Любовният сезон на търтеите

25

При съставянето на настоящото повествование като годно за семейна консумация неизменна моя цел е да открия точната дума и да я поставя на точното й място, за да избегна захранването на клиентелата си с нещо блудкаво и невитаминозно, след като нейно право е да изисква силна и навременна фраза. Това налага полагането на усилен и ненормиран труд, но човек не може да отстъпва от принципите си.

Следователно трябва да задраскам думата „влезе“ от финала на предидущия пристъп на красноречие и да я заменя с „вихрено нахълта“. Мярна се нещо розово и Езмънд Хадок вихрено нахълта в стаята ми. Не знам дали някога сте виждали човек да нахълтва вихрено, но едно време кавалеристите са го практикували без задръжки, а Езмънд Хадок практикуваше в момента. Обутите му в ботуши крака трополяха по килима в ритмичен танц а ла скорошните изяви на Попи Кегли-Басингтън, а пронизителните бойни викове, които надаваше, не бяха необходими, за да ме убеди, че пред мен стои бъкаща от доволство слънцезарие душичка.

Поздравих го и го поканих да седне, а той се вторачи в мен с изумление и недоумение.

— Сериозно ли си въобразяваш, че мога да седя в тази нощ на нощите? — попита. — Та аз няма да седна още много месеци. Единствено с огромни усилия на волята се сдържам да не се издигна към тавана. Ойларипи! — продължи той, като смени без предупреждение темата. — Напреед! Давай, дружино ловна и сговорна! Луу-луу-луу-луу-луу-луу!

От изреченото си изясних, че когато двамата с Джийвс предвиждахме известно покачване на духа в резултат на сценични успехи, ние силно сме подценили пагубните последици от всенародната обич. Като гледах как Хадок вихрено се носи и слушах животинските му крясъци, си рекох, че за негов късмет старият ми познайник сър Ричард Глосън не се навърташе наоколо. Този съвестен лечител на хлопащи дъски вече щеше да зове яките си помощници да тичат насам с усмирителна риза и да избършат прахта от килията с тапицираните стени.

— Добре, тъй да е — проговорих аз, след като го оставих да полулука на воля. — Преди да продължим, бих искал да ти благодаря за галантния жест да изпълниш ония стихчета вместо мен. Добре ли мина?

— Страхотно.

— И нямаше масови безредици?

— Нито една. Погълнаха ги като топъл хляб.

— Чудесно. Знаех си, че си непоклатим в очите на многоглавото чудовище и не те грози реална опасност. И все пак ти пое немалък риск и слава Богу, че всичко е свършило добре. Нищо чудно, че си опиянен — отбелязах аз, като прекъснах нов пристъп на лулукане. — Кой не би бил след подобен триумф. Ти направо ги насмете.

Той спря вихреното си препускане из стаята и пак се вторачи невярващо в мен.

— Скъпи ми Гъси — изрече, — да не смяташ, че се нося из въздуха, защото песента ми е била добре приета?

— Не е ли затова?

— Не, разбира се.

— Тогава защо се носиш във въздуха?

— Заради Корки, разбира се. Велики Боже! — възкликна той и се цапна по челото, но след секунда съжали, защото веднага му излезе цицина. — Велики Боже! Ама аз не съм ли ти казал? Ето на, това е показателно за състоянието, в което се намирам, защото трябваше да ти обясня още с влизането си. Не си в крак, Гъси. Не си чул голямата новина. Случи се нещо, достойно за първа страница, а ти хабер си нямаш. Разреши ми да ти разправя всичко от игла до канап.

— Разрешавам — склоних аз и добавих, че целият съм слух.

Той се кротна малко — недотам, че чак да седне, но все пак сложи юзди на вихреното препускане.

— Чудя се, Гъси, дали си спомняш разговора ни първата вечер, когато ти пристигна. За да освежа паметта ти, става дума за последния път, когато ни разрешиха достъп до портвайна и ти се зае да преработваш стиховете на леля Шарлът по такъв знаменит начин, че ги превърна в касов успех. Помниш ли?

Отвърнах, че помня.

— В хода на онзи разговор споделих, че Корки ми е отрязала квитанцията. Помниш ли?

Отвърнах, че помня.

— Е, тази вечер… Знаеш ли, Гъси — прекъсна се той, — какво прекрасно чувство е да омаеш огромната публика…

— Би ли я нарекъл огромна публика?

Въпросът го жегна.

— Ами всички места от два шилинга, от един шилинг и от осем пенса бяха продадени, а отзад имаше най-малко петдесет правостоящи с билети от по три пенса — обясни наежено. — Но ако предпочиташ, можем да я наречем сравнително огромна публика. Това няма да се отрази на доводите ми. Прекрасно чувство е да омаеш сравнително огромна публика. Нещо става с теб. Изпълваш се с чувство за всемогъщество. Усещаш, че си неотразим и повече няма да търпиш дивотии от когото и да било. А в графата дивотии откриваш, че си включил и момичета, рязали твоите квитанции. Споменавам го, за да можеш да проумееш последваните събития.

Усмихнах се самодоволно.

— Знам какви са последваните събития. Намерил си Корки и си я поставил на мястото й.

Фасонът му леко изфъска и спадна.

— Ами да. Всъщност точно това исках да ти кажа. Как позна?

Пуснах още една самодоволна.

— Предвидих какво ще стане, ако завладееш тази сравнително огромна публика. Знаех, че си от хората, върху които всенародното обожание упражнява сензационно въздействие. През целия си живот си бил потискан и без съмнение си развил подчертан комплекс за малоценност. Възторзите на тълпата често действат като мощен наркотик на лица с комплекси за малоценност.

Очаквах това да го впечатли и го дочаках. Долната му челюст клепна и той ме загледа почтително.

— Ти си бил дълбок мислител, Гъси.

— От ранно детство.

— Като те гледа човек, и през ум не би му минало.

— Тези неща не личат на повърхността. Да — върнах се аз на темата, — нещата поеха в посоката, която бях предвидил. С възторжените крясъци на тълпата, кънтящи в ушите ти, ти си слязъл от подиума нов човек — огнедишащ и пълен с витамини. Открил си Корки. Приклещил си я в някой ъгъл. Разиграл си властния мъжкар и си уредил всичко. Прав ли съм?

— Да, стана точно така. Смайващо е как уцели.

— Е, важното е да се изучи психологията на индивида.

— Само дето не я приклещих в ъгъл. Беше в колата си и аз промуших глава през прозореца.

— И?

— Ами, поприказвахме си — изрече малко неловко той, сякаш нямаше охота да разкрива подробностите на святата сцена. — Казах й, че е пътеводна звезда на живота ми и тям подобни, като добавих, че възнамерявам повече да не слушам глупости от сорта, че нямало да се омъжи за мен. След известен натиск тя се разприказва и призна, че съм дървото, на което виси плодът на нейния живот.

Тези, които добре познават Бъртрам Устър, знаят, че не си пада по тупането на чии да е гърбове. Той мисли и подбира. Но тогава в душата ми не трепна и капчица съмнение — пред мен стоеше гръб, достоен за потупване. Тъй че го потупах.

— Браво — похвалих го аз. — Значи всичко е наред?

— Да — призна той. — Всичко е наред… с изключение на една малка подробност.

— Какво ще рече това в кръгли цифри?

— Ами, не знам дали ще разбереш. За да ти обясня, трябва да се върна назад във времето на предишния ни годеж. Тогава тя прекрати отношенията ни, защото смяташе, че съм под чехъла на лелите си и това не й допадаше.

Разбира се, знаех това от личната й уста, но си затраях.

— Да. И за жалост тя не е променила мнението си. Никакви сватбени торти, докато не се опълча срещу лелите си.

— Ами действай тогава. Опълчвай се.

Думите ми не му харесаха. Грабна с известна доза раздразнение статуетката на пастирка от лавицата над камината и я запрати в огнището, с което я зачеркна от списъка на наличния инвентар.

— Лесно е да се каже. Това е свързано с най-различни технически усложнения. Не можеш току-така да отидеш при някоя леля и да й кажеш: „Опъвам ти се.“ Трябва ти повод. Проклет да съм, ако знам откъде да го изровя.

Замислих се.

— Ще ти кажа откъде. Най-добре да се посъветваме с Джийвс.

— Джийвс ли?

— Моят камериер.

— Мислех, че се казва Медоус.

— Грешка на езика — забързано обясних аз. — Исках да кажа камериерът на Устър. Той е надарен с редки способности и досега не е пропуснал да снесе златно яйце.

Понамръщи се.

— Не е ли за предпочитане гостуващите камериери да останат настрана от семейните проблеми?

— Не, не е за предпочитане гостуващите камериери да останат настрана от семейните проблеми — твърдо отсякох аз. — Не и когато са Джийвс. Ако не живееше по цяла година в тази селска душегубка, щеше да знаеш, че Джийвс е не толкова камериер, колкото консултант на целия район Мейфеър. Най-високопоставените хора в империята му снасят проблемите си. Не бих се учудил, ако му подаряват обсипани със скъпоценни камъни кутийки за енфие.

— И смяташ, че ще предложи нещо уместно?

— Винаги предлага нещо уместно.

— В такъв случай — разведри се Езмънд, — ще отида да го намеря.

И избръмча от стаята с лаконично „Лу-лу-лу“ и потракване на шпорите, а аз приседнах за поредната цигара.

Всъщност, казах си, хоризонтът е тръгнал към разведряване. Вярно, че Девърил Хол продължаваше да приютява своя дял от наранени души и разбити сърца, но числеността сочеше определена тенденция към спадане. Аз бях добре. Гъси беше добре. Само на Коковия фронт синята птица нещо се бавеше с кацането.

Поразмишлявах известно време върху делата Кокови, но скоро се върнах на по-приятната тема за мен самия и още се потупвах по гърба, когато вратата се отвори.

Този път не се мярна нищо розово, защото не беше Езмънд, върнал се от лов. Беше Джийвс.

— Освободих господин Финк-Нотъл от брадата, сър — започна той с умерено доволен вид на човек, надделял в нелека битка.

— Да — отвърнах. — Гъси ми направи добросъседско посещение и забелязах отсъствието на плесента. Помоли ме да ти кажа да му стегнеш багажа и да го изпратиш в Лондон. Той вече замина.

— Да, сър. Видях господин Финк-Нотъл и лично получих указанията му.

— Каза ли ти, че заминава за Лондон?

— Не, сър.

Поколебах се. Копнеех да споделя с него добрата новина, но се питах дали това няма да доведе до подмятане на името на една дама. Както неведнъж съм обяснявал, Джийвс и аз избягваме да подмятаме имената на дами.

Тръгнах по заобиколен път.

— Напоследък нали често се виждаше с Гъси, Джийвс?

— Да, сър.

— Непрекъснато бяхте заедно и обменяхте становища?

— Да, сър.

— Чудя се, дали случайно… в някои моменти на откровеност, ако така се казва… случайно не те е оставил с впечатлението, че сърцето му, вместо да се стреми като чучулига към Уимбълдън, се е поотклонило в друга посока?

— Да, сър. Господин Финк-Нотъл беше така добър да ми довери чувствата, събудени от госпожица Пърбрайт в гърдите му. Говореше съвсем свободно за това.

— Добре. Значи и аз мога да говоря свободно. Всичко това е минало.

— Нима, сър?

— Да. Слязъл от онова дърво с усещането, че Корки не е мечтаната дружка, за каквато я смятал. Пелената се вдигнала от очите му. Все още се възхищава на многобройните й достойнства и смята, че би станала добра съпруга на Синклер Луис, но…

— На мен ми каза Ърнест Хемингуей, сър. Трябва да призная, че и аз хранех подобни мисли. Господин Финк-Нотъл е от кротките домашари, ценящи спокойния редовен живот, а госпожица Пърбрайт може би е малко…

— Не малко, а много. Той вече го проумя. Осъзна, че връзката с младата Корки, колкото и да е вълнуваща, рано или късно ще го доведе до петгодишен престой зад решетките, та целта на тазвечерното му пътуване до Лондон е подготвянето на ранен старт към Уимбълдън Комън. Иска час по-скоро да се види с госпожица Басет. Без съмнение, ще закусят заедно и след като мушнат малко бекон и кафе, ще се разходят рамо до рамо из залетите със слънце градини.

— Напълно удовлетворителен изход, сър.

— Напълно. А ще ти кажа и още нещо удовлетворително. Езмънд Хадок и Корки са сгодени.

— Нима, сър?

— Въпреки че би трябвало да кажа временно сгодени.

И му описах очакваните усложнения.

— Посъветвах го да се консултира с теб — довърших аз — и той тръгна да те издирва. Разбираш ли положението, Джийвс? Както той правилно отбеляза, колкото и да те сърбят ръцете да се опълчиш срещу глутница лели, не можеш да започнеш размириците, без да са ти дали повод.

— Напълно разбирам смисъла на думите ви, сър, и ще посветя най-доброто от себе си на проблема. Междувременно, опасявам се, че трябва да ви напусна, сър. Обещах на чичо Чарли да сервирам сандвичите в дневната.

— Джийвс, това не влиза в задълженията ти.

— Не, сър, но винаги се радвам да помогна на свой родственик.

— Кръвта вода не става, а?

— Точно така, сър.

Оттегли се и след около минута в стаята отново нахлу Езмънд Хадок, запъхтян като водещо ловджийско псе, което не може да открие лисицата.

— Не мога да го намеря — оплака се той.

— Току-що си тръгна оттук. Отиде в дневната да помага при поднасянето на сандвичите.

— Там трябваше да бъдем и ние, момчето ми — сепна се Езмънд. — Закъснели сме.

Беше прав. Силвърсмит, когото срещнахме във вестибюла, ни уведоми, че току-що е изпратил бандата Кегли-Басингтънови и че освен членовете на семейството на горящата палуба са останали само викарият, госпожица Пърбрайт и „младият господин“ — твърде свободен начин за описание на братовчед ми Томас. Езмънд изрази удоволствие от новината, като заяви, че поне няма да се блъскаме лакът до лакът с тълпите.

— Добре, че се разминахме с тия надути гъски, Гъси. Англия се нуждае от по-малко и по-качествени Кегли-Басингтънови. Съгласен ли си с мен, Силвърсмит?

— Опасявам се, че не съм си съставил мнение по въпроса, сър.

— Силвърсмит — заяви Езмънд, — ти си едно надуто дърто магаре. — И колкото и невероятно да звучи, проточи пръст и с весело „лу-лу-лу“ го забучи в добре подплатените му ребра.

Когато гръмнатият иконом се обърна кръгом и се потътри с невярващо изражение на ужас в оцъклените очи към килера да се съвземе с един бърз екс, от дневната излезе Благородната Дафни.

— Езмънд! — започна тя с глас, който в безвъзвратно отминалите дни несъмнено е довеждал безбройните прислужнички до състоянието на подсмърчаща, ревяща каша. — Къде беше?

В положение като това в преди-ало-ало-аловата епоха Езмънд Хадок би се вързал на извинителен възел и заронил пот от всяка пора и нямаше по-добро доказателство за промените, нахлули в душата на Кингсдевърилския Бинг Кросби, от факта, че челото му остана пустинно сухо и той срещна погледа на цяла една леля с ведра усмивка.

— Привет, лельо Дафни — рече. — Накъде си се запътила?

— Отивам да си лягам. Боли ме главата. Защо закъсня толкова, Езмънд?

— Ами щом питаш — весело отвърна Езмънд, — ще ти отговоря, че закъснях, защото не дойдох по-рано.

— Полковник и госпожа Кегли-Басингтън бяха силно изненадани. Не можаха да си обяснят отсъствието ти.

Езмънд звънко се закикоти.

— В такъв случай са ненадминати тъпунгери — отсече той. — Мисля, че и пеленаче би се досетило, че ме няма, защото съм някъде другаде. Хайде, Гъси. Лу-лу-лу-лу-лу — добави безстрастно той и ме поведе към дневната.

Въпреки че беше очистена от Кегли-Басингтънови, стаята даваше вид на препълнена. Четири лели, Корки, младият Томас, Гъртруд Уинкуърт и преподобният Сидни Пърбрайт може да не пукаха залата по шевовете, но не бих ги нарекъл и слаба посещаемост. Прибавете Езмънд, моя милост, Джийвс и Куини, които сновяха напред-назад с подносите, и ще получите кворум.

Тъкмо си бях взел два сандвича от Джийвс и се отпуснах в стола с усещането за нещо извънредно приятно, когато на прага се появи Силвърсмит, още бледен от скорошното преживяване.

Застана мирно и изпъчи гърди.

— Полицаят Добс — обяви той.