Любовният сезон на търтеите

24

Туйто. Картинката ви е ясна. Горе, на спокойното небе, звездите редяха хор многореден от ангели с усмихнати очи. Долу, зад кулисите, местните юначаги редяха хор многореден към сервитьора. А насред сцената Джийвс, хвърлил бомбата, ме лицезрееше загрижено, сякаш се опасяваше, че не всичко с младия господар е наред и беше сто процента прав. Младият господар се чувстваше, сякаш току-що Ориент експресът се бе сблъскал с дъното на панталоните му.

Преглътнах пет-шест пъти, преди да успея да отроня звук.

— Джийвс, нали всъщност не каза това?

— Моля, сър?

— Нали не те чух да казваш, че Добс се е прибрал у дома?

— Да, сър. Той лично ме осведоми, че такива са намеренията му. Твърдеше, че копнее за усамотение.

— Усамотение! — изпръхтях аз. — Ха!

И с тъп, безизразен глас, повтарящ постижението на Джордж Кегли-Басингтън по време на „Бен Батъл“, му снесох сводката.

— Това е положение, което народът нарича безизходно, Джийвс — заключих аз. — И не че това има значение, защото нищо вече няма значение. Не знам дали ти е направило впечатление поразителното сходство между създалото се положение и небезизвестната поема на лорд Тенисън „Кавалерийската атака“, която също рецитирах през по-щастливите си дни. Някой е сгафил и Гъси, също като Шестстотинте конници, пое в галоп към Долината на смъртта. Не му е дадено да размишлява, а да изпълнява или да падне в бой, както е казал поетът.

— Сър, извинете, че ви прекъсвам…

— Няма нищо, Джийвс. Свърших вече.

— … но не е ли препоръчително да предприемем някакви действия?

Изгледах го с помътнели очи.

— Действия, Джийвс? И каква полза? Каква форма на действие би предложил? Според мен положението е извън границите на човешките възможности.

— Можем да настигнем господин Финк-Нотъл, сър, и да го предупредим за опасността.

Свих рамене.

— Можем и да опитаме. Процентът на успех е нисък, но не бива да оставяме непреобърнат нито един камък. Можеш ли да намериш пътя към леговището на Добс?

— Да, сър.

— Тогава, напред — апатично изкомандвах аз.

Докато се придвижвахме от Главната улица към тъмните покрайнини отвъд, поведохме несвързан разговор.

— Джийвс, забелязах, че когато започнах да ти снасям лошите новини, една от веждите ти потрепна.

— Да, сър, бях подложен на голямо напрежение.

— Никога ли голямото напрежение не те кара да възкликнеш: „Бре!“

— Не, сър.

— А „Проклятие“?

— Не, сър.

— Хм. Би могъл все пак да опиташ в такъв момент. Според мен това е краят.

— Докато дишам, се надявам, сър.

— Стройна мисъл, но не съм съгласен с теб. Не виждам надежда за пет пари. Не можем да догоним Гъси. Трябва отдавна да е стигнал. Добс сигурно вече е седнал на гърдите му и му надява белезниците.

— Полицаят може да не се е запътил директно към дома си, сър.

— Допускаш, че се отбил в някоя кръчмица за бързо изжабуркване? Разбира се, може и да е тъй, но не съм спокоен. Това би означавано, че Съдбата ни подава благосклонна ръка, а моят опит със Съдбата…

Бих могъл да продължа и вероятно доста да задълбая, защото темата за Съдбата и несекващата й тенденция да забива лакът в корема на достойните мъже, е тема, на която съм посветил значими разсъждения, но в този миг бях призован от друга рожба на нощта и като напрегнах взор, забелязах кола, паркирана встрани от пътя.

— Ехоо, Бърти — прокънтя сребристо гласче. — Привет, Джийвс.

— Добър вечер, госпожице — цивилизовано откликна Джийвс и добави тихо за мое улеснение: — Госпожица Пърбрайт, сър.

Но аз бях познал сребристото гласче.

— Здрасти, Корки — рекох мрачно. — Гъси ли чакаш?

— Да, току-що мина оттук. Какво каза?

— Нищо — отвърнах аз, защото само бях промърморил нещо за топове отляво и топове отдясно, стрелящи гръмовно62. — Предполагам знаеш, че си го изпратила към участ тъй ужасна, че мозъкът са капичва само при мисълта за нея?

— Какви ги дрънкаш?

— В края на своя път Гъси ще срещне Добс, зачетен в Робърт Ингърстол. А колко време копоят ще продължи да чете Робърт Ингърстол, след като открие, че Гъси е влязъл с взлом и обезкучва сградата, никой не знае…

— Не ставай глупак. Добс е на концерта.

— Беше. Но си е тръгнал преди края и сега…

За пореден път бях прекъснат насред дума. В тихата нощ откъм долния край на пътя се зачу далечен лай. Лаят постепенно се усилваше, което ми подсказа, че лаещият се е насочил към нас, а Корки изскочи от колата и се изтъпанчи насред пътя като комитет по посрещането на високи гости.

— Ама че си клетник, Бърти — ядосано заговори тя. — Да будалкаш едно нещастно момиче, за да му изкараш акъла. Всичко е минало по цветя и рози. Сам се задава. Бих познала гласа му, където и да съм. Тук, Сам! Ела, миличък. Ела при маминка.

Това, което последва, ми напомни голямата сцена от „Баскервилското куче“. Лаят и топуркането се усилиха и внезапно от мрака изскочи Сам Голдуин, чиято скорост недвусмислено подсказваше маниер колко високо цени прекратяването на заседналия начин на живот, на който е бил подложен през последните дни. По всичко личеше, че се кани да препуска така поне до края на света, но видът ни го накара да забави ход. Спря, огледа се и се ослуша. А когато познатата ни любима миризма стигна до ноздрите му, вложи цялата си душа в екстатичен писък. Метна се връз Джийвс с нескритото намерение да го оближе, но кроткото Джийвсово достойнство го възпря. Джийвс гледа с добро око на фауната и винаги е готов да я потупа по главата и да й подхвърли резен от менюто, но не допуска да бъде близан по лицето.

— Вътре, Сам — извика Корки, когато възбудата от дълго чаканата среща се поукроти и духовете се успокоиха. Затвори го в колата и седна зад волана. — Време е да тръгваме — обяви тя. — Струва ми се, че режисьорът би препоръчал тук бързо отдалечаване към хоризонта, докато се превърнем в едва забележима точица. Бърти, ще се видим по-късно в Девърил Хол. Чичо Сидни е поканен на кафе и сандвичи след концерта. Не мисля, че поканата се отнася и до мен, но ще се направя, че мисля.

Натисна педала и изчезна в мрака. Вокалното соло на Сам Голдуин постепенно замря и всичко утихна отново.

Не, за да съм напълно точен, не всичко, защото в този момент до тъпанчетата ни долетя странно далечно барабанене, чийто произход в началото не можах да определя. Като че ли някой танцуваше степ на открито, но ми се стори малко вероятно човек да бие копита в тази тъмна доба. И тогава разбрах. Някой… не, двама души… бягаха… не, препускаха като мустанги по пътя към нас и вече се обръщах да вдигна неразбираща вежда към Джийвс, когато той ме придърпа в сянката.

— Сър, опасявам се от най-лошото — чух шепота му и най-лошото наистина се зададе.

В допълнение към звездите, редящи хор многореден от ангели с усмихнати очи, на ясното небе се мъдреше кръглолика луна и допринасяше силно за видимостта. На нейната светлина станахме неволни очевидци на случката.

Случката в случая бяха Гъси и полицаят Добс в посочения ред. Поради неприсъствие в началото на процедурата, можех само да се досещам за развитието на събитията в по-ранния етап, но всеки, нахълтал в полицейски участък да краде кучета и сблъскал се в помещенията с полицая Добс, едва ли би се туткал, поради което допуснах, че Гъси е направил сполучлив старт. Така или иначе, когато състезателите навлязоха в полезрението ми, той имаше внушителна преднина и очевидно я увеличаваше.

Странно е как можеш да си гъст с някого от ранно детство и въпреки това някои негови страни да останат скрити за теб. Години наред съм се движил сред Гъси и напълно съм го опознал като тритонолюб, възлюбен и глупаво магаре, но никога не бях го подозирал в притежаването на качества на изтъкнат спринтьор. Бях впечатлен от високата му степен на кадърност в тази тясно специализирана дейност. Носеше се като прериен заек, отметнал назад уши, а зелената брада се вееше волно на вятъра. Хареса ми как работеше с глезените.

От друга страна, Добс бе позатруднен в движенията си и за око като моето, набито в наблюденията на конни надбягвания, демонстрираше липса на свежест. Забелязваха се симптоми на запъхтяване и съм убеден, че ако на Гъси му бе стигнало пипето да се придържа към статуквото и да продължи състезателната си дейност, скоро щеше да пресече лентата. Полицейските служители не са правени за високи скорости. Тяхната сила е в кисненето по уличните кьошета и глобяването на неправилно пресичащите.

Но както току-що подчертах, Огъстъс Финк-Нотъл в допълнение към изтъкнатите си способности на спринтьор беше и глупаво магаре. Сега, когато от победата го делеше косъм, магарията му си каза думата. До пътя се издигаше високо дърво и той внезапно се отклони от курса, насочи се към него и се покатери нагоре по клоните му. Какво точно очакваше да намери там, знаеше единствено болният му ум. Ърнест Добс може и да не принадлежеше към каймака на хампширските мислители, но му стигаше пипето да застане под дърво.

И го направи. По всеки милиметър от мощната му конструкция бе изписана решимостта да продължи в този дух дори ако това му отнеме цялото лято. Не виждах лицето му, защото беше с гръб към мен, но без съмнение и то отразяваше същата решимост и нищо не би могло да е по-решимо от гласа, с който започна да настоява престъпникът да слезе от дървото, без да губи повече време. Няма мърдане, твърдеше Ърнест Добс, и аз се съгласих с него. За да не стана очевидец на мъчителната сцена, която неизбежно щеше да последва, затворих очи.

Тъп звук от удар на един твърд предмет в друг ме накара да ги отворя. А когато ги отворих, не им повярвах. Ърнест Добс, който допреди секунди стоеше с разкрачени крака, пъхнат палци в колана, подобен на статуя на Правосъдието, Наказващо Злосторник, сега лежеше проснат на пътя с лице към звездите, докато Джийвс подобно на воин, прибираш меча в ножницата, пъхаше в джоба си някакъв предмет, за който инстинктът ми подсказа, че е малка, но услужлива каучукова палка.

Довлякох се с подгъващи се колене и рязко поех дъх при вида на тленните останки. Най-доброто, което можеше да се каже за сержант Ърнест Добс, беше, че изглежда в мир със себе си и света.

— Велики Боже, Джийвс! — изохках аз.

— Позволих си да фрасна полицейския служител, сър — обясни почтително той. — При така стеклите се обстоятелства това ми се стори наложително като най-достъпен метод за избягване на неприятностите. Можете спокойно да слезете, сър — продължи той вече към Гъси. — Ако ми разрешите да изкажа мнение, сър, скоростта в случая е от първостепенна важност. Невъзможно е да се гарантира, че полицаят ще остане неподвижен неограничено време.

Това даде храна за нови мисли.

— Да не искаш да кажеш, че ще се възстанови?

— О, да, сър, почти веднага.

— Според мен му липсва само бяла лилия в дясната ръка и е готов.

— Не, не, сър. Патката произвежда единствено временно неразположение. Разрешете, сър — продължи той, докато помагаше на Гъси да се приземи. — Допускам, че господин Добс, когато се съвземе, ще изпита остро главоболие, но…

— В живота на всеки настъпват смутни времена. Нали това искаше да кажеш?

— Точно така, сър. И смятам за благоразумно господин Финк-Нотъл да свали брадата. С нея ще бъде разпознат твърде лесно.

— Но той не може. Залепил я със специално лепило.

— Ако господин Финк-Нотъл ми разреши да го придружа до стаята му, сър, ще мога да я сваля без усложнения.

— Тогава тръгвай.

— Ъ? — обади се за първи път Гъси, бидейки точно човекът, който би казал „Ъ?“ в подобен момент. Имаше кривоглед вид, сякаш и той беше отнесъл една палка.

— Изчезвай.

— Ъ?

Направих уморен жест.

— Джийвс, отстрани го от погледа ми.

— Много добре, сър.

— Бих дошъл с вас, но имам друга работа. Нуждая се от шест чаши бренди, и то незабавно. Сигурен ли си за този жив труп?

— Моля, сър?

— Питам дали, като го наричам „жив“, говоря по същество?

— О, да, сър. Ако благоволите да забележите, господин полицаят започва да идва на себе си.

Благоволих. Ърнест Добс очевидно се готвеше да се възвърне към служебните си задължения. И също като в онова стихотворение за Пигмалион и Галатея, което също ме караха да декламирам като дете невръстно, той трепна, задвижи се и сякаш почувства в сърцето си потока на живота нов. Поради това прецених, че най-добре ще е да се оттегля. Нямах желание да се озова край болничната постеля, когато човек с неговите мускули и непредсказуем темперамент дойде в съзнание и започне да търси извършителите. С нелоша скорост се върнах в „Гъска и иглика“ и се заех с неотложните дела. Когато розите разцъфнаха отново върху бузките ми, аз се прибрах в Девърил Хол и се качих в стаята си.

Както сами се досещате, разполагах с богата храна за размисъл. Разкриването на тази по-дълбока, фраскаща страна в Джийвсовия облик ме свари крайно неподготвен. Човек не можеше да не си задава въпроса докъде е способна да се разпростре подобна склонност. В миналото ние с него сме имали своите разногласия върху кардинални проблеми като морави чорапи и бели смокинги и беше изключено да се избегнат и в бъдеще подобни сблъсъци при наличието на двама мъже със силен дух като нас двамата. Мисълта, че в разгара на някой спор за официални ризи с меки нагръдници той може да забрави нормите на приличието и да реши да доведе дебата до победен край, като ме фрасне по фасадата с нещо тежко, не ми даваше мира. Можех да се надявам единствено на феодалния дух, който да възпре ръката му.

Още се мъчех да свикна с мисълта, че години наред съм топлил в пазвата си същество, което с признателност би било прието за почетен палач от всяка кръвожадна банда, търсеща нови таланти, когато се появи Гъси минус фауната по лицето. Беше сменил живописния кариран костюм с вечерно облекло и аз стреснато осъзнах, че е време да се преоблека за вечеря. Бях забравил информацията на Корки, че след концерта, който вероятно бе достигнал фазата на „Боже, краля пази“, в дневната се готви оргия с кафе и сандвичи.

Нещо като че ли му тежеше на Гъси. Държеше се като нападнат от бълхи. Докато аз бързешком надявах чорапи, риза и вечерни обувки, той блуждаеше из стаята, играеше си с разните творения на изкуството върху лавицата над камината и когато се заех да нахлузвам вечерния панталон, до ушите му достигна познатото вече глухо стенание, с което Коко напоследък обилно ме бе гощавал. От известно време се взираше в картината на стената, изобразяваща момиче с капела, гукащо на гълъб под зоркия поглед на мъж с островърха шапка и впити панталони, но сега се обърна и проговори.

— Бърти, знаеш ли какво ще рече пелената да се вдигне от очите ти?

— Ами да. От очите ми редовно се вдигат пелени.

— Сега и от моите — заяви Гъси. — И ще ти посоча точния момент, когато стана това. Беше докато клечах горе на дървото и гледах към полицая Добс, който ме увещаваше да сляза. Тогава пелената се вдигна от очите ми.

Осмелих се да го прекъсна.

— Чакай — рекох. — За яснота в протокола, какви ги дрънкаш?

— Казвам ти. Пелената се вдигна от очите ми. Нещо се прекърши в мен. Светкавично и без предупреждение, любовта умря.

— Чия любов?

— Моята, глупако. Към Корки. Усетих, че момиче, способно да подложи мъжа на подобно изпитание, не е съпруга за мен. Обърни внимание, продължавам силно да се възхищавам от нея, но смятам, че би станала отлична другарка в живота на човек като Ърнест Хемингуей, любител на изпълнен с опасности живот. След станалото тази вечер вече съм наясно, че се нуждая от не толкова импулсивна партньорка. Само да беше видял как святкаха очите на Добс на лунна светлина! — простена той и целият се разтърси.

Настъпи мълчание, защото възторгът ми при научаването на тази сензационна новина беше толкова дълбок, че за секунда занемях. След това издадох едно: „Ухаа!“, като е много възможно да съм повишил глас, защото той подскочи и каза, ако може да не врещя „Ухаа!“ по този начин, защото заради мен си бил прехапал езика.

— Съжалявам — отвърнах аз, — но държа на своето. Възкликнах: „Ухаа!“, защото имах предвид „Ухаа!“ С изключение може би само на „Алилуя!“, „Ухаа!“ е единствената достойна за случая дума, а изврещях, защото бях дълбоко развълнуван. Гъси, вече няма защо да крия, че гледах на страстта ти към младата Корки с дълбока загриженост. Стисках устни и със съмнение се питах дали си стъпил на прав път. Корки е чудесна и, както сам отбеляза, напълно подходяща булка за мъж, който няма да има нищо против благодарение на нейна мимолетна прищявка да се озове в някой от по-известните затвори на империята, но момичето, създадено за теб, очевидно е Мадлин Басет. Вече можеш да се върнеш при нея и да си заживеете щастливо. За мен ще е истинско удоволствие да купя сребърния съд за варене на яйца или каквото ми поискаш за сватбен подарък и можеш да разчиташ на присъствието ми в църквата по време на церемонията и на прочувственото ми изпълнение на „Изпълних трудната задача.“

На това място секнах, защото забелязах, че той доста невъздържано се гърчи. Попитах го защо се гърчи, а той отвърна как да не се гърчи човек, когато се дави в собствената си помия и изрази желание да престана да дрънкам глупости за връщане при Мадлин.

— Как да се върна при Мадлин, колкото и страстно да го желая, след като й писах, че между нас всичко е свършено?

Усетих, че е назрял моментът да му снеса добрата новина.

— Гъси — започнах аз, — всичко е наред. Няма причини за тревога. Докато ти си спал, другите са се погрижили за теб.

И без повече увъртания му предадох Уимбълдънския епизод.

В началото ме слушаше тъпо и беззвучно отваряше и затваряше уста като сьомга, хвърляща хайвер. Но с напредването на разказа лицето му започна да просветва, очилата в рогови рамки замятаха искри, той грабна ръката ми и красиво заяви, че макар по принцип да ме смятал за ненадминат тъпанар от глобален мащаб, бил длъжен да признае, че в случая съм проявил сърцатост, изобретателност, предприемчивост и почти човешка интелигентност.

— Бърти, ти ми спаси живота!

— Няма нищо, старче.

— Ако не беше ти…

— Няма нищо. Стандартната Устърова услуга.

— Ще отида да й телефонирам.

— Разумен ход.

Позамисли се.

— Не, няма, за Бога. Направо ще се явя при нея. Ще взема колата и ще отида в Уимбълдън.

— Тя ще си е легнала.

— Тогава ще спя в Лондон и рано сутринта ще съм там.

— Не забравяй за навехнатата китка.

— Божичко, няма. Добре, че ме подсети. Какво дете бях спасил?

— Малко, синеоко, златокосо, фъфлещо.

— Малко, синеоко, златокосо, фъфлещо. Добре.

Стисна ми пак ръката и се измете, като спря на вратата да ми каже да наредя на Джийвс да стегне багажа му, а аз, вече привършил тоалета си, се тръшнах на стола да се порадвам на бърза цигара, преди да сляза в дневната.

Предполагам, че в онзи момент на благоразположение, когато сърцето ми пееше в гърдите и кръвта буйно препускаше по вените, би трябвало да си кажа: „Не ликувай толкова, момче. Не забравяй, че обърканите любовни животи на Коко, Езмънд Хадок, Гъртруд Уинкуърт, полицая Добс и прислужницата Куини още се нуждаят от оправяне“, но знаете как стават нещата. В живота на човека настъпват моменти, когато той може да мисли единствено за себе си и трябва да призная, че мъките на гореспоменатите души бяха почти напълно изтласкани в задкулисието на съзнанието ми от облекчението, че Съдбата, след едно трънливо начало, най-сетне се бе погрижила за Бъртрам Устър.

Накратко, вътрешната ми настройка беше на африкански изследовател, който чрез своевременно покатерване на дърво е успял да се размине на косъм с нервен крокодил, но от жалните писъци, долитащи отдолу, разбира, че верният му туземен водач не е имат неговия късмет. Той несъмнено тъгува, като чува какво става, и от сърцето му капе кръв, но не може да сдържи преобладаващото чувство на облекчение от факта, че колкото и лепкав да е животът на туземните водачи, лично неговият е цветя и рози.

Тъкмо гасях цигарата и се канех да тръгна, узрял за весел сандвич и ободрителна чаша кафе, когато на вратата се мярна нещо розово и в стаята влезе Езмънд Хадок.