Магията на дракона

ГЛАВА ДЕВЕТА

Пред смаяните погледи на Найни и Илюзъс леденият блок, в който бе затворен Мириден, се разпукна на две и парчетата се разбиха в каменния под. Блестящи спираловидни светлини заискриха във всички посоки и кристалите, които образуваха стените на пещерата зазвъняха като хиляди звънчета. Двамата начинаещи магьосници се ужасиха. Какво ли бяха причинили магиите им този път?

Мириден пристъпи от блестящата купчина лед и се намръщи.

— Ето ви и вас! Счупихте стъкленицата на Ян, нали?

Старите му мъдри очи се местеха от единия към другия, сякаш преценяваха чия вина бе по-голяма. Илюзъс застана пред Найни и пое дълбоко дъх.

— Аз съм виновен.

Найни сложи ръка на рамото му.

— Не обвинявай Илюзъс, Мириден. Ако аз не бях разсипала онези очи на тритони и водораслите, нямаше да…

— Тишина! — заповяда магьосникът, но по лицето му пробягна лека усмивка. — Вие не сте първите ми непохватни ученици. Нито пък — добави с въздишка — ще сте последните. Но най-после се научихте, че трябва да работите заедно и да обедините силите си, а това е най-важният урок. Сега сте готови за голямото изпитание…

Той разтърси глава и малки ледени диамантени късчета се посипаха по пода. Докато бе замразен, Мириден все сънуваше един странен сън.

— От колко време отсъствам?

Двамата му ученика се спогледаха виновно и смутено запристъпваха от крак на крак.

— Ъъъ… ами… около десет…

— Десет часа? Истински рекорд!

— Ъъъ… ами, не…

— Дни? — Магьосникът свъси гъстите си бели вежди. — Свети Етелред, значи седмици!

Преди виновните да признаят истината, погледът на Великия магьосник попадна върху кристалната топка. Преди малко там се виждаше как Тресалара приближава руините на древните крепостни стени, сега вътре искреше някакъв камък, който приличаше на драконова глава.

— Андун! — възкликна Мириден. Отново се обърна към Илюзъс и Найни. — По-късно ще се разберем. Сега нямам време! Злото вилнее! Време е за последното и най-важно изпитание. Помнете — обикновено най-простото решение е най-доброто!

Плесна с ръце и промърмори някакви древни заклинания. Найни усети как крайниците й се разтреперват. Погледна надолу и видя как ръцете й се покриват с бяла козина. Илюзъс изумено опипа дългите си черни мустаци.

— Сега пък какво става?

Изведнъж двамата се озоваха в някакъв тъмен тунел. Найни завъртя дългата си розова опашка. ~ О, ние сме мишки!

Тресалара поведе малката група към останките от древната крепостна кула, която от векове се издигаше край реката. Силният вятър заглушаваше шума от падащата вода, която се разбиваше във високите скали.

— Тук скриваме конете. Тайният вход е наблизо.

Тя свали пелерината си, а мъжете — наметалата. Останаха по костюмите, които Кадор бе намерил Бог знае откъде. Един от войниците носеше пъстър костюм на шут, други двама се кипреха в богати дрехи, каквито носеха чуждестранните благородниците. А трети воин се развяваше с дълга черна мантия на магьосник, върху която бяха извезани сребърни звезди, а на главата му се кипреше тюрбан, украсен с фалшиви скъпоценни камъни. Останалите бяха облечени в стражарски униформи, взети от убити войници.

Замъкът се простираше на огромна площ. И под него се виеше тайният лабиринт. Кой би предположил, че ще се използва някога в едно кралство, където от векове цареше мир? Единият скрит тунел водеше към главния вътрешен двор и излизаше близо до конюшните. Бунтовниците, облечени като войници на Лектор, щяха да поемат по него. Когато стигнат двора, трябваше да обезоръжат стражата пред главните порти, за да могат оттам да влязат хората на Кадор. Бранд и хората му щяха да нахлуят през входа откъм реката.

Вторият тунел се спускаше дълбоко под земята и водеше към противоположната страна на замъка. Преоблечените войници, под командването на Зонел, сина на Кеги, щяха да продължат с Тресалара. Те трябваше да проникнат в голямата зала и да отрежат пътя на Лектор. В края си този тунел се разделяше на други два: единият водеше към нишата близо до естрадата на придворните музиканти в голямата зала, а другият извеждаше право пред кралските покои, които някога принадлежаха на баща й, Никой не подозираше, че тъкмо те бяха целта на Тресалара.

Принцесата поведе групата през отломките от камъни и хоросан. Най-сетне намери подвижния блок, скриващ входа. Натисна го, но той не помръдна. Опита отново. Пак не успя. В гърдите й се надигна страх. Целият й план се основаваше на увереността, че ще може да проникне незабелязано зад стените на замъка. Ако Лектор бе открил входа и го бе залостил от другата страна, Кадор и Бранд бяха обречени.

Опита още веднъж. Този път натисна силно с рамо. Тежкият блок най-сетне се помръдна. Лъхна ги на влага и мухъл. Ветрилообразни сталактити висяха от тавана.

— Вървете плътно след мен — предупреди принцесата. — Под основите на този замък се намира истински лабиринт от проходи и пещери. Повечето са построени така, че се въртят в кръг. Други завършват със сляп край, предназначени за клопка на всеки враг, проникнал в тях. Ако се изгубите, сигурно чак след сто години ще намерят костите ви.

Мъжете се приближиха по-плътно един до друг. Дори и да се страхуваха да последват Тресалара през този дяволски лабиринт, не изказаха гласно съмненията си.

— Движим се в пълно мълчание — нареди принцесата.

Зонел кимна и заедно с войниците си я последва в черната паст, зейнала срещу тях. Всички потрепериха от ужас, когато каменният блок с тъп звук се затвори зад тях. Тяхното пълно доверие вдъхна нови сили на Тресалара, когато мракът ги обгърна. Промъкваха се бавно и предпазливо.

С парче кремък Тресалара запали фитила на обвития с паяжини фенер, поставен в една ниша. Стените бяха покрити с тънък слой кристали. Две малки създания с лъскава козина и дълги розови опашки изпискаха и се стрелнаха в тъмнината. Едното беше бяло, а другото черно.

Зонел и войниците запалиха свещите, които носеха, и тръгнаха след бъдещата си кралица. Там, където водата се бе стичала от каменния таван, подът бе обрасъл с мокър мъх. С всяка стъпка Тресалара се питаше дали не бе направила фатална грешка и дали твърдоглавието й няма да причини смъртта на Кадор и хората му. Но жребият бе хвърлен. Нямаше връщане назад. Оставаше й единствено да продължи с изпълнението на плана и да се моли на Бога Кадор да оцелее. Не искаше да мисли какво ще стане, ако се провали. Потръпна. Една победа без Кадор може би щеше да спаси кралството й, но щеше завинаги да разбие сърцето й. Никога нямаше да обича друг мъж.

При първото разклонение мъжете, облечени в униформите на стражите на Лектор, се отделиха и поеха към съдбата си. Когато Тресалара и маскираните като слуги бунтовници стигнаха до второто разклонение, принцесата се спря и се обърна.

— Тук нашите пътища се разделят. Вие тръгвате по този тунел и продължавате до естрадата на музикантите, а аз ще се присъединя към вас в голямата зала. Не действайте на своя глава. Чакайте моя сигнал.

— Но… Ваше Величество! — опита се да протестира Зонел.

Тя го спря само с един поглед.

— По-нататък можете да продължите и без мен. Вече сте получили заповеди от Кадор. Аз трябва да свърша една важна работа.

На Зонел не му оставаше нищо друго, освен безпомощно да гледа как жената, която се бе заклел да защитава с меча си, изчезва в противоположна посока.

Лектор бе седнал сам върху платформата в голямата зала и наблюдаваше шумната веселба, развихрила се пред очите му. Огромните рубини в очите на драконовата глава, поставена върху седалката на трона, намигаха като живи. Един слуга напълни с вино украсената му с изумруди златна чаша. Лектор я поднесе към устните си и отпи. Чакането бе опънало нервите му до крайност. Космите на врата му бяха настръхнали. Решителният миг най-сетне бе настъпил. Годините на заговори и измами скоро щяха да свършат. Ако планът на Рил успее, това ще бъде неговият, на Лектор, триумф. А ако не успее…

В този миг Рил отметна завесите зад трона и приближи към него.

— Всичко върви отлично, милорд — мазно рече магьосникът. — Малкото хубаво мишле, за което толкова жадувате, лапна примамката!

Лектор остави чашата и се изправи.

— Чудесно, Рил. Лично ще щракна капана.

Тресалара се движеше безшумно през тунела. Още два завоя надясно и щеше да е при кралските покои. Вече се виждаше тънък лъч светлина. Тя се усмихна. Не бе забравила пътя. Светлината идваше от малка дупка в стената. Тресалара се приближи и погледна през нея.

На мъждивата светлина на факлите видя двама войника, застанали на пост пред вратата, която, водеше към покоите на баща й. Принцесата се придвижи тихо по тайния коридор, за да потърси втората дупка в стената, която водеше към главната стая на апартаментите. Обикновено тази дупка бе закрита от медальон, вграден от другата страна на стената, но сега оттам струеше светлина. За миг Тресалара се поколеба дали да погледне. Но не искаше да позволява на мъката и болката да замъгляват разума й.

Когато най-после събра сили, за да погледне, тя с изненада установи, че нищо не се е променило. Прочутият боен меч на крал Варо висеше на стената между двата прозореца, както бе висял от векове. До масата се виждаха същите две кресла с високи облегалки, върху които бяха гравирани символите на кралство Амелония. Колко често двамата с баща й бяха седели там, увлечени в игри. Прониза я силна болка на копнеж по завинаги отминалите щастливи времена.

Ала не биваше да мисли за миналото, когато съдбата на страната й бе заложена на карта. Тресалара плъзна добре смазаното резе и влезе. Не забеляза двете мишки, които пробягаха между краката й и се скриха под дебелия килим. Два чифта малки лъскави очички се втренчиха в принцесата.

Скритият панел безшумно се затвори зад нея. Без да се поколебае, тя се насочи право към камината. В средата на гладък каменен блок бе изсечена драконовата глава — символ на кралския двор на Амелония. Тя прокара съвсем леко пръст по повърхността му, както много често бе виждала баща си да прави. После го пъхна в отворената уста на дракона и натисна една малка скрита пружина. Каменният блок с тиха въздишка се плъзна.

Не бе очаквала, че ще е толкова тежък! Трябваше да събере цялата си сила, за да го отмести. В никакъв случай не трябваше да го изпуска, тъй като шумът от падането веднага щеше да привлече вниманието на стражите пред вратата. Тресалара внимателно го постави върху масата. После се върна пред зейналата дупка. Отметна дългия си ръкав и пъхна ръката си вътре.

Внезапно се чу звук. Тя разбра, че вече не е сама. Извърна се и видя Лектор, застанал на прага, следван от въоръжените си стражи.

— Радвам се, че се срещаме отново, Тресалара. — Пристъпи напред и даде знак на стражите да го последват. — Хванете я!

Тресалара се опита да измъкне кинжала си, но пръстите й се заплетоха в широкия ръкав. Стражите вече се нахвърляха върху нея. Хванаха я за ръцете и командирът им измъкна оръжието й.

Лектор протегна ръка, за да го вземе.

— Красива играчка. Подходяща за красива жена. — Приближи към нея и се усмихна, виждайки ужаса в очите й. Вдигна кинжала и леко го притисна към бузата й. — Може би няма да бъде толкова красива, когато свърша с нея.

Тресалара се опита да не трепне, когато върхът на острието убоде кожата й. Лектор се засмя.

— Винаги си била горда, Тресалара. Прекалено горда… Нима си мислиш, че ти си единствената, която знае за тайните на лудия крал Джилмър? Глупачка!

Отстъпи назад и приближи към дупката над камината.

— Не знаех единствено къде е скрит Кристалът на Андун. А сега, ти, прекрасна Тресалара, ме заведе право при него!