Магията на дракона

ГЛАВА ДЕСЕТА

Лектор пъхна ръка в тъмната дупка. Триумфалното му изражение се замени с учудване. Пъхна ръката си още по-навътре и припряно заопипва.

— Празно е! — изрева той. Единственият резултат от усилията му бяха ожулените и изподраскани кокалчета на ръцете. Спусна се към Тресалара със смъртоносно злокобен блясък в очите, но Рил го спря.

— Милорд, не позволявайте на моментното разочарование да замъгли разума ви! Момичето още ви трябва!

Лектор се успокои.

— Прав си. Но какво би могъл да направи Варо с кристала? Дано душата му навеки гори в ада!

Проклятието му разгневи Тресалара много повече, отколкото заплахите. Страхът за Кадор и хората му й вля нови сили. Тя се изви и замята в ръцете на стражите и за малко да се освободи.

Лектор грубо сграбчи ръката й и залепи една мокра целувка върху стиснатите й устни. Тресалара се опита да извърти глава, но не можа да избегне гнусния му допир. Напразните й усилия го забавляваха и Лектор гръмко се разсмя. Имаше нещо особено възбуждащо в покоряването на жена, която не го желае. Това правеше всичко още по-сладко.

— Използвай силата си над нея, Рил — нареди той и пусна принцесата. — Баща й й се доверяваше. Сигурно има и друго скривалище, за което не подозираме.

Рил пристъпи напред, вдигнал високо в ръката си парчето от Кристала на Андун. Тресалара веднага го позна.

— Ето как си убил баща ми и си победил пазачите! С черна магия. — На устните й заигра студена усмивка. — Длъжна съм да ви предупредя, милорди — преданието гласи, че който използва силата на Кристала на Андун, за да твори зло, сам ще пострада.

— Ти си тази, която ще пострада, както и онези глупави бунтовници, дето се спотайват в Тайнствената гора. И онзи от Килдор. Ще ги смажа жестоко. А главата на Кадор ще бъде набучена на кол, който ще се издига при вратите на замъка.

Нова надежда избуя в гърдите й. Значи те очакваха само нея, но не и Кадор и бойците му! Може би са поставили стража само в последната половина на тунела, а не още в началото. Може би дори не са открили входа, през който тя бе превела войниците. Ако използва мозъка си, може би не всичко бе изгубено.

Магьосникът размаха парчето от вълшебния кристал. Ушите на Тресалара забучаха. Краката й натежаха като олово. Времето сякаш забави своя ход. Изпита чувството, че се смалява и се превръща в малка ледена висулка.

Един могъщ глас изпълни Вселената:

„Чуй ме, Тресалара, и се подчини. Знаеш ли някое друго място, където баща ти може да е скрил могъщия Камък на Андун?“

Против волята й, устата й се отвори, за да заговори. Беше невъзможно да устои на този глас.

— Да…

Рил хвърли победоносен поглед към Лектор.

— Дори принцесата се покорява на силата на това малко парче. Представете си какво аз… какво вие бихте могли да постигнете с моето парче и Камъка на Андун!

Лектор бе поразен. Може би няма да убива Тресалара, а ще я направи своя кралица. Ще я превърне в сладка и покорна съпруга, мила и гальовна като котенце денем, дива и изпълнена със страст нощем. Идеята си я биваше.

Рил отново размаха парчето кристал и се обърна към принцесата:

— Кажи ми къде е скрит Кристалът на Андун!

Тя отново се опита да се пребори с невидимата сила. В този миг усети как кристалът, който Кадор й бе дал, затопля кожата й и изпълва цялото й тяло със светлина.

— Има много… места, където би могъл да бъде. Може би… десет или повече. Някои са доста закътани, за да бъдат обяснени… трябва да ви ги покажа.

Лектор гневно изруга.

— Десет! Не можем да си губим времето в търсене на този проклет камък!

— И не е необходимо. — Рил се наведе по-близо към него и снижи глас. — Спомнете си копието, което направих. Никой няма да разбере, че не е истинският кристал. Да го донеса ли в голямата зала?

— Да. — Лектор отново се успокои и гневът му се стопи. — Бях забравил за тази твоя предпазна мярка. Ще бъдеш много щедро възнаграден за услугите си, Рил.

Магьосникът скри усмивката си. Той си имаше собствена представа за наградата и тя бе доста по-голяма, отколкото Лектор можеше да си представи. Запъти се към вратата и едва не се спъна в набрания килим. Ритна го гневно, даде знак и стражите отвориха.

Найни и Илюзъс се изтърколиха, а розовите им крачета с остри нокти безпомощно се размахаха във въздуха.

— Оплетохме се в опашките си — прошепна Илюзъс на Найни. — Просто не сме свикнали с тях.

След няколко неуспешни опита двете мишлета най-сетне успяха да завият опашките си както трябва и се изправиха на крака.

— Принцесата! Трябва да я последваме! — Двете животинки се втурнаха към коридора, Лектор и Рил, следвани от войниците, изведоха Тресалара от кралските апартаменти. Нямаше нужда да я държат, тъй като тя се намираше под властта на магията — всеки, който я видеше да върви толкова смирено, щеше да си помисли, че принцесата е с тях по свое собствено желание.

Кадор чакаше нетърпеливо сигнала от източната кула. Свиреше студен вятър и лунният сърп изплува иззад облаците. Беше минало доста време.

По план, тези, които щяха да проникнат в голямата зала, трябваше да се уверят, че пътищата за бягство на Лектор и Рил са отрязани, а Тресалара да остане скрита в нишата зад естрадата на музикантите, докато битката свърши. Ако гостите в залата все още бяха верни на крал Варо, те щяха да издигнат мечовете си в подкрепа на бунтовниците. Но тези, които бяха в униформи на стражите на Лектор, би трябвало вече да са надвили стражите пред портите на замъка и да са вдигнали подвижната решетка. Не биваше да позволява Тресалара да се излага на такава опасност! Вярата му в способностите й го бе подвела.

— Нещо не е наред — каза той на заместника си. — Още преди час трябваше да сме вътре.

Преди другарят му да успее да отговори, страничната врата на тежката порта се отвори и една дълга фигура изплува отвътре. Кадор веднага го позна по походката.

Мъжът се прокрадна в сенките, скри се за миг и отново изникна.

— Какви са новините? — тревожно попита Кадор. — Нима всичките ти другари са заловени?

— Не — отвърна войникът и дълбоко въздъхна. — Само принцесата.

Остра болка прониза сърцето на Кадор. В гърдите му пламна черна ярост.

— Кълна се във всички светии, или ще освободя Тресалара, или ще умра!