Maskata na zloto

Лежа напълно неподвижен доста време - поне по негова преценка, - свит на кълбо като човешки зародиш в утробата на майката... Постепенно се убеди, че е невидим: ако онзи мъж го търси, едва ли ще му хрумне да го дири по земята, сигурно вече го е отминал - няма начин да го види, Корн е невидим, да! Той ще полежи още малко тук, ще даде възможност на оня да изчезне напълно някъде напред; тогава Корн ще се върне назад, ще се изхлузи покрай него. Планът му беше смел, нап­раво брилянтен! Корн пак се изпълни с увереност в собстве­ния си гений и престана да се измъчва от дъжда, който се сти­чаше по листата на дърветата върху него, и от подгизналите си дрехи, прилепнали към тялото му.

Още веднъж през тази злокобна нощ дървото отпред се раздели на две и мъжът застана там с протегната ръка, само на няколко нищожни метра встрани. Невъзможно беше - та той стоеше точно там, където Корн бе гледал непрекъснато - нямаше начин да е там! И все пак той беше там. Корн застина като заек под храст, замоли се несвързано да е останал неза­белязан - само още един куп ланшни листа под дърво... Мъ­жът бавно смъкна надолу ръка - след няколко секунди тя со­чеше право към него. В тъмнината Корн не можеше да разли­чи лицето му, виждаше само фигурата, очертана ясно на фона на дърветата, но сега вече знаеше, че пред него стоеше Бекер.

Затича се в единствената посока, която му се разрешава­ше, с пълното съзнание, че го подкарват като Стадо овце. По­мисли да се обърне и да се изправи лице в лице със своя мъчи­тел, но разбираше, че когато го направи, нямаше да го види там. Даде си сметка, че Бекер се появява пред очите му само когато той реши да му се покаже. Представи си го как се спус­ка върху него изотзад и ужасено се затича още по-бързо. Се­га вече се страхуваше от него, както би се страхувал от ги­гантска граблива птица - противник с други сетива, - управ­лявана от непознати за един човек вътрешни пориви.

Бекер прекъсваше всичките му опити да завие към дома си, изправяше се пред него като привидение и го насочваше по посоката, която трябваше да следва. Тръгна назад, но и тази малка хитрост не успя: мъжът го пресрещна и там, про­тегнал обвинително ръка. Корн наполовина тичаше, наполо­вина пълзеше, но не престана с напразните опити да се измък­не от душевадеца си, да му избяга напред. Плъзгаше се, пада­ше, ставаше - кален, мокър до мозъка на костите си... С раз­късани дрехи, одран и натъртен, със счупен нос, пулсиращ от настойчива болка, той продължаваше напред - понякога изп­равен, понякога на четири крака като някоя тичаща по земята маймуна, шибан и тормозен от кошмара на разлюлени клони и препъващи корени - също като мъж, наказан да тича през коридор от яки биячи, въоръжени с жилави пръчки.

Бекер го бе докарал до резервата около резервоара и Корн се закатери по стръмен хълм, следвайки едва видима пътечка нагоре - търсеше малко по-безопасен тунел между настъпващите нагоре дървета, пътечка, широка поне една опъ­ната ръка, която да му спести камшичните удари на побесне­ли клони, затърсили жадно очите му и подпухналото му, пул­сиращо от болка лице. Макар и преследван от призрак в тъм­нината, Корн знаеше къде се намира. Приближаваше познат терен - разсадника, който бе използвал като частно гробище толкова време, се намираше от другата страна на хълма, а резервоарът бе отвъд него. „Тук имам много важно предимс­тво“ - помисли той. Познаваше този район много по-добре от всеки друг. На някои места дърветата бяха съвсем млади и прекалено ниски, за да се скрие някой зад тях. Бекер правеше сериозна грешка, като го водеше тук. Корн беше на свой те­рен тук и той ще му даде сила да се обърне и да унищожи мъчителя си - както бе направил с Киуасий.

На половината път нагоре по хълма той пак се спъна и този път се застоя на земята, опипвайки наоколо с две ръце, докато най-сетне пръстите му напипаха и сграбчиха паднал клон. Огледа се, очаквайки да види Бекер само на метри зад него, изправи се, като държеше клона с две ръце, и продължи да се изкачва по хълма.

„Ела ми сега - мислеше той, преливащ от желание за мъст и убийство. - Ела де - ела да ми размахаш пак в лицето онзи пръст сега! Тук не си в асансьор и насреща ти не е доктор Станли Корн, примерният гражданин, скапанякът... Аз съм Капитан Лув и съм въоръжен! Аз съм онзи, който уби негъра с лизгара - убих го, защото трябваше да го убия! А сега ще убия и тебе!“ Усети познатият победен смях да бълбука в гър­дите му, да насъбира мощ. Във вените му препускаше адре­налин и сякаш пръскаше електрически искри - той пак бе на­мерил себе си: Лув Непобедимия!... Знаеше, че ще се справи с положението.

Пресвятка светкавица и за миг освети нощта. Корн видя края на пътеката, където дърветата отстъпваха назад: на би­лото не оставаше нищо друго освен открито пространство и достатъчно място да застане там. Той забърза нагоре по хъл­ма, задъхан, нетърпелив да стигне до върха. Носеше намере­ната чепата тояга на рамо, както войник носи пушката си, ус­покоен от размера и тежестта ѝ.

***

Бекер чакаше на върха на хълма, облегнат на ствола на червенолист бук: знаеше, че се слива напълно с дървото в тъм­нината. Чу затрудненото дишане на Корн и дори различи ду­ми, произнесени ниско в гърлото му. Корн мърмореше с ме­ханичната унесеност на човек, който не осъзнава, че говори на глас. Тонът му бе гневен, предизвикателен, параноичен и Бекер неволно си спомни за лишеното от илюзии грачене на грозни жени. Слушалките на прибора за усилване на звука висяха на врата му, свършили работата си. Отдавна се бе от­казал от тях: Корн се придвижваше прекалено бавно и шумно, следеше го спокойно и без странична помощ.

Корн се изправи задъхано почти до него и дори се облег­на за миг на бука, без да го погледне, изцяло потопен в собс­твените си налудничави мисли. Преди да го отмине, Бекер чу ясно думите „любов“ и „най-добрият“. Корн се изправи на ръба на скалата, надвиснала над пропастта.

Оттам той имаше само един избор - да завие надясно и да извърви стоте метра по пътеката край ръба на скалата, после да завие отново и да заслиза от другата страна на хълма.

Но Корн не пое надясно. Изправи се на хлъзгавите скали до пътеката, обърна се към тъмната стена на гората и вдигна тоягата като оръжие. Размаха я напред-назад няколко пъти, целейки се в сенките, повел отчаяна битка с фантомите на болното му въображение... Облегнат на дървото, Бекер стоеше на десетата метра от него и следеше развеселено смахнатото поведение на жертвата си: Корн изразходваше и последните останки от енергията си в безумна битка със сенките на нощ­та. По някое време той най-сетне се отказа и се подпря на тоягата, дишайки тежко.

Отново бухна светкавица - точно в мига, когато Бекер пристъпи напред. Тя го разкри, преди да се подготви напълно, и Корн изкрещя, размахал бясно тоягата - предателската свет­кавица сякаш му бе вляла нови сили. Тоягата се стовари вър­ху крака му точно над коляното. Зашеметен, Бекер го видя да замахва отново, но не успя да отскочи, тоягата го удари още веднъж и той падна - знаеше, че кракът му беше счупен.

„Пак Киуасий!“ - помисли Корн възторжено. Той бе по­бедил - унищожил! - великия Бекер. Предвкусващ крайния триумф, той атакува бясно мъжа на земята и тоягата пак изс- вистя във въздуха, но този път безрезултатно: Бекер бързо се претърколи настрани. Корн замахна отново - не улучи, но уда­ри с все сила в дънера на дървото, тоягата се пречупи на две и в ръцете му остана по-малката част. За миг Корн се взря слисано във внезапно скъсеното си оръжие и прекрати атака­та.

Бекер се хвана за ствола на дървото и успя да се изпра­ви. Сега предлагаше на Корн цялото си тяло и той си избра главата. В мига, когато Корн замахна, Бекер се наведе бързо, отблъсна се със здравия си крак, засили се и удари противни­ка си в гърдите. Той пое стреснато дъх, сви се и отстъпи на­зад, изтегляйки и двамата към края на скалата. Бекер усеща­ше дъха му в лицето си, виждаше ясно разширените му от ужас безумни очи - очи на жертва, попаднала в ноктите на хищник. Бекер го сграбчи за гърлото и Корн изпусна оръжи­ето си, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете му. Той говореше нещо, но Бекер не различаваше думите му сред воя на бурята и напрежението на борбата.

Корн се опита да го удари, не успя, подхлъзна се, разма­ха ръце като крила на вятърна мелница - сякаш се опитваше да хвръкне. Държеше се само на пръстите си, крепеше го и хватката на Бекер. Но след миг само подметките му се изхлу­зиха от мокрия камък и той потъна в празното пространство под скалата, увличайки Бекер със себе си. Падайки, Бекер ус­пя да го хване за колана, преди коремът му да удари скалата.

Сега Корн се люлееше над пропастта, краката му се гърчеха напразно, търсейки опора във въздуха.

Трябваше му време, за да се възстанови от шока на строполяването си върху скалата и огъня на болката, който сякаш подпали счупения му крак. Но въпреки шока и въпреки бол­ката той не пусна колана на Корн, нито освободи гърлото му. Тежестта на Корн го бе изтеглила до ръба на скалата и лицето му бе надвиснало над тъмната пустота на пропастта, а ръцете му бяха опънати право надолу, впити в Корн. Бекер разтвори крака, забивайки в хлъзгавата скала колене и пръсти, но не можа да преодолее безжалостната сила на земното привлича­не - тя го теглеше бавно, но сигурно към ръба на скалата... И всяко въртене на Корн ѝ помагаше и приближаваше края им.

— Не мърдай - заповяда му той и Корн престана да се гърчи като червей на въдица. Бекер усети, че плъзгането му към ръба сякаш спря: пръстите на здравия му крак бяха отк­рили малка вдлъбнатина в скалата и се бяха възползвали от нея.

Корн изгърголи нещо и Бекер хвана името си.

— Джон - говореше почти неразбираемо Корн, - греш­ка беше, всичко беше грешка... Ужасно недоразумение. Те ме обичаха. Всички до една. Обичаха ме!...

Бекер стегна пръсти около врата му, притискайки сънната артерия, но не и гърлото.

— Така ли го направи, Станли? Тук ли ги натискаше? - Пак изсвятка и Бекер видя очите на Корн: широко разтворе­ни, диви, мътни очи, но сега в тях нямаше и следа от страх. В мигновената светлина на светкавицата му се стори дори, че Корн му се хили смахнато. - Този ли е начинът? - повтори пак Бекер. - Така ли са се чувствали? - И докато стягаше пръс­ти, той виждаше лицето на Карин: изящната му красота - скри­та под зловещата червена маска на собствената ѝ кръв. Ръце­те му трепереха от непосилното натоварване, но ревността и обзелият го бяс сякаш му вливаха допълнителни сили и той увеличи натиска на пръстите си. Главата на Корн заплува на границата между живота и смъртта и той неволно задра по ръцете на Бекер. В този момент Бекер загуби опората си и усети, че се плъзга опасно към ръба на скалата. Остра болка прорязваше счупения му крак, докато двойната тежест го вла­чеше по неравната скална повърхност към пропастта. – Няма да мога да те задържа, ако се движиш - предупреди Бекер.

— Те ме обичаха - не спираше Корн. - Направиха го за мен...

Коланът на Бекер се закачи на някаква издатина, позадържа го за миг, после земното притегляне победи и той бе изтеглен още повече към ръба на скалата.

— Не мога да те задържа - обяви Бекер, изненадан от спокойствието в гласа си. И Корн изглеждаше напълно спо­коен: сякаш и двамата се намираха в някакво пространство извън времето, където всяка секунда бе равна на цял човешки живот и нямаше нужда от бързане или паника...

— Ти си ми приятел - заяви Корн. - Можеш да ме спа­сиш, Джон. Приятели сме. - Ръцете на Бекер започнаха да се огъват неконтролируемо, отстъпвайки пред жестокия натиск на непреодолимо напрежение. - Клепачите на Корн потреп­наха, очите му се завъртяха и сякаш потънаха в главата му. - Ето как се чувства човек, Джон, когато го направи... Хубаво е, нали?

Бекер разтвори пръсти. В този момент пак блесна свет­кавица и той видя лицето на Корн за последен път в мига, когато пое дългото си пътешествие във времето към други светове... Очите му искряха, а лицето му излъчваше ликува­щата радост на победителя.

След ослепителния блясък на светкавицата тъмнината сякаш се сгъсти. Бекер чу тъпия удар на плът в острите зъбе­ри отдолу, а секунда по-късно - и кухия характерен звук от удар на череп върху скала.

Останалите звуци бяха погълнати от оглушителния рев на гръмотевицата.

ЕПИЛОГ

Жестокото августовско слънце енергично се залови да изпече земята - и всичко върху нея. Забравени бяха пролет­ните наводнения, земята се пропука и заплака за влага, загу­била някъде спомена за оная задушаваща водна покривка върху нея само преди два месеца. Нивото на резервоара спадна и разкри брегове, прорязани от пукнатини като начупено стък­ло.

Тий и Бекер бяха на брега до мястото, където преди ме­сец Тий се бе потопил във водата, изпаднал в пълна самозаб­рава.

— Просто стоях, потопен до шия - разказваше Тий и сочеше с пръст, сякаш очакваше да види отпечатъците си още там. - Стоях и си играех с пръсти в калта.

Бекер промени неловко центъра на тежестта си. Кракът му бе в гипсова превръзка и не му разрешаваше да се задържи дълго време в каквато и да било поза. Освен това под нея ко­жата нетърпимо го сърбеше. Зарастващата кост не спираше да изпраща сигнали за болка, но той се бе приспособил към тях. Сърбежът го дразнеше и напрягаше много повече.

— И защо го направи? - запита той.

— Дяволите да ме вземат, ако знам защо. Вероятно то­гава имах нужда от охлаждане - и то поради куп причини...

— Не ми казвай, че това ти е помогнало. Не ми казвай, че през всичките тия години е трябвало да практикувам пълно потопяване в студена вода!

— Исках да я убия - прошепна Тий след дълга пауза. - Едва не го направих. - Бекер кимна, без да го погледне. Вто­рачил се беше в леките вълнички, които набраздяваха повър­хността на водата: езера от този размер не можеха да се пох­валят с гладка като огледало водна повърхност - под нея ки­пеше прекалено много живот... - Разбираш за какво говоря, нали? - Бекер пак кимна, усмихвайки се унило. В средата на резервоара във водата стремително се гмурна синьо рибарче. Тий настояваше за отговор: търсеше опрощение. - Бях на гра­ницата, толкова леко бе да я престъпя.

— Даа - въздъхна Бекер. Премести отново центъра на тежестта си и неволно погледна през пътя към хълма над про­пастта. Оттук не се виждаше лобното място на Корн.

— Това беше съвсем различно - възкликна Тий, просле­дил погледа му. - Не беше волево действие, не си го искал! - Бекер се взираше във водата и оттам го погледна окървавеното лице на Карин във ваната след опита на Корн да я убие... и той се замисли за опасното ѝ мозъчно сътресение... за пос­ледвалите кошмари... за парализиращите я ужасни главобо­лия. - Ти беше в опасност - опитваше се да помогне Тий. - Нима имаше избор?

Бекер си спомни мига, когато разтвори пръсти, и крат­кото, ослепително чувство на пълно освобождение, изживяно тогава. Сякаш земното притегляне отнасяше заедно с тялото на Корн и всяка негова болка, всяка негова грижа. Спомни си и последните му думи: „Хубаво е, нали?“... Те бяха проклятие, не въпрос!

Погледна широкото, искрено лице на приятеля си: Тий все още искаше да вярва, че победата на човека над едно изку­шение е окончателна във вечната му битка със себе си... Бе­кер реши да постъпи приятелски. Защо да го затормозява с излишни изповеди?

И той го потупа успокоително по рамото.

— Даа, прав си, различно беше.

Върху някакъв размазан на пътя труп стремително се спусна врана и задърпа с яка човка пухкава козинка...

КРАЙ

Notes

[

←1

]

¹ Игра на думи: „funny“ = 1/ странен; 2/смешен. - Б. пр.

[

←2

]

¹ Игра на думи: „humorous“ = хумористичен, забавен; „humerus“ - раменна кост. - Б. пр.

[

←3

]

¹ „luv“, староанглийски = „love“ - любов. - Б. пр.

[

←4

]

¹ Метод, при който новото се разкрива чрез отговори на зададени въпроси за подсещане. - Б.пр.

[

←5

]

² Японско ястие, състоящо се от малки питки студен сварен ориз, подпра­вен с оцет и гарниран обикновено с ивици от сурова или сготвена риба, сварено яйце, зеленчуци и др. - Б. пр.

[

←6

]

¹ Известен американски баскетболист. - Б. пр.

[

←7

]

¹ Играч в бейзбола. - Б. пр.

[

←8

]

¹ Легендарен заселник (1734-1820) на западната граница на САЩ. - Б. пр.