Магията на дракона

ГЛАВА ОСМА

На брега на реката черният лебед размаха криле.

— Не мога да разбера тези твои глупави хора — изкряка Илюзъс. — Първо тя иска Кадор, а след това не го иска.

— Разбира се, че го иска — изсъска Найни и леко го клъвна с човката си. — И освен това принцесата не е глупава. Та нали тя не му пречи да бъде такъв, какъвто е? Защо той трябва да я спира да бъде такава, за каквато е предопределена?

Илюзъс не й остана длъжен.

— Ти си също толкова глупава, както и тези човеци, които покровителстваш. Защо просто не отлетиш нанякъде и не ме оставиш на мира?

Белият лебед се наежи и перата му щръкнаха като остри шипове.

— Много добре, ще го направя!

Внезапно във въздуха избухна облак от пурпурен дим. Когато се разсея, две жаби седяха на пода в Пещерите на мъглата и се гледаха злобно.

— О, не! — изквака по-тъмната жаба.

— О, да! — отвърна жабата Найни. — Ето ни отново тук. Но… има нещо различно. Погледни! Мириден!

Илюзъс извъртя изпъкналите си очи към възвишението в средата на пещерата и изумено изкряка. Великият магьосник все още бе замразен, но леденият блок, който го държеше в плен, се бе смалил. На пода сребрееше огромна локва. Илюзъс заподскача натам.

— Знаеш ли какво си мисля?

Найни също заподскача, само че от вълнение.

— Знам! Знам! Започвам да разбирам. Помниш ли какво ти казах преди? Че ключът към успеха е в сътрудничеството?

— Сътрудничеството? Аз пък си мислех, че каза: „В съсредоточаването!“

Отново избухна пурпурен облак и едва не ги ослепи. Когато се разсея, двамата начинаещи магьосници бяха приели предишните си форми.

— Виж! — възкликна Найни и разлюля дългите ръкави на роклята си. — Ти беше прав, Илюзъс! Отново имам ръце! И крака!

— И устни! — извика Илюзъс, вдигна я във въздуха, завъртя я и страстно я целуна по устните, без дори сам да осъзнае какво върши.

Пусна я на пода също така внезапно, както я бе вдигнал. Найни слисано се втренчи в него. За пръв път, откакто съществуваше, не можа да каже нищо. Две големи разкрития, и то за толкова кратко време! Това бе повече, отколкото двама начинаещи магьосници можеха да понесат. Двамата се изчервиха и смутено се изгледаха.

— Ъъъ, беше… чудесно, нали? Имаш ли нещо против, ако пак го направя? — смутолеви накрая Илюзъс.

— Съвсем не — усмихна се Найни и свенливо сведе клепачи.

Но преди да повторят целувката, от другия край на пещерата се разнесе силен гръм. Двамата начинаещи магьосници подскочиха виновно и се обърнаха натам.

В нощта на големия прием залезът на слънцето приличаше на огромен червен огън, надвиснал над лагера на Кадор. Неколцина от бунтовниците го изтълкуваха като злокобно предзнаменование и припряно зашепнаха заклинанията, за да пропъдят злите сили. Кадор и Бранд се спогледаха. Време беше!

Докато Бранд даваше заповеди на хората си, Кадор отиде в палатката си, където Тресалара се обличаше. Когато отметна платнището, видя, че Тресалара бе седнала на леглото му и разресва дългата си до кръста коса. На светлината на лоената лампа тя блестеше като червенозлатиста свила. Дългата й туника с цепки отстрани бе от бяла коприна със златисти нишки, а до леглото бяха изправени чифт сребристобели ботушки от ярешка кожа.

Той пое дълбоко дъх. Знаеше, че завинаги ще я запомни такава, каквато бе в този миг. Тресалара, с нейната коса като пламък, седнала на края на леглото, върху което само преди няколко дни се бяха любили. Сега всичко му се струваше само прекрасен сън. И като всеки сън свършваше с отрезвяващата реалност на действителността. Златната корона с аметиста в средата, върху който бе гравиран Дракона, символ на кралския двор, бе доказателство за това.

Когато той влезе, Тресалара вдигна глава и дъхът й секна. Толкова бе красив в ризницата си от релефна кожа и малки стоманени халки — могъщ воин със златисти коси, който бе откраднал сърцето й, Тресалара знаеше, че никога няма да забрави този миг. Прониза я горчива болка — за добро или за зло, но това бе последният път, когато се срещаха по този начин.

Искаше да му каже всичко, което таеше в душата си, но каменното изражение на лицето му я накара да забрави думите, които внимателно бе подбирала. Очите му, сияещи със син пламък, накараха костите й да омекнат. Тя си припомни онези мигове, когато в тях гореше желание, и тялото й откликна. Само ако можеше да се хвърли в прегръдките му и за последен път да почувства силните му ръце около себе си!

Но не бе писано да стане. Нейният сан, неговата гордост и горчивите думи, които си бяха разменили, изградиха непреодолима преграда между тях. И дори страстта, която някога бяха споделяли, бе безсилна да я разруши. Сега той се обръщаше към нея само като към кралицата на Амелония. Откакто се бяха скарали в странноприемницата, нито веднъж не я нарече с малкото й име, нито веднъж не я докосна.

Кадор пръв наруши тишината.

— С риск да си навлека вашия гняв, ви моля да размислите още веднъж, Ваше Величество. Ще ми позволите ли да ви изпратя на безопасно място и да поведа войските вместо вас?

Лицето й пребледня.

— С риск да предизвикам негодуванието ти, аз ще повторя: моето място е на бойното поле.

Той отвори уста, за да възрази, но се спря. Нямаше смисъл.

— Благоволете да ме последвате, за да ви представя на вашата армия.

Тя усука гъстата маса червеникавозлатисти коси, прибра ги в стегнат кок и го закрепи с две игли от слонова кост. Часът на истината бе настъпил. Вече не беше младият Трев, нито нещастно влюбената принцеса с разбито сърце. От този миг тя бе кралицата на Амелония.

Бъдещето щеше да й донесе или смърт, или слава.

Бранд събра хората си и заяви:

— Когато настъпи часът на битката, всеки от вас трябва да има символ, който да му напомня за какво се бие и какво би могъл да изгуби.

Даде знак и вдигнаха знамето.

— Ето, това е нашият символ. Предполагам, че всички ще познаете този бял Дракон, знака на кралство Амелония и на неговия законен наследник. По личната повеля на принцеса Тресалара към него е добавено и това дъбово дърво, символ на свободата, скъпа за всеки мъж, жена и дете в нашето кралство.

Разнесоха се оживени възгласи, но Бранд вдигна ръка, за да ги усмири. Кадор пристъпи на светлината на факлите. Водеше една жена, облечена в дълга бяла туника с широки ръкави. Лицето й бе скрито зад фина маска от позлатено дърво, каквато носеха благородните дами при тържествени церемонии. Всички застинаха в благоговейна тишина. От небето се стрелна голям бял ястреб и кацна върху ръката на жената. Тълпата развълнувано се люшна.

Тресалара се взираше през отворите на маската в насъбралите се бунтовници. Новото знаме, което самата тя бе ушила през последните пет дни, се развяваше волно на вятъра. По тялото й премина странен трепет на гордост, примесен със смирение. Щеше да освети знамето със собствената си кръв… Кадор смъкна маската от лицето на Тресалара.

— Мъже и жени на Амелония! Аз ви доведох друг символ, този път от плът и кръв, който се кри сред нас през последните няколко седмици. Това е вашата принцеса, която скоро ще бъде ваша кралица!

Тресалара пристъпи напред. Многобройните факли осветиха лицето й. Никой не позна разрошеното момче Трев в тази стройна и изящна жена. От тълпата се надигна възхитен шепот, който се смеси с шумоленето на дърветата във вековната гора. Бунтовниците тържествено коленичиха пред своята кралица. После се извисиха викове, който се сляха в мощен рев:

— Да пребъде нашата принцеса! Да пребъде Тресалара! Победа за нашата благородна кралица!

Бранд се метна на коня си.

— На оръжие, смелчаци!

Кадор помогна на Тресалара да възседне прекрасния черен жребец. Тъмносинята пелерина с качулка щеше да я направи невидима в нощта. Планинецът извади меча си и леко поряза дланта си.

— Моят живот ви принадлежи до последната капка кръв, милейди. Кълна се!

Думите му я смразиха.

— Ще се радвам, ако не се пролее нито капка от твоята кръв за моята кауза — с треперещ глас отвърна тя. — Пази се, Кадор! — Любов моя, добави безмълвно.

Той не й отговори, избърса ръката си, откърти от дръжката на меча си облия кристал и го извади. Тресалара видя, че бе закачен на фина верижка. Светлините на факлите се отразиха в блестящата му повърхност и той избухна в разноцветно сияние, напомняйки й за великия Кристал на Андун.

— Нека стои при теб — каза й той, — за да ми носи щастие. Ако загина, върни го на моя баща, господаря на Килдор.

Окачи бавно верижката на врата й. Среброто се бе стоплило от докосването му. Въпреки студенината между тях, Тресалара се почувства защитена и обгърната от нежна обич.

— Ще го нося с гордост, Кадор… и ще се моля за теб.

Повече нямаше какво да си кажат. Пришпориха конете си и препуснаха към тъмната гора. Бунтовниците се разделиха на малки групи, които по-късно щяха да се съберат край стените на замъка. Групата на Тресалара тръгна с Кадор. Стори й се, че магията на това място ги следва, тъй като, откъдето и да минеха, пътят бе гладък и безопасен.

Конниците се движеха по един таен проход, който Кадор бе наредил да изсекат седмици преди това. Групата бързо стигна до високите хълмове при замъка. Твърде бързо, според Тресалара. Тук пътищата им се разделяха.

Кадор поведе хората си към дълбоката клисура, откъдето щяха да атакуват. Принцесата дълго гледа след него, но той не се обърна.

Сега бе ред на Бранд да разгърне хората си. Само неколцина предрешени бунтовника щяха да проникнат тайно в замъка, водени от Тресалара.

— Успех, Бранд. Дано ти и хората ти се върнете живи и здрави!

Той докосна шлема си в знак на поздрав.

— Ще се моля всички ангели и Свети Етелред да ви закрилят. С Божията помощ в полунощ ще се срещнем в голямата зала, Ваше Величество.

Той видя как устните й потреперват. Знаеше защо. Бедното момиче, въпреки че щеше да бъде кралица, тя си оставаше жена, скътала огромна болка в сърцето си. И макар че животът щеше да ги раздели, Бранд бе сигурен, че чувствата й към планинеца от Килдор никога няма да изчезнат.

— Не се страхувай за него. Въпреки че се хвърля в битката с безразсъдна смелост, той никога няма да бъде победен, докато носи вълшебния талисман със себе си.

Сърцето й спря.

— Талисман?

— Да, кристалът, който е вграден в дръжката на меча му. Той го пази от рани и смърт.

С тези думи Бранд се отдалечи в галоп, оставяйки Тресалара да се взира в ужас след него. Кристалът, който Кадор й даде, неговата защита срещу смъртта и дебнещите опасности, лежеше и студенееше между гърдите й, подобно на една единствена замръзнала сълза.