Maskata na zloto

На редактора ми, Стейси Кримър,

чиито интелигентност, вкус,

изключителен усет и безграничен ентусиазъм

превърнаха създаването на този роман

в истинско удоволствие.

1.

Дъждовете започнаха през април и отначало не бяха по­вече от обикновените за този месец невинни пролетни превалявания. Но те продължиха до средата на юни и ставаха все по-проливни. Валеше денонощно по четири, по пет дни сед­мично - упорит непрекъснат порой, който като че ли спираше само за да поеме дъх и да започне с нова сила. Зимата бе теж­ка, една от най-суровите от много години насам, и отначало водата се застояваше на повърхността: невъзможно бе да про­никне във все още замръзналата почва. Човек имаше всички основания да мисли, че Кънектикът е прехвърлен от някоя ги­гантска сила сред вечния лед на Сибир... Но после земята се поотпусна и погълна водата в жадните си недра, за да възста­нови нивата на кладенци и резервоари, да напои замрели в копнеж корени. Напълниха се езера и реки, а през горите и задните дворове на Кламдън пъргаво се запровираха безброй потоци и лъкатушни ручейчета.

Земята насити жаждата си и водата пак се застоя на по­върхността ѝ, запросмуква се в мазета, заля поляни, запълзя към хълмовете, издигащи се високо над реките, загриза пъти­щата и тротоарите първо се издуха на места, а после пропад­наха и се нашариха с опасни клопки тук и там.

В долната част на разсадника минаваше пълноводен по­ток, който беснееше и се пенеше, откъсвайки големи буци пръст от брега. Ден след ден водата се разливаше все по-нагоре и по-нагоре по наклона на подадения бряг, любопитно протегнала ледени пръсти към младите елхички и борчета. Тя продължи да поглъща с незадонолим апетит подгизналата почва и скоро запляска около борчетата в най-долната част на разсадника.

След пет седмици почти непрекъснат дъжд водата, на­воднила разсадника, изкорени първата елхичка, не по-висока от метър и двайсетина сантиметра. Тя никога повече нямаше да отнесе аромата си в тържествено украсения за Коледа дом на някое дете... Потокът я отнесе до реката, чиито мътни води вече влачеха какво ли не, отмъкнато оттук-оттам. Те задъл­баха с незаситено любопитство в дълбоката дупка, останала на мястото на дръвчето, и накрая успяха да измъкнат от нея пластмасова торба за отпадъци, поставена там неизвестно ко­га. В течение на годините корените на дръвчето бяха проник­нали в нея, а сега налягането на водата доразшири вече обра­зуваните дупки. Съдържанието ѝ се люлееше напред-назад по повърхността на придошлата вода и ги разкъсваше още пове­че...

Най-сетне дъждовете спряха и мътните води на пороя започнаха да се прибират в бреговете на потоци и ручейчета. Течението дръпна торбата още веднъж и от нея неочаквано се материализира някаква кост, която се позалюля за миг, зака­чена с единия край за нещо по-голямо вътре, после се освобо­ди напълно и заплува в потока, който я завъртя и понесе все още с неукротена сила към Кламдън.

***

Томас Терънс Терун, шефът на кламдънската полиция, носеше картонена табличка с две кафета и две кифли към ко­лата си. Постави я върху нея, за да отвори вратата. Преди да се плъзне с известно усилие зад волана, погледна към изясня­ващото се небе. Движенията му бяха затруднени от радиото, фенерчето и пистолета, прикрепени към колана му - обикно­вената екипировка на един полицай.

— Бих могъл да бъда дърводелец - заяви той, докато изместваше радиото на бедрото си, за да не му убива на гър­ба - вместо високоуважаван полицай.

— Ще печелиш повече пари. В наши дни дърводелците вземат около петстотин долара на час.

— Ето на, човек се учи, докато е жив: досега смятах, че така печелят водопроводчиците — въздъхна Тий.

— И те не могат да се оплачат.

Тий подаде едно от кафетата на Джон Бекер.

— Вярно е, че заплатата ми не е голяма, но като шеф на полицията имам отлична възможност за рушвети.

— Взе ли някой и друг добър рушвет напоследък? - за­пита Бекер.

— В момента пиеш част от него.

— Чакай, чакай!... Я да се уточним: тази чаша кафе ре­зултат на изнудване ли е, или на подкуп?

— Подхвърлих само, че при добро желание биха могли да ми дадат двойно кафе и да не ме карат да се връщам обратно за второто. Не искам обаче да кажа, че само едно нищо и никакво безплатно кафе е достатъчно да ме задържи на тая работа. Я погледни двете кифли: виждаш ли някаква разлика между моята и твоята?

— Върху твоята е пльосната много голяма и много нез­дравословна буца тлъст крем - отвърна веднага Бекер.

— Наричай я нездравословна буца колкото си искаш. Аз ще я наричам „апетитна топчица вкусен крем“. А някои дори няма да я нарекат и топчица - отговори невъзмутимо Тий и продължи с победоносно вдигнат показалец: - Не забравяй, че съм опитен наблюдател и с лекота забелязвам значимите подробности. Докато моята кифла е с крем - не се разсейвай, следва нещо много важно, - твоята е лишена от тази благинка.

— Мили боже, прав си!

— Подиграваш ли се?

— Не, изразявам само учудване. Нима наистина ви обу­чават на подобна наблюдателност в шестмесечните курсове за ченгета?

— Изглежда, все още не ти е ясно - въздъхна съжали- телно Тий. - Вярно е, че поръча обикновена кифла без крем - и си я получи. Същественото е, че аз не поръчах кифла с крем, но както виждаш, го получих - безплатно.

— Безплатен крем?

— Безплатен. Възможно е на пръв поглед да ти се стори нещо дребно, но я си помисли за многобройните дни служба, през които съм му се радвал - какво ще кажеш?

— С натрупване се получават десетки долари.

— И хиляди калории - не го забравяй!

— И с тези неща вие, ченгетата, минавате между капки­те...

— А вие, нещастниците от ФБР, нямате такива възмож­ности. Съчувствам ти.

— Ако някой ми беше обърнал внимание върху тези нещица в началото на кариерата ми, сигурно щях да предпочета службата на ченге в някое провинциално градче.

— Грешка. Не ченге, а главно ченге - полицейски шеф. Обикновеното ченге не се радва на такива придобивки.

— Ясно - отвърна Бекер, вторачил поглед през прозо­реца. - В момента виждам на какво се радват обикновените ченгета.

Тий проследи погледа му. На отсрещната страна на пар­кинга в центъра на Кламдън бе спряла друга полицейска кола и от прозореца ѝ се показваше ухилената физиономия на по­лицай, зает в оживен разговор с девойче в пубертета.

— Тоя нищожен скапаняк - реагира гневно Тий.

— Макнийл?

— Няколко пъти вече го предупредих да не се занася с момичетата от гимназията. Ще се наложи добре да го сритам в задника.

— Но той само разговаря с нея - обади се Бекер.

— Дяволите да го вземат!

Девойчето беше тъничка русокоса красавица с класичес­ки черти и празен поглед. Облечена беше според модата като работничка във ферма: размъкнат дънков комбинезон и теж­ки наглед високи работни обувки, които никога нямаше да познаят и ден физически труд. Тя се смееше звънливо, отмет­нала глава назад, а правата ѝ руса коса, дълга до кръста, се люлееше по плещите ѝ. Притиснала бе таз към вратата на полицейската кола.

— Не изглежда нещастна - забеляза Бекер.

— Какво може да знае едно голямо дете като нея? - вди­гаше пара Тий. - Тя е от Йоргенсонови, Корлис или Анджела, забравил съм името ѝ. Бащата е пияница - многократно сме го откарвали вкъщи кьоркютюк пиян. Вероятно превръща жи­вота на малките в ад - нещо характерно за пияници като него. Майката е повече от безпомощна - работи някъде в центъра и, изглежда, приема нещата така, както дойдат... без каквато и да било съпротива. Нищо чудно, че момичето е така объркано и явно си търси белята.

— Какво всъщност прави, Тий? Виси по уличните ъгли и пуши - или какво?

— Боже мой, колко си изостанал! Първо и преди всич­ко, изглежда, не си забелязал, че в Кламдън няма улични ъг­ли, край които да се виси. Нощно време децата се мотаят из центъра.

— Из центъра?

— Едно от любимите им места за мотаене и висене. Пльосват се върху колите си и се събират като скорци. И всич­ки до един с цигари в уста. Всички! И пият в добавка! Залюляват хорото на тринайсет-четиринайсет години!... Сега децата са други - съвсем различни от нас навремето.

— Защо тогава се връзваш така за Йоргенсон?

— Първо, чука се с Макнийл и, второ, взема кокаин от време на време. Няма да се изненадам, ако го и продава. Тя вече е потеглила по онзи път. Бас държа, че Макнийл се доб­ра до нея именно заради това. Той реагира на оплакване от съседка за вдигане на шум посред нощ, отива до къща, оста­вена без родителски надзор за през нощта, и намира най-мал­ко дузина пубертетчета, някои пияни, други надрусани, но всички повече или по-малко неконтролируеми. Макнийл домъква в полицията само децата, насъбрали тайфата. На оста­налите държи поучителна реч, сплашва ги малко, обрисува се като добро ченге: изтъква, че прави жест за тях, като не ги закарва в полицията, както домакините им. Избира момиче, което издържа повече от другите или което изглежда по-отс­тъпчиво от тях - зависи какво търси. Завлича го в колата си и сключва сделка. Разбира се, трябва да е сигурен, че то няма да се оплаче на родителите си за пасовете на едно ченге. За предпочитане някое, което изобщо не разговаря с тях. Натис­ка я на предната седалка на патрулната кола, тя купува свобо­дата си с определени отстъпки и нещата потеглят оттук-нататък: момичето неочаквано се снабдява с приятел на трийсет и пет години - при това с пистолет! А е семеен, представи си! Достатъчно да се завърти главата на едно добро дете. Тоест на едно не съвсем добро дете. Лесни бройки за Макнийл. След година или две тя отива обикновено в колеж и той я замества със следващата. Предупредих го, че ще му отрежа топките, ако продължава в същия дух.

— Като го гледам как се държи, изглежда, все още са на мястото си.

— Тоя човек има сериозен хормонален проблем. Не съм сигурен дали кастрацията е решение за него.

— Нима наистина обмисляш да приложиш похватите на оная Бобит върху личния си подчинен?!

—Така ще го направя по-добър полицай. Ниска цена за повишена експедитивност и подобрено качество на работата му.

— Защо просто не го уволниш?

— Знаеш, че трябва да се съобразяваме с профсъюзите. Макнийл работи в полицията десет години. Не мога да го увол­ня без обяснение, а то ще въвлече поне половин дузина мест­ни семейства, които едва ли ще се почувстват особено ощас­тливени. Освен това копелето има дар слово. Искам да кажа, че няма да разпознаеш що за птица е от начина, по който раз­говаря с тебе - с мъжете се държи по мъжки естествено, ис­тинско непоклатимо ченге. Но с жените говори по друг на­чин. Подслушах няколко от телефонните му разговори с же­ни. Все едно че с тях говори друго момиче - не че се лигави като хомо: просто се приспособява към тях. Разбираш ли ме? Една жена веднага би хванала цвиленето на някой педераст. Но той говори някак - как да кажа... - искрено и те веднага се улавят на въдицата му. Наблюдавал съм го, без да забележи: фукаше се пред един от колегите си. Преструваше се, че тре­пери от страст, и въртеше подигравателно очи, докато тя го­вореше, но когато той заговори, гласът му звучеше така... лас­каво, така успокоително... Не знам как да ти го обясня. Но имам всички основания да се страхувам, че ако го изправя лице в лице с родителите и го оставя да говори с майките, той ще ги спечели на своя страна само за секунди! Освен това някои от тези деца са вече в колеж, други са семейни... Как - според тебе - ще се почувстват, ако развеем публично мръсното бельо от пубертета им? - Е, вероятно няма да са особе­но щастливи.

— Прав си. Едва ли ще имаш проблеми с нетърпеливи доброволци.

— И аз не бих желал да видя тъпотиите на моя пубертет, изложени на показ.

— Да не говорим за безумията ти по-късно – подхвърли Бекер. - Доколкото си спомням, и ти търчеше тогава с изпле­зен език след полите на жените...

— Бях общителен младеж.

— Е, щом държиш да го наричаш така... Между друго­то, много съм се чудил как тогава не застъпи този увиснал език и не се лиши от дар слово.

— Ти ли точно се намери да ги говориш тия? - Тий се размърда с чувство на неудобство зад волана. - Ти?!

— Винаги съм бил приветлив младеж - захили се Бекер.

— Мамиш сам себе си. Приветливост е „Здрасти, как си?“, вежлива усмивка, минута приятелски разговор, почерпка с чаша кафе, някой и друг въпрос за отпуската. Това е приветливост. Тя няма нищо общо със секса - можеш да се държиш така с всеки. Аз съм приветлив. А ти си вечно надървен.

— Само когато съм сам.

— Доста дълго време беше сам.

— За разлика от тебе, нали?

— Правилно. Аз съм семеен човек. Винаги съм бил та­къв. От праисторически времена. Този пръстен не е мръдвал от пръста ми, сраснал е в костта ми като имплантиран и дори и да искам, не мога да го извадя - не съм като Макнийл там. Пръстенът на този кучи син е сякаш лепенка, която залепва и отлепва по желание: срещне някое момиче следобед - шат, отлепва я; върне се вкъщи при жена си след работа - шат, залепва я.

— Всичко вкъщи в ред ли е? - запита неочаквано Бекер.

— Чудесно... Защо питаш?

— Струва ми се, че проявяваше по-голямо снизхождение към този тип мъжки подвизи - мотото ти не беше ли не­що като „Живей и остави другите да живеят“? Дори понякога се възхищаваше - да не кажа завиждаше - на вечно разгоне­ните жребци наоколо. Да не би да остаряваш, Тий?

— А ти как си мислиш? Не забравяй, че и ти старееш. При това си с две години по-възрастен от мене.

— Искаш да кажеш по-млад.

— Кога си роден?

— Кажи го пръв.

— Измъкваш се като змиорка - въздъхна Тий. - Прека­лено голям хитрец си за мен: нищо чудно, че си във ФБР.

— Както и че съм по-голям хубавец от тебе - хилеше се Бекер.

Тий потупа корема си, който опасно опъваше ризата му.

— Избрах забелязващия се отдалеко и много привлека­телен авторитетен външен вид. Върви добре с униформата.

— Прав си. И с всеки дебел слой крем ставаш все по-забележителен и все по-авторитетен.

Девойчето пак отметна глава назад и се изсмя звънко, после отстъпи от патрулната кола. Макнийл се отдалечи от тротоара и бавно обиколи паркинга, като оглеждаше девойче­тата на минаване. Няколко от тях си разрешиха да го просле­дят с поглед, преди да се струпат около момичето на Йоргенсонови и загадъчната му усмивка.

— Джон, дай да говорим сериозно. Само аз ли намирам поведението на това копеле за отвратително? Може и наис­тина да остарявам, но момичетата са малолетни и тоя прок­лет прелъстител се възползва от тях без каквито и да било задръжки!

— Възможно ли е отношението ти към него да има не­що общо с факта, че самият ти имаш петнайсетгодишна дъ­щеря?

— Мисля за нея, разбира се! Джини знае, че ще ѝ смъкна кожата от бой, ако пие, преди да отиде в колеж, но това не означава, че тя няма да намери начин да се напъха между ша­марите някъде... Смяташ, че не понасям Макнийл само защо­то имам дъщеря в тази възраст?

— Не става въпрос само за тебе, Тий. Има нещо мръснишко тук, дори по-лошо от обикновена мръсотия.

— Ти какво би направил, ако някое дете на тази възраст се увие около тебе?

Бекер се разсмя.

— Ще потърся помощта на Карин и можеш да бъдеш сигурен, че въпросното дете никога повече няма да ме безпо­кои.

Полицейският радиотелефон изпращя и колата се изпъл­ни с ясен женски глас.

— Централата търси полицейски шеф Теруин.

Тий се посочи с палец.

— Търсят мен - обърна се той към Бекер. - Аз съм ше­фът... Казвай, Централа.

— Наел си някого, наречен Централа, да те свързва със света? Този глас ми прозвуча като гласа на Морийн.

— Когато сме на работа, тя обича да говоря с нея официално - не се огъна Тий. - Казва, че така се вживява в служ­бата и косите ѝ настръхвали.

— Какво казахте? - запита женският глас.

— С Джон Бекер съм - обяви Тий в микрофончето.

— О - отвърна гласът, като че ли присъствието на Джон Бекер обясняваше всички възможни странности в двустран- ната връзка. - Шефе, обади се госпожа Лий от „Лайънс Драйв“, номер 333. Тя заяви, че ви познава.

— Не те е излъгала. Какъв е проблемът?

— Иска да огледате някаква кост.

— Я повтори!

— Иска да огледате някаква кост, довлечена в задния ѝ двор. Твърди, че изглежда странно.

— Сигурно става въпрос за смешната кост¹¹ - обади се Бекер.

— Морийн, обясни ли на госпожа Лий, че съм зает в дис­кусия на високо ниво със специален агент Бекер, местна из­вестност и пропаднал шут?

— Казах ѝ, че вероятно ще отидете при нея само след няколко минути.

— Забеляза ли уважението в тона ѝ? - запита Тий.

— Така ли наричаш презрителната нотка в нейния глас?

— Нищо не разбираш от почтителен тон. Надявам се, че този минус не се отразява отрицателно и на други страни от живота ти.

— Не съм добър и по отношение на червеното и бяло вино.

— Мене ли имате предвид? - намеси се Морийн.

— Добре, ще проверя... Централа. - Тий върна микро­фончето на място и се обърна към Бекер. - Виждаш ли какви сериозни проблеми огъват раменете на полицейския шеф? Патрул по... по кости. Ще дойдеш ли?

— Хей, аз съм на почивка тук.

— Да или не?

— Не се сещам за нищо по-стимулиращо от наблюде­ние на ниско платен професионалист на работа.

— Лишен си от подобен вид вълнения във ФБР, нали?

— Плащат ни допълнително при рисковани операции - отвърна Бекер. - Коя е госпожа Лий и какъв е проблемът ѝ с тия кости?

— Вероятно иска да съди някого за хвърляне на боклуци в задния ѝ двор. През задните дворове на къщите там минава поток, който се влива в Согатък. Не е особено пълноводен, но ако вали четирийсет дни и нощи, няма начин да не домъкне нещо пред кухненската врата. Обикновеният риск на живота край реката.

— Което не означава обаче, че човек не може да съди някого за находките в задния си двор - заяви Бекер. - Стига да се опиташ достатъчно енергично.

— При условие че не е замесено местното ченге.

Тий подкара колата към библиотеката, а после я прех­върли в серия от взаимно пресичащи се улички, които преми­наваха през горите на Кънектикът наоколо, но се възприема­ха като част от Кламдън. От каменен стобор скочи катеричка, изправи се на задните си крачета и изпрати с неодобрително изражение полицейската кола, без да се смути ни най-малко от погледа на Бекер. Той често се беше питал дали градчето наистина принадлежи на живеещите в него хора или на голе­мия брой елени, еноти, горски плъхове и катерички - без да споменаваме за няколкото койота, които се бяха прехвърли­ли тук през последните години. Миещите се мечки пробваха здравината на всеки контейнер за боклук, а понякога проверя­ваха и тази на входните врати. Елените, защитени от строги ограничения на лова и изисквания за връзване на кучетата, обядваха безстрашно с азалиите и розите от градините, пася­ха с дръзко спокойствие и в горите, и по дворовете, безочли­ви като котки.

Упоритото присъствие на гората само на около час път с кола от Ню Йорк беше доказателство, първо, за пригодност­та на почвата и климата на Нова Англия за разцвета на горс­ките насаждения и, второ, за силата на ревниво защитаваните местни закони за опазване на околната среда. Гражданите на Кламдън бяха избрали да живеят сред гората и бяха приели законите и нужните данъчни натоварвания, необходими за за­щитата ѝ. Гледаха с известно съжаление хората от съседните градчета, които ги осигуряваха с удобства като супермарке­ти, магазини, ресторанти и киносалони, но не се радваха на щедрите горски дарове и спокойствието на живота близо до природата. Кламдън беше идеалното място за големия брой желаещи да се преструват, че водят прост, природосъобразен живот - Бекер бе един от тях.

Тий разсъждаваше върху живот от по-сложно естество.

— Наистина ли ще кажеш на Карин, ако някое маце се амбицира и се повлече по тебе?

— Казвам ѝ почти всичко.

— Все пак какво не ѝ казваш?

— Само онова, което забравям - отвърна Бекер.

— Наистина ли говориш толкова много?... И аз говоря с Мардж, но има някои неща, които... Например разговаряш с хубава жена и изведнъж ти става ясно, че тя ти се слага. Ти самият не правиш нищо, но си повече от сигурен, че получа­ваш недвусмислени сигнали. Наистина ли ще кажеш на Ка­рин?

— Ако съм напълно сигурен какво става, да, ще ѝ го ка­жа. Между другото, Карин сигурно ще го забележи преди мен. Нямам предвид обикновени усмивки. Трябва да бъда убеден, че някоя наистина ми дава аванси. Жените обикновено са много лукави и винаги си оставят вратичка. Лесно е да се подведеш.

Тий замълча.

— Случило ли се е нещо, за което искаш да поговорим? - запита колебливо Бекер след минута.

— Да, случи се... Не, не искам да разговаряме за него. Предпочитам да тъпчем около него.

— Добре изразено.

— Имал ли си... - започна Тий неохотно. - Няма значе­ние.

— Продължавай, защо спря?

— Забрави го. Друг път.

— Сега съм тук - посочи напълно логично Бекер. - Да съм имал какво?

— Нищо.

— Знаеш ли, страшно много мразя да разговарям с мъ­же! В мига, когато престанеш да говориш за спорт или обик­новените мъжки тъпотии и навлезеш в друга тема - всички се затварят като задник на магаре! Исусе, Тий, та ние се позна­ваме още от гимназията! Нима си въобразяваш, че би могъл да ме изненадаш с нещо?

— То няма да те изненада.

— Твоя работа - предаде се Бекер.

— Прав си - отвърна Тий и потъна в мълчание, което трая, докато зави по алеята за коли пред една от къщите край реката.

От къщата излезе стройна млада жена със срязани дънки и безръкавна горна дреха, вързана зад врата и на гърба. Тя вдигна за поздрав ръка и пак се прибра. Бекер излезе от кола­та, после усети колебанието на Тий и се спря.

— Какво има? - запита той.

— Не знам как да обясня присъствието ти - заяви Тий.

— Искаш да остана в колата?

— И да изпуснеш представлението? Разбира се, не! Прос­то се питам дали само да подхвърля, че съм довел приятел със себе си, или да те представя като специален агент Бекер от ФБР - или какво?

— Защо просто не ме назовеш доктор Уотсън?

— Къде е болният?

От къщата отново излезе госпожа Лий, този път с голя­ма кост в протегнатата си напред ръка. Беше вмъкнала ръка в широка домакинска ръкавица, но допълнително бе поставила и няколко пласта хартиена кърпа върху костта, преди да я хва­не. Движеше се много внимателно и предпазливо: ясно беше, че намираше заниманието си в момента за повече от отврати­телно.

— Представете си само, намерих я в задния си двор! Кой знае какви болести могат да се пипнат от нея! А ако я бяха намерили децата?! Ужасяващо е! - Бекер усети ясно разли­чим южен ритъм в гласа ѝ, въпреки че липсваше определен акцент - образованието ѝ бе успяло да го изтрие, но не се бе справило с характерната напевност на Алабама. - В края на краищата не живея на брега на Джърси, капитане, за да при­емам без вълнение използвани спринцовки и други такива в задния си двор. Аз съм в Кламдън, господине, и тук тези не­ща не са приемливи!

— Това тук ми изглежда повече като кост, а не като спринцовка, госпожо Лий.

— Е, да, разбира се, че е кост, капитане. Но мъртвата кост разнася микроби!

— Така ли?

— Логично е да е така. Микробите от болестта, предиз­викала смъртта.

— Всички вируси или бактерии, заразили организма при­живе, умират само след няколко дни или няколко часа - наме­си се Бекер.

— Здравейте - заяви госпожа Лий, като че ли Бекер вне­запно се беше материализирал на полянката пред дома ѝ. Очи­те ѝ бяха много бледосини и ѝ придаваха леко неземен вид, когато ги обърнеше директно към събеседника си. Зениците ѝ сякаш се стопяваха в отвор - врата към друга вселена, в която бяха възможни много неща... хипнотизиращи, омайва­щи очи с нюанса на вълчите... А когато му се усмихна, Бекер си даде сметка, че стои пред една много опасна жена. Беше доста слаба, но мускулите на ръцете ѝ изглеждаха добре тре­нирани във вдигане на тежести. Бекер я видя без особено уси­лие да крачи енергично по шорти и безръкавната си горница, размахала гирички напред-назад.

— Казвам се Джон Бекер - представи се той.

— О, да... Не изглеждате напълно според представите ми за вас.

— За съжаление не изглеждам и така, както аз самият бих желал - въздъхна примирено Бекер.

Тя му подаде лява ръка и стисна енергично неговата.

— Не бих бързала да се променям, ако бях на ваше мяс­то - заяви тя с лека усмивчица.

— Господин Бекер е... - замънка Тий.

— Знам кой е господин Бекер - прекъсна го тя. - Всички тук знаем кой е, дори и да не сме се срещали с него. Той е знаменитост.

— Е, не съвсем - запротестира Бекер.

— Хайде, хайде, недейте да скромничите. Нали вие из­бихте всички ония, както се говори? - Бекер неволно трепна, лицето му потъмня. - Не се смущавайте - продължи тя. - Те са си го заслужили до един, сигурна съм.

— Бяха серийни убийци - обади се Тий, - но той не оби­ча да се говори на тази тема.

— Съжалявам, ще ми простите ли? - Тя докосна ръката му със свободната си ръка и ребрата ѝ изпъкнаха ясно под кожата. - Трябва да ми простите, иначе ще се чувствам ужасно.

— Няма проблеми. - Бекер успя да се усмихне студено.

— Благодаря. - Тя задържа погледа си на него, преди да се обърне пак към Тий. Тикна му костта под носа, като я раз­маха нетърпеливо. - Е, капитан Терун, това е ваше, прибере­те си го. Няма да го държа вечно я! Възможно е микробите убийци вече да са се изпарили, но каква е гаранцията, че няма други микроби?

— Аз не съм капитан - коригира я Терун, като пое кост­та от нея, хващайки я внимателно през пластовете книжна кър­па.

— А би трябвало! Ако зависеше от мен, бих ви произве­ла в полковник.

Тий се разсмя.

— Стига ми и да съм шеф на местната полиция.

— Не съм срещала по-скромни мъже от вас двамата - възторжено възкликна тя. - Нямам думи да ви обясня колко освежаващо ми действате. Съпругът ми... е, хайде да не нав­лизаме в подробности.

— Ще ми покажете ли къде го намерихте? - запита Тий.

— Разбира се! Последвайте ме.

Докато вървеше към задния двор, жената няколко пъ­ти докосна ръката на Тий, сякаш за да запази равновесие, въпреки че според Бекер теренът не я заплашваше с ни­що.

Останали сами в колата по-късно, Тий го запита:

— Е, какво ще кажеш?

— Привлекателна жена - отговори веднага Бекер. - Мал­ко е дребничка, но симпатична.

— Нямах предвид жената - отвърна Тий нетърпеливо.

— По другия въпрос считам, че имаш проблем.

— Точно от това се страхувах. - Тий внимателно поста­ви костта върху задната седалка. - Човешка е, нали?

— Така изглежда. Хумерус.

— За тебе може да е забавно²¹, но за мене не е.

— „Хумерус“ е латинското название на тази кост.

— О, господи, страхотно си падам по образовани люде! А на американски - раменната кост, така ли?

— Нещо такова.

— По дяволите! Ще извикам лекар да си каже тежката дума, но е човешка, нали?

Бекер кимна.

— Не е изключено да е наводнена цяла гробница!

— Поне знаеш къде да търсиш - опита се да го успокои Бекер.

— Къде?

— В горното течение на потока.

— Щях да се сетя и сам, ако ми беше дал време. А ти дори не се поколеба и за миг. Бърз като светкавица. Бърз ка­то федерален агент. - Тий посегна към радиотелефона. - Съ­жалявам за приказките ѝ - добави той, като смени тон. - На­дявам се, че не те разстрои много.

— Разбира се, че ме разстрои - отвърна Бекер. - На тебе лично как ще ти се хареса да бъдеш знаменитост, заради бройката хора, които си убил?

— Ъъ... съжалявам.

— Грешката не е твоя.

— Тя говори прекалено много.

— Коя е тя всъщност?

— Госпожа Лий? Ами как да ти кажа - думата „домаки­ня“ използва ли се още? Или предпочитаме „неработеща май­ка“? Родител на пълно работно време или нещо подобно. Съп­ругът ѝ върши нещо във връзка със складовете в града. Едва ли могат да си разрешат живота тук, но го правят заради учи­лищата на децата си - струва ми се, че има някаква такава сделка.

— Откъде я познаваш?

— Хей, аз съм шеф тук! Познавам куп хора... Веднъж имаше проблем с някакъв дребен мародер - поне според ме­не. Или просто си беше въобразила, че наоколо дебне някой. Тя е малко нещо невротичен тип, може би си попадал на таки­ва жени... Всъщност не я познавам особено добре.

— Имаш ли да ми казваш още нещо за госпожа Лий? - не се предаваше Бекер.

— Защо? - Тий го погледна уж озадачено. - Почти не я познавам. - Бекер кимна, демонстративно загледан през про­зореца. - Хей, какво?... Какво?

Бекер сви рамене.

— Нищо. Да се задълбаваш твърде много в нещата е професионален риск.

— И приятелското отношение на хората към шефа на полицията е професионален риск. Предпочитам да треперят от нечиста съвест в мое присъствие, но някои от тях просто стават по-фамилиарни, отколкото им се полага. Не съм вино­вен аз я!

— Приятно е някак да видиш жена по шорти, след като се изля толкова дъжд, нали? Този вид облекло не ми се стори особено подходящ за времето навън.

— Може би се облича така през деня вкъщи - предполо­жи Тий.

— Може би... Но не е ли била навън в двора си? Нали там е открила костта?

— Господи, Джон, надявам се, че мозъкът ти не работи така непрекъснато!

— Напротив. Работи точно така - повече или по-малко - отвърна спокойно Бекер.

— Сигурно не ти е леко да живееш с него.

Бекер се усмихна.

— Човек с моя мозък трябва да намери подходящ парт­ньор. За щастие аз го имам.

— Щастие за тебе. Какво ще кажеш за нея?

Бекер разшири усмивката си.

— Ако Карин не е щастлива, просто ще работя по-усърдно.

Тий се вторачи в него.

— Човече, ти наистина си се променил. Карин го е сто­рила - тя явно е била щастливата ти звезда.

— Прав си. Покрай нея разцъфнах като цвете.

— Но и стана някак странен.

— Тя изкара на повърхността женствената ми страна, както се казва - захили се Бекер.

— Няма да е лошо да я държиш за себе си, докато си в тая кола. Аз съм се клел да налагам закона със сила, ако се наложи. - Тий продължи да го гледа втренчено още минута, после се обърна към радиотелефона.

— Морийн, провери кой доктор е дежурен този месец. Имам нужда от специалист... Дявол го взел, как се казваше?

— Хирург-ортопед - подсказа Бекер.

— Хирург-ортопед - повтори Тий, после се обърна към Бекер. - Защо хирург?

— Костта е срязана - отговори Бекер. - В края. Изглеж­да така, като че ли някой е използвал нож.

— Два пъти по дяволите! - възкликна Тий.

2.

Той се възприемаше като капитан Лув³¹ и когато праве­ше секс с жертвите си, обичаше да си повтаря: „Капитан Лув командва парада!“ Понякога дори го изговаряше на глас, ка­то проточваше думата ,,luv“ така, като че ли се състои не от една, а от няколко срички, имитирайки акцента на естраден певец на сантиментални песни.

— Ето го капитан Лууууув! - припяваше той, а те се кикотеха, някои го поглеждаха накриво, но какво от това? Обикновено беше прекалено късно за вземане на мерки и за спасение... По-голяма част от тях просто му се усмихваха, готови на този етап да приемат всяка негова постъпка като проява на ласка и гальовност. - Той ще те разкъса на части, момиче!

И по-късно наистина ги разпарчедосваше, но не винаги: зависеше от обстоятелствата, зависеше от силата на страстта му, зависеше дали манията му го сграбчваше и поемаше кон­трола върху него. Нямаше начин да знае предварително как ще завърши сеансът с дадено момиче - манията му го бе под­веждала вече няколко пъти. Тя избухваше неочаквано в мозъ­ка му, и то точно когато в главата му би трябвало да царува спокойствие! А когато го хващаше в клещите си, той нямаше друг избор, освен да ѝ се подчини. И сега я очакваше с напре­жение, надявайки се отчасти да премине отново през огнения ѝ вихър, отчасти изпълнен със страх от мощта ѝ, но и в двата случая безпомощна играчка на капризите ѝ.

Възприемаше момичетата като жертви без значение дали ги „обработва“ или не. „Жертви, но късметлийки“ – защото той беше много, о, много добър в леглото и те винаги получаваха повече, отколкото можеха да си представят с бед­ното си въображение. Той си поставяше за цел да ги задово­ли, преди сам той да свърши: работеше върху тях, докато по­лучат оргазъм - беше и щедър, и търпелив. Когато те праве­ха секс с него, той мислеше само за тях и те го усещаха, ре­агираха съответно и накрая изцяло му се поддаваха.

А ако не ставаше точно така, то тогава вината бе у тях и това не бе негов проблем, сигурен беше. Просто някои жени бяха такива, майната им. Но все пак беше странно, че той не убиваше непременно онези, които не реагираха адекватно. Те като че ли не влизаха в модела на избора му. Мислил беше доста по този въпрос, опитвайки се да разбере кое точно от поведението на жертвите му развихря манията, но така и не успя да намери отговор.

Понякога мислеше за себе си като за вълк или лъв, ня­кое силно, жилаво месоядно, което избираше плячката си от стадото измежду слабите, куците или много младите, но и този модел не отговаряше на истината: той не избираше жер­твата си по този начин. Но всъщност не той избираше - и тук беше същността на проблема! Не го вършеше заради лични­те си нужди - манията го командваше! А тя работеше по свой собствен график в съответствие със собствения си глад...

Той мислеше за нея като за нещо извън него, но не я критикуваше, нито презираше. Напротив. Независимо от опас­ността и усложненията тя бе винаги добре дошла за него - и той неизменно се чувстваше потиснат и изоставен, когато тя го напускаше.

Настоящата му жертва се казваше Инге, немкиня, която работеше временно в едно от домакинствата в Кламдън през лятото. Лятото беше много щедро по отношение на жертви: те идваха от чужбина или от Средния запад, за да помагат на млади майки в домакинската работа. Те бяха младички, ста­рателни, невинни и самотни - много от тях напускаха дома си за пръв път и страдаха от отегчението на работата по къ­щите и около децата, която ги затваряше по домовете. Въл­нението и изисканият живот, който се бяха надявали да отк­рият в далечния Кьнектикът, оставаха в Страната на блянове­те. Самото им идване тук бе доказателство за бунтарска при­рода. Но всички до една бяха - напълно естествено - още зе­лени, много по-наивни от по-зрелите жени, и за него бе лесно да ги омотае с шаблонни лъжи, които те обикновено чуваха за пръв път. Те не знаеха как да разграничат лъжата от исти­ната, нямаха още изработен усет за искреността и фалша. По­разен беше от щуротиите, които им сервираше и на които те се връзваха. Единственият му проблем обикновено беше пре­одоляване на естествената им съпротива срещу възрастта му. Но на много от тях им допадаше идеята да се чукат с по-въз­растен мъж, а и достатъчно беше да ги загащи в някой ъгъл и поговори с тях само няколко минути, за да им представи чув­ствителния, любвеобилен, търпелив самотник - образ, с кой­то успешно пробиваше всяка бариера. Те, разбира се, не до­пускаха, че ги играят и виждаха само старателно разработе­ната фасада. Не забелязваха вълка в тъмния ъгъл, зловещо ухилено чудовище с проточени слюнки в очакване на поред­ната плячка...

Инге беше от жените, които гарнират потта и мятането в леглото със стенания, и той я възнагради, отделяйки ѝ пове­че време от обикновено. Мълчаливите му създаваха известни затруднения: когато липсваше слухова обратна връзка, се изискваше много по-голямо напрежение от негова страна - тогава се налагаше да действа главно по предположения. Мно­го по-добре беше за всички засегнати да знае как вървят не­щата, кое как се приемаше, какво ѝ харесва и какво точно ѝ харесва още повече. Някои от тях имаха директни изисквания и той, разбира се, ги изпълняваше, но такива случаи имаха известен привкус на командване, което не му харесваше. Той предпочиташе сам да открива сексуалните предпочитания на жертвите си, да импровизира по време на акта - убеден беше, че по този начин не само той, но и те изживяват неочаквани удоволствия: възможно беше да ги изненада с нови за тях ком­бинации и подходи. Понякога дори неща, които и на него хрум­ваха за пръв път! Сексът освен умение беше и изкуство, огра­ничавано само от силата на въображението.

Той продължи да смуче гръдта ѝ, а тя - да стене с нейния английски акцент на чужденка:

— Ти... оу...ааа... подлудяваш ме... ай!... О,ти... ти... ау!...

Той се захили на себе си, без да изпуска зърното на гър­дите ѝ от уста, като същевременно плъзна ръката си от дру­гата гръд към краката и се заигра с нежната кожа от вътреш­ната страна на бедрата ѝ, докато тя задъхано изви гръб в же­ланието си да направи допира му по-плътен. А когато загали мекото влажно кадифе между краката ѝ, тя се загърчи и застена още по-силно.

— Ааа... оу!... Ти... ме... подлудяваш... - едва поемаше дъх тя. - Какво... какво ми правиш?... Ти ме.... ау... ааа.... под­лудяваш!...

Сега вече Инге направо виеше и той се запита дали така го правят в Европа. Американските момичета на нейната въз­раст обикновено страдаха от прекалено много задръжки, за да се наслаждават на секса така очевадно. Подозираше, че го правеха, защото от тяс се очакваше да го вършат, а не заради удоволствието от конкретното мятане в леглото с някой мъж.

Когато най-сетне се гмурна със силен тласък в нея, тя неволно заби зъби в рамото му и той веднага се дръпна.

— Не искам белези - Трябваше да се върне при жена си след сеанса тук и, естествено, не искаше да се явява пред очи­те ѝ с петна по тялото си, като че ли се връща от състезание по кикбокс.

Инге се стресна и се посви, така че се наложи да я върне обратно на същата вълна. Той се поизтегли отчасти от нея и се спря на самия отвор, дразнейки я умело с члена си там. Тя премина през серия от задъхвания, а когато накрая той пак се вмъкна в нея докрай, тя простена високо. Той замря, после обхвана главата ѝ с длани.

— О, бейби - зашепна той и я усети как притрепери в отговор на гальовната дума, на дланите, притиснали главата ѝ, на пръстите му в косата ѝ... Просто да се чуди човек по какво си падаха, колко лесно се връзваха, какви прости три­кове приемаха погрешно за проява на страст - какво минава­ше за изява на любов при тях!...

Чу стъпките по коридора отвън и пак замря, напрегнал слух. Побърза да постави ръка върху устата на Инге още пре­ди лекото подраскване по вратата. Подраскването се повтори - този път по-високо, всъщност нещо средно между подраск­ване и почукване.

— Инге? - обади се женски глас. Очите на Инге се раз­шириха от ужас, но капитан Лув над нея се хилеше до уши. „Малко истински кеф!...“ - помисли си той. - Добре ли си, скъпа? - Инге се заизвива под него, опитвайки се да се осво­боди, обезумяла от страх. Беше го вкарала в къщата под прик­ритието на нощта, предполагайки, че ще бъдат в безопасност в стаята ѝ, когато собствениците си легнат. - Добре ли си! - настояваше гласът. - Чух стенания - да не си болна?... Или сънуваш кошмари? - „Тя само се забавлява с капитан Лууууув — мислеше той. - А ти не искаш ли малко от същото?“ Отдръпна се от Инге и бавно пристъпи към гардероба. Няма да го хванат, знаеше го: никога не са го хващали и никога няма да го хванат. В кризи като тази проявяваше забележи­телно хладнокръвие и бързо поставяше положението под кон­трол. Не се държеше като глупак дори когато бе обхванат от манията си. Един вълк не се плаши и не се оплита като пиле в кълчища в момент на опасност. В такъв един миг дори става­ше още по-вълк! Скритата сила на капитан Лув се проявява­ше точно когато другите се панираха от страх. - Ще ме пус­неш ли да вляза, скъпа? - не се предаваше жената, но вече пристъпваше в стаята и осветлението от коридора падна ди­ректно върху Инге, която още лежеше, напълно шашардиса- на, върху леглото.

Капитан Лув се намести в тъмнината на гардероба, стис­нал дрехи, обувки и чорапи. Нямаше и следа от него в стаята - с изключение на гъстата червенина по лицето на Инге. Ни­кога не бе допускал безгрижие и небрежност при разчистване на следите си - дори бе проявявал прекалена педантичност. „Аз съм като... като сянката! - мислеше той сега с гордост. - Появявам се и изчезвам като нея, без да оставям следи! Ни­какви доказателства, никакви улики, никакво загатване дори за присъствието ми!... Ред и чистота на работното място!“

Жената стоеше до гардероба, виждаше я ясно през незатворената добре врата: светлината от коридора образува­ше ореол около главата ѝ. „Познавам те“ - мислеше той с гордата радост на човек, който владее положението. Тя бе в трийсетте си години, млада майка на две деца и доста симпатична - не че това имаше някакво значение за капитан Лув: той не подбираше жените по външен вид и предлагаше услу­гите си и на хубави, и на грозни. Виждаше ясно очертанията на гърдите ѝ през тънката прозрачна материя на лятната нощ­ница.

„Хм - кой знае? Може да не се окаже особено трудно да я прелъстя някой ден“ - мислеше той, подсмивайки се под мустак. Това би било прекрасно, направо съвършено! Само комбинацията майка-дъщеря би била по-добра! Но бе правил и това, разбира се. Ще намери някакъв повод да се срещне уж случайно с нея следващата седмица и ще я заговори. Обикно­вено не изискваха кой знае какви усилия: окажи им най-обик­новено внимание и те ти лягат в краката.

Младата майка се опитваше да успокои Инге, която не­очаквано бе избухнала в ридания, които разнообразяваше с неразбираеми мрънкания за някакъв кошмар. Капитан Лув лес­но си представяше жената, седнала на леглото до Инге, която сигурно бе прикрила голотата си с чаршафа. Жената сигурно ще обгърне с ръка голите рамене на разстроеното момиче - гола плът до гола плът, - ще наведе хубавото си лице и гръд­та ѝ ще се притисне към нея. Прииска му се да излезе от гар­дероба, да се представи така, както е - напълно гол - и да предложи сеанс с трима. Закикоти се тихо и трябваше да взе­ме мерки да не го чуят.

Но в коридора се чуха и други, по-тежки стъпки и в ста­ята влезе мъж.

— Сънувала е кошмар - обясни жената.

— Аха - изгрухтя той. Облечен беше само с долницата на пижамата, ръцете му бяха скръстени на мощен космат гръ­ден кош. Застана пред полуоткрехнатата врата на гардероба и широкият му гръб закри изцяло видимостта на капитан Лув.

— Доста силно озвучен - промърмори той, прокара ръка през разрошената от съня коса и огледа стаята.

„Търси ме - помисли капитан Лув. - И напълно правилно: не трябва да допускаш младата Инге да се чука, когато децата ти спят в съседната стая. В реда на нещата е млад съп­руг и баща да внимава - прекалено много секс наоколо тези дни. Но вероятно не и за жена ти, а? Хи-хи-хи!... Е, не се без­покой, капитан Лув ще се погрижи и за нея. Хем ще я задово­ли, хем ще ти облекчи задълженията...“

Съпругът се обърна и се вгледа във вратата на гардеро­ба. Капитан Лув замря, но не сне поглед от мъжа. Независи­мо от приглушените вече подсмърчания на Инге и успоко­ителното мъркане на жената, стаята като че ли внезапно за­таи дъх, а времето сякаш забави крачка и се фокусира рязко върху съпруга и него. Засърбя го прегъвката на коляното от­зад, кожата му внезапно усети дрехите на момичето и слабия метален мирис на закачалката пред носа му. Сега съпругът изглеждаше напълно събуден, оживен, концентриран в полуоткрехнатата врата отпред. Капитан Лув неволно заброи уда­рите на сърцето си. Но докато в такъв напрегнат момент сър­цата на другите обикновено препускаха в бърз неравен ри­тъм, пощурели от страх и удавени в адреналин, неговото за­бави ударите си и той бе обзет от странно спокойствие, макар и лишено от ведрина. Влюбен беше в опасността, приемаше я не с възбуда, а просто и естествено, сякаш тя бе нормалното му състояние. В такива случаи се чувстваше като птица, спус­нала се устремно към облаците след принудителен затвор под земята. О, капитан Лув знаеше точно как да се държи и какво да прави в момент на криза!...

Съпругът пристъпи към гардероба. Всяко негово дви­жение бе някак забавено, но ясно и точно очертано, сякаш той бе облян в ярка светлина. Капитан Лув развеселено очакваше следващия му ход. Ще отвори ли рязко вратата на гардероба, ще бутне ли дрехите настрани, ще сграбчи ли храбрия капи­тан? Какво ще избере като средство за наказание: бейзболна бухалка, нож, пушка? Когато го види и разпознае, ще закре­щи ли за ченгетата, ще засрами ли публично Инге, ще унищо­жи ли кариерата на капитана? Капитан Лув не спираше да се хили. Каквото и да се случи сега, той ще се справи - ще се измъкне без драскотинка! Вярваше в себе си, вярваше в личната си неуязвимост. Знаеше го - никой не можеше да стигне до него - никой!

Мъжът постави ръка на полуоткрехнатата врата, притис­на я да се затвори, обзет от натрапчива мания за ред, запечат­вайки капитан Лув. Той едва се сдържа да не се изсмее - нало­жи се да напъха част от някаква блуза на Инге в устата си. Задъвка памучната тъкан, смъкна надолу ръка и опипа вдър­вения си член. Беше дори по-голям отпреди и определено зап­лашваше да спука презерватива! И той внезапно осъзна, че го вършеше точно заради това. Времето, отделено за уморител­но съблазняване, за играта на криеница, рисковете, неудобст­вата, безсънието... Не го правеше за секс. Правеше го заради удоволствието от онова чувство на надмощие, което го залюляваше в жарката си люлка, когато съумееше да се измъкне ненаказан, доказвайки за пореден път неприкосновеността си, властта си над другите! Обичаше да ги мами, да доказва отново и отново колко са тъпи и колко са по-долу от него! Под­веждаше жертвите си, приятелчетата им, съпрузите, вечно мърморещите родители. Мамеше успешно и жена си. Запита се дали щеше да се кефи така и ако не беше женен...

Когато мъжът и жената излязоха от стаята, капитан Лув се измъкна от гардероба и намери Инге в криза.

— Отивай си - засъска тя. - Трябва да се махнеш!

— Невъзможно - захили й се той. - Ще ме чуят.

— Не можеш да останеш, не, не! Много е опасно!

Стоеше пред него, размахала диво ръце. Лув посочи захилено вдървения си член.

— Не, не! Невъзможно! - завъртя тя буйно глава.

— Не е невъзможно. - Продължаваше да се хили. - Са­мо изглежда така. Правила си го и преди.

— Не, не! - Инге не откъсваше поглед от вратата, сякаш очакваше жената да се появи там всеки момент. - Ти не раз­бираш!

— Ти не разбираш - отвърна той, имитирайки подигра­вателно акцента ѝ на чужденка. - Шъ го пак започнем.

Обърна я грубо и я облада отзад, като я прегъна над лег­лото. Тя му оказа известна съпротива, но не бе особено убе­дителна. Той я работеше без бързане, но и без да забравя и нейното удоволствие - изтънченият майстор винаги изпипва работата си! - и накрая тя пак виеше енергично, но този път с възглавница, натъпкана в устата.

Когато наближи собствения си оргазъм, той се поослуша: дали манията няма да забие кървави нокти в него сега? Изчака няколко мига онази позната мощна вълна да го залее и да изиска смъртта ѝ. По някое време му се стори като че ли... аха, аха... може би... май... Но тя сякаш размисли и се отдръпна, така че той остави Инге жива. Засега...

Лув направи голямо представление с оргазма си: диша дрезгаво и разкъсано, притиска я до себе си, после се разтре­се буйно, сякаш силата на страстта го бе лишила от контрол над тялото му. Научил беше, че жертвите му обичат това мал­ко „театро“ - така се чувстваха силни, смятаха, че не той, а те го притежават, макар и временно, приятно им беше да си въ­образяват, че нещо у тях самите е предизвикало този вълну­ващ, разтърсващ, спазматичен връх на креватното упражне­ние.

— Невероятно - зашепна той, когато най-сетне си „въз­върна“ речта. - Ти си невероятна! - Добре би било да произ­несе накрая и името на жертвата, това придаваше личен ню­анс на представлението, но опитът го бе научил, че има опас­ност да сгреши името, а и често изобщо не си го спомняше.

По-късно същата нощ, вече в пълна безопасност у дома си, той ще впише още една жертва в тайния си дневник под номер 127...

Когато се плъзна безшумно в леглото до жена си, тя се поразмърда и измънка сънено:

— Как беше тази нощ?

— Никакви проблеми - отвърна той, връщайки се към собствената си личност, оставяйки капитан Лув между чар­шафите на нечие друго легло. - Всичко беше наред.

3.

Джак остана при баща си за две седмици и сега Карин и Бекер се наслаждаваха вечер на благодатно спокойствие. От­начало не им беше лесно да се приспособят към новото поло­жение - изведнъж бяха освободени едновременно и от това­ра, и от удоволствието на грижите за единайсетгодишно момче и излишъка му от енергия. В първите дни тишината и спо­койствието в дома им изглеждаха измамни - жестока шега, която сякаш дебнеше момента да се насочи срещу тях - да ги лиши от равновесие, да ги обърка... Но скоро и двамата се пригодиха към липсата на дете в къщата и се обърнаха един към друг с нова топлота и дълбочина. Карин изживяваше бо­лезнено отсъствията на Джак, когато бе по-малък: чувстваше се не само несправедливо лишена от любовта и присъствието му, но и не вярваше, че без майчинската ѝ намеса стихиите и съдбата ще се погрижат Джак да е на топло, сухо и безопасно място. Приемаше с остро негодувание дните, които Джак пре­карваше с баща си, съмняваше се в способността на бившия си съпруг да се грижи за сина си, страхуваше се да не го насъсква срещу нея. Но когато Джак порасна, тя се научи да приема тези две седмици през лятото като възможност за пъ­лен отдих, като островче спокойствие в морето от целого­дишни усилия да отгледа дете, без да допуска груби грешки.

Карин и Бекер предпочитаха да мият вечер чиниите ръч- но: за тях това бе начин да удължат вечерята и насладата от чувството на уют и хармония между тях. После сядаха един до друг на дивана, слушаха музика с чаша вино в ръка и гово­реха. Чашата вино вечер бе нововъведение: Карин беше про­чела някъде, че хора, които изпиват малко количество алко­хол на ден - при положение че иначе са здрави, - са по-малко заплашени от сърдечен удар в сравнение с пълните въздър­жатели. И въпреки че никой от тях не обичаше дори случайните почерпки и не бе пияч по природа, Карин въведе строг ред: чаша вино на ден, без значение дали ти харесва или не! Чаша­та на Бекер обикновено издържаше цялата вечеря и остатъка от вечерта преди лягане, но Карин се вживя във винения ри­туал и с благодарност поемаше топлината на виното, усещайки как то я омекотява и отпуска там, където цял ден е била стег­ната като в юмрук.

Карин беше младши заместник-директор на ФБР, отго­варяше за случаите на серийни убийства и дните ѝ преливаха от напрежение.

— Хващам се на бас, че съм единственият младши за­местник, чиито стъпала се масажират в този момент - заяви тя доволно. Бекер я погледна с усмивка и стисна леко външ­ния ръб на стъпалото ѝ между палеца и показалеца си. Тя треп­на, но после замърка с онази характерна за всеки масаж сме­сица от болка и удоволствие. - Причината е в ръцете ти. Имаш най-добрите ръце.

— Причината е в мозъка ти - отвърна той. - Ти предпо­читаш да мислиш, че моите ръце са най-добрите.

— Да не искаш да кажеш, че съм от лесните?

— Искам да кажа, че ти си най-добрата - отговори не­възмутимо той. Прокара твърдо палец по дължината на стъ­палото ѝ, следвайки въображаема централна линия, и тя треп­на така буйно, че кракът ѝ отскочи от скута му.

— Хей! - извика тя. После се засмя. - Направи го пак.

— С този приключих - заяви спокойно Бекер и се зало­ви с другия. Започна масажа, като просто прокара длан по дължината на стъпалото ѝ, давайки възможност на кожата ѝ да реагира на топлината му. Тя затвори очи и простена.

— Струва ми се, че нещо става с Тий - подхвърли той.

— Какво имаш предвид?

— Просто имам чувството, че... Нещата, които казва, начина, по който ги казва... Разказах ли ти вече за онази жена с костта от задния ѝ двор? Струва ми се, че Тий има връзка с нея. Или би искал да има. Или му е даден шанс. Надушвам нещо тук.

— Кое те кара да мислиш така?

— Ако знаеш, че всеки момент в дома ти ще дойдат по­лицаи, за да разследват нещо, ще ги посрещнеш ли само по шорти и горнище с гол гръб?

— При моите бедра? Я не ставай глупав!

— Бедрата ти са напълно в ред. Имаш превъзходни бед­ра.

— Нищо чудно, че ръцете ти са добри. Трябва да има някаква компенсация, след като си сляп... Господ да те бла­гослови за това. На колко години е жената?

— Началото на трийсетте. Две деца.

— Нещо обикновено за града. Може би е малко по-мла­да от мнозинството жени тук. Но да отговоря на въпроса ти: не, по-голяма част от жените не биха се облекли така, за да поздравят двойка ченгета. Не е чак толкова топло.

— Така си помислих и аз.

— Как изглежда?

— Добре, ако човек има слабост към този тип жени.

— Кой тип?... На тебе хареса ли ти?

— Слаба. Всъщност прекалено слаба. Когато вдигне ръ­ка, можеш да преброиш ребрата ѝ — толкова е слаба. С малки гърди.

— Гадна кучка - захили се Карин. - Първо и преди всич­ко, защо е вдигала ръка?

— Не я възприех като особено привлекателна. Но Тий май беше на друго мнение.

— Веднъж забелязах едно от ребрата си - заяви Карин. - Случката не стана скоро, но си я спомням.

Бекер плъзна нагоре ръка и заопипва ребрата ѝ с върха на пръстите си.

— Все още са тук до едно - обяви той. - Много хубави ребра. - Обгърна с длан гръдта ѝ и я остави там.

— Имаш гнило чувство за посока - обърна му внимание Карин. - Давай нагоре.

— Когато свърша със стъпалото ти - обеща той и задърпа леко всеки един от пръстите на крака ѝ. Откакто Джак замина при баща си, се любеха почти всяка вечер, любеха се топло и страстно като естествено продължение на спокойна­та вечер заедно: масажът на стъпалата, разговорът, докосва­нията бяха просто част от любовния акт.

— Тий спомена ли нещо за тази жена?

— Не и директно. По едно време ми се стори, че ще спо­дели нещо, но после внезапно млъкна.

— Кой, Тий? Не е за вярване! - възкликна тя.

— Не казвам, че си затвори устата. Той просто отказа да говори по тази тема. Знаеш ли, колкото и да го харесвам, по­някога намирам, че се натоварвам прекалено много, когато съм с него. Откакто се познаваме, говорим по един и същ начин един с друг - всъщност ние не говорим в истинския смисъл на думата, ние непрекъснато се нападаме. Като че ли всеки от нас непрекъснато се опитва да надприказва другия и да го натика в ъгъла. Дуел с думи и бърза размяна на остро­умия. Забавно е, но е доста изморително. Иска ми се поняко­га някак да се отпуснем, да престанем да размахваме шпаги и да поговорим като приятели.

— Може би няма да е лошо да се разделите за известно време. В отпуска си - защо не отидеш в планината да изкатериш някоя и друга скала?

— Не искам.

— Защо? Обичаше да го правиш.

— Грешка. Никога не съм го обичал. Вършех го, защото се страхувах.

— Струваше ми се, че му се наслаждаваш...

— Тази усмивка на лицето ми, за която загатваш, бе чисто и просто гримаса на страх... Не искам да отивам никъде, след като не можеш да дойдеш и ти. Без тебе няма да е удоволст­вие.

— Джон, много се промени, знаеш ли?

— И Тий го казва.

— Кое те промени?

— Не знаеш ли? - запита той. - Ти. Виждаш ли колко е просто.

— Наистина ли?

— Ти успя да ме накараш да разговарям с тебе.

— Не съм те карала.

— Научи ме тогава. Или просто ми внуши чувство за безопасност и ме допусна до себе си... разреши ми да говоря с тебе. Може би общата ни работа също помогна.

— Работата ни? Фактът, че сме в Бюрото? Господ ми е свидетел, този факт не накара нито един от другите да си отвори устата - напротив.

— Карин, и двамата бяхме изплашени до смърт и си го признахме. И го преодоляхме. Може би възможността да спо­делям големите страхове с някого ме научи да върша същото и с по-малките.

Тя седна и обви ръце около врата му.

Любиха се малко по-рано, отколкото бяха очаквали, и малко по-дълго...

А после Бекер заспа, без да я освободи от прегръдката си. И последната му съзнателна мисъл беше, че след години на вътрешно терзание той най-сетне бе намерил мир благо­дарение на жената, която сега лежеше в прегръдката му. Бе­ше обичал жени и преди, но нито една от тях не бе съумяла да го освободи от самия него, нито една не бе дошла при него с дете, което да стопли допълнително смразеното му сърце, нито една не му бе дала възможност да стане друг...

4.

Хирургът ортопед посрещна Тий и Бекер на тенискорта си с риза, просмукана от пот и прилепнала към корема, и хав­лиени ленти на китките и челото. „Като че ли плътно следва представата на начинаещ за играч на тенис“ - помисли невол­но Бекер. Човекът обърна гръб на корта, където водеше безнадеждна битка с тренировъчна машина, и закрачи към тях със сърдечно протегната ръка.

— Здравей, шефе - възкликна бодро той, стискайки ръ­ката на Тий. - Съжалявам, че не успях да се срещна с тебе вчера - имах спешна операция. Направих артроскопия на мо­мичето на Болдуинови, познаваш ли го? Превъзходен играч на тенис - в истинския смисъл на думата! От национален ма­щаб. Много зле бе извъртяла коляното си, но ние го поста­вихме пак в ред. Надявам се, че нямаш нищо против тази сре­ща в дома ми.

— Не, разбира се.

— Колената са толкова крехки. Претоварвай ги извест­но време - и ето ти проблем! - Замълча достатъчно, за да огледа набързо Бекер от главата до петите. - Доктор Станли Корн - обяви той и пак протегна ръка.

— Джон Бекер. Той е в... ъъ... отпуска.

— Знам кой е Джон Бекер. Удоволствие е да се запозная с вас.

— Приятно ми е - отвърна Бекер.

— Не покривате представата ми - продължи Корн.

— Често го чувам - отговори Бекер.

— Смятах, че сте... - Корн сви неопределено рамене, неуспял да намери нужните думи.

— Оставих другата си глава в колата - пошегува се Бе­кер.

— Много, много лошо - обади се Тий. - Тя изглежда по-добре.

— Възхищавам се на работата ви. Съвсем сериозно. Бла­годаря на Бога за хора като вас - обяви Корн.

Бекер прилежно се опита да отговори с усмивка.

— Благодаря.

— А ние ви благодарим, че отделяте време да ни помог­нете, докторе - намеси се Тий.

— Радвам се, че мога да направя нещо за вас. Но защо се обръщате точно към мене?

— Обикновено ползваме услугите на доктор Ландо, ко­гато имаме проблеми със счупени кости или нещо такова - имам предвид кости на живи хора. Тук, в Кламдън, няма кой знае колко трупове - но сега той е в Ню Йорк и...

— Тони Ландо е чудесен човек, много добър хирург. Рад­вам се обаче, че ми се удава случай и аз да направя нещо за вас.

Корн се насочи към масата край корта, върху която ле­жеше хавлиена кърпа, сгъната на две. Той отметна горната част на кърпата и разкри костта.

— Човешка е. Хумерус, горната част на ръката. - Корн потупа собствената си ръка на съответното място. - Свързва се тук и тук към рамото, лакътя и лъчевата кост на ръката. Тази кост принадлежи на млада жена: това си личи от дебели­ната и плътността на ставите - ето тук. Възрастта се опреде­ля от степента на вкостеняване на ставния край на дългите кости.

Корн посочваше характерните точки на костта, поглеж­дайки двамата мъже, за да провери дали следват обясненията му. Тонът му бе леко отегчен, като че ли бе обяснявал основната анатомия на човешкото тяло прекалено често.

— Може ли да се определи на колко години е жената? - запита Тий.

— Може, но не и със сигурност. Искате ли професионал­но предположение?

— Да.

— Някъде в края на пубертета - началото на двайсетте години.

— Нещо друго?

— При този тип оглед, който направих? Едва ли. Ще има­те нужда от патолог, който да потърси следи от заболявания, и специалист по съдебна медицина, за да потърси нещо дру­го. Как се наричат сега специалистите по съдебна медицина - криминалисти? Както и да е. Трябва ви специалист, който има на разположение чувствителни микроскопи и друга сложна апаратура. В някой медицински факултет или ФБР... затова ли си тука, Джон?

Тий погледна Бекер, който гледаше втренчено костта.

— Не забелязвате ли и още нещо? - запита внезапно той.

— Според мен това е кост на здрава млада жена... с изк­лючение на това, разбира се. - Корн посочи белезите от двата края на костта.

— Какво можете да ни кажеш за тях?

Корн сви рамене.

— Следи от нож с не много голямо острие. Има ги само при ставите.

— Какви са заключенията ти? - продължаваше Бекер.

Корн задържа за миг погледа си върху него.

— А твоите какви са?

— Каквито са и твоите.

— Е, добре... Извинете ме, ако ви прозвучи ужасяващо... Смятам, че е... ъъ... рязана. Разрязана на парчета.

— Исусе! - възкликна Тий.

— Така си и помислих - кимна Бекер.

— Чудя ви се как е възможно да го приемате толкова... да сте така хладнокръвни и двамата - заяви Тий.

— Професията ни е такава. - Корн се усмихна съучаст­нически на Бекер.

— Мъртва ли е била, когато я е рязал? - запита Бекер.

— Исусе... - повтори Тий.

Корн сви рамене.

— Това е извън моите възможности за експертиза, Джон. Ще имате нужда от специалист. Надявам се да е било така... Допускаш ли, че е било възможно да са я рязали, докато е била още жива?

— Чувал съм и за такива случаи - отвърна Бекер.

— Досега вероятно су чул всичко възможно на този свят - забеляза Корн. - Интересен начин на живот...

— Не е начин на живот - Бекер едва сдържаше гнева си, - а работа.

— Разбира се. Грешка на езика, съжалявам... не исках да те засегна. Къде намерихте костта?

— В градина на частен дом - отговори Тий. - Довлечена е от пороя, но още не знаем откъде точно. Започнахме да тър­сим днес.

От къщата излезе жена с табла, заредена с чаши и кана с изстуден чай. Тя бе висока и стройна и се движеше с тренира­ната грациозност на модел, независимо от неравностите по покритата с каменни плочи пътека. Тримата мъже се втрен­чиха в нея, но тя се държеше като жена, свикнала на втренче­ни мъжки погледи.

— Великолепна е, нали? - заяви гордо Корн, без да из­пуска от поглед жена си. Тя бе достатъчно близо, за да го чуе, но външно не реагира на забележката. - Това, скъпа, позна­ваш шефа на полицията, нали?

— Здравейте, госпожо Корн.

— Как сте, господин Терун?

— А другият господин е Джон Бекер - изтъкна гордо Корн, сякаш излагаше на показ някакъв трофей. А после, като че ли показваше още един, добави: - Жена ми.

Тя остави таблата и подаде хладна ръка на Бекер.

— Това Корн. - Устните ѝ бяха с яркочервено червило: създаваше се впечатлението, че го е наплескала там в изблик на гняв. Очите ѝ бяха обградени с наситеносиви сенки, които ѝ придаваха измъчен и изтощен вид в явно противоречие със стройното ѝ здраво тяло. На ушите ѝ се люлееха тежки злат­ни обръчи, злато се увиваше и около врата ѝ, а на ръцете ѝ тежеше още злато, украсено с диаманти. Бекер се зачуди да­ли пред него стоеше болнава жена, облечена като съпруга на богат човек, или красавица, опитваща се да мине за крееща жертва на вампир. Запита се още дали тя сама решаваше ка­къв да е външният ѝ вид.

— Реших, че може да приемете чаша изстуден чай - за­яви тя, хвърли поглед към таблата и забеляза костта. - Нужно ли е това нещо да лежи тук?

— Тя не хапе - отвърна Корн.

— Много неща, които човек не желае да гледа наоколо, не хапят - не остана назад тя. Съпругът ѝ бе само малко по-нисък от нея, но съвършеното владеене на тялото ѝ създава­ше измамното впечатление, че е по-висока, отколкото всъщ­ност беше.

Корн подчертано демонстративно покри костта с хавли­ената кърпа и я подаде на Тий.

— Ще искате да си я приберете. - В гласа му прозвуча разочарование.

Тий внимателно я пое.

— Имаш ли някаква представа откога е?

— И този въпрос е извън обсега на моите възможности за експертиза. Работя с кости на живи хора. Но предполагам, че е от няколко години. Вижте какво, ако прецените, че знани­ята ми ще бъдат от полза, когато откриете и другите ѝ кости, обадете ми се. С радост ще помогна, колкото мога.

— Ще го имаме предвид - отговори Тий.

Корн се обърна към Бекер.

— Защо да не се съберем на приказка някоя вечер? Стру­ва ми се, че има какво да си кажем. Това ще се свърже с жена ти и при първа възможност ще вечеряме заедно.

— Няма да е лошо - отвърна Бекер без ентусиазъм.

— Това е страхотна готвачка - продължи Корн.

— Незаслужена реклама - намеси се Това.

Бекер се усмихна.

— О, сигурен съм, че знае какво говори.

— С какво се занимава съпругата ви, господин Бекер? Работи ли? - Това посочи Корн с глава. - Според онзи там съпругите трябва просто да висят наоколо в очакване на по­кана за вечеря от непознати.

— Какво съм казал? - Корн вдигна ръце с дланите наго­ре и изигра цяла пантомима на смаяно объркване в чест на Тий.

— Тя ми е шеф в службата - обясни Бекер. - Оглавява моя отдел във ФБР.

— И съпругата ти е там, така ли?! Прекрасно - чудесно е, Това, нали? И двамата - в един и същ бизнес! О-ла-ла! Ня­мам търпение да чуя приказките ви на вечеря!

— Тъй като нашите изобщо не представляват интерес за него - обади се Това. Тя отправи и тази забележка към всички и никой, при това явно без да я е грижа дали някой чува думи­те ѝ или не.

Корн не ѝ обърна внимание.

— Джон, ако ми дадеш визитката си, Това ще се обади на жена ти. Има ли някаква храна, която не понасяш? Аз се изривам от омарите, но иначе... Това, ти го питай, тези неща не са в моята област.

Това се обърна към Бекер, сякаш току-що бе повикана от далечно разстояние. Крива усмивка подръпваше ъгълче­тата на устните ѝ и тя задържа поглед върху него за миг, пре­ди да заговори:

— Има ли нещо, което да не обичате да ядете, господин Бекер? Онзи там не обича омари...

— Обичам ги, но понякога се изривам - възрази Корн.

Бекер извади визитка от портфейла си и я подаде на Корн.

— Няма проблеми, ям всичко.

— А съпругата ти? И тя ли яде всичко? Глупав въпрос: след като е съпруга, трябва да яде каквото ѝ попадне. Или това се отнася само за лекарските жени?

Корн се закикоти, но шегата му явно не стигна до нико­го от присъстващите.

Корн погледна визитката на Бекер едва когато двамата с Тий изчезнаха от погледа му. На нея бе посочен само теле­фонният номер на офиса на Бюрото в Ню Йорк.

***

— Не съм обиден или нещо такова, разбираш, нали, аз съм само един нищожен полицай на ниско ниво и краката ми ще миришат в уния гулеми къщи с високу качеству хоръ - но, по дяволите! - трябваше ли да те кани пред мене?!

— Повярвай ми, Тий, по-добре е да стоиш настрани.

— Е, ти вероятно си истински чаровник, Джон - още не съм го усетил през тези дълги двайсетина години приятелст­во с тебе и не разбирам защо някой може да скочи до тавана при възможността да седне на маса, за да яде и разговаря с тебе. Но, дяволите го взели, и аз знам коя вилица за какво да използвам!

— Така ли? Никога не съм бил наясно по този въпрос.

— Вилицата отляво е за салатата, онази отдясно е за ме­сото, а средната е за... за супата.

— Да нямаш предвид купичката за измиване на пръсти­те?

— Ето, на! Разбра ли сега защо не ме канят никъде? Мо­же би няма да е зле да ме вземеш със себе си и да ме научиш как да се държа на маса.

— Защо се вбесяваш на мен? Аз нямам нищо общо с цялата история

— Да, но си подръка.

— Наистина ли искаш да се събираш с тези хора? Те не са щастлива двойка.

— Той е щастлив и това би следвало да има някакво зна­чение.

— Сигурно има. За него - отвърна Бекер.

— А тя изглежда като фотомодел, нали? Или като че ли е била такава.

— Като пораснал модел, който си разрешава да похапва повечко от време на време - отвърна Бекер.

— Ако не бях семеен, а по-млад и много по-пъргав, ня­маше да имам нищо против да ѝ скоча... Тая жена изглежда така, като че ли може да обвие крака около врата ти и да те накара да вършиш страхотни неща, които - бас държа! - ни­кога няма да получат одобрението на майка ти!

— Ако една жена никога не нарича съпруга си по име, какво според тебе би могло да бъде обяснението?

— Не се ли отклоняваме от темата? Току-що говорих за номера, изпълнявани от циркови артисти.

— Тя нарича съпруга си „го“ или „онзи там“.

— Как трябва да го нарича: доктор Корн?

— „Станли“, „Стан“? Не ти ли се струва, че се поставя доста голямо разстояние, когато някой говори за някого само в трето лице? Звучи така, като че ли той ѝ принадлежи, но на нея не ѝ пука за него.

— Ако някакъв лекар, по-точно кучи син, ме поставя в къща за най-малко един милион долара с басейн и тенискорт и ме покрива от главата до петите със златни дрънкулки, от тежестта на които едва не ми се пречупва гръбнакът, и аз ня­ма да го харесвам. Още повече когато копелето определено сияе от гордост всеки път, когато се появя на хоризонта, на­дува се с умението ми да готвя и обяснява на света колко съм великолепна. Какво има за харесване тук?

— Преценяваш нещата от мъжка гледна точка - изтъкна Бекер.

— Напротив.

— Така е. Всъщност ти заявяваш: „Погледни само какво съм ти осигурил, какво съм ти дал - как е възможно да не си щастлива? Колко си неблагодарна!“ Нямаме представа как из­глеждат нещата от нейна гледна точка.

— Аз нямам представа как изглеждат нещата от нейна гледна точка, Джон. Подозирам, че ти не само знаеш, но след минута ще ме осветлиш по въпроса.

— Грешиш.

— Не греша. Ти си професор Всезнайко: знаеш всичко друго, няма начин да не знаеш и това. Хайде, започвай. Обяс­ни ми как се чувства една лекарска жена.

— Забрави го.

— Умирам от желание да го чуя.

— Приключих с тази тема - отблъсна го Бекер.

— Прекрасно - сряза го и Тий.

Двамата мълчаха, докато Тий сря пред дома на Бекер.

— До скоро виждане - извика Бекер, когато колата по­тегли. Тий не отговори.

***

Макнийл вървеше по левия бряг на река Согатък, а по­лицай Метцгер - по десния, като стискаше ремъка на немска­та си овчарка. Кучето, което не бе още напуснало напълно детството, бе негова собственост и той го беше тренирал да подушва контрабандни пратки с нелегално съдържание, а не стари кости. То, изглежда, приемаше дългата разходка като добра шега и непрекъснато се разсейваше с катеричките по дърветата. В тази точка реката приличаше повече на поток, но в началото ширината ѝ бе повече от деветдесет метра и юношеският ентусиазъм на кучето едва не вкара на няколко пъти младия полицай във водата.

Макнийл се прозя отегчено. Легнал си беше късно сно­щи и сега негодуваше срещу безполезното трамбуване наго­ре по реката. Обикновено той успяваше да открадне най-мал­ко час дрямка по време на дневните си смени, свит в патрулната кола край скоростната отсечка на пътя.

Погледна часовника си, после присви очи и срещу слън­цето, като че ли да провери точността на часовника си чрез методите на древните обитатели на земята.

— Доста нагоре се изкачихме, стига ни толкова - обади се той.

Метцгер го погледна над весело подскачащата надолу водна ивица.

— Тий каза до стигнем до резервоара.

Макнийл се огледа за сухо местенце, на което да отпус­не уморени кости. Водата се беше прибрала в старото си рус­ло, но почвата около бреговете бе все още подгизнала. Той се настани върху висока скала и огледа възмутено калните си ботуши. Краката му бяха вир-вода: все едно че бе вървял бос през локвите нагоре.

— Почти сме до него - настоя той. - Стига ни толкова.

Метцгер се поколеба, леко наведен настрани, за да удър­жи кучето, което се дърпаше в противоположна посока.

— Ако искаш, продължавай - не се отказваше Макнийл. - Наистина ли смяташ, че ще попаднеш на нещо в последните триста метра? Я не се прави на смотаняк!...

Метцгер, който често тайничко се питаше дали наистина не е такъв, не обичаше да го наричат така. Сега изля раздраз­нението си върху кучето, което веднага реагира на острия му тон, седна на земята и се вгледа очаквателно в очите му.

— Смяташ да му кажеш, че сме стигнали до резерво­ара? - запита Метцгер.

— Само ако и ти не искаш да се качваш чак дотам.

— Не искам.

— Оттук до резервоара има само още триста метра дър­вета и кал. - Резервоарът беше естественият край на претърсването, тъй като границите на града стигаха до него. Райо­нът отвъд резервоара беше извън тези граници и за него отго­варяше друг полицейски участък. - Смяташ ли наистина, че ще намериш някакви кости в тези триста-четиристотин мет­ра, след като не сме открили нищо през първите десетина ки­лометра?

— Сигурно не... - отвърна Метцгер, въпреки че ако слу­чайно някой го запиташе, едва ли би могъл да отговори защо е толкова сигурно. Струваше му се, че вероятността да намерят кости на това или на онова място е еднаква, но вероятността изобщо да не намерят никакви кости на никое място - с изк­лючение на гробищата - му изглеждаше най-голяма. По гра­да бяха пръснати малки стари гробища - по-голямата част от тях в църковните дворове, разбира се - но имаше и няколко, разположени в частна собственост, закътани върху земя, ко­ято някога се е обработвала, но отдавна - изоставена и с тече­ние на времето е била погълната от гората. Надгробните ка­мъни стояха или лежаха там, където бяха паднали, изоставе­ни и забравени, толкова чужди на средния кламдънски граж­данин, колкото полусрутените каменни огради, които се из­виваха през гористата част на задните им дворове, задушени от увивни растения и храсти, рухнали под тяхната и собстве­ната си тежест - от липса на грижи... Известните гробища не пострадаха от разбушувалите се води на реката и притоците ѝ. Метцгер смяташе, че неизвестното трябва да остане неиз­вестно - поне дотолкова, доколкото се отнасяше до двамата с Макнийл. У Макнийл имаше нещо настръхнало и агресивно и Метцгер не обичаше да му се противопоставя. Не го смята­ше за по-умен, но той определено демонстрираше много по-голяма самоувереност и бе много по-убеден в собствените си мнения. И освен това Макнийл като че ли имаше много по-голям запас от енергия, която се изразяваше в ръмжаща на- цупеност, когато нещо не стане по кефа му.

Метцгер възпроизведе звук на шумна целувка през сви­ти устни и кучето незабавно дотича до него, заравяйки му­цунка в дланта му, за да го погали.

— Има само едно нещо - обади се след кратка пауза Метцгер.

— Вечно вадиш по нещо из ръкава си - изръмжа Мак­нийл. - Не можеш просто да оставиш нещата ей така, нали?

Метцгер концентрира вниманието си върху кучето, заразтрива главата и ушите му. Животното му предлагаше бърза и ефикасна утеха от грубиянското отношение на себеподоб­ните му.

— Е, казвай го! - изкомандва го раздразнено Макнийл, след като моментната игра на Метцгер с кучето премина в цяла минута мрачно цупене.

— Как ще се приберем вкъщи?

Бяха паркирали едната патрулна кола до резервоара и бяха слезли с другата до паркинга на църквата, само на неколкостотин метра от поляната на семейство Лий, където бе от­крита костта.

— Ще вървим до колата - заяви Макнийл.

— След като и така ще вървим дотам...

— Ще вървим по проклетия път, а не до колене в кал, тази е разликата!... Но ако ти предпочиташ да влачиш задник през това блато - никой не те спира! Ще ти е нужен още най- малко половин час, докато аз ще стигна до колата за пет ми­нути и ще дремна, докато те чакам. Ако те измъчва желание да кажеш на Тий, давай!

— Защо говориш така?

— Няма да се изненадам, ако му кажеш. - Макнийл се изправи и направи стъпка по посока на пътя. - Е... хайде.

Метцгер прескочи потока, но не му достигнаха трийсе­тина сантиметра и той затъна в рядката тиня до брега. Куче­то му прецапа весело през водата, без да се трогва много-много от ругатните на господаря си. Когато стигнаха до Мак­нийл, който ги чакаше на пътя, кучето заскача радостно око­ло него, но Макнийл не му обърна никакво внимание. Метц­гер се подразни от непостоянството на животното, преди да признае пред себе си, че и той се мъчи да заслужи одобрение от Макнийл. Чудеше се защо грубо изразената похвала и крива усмивка на другия означаваха толкова много за него. Мак­нийл го потупа по гърба, назовавайки го „приятелю“, и Мет­цгер отново усети познатото чувство на предателство към са­мия себе си, което го измъчваше, откакто се помнеше...

Вървяха нагоре край пътя и сега Макнийл не си затваря­ше устата, доволен, че успя да наложи своето. Кучето подтич­ваше плътно зад него, като че ли той, а не Метцгер, му беше господар.

Тий ги настигна на около стотина метра от патрулната кола.

— Е? Намерихте ли нещо?

— Куп кал - отвърна обидено Макнийл, посочвайки кал­ните си ботуши и крачоли. Широко известни бяха педантич­ните грижи, които полагаше за облеклото си - дори понякога му се смееха (но не и пред него!) - за усърдно поддържания ръб на униформените му панталони и безупречно изгладени­те ризи. Колегите му шушукаха, че той сам пере и глади дре­хите си: слуховете добавяха, че жена му не говори с него от години.

— Извървяхте ли цялото разстояние? - не спираше Тий, явно невпечатлен от каните ботуши и панталони на Макнийл.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ви засичам да вървите по пътя, ко­гато реката е на около петдесет метра навътре в гората. Огле­дахте ли двата бряга на реката до резервоара, както ви наре­дих, или напротив?

— Приближихме го достатъчно - отвърна Макнийл.

— Какво означава това? Стигнахте ли до него или не?

— Почти го стигнахме, шефе - намеси се Метцгер. - Извървяхме цялото разстояние до онзи пътен знак ей там. - Той посочи жълта табела със знак за завоя, където се бяха измъкнали от гората.

— Защо спряхте дотам?

— Там няма нищо - обади се Макнийл. - Нищо няма да открием, само се намираме на работа. Но ако държиш да пок­рием и тази последна отсечка, ще го направим. Няма проб­лем.

Тий се измъкна от колата. Той бе поначало огромен мъж и тринайсетте излишни килограма още повече подчертаваха този факт. Нищо чудно, че когато се изправяше близо до ня­кои хора, ефектът беше доста сплашващ. Сега той тикна ши­рокия си гръден кош срещу този на Макнийл - издигаше се над него почти с цяла глава. Макнийл обаче нямаше намере­ние да се огъне: вторачи се нацупено в него и не отстъпи нито сантиметър назад.

— Радвам се да чуя, че можеш да изпълняваш нарежда­нията ми без проблеми - изръмжа Тий. - А сега хайде да ви­дим какво сте пропуснали.

Кучето намери торбата за отпадъци още щом поднови­ха претърсването - тя се беше отпуснала отново в дупката си след оттеглянето на водата. През разкъсаната пластмаса стър­чаха другите кости...

— Мили Боже... - възкликна тихо Метцгер, навеждайки се над нея. Тий бързо се приближи и двамата мъже внимател­но задърпаха отвора ту от едната, ту от другата страна, опит­вайки се да обхванат по-пълно съдържанието ѝ. Внезапно в него се появи черепът, някак безцеремонно наклонен на една страна, сякаш и той се натискаше да огледа по-добре нещата.

— Като че ли е цяло тяло - промълви Тий.

— Така е - отвърна Метцгер, който беше отскочил не­волно настрани, когато през отвора надникна черепът. - Цяло тяло е.

Тий се обърна рязко към Макнийл.

— Нищо в тази малка последна отсечка, а?

— Хиляди дяволи!... Откъде да знам?

Торбата все още беше изпълнена с кална вода, която я заковаваше към земята, и те решиха да я оставят в дупката, за да не я разкъсат напълно, като я вдигнат. Тий се огледа. Раз­садникът за коледни елхички обхващаше не повече от десети­на декара, разположени навътре в гората. При цена най-малко трийсет и пет долара на елхичка той осигуряваше достатъчно бройки за реализиране на добра годишна печалба по Коледа от някой енергичен предприемач.

— Свържи се с кметството и разбери кой е собствени­кът - нареди той на Макнийл. - После се обади на Джон Бекер и го помоли да дойде тук.

— Това не е федерален случай - опъна се Макнийл.

— Искам да съм сигурен, че провеждаме разследването правилно - изтъкна Тий. - Той сега е в отпуска и няма да има нищо против да ни посъветва какво да правим.

— Смятам, че имаме сили да се справим и сами - упор­стваше Макнийл.

— Ти смяташе още, че тук няма да намерим нищо друго освен кал и дървета. Проведи двата телефонни разговора без излишни коментари.

Макнийл се отдалечи демонстративно бавно.

— Дръж кучето настрани от това - нареди Тий към Мет­цгер, но животното бе изгубило вече интерес към торбата с кости: беше се прехвърлило до друга елхичка и сега виеше и драскаше в основата му. Тий се завъртя и извика след Мак­нийл. - И на връщане донеси лопата.

***

Един труп само беше убийство, местно престъпление, случай от компетентността на градската и щатска полиция. Два трупа - ако са свързани по начина на убийство - попадаха под определението „серийни убийства“ и се разглеждаха като федерално престъпление и влизаха в обсега на Федералното бюро за разследване.

До появата на Бекер в разсадника кучето се бе превър­нало от приятелски настроен съветник и помощник в активен полицай...

5.

— Стая тази такава една... - Инге затърси напрегнато нужната дума и направи кръг с ръка над себе си, за да уточни, че има предвид стаята в мотела. - Как го казвате? Тази стая е толкова...

— Малка.

— Не, не малка, да, разбира се, че е малка, но искам да кажа, че е още и толкова... - Тя размаха пак безпомощно ръ­ка. - Хей, помогни ми!...

— Евтина.

— Евтина ли? Да? Колко струва?

— Трийсет долара за кратък престой.

— Кратък престой? Това ние?

— Това сме ние. Имаме три часа на разположение, след което идват да чукат на вратата, за да ни изкарат навън.

— Три часа? Трийсет долара? За място като тува? Скандално! Няма тук достатъчно място да вървя, чаршафи с дуп­ки... няма часовник даже. Не трябва да плащаш толкова мно­го, възмутително за такава... стая.

— Долнопробна. Думата е долнопробна.

— Долнопробна. Да. Толкова долнопробна... Съгласен? Харесваш ли такова място?

— Ако трябва, бих отишъл и до края на света, за да бъда с тебе - отговори той.

— О, ти си толкова... мил. За пръв път, когато срещнала тебе, не знаела колко ти сладък.

— Човек не може да познае от външния ми вид, нали?

Тя кимна, неразбрала иронията.

— Ти не изглежда сладък. Ти изглежда...

— Долнопробен?

— А сега ти се шегува. Ти си и забавен. Не изглеждаше също забавен, когато за пръв път видяла аз тебе... Не, сбър­ках. Ти също не изглеждаше забавен, когато за пръв път те видях. Това правилно ли е?

— Английският ти е страхотен! - възкликна той. Леже­ше по гръб и разглеждаше тавана, докато Инге кротуваше до него, но когато тя се повдигаше на лакът и се обръщаше към него, внимаваше да я гледа в лицето. Трикът беше да реагира приемливо точно и в достатъчна степен на приказките на жер­твите, за да останат с измамното впечатление, че разговаря с тях. „Разговорите“ се съкращаваха чувствително, ако ги об­сипваше с комплименти: те бързо насочваха вниманието им пак към секса. Всички до една, изглежда, имаха нужда от пре­тенцията, че между тях има и нещо друго освен най-обикновен секс. Обикновено това желание за някакъв друг вид връз­ка се появяваше на втората или третата среща - както стана и с Инге. Харесваше им да си внушават, че виждат невидими за другите качества на душата му, че точно те са ги привлекли към него и че той е потърсил близост с тях поради същите причини. Дори и най-младите се опитваха по специфичен за пола им начин да открият някакво скрито значение - някакъв духовен пълнеж - зад връзката им. Колкото до него, той смя­таше, че сексът е достатъчно значим, за да има нужда и от още нещо. По-леко му беше с по-меките, по-отстъпчивите. Но и това нямаше кой знае какво значение. Можеше спокой­но да изкара два часа с всяка жена, дори и с някоя опърничава досадница, стига сексът да запълва значителна част от това време. Опитът го беше научил, че точно тези жени са всъщ­ност много добри в леглото. Те трансформираха вътрешната си неудовлетвореност и гняв във физическа енергия, която действаше много възбуждащо. Разговорът с някои от по-го­лемите понякога се оказваше доста приятен. Те обичаха да клюкарстват за хора от градчето, които той познаваше добре - освен това често издрънкваха за други жени някои нещица, от които той понякога се възползваше по-късно. Вниманието му беше насочено към Инге по време на един такъв разговор в леглото: друга негова любовница бе споменала работода­теля на Инге и от него се бе прехвърлила на младата времен­на прислужничка от Европа: тя изглежда много самотна...“ Той автоматично запечата получената информация в мозъка си и бе подготвен, когато съдбата го дари с благоприятна въз­можност да я включи в списъка на жертвите си.

Инге се наведе над него и гърдите ѝ се залюляха над го­лия му гръден кош. Разкошната руса коса обгръщаше лицето ѝ като ореол от слънчева светлина.

— Толкова тих - въздъхна тя. - Мислиш за какво?

Осъзна, че е изключил за момент.

— За тебе - излъга той бързо.

— И мислиш за мен какво? - Тя се усмихваше плахо, изпълнена с надежда.

„Колко трогателно! - подигра ѝ се мислено той. - Защо всички те имат такава голяма нужда от сладки приказки?“

— Колко съм щастлив, когато съм с тебе - отговори той. Обгърна я с ръце, поставил длани върху кръста ѝ.

— Да? Наистина? Правя теб щастлив?

Той понижи глас, гледайки я право в очите.

— Ти ме правиш истински щастлив. Имам голяма нуж­да от тебе в живота си.

Тя го целуна сред стенания. Вдигна ръката му и засмука пръстите му, като завъртя очи към него. Той възпроизведе малък стон, окуражавайки я да продължава. Харесваше про­явата на инициативност у жертвите си - до определена сте­пен, разбира се. Накрая той си връщаше контрола над поло­жението. Така беше най-добре и за двете страни. Понякога те се опитваха да го претопят, искаха от него да се загуби в тях, да се откаже от майсторлъка, от техниката и от водещата си роля в сексуалната игра, да им се отдаде изцяло, понесен на вълната на желанието. А други смятаха, че след като са тол­кова желани, имат власт над него и тя е по-ценна - струва повече от върховете на удоволствието, към което той ги по­веждаше отново и отново... Те не разбираха, че са в състо­яние да задоволяват само него, докато той може да задоволи и тях, и себе си...

Инге заблиза кожата между пръстите му и силата на ре­акцията му го изненада. Отбеляза си наум да използва тази специфична ласка при друг случай. Интересно как така тако­ва младо момиче като Инге познава чувствени наслади, ко­ито той още не бе открил!

Тя се смъкна надолу по тялото му, като работеше върху него с език, дразнеше го и го ближеше между краката. Той имитира задъхване и шумно дишане, за да поддържа ентуси­азма ѝ, но мислеше за новите проблеми с труповете. Разкри­ването на гробището бе тревожно. Нямаше начин да свържат костите с него, сигурен беше, а и всичко бе резултат само на лош късмет, не на лошо обмислен план. Кой би могъл да пред­види накъде ще избият капризите на природата? Никой не си спомняше реката някога да се е разливала толкова много и да е стигала до такава височина...

Тя го пое в устата си и застена високо от удоволствие. Когато този път завъртя очи към него, видя го да лежи като залюлян от щастливи сънища: глава - леко наклонена встра­ни, дишане - през устата, плитко и задъхано... Инге нямаше как да се усмихне с устни, но душата ѝ бе озарена с широка усмивка. После той се отпусна до нея и тя го усети да притреперва. Разбра, че пак е възбуден - за пръв път попадаше на мъж така отзивчив, така открит, така уязвим... Бе така влас­тен, а същевременно така сладък!... Инге се считаше за голя­ма късметлийка: колко момичета и жени могат да се похва­лят с мъж като него?! Отдавна беше забравила първото си впечатление от него. Сега за нея той беше най-силният и най-красивият мъж на земята!

Той изпусна продължителна въздишка.

— Това се нарича „1е petit mort“ - заяви тя. Той не реаги­ра - очите му все още бяха затворени, но тя знаеше, че не спи. Реши, че не е чул. - Тези французи, те казват „lе petit mort“. Какво ти чувства сега. „Малка смърт“.

— Смърт? - повтори той и гласът му прозвуча така, ка­то че ли бе озадачен. Инге го погледна, той отвори очи и за секунда ѝ се стори, че не знае къде се намира. Но в следващия миг капитан Лув дойде на себе си и ѝ се ухили. - Смърт, а? Ако тази бе малката смърт, какво смяташ, че представлява голямата? Искаш ли да опиташ?

Инге не го разбра, но му се усмихна с готовност. Ухиле­ната му физиономия я радваше.

Манията се спусна върху него, изненадвайки го с точ­ността си, лишавайки го от всеки шанс за евентуално измък­ване, в мига, когато тялото му се мяташе в мощен оргазъм. Той се разтрепери от силата ѝ, напористата ѝ нужда го раз­търси до мозъка на костите. Изчака оргазмът му да отзвучи, надявайки се отчасти, че манията ще се изпари заедно с него, а отчасти - че ще остане... Но тя го сграбчи още по-силно точно когато тялото му копнееше да се отпусне и наслади на летаргията след оргазъм. Чувстваше я в корема си: почти ре­ално присъствие, което бързо се разпространи нагоре и обзе гръдния му кош – като някой огромен, нарастващ, пулсиращ вакуум: разширяваща се празнота, която изискваше да бъде изпълнена. И тази празнота можеше да се изпълни само по един начин... само един беше начинът да се почувства отново цял... Някаква част от душата му се опита за кратък миг да окаже съпротива, но както винаги тя бе преодоляна и сърце­то му изпищя от облекчение, когато той отстъпи на манията, разреши ѝ да го превземе напълно, даде ѝ картбланш да пра­ви с него каквото поиска... И тялото му затрепери, изпълне­но с неконтролируем бяс да ѝ служи... И все пак една част от мозъка му оставаше будна, никога не заспиваше, никога не се опиваше, никога не изпускаше контрола над положението. Тя наблюдаваше някак отстрани, преценяваше нещата със сту­дено хладнокръвие, предупреждаваше го за опасности, сле­деше времето, вслушваше се за стъпки пред вратата - закри­ляше го. Всичко останало от него бе само капитан Лув: капи­тан Луууув в действие, готов да покаже най-лошото, на ко­ето е способен - или най-доброто!

„Ето го капитан Луввв! - ликуваше той в себе си, опит­вайки се да задържи смеха, който напираше в гърлото му. - Той ще се развихри върху тебе, момиче!... „Малка смърт“, а? - Той се закикоти сподавено. - Ти го каза!...“

— Искам да направя нещо - заяви той внезапно и коле­ничи върху леглото.

Инге помисли, че иска да си тръгва, и сърцето ѝ се сви.

— Не още... - замоли го тя.

— Ти ще ми помогнеш - продължи той.

Младото момиче го погледна: коленичил над нея, гол, силно възбуден, той ѝ се стори като бог на мъжествеността. Гръдният му кош бе широк и силно окосмен, бедрата му - набити и мощни. А членът му бе все още... огромен! Той из­глеждаше така, като че ли му причинява болка - като че ли всеки момент ще пръсне презерватива! Не разбираше как е възможно да е все още в това състояние, след като току-що я беше любил.

Той ѝ се ухили, развеселен от изненадата ѝ.

— Още не е приключил - поясни той. - Ще ми помог­неш ли, скъпа моя?

Разбира се, че ще му помогне - в този момент бе готова да направи всичко за него!

Той я постави на ръце и колене на леглото и се вмъкна в нея отзад с рязко движение. Тя пое стреснато дъх и се заизвива срещу него.

— Оу... ти... ааа... подлудяваш... меее!... ай... ааа... - застена тя.

— Слушай, когато лъвовете се чифтосват, захапват вра­та на женските, за да ги контролират - знаеш го, нали? Сигур­но си го виждала при котките. - Тя обърна глава, опитвайки се да види лицето му, за да го разбере. - И аз искам да го направя, докато те любя - продължаваше той. Гласът му бе­ше мек и умолителен. - Ще ми разрешиш ли?

Инге все още не беше наясно какво се иска от нея.

— Ти иска мене хапе? Разбира се!

— Не искам да те хапя - поправи я той. Наведе се над гърба ѝ и постави ръка на врата ѝ. - Само малко ще те стисна тук. Ще ми разрешиш ли да го направя? Ще го направиш ли за мене, скъпа? - Той залюля тяло срещу нейното, докато пръс­тите му търсеха ясния пулс на сънната артерия. Намериха я и леко увеличиха натиска си върху врата ѝ.

— Разбира се - повтори тя.

— Няма да боли, обещавам. Ще ти се стори малко стег­нато, но не се бори, просто ме остави да го направя. Имам нужда да го направя, това ме кара да се чувствам истински добре...

Увеличаваше натиска на пръстите си успоредно с уско­ряване на ритъма на тласъците в нея. Инге стенеше и ахкаше високо при всеки тласък. Отначало почти не забелязваше пръс­тите му на врата си. Усети болката едва когато скоростта му бясно се увеличи и чу дълбокото ръмжене в гърлото му.

— Боли... - изплака тя задавено и се опита да се извърти и освободи от пръстите му. Но той я държеше в стоманена хватка, върховете на пръстите му се впиваха все по-силно във врата ѝ.

— Моля - едва процеди той задъхано през стиснати зъ­би, - разреши ми да го направя... още малко... само минутка още... оооох... за мене... имам нужда да.... оууу... за мен...

Инге усещаше сексуалния му бяс и той я възбуждаше допълнително. Чувстваше се властна и желана, а колкото до болката от хватката му на врата ѝ - е, ще изтърпи още малко заради него. Дишането му ставаше все по-шумно и по-шумно, с всеки тласък той издаваше кратък вик, сигурно скоро ще се освободи... Но cегa върховете на пръстите му се забиха жестоко във врата ѝ, зави ѝ се свят... причерня ѝ... обгърна я тъмна пелена...

— Задръж малко - той едва си поемаше дъх. - Още мал­ко, още... още...

Инге падна с лице върху леглото и тялото ѝ се измъкна от неговото. Все още стиснал врата ѝ, той я заблъска в яростно желание да се вмъкне пак в нея, направи няколко послед­ни конвулсивни тласъци във вече неподвижното ѝ тяло, преди да се строполи разтреперан отгоре. В първите минути, дока­то се опитваше да се възстанови от физическото натоварване, дишаше тежко и мъчително, но после избухна в серии от див смях. Лежа върху нея още няколко минути, разтърсван от пристъпи на смях. Русата ѝ коса се заувива по гърба ѝ като жива, издухвана от горещия му дъх. Малката мотелска стая, привикнала на обичайните звуци, съпровождащи плътските удоволствия, сега се превърна в развилняла се лудница...

Когато дойде на себе си, тялото ѝ бе започнало вече да изстива и бе приело зловещата бледнота на смъртта. Едва се­га той отпусна хватката си от врата ѝ и провери с чувствител­ни пръсти за наличие на пулс. Но това беше само формал­ност. Мъртвите имат особен вид, който се усеща от всеки - веднага се разпознава непогрешимата другост, която ги отде­ля от живите...

— Луввв, оу, Луввв - запя той, отделяйки се най-сетне от тялото ѝ и нахлузвайки ризата си. - Луввв, какво ми стори, Лув?

Дори онази част от мозъка му, която вечно бдеше, не бе в състояние да определи дали манията все още го държеше в клещите си, или това бе той самият, преливащ от бодрост и жизненост, от щастие и радост от живота! Огромната болез­нена нужда си беше отишла: изчезна в мига, когато тя се от­пусна с лице върху леглото и с мозък, лишен от кислород - но това настроение, този напиращ отвътре смях, това чувст­во на задоволеност и завършеност все още пулсираше сред специфичната атмосфера на лудостта му. Беше като... като вкуса и аромата на жена, които оставаха с него дълго след като я бе напуснал, запазвайки присъствието ѝ, превръщайки го в част от живота му известно време и след фактическата раздяла... Възбудата от манията все още се носеше из стаята и го объркваше: тя ли контролираше все още положението, или той самият?

— Ооо, капитан Луввв работи. Капитан Лув - страхот­ният капитан Лув!...

Той хвърли презерватива в тоалетната, пусна водата и го следи с поглед, докато изчезна в забрава. По-късно ще про­вери пак, за да се убеди, че не е изплувал обратно. Никога не се беше случвало, но си струваше да взема извънредни пре­дохранителни мерки. После се облече и отиде до колата си. Взе от багажника всичко необходимо: инструментите, дре­хите за смяна, ръкавиците, сиво-зелената торба за отпадъци...

Върна се в мотелската стая, съблече се и се облече отно­во, като внимателно подреди съблечените дрехи настрани от трупа. Стаята беше малко по-голяма от леглото: трябваше да направи само няколко стъпки, за да вдигне Инге от него и да я отнесе до душа. Повдигна я внимателно, като си помагаше с крака. Напоследък гърбът му създаваше неприятности, а не вървеше да получава спазми точно когато разрязва труп в мотелска стая! „Май доста трудно за обяснение“ - помисли си той и се закикоти. Някой можеше да изтълкува нещата пог­решно. Нямаше как да обясни, че Лувввв беше любил Инге до смърт...

Пусна душа в слаба струя, нагласи температурата на во­дата и я остави да танцува по тялото на Инге, докато отиде до входната врата, за да провери дали е превъртял ключа и сло­жил верижката на място. Направил го беше, то се знае. Той не допускаше такива грешки. Хвърли още един поглед в тоалет­ната чиния, после сам стъпи под душа. Този мотел предлага­ше безплатни мостри от шампоани, поставени в пластмасова кутия. (В някои мотели имаше само калъп евтин сапун.) Той отвори шампоана и се залови да мие главата на Инге. Косата имаше забележителното качество да задържа какво ли не. По нея можеха да полепват всякакъв вид улики, телесни секреции, влакна от дрехите му, дори косми от слабините му. Лув изми внимателно косата ѝ, после стори същото и с окосмяването между краката ѝ: космите там имаха свойството да задържат улики дори повече от космите по главата!

След като приключи с почистването на трупа, той седна на пода под душа и притегли тялото на Инге към себе си с гръб към него.

Нямаше на разположение кой знае колко работна площ, но какво можеше да се очаква от стая за трийсет долара? Ду­шът течеше на тънка струйчица върху тях и измиваше теч­ностите от тялото на Инге в канала. Тъй като сърцето ѝ вече не работеше, нямаше опасност от неконтролируемо разпръс­кване, земното привличане и струйката от душа ще се погри­жат за всичко и накрая ще му остане много малко за почист­ване. Надзърна през пролуката на завесата за душа, за да нап­рави справка с часовника си, който бе поставил върху покри­тия с линолеум под. Имаше на разположение още повече от час, преди да изтекат трите, за които беше платил. Нямаше нужда от бързане. Сега трябваше да потърси и ново място за погребение, но ще обмисли въпроса, докато работи върху тру­па.

Взе режещите инструменти в облечените си в ръкавици пръсти, прегърна тялото на Инге и се залови да го разрязва на лесно управляеми парчета.

Докато работеше, пееше тихичко:

Лув те прегръща –

Лув те обгръща:

Лув навсякъде е –

погледни и се поклони!

6.

Карин влезе в малката резервна спалня, която ползваха за кабинет и където сега Бекер потракваше на клавиатурата към компютъра. Той бе свързан чрез модем към компютърната система на Бюрото и даваше възможност на Карин като младши заместник-директор да ръководи работата на офиса от къщи. Тази привилегия не се разрешаваше на много от аген­тите, работещи на предна линия, заради потенциалната опас­ност от нарушаване на изискванията за секретност: не беше в реда на нещата прекалено много агенти да имат достъп до главния компютърен терминал. Карин обаче не беше от тях. Когато застана зад Бекер, той се обърна, погледна я, после облегна глава на нея, спусна ръка надолу и обгърна ласкаво краката ѝ.

— Току-що проведох много интересен разговор по те­лефона - обяви Карин.

— Идвало ли ти е наум, че семейният ни живот е малко нещо необичаен?

— Струва ми се достатъчно нормален.

— С изключение на някои дребни подробности, като нап­ример: докато ти обясняваш на някого по телефона значени­ето на „Упражняване на сила, шеста степен“, аз прехвърлям файловете на ФБР, опитвайки се да открия някой, който на­тиква трупове в торби за отпадъци и ги заравя под дървета.

— Наистина ли намираш нещо необичайно в това? - за­пита тя и му подаде чашата вино, която беше зарязал на маса­та за хранене.

— Струва ми се, че ти би трябвало да разследваш при­ятеля Джони, докато аз върша вечер нещо по-достойно за един мъж... Бих могъл да играя на кегли например.

— Как го нарече? - запита Карин.

— Наричам го Джони по името на друг един любител на дървета, Джони Семката.

— Дисни би ти се зарадвал - поклати глава Карин. - Как­во откри досега?

— Нищо особено. Изскочи само двойка типове от Нортуест със слабост към горите: обичали да връзват хората към дървета, докато ги убиват. Не мисля, че имат някаква връзка с нашия случай... За какво ти се обадиха? Мислех, че те търсят от службата.

— Говориш за първото обаждане. Коментирам второто - обади ми се някаква жена на име Това Корн.

Бекер реагира с тъжен смях.

— Познаваш ли я?

— Да. Разказах ти за нея. Съпругата на лекаря.

— Да, тя не пропусна да го изтъкне. Наистина ли е редно да се казва „госпожа доктор Корн“? Не стига ли само „госпо­жа Корн“?

— Правят го и в армията. „Госпожа генерал Джоунс“. Като че ли титлата е първо име.

— Или рангът.

— Някои хора възприемат нещата по този начин. Обади ти се все пак... Надявах се, че поканата му е просто едно от нещата, които хората понякога казват ей така, колкото да не мълчат.

— Покани ни на вечеря - продължи Карин.

— Отказа ѝ, нали? Дай Боже!

— Как позна? Отговорих ѝ: „Не, ние никога не ядем.“

— Би могла да ѝ кажеш, че не съм общителен тип.

— Спомена вече, че сте се срещали. В такъв случай не е нужно да ѝ го изтъквам - тя сама го е разбрала. Но очевидно не ѝ пука.

— Би могла да я осведомиш, че ти си необщителна.

— Трябва да запазим за себе си тази наша малка тайна - отговори Карин. - Не забравяй, че социалната непригодност на големия силен мъж не прави лошо впечатление. Същото обаче не може да се каже за една жена, независимо от купи­щата приказки за еманципация и равенство. Освен това защо да не отидем? Може да се окаже забавно.

— Или обратното.

— Имаш ли нещо конкретно срещу Корнови, лекарят или госпожа Доктор Корн? Или просто пак те мъчат кисели­ни в стомаха?

Бекер въздъхна.

— Нищо конкретно... Истината е, че предпочитам да пре­карам вечерта сам с тебе - или с тебе и Джак, - отколкото с когото и да било друг в света.

— Знам. И аз предпочитам същото. Но става въпрос са­мо за една вечеря. После ще се приберем и пак ще бъдем са­ми.

— След като настояваш, нямам избор: твой роб съм - както винаги.

— Между другото, вечерята, изглежда, ще бъде на ниво: госпожа Докторшата ме информира, че сме канени на омари.

***

Макнийл влезе в килията, последван от пазача на бриджпортската полиция. Обитателят ѝ, нервен намръщен младеж, седеше върху леглото, вторачен в решетките отсреща. Макнийл не се впечатли от отказа на момчето да го погледне: беше при­викнал на този вид вторачени погледи в стената зад него. Те се бяха превърнали в нещо като правило за всеки, с когото влизаше в контакт в бриджпортския затвор. Имаше две въз­можни обяснения: първо, избягваше се директният контакт с очи, за да не се изпусне контрола върху дивата ярост, която кипеше отвътре, и второ, просто затворническа версия на привидното безразличие към облечения във власт. Макнийл зна­еше, че произходът на втория случай бе дълбокото обърква­не и неспособност да се разберат механизмите, които движат света, както и страстно желание да представи на същия този враждебен свят хладнокръвна фасада, независимо от обсто­ятелствата. От време на време той идваше в затвора на Бриджпорт, за да прибере някой кламдънски младеж, прехвър­лил се там с надеждата да намери наркотици и или да направи някоя беля и съумял да осъществи едновременно и двете. Ко­гато виждаха Макнийл, те бързо се отказваха от втораченото разглеждане на стената отсреща - все пак друго е да зърнеш познато лице в момент на неприятност - и се взираха в него с цялата искреност и невинност, която успяваха да открият у себе си.

Тайрон Киуасий не прие Макнийл като приятел и беше напълно прав в преценката си.

— Сержант Макнийл от кламдънската полиция - предс­тави се Макнийл, като се повиши до чин „сержант“, както пра­веше често при такива случаи. - Ти си Тайрон... Киуасий? - Запремята в уста фамилното име на момчето, като че ли то беше някаква не особено добра шега.

— Той е - обади се пазачът.

— Той не изглежда чак толкова сигурен май - подх­върли Макнийл.

— Тайрон не е съвсем наясно за много неща - поясни пазачът.

Киуасий още не се бе помръднал, нито бе признал по друг начин присъствието на „сержант“ Макнийл.

— Идвам от Кламдън - повтори Макнийл. - Познаваш Кламдън, нали, Тайрон? - Киуасий сви рамене едва забеле­жимо. - Разбира се, че го познаваш, Тайрон. Бриджпортските ченгета установиха, че домът ти се пръска по шевовете от крадени вещи - и половината от тях са на кламдънски жите­ли.

— Не са мои - обади се най-сетне Киуасий. - Нямам нищо общо с тях.

— Но са намерени в твоя дом, момче. В стаята ти. Натикани под леглото - голяма част от тях. Питаме се как са стигнали дотам? Но не се чудим откъде са се взели и знаеш ли защо, Тайрон? На хората от Кламдън не се харесва нав­леци от Бриджпорт да идват в града им и да оголват къщите им. Някои хора са такива, не знам защо. И какво правят тези ужасни хора от Кламдън, Тайрон? Маркират вещите си, ето какви ги вършат! Поставят серийни номерца на всички тех­ни ценни нещица. Купуват машинки за поставяне на специ­ални кодове върху дадена вещ, за да докажат собствеността си върху нея в някой по-късен момент - например, когато я открием под леглото ти. Колко егоистично от тяхна страна, нали, Тайрон? - Киуасий не отместваше вторачен поглед от решетките на килията. - Ще ти кажа и още нещо, драги. На­ходката под леглото ти силно заинтригува и кламдънската полиция. Сега и ние горим от нетърпение да разговаряме с тебе - искаме го точно толкова, колкото полицаите в родния ти град. Ти си междуградска забележителност, Тайрон. Ти и приятелчетата ти са мародерите, които опразваха къщите на ония хубави хора от Кламдън през последните три годи­ни, нали?

— Не съм откраднал нищо. Не знам откъде са дошли тия неща.

— Браво, чудесна историйка. Честна дума, първокласна е. - Макнийл потърси с поглед подкрепата на пазача.

— Много добре измислена и разказана - включи се и той. - Вярвам ѝ.

— И други ще ѝ повярват, но не и съдията може би. Възможно е съдията да не ѝ повярва. Но ти не очакваш от мене да ти разяснявам съдиите, нали, Тайрон? Ти вече имаш много по-широк опит с тях от мен. И знаеш ли какво ще направя сега? Ще те отведа в Кламдън и ти ще си отвориш устата пред нас там, ще огледаш къщите и ще ни разкажеш защо си вли­зал насилствено в тях и какво си направил с другите вещи, които си измъкнал от тях - с няколко прости думи, ще ни сътрудничиш. Ще ти се хареса да помагаш отзивчиво на по­лицията, нали, Тайрон? Обзалагам се, че ще ти се хареса и разходката с полицейската кола? Искаш ли да те разкарам из твоя квартал, за да видят всички как напредваш в живота? Мно­го от тях ще се гордеят с тебе, нали, Тайрон?

Киуасий за пръв път вдигна глава и погледна Макнийл право в очите.

— Да тръгваме тогава - каза той.

***

— Какво ти е истинското име, Крадльо? - запита Мак­нийл. Киуасий седеше на задната седалка на полицейската ко­ла, отделен от шофиращия със стоманена мрежа.

— Тайрон Киуасий.

— Имам предвид уличния ти прякор. Как те наричат уличните курви? - Киуасий мълчеше, вгледан в кламдънските дървета, които прелитаха край прозорците на колата. - На­ричат те Плъзгача, нали? Това е уличното ти име, Плъзгача. Какво означава?

— Означава, че тичам много бързо и се занасям - подплъзвам се - на ъглите.

Макнийл огледа затворника си в огледалото, опитвайки се да разбере не го ли поднася.

— Знам твоя уличен прякор - заяви внезапно Киуасий. - Знам за тебе.

— Аз нямам уличен прякор.

— Имаш. Всеки има.

— Казвам се Макнийл.

— Курвите не те наричат така. - Киуасий си разреши да се усмихне многозначително за миг. - Наричат те „дебелогъзото гадно ченге от Града на мълчаливците с уста като пеще­ра, пълна с лайна“.

— Ооо, тъй ли мъ нъричът, Тайрон?

— Всъщност не, много е дълго. Наричат те „Женски зад­ник“, защото го обичаш.

Макнийл се изсмя.

— Забавляваш ме, Плъзгач. Как още ме наричат?

— Да не мислиш, че по цели дни си чешем езиците за твоя сметка? Никой не се занимава с тебе, не си чак толкова важен. Предъвкваме те само от време на време, когато ваши­те белогъзи гимназисти дойдат при нас да търсят курви или дрога. Те ни разказващ за тебе.

— Какво говорят?

— Съветват ни, ако се случи да отидем в Кламдън, да внимаваме да не ни хване известният Женски задник Макнийл, защото е долен расистки кучи син - изключение прави само на курвите. Ако си курва и Макнийл те хване, можеш да бъ­деш сигурен, че ще те чука, докато видиш звезди по пладне. Ще извадиш много по-голям късмет, ако просто те наперда­ши с палката си. А ако се случи да си малолетна курва и му попаднеш в ръцете, старият Женски задник Макнийл ще те накара да му духаш дребничкия хуй с години.

Макнийл изтегли колата отстрани на пътя и се обърна да изгледа Киуасий през мрежата.

— Нещо изведнъж се разприказва, Плъзгач. А смятах, че ще се наложи да те накарам да се посереш в ръцете ми, докато ти отворя устата. Изглежда, сгреших, нали?

— Грешиш за мене в много неща - изтъкна Киуасий.

— Как да разбирам това, последното?

— Разбирай го така: не се опитвай да играеш стария но­щен трик с палката, Женски задник. Знам някои неща за тебе и ще ги изпея, без да ми пука.

— Ще изпееш какво? Какво ще изпееш?

— Ще си държа устата затворена, ако се държиш с мене добре. Но ако се опиташ да упражниш номерата си върху мен, ще го изпея на света, без да ми мигне окото.

— Какво ще им изпееш, Тайрон? Какво имаш за изпяване?

— Видях те.

— Видял си ме какво?

— Видях те да се измъкваш от прозорец посред нощ, навличайки панталоните си.

— Глупости.

— Бях там. Три или четири часа след полунощ, може би... Ти знаеш по-добре. Вършех си работата, когато извед­нъж чух шум - погледнах през прозореца и кого мислиш ви­дях да се измъква, стиснал хуй в ръка? Старият Женски зад­ник върти виновно глава наляво, после - надясно. О, не, не! Не изглеждаше виновен: изглеждаше щастлив, ухилен до уши.

— Видял си ме да се хиля в три часа след полунощ, Тайрон? Eгa ти зрението!

— Прозорецът на момичето беше осветен. Вероятно ста­рецът ѝ бе дошъл да провери какъв е тоя шум в стаята ѝ. Сигурно ти си стенал и квичал, Женски заднико. Едва ли някога си успявал да нашибаш някоя курва така, че да ти озвучи уси­лията със стенания.

— Май се опитваш да ме подведеш, Тайрон.

— Минахме край къщата преди по-малко от две мину­ти.

Макнийл рязко завъртя обратно колата.

— Покажа ми откъде чу шума!

— Знаеш откъде - продължаваше невъзмутимо Тайрон. - Да не искаш да кажеш, че си скачал от прозорците на къщи­те в целия град?

— Трябва да е бил брат ми.

— И брат ти ли кара патрулна кола?

— Точно така, Плъзгач. Имам много лош близнак.

— Ето какво не е в ред с хора като тебе. Какво лошо има, ако съумееш да го начукаш на някоя малка курва? Аз лично не твърдя, че има нещо лошо в креватните ти занима­ния, Макнийл. Ти го казваш.

— Покажи ми къщата, Тайрон, или ще те ощавя за заб­луда на полицай.

— Няма да посмееш да ме докоснеш, Макнийл. Това тук да не е Лос Анжелис?... Ето я къщата - ей там. - Макнийл забави колата и те пропълзяха край огромна бяла къща със зелени кепенци и корнизи. - Знаеш, че са били ограбени пре­ди седмица, получил си доклад.

— Твоя работа, така ли?

— А ти излезе от прозореца на оная там.

— Опитваш се да ме работиш, Тайрон. Първо и преди всичко, не съм бил там и, второ, не е възможно да си видял тая къща от другата.

— От втория етаж е възможно: поглеждаш надолу и - о- ла-ла! - известният Женски задник тегли панталони нагоре и се смее. Тогава си помислих: „По дяволите! Тази нощ ще ми­не спокойно: полицията няма да се върне пак тук.“

Макнийл направи нов завой и се отдалечи от терена, на който се беше разиграла описаната от Тайрон историйка.