Лъвът

6

Ариана се нахрани и веднага понечи да напусне салона. Никога не бе изпитвала такова унижение. Всички в помещението я зяпаха и сякаш я обвиняваха в безброй неща. Тя се извини и се надигна да става, но силната ръка на Лайън мигом я възпря.

— Нима ще ни напуснете толкова рано, милейди? — попита я той с хладно презрение.

— Аз… чувствам се изморена — отвърна тя и го погледна през сведени ресници. На оскъдната светлина от факлите профилът му изглеждаше груб и неустоимо мъжествен. Раменете му бяха едри и силни.

— Тогава върви и се подготви да посрещнеш съпруга си. Утре смятам да обсадя Блекхийт, и обикновено имам нужда от жена преди люта битка — каза Лайън и освободи ръката й.

За миг Ариана се вторачи невярващо в него, после се обърна и побягна. Лайън остана загледан след нея с мрачно изражение, а в очите му проблясваха емоции, които отказваше да приеме. Когато след няколко минути един страж въведе в салона пратеник на краля, Лайън все още не бе откъснал погледа си от стълбището, по което бе изчезнала Ариана. С усилие на волята си той насочи вниманието си към пратеника. Разгъна тънкото руло пергамент, прочете посланието и стовари юмрук върху масата с гневна ругатня.

— Проклятие! Кралят иска да ида в Лондон. Свикват съвета на старейшините, и понеже съм барон и имам обширни владения на север, трябва задължително да присъствам на срещата — обърна се той към Белтан. — Уилям иска да взема Ариана със себе си.

— А какво ще стане с Блекхийт, милорд? Хората ни са готови да атакуват земите на лорд Едрик. Отдавна не сме водили битка.

Лайън свъси вежди.

— Налага се да заминем за Лондон, Белтан. Така повелява Уилям. Утре ще се приготвим и вдругиден ще потеглим. Съветът на старейшините ще заседава две седмици. Ти ще си в моя ескорт. Избери хората, които ще оставим да пазят крепостта.

— Да, милорд. Но се боя, че лейди Ариана ще се възпротиви на това да посети норманския двор.

— Да, сигурен съм в това. Но в Лондон поне няма да има с кого да заговорничи.

Ариана вече спеше, когато Лайън влезе в общата им спалня късно през нощта. Той бързо се съблече и се пъхна в леглото до нея. Почувства топлината на тялото й през тънката материя на нощницата й и слабините му мигновено реагираха. Господи! Нима щеше цял живот да изпитва към собствената си съпруга такава страст, така мъчителна за тялото и душата му? Не можеше да позволи да изпитва такава нужда от някого, особено от тази безчестна жена, която го мразеше с всяка клетка от лятото си. Не всички жени мразят норманите, не спираше да си повтаря Лайън. Доскорошната му любовница, Забрина, не можеше да му се насити. А сега изпитваше смесени чувства при мисълта, че отново ще види Забрина в Лондон. Неговата студена и непокорна съпруга може и да го гледаше от високо, но Забрина щеше да го приеме с отворени обятия.

— Събуди се — разтърси я той. — Събуди се и посрещни мъжа си.

Така грубо разбудена, Ариана се стъписа, внезапно почувствала ръката му върху бедрото си. У нея се надигна ням протест. Нима не я беше наказал достатъчно?

— Късно е — едва пророни тя. — Какво искате от мен?

— Искам само да поговорим. Тялото ти вече не представлява интерес за мен — излъга я той. Предпочиташе да се измъчва до предела на търпението си, вместо да й признае, че още я желае, че отчаяно копнее тя да го приеме и да му се отдаде с желание.

Ариана въздъхна от облекчение. Последното нещо, което искаше в момента, беше Лайън отново да я докосне и да превърне тялото й в купчина тръпнеща, гърчеща се плът.

— Нямам какво друго да ви кажа, освен отново да ви помоля да се откажете от плана си да атакувате Блекхийт.

— Няма да има битка. Уилям ни вика в Лондон.

Ариана премигна насреща му. Няма да има битка? Господ бе чул молитвите й. Но да заминат за Лондон? При самата мисъл за това тялото й потръпна от ужас.

— Лондон! — извика тя. — Не искам да отивам в Лондон.

— Твоите желания са без значение. Така повелява Уилям. Той иска да ме придружиш. Кралицата настоявала да те види. Матилда ще ти хареса, тя е истинска светица. Утре ще си събереш багажа и ще се приготвиш за пътуването. Заминаваме вдругиден.

— Нямам достатъчно време да се подготвя! — В гласа й се долавяше паника. Не искаше да вижда нито Завоевателя, нито съпругата му светица. Тя мразеше Уилям. Мразеше всички нормани. Освен това, никога не беше ходила в Лондон. Беше чувала, че дворът е порочно място, въпреки усилията на Уилям да съхрани морала.

— Имаш достатъчно време — отвърна Лайън с нетърпящ възражение тон. Той отчаяно се опитваше да потисне емоциите, които извикваше у него близостта на тялото й. Господи! Тази жена се беше опитала да го отрови — как беше възможно все още да я желае? — А сега заспивай. Късно е вече.

Когато Ариана се събуди на следващата сутрин, Лайън вече бе излязъл. Тя стана припряно и трескаво прехвърли наум всичко, което трябваше да свърши, преди да тръгнат за Лондон. Кожата й настръхваше при самата мисъл за това. Тя нямаше приятели в Лондон, нямаше никой, който да я защити от Лайън и Завоевателя. В Крагмер поне беше заобиколена от хора, които познаваше от дете, а и Едрик беше наблизо, в случай че имаше нужда от него. А в Лондон щеше да е заобиколена от омразните нормани.

Мислите й секнаха, когато Терса влезе в стаята, за да й помогне да се облече.

— Добро утро, милейди. Лорд Лайън нареди да ви помогна да стегнете багажа си за пътуването.

Доброто й настроение не се хареса на Ариана, която с всяка изминала минута се чувстваше все по-разстроена.

— Изглеждаш ми необичайно щастлива, Терса. Да не би сър Белтан да е причина за това внезапно щастие?

— Лорд Лайън каза, че ще ви придружа в Лондон — отвърна весело Терса. — Не е ли чудесно? Лондон! Трябва да е прекрасно място. Никога не съм и мечтала, че един ден ще го видя. Белтан също ще дойде — добави свенливо момичето. — Много съм благодарна на лорд Лайън, че ще ме вземе с вас.

Ариана почувства, че ъгълчетата на устните й увисват. Лорд Лайън каза… Нима цялото домакинство беше очаровано от съпруга й? Той й беше отнел дома, а сега щеше да открадне и най-близките й хора.

— Радвам се, че харесваш съпруга ми — каза тя с горчив сарказъм. — Мога да се облека и сама. Но ако трябва да направя добро впечатление в кралския двор, ще ми трябват прилични дрехи. Повикай жени от селото. Някъде в този замък трябва да има стари дрехи на майка ми, които да преправя така, че да ми стават. Разполагам само с един ден, за да се сдобия с приличен гардероб.

Денят напредваше бързо. Имаше много да се свърши и твърде малко време за това. Ариана успя да намери няколко ракли с дрехи от майка й, някои от които почти не се нуждаеха от преправяне. Повечето от тях бяха изключително елегантни, поръбени с хермелин и скъпи кожи, и у Ариана постепенно се появи увереност, че ще е не по-зле облечена от всяка жена в двора на Уилям. Сред дрехите намери и няколко гривни, брошки и колиета.

Вечерта дрехите бяха опаковани и не й оставаше друго за вършене, освен да се сбогува с най-близките си хора. Ариана не знаеше колко дълго ще продължи срещата и кога ще се върнат, но разчиташе, че Кийн ще управлява добре Крагмер в тяхно отсъствие.

През целия ден Ариана беше виждала Лайън само отдалече. Знаеше, че и той е твърде зает с подготовката около пътуването, и беше благодарна за отсъствието му. Защото макар да бе успяла да избегне бичуването, сигурно тепърва щеше да се сблъска със смразяващия му гняв. Имаше много начини да я накаже и Ариана не се и съмняваше, че Лайън все някак ще й вгорчи живота. Защо, за бога, изобщо й беше хрумнало да се опита да отрови съпруга си? Защо се бе подвела по думите на Едрик? Та тя не искаше смъртта на Лайън. Вярно, че отказваше да му се врече във вярност, но той все пак си оставаше неин съпруг. Той я беше подмамил да извърши нещо непростимо, нещо, за което щеше да съжалява до края на живота си.

Ариана се оттегли в стаята си, твърде уморена, за да вечеря в салона с Лайън и всичките му рицари. Стаята се осветяваше единствено от синкавите пламъци в камината. Тя приседна на леглото да изчака подноса с храна, който бе наредила да й донесат, и мислите й отново запрепускаха трескаво. Нямаше представа какво я очаква в Лондон, където щеше да е заобиколена само от врагове. Страхуваше се от неизвестното. А после, без всякакво предупреждение, стаята се завъртя наоколо й. Обгърна я лепкава мъгла, и когато белите кълбета се разнесоха, тя вече не се намираше в собствената си спалня.

Пред очите й се разкри огромен салон, пълен с хора — мъже и жени в хубави дрехи, които се смееха и бъбреха помежду си. Видя и един тъмен мъж, едър и внушителен, с корона на главата. Там беше и Лайън. А точно зад него стоеше жена с несравнима красота, облечена в пищна рокля и отрупана с бижута. Усмихваше се превзето насреща му, а очите й бяха тъмни и подканящи. Ариана почувства и собственото си присъствие, но някак лишено от плът, сякаш беше само страничен наблюдател, невидима за останалите в салона. А после над залата надвисна тъмна, заплашителна сянка. Сянката се залута безцелно из салона, а после се насочи директно към Лайън. После внезапно тъмният спектър се насочи към Ариана, и стана още по-мрачен и по-застрашителен.

Опасност!

Ариана я почувства с всичките си сетива.

В кралския двор я очакваше враг!

Ясно го долавяше.

Ариана извика от ужас и изпадна в безсъзнание, а тялото й се отпусна безчувствено на земята, край грамадното легло.

В това време Лайън вървеше бавно към спалнята и се питаше дали ще намери Ариана заспала. Господи, желаеше малката вещица. И макар че през целия ден беше потънал в работа, не беше успял да я изтръгне от мислите си. Представяше си дребничкото й, примамливо телце и заоблените й, щръкнали гърди, притиснати в него. Ясно си спомняше горещата, стегната плът между бедрата й, която се разтваряше да го посрещне и после се сключваше около него. Изпитваше угризение, задето вчера не бе успял да й достави удоволствие, но тя твърде бързо го беше докарала до ръба. Просто не можа да се удържи. Не бе планирал да я люби, просто така се случи. Трудно беше за вярване, но дори след като тя се опита да го отрови, той все още я желаеше неудържимо. А после я бе обладал — първо с гняв, после със страст, а накрая с неизказана нежност, която му бе трудно да си обясни.

Лайън открехна безшумно вратата и огледа мъждиво осветената стая. Изпърво не видя Ариана и в гърдите му се надигна страх. Беше сгрешил, като не постави страж пред вратата й днес. Знаеше, че тя не иска да отива в Лондон. Нима Ариана толкова се боеше да отиде в норманския двор, че бе готова да избяга от собствения си дом?

И тогава я видя.

Лежеше да пода, край леглото, неподвижна и бледа като самата смърт. Той се спусна към нея и коленичи до тялото й. Прошепна нежно името й, а кожата му настръхна от ужас, когато не му отговори. Разтърси я внимателно, но тя остана неподвижна и все така безмълвна. Лайън се вторачи във вратата, за първи път в живота си обзет от нерешителност. Дали не трябваше да извика свещеник или…

Вещицата!

Точно така, вещицата. Лайън се изправи решително с намерението да изпрати някой слуга да повика Надая, и в този миг почувства нечие присъствие до себе си. Косъмчетата по врата му се изправиха и той рязко се обърна. До вратата стоеше Надая, вторачила напрегнато поглед в него.

Стъписан, Лайън пристъпи към нея.

— Откъде разбра?

Очите й останаха невъзмутими.

— Имам си своите начини. Оставете ни сами, милорд. Аз знам какво да сторя.

Лайън остана неподвижен, без да откъсва поглед от вещицата.

— Мислиш ли, че пак е имала видение?

Надая промърмори нещо непонятно за него и го изтласка към вратата.

— Вървете, милорд. Няма да навредя на жена ви. Ще ви повикам, когато дойде в съзнание.

Лайън напусна неохотно стаята, но не отиде далече. Остана пред вратата да чака заповедите на Надая.

Тя коленичи край Ариана, извади някаква стъкленица от джоба си, махна тапата и я поднесе към носа й. Ариана се покашля, извърна глава и бавно отвори очи.

— Какво стана?

— Отново си имала видение, Ариана. Никога преди не си реагирала толкова бурно. Какво видя?

Ариана потръпна.

— Опасност — прошепна тя. — В Лондон ме чака враг.

— Така е.

Ариана изгледа недоверчиво старата вещица.

— И ти ли го знаеш?

— Да, аз също го видях. Дойдох да те предупредя. Пази се от тъмната жена, Ариана. Пази се от нейните лъжи и коварства. Тя ще се опита да те нарани.

— Знаеш ли името й?

— Не. Не знам нищо друго, освен че трябва да внимаваш с нея. Пази се от черната й душа и от собствените си приятели, които могат да те подведат.

Разтреперана, Ариана се изправи на крака.

— Защо трябва да ти вярвам, след като ме предаде? Ти си станала само пионка в ръцете на Лайън.

— Не, Ариана, аз съм ти вярна и ще ти бъда вярна до гроб. Казах на Лайън за отровата за твое собствено добро. Ти имаш нужда от него. Крагмер също има нужда от него. От смъртта му можеш само да загубиш, не и да спечелиш. Можеш дори да загубиш Крагмер.

Ариана се чувстваше някак объркана. Последното й видение й бе дало твърде много въпроси без отговор. Дали опасността в кралския двор дебнеше нея или към Лайън? И коя ли беше тъмната жена, която бе видяла? Дали тя беше същата, за която я предупреждаваше Надая? И дали изобщо можеше да се вярва на старата вещица?

— Върви си, Надая. Искам да остана сама. Видението ми беше страшно и трябва да помисля как да предпазя себе си и съпруга си. — Вече не й се струваше странно, че иска да предпази Лайън.

— Съпругът ти чака отвън.

— Лайън е тук?

— Той те откри. Обещах му да го повикам, когато дойдеш на себе си. Боя се, че вече става нетърпелив.

Сякаш да докаже думите й, в този момент Лайън отвори вратата и надзърна в стаята.

— Как е тя, Надая?

— Добре съм, милорд — превари вещицата Ариана.

— Помни думите ми, Ариана — прошепна Надая, докато се плъзгаше безшумно покрай Ариана. — Пази се от тъмната жена.

Лайън затвори плътно вратата зад възрастната гледачка, преди отново да се обърне към Ариана. Той огледа внимателно лицето й, и от погледа му не убягнаха бледността й и честото надигане на гърдите й.

— Изглеждаш зле. Какво стана?

— Нищо, милорд.

Той обаче явно не й повярва.

— Пак си имала видение, нали? Какво видя?

Вместо отговор, Ариана рязко се извърна и вторачи поглед в камината. Пламъците заиграха неуловимо по лицето й, и Лайън се усети безпомощен да откъсне поглед от неземната й красота. Стори му се недосегаема като мъглата и загадъчна като фея от приказките. В този миг храбрият рицар се почувства уплашен от свръхестествената й сила „да вижда“ неща, които предстоят. Той тръсна глава, за да изхвърли смущаващите мисли от съзнанието си. Ариана беше просто жена, крехка и слаба като всички останали.

Тя прехапа долната си устна, докато обмисляше напрегнато отговора си. Щеше ли Лайън да й повярва, ако му кажеше, че в кралския двор ги дебне опасност? Съмняваше се. Беше твърде самоуверен, за да повярва на женска интуиция. И все пак… видението й беше толкова реално, а опасността — толкова близка…

— Кажи ми, Ариана, какво видя? — В гласа му се долавяха неумолими нотки. Той нямаше да се откаже, докато не узнаеше какво е видяла.

Ариана се обърна и го погледна в очите.

— В кралския двор ни грози опасност, милорд. Там ни очаква смъртен враг.

Лайън огледа напрегнато лицето й, без да изглежда убеден в думите й. Всъщност, едва се сдържаше да не се разсмее.

— И кой е този враг, Ариана?

Тя извърна очи.

— Ами… не знам.

— Твой враг ли ни чака или мой?

— Аз… мисля, че мой. Или може би и двама ни грози опасност, не знам. Умолявам ви, милорд, не отивайте в Лондон. Кажете на крал Уилям, че не можете да присъствате на срещата. Кажете му, че трябва да се погрижите за реколтата. Кажете му каквото и да е. В Лондон ще се сблъскаме със самия дявол.

Лайън изсумтя, видимо развеселен.

— В Лондон ни очакват само приятели. Хора, с които съм живял и съм се бил рамо до рамо години наред. Моят крал също ни очаква в Лондон. Няма никакъв дявол, няма опасност.

— Но Уилям не е мой крал — отвърна настойчиво Ариана. — Тогава идете без мен. Не искам да се смесвам с норманите. Моето видение…

— Твоето видение е само продукт на въображението ти, Ариана. Няма нищо страшно в Лондон. Освен — добави той със зловещо изражение, — ако не си предупредила лорд Едрик, че заминаваме. Какво е замислил той пак?

Ариана подскочи като ужилена. Сигурно си го заслужавам, помисли си тя.

— Не, милорд, защо ми е да предупреждавам лорд Едрик? Обвинявате ме несправедливо.

Лайън закрачи напред-назад из стаята, а Ариана го наблюдаваше тревожно, обезпокоена от липсата му на доверие в нея. Беше облечен с панталон и туника, а нозете му бяха обгърнати от меки кожени ботуши. Набъбналите мускули на бедрата му й напомняха за неговата сила и мъжественост, а мощната извивка на раменете му намекваше за непоклатима воля и решимост. За миг Ариана осъзна как изглежда Лайън в очите на другите жени и й хрумна, че в кралския двор сигурно ги очаква не един враг. А и Надая вече я бе предупредила за друга жена.

— Аз не се плаша лесно, Ариана — рече накрая той. — Мога да надвия всяка опасност, която ни чака в Лондон.

— Ами аз, милорд? — попита меко тя. — Какво ще стане, ако опасността засяга мен?

Усмивката на Лайън не беше никак дружелюбна.

— Смяташ, че не мога да те предпазя ли?

— Не се съмнявам, че умеете да боравите отлично с оръжия, милорд, но дяволът е неуловим. Него не можете да го надвиете с оръжия.

— Говориш с недомлъвки, Ариана. Всеки враг може да бъде надвит със силна ръка. И ако не беше толкова уплашена от видението си, щеше да схванеш логиката в думите ми. Аз не вярвам във видения, нито пък в каквито и да е спиритични феномени. А сега е време да си лягаме. Потегляме призори.

Лайън се съблече набързо и се пъхна в леглото. Ариана остана да стои с гръб към него. Тя чу как леглото проскърца от тежестта му и най-после се обърна да го погледне.

— Има ли нещо, с което мога да променя решението ви?

— Не — отвърна Лайън, видимо отегчен от темата. — Трябва да се подчиня на Уилям. — После решително й обърна гръб. Боеше се, че ако види гола меката й плът, ще изгуби контрол. Тялото му отчаяно копнееше да я люби, но разумът му се противеше да мисълта да люби жена, която искаше смъртта му.

Дали наистина щеше да го спре да отпие от отровното вино, запита се Лайън за пореден път. Зависи колко желаеше Едрик. Лайън вече знаеше отговора на този въпрос: достатъчно, за да убие съпруга си. Чувстваше се като последния глупак. Ариана вече с нищо не можеше да го изненада. Тя мразеше норманите, а него самия ненавиждаше. Искаше да го види мъртъв и несъмнено щеше да успее, ако вещицата не беше се намесила.

Лайън почувства лекото полюшване на леглото, когато Ариана се отпусна до него и се отдръпна колкото е възможно повече от тялото му. Толкова по-добре, помисли си той и се приготви да спи. Не можеше да се позволи да желае някоя жена до слабост. И ако изпитваше някакви чувства към нея, никога нямаше да й позволи да ги узнае, макар да не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Струваше му се невероятно, че мъж с неговата силна воля и непоколебимост е в състояние да желае тази коварна жена.

Безсмислените й брътвежи за опасност, която ги очаква в Лондон, го отегчаваха. Той не вярваше във видения. Вярваше в силата, куража и способността да се бориш за оцеляването си. Вярваше в Уилям и в Англия. А най-много вярваше в самия себе си.

Топлината на тялото й, така близо до неговото, го измъчваше. Тази топлина сякаш го преследваше, без значение колко далече от нея се отдръпваше. Хрумна му, че би могъл да се махне от това легло и да потърси спокойствие другаде. Но можеше също да вземе това, което му принадлежи и да използва Ариана за онова, за което е предназначена. И както бог е повелил.

Той посегна към нея и я привлече в обятията си.

Устните му намериха нейните. И преди Ариана да се е разбудила напълно, тялото й се надигна да посрещне неговото.

Тя вече му бе отвърнала почти насън и сега беше твърде късно да се противопостави на порива на тялото си, на устрема на плътта си, на болезнения копнеж, който близостта му извикваше у нея. Искаше да го отхвърли. Да лежи пасивна към неговия допир и съвършено неподвижна, без значение как я докосва Лайън.

Но безкомпромисната ласка на устните му я пленяваше и я караше да тръпне в очакване. Докосването му я изпълваше с водовъртеж от неописуеми емоции, подмамваше я в приказни светове, където само Лайън можеше да я отведе.

Той докосна най-уязвимото кътче от тялото й и тя извика от вълнение, изгубила битката, която така и не бе успяла да подхване. Този път той не й отказа насладата, за която копнееше.

На следващата сутрин, когато алената зора изплува на хоризонта, Ариана вече чакаше, оседлала коня си. Беше закусила набързо, а храната придобиваше железен привкус в устата й. Беше изтощена. Прилошаваше й при спомена за ласките на Лайън през нощта и за това с какво нетърпение му бе отвърнала. За пореден път той бе използвал тялото й, макар че този път се погрижи да й достави невероятно удоволствие. А след това се смъкна от нея и й обърна гръб. Отдръпването му я бе наранило повече, отколкото беше склонна да признае. Изпълнена с горчивина, тя дълго бе лежала с широко отворени очи. Накрая заспа, а когато на сутринта Терса я събуди, Лайън вече бе излязъл. Мястото до нея беше празно и хладно.

— Време е — каза Лайън, приближил неусетно до нея.

Той обгърна с ръце кръста й и с лекота я повдигна на седлото. После яхна породистия си жребец и препусна редом с нея покрай бойните кули и по подвижния мост. След тях яздеха около дузина мъже, следвани от каруцата със запаси и екипировка, в случай че им се наложеше да пренощуват под открито небе. Очевидно Лайън се бе погрижил да пътуват в пълен комфорт.

Първата нощ прекараха в един нормански замък. Лорд Алън, който някога бе участвал заедно с Лайън в битката при Хейстингс, сега живееше в огромно имение, отнето от някой саксконски благородник. Още щом се установи по английските земи, Уилям бе възнаградил най-верните си хора, като ги дари с титли и владения, които преди това бяха собственост на саксонците. Ако не беше щедростта на Уилям, хора като Лайън все още щяха да са бедни рицари, без надежда за титли и земи. Ариана бе изпитала на гърба си склонността на Завоевателя да раздава безнаказано съпруги и земи. Беше се оказала една от първите му жертви.

Веднага след вечеря Ариана се извини с умората си от пътуването и се оттегли. Съпругата на лорд Алън беше с норманска кръв и Ариана не можеше да понася бъбривата, превзета жена, която ясно й бе дала да разбере, че единствената причина да допусне в дома си високомерната саксонка е бракът й с Лайън. Ариана си легна сама и, за свое огромно облекчение, се събуди сама.

Дните и нощите си приличаха, докато се придвижваха на юг към Лондон. Обикновено нощуваха в нормански кули и имения, или пък в градовете, които прекосяваха. Щом влязоха в Йорк, Ариана за първи път видя разрухата, причинена от Уилям и неговата армия сред онези, които се бяха осмелили да се опълчат на неговите правила. В продължение, на мили селищата и реколтата бяха изгорени, а хората и добитъкът — разпръснати. Ариана искрено съжаляваше хората, които се бяха разбунтували срещу господството на Уилям, защото неговото отмъщение беше потресаващо.

— Уилям трябва да е много жесток човек, за да причини такава разруха — пророни тъжно Ариана, докато яздеха през опустелите земи.

— Жесток е към онези, които се опълчват срещу волята му — отвърна твърдо Лайън. — Ако не беше потушил протестите така сурово, сега цялата страна щеше да се раздира от бунтове.

— Останали ли са някакви саксонски благородници? — попита Ариана, предварително уверена какъв ще е отговорът.

— Много малко — отвърна искрено Лайън. — Повечето са лишени от владенията си в полза на норманските рицари. А онези, които са останали, са понижени в ранг, като лорд Едрик. И за да запазят земите си, са положили клетва на васали пред новия си суверен.

— Да — отвърна Ариана с нескрито презрение. — Благодарение на Уилям сега саксонските благородници се скитат из страната без дом или собственост. Обикновените хора пък вече не могат да ловуват на воля в горите. Уилям е обявил всички гори за кралска собственост и народът трябва да си търси храна другаде или да измира от глад. И ти продължаваш да се питаш защо норманите са хулени и ненавиждани?

Лицето на Лайън остана безизразно. Той познаваше добре безпощадната жестокост на Уилям, когато го принудеха да защитава владенията си. Познаваше обаче и вроденото му благородство. Той беше винаги загрижен за онези, които му служеха вярно, щедър към приятелите си и религиозно верен на своята съпруга. Беше човек на морала и, макар и не винаги успешно, се опитваше да наложи този морал и в целия кралски двор. Беше непобедим воин, роден копеле като него самия, и цял живот се беше борил със зъби и нокти за онова, което сега притежаваше.

— Познавам Уилям по-добре от теб — каза решително Лайън. — Той е длъжен да брани завзетите земи. Вярно е, че възнагради своите последователи с титли и земи, но всички ние, включително и аз, сме длъжни да му даваме войници, обучени в изкуството на битката. Всеки барон е задължен да даде на своя крал определена бройка въоръжени рицари, които да попълват армията му.

— Изобщо не искам да познавам Уилям — отвърна презрително Ариана и препусна да се присъедини към Терса, която яздеше встрани от тях.

От този ден нататък през целия път Ариана упорито избягваше компанията на Лайън. Обичайно край нея яздеше някой от неговите рицари, а той самият препускаше начело с Белтан. През нощта съпругът й спеше заедно с хората си в салона на имението, в което спираха да пренощуват, а през деня почти не правеше опити да завърже разговор с нея. Което напълно я удовлетворяваше.

Един ден Лайън й махна да се присъедини към него. Двамата не бяха разговаряли насаме от дни и сега той очевидно имаше да й каже нещо важно.

— Наближаваме Лондон, милейди — рече той. — Ако всичко върви по план, утре ще стигнем портите на града.

Ариана посрещна новината с облекчение. Вече повече от десет дни беше залепена за седлото и беше изтощена до мозъка на костите си, макар че в действителност пътуването не беше кой знае колко изморително. Лайън бе наложил поносимо темпо на придвижване — нито твърде напрегнато, нито досадно бавно.

— Ще се радвам най-после да сляза от това седло — отвърна сухо тя. Знаеше, че той очаква от нея да каже нещо повече, но въпреки това замълча.

— Очаквам от теб да се държиш благоприлично в Лондон. Ще отседнем в кулата на Уилям. Кралят е много благороден човек и много уважава жените. Освен ако — добави предупредително той, — не му докажат с нещо, че не заслужават неговото благоволение. Когато Уилям подписа декрета за нашия брак, се надяваше да сме щастливи заедно. Не смятам да го наскърбявам, като му кажа за инцидента с отровата. И те съветвам да се държиш подобаващо, когато разговаряш с него. Повечето хора в двора не вярват много на саксонците, особено на тези от граничните земи.

— Повечето саксонци също не вярват на норманите — отвърна хапливо Ариана.

— Ариана… — Лицето му придоби неумолимо изражение. — Искам да ми обещаеш, че ще се държиш с нужното уважение. В кралския двор има много саксонци; може би все пак ще се окаже, че престоят ти там няма да е толкова ужасен, колкото си представяш.

Внезапно Ариана си припомни последното си видение и настойчивото предупреждение на Надая. Лондон и кралският двор бяха опасно и враждебно място, където ги очакваха тъмни сили и скрити врагове. Тя се разтрепери, докато въображението й рисуваше заплашителни образи. Неуловими образи без лица.

Лайън видя, че трепери, и свъси вежди.

— Какво има? Отново ли имаш видение?

Тя тръсна глава.

— Не. Нямам нужда от видения, за да знам, че в двора ни чака опасност.

— Няма никаква опасност, Ариана — отвърна й бащински той. — И дори да има, аз ще те защитя. А сега те моля да ми обещаеш, че докато сме в Лондон ще се държиш като мила е благонравна съпруга.

Ариана потърси лицето му и забеляза неуловима промяна в изражението му. Изуми я нямата молба, която се четеше в чистите му, сини очи. Изумяваше я и нещо друго, нещо толкова изплъзващо се и неопределено, че сигурно си го въобразяваше. Но честите удари на сърцето й й подсказваха, че не е сгрешила.

Тя се усмихва неуверено — първата истинска усмивка, която му отправяше. Изведнъж Лайън бе поразен. Хубавите й черти сега бяха озарени от сладост и светлина, и това го разтърси. Сърцето му се преобърна и запрепуска с такава скорост, сякаш щеше да изхвръкне. Ако Ариана му се усмихваше така през цялото време, той сигурно щеше да се влачи в нозете й. И тази мисъл му се стори плашеща.

— Така да е. Обещавам да съм най-благонравната съпруга на света, ако не ми се налага да търпя дълго компанията на Уилям.