Процедурата беше открита с едно от онези дълги лепкави мълчания, вдъхващи пренеприятното усещане, че сте се оставили да ви впримчат да играете иконома Бълстроуд в някой любителски театър и при излизането на сцената откривате, че паметта ви не съхранява и един ред от репликите. Тя се кокореше насреща ми, сякаш бях фотограф, готвещ се да натисне светкавицата и да й направи студиен портрет в сребристосиво. След доста време прецених, — че е назрял моментът някой от двама ни да отвори уста. Трудното в такива случаи е да дадеш начален тласък на разговора.
— Хубаво време — измънках аз, — та реших да се отбия.
Очите й се уголемиха, но тя не гъкна, тъй че продължих.
— Хрумна ми, че може би ще искаш да научиш последните новини за Гъси, тъй че скочих в млекарския влак. С радост те уведомявам, че Гъси е добре. Китката му още е обездвижена, но отокът се прибра и не го боли. Изпраща ти много поздрави.
Тя остана дискретна като гроб, тъй че продължих. Стори ми се, че дума-две относно последните ми действия щяха да дойдат наместо. Все пак не може току-така да никнеш иззад мебелировката и да се правиш, че нищо не е станало. Трябва да изясниш мотивацията си. Момичетата държат на тези неща.
— Вероятно се питаш — започнах аз — какво търся зад дивана. Паркирането ми там бе плод на внезапно хрумване. Знаеш как връхлитат човека внезапните хрумвания. Сигурно ти се струва странно и наличието на тази снимка в ръцете ми. Е, добре, ще ти обясня. Случайно я видях на онази масичка и реших да я занеса на Гъси. Знам, че ще му бъде приятно да я гледа в твое отсъствие. Ти, разбира се, страшно му липсваш и той ще заподскача от радост, като я види на нощното си шкафче. Не се съмнявам, че вече притежава богата колекция от тези забележителни прилики с оригинала, но още една ще му дойде добре.
Не е лошо, одобрих се аз, още повече, че трябваше да скалъпя всичко за нула време. Надявах се в отговор да видя ослепителна усмивка и да чуя: „Ах, Бърти, идеята е превъзходна.“ Вместо това, тя бавно и траурно поклати глава. В очите й блестяха сълзи.
— О, Бърти! — промълви.
Винаги ми е било трудно да измисля точния отговор на хорското „О, Бърти!“ Леля Агата го използва под път и над път и винаги ме вкарва в тръбата. Открих, че и в момента съм там. Вярно, че „О, Бърти!“-то на Басет в много отношения се различаваше от леля Агатиното. Тонът беше по-скоро петмезен, отколкото кисел, но въздействието му бе същото. Стоях и гледах като теле железница.
— О, Бърти! — повтори тя. — Четеш ли романите на Роузи М. Банкс?
Останах изненадан, но и силно облекчен от тази смяна на темата. Усетих, че един разговор за съвременната литература може да поуталожи напрежението. Книжовните разговори често го постигат.
— Рядко — признах. — Но Бинго разправя, че се продавали като топъл хляб.
— И не си чел „Мървин Кийн“?
— Не, пропуснал съм я. Хубава ли е?
— Много, много прекрасна.
— Ще трябва да я включа в списъка си на прочитни книги.
— Сигурен ли си, че не си я чел?
— Напълно. Да си кажа правичката, открай време се държа на разстояние от творенията на госпожа Бинго. Защо?
— Съвпадението ми се стори тъй странно… Да ти разкажа ли историята на Мървин Кийн?
— На всяка цена.
Взе пауза, за да попреглъща. След това започна с нисък, пулсиращ от вълнение глас.
— Бил млад, богат и красив офицер в Кралската гвардия и идол за всички, които го познавали. Завиждали му много.
— Нищо чудно.
— Но всъщност не бил за завиждане. В живота му имало трагедия. Обичал Синтия Грей, най-красивото момиче в Лондон, но тъкмо се канел да й излее любовта си, когато научил, че е сгодена за изследователя на диви пространства сър Хектор Молевърър.
— Опасни са тия изследователи. Човек не бива да ги изпуска от орлово око. Разбира се, при това положение той се е въздържал да излее любовта си. Предполагам, че си е затраял.
— Да, не проронил и дума за любов. Но продължил да я обожава, външно весел и безгрижен, но вътрешно разяждан от неспирна болка. Една нощ нейният брат Лайънел — буен младеж, за нещастие попаднал в лоша компания, нахлул в стаята му, признал, че е извършил тежко престъпление, а полицаите са по петите му, и помолил Мървин да го спаси, като поеме вината върху себе си. Мървин, естествено, приел.
— Ама че глупаво магаре! От какъв зор?
— Заради Синтия. За да спаси брат й от затвор и позор.
— Но това значи самият той да се навре в панделата. Вероятно не е съобразил.
— Не, не. Мървин напълно съзнавал какви ще са последиците, но се признал за виновен и отишъл в затвора. Когато излязъл, побелял и съсипан, открил, че Синтия се е омъжила за сър Хектор. Тогава той заминал на някакъв остров в Южните морета и започнал да се скита бездомен по плажовете. Минато много време. Един ден Синтия и съпругът й пристигнали на острова по време на околосветското си пътешествие и отседнали в резиденцията на губернатора. Мървин я зърнал в прелитащата край него кола. Била все така красива. Очите им се срещнати, но тя не го познала — Мървин, естествено, си бил пуснал брада, а и лицето му било променено, защото, опитвайки се да забрави, изживявал дните си с убийствена скорост.
Сетих се за един хубав виц, че в наши дни убийствената скорост е бавната и безгрижна разходка през някое натоварено кръстовище, но усетих, че не му е сега моментът.
— Научил, че тя заминава на следващата сутрин и тъй като нямал нищо за спомен от нея, през нощта се вмъкнал в резиденцията на губернатора и взел от тоалетката й розата, която вечерта била забола в косите си. Синтия го заварила в момента, когато я вземат, и като го познала, много се разстроила.
— О, значи си бил обръснал брадата?
— Не, все още бил с брада, но тя го позната, когато изрекъл името й. Последвала трогателна сцена, в която той признал колко силно я обичал и как дошъл да открадне розата й, а тя му казала, че брат й умрял и на смъртното си ложе признал, че той е виновен в престъплението, за което Мървин лежал в затвора. И тогава влязъл сър Хектор.
— Страхотен момент. Силен.
— Той, естествено, си помислил, че Мървин е крадец и го застрелял, а Мървин издъхнал с розата в ръка. Звукът от изстрела разбудил къщата. Губернаторът влязъл тичешком и попитал: „Липсва ли нещо?“ А Синтия с нисък, едва доловим глас промълвила: „Само една роза.“ Това е историята на Мървин Кийн.
Трудно ми беше да изляза с уместен коментар. Казах: „О, а!“, но усетих, че има място за редакция. Истината е, че бях леко сащисан. Винаги съм предполагал по един такъв смътен, неформулиран начин, че госпожа Бинго пише несравними боклуци (Бинго притеснено и забързано сменя темата, когато някой спомене продукцията на по-добрата му половинка), но все пак не подозирах, че е способна на подобен бълвоч.
Ала Басет не ми остави време за литературна критика. Беше възстановила оцъкления поглед, а сълзите в очите й бяха по-видими от всякога.
— О, Бърти — потрети тя и гласът й, подобно на Синтиевия, беше нисък и едва доловим. — Отдавна трябваше да ти подаря моя снимка. Така се упреквам. Но смятах, че за теб ще е твърде болезнено, твърде тъжно да си припомняш какво си загубил. Сега разбирам, че съм сбъркала. Не си могъл да понесеш напрежението. Трябвало е да се сдобиеш с нея на всяка цена. И затова, също като Мървин Кийн, си се промъкнал в къщата и си я откраднал.
— Какво!
— Да, Бърти. Между двама ни не може да има преструвки. И не мисли, че ти се сърдя. Трогната съм, трогната съм по-дълбоко, отколкото бих могла да го изразя, и — о! — толкова, толкова съжалявам. Тъжно нещо е животът!
Тук вече бях съгласен.
— Тъжно и още как!
— Нали видя приятелката ми Хилда Гъджън? Още една трагедия. Цялото й щастие рухна, защото се скара с мъжа, когото обича — името му е Харолд Анструдър. Преди време взели участие в състезанието на смесени двойки в някакъв турнир по тенис и според нея (аз не разбирам нищо от тенис) той упорито освинвал играта, както тя се изрази. Май искаше да каже, че всеки път, когато топката литвала към нея и тя се канела да я удари, той се втурвал и сам я удрял, което силно я раздразнило. Направила му забележка, но той се държал много грубо — заявил, че била заек и най-добре да остави всичко на него. Та тя веднага след края на мача развалила годежа. И сега сърцето й е разбито.
Длъжен съм да отбележа, че не ми прозвуча като жена с разбито сърце. Тъкмо Басет произнесе тези думи, и отвън се разнесе гръмогласен рев и аз разпознах гърлото на яката съученичка. Изпълняваше онова хубаво старо парче „Потупай се сам по гърба“ и общото впечатление беше от подсилена заради мъгла сирена. Миг по-късно нахълта в стаята и дотогава не бях виждал нещо по-сияйно. Ако в ръцете си не носеше бялото, рошаво куче, за нищо на света нямаше да разпозная в нея мрачната девица от близкото минало.
— Ей, Мадлин! — извика тя. — Какво мислиш, че намерих на масата за закуска? Покаятелно писмо от приятелчето. Можеш ли да си представиш? Капитулира безусловно. Заявява, че трябва да е бил луд да ме нарече заек. Твърди, че не може да си прости тази грешка, но не бих ли могла да го сторя аз. На този въпрос ще получи незабавен отговор. Ще му простя вдругиден. Не по-рано, за да се научи на ред и дисциплина.
— О, Хилда! Колко се радвам!
— И аз съм доволна. Добрият стар Харолд! Крал между мъжете, но, естествено, трябва да си знае мястото и от време на време да му се дава по някой добър урок. Но да не се отплесваме. Дойдох да ти кажа, че отвън един мъж с кола иска да те види.
— Да ме види?
— Така твърди.
— Казва се Пърбрайт.
Мадлин се обърна към мен.
— Но това трябва да е твоят приятел Клод Пърбрайт, Бърти. Какво ли иска? Ще отида да видя. — Хвърли бърз поглед към мъжкараната и като установи, че е излязла през френския прозорец, за да вади душата на градинаря, се приближи към мен, стисна ме за ръката и пошепна с тих, сиропиран глас: — Бъди храбър, Бърти. Някой ден в живота ти ще се появи друго момиче и ти ще бъдеш щастлив. Когато и двамата станем побелели старци, заедно ще се посмеем над всичко това… ще се смеем, но зад усмивките ни ще се гуши по една сълза.
Изскочи от стаята и ме остави направо болен. Яката тенисистка, която смътно чух да съветва градинаря да не се притеснява, че ще счупи лопатата от облягане върху нея, се върна и незабавно се зае сърдечно да ме шляпа по гърба по начин, който прецених като обидно фамилиарен.
— Е, Устър, старче! — възкликна тя.
— Е, Гъджън, старице — вежливо откликнах аз.
— Знаеш ли, Устър, все ми се струва, че името ти ми е познато. Трябва да съм чула Харолд да го споменава. Познаваш ли Харолд Анструдър?
Бях познал името още когато Мадлин Басет го произнесе. Бифи Анструдър ми беше партньор на тенис през последната година в Оксфорд, когато представлявах учебното заведение в този спорт. Признах го пред якото момиче и тя отново ме захлопа по гърба.
— Знаех си, че не съм сгрешила. Харолд не може да те нахвали, Устър, стари приятелю, и ще ти кажа нещо. Имам голямо влияние върху Мадлин и ще го упражня в твоя полза. Ще й говоря като родна майка. По дяволите, не можем да допуснем да се омъжи за горчив хап като Гъси Финк-Нотъл, след като в списъка на въздишащите по нея фигурира цар на ракетата. Смелост, Устър, стари момко. Смелост и търпение. Ела да закусиш.
— Много благодаря, но трябва да тръгвам — отказах аз, въпреки че имах въпиюща нужда от подкрепление.
— Е, щом не щеш, твоя работа. Аз пък ще похапна здраво. Не съм се чувствата в такава форма, откак спечелих женския тенис турнир в колежа.
Бях се подготвил за прощално плясване по гърба, но с рязка смяна на политиката тя ме сръга в ребрата, с което ме лиши и от малкото останал ми дъх. При мисълта за резултатите от майчинските напътствия на властната и натура върху Мадлин Басет се затресох като лист. Излязох през френския прозорец с налети с олово крака и се затътрих към шосето. Бързах да пресрещна Коко, за да науча как е протекъл разговорът.
И, естествено, когато се зададе, караше с такава скорост, че беше невъзможно да привлека вниманието му. Изчезна зад хоризонта, сякаш се състезаваше в Монте Карло, и ме остави с пръст в устата.
Потънал в мрачни мисли и угнетен от потискащи предчувствия аз запреплитах крака към гарата, където щях да закуся и да хвана влака за Кингс Девърил.