Любовният сезон на търтеите

16

Стаята, в която се озовах, беше жизнерадостна и приветлива, за разлика от Бъртрам Устър. Имаше вид на леговище на особа, интересуваща се от спортове и игри, поради което реших, че е щабквартирата на яката съученичка на Мадлин Басет. На стената над камината бе окачено весло, на самата полица имаше ракета за скуош, а по стените висяха огромен брой снимки, които, макар и с бегъл поглед, идентифицирах като отбори по тенис и хокей.

В момента беглият поглед бе единственото, което успях да си позволя, защото първото нещо, на което се спря окото ми при влизането, бе френски прозорец, който добре щеше да ми свърши работа. Втурнах се към него като пеш турист, устремен към селската кръчма две минути преди затварянето й. Прозорецът гледаше към буйна градина встрани от къщата и предлагаше възхитителен път за избавление на човек, чиято единствена цел в живота е да се отдалечи възможно най-бързо от величествено имение в Уимбълдън и кракът му вече никога да не стъпи в това проклето място.

Когато казвам, че прозорецът предлагаше възхитителен път за избавление, би трябвало да бъда по-точен и да обясня, че би го предложил, ако от външната му страна в непосредствена близост не стоеше облегнат на лопата нисък набит градинар в кадифени панталони и жълто-червена шапка, предполагаща, вероятно погрешно, че е член на Марлибонския крикет клуб. Ризата му беше кафява, ботушите — черни, лицето — вишнево, а бакенбардите — посребрени.

В състояние съм да изложа колорита му с такива подробности, поради продължителното време, което прекарах прикован към пода във внимателно изучаване на тоя роб на труда. Колкото по-внимателно го разглеждах, толкова по-малко ми допадаше. Чувствата, преизпълнили ме, докато наблюдавах как прислужничката на Листвениците се кефи с цигарата, възкръснаха в душата ми и аз искрено възжелах градинарят на богоугодното имение да усети резултатите от взривяването на кило и половина динамит под дебелото дъно на панталоните му.

Най-сетне гледката стана непоносима и аз се замятах из стаята като уловено в клетка дете на дивата природа, с тази разлика, че детето на дивата природа едва ли би се блъснало и със сетни сили удържало от преобръщане масичка със сребърна купа, топка за голф в стъклена кутия и огромна снимка в рамка, както направих аз. Успях да уловя снимката във въздуха благодарение на неподозирани жонгльорски способности и така предотвратих трясък, който би накарал всички обитатели на къщата да дотърчат на местопроизшествието. А когато я улових, открих, че е запечатала образа на Мадлин Басет.

Образът беше анфас. Гледаше от снимката с големи тъжни очи като плочи, а на устните й сякаш трепкаше странен, укорителен зов. Докато зяпах тъжните очи и впивах прям поглед в трептящите устни, в главата ми нещо изщрака като пружина. Осени ме вдъхновение.

Последвалите събития щяха да докажат, че моята идея, подобно на Коковите, беше от онези, които в конкретния момент ти се струват страхотни. Но така или иначе, тогава бях убеден, че ако задигна снимката и я завра под носа на Гъси със заклинанието да я изпие с поглед, пък нека съвестта бъде негов съдник, всичко ще свърши добре. В душата му щеше да пропълзи разкаяние, доброто в него щеше да навири опашка и цялата стара любов и привързаност щяха да нахлуят обратно. Убеден съм, че подобни неща стават доста често. Изпечени крадци, мярнали снимки на майките си, начаса захвърлят оръдията на труда и започват нов живот, а същото вероятно се отнася и за разбойниците, мошениците и хора, неплатили данъка на кучето си.

Не виждах причина да допусна, че Гъси ще е по-различен от тях.

Точно в този момент обаче чух звук на прахосмукачка, тътрена през вестибюла, и разбрах, че прислужницата се запътва към стаята.

Ако има нещо, което да ви кара по-осезаемо да се чувствате елен на мушка от присъствието ви в стая, където не ви е мястото, и чуете прислужници да се задават да я чистят, то аз не знам кое е то. Ако опишем Бъртрам Устър в онзи момент като халосан с мокър парцал, няма да излъжем. Рипнах към прозореца. Градинарят още стоеше там. Рипнах назад и замалко отново да прекатуря масичката. Най-сетне включих бързата мисъл и рипнах встрани. Очите ми се спряха на масивен диван в ъгъла на стаята. Не бих могъл да мечтая за по-надеждно укритие. Намерих се зад него почти две секунди преди крайния срок.

Ако кажа, че задишах спокойно, ще бъде силно преувеличено. Бях далеч от безгрижието. Но чувствах, че в скромното си кьошенце съм на почти сигурно място. Едно от нещата, които научаваш, когато те поочука животът, е, че прислужниците не чистят зад диваните. Минават с прахосмукачката по откритите части на килима, решават, че са си свършили работата за деня и отиват да пият чай и да хапнат филия хляб с конфитюр.

В дадения случай дори откритите части на килима не получиха полагаемото им се, защото момичето тъкмо започна да мушка щепсела в контакта, когато получи сигнал за отбой от страна на върховното командване.

— Добро утро, Джейн — изрече глас, придружен от писклив лай, достоен за бяло рошаво куче. — Не си прави труда да чистиш сега стаята.

— Добре, госпожице — отвърна прислужницата с видимо доволство в гласа и отпраши, без съмнение, да пуши в килера.

След като яката девойка се настани на дивана, последва шумолене на хартия от разгръщане на сутрешен вестник. После я чух да казва: „О, здрасти, Мадлин“ и разбрах, че Басет е вече сред нас.

— Добро утро, Хилда — обади се точещият се като петмез гласец, тъй ненавиждан от всички разумни мъже. — Каква прекрасна, прекрасна утрин.

Спортистката отбеляза, че не вижда нищо прекрасно и че лично тя смята всички сутрини за гадни. Говореше мрачно и разбрах, че любовното разочарование я е вкиснало напълно, клетата душица. Тъгувах заедно с нея и ако обстоятелствата бяха малко по-различни, бих протегнал ръка да я погаля по главата.

— Брах цветя — продължи Басет. — Прекрасни, усмихнати цветенца, още мокри от утринната роса. Колко щастливи изглеждат цветята, Хилда.

Могъщата съученичка попита защо да не бъдели щастливи, след като за нищо не им пукало, след което настъпи пауза. После каза нещо за перспективите на крикет клуба в Съри, но веднага се разбра, че мислите на Мадлин Басет са другаде.

— Току-що бях в трапезарията — заговори тя с леко разтреперан гласец. — Нямам писмо от Гъси. Толкова съм разтревожена, Хилда. Май трябва да тръгна за Девърил Хол с по-ранен влак.

— Както искаш.

— Не мога да се отърва от чувството, че е сериозно пострадал. Твърди, че само си е навехнал китката, но дали е така? Това се питам непрекъснато. Представи си, че конят го е съборил и прегазил?

— Щеше да го спомене.

— Не, нямаше. Точно това искам да кажа. Гъси е толкова лишен от себичност и загрижен за другите. Първата му мисъл е била да ми спести тревогите. О, Хилда, смяташ ли, че гръбнакът му е счупен?

— Ама че дивотия! Счупен гръбнак, дрън-дрън. Щом няма писмо, значи на оня, другият, как му беше името… Устър, му е писнало да бъде писар. И не мога да го упрекна. Нали бил хлътнал по теб?

— Много, много ме обича. Истинска трагедия. Не мога да ти опиша, Хилда, колко е трогателен изразът на нямо страдание в очите му при всяка наша среща.

— Е, значи всичко е ясно. Ако си хлътнал по някое момиче и друг ти го отмъкне под носа, едва ли е приятно да седиш на масата, вероятно със скърцаща писалка в ръка, и да лееш пот, докато другият ти диктува: „Безценна запетая единствено моя любима запетая обожавам те запетая боготворя те точка Как бих желал запетая скъпа моя запетая да те притисна към гърдите си и да обсипя прекрасното ти лице с пламенни целувки удивителна.“ Нищо чудно, че Устър се е разритал.

— Колко си безсърдечна, Хилда.

— Преживяла съм достатъчно, за да стана безсърдечна. Понякога си мисля дали да не сложа край на всичко. В онова чекмедже имам пистолет.

— Хилда!

— Е не, няма да стигна дотам. Ще настане голяма суматоха. Прочете ли сутрешния вестник? Пише, че пак се говори за промяна в правилото „крак пред вратичка“ в крикета. Как странно се променят възгледите на хората с разбити сърца. Добре помня времето, когато щях да бъда във възторг от промяната на това правило. Сега пет пари не давам. Да си го променят колкото си щат, много им здраве. Що за човек е тоя Устър?

— О, истинска душица.

— Сигурно, щом пише любовните писма на Гъси вместо него. Освен ако не е безподобно магаре. На твое място щях да натиря Гъси и да се насоча към него. Предполагам, че бидейки мъж, и той е гадняр като останалите, но поне е богат, а парите са единственото, което има значение.

От начина, по който Мадлин възкликна: „О, Хилда, скъпа!“ с натежал от упреци глас, разбрах, че тези цинични слова са проникнали във вътрешността й, шокирани са я и са наранили възвишените й чувства, и лично аз бях в пълно съзвучие с тези нейни чувства. Никак не одобрявах това момиче и неговите възгледи и бих желал да не дрънка подобни щуротии. Нещата бяха достатъчно оплескани и без бивши съученички да подкокоросват Мадлин да зареже Гъси и да се насочи към мен.

Мисля, че Мадлин щеше да продължи да недоволства, но вместо това тя неочаквано нададе някакъв крясък и съученичката попита: „Сега пък какво има?“

— Снимката ми!

— Какво снимката ти?

— Къде е?

— На масичката.

— Няма я. Изчезнала е.

— Сигурно Джейн й е видяла сметката. Не пропуска да потроши всичко, което не е от стомана, и не виждам защо трябва да прави изключение за снимката ти. Най-добре да я попиташ.

— И ще го направя — отсече Мадлин и чух как изфуча от стаята.

Минаха няколко минути, през които аз дишах прах, а щангистката четеше във вестника допълнителни подробности за правилото „крак пред вратичка“. Изведнъж я чух да казва: „Стой мирно“, очевидно на бялото рошаво куче, защото малко след това продължи: „Добре де, изчезвай, щом искаш“ и последва тътен. Не някакъв тъп, застрашителен тътен, а точно тътенът, предизвикан от бяло рошаво куче, което се приземява на килим от диван със средна височина. А почти веднага последва звук на душене по посока на местонахождението ми и със силен уплах в и без това наплашената си душа осъзнах, че животното е надушило характерната Устърова миризма и е в процес на проследяването й до източника.

Тъй се и оказа. Огледах се и внезапно забелязах носа му на около петнайсет сантиметра от моя, а изражението му беше на куче, което не може да повярва на очите си. Със смаяно „Олеле!“ на уста, то даде заден ход към центъра на стаята и се зае да лае.

— Какво ти става, глупчо? — попита съученичката, след което настъпи мълчание. Искам да кажа от нейна страна. Бялото рошаво куче продължаваше да се дере.

Отново влезе Мадлин Басет.

— Джейн твърди… — започна тя, но спря с пронизителен писък. — Хилда! О, Хилда, какво правиш с пистолета?

Здравенячката успокои страховете й, но моите запазиха статуквото си.

— Не се стряскай, няма да се застрелям. Въпреки че идеята е примамлива. Зад дивана се крие някой.

— Хилда!

— От доста време се чудя откъде е това странно сумтене. Пърси го откри. Браво, Пърси. Хей ти, излизай.

Правилно прецених, че последните думи се отнасят до мен, и се показах иззад дивана, а Мадлин нададе още един от пронизителните си крясъци.

— Изтупан престъпник, макар и поизмърлян — отсъди мъжкараната, докато ме разглеждаше над дулото, насочено към сакото ми. — Предполагам, е някой от ония мошеници от Мейфеър, за които пишат напоследък. Гледай ти, снимката, която търсеше, е у него. Вероятно заедно със сума ти други неща. Най-напред ще го накараме да си обърне джобовете.

Мисълта, че в един от тези джобове се намира писмото на Гъси, ме накара да се сгърча и да изстена приглушено, а яката девойка ме предупреди, че ако смятам да повръщам, лично тя няма нищо против, но все пак предпочита да го правя отвън.

За щастие в този момент Мадлин Басет възвърна дар-словото си. Докато траеше гореописаният монолог, тя стоеше облегната на стената с ръка на сърцето и се правеше твърде сполучливо на котка със заседнала в гърлото рибя кост, та едва сега даде своя принос.

— Бърти! — изписка тя.

Съученичката изглеждаше озадачена.

— Бърти?

— Това е Бърти Устър.

— Прилежният писар? Че какви ги дири тук? И защо е задигнал снимката ти?

Гласът на Мадлин спадна до разтреперан шепот.

— Мисля, че знам.

— Значи си по-умна от мен. Тая работа ми изглежда твърде съмнителна.

— Ще ни оставиш ли за малко сами, Хилда? Искам да поговоря с Бърти… без свидетели.

— Дадено. Ще ида в трапезарията. Едва ли ще успея да преглътна и залък, но за всеки случай ще преброя сребърните лъжици.

Могъщото момиче излезе, придружено от бялото рошаво куче и ни остави, готови за разговор на четири очи, който с радост бих избегнал. Дори вече ми се струваше, че ако имах избор, бих предпочел разговор на четири очи с Благородната Дафни Уинкуърт.