумф. — Той си пое дъх, сякаш му се налагаше да направи тежко признание. — Доста мислих по въпроса, Луций Корнелий, и си давам сметка, че съм твърде млад. Моля те, Луций Корнелий, остави ме сам да си намеря път към Сената, когато му дойде времето. Ако вляза сега, години ще минат и пак ще ми се смеят.

Което си беше самата истина, убеждаваше се. Няма да се присъедини към хора, които ще се подхилкват всеки път, щом го забележат. Ще отиде при тях едва когато коленете им треперят при самата мисъл, че се появява.

Сула омекна и вдигна рамене.

— Както желаеш, Велики.

— Благодаря. Наистина така предпочитам. Ще изчакам, докато извърша нещо, което да се запомни по-добре от злощастната история със слоновете. Като например една почтена квесторска службица, щом навърша трийсет.

Тук май прекали. В бледите очи на Сула се появиха иронични искрици, но той само каза:

— Много добра идея! Ще махна името ти от списъка. Но все пак държа да присъстваш утре в Сената. Етикетът изисква всички мои легати да присъстват поне в началото на заседанието. Затова държа и ти да дойдеш.

И Помпей отиде.

— Ще започна — обърна се диктаторът към сенаторите — с въпроса за Италия и италийците. Съгласно моите обещания към италийските политически водачи смятам да се погрижа всички италийци да бъдат записани в гражданските списъци според съответните процедури; всички ще бъдат разпределени из тридесет и петте триби. Няма да позволя повече да се лъжат нашите италийски съюзници и да се погребва техният глас в ограничен брой триби, които нищо не могат да решат. Дал съм дума по този въпрос и ще я удържа.

Хортензий и Катул седяха един до друг на втория ред и многозначително си намигнаха. И двамата не одобряваха сериозните политически отстъпки в полза на хора, които не бяха истински римляни.

Сула се размърда на стола си.

— За съжаление не мога да изпълня другото си обещание: да разпределя пак равномерно из трийсет и петте триби освободените роби. Ще се наложи и занапред да останат в Субурана и Есквилина. Трябва да бъдем сигурни, че едри робовладелци няма един ден да решат да освободят своите роби, само и само да си осигурят вярната политическа подкрепа на нови клиенти.

— Мъдър е Сула, няма що! — подхвърли Катул на Хортензий.

— Трудно ще му убегне нещо — подшушна другият. — Да не би да е чул, че Марк Крас купува роби?

Сула продължи да говори за римските градове и земи.

— Брундизий, град, където аз и моята войска бяхме почетени с нужното уважение, ще бъде възнаграден, като го освободим от всякакви мита и косвени данъци.

— Пфу! — ядоса се Катул. — Още утре Брундизий ще стане най-претовареното пристанище в Италия!

Диктаторът отреди възнаграждения за няколко други области из полуострова, затова пък наложи тежки наказания на други. Навярно най-тежко щеше да пострада Пренесте.

Докато Сула изброяваше градове и села, Катул лека-полека се бе унесъл и може би дори щеше да задреме, ако Хортензий не го беше побутнал.

— Квинт, Сула говори за теб!

— … Квинт Лутаций Катул, моя верен последовател, натоварвам с реконструкцията на храма на Юпитер Оптимус Максимус на Капитолия. — Старческите устни се сбърчиха в подигравателна усмивчица и ироничният поглед на Сула се спря върху Катул. — По-голямата част от средствата ще дойдат от доходите, които уголемените площи на държавната земя ще донесат, но аз се надявам, че и ти самият, Квинт Лутаций, ще допълниш разликата за своя лична сметка.

Катул не посмя да каже нищо от страх. Това беше неговото наказание, задето толкова години бе прекарал мирно и тихо в дома си, докато Цина и Карбон управляваха града.

— На нашия върховен понтифекс, Квинт Цецилий Метел, се пада честта да възстанови храма на Опс, засегнат от същия пожар — продължи Сула. — И все пак този проект ще бъде изцяло изплатен от държавната хазна, тъй като Опс е символ на римския държавен бюджет. Държа именно върховният понтифекс да поеме грижата за повторното освещаване на възстановения храм. Току-що обнародвах списък с имената на двеста души, които каня в Сената — продължи диктаторът, — макар Гней Помпей Велики да ми съобщи, че не желае да встъпва в сенаторска длъжност толкова рано. Затова и неговото име беше махнато от списъка.

Това вече беше новина и всички се размърдаха и впериха поглед в Помпей, който седеше до вратата и се усмихваше.

— Възнамерявам да включа още стотина души, така сенаторите ще станат четиристотин. Давате си сметка колко сенатори сме изгубили през последните десет години.

— И хич да не си помисли човек, че той е убил някого от тях — ядосваше се Катул. Откъде да изнамери пари за възстановяването на огромния храм? Подозираше, че кесията му доста ще олекне, докато държавното участие щеше да си остане символично.

Диктаторът продължаваше нататък:

— Опитах се да въведа в Сената представители на старите сенаторски фамилии, макар че в списъка се срещат и конници; за тях обаче лично съм се уверил, че имат достойно потекло. В списъка ми няма да срещнете случайно име! И все пак позволих си да включа един нов вид сенатор, който не отговаря на досегашните ни разбирания — цензът от един милион сестерции никъде не е узаконяван официално, както и изискванията за благороден произход. Имам предвид онези доблестни римски войници, които са допринесли за успехите на римското оръжие. Искам Рим отново да отдаде нужната почит на тези хора, така както го правеше навремето, в дните на Марк Фабий Бутеон. Последните няколко поколения откровено пренебрегнаха героичния воин. Е, аз ще сложа край на подобно отношение! Ако човек е достоен за венец от трева или за което и да е друго от нашите воински отличия, той автоматично ще влиза в Сената, независимо от своя произход. По този начин ще бъдат допуснати нови лица, но за тях поне ще знаем, че са храбри и са имали случай да докажат предаността си на Рим. Ще ми се да се надявам, че сред заслужилите бойни венци ще се срещат и имена, добре известни на всички нас!

Хортензий недоволно изсумтя.

— Това е демагогия.

Унесен в мислите си, Катул дори не го чу. Откакто Сула го бе натоварил с това непоносимо финансово бреме, нищо друго не го интересуваше.

— Един последен въпрос и ще разпусна заседанието — заяви диктаторът. — Всички, които са изброени в моя списък, ще трябва да бъдат представени на народното събрание; няма значение дали са патриции или плебеи, за да влязат в Сената, ще им е нужно одобрението на народа. — Той се надигна от стола си. — С това слагам край на заседанието.

— И откъде ще намеря пари? — вайкаше се Катул пред Хортензий, докато бързаха да напуснат Курия Хостилия.

— Не си прави труда.

— Никой не ме пита!

— Той скоро ще умре, Квинт. А дотогава ще си търсиш поводи да протакаш. Щом Сула ни напусне, никой няма да се интересува от това. Нека държавата плати и последната сестерция.

— И всичко заради този проклет Фламин! — ядосваше се Катул. — Той стана причина за пожара, нека той плаща за реконструкцията!

Хортензий обаче се навъси:

— Внимавай някой да не те чуе да го казваш! Фламин Диалис не може да бъде държан отговорен за природно бедствие, освен ако не бъде обвинен и съден според закона, така както и всеки друг жрец. Сула не ни обясни защо младежът е напуснал града, но също така и не го е включил в списъка на проскрибираните. Нито е предявил обвинение срещу него.

— Ами нали му се пада племенник!

— Точно така, скъпи Квинт.

— Ех, зетко, защо изобщо се занимаваме с всичко това? Все по-често ми се иска да си събера парите, да разпродам всичко и да се заселя на спокойствие в Киренайка.

— Занимаваме се с това, защото така повелява кръвта ни — отговори Хортензий.

Нови и стари сенатори се събраха два дни по-късно, за да чуят как Сула възнамерява да премахне изборите за цензори и да реорганизира държавните финанси.

— Когато нещата улегнат, можете да помислите дали няма да върнете старите пълномощия на цензорите — заяви великодушно той. — Пък и аз нямам намерение със закон да премахвам тяхната длъжност.

Сула обаче имаше специална изненада за хората от своето съсловия — римските патриции.

— През последните няколко века след първото отделяне на плебеите привилегиите на патрициите непрекъснато намаляваха. Единственото предимство да си патриций е, че можеш да заемеш някоя религиозна длъжности, която все още е недостъпна за плебеите. Но аз не мисля, че религиозните почести имат някакво отношение към политическата и обществената кариера на римлянина. А днешните патриции са хора, които все пак могат да проследят родословието си още преди идването на власт на царете. Самият факт, че човек се е родил патриций, е доказателство, че предците му са служили вярно на Рим в продължение на половин хилядолетие. Мисля, това е достатъчен довод днешният патриций също да се радва на известни почести — може би не особено важни, но все пак само за него. Ето защо отсега нататък разрешавам на патрициите да се кандидатират за куриатна длъжност — консул или претор — две години по-рано, отколкото плебеите.

— С което иска да докаже, че не е забравил своите — заяви плебеят Марк Юний Брут на жена си Сервилия, патрицианка.

През последните месеци, изпълнени с твърде много страх и опасности, съпругът на Сервилия бе станал доста по-словоохотлив от обикновено. Откакто се разбра, че баща му е загинал в Лилибей вследствие наказателните операции на суланския слуга Помпей, Брут усещаше, че животът му виси на косъм. Дали нямаше да проскрибират баща му? Дали нямаше да проскрибират него самия? Като син на враг на държавата той нямаше да получи нищо от наследството напротив, щеше да изгуби и сега притежаваното; а ако проскрибираха самия него, щеше да изгуби и живота си. Но името на стария Брут не се появи сред тези на четиридесет осъдени сенатори, а оттам нататък проскрибциите не споменаваха повече сенатори. Брут се надяваше, че опасността е отминала… Обаче не можеше да е сигурен. Сула продължаваше да прави своите зловещи намеци.

Това, че Брут започна да се отнася по-дружелюбно със съпругата си, се дължеше на мисълта, че вероятно бракът е причината името на Марк Юний Брут да не влезе в черния списък на Сула. Тази нова привилегия, която Сула установяваше в полза на патрициите, доказваше, че за него всеки римски патриций е ценен и важен — много повече от най-богатите и влиятелни нобили от плебейски произход. А сред патрицианското съсловие имаше ли по-знатна фамилия от тази на Сервилий Цепионите?

— Колко жалко — въздъхна Сервилия, — че синът ни не може да получи патрициански статут.

— Фамилията ми е достатъчно стара и знатна, синът ми може да се гордее с нея защити се Брут. — Ние, Юний Брутите, сме преки наследници на Деций Юний Брут, основателя на републиката.

— Винаги ми се е струвало странно — отвърна тя — как така сегашните Юний не са патриции при условие, че Деций Юний Брут със сигурност е бил. Ти все говориш за някакво осиновяване в семейството, което се дължало на материални причини. Но за да има и плебейска фамилия Юний Брути, тя трябва да произлиза от някой роб или обикновен селянин, клиент на патрицианската фамилия.

Брут трябваше да преглътне язвителните бележки на жена си. Те само доказваха, че Сервилия няма намерение и занапред да играе ролята на мълчаливата и покорна съпруга. Страхът й от развод бе намалял и самочувствието й бе станало по-високо. Само детето бе от значение за нея. Бащата не я интересуваше. Това, че Сервилия се грижеше за доброто име на съпруга си, се дължеше единствено на майчиния й инстинкт. Но вече нямаше причина, заради която да се кланя на някакъв си Брут — не и по начина, по който го беше правила преди измяната на стария й свекър, която изложи семейството й на опасност.

— Сестра ти ще се справи чудесно — подразни я Брут. — Патрицианка, омъжена за патриций. Двамата с Друз Нерон няма да имат проблеми.

— Друз Нерон е плебей — отвърна му надменно Сервилия. — Може по рождение да е Клавдий, но вуйчо Друз го осинови, значи е станал част от рода на Ливиите. И съответно е в същото положение като теб.

— И все пак смятам, че го очаква бляскаво бъдеще.

— Друз Нерон е твърде глупав. Двегодишният ни син е по-умен от него — тросна се Сервилия.

Брут я изгледа с досада: беше забелязал болезнената привързаност на Сервилия към детето. Същинска лъвица, която си пази малкото!

— Както и да е — изрече той, — Сула ще продължи с изненадите вдругиден.

— Имаш ли някаква представа какво е намислил?

— Ще научим всички вдругиден.

Два дни по-късно Сула започна да се занимава с изборите и изборните длъжности.

— Омръзнало ми е от това да се играе на политика — започна той, — затова ще въведа нова процедура, която ще премахне всякаква случайност при изборите. Всички избори вече ще се провеждат през месец квинктил, пет-шест месеца преди човекът да встъпи в длъжност. През този период на изчакване бъдещите магистрати ще се ползват с по-голям авторитет в Сената. Новоизбраните консули ще говорят веднага след действащите консули, а новоизбраните претори — след действащите претори. Отсега нататък принцепс Сенатус, бившите цензори и консуларните сенатори няма да говорят, преди да се е изказал и последният новоизбран претор. Пълна загуба на време е да се изслушват хора, които отдавна са слезли от властта.

Всички погледи се обърнаха към Флак Принцепс Сенатус, който беше жертва на новия закон. Но той мило гледаше Сула, все едно нищо не се беше случило.

Сула продължи:

— Най-напред ще се провеждат изборите за висши магистрати в центуриатните комиции в деня пред квинктилските иди. След това ще се избират квестори, куриатни едили, военни трибуни и другите по-нископоставени длъжности. Всички избори ще минат пред трибутните комиции, десет дни преди секстилските календи. Най-накрая плебейското събрание ще проведе своите избори между два и шест дни преди календите.

— Не е зле — каза Хортензий на Катул. — Така всички ще знаем каква ни е съдбата много преди края на годината.

— И по-отрано ще се радваме на спечеления авторитет — съгласи се той.

— А сега по въпроса за самите длъжности — говореше Сула. — След като свърша с добавянето на нови имена в списъка на сенаторите, смятам да затворя вратата за всички останали. Отсега нататък единственият начин да се влезе в Сената ще е след избор за квестор. За квестор човек ще има право да се кандидатира най-рано на трийсет години. Всяка година ще се избират двайсет квестори. Ще има само две изключения: човек, който е избран за народен трибун, преди да е станал сенатор, ще запази правото си да влезе автоматично в Сената след изтичане на мандата; а човек, който е бил награден с боен венец ще става и сенатор.

Той се раздвижи на стола си и изгледа смълчалите се хора.

— Отсега нататък всяка година ще се избират по осем претори. Плебеите ще се кандидатират за преторска длъжност на трийсет и девет години, но патрициите ще могат да го сторят две години по-рано. Ще трябва да минат поне две години между преторския мандат и кандидатурата на същия човек за консул. Никой няма право да се кандидатира за консул, преди да е бил претор. Освен това ще възстановя стария лекс Генуция, при това в най-строгия му вид, според който никой римлянин, независимо патриций или плебей, няма да има правото да се кандидатира за втори консулски мандат, преди да са изтекли десет години от края на първия му. Няма да има повече Гай Мариевци!

Всички бяха съгласни с това предложение!

Но когато Сула внесе поредния си законопроект, с който се орязваха пълномощията на народните трибуни, одобрението не беше така единодушно. С течение на вековете народният трибун си бе присвоявал все по-широки законодателни прерогативи и бе превърнал плебейското събрание в най-мощната от няколкото законодателни институции в републиката. Много често главната цел на народните трибуни е била да отнемат от неписаните привилегии на Сената и да отнемат от върховната власт на консулите.

— Веднъж завинаги ще премахнем това положение — заяви Сула. — Народният трибун вече ще упражнява единствено своето право на законодателна инициатива.

Думите му бяха посрещнати със сподавени възгласи. Всички се бяха навъсили и погледите им издаваха пълно недоумение.

— Отсега нататък никой няма да стои над римския Сенат! — гърмеше гласът му. — За тази цел съм решил да премахна всички пълномощия на трибунската власт! Според новия закон човек, който е бил народен трибун, ще се лиши от правото да се кандидатира, за каквато и да е друга длъжност, той няма да стане нито едил, нито претор, нито консул, нито цензор! Нито ще има право да се кандидатира за втори път за народен трибун, преди да са изтекли десет години от края на първия му мандат. Ще може да упражнява своето старо право на вето само в първоначалния му вид — да спасява чрез него индивидуално човек от плебса, който е станал жертва на административно наказание. Никой народен трибун няма да има правото да отменя закони под предлог, че заплашват правата на плебса; няма да има право да отменя дори отделни текстове. Нито ще може да свиква съд.

Кой знае защо Сула спря погледа си на двама души, които поради патрицианския си произход изобщо не биха могли да се кандидатират за народни трибуни: Катилина и Лепид.

— Правото на вето на народния трибун ще бъде жестоко ограничено. Няма да има право да отменя сенатски укази, закони, прокарани с одобрението на Сената, няма да има правото да оспорва решението му за назначаване на провинциални управители или военачалници, нито ще ограничава по какъвто и да било начин правото на Сената да определя външната политика. Народните трибуни няма да имат правото да прокарват закони в плебейското събрание, освен ако не са получили изричното съгласие на Сената под формата на Сенат консулт. Те няма да имат и правото да свиква заседания на Сената.

Сред слушателите му имаше доста мрачни физиономии. Сула нарочно се спря, за да чуе няма ли някой да се изкаже открито против предложението му. Но никой не посмя. За това се покашля и попита:

— Какво ще кажеш по въпроса, Квинт Хортензий?

Той тежко преглътна.

— Напълно подкрепям предложението, Луций Корнелий.

— Някой да не го подкрепя?

Мълчание.

— Чудесно! — отбеляза диктаторът. — Тогава този лекс Корнелия веднага влиза в сила.

— Потресаващо — сподели впоследствие Лепид пред Гай Кота.

— Няма какво повече да кажа по въпроса — съгласи се Кота.

— Тогава защо — попита Катул — не благоволихме дори да се обадим? Защо му предоставихме толкова лека победа? Как може републиката да функционира без народни трибуни?

— А защо — ядоса се Хортензий — не се обади ти?

— Защото — призна си чистосърдечно Катул — предпочитам главата ми да си остане на раменете.

— И с това разговорът приключва.

— Започвам да осъзнавам — обади се Метел Пий — колко е мъдър Сула! Друг на негово място щеше да премахне длъжността, но не и той! Той не посмя да отрече напълно правото на вето. Просто го изчиства от всички правомощия, които трибуните си присвоиха впоследствие. Така че винаги може да докаже пред опоненти как не е накърнил конституционната основа на републиканското управление. Всичко си е както преди, а това той винаги се е стремял да докаже. Но според мене точно този закон едва ли би проработил. Трибунската длъжност е ценна придобивка за твърде много хора.

— Но законът едва ли ще отпадне, преди да си отиде Сула — отбеляза мрачно Кота.

Всички се разотидоха недоволни. Обаче никой не желаеше да споделя своите мисли и настроения. Твърде опасно беше да се разкриеш пред чужд човек.

Докато дойде време за Аполоновите игри, организирани в началото на квинктил, към изброените закони се прибавиха още два: лекс Корнелия сумптуария и лекс Корнелия Фрументария. Първият се отнасяше до лукса и беше извънредно строг: разпореждаше се римляните да не харчат по повече от трийсет сестерции на човек на едно ядене у дома и по повече от триста на празнична вечеря с гости. Благовония, вносни вина, подправки и накити се облагаха с тежки такси; ограничаваха се разходите за погребални церемонии и гробници; най-накрая пурпурните платове, внасяни от Тир, се облагаха с непосилни мита. Законът за зърното беше възможно най-жестокият: премахваше се продажбата на евтино жито от държавата, което не означаваше, че на държавата се отнема изобщо правото да продава зърно; законът просто лишаваше Сената от възможността да подбива цените на частните търговци.

Законодателната програма беше тежка, но Сула изведнъж реши да си даде почивка и да присъства лично на Аполоновите игри. При това не за да наблюдава състезанията на Големия цирк, а за да посети театралните представления, десетина, от които се предвиждаше да се играят на временната дървена сцена, издигната насред Фламиниевия цирк, на Марсово поле. Играеха се комедиите на Плавт, Теренций и Невий, но в програмата бяха включени и изпълнения на мимове — жанра, който Сула предпочиташе. Класическите комедии представляваха строго определен текст, от който актьорите нямаха право да се отклоняват, но мимовете можеха да импровизират. Освен това играеха без маски.

Дали онзи непредвиден етюд, който бяха разиграли преди няколко месеца с Аврелия, беше причина за внезапния интерес на Сула към театъра? Или може би известно чувство на съпричастност, тъй като не друг, а един негов прародител беше дал началото на Аполоновите игри? А може би истинската причина да се появи в театъра бе желанието му да зърне актьора Метробий? Тридесет години, откакто, се бяха срещнали! Наистина ли беше изминало толкова време? По онова време Метробий беше невръстно момче, а Сула празнуваше трийсетия си рожден ден и беше отчаян. След влизането му в Сената срещите им бяха епизодични, почти случайни, повече повод за страдания, отколкото за радост.

Сула бе решил веднъж завинаги да обърне гръб на изкушението, да се отрече от половината от самия себе си. Участниците в обществения живот, които си позволяваха да се отдадат на чувства към хора от същия пол, рано или късно се каеха за грешката си. Нямаше закон, който да ги принуждава да се оттеглят от политиката. Реалността обаче налагаше други, не толкова брутални средства за наказание: по адрес на провинилия се се отправяха злобни шеги, за него се пишеха памфлети и се разпространяваха анекдоти, което в крайна сметка унищожаваше неговия авторитет. Хора, които при други обстоятелства можеше да смята за равни, винаги биха гледали на него като на по-недостоен, като на човек, комуто привилегиите на кастата са завинаги отнети. А всичко това Сула не можеше да си позволи, независимо от силната си страст към Метробий… Винаги се бе надявал, че един ден, щом се оттегли от обществения живот, вече няма да се вълнува какво ще говорят другите за него; щеше да се отдаде единствено на себе си и на своите слабости, това щеше да бъде и отплатата за всичко преживяно в името на народа. Докато дойде време да се оттегли, щеше да е постигнал толкова много за своите съграждани, личният му авторитет щеше да се е издигнал на такива висини, че една старческа любовна страст нямаше да успее да засенчи величието му.

Но така или иначе Сула продължаваше да копнее за Метробий, който навярно би изгубил интерес към грозен и съсипан старец като него. Всъщност може би на това се дължеше желанието на диктатора да посети представленията. По-добре отсега да се сблъска с истината, отколкото да преживее излишно разочарование в деня на своето оттегляне. По-добре отслабналите му очи да зърнат любимия, преди да са изгубили изобщо способността да виждат.

В празненствата вземаха участие няколко театрални трупи, включително и тази, която ръководеше самият Метробий. Още преди десет години актьорът се бе прехвърлил от трагедийния в комедийния жанр. По програма трупата му щеше да се яви на сцената чак на третия ден от празненствата, но Сула се нареди на трибуните още от самото начало на фестивала, когато играеха любимите му мими.

Далматика го придружаваше, нищо че нямаше право да седи редом с мъжете; в Цирка разграничения вече нямаше, но в театъра нравите по-бавно се променяха. Всъщност римляни продължаваха да се отнасят резервирано към театъра. Общественото настроение бе, че жените не бива да седят заедно с чужди мъже сред толкова много голота и поквара на сцената, да не би сами да се покварят. Трибуните бяха наредени в полукръг, като предните два реда бяха запазени за сенатори. Следващите четиринадесет навремето се даваха само на членове на конническото съсловие привилегия от времето на Гай Гракх, която Сула бе премахнал. Сега римските богаташи трябваше да си пробиват път до хубавите места с бой — като редови граждани; или да идват първи, за да си ги запазят на място… Жените трябваше да седят на последния ред, в самия край на дървената конструкция. Оттам репликите от сцената се чуваха ясно, но видимостта беше доста ограничена. Класическата комедия (каквато играеше трупата на Метробий) не допускаше жени да излизат на сцената, но мимовете от Атела включваха няколко актриси, които, също както колегите, си мъже, не носеха маски. Много често не носеха и дрехи.

Пиесата, която се поставяше на третия ден от празненствата, беше от Плавт, при това много популярна: „Самохвалствата на войника“. Главната роля се играеше от самия Метробий… Лицето му се криеше изцяло зад маската с разкривена, глупашка усмивка. Но ръцете си бяха същите, каквито Сула ги помнеше, а стройното, мускулесто тяло изглеждаше добре в гръцката броня. Разбира се, в края на представлението актьорите свалиха маските и се поклониха; Сула можа да види, че Метробий изобщо не се е променил. Тук-там в гъстите му коси се забелязваха бели косми, а от двете страни на правия му, издължен гръцки нос се очертаваха две големи бръчки — по-скоро знак на зрялост.

Сула не можеше да се разплаче: все пак седеше на първия ред, на едно от почетните места, за които се полагаха и възглавници. Лицето на Метробий беше твърде далеч, чак от другата страна на оркестрината, затова и старецът не можеше да различи погледа на своя любим. Сула беше придружен от зет си Мамерк, затова се обърна към него.

— Би ли помолил актьора, който играеше войника, да дойде за малко при мен? Имам усещането, че го помня отнякъде, но не съм сигурен. Както и да е, ще ми се лично да го поздравя.

Публиката се отправяше към изходите. Придружени от Хризогон и отбягвани от всички, които успееха навреме да ги разпознаят, Далматика и Корнелия Сула се добраха при диктатора и Мамерк в мига, в който Метробий, без да е свалил бронята си, се явяваше пред Сула.

— Ти игра много добре, актьоре — похвали го диктаторът. Метробий се усмихна, сякаш да докаже, че зъбите му стоят непокътнати по местата си.

— Много се радвам, че беше сред публиката ни, Луций Корнелий.

— Ти май беше мой клиент навремето, ако не се лъжа?

— Така е. Освободи ме от задълженията ми малко преди да заминеш на война срещу Митридат — отговори той, без да издава с нищо чувствата си.

— Да, спомням си. Ти ме предупреди за обвиненията, които някой си Цензорин смяташе да отправи срещу мен в съда. Точно преди да почине синът ми. Това беше отдавна, още преди да стана консул.

— Беше щастлива случайност, че успях да те предупредя навреме — съгласи се Метробий.

— Щастлива за мен.

— Ти винаги си бил сред любимците на Фортуна.

Театърът беше почти празен и Сула се обърна към роднините си:

— Вървете у дома. Искам да си поговоря малко с този бивш клиент.

Далматика (която през последните няколко дни не изглеждаше особено свежа) не можеше да откъсне очи от лицето на актьора. Но Хризогон я сепна и тя тръгна след двамата огромни германци, които трябваше да проправят път за съпругата на диктатора, където и да отиваше.

Сула и Метробий останаха далеч зад останалите. Обикновено граждани се възползваха от случая да наобиколят диктатора с молби и жалби, но този път никой не го обезпокои.

— Една разходка — помоли Сула, — не искам нищо повече.

— Поискай всичко — подкани го Метробий.

— Застани пред мен, Метробий, и ме погледни. Виж какво са сторили годините и болестта с мен. Положението ми не се е променило, не може да се промени и отношението ми към теб. Но дори да не ни разделяше вече нищо, аз не бих могъл никого да зарадвам, освен може би онези глупави женички, които все така държат да… И аз не знам, да ми съчувстват може би. Защото не мога да го нарека любов.

— Разбира се, че е любов!

Този път Метробий беше близо, достатъчно близо, за да види в погледа му любов и нежност. При това Метробий беше загрижен за него, без да показва нито отвращение и съжаление.

— Сула, всички ние, които сме станали жертва на магията ти, сме обречени да бъдем твои доживотни заложници! Жени, мъже, няма разлика. Ти си единствен. В сравнение с теб всички други бледнеят. Не говоря за това, че си с добро сърце или достоен за уважение — усмихна се Метробий. — Защото не си. Навярно никой велик човек не притежава добро сърце. И никой не заслужава уважение. Предполагам, че човек, който притежава тези качества, не би могъл да се издигне. Забравил съм всичко прочетено от Платон, затова не съм сигурен двамата със Сократ какво казват по въпроса.

Сула забеляза, че Далматика се е обърнала и го наблюдава. Беше твърде далеч обаче, за да различи изражението й. Накрая тя зави зад близкия ъгъл и изчезна.

— Това, което казваш, дали означава — попита недоверчивият диктатор, — че ако ми позволят да отхвърля тежкото бреме от плещите си, ти ще дойдеш да живееш с мен до края на дните ми? Малко време ми остава, но се надявам поне част от него да посветя на себе си и да не се занимавам повече с римските дела. Ако ме придружиш в моето усамотение, обещавам ти, че няма да изгубиш нищо… Най-малкото няма да се разориш.

Метробий поклати гъстите си къдрици.

— О, Сула! Как не те е срам да купуваш с пари това, което ти е принадлежало вече тридесет години?

Старецът усети, че сълзите му напират.

— Значи щом се оттегля, ти наистина ще дойдеш с мен?

— Ще дойда.

— Когато времето настъпи, ще те повикам.

— Кога? Утре? Догодина?

— Не толкова скоро. Може би след две години. Ще ме дочакаш ли?

— Ще те дочакам.

Сула въздъхна щастливо. Но само за миг! Защото си даде сметка, че колкото пъти беше срещал Метробий, някой негов обичан човек е умирал. Първо Юлила, после синът му. Кой ли щеше да е този път? „Няма значение — успокояваше се той. — Защото Метробий струва повече от всички. С изключение на сина ми, но него така и така вече го няма. Но дано да е Корнелия Сула. Или близнаците. Само да не е Далматика!“ Той кимна и си тръгна, сякаш двамата с Метробий си бяха говорили за банални неща и бързаха да се разделят.

Метробий проследи с поглед Сула. Излизаха верни думите на старите богове, които почитаха в забравената му родина Аркадия: ако човек иска нещо твърде много, най-накрая ще го получи. Колкото по-висока е цената, толкова по-голяма е наградата. Едва когато Сула се изгуби зад ъгъла, той се върна в гримьорната на театъра.

Диктаторът вървеше бавно. Как щеше да намери достатъчно сила, за да дочака Метробий? Неговото момче, нищо че вече беше пораснал.

В далечината се чуваха гласове и Сула забави още повече крачка. Не искаше някой да го изненада и да го види в този момент. Сърцето му можеше да подскача от радост в гърдите му, но погледът му издаваше гняв заради тежката задача, която му оставаше да свърши, и тревога — заради мисълта, че именно Далматика може да заплати с живота си заради неговото щастие.

Срещу него се приближаваха двама души. Гласът на единия се издигаше високо, толкова високо, че Сула трудно можеше да го сбърка. Беше Мании Ацилий Глабрион, съпругът на Емилия Скавра, доведената му дъщеря.

— Този човек мина всякакви граници — разправяше Глабрион. Тонът му издаваше едновременно гняв и известно аристократично безразличие и леност. — Проскрибциите му били докарали тринайсет хиляди таланта на хазната, а той дори се гордее с това! Истината е, че би трябвало да зарови главата си в земята от срам! Сумата би трябвало да е десет пъти по-голяма! Имоти, струващи милиони сестерции, биват подарявани. Жена му се гордее с това, че е успяла срещу петдесет хиляди сестерции да закупи имоти за петдесет милиона. Това е позор!

— Доколкото съм чул, ти самият достатъчно си се облажил, Глабрионе — чу се гласът на Катилина.

— Във всеки случай не повече от това, което ми се полага по право. Дъртият стар мошеник! Откъде, намери смелост да излъже, че с проскрибциите ще се свърши още до миналите календи… Оттогава списъците на рострата продължават да се сменят всеки път, щом някой от роднините или копоите му надуши къде из Кампания или по крайбрежието е пропусната нечия вила! Забеляза ли как нарочно изостана, за да си поговорел с онзи актьор, дето игра главната роля? Трудно му е да устои на страстта си към театъра… И към цялата онази паплач в театралните трупи! Разбира се, тази му страст е стара, още от младежките му години, когато той самият живееше в средите на най-долни проститутки, готови да разтворят крака за всеки голтак, минал покрай храма на Венера Еруцина. Предполагам, че старите му приятели и днес не могат да повярват как така един от тях успя да се издигне толкова високо. На теб случвало ли ти се е да видиш петдесет проститутки на едно място? Е, Сула е виждал, и то неведнъж.

— Мери си думите, Глабрионе — предупреди го Катилина, който явно се чувстваше неловко в компанията му. — Току-виж и ти си се озовал в списъците…

Но той шумно се изсмя.

— Не и аз! Аз съм част от семейството, все пак съм зет на Далматика! Дори Сула няма да посмее да проскрибира свой роднина.

Гласовете се изгубиха, но Сула остана зад ъгъла, без да се показва. Беше застинал на мястото си, а в студените му като лед очи припламваха бледи пламъчета. Значи това се говореше за него… След толкова години. Разбира се, Глабрион знаеше клюки, за каквито повечето римляни дори не подозираха… Но също така беше ясно, че ако той решеше, цял Рим щеше да научи и истината, и собствените му измислици. Но колко от това, което Глабрион говореше, беше казано просто ей така? Дали не бе успял да се добере до документи? Самият Сула се беше заел да събира всякакви писмени свидетелства за близкото минало, понеже имаше намерение да напише собствени мемоари — по примера на Катул Цезар десет години по-рано. Къщата му беше пълна с подобни свитъци, лесно можеше да ги изрови човек. Глабрион! Как не се беше сетил досега за него! Та той можеше спокойно да влиза и излиза от дома му! Сред роднините на Сула не всички бяха дискретни като Корнелия Сула или Мамерк! Глабрион! Че кой друг?

Ядът от това, че ще трябва още дълго да чака срещата с Метробий, се превърна в изпепеляваща ярост. Цялото му същество се изпълва с гняв и омраза. „Значи — размишляваше той, докато се прибираше към дома си — не съм можел да проскрибирам роднините си, така ли? Е, наистина не мога, тук е прав. Но дали е необходимо чак да го проскрибирам? Дали няма и друг начин?“

И ето, че на самия ъгъл се сблъска с Помпей. Двамата инстинктивно се отдръпнаха крачка назад.

— А, Велики, нима си сам? — учуди се Сула.

— Понякога — отговори той, — самотата е удоволствие.

— Напълно съм съгласен. Но не ми разправяй, че ти е втръснало от Варон!

— Понякога Варон е доста досаден, особено като заговори за Катон Цензор и добрите стари времена и как тогава парите имали истинска стойност. А да не говорим за разсъжденията му за невидимите пръсти на съдбата — усмихна се Помпей.

— Така си е, забравих, че двамата са приятели с Апий Клавдий — съгласи се Сула. Радваше се, че в този неприятен момент се е сблъскал с Помпей. — Ти замислял ли си се, че Апий Клавдий всъщност е доста по-млад, отколкото изглежда.

Младежът се изхили.

— Ами да, разбира се, той просто се е родил старец! Но ти, Сула, май не следиш клюките! Напоследък Апий Клавдий се поизгуби от хоризонта. В града се появи нова звезда — някой си Публий Нигадий Фигул. Същински софист. Или може би питагореец, знам ли и аз… — Той вдигна рамене. — Така и не се научих да правя разлика между философските школи.

— Публий Нигидий Фигул! Фамилията е стара и почитана, но не съм чул някой истински Фигул да живее в Рим. Дали не е някой господин от провинцията?

— Не е от село, ако това имаш предвид. Голям специалист по етруско гадателство, от всичко разбира: гръмотевици, животински вътрешности, всичко… Познава по име всички гънки на черния дроб; аз толкова риторически фигури не знам, колкото той гънки на черния дроб.

— Колко много риторически фигури знаеш, Велики? — попита развеселен Сула.

— Две, мисля. Или може би три?

— Кажи ги.

— „Колор“ и „дескрипцио“.

— Значи две.

— Да, две.

Двамата продължиха да вървят, потънали в мислите си.

— И как се чувстваш като конник, откакто махнах запазените ви места в театъра? — попита Сула.

— Не се оплаквам — призна си Помпей. — Аз не ходя на театър.

— А, ами откъде идваш тогава?

— От Вия Ректа. Бях излязъл да се поразходя. Престоят в Рим започва да ми дотяга. Доста ми е скучно.

— Ти сам ли живееш?

— В известен смисъл. Оставих жена си в Пицен.

— Не ти ли харесва, Велики?

— О, ще свърши работа, докато си намеря нещо по-добро. Иначе ме обожава! Но не е достатъчно достойна за мен, това е.

— Хм, хм. В рода й са били само едили, това ли имаш предвид?

— Баща ми е бил консул, значи и жена ми трябва да е дъщеря на консул.

— Ами тогава се разведи и си хвани някоя консулска щерка.

— Много мразя да се разправям, и с жени, и с бащи.

Точно в този момент на Сула му хрумна нещо, и той се закова насред алеята.

— Богове! — възкликна. — Богове!

Помпей също се спря.

— Моля?

— Скъпи ми конниче, току-що ми хрумна страхотна идея!

— Чудесно.

— О, стига си се правил на важен! Опитвам се да мисля!

Сула протегна ръка и хвана Помпей за рамото.

— Велики, ела утре сутринта, около третия час, да ме видиш в дома ми — изрече и без да обяснява, се забърза към къщи.

Помпей остана на мястото си и сбърчи вежди в недоумение. Най-накрая и той продължи, но не към Палатинския хълм, а към Форума; домът му се намираше в Карина.

Сула се завтече към дома си, като че ли фуриите го бяха подгонили по улицата. Ето, че отново бе намерил с какво да се развлича.

— Хризогон, Хризогон! — изрева диктаторът от вратата, докато тогата му се изхлузваше насред преддверието.

На вратата се появи икономът, доста разтревожен, както често се случваше напоследък. Но Сула дори не забеляза.

— Хризогон, вземаш една носилка и веднага отиваш у Глабрион. Искам Емилия Скавра да ми се яви незабавно.

— Луций Корнелий, къде са ти ликторите?

— О, пуснах ги да си вървят още преди представлението. Понякога са много досадни — рече небрежно диктаторът. — А сега бягай да доведеш Емилия.

— Емилия? За какво ти е? — попита Далматика, дошла да го посрещне.

— Ще научиш — усмихна се той. Жена му внимателно го изгледа.

— Знаеш ли, Луций Корнелий, откакто Аврелия те навести, ти се промени.

— В какъв смисъл?

Далматика се поколеба, но накрая рече:

— Някак ти се промени настроението.

— За добро или за лошо, Далматика?

— О, за добро. Ти си… щастлив.

— Наистина съм щастлив. Бях изгубил усещането, че имам бъдеще, но Аврелия ме убеди в противното. Като си представя какво време ще настъпи, щом се оттегля от властта!

— Актьорът от пиесата, Метробий, той приятел ли ти е?

Нещо в погледа й изведнъж накара Сула да застане нащрек; веселото му настроение изчезна и пред очите му се появи образът на Юлила, пробола се с меча му. Не, нямаше да позволи и друга жена да се самоубие от ревност! А тя как беше познала? Как можеше да усети? Нима жените усещаха любовта на мъжете си?

— Познавам Метробий от времето, когато беше младо момче — сухо изрече той.

— Тогава защо се правеше, че не го познаваш, преди да слезе от сцената при теб?

— Защото до края на пиесата носеше маска! — тросна й се Сула. — Доста години са изминали, не можех да съм сигурен.

Фатална грешка! Жена му го беше принудила да се оправдава, а той мразеше това.

— Да, разбира се — промълви тя. — Да, разбира се.

— Върви си в стаята, Далматика! Доста време изгубих през последните няколко дни, имам работа да върша.

Далматика се обърна да си върви.

— Още нещо — подвикна мъжът й.

— Какво?

— Щом дъщеря ти дойде, ще имам нужда от теб. Затова няма да излизаш и няма да се захващаш със сериозни дела.

Колко странно се държеше Сула напоследък, разсъждаваше Далматика, докато вървеше към стаята си през просторния атрий и вътрешната градина. В един момент изглеждаше самоуверен както винаги, в следващия изглеждаше объркан. Държеше се, сякаш е взел някакво решение, което не може да изпълни веднага — той, който мразеше протакането. А и този хубавец, актьорът… Какво ли място заемаше в плановете му? Изглежда, беше важна фигура, но Далматика нямаше представа кой е. Беше го наблюдавала внимателно и ако беше открила и най-малка прилика, би заключила, че му е незаконен син: толкова силно привързан изглеждаше мъжът й към него. А Далматика усещаше и най-малката промяна в настроението на Сула, познаваше го от толкова време…

Унесена в мислите си за непознатия актьор, тя си спомни за Емилия Скавра едва когато Хризогон й извести, че дъщеря й е пристигнала. А тя дори не се бе запитала какво ли ще иска Сула от нея.

Емилия Скавра беше в четвъртия месец, но се чувстваше добре. Колко жалко, че приличаше повече на баща си — дребна на ръст и доста закръглена, нищо че лицето й носеше от хубостта на майка й. А от баща си беше взела и красивите, наситенозелени очи.

Не можеше да се похвали с особена интелигентност, а и така не се беше примирила с мисълта, че майка й толкова скоро след смъртта на баща й се беше омъжила за Сула — човек, когото не харесваше и от когото се страхуваше. Дори в детството си Емилия не се чувстваше уютно с него, тогава, когато доведеният й баща поне на вид беше привлекателен и тя можеше донякъде да оправдае чувствата на майка си към него. Но след като болестта го беше обезобразила, не можеше да разбере защо майка й продължава да е така привързана към него. Как една жена можеше да продължи да изпитва любов към този грозен, дори противен старец? Разбира се, Емилия, пазеше спомен за собствения си баща, който също беше стар и грозен. Но поне не притежаваше онази вродена злост, която усещаше у Сула.

Сега доведеният й баща я беше привикал спешно при себе си, а тя дори не бе успяла да се обади на мъжа си Глабрион. Сула я посрещна наглед дружелюбно и дори я потупа по ръката, докато я водеше към най-удобния стол — подобни непривични жестове я плашеха още повече. Какво беше намислил? В очите му забелязваше лукави искрици, сякаш се готвеше за поредната си зловеща шега.

Когато майка й се появи на вратата, Сула и нея посрещна с потупвания по ръката и пресилени усмивки. Младата Емилия все повече се убеждаваше, че им предстои да участват в някаква грозна комедия, в която доведеният й баща държеше всичко да бъде според неговите желания. Нищо не беше случайно, всичко беше част от предварителен план.

— Как е малкият Глабрион? — попита я все така любезен той.

— Благодаря, добре, Луций Корнелий.

— За кога се очаква щастливото събитие?

— В края на годината, Луций Корнелий.

— Хъм! Не очаквах да е толкова далеч.

— Така е, Луций Корнелий, още е далеч.

Сула на свой ред седна и започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола си. Беше свил устни и гледаше в пространството. Най-накрая погледът му се спря върху Емилия Скавра и тя неволно потръпна.

— Щастлива ли си с Глабрион? — ненадейно я попита старецът.

Тя подскочи от изненада.

— Да, Луций Корнелий.

— Истината, момиче! Искам да чуя истината!

— Щастлива съм, Луций Корнелий, наистина съм щастлива.

— Не искаш ли да го смениш с друг?

Емилия се изчерви от смущение и сведе поглед.

— Не съм завързвала друга връзка, Луций Корнелий, ако това имаш предвид. Мании Ацилий ми се струва напълно приемлив съпруг?

— Но дали ще продължава да е приемлив и занапред?

— Да, да! — Емилия бе готова да се разплаче. — Защо така ме разпитваш? Щастлива съм! Щастлива!

— Каква е тази история, съпруже? — попита властно Далматика. — Накъде биеш с всички тези въпроси?

— Искам да ви внуша, че аз не съм доволен от Мании Ацилий Глабрион. Той си мисли, че може да ме критикува безнаказано, защото бил член на моето семейство — обясни накратко положението. — За мене това е достатъчна причина той да престане да бъде част от семейството. Затова ви развеждам, при това незабавно!

И двете зяпнаха от удивление. Очите на Емилия Скавра се изпълниха със сълзи.

— Луций Корнелий, аз чакам дете от него! Не мога да се разведа! — възкликна ужасено тя.

— Много добре знаеш, че можеш — отвърна й невъзмутимо. — Можеш да направиш абсолютно всичко, което поискам от теб. А аз искам ти да се разведеш незабавно с Глабрион. — Сула плесна с ръце и в кабинета се появи личният му секретар Флоскул, който носеше някакъв документ. Той го взе и му кимна да си ходи. — Ела при мен, момиче. Подпиши.

Емилия Скавра скочи на крака.

— Няма!

Далматика също се надигна.

— Сула, ти си несправедлив! Дъщеря ми не желае да ся развежда със съпруга си.

Но Сула повече нямаше намерение да крие звяра у себе си.

— Не ме интересува какво иска или не иска дъщеря ти. Ела тук, момиче! И подписвай.

— Не! Няма, няма!

Сула скочи от стола си. Сграбчи Емилия през врата и буквално я повлече по пода.

— Престани, престани! — крещеше Далматика и започна, да се бори, за да освободи дъщеря си. — Моля те, умолявам те! Остави я на мира! Тя е бременна, не бива да я удряш!

Но той стискаше все по-силно и по-силно.

— Подписвай — заповяда й отново.

Емилия се задушаваше, а майка й загуби дар слово от уплаха.

— Подпиши — каза за сетен път Сула, този път с наглед спокоен глас. — Подпиши или ще те убия. Няма да ми мигне окото, както не ми мигна и когато убивах легатите на Карбон. Какво ми пука, че носиш някакво си Глабрионово изчадие в утробата си? По-скоро бих желал и то да умре не мислиш ли? Подписвай, Емилия!

Тя подписа, но продължаваше да пищи от ужас и уплаха. Сула презрително я отблъсна.

— Така е по-добре — каза той. — И никога повече не се опитвай да ме ядосваш, Емилия. Не е разумно. Сега си върви.

Далматика притисна момичето до себе си. Никога досега не беше гледала съпруга си с такава омраза и отвращение. Той го забеляза, но вместо да й отвърне, обърна гръб на двете.

Жените се оттеглиха в покоите на Далматика, където Емилия избухна в истеричен плач. Майка й се чудеше дали нея да успокоява или себе си, толкова силна ярост я беше обладала.

— Чувала съм, че понякога става такъв, но никога не го бях виждала с очите си — призна тя. — Ех, Емилия, съжалявам! Ще се опитам да го разубедя веднага щом го издебна в по-добро настроение; и щом ми мине желанието да му избода очите.

Но дъщеря й, която не беше чак толкова глупава, махна нервно с ръка.

— Не, не, майко, няма. Само ще утежниш положението ни.

— С какво ли го е предизвикал Глабрион?

— Казал е нещо, което не бивало да казва. Той не обича Сула. Продължава да ме убеждава, че имал слабост към мъжете.

Далматика пребледня като платно.

— Но това са глупости! Ох, Емилия, как е могъл Глабрион да се покаже такъв глупак! Знаеш ги мъжете! Когато някой ги обвини несправедливо в подобни неща, способни са да убият, за да го отрекат.

— Но аз не съм напълно убедена, че обвиненията са несправедливи — каза Емилия Скавра. — Винаги съм усещала, че у него има нещо женствено.

— Скъпо мое момиче, скоро ще станат девет години, откакто съм омъжена за Сула — обясняваше Далматика, но сърцето й се свиваше, — и мога да ти заявя, че това просто не отговаря на истината.

— Добре, добре, както ти харесва! Не ме интересува какъв е! Просто го мразя, звяр безсърдечен!

— Ще се опитам да го разубедя, щом се успокои. Обещавам ти.

— Спести си нови унижения, майко, той няма да си промени решението за нищо на света — поклати глава тя. — А аз само за детето се тревожа. Само то има значение за мен.

Далматика изгледа дъщеря си със съчувствие.

— И аз мога да кажа същото.

Емилия изпусна мократа кърпа.

— Майко! Да не си и ти бременна?

— Да, доскоро не знаех, но вече знам със сигурност.

— Какво ще правиш? Той знае ли?

— Не знае. И няма да сторя нищо, с което да предизвикам развод.

— Нали си чувала как е постъпил с Елия?

— Кой не е чул?

— О, майко, това променя всичко! Ще се подчиня, ще се подчиня! Не трябва сами да му даваме предлог да се разведе с теб.

— Тогава ни остава да се надяваме — въздъхна Далматика, — че ще се отнесе по-снизходително с мъжа ти, отколкото с теб.

— Напротив, ще се отнесе още по-зле.

— Не е задължително — успокои я майка й, която познаваше мъжа си. — Той вече си изля гнева върху теб. Много често Сула се задоволява с първата жертва. Докато Глабрион изобщо разбере какво се е случило, той ще се е успокоил и ще го помилва.

Дори да не се беше успокоил достатъчно, за да бъде милостив, Сула се чувстваше като изстискан от гнева, който бяха предизвикали неразумните слова на Глабрион. А той беше достатъчно разсъдлив, за да усети навреме, че излишната съпротива само ще го постави в още по-опасно положение.

— Няма нужда, Луций Корнелий — каза той. — Ако съм те обидил, ще направя всичко възможно да си върна назад каквито думи съм казал. Имаш уверението ми, никога не бих дръзнал да рискувам положението на жена си.

— О, за твоята бивша жена риск няма — усмихна се Сула. — Емилия Скавра, която е член на моето семейство, е в безопасност. Но тя няма как да остане омъжена за човек, който не само критикува открито баща й, но дори разпространява слухове за него.

Глабрион нервно облиза устни.

— Изпуснал съм се…

— Много често се изпускаш, така поне научавам. Разбира се, това е твое право. Но за в бъдеще ще си имаш едно наум, че вече не си член на семейството ми. Говори каквото си искаш и си носи отговорността; както правят всички останали. Откакто свърших с първия списък, сенатор не съм добавял към следващите. Но не виждам какво ще ме спре да те пиша теб. Аз те почетох, като те поканих в Сената още преди да си навършил трийсет години, също както почетох мнозина други младежи от почтени семейства и със знатно потекло. Е, сега-засега името ти ще остане сред тези на сенаторите, а и няма да си го прочетеш на рострата. Дали и за в бъдеще ще продължа да съм така благосклонен, зависи изцяло от теб, Глабрионе. В крайна сметка твоето дете сега расте в утробата на сестрата на моите деца, това е единствената причина да продължа да те закрилям. Когато се роди, ще ти го пратя. А сега, ако обичаш, върви си.

Глабрион излезе, без да продума. На никого не каза истинската причина за внезапния си развод. Побърза да напусне Рим и да потърси убежище в земите си в провинцията. Той не страдаше за брака си с Емилия Скавра. С годините между двамата може и да се бе създала известна близост, но дори да останеха заедно, тя завинаги би изчезнала. Само от време на време го спохождаше мъка при мисълта, че детето му ще трябва да расте без майка.

Това, което се случи по-нататък, с нищо не помогна отношенията между Сула и Далматика да се подобрят; на другата сутрин, както му беше наредено, в дома на диктатора се яви Помпей.

— Намерил съм ти жена, Велики — посрещна го Сула.

Помпей доста напомняше на лъв — по ленивото му изражение човек можеше да заключи, че нещата около него винаги се нареждат, без той дори да си е мръднал пръста.

Затова и сега не побърза да отговори, а спокойно премисли чутото. Погледът му беше все така наивно добродушен, но Сула трудно можеше да прочете какви мисли се въртят в главата му. Момъкът, разсъждаваше Сула, докато го наблюдаваше, сега мислено се е излегнал на слънчице и се извърта на другата страна, докато чисти с език зъбите си от останали мръвки. Изглеждаше мързелив, но си оставаше смъртно опасен за околните. Да, по-добре той да стане член от семейството, не хора като Глабрион.

— Колко мило от твоя страна, диктаторе! — отвърна най-накрая Помпей. — И коя е тя?

— Доведената ми дъщеря Емилия Скавра. Патрицианка. От семейство, по-добро, от което не можеш да намериш. Зестрата й възлиза на двеста таланта. Освен това вече е доказала, че е плодовита. Бременна е от Глабрион. Двамата се разведоха вчера. Съзнавам, че за теб няма да е съвсем подходящо да вземеш жена, която чака дете от друг мъх, но зачатието не е било незаконно. Тя е добро момиче.

Личеше си, че Помпей дори не се е стъписал от новината.

— Луций Корнелий, скъпи Луций Корнелий! Аз съм трогнат!

— Много добре! — отсече Сула.

— Може ли да я видя? Досега май съм нямал случай!

Диктаторът се усмихна, щом се сети за белезите по устата на Емилия Скавра. Затова поклати глава.

— Дай й петнайсет-двайсет дни да се осъзнае, Велики. Тогава направо идвай да се жениш. Междувременно ще върна цялата й зестра у дома.

— Прекрасно! — възкликна от радост Помпей. — А тя знае ли?

— Не още, но новината ще я зарадва. Тя е била тайно влюбена в теб още от деня на триумфа ти — заяви Сула.

И този път стрелата сякаш проби дебелата козина на лъва! Помпей едва не се хвърли в краката му от благодарност.

— Ето това е приказка! — призна си той и си тръгна доволен като лъв.

На Сула му оставаше само да занесе новината на жена си и дъщеря й. Задача, която изобщо не го плашеше или отблъскваше. След случилото се Далматика вече го гледаше с други очи. Деветте години спокоен съпружески живот бяха отлетели, а Сула се дразнеше, когато близките му го гледаха накриво; следователно трябваше да й отмъсти.

Двете жени стояха в покоите на Далматика и се уплашиха, когато Сула нахълта без предизвестие. Огледа лицето на Емилия и едва след това се обърна и към Далматика. Тази сутрин тя не го гледаше като предишната вечер с гняв или отвращение, но неодобрението все така личеше в очите й. Държеше се студено. Дори му изглеждаше болна. Но накрая Сула си каза, че всяка жена, щом усети, че нещата не се нареждат, както й се иска, започва да превръща измислените си болежки в действителни.

— Нося добри новини! — обяви той.

Те не отговориха.

— Намерих ти нов съпруг, Емилия.

Тя го изгледа сащисана със зачервените си очи.

— Кого? — попита едва чуто.

— Гней Помпей Велики!

— О, Сула, прекаляваш! — ядоса се Далматика. — Не искам дори да повярвам, че говориш сериозно! Да омъжиш дъщерята на Скавър за някакъв самонадеян селянин от Пицен! Моята дъщеря, наследница на Цецилий Метелите? Няма да се съглася!

— Никой не те пита.

— Ще ми се Скавър да беше жив! Него щеше да го питаш, и още как!

Сула се засмя.

— Да, и той много неща щеше ми наговори, нали? Не че пак би имало някакво значение. Трябва да обвържа Помпей с нещо по-силно от обикновеното чувство за благодарност — той не е човек, който би се отблагодарил, на когото и да е. А ти, дъще, си единствената свободна жена в семейството.

Лицето на Далматика още повече посърна:

— Моля те, недей, Луций Корнелий! Моля те!

— Аз чакам дете от Глабрион — промълви едва-едва Емилия Скавра. — Помпей едва ли ще ме иска.

— Кой, Помпей? Помпей не го е грижа. Той усеща кога му се предлага сделка, а ти си сделка, за която би платил всякаква цена. Давам ти двайсет дни да се оправиш и те женя. Щом се роди детето, ще го пратим на Глабрион.

Емилия избухна в нови ридания.

— Моля те, Луций Корнелий, спести ми поне това! Нека си запазя детето!

— Ще си народиш други от Помпей. А сега престани да се държиш като дете и погледни истината в очите! — Сула се обърна към Далматика: — Това се отнася и за теб, жено.

След което излезе, оставяйки Далматика да се чуди как да утеши дъщеря си.

Два дни по-късно Помпей извести диктатора с писмо, че се е развел с жена си, и би се радвал, ако насрочат дата за сватбата.

„Възнамерявам да стоя извън града до секстилските нони — отговори му Сула, — затова на втория ден след секстилските нони ми изглежда най-подходяща дата. Не идвай в дома ми преди уречения ден.“

Херкулес Инвикт (Непобедимия) беше богът — покровител на триумфиращия император; под неговата невидима закрила беше и Форум Боарий — голямото празно пространство пред Големия цирк, по-точно от страната, от която почваха надбягванията. На Форум Боарий се намираха пазарите за месо. Пак там се издигаше и Големият олтар, храмът на Херулес, там беше и статуята му. Статуята стоеше по принцип гола, само когато някой победоносен пълководец празнуваше своя триумф по улиците на Рим, Херкулес биваше навличан с триумфални одежди. В района се намираха и други храмове на Херкулес, всеки от тях посветен на различна страна от неговата божествена същност: Херкулес играеше ролята на покровител на маслиновите дръвчета, на богатите търговци с политически амбиции, а също така на всички далечни търговски пътешествия, ако пътниците се сетеха да се поставят под негова закрила.

На празника на Херкулес Непобедимия, обяви Сула в поредното си обръщение към гражданите на Рим, той щял да дари една десета от личното си състояние на божеството като благодарност, задето Херкулес го е подкрепял във всяко негово военно начинание. Цял Рим с нетърпение зачака уречената дата, тъй като Херкулес нямаше истинско светилище като другите божества, следователно нямаше жреческа колегия, която да се грижи за имуществото му, и даренията нямаше да останат за него — дарението всъщност представляваше еднократен пир, който триумфиращият пълководец даваше от Херкулесово и свое име на всички свободни римски граждани. На деня преди секстилските иди — празника на Херкулес — щяха да бъдат наредени пет хиляди маси с храна. Като приложение на обръщението стоеше списък с номерата на всяка от петте хиляди маси: внушителен план, надминаващ по своята сложност и най-големите тактически успехи на пълководеца; целта беше на всяка цена гражданите да се събират по райони, да не задръстват улиците, да не се смесват с жителите на други квартали, което би довело до сбивания, безредици, масови изстъпления и дори бунтове.

Сула замина за вилата си в Мизен, придружен от жена си, дъщеря си Корнелия Сула, по-малките си деца, внуците си от Корнелия, доведената си дъщеря Емилия Скавра и Мамерк. Откакто беше разтурил брака на Емилия с Глабрион, жена му го отбягваше непрестанно, но колкото и рядко да я засичаше по коридорите, Сула вече беше сигурен, че е болна. Една почивка край морето щеше да се отрази добре на всички. Освен цялото си домочадие Сула покани и консула Декула, който изготвяше законопроектите му, и невидимия, но всесилен Хризогон.

От толкова много задължения и сред толкова гости Сула не намираше време да остане насаме с жена си. Едва няколко дни след пристигането им той успя да я заговори.

— Няма смисъл да ми търсиш сметка за постъпки като тази с Емилия — каза той, опитвайки се да изглади отношенията им, но без да се извинява. — Ще правя каквото сметна за добре. Вече трябва да го знаеш, Далматика.

Бяха седнали в едно усамотено кътче на лоджията. Оттам се разкриваше прекрасна гледка към морето, морският бриз носеше приятен хлад, а кипарисовите дървета пазеха сянка. Сула виждаше, че престоят край морето не бе успял да се отрази на болната Далматика. Тя му изглеждаше все така изтощена и посърнала, доста по-стара, отколкото бе всъщност — само на трийсет и седем години.

— Знам — отвърна тя в знак, че усеща желанието му за сдобряване; но и тя нямаше намерение да отстъпва. — И ми се иска да се примиря! Но когато става дума за собствените ми деца, не мога.

— Глабрион трябваше да си върви — настоя Сула, — а за целта имаше един-единствен начин, да скъсам роднинската си връзка с него. Емилия е още млада, ще се съвземе. А Помпей не е толкова лоша партия.

— Той стои по-долу от нея.

— Съгласен съм. И все пак трябва да го обвържа със себе си. Пък и бракът му с Емилия ще е ясен намек за Глабрион да престане да говори против мен. Щом имам смелост да дам ръката на Скавровата дъщеря на хора като Помпей Пиценски, значи няма да се спра пред нищо. — Той се намръщи. — Остави, Далматика! Не притежаваш достатъчно сила, за да ме спреш.

— Знам — отвърна тихо тя.

— Ти не си добре и напоследък започвам да мисля, че болестта ти няма нищо общо със случая с Емилия — смени темата Сула. — Какво ти е?

— Мисля… Мисля, че…

— Хайде, кажи!

— Ще имаме ново дете.

— Богове! — зяпна я той, но изведнъж се умърлуши.

— Знам, че не е нещо, което още сме способни да желаем — добави уморено Далматика. — Страхувам се, че съм малко възрастна да раждам.

— А аз съм твърде стар, за да ставам баща. — Сула вдигна рамене. — Е, добре, случило се е. Доколкото разбирам, нямаш намерение да се откажеш насред пътя?

— Твърде дълго отлагах, Луций Корнелий. Няма да е безопасно за самата мен в петия месец. Не бях забелязала навреме. Наистина.

— Преглеждал ли те е лекар?

— Не още.

Сула стана.

— Ще ти пратя веднага Луций Тукций.

Далматика потръпна.

— О, Сула, моля те, недей него! Той е бил военен лекар, не разбира от женски работи!

— Но е много по-добър от вашите проклети гърци!

— И така да е. Предпочитам да ме види някоя лечителка от Неапол или Путеоли.

Сула се отказа да спори.

— Повикай, когото сметнеш за добре.

Няколко жени — лечителки се изредиха да видят Далматика и всички бяха на мнение, че е преуморена.

И така, на секстилските нони робите събраха багажа от вилата и цялото шествие се отправи обратно към Рим. Сула яздеше пред останалите, понеже бавният ход на носилките, в които бяха жените, го нервираше. В крайна сметка диктаторът се озова в Рим два дни преди роднините си и се зае с предстоящия празник.

— Всички хлебопекари в Рим бяха ангажирани, за да доставят нужните количества хляб и сладкиши; на пристанището вече са разтоварени специалните количества брашно, поръчани от провинциите — обясняваше му Хризогон; той се бе завърнал в Рим преди господаря си.

— Рибата ще бъде ли прясна? Жегата е доста голяма.

— За всичко съм се погрижил, Луций Корнелий. Заградили сме цялата река нагоре от Тригария с мрежи. Рибата си плува в реката, а когато дойде време, ще я извадим, без да се бавим. Хиляда роби — рибари ще се заловят с чистенето и готвенето на рибата сутринта на празника.

— А месата?

— Ще бъдат прясно изпечени, съвсем сочни, така ни обещаха от гилдията на месарите. Ще има прасенца — сукалчета, агънца, кокошки и наденици. Получих съобщение от Италийска Галия, че ранните ябълки и круши ще дойдат тъкмо навреме — петстотин товарни коли, охранявани от две конни дружини, вече се придвижват по Вия Фламиния. В Алба Фуценция в момента берат ягодите, които ще ни пратят в бъчви със сняг от връх Фисцел. Очакват се да пристигнат в Рим в нощта преди пиршеството. И те ще бъдат поставени под военна охрана.

— Жалко е, че хората се превръщат на крадци, щом им замирише на храна — рече диктаторът, който на младини също беше гладувал, но сега за нищо на света не би го признал.

— Е, ако ставаше дума за хляб и чорба, Луций Корнелий, нямаше защо да се притесняваме — успокои го Хризогон.

— Сигурен ли си, че ще има достатъчно вино?

— И от виното, и от храната ще остане, господарю.

— Надявам се, че ще е вино, а не оцет!

— Виното си е превъзходно. Търговците, които при други обстоятелства биха се изкушили да ни подхвърлят амфори с вкиснато вино, знаят с кого си имат работа — усмихна се Хризогон. — Казах на всички, че ще ги разпънем на кръст, ако открием и една-единствена амфора с вкиснато вино. И да не се надяват, че дори римското гражданство ще ги спаси.

— Не искам никакви провали, Хризогон. Никакви провали.

Но провал имаше, макар и без връзка (така поне изглеждаше) с всенародния празник; ставаше дума за Далматика, която дойде придружена от цяла тълпа знахарки — всички, които Корнелия Сула бе срещнала по пътя от морето до Рим.

— Започна да кърви — научи Сула от дъщеря си. По лицето му се изписа нескрито облекчение.

— Значи ще загуби бебето? — попита той с надежда.

— Мисля, че има голяма вероятност.

— Ще е по-добре за нея.

— Знам, че няма да е трагедия, ако загуби детето — съгласи се Корнелия Сула, която се бе научила да не се гневи и възмущава; познаваше добре баща си. — Но се тревожа за Далматика, татко.

— Как така?

— Тя също може да умре.

— Той наистина се оказа предвестник на смъртта! — извика отчаяно Сула. — И винаги знае да изиска най-високата цена! Но мен не ме е грижа! Не ме е грижа какво ще поиска!

Удивлението, което се изписа по лицето на дъщеря му, го върна на земята.

— Тя е здрава жена, няма да се даде!

— И аз така се надявам.

Той се изправи.

— Не се съгласи да го приеме, но сега няма и да я питам. Ще го пратя.

— Кого?

— Луций Тукций.

Когато няколко часа по-късно бившият хирург на армията му влезе в кабинета, изглеждаше угрижен. Тези няколко часа Сула бе прекарал съвсем сам. Дано не му се наложеше да се срещне очи в очи с Далматика; не мислеше, че има достатъчно сили да се изправи пред нея.

— Не ми носиш добри новини, Тукций.

— Не, Луций Корнелий.

— Какво й има? — попита Сула.

— Изглежда, всички смятат, че господарката Далматика е бременна, най-малкото тя самата е убедена в това — каза той. — Но аз самият се съмнявам, че носи дете.

Червеникавите петна по лицето на Сула сякаш потъмняха пред очите на лекаря.

— Ако не дете, тогава какво?

— Жените говорят за кръвоизлив, но ако беше така, господарката щеше да губи доста повече кръв — обясняваше мрачно хирургът. — Кръв има наистина, но тя е смесена с някаква воняща течност, която спокойно бих нарекъл гной, ако имах пред себе си ранен войник. Диагнозата ми е, че се е получила някаква вътрешна инфекция, но с твое разрешение, Луций Корнелий, бих желал да се допитам и до мнението на други.

— Прави каквото знаеш. Само не искам да се забелязва, че има движение в къщата. Утре имаме сватба. Предполагам, че жена ми няма да може да присъства?

— Със сигурност не, Луций Корнелий.

И така Емилия Скавра, бременна в петия месец и разделена насила от своя доскорошен съпруг, трябваше да се омъжи за Гней Помпей Велики в дома на своя омразен доведен баща, без да има едно-единствено човешко същество край нея, което да я подкрепя. Докато не свърши церемонията, младоженката нито за миг не престана да плаче изпод шафранените си воали. Веднага след официалната част обаче Помпей седна при нея и с любезности и усмивки успя до такава степен да я успокои, че накрая Емилия дори се усмихваше.

Очакваше се лично Сула да уведоми Далматика за неочаквания обрат, но той продължаваше да си измисля оправдания защо не може да навести болната си съпруга.

— Мисля — каза Корнелия Сула, която се бе превърнала в куриер между двамата съпрузи, — че не му се иска да гледа болна. Знаеш го какъв е. Ако става дума за човек, който не му е никакъв, татко дори не би забелязал, че умира. Но ако е някой, когото обича, просто не може да се примири с истината.

В голямата стая, където Далматика лежеше, въздухът тежеше с тайнствено зловоние. Далматика умираше; Луций Тукций беше прав, не беше бременна. Това, което издуваше утробата на болната, беше някаква неизвестна, но зловеща сила. Гнойната слуз продължаваше бавно, но непрекъснато да изтича от вътрешностите й, а Далматика страдаше от треска, каквато никакви познати лекове не можеха да успокоят. Но все още запазваше съзнание и огненият и поглед болезнено се впиваше в лицето на заварената й дъщеря.

— Няма значение — каза тя и облегна глава на възглавницата. — Искам да ми кажеш как моята бедна Емилия го преживя. Много ли беше мъчително?

— В интерес на истината не — съобщи й Корнелия Сула. — Ако щеш ми вярвай, майко, но тя замина за своя нов дом направо щастлива. Този Помпей е доста забележителен младеж. Досега го бях виждала само отдалеч, а и споделях старите патрициански предубеждения към него. Но той е твърде привлекателен, много повече от глупавия Глабрион, а и притежава неустоим чар. В началото Емилия плачеше, но щом Помпей й каза колко е хубава и как вече я е заобикнал, тя едва си намери място от щастие. Казвам ти, Далматика, този човек крие в себе си неща, за които не съм и предполагала. Би могъл да направи всяка жена щастлива.

Далматика, изглежда, й повярва.

— За него се разправят легенди. Преди много години Помпей си имал вземане-даване с Флора, нали се сещаш?

— Известната проститутка?

— Да. Вече са минали славните й времена, но дочувам, че продължавала да скърби по Помпей. Навремето всеки път, щом бил с нея, той оставял следи от зъбите си по цялото й тяло, не разбирам защо й е харесвало, но изглежда това я е влудявало! Помпей пръв се отегчил от връзката и прехвърлил Флора на някакъв свой приятел, което разбило сърцето й. Бедната глупачка! Проститутките нямат право да се влюбват.

— Значи няма да е чудно, ако един ден Емилия Скавра благодари на татко, задето я е отървал от Глабрион.

— А на мен ми се иска баща ти да дойде да ме види!

Денят преди секстилските иди дойде. Сула си сложи венец от трева и облече триумфални одежди, както беше обичаят, щом някой славен римски пълководец извършва жертвоприношение на Форум Боарий. Начело на многобройна делегация от сенатори, пред която маршируваха ликторите, диктаторът измина пеша краткото разстояние между дома си и Стълбите на Как, които водеха към пазарите, разтурени този ден заради празненството. Когато мина покрай статуята на Херкулес, облечен в тържествени дрехи като самия него, Сула се спря да го поздрави и да прочете молитва. След това се запъти към Големия олтар, зад който се издигаше скромната кръгла постройка на Херкулесовото светилище. Това беше стара постройка в дорийски стил, която се радваше на известна слава заради фреските, изписани от известния поет — драматург Марк Пакувий.

Жертвеното животно — закръглена, бяла юница — чакаше заедно с двамата си палачи — попа и култарий. Кравата хрупаше сено с упоителни и наблюдаваше трескавата човешка дейност край себе си с тъповатите си, добродушни кафяви очи. Сула носеше венеца си от трева, докато останалите присъстващи се бяха опасали с истински лаври. Когато Долабела Младши — като градски претор той отговаряше за церемонията — започна да чете своята молитва към Херкулес Непобедимия, всички свалиха венците си: Херкулес беше чужденец, стъпил насред свещените граници на Рим, затова и го честваха по гръцки образец — гологлави.

Всичко си вървеше според правилата. След заколението на жертвата Сула, който я беше дарил на божеството и който даваше всенародния пир, се наведе да събере малко от кръвта й в специален съд, така наречения скифос, който се смяташе лична собственост на Херкулес. Но докато диктаторът се беше навел да напълни съдинката с кръв, нечий нисък, тъмен силует се залепи като сянка до върховния понтифекс и потопи муцуна в локвата кръв по паветата. Шумно и доволно непознатото същество започна лакомо да лочи.

Сула изкрещя от ужас и подскочи като ужилен. Скифосът се изля, а изсъхналият венец се изхлузи от треперещата ръка на диктатора и цопна в кръвта. Паниката обзе присъстващите. Мнозина хукнаха да бягат, някои по-невъздържани дори надаваха писъци, захвърляха венците си и си скубеха косите; никой не знаеше какво да стори, за да прекрати този кошмар.

Най-накрая самият върховен понтифекс Метел Пий грабна тежкия чук от останалия безмълвен касапин до себе си и с все сила го стовари върху главата на лочещото кръв животно. Кучето изскимтя и започна като бясно да се върти в кръг, опитвайки се да докопа някого с голите си зъби. След мигове, които се сториха цяла вечност на присъствалите, то най-сетне се строполи в конвулсии на земята и умря. При последните си дихания ноздрите му изхвърляха кървава пяна.

Пребледнял повече от белокожия Сула, върховният понтифекс изпусна чука на земята.

— Ритуалът беше осквернен! — изкрещя той към множеството. — Преторе, налага се да започнем отначало! Назначени отци, съберете се! А къде са робите на Херкулес, които трябваше да спрат кучето навреме?

Двамата касапи се втурнаха да сипят огън и жулел връз главите на робите, които се бяха залисали да гледат какви деликатеси се нареждат по масите. Сула най-сетне намери сили да се наведе, за да си прибере окървавения венец.

— Трябва да се върна у дома и да се изкъпя — обърна се той към Метел Пий. — Не мога да извършвам жертвоприношение омърсен. Всъщност всички сте омърсени, значи и вие трябва да се изкъпете. Ще се съберем след час. — След което с доста груб тон даде разпореждания на Долабела: — След като са измили цялата свинщина и са изхвърлили труповете в реката, нека робите бъдат затворени за през нощта, а утре да бъдат разпънати на кръст. Няма да им трошиш краката, за да умират бавно. И то тук, на Форум Боарий, пред очите на бог Херкулес. Той вече не ги желае. Те позволиха жертвоприношението да бъде омърсено от някакво си куче.

Омърсен, омърсен, нечист… Сула си повтаряше думата непрестанно, докато бързаше да се прибере у дома. Трябваше да се изкъпе и да се облече, този път в обикновена сенаторска тога. Никой римлянин не може да притежава два чифта триумфални одежди — всъщност и тях си шиеха само тези, които имаха право да триумфират. Сула се зае сам да измие венеца си от кръвта, но сълзи се ронеха от очите му, докато едно по едно листенцата се чупеха между пръстите му. Това, което остана накрая, когато положи венеца си на сухата кърпа, бяха само няколко жалки посивели стръкчета. „Няма ми го вече венеца! Аз съм прокълнат. Късметът ме изостави. Моят късмет! Как мога да живея повече без късмет? Кой го прати това изчадие — черно като недрата на злото, откъдето се е пръкнало? Кой ми развали празника? Кой, след като Гай Марий вече го няма? Дали не е бил Метробий? Аз вече губя Далматика заради него! Не, не е Метробий…“

Измит и преоблечен, Сула хукна обратно към Големия олтар на Херкулес. На главата си беше сложил обикновен лавров венец като останалите сенатори. Изплашените ликтори трескаво му пробиваха път през множеството, които вече се бяха стълпили над площада, за да изчакат края на приготовленията за пира. Към масите продължаваха да се влачат тежки волски каруци и техните водачи изпаднаха на свой ред в паника, като видяха да се задава срещу им цяла дружина от пощурели жреци. Трябваше да се разпрегнат животните, за да се отведат встрани, преди да са сторили някоя беля. Ако някое от добичетата вземеше да се изпусне в краката на жрец, собственикът му щеше да отнесе, освен солената глоба и як пердах.

Хризогон вече бе осигурил втора юница, почти толкова миловидна колкото първата. Докато дойде диктаторът, икономът му бе успял да я натъпче с напоената с успокоителни трева. Всичко започна отначало и този път церемонията приключи без усложнения. Всеки от присъстващите триста сенатори повече се интересуваше няма ли някое куче да се появи отново, отколкото от това, което става около олтара.

Жертвата, дарена на Херкулес Непобедимия, не можеше да се отнесе, затова я положиха на голямата клада до олтара — както навремето бяха сторили с белия бик, който Цезар дари на Юпитер, — и я оставиха изцяло да изгори в пламъците. Щом ритуалът свърши, всички присъствали на грозната сцена побързаха да се приберат. С изключение на Сула, който трябваше да се държи като че нищо не се е случило: лично трябваше да обиколи целия град и да пожелае на гражданите чрез участие в пиршеството да споделят с него облагите, които му е отредила съдбата. Само че за каква съдба ставаше дума, след като някакво си черно псе беше опропастило тържествената церемония?

Всяка от скованите набързо дървени маси буквално се огъваше под тежестта на ястията, докато виното се лееше по-бързо от кръвта на ранен войник. Без да ги е грижа за нещастието около Големия олтар, повече от половин милион мъже и жени се тъпчеха с риба, плодове и сладкиши, без да забравят да напълнят догоре специално донесените торби — останалите по домовете, включително и робите, също трябваше да вкусят от деликатесите. Всички посрещаха Сула с поздрави, хвалебствия и благопожелания; всички му обещаваха, че до края на дните си ще го споменават в молитвите си.

Нощта бе паднала, когато най-накрая той се прибра у дома си на Палатинския хълм. Там благодари на ликторите си и ги отпрати в общежитието им, зад странноприемницата в началото на Клив Орбий. На другия ден щеше да има отделен обяд за самите тях.

Корнелия Сула го чакаше в атрия.

— Татко, Далматика иска да те види.

— Много съм уморен! — тросна се Сула. Знаеше, че повече никога няма да събере смелост да погледне жена си в очите.

— Моля те, татко, иди при нея! Докато не те види, няма да си избие от главата глупавата мисъл, която си е внушила, задето не желаеш да я видиш.

— Каква мисъл? — попита той, докато сваляше тежката тога и бързаше да се помоли пред олтара на ларите и пенатите на стената в дъното. Сведе глава, отчупи парче солена пита на мраморния перваз и овеси лавровия си венец на хляба.

Дъщеря му търпеливо изчака да свърши с церемонията и да се обърне отново към нея.

— Каква мисъл? — попита Сула отново.

— Че е нечиста. През цялото време разправя, че била нечиста.

Сула застина. От ужас не смееше да помръдне. Някъде из вътрешностите му се надигаше неподозирана сила — омраза, каквато никога не беше изпитвал, защото беше омраза и погнуса от самия себе си. В следващия миг отстъпи крачка назад и неволно вдигна ръце, все едно се бранеше от невидим нападател. През това време дъщеря му също се беше вцепенила от страх — никога досега не го беше виждала в подобно състояние.

— Нечиста! — изкрещя Сула. — Нечиста!

И хукна да се спасява вън от дома си.

Къде прекара диктаторът нощта, никой не разбра, макар че Корнелия Сула пращаше роби да го търсят. На сутринта Сула се прибра, облечен само по туника, за да завари дъщеря си, която цяла нощ го беше чакала. Хризогон й беше правил компания, той повече дори от нея имаше защо да се страхува заради господаря си.

— Добре, че си тук — стрелна го с поглед Сула. — Прати да повикат жреците, всички жреци, висши и нисши… Кажи им да ме чакат след час в храма на Кастор на Форума.

— Татко? — изплашено го погледна Корнелия.

— Днес нямам работа с жени — сряза я той и се прибра в стаята си.

Грижливо се изкъпа, след което заповяда да му донесат тога. Отхвърли първата, отхвърли втората, третата, едва четвъртата му се стори достатъчно чиста. След което, съпроводен от ликторите си (на четирима от тях също заповяда да си надянат тоги), отиде при храма на Кастор и По-лукс, където жреческото съсловие вече го очакваше.

— Вчера — мина той по същество веднага — дарих една десета от цялото си имущество на Херкулес Непобедимия, който е бог за мъжете и само за тях. Жени не се допускат в близост до Големия му олтар, а в памет на пътешествието му до Подземния свят до светилището му не трябва да припарват и кучета, тъй като кучетата са хтонични създания, също както и всички черни животни изобщо. На Херкулес служат двадесет роби, чието основно задължение е именно да пазят олтара му от жени, кучета и черни животни. Но тъкмо вчера едно черно куче пи от кръвта на първата жертва, която поднесох на Херкулес, изключителна обида към всяко божество… И към мен самия. Какво съм могъл да сторя, питах се аз, за да заслужа подобна съдба? С най-добри намерения бях дошъл да поднеса на бога един голям дар, бях намерил и подходящо жертвено животно. С най-искрени чувства очаквах Херкулес да приеме и дара, и жертвата. Но вместо това някакво си черно куче пи от кръвта на юницата в самото подножие на Големия олтар. А моят венец от трева падна в същата локва кръв, от която кучето пи, и се омърси.

Деветдесет души се бяха събрали в храма по негово разпореждане и сега никой от тях не смееше да мръдне. Всеки от жреците усещаше как косата му настръхва при самата мисъл за извършеното светотатство; всеки беше присъствал на церемонията от предния ден, всеки сам бе изпитал ужас и всеки бе прекарал цял ден и цяла нощ в търсене на обяснение къде е била грешката. Защо божеството бе стоварило такова тежко наказание върху римския диктатор.

— Свещените книги изгоряха, затова няма къде да се допитаме — продължи Сула, давайки си ясно сметка какви мисли вълнуват слушателите му. — Но боговете пожелали техен пратеник да се яви дъщеря ми. Нейното послание отговаря на всички условия: тя го поднесе, без да си дава сметка какво говори и без да знае за случая пред Големия олтар на Херкулес.

Сула млъкна и впери поглед в лицата на стоящите най — отпред, но сякаш не можеше да открие тъкмо човека, когото търсеше.

— Нека върховният понтифекс дойде при мен! — заповяда той с подходящия тържествен тон.

Жреците се раздвижиха и дадоха път на Метел Пий.

— Тук съм, Луций Корнелий.

— Квинт Цецилий, ти си човек, когото случаят лично засяга. Искам да застанеш точно пред мен, за да не може никой друг да чете изражението на лицето ти. Бих желал и аз да съм в твоето положение, но за жалост всички са длъжни да гледат моето лице. Това, което имам да кажа, е следното: Цецилия Метела Далматика, дъщеря на някогашния върховен понтифекс Луций Цецилий Метел Далматика и първа братовчедка на сегашния върховен понтифекс Квинт Цецилий Метел Пий, е… — пое си въздух, за да изрече тежката дума — нечиста! В самия миг, в който дъщеря ми ми го съобщи, аз проумях, че това е самата истина. Жена ми е нечиста. Утробата й гние. Това е нещо, което знам от известно време. Но не си давах сметка, че болестта на бедната ми съпруга представлява обида в лицето на боговете, не и преди да ми го съобщи дъщеря ми. Херкулес Непобедимия е бог на мъжете. Също както и Юпитер Оптимус Максимус. Аз, мъж, получих тежката задача да помогна на Рим да се възстанови от войните и злините, които бе претърпял в продължение на години. Кой съм аз и какъв съм, няма значение. Но нищо в моя живот не може да бъде нечисто или омърсено. Дори и жена ми. Или поне това разбрах днес. Прав ли съм в своето заключение, Квинт Цецилий?

Колко много беше израснал Прасчо с годините, каза си Сула, който единствен от всички виждаше лицето му. Довчера не беше и помислял да става понтифекс, а днес единствен от всички проумява волята на боговете.

— Да, Луций Корнелий — отговори му Метел.

— Свиках всички на това място, за да проведем ауспиции и да решим как трябва да постъпим — обърна се към останалите Сула. — Съобщих ви всичко, което знам, и мисля, казах ви в какво аз самият вярвам. Но според законите, които сам прокарах, нямам право да вземам решение по подобен въпрос, преди да съм се допитал до вас. Още повече, че човекът, за когото става въпрос, се пада моя законна съпруга. Естествено, че не бих искал някой да каже, че използвам случая, за да се отърва от жена си. Аз не искам да се отървавам от жена си, нека бъде ясно на всички: на вас, а чрез вас и на цял Рим. И все пак си давам сметка, че жена ми е нечиста, заради което предполагам, че и боговете Херкулес и Юпитер са се почувствали засегнати. Върховни понтифексе, какво ще кажеш ти в качеството си на най-високопоставен сред римските жреци?

— Казвам, че боговете Херкулес и Юпитер са се почувствали засегнати — потвърди Метел Пий. — Казвам, че трябва да отстраниш жена си от всякаква близост с теб, че никога повече не бива да я виждаш с очите си, че не трябва да й позволяваш да омърсява дома ти или законно връчената ти държавническа длъжност.

Сула не можеше да скрие мъката си, това виждаха всички с очите си.

— Аз обичам жена си — каза той през сълзи. — Тя винаги е била честна и предана с мен. Родила ми е деца. Преди да се омъжи за мен, е била честна и предана съпруга на покойния Марк Емилий Скавър, на когото също роди деца. Не знам защо боговете изискват това от мен, нито с какво жена ми е предизвикала гнева им.

— Никой не може да оспори твоята привързаност към жена ти — съгласи се върховният понтифекс, който беше неин братовчед. — Но и няма причина да мислим, че задължително някой от вас е предизвикал с нещо боговете. По-добре е да кажем, че нейното присъствие в твоя дом, както и твоето присъствие в нейния живот по някакъв начин са объркали неведомите пътища, по които милостта на боговете достига до римляните. От името на моята жреческа колегия аз заявявам, че никой от двама ви с нищо не е виновен. Никой от нас не може да държи теб, Луций Корнелий, или съпругата ти отговорни, за каквото и да е. Но каквото е станало, станало е. Повече нямам какво да добавя.

Метел Пий се извърна с лице към останалите и заговори с плътен, спокоен глас:

— Аз съм вашият върховен понтифекс! Това, че говоря, без да заеквам, е явно доказателство, че чрез устата ми говори самият Юпитер Оптимус Максимус. И ето, аз ви казвам: съпругата на този мъж е нечиста, нейното присъства в живота и дома му представлява обида в лицето на нашите богове, заради което тя трябва да бъде преместена от дома си незабавно. Няма да провеждам гласуване. Нека, който е несъгласен с мен, да се изкаже още тук и още сега.

Но го посрещна такова мълчание, все едно говореше на празния площад, а не на няколко десетки души.

Метел Пий се обърна повторно към диктатора:

— Препоръчваме ти, Луций Корнелий Сула, да дадеш разпореждания на прислугата си Цецилия Метела Далматика да бъде незабавно отведена от дома ти в храма на Юнона Соспита, където да живее до последния си час. По никакъв повод не бива да застава пред погледа ти. А щом тя напусне дома ти, Рекс Сакрорум и Фламен Марциалис — предвид факта, че нямаме Фламен Диалис, — ще извършат необходимите ритуали за пречистване на дома ти.

Метел Пий скри глава в тогата си.

— О, Небесни близнаци, вие, които се наричате Кастор и Полукс или Диоскури, или Деи Пенати, ние дойдохме във вашия храм, защото ни е нужно вашето застъпничество пред Юпитер Великия и Могъщия, чиито деца може да сте, а може и да не сте, и пред триумфатора Херкулес Непобедими. Молим ви да свидетелствате пред всички богове, че сме дошли при вас с най-честни намерения и че желаем да оправим всяко сторено по незнание зло. Според обета, който сключихме с вас преди битката при езерото Регил, се задължаваме да ви поднесен в жертва две млади жребчета, родени из една утроба, веднага щом намерим такива. Закриляйте ни, това е нашата молба, както сте ни закриляли и досега.

Ауспициите бяха проведени, колкото да потвърдят решенията на върховния понтифекс. Светлината на утрото, която проникваше в храма през широко отворената врата, се изгуби, тъй като слънцето се издигна високо в небето, и въздушното течение донесе хлад като от гробница.

— Един последен въпрос, преди да се разотидем — пожела Сула. — Трябва да заместим изгубените Сибилински книги. Макар книгата на Веге и Тагес да е все така в безопасност в храма на Аполон, тя не може да ни помогне, когато възникне неразбирателство с неримски богове, какъвто е Херкулес. По света живеят доста сибиляни, някои от тях са близки със Сибила от Кума, която бе записала своите стихове на палмови листа и ги беше поднесла на цар Тарквиний Стари преди векове. Върховни понтифексе, бих се радвал, ако пратиш някого да издири по света стиховете, които се съдържаха в изгорелите сибилински книги.

— Прав си, Луций Корнелий, това е нещо, което трябва да бъде направено — съгласи се Метел Пий. — Ще намеря човек, достоен за задачата.

Диктаторът и върховният понтифекс се запътиха заедно към дома на Сула.

— Дъщеря ми никак няма да се зарадва на новината — обясни Сула, — но ако чуе взетото решение от твоята уста, може и да не прехвърли цялата вина върху мен.

— Искрено съжалявам за цялата ситуация.

— Аз съжалявам повече — въздъхна нещастно той.

Корнелия Сула повярва на баща си — факт, който изненада еднакво и нея, и него.

— Доколкото си способен да обичаш, татко, мисля, че наистина я обичаш. Затова не мисля лошо за теб, нито смятам, че просто си търсиш начин да се отървеш от нея.

— Тя наистина ли умира? — попита Метел Пий, гузен от това, че предложи братовчедка му да бъда настанена до края на дните си в храма на Юнона Соспита.

— Малко време й остава, така поне твърди Луций Тукций. Коремът й не престава да се издува.

— Тогава да свършим по-бързо с тази тъжна история.

Осем яки слуги подхванаха господарката Далматика и я понесоха, но не без доста непристойна съпротива от нейна страна. Цял живот жената на Сула беше спазвала благоприличие, за да пази доброто име на баща си и двамата си съпрузи, но сега, щом научи за решението на жреческите колегии, тя си даде сметка, че никога повече не ще види мъжа на живота си. Затова се разкрещя, разрида, разпищя, викаше го по име, все едно се надяваше тъкмо той да я спаси, докато самият Сула стоеше в кабинета си и си запушваше ушите. Страхуваше се да не заридае като малко дете. Още веднъж плащаше горчива цена в името на Фортуна… А може би в името на Метробий?

Около пазарите за зеленчук под Сервиевите стени са издигаха общо четири храма; на Пиета, на Яа, на Спес и на Юнона Соспита. Точно тази Юнона не се смяташе за покровителка на бременните жени, тя беше събирателен образ на няколко божества едновременно: на безименния боец, рожба на Великата майка от Песин, на Юнона със змиите от Ланувий, на Небесната царица и на Спасителката на жените. Навярно заради последното от многото си лица Юнона Соспита се радваше на забележителната чест да получава в дар детските пъпчета след всяко благополучно раждане.

По време на Съюзническата война, когато храмът беше беден, а прислугата му — малобройна, Метела Балеарика, съпруга на Апий Клавдий Пулхер, видяла в съня си Юнона Соспита, която се оплаквала, че храмът й бил толкова мръсен, та тя повече не можела да живее в него. Тогава Балеарика отишла при консула Луций Юлий Цезар и го помолила да й помогне в разчистването. Двамата не намерили само пъпчета и плаценти, а цели изгнили трупове на жени, кучки, малки бебенца, плъхове и така нататък. Самата Балеарика по онова време била в напреднала бременност, но заедно с Луций Цезар преодолели отвращението си и съвестно се заели да разчистят и измият светилището. За благодарност два месеца по-късно Цецилия Метела Балеарика умряла при раждането на шестото си дете — Публий Клодий.

Но оттогава храмът се поддържаше в изряден ред. Пъпната връв и плацентата на родилките се събираха в кош, откъдето редовно бяха събирани и изгаряни като жертва в чест на богинята от Фламиника Диалис (или, както се налагаше напоследък, от нейна заместница). Нямаше друго светилище в Рим, където толкова често да се мие и лъска подът. Корнелия Сула първа изтича до светилището, за да намери подходящо място за смъртното легло на умиращата си мащеха. Далматика бе донесена скоро след това, ужасена и от наближаващата смърт, и от самотата. Продължаваше да зове Сула, но вече не крещеше, а мътният й поглед издаваше, че дори не различава ясно къде се намира и кой е край нея.

Боядисаната статуя на богинята се издигаше на пиедестал сред храма. Юнона носеше обувки с остри върхове, държеше копие и се взираше в змията, проточила глава зад гърба й; но това, което правеше най-голямо впечатление на посетителите на храма, беше истинската козя кожа, наметната през раменете на богинята и вързана през кръста и. Главата на козела, заедно със заплашителните рога стърчеше над главата й като боен шлем. Та под тази войнствена богиня седнаха Корнелия Сула и Метел Пий, за да държат ръцете на умиращата Далматика. Наложи им се да чакат смъртта не повече от час — изпитание, по-скоро психическо, отколкото физическо. Докато издъхне, нещастницата продължаваше да вика Сула, изглежда напълно оглушала за обясненията на Корнелия и Метел Пий.

Когато болната умря, върховният понтифекс заповяда на робите, обслужващи светилището, да й издигнат смъртно ложе насред храма — дори и мъртва, Далматика не можеше да бъде върната у дома си. Нито можеше да бъде изложено тялото й на публично поклонение. Положиха покойната в традиционното положение и я покриха с черно платнище, обшито със златни ивици по ръбовете. Цяла нощ около нея стояха професионални оплаквачки.

— Когато човек сам е прокарал закона за лукса — обясняваше Сула по-късно, — може да си позволи да не го спазва.

Като следствие разходите по погребението на Цецилия Метела Далматика достигнаха сто таланта. В траурното шествие участваха две дузини волски коли, натоварени с актьори, които носеха восъчните маски на три велики фамилии: Цецилий Метелите, Емилий Скаврите и Корнелий Сулите. Но тълпите, които се завтекоха към Фламиниевия цирк (като се имаше предвид нечистата смърт на Далматика, всички решиха да не внасят тялото й в рамките на померия), се възхищаваха не толкова на лукса и разкоша, колкото на двамата близнаци на Сула и Далматика — тригодишните Фауст и Фауста, облечени в черно и носени от някаква огромна жена от Галия.

На септемврийските календи започна и същинската законодателна дейност — толкова трескава, че на сенаторите свят им се зави.

— Съществуващите съдилища работят мудно, губят излишно време, а и не издават адекватни присъди — настояваше Сула. — На народното събрание не бива да се оставя да разглежда дела от криминален и граждански характер. Процедурите са твърде дълги, твърде голяма е възможността да се подчинят на политически манипулации, а и народното събрание твърде лесно се поддава на това, дали обвиняемият е известен или не… Да не говорим за адвокатите по защитата. Освен това не може решения да се вземат от няколко хиляди души едновременно — подобно жури няма как да е продуктивно и конструктивно.

След като безпроблемно отне правото на народните събрания да разглеждат съдебни дела, Сула продължи:

— Ще даря Рим със седем постоянно действащи съдилища. За държавна измяна, за злоупотреби при събирането на данъци, за злоупотреби със средства от хазната, за подкупи, за фалшифициране, за насилие от общ характер и за убийство. Всички, с изключение на последното по един или друг начин засягат интересите на държавата и на хазната, затова ще бъдат председателствани от шестимата младши претори след теглене на съответния жребий. Съдът, компетентен по убийствата, ще се занимава с всички казуси, отнасящи се до убийство, магия, отровителство, лъжесвидетелство и до едно неназовано досега престъпление, което аз ще нарека убийство по съдебен път — осъждане на изгнание по пътя на съдебно решение. Очаквам съдът по убийствата да се окаже с най-много работа, но затова пък при него делата ще бъдат най-лесни за разрешаване. Негов председател ще бъде сенатор, който е бил едил, но още не се е издигнал до преторство. Той ще се назначава от консулите.

Хортензий седеше като втрещен на мястото си; големите му съдебни победи бяха извоювани именно в народното събрание, където способността му да влияе върху настроенията сред тълпата го бяха превърнали в легенда. Ограниченият състав на съдебните заседатели винаги го беше обезкуражавал, поради липсата на публика.

— Адвокатската професия ще загине! — не се стърпя да възкликне той.

— Какво значение има това? — погледна го учудено Сула. — Много по-важно е да не загине самото правораздаване, за тази цел то трябва да бъде отнето от народното събрание. Не си прави други сметки, Квинт Хортензий! Е, така или иначе ще поискам от трибутните комиции да гласуват закон за създадените от мен съдилища. Всичко ще бъде включено в този закон, който ще урежда прехвърлянето на правораздавателните функции от трите народни събрания към новосъздадените съдилища.

— Прекрасно! — обади се историкът Луций Корнелий Сизена. — Така всеки човек, който е съден, ще получава присъдата с предварителното съгласие на народното събрание! Което означава, че никой няма да може да обжалва, пред което и да е от трите събрания след произнасянето на присъдата.

— Именно, Сизена! Така целият процес по обжалването губи своя смисъл, а народното събрание се отказва от правото си да съди отделни хора.

— Това е направо отвратително! — извика Катул. — Не само отвратително, но направо противоконституционно! Всеки римски гражданин има право да обжалва!

— Обжалване и съдебен процес са едно и също нещо, Квинт Лутаций — обясни Сула. — А всичко това е част от новата конституция на Рим.

— Старата си беше доста практична при въпроси като този!

— При въпроси като този историята доста добре ни е научила, че според принципите на старата конституция много често хора, които е трябвало да бъдат осъдени, са се отървавали, защото народното събрание е било заблуждавано от нечия лукава реторика и не се е съобразявало с обоснованите решения на компетентната съдебна инстанция. Политическият капитал, който се натрупа с годините от подобни процеси и обжалвания, е нещо недопустимо, Квинт Лутаций. Рим е един твърде голям град с твърде много заети граждани, за да затъва в обичаи и съдебни процедури, видели бял свят по времето, когато сме били просто едно голямо село. Никому не съм отказал правото да бъде съден справедливо и безпристрастно. Напротив, погрижил съм се присъдата му да бъде още по-справедлива и безпристрастна. И в същото време опростих процедурите.

— Как ще се попълва съставът на съдебните заседатели? — попита Сизена.

— В него ще влизат изключително сенатори — още една причина да държа в Сената да влязат поне четиристотин души. Задълженията на съдебния заседател са тежки и ще станат още по-тежки при наличието на седем специализирани съдилища. И все пак възнамерявам да огранича броя на съдебните заседатели. Старото жури от петдесет и един човека ще се събира само в случаи на най-брутална държавна измяна. За в бъдеще броят на съдебните заседатели ще зависи според случая и възможностите. Ако заседателите са четен брой и ако при вземането на решение се разделят по равно, нека обвиняемият се смята за невинен. Сенатът така и така е разделен по декурии от десет души, начело на които стоят патриции. Тези декурии смятам да използвам за основа на съдебните журита, макар че няма да има декурия, която да попълва състава само на едно съдилище. При всяко отделно дело в независимо кой съд съдебните заседатели ще се избират с жребий, след като датата за процеса е била определена.

— На мен това ми харесва — каза Долабела Младши.

— На мен никак! — възрази Хортензий. — Какво ще стане, ако моята декурия е избрана да заседава по едно дело, докато аз самият осигурявам нечия защита по друго?

— Е, с времето ще се научите как да се пригаждате според обстановката — усмихна се Сула. — Щом проститутките могат, Хортензий, значи и вие ще можете.

— О, Квинте, защо не си затваряш устата? — ядоса се Катул.

— А кой ще решава по колко заседатели трябва да присъстват на дадено дело? — попита Долабела.

— Председателят на съда — отговори диктаторът, — но и той ще спазва известни ограничения. Изборът му ще се определя от броя на свободните декурии. Надявам се едно дело да се разглежда пред двайсет и пет и трийсет и пет заседатели. Не е нужно цялата декурия да бъде призовавана едновременно — така ще се получи по-лесно четен брой заседатели.

— Шестимата младши претори ще получат председателството на дадено съдилище по жребий — взе думата Метел Пий. — Това означава ли, че ще се запази старата система за избор кой ще бъде градски и кой чуждестранен претор?

— Не, ще премахна обичая за градски претор да се назначава задължително този, който е получил най-голям брой гласове при изборите. За в бъдеще — обеща Сула — всяка от преторските длъжности ще се определя изключително с жребий.

Но Лепид не се интересуваше от въпроса за тегленето на жребий между преторите; той се вълнуваше от един-единствен проблем, нищо че подозираше какъв ще е отговорът — просто искаше да го чуе от устата на Сула.

— Следователно възнамеряваш да отнемеш на конниците всякакво участие в правораздаването?

— Абсолютно. С изключение на един кратък период контролът върху римската съдебна система е бил в ръцете на конниците още от времето на Гай Гракх. На това ще се сложи край! Гай Гракх сам забрави да внесе клауза в своя закон, която да позволява съдебно преследване срещу уличен в корупция заседател — конник. Според моя закон към сенаторите ще се прилагат подобни санкции!

— Тогава какво остава да вършат градският и чуждестранният претор? — попита Метел Пий.

— Ще бъдат отговорни за всяка жалба от граждански характер. А чуждестранният претор и занапред ще поема делата от криминален характер, в които са замесени неримски граждани. Смятам обаче да отнема правото на градския и чуждестранния претор да вземат решение по самото гражданско дело — вместо това преторът ще прехвърля подобно дело на съдия, чието име ще бъде извадено с жребий от списък с имена на сенатори и конници. Въпросният човек ще играе ролята на арбитър. Решението му ще има окончателен характер и за двете страни по делото, макар че по желание градският или чуждестранният претор ще имат правото да председателстват съда.

Този път думата взе Катул. Приятелят му Хортензий още не се беше окопитил след грубите думи на Сула отпреди малко.

— Според конституцията, Луций Корнелий, само законно свикано народно събрание може да наложи смъртна присъда. Ако възнамеряваш да отнемеш всякаква правораздавателна дейност от народното събрание, това означава ли, че ще упълномощиш новите съдилища да издават и смъртни присъди?

— Не, Квинт Лутаций, не означава. Тъкмо обратното. Смъртна присъда няма да се налага изобщо. Бъдещите присъди ще се ограничават с изгнание, глоби и/или конфискация на част или на цялото имущество на осъдения. Новите ми законопроекти уреждат и дейността на комисиите по обезщетенията — те ще се състоят от между двама и петима заседатели, теглени по жребий, и от председателя на съда.

— Ти назова седем съдилища — обърна се към него Мамерк. — Държавна измяна, злоупотреба с данъци, злоупотреба със средства от хазната, подкупи, фалшификаторство насилие и убийство. Но според лекс Плавция в момента съществува съдилище, компетентно по делата за обществено насилие. Имам два въпроса: първият, какво ще стане с това съдилище? И вторият, какво ще правим с делата за богохулство и светотатство?

— Лекс Плавция повече не ни е нужен — отговори Сула. Той се облегна назад, видимо доволен; сенаторите явно приемаха с облекчение мисълта, че на народното събрание се отнема контрол върху съдебните дела. — Общественото насилие ще е от компетенцията или на съда за насилие от общ характер, или на този за държавна измяна — това ще зависи от тежестта на извършеното престъпление. Колкото до светотатството, подобни дела са твърде редки, за да изискват специален съд. Когато се наложи, този съд ще се свиква. Председател ще бъде сенатор, бивш едил. Воденето на делото ще бъде, както и при постоянно действащите съдилища — обвиняемият пак ще бъде лишен от правото да обжалва пред народното събрание. Ако делото засяга целомъдрието на весталска девица, и занапред спрямо нея ще се изпълнява присъдата зазиждане жива. Но уличеният любовник, или любовници, ще се съдят в отделен съд и няма да им се издава смъртно наказание.

Сула се покашля и продължи:

— За днес почти свърших. Но най-напред няколко думи за консулите. Не е добре за Рим те да участват във войни далеч от родината. Двамата действащи консули са длъжни през цялата година на службата си да се грижат и да отговарят пряко за благосъстоянието на Рим и на цяла Италия. Друго не бива да ги занимава. Откакто пратих народните трибуни, където им е мястото, надявам се именно консулите да проявят повече законодателна активност. А сега да се спра и на самия Сенат. За в бъдеще всеки ще говори от място, когато пожелае, но никой няма да има правото да се разхожда из залата. Всеки ще се изправи пред стола си и това ще е единственото място, от което ще има право да приковава вниманието на останалите. Няма да се допуска излишен шум. Няма да се аплодира, да се тропа с крака, да се вика и да се надвиква. Консулите ще налагат глоба от хиляда денарии на всеки, който наруши установения от мен ред за водене на заседанията.

Щом Сула разпусна заседанието, неколцина сенатори се събраха на групичка пред Курия Хостилия. Някои от тях като Мамерк и Метел Пий бяха предани на Сула, други — като Лепид и Катул — се примиряваха с него като с по-малкото зло.

— Не ще и съмнение — каза Прасчо, — че тези нови съдилища ще отнемат голяма част от задълженията на законодателните институции. Повече никой няма да може да внушава на плебейското събрание кой по какъв повод трябва да бъде съден от специален съд. Повече няма и да се тревожим кой заседател от конническото съсловие ще позволи да бъде подкупен. Да, това са добри реформи.

— И недей така, Пий, помниш какво стана, когато Цепион Консул върна правораздаването на сенаторите! — възкликна бившият цензор Филип. — Цяла година, дори и през лятото, трябваше ежедневно да заседавам по някое дело! — Той се обърна към Марк Перперна, колегата му отпреди години. — Ти поне си спомняш, предполагам.

— Доста добре — потвърди Перперна със същия отегчен тон.

— Проблемът с вас двамата — възрази Катул, — е, че желаете Сенатът да контролира съдебните журита, но не и да се налага вие лично да работите по въпроса. Ако ние, сенаторите, искаме да имаме своята дума върху всяко съдебно дело, ще трябва да се примирим и с неприятностите, произтичащи от това.

— Няма да е толкова трудно сега — опита се да ги помири Мамерк. — Сега сме повече.

— Говори ми, говори ми, нали си зет на великия, може да ти дърпа конците или да те води на каишка като куче! — тросна му се грубо Филип. — Броят ни никога няма да е достатъчен! А с тези постоянно действащи съдилища дори няма да има възможност делата да се отлагат — навремето поне можехме да прехвърлим някое дело на народното събрание, та да си починем за известно време, докато се спази процедурата. Сега на председателя ще му е достатъчно да си подбере няколко десетки сенатори, когато му хрумне! Дори няма да знаем предварително дали ще има дело за нас или не. Как можем при такова положение да си направим планове дори за следващия ден? Сула казва, че жребият ще се тегли едва след като се насрочи датата за процеса. Отсега я виждам картинката. Отивам да отдъхна на морския бряг и след два дни ме привикват по спешност да слушам някое проклето дело!

— Отговорностите трябваше да се разпределят по равно — съгласи се Лепид. — Сенатът трябваше да си запази контрола върху по-важните съдилища — държавната измяна и злоупотребите с фиска. С убийствата чудесно биха се справили и заседатели от конническото съсловие… Биха се справили дори хора от пролетариата!

— Това, което имаш предвид — сряза го злобно Мамерк, — е, че когато се съдят сенатори, заседателите трябва да бъдат сенатори. Но когато се съди някой по обвинения в магьосничество или отровителство, няма защо да се губи ценното време на управляващите.

— Нещо подобно — усмихна се Лепид.

— Това, което аз бих искал да знам — намеси се Прасчо, за да измести темата на разговора, — е какви са бъдещите му законодателни планове.

— Хващам бас, че каквито и да са, няма да са от наша полза! — предположи Хортензий.

— Глупости! — ядоса се Мамерк, който беше отвикнал да се засяга, че бил играчка на Сула. — Всичко, което Сула е сторил досега, е било да укрепи позициите на Сената и да върне Рим към старите ценности и обичаи.

— А може би — рече замислено Перперна — вече е твърде късно да се връщаме към старите ценности и обичаи. Много от законите и принципите, които Сула премахна в името на традицията, се бяха наложили от толкова време, че сами се бяха превърнали в част от традицията. Сега плебейското събрание е място за скука. А подобно положение няма да продължи, понеже е противоестествено да продължи. Вече векове, откакто народните трибуни са били най-активните законотворци в Рим.

— Да, начинът, по който Сула постъпи с народните трибуни, не се посреща добре от народа — съгласи се Лепид. — Прав си. Новото положение на плебейското събрание няма да се окаже трайно.

На октомврийските календи диктаторът им поднесе поредната изненада: премести свещената граница на Рим точна сто крачки навън — в района на Форум Боарий. Така падът след няколко века история се оказа изведнъж с няколко двора място по-голям. Откакто бяха прогонили царете, никой в Рим не бе и помислял да пипа свещената линия на померия. Това се смяташе за царска работа, следователно републиканските управници не биваше да се захващат с нея. Но това не можеше да спре диктатора Сула. Щял да премести померия, както сам обясни, защото смятал да обяви за официална граница на Италия река Рубикон. От доста време тя се приемаше за фактическа граница между Италия и Цизалпийска Галия, но на книга границата на италийския съюз стигаше до река Метавър, доста по на юг от Рубикон. Ето защо, обясняваше Сула на сенаторите, налагало се да се уголеми територията на самия Рим вътре в пределите на разширена Италия. Преместването на померия на символичните сто метра било достатъчно в този смисъл.

— Което, поне що се отнася до мен — обясняваше Помпей на младата си невеста (вече в напреднала бременност), — е чудесно!

Емилия Скавра го погледна с известен скептицизъм.

— Защо?

Тя доста често си позволяваше да го пита защо това, защо онова, което при други обстоятелства би го ядосало, но Помпей с удоволствие обясняваше разни неща на жена си.

— Защото, скъпа моя — започна той, — притежавам по-голямата част от тъй наречения Агер Галикус на юг от Аримин. При сегашните промени тези земи стават официална част от Умбрия, сиреч от Италия. И аз се превръщам в един най-едрите земевладелци в Италия, ако не и най-големият, в това не съм съвсем сигурен. Има хора, които притежават повече земи заради владенията си в Цизалпийска Галия. Като например твоя покоен баща, гугутчице мила, или Домиций Ахенобарбите. Но от майка си аз наследих повечето владения на Луцилиите в Лукания и като прибавим южния дял на Агер Галикус и родствените ми владения в Умбрия и Северен Пицен, съмнявам се дали някой притежава повече земи в границите на самата Италия! Мнозина са склонни да порицаят диктатора заради промяната, но не виждам аз за какво бих могъл да го упрекна.

— Нямам търпение да видя земите ти — изрече замислено Емилия Скавра. — Щом съм в състояние да пътувам, Велики, веднага заминаваме… Обещал си ми.

Бяха седнали един до друг на кушетката и той я погали точно където най-много й се искаше. Сетне започна да я целува по сияещото й от щастие лице.

— Още! — извика тя, когато Помпей се спря.

В невъзможно сините му очи заиграха игриви искрици.

— Кое е лакомото прасенце? Лакомото прасенце знае най-добре от всички какво иска да яде.

Емилия прихна: Помпей много обичаше да я слуша как се смее като малко дете. В следващия момент с такава страст я желаеше, че веднага се отдръпна назад.

— О, да му се не знае проклетото дете! — ядоса се Емилия.

— Всеки момент, котенцето ми — опита се той да я утеши. — Да се отървем първо от Глабриончо, пък после ще пробваме и едно за нас.

Помпей наистина се бе показал завидно сдържан. Искаше на всяка цена да докаже на цялата фамилия от надменни и тесногръди Цецилий Метели, че знае да се държи като любящ съпруг, нищо че го смятат за човек с долен произход. Той се нуждаеше на всяка цена да докаже, че не стои по-долу от новите си роднини.

Научил за близките връзки между младия Марий и Преция, Помпей придоби навика да посещава често луксозния й дом. Според него не беше унизително, ако споделеше нечий чужди ласки, стига този някой да е знатна, благородна или поне харесвана от всички дама. Освен това Преция знаеше да го задоволява по начин, по който Емилия Скавра едва ли би могла. Жените служеха за това да раждат деца, макар на бедната Антистия да не й беше позволено дори това.

Ако Помпей се радваше на идеята, че се е оженил повторно, това се дължеше на вродената му способност сам да радва жените. Той не си пестеше ласките и комплиментите за Емилия Скавра. Колкото повече го обикнеше, толкова по-добре и за двамата. Но понеже си беше хитрец, Помпей никога не се възмущаваше, ако Емилия изпаднеше в мрачно настроение, ако започнеше да плаче или дори започнеше да го кори за това-онова. Нито Антистия навремето нито Емилия Скавра в момента си даваха сметка, че съпругът им манипулира тях, докато те си въобразяват, че го манипулират. Всички бяха доволни, до конфликти не се стигаше.

Помпей просто не знаеше как да се отблагодари на Сула за това, че му предложи за жена дъщерята на самия Скавър Принцепс Сенатус. Помпей знаеше, че е достоен за дъщерята на човек като Скавър, но все пак се радваше при мисълта, че не друг, а Сула го беше сметнал за достоен. Разбира се, Помпей не беше наивник, разбираше, че той е искал преди всичко да го обвърже към себе си с роднинска връзка, но това не го обиждаше, напротив — още повече го радваше. Римски аристократчета като Глабрион можеха да бъдат прогонени ей така, за нищо, но лично диктаторът бе решил изпадналият в немилост Глабрион да бъде заменен от Гней Помпей Велики. Та не можеше ли Сула да предложи ръката на Емилия на племенника си Публий Сула? Или на стария си фаворит Лукул?

Помпей бе твърд в решението си да не влиза в Сената, но това не означаваше, че трябва да се държи настрана от диктатора и приближените му; напротив, в последно време мечтите му се бяха насочили към нова цел — той щеше да се превърне в единствения военен герой в римската история, който още не е станал сенатор, но вече е поел команден пост, какъвто се полага на бивш консул. Всички разправяха, че било невъзможно. Всички му се надсмиваха и подиграваха. Но човек много рискуваше, когато си позволяваше да се подиграва на Гней Помпей Велики! Рано или късно щеше да накара всички да го разберат — и то не, като заповяда смъртта им, така би действал само някой Марий, — не и като ги проскрибира като Сула. Враговете му щяха да изпият своята горчива чаша, като се видеха принудени да отидат при него; така щеше да ги манипулира Помпей, Че един ден те щяха да лазят в краката му, да целуват ръцете му и щяха да се убедят колко погрешно мнение са имали за самите себе си. А това щеше да донесе далеч по-голяма радост на Помпей, отколкото да ги гледа как умират заради грешките си.

В името на всичко това той съумяваше да възпира желанието си към привлекателната Емилия, задоволяваше се с чести посещения у Преция и се утешаваше, като гледаше как бързо се издува коремът на Емилия Скавра — следващия път щеше да се издува с неговото дете.

Очакваше се Емилия да роди в началото на декември, но събитието се случи в края на октомври. Дотогава бременността не й бе създавала затруднения, затова внезапното раждане изненада всички, най-вече лекарите й. Мъничкото момченце, което се яви на бял свят толкова по-рано от обичайното, умря на другия ден, а скоро след него почина и самата Емилия Скавра.

Помпей беше потресен от смъртта на жена си. Все пак той я бе обикнал. Щом самият Сула си бе направил труда да му избере жена, това само по себе си означаваше, че по-прекрасна съпруга от кикотещата се и леко глуповата Емилия Скавра не би могло да има. Бащата на Помпей бе известен с прозвището Касапина, самият той също се славеше като Малкия Касапин, затова и самата смърт не го изненадваше или плашеше. Помпеевци не жалеха умрелите, нито изпитваха съчувствия към страданията им. Щом мъжете умираха на бойното поле, значи и жените можеха да умират при раждане. Човек никога не знае кога ще му се случи. Когато майка му беше умряла преди години, Помпей почти не беше плакал, само трагичната смърт на баща му го беше разтърсила.

Но ето, че Помпей едва преживя внезапната загуба, от мъка му идеше да се хвърли при Емилия на погребалната клада; Варон и Сула можеха да кажат със сигурност дали наистина е възнамерявал да скочи в пламъците, или само е разигравал сцени. В интерес на истината, самият Помпей не знаеше. Даваше си сметка само, че доскоро Фортуна го е закриляла, че го беше дарила с безценната щерка на самия Скавър, но след това изведнъж си беше прибрала подаръка обратно — преди дори да го е вкусил.

Със сълзи на очи младежът напусна Рим. За втори път минаваше през Колинската порта заради нечия смърт. Преди беше заради баща му, а сега заради Емилия Скавра. За един Помпей от Северен Пицен имаше само един изход — да се прибере обратно в родината си.

— В момента Рим има десет провинции — говореше Сула пред Сената в деня след погребението на доведената си дъщеря. Беше в траурно облекло: чисто бяла тога и туника тънък пурпурен ръб като на конниците вместо широката ивица на сенаторите. Ако Емилия Скавра беше негова кръвна роднина, Сула не би следвало изобщо да се показва пред хора, преди да са изминали поне десет дни. Но липсата на кръвни връзки му спестяваше подобни ограничения.

— Нека ви ги изброя за всеки случай, назначени отци: Далечна Испания, Близка Испания, Трансалпийска Галия, Цизалпийска Галия, Македония заедно с Гърция, Азия, Киликия, Африка заедно с Киренайка, Сицилия и Сардиния заедно с Корсика. Десет провинции, които трябва да се управляват от десет души. Ако никой не остава повече от година в провинцията си, това ще означава, че всяка година трябва да се назначават нови и нови десетина управители — колкото е общият брой на консулите и преторите, сменени от длъжност предишната година.

Погледът му се спря на Лепид, сякаш последните няколко забележки бяха отправени лично към него.

— Всеки управител ще управлява със съдействието на специален квестор. Изключение ще прави управителят на Сицилия, на когото ще назначаваме двама квестори, един за Сиракуза и втори за Лилибей. Това означава, че за Рим и Италия ще останат общо девет квестори от общите двайсет. Предостатъчно. На разпореждане на всеки управител ще бъдат назначавани различни държавни служители: ликтори, глашатаи, писари, счетоводители. Задача на Сената ще бъде по предложение на хазната да отрежда определена сума от бюджета за всеки управител. Нека тази сума наричаме стипендия. Към стипендията няма да се добавя нищо през текущата година. Тя ще представлява единствената законна заплата на провинциалния управител, който ще я получава в началото на мандата си. От стипендията той трябва да задели средства за своите подчинени, както и за всички разходи на канцеларията си. Към края на годината ще трябва да представи пълен отчет за направените разходи, но няма да е задължен да връща обратно на хазната средствата, които не е усвоил. Парите са негови и той може да върши с тях, каквото поиска. Ако възнамерява да ги вложи на свое име някъде в Рим още преди да е заминал за провинцията, нека това се смята за разрешено и допустимо. Но всеки ясно трябва да си дава сметка, че повече средства през годината той няма да получава! Нека ви предупредя и още нещо: щом като стипендията се смята за частно притежание на управителя от мига, в който я получи от хазната, то следва, че и всеки дълг, натрупан от провинциалната администрация по негово време, ще бъде изплащан с негови лични средства. Ето защо съветвам всички бъдещи управители да не рискуват по-нататъшната си кариера с натрупването на излишни дългове. Всеки разорен управител на провинция ще бъде обвинен в криминални деяния!

Сула хвърли заплашителен поглед на всички в залата.

— Отнемам от народните събрания всякакво право да вземат решения по въпросите на войната, управлението на провинциите и всички останали въпроси на външната политика. Отсега нататък се забранява дори да се обсъждат въпроси от подобно естество, в което и да е от народните събрания. Външната политика ще остане изключителен прерогатив на Сената. В бъдеще народните събрания само ще приемат закони и ще избират управници. Нищо повече. Няма да могат да разглеждат съдебни дела, да се месят във външната политика, да назначават и сменят военачалници.

Сенаторите не се сдържаха и радостни възгласи се чуха тук и там. Традицията повеляваше именно това, което Сула желаеше, но още от времето на братята Гракхи народните събрания в една или друга степен се бяха определяли кой да застане начело на римската армия — дори се беше случвало хора, назначени от Сената, да бъдат сваляни от командване. Така например покойният Метел Нумидик, бащата на Метел Пий, беше сменен навремето от поста главнокомандващ войските в Африка и на негово място беше назначен Гай Марий. Същото се беше случило и със самия Сула, когато пак Марий му отне върховното командване във войната срещу Митридат.

Сула този път стрелна с поглед Катул.

— Двамата бивши консули трябва да бъдат назначени за управители на двете най-застрашени от външни опасности провинции. Консулските и преторските провинции ще се разпределят по жребий. Ако Рим държи да запази доброто си име в чужбина, трябва официално да се придържаме към определени правила. Ако се случи да набираме кораби или цели флоти от римските провинции или от клиентните държави, разходите трябва да се осигуряват за сметка на годишните данъци в провинцията. Същото се отнася и до набирането на войници или снабдяването на армията.

Марк Юний Брут, който дотогава не смееше да се обади най-сетне се престраши:

— Ако някой управител води тежка война в своята провинция, ще бъде ли задължен да предаде управлението в края на годишния мандат?

— Не — отговори Сула. — Може да възникне ситуация, при която Сенатът да няма друг избор, освен да прати начело на армията един или дори двамата действащи консули. Ако Рим бъде нападнат от няколко страни едновременно, не виждам как това би могло да се избегне. Искам само да се разглежда внимателно всяка възможност и да се преценява достатъчно добре обстановката, преди да се разпореди на действащите консули да поемат командването, в която и да е провинция, както и преди да удължи мандата на даден провинциален управител.

Когато Мамерк на свой ред вдигна ръка, за да зададе въпрос, всички в залата наостриха уши: зетят на Сула се смяташе като негов най-близък помощник, затова никой не се и съмняваше, че въпросите, които задава, всъщност са му били предварително поръчани от самия Сула.

— Може ли да насоча вниманието на всички към една хипотетична ситуация? — попита той.

— Ще се радваме да я чуем! — отвърна диктаторът.

Мамерк се изправи. Тъй като той беше действащият чуждестранен претор и съответно заемаше куриатна длъжност, полагаше му се да седи на подиума в центъра на залата редом с останалите магистрати. Така всички присъстващи го виждаха добре. Откакто Сула беше забранил на сенаторите да излизат отпред, когато вземат думата, единствени привилегировани си оставаха магистратите.

— Да речем, че дойде време — започна да излага виждането си Мамерк, — когато Рим наистина се окаже нападнат от всички страни едновременно. Да речем, че и двамата консули, и всички претори са били принудени да ръководят военни действия във времето на техния мандат… Или да приемем, че консулите не притежават нужната военна подготовка, за да бъдат пратени да командват римските армии. Да приемем, че в същата тази тежка година един-двама от провинциалните управители умрат. Да речем, че в Сената не се намерят хора с опит или способности, които да поемат командването на дадена армия или управлението на дадена провинция. Ако си лишил народното събрание от правото да обсъжда въпроси, отнасящи се до военните действия и управлението на провинциите, и всички те са от изключителната компетенция на Сената, как трябва да се постъпи в подобна ситуация?

— О, чудесен въпрос, Мамерк! — отбеляза Сула. — Рим е нападнат от всички страни. Няма свободен куриатен магистрат. Няма бивши консули или претори на разположение. Няма сенатори с достатъчно опит и доказани способности. Но на Рим му трябва нов военачалник или провинциален управител. Правилно ли те разбрах?

— Точно така, Луций Корнелий — кимна Мамерк.

— Тогава — започна да обяснява той, — трябва да се потърси подходящият човек. Ситуацията, която ти описа, не би могла да получи разрешение според възприетите механизми на властта. С други думи, Сенатът е длъжен да намери човек с изключителни способности и опит, пък макар и извън своите редици. И същият този човек трябва да получи пълен империум, сиреч всички прерогативи на военната и административната власт.

— Дори ако е освободен роб? — попита Мамерк.

— Дори да е освободен роб. Макар че е далеч по-вероятно такъв човек да се окаже римски конник или в най-лошия случай известен центурион. Аз поне познавах навремето един центурион, който пое командването по време на тежко отстъпление, получи за награда венец от трева и впоследствие дори облече тогата на куриатен магистрат. Име то му беше Марк Петрей. Ако не беше той, много римляни щяха да загинат на бойното поле, а Рим щеше да изгуби цяла армия. Марк Петрей намери място в Сената и загина по време на Съюзническата война. Синът му е сред новоназначените от мен сенатори.

— Но Сенатът няма право по закон да връчи империум на човек, който не негов член! — възрази Мамерк.

— Според моя законопроект ще има пълното право да го стори. Не само ще има право, но ще бъде задължен да го стори. Ще наричам подобна административна или военна власт „специално поръчение“. Специалното поръчение ще се връчва единствено от Сената. То ще бъде облечено с необходимия империум; според обстоятелствата — консулски или преторски. Но Сенатът ще има правото по свое решение да връчва империум на всеки римски гражданин, пък дори и на освободен роб.

— Какво ли е намислил? — промърмори Филип в ухото на Флак Принцепс Сенатус. — Никога не съм чувал подобно нещо!

— И аз това се питам — отговори му шепнешком Флак.

Но Сула знаеше, а Мамерк се досещаше; това беше още един начин да се спечели подкрепата на Гней Помпей, който бе отказал да стане сенатор и заради огромния брой клиенти — ветерани представляваше потенциална военна заплаха за всички. Сула нямаше намерение да позволява на когото и да било да насочва войската си срещу Рим; той беше последният, така поне се бе зарекъл. Ето защо, ако вятърът задухаше в друга посока и Помпей се превърнеше в опасност, законът трябваше да позволи на човек с неговия пълководчески талант да получи законна власт от законна институция — Сената. Сула просто узаконяваше това, което трезвият разум диктуваше.

— Остава ми да определя що е това държавна измяна — поднови своите пледоарии диктаторът няколко дни по-късно. — Преди съставянето на новите съдилища, които аз създадох преди няколко месеца със закон, римското право разглеждаше няколко типа измяна: от тъй наречения пердулион до така наречената майестас минута — тежка измяна, лека измяна. Това, което липсваше на всяко едно от тези престъпления, бе точното му упоменаване и описване. В бъдеще всички обвинения в измяна ще се разглеждат от един-единствен съд, наречен квестион де майестате. Обвинението в държавна измяна, както скоро ще се убедите, ще бъде стриктно ограничено. То ще може да се повдига единствено срещу хора, назначени за провинциални управители или военачалници във войни с чужди държави. Ако цивилно римско лице извърши държавна измяна на територията на Рим или на Италия, подобно дело ще остане единственото от пряката компетенция на народа. Именно срещу него ще бъде повдигнато старото обвинение в пердулион, което ще бъде разглеждано от центуриатните комиции и съответно ще носи старото наказание — смърт чрез разпъване на кръст.

Сула остави на сенаторите време да приемат новината, след което продължи:

— За държавна измяна ще се смята нарушаване на всяко едно от следните законови ограничения:

— Това е всичко — усмихна се той. — След толкова много забрани да представя и още едно условие: всеки римски гражданин, на когото е бил връчен империум, ще продължи да се ползва от него до мига, в който прекрачи свещената граница на Рим. Така е било винаги, аз просто препотвърждавам принципа.

— Не мога да разбера — нервираше се Лепид. — Защо са всички тези специфични забрани. Каква е ползата от тях!

— О, хайде, Лепиде — рече Сула, — ето те, че стоиш точно срещу мен. Срещу мен! Човека, който лично наруши почти всяка една от изброените забрани. Но аз имах основания да го сторя. Аз бях лишен от своя империум по незаконен път. Сега прокарвам закони, крито няма да позволят на никого да отнеме империума на друг! Затова и ситуацията, в която действах аз, не може да се повтори. Тези, които дръзнат да пренебрегнат забраните ми, ще бъдат обвинени в държавна измяна. Никой не може да поведе армията си срещу Рим, независимо дали се намира в Италия, или в някоя провинция. А аз ще остана още известно време сред вас, за да го докажа.

На двадесет и шестия ден от октомври племенникът на Сула Секст Ноний Суфенат (по-малкият син на сестрата на Сула) организира за първи път станалите по-късно традиционни игри на победата — луди Викторие; кулминацията им се състоя на Големия цирк в първия ден от ноември — годишнина от битката при Колинската порта. Игрите не представляваха някакво зрелище. Най-интересното бе провеждането за пръв път след сто и двайсет години на Троянските игри. Зрителите им се зарадваха, защото бяха нещо ново: сложна поредица от номера, извършвани от млади ездачи с благороден произход. Но Гърция не остана доволна. Суфенат буквално бе привлякъл всички талантливи атлети, певци, танцьори и акробати от Гърция, затова олимпийските игри, които се провеждаха по същото време, се провалиха. Освен това избухна скандал: по-малкият син на Антоний Оратор, Гай Антоний Хибрида опозори и себе си, и семейството си, като лично взе участие в надбягване с колесници. Ако на благородните римляни се позволяваше да участват в Троянските игри, смяташе се за абсолютно недопустимо те да се появяват на пистата за надбягвания.

На декемврийските календи Сула обяви имената на магистратите за новата година. Той самият щеше да е първи консул, колега щеше да му бъде Квинт Цецилия Метел Пий. Лоялността на стария поддръжник най-после бе възнаградена. Старият Долабела получи управлението на Македония, братовчед му — това на Киликия. Макар че жребият му отреди за помощник способния квестор Гней Публиций Малеол, Долабела Младши изрично настоя за старши легат да бъде назначен Гай Верес. Лукул остана на изток под командването на Терм, управител на Римска Азия. Гай Скрибоний Курион обаче се завърна в Рим, за да заеме поста на претор.

Време беше Сула да предприеме най-важната от всичките си акции на римски управник — раздаването на земя за възнаграждение на войските му. През следващите две години диктаторът имаше намерение да демобилизира сто и двадесет хиляди души, принадлежащи към двадесет и три легиона. По времето на първия си консулски мандат в края на Съюзническата война беше разпределил завоюваните земи на Помпей, Фезула, Адрия, Телезия, Грумент и Бовиан на своите тогавашни легиони. Това обаче изглеждаше като детска игра в сравнение с непосилната задача, която го очакваше сега.

Програмата беше разработвана дълго и старателно. Създадоха се различни категории, според които всеки щеше да получи това, което е заслужил. Категориите вземаха предвид колко години е служил ветеранът, какъв чин е заемал в армията, с какво е допринесъл за победите на легиона си. На най-старшите центуриони от легионите, воювали срещу Митридат (всеки от тях беше получил поне по няколко военни отличия през годините), раздадоха по петстотин югера плодородна земя, докато онези войници, които бяха служили най-напред под командването на Карбон, а после дезертирали на страната на Сула, получиха съвсем дребни компенсации — по десет югера земя, при това с бедна почва.

Сула най-напред раздаде земите, които бе конфискувал в Етрурия за сметка на градовете Волатера и Фезула (наказана за втори път). С годините Етрурия на няколко пъти бе доказвала, че е склонна да подкрепи всички врагове на Сула, затова той предпочете да не настанява ветераните си в отделни войнишки селища, а ги пръсна надлъж и нашир из провинцията; надяваше се по този начин да предотврати евентуални бунтове. Това се оказа грешка. Волатера се надигна кажи-речи незабавно, подложи на публични екзекуции мнозина от ветераните на Сула и затвори вратите си, готова за обсада. Градът се намираше насред дълбока долина, но заемаше висок, равен хълм. Жителите му имаха основание да смятат града си за непревземаем. Сула лично се зае с обсадата му, прекара три месеца под вражите стени, накрая се убеди, че нищо няма да се случи, и се прибра в Рим. Обсадата щеше да продължи дълго.

Диктаторът обаче си взе урок и промени по-нататъшната си политика. Ветераните занапред щяха да бъдат групи събрани в сплотените ядра на нови римски колонии — предани на родината си римляни, принудени да се защитават от възможни посегателства. Повечето колонии основа на територията на Италия. Единственият му задморски експеримент бе в Корсика. Там римляните създадоха два нови града; които имаха за задача да цивилизоват острова и да изкоренят най-голямото зло по онези места разбойничеството. Напразни надежди…

Новите съдилища скоро започнаха да действат и се оказаха идеалната арена да прояви юридическия си талант изгряващата звезда на римското право Марк Тулий Цицерон. Квинт Хортензий (който беше жънел успех и сред емоционалната атмосфера на народното събрание) не се оказа достатъчно бърз, за да нагоди досегашното си поведение към новите обстоятелства. Докато за Цицерон затвореният характер на съдебните процеси беше добре дошъл. В края на годината той се яви съвсем сам от името на ответника по някакво частно дело. На предварително заседание трябваше да докаже на Долабела Младши, градския претор, че гаранцията, която ответник или ищец трябва да заложат предварително, за да се даде ход на делото, не е задължителна. Срещу Цицерон се бяха явили Луций Марций Филип и Квинт Хортензий — те твърдяха, че до плащането на гаранции от двете страни делото не може да се разглежда. Цицерон спечели, Хортензий и Филип изгубиха, а Цицерон вече доказа пред всички, че е най-голямото чудо на римското право.

През юни, в годината, когато Сула беше, освен диктатор и консул, а Метел Пий му беше колега, някой си двайсет и шест годишен патриций, Марк Валерий Месала Нигер, се обърна към своя връстник Марк Тулий Цицерон да поеме защитата на човек, едновременно негов приятел и клиент.

— Секст Росций Младши от Америя — обясни Месала Нигер на Цицерон. — Обвиняват го в убийството на баща му.

— О! — изненада се той. — Та ти самият си добър адвокат, Нигере. Защо не поемеш сам защитата? Убийството е предизвикателна, но и относително лесна материя. Не е обвързано с политиката.

— Така си мислиш — отвърна му мрачно Месала Нигер. — Този случай е обвързан с политически инсинуации! Само един човек има шанс да спечели подобно тежко дело и това си ти, Марк Тулий. Дори Хортензий се ужаси, когато му предложих да се заеме с него.

Цицерон се изправи на стола. За да провери по-добре приятеля си, той използва стария трик — наведе глава напред и започна да го наблюдава изпод вежди.

— Нима едно убийство може да се окаже толкова сложен проблем?

— Който и да се заеме със защитата на Росций от Америя, трябва да зачекне цялата тема с проскрибциите на Сула. За да се спаси главата на Росций, трябва да се докаже, че Сула и неговите проскрибции са изцяло против закона.

Цицерон подсвирна.

— Богове!

— Да, наистина, работа за богове. Интересува ли те?

— Не знам… — Той се намръщи и се замисли. Да си пази кожата беше задължение на всеки добър адвокат, затова пък подобно дело можеше да му донесе слава, за каквато съперниците му не биха могли и да мечтаят. — Разкажи ми по-подробно. А след това ще реша.

Нигер започна да разказва. Той самият беше адвокат и знаеше как да представи нещата, така че Цицерон да бъде заинтригуван от случая.

— Секст Росций е на моите години, а аз го познавам от времето, когато ходехме на училище. Двамата служихме заедно под командването на Луций Цезар, а сетне — и на Сула в Кампания. Бащата на Росций притежаваше по-голямата част от земите на Америя, включително и тринайсет отделни имота по бреговете на Тибър. Беше баснословно богат! Росций е негов единствен син. Но той има и двама първи братовчеди, по бащина линия, които са изпечени мошеници. В началото на годината старият Росций дошъл на гости в Рим, където бил убит. Не знам дали са го сторили племенниците му, самият Росций също няма представа. Това, което е сигурно, че вестта за убийството на бащата е стигнала в Америя чрез човек на братовчедите. А най-подозрителното е това, че въпросният човек не си е направил труда да съобщи на самия Росций! Вместо това съобщил на братовчедите, които веднага съчинили план как да отнемат цялото бащино наследство от моя приятел.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза Цицерон. Умът му сечеше като бръснач, особено щом ставаше за подлостите на хората.

— Тъкмо по това време Волатера се вдигна на бунт и Сула стоеше под стените на града, за да ръководи обсадата. С него е бил и икономът Хризогон.

Нямаше нужда да се обяснява на Цицерон кой е Хризогон: всички в Рим знаеха за зловещия бюрократ, който отговаряше едновременно за списъците с проскрибциите, за тяхното изпълнение и за финансовите въпроси, свързани с това изпълнение.

— Братовчедите се запътили веднага към Волатера, където ги приел Хризогон. Той бил склонен да сключи сделка с тях, но срещу голяма отстъпка. Съгласил се да добави името на стария Росций към един от старите списъци с проскрибции. След което щял „да разгледа“ рутинния доклад за убийството и да „се сети“, че убитият е бил сред проскрибираните. Така поне излиза в крайна сметка. Имотите на Росций — на стойност около шест милиона сестерции — бяха веднага дадени на търг от Хризогон, който ги купи за себе си срещу две хиляди сестерции, ако щеш ми вярвай.

— Чак му се възхищавам на тоя мръсник! — възкликна Цицерон, който започваше да усеща поредната си плячка.

— Аз не бих му се възхищавал! — ядоса се Месала Нигер.

— Да, така е, той е направо отвратителен! Но какво се е случило по-нататък?

— Всичко това се било случило преди Росций дори да е разбрал за убийството на баща си. Научил едва когато един от братовчедите му се появил със заповедта на Хризогон имуществото на „проскрибирания“ му баща да бъде конфискувано в полза на държавата. И съответно самият Росций да бъде прогонен от бащината си земя. Хризогон задържал за себе си тринайсет от имотите и назначил въпросния братовчед за доживотен техен управител. Другите три имота отишли за другия братовчед. Ударът за Росций бил двоен — не само научил, че баща му бил проскрибиран няколко месеца по-рано, но и че е бил убит.

— И той повярвал ли е на тези лъжи? — попита Цицерон.

— Абсолютно. Защо да не повярва? Всеки римляни, спестил някоя и друга сестерция, се чувства застрашен да не попадне в черните списъци. Няма значение дали живееш в Рим и в Америя. Росций повярвал на всичко! И се махнал.

— А кой тогава е надушил мошеничеството?

— Градските старейшини — призна Месала Нигер. — Човек никога не може да бъде сигурен какво е вършил баща му, затова пък приятелите на баща му все ще имат представа. В крайна сметка човек се представя един пред децата си и съвсем друг пред хората, с които общува извън дома си.

— Така е — съгласи се Цицерон, който трудно се разбираше със своя баща.

— Така че приятелите на стария Росций обсъдили случилото се и се съгласили, че убитият не е бил свързан с Марий, Цина или Карбон. Затова решили да отидат до Волатера и да поискат аудиенция със самия Сула. Щели да измолят да изтрие името на Росций от списъците, за да може синът му да наследи бащиното си имущество. Натрупали писмени доказателства и тръгнали.

— И кой от братовчедите ги е придружил? — досети се Цицерон.

— Прав си — усмихна се Месала Нигер. — Придружил ги този, който получил трите имота; той дори имал наглостта да застане начело на делегацията! Междувременно другият братовчед изпреварил групата и предупредил Хризогон за намеренията им. Така че делегацията не успяла да се срещне със самия Сула. Посрещнал ги Хризогон, който обещал да представи случая на господаря си и като прибрал повечето доказателства, им обещал, че ще измоли от диктатора да махне името на Росций от списъка.

— И никой ли не се е досетил, че говорят с действителния наследник на десетте имота? — не искаше да повярва Цицерон.

— Абсолютно никой, Марк Тулий.

— Типично за времената, в които живеем, нали така?

— Страхувам се, че е така.

— Продължавай, ако обичаш.

— Минали два месеца. Едва тогава приятелите на стария Росций си дали сметка, че са ги изиграли, защото заповед за възстановяване във владение така и не дошла, а за двамата братовчеди на Росций се чуло, че се разпореждат с имотите на чичо си като с тяхна собственост. Разследването донесло, че единият братовчед е пълноправен собственик на част от имуществото на убития Росций, докато на останалите земи собственик е самият Хризогон. Всички се ужасили от разкритието, понеже решили, че случаят не може да не е известен на самия Сула.

— А ти самият мислиш ли, че Сула е знаел? — попита Цицерон.

Месала Нигер поклати глава.

— Не, Цицероне, съмнявам се.

— Защо?

— Сула е сложна личност. Да си призная, много ме е страх от него. Говори се, че на младини бил убивал дори жени заради парите им, че пътят му към Сената е минал през човешки трупове. Но съм имал случай да го опозная — от времето, когато служих в армията му. Бях младши офицер, не съм имал възможност да установя личен контакт с него, но той беше навсякъде, винаги се заемаше с трудните задачи, нито за миг не скръстваше ръце. И оттогава съм го запомнил като изключително коректен и стриктен човек, решен да не допусне каквото и да е петно върху честта си на римски благородник. Разбираш какво имам предвид?

Цицерон усети как леко се изчервява, но се опита да изглежда, все едно нищо няма. Дали разбираше какво един патриций като Марк Валерий Месала Нигер разбира под чест на благородник! О, да! Никой нямаше да го разбере по-добре от парвенюто Цицерон, който от малък бе завиждал на хора в положението на Месала Нигер или Сула.

— Мисля, че да.

— У Сула има нещо зловещо. Ако му изнася, може да ни убие и двамата, без окото му да мигне. Но за целта трябва да се ръководи от чувството за някакъв аристократичен дълг. Няма да го стори, защото се е полакомил за тринайсет парцела земя по бреговете на Тибър. Ако му беше дошло наум, че може да участва в търговете за собствеността на проскрибираните, отдавна да го е направил. Пък и не казвам, че никога няма да го стори. Но да се включва в такива долни заговори, за да обогати себе си или бившия си роб по толкова позорен начин, при условие че ще е без значение за кариерата му? Не. Не мисля. Сула е човек, който държи на честта си. Така поне подозирам от законите, които прокарва — закони, които аз лично смятам за почтени и обосновани. Може и да не е съгласен по въпроса с народните трибуни, но дори с тях той се разправи по начин, законен и открит. Сула е типичен патриций.

— Та да приемем, че Сула не знае — прекъсна го Цицерон.

— Аз не приемам, а съм убеден в това.

— Ако обичаш, Марк Валерий, продължавай.

— По времето, когато старейшините на Америя заподозрели, че в цялата работа има пръст Сула, самият Росций най-накрая се обадил. В продължение на няколко месеца приятелят ми не е могъл да се отърси от случилото се. Нужно му било време да събере мислите си. Но от момента, в който започнал да говори, били направени поне няколко опита да бъде убит. Затова преди два месеца избягал в Рим и потърсил убежище при една стара приятелка на баща си — весталката Цецилия Балеарика, нали се сещаш, сестрата на Метел Непот. Другата му сестра беше жена на Апий Клавдий Пулхер и умря при раждането на онова чудовище Публий Клодий.

— Давай по същество — подкани го Цицерон.

— Фактът, че Росций познава толкова влиятелни хора като Метел Непот и оттеглилата се весталка от същата фамилия, навярно е накарал двамата братовчеди да прекарат доста безсънни нощи. Те започнали да осъзнават, че той може и да се срещне със Сула. Но вече не смеели да се опитват да го убият, защото рискували не други, а самите Цецилий Метели да се заинтересуват кой е посегнал на приятеля им. Затова решили, че ще е най-добре да унищожат репутацията му, като изфабрикуват доказателства, че именно той е убил баща си. Ти знаеш ли един човек на име Еруций?

Цицерон сви устни в израз на дълбоко презрение.

— Кой не го знае? Професионалният обвинител.

— Е, та той именно официално призовал Росций на съд по обвинение в отцеубийство. Свидетелите по убийството на стария Росций били неговите роби, които заедно с цялото му имущество станали собственост на новия господар Хризогон. Така че малка е вероятността те да излязат пред съда и да разкажат какво са видели! А Еруций е убеден, че никой способен адвокат няма да поеме защитата на Росций, защото всички ще се страхуват от Сула; в крайна сметка подобен процес би доказал порочната същност на проскрибциите.

— Е, нека Еруций трепери над лаврите си — отсече Цицерон. — Ще защитавам с удоволствие приятеля ти Росций.

— Не се ли страхуваш, че може да засегнеш Сула?

— Знам много добре какво да направя… И ще го направя. Накрая Сула дори ще ми благодари — зарече се Цицерон.

Вече няколко дела бяха разглеждани от новия съд по убийствата, но делото срещу Секст Росций от Америя, обвинен в убийството на баща си, предизвика голям интерес. Законът на Сула изискваше председател на съда да бъде сенатор, бивш едил, но точно тази година със задачата се бе заел преторът Марк Фаний. На предварително заседание Цицерон смело разви теорията си за това, какво се случило с Росций, и никой не се съмняваше, че истинската тема на процеса няма да е случаят Росций, а корупцията, свързана с прилагането на проскрибциите.

Дойде последният ден от процеса и на Цицерон бе дадена възможност да се обърне към съдебните заседатели. А сред тях, седнал на своя куриатен стол до трибуната на съдията, беше самият диктатор Луций Корнелий Сула.

Присъствието на диктатора не само не смути Цицерон, но го вдъхнови да достигне нови висини на реториката и красноречието.

— В тази зловеща история има трима виновни — говореше Цицерон. — Очевидно е, че в делото са замесени лицата Тит Росций Капитон и Тит Росций Магн. Но тяхната роля всъщност е второстепенна. Това, което те са сторили, не би било възможно, ако не бяха проскрибциите. Сиреч без Луций Корнелий… — Той направи дълга и мъчителна пауза и когато всички, включително и Месала Нигер, очакваха да назове Сула, добави: — Хризогон.

— Кое е това „златно момче“? Този Хризогон, ако преведем името му? Нека аз ви кажа! Хризогон е грък. В това лошо няма. Бил е роб. В това лошо няма. Сега е римски гражданин-освобожденец. В това лошо няма. Той е клиент на Луций Корнелий Сула. В това лошо няма. Той е богат. В това лошо няма. Той е човек с власт. В това лошо няма. Той отговаря за изпълнението на проскрибциите. В това лошо няма… Но! Моля всички за извинение, назначени отци! Виждате какво става, когато човек се увлече в реториката? Ето, че се увлякох! Можех да изброявам с часове в колко много неща няма нищо лошо.

Цицерон отново замълча, сякаш обмисляше какво всъщност е искал да каже.

— Нека повторя отново. Хризогон отговаря за изпълнението на проскрибциите. И това е лошото! Онова огромно, неизмеримо зло, което по своите дълбини може да се мери само с висините на Олимп! Дали всички тук присъстващи виждате този величествен мъж, седнал на куриатния си стол: дали всички виждате този радетел на римските добродетели, този пълководец, който няма равен на себе си, този законотворец, който разкри нови хоризонти пред държавническата мисъл, този светещ диамант в короната на знатната фамилия на Корнелиите? Виждате ли го всички добре? Как е седнал спокоен и невъзмутим, същинска Зевс наобиколен от олимпийските богове? Е, погледнете го добре!

Цицерон отмести погледа си от Сула и стрелна едва ли не с божествен гняв останалите съдебни заседатели. У него имаше нещо неестествено заради изключително слабата му фигура под тежката тога; и този факт придобиваше характер на свръхестествено заради Херкулесовата воля, която излъчваше погледът му, и заради Аполоновото величие на гордата му походка.

— Преди няколко години този велик мъж си купи роб, за да го назначи за иконом в своя дом. Оказало се, че робът изпълнявал безупречно своите домашни задължения. Когато покойната съпруга на този велик човек трябвало да се спасява от враговете на мъжа си, неговият иконом я утешавал и й помагал. Оттогава икономът поел грижата за всички приближени на великия човек — жена и деца, внуци и слуги. В това време великият наш Луций Корнелий Сула крачеше като исполин по италийската земя и громеше враговете си. На иконома било оказано доверие и той го оправда. Затова получи лична свобода, както и прие името на своя патрон — Луций Корнелий. Според обичая личното МУ име се запази като негов когномен. Златното момче Луций Корнелий Хризогон. Който жънеше почести една след друга, на когото патронът му поверяваше все повече и повече отговорност и му се доверяваше. Той вече не е освободеният роб — иконом, той е управител, ръководител, началник, главен изпълнител по онзи политически процес, който имаше две цели: първата, да наложи заслужено и справедливо наказание на предателите, които последваха Марий и Цина, дори се унизиха да последват и бълха като Карбон; втората, да използва имуществото на предателите, за да впръсне живителна струя във финансите на разсипания от войните римски бюджет, та градът ни да се възмогне отново.

Цицерон крачеше пред трибуната на Марк Фаний. С лявата си ръка държеше края на тогата си, дясната безжизнено висеше до тялото му. Никой не смееше да мръдне. Всички бяха вперили погледи в мършавата му фигура, заседателите се страхуваха дори да поемат дъх.

— И какво направи този Хризогон? Докато показваше своето мазно, угодническо лице на патрона си и го лъжеше, че служи единствено на него, той използва своето високо положение, за да си отмъсти на всички, които са обидили него самия, които с нещо са се опитали да попречат на възхода му. През нощта Хризогон взема перата на своя господар и с неговото мастило подправя списъците, добавяйки тук и там имената на онези, които смята за свои врагове или чиято собственост иска да придобие за себе си. Хризогон заговорничи с плъховете и червеите, за да обогати себе си за сметка на своя патрон, за сметка на цял Рим. Ех, уважаеми съдебни заседатели, умен човек е Хризогон! Всичко е предвидил, за да прикрие следите си. Успял е да се обгради с армия от шпиони и помощници. Наистина, завидно трудолюбие е показал той в желанието си да скрие от патрона си с какви тъмни дела се занимава! Защото в крайна сметка тъкмо това се е случило. След като получи височайшето доверие и след като обсеби такава огромна власт, Хризогон предаде и своя покровител, и своя народ по най-гнусен и заслужаващ презрение начин.

Цицерон се разплака, сякаш не друг, а той самият беше станал жертва на най-жестоко престъпление.

— О, не смея да те погледна, Луций Корнелий Сула! Неловко ми е, че такъв като мен, обикновен човечец от италийската провинция, едно парвеню, един момък без потекло, расъл на село, трябва да извади треската, заседнала в окото ти, тъкмо аз трябва да ти разкрия в пълна степен това… Не мога да намеря подходящо определение… Това предателство от страна на твоя най-близък и най-доверен Клиент Луций Корнелий Хризогон. Долно предателство! Гнусно предателство! Не, няма дума, която да определи подобна несравнима низост.

Цицерон решително избърса сълзите си.

— Защо трябваше на мен да се падне? Защо не се падна тежкият жребий на друг? Защо не е сега на моето място върховният понтифекс или началникът на конницата — двамата знатни люде, почитани и уважавани от всички! Но вместо това съдбата отреди мен да изрека истината. Аз не исках подобна участ, но съм длъжен да я приема. Защото, уважаеми съдебни заседатели, какво очаквате от мен да сторя? Да спестя на Луций Корнелий Сула днешното мъчение, да не спомена за измяната на Хризогон? Или да се помъча да спася живота на човек, който несправедливо е обвинен в убийството на баща си? Да, прави сте! Ще избера тежката задача публично да засегна един почтен и достоен човек — човек, който се е превърнал в легенда, — защото дори и една такава обида не струва, колкото несправедливата присъда над невинния. — Цицерон изправи рамене. — Уважаеми съдебни заседатели, оставям решението на вас.

Присъдата, както можеше да се очаква, беше оправдателна. Сула се изправи на крака и бавно се приближи към Цицерон, който усети как хората край него бързо се отдръпват.

— Много добре, мършави приятелю — поздрави го диктаторът и му подаде ръка. — Като си представя какъв актьор би излязъл от теб…

Щастливият Цицерон се засмя на думите му и горещо стисна диктаторската му ръка.

— Какъв актьор вече е излязло от мен, искаш да кажеш! Защото какво представлява добрият адвокат, освен актьор, който сам си пише текстовете?

— Тогава може би ще ти се връчат всички трагедийни роли в моите нови съдилища.

— Стига да ми простиш волностите от днешния процес, Луций Корнелий, готов съм да стана всичко, което поискаш от мен.

— О, прощавам ти! Мисля, че съм способен да простя всичко, само и само да имам случай да присъствам на представления като днешното. А с едно-единствено изключение твоята малка трагедия, Цицероне, е най-доброто театрално изпълнение, което съм наблюдавал извън театър. Да не говорим, че от известно време сам търсех начин да се отърва от Хризогон. Знаеш ли, не съм чак такъв глупак? Но подобни решения не се вземат лесно. — Диктаторът се огледа. — Къде е Секст Росций?

Оневиненият се показа.

— Секст Росций, публично ти възстановявам и земите, и доброто име, както и доброто име на баща ти — рече Сула. — Много съжалявам, че продажността и егоизма на човек, в когото имах такова доверие, са ти донесли толкова мъка. Но той ще отговаря за деянията си.

— Благодарение на моя великолепен адвокат, Луций Корнелий, всичко свърши добре — едва успя да изрече Секст Росций.

— Е, пиесата ще има и своя епилог, който тепърва ще бъде изигран — сложи край на разговора диктаторът, кимна на ликторите и пое към стълбите, водещи към Палатина.

На другия ден Луций Корнелий Хризогон, пълноправен римски гражданин от триба Корнелия, беше блъснат от Тарпейската скала.

— Радвай се на късмета си — заяви Сула, — че не те лиших от гражданство. Тогава щяха да те бият с камшик, след което щеше да умреш разпънат на кръст. Позволявам ти да умреш като римлянин заради всичко, което направи за моите близки, когато времената бяха трудни. Повече нищо не мога да сторя за теб. Дадох ти тази задача именно защото си гаден човек. Но тогава не си представях, че ще имам толкова задължения, че ще те изпусна от очи. Но рано или късно истината излиза наяве. Сбогом, Хризогоне.

Двамата братовчеди Росций Капитон и Росций Магн изчезнаха от Америя, преди някой да ги извика на съд. Никой повече нямаше да чуе за тях. Колкото до Цицерон, той се превърна в герой на деня. Защото беше първият, осмелил се да се изправи срещу проскрибциите на Сула… И успял да спечели дело срещу тях.

След като се отърва от жречеството, Гай Юлий Цезар беше назначен на офицерска длъжност в Римска Азия под командването на тамошния управител Марк Минуций Терм. Замина за изток един месец, преди да навърши деветнадесет. Придружаваха го двама новозакупени роби, както и германецът Гай Юлий Бургунд, получил наскоро свободата си. Обикновено до Азия се плаваше по море, но Цезар предпочете да пътува по суша. Егнациевият път, който прекосяваше Македония и Тракия — от Аполония на Адриатическо море до Галиполи на Хелеспонта, — беше дълъг около хиляда и двеста километра. Според календара беше лято, според годишното време — също, затова пътуването не беше неприятно, нищо че странноприемниците бяха доста по-нарядко, отколкото в Италия. До Азия пътищата по принцип се използваха от войски, а войските си строяха сами лагери.

Понеже на Фламен Диалис не се позволяваше да пътува, Цезар беше обикалял света само в мечтите си; но беше изчел много книги и имаше известна представа какво го очаква. И все пак скоро се убеди, че повечето от очакванията му са били погрешни; което не означаваше, че действителността не е по-интересна! Колкото до самото пътуване, дори Цезар, иначе тъй красноречив, не можеше да намери подходящите думи, за да опише настроенията и впечатленията си. Защото той бе роден пътешественик, по природа бе авантюрист, не просто любопитен, но направо алчен за нови знания, готов всеки момент да опита нещо ново и непознато. По време на пътуването си общуваше с всякакви хора — овчари или търговци, наемни войници, скитащи по пътищата, или местни главатари, търсещи наемници. Цезар говореше гръцки с атински акцент, но сега благодареше, че е отраснал в многонационалния дом на майка си, където, освен книжовен гръцки бе научил и доста диалекти. Не толкова, че срещаше хора, говорещи същите диалекти като наемателите на Аврелия, но защото поначало бе привикнал да се оправя лесно с езиците и да се разбира с всеки. Това щеше да му помага при пътуванията, защото Цезар просто не можеше да се изгуби, сред каквито и хора да попаднеше.

Разбира се, би било прекрасно, ако с него бе и любимият кон Буцефал, но младото и послушно муле Клепоушко не можеше да бъде укорено в нищо, ако се изключи жалкият му вид. Понякога на Цезар му се струваше, че добичето има нокти, вместо копита, толкова стабилно стъпваше по стръмните и хлъзгави терени. Бургунд яздеше огромен кон, другите двама слуги също си бяха намерили първокласни жребци — Цезар трябваше да спазва дадената дума и да язди само Клепоушко, но държеше чрез чистокръвните животни на придружителите си да докаже, че не е бедняк, а просто ексцентрик. Колко лукав се бе оказал Сула! Знаеше къде е слабото място на всеки — Цезар винаги бе държал да се харесва на околните, да печели непознатите с представителния си вид. А човек трудно можеше да мине за представителен на гърба на едно муле!

Вия Егнация минаваше през диви и негостоприемни земи. Пътят още не беше покрит с камък, но затова пък бе добре охраняван. Маршрутът прекосяваше високите планини на Кандавия — недостъпни места, които едва ли са изглеждали различно по времето на великия Александър Македонски. Няколко стада овце и тук-там въоръжени ездачи, които можеха да се окажат скордизи или някакви други варвари — това беше животът из Северен Епир. След град Едеса обаче, край който плодородните речни долини създаваха по-благоприятни условия за живот, пътници се срещаха по-често, селищата бяха повече и по-оживени. В Солун Цезар потърси и намери подслон в резиденцията на провинциалния управител — добър случай да вземе гореща баня. Откакто бяха напуснали Аполония, пътниците трябваше да разчитат единствено на езерата и реките, които и в разгара на лятото бяха леденостудени. Управителят покани Цезар да му погостува повече, но младежът остана само един ден в града и продължи пътя си.

Филипи — град, станал свидетел на не едно и две легендарни сражения и доскоро окупиран от войските на един от Митридатовите синове — се оказа интересен с богатата си история и със стратегическото си разположение в полите на планината Пангей. Но още по-интересни се оказаха земите на изток, където Цезар веднага надуши какви възможности крият тесните проходи, пресичащи възвишенията, преди пътят да слезе отново в равнината. Най-накрая Цезар се оказа пред залива Мелас, чиито брегове се радваха на плодородна почва, нищо че бяха заобиколени от планини. Още едно планинско било за изкачване и пред пътниците се разкри Хелеспонтът — широка ивица вода между два скалисти бряга. На това място богинята Хела паднала от Златния овен, за да даде името на пролива; на това място се издигаха и плачещите скали, които едва не потопили кораба на аргонавтите; оттук пълчищата на Ксеркс се прехвърлили в Тракия. Хелеспонтът беше истинската врата между Изтока и Запада.

В Галиполи Цезар се реши да се качи на кораб и да премине последната отсечка от маршрута си по море. Корабът беше достатъчно голям, за да побере конете, неговото муле и останалите товарни животни, при това пътуваше направо за Пергам. Цезар бе чул за бунта на Митилена и за подготвяната обсада, но заповедта на Сула гласеше, че трябва да се яви в Пергам. Можеше само да се надява, че оттам управителят ще го прати в някоя застрашена от война част на провинцията.

Но управителят Марк Минуций Терм имаше съвсем други поръчения за Цезар.

— За нас е жизненоважно да не позволим бунтът да се разрасне — обясняваше той на новодошлия военен трибун. — Бунтът всъщност е следствие от новата данъчна система, която диктаторът наложи в Азия. Островните държавици като Лесбос и Хиос живееха доста добре под властта на Митридат, затова ще се радват, ако се освободят от зависимостта си към Рим. Някои от малоазийските градове споделят същите настроения. Ако Митилена успее да издържи година, и други градове ще се разбунтуват. Големият проблем с откъсването на Митилена от останалия свят, са двете й пристанища. А ние така и не разполагаме с голяма флотилия. Затова ти, Гай Юлий, заминаваш незабавно за Витиния, където ще се срещнеш с цар Никомед и ще поискаш да ти осигури флот. Когато събереш достатъчно на брой кораби, ще отплаваш с тях за Лесбос и ще ги предоставиш на моя легат Лукул, който отговаря за обсадата.

— Ще извиниш невежеството ми, Марк Минуций — каза Цезар, — но колко време е необходимо за събирането на флот? Колко и какви кораби очакваш да осигуря?

— Събирането на флот може да отнеме цял един живот — отговори отегчено Минуций, — а какви кораби ще осигуриш, зависи от това, какво ще ти даде царят. Въпросът не е колко кораба ни трябват на нас, а колко ще му се откъснат от сърцето. Никомед си е източен деспот като всички останали.

Деветнадесетгодишният младеж неволно се намръщи. Подобни отговори не му се нравеха.

— Така не е добре — заяви той. — Рим винаги трябва да получава това, от което има нужда.

Терм се засмя:

— О, млади Цезаре, имаш още много да се учиш!

Тук направи грешка. Цезар прехапа устни и изведнъж заприлича на майка си (ако Терм бе познавал Аврелия, сега по-добре щеше да разбере изражението на подчинения си).

— Е, Марк Минуций, защо просто не ми кажеш кога точно искаш корабите си и какви да бъдат те? — попита високомерно младият патриций. — А аз ще поеме отговорност да доставя обещаните кораби на обещаната дата.

Терм го изгледа учудено. Не можеше да си обясни защо подобно нагло държание от страна на трибуна не го дразни. Като че ли управителят на Римска Азия се убеждаваше, че Цезар говори напълно сериозно. Времето и срещата с цар Никомед щяха да убедят младежа колко много е сбъркал, но все пак Терм се заинтригува на какво ще се окаже способен Цезар. Особено като се имаше предвид писмото от Сула.

Терм добре помнеше съдържанието на писмото, затова се окопити от репликата на Цезар и му отговори равнодушно:

— Така да бъде, Гай Юлий. Ще ти определя и точна дата, и точни изисквания. Искам флотилията да бъде докарана пред лагера на Лукул на малоазийския бряг северно от Митилена на ноемврийските календи. Дотогава няма да си успял да получиш и един-единствен кораб от Никомед, но щом държиш на определен срок, ноемврийските календи би трябвало да те устроят — така ще успеем да блокираме и двете пристанища преди настъпването на зимата. Колкото до размера на флотилията: четиридесет кораба, поне половината от които да бъдат триреми или още по-големи. Макар че ще бъде истински късмет, ако уредиш и трийсет с пет триреми общо. Но нека те предупредя, че ако закъснееш или не успееш да пристигнеш с нужните кораби, всичко ще бъде отразено в доклад до консула в Рим.

— Както би следвало — съгласи се спокойно Цезар.

— Засега можеш да се настаниш в двореца — смекчи тона Терм; въпреки всичко той нямаше намерение да настройва срещу себе си роднина на диктатора.

— Не, заминавам още днес за Витиния.

— Няма защо да се престараваш, Гай Юлий!

— Може би. Но като ще се върши работа, да не я отлагаме.

Мина известно време, преди Терм да се върне над книжата си. Какъв необикновен младеж! С добри обноски, но с онази арогантност, типична само за знатните патрициански фамилии. Младежът внушаваше у другите чувството, че не се смята за по-важен от никого поотделно, но затова пък струва повече от всички, взети заедно; никой не можеше да стои над него, може би само някой Фабий Максим. Подобно впечатление беше трудно за назоваване, но Терм беше убеден, че по нещо Фабии и Юлий си приличат. И едните, и другите са хубави мъже! И едните, и другите не изпитват слабост към мъжете. Това последното го наведе на други размисли: красотата на младежа често бе предизвиквала мъже да изпитват неподозирана слабост към собствения си пол. И все пак, реши Терм, не можеше да упрекне Цезар, че е прелъстител.

Документите чакаха и Терм трябваше да се върне при тях; минаха само няколко минути и той съвсем забрави за Гай Юлий Цезар.

Цезар не позволи на скромната си прислуга да почине и една-единствена нощ из пергамските странноприемници. Още в деня на пристигането си той яхна мулето и потегли обратно към Витиния. Пътят му следваше бреговете на река Каик до самите й извори, след това прехвърляше вододела и слизаше по долината на река Макест, известна също и под името Риндак. Съвсем наблизо течеше и друга река Риндак, но местните жители посъветваха младия римлянин да я избягва. Затова той напусна вътрешността на Мала Азия, а пое пътя, следващ бреговете на Пропонтида, и пристигна в Пруза. Бяха го предупредили, че може да завари там цар Никомед — Пруза беше вторият по големина град във Витиния. Намираше се в подножието на внушителен планински масив, чиито върхове и през лятото оставаха покрити със сняг. Цезар се зарадва на гледката, но за съжаление царят не беше в Пруза. Оттам младият трибун и тримата му придружители продължиха в западна посока покрай течението на река Сангарий и скоро се озоваха в царската столица Никомидия, заспала величествено на бреговете на закътан морски залив.

Колко различен бе светът от това, което Цезар знаеше за Италия! Климатът във Витиния не беше толкова горещ, колкото мек и приятен, а заради многобройните и пълноводни реки почвата беше изключително плодородна. Личеше си, че царят управлява доста богата държава, а народът му не можеше да се оплаче. В Пруза Цезар не бе забелязал нито един бедняк, същото беше и в Никомидия.

Дворецът се издигаше на малко възвишение над града, но в рамките на внушителната крепостна стена. Това, което веднага направи впечатление на Цезар, беше типичната гръцка простота и изчистеност в архитектурата на двореца, светлите цветове на интериорите, изящно подредените и мебелирани помещения. Дори след няколкото години, в които Никомидия бе окупирана от понтийците, а дворецът бе служил за резиденция на Митридат, съкровищата на Видния бяха останали непокътнати и внушаваха респект у чужденците. Цезар не си спомняше да е срещал Никомед по време на изгнанието му в Рим, но в това нямаше нищо чудно; в Рим не се допускаше чуждестранни владетели да прекрачват померия, затова Никомед си беше наел луксозна вила на Пинцийския хълм, откъдето бе водил своите безкрайни преговори със Сената.

На входа на двореца Цезар беше посрещнат от забележителен със своята женственост царедворец. Човекът, на когото римлянинът трудно би дал възраст, го огледа с възхищение, след което нареди на друг не по-малко женствен царедворец да се погрижи за конете, мулето и прислугата Самият Цезар беше въведен в някакво преддверие, където да изчака царят да реши как да го настани. Дали Цезар щял да бъде приет веднага от царя, дворцовият управител не се наемал да каже.

Тясното преддверие, в което остана да чака, беше прохладно и радваше окото с пестеливата си украса. По стените нямаше фрески като в римските домове, но имаше гипсови украси, позлатени в тон с корнизите и фалшивите колони. Вътре в гипсовите рамки стените бяха боядисани в бледорозово, отвън — в моравочервено. Подът беше застлан с мраморна мозайка от розово и тъмночервено, прозорците — които гледаха към дворцовите градини — бяха закрити с дървени капаци отвън; през пролуките се виждаха изящни цветни лехи, фонтани и разцъфнали розови храсти.

Най-накрая зад открехнатата врата се разнесоха гласовете на мъж и жена.

— Скачай! — викаше жената. — Добро куче!

— Стига с тези глупости! — възрази мъжът. — Ще го разглезиш!

— Ела тук, миличък! — не му обърна внимание жената и започна да се залива от смях.

— Я си върви в стаята! — ядоса се мъжът.

— Няма — продължаваше да се смее жената.

Цезар си каза, че сигурно постъпва невъзпитано, но надникна през открехнатата врата. В съседната стая се разиграваше забележителна сцена. В сцената участваха старец, една жена, може би десетина години по-млада от него, й престаряло, рунтаво кученце от някаква дребна порода, каквато Цезар за пръв път виждаше. Кучето изпълняваше номера, като се изправяше на два крака, за да проси, лягаше на земята, гърчеше се като червей или се правеше на умряла лисица. През цялото време не сваляше очи от жената, която очевидно смяташе за свой стопанин.

Старецът беше ядосан.

— Върви си, върви си, върви си! — крещеше той. Ако се съдеше по бялата лента на диадемата на главата му, Цезар реши, че това е самият цар Никомед.

Жената (навярно царицата, защото и тя носеше диадема) се наведе, за да си прибере кученцето, което бързо се изправи на крака, избяга встрани, заобиколи я подло изотзад и я ухапа по големия, закръглен задник. При което царят на свой ред прихна да се смее, кучето пак се направи на умряло, а царицата не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Накрая реши, че случката е смешна, но не преди да ритне кученцето. Кученцето скочи на крака и избяга, последвано от царицата.

Царят остана сам (очевидно той не подозираше, че в съседното помещение има човек, пък и никой не го беше известил за пристигането на Цезар). Седна на близкия стол и дълбоко въздъхна.

Цезар наблюдаваше негово величество Никомед III със същото удивление и недоумение, както бяха гледали навремето баща му Гай Марий и Юлия. Никомед беше висок, слаб и леко прегърбен, беше облечен с дълга до земята роба от тирски пурпур, обшита със сърма и перли, а на краката си носеше златни сандали с перли, отворени отпред, за да се види златният лак по ноктите му. Царят беше с естествена коса — сиво-бяла и късо подстригана, но се беше гримирал с крем и пудра, беше изписал с въглен веждите и миглите си, беше напудрил с розово бузите си и беше намазал с червило старческите си устни.

— Доколкото разбирам — нахълта в стаята Цезар, — Нейно величество си получи заслуженото.

Царят на Витиния се изкикоти като малко дете. Пред него стоеше млад римлянин, облечен в обикновена кожена броня и с кожена пола. Непознатият беше висок, строен, с широки рамене. Римлянинът имаше светли коси, които опасваха челото му като корона. Какво лице! С правилни черти и гладка кожа. Светлите вежди бяха тънки, затова пък миглите — дълги и гъсти. Единствено очите, разсъждаваше царят, внасяха известно смущение. Подобни очи можеха да пронижат всеки, нищо че сега в тях играеха весели искрици.

— Охо, добре дошъл! — надигна се на стола си царят, заемайки типична прелъстителна поза.

— Не си го и помисляй! — настани се Цезар на стола срещу Никомед.

— Твърде си красив, за да не си падаш по мъже — възрази царят, видимо унил. — Защо не съм десет години по-млад!

— А на колко си години? — усмихна се Цезар.

— Достатъчно стар, за да не мога да ти дам това, което искам!

— Бъди по-точен, така де, за годините.

— Осемдесет.

— Хората казват, че мъжете никога не остаряват много.

— На вид не. Но за много други неща остаряват.

— Е, радвай се, че вече не си способен на такива подвизи — продължаваше да се усмихва младежът, — защото иначе щеше да се наложи да те ударя.

— Глупости! — засегна се царят. — Ти си твърде красив, за да те хабят жените.

— За Витиния това може и да важи, но не и за Рим.

— И дори не си се изкушавал?

— Не.

— Каква жалка загуба!

— Познавам доста жени, които не могат да се оплачат.

— Обзалагам се, че никога не си обичал никоя от тях.

— Обичам жена си — отвърна Цезар. Царят беше съкрушен.

— Никога няма да разбера римляните! Уж мислите всички останали за варвари, а самите вие сте далеч от всякаква цивилизованост.

— Знам наизуст Омир и Хезиод — заяви Цезар.

— И една птичка ще ги научи, ако й ги четеш редовно.

— Аз не съм птичка, царю Никомед.

— А щеше да е по-добре да си! Щях да те държа в златна клетка, само да ти се радвам.

— Още един домашен любимец! Но бих могъл да те клъвна.

— Хайде, давай!

— Не, благодаря.

— Така няма да стигнем доникъде! — сложи край на темата царят.

— Значи си си научил урока.

— А всъщност ти кой си?

— Казвам се Гай Юлий Цезар и служа като младши военен трибун към щаба на Марк Минуций Терм, управителя на римска Азия.

— На официална мисия ли си дошъл?

— Разбира се.

— Тогава защо Терм не ме е известил?

— Защото аз пътувам по-бързо от вестоносците. А защо дворцовият ти управител не ти е съобщил, че съм пристигнал, това не мога да знам.

Точно в този миг управителят влезе в стаята и се закова ужасен от наглостта на посетителя.

— Надяваше се да го имаш първо за себе си, а? — погледна го лукаво царят. — Остави всяка надежда, Сарпедон! Той не обича мъже. — Никомед пак се обърна към госта: — Юлий, казваш. От патрициите?

— Да.

— Да не си роднина с онзи консул, дето беше убит от Гай Марий? Луций Юлий Цезар?

— Двамата с баща ми бяха първи братовчеди.

— Значи ти трябва да си Фламен Диалис!

— Бях. Явно доста неща си научил, докато си живял в Рим.

— Твърде много. — Царят се сети, че дворцовият управител чака нареждания, и властно се навъси. — Предложил ли си стая на нашия уважаван гост, Сарпедон?

— Да, царю.

— Тогава излез да чакаш отвън.

Дворцовият управител се поклони няколко пъти и излезе в преддверието.

— И защо си дошъл? — попита Никомед.

— Дошъл съм да получа бойна флота от теб.

— Хм! Бойна флота, а? Колко кораба ти трябват и какви да бъдат?

— Забрави да попиташ и за кога.

— Да. И за кога?

— Искам четиридесет кораба, половината от тях трипалубни триреми, ако дадеш още по-големи, още по-добре. Всички да ме чакат в пристанище по твой избор до средата на октомври.

— Но това е след два месеца и половина! Защо просто не ми отрежеш двата крака? — възмути се Никомед.

— Ако не получа това, за което съм дошъл, може и да го направя.

Царят седна обратно на стола си. Беше смаян.

— Нека ти напомня, Гай Юлий, че това е моето царство, а не сме в римска провинция. Ще ти дам каквото мога, когато мога! Ти ме молиш! Не ми заповядваш!

— Скъпи царю Никомед — отвърна му Цезар, — ти се една мишка, застанала на пътя на два слона — Рим и Понт. — Очите му бяха изгубили игривите искрици и напомниха на Никомед за Сула. — Баща ти умря толкова стар, че ти наследи трона сам твърде възрастен. Това, както и времето, което си прекарал начело на държавата си, вече трябва да са те убедили колко е крехко положението на Витиния. Повечето време от царуването си ти прекара в изгнание в Рим, а ако сега се намираш в този дворец, то е, защото тук върна римлянинът Гай Скрибоний Курион. Ако Рим, който се намира доста по-далеч от Понт, си дава сметка, че силите на Митридат, който далеч не е толкова стар, са все още значими, какво остава за теб? Витиния се третира като приятел и съюзник на римския народ още от времето на Прузий II, ти самият си се обвързал с нашата държава. Очевидно ти е по-приятно да царуваш, отколкото да бъдеш в изгнание. Това означава, че трябва да сътрудничиш на Рим и да изпълняваш исканията му. Иначе понтийският слон ще те смаже, а след това и римският. Така че за теб не остава друга възможност, освен да си избереш кой точно слон искаш да те стъпче.

Царят беше онемял. Седеше неподвижно и гледаше Цезар с уплашени очи. След като прекара така минута-две, той тежко си пое дъх и изрече:

— Не е честно!

Цезар се ядоса:

— Засрами се! Как може един цар да се излага така! Може да сме започнали не съвсем според протокола, но срещата ни е напълно официална. Ти си цар на Витиния, аз съм официално упълномощен пратеник на римския народа ти си се натруфил като стара проститутка и си готов да се разцивриш само защото са ти казали истината в очите. Не съм дошъл да чета морал на старци, които по силата на случайността се водят римски клиенти! Ти сам си го изпроси. Хайде, върви да измиеш лицето си и да продължим.

Царят на Витиния послушно се изправи и излезе от стаята.

Съвсем скоро се появи отново с измито лице и придружен от слуги с ободряващи напитки и закуски.

— Хиоско вино — предложи царят. По грейналия му поглед си личеше, че вече не се сърди. — Двайсетгодишно!

— Благодаря, но предпочитам вода.

— Вода?

Отново весели пламъчета заиграха в очите на Цезар.

— Не обичам вино.

— Както пожелаеш. И без това водата на Витиния е известна със своята чистота — примири се царят. — Какво искаш да ядеш?

Цезар повдигна рамене.

— Все едно.

Цар Никомед този път изгледа по-продължително своя гост; явно вече не го оценяваш като мъж, а като политик, с когото ще води преговори.

— На колко години си ти, Гай Юлий?

— Бих се радвал, ако ме наричаш Цезар.

— Докато не си започнал да губиш красивия венец на косите си — пошегува се Никомед. Известните му познания по латински издаваха, че е прекарал доста време в Рим.

Младежът се засмя.

— Признавам, че не е лесно да носиш цял живот име, което се отнася до гъстите ти коси! Да се надявам, че Цезаровата жилка у мен ще надвие Аврелиевата, иначе ще оплешивея доста рано. — Той се замисли малко, но накрая си призна: — Още съм на деветнайсет.

— По-млад дори от виното, което пия! — учуди се Никомед. — Казваш, че имаш и Аврелиева жилка. От Аврелии Орестите ли си или от Аврелии Котите?

— Майка ми Аврелия е от фамилията на Котите.

— А ти на нея ли приличаш? Не мога да те свържа с Луций Цезар или с Цезар Страбон.

— Някои черти съм наследил от нея, други — от баща си. Ако държиш да ме разпознаеш у някого от роднините ми, то това ще е големият брат на Луций Цезар — Катул Цезар. Ако си спомняш, тримата умряха заедно, когато Марий се върна.

— Да, спомням си. — Никомед замислено отпи от чашата си. — Обикновено римляните се отнасят почтително към царските особи. Знам, че са влюбени в републиката, но и склонни да се възхищават на чуждите царе. Теб като че ли изобщо не те интересува кой съм аз.

— Това е, защото ако Рим имаше цар, щях да съм аз — обясни Цезар.

— Защото си патриций?

— Защото съм патриций ли? Богове, не! Защото съм Юлий! А това означава, че родът ми стига чак до Еней, чийто баща е бил смъртен, но чиято майка е била самата Венера Афродита.

— Да не би да сте наследници на Енеевия син Асканий?

— В Рим наричаме Асканий Юл.

— Онзи същият, който е бил син на Еней и Кревса?

— Някои така твърдят. Кревса е загинала в пламъците на Троя, но синът й се спасил заедно с Еней и Анхиз и дошъл в Лациум. Но Еней е имал син и от Лавиния, дъщерята на цар Латин. И той също се е казвал Асканий и Юл едновременно.

— Така че ти на кой от двамата Енееви синове си наследник?

— И на двамата — отговори най-сериозно Цезар. — Разбираш ли, аз съм убеден, че Юл е бил един човек, за когото всички знаят, че е син на Еней. Но коя е била майката, в това не мога да бъда сигурен. По-романтично е да се смята, че Юл е бил дете на Кревса, но по-правдоподобно ще е, ако го е родила Лавиния. След смъртта на Еней Юл основал град Алба Лонга на Албанската планина — сега в подножието й се намира градът Бовила. Юл умрял в Алба Лонга и оставил децата си — Юлиите — да управляват. Така че ние сме били царе на Алба Лонга, а след като градът бил превзет от римския цар Сервий Тулий, сме били отведени в Рим и сме получили най-високи почести. Ние и до ден-днешен сме най-почитаните римски граждани, което се доказва от факта, че сме наследствени жреци на Юпитер Латиар, който е доста по-старо божество от Юпитер Оптимус Максимус.

— Винаги съм мислил, че въпросните ритуали се отслужват от консулите — възрази Никомед, който бе наясно с римската проблематика.

— Само на ежегодния празник, и то именно като почит към римското могъщество.

Тогава ако Юлиите са толкова височайша фамилия, защо не са сторили нищо велико през републиканската епоха?

— Защото не са имали пари — призна Цезар.

— Ах, да, пари! — възкликна Никомед. — Ужасен проблем са парите, Цезаре! И аз мен също. Аз нямам пари, за да ти осигуря нужните кораби… Витиния е разорена.

— Витиния не е разорена, а ти ще ми дадеш каквото искам, о, царю на мишките!

— Как да ти дам нещо, което нямам?

— Ами като го нямаш, какво стоиш и чакаш? — ядоса се Цезар и стана. — Остави чашата, царю Никомеде, и се залавяй за работа! — Той дори подхвана стареца под мишница. — Хайде, ставай! Ще отидем на пристанището и ще видим какво ще си харесаме.

Никомед гневно го отблъсна.

— Ще престанеш да ме учиш какво да правя.

— Не и преди да си го направил!

— Ще отидем, ще отидем!

— Веднага. Сега е тъкмо време за подобна разходка.

— Утре.

— Утре цар Митридат може да се покаже зад баира.

— Утре цар Митридат няма да се покаже! Той се намира в Колхида и е загубил две трети от армията си.

Цезар седна на стола си, видимо заинтригуван.

— Разкажи ми повече за Митридат.

— Събра четвърт милион войници, за да даде урок на диваците в Кавказ, и нападна Колхида. Типично за него! А на диваците дори не им се е наложило да се бият. Студът по високите части на планините свършил работата вместо тях. Две трети от понтийските войници са измрели от студ.

— Никой в Рим не знае за това — навъси се Цезар. — Защо не си съобщил на консулите?

— Защото научих наскоро… А и не ми е работа да осведомявам Рим!

— Напротив, докато си приятел и съюзник, длъжен си да ни информираш за подобни събития. Последното, което знаем за Митридат, е, че се е намирал в Кимерия и се е занимавал със земите си на север от Евскинския понт.

— Замина за Кимерия веднага щом Сула заповяда на Мурена да остави Понт на мира — кимна Никомед. — Но Колхида отказваше да си плаща данъка, затова той се отби и там да провери нещата и научи за варварските набези.

— Много интересно.

— Та както виждаш, слонът вече го няма.

Цезар лукаво примигна.

— О, напротив! Има един още по-голям и той се нарича Рим!

Царят на Витиния не се сдържа и се засмя:

— Добре, предавам се! Ще си имаш флотата!

В този миг в стаята влезе царица Орадалтида, придружена от малкото си кученце. Каква ли гледка е представлявал в очите й престарелият й съпруг без грим на лицето заливащ се от смях в присъствието на млад римлянин, който доста напомняше на онези млади римляни, които цар Никомед обичаше да настанява на стола до себе си, а не на такова голямо разстояние…

— Скъпа, това е Гай Юлий Цезар — обясни Никомед. — Правнук на богиня Афродита и доста по-голям аристократ от двама ни с теб. Току-що успя да ми измъкне цяла една бойна флотилия.

Царицата царствено кимна с глава.

— Нямаше да се учудя, ако ти беше взел половината царство — каза тя и си наля чаша вино.

Кученцето се закова пред Цезар и се изправи на две лапички като обожател. Той се наведе да го плесне, при което то веднага се просна на земята, за да му предложи коремчето си за гъделичкане.

— Как се казва? — попита младежът.

— Сула.

Цезар си припомни как кученцето беше изяло ритника на царицата в най-деликатните си части и прихна да се смее.

По време на вечерята научи за съдбата на Ниса, единственото дете на царя и царицата, съответно наследница на цяла Витиния.

— На петдесет години и без дете — сподели с мъка Орадалтида. — Естествено отказахме да я дадем за жена на Митридат, но той направи всичко възможно, за да ни попречи да й намерим подходящ съпруг.

— Дали мога да се надявам на среща с нея, преди да замина? — попита Цезар.

— Не зависи от нас — въздъхна Никомед. — Когато избягах в Рим последния път, а Митридат завладя Витиния, трябваше да оставя Ниса и Орадалтида тук, в Никомидия. Митридат отвлече момичето ни като заложница. И все още я държи при себе си.

— Дали все пак не се е оженил за нея?

— Съмняваме се. Тя никога не е била красавица, а дори и по онова време вече беше твърде възрастна, за да роди деца. Ако го е предизвикала с нещо, Митридат може и да я е убил. Последните новини за нея бяха от Кабейра. Там той държи всички свои дъщери и сестри, на които не позволява да се омъжат — обясни царицата.

— Тогава да се надяваме, царю Никомеде, че следващия път, когато двата слона се сблъскат, римският ще победи. Дори аз самият да не участвам във войната, ще направя всичко възможно римският главнокомандващ да се заинтересува от съдбата на Ниса.

— Надявам се да не съм повече между живите — поклати тъжно глава Никомед.

— Не можеш да умреш, преди да си видял отново дъщеря си!

— Ако някой ден тя се завърне, вече няма да е моя дъщеря, а поредната кукла в ръцете на понтийците — въздъхна той.

— Тогава най-добре завещай Витиния на Рим.

— Както Атал III направи с Пергам и Птолемей Апион — с Киренайка? Никога!

— Тогава ще я завземе Понт, а Понт ще бъде превзет от Рим, което означава, че рано или късно Витиния ще бъде римска.

— Не и ако успея да го предотвратя.

— Няма да успееш — увери го Цезар.

На другия ден царят придружи Цезар до пристанището, където упорито го убеждаваше, че няма нито един кораб, пригоден за бойни действия.

— Че защо ще държиш боен флот тук? — възрази му невъзмутимо Цезар. — Предлагам да отидем в Халкедон.

— Утре — реши пак да отложи Никомед, който все повече се възхищаваше на необикновения си гост.

— По-добре да тръгнем още днес — настоя младежът. — Колко има до Халкедон? Шейсет километра? Ще се наложи да пренощуваме по пътя.

— Ще отидем с кораб — предложи царят, който мразеше да пътува.

— Не, ще минем по суша. Бих желал да се запозная с областта. Гай Марий, който ми беше роднина, твърдеше, че човек трябва да пътува по суша всеки път, когато е възможно. Така някой ден, ако ми се наложи да се сражавам по тези земи, ще имам представа за терена. А това е крайно полезно.

— Значи си роднина и на Марий, и на Сула?

— Аз съм човек с изключителни връзки във властта — тържествено кимна Цезар.

— Мисля, че на теб наистина нищо не ти липсва, Цезаре! Могъщи роднини, високо потекло, интелигентност, здрава, физическа красота. Мога само да се радвам, че не съм на твое място.

— Защо?

— Защото винаги ще имаш врагове. Чуждата ревност или завист, ако смяташ, че ревността се отнася повече до любовта, ще те преследва цял живот — също както и фуриите не дадоха миг покой на бедния Орест. Някои ще ти завиждат за красотата, други — заради мъжествеността, трети — заради произхода ти, четвърти — заради способностите ти. Но повечето ще ти завиждат за всичко. И колкото повече се издигаш, толкова повече завист ще те обгражда. Навсякъде ще срещаш врагове и никъде — приятели. Няма да можеш да се довериш нито на мъж, нито на жена.

— Да, мисля, че в думите ти има истина — отсъди надменно Цезар. — И какво ми предлагаш да направя?

— Преди много-много време, още когато Рим бил управляван от царете, имало един римлянин на име Брут — започна Никомед, който явно добре познаваше римската история. — Той бил изключително мъдър. Но цял живот се преструвал на глупав и ограничен човек, откъдето и получил прякора си — „прост, груб, недодялан“. И когато ОТ Тарквиний Горди си пазел престола, като колел наляво-надясно, дори не му минало през ума да посегне на Брут. Той обаче го свалил от власт и се обявил за първия консул на републиката.

— И екзекутирал собствените си деца, когато пожелали да върнат Тарквиний Горди от изгнание, за да възстановят монархията — добави Цезар. — Никога не съм гледал на Брут като на пример за подражание. Нито ще се правя на глупак като него.

— Тогава трябва да си готов за всичко.

— Повярвай ми, аз съм готов за всичко!

— Вече е много късно тепърва да тръгваме за Халкедон — опита се да хитрува царят. — Като че ли започнах да огладнявам. Можем да вечеряме, а след това да продължим този приятен разговор. Утре призори ще яхнем конете и ще тръгнем.

— О, ние наистина ще яхнем конете призори — съгласи се Цезар, — но не оттук. Тръгвам за Халкедон след час. Ако искаш да дойдеш с мен, трябва да побързаш.

Никомед наистина се разбърза: първо, защото си даваше сметка, че не бива да изпуска от очи младия римлянин — Цезар беше хитър човек, можеше да го изненада; второ, че вече до уши се беше влюбил в младежа.

За своя изненада Никомед завари Цезар на гърба на някакво муле.

— Муле?

— Да, муле — тросна се едва ли не високомерно той.

— Защо?

— Всеки с вкуса си.

— Но дори слугата ти язди кон?

— И аз така забелязвам.

Царят тежко въздъхна и се качи в двуколката, която потегли след Цезар и Бургунд. Едва когато се отбиха да пренощуват у някакъв забравен велможа — старец, който едва ли бе предполагал, че някой ден ще се срещнат пак с Никомед, — Цезар се сети да поднесе извинения на Никомед.

— Съжалявам. Майка ми би рекла, че изобщо не се замислям. Ти си доста изморен, трябваше да пътуваме, но…

— Което си е истина, организмът ми не издържа лесно на друсанията — усмихна се Никомед. — Но в твоя компания човек се чувства подмладен.

Във всеки случай сутринта след пристигането им в Халедон, когато седнаха да закусват (в царската резиденция), Никомед изглеждаше свеж и отпочинал.

— Както виждаш — обясняваше доволен царят, докато двамата с Цезар седяха на големия вълнолом, — имам си хубава, но малка флота: дванайсет трипалубни, седем петпалубни и четиринадесет еднопалубни кораба. Това е. Имам още няколко кораба в Хризопол и Дасцил.

— Византион не участва ли също в събирането на митата?

— Не и в последно време. Византийците навремето наистина събираха мито, бяха доста могъщи и флотилията им можеше да съперничи на родоската. Но след падането на Гърция и Македония под римска власт им се наложи да харчат повече пари за сухопътна армия заради траките, които продължават да нападат земите им. Така се оказа, че не са толкова богати да поддържат и сухопътни, и морски войски. И така митата от Босфора станаха привилегия на Витиния.

— Което обяснява защо имаш няколко флотилии.

— И защо ми трябват, та затова не искам да си ги давам! Мога да осигуря на Рим десет триреми и пет петпалубни кораба. При това ще трябва да привикам от другите пристанища за целта. Останалите ще трябва да ги наема.

— Да ги наемеш? — смая се Цезар.

— Разбира се. Ти как мислиш, че се прави цяла флота?

— Както я правим ние! Построяваме си колкото кораби ни трябват.

— Това е разточителство… Но пък вие, римляните, сте си били винаги разточителни — отвърна Никомед. — Да поддържаш кораби на вода, когато нямаш конкретна нужда от тях, е чиста загуба. Затова ние, азиатските и егейските гърци, ограничаваме военноморските си сили до минимум. Ако ни дотрябва по-многобройна флотилия, просто наемаме от съседите. Така смятам и аз да направя.

— И откъде ще наемеш тези кораби? — чудеше се Цезар. — Ако някъде из егейските острови има вакантни кораби, предполагам, че Терм отдавна щеше да ги е конфискувал.

— Естествено, че не от егейските острови — отвърна презрително Никомед, щастлив, че най-сетне ще научи младока на нещо. — Ще ги наема от Пафлагония и Понт.

— Искаш да кажеш, че цар Митридат ще даде под наем кораби на своя враг?

— Защо да не даде? Те сега киснат по пристанищата й гълтат разходи. Той дори няма войници, които да натовари, а аз не мисля, че възнамерява тази година да напада Витиния или Римска Азия. Нито догодина!

— Значи ще блокираме Митилена с корабите на същия онзи цар, от когото митиленци очакват подкрепа — поклати глава Цезар. — Невероятно!

— Напротив, нещо напълно нормално! — увери го царят.

— И как се споразумявате за наема?

— Ще използвам посредник. Най-сигурният човек живее тук, в Халкедон.

На Цезар му мина през ума, че щом царят на Витиния наема кораби от името на Рим, то би трябвало Рим да плати сметката, но младежът нямаше пълномощия да обещава пари. Най-добре беше да приеме нещата, каквито бяха. Но едва сега започна да си дава сметка и откъде идват проблемите на Рим. От разговора си с Терм Цезар беше заключил, че някой ден Витиния ще получи пари от Рим за услугата. Сега започваше да се чуди дали бъдещето няма да се окаже съвсем необозримо.

— Е, въпросът е приключен — похвали се цар Никомед шест дни по-късно. — Флотата ще те чака в пристанище Абидос на петнайсетия ден от октомври, както ми беше поискал. Дотогава ти естествено ще си ми гост в двореца.

— Мой дълг е лично да наблюдавам как вървят нещата — отговори Цезар: не защото имаше нещо против компанията на Никомед, а защото наистина смяташе, че така е редно.

— Не можеш — възрази царят.

— Защо?

— Защото не стават така тия работи.

Двамата се върнаха обратно в Никомидия, без Цезар повече да спори; колкото повече време прекарваше със стареца, толкова повече го харесваше. Както и жена му. И кучето Сула.

Понеже наистина имаше два месеца да чака, Цезар планираше да обиколи Песин, Византион и Троя. За негово нещастие Никомед настоя да го придружи до Византион, при това трябваше да плават изключително по море. И така, Цезар си остана и без Песин, и без Троя. Но пътешествието, което по суша щеше да отнеме два-три дни, по море продължи близо месец. За владетеля това беше добър повод да обиколи царството си и корабът се отбиваше във всяко рибарско селище.

Византион беше основан шестстотин години по-рано на самия край на хълмист полуостров и макар да беше в тракийската страна на Босфора, открай време бе запазил гръцкия си характер. Голямото пристанище се намираше в залива, наподобяващ рог, който опасваше града от север. От южния край на града имаше друго, по-малко. Стените бяха здраво укрепени, сградите, обществени или частни домове, доказваха с размерите и изящната си архитектура богатството на жителите.

Тракийският Босфор беше по-живописният от двата протока с Хелеспонта. А и по-внушителен, разсъждаваше Цезар, който вече бе имал случай да мине през Хелеспонта. Че византийци гледах на цар Никомед като на свой сюзерен, си пролича веднага: всички по-високопоставени люде в града дойдоха на пристанището, за да го посрещнат. Цезар обаче усети недоброжелателни погледи върху себе си. На кея имаше доста хора, които не се радваха от близките отношения между царя на Витиния и непознатия римлянин. Което изправяше Цезар пред друга дилема. Във Витиния всички обичаха царя си, а и го разбираха. Но във Византион нещата не стояха точно така: по-неосведомените веднага решиха, че римлянинът му е любовник, което ги възмути.

Щеше да е най-лесно подобни слухове веднага да се пресекат: просто щеше да подшушне на този-онзи за глупавите старци, които сами се правят за смях, и колко му било досадно да води преговори с такъв глупак. Цезар обаче не можеше да говори такива неща зад гърба на Никомед, защото го харесваше като човек. Все пак се налагаше да изясни всякакви недоразумения. Цезар знаеше накъде се е запътил — към самия връх на политическата власт в Рим. Трудно би изкачил стълбицата, ако наистина се бе отдал на страстите, в които го подозираха. Ако царят беше по-млад, Цезар би се обърнал за помощ към самия него. Никомед, колкото и да повтаряше, че римляните са варвари, щом отричат хомосексуализма, все пак би го послушал и би отрекъл публично, че има интимни отношения с него, но след като Никомед беше толкова възрастен, Цезар се страхуваше да не засегне честолюбието на домакина си.

Младежът започваше да установява, че животът предлага доста по-заплетени ситуации от тези, които като юноша си е представял в уютния си римски дом. Разбира се, неприязънта, която византийци изпитваха към Рим, се дължеше на няколкото месеца окупация от страна на Фимбрия и Флак, когато четири години по-рано двамата по заповед на Цина бяха решили да потеглят към Азия и да се бият с Митридат, вместо да се разправят със Сула в Гърция и сега византийците не се интересуваха дали Фимбрия не е убил Флак и дали по-късно Сула не го е принудил да се самоубие. За града не бяха те виновниците за преживените страдания, а самият Рим, който ги беше изпратил. А ето, че дори сюзеренът им се компрометираше с някакво римлянче.

И така, Цезар реши сам да разубеди византийци — трябваше да докаже, че държи на честта, която толкова лесно си мислеха, че ще му отнемат. За целта много му помогнаха вроденият му интелект и високата му култура. Това, в което не се чувстваше много уверен, бе оръжието, което майка му най-много отричаше — личния му чар. Той успя да му спечели уважението на градските големци и да поуспокои византийци, че не всички римляни задължително приличат на алчните и брутални Флак и Фимбрия. За съжаление обаче проклетият му чар бе успял само да затвърди впечатлението за неестествените му връзки с цар Никомед.

Затова най-накрая реши грубо да отказва на всякакви възможни предложения от страна на мъже и да научи коя е най-известната куртизанка във Византион, да я намери и да я люби, докато не научи целият град.

— Голям му е като на магаре и му става като на козел — разказваше въпросната на своите приятелки и обичайни любовници, без да крие изтощението си. Накрая въздъхваше и се усмихваше блажено. — Но иначе е чудесен! От години не съм срещала момче като него!

И това свърши работата, без да се засяга честта на цар Никомед, чиито чувства към римския младеж бяха вече възприемани в нова светлина. Царят напразно се надяваше…

Върнаха се обратно в Никомидия при царица Орадалтида и кучето Сула. Още един месец в налудничавата атмосфера на двореца, където Цезар се препъваше в излишни царедворци и където прислугата не се уморяваше да плете интриги.

— Съжалявам, че трябва да си тръгвам — призна той на последната вечеря, която даваха в негова чест в двореца.

— Ние съжаляваме, че ще ни напуснеш — отвърна царицата и леко срита кучето с крак.

— Ще се върнеш ли, след като превземете Митилена? — попита с известна надежда царят. — Много ще ти се радваме.

— Ще се върна. Имате думата ми — обеща младежът.

— Прекрасно! — Цар Никомед изглеждаше радостен. — А сега ако обичаш, би ли ме осветлил по една латинска главоблъсканица? Така и не мога да си обясня защо латинската дума за оная работа при жените, кунус, е от мъжки род, докато съответната работа у мъжете, ментула, е от женски.

Цезар примигна от удивление.

— Нямам представа!

— Трябва да има някакво обяснение.

— Да си призная, никога не съм се замислял над въпроса. Обаче наистина е малко странно…

— Според мен вместо кунус, трябва да казвате куна, а вместо ментула, ментулус. Хем обичате да се правите на истински мъже, твърди и праволинейни, а в действителност колко е объркано всичко при вас, римляните! Жените ви са мъже, а мъжете — жени. — И цар Никомед тържествено се облегна назад.

— И все пак ти не използва най-благоприличните термини за въпросните органи — възрази му Цезар. — И кунус, и ментула се смятат за нецензурни думи. — Личеше си, че търси сериозни аргументи, за да обори царя. — Всъщност отговорът е очевиден, просто не съм се сещал да помисли. Дължи се на предназначението на въпросните части: мъжът ги използва с жени, а жената — с мъже.

— Глупости! — чак се погнуси цар Никомед.

— Ето това се казва софистика! — прихна да се смее царицата.

— А ти какво ще кажеш по въпроса, Сула? — попита Никомед кучето, с което се разбираше доста по-добре, откакто им гостуваше Цезар… Или може би Орадалтида не използваше толкова често малкия си любимец, за да дразни стария си мъж. Цезар на свой ред се засмя.

— Когато се върна в Рим, със сигурност ще го попитам.

Дворецът изглеждаше напълно пуст след заминаването на Цезар. Двамата му обитатели се мотаеха напред-назад, все едно не знаеха къде да се дянат. Дори кучето скърбеше.

— Това е синът, който никога не ни се роди — въздъхваше Никомед.

— Не! — възрази царицата. — Това е синът, когото никога не бихме могли да си родим.

— Заради склонностите на всички в семейството?

— Разбира се, че не! Заради това, че не сме римляни! А той е най-вече римлянин.

— Може би ще е най-добре да кажем, че той е самият себе си.

— Мислиш ли, че някога ще се върне, Никомеде?

Въпросът сякаш вдъхна повече увереност на стареца.

— Да, вярвам, че ще дойде.

Цезар пристигна в Абидос на октомврийските иди и завари обещаната флотилия да чака на котва в пристанището: два внушителни шестпалубни понтийски кораба, осем петпалубни, десет триреми и двайсет солидни галери.

— След като намеренията ви са да обсадите града, а не да водите морски сражения — беше писал цар Никомед на Цезар, — предпочетох да ти дам от по-тежките, по-устойчиви и най-важното — закрити търговски кораби. Те ще свършат по-добра работа през зимата, отколкото откритите бързоходни кораби, които ми беше поръчал. Ако искаш да попречиш на митиленци да използват пристанището си през зимата, ще ти трябват здрави кораби, те ще издържат на морските бури, докато бързоходните галери ще трябва да бъдат изтегляни на суша преди всеки щорм. Вълните не са предизвикателство за търговските съдове. Двата шестпалубни кораба ще ти потрябват при евентуална атака, понеже могат да разкъсат всякаква верига. Освен това началникът на пристанището в Синоп бе така добър да ми ги даде само срещу храна и заплата за екипажите (по петстотин души на кораб), тъй като според думите му в този момент царят на Понт и да искал, не можел да им намери никаква работа. На отделен лист ти пращам цялата сметка по разходите си.

Разстоянието от Абидос до източния бряг на остров Лесбос, близо до самата Митилена, беше около сто мили, което според капитана щяло да отнеме между пет и десет дни плаване в зависимост от това, дали корабите са достатъчно годни.

— Тогава да проверим отсега дали са годни — предложи Цезар.

Капитанът за пръв път срещаше адмирал (Цезар си даваше сметка, че без да иска, се е превърнал в адмирал, поне докато стигне Лесбос), който да настоява корабите да бъдат проверени, преди цялата флотилия да е отплавала. Двамата избраха три от корабите наслуки и капитанът щателно ги огледа, докато Цезар му досаждаше с въпросите си.

— Теб морска болест не те ли лови? — попита накрая капитанът.

— Не, доколкото знам.

Десет дни преди ноемврийските календи всичките четиридесет кораба вдигнаха котва и поеха покрай бреговете на Хелеспонта. Течението, както винаги по посока от Евксинския понт към Егейско море, ги поднесе стремително на юг, към полуострова Мастузия от страната на тракийските земи и естуара на река Скамандър на отсрещния азиатски бряг. Недалеч от Скамандър се издигаше Троя — легендарният Илион, из чиито горящи развалини се бе спасил прародителят на Цезар Еней, преследван от гнева на Агамемнон. Жалко, че не успя да посети това историческо място, мислеше си Цезар, но вдигна рамене; все някога пак щеше да дойде по тези места.

Вятърът беше попътен, така че флотилията се озова край северните брегове на Лесбос шест дни по-рано от уречената дата. И понеже Цезар не искаше да нарушава заповедта, допита се до капитана и реши да прекара няколкото останали дни в закътан залив на малоазийския бряг, където никой от Лесбос нямаше да го забележи. Цезар не се боеше от враговете в Митилена: държеше да изненада римските войници.

— Ти си човек със страхотен късмет — сподели капитанът, когато един ден преди календите корабите вдигнаха повторно котва и поеха към Лесбос.

— В какъв смисъл?

— Досега не ми се беше случвало вятърът да е попътен толкова дълго време. А както гледам, атмосферните условия ще са на наша страна и през следващите няколко дни.

— Тогава вечерта ще потърсим къде да хвърлим котва. Утре сутринта ще взема някоя лодка и ще намеря лагера за армията. Няма смисъл да се показвам с цялата флотилия, ако началникът още не е избрал къде иска да се наредим.

Цезар намери лагера на римляните скоро след изгрев-слънце. Слезе на брега и тръгна да търси Терм или Лукул — който от двамата държеше командването. Както се оказа, обсадата беше поверена на Лукул. Провинциалният управител все още си стоеше в Пергам.

Двамата се срещнаха в подножието на наблюдателницата, откъдето Лукул следеше строежа на ров и палисада, които трябваше да заобиколят откъм сушата малкия хълм, на който се издигаше Митилена.

Разбира се, Цезар беше по-любопитен да се запознае с Лукул, който го посрещна с известно безразличие. Той беше решил, че всички младши трибуни са досадни бездарници. През годините, които бе прекарал във вярна служба на Сула, Лукул си бе извоювал авторитет в Рим. В крайна сметка, той си оставаше единственият римски легат, който не се беше отметнал от Сула при първия му поход срещу Рим. Оттогава нито веднъж не бе обърнал гръб на началника си, който започна да му поверява различни отговорни длъжности и задачи, нищо че официално той беше само квестор. Така Лукул беше командвал цяла армия по време на войната с Митридат, а след като Сула си замина за Рим, остана в Азия, за да я пази, докато законният управител Мурена се залавяше с не съвсем законната война срещу Митридат на кападокийска земя.

Пред Цезар се изправи слаб, строен мъж, с ръст малко над средния, и доста скована походка — Цезар си каза, че това едва ли е физически недостатък, ами просто Лукул е скован и в мисленето си. Главнокомандващият не беше красив, но имаше твърде характерни черти: над издълженото му бледо лице падаха къдрици с доста неопределен цвят. Очите на Лукул бяха сиви и го гледаха с нескрито учудване и лека неприязън.

— Какво желаеш?

— Аз съм Гай Юлий Цезар, младши военен трибун.

— Предполагам, че те праща управителят?

— Да.

— И какво? Защо си губиш времето? Аз съм зает човек.

— Доведох ти очакваната флотилия, Луций Лициний.

— Каква очаквана флотилия?

— Онази, която управителят ми нареди да издействам от Витиния.

Лукул го изгледа по-внимателно.

— Богове!

Цезар нищо не отвърна.

— Ето това е добра новина! Не знаех, че Терм е пратил двама трибуни във Витиния. Ти кога замина? През април!

— Доколкото знам, пратил е само мен.

— Цезар… Цезар. Със сигурност няма как да си онзи Цезар, когото Терм прати в Никомидия през квинктил!

— Същият.

— И ти вече си осигурил корабите?

— Да.

— Значи трябва да се връщаш обратно, трибуне. Цар Никомед те е подлъгал с някакви прогнили антики.

— Във флотилията няма нито една прогнила антика. Разполагам с четиридесет кораба, които лично съм провери ще издържат ли достатъчно дълго на вода. Два шестпалубни, осем петпалубни, десет триреми и двадесет военизирани търговски кораба, които според царя щели да ни бъдат от по-голяма полза, ако искаме да блокираме Митилена за през зимата.

— Богове! — повтори Лукул. — И как успя да постигни всичко това?

— Знам как да убеждавам хората.

— Ще ми се да знам какво точно си им наговорил! Никомед е стиснат като лихвар, и една сестерция да му беше поискал, щеше да протака.

— Не се притеснявай, Луций Лициний, за всичко ми е написал квитанция.

— Наричай ме Лукул. Тук, в Азия, сме поне шестима Луций Лициниевци. — Той се отправи към брега. — Какво иска Никомед за своите шестпалубни чудовища?

— Само пари за храна и заплата на екипажите.

— Богове! Къде е тая вълшебна флотилия?

— Стои на котва на около миля северно оттук, по посока на Хелеспонта. Предположих, че ще е най-добре да се явя сам пред теб, за да попитам дали искаш корабите да се появят пред лагера или предпочиташ да се насочат право към блокада на митиленското пристанище.

Лукул вече не изглеждаше толкова надменен.

— Мисля, че ще е най-добре да се залови веднага с блокадата, трибуне. Какъв удар ще бъде това за Митилена! Жителите й си мислеха, че ще могат цяла зима свободно да се снабдяват по море.

Когато двамата стигнаха лодката, Лукул тромаво се прехвърли на борда й, но Цезар остана на брега.

— Какво има, трибуне? Няма ли да се качиш?

— Само ако искаш. Аз съм съвсем нов в армията и не съм запознат с устава. Страхувам се да не направя някоя грешка.

— Качвай се, човеко, качвай се!

Двамата мълчаливо наблюдаваха как двайсетината гребци напрягат мишци, за да поведат голямата лодка на север. След известно време Лукул отново заговори:

— Не си запознат с военния устав? Та ти отдавна си навършил седемнайсет, трибуне, или греша? Казваш, че си младши трибун, не — новобранец.

Цезар въздъхна (даваше си сметка, че често ще му се налага да обяснява някои неща) и започна:

— На деветнайсет съм, но за пръв път участвам във военни действия. До юни месец бях жрец — Фламен Диалис.

Но Лукул не се оказа любопитен човек. За разлика от много други, които биха поискали обяснения, той просто кимна с глава.

— Цезар… Доколкото си спомням, първата жена на Сула беше твоя леля?

— Да.

— Значи те фаворизира.

— Поне засега.

— Добър отговор! Аз съм неговият най-верен поддръжник, трибуне, и след като си негов роднина, отсега да те предупредя — не позволявам на подчинените си да го критикуват.

— Никога няма да чуеш критика от устата ми, Лукуле.

— Добре.

Настъпи тишина. Най-накрая Лукул подхвана нова тема, която навярно не му даваше покой:

— И все пак любопитно ми е с какво си убедил стиснатия цар Никомед да ти осигури такава боеспособна флотилия.

Колкото и да му се искаше, Цезар не успя да прикрие вътрешното задоволство от урока, който беше дал на Минуций Терм.

— Достатъчно беше управителят да ме предизвика. Той просто отказваше да приеме, че е възможно да му осигуря четиридесет кораба, половината от които закрити. Още по-малко — до ноемврийските календи. Почувствах се лично засегнат и направих всичко възможно, за да го опровергая. И успях да изпълня заповедта! Нямаше как, не можех да търпя началникът ми да ме смята за неспособен да удържа на думата си.

Лукул се почувства крайно засегнат от подобен отговор; той открай време изпитваше люта ненавист към новобранците със самочувствие, а този надминаваше всякакви граници. Никой не може така да се изказва за висшестоящите. Затова реши овреме да постави младока на мястото му.

— Аз доста добре познавам онази гримирана кукла, Никомед — отвърна той на Цезар с леден глас. — Разбира се, ти си доста красив, а и той е известен с вкусовете си. Дали просто не му се е размекнало сърцето? — И понеже не искаше да даде възможност на Цезар да отвърне, добави: — Разбира се, че му се е размекнало! Наистина похвално от твоя страна, Цезаре! Не са много римляните, които ще поставят интересите на държавата над личното си целомъдрие! Мисля, че ще е добре да те сочим за пример: лицето, което осигури четиридесет кораба на Рим.

Цезар усети как гневът го задушава. Заби нокти в дланите си, за да не отвърне на обидата. През целия си живот не беше изпитвал такова желание да посегне на човек. Но намери начин да си отмъсти — по начин, който щеше да му коства много. Обърна се към Лукул и го стрелна с онзи смразяващ поглед, който мъжът добре познаваше у покровителя си Сула. Лукул пребледня и с големи усилия успя да овладее уплахата си.

— За пръв път легнах с жена — отговори с равен глас Цезар — около четиринайсетия си рожден ден. С колко жени съм бил оттогава, не мога вече да преброя. Което означава, че доста добре познавам жените. И знам, че това, в което ти сега ме обвини, Луций Лициний Лукул, е хитрина, която използват жените. Жените, Луций Лициний Лукул, нямат друго оръжие, освен да разтварят краката — за да получат от мъжете това, което искат. Ако ми се наложи да прибягвам до сексуални услуги, за да постигна целта си, Луций Лициний Лукул, ще се хвърля върху меча си. Ти си от стара и достойна фамилия. Но в сравнение с моите предци твоите са недостойни да целуват праха под подметките им. Ти си позволи да засегнеш моята лична и семейна чест. И аз няма да намеря покой, докато не изтрия това позорно петно. Как съм осигурил корабите, не е твоя работа. Не е работа дори на Терм! И все пак, нека бъдеш спокоен, че за целта не съм прибягвал до непочтени средства и не се е налагало да лягам с цар Никомед… нито с царица Орадалтида. Дали ще ме обвиниш в сексуални връзки с мъж или жена, в случая няма значение. Но аз не гоня целите си с подобни долни средства. Постигам ги, като използвам интелекта си — дар, който струва ми се, боговете са дали на малцина, освен мен. И затова ще стигна далеч. Вероятно по-далеч от теб.

Цезар свърши и демонстративно обърна гръб на началника си. В далечината се виждаше как римските войски са разрушили предградията на обсадената Митилена. Лукул можеше само да благодари, че бяха разговаряли с трибуна на латински — иначе гребците щяха да разнесат клюката из Цяла Мала Азия. „Няма що, Сула, благодаря ти! — помисли си той. — Що за птичка си ми пратил да разсъни заспалите духове. Този тук ще ни създаде повече неприятности от хиляда Митилени!“

Останалата част от пътуването премина при гробно мълчание. Цезар се беше затворил в себе си, а Лукул вече премисляше как да си върне думите назад. Беше абсолютно допустимо той, главнокомандващият, да поднася извилия на някакъв си младши военен трибун. И понеже до края на пътуването не намери спасителната идея, той се качи на първия кораб, без дори да се обръща назад, все едно Цезар не съществуваше.

Едва когато стъпи на палубата, се обърна и с дясната ръка даде жест на младежа да спре.

— Не си прави труда, трибуне — рече му хладно. — Върни се обратно в лагера, където ще си намериш квартирата. Не искам да те виждам пред очите си.

— Мога ли да взема слугите и конете със себе си?

— Разбира се.

Бургунд познаваше господаря си по-добре от всеки, но дори да беше усетил, че срещата на Цезар с Лукул не е протекла добре, беше достатъчно благоразумен да не го показва. Пътя до лагера Цезар измина с каменно изражение. През лагера мина като насън. Някакъв часовой му посочи главната алея и му съобщи, че квартирите на младшите военни трибуни се намират във втората тухлена сграда от дясната страна. Още не беше дошло време за обяд, но на Цезар му се струваше, че сутринта е била безкрайна.

Войниците не живееха в кожени палатки, а в по-солидни жилища: редовите легионери бяха настанени в дъсчени бараки, всяка за по осем души; военачалникът ползваше самостоятелна кирпичена къща, която приличаше на богаташки дом. Висшите легати се радваха на още една подобна. По-нисшите офицери се разполагаха в голяма и доста грозна на вид четириетажна постройка, пак от кирпич. Младшите трибуни живееха при подобни условия, само постройката беше по-малка.

Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.

В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.

— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?

Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.

Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.

— Авъл Габиний — представи се той и се засмя. — Не се дръж толкова надменно.

Цезар пое ръката му и силно я стисна.

— Гай Юлий Цезар — представи се на свой ред, но не намери сили да се усмихне. — Предполагам, че съм разквартирувам при вас. Аз съм младши военен трибун.

— Знаехме, че и осми ще намерят — каза Габиний и се обърна към останалите. — Всички сме такива — младши военни трибуни, стоим по-ниско от тревата, но вдигаме олелия до небесата. А от време на време дори ни дават работа да вършим! Но понеже никой не ни плаща, началникът не смее много-много да ни придиря. Току-що обядвахме. Може да е останало нещичко и за теб, но най-напред да ти представя останалите.

Младежите се изправиха.

— Гай Октавий. — Нисък, с доста внушителна мускулатура, той отговаряше по-скоро на гръцките разбирания за мъжка красота. Имаше кестенява коса и светлокафяви очи. Единственото, което го загрозяваше, бяха огромните му уши, които стърчаха като дръжки на делва. Ръкостискането му Цезар прецени по-скоро като приятелско.

— Публий Корнелий Лентул — викаме му просто Лентул. — Беше типичен Корнелий — и с поведението, и с вида си — кестеняв, с кафяви очи, безличен. Изглеждаше като човек, който не се чувства на мястото си, но е твърдо решен да не го показва — колеблив в маниерите си, но последователен в мислите си.

— По-сложния Лентул — Луций Корнелий Лентул Нигер, разбира се, на него му викаме Нигер. — Още един типичен Корнелий. Дори по-арогантен от самия Лентул.

— Луций Марций Филип Младши, викаме му Лип за по-кратко и защото прилича на охлюв. — Прякорът не беше никак ласкателен, още повече че Филип Младши трудно можеше да бъде сбъркан с охлюв — не и с големите си замечтани очи и с красивото си лице, което не беше наследено от бащата, а от баба Клавдия, на която Лип приличаше. От пръв поглед създаваше впечатление за спокоен, уравновесен човек, леко небрежен, но затова пък приятелски настроен.

— Марк Валерий Месала Руф. Известен като Руф, Червенокосия. — Колкото и страшно да звучеше патрицианското му име, Месала Руф не беше високомерен. Имаше червени коси, но по характер беше доста благ.

— И последен — Марк Калпурний Бибул.

Бибул беше най-надменният от всички присъстващи, дребен и кльощав. Сякаш самата природа го бе изваяла с високомерно изражение, което никой не можеше да изличи. Устата му беше присвита в недоволна гримаса, бледосивите му очи гледаха недоверчиво изпод правите като черта вежди. Топчестият му римски нос, светлорусите му, почти бели коси, го правеха по-възрастен, отколкото беше — на двайсет и една.

Доста рядко се случва двама души да изпитат от пръв поглед ненавист един към друг, както изпитваха Гай Юлий Цезар и Марк Калпурний Бибул. Цар Никомед беше предупредил любимеца си за враговете, които щеше да среща по пътя си — този беше един от тях, в това Цезар беше сигурен.

Габиний издърпа осмия стол и го постави между своя и този на Гай Октавий.

— Сядай и яж — подкани той новия другар.

— Ще седна с удоволствие, но ще ми простите, че не съм гладен.

— Тогава вино, ще ти налея малко вино!

— Никога не пия вино.

Октавий се изсмя.

— Ама на теб няма начин да не ти хареса тук! През ден се заливаме с повръщано.

— Ти не си ли Фламен Диалис? — изведнъж се сети Филип.

— Бях Фламен Диалис! — поправи го Цезар. — Ако сега ви разправя цялата история, по-нататък няма да ми задавай въпроси, нали?

Само с няколко изречения Цезар обясни на другарите си в каква ситуация е попаднал.

— Звучи като приказка — поклати глава Габиний, щом Цезар свърши.

— Значи все така си женен за дъщерята на Цина? — заключи Бибул.

— Да.

— И ето, че — Октавий пак се засмя на собствените си мисли, — ето, че старата битка ще се разгори отново, Габиний! С Цезар патрициите пак стават четирима! Няма как, войната продължава!

Останалите го изгледаха с известна досада и той млъкна.

— От Рим ли идваш? — попита Месала Руф.

— Не, от Витиния.

— И какво си правил във Витиния? — попита Лентул.

— Събирах флотилия за блокадата на Митилена.

— Обзалагам се, че онзи стар веселяк Никомед те е харесал — изсмя се Бибул. Знаеше, че подобна грозна реплика може да се сметне за обида, но не се сдържа.

— В интерес на истината хареса ме — отвърна му с леден тон.

— И получи ли си корабите? — попита бързо Бибул.

— Естествено — успокои го той с такова високомерие в гласа си, каквото другият никога не би могъл да изрази.

Бибул се изсмя доста пресилено.

— Естествено? А дали не е било неестествено?

Никой не разбра какво точно последва. Шестимата свидетели само си спомняха, че по едно време Цезар беше сграбчил Бибул, който отчаяно махаше с ръце.

— Ако не беше просто една жалка бълха — говореше Цезар, — щях да те изкарам навън да ти размажа физиономията. За нещастие, Пулекс, бълхо нещастна, това дори не би могло да мине за сериозно престъпление. Ти си твърде жалък, за да си струва да те пребия от бой. Затова стой далеч от мен, насекомо! — И без да го изпуска, Цезар се огледа, за да намери подходящ предмет — голям долап, шест стъпки висок. Без никакви усилия качи Бибул на шкафа. — Хайде, Пулекс, ритай колкото ти душа иска.

След което излезе навън.

— Пулекс е хубав прякор, Бибуле! — смееше се Октавий.

— Отсега нататък и аз така ще ти казвам, заслужаващ го. Ами ти, Габиний? Няма ли и ти да го наричаш Пулекс?

— По-скоро ще му викам Подекс, задник! — Габиний се беше изчервил от гняв. — Какво ти стана, че започна да говориш подобни неща, Бибуле? Забележката ти беше съвсем неуместна, а сега покрай теб всички излизаме простаци! — Сърдито изгледа присъстващите. — Не знам за вас, но аз ще помогна на Цезар да си разтовари багажа.

— Свалете ме на земята! — извика Бибул от шкафа.

— Не и аз! — отвърна Габиний.

Така и не се намери желаещ да помогне на дребосъка. Бибул трябваше да скочи. Колкото и да се задушаваше от гняв и обида, трябваше да си признае едно: Габиний беше прав. Как така успя да стане за посмешище. Цезар го беше сразил с лекота, при това, без да стори нищо непозволено; вместо да удари по-слабия, той просто доказа на всички колко е по-силен от него. Беше ясно, че Бибул ще се засегне на тема размери, нали от малък беше разбрал, че светът се управлява от високите, силни и представителни мъже. И нали с това именно Цезар го беше предизвикал — с красивото си лице, с високия си ръст, с мускулестото си тяло… И не стига, че доказа, че е по-силен от него, но дори бе намерил подходящите думи да го сложи на мястото му! Това не беше честно!

Бибул не знаеше кого повече да мрази: себе си или Гай Юлий Цезар, човека, на когото нищо не липсваше.

Изведнъж отвън се дочуха весели възгласи. Любопитството надделя и въпреки обидата Бибул се показа на вратата, за да погледне какво става. Другарите му се превиваха от смях, а човекът, на когото нищо не липсваше, беше яхнал муле! Какво говореше Цезар, Бибул не можеше да чуе, но усещаше, че приказките му са остроумни, забавни и интересни.

— Е, добре — закани се Бибул, докато се оттегляше, — нека съм бълха. Но той няма да се отърве от мен.

Настъпи зима и римската войска застина в пълна неподвижност. Бяха обсадили града, а жителите на Митилена гладуваха. Луций Лициний Лукул намери свободно време, за да напише подробно писмо до покровителя си Сула.

Към края на март Марк Минуций Терм лично пристигна от Пергам и даде одобрението си за щурма срещу крепостта. Когато научи за ескадрата на Цезар, Терм за малко да се просълзи от смях: какво толкова забавно намираше в случая, Лукул така и не разбра. Вече му беше дотегнало да слуша жалбите на целия офицерски състав от поведението на младия трибун.

В армията, разбира се, действаше старото и изпитано правило: ако човек създава твърде много главоболия на началниците си, те го слагат на най-опасното място в сражението и се отървават веднъж завинаги от него. И докато измисляше плана за превземането на Митилена, той разсъждаваше и как да се възползва от това армейско правило. Налагаше се Цезар да умре. Лукул щеше да е този, който да реши съдбата му: Терм си запазваше ролята на наблюдател и му предоставяше пълна свобода да ръководи операцията.

В римската армия имаше традиция пълководецът да свика на съвет целия офицерски състав, дори и най-нисшите чинове, но тя рядко се спазваше. Сега, когато Лукул привика при себе си и най-младшите офицери, никой не се учуди, понеже трибуните бяха все свадливи и недисциплинирани люде, на които никой генерал не би разчитал твърде много. Обикновено по време на сражение младшите военни трибуни служеха за свръзка на пълководеца с по-старшите, командващи легионите. С такива задачи отпрати Лукул младежите, с изключение на един — Цезар.

— Ти ни създаваш доста грижи, но забелязвам, че не бягаш от работа и държиш да се отличиш. Затова реших да ти възложа командването на отделна кохорта, в която съм събрал най-лютите войници на Фимбрия. Ще изчакате да установя къде е най-ожесточена съпротивата на врага и ще ви пратя тъкмо там. Твоя задача ще бъде като командир да обърнеш ситуацията в наша полза.

— Пиши се мъртъв — изрече с нескрито задоволство Бибул, щом се прибраха в квартирата.

— Не и аз! — заяви Цезар.

Габиний, който много го харесваше, изглеждаше доста разтревожен.

— Ще ми се да не се набиваше толкова в очи — ядосваше се той. — Да се беше научил да си кротуваш, нямаше да те нарочат всички. Лукул ти даде задача, каквито по принцип не се дават на младши трибуни, още повече че ти за пръв път участваш във война. Цялата му армия е съставена от Фимбрианци — хора, на които е забранено да се върнат в родината. Лукул неслучайно е събрал на едно място най-горещите глави и сега ти ги пробутва на теб! Дори да се налагаше да ти предаде командването на кохорта, трябваме да е от легионите на Терм.

— Всичко това ми е ясно — кимна с глава Цезар.

— Ама ти май изобщо не се тревожиш? — учуди се Руф.

— Не — заяви той. — Аз съм човек не само с талант, но и късмет. Сами ще се уверите. — Прибра меча и камата си в ножницата и канията, след което се насочи към стаята си. Докато се разминаваше с Бибул, изрече: — Не се страхувай, толкова си дребен, че врагът дори няма да те забележи.

— Ако не беше толкова самоуверен, може би нямаше да бъде толкова нетърпим — потръпна Лентул. — Утре ще е тежък ден, Нигер.

— Най-вече за Цезар. — Той се усмихна от задоволство. — Лукул го прати на сигурна смърт.

Пред стените на Митилена бяха докарани шест обсадни кули. Всяка от тях беше достатъчно солидна и широка, за да позволи на поне сто души да се изкачат едновременно на крепостната стена и да преодолеят всяка съпротива. За нещастие на Лукул защитниците на града си даваха сметка, че шансовете им срещу обсадните машини са по-малки, отколкото ако посрещнат нападателя в открито сражение.

Посред нощта той беше събуден от новината, че портите на Митилена са отворени и шейсет хиляди души се строяват в празното пространство между крепостните стени и защитния ров, който римляните бяха изкопали пред лагера си.

Затръбиха фанфари, забиха барабани и заспалият римски лагер за секунди се превърна в огромен мравуняк, из който тичаха войници и офицери. Лукул разполагаше с четирите легиона, които бранеха римската власт в Азия: двата легиона на фимбрианците и другите два на самия Минуций Терм. Войниците в армията на Терм нямаха нищо общо с фимбрианците и очакваха след края на службата си с почести да се приберат обратно в Италия. Тяхното присъствие под стените на Митилена напомняше на фимбрианци за жестокото наказание, което беше нов повод за недоволство сред осъдените на изгнание. Пред перспективата за открито сражение Лукул искрено се страхуваше да не би фимбрианци да започнат да изнудват събратята си, като просто откажат да се бият. А това още повече налагаше Цезаровата кохорта, в която бяха включени най-бунтовните елементи, да бъде изтеглена далеч от останалите.

Лукул разполагаше с двайсет и четири хиляди души армия срещу шейсет хиляди от страна на Митилена. Но в тези шейсет хиляди души влизаха старци и малки деца.

— Какъв съм глупак! — ядосваше се Лукул. — Трябваше да се сетя за това.

— Но това ни навежда на един друг въпрос? — каза мрачно Терм — Откъде са знаели, че ще атакуваме точно днес?

— Имали са шпиони, най-вече сред жените, предполагам — отговори Лукул. — Ще трябва да ги изколим всички след това. Но лошото е, че мракът не позволява да видим как точно са се строили. Ще трябва да ги държа на разстояние, докато измисля план за действие.

— Ти си голям тактик, Лукул — ободри го Терм. — Всичко ще се нареди.

Призори Лукул се изкачи на една от обсадните кули и огледа многобройните редици на врага; войските му на свой ред бяха излезли в ничията земя между града и римския лагер и се бяха строили пред защитния ров: за няколко часа заострените колове по дъното на ямата бяха махнати, да не би да изиграят лоша шега при евентуално отстъпление. Положението си имаше и добрата страна — за римляните това щеше да е битка на живот и смърт. Стените на лагера щяха да попречат на всякакво отстъпление. Не че Лукул се тревожеше за бойния дух на войниците си: дори фимбрианците, стига да бяха в настроение, щяха да се справят под негово командване.

Преди слънцето да е изгряло, Лукул се присъедини към войската си, заобиколен от младши и старши офицери.

— Няма да се обръщам към войската, така или иначе никой няма да ме чуе — ядосваше се той. — Затова всичко зависи от вас: как ще изпълните заповедите ми. За ориентир ще ползвате голямата северна порта на града — към нея ще бъде съсредоточен нашият удар. Армията ни ще се разтегне във формата на полумесец, като крилата ще излязат малко по-напред от центъра. Но вътре в получилия се кръг ще действа отделна бойна част, която ще поеме направо към градската порта. Това означава, че крилата трябва да стоят на една линия с тази фронтова част. Понеже не разполагам с конница, налага се крилата да действат като конница. Да бъдат бързи и да удрят тежко.

Лукул беше наобиколен от около седемдесет души, офицери и центуриони. Той не сваляше поглед от Цезар и центуриона, командващ бунтарската кохорта, която трябваше да попадне под стрелите. Лукул добре си спомняше името на центуриона — Марк Силий — грубо, недодялано парвеню, което винаги даваше тон на личните делегации, които фимбрианци неуморно пращаха на началника си. Сега имаше възможност да му отмъсти, нужно му беше само да оправдае отмъщението си с убедителна тактика. Сега трябваше да реши дали да се довери на кохортата, като я използва за ударен отряд — което означаваше почти сигурна смърт за всички войници, или да я скрие някъде из крилата, където да изчака. Лукул не се колеба дълго.

— Цезар и Силий, вие ще вземете вашата кохорта и ще я изведете в центъра на кръга. Ще имате задачата да тръгнете към градската порта. Ще удържите позицията, независимо от реакцията на врага.

Това реши Лукул, след което се залови да обяснява и на останалите какво трябва да правят.

— Боговете да са ни на помощ — процеди през зъби Силий в ухото на Цезар. — Този задник Лукул ми даде голям помощник, няма що.

Младежът беше свикнал да понася обидите на центурионите, без да се ядосва, и се засмя.

— А ако този помощник е прекарал две години в компанията на Гай Марий? Дали не е по-добре началникът ти да е слушал уроците на големия пълководец Марий, отколкото да бъде някой прехвален легат, който не може да различи крило от тил?

Гай Марий! Това беше име, което продължаваше да отеква като камбана в душата на всеки римски войник. Марк Силий изгледа изпитателно началника си, склонен да си промени мнението за него.

— И какъв ти е бил на теб Гай Марий, че си прекарал две години с него?

— Беше ми чичо. И имаше вяра в мен — отговори Цезар.

— Но ти за пръв път воюваш. А това е твоята първа битка.

— Ти май всичко знаеш, а, Силий? Е, да те осведомя още малко. Аз няма да ви изоставя за нищо на света. Но ако вие решите да ме изоставите, ще ви накажа до един — закани се младежът.

— Така да бъде — прие предизвикателството Силий и се запъти към частта си, за да предаде заповедите на останалите центуриони.

Лукул нямаше навика да си губи времето. В мига, в който офицерите получиха заповедите си и ги предадоха на подчинените си, той даде знак фанфарите да свирят. Ясно му бе, че врагът няма план за действие, че огромното множество на митиленската армия просто стои и чака под стените на града си какво ще предприемат римляните. И когато римските легиони тръгнаха напред, враговете им дори не помислиха да ги атакуват. Бяха сигурни, че численото им превъзходство ще е достатъчно за победата.

Силий беше с труден характер, но това не му пречеше да преценява трезво нещата. Само за секунди цялата кохорта научи новината: началникът им бил някакво си момченце, но момченце, което е племенник на великия Гай Марий и великият Гай Марий лично го бил препоръчвал.

Цезар излезе сам пред кохортата. В лявата си ръка носеше тежкия правоъгълен щит, от ножницата се подаваше дръжката на меча му. Марий го беше учил, че мечът не бива да се вади, освен в последния момент — преди самия сблъсък с врага.

— Не трябва да си гледаш в краката, докато напредваш. Ако си извадил меча си предварително, можеш да се нараниш, независимо дали маршируваш, или тичаш — беше му обяснявал големият пълководец. — Представи си как вървиш с оголено острие напред и как се спъваш в камък или пропадаш в дупка. Много е опасно.

Цезар не се страхуваше от подобни неща. Дори не допускаше, че може да загине в бой. Освен това войниците му сами го ободряваха със своя боен марш:

Наистина забележително, разсъждаваше Цезар, докато наближаваха редиците на митиленци. Четири години, откакто Фимбрия се беше самоубил, четири години, през които същите тези легионери бяха воювали под командването на двамата Лициний: Мурена и Лукул. Фимбрия беше истински разбойник, но войниците му продължаваха да го смятат за единствен свой командир. Четири години не се нарекли лициниани и едва ли някога ще се нарекат. Не знаеше какви чувства са изпитвали към Мурена, но беше ясно, че ненавиждат Лукул! Е, кой ли не би го ненавиждал? Такъв тесногръд и високомерен аристократ. Дори не допуска, че трябва да спечели любовта на войниците си, за да побеждава. И не си дава сметка колко дълбоко греши.

В най-подходящия момент Цезар даде команда войниците да метнат копията си и залегна, да не би някое от хилядата остриета да се забие в него. Митиленци доста се уплашиха от изсипалия се град от желязо, което даде шанс на римляните да настъпят!

Цезар извади меча от ножницата си и го вдигна. В същия миг зад гърба му се чу как шестстотин римски легионери вадят на свой ред мечовете. Цезар вдигна щита високо пред лицето си. Късият римски меч, така нареченият гладий, не беше подходящ за размахване и сечене на глави от разстояние. Той трябваше да се използва по-скоро като кама, затова го държеше на височината на корема си.

Митиленци започнаха да отстъпват. Храбрата кохорта продължи марша си напред, без да позволи на враговете си да използват дългите си и тежки оръжия. Двете предни линии най-сетне се сблъскаха и римляните изтласкаха митиленци с щитовете си. Толкова силно блъскаха фимбриани, че скоро цялата кохорта се изгуби в морето от неприятелски войници, които наобиколиха предния отряд на Лукул.

Едва след като отстъпиха на известно разстояние, митиленци придобиха смелост, зарекоха се да си отмъстят на омразните римляни и се хвърлиха в бой, решени да умрат, но да не им позволят да завладеят повторно града им.

Цезар установи, че привидната уплаха на врага в началото е била по-скоро престорена. „Когато противникът те наближи, в никакъв случай не бива да се поддаваш на паниката, защото така само го улесняваш“ — спомняше си думите на Марий. — „Стигнат ли нещата до открит сблъсък, единственото решение е да нападаш. Да се сражаваш, сякаш си непобедим. Тогава в един момент враговете ще се огънат и ще отстъпят. А Цезар знаеше как да внуши страх у противника, как да се защитава от чуждите удари — и да напипва слабите места на врага, как да обмисля предварително всеки следващ свой ход.“

Оказа се, че е в състояние да разсъждава дори и сред най-ожесточените схватки; беше началник на една кохорта и трябваше да мисли за нея. Как обаче да се обърне да погледне следват ли го още войниците му? Нали веднага ще го ударят в гръб и ще го убият? Как щеше да си осигури удобна позиция, от която да наглежда подчинените си? Ръката му започваше да се уморява, но лекият меч и фактът, че не му се налагаше да го върти над главата си, го улесняваше; съвсем друго беше с гърците, които видимо се изтощаваха от постоянната нужда да се борят с тежките си оръжия. Лека-полека движенията на врага ставаха все по-затруднени и некоординирани.

Около Цезар умираха войници. С няколко резки движения той успя да отблъсне преките си противници. Щом го оставиха на мира, той скочи върху труповете. Краката му се оказваха уязвими под щита, затова пък останалата част от тялото му беше недосегаема.

Когато го видяха, войниците му нададоха радостни възгласи, които му подействаха ободряващо. Но си даде сметка, че кохортата му е напълно откъсната. Предният отряд на Лукул беше изпълнил задачата, но подкрепата от основните сили не се беше оказала достатъчно силна. Остров насред море от вражи войници, помисли си. Заради прищявката на Лукул. „Но ни ще устоим и няма да се дадем!“ — закани се младият офицер. И с няколко скока се озова при Центуриона Марк Силий.

— Откъснати сме. Свири строяване в каре! — заповяда Цезар на тръбача, който се биеше редом със знаменосеца.

Заповедта беше изпълнена бързо и забележително точно — това бяха наистина добри войници! Цезар и Силий си пробиха път към центъра на карето и обиколиха редиците на обградените си войници.

— Де да беше мулето ми с мен, щях да разбера какво става из другите сектори — тюхкаше се Цезар. — Но на младите офицери, дори да са началници на кохорта, не се позволява да яздят. А това е грешка.

— Няма проблем! — успокои го Силий, който вече гледаме на него с нескрито уважение, и подсвирна на близките войници. — Ще ти направим площадка от щитове.

Малко по-късно Цезар се извиси над главите на сражаващите се, качен на щитовете на четирима легионери.

— Внимавай да не те удари някое копие! — извика му центурионът.

Битката все още не бе решена в ничия полза, но тактиката на Лукул даваше резултат: врагът започваше да се огъва пред напредващите римски войници.

— Дайте ми щандарта! — изрева Цезар. Знаменосецът му го подхвърли и той го улови във въздуха, за да го размаха по посока на Лукул, яхнал белия си жребец. — Така поне ще покажем на главнокомандващия, че сме живи и че защитаваме позицията си, както ни е било заповядано — обясни Цезар, щом скочи обратно на земята. Междувременно бе размахал пръсти в грозен жест по адрес на двама злополучни копиехвъргачи-митиленци. — Благодаря за наблюдателната кула. Още не се знае кой ще спечели.

Съвсем скоро след това митиленци щурмуваха Цезаровата кохорта.

— Няма да издържим — поклати глава Силий.

— Ще издържим, Силий! — заповяда Цезар. — Хайде, действай!

Цезар се затича към мястото, където натискът беше най-силен. Заедно със Силий започнаха да помагат на войниците си. Тази надменна римска кохорта трябваше да бъде избита до крак, за да послужи за назидание на останалите римляни. Цезар усети нечия сянка до себе си, миг след това Силий отчаяно ахна. Как точно успя да отбие удара на човека, с когото сам се сражаваше, и да защити с щита си главата на центуриона, младежът сам не можа да си обясни — знаеше само, че е спасил другаря си от сигурна смърт.

Инцидентът сякаш отбеляза прелома в битката, защото след него лека-полека войниците на Цезар усетиха как напорът на митиленци намалява и на свой ред започнаха да настъпват. С цената на много усилия градската порта беше достигната; използвайки я да си пазят тила, фимбрианите се обърнаха с лице към далечния римски лагер. Всички ликуваха — от тази сигурна позиция никой не би могъл да ги помръдне.

Така и стана. Около час преди залез-слънце митиленци сложиха край на съпротивата. Бяха дали трийсет хиляди души убити, повечето от тях старци или невръстни момчета.

Със своите жестоки разбирания за справедливост Лукул нареди екзекуцията на всички местни жени, които бяха служили в римския лагер, но позволи на жените от Мислена да излязат на бойното поле, за да приберат труповете на близките си.

Цезар имаше още какво да учи. Така например се оказа, че разчистването на бойното поле отнема цял месец и много повече усилия, отколкото подготовката за сражението. Неговата кохорта — той вече я считаше за своя — беше решила, че младият трибун наистина заслужава доверието на Гай Марий (разбира се, Цезар не спомена пред никого, че това доверие се беше изразило в ръкополагането му за жрец), и охотно му се подчиняваше като на единствен свой командир. Няколко дни преди церемонията, на която пълководецът Лукул и провинциалният управител Терм щяха да връчат воинските отличия на героите в боя срещу митиленци, центурионът Марк Силий се яви пред двамата началници и публично се закле, че лично Цезар е спасил живота му в сражението и е помогнал на кохортата си да устои завоюваната позиция; така също се закле, че именно Цезар е спасил кохортата си от сигурна смърт.

— Ако беше легион, щеше да получиш венец от трева — каза Терм на Цезар, докато наместваше на голямата му руса глава венеца от дъбови листа. — Но понеже си командвал само кохорта, Рим не може да те награди с повече от корона цивика. — Той се замисли и продължи: — Даваш си сметка, Гай Юлий, че според новите закони гражданският венец те праща в Сената и ти осигурява всякакви граждански почести. По всичко изглежда, че Юпитер държи да те вижда в Сената! Мястото, което изгуби с напускането на жреческата длъжност, отново ти се предлага по силата на новите закони.

Цезар беше единственият участник в битката при Митилена, удостоен с такова високо отличие, затова и неговата кохорта единствена се окичи с така наречените фалери; самият Марк Силий получи пълен комплект от девет златни фалера, които гордо закачи на кожената си палатка. Той вече притежаваше девет сребърни фалера, пет широки сребърни армили и два златни торка, провесени на презрамките.

— Едно трябва да му се признае на Сула — каза Силий на Цезар, докато двамата се радваха заедно с останалите наградени войници на дървената трибуна и слушаха овациите на войската. — Забрани да се връщаме у дома си, но се показа достатъчно почтен да не ни отнеме отличията. — Той не криеше възхищението си от дъбовия венец на главата на Цезар. — Ти си роден войник, момченцето ми. Никога не съм срещал друг като теб.

А това, разсъждаваше по-късно Цезар, беше комплимент, много по-ценен от клишетата и баналните поздравления, които Лукул, Терм и легатите им сипеха по негов адрес по време на победния банкет. Габиний, Октавий, Лип и Руф искрено се радваха заради него, двамата Лентули си мълчаха, но Бибул, който по душа не беше страхливец — просто задачите му на куриер не му бяха позволили да се отличи, — не можа да се сдържи.

— Трябваше да се досетя — коментираше той. — В крайна сметка ти не си направил нищо, което някой от нас не би сторил на твое място. Само че не ние имахме късмета да се озовем на подходящото място в подходящия момент. Но ти, Цезаре, пак изкара късмет. Във всякакъв смисъл.

Цезар весело се засмя. Единствен Габиний се възмути.

— Това е просто начин да отречеш на другия заслуженото. Цезар веднъж засрами всеки от нас с работата, която свърши през зимата, втори път ни засрами на бойното поле, където пак свърши черната работа! Какъв късмет? Късметът няма нищо общо с такъв успех, завистлив глупако!

— О, Габиний, не се оставяй да те предизвиква — махна с ръка Цезар, който имаше добър повод да се покаже великодушен… Пък и съзнаваше как така още повече ще раздразни Бибул. — Във всичко си има елемент на късмет. Различен късмет за всичко. Това е знак, че съдбата си е харесала някого, а този някой може да бъде единствено човек с изключителни качества. Сула е човек с късмет. И той е първият, който го казва. Но почакайте! Късметът на Цезар ще стане пословичен.

— А този на Бибул ще се изпари съвсем — съгласи се успокоен Габиний.

— Може би — каза Цезар, но по тона му личеше, че изобщо не го вълнува.

Терм, Лукул, висшите легати и останалите офицери, включително младшите трибуни, се завърнаха в Рим в края на юни. Новият управител на Азия, Гай Клавдий Нерон, беше пристигнал междувременно в Пергам и бе поел властта, затова Сула позволи на Лукул да се прибере в родината, уведомявайки го предварително, че заедно с брат си Варон Лукул е бил избран за куриатен едил.

„Докато се върнеш у дома“ — пишеше Сула в заключение, — „изборите за едили вече ще са се провели. Извинявай, че не искам да ставам сват и на теб. Навярно си научил, че наскоро невестата на Помпей умря. Освен това ако наистина харесваш малките момиченца, скъпи Лукул, най-добре сам си върши мръсната работа. Рано или късно ще намериш разорен нобил, който да ти продаде невръстната си дъщеря. Но какво ще правиш, щом девойката порасне? Те всички порастват, нали знаеш?“

От цялата азиатска компания Марк Валерий Месала Руф се оказа този, около когото се завъртяха най-пикантните клюки. Сестра му, към която той се чувстваше особено привързан, била принудена от съпруга си да се разведе. През сълзи Валерия обясняваше на брат си как все така горещо обичала вече бившия си мъж, как мисълта за него не я била напускала нито за миг. По всичко личало, че той е човекът, пожелал бракът им да се разпадне. Защо, така и никой не разбра. Валерия Месала беше красива, интелигентна, добре възпитана, начетена, при това не можеше да мине за скучна и досадна; не клюкарстваше, не харчеше пари, нито се задяваше с чужди мъже.

Един от най-богатите люде в Рим умря в края на юни и двамата му синове организираха внушителни погребални игри в негова памет на Форум Романум. Двадесет двойки гладиатори, облечени в сребърни брони, излязоха да се бият, при това не едни след други, както беше обичайно, а на два пъти — в групови схватки от по десет души: траки срещу гали. Не беше нужно гладиаторите да са задължително траки или гали, това бяха просто бойни стилове — единствените, които се практикуваха по онова време в Рим, — а гладиаторите бяха професионалисти, взети от школите в Капуа. Сула пожела да се развлича, затова се освободи от задачи и отиде на Форума. Синовете на покойника бяха предупредени навреме и сглобиха специална ложа на предния ред, където диктаторът можеше да седи необезпокояван от множеството.

Римските обичаи не забраняваха на жените да присъстват на гладиаторски игри, нито да сядат редом с мъжете. Погребалните игри се смятаха по-близки до спортните състезания, отколкото до театъра. Марк Валерий Месала Нигер, все още на върха на успеха след победоносната пледоария на приятеля му Цицерон по делото на Секст Росций, реши да ободри сломената от мъка своя братовчедка Валерия Месала и я заведе да гледа гладиаторите.

Сула вече се беше настанил на почетното място на предния ред, когато двамата братовчеди се появиха и започнаха да си търсят места. Участниците в първата схватка вече бяха излезли на пясъчната арена и разгряваха в очакване двамата братя — организатори да дадат начало на игрите с молитви и жертвоприношение, каквото би угодило на духа на покойника. Но при подобни зрелища всеки се надяваше на съдействието на високопоставени приятели, а когато леля ти е била весталка, при това дъщеря на Метел Балеарик, проблеми за закъснелите нямаше. Цецилия Метела Балеарика отдавна беше запазила две места за младите Валерий в съседство с брат й Метел Непот, жена му Лициния и братовчед им Метел Пий (който беше консул по това време и се радваше на допълнителен престиж).

За да достигнат местата си, Месала Нигер и Валерия Месала трябваше да минат пред всички, които вече бяха насядали на втория ред, следователно и покрай диктатора. Той самият изглеждаше доста спокоен и отпочинал, може би защото блестящата тактика на Цицерон го беше освободила от всякакви угризения покрай проскрибциите… Също както го беше отървала от един още по-голям проблем — алчния Хризогон, който беше свършил на Тарпейската скала. Форумът беше пълен с народ, обикновените хора се бяха накачили по дърветата и по покривите на близките къщи, хората с влияние седяха по дървените трибуни край арената.

Типична за римските нрави беше прикритата злоба, с която публиката блъскаше и риташе, уж случайно, закъснелите, докато те се мъчеха да се доберат до местата си. Месала Нигер беше свикнал на подобно отношение, но бедната Валерия Месала постоянно се извиняваше. Най-накрая двамата младежи се оказаха зад самия диктатор; ужасна до смърт, да не би да го блъсне, Валерия отдалеч го беше загледала. Сула беше надянал смешната си перука, беше облечен в тържествена сенаторска тога и беше наредил двайсет и четиримата ликтори да седят на земята пред него. Докато минаваше, тя забеляза дебело влакно, закачило се съвсем на бялата тога на диктатора. Без да се замисли, тя го махна.

Сула никога не даваше израз на страха си пред хора, винаги създаваше впечатление, че е над всичко и нищо не го притеснява. Но когато усети как някой леко го докосва по рамото, той изведнъж потръпна, скочи от стола и се обърна назад — толкова бързо, че Валерия инстинктивно отстъпи и настъпи човека зад себе си. Забравяйки собствената си уплаха, Сула изгледа по-внимателно ужасената до смърт жена пред себе си — червенокоса, синеока, млада и хубава.

— Моля за извинение, Луций Корнелий — едва успя да изрече Валерия и прокара език по пресъхналите си устни. Така и не се сещаше как да се оправдае. Накрая реши да обясни: — Виждаш ли? Беше на рамото ти и си казах, че ако го взема, може да придобия и частица от късмета ти. — Очите й се напълниха със сълзи и тя добави: — На мен ми е нужен късмет!

Сула леко се усмихна, пое протегнатата й ръка и нежно притисна пръстите й около влакното.

— Запази го тогава и нека ти донесе желания късмет — рече той и седна обратно на стола си.

Но през цялото време, докато гладиаторите се биеха на арената, Сула постоянно се въртеше на стола си и току поглеждаше към Месала Нигер, Метел Пий и останалите от компанията; Валерия усещаше любопитния му поглед върху себе си, неловко му се усмихваше, след което се изчервяваше и бързаше да отмести поглед встрани.

— Коя е тя? — попита Сула приятеля си Пий, докато доволната от зрелището тълпа бавно се разотиваше.

Разбира се, всички около Валерия (а и не само те) бяха забелязали интереса на Сула към младата жена, затова Метел Пий дори не попита кого има предвид.

— Валерия Месала. Братовчедка на Нигер и сестра на Руф, който всеки момент ще се завърне от обсадата на Митилена.

— Аха! Колкото красива, толкова и благородна. Наскоро се разведе, доколкото си спомням?

— Съвсем неочаквано и без ясна причина. Доста е нещастна.

— Вероятно е била бездетна? — попита Сула, който вече се беше развеждал веднъж с подобно оправдание.

Прасчо направи пренебрежителна гримаса.

— Съмнявам се, Луций Корнелий. Предполагам, че съпругът й не го е бивало много.

— Хъм! — Сула се замисли, но изведнъж предложи: — Тя трябва да ми дойде на гости. Още утре, на вечеря. Покани Нигер и Метел Непот. Ти също си канен. Но други жени да няма.

И така, когато младшият военен трибун Марк Валерий Месала Нигер се прибра в Рим, той веднага бе повикан на аудиенция при диктатора. Сула мина веднага по същество: бил влюбен в сестрата на Руф и искал да се ожени за нея.

— Какво бих могъл да кажа? — оплака се Руф пред братовчед си Нигер.

— Че си щастлив да го научиш — отвърна му сухо Нигер.

— Така и казах.

— Добре!

— Но как ще го приеме бедната Валерия? Той е толкова стар и толкова грозен. А на мен дори не ми позволиха да я попитам!

— Ще бъде щастлива! Знам, че Сула не е приятна гледка, но практически е цар на Рим, освен това е богат като Крез! Ако не друго, то Валерия поне ще се почувства отмъстена за незаслужения развод — увери братовчед си Нигер. — Да не говорим колко благоприятно ще се отрази подобен брак на нас двамата! Доколкото разбирам, Сула се канел да ме направи понтифекс, а теб — авгур. Просто си дръж езика зад зъбите и благодари на съдбата.

Руф послуша мъдрия съвет на братовчед си и обяви пред всички, че сестра му намирала Сула за привлекателен мъж, за когото изгаряла от желание да се омъжи.

Помпей, който също беше поканен на сватбата, намери случай да поговори с диктатора насаме.

— Нещо късметът ми не може да се мери с твоя — мрачно изрече младежът.

— Да, като че ли не ти върви много с жените… — Сула изгаряше от удоволствие да посреща гости по подобни поводи и чувстваше близък целия свят.

— Валерия е много мила жена — каза за всеки случай Помпей.

Той го изгледа насмешливо.

— Какво, Помпей, да не ми завиждаш?

— Юпитер ми е свидетел, да!

— Рим е пълен с красиви аристократки. Защо просто не си избереш една и не отидеш да поискаш ръката и?

— Не ме бива за подобни сражения.

— Глупости! Ти си млад, богат, красив и известен — окуражи го диктаторът. — Просто поискай, Велики! Поискай! Голям глупак трябва да е, който и да е баща, за да ти откаже.

— Не ме бива за подобни сражения — повтори Помпей. Сула изгледа младежа повторно, този път по-внимателно; човек в неговото положение много добре разбираше какво всъщност караше Помпей да се колебае. Великият трепереше от страх да не би въпросният баща да му заяви, че потеклото му не е достатъчно знатно, за да се ожени за патрицианка като дъщеря му. Той беше амбициозен и винаги искаше най-доброто, но все пак си даваше сметка, че е просто някой си Помпей от Пицен и че много хора не биха погледнали сериозно на него. В крайна сметка се надяваше някой баща сам да се обърне към него. А такъв баща така и не се появяваше.

На Сула му дойде нова идея, една от онези големи шеги, които само той разбираше — като да назначи пелтека Метел Пий за върховен понтифекс.

— Имаш ли нещо против да е вдовица? — попита той и пламъчетата отново заиграха в очите му.

— Стига да не е стара, колкото републиката.

— Доколкото знам, на около двайсет и пет е.

— Напълно приемливо. И аз съм на толкова.

— Но тя няма зестра.

— По-важно е да има потекло, пари си имам достатъчно.

— Потеклото й — увери го с весел тон Сула — е безупречно и по двете линии. Вдовицата е плебейка, но знатна плебейка!

— Коя е тя? — попита Помпей. — Коя?

— Диктаторът се вдигна от кушетката и го изгледа отвисоко.

— Почакай да се нарадвам на собствената си сватба, Велики. Когато се върна, ела да ме попиташ пак.

За Гай Юлий Цезар завръщането се превърна в своего рода триумф, може би по-ценен, както той сам разсъждаваше, от всички истински триумфи, които един ден навярно щеше да ознаменува. Не само беше спечелил свободата си, но и си беше отмъстил, беше спечелил боен венец.

Сула веднага го беше привикал и той завари диктатора в прекрасно настроение; разговорът се състоеше точно преди сватбата му, за която цял Рим говореше, но неофициално. Затова младежът нищо не спомена за нея.

— Е, момче, ти наистина надмина себе си.

Какво се очакваше да отговори? Не биваше да се горещи, не и след горчивия опит с Лукул!

— Надявам се, че не, Луций Корнелий. Постарах се, колкото можах, но мога и повече.

— Не се и съмнявам, то ти е изписано на челото — изгледа го лукаво Сула. — Дочувам, че си успял да събереш някаква страховита ескадра във Витиния.

Цезар се изчерви и процеди:

— Направих каквото ми беше заповядано. Нищо повече.

— Май си ядосан на някого, а?

— Обвиненията, че съм проституирал, за да получа корабите, са напълно неоснователни.

— Нека ти кажа нещо, Цезаре — отвърна му диктаторът, чието старческо лице някак младееше от щастие; така поне се струваше на Цезар, който не го беше виждал повече от година. — И двамата с теб сме били жертва на Гай Марий, но ти вече се отърва от наследството му. А на колко години си? Двайсет?

— Точно така.

— А аз трябваше да търпя тормоза му до над петдесетгодишна възраст. Затова радвай се на късмета си. И ако това ти служи за утеха, мен лично ми е напълно безразлично кой с кого ляга, стига да служи на Рим!

— Не, не е утеха! — ядоса се Цезар. — Нито заради Рим, нито заради теб, нито заради Гай Марий бих продал честта си.

— Дори заради Рим, така ли?

— Ако Рим е това, което вярвам, че е, то тогава не трябва иска от мен подобни жертви.

— Да, това е добър отговор — кимна Сула. — Жалкото е само, че действителността понякога не се оказва точно такава. Рим, както ще откриеш някой ден, може да се окаже същата долна курва, както всички останали. Ти не можеш да се оплачеш от безпроблемен живот, но това, през което си преминал, е нищо в сравнение с онова, през което съм минал аз. Но и ти си като мен, Цезаре, усещам го! Усеща го и майка ти. Твоята чест е била опетнена. И ще трябва да се примириш с това. Колкото по-известен ставаш, колкото по-скъпоценна стане честта ти, толкова повече ще повтарят това, което се говори днес за теб. Както цял живот разказваха за мен, че съм убивал жени, за да вляза в Сената. Разликата между нас двамата е само в амбицията. Аз исках за себе си да стана просто консул, да се наредя сред най-знатните сенатори и евентуално да ме изберат за цензор. Това смятах, че ми се полага по право. Всичко останало ми се случи насила, все по вина на Гай Марий.

— И аз не искам нищо повече — погледна го изненадан Цезар.

— Не ме разбра правилно. Не говоря за заемане на длъжности, а за лична амбиция. Ти, Цезаре, искаш от себе си да бъдеш съвършен. Не бива нищо да ти се случи, което да докаже, че не си съвършен. Теб не те засяга това, че са те обвинили несправедливо, това, което те обижда, е, че подобен слух те лишава от възможността да бъдеш съвършен. Искаш неопетнена чест, съвършена кариера, съвършена биография. Всичко да си идва поред, когато трябва, както трябва. И защото изискваш от себе си да бъдеш съвършен, ще искаш подобно съвършенство и от всички останали — и когато околните се окажат несъвършени, ти ще ги захвърляш като ненужни боклуци. Ще изгориш заради желанието си за съвършенство, така както аз изгорях, за да си възвърна това, което смятах, че ми принадлежи по рождение.

— Аз не се смятам за съвършен!

— Не съм казал това. Не ме слушаш! Казах, че искаш да бъдеш съвършен. Обзет си от манията да бъдеш безупречно, математически съвършен. И това няма да се промени. Ти няма да се промениш. Но когато му дойде времето, ще се наложи да правиш каквото ти налагат обстоятелствата. И всеки път, когато обстоятелствата те направят по-малко съвършен, ще го приемаш като личен позор, ще проклинаш съдбата и себе си. — Сула взе някакъв свитък. — Това е указ, който ще закача утре на рострата. Ти си спечелил гражданския венец. Според моите закони това ти осигурява място в Сената, специално място в театрите или в цирка, както и публични аплодисменти всеки път, когато се появиш с венеца си на улицата. А от теб се изисква да носиш венеца си в Сената, в театъра и в цирка. Следващото заседание на Сената е след половин месец. Ще очаквам да те видя в Курия Хостилия.

С това разговорът приключи. Но когато Цезар се прибра вкъщи, установи, че Сула иска да го поздрави с още нещо: пред дома му чакаше едър дорест жребец с бележка, окачена на гривата:

Когато Цезар погледна, чак му стана смешно. Вместо да са заоблени като на всички други коне, копитата на дорестия жребец бяха разсечени на два отделни пръста, напомняйки повече на кравешки.

Луций Декумий потръпна от погнуса.

— По-добре да го заведеш в кланицата! — каза той. — Не ща повече да го гледам!

— Напротив — отвърна Цезар. — Той не става за дълга езда, понеже не може да се подкове. Но нашият малък Двупръстчо ще ме носи във всяко сражение, което водя! А в останалото време ще опложда кобилите ми в Бовила. Луций Декумий, това е за късмет! Аз трябва винаги да притежавам двупръсти коне. Така никога няма да изгубя сражение.

Майка му веднага усети колко се е променил синът й и започна да се чуди за какво ли тъжи. Всичко се беше наредило толкова прекрасно! Беше се завърнал с венец, а името му беше споменавано в официалните съобщения от провинция Азия. Дори я беше успокоил, че разходите му не са се оказали толкова непосилни за кесията му; цар Никомед му бил дал злато, а делът му от плячката в Митилена бил най-големият заради спечеленото отличие.

— Не разбирам — говореше Гай Маций, докато двамата с Цезар седяха на земята във вътрешния двор на инсулата. — Казваш, че са накърнили честта ти, а въпреки това си приел цяла кесия злато от Никомед. Не мислиш ли, че си сбъркал?

Цезар не би позволил на друг да му задава такива нетактични въпроси, но Гай Маций беше приятел от детинство.

— Ако обвинението ми беше отправено, преди да приема златото, да — отговори той. — Но бедният старец ми предложи кесията като дар на изпроводяк. Както всеки владетел — клиент на Рим трябва да постъпи с официалните представители на римската власт. Тъй като данъците, които плаща, са нещо отделно, то тази сума си остава за посланиците. — Цезар вдигна рамене. — Приех парите с благодарност. Животът в лагера е скъп. Аз самият не съм придирчив човек, но офицерът винаги е задължен да плаща своя дял — трябва да се харчи за вечери, за банкети, за луксозни стоки, каквито е прието да се ползват. Когато поръчваш вино, трябва да е от най-доброто, когато поръчваш храна — да е толкова скъпа, че чак смешно да ти стане… Няма значение дали аз самият ям хляб и пия бистра вода. След всичко онова, което ми наговори Лукул, ми идеше да върна парите, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще обидя царя. Няма как да му обясня какво точно са говорили за мен Лукул и Бибул.

— Да, разбирам — въздъхна Гай Маций. — Знаеш ли, само се радвам, че не ми се налага да ставам сенатор или магистрат. Толкова по-приятно е да си обикновен конник!

Но подобно мислене Цезар просто нямаше как да възприеме, затова предпочете да не казва нищо. Вместо това върна разговора на темата за Никомед.

— Обещах му тържествено, че някой ден ще се върна, а това само ще подсили слуховете. По времето, когато бях Фламен Диалис, си мислех, че никой не се интересува от делата на младшите военни трибуни. Но не се оказах прав! Всеки е обект на клюки! Само боговете знаят с колко души е разговарял вече Бибул, колко души са подочули за отношенията ми с цар Никомед. Не бих се учудил, ако и Лукул се е захванал да разправя за мен. Или Лентулите. Например Сула знаеше всяка подробност.

— Той ти прави услуга — замисли се Маций.

— Така е. И не мога да разбера защо.

— Ако ти не знаеш, как да знам аз! — Заклетият градинар Маций забеляза два плевела и веднага посегна да ги изкорени. — Както и да е, Цезаре, на мен ми се струва, че ще трябва да се примириш с клюката. С времето на хората ще им омръзне да я повтарят. Така е с всички клюки на света.

— Сула твърди обратното.

Маций презрително изсумтя.

— Защото нещата, които се разказват за него, не са забравени? Е, хайде, Цезаре! Той е зъл човек. А ти не си. Не можеш и да бъдеш.

— Способен съм да убия. Всички мъже сме способни.

— Не съм казал, че не си. Разликата е, че Сула е зъл, а ти не си.

И това беше мнение, което Гай Маций цял живот щеше да споделя.

Сватбата на Сула мина и отмина; младоженците напуснаха Рим и заминаха да прекарат медения си месец във вилата на Сула в Мизен. Но диктаторът се прибра в града за следващото заседание на Сената, на което и Цезар се очакваше да присъства. Едва на двадесет години, той се оказваше един от новите сенатори, които Сула искаше да види в Курията. На двайсет години, а вече за втори път сенатор!

Би трябвало това да е най-щастливият ден в живота му. Щеше да се появи в препълнената зала с венеца от дъбови листа на главата; всички сенатори бяха длъжни да го посрещнат на крака и да му ръкопляскат, включително и старите, достопочтени държавници като Флак Принцепс Сенатус и Марк Перперна; сенаторите дори щяха да се радват, че го аплодират, защото това бе сред малкото случаи, когато правилникът на Сула им позволяваше да вдигат шум.

Вместо да се радва обаче, младият сенатор се опитваше да погълне с поглед всички присъстващи: с насмешка ли го гледаха, с презрение ли, знаеха ли какво се говори за него, щяха ли да го гледат отвисоко заради подобни клюки? Цезар имаше усещането, че предпочита да умре, и побърза да се качи на последния ред, където се полагаше да седят редовите сенатори — така наречените педарии. Като капак на мъченията му Сула го повика по име и му посочи — средния ред, както се полагаше на героите от войните. Разбира се, намериха се сенатори, които се засмяха: не от лоши, а от приятелски чувства, заради притеснението му. Но Цезар възприе всичко като израз на насмешка и още веднъж си пожела да му позволят да се скрие в най-затънтения край на залата. И все пак мина през всичко това, без да заплаче. Когато се върна у дома след заседанието — доста скучно заседание, — Цезар завари майка си да го чака в преддверието. Това рядко се случваше: вечно заета с делата си, Аврелия рядко напускаше кабинета си. Но сега беше чакала напрегната с часове сина си, без да знае как да засегне тема, която очевидно синът й предпочиташе да избягва. Ако Аврелия по природа беше приказлива, едва ли щеше да се колебае, но тя никога не бе знаела как да разговаря, дори с най-близките си. Цезар мълчаливо свали тогата си и едва когато се насочи към своя кабинет, майка му си даде сметка, че трябва да му каже нещо, преди да се е скрил; и така да отложи разговора за неопределено време.

— Цезаре — повика го тя.

Откакто синът й беше облякъл тога, Аврелия го наричаше по трето име, най-вече, за да прави разлика между него и истинския Гай Юлий — покойния й съпруг; смъртта не беше причина да сменя имената. Освен това Аврелия не можеше да се похвали, че познава добре сина си — цената за дългите години, в които сама беше поддържала дистанция, за да не попречи на бъдещето му, ако го привърже към себе си.

Той се спря и я изгледа изпод вежди.

— Да, майко?

— Седни. Искам да поговорим.

Цезар седна с престорено снизхождение, все едно знаеше предварително, че майка му няма с какво толкова важно да го занимава.

— Цезаре, какво се е случило с теб на изток? — попита тя направо.

Снизхождението се смеси с лека насмешка.

— Ами изпълних си дълга, спечелих венец и зарадвах Сула.

Аврелия го погледна строго.

— Опитваш се да лъжеш, а това не ти отива.

— Как ще лъжа, като казвам самата истина.

— Но не ми казваш това, което искам да знам!

Цезар все повече се затваряше в себе си, погледът му ставаше чужд и студен.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Можеш да ми кажеш все пак нещо повече.

— За кое?

— За проблема.

— Кой проблем?

— Проблемът, който те измъчва.

— Няма никакъв проблем.

— Не ти вярвам.

Синът й се надигна да си ходи.

— Не мога да ти попреча да си внушаваш, майко. Но проблем няма.

— Седни!

Той седна и тихо въздъхна.

— Цезаре, рано или късно ще науча. Но предпочитам да го чуя от теб, вместо от друг.

Цезар затвори очи, въздъхна отново и вдигна рамене.

— Успях да измъкна от цар Никомед прекрасна ескадра. По всяка вероятност сам не съм си давал сметка колко трудно нещо съм постигнал. И за мен започна да се говори, че съм бил в интимни отношения с царя. Затова се завърнах в Рим не като човек, който е доказал смелост, работоспособност или политически талант, а като нещастник, който си е продал честта, за да постигне каквото желае.

Продължаваше да стои със затворени очи.

Аврелия не започна да му съчувства, нито се развика от ужас и възмущение. Остана мълчалива на стола си, докато синът й не благоволи да я погледне. Двамата се гледаха известно време, сякаш се чудеха кой е по-засегнатият.

— Това е наистина голяма неприятност — заключи тя.

— Незаслужено петно върху честта ми.

— Да, разбира се!

— Петно, с което не мога да се примиря, майко!

— Ще се наложи, сине.

— Кажи ми ти тогава как!

— Ти знаеш как, Цезаре.

— В интерес на истината не знам — призна си младежът. — Опитвах се да се преструвам, че не ме интересува, но е доста трудно — след като знам, че всички за това говорят.

— И кой е източникът?

— Лукул.

— Разбирам… На него ще му повярват.

— Те вече са му повярвали.

Известно време Аврелия не каза нищо повече. Синът й не сваляше поглед от нея и се чудеше как може да реагира толкова хладнокръвно и да се държи така, сякаш въпросът не я засяга. Накрая Аврелия започна бавно да му обяснява, като си мереше всяка дума, преди да я изрече.

— Трябва да се правиш, че не те интересува. Това е най-важното условие. Отвориш ли дума за това с когото и да било, ще излезе, че се оправдаваш. И ще докажеш колко си засегнат. Помисли малко, Цезаре. Знаеш колко сериозно би се оказало едно подобно обвинение за бъдещата ти политическа кариера. Но не бива да показваш пред никого, че наистина го съзнаваш! До края на дните си трябва да се правиш, все едно нищо не е било. Добре, че се е случило днес, а не след десет години — мъж на трийсет по-трудно би замълчал при подобни обвинения, отколкото двайсетгодишен младеж. Всяко зло за добро. През десетте години, които те чакат, имат да се случват много неща. Но подобно унижение няма да се повтори. Това, което ти остава, сине, е здраво да се потрудиш, за да изтриеш петното. — В красивите очи на Аврелия проблеснаха весели искрици. — До днес си мърсувал само с обикновени жени от Субура. Предлагам ти, Цезаре, да погледнеш по-високо. На какво се дължи не знам, но ти имаш голямо влияние над жените! Затова отсега нататък нека всички твои противници знаят за успехите ти. Това означава, че трябва да се насочиш към жени, които са известни. Нямам предвид куртизанки като Преция, а благороднички. Истински знатни дами.

— Искаш да отнема девствеността на всички Домиции и Лициний? — усмихна се сияйно Цезар.

— Не! — сряза го майка му. — Не и неомъжвани момичета! Никога, никога не бива да посягаш на девици! Имам предвид съпругите на видните римляни.

— А така! — смая се синът й.

— Каквото повикало, такова се обадило, Цезаре. Няма друг начин. Ако любовните ти афери не станат публично достояние, всеки би бил склонен да реши, че наистина имал вземане-даване с мъже. Затова връзките ти трябва да бъдат възможно най-шумни и скандални. Трябва да си изградиш репутацията на най-големия любовник в Рим. Но за целта си подбирай внимателно жертвите. — Аврелия поклати замислено глава. — Сула имаше способността да подлудява всички жени край себе си — дотам, че да заприличат на глупачки. Но веднъж заплати твърде голяма цена — по времето, когато младата Далматика беше омъжена за Скавър. Той грижливо я избягваше, но така или иначе Скавър му отмъсти, като му попречи да бъде избран за претор. Заради него трябваше да чака цели шест години.

— Това, което ми говориш, само ме убеждава, че ще си създам нови врагове.

— Така ли излиза? — Тя се замисли. — Не, това, което искам да ти кажа, е, че истинската драма със Сула се състоеше в това, че той не беше сложил рога на Скавър. Ако го беше сторил, Скавър щеше да е в много по-трудно положение — нямаше да е лесно на човек, който се е превърнал за смях пред цял Рим, да си отмъсти на този, който е станал причина за позора му. Тогава нямаше да се издигне в очите на никого. Напротив, щеше да предизвика съжаление. Скавър спечели двубоя, защото Сула му даде възможност да се държи като благородник, като всеопрощаващия съпруг, който знае да държи главата си високо. Затова ако си избереш любовница, трябва да направиш така, че глупакът да излезе мъжът й. Не се занимавай с жени, които ще те накарат да скочиш в Тибър… И в никакъв случай не се захващай с жени, достатъчно умни, за да те уличат в чувства пред околните.

Цезар я беше зяпнал с възхищение, каквото никога не беше изпитвал към нея.

— Майко, ти си наистина забележителна! Откъде знаеш всичко това? Та ти се славиш като целомъдрена и достопочтена жена, всички те смятат за подобие на Корнелия, майката на Гракхите, а ето, че даваш на сина си най-ужасяващите съвети, които един мъж би могъл да чуе от устата на майка си!

— Да речем, че съм живяла твърде дълго в Субура. — Тя сякаш прие думите му като комплимент. — Освен това най-важното в момента е, че ти си мой син, а са те обидили незаслужено. Това, което бих сторила за теб, няма да сторя за никого друг, дори за сестрите ти. Ако трябваше, бих убила заради теб. Но убийството не би разрешило нашия проблем. Затова ще бъда радостна, ако спомогна да бъде опетнено нечие име.

Цезар бе готов да прегърне майка си от благодарност, но това не беше прието в дома им. Той се изправи и тържествено пое ръката й, за да я целуне.

— Благодаря, майко, и аз бих убил заради теб. — Изведнъж нова мисъл мина през ума му. — Не ми се ще да чакам Лукул да се ожени! Или пък онова лайно Бибул!

На другия ден жените отново нахлуха в живота на Цезар, макар и не в непочтения смисъл.

— Юлия ни кани спешно у тях — съобщи Аврелия на сина си, преди да е хукнал към Форума да се осведомява как вървят клюките.

Цезар си даде сметка, че още не е отделил време за любимата си леля, затова не възрази.

Времето беше слънчево и горещо, но в такъв ранен час една разходка от Субура до Квиринал не беше неприятна. Излязоха на Вик ад Малум Пуникум — улицата, която водеше към храма на Квирин на Алта Семита. Там, в уютното светилище на Квирин растеше известната финикийска ябълка, засадена от Сципион Африкански след победата му над Картаген. До нея се извисяваха и две вековни миртови дървета: едното символ на патрициите, другото — на плебеите. Но след Съюзническата война патрицианското дърво бе започнало да съхне и вече само плебейското цъфтеше. Говореше се, че това предсказва близкия край на патрицианското съсловие, затова Цезар не се радваше при тъжната гледка на изсъхващото дърво. Защо никой не се беше сетил да засади ново патрицианско дърво?

Стоте таланта, които Сула бе позволил на Юлия да запази от състоянието на покойния си съпруг, й бяха осигурили удобно жилище на една алея, свързваща Алта Семита със Сервиевата стена. Къщата беше достатъчно просторна. При това беше наскоро строена; Юлия разполагаше с достатъчно доходи, за да храни прислугата си и да си осигурява всички необходими удобства. Можеше дори да се грижи за снаха си Муция Терция. Малка утеха за Цезар и Аврелия, които искрено скърбяха за преживените от нея трагедии.

Юлия наближаваше петдесетте, но годините с нищо не я бяха променили. Откакто се беше преместила на Квиринала, тя бе престанала да седи по цял ден пред стана и вретеното, ами се занимаваше с добри дела. Макар че кварталът не беше бедняшки, а и не беше пренаселен, за разлика от много други, Юлия все намираше някое нещастно семейство, което се нуждаеше от помощ — дали защото главата на семейството прекаляваше с виното, или защото някой беше болен. Ако Юлия беше самонадеяна и нетактична като много свои посестрими, може би съседите й щяха да я отбягват, но тя знаеше как да се държи с хората; така че, ако възникнеше проблем, цял Квиринал знаеше кой може да го разреши.

Този ден обаче не се очакваха добри дела. Юлия и Муция Терция чакаха с напрежение някакво събитие.

— Получих писмо от Сула — обясни Муция Терция. — Съобщава ми, че трябва да се омъжа повторно.

— Но това противоречи на неговия собствен закон. Нали вдовиците на проскрибираните не могат да се омъжват повторно! — възмути се Аврелия.

— Когато човек прокарва законите си, майко, не му е трудно сам да ги нарушава — възрази Цезар. — Измисля се благоприличен повод и се въвежда изключение, това е.

— И за кого трябва да се омъжиш? — попита Аврелия.

— Точно това е въпросът — свъси се Юлия. — Още не е казал на бедното момиче. От писмото му дори не се разбира дали има предвид конкретен човек, или иска от Муция сама да си търси годеник.

— Може ли да видя? — протегна ръка към писмото Цезар. Прочете за секунди съобщението и върна свитъка на Муция. — С нищо не издава истинските си намерения, нали. Просто ти заповядва пак да се омъжиш.

— Но аз не искам да се омъжвам!

Настъпи мълчание, което Цезар наруши:

— Пиши на Сула и му го кажи направо. Бъди любезна, но твърда. И виж как ще реагира. Така ще разбереш повече.

Муция потръпна от страх.

— Не мога да го направя.

— Можеш и добре го знаеш. Сула уважава хората, които му се противопоставят.

— Мъжете, може би, но не и вдовицата на един Гай Марий.

— Какво искате от мен да направя? — обърна се Цезар към леля си Юлия.

— Нямам представа — призна тя. — Просто ти си единственият мъж в семейството, затова реших да те уведомя.

— Ти наистина ли не искаш да се омъжваш? — попита той Муция.

— Повярвай ми, Цезаре, не искам.

— Тогава аз като глава на семейството ще пиша на Сула.

В този момент старият иконом Строфант нахълта в стаята.

— Господарке, имаш гостенин — съобщи той на Юлия.

— Кажи му, че не съм добре.

— Той изрично настоя да се срещне с господарката Муция.

— И кой е той? — попита Цезар.

— Гней Помпей Велики.

Младежът сведе тъжно очи.

— Годеникът, предполагам!

— Но аз никога през живота си не съм се срещала с Помпей! — уплаши се Муция Терция.

— И аз не съм — утеши я Цезар. Юлия се обърна пак към него.

— Какво ще правим?

— О, ще се запознаем, лельо Юлия. — Той кимна на стареца. — Покани го.

Икономът се върна в атрия, където лъхащият на розово масло посетител нетърпеливо чакаше.

— Последвай ме, Гней Помпей — подкани го с хрипливия си глас Строфант.

Откакто бе минала сватбата на Сула, Помпей бе стоял като на тръни да научи коя ли е мистериозната булка, която диктаторът му е намерил. Когато се разбра, че Сула се е завърнал от морския бряг, той очакваше да бъде веднага привикан в дома му. Но никой не се обади. Най-накрая нетърпеливият младеж сам отиде да навести Сула и да разбере какво е решил.

— По кой въпрос? — попита Сула най-невинно.

— Много добре знаеш! — изнервяше се Помпей. — Каза ми, че имаш предвид някоя нова булка за мен!

— Обещах, наистина обещах! — смееше се старецът. — Леле-леле, що за нетърпеливци са тия младежи!

— И ще ми кажеш ли най-сетне, злоради мъчителю?

— Сдържай си приказките, Велики! Не смей да наричаш така диктатора!

— Коя е тя?

Сула се предаде.

— Вдовицата на Марий Младши, Муция Терция. Дъщеря на Сцевола Понтифекс Максимус и на Лициния, сестрата на Крас Оратор. Кръвта във вените й е наследство много повече на Муциите, защото двамата й дядовци всъщност са били кръвни братя, но единият бил осиновен от фамилията на Лициний Красите. Разбира се, Муция е близка роднина на Сцевола Авгур и неговите две дъщери — Муция Прима и Муция Секунда, откъдето и прякорът й Муция Терция, нищо че между нея и лелите й има петдесет години разлика. Разбира се, майката на Муция Терция е още жива. Сцевола се разведе приживе с нея заради изневярата й с Метел Непот, за когото тя по-късно се омъжи. Така че Муция Терция си има двама природени братя — Непот Младши и Целер. Тя има изключителни роднински връзки, Велики, не мислиш ли? Твърде прекрасни роднински връзки, за да я обречем на вечно вдовство заради проскрибирания й съпруг! Моят мил приятел Прасчо, който й се пада нещо като братовчед, отдавна повдига въпроса пред мен. — Той се облегна назад. — Е, Велики, устройва ли те?

— Дали ме устройва? — зяпна го Помпей. — Разбира се!

— Чудесно тогава. — Купищата книжа на писалището сякаш насила привличаха вниманието му; Сула сведе глава, за да прочете някои документи. След малко вдигна глава и учудено погледна младежа. — Писах й, че трябва да се омъжи повторно, затова, Помпей, няма никакви пречки. Сега би ли ме оставил да работя? Само не забравяй да ме поканиш на сватбата си.

Помпей хукна към къщи, за да се изкъпе и преоблече, докато робите тичаха из града, за да научат къде пребивава въпросната Муция Терция. Облякъл ослепително бяла тога, младежът заприпка като младо жребче към дома на Юлия, оставайки след себе си аромат на розово масло. Дъщеря на Сцевола! Племенница на Крас Оратор! Роднина на най-знатните сред Цецилий Метелите! Това означаващи, че ще му роди синове, които ще имат роднински връзки с всички управляващи фамилии едновременно! О, изобщо не го тревожеше това, че Муция е вдовица на младия Марий! Не го интересуваше, дори да беше грозна като някоя сибилянка!

Грозна ли? Тя направо беше красива. Червенокоса, със зелени очи, които се открояваха върху гладката й бяла кожа. И какви очи само! Помпей никога не беше виждал като нейните! Той усети, че се влюбва до уши, без дори да са си разменили и една приказка.

Ето защо почти не забеляза останалите в стаята, дори и след като им беше представен. Веднага издърпа някакъв стол и седна до Муция Терция, за да я хвана за треперещата й ръка.

— Сула казва, че си щяла да се омъжиш за мен — усмихна й се Помпей.

— За пръв път чувам такова нещо — отговори Муция, която усещаше как антипатията й към натрапника започва да изчезва. Той като че ли наистина бе радостен да се запознае с нея, при това беше доста привлекателен.

— Ех, такъв си е Сула — въздъхна той, но не толкова заради Сула, колкото от приятни предчувствия. — Но ще трябва да признаеш, че винаги знае как да помогне на всички край себе си.

— Естествено, че ти така ще мислиш — сряза го Юлия.

— От какво се оплакваш? Не се показа толкова жесток към теб, колкото към останалите вдовици на проскрибирани — нетактично й напомни Помпей, който до такава степен беше увлечен от новата си любов, че не се слушаше какви ги говори.

Юлия искаше да му напомни, че Сула е отговорен за смъртта на единственото й дете, но навреме се усети и замълча; този глупав многознайко се славеше като едно от най-близките протежета на Сула.

А Цезар, който беше седнал в ъгъла, използваше възможността да разгледа Гней Помпей отблизо. От пръв поглед си личеше, че не е истински римлянин: чипият нос, широкото лице, трапчинката на брадичката — всичко това издаваше далечния му галски произход на чистокръвен пиценец. А по приказките му още по-добре се усещаше, че не е расъл в Рим: такива откровени изказвания прилягаха повече на селяците от дълбоката провинция. „Малкият Касапин“. Прилягаше му.

— Какво ти е мнението за него? — попита Аврелия сина си, докато двамата се бореха с обедната жега по пътя за дома.

— По-важно е да попитаме Муция какво мисли за него.

— О, тя го хареса, при това много. Във всеки случай много повече, отколкото харесваше навремето Марий.

— Нищо чудно, майко.

— Така е.

— Леля Юлия ще остане съвсем сама, ако и Муция си отиде.

— Да. Но така ще й остане още повече време за работа.

— Жалко, че няма внуци.

— За което вината е единствено на малкия Марий! — ядоса се Аврелия.

Вече бяха стигнали Вик Патриций, когато Цезар взе отново думата:

— Майко, трябва да се върна във Витиния.

— Във Витиния? Сине, не е много разумно!

— Знам, но съм дал дума на царя.

— Сула не беше ли разпоредил, че всеки сенатор трябва да иска разрешение, преди да напусне Италия?

— Така е.

— Толкова по-добре — зарадва се майка му. — Ако сам се обърнеш с подобна молба към Сената, никой няма да те заподозре, че наистина ще рискуваш да отидеш при Никомед. Този път, освен Бургунд ще вземеш и Евтих.

— Евтих? — Синът й я погледна учудено. — Но той е твой слуга! Няма да се справиш без него. Пък и защо ми е?

— Ще се справя и без него. Той е от Витиния, сине. Ще обясниш, че робът ти, който е вече свободен човек, но все още работи за теб, има да наглежда някакви свои дела във Витиния, и ти като истински патрон ще заминеш да му помагаш.

Цезар прихна.

— Сула е съвършено прав! Трябвало е да се родиш мъж. Типичен римлянин! И си толкова находчива. Вместо да ги лъжа, че отивам в Гърция, а те да научат от клюките, че съм се отбил във Витиния, направо да им заявя, че заминавам за Никомидия. Вече съм установил за себе си, че лъжите рано или късно се разкриват. — Но изведнъж му мина друга мисъл. — Не мислиш ли, че Помпей беше доста нетактичен? Идеше ми да го ударя след онова, което каза на бедната леля Юлия! Какъв простак…

— При това не се вълнува как изглежда в очите на другите — съгласи се Аврелия.

— Радвам се, че имах случай да го опозная — каза Цезар. — Той ми доказа, че петното, което получих, може да е и за добро.

— Какво имаш предвид?

— Досега не се е намерил случай, когато Помпей да бъде поставен на мястото му. Той се смята за неуязвим, но има една малка подробност, която ще му докаже противното. Обстоятелствата така се наредиха около него, че той е придобил самочувствие, каквото никой друг не притежава. Каквото е поискал досега, било му е давано. Дори съпруга, каквато далеч не заслужава. Затова Помпей вече е свикнал да мисли, че цял живот ще бъде все така. Но, разбира се, греши. Един ден всичко ще се обърне срещу него. И той няма да понесе подобен урок. Докато аз поне си научих урока и ще бъда по-внимателен.

— Мислиш ли наистина, че Помпей не заслужава Муция?

— Нима ти не си това мнение? — учуди се Цезар.

— Не, не съм. Това, че е от знатно потекло, няма никакво значение. Вече е била омъжена за младия Марий, при това баща й съвсем съзнателно я е дал за снаха на едно абсолютно нищожество, каквото беше Гай Марий. Сула никога няма да забрави подобна подробност. И никога няма да я прости. Той е заслепил лековерния младеж с благородния произход на Муция, но е пропуснал да му обясни истинските причини да му предложи точно нея.

— Хитрец!

— Сула е лисица като всички червенокоси мъже от времето на Одисей!

— Тогава още по-добре, че заминавам.

— И няма да се върнеш, преди Сула да е слязъл от власт?

— Точно така. Той самият обещава да се оттегли. След като проведе следващите консулски избори — може би след единайсет месеца, ако удържи на обещанието изборите да се провеждат през лятото. Догодина консули ще бъдат Сервилий Вация и Апий Клавдий. Но кого има предвид за следващата година, не знам. Вероятно Катул.

— А Сула дали ще бъде в безопасност, ако слезе доброволно от власт?

— Напълно — каза Цезар.