П. Г. УдхаусЛюбовният сезон на търтеите

На моята незабравима Жози, която така се радваше на преводите на мама

1

Въпреки че не бих стигнал до крайности от типа на „натежало от скръб сърце“, длъжен съм да призная, че в навечерието на заточението си в Девърил Хол определено усещах отсъствието дори на искрица от свойствената ми напереност. Перспективата да се окажа затлачен в дом, гъмжащ от обитатели, гъсти с людоедка като леля ми Агата, ме караше да се гърча като настъпен червей, още повече, че тридневният престой в дома ми на сина й Томас — изтъкната хиена в човешки образ, бе изсмукал и последните капки от жизнените ми сокове.

Споделих всичко това с Джийвс и той се съгласи, че обстоятелствата биха могли да бъдат и по-свежи.

— И все пак — заявих аз, верен на присъщата си склонност да търся доброто във всяко зло — не мога да скрия, че съм поласкан.

— Моля, сър?

— Гласът народен, Джийвс, гласът народен. Възторжените тълпи, скандиращите „Искаме Устър“.

— Да, сър. Това е извънредно удовлетворяващо.

Май пак сгафих. Все забравям, че нямате и капчица представа за какво става дума. Често правя тази грешка, като захващам някоя история. Човек улавя бика за рогата, понася се като виелица из дебрите на случката и изведнъж забелязва, че публиката е рипнала на крака и на висок глас иска пояснения.

Затова позволете да се върна малко назад и да ви въведа в събитията.

Леля Агата, легендарна със способностите си да хруска на закуска счупени бутилки и да прегризва гръкляна на живи плъхове, внезапно цъфна в Лондон от селската си бърлога барабар с драгоценното си синче Томас и най-безцеремонно ми нареди да приютя последния в апартамента си за три дни, докато посети всички лекари, зъболекари и театри, преди да замине за училището си в Брамли-на-морето, а веднага след това ми заповяда да се понеса към имението Девърил Хол, отстоящо недалеч от село Кингс Девърил в графство Хантс — свърталище на нейни приятели, на които да окажа помощ с артистичното си участие в селския концерт. Искали да подсилят програмата със столичен талант и съм бил горещо препоръчан от племенницата на викария.

Толкоз. Нямаше смисъл да й обяснявам, че бих предпочел да не се докосвам до младия Томас дори с върха на триметров въдичарски прът и че мразя да гостувам на непознати хора. Когато леля Агата спусне заповед, тя се изпълнява. Та както вече споменах, изпитвах неведри чувства пред така очерталото се бъдеще, а като научих, че между присъстващите в Девърил Хол ще бъде и Гъси Финк-Нотъл, нещата съвсем се скапаха. Когато те приклещят в бърлогата на звяра, за повдигане на духа е нужно нещо с доста по-силен градус от Гъси Финк-Нотъл.

Продължих да размишлявам на глас.

— Бих искал да разполагам с повече информация за тези хора, Джийвс. В подобни случаи обичам да знам какво имам насреща си. Но единствено успях да схвана, че ще бъда гост на едър земевладелец на име Харис, Хакър или може би Хасок.

— Хадок, сър.

— Хадок значи, а?

— Да, сър. Вашият бъдещ домакин се именува господин Езмънд Хадок.

— Странно, името сякаш ми звучи познато.

— Господин Хадок е син на собственика на патента на широко рекламирано лекарство, известно като „Антиглавоболието на Хадок“, сър. Може би спецификата им ви е позната, сър.

— Естествено. Познавам ги прекрасно. Не са на равнището на твоите тонизиращи смески, но стават за сутрин след тежка вечер. Значи той е от тия Хадоковци?

— Да, сър. Покойният баща на господин Езмънд Хадок се е бракосъчетал с покойната госпожица флора Девърил.

— Преди да станат покойници, надявам се.

— Този съюз се е приел като неравен брак от страна на сестрите на дамата. Семейство Девърил са старинен земевладелски род, но като много други в наши дни са доста обеднели.

— Картинката започва да ми се изяснява. Хадок, въпреки че по бащина линия не е толкова изискан, колкото се очаква от него, държи портфейла на домакинството.

— Да, сър.

— Е, явно може да си го позволи. В ония хапчета има хляб, Джийвс.

— Склонен съм да приема мнението ви, сър.

Внезапно ме халоса мисълта, която често ме спохожда по време на разговори с този достоен мъж, че той е дяволски добре осведомен. Споменах му го, а той обясни, че странно житейско съвпадение му е дало възможност да почерпи от тази вътрешносемейна информация.

— Моят чичо Чарли заема поста на иконом в Девърил Хол, сър, и съм осведомен от него.

— Не знаех, че имаш чичо Чарли, Джийвс. Чарли Джийвс?

— Не, сър. Чарли Силвърсмит.

Запалих една почти доволна цигара. Нещата започваха да се проясняват.

— Е, това си е жив късмет. Ще можеш да ми подадеш всички съществени факти. Що за дупка е Девърил Хол? Посипани с чакъл алеи? Панорамни гледки?

— Да, сър.

— Добро снабдяване?

— Да, сър.

— А има ли госпожа Хадок?

— Не, сър. Младият господин не е женен. Обитава Девърил Хол с петте си лели.

— Пет?

— Да, сър. Госпожиците Шарлот, Емелин, Хариет и Мъртъл Деверил и Благородната1 Дафни Уинкуърт — вдовица на покойния П. Б. Уинкуърт, известен историк. Доколкото знам, дъщерята на Благородната Дафни, госпожица Гъртруд, също живее там.

При думите „пет лели“ коленете ми се подкосиха, защото само при мисълта за подобна глутница, пък били те и чужди, усетих как ми побеляват косите. Припомних си обаче, че в този живот са важни не лелите, а смелостта, с която човек се възправя срещу тях, и се взех в ръце.

— Ясно — отсякох. — Няма да има недостиг на женско присъствие.

— Прав сте, сър.

— Може да се стигне дотам, че компанията на Гъси да се окаже благословия.

— Никак не е изключено, сър.

— Ако може да се нарече компания.

— Да, сър.

Нали се сещате кой е въпросният Огъстъс или Гъси, върху чиито подвизи съм имал повод да се спирам веднъж-дваж? Съсредоточете се. Хлопаща дъска, рибя мутра, очила с рогови рамки, портокалов сок, тритони. И най-страшното — сгоден за видната досадница на Англия Мадлин Басет… Сетихте ли се? Прекрасно.

— Кажи ми, Джийвс — продължих аз, — как така Гъси се оказа замесен с тези бацили? Причината за наличието му в Девърил Хол е обвита с непроницаема тайна.

— Не, сър. Въпросът има лесно обяснение. Благородната Дафни Уинкуърт е кръстница на госпожица Басет, а госпожица Басет желае да представи господин Финк-Нотъл на дамата, която още не го е виждала.

— От чичо Чарли ли научи всичко това?

— Не, сър. Самият господин Финк-Нотъл ме информира.

— Значи си го виждан?

— Да, сър. Беше тук, докато ви нямаше.

— Как ти се стори?

— Паднал духом, сър.

— Сигурно и той като мен е смазан от перспективата за заточение в подобно леговище на зверове.

— Да, сър. Предполагал, че госпожица Басет ще го придружи, но тя в последния момент променила плановете си и заминала за имението Листвениците в Уимбълдън Комън при своя съученичка, наскоро претърпяла любовно крушение. Според госпожица Басет някой трябвало да я разтуши.

Беше отвъд възможностите ми да проумея как обществото на Мадлин Басет би разтушило, когото и да било, тъй като от нея по-задръстено създание не се е родило, но тактично се въздържах от коментар. Само изразих мнението, че Гъси сигурно треска го тресе.

— Да, сър. Изрази тревога от тази промяна в плановете. Всъщност, тъй като прояви любезността да ми се довери, от забележките му останах с впечатлението, че отношенията между него и госпожица Басет са се поохладили.

— Божичко! — възкликнах аз.

Тук му е мястото да обясня защо призовах Всевишния. Ако сте си спомнили Гъси Финк-Нотъл, вероятно ще се сетите и за невероятната верига от обстоятелства, които доведоха до оформянето на непоклатимо впечатление в тъпата глава на Басет, че Бъртрам Устър съхне, вехне и чезне от любов по нея. Тя е в плен на твърдото убеждение, че ако отношенията й с Гъси се изпортят, трябва само да ми свирне и аз ще си потроша краката да препускам към нея с разрешително за брак в една ръка и сватбена торта в другата.

Така че, знаейки възгледите ми относно въпросната М. Басет, лесно ще разберете защо приказките за охладнели отношения изтръгнаха от гърдите ми сепнат възглас. Мисълта за висящата заплаха никога не ме напускаше и нямаше да намеря истински мир и покой, докато не видех съответната двойка да минава под ръка по пътеката в църквата. Бъртрам Устър би поел свободно дъх само след произнасяне на окончателната и безвъзвратна присъда от страна на духовното лице.

— Е, чудо голямо — изрекох аз, надявайки се на най-доброто. — Сто на сто е някаква дребнава любовна разпра. Тия препирни между възлюбени са ежедневно явление и също толкова ежедневно се забравят. Вероятно в този момент всичко вече е утихнало и ухиленият Купидон се труди с пот на челото. Ха! — продължих аз, тъй като чух да се звъни. — Някой чака отвън. Ако е младият Томас, кажи му, че го очаквам тази вечер точно в седем и четирийсет и пет минути готов, чист, с румени бузки и без никакви офлянквания да ме придружи на представлението на „Крал Лир“ в „Стария Вик“2. Майка му заръча да гледа Шекспир, така че няма мърдане.

— Струва ми се по-вероятно да е господин Пърбрайт, сър.

— Старият Коко? Как така?

— И той намина, докато ви нямаше, и подчерта, че ще се върне по-късно. Беше със сестра си, госпожица Пърбрайт.

— Велики Боже, сериозно ли говориш? Корки! Мислех, че е в Холивуд.

— Подразбрах, че се е върнала в Англия за лятото, сър.

— Предложи ли й чай?

— Да, сър. Младият господин Томас й домакинства, а след това госпожица Пърбрайт го заведе на кино.

— Жалко, че се разминахме. Не съм се виждал с Корки от векове. Добре ли изглежда?

— Да, сър.

— А Коко? Той как е?

— Умърлушен, сър.

— Май го бъркаш с Гъси. Ако си спомняш, Гъси беше умърлушен.

— Господин Пърбрайт също, сър.

— Напоследък наоколо гъмжи от паднали духом.

— Времената са трудни, сър.

— Вярно. Е, дай го тук.

Не беше сгрешил в преценката си. Само един поглед към младия ми гост бе достатъчен, за да установя, че е повехнал духом.

Загрузка...