Любовният сезон на търтеите

3

Въпреки че в интерес на истината в ранните си етапи, утрото се прояви съвсем кротко. Както става в случаите, когато човек си облизва устните в очакване на благополучно приключване на деня, всичко започна гладко и мазно. Окрилен от мисълта, че в 2:53 часа ще изстрелям младия Томас на крайморско заточение, закусих с песен на уста, а и по обяд не бях в по-малко красиво настроение.

Закарах Томас на гара Виктория, натоварих го във влака, бутнах му една лира и махах братовчедска ръка, докато не изчезна от погледа ми. След това наминах през Кралския клуб за един-два сега тенис и все още бодър, се прибрах в гнезденцето си.

До този момент всичко вървеше по ноти. Докато окачвах шапката си на закачалката и слагах чадъра на стойката, си мислех, че ако Бог не е на небето и не всичко му е наред на света8, то на света по нищо не му личи. Липсваше дори намек от предчувствие, че зад ъгъла ме дебне горчивото пробуждане с бухалка в ръка, чакащо появата ми, за да ме кротне по китарата.

Първото, което привлече вниманието ми, когато прекрачих прага, бе наличието на доста по-изявен шум, отколкото е прието за покоите на един английски джентълмен. През затворената врата на дневната, ухото ми различи извисен в окуражителни викове женски глас, преплетен с гръмовния лай на ловни хрътки, надушили следата. Сякаш ръководството на ловна дружинка се бе спряло на будоара ми за поредната си среща и първата ми мисъл бе да взема крути мерки, както приляга на един почтен домовладелец. Никой не може да обвини Бъртрам Устър в излишна нетърпимост, но има времена, когато човек трябва да действа с твърда ръка.

Поради това отворих решително вратата и тутакси бях капичнат по гръб от тежко тяло с език на мравояд. Този език възторжено мина с баданарка топографията ми и когато мъглата пред очите ми се поразнесе, установих, че се гуша в прегръдките на пършиво куче от разнообразно потекло. А до него, загледана от горе на долу като майка, разнежена от пакостите на първородното си чедо, стоеше Коковата сестра Корки.

— Сладко агънце — изгука тя. — Златно ангелче.

Не бях в състояние чистосърдечно да се присъединя към тези категоризации. Животното очевидно беше дружелюбно по природа и развиваше мигновено пристрастие към мен, но не би спечелило конкурс за красота. Мязаше досущ на Борис Карлов9, гримиран за коронната си роля.

От друга страна, Корки както винаги определено галеше окото. Двете години в Холивуд я бяха направили още по-приятна гледка от последния път, когато се мярна по нашите земи.

Корки е кръшно момиче със среден ръст, фигура като на Гъртруд Лорънс10 и муцуна, заслужаваща нещо повече от бегъл поглед. В спокойно състояние има замечтаното изражение на кристалночиста душа, потънала в красиви мисли, а в моменти на оживление е толкова оживена, че само един поглед ти стига, за да запееш революционни химни. Очите й са лешниковокафяви, а косата — с почти същия цвят. Общото впечатление е за здравословно хранен ангел. Ако ви се наложи да си изберете компания за дългосрочно пребиваване на необитаем остров, Хеди Ламар11 може да е първият хрумнал ви избор, но Корки Пърбрайт неминуемо ще я настъпва по петите.

— Името му е Сам Голдуин12 — продължи тя и го гушна.

— Купих го от Батърси Хоум.

Надигнах се от пода и си подсуших лицето.

— Да, Коко ми каза.

— А, значи си се видял с него? Чудесно.

В този момент й прещракна, че сме пропуснали обичайните брътвежи и си пое въздух да ми каже колко се радва да ме види отново след толкова дълго време. Аз заявих, че също се радвам да я видя след толкова дълго време, тя ме попита как съм, аз отговорих, че съм добре и попитах как е тя, а от отговора й ми стана ясно, че е добре. Заинтересува се дали съм все същият непрокопсаник и аз задоволих любопитството й в това отношение.

— Отбих се вчера с надеждата да те видя — рече тя, — но ти беше излязъл.

— Да, Джийвс ми каза.

— Заварих тук едно рижо хлапе. Каза, че ти е братовчед.

— Син е на леля Агата и колкото и нелепо да звучи, той е зеницата на окото й.

— Защо да е нелепо?

— Защото е Повелителят на Престъпния свят. Известен в средите си като Сянката.

— На мен пък ми хареса. Дадох му петдесет автографа. Ще ги продава на момчетата в училище за по шест пенса всеки. Бил отдавнашен мой почитател, та лесно намерихме общ език. Коко не си падна по него.

— Веднъж сложи кабарче на стола му.

— Това обяснява недостига на сърдечност. Като каза Коко, та се сетих: той даде ли ти сценария на диалога между Пат и Майк?

— Да, у мен е. Снощи го четох.

— Чудесно. Много мило, че се съгласи да ми помогнеш.

Не се впуснах в обяснения как помощта ми се дължи предимно на натиск от страна на леля, която не допуска възражения. Вместо това я запитах кой ще ми партнира в малката, но отговорна роля на Майк и тя отвърна, че името на актьора е Добс.

— Той е местното ченге. И в тази връзка, Бърти, има нещо, което искам да ти набия в кофата, която ти служи за чайник. Когато налагаш полицая Добс с чадъра на предвидените в сценария места, не щади сили. Непрокопсаникът трябва да усети цялата мощ на китките и мускулите ти. Искам да слезе от сцената син-зелен.

Напи съм си интелигентен, веднага съобразих, че има зъб на този пазител на закона. Споделих откритието си и тя се съгласи, а алабастровото й чело дори се помрачи.

— Имам му, и то не един. Много съм привързана към клетия стар чичо Сидни, а тази недостойна твар е трън в очите му. Той е селският атеист.

— Ами? Атеист значи? Никога не съм си падал по атеизма. В училище спечелих награда по Вероучение.

— Непрекъснато вдига кръвното на чичо Сидни, като го причаква в тъмни улички, изскача пред него и отправя саркастично-язвителни забележки по адрес на Йона и кита13. Така че този диалог направо ни е изпратен свише. Все пак в ежедневието човек разполага с ограничени възможности безнаказано да налага ченгета с чадъри, а ако съществува ченге, което да плаче за бой, това е Ърнест Добс. След като се наехидничи с мръсна усмивчица по адрес на Йона и кита, започва да подпитва чичо Сидни откъде Каин си е намерил жена. Много разстройващо за един чувствителен викарий като чичо ми, тъй че събирай сили, котенце, да го надялкаш на ситни трески.

С това успя да развълнува Устъровата кръв и да пробуди Устъровото рицарство. Уверих я, че много преди в селския салон да зазвучи „Боже, Краля пази“14, от полицая Добс ще остане мокро петно.

— Знам, че ще се проявиш достойно в ролята. Бърти. И няма защо да ти казвам, че публиката очаква от теб велики подвизи. Дни наред в селото не се говори за нищо друго освен за предстоящия гастрол на Бъртрам Устър, знаменития столичен комик. Ти ще си гвоздеят на програмата. А Бог ми е свидетел, че тя има нужда от цяла шепа пирони.

— Кои са другите участници?

— Обичайният местен талант… и Езмънд Хадок. Той ще изпълни песен.

Начинът, по който произнесе това име — с мразовита погнуса, сякаш замърсяваше устните й, — ми подсказа, че Коко не беше сбъркал в преценката си относно отношението й към донжуанските попълзновения на Хадок. Съобразих, че трябва да подхождам тактично към въпроса и внимателно заподбирах думите си.

— А, да. Езмънд Хадок. Коко ми спомена за него.

— И какво ти каза?

— Ами туй-онуй.

— Свързано с мен?

— До известна степен.

— Какво точно?

— Ами намекна, стига да не съм го разбрал погрешно, че гореспоменатият Хадок се е проявил неподобаващо със сестринския персонал на Коко. Според брат ти вие с този Казанова по едно време сте се държали за ръце, но след като попалувал, той те захвърлил като стар чорап и се преориентирал към Гъртруд Уинкуърт. Но сигурно нещо не е разбрал.

Тогава тя заговори. Ако едно момиче, седмици наред е ходило с потрошено сърце и вкиснато до мозъка на костите, то започва да чувства, че колкото и да е драгоценна девическата гордост, душата си има своите нужди от чистосърдечна изповед. Пък и, разбира се, да си излее мъката пред мен не е като да се сополяви на рамото на чужд човек. Без съмнение в главата й се появи споменът как сме ходили заедно на уроци по танц и пред очите й изпъкна незабравимият образ на Устър с костюмче а ла малкия лорд Фаунтлерой и интересни пъпки по лицето.

— Не, всичко е разбрал правилно. Наистина се държахме за ръце. Но не Езмънд ме захвърли като стар чорап, а аз. Като чифт стари чорапи, целите в дупки. Заявих му, че не желая да имам нищо общо с него, докато не се вземе в ръце и не спре да пълзи пред ония свои лели.

— Да не би да пълзи пред лелите си?

— Да, като жалък червей.

Не можех да отмина това с мълчание. И по-достойни мъже от Езмънд Хадок са пълзели и продължават със страшна сила да пълзят пред лелите си и й го казах право в очите, но тя май не ме слушаше. И друг път ми е правило впечатление, че момичетата не ме слушат. Лицето й беше напрегнато, а очите — забулени. Устните й потреперваха.

— Не биваше да го наричам червей. Всъщност вината не е негова. Онези вещици го гледат от шестгодишна възраст, мачкали са го и са го тъпкали ежедневно в краката си, та сега явно му е трудно да отхвърли игото. Много ми е жал за него. Но всяко нещо си има граница. Когато се разтрепери от страх да им съобщи за нашия годеж, тропнах с крак. Настоях да им каже, той позеленя и запелтечи: „Олеле, не мога“, а аз отсякох: „Добре тогава, каквото било, било. Дотук.“ И оттогава не съм му проговорила, като изключим поканата да пее на концерта. А най-ужасното, Бърти, е, че съм луда по него. Само при мисълта за Езмънд ми иде да завия на умряло и да загриза килима.

И тя зарови лице в козината на Сам Голдуин, уж да демонстрира прилив на собственическа любов, а всъщност с цел да избърше бликналите сълзи. Лично аз бих предпочел да използвам копринена кърпичка, защото животното смърдеше, та се не траеше, но момичетата са си момичета.

След кратък размисъл измрънках едно: „Лоша работа“.

— Не, не, всичко е наред — взе се тя в ръце. — Просто нещо ми стана. Кога тръгваш за Девърил?

— Довечера.

— Как е самочувствието?

— Не твърде. Усещам ледена буца в стомаха. Никога не съм на висота в компанията на лели, а според Джийвс в Девърил Хол лелите се движели на тумби. Твърди, че са цели пет.

— Точно така.

— Множко, бих казал.

— С пет повече от крайно необходимото. Едва ли ще ти допаднат, Бърти. Едната е глуха, другата е смахната, а всичките са кучки.

— Силни думи, дете мое.

— Само защото не ми идват на езика по-силни. Ужасни са. Прекарали са целия си живот в оня порутен Девърил Хол и са като изпълзели от тритомен роман. Преценяват всекиго по местен критерий. Не си ли роден в графството, не съществуваш. Сигурно са припадали седмици наред, когато сестра им се е омъжила за бащата на Езмънд.

— Да, и Джийвс каза, че за тях неговата поява в родословното дърво е замърсило семейния герб.

— Обаче изобщо не може да се сравни с петното, което аз бих му лепнала. Щом се подвизавам на сцената и на екрана, значи съм червената блудница15.

— Значи така стоят нещата.

— Така.

Слава Богу, че в този момент Сам Голдуин направи поредния си внезапен набег към личността ми с лозунга: „Назад към Бъртрам“ на уста, защото това ми даде възможност да се справя с този вълнуващ миг. Бях силно угрижен. Не знаех какво може да се направи по въпроса, но любовният живот на брат и сестра Пърбрайт несъмнено то беше закършил със здравето.

Корки явно споделяше мнението ми.

— Как можа баш на мен да ми се случи! — затръшка се тя. — Единственият от милиони познати мъже, за когото искам да се омъжа, не може да се ожени за мен, защото леличките му не дават.

— Кофти късмет — съгласих се аз.

— Да не говорим за късмета на клетия стар Коко. Като го погледнеш, не би повярвал, че тъкмо неговото сърце ще се потроши заради момиче, но факт. Ако го познаваш наистина добре, тогава знаеш, че под лекомислената повърхност се таят дълбоки дълбини. Гъртруд е всичко за него. Но едва ли ще намери сили да даде отпор на отровната комбинация от майка, лели и Езмънд.

— Да, Коко сподели, че е подложена на силен натиск.

— Как ти се видя?

— Сломен.

— Приема го много навътре — отбеляза Корки.

Лицето й се помрачи. Коко винаги е бил зеницата на очите й и душата й явно се вайкаше по него. Сто на сто щяхме да се впуснем да нищим неволите му, ако вратата не беше се отворила и самият той не беше нахлул в плът и кръв.

— Здрасти, Коко — казах аз.

— Здрасти. Коко, миличък — каза Корки.

— Здрасти — каза Коко.

Аз погледнах Корки. Корки погледна мен. И двамата свихме устни, а за себе си съм сигурен, че повдигнах и вежда. Защото изражението на въпросния Пърбрайт беше на човек, изгубил всяка надежда, а гласът, с който каза: „Здрасти“, без колебание можеше да се нарече „задгробен“. Накратко, цялото му поведение будеше жал в гърдите на хората, които го обичаха и му желаеха доброто.

Грухна се в едно кресло, затвори очи и няколко секунди остана бездиханен. След това в междуушието му явно избухна френска буржоазна революция, защото подскочи със сподавен крясък, притисна ръце към слепоочията си и аз съзрях светлина в тунела. Държането му толкова очевидно бе на човек, съзнаващ, че само светкавични действия могат да спасят главата му от сцепване, че аз загрях къде бяхме сбъркали — живият труп не беше резултат единствено на любовно разочарование. Докоснах звънеца и Джийвс се появи в стаята.

— Джийвс, ако обичаш, една от твоите животоспасяващи смески.

— Много добре, сър.

Изниза се, а аз впих в Коко проницателен поглед. Познавачи са ми казвали, че съществуват шест вида махмурлук — Потрошен компас, Шевна машина, Комета, Ядрен взрив, Бетонобъркачка и Върл таласъм. При Коко се забелязваше наличие и на шестте.

— Снощи май си празнувал — вметнах аз.

— Направих амбициозен опит да принудя Британските острови да минат на сух режим — призна той.

— Джийвс отиде за жива вода.

— Господ ще ти се отблагодари, Бърти — простена Коко и отново склопи очи.

Намерението му очевидно беше да възстанови продънения си организъм с кратка дрямка и лично аз бих го оставил на мира. Но на Корки такива не й минаваха. Тя злостно се вкопчи в зелката му с две ръце и я раздруса, поради което Коко подскочи и се хлопна в тавана с толкова слухораздирателен писък на уста, че стаята прокънтя като от предсмъртния вопъл на стадо издъхващи хиени. Като естествена последица Сам Голдуин се включи в замърсяването на ефира от все душичка и сърце, та се наложи да го натиря вън от стаята. Когато се върнах. Корки яко сапунисваше Коко.

— Закле ми се във всичко свято, че няма да се натряскаш, нещастен червей такъв — редеше тя със сестринска ярост. — Толкова ли струва думата на един Пърбрайт?

— Лесно ти е да говориш за думите Пърбрайтови — скастри я Коко с внезапно избуял дух. — Когато давах въпросната дума, не знаех, че ще вечерям с Гъси Финк-Нотъл. Бърти ще потвърди, че не е възможно нормален човек да изтърпи вечеря на четири очи с Гъси, без да поема неспирно големи количества стимуланти.

Кимнах.

— Прав е. Дори във върховата си форма Гъси не е бленувана компания, а снощи на всичкото отгоре е бил и сломен духом.

— Много сломен — потвърди Коко. — По време на турнета ми се е случвало да пристигам с кораб в Саут порт в дъждовна неделна утрин. Гъси ми вдъхна същото усещане за безпросветна пустош. Седеше с увесено чене, звереше се като дран-недодран сом…

— Гъси — обясних аз на Корки — е в период на любовна разпра с годеницата си.

— … и не след дълго осъзнах, че ако държа да оцелея, разполагам с един-единствен изход. Заръчах на сервитьора да донесе шишето и да го остави до лакътя ми.

— Гъси, разбира се, е бил на портокалов сок.

— От начало до край — потвърди Коко и се олюля от погнуса.

Забелязах, че въпреки откритото му мъжествено самопризнание Корки не се отказваше да обсипва с упреци човек, неспособен да ги асимилира. И друг път ми е правило впечатление, че дори най-свестните сред жените не могат да не си кажат думата на сутринта след тежка нощ, затова побързах да отбия разговора в неутрално корито.

— Къде вечеряхте?

— В „Дорчестър“16.

— Ходихте ли някъде след това?

— О, да.

— Къде?

— Ами къде ли не. В Ийст Дълич17, Пондърс Енд18 Лайм хаус19…

— От къде на къде в Лаймхаус?

— Винаги съм искал да го видя, пък и сега беше моментът да сравня тегобите си с неговите. Що се отнася до Ийст Дълич и Пондърс Енд — не съм сигурен. Може да съм чул някой да ги хвали. Наех такси за цялата вечер, носехме се из града и се наслаждавахме на гледките. Най-накрая се озовахме на площад Трафалгар.

— Колко беше часът?

— Към пет сутринта. Бил ли си някога на Трафалгар в пет сутринта? Много е живописен с онзи фонтан. II както си стояхме на ръба на фонтана, ми хрумна идея, която сега знам, че беше грешка, но тогава ми се стори един път.

— Каква?

— Реших, че нищо чудно във фонтана да се въдят тритони и като знам колко е привързан Гъси към тритоните, го посъветвах да нагази и да налови свежо попълнение за аквариумите си.

— С дрехите?

— Да, много добре си спомням, че беше с дрехи.

— Но човек не може да гази из фонтаните с вечерно облекло.

— Може. Питай Гъси. Спомените ми са малко мътни, но май трябваше доста време да го убеждавам. Да, сетих се — засия Коко. — Казах му да нагази, той не искаше и тогава го предупредих, че ако се дърпа, ще го халосам с шишето. Тъй че нагази.

— Шишето още ли беше с теб?

— Това беше друго. Купихме го в Лаймхаус.

— И Гъси нагази?

— Къде ще ходи.

— Чудно как не са го прибрали.

— Прибраха го. Появи се един жандарм, подбра го и тази сутрин в полицейския съд на улица Бошър са му дали четиринайсет дни без право на обжалване.

Вратата се отвори. Сам Голдуин се втурна вътре и се метна на гърдите ми с нескритото убеждение, че сме влюбени след дълга разлъка.

Последва го Джийвс с поднос в ръка, върху който крепеше чаша с един от експлозивните си специалитети.