Maskata na zloto

— Имаш ли заверено искане за евтаназия, Тайрон?

— За какво говориш?

— Говоря за юридически заверено искане за евтаназия. Най-последният вик на модата. Някой те застрелва в гърба и ти не можеш повече да вървиш, да се движиш, не можеш да се храниш сам, парализиран си, живееш в инвалиден стол. Не можеш да чукаш, защото малкият ти хуй е лишен от живот за вечни времена. Е, всъщност можеш да си правиш чекии и с мек, нали, Тайрон? Така че възможно е да седиш там и да го лашкаш напред-назад до края на живота си, но никога няма да имаш жена, защото никога няма да успееш да го надървиш. Не можеш дори да контролираш мехура и червата си и живе­еш, затънал в собствената си пикоч и лайна... Говоря ти за юридически заверен документ, който ти разрешава да заявиш: „Не искам този ужас повече, искам да умра!...“ Подготвил ли си такъв документ, Тайрон? В случай че някой те застреля в гърба? Може да се случи в последната къща, която си обра­ботил - мъжът там има пушка, осигури си я след последното ти развихряне у дома му и сега само дебне да му се появиш отнякъде. Какво ще кажеш, да те отведа ли при него? Искаш ли да му отидем на гости?

— Само си чешеш езика, нали, Женски заднико? Сигур- но не ти е лесно да въртиш този волан по цели дни без някак­во по-сериозно занимание, освен да се пулиш на дърветата наоколо. Вероятно няма как да не започнеш да си говориш сам.

Макнийл прекара колата край станцията за рециклира­не на боклук и се отправи към квартал с по-малки и по-стари къщи. В малък район, встрани от частен път, който преминаваше от асфалт първо в чакълена настилка, изрове­на от гумите на колите, а после - само в сбита пръст, скрити от очите на по-богатите граждани на Кламдън, се бяха сгу­шили няколко къщи, които сякаш принадлежаха на друго място и на друго време... Дворът на едната от тях бе превзет от пет коли, три от които бяха на трупчета. Друга се фукаше със спортна лодка в окаяно състояние, невиждала море от години. Макнийл стигна до края на черния път и отби по прашна алея, само малко повече от пътека. Тя залъкатуши нагоре по хълма настрани от другите къщи. Закътана между дърветата и невидима дори от алеята, клечеше едноетажна­та къща на Макнийл. По едната ѝ страна се спускаше огромно синьо пластмасово покритие: доказателство за наличие поне на желание за модернизиране, което явно никога не ус­пяваше да приеме по-конкретна форма. Насред двора се мъд­реше магаре за рязане на дърва с разхвърляни около него останки от дървен материал и катурната кофичка с активно ръждясващи гвоздеи.

— Знам, че не си свикнал с този вид къщи, Тайрон. Ясно ми е, че предпочиташ да се намъкваш в по-големи и предста­вителни... Виждам те да се плъзгаш безшумно по онези тера- котни плочки на коридорите и да оставяш калните си отпеча­тъци по излъскания до блясък дъбов паркет на стаите... Но какво да се прави, човече, само това мога да си разреша, а домът на всеки човек е неговият замък, нали? - Макнийл вка­ра полицейската кола в гаража и излезе, без да изгаси двига­теля. - Освен това домът ми има едно голямо предимство: напълно е изолиран от другите къщи и никой никога не идва насам освен някой и друг сбъркан елен или сърна. Харесваш ли тия животинки, Тайрон? Виждал ли си някога елен или сър­на?

— Защо сме тук? - Макнийл затвори вратата на гаража и те веднага потънаха в непрогледна тъмнина. - Каква е игра­та ти? - Тайрон безуспешно се опита да отвори вратата на колата.

— Да не би да те е страх от тъмното, момченце? Я не си яж черния дроб, знаеш, че очите ти ще привикнат.

— Пусни ме от тази кола, човече!

— Ти си затворник, Тайрон Абдул Плъзгач Киуасий. И ще излезеш оттам само ако аз те пусна. Хайде, започвай: ри­тай тая мрежа отпред, удряй по прозорците. За какво смяташ е конструирана тази кола? Няма да успееш да счупиш тия про­зорци и с тежък ковашки чук. Няма начин да се измъкнеш навън, драги, не се и опитвай. - Макнийл се наведе над пред­ната седалка, натисна бутон и едно от задните стъкла се смъкна около два сантиметра. - Ето ти малък отвор за проветряване.

— Каква е играта ти, Макнийл?

— Първото нещо, което трябва да научиш, Тайрон - Мак­нийл притисна лице към прозореца отвън, - е, че аз не играя!

Отстъпи от колата, измъкна руло стар килим, скътан до стената на гаража, и го изрита към вратата, притискайки го към пролуката между бетонната стена и пантите ѝ.

Киуасий пъхна пръсти в мрежата, задърпа я отчаяно, пос­ле легна на задната седалка и зарита стъклото на единия от прозорците с крака.

— Само не прави боклук там вътре - обади се Макнийл, без да трепне ни най-малко от новите занимания на затворни­ка си. - Тази кола беше добре почистена, когато влезе в нея.

— Какво искаш, Макнийл?

— Искам да помислиш сериозно за онзи документ - он­зи, за евтаназията. Струва ми се, че ще имаш нужда от такъв. На лоши момчета като тебе понякога се случват някои непри­ятни неща, дори и да не ги застрелят в гръбначния стълб. Има хиляди начини да ти го зачукат за цял живот. Ето ти един при­мер: отравяне с въглероден окис. Знаеш ли какви ги върши въглеродният окис? Не допуска кислород до мозъка ти. Оста­не ли мозъкът ти прекалено дълго без кислород - ритваш пе­талата. А ако не остане чак толкова дълго - превръщаш се в зеленчук. Не само хуят ти се сгърчва и увисва за вечни време­на, а изобщо не знаеш, че го имаш! Тайната е в точния разчет на времето. Трябва да улучиш границата, без да я прехвър­ляш. - Макнийл смъкна жълт дъждобран от закачалка до вра­тата на гаража и я притисна в основата на вратата, която во­деше към къщата.

— Човече, загаси тоя проклет двигател - извика Киу­асий, опитвайки се все още да контролира надигащата се у него паника. - Хайде да поговорим.

— Ти говори достатъчно, Тайрон. Изглежда, си от онзи тип хора, които, като отворят уста, забравят да я затворят.

— Кажи ми какво искаш и аз ще го направя.

— Знаеш ли какво забелязвам, Тайрон? Забелязвам, че не ме наричаш повече „Женски задник“.

— Съжалявам... Не съм вложил нищо... Не исках да ка­жа нищо с...

— Я чакай да видя дали не съм забравил нещо. - Мак­нийл се огледа. - Всичко изглежда наред, ти какво ще кажеш?

— Загаси проклетия двигател, човече!... Хайде да пого­ворим, хайде да се споразумеем!... Ще ти сътруднича, знаеш, че ще го направя. Каквото поискаш, само го кажи - каквото поискаш!...

— Нужни са само около десетина минути, Тайрон - по­ясни Макнийл. - Можеш да следиш времето на онзи хубав голям часовник на таблото. Десетина минути са достатъчни, за да те превърнат в зеленчук. Какъв вид зеленчук предпочи­таш? Сладък картоф? Грухана пшеница? Царевица? Чакай да проверя дали имам точната рецепта за грах. Десет минути и десет секунди - поне така предполагам. Разбира се, зависи как дишаш. Колкото повече се мяташ и се опитваш да се из­мъкнеш, толкова по-често ще поемаш дълбоко дъх... В този случай може би ще ти стигнат и девет минути или осем и по­ловина. По дяволите, не съм го изчислил с научна точност, Тайрон, така че не ме обвинявай, ако се окаже, че съм сбър­кал. - Макнийл отвори вратата към къщата. - Сега трябва да тръгвам: тук започва да мирише странно. Усещаш ли мириз­мата? Това газ ли е? Или вече си напълнил гащи?... Чао, Тайрон Абдул.

Когато Макнийл пристъпи в преддверието с пръстен под, водещо към кухнята му, и затвори плътно вратата зад себе си, виковете на Киуасий бяха приглушени. А когато затвори и кухненската врата, вече едва се чуваха...

***

Киуасий бе напълно пречупен от страх и паника, от по­дивелите му от ужас очи се стичаха сълзи, а от носа - слуз. Часовникът на таблото напредна с девет и половина ми­нути, когато радиотелефонът неочаквано се съживи.

— Централа до кола номер две - запращя то. - Кола но­мер две, обади се!

— Човече, тук съм, вътре! - закрещя Тайрон към него. - В неговия гараж съм! Той ме убива!

— Хайде, кола две, обади се.

— Той ме убива! Макнийл ме убива! Помооощ!

— Макнийл, обади се - призова раздразнено гласът по радиотелефона.

— Госпожо! Госпожо! Извади ме оттук, ти, курво гадна!

Радиото прещрака и замлъкна. Киуасий, напълно побе­ден от адреналин, гняв и ужас, дръпна риза нагоре и покри лицето си, опитвайки се да се запази от газа, после се загърчи в истерични пристъпи на смях и плач, които се редуваха един с друг, докато усети, че двигателят прекрати равномерното си мъркане. Вдигна недоверчиво глава и видя Макнийл да от­варя вратата на гаража. Слънцето незабавно надникна весело през пролуката и прогони тъмнината.

Макнийл смъкна с още няколко сантиметра задния про­зорец и Киуасий инстинктивно се дръпна назад, несигурен да­ли през разширената пролука не влиза повече газ, отколкото свеж въздух.

— Трябваше да затъкнеш пролуката с ризата си, Тайрон: така щеше да дишаш по-дълго кислорода в колата.

— Десет минути, човече, остави ме да го дишам цели десет минути!...

— Предупредих те, че изчисленията не са правени с научна точност - поне още не.

— Можех да умра, да умра!... - заповтаря Киуасий, вто­рачил поглед в пръстите на ръцете си, които свиваше и раз­пускаше, за да провери дали още може да ги командва.

— Погледни се на какво приличаш, Тайрон Абдул. Така ли правите вие в Бриджпорт? Гражданите на Кламдън никога не си разрешават подобно поведение. Ние сме чисти хора. Пог­ледни ме. Да виждаш сополи по моята риза? Или петна от урина по панталоните ми?

— Ти ме остави тук цели десет минути!... - повтаряше истерично Киуасий.

— Зададох ти въпрос, Тайрон.

Киуасий реагира веднага на командния тон в гласа на Макнийл. Гръдният му кош се вдигаше и спадаше, поемайки големи глътки въздух и опитвайки се да компенсира повърх- ностното дишане през последните десет минути.

— Господине? - запита Киуасий.

Макнийл се усмихна доволно.

— Виждам, че все пак можеш да говориш като хората. Винаги съм смятал, че твоят тип хора могат да го правят, стига да поискат.

— Виждаш ли сополи по ризата ми, Тайрон?

— Не, господине.

— Видял ли си някой да скача през прозореца на оная къща миналата седмица?

— Не, господине, не съм!

— Беше ли в съседната къща същата нощ?

— Да, господине, бях, да! - Киуасий се взря напрегнато в лицето на Макнийл, търсейки правилния отговор. - Не, гос­подине, не съм бил.

— Правилно. Но си бил навсякъде другаде, нали?

— Да, господине... Къде другаде?

— Всички други кражби с взлом, които станаха в Кламдън през последните три години. Ще признаеш честно за вся­ка една от тях, нали?

— Точно така, господине. Направих ги до една. Много съм виновен.

— С изключение на коя кражба?

— Станалата през миналата седмица, онази в къщата, която погледнахме преди малко.

— Беше ли там или не?

— Не, господине, не съм бил.

— Никога?

— Никога, никога не съм бил там!

— Да си чул за някой друг, който да е бил там?

— Не, господине. Никога. Дори не съм бил в Кламдън повече от месец. И не съм чувал някой да е бил.

— Да си видял някой да излиза от съседната къща?

— Никога не съм виждал тази къща, защото никога не съм бил в другата.

— Добре, Тайрон. Много добре. В края на краищата, ока­за се, че тия десет минути не са увредили мозъка ти. Дори смятам, че като че ли си поумнял в сравнение с онова, което беше преди обработката с газ. Стана по-добър.

— Да, господине, по-добър съм.

— А как е членът ти, Тайрон? Работи ли?

— Не вярвам, господине. Сигурен съм, че точно сега не го бива...

Макнийл се изсмя.

— Прав си, Тайрон. А сега се измъкни оттам. Първо ще почистиш колата ми, а след това и себе си. После ще отидем да поговорим с шефа Терун.

— Да, господине. - Киуасий се измъкна бързо от кола­та.

— И не мисли да се оплакваш на шефа Терун или на някой идиотски адвокат от проявена полицейска грубост. Ня­маш никакви белези.

— Не мисля.

— Изобщо не го мисли.

— Няма.

— И Тайрон?

— Господине?

— Сега, когато вече си извън колата, те предупрежда­вам, че една погрешна стъпка, и ще те превърна на решето... Вярваш ми, нали?

— Да, господине - отвърна-нещастникът. - Да...

По-късно Макний се запита дали не бе прекалил с игра­та: нямаше ли да е по-добре, ако просто беше отминал със смях приказките на Киуасий, вместо да му доказва значени­ето им за него? Той обаче не се губи в съмнения особено дъл­го време и не се укори за грешката, която евентуално беше сторил. Винаги намираше оправдания за себе си и винаги си прощаваше. За Макнийл Макнийл беше винаги прав!...

7.

Костите бяха изложени в лабораторията на ФБР в Ню Йорк и изглеждаха като сбъдната мечта на палеонтолог - по­пълнени скелети от главата до петите, всяка костица - на мяс­тото си, без празноти, предоставени на капризите на въобра­жението и предположенията. Скелетите лежаха един до друг с иронично захилени черепи в ужасяваща гримаса. Наподобя­ваха хоризонтален хор на фантоми, застинали във времето и пространството в някакъв ужасяващ ритуален танц в навече­рието на празника Вси светии. Бяха шест на брой и всеки от тях бе снабден с картонче, поставено между краката, върху което се четеше: „Ж1-Бекер“, „Ж2-Бекер“ и тъй нататък с датата на откриването им. „Ж“ означаваше „жена“.

Бекер погледна с отвращение картончетата, като че ли за идентификация на скелетите беше използвано неговото име, защото той имаше нещо общо със смъртта им, а не просто защото бе натоварен със случая.

Гроун, лаборант-специалист по съдебна медицина, го­вореше за тях с явна гордост.

— Няма начин да видиш такава изложба извън медицин­ското училище или факултет - заяви той. - Всичко е тук, вся­ка в своята собствена малка торба за отпадъци, подредени ка­то шишенца в аптека... Изкушаваш се да доведеш студенти и да ги обучаваш направо от дисекционната маса. Красавиците на Бекер.

Бекер го изгледа гневно.

— Какво рече?

— Така ги наричаме: красавиците на Бекер.

— Престанете да ги наричате така - скастри го Бекер.

— Не влагаме нищо обидно в... това е само начин на из­разяване - запротестира Гроун.

— Отбележи си тогава, че аз се обиждам. Те не са мои.

Гроун кимна и се обърна втрещен. Едва сега си даде смет­ка, че Бекер е прав: тези скелети не са негови, той имаше свои собствени трупове и всички в Бюрото го знаеха. Колко бяха: осем, десет, дванайсет? Бройката варираше според легендата или възбудата на разказвача: хората от Бюрото се вълнуваха и даваха свобода на въображението си, когато говореха за Бе­кер и подвизите му, истински или измислени... Както имаше хора, които се възпламеняваха, коментирайки любима спортна игра или спортист, така и агентите на Бюрото, макар и тренирани в същата област, се вълнуваха от досието на Бе­кер. Достатьчно от приписаните му подвизи бяха действителни (или с удовлетворителна степен на вероятност), за да прида­дат истинност и на останалите. Убил беше определена брой­ка мъже - и една жена: вярно, всеки от тях сериен убиец, опа­сен и отчаян антиобществен тип, но го бе направил (според слуховете) с увлечение и жар, които предизвикваха възхита, страх или неодобрение сред колегите му. Възприемаха го ка­то копой, роден да тършува, да ровичка и души, надарен с характерната за един дивак или животно способност да раз­бира плячката, след която се е втурнал, гарнирана с кипяща жажда за кръв, равностойна на тази на жертвите му... „Сами­ят Бекер е сериен убиец!...“ - не пропускаха да изтъкват хулителите му. Сериен убиец, лицензиран и хвален от ФБР. Но не казваха нищо за вътрешните страдания на Бекер поради същата причина. Той знаеше какво се говори зад гърба му, чуваше шепота, забелязваше лошо прикритите погледи на оне­зи, които не бяха достатъчно смели, за да го обвинят в лице­то. Но не по-малко тежко беше да преглъща злоупотребата с поздравления и одобрения от онези, които го възприемаха като герой. И все пак нямаше нищо по-тежко от истината, върху която бяха базирани всички преувеличения. „Всъщност няма преувеличения... - мислеше мрачно Бекер. - Истината е дос­татъчно... лоша.“ — Когато разберем кои са, към всеки ще прикрепим съ­ответното име. Чакаме резултатите от опитите за идентифи­кация чрез зъбите. Засега още нищо не знаем за тях.

— Много лош начин на изразяване от криминалист - сряза го пак Бекер.

Гроун се опита да се усмихне. Бекер го плашеше не тол­кова заради приказките за него, а заради определена, вледеня­ваща със силата си концентрация, която го отделяше от дру­гите. Мълвеше се, че стига да погледне доказателствата с не­въоръжено око, за да забележи неща, които и най-големите специалисти бяха пропуснали, независимо от сложните си микроскопи. Гроун не вярваше на тези слухове, знаеше, че са преувеличения - израз на лошия навик да се подвеждат нарочно новаците в лабораторията - дори самият той бе изпол­звал този похват за сплашване на зайците. Но истина беше, че Бекер гледаше на нещата по свой специфичен, уникален на­чин. Като че ли... като че ли възприемаше доказателствата по някакъв странен - коренно различен начин. Сякаш ги гледа­ше през очите на създателя им, а не на открилия ги...

— Бекер, погледни обективно на проблема: нима имаме особено голяма възможност да работим и извличаме инфор­мация от тях? Тези кости са престояли в земята дълго време, плътта се е разпаднала, просмукана в земята, част от нея - погълната директно от дърветата: корените им бяха проник­нали в торбите, в някои случаи се бяха вмъкнали дори в сами­те кости!... Да се чуди човек какво упорство проявява приро­дата при растящите организми... Всичко разтворимо е поето от почвата. На разположение в момента са само костите и, то се знае, космите.

— Какво ще кажеш за торбите?

— Стандартни торби за паднали листа и други отпадъци по поляните пред къщите. Могат да се закупят от всеки желе­зарски магазин в страната. Подсилени са с двоен пласт - ина­че не би могъл да мъкне трупове в тях. На нито една няма отпечатъци, няма такива и на отрязъците от тел, с които ги е завързвал. Джони е бил с ръкавици.

— Влакна?

— Малко, много малко... Влакната не полепват добре към този вид пластмаса, да оставим настрани няколкото го­дини престой под земята. Разсадникът е разположен на склон на хълм, нали? След всеки дъжд към реката се е стичала вода и голяма част от нея е преминавала около и през тези торби. Те са били промивани многократно. - Бекер се вторачи в Гро­ун, изчаквайки го да приключи с извиненията си, и той се раз­мърда притеснено пред втренчения му поглед. Гризеше го неп­риятното подозрение, че е пропуснал нещо важно, което Бе­кер след малко демонстративно ще изтъкне. - Влакната, ко­ито все пак намерихме, са синтетични и са от типа, използван във фабричното производство на подови покрития - онова, което наричат „покрития за открито и закрито“, но обикнове­но се използват на закрито: по обществени места, антрета, магазини - навсякъде, където има много движение.

— А хотел? - запита Бекер.

Гроун се замисли за миг, присвил гнусливо устни.

— Според мен само в много евтин хотел. Не говорим за висококачествени подови покрития. Ако искаш, мога да ти по­кажа влакно от тях под микроскоп.

— И все пак какво ще кажеш за евтин хотел? Или мо­тел?

— Напълно възможно - отвърна Гроун. - Аз нямам на­вика да си губя времето по евтини мотели - захили се той и веднага съжали.

— Твоите навици не ме интересуват - скастри го пак Бекер. - Той ги е нарязал някъде и докато го е вършил, е тряб­вало да остави торбата на пода. Как смяташ, дали някой би използвал такова подово покритие в сутерена или избата си?

— Смяташ, че някой е разфасовал тия момичета в дома си?

— Защо не?

— Как така „защо не“?! В собствения си дом?!... Като че ли това му е хоби?!

— Не си от два дни в тая работа, нали, Гроун? Нима смя­таш, че Джони е убил всички тия момичета за парче хляб и халба бира? Сериозно ли мислиш, че така е изкарвал прехра­ната си? Я не ставай смешен! Убийството за него е страст, радост, върхово преживяване. Защо да не се отдаде на това удоволствие вкъщи? Спокойно би могъл да го върши в ста­ята си, докато жената и децата гледат телевизия във всекид­невната. А ти към какво имаш страст, Гроун? Къде я реализи­раш?

— Аз... нямам страсти. Не и такива.

— Едно на нула за Джони, а? Той поне е наясно каква му е страстта. - Усетил ужаса на Гроун и засегнат от него, Бекер го бе наказал безмилостно - непривична постъпка за човека, в който той се надяваше, че се превръща... - Извинявай - въз­дъхна засрамено той.

— Хей - сви рамене Гроун, зачуден дали все пак в раз­съжденията на Бекер няма известна логика. - Всичко е наред. - Прииска му се да добави, че и той, както всеки жив човек, има страсти, но просто още не знае какви са те. - Все още се опитваме да уточним възможните производители на покри­тията. Ако се доберем до тях, нещата ще се поограничат мал­ко.

— Проверете и дали не се използват в колите.

— Колите, да.

— Коли, камиони, фургони и тъй нататък. Особено в ба­гажници. Не е било възможно да избегне транспортирането им. - Гроун усърдно си водеше бележки. - Разкажи ми сега нещо повече за костите.

Гроун отдавна очакваше със страх този въпрос.

— Ами... страхувам се, че първо определихме доста свободно датата, на която са заровени. Направихме го на базата на степента увреждане от микроби, както и предвид степента на размяната на йони с почвата около тях. Скелет номер шест е престоял в земята най-дълго - някъде около шест години. Номер пет - около пет години, а останалите са заровени на около година разлика един от друг. Ако корените на дървета­та не бяха проникнали в торбите и изложили тъканите на въз­действието на водата и микроорганизмите в почвата - да не забравяме червеите, бръмбарите, разните ларви и личинки от всякакъв вид и сорт, - телата щяха да се разпаднат много по-бавно. Искам да кажа, че ако ги беше заровил в ковчези, про­цесът на разпад щеше доста да се забави.

— Смяташ ли, че не е бил наясно по този въпрос? Може да е всякакъв, но в никакъв случай не е глупав. Доказателство са шестте успешни убийства.

— Тука има известна неяснота - поклати глава Гроун, възвърнал самочувствието си на специалист, стъпил най-сет­не на безопасна почва. - Дали наистина става въпрос за убийс­тво? Е, да, на пръв поглед изглежда така, но при тази степен на разлагане (само кости, напълно стопена мека тъкан) няма начин - поне от моя гледна точка - да се установи как точно са умрели. Не ги е застрелял: няма дупки по черепите им, по костите не се забелязват фрактури. Били са млади, здрави же­ни без следи от костни и други заболявания, които биха мог­ли да се приемат като доказателства за евентуален фатален край. Туберкулозата, сифилисът и много други заболявания се разписват по костите... Една от тях е чупила ребра, номер три, мисля - да, точно там, забелязва се веднага и с невъоръ­жено око но отдавна, искам да кажа, много преди смъртта ѝ. Друга вероятно е имала проблем с рамото си - забелязваш ли онзи шип там? Може да е била спортистка и да е пресили­ла ръката си: мятане на нещо, твърде много игра на тенис. Но от това не се умира. Номер шест е чупила крак - ммм... веро­ятно около две години преди да умре. Обикновени травми, характерни за детството: момичетата сега спортуват активно. Но нито една от тях не може да причини смърт.

— Може ли да се разбере дали не са били удушени?

— Само ако по време на убийството е счупил гръбначен прешлен.

— А ако са били инжектирани със смъртоносна инжек­ция, ако са кървили до смърт или са били удавени?

— Костите показват само дали обектът приживе е бил подложен на бавно отравяне, а и това мога да установя само ако знам точно каква отрова е използвана.

— Няма да се изненадам, ако се окаже, че всички до една са умрели бавно - предположи Бекер, - но не чак толкова бавно. Какво още ще ми кажеш?

— Е, Джони, изглежда, има предпочитания към много чисти жени. В косите на всяка от тях има следи от сапун или друго почистващо средство.

— Къде е необичайното?

— Зависи как мие човек косата си. Обикновено, за да не остават следи от шампоана, е нужно повече от едно изплаква­не. По-голяма част от хората влачат следи от използвания шампоан до следващата баня. Но никой от нас не очакваше да се открият толкова много следи след период от шест години. Особено сапун. Сапунът има органичен произход и би след­вало да изчезне само след няколко месеца, освен ако останки­те от него са много - с други думи, силно насапунисване, сла­бо изплакване. Може би си забелязал, че ако останеш с толко­ва много сапун в косата си, няма да можеш да издържиш дъл­го време - ще започне да те дразни.

— Искаш да кажеш, че...

— Искам да кажа, че не те са наслагали по главите си толкова много сапун. Джони го е направил. Моето мнение е, че е измивал косите им, малко преди да ги убие.

— Или веднага след това - забеляза Бекер.

— Смяташ, че е фризьор?

— Има ли начин да се установи типа шампоан или са­пун?

— Не и сега вече... но химическите формули са горе-долу едни и същи. Не е използван обаче доброкачествен са­пун. Процентът съдържание на мазнина изглежда доста ни­сък. От друга страна, този факт може да се дължи и на разпа­дане, предизвикано от микроби. Трудно е да се каже.

— Сапун за пране?

— Не мисля. Химическият баланс не отговаря. Вероят­но говорим просто за евтин сапун.

— При някои има следи от шампоан, а при други - от сапун, така ли?

— Точно така.

— При някои имаше ли следи и от двете?

— Не. Или едното, или другото.

Бекер погледна изложените скелети. До всеки череп има­ше пластмасова торбичка с мостра от коса.

— Следователно е ползвал просто онова, което е имал подръка - заяви той. - Но винаги е имало нещо подръка. Ко­ето означава, че е имал достъп до сапун или шампоан, както и до вода при всяко убийство. Евтин сапун. Баня, може би кух­ня, а защо не и пералня? Навсякъде, където има течаща вода и канал.

— Или маркуч - предложи Гроун. - Може да го е вър­шил и навън.

— Едва ли. Как ще осигури сапуна? Смятам, че не го е носил със себе си - в противен случай щеше да прояви по-голямо постоянство, нямаше да го сменя с шампоан. Те раз­виват определени вкусове: обичат да вършат нещата по един и същ начин, особено след като веднъж усъвършенстват ри­туалите си. Джони показва доста по-голяма гъвкавост в срав­нение с много други... Струва ми се, че сцената на действието е евтин хотел: ако имат мостри от шампоан, използва ги, ако ли не - прибягва до сапуна за ръце... Какво друго ти разказаха косите им?

— Всички до една са от бялата раса. Номера шест, пет и две са използвали някакъв вид изрусяващо средство, въпреки че по природа са били възруси. И трите са били небрежни към потъмняващите корени на косите си. Всъщност възможно е действително да говорим за фризьор - вероятно са му били клиентки и така е станал контактът...

— Май тая идея ти харесва, Гроун? Имаш ли нещо спе­циално против фризьорската гилдия?

— Къде е грешката?

— Няма я. Просто считам, че е още рано да го поставя­ме в определена категория. Така хлопваш кепенците пред твърде много други възможности. Да кажеш нещо за дъл­жината на косите - някаква повторяемост на определен мо­дел?

— На четири от тях косите са дълги до раменете или по-дълги. Две от тях са с много ниско остригана коса. Както вече казах, трите са възруси, две са брюнетки, а едната е червено­коса. Тя е с къдрава коса, косите на другите са прави... Няма определен модел във вкусовете му.

— Още нещо за косите?

Гроун сви рамене.

— Какво друго би искал да знаеш?

— Гроун, ти ме изненадваш. Химическият анализ не мо­же да обхване всичко. Как точно например са подстригвали косите си? С ножици? С бръснач? Професионално? Сами ли са се подстригвали с помощта на кухненските ножици, или са ходили на любимия си фризьор?

Гроун се смути и ритъмът на дишането му се промени, преди да отговори.

— Ще проверя.

— Както и костите. Как ги е разсичал?

— Не ги е разсичал. Ползвал е инструмент с малко ост­рие и просто ги е отделял от ставите. Ако питаш мене, страхотно бавна операция. Джони явно не е имал причини да бър­за.

— Така е. Но е възможно и да не е имал кой знае какъв избор на разположение. Ако приемем, че ги е рязал на парче­та, за да улесни транспорта до разсадника примерно, ще има нужда от нещо голямо и тежко, за да разсече костта - така ли е? Най-малкото касапски сатър или голям готварски нож. Ня­ма начин да натикаш нито едното, нито другото в джоба си като джобно ножче. Някой непременно ще го зърне - моми­четата ще го забележат. Едва ли мъкне нужното със себе си в предвкусване на предстоящата оргия - никакво дипломати­ческо куфарче, още по-малко - пазарска чанта. В противен случай трябваше да ползва определен тип шампоан. Звучи логично, нали? - Гроун кимна. - Вероятно е действал според изискването на момента. Чудя се как изобщо се е справял.

— Справял се е, но доста нескопосно - подхвърли Гроун и тръгна по редицата от кости, като повдигаше ту една, ту друга и показваше всяка на Бекер. - Тук, тук и тук. Следи от разсичане. Забелязваш ли?

— Точно като на първата кост, която намерихме - от­върна Бекер. - Раменната кост.

— Изглежда, не му е било лесно да реже ставите. И ни­що чудно.

Бекер се взря в изложението от кости за миг, после сло­жи чифт пластмасови ръкавици и вдигна една бедрена кост.

— Еднакви са, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Следите от рязане са почти успоредни и изглеждат еднакви при всички скелети. Прав ли съм? Или само си го въобразявам.

— Прав си - съгласи се Гроун. - Следите са много по­добни една на друга.

Бекер премина по цялата дължина на зловещото изло­жение, като вдигаше ту една, ту друга кост, държеше ги една срещу друга, опитвайки се да възстанови мислено връзката между тях, оглеждаше напрегнато двата успоредни среза от всяка страна, особено откъм ставите. Понякога извършваше леки движения с ръка над тях и внушаваше на Гроун видения на свещеник, който прави малък кръстен знак.

— Трябваше да забележа приликата в срезовете - обади се той. - Съжалявам.

— Това не е твоя работа - отвърна Бекер изненадващо меко. - Не се тревожи. За човек, свикнал да гледа нещата през микроскоп, не е лесно да забележи по-голямата картина и да открие определен модел в нея. Тук нямаш вина.

— Но... — Гроун недоизказа мисълта си. След като Бекер му предлагаше елегантен начин за измъкване, защо да не го приеме?

— Може ли да задам още един въпрос? - запита внезап­но Бекер с променен тон. В едната ръка държеше голямата кост на подбедрицата, а в другата - бедрената кост на скелет номер пет.

— Разбира се.

— Правилно ли държа двете кости? Така ли се свързват тези две кости в живота? - Гроун промени леко позицията на костите. - Така ли? Добре тогава, опитай се да ги разделиш с въображаемо джобно ножче. И от двете страни на ставата има два успоредни среза, нали? При това почти точно един срещу друг. - Постави внимателно двете кости върху дисекционната маса в позицията, посочена от Гроун. Краищата на двете кости се отделяха един от друг с около два сантиметра и по­ловина. - Покажи ми как са се получили тези два среза - про­дължи той. Като използва показалеца си като острие на нож, Гроун направи движение на срязване в една посока, после за­въртя ръка, направи същото движение в обратна посока и пог­ледна Бекер, опитвайки се да прецени реакцията му. - Чудес­но, но в случай че срезовете са само от едната страна. Те оба­че не са - заяви Бекер. - Има ги и от вътрешната страна на ставата. Направи сега тези срезове и от вътрешната страна на ставата.

Гроун взе молив и се опита да изпълни молбата на Бе­кер.

— Невъзможно е - предаде се той след малко. - Няма как да се осигури правилния ъгъл на среза. - Бекер раздели костите и ги задържа на около двайсетина сантиметра един от друг. Сега Гроун имитира срезовете с лекота. - Как?! - възк­ликна той. - Направил го е след разделяне на костите?!

Бекер сви рамене.

— Не знам достатъчно, за да потвърдя, но както изглеж­да няма да е зле да събера повече информация.

— Но защо ще го прави след това? - не мирясваше по­разеният Гроун.

— Кой знае? Някакъв вид ритуал вероятно. След извес­тно време всичко за тях се превръща в ритуал. Те издигат в култ или, по-точно казано, може би превръщат в свещено правило външния вид на жертвите си, начина, по който уми­рат - а защо не и начина, по който ги разфасоват? Може би тези успоредни срезове са някакъв вид символ - нещо като фетиш. Или може би той се опитва да остави подписа си вър­ху тях.

— За да го открием?

Бекер поклати глава.

— Смяташ, че измъченият от виновна съвест убиец ос­тавя след себе си бележка: „Хванете ме, преди да убия пак“? - отвърна той. - Заблуждаваш се. Повярвай ми, този тип убий­ци са истински щастливи в работата си. Когато убиват няко­го, вършат точно това, което искат, актът на убийство ги да­рява с много по-голямо вълнение и радост от всичко друго на света и в никакъв случай не искат да бъдат хванати. Искат да го вършат отново и отново, все по-често, по-бързо, по-скоро! Джони крие много резултатно тези скелети в продължение на шест години. Не изглежда като че ли иска да го хванем, нали? Когато в крайна сметка ги хващаме - него или независимо кой друг от тях, - то това става много повече в резултат на адски труд и обикновен сляп късмет, отколкото ни се иска да признаем.

8.

Тий гледаше замислено младежа отсреща и се питаше защо го лъже. Във всички останали отношения той беше съ­вършеният затворник: уважителен, учтив, почтителен и от­зивчив, Тайрон Абдул Киуасий се призна за виновен в осем кражби с взлом, станали в Кламдън през последните три го­дини. Цитира дати, разказа подробно за начина на вмъкване в къщите, дори предложи мерки за подобряване на сигурност­та им. Демонстрира добра памет: изреди с готовност открад­натите вещи, без колебание предаде съучастниците си, дори се обвини и в други, по-малки престъпления. Тий не се съм­няваше в достоверността на получената информация: Киуасий беше изпял всичко така свободно, така щастливо - напомня­ше идеалния грешник в изповедалня, възторжено прочистващ душата си с надежда за изкупление. Наистина за чудене беше защо лъже така упорито за последната кражба.

— Наясно ли си за коя къща говоря? - запита за пореден път Тий.

— Да, господине. Полицай Макнийл ме разкара с колата и ми показа всички къщи от вашия списък.

— И ти твърдиш, че никога не си бил там?

— Никога, господине.

— Преди две седмици, в четвъртък през нощта.

— Не, господине. Шест месеца не съм идвал в Кламдън - всъщност не съм бил в града, докато полицай Макнийл не ме докара тук днес.

— Виж какво, няма никакви други допълнителни обви­нения към това - заобяснява Тий. - Никой не е пострадал, не си нарушил повече закони, отколкото в другите случаи.

— Радвам се, че никой не е пострадал - отговори ведна­га Киуасий. - Аз не наранявам хора - никога не се приближа­вам до къща, в която има някой... Но в тая къща не съм вли­зал.

— Съдията няма да ти увеличи срока на наказанието, ако се признаеш за виновен в една кражба повече. Искам само да изчистя случая от документите тук. Разбираш ли ме?

— Да, господине. Но вие не искате да ви лъжа, нали?

— В апартамента ти са намерени откраднати вещи от тази къща, Тайрон.

— Не знам нищо... не разбирам защо... За пръв път ви­дях тая къща днес.

— Съобщиха ми, че откраднатите вещи са под леглото ти.

— Това легло не е само мое. И други го ползват.

— Опитваш се да ми кажеш, че никога не си бил в тоя квартал?

— Никога, господине. Никога не съм бил там.

— През него минава главният път. Няма начин да не ми­неш по него всеки път, когато идваш тук или си отиваш. - Киуасий вторачи празен поглед в пространството, оттегляй­ки се за пръв път от началото на разпита вътре в себе си. „Все едно че скри глава в качулка“ - помисли Тий. - Веднага щом излезеш от магистралата, поемаш по кламдънския път - про­дължи да натиска той. Киуасий не трепна. - Само по странич­ните пътища ли пътуваш?

— Да, господине, само по тях. Идвам тук само по тези пътища.

Тий измъкна карта от чекмеджето на бюрото си и я раз­твори върху него.

— Покажи ми как точно го вършиш, Тайрон.

— Не разбирам от карти.

— Шофираш по страничните пътища на Кламдън без кар­та?! В такъв случай трябва да познаваш града доста добре. Някои външни хора лесно се губят... Ти губил ли си се няко­га, Тайрон?

— Да... понякога...

— Какво правиш тогава? Няма да повярвам, че един кра­дец с взлом ще спре някъде, за да пита как да излезе - или да влезе - в града.

— Просто продължавам да въртя волана.

— В три часа през нощта с кола, пълна с крадени вещи, ти просто въртиш волан по страничните пътища на Кламдън, докато някак се измъкнеш от града?

— Да, господине.

— Слушай, синко, не се обиждай, но съгласи се с мен, че ако чернокож младеж шофира безцелно из Кламдън в три часа сутринта, няма да успее да се измъкне незабелязано. Разбираш мисълта ми, нали?

— Не съм глупав - запротестира Киуасий възмутено. - Знам какво мислите, когато видите чернокож в града си. Вед­нага решавате, че е гаден престъпен тип!

— Е, в твоя случай поне е вярно, нали?

— Зависи кога ме виждаш. Не винаги съм крадец - само когато работя.

— Идвал ли си някога в Кламдън, когато не „работиш“, Тайрон? Идвал ли си някога просто ей така - за удоволствие? Не искам да се задълбочавам, но по-голяма част от хората тук се обаждат моментално на полицията в мига, когато зър­нат чернокож. Информирам те за реакцията им, не коменти­рам дали са прави или не.

— Знам я.

— И тук живеят семейства на чернокожи, знаеш и това. В Кламдън няма расова нетърпимост, но да се живее тук е скъпо и жителите на града са преобладаващо от средната кла­са и от бялата раса. Сигурен съм, че няма нужда да ти обясня­вам атмосферата, която се създава.

— Не, господине. Разбирам ги аз тия работи и ето защо идвам тук.

— Защо?

— Защото градът е скъп.

— Има логика, синко. Ако бях на твое място, щях да постъпвам точно като тебе. Но едно нещо определено щях да направя другояче: щях да взема всички необходими мерки за бързо напускане на града. Ще знам, че ако попадна на патрулна кола по това време на нощта, ченгето в нея ще поиска да ме провери. И ще направя нужното всеки момент да знам точ­но къде се намирам и как най-бързо да се върна обратно в Бриджпорт.

— Винаги съм се измъквал.

— Знам го, но не разбирам как. Ако въртиш волана из улиците, загубил представа къде се намираш, как разбираш кога си напуснал Кламдън? - Киуасий продължаваше да го гледа с празен поглед. - Обикновено човек разбира, че се е справил с положението, когато попадне на главния път.

— Точно така, господине. Така разбирам, че съм се из­мъкнал.

— На какъв главен път попадаш? Онзи, който те отвеж­да до изход четирийсет и втори на магистралата? Той ще те отведе най-бързо до къщи.

— Да, господине.

— Говорим за кламдънския главен път. А преди малко заяви, че никога не си бил на тоя път; че никога не си минавал край къщата на Левинови; че никога не си бил в този квартал.

Киуасий кимна, победен от логиката на твърдението.

— Може да съм попадал на някой друг път.

— Възможно е... Интересно как една малка лъжа може да се усложни толкова много, ако се придържаш упорито към нея. Много скоро влизаш в противоречия и всяка твоя дума се лишава от смисъл. Защо лъжеш, Тайрон?

Киуасий потъна нацупено в защитата на мълчанието. Тий я видя да се издига около него като непробиваем щит. „Кога­то ги вкараш в капан, те се оттеглят вътре в себе си. Не е хитро да ги впримчваш така: после не можеш да стигнеш до тях...“ Излишно беше да продължава разпита повече.

Тий се свърза по вътрешната връзка с Морийн, която бе само през две врати от неговия офис.

— Къде е Макнийл?

— Изпратих го да направи проверка по оплакване за лип­сващо лице - отговори Морийн. - Връща се и ще дойде тук за по-малко от минута, ако не спре в центъра за чаша кафе.

— Изпрати го веднага тук - нареди Тий. - Искам да вър­не господин Киуасий в Бриджпорт. Кой липсва?

— Момиче на име Инге Шраг, немкиня, която работи за Хилови. Вероятно ѝ е омръзнало и си е отишла.

— Изпрати ми Метцгер.

— Слушам. И, шефе, обади се госпожа Лий.

За миг Тий като че ли застина, втренчен невиждащо в затворника си със същото безизразно лице.

— Да?

— Не остави съобщение, само поиска да ви съобщя, че се е обаждала.

— Аха... Чудно какво ли ще иска.

— Аха. Чудно наистина. - Стори му се, че в тона ѝ звън­на подигравателна нотка. Когато апаратът за вътрешна връз­ка замълча, Тий насочи отново вниманието си към Киуасий.

— Как се разбираш с полицай Макнийл?

Стори му се, че забеляза леко трепване, сякаш някой бе размахал внезапно ръка пред очите на младежа.

— Той е добър.

***

Метцгер стоеше, сякаш се намираше на парад и току-що бе получил заповед „Свободно“: разтворени крака и ръце, хва­нати зад гърба. Винаги заставаше така в присъствието на ше­фа на полицията. Считаше, че тази поза изразява едновремен­но уважение и внимание. Тий я намираше за странна, но зна­еше, че Метцгер се чувства по-удобно така, и не настояваше да се отпусне в стола пред бюрото.

— А сега го разкажи пак. Стигате на около петстотин метра от резервоара и изведнъж решавате да спрете и да се откажете.

— Ами...

— Не го предложи ти, нали?

— Не точно, господине.

— Макнийл просто заяви: „Стига толкова, eгa ти!“ - или нещо подобно, така ли е?

— Ами...

— Не очаквам от тебе да доносничиш за него. Просто се чудя какво го е накарало да спре точно в този момент. След като е оставало толкова малко.

— Ъъ...хм...

— Не се сърдя, Мел. Никой от нас не е непрекъснато на ниво. Всички ние прецакваме нещата от време на време. Прос­то ми изглежда някак странно защо точно там сте решили да се откажете. Така и така е трябвало да извървите остатъка от пътя, за да стигнете до колата си. Макнийл обясни ли защо иска да излезете на пътя точно на това място?

— Каза, че по пътя ще вървим по-леко и ще стигнем по-бързо до колата.

— Така е... Само това ли каза?

— В общи линии...

— Ти на какво си мнение, Мел? Какво според тебе е ми­навало през главата му в този момент?

— Трудно е да се каже, шефе.

— Пробвай.

— Не винаги разбирам точно какво ъъ...

— Не е лесен за разчитане, нали?

— Да, господине, понякога е такъв един... непонятен.

— Имаше ли чувството, че може би той знае какво има между вас и резервоара и че няма начин да не попаднете на него, ако продължите да се изкачвате по реката?

Метцгер завъртя очи към тавана - истинско шоу на усърдна мисловна дейност.

— Този разсадник не се вижда от пътя, шефе. Не ми е ясно как би могъл да разбере, че разсадникът е там, освен ако не е бил вече в него и нагоре в горите наоколо. Но не виждам защо ще ходи там...

— Смяташ, че той не е знаел за разсадника?

— Не виждам как би могъл да знае за него.

Тий замълча зА миг, после кимна:

— Освен ако е бил вече там.

9.

„Странно... Защо точно омари за вечеря с гости, които каниш за пръв път?...“ - запита се Бекер. Въпросните омари бяха сервирани в бронята си заедно с купичка разтопено мас­ло за потапяне на късовете и нямаше начин човек да не оплеска и себе си, и масата. Части от черупките прелитаха през нея всеки път, когато щракваха металните клещи за разчуп­ване на щипките и други части на черупката, оказващи съп­ротива. Между краката им под масата грациозно гънеше тя­ло снежнобяла персийска котка в очакване на приземяващи се в царството ѝ отпадъци, които посрещаше със звучно мъркане. Тòва, Карин и Корн бяха вързали на вратове специал­ни салфетки като лигавничета за еднократна употреба с ем­блемата на рибарския магазин отпред - побеснял на вид омар с протегнати напред щипки, размахал войнствено нож и ви­лица: вероятно с намерението да се спусне лакомо върху подноса с щипки пред него - изключително подходящо за случая. Бекер беше отказал „лигавничето“ и скоро съжали: върху ризата му бързо се разписаха чирепи от бронята на жертвата и капки от стичащото се по късчетата масло. Корн дъвчеше с видимо удоволствие, явно игнорирал алергията си - енергично смучеше крака и разкъсваше тялото на час­ти, за да измъкне и най-малките късчета сочно месо.

— Страхотна готвачка е жена ми, нали? - изиска похва­ла Корн с блеснали от гордост очи.

— Много е вкусно - реагира Карин. - Обичам омари.

— Само ги пуснах във вряла вода - обади се Тòва. - Този твърди, че е алергичен, но всеки друг заявява, че ги оби­ча.

— Любимото ѝ ястие за вечеря с гости, омарите! - въз­кликна доволно Корн. Той явно не питаеше лоши чувства към жена си, която му бе сервирала алерген. - Рядко съчетание за една жена: великолепен външен вид и готварско изкуство!

— Наистина беше много вкусно - повтори Карин.

— Страхотно - внесе и своята лепта Бекер, опитвайки се да спаси ризата си от още една капка масло, която се плъз­гаше в момента по брадичката му. Усмихна се на Тòва, дока­то бършеше лицето си, надявайки се, че усмивката му ще при­даде на казаното липсващия в гласа му ентусиазъм. Тази ве­чер тя бе в пурпурния си период, а устните, очите и ноктите ѝ имаха цвета на презряла слива. Бекер поглеждаше от време на време с интерес ноктите ѝ. Формата им беше съвършена, дължината - поразяваща. Човек трудно можеше да си предс­тави тази жена да използва ръцете си за каквото и да било - освен може би да пуска раци във вряща вода. „Колко време и пари се изискват, за да се отгледат нокти като тези? - питаше се той. - Колко често ходи на маникюристка? Колко слоя лак е сложила, за да получи този нюанс на препечена слива? Кол­ко мързел?...“ Когато държеше омара в ръце с нокти върху черупката му, изглеждаше, като че ли един ракообразен раз­късва друг. От време на време спускаше ръка, за да почеше котката, която я изтърпяваше за секунда или две, преди да оближе маслото от пръстите ѝ.

Наслагала беше още повече бижута върху себе си в срав­нение с първата им среща. „Интересно - помисли той. - Как­ви усилия само полага да прикрие естествената си красота под слоеве козметика и скъпоценности...“ Тя не смъкваше очи от него, въпреки че разговаряше главно с Карин. Двете гово­реха на домакински теми, избягвайки работата на Карин, а Корн разговаряше с Бекер, но всеки път, когато Бекер пог­леждаше настрани от събеседника си, срещаше погледа на Тòва, отправен към него с любопитна липса на интерес: като че ли гост на ресторант наблюдава поведението на непознат на друга маса и отмества поглед, когато го хванат. Не беше наясно как да разбира погледите ѝ. Не беше флирт, бяха на­пълно лишени от чувства. В един момент усети, че и Карин бе забелязала погледите на Тòва към него - и тя явно се опит­ваше да дешифрира посланието в тях. „Карин като че ли ме гледа с нюанс на враждебност“ - помисли той.

След вечеря Корн поведе Карин из къщата и Бекер оста­на сам с домакинята, която открито се беше вторачила в него, докато въртеше бавно с тъмночервените си нокти на грабли­ва птица столчето на чаша вино. Бекер засрамено си даде смет­ка, че досега ѝ бе подхвърлил само няколко банални фрази.

Седяха мълчаливо и тя продължаваше да го гледа със същия равнодушен, безизразен поглед.

— Хубава вечеря - наруши най-сетне мълчанието Бе­кер, слисан от неспособността си да води обикновен разго­вор. Тя не реагира. - Наистина беше много добра. Обичам омари. - Винената чаша се въртеше бавно. Бекер неволно из­бърса отново лице, опитвайки се да отстрани вероятна причи­на за вторачения ѝ поглед. - Станли каза, че сте били фотомодел - продължи той, тъй като тя пак не реагира. - Как беше работата?

— Трудна - отвърна тя с тон, равнодушен като погле­да ѝ.

— Сигурно... сигурен съм, че е било трудно... Хората обикновено не възприемат този вид работа така. „Ха! Фотомодел!...“ - казват те и свиват рамене. Но аз разбирам колко трудно трябва да е било. - Бекер се проклинаше наум за праз­ното дърдорене. Очите ѝ не му помагаха. Той отвърна поглед от нея и се вгледа в неспокойните движения на собствените си ръце върху покривката на масата, опитвайки се отчаяно да долови шум от приближаващите се спасителни стъпки на Корн и Карин.

Когато вдигна глава към Тòва, тя го запита внезапно:

— Грозна ли съм?

Тя имаше костната структура на класическа красавица с лек намек за азиатска кръв около очите, който придаваше ек­зотичност на лицето ѝ. Всичко обаче беше скрито под пласто­ве грим. „Като че ли е наплескала този грим с гняв и с единс­твената цел да промени лицето си, а не да подчертае естестве­ната му красота“ - помисли Бекер, както и при първата им среща.

— Не - отговори той.

— Съпругът ми е на обратното мнение. - Гласът ѝ бе равен, напълно лишен от чувства.

— Не е вярно. Той не пропуска да изтъкне колко сте кра­сива.

— Приказки. - Тя сви рамене, загубила интерес към те­мата. - Карин е много мила.

— Да - съгласи се Бекер. - Така е. Тя е много привлека­телна жена.

— Това помага ли?

— Моля?

— Помага ли хубостта ѝ?... Засилва ли любовта ви към нея? Прави ли я по-добра? По-стабилна?

Бекер се захили нервно, усетил се изведнъж без твърда почва под нозете. Не бе очаквал подобен разговор със съпру­гата на Корн.

— Със сигурност мога да кажа, че не пречи - отвърна той накрая. - Но не я обичам само защото тя е привлекателна жена. Е, да, вероятно хубостта ѝ ме е привлякла в началото... забелязал съм чара ѝ... Тя е още по-хубава сега, по-хубава отпреди. Такава е, защото я гледам с очите на влюбен мъж. Но не я обичам само заради физическата ѝ привлекателност.

— Но я обичаш истински. Няма значение дали ще го пот­върдиш пред мен, няма значение и дали го осъзнаваш.

— Ще потвърдя - отговори Бекер - и за щастие отгово­рът ми ще е напълно честен. Аз наистина я обичам.

Това пак сви рамене, като че ли бе отегчена от дискуси­ята на очевадното.

— Защо да не я обичаш? Защо да не я обича всеки друг?

— Сигурен съм, че има хора, които не я обичат. Човеш­ката природа е перверзна в дълбочина.

Тя отклони поглед от него и пресуши чашата си.

— Перверзна. - Повтори думата, явно развеселена от подтекста, който бе вложил в нея.

— Вие сте наистина много красива жена - усмихна ѝ се той. - Възможно е да не се възприемате като такава, но това не променя истината.

Тя пак насочи поглед към него.

— Не обичам мъжете с чар. Нямам им доверие.

Бекер се разсмя.

— В такъв случай с мене сте в пълна безопасност.

— Знам - отвърна тя.

Корн и Карин се върнаха. Корн имаше вид на доволно, радостно кученце.

— Помолих Станли да ни помогне със срезовете в слу­чая на Джони Семката - обяви Карин с непроницаемо изра­жение.

— С радост ще помогна - ентусиазирано възкликна Корн. - На твое разположение съм, Джон. Само ми кажи къде и ко­га.

— Сега пък се присъединяваш към ФБР? - запита Тòва.

— Само помагам.

— Миналата година го беше обзело желание да се запи­ше доброволец към пожарната - поясни Тòва със снизходи­телен тон, ползван обикновено с деца. - Този винаги търси да се ангажира с нещо друго.

Корн се усмихна смутено и сви рамене.

— Лесно се ентусиазирам за това или онова - отговори той. Обърна се към Бекер и вдигна нагоре длани, демонстри­райки объркана невинност. - Кипя от свободна енергия и тър­ся да я вложа някъде...

— Никога не се омъжвай за лекар - заяви Тòва на Карин, като че ли тя се канеше да го стори веднага. - Не вярвай на похвалите за тях, бъди сигурна, че са много лоши като съпру­зи. Никога не са до тебе, майките им и всички останали така са им угаждали цял живот, че са безнадеждно - отчаяно - раз­глезени! Възприемат дипломата си като достатъчно доказа­телство, че са личности, и прекратяват опитите да станат та­кива.

— Тòва, моля те... - обади се тихо Корн.

— А и са ужасяващо досадни. Досега съм срещала само отегчени до лудост лекарски съпруги. Всички до един искат да са нещо друго. Искат да пишат книги, настояват да се дис­кутират плановете им за пенсиониране. Но не искат да рабо­тят като лекари, не искат да изслушват еднаквите признаци на едни и същи болести всеки безкрайно дълъг божи ден - тол­кова дълъг, колкото могат да го направят - колкото работни часове могат да наблъскат в него... Едно и също всеки ден - цяла година - до края на живота им. Освен ако съумеят да намерят изход - да станат режисьори или да се присъединят към ФБР.

— Не се присъединявам... - Корн се ухили безпомощно на Карин и Бекер. - Тòва е малко раздразнена...

— Надявам се, не смятате, че стават лекари от желание да облекчават човешките страдания? Още не съм попадала на такъв лекар. Няма такъв между колегите на Станли и негови­те тъй наречени приятели. Станали са лекари, защото майки­те им са го искали. Ако не могат да станат лекари, стават зъ­болекари или аптекари само и само да задоволят болните ам­биции на мамчето. Трябва да ги видите в присъствие на майки­те им. Абсолютна гадост.

— Ами... - обади се Карин след доста дълга пауза. - Май че е време да тръгваме.

На вратата Корн ентусиазирано стиска ръката на госта си по-дълго от нормалното. „Ако имаше опашка - помисли Бекер, - сигурно щеше да я размахва енергично...“ Корн стисна ръката и на Карин, а после я целуна по бузата.

— Благодаря ти - прошепна ѝ той. - Толкова съм ти благодарен!...

Тòва стоеше зад съпруга си и следеше шоуто с израже­ние на дълбоко безразличие.

***

— Уау - възкликна Бекер веднага щом влязоха в колата си.

— Все още ни гледат - предупреди го Карин. Тя махна на Корн, който стоеше под светлината на външната лампа, вдигнал ръка и загърчил възторжено пръсти.

— Майчице мила - въздъхна Бекер. - Каква двойка са­мо.

— Тя изглежда малко...

— Нали? Живо доказателство, че парите не купуват щас­тие. И за какъв дявол се беше накичила като новогодишна елха за едно малко пиршество с омари?

— Как, не знаеш ли? Заради него, разбира се!

— Заради него? Досега мислех, че жените се труфят за­ради другите жени.

— Понякога. Но не и тази вечер. Закачила беше всички тия скъпоценности върху себе си заради него. За да демонст­рира богатството му. Някои от тия хора са като бедуини: нас­тояват жените им да носят всичко, което притежават.

— Ако го прави заради него, то това е единственото нещо, което върши за него. Станли определено не ѝ е люби­мец.

Карин потупа съжалително ръката му.

— Джон, имаш впечатляващи знания за много неща. Но жените не са между тях.

— Признавам, че има нещо неясно около нея... Добре, поправям се: ако следи човек приказките ѝ, излиза, че не ха­ресва особено много съпруга си.

— Напротив. Според мене приказките ѝ посочват само, че той не прекарва достатъчно време с нея. Ако не го обича, няма да я е грижа дали той прекарва достатъчно време с нея или не.

— Ако човек погледне на приказките ѝ от този ъгъл, из­лиза, че тя се опитва да не допуска желание у някой да прека­ра повече време с нея. Или се наклепва по този начин, пак за да го ощастливи?

— Не, за да го вбеси.

— Трябваше да се сетя.

— Той държи на красотата ѝ, за да може да я излага пред публиката като трофей - също както излага на показ диаман­тите ѝ. Тя обаче прави всичко, зависещо от нея, за да я скрие... Хубава ли е според тебе?

— Предполагам - ако си го разреши. Но не колкото те­бе.

— Какъв лъжец си, Джон! - възкликна Карин. - Тя е нап­раво великолепна. Нещо, което дори и безнадеждно влюбен мъж като тебе може ясно да забележи.

— Аз имам очи само за тебе.

— Колко хитро - отвърна тя.

— Остава неизяснен въпросът, как така грозник като Станли се снабдява с жена като тая? Пари, обществено поло­жение, титла пред името ѝ - този ли е отговорът?

— Не е чак толкова грозен.

— Не е привлекателен като нея.

— Зависи пак от гледната точка. Той има скръбни очи.

— Не съм забелязал.

— Естествено. Но повярвай ми, той има много изрази­телни очи.

— За какво си бъбрихте вие двамата в другата стая?

— За тебе. Той те харесва много.

— Това ти каза?!

— А на кого да го каже, на тебе? Щеше да реагираш по същия ужасен начин, както го правиш сега - дори сигурно още по-лошо. Изглежда ми самотен човек. Има голяма нуж­да от приятел. Също като тебе.

— Аз не съм самотен.

— Можеш да имаш и друг приятел освен Тий. С Тий сте прекалено еднакви, за да има полза от приятелството ви и за единия, и за другия. Вече ми призна, че никога не разговаряте истински с него.

— Не смятам, че имам нужда от Станли Корн, благода­ря за предложението.

— Той не е хомо, ако това те тревожи.

— Не позна - не ме тревожи точно това. Интересно все пак как разбра? Женитбата не е доказателство за нищо в наши дни.

— Една жена лесно може да разбере дали един мъж е хомо или не от начина, по който я гледа. Вярвай ми, той е нормален. Не обърквай кротък мъж с хомо. Вероятно не го харесваш, защото не можеш да го проснеш на земята, без да се почувстваш грубиян.

— Какво?! Да не искаш да кажеш, че преценявам при­ятелите си според възможността да ги просвам на земята? Човекът ми напомня прекалено порасло кученце, подскача­що ентусиазирано и обливащо със слюнка всичко наоколо!

— Смятах, че харесваш кучета.

— Харесвам ги като кучета, не като приятели.

— Той те харесва. Твоя работа как ще реагираш. Но за­ради това го помолих да хвърли поглед върху костите на Джо­ни.

— Да, исках да задам и този въпрос: за какъв дявол го намесваш? Имаме си достатъчно добри експерти. Тий при­бягна до неговата помощ в началото просто защото искахме да получим няколко бързи отговора, а той беше подръка.

— Нищо не ни пречи да използваме нашите експерти - отговори Карин. - Стори ми се, че ще направим добър жест, ако му дадем възможност да вземе участие. Той сигурно ще означава много за него. Гори от желание да помогне, а освен това така вие двамата ще имате възможност да се опознаете по-добре.

— Какво ти става? Каква е тая страст към сватосване?

— Аз съм единствената жена, от която винаги ще имаш нужда, момчето ми - никога не го забравяй. Но не и единст­веният човек, от когото се нуждаеш.

— Кога реши, че имам нужда от приятел?

— Когато се взрях в скръбните очи на Станли Корн... Те ми напомниха за твоите.

10.

Ранното утринно слънце се отразяваше от езерото на ре­зервоара като от огледало и Тий неволно присви очи, докато маневрираше с колата в подножието на широка поляна, раз­положена край него по дължината на пътя. Изтегли колата максимално близо до бетонната стена: удобно прикритие от минаващите по пътя коли, но само частично - един остър пог­лед винаги ще забележи полицейска кола. Нямаше място в Кламдън, където да паркира колата и да остане незабелязан - освен ако я вкара в гората.

Въпреки ранния час вече бе горещо и Тий усещаше неп­риятна влага под мишниците си, докато изкачваше хълма, из­дигащ се успоредно на разсадника, където бяха открили кос­тите. Голяма площ от него все още бе ограничена от жълтите ленти, които я маркираха като сцена на престъпление. Тряб­ваше да ги махнат - Тий, щатската полиция и ФБР бяха пре­ровили тази площ неколкократно. Запита се колко ли пъти бе пресичал разсадника през последните няколко месеца в тър­сене на по-лека пътечка нагоре по хълма, без да знае, че пре­минава през зловещо гробище. Не намери нищо забавно в та­зи мисъл.

Носеше одеяло, маркирано с щемпела на кламдънската полиция - държеше го винаги в багажника на колата. Кафяви­ят му цвят бе вече избелял, а самото то беше грубо и бодли­во, но си бе вършило добре работата: покривало беше рамене на замръзнали хора, тела на пияници и наркомани, а през зи­мата бе ползвано и като шал в дните, когато парното в поли­цията се повреди. От известно време обслужваше и специал­ните нужди на Тий по време на седмичните му екскурзии през гората...

Стигна гребена на хълма след пет минути. Последните четири-пет метра бяха голи скали и когато изкатери и тях и се отпусна тежко върху изтърканата скала на върха, надвиснала над езерото на резервоара, той вече се обливаше в пот. Глед­ката беше величествена, но той целенасочено я избягна: само след няколко минути ще се наложи да изразява възхищени­ето си от нея и той не искаше да натоварва предварително очи с красотата ѝ. Дишаше тежко и както винаги, реши за неиз­вестно кой път, че е крайно време да отслабне. От другата страна на хълма имаше по-лесен път към върха, но вероят­ността да го забележат там беше по-голяма. А тук едва ли някой ще го види, когато пристига или когато си тръгва. Те­оретично, разбира се. Опитът на полицай му подсказваше, че възможността да се върши нещо незабелязано на практика не е особено добра: намираха се свидетели на престъпления на най-неочаквани места в най-невероятни времена... Поемаше сериозен риск с всяко идване, знаеше го и го мразеше, но не можеше да се спре...

Чу стъпките ѝ по пътеката много преди да стигне до вър­ха. Подуши мишниците си. Няма значение - и тя ще се появи, потънала в пот, но това никога не го бе дразнило и се надява­ше, че и при нея нещата стоят така. Опъна одеялото върху скалата и зачака, преструвайки се, че не е чул стъпките и теж­кото ѝ дишане, докато не я видя.

Изкачваше се лека като сърна по тясната пътечка, която лъкатушеше между дърветата, а после - между скалите, през потока и край нападалите дънери. Стройна и гъвкава, тя се движеше с грациозни движения в пълна хармония с гората и скалите наоколо, Както винаги, ускори крачка и пробяга пос­ледната, най-стръмна част от хълма, както обичаше да прави. Сега чуваше ясно тежкото ѝ дишане.и се обърна. Лицето ѝ бе напрегнато от усилие, червената лента на главата ѝ подскача­ше и проблясваше между ниските клони на дърветата като чинка в полет.

Тий се изправи да я посрещне и тя се хвърли в ръцете му задъхана, но успя да се усмихне широко, преди да зарови глава в гърдите му. Задържа я така, докато се успокои, усещайки под дланите си ребрата ѝ, които се плъзгаха нагоре и надолу, следвайки ритъма на дишането ѝ. Отпусна глава върху нейната и изпълни дробове с аромата на косата ѝ: приятна свежа ми­ризма със слаб нюанс на грозде. За него бе истинска радост да я държи така в ръцете си, толкова жизнена, толкова млада, слаба и деликатна, но същевременно силна и жилава. Тялото ѝ бе твърдо, но гладко и женствено закръглено където трябва - тяло на здрава, активна млада жена.

Повдигна я с лекота - дребният ѝ ръст го възбуждаше, изпълваше го с желание да се увие около нея, да я обгърне изцяло, да я поеме в себе си. Тя веднага кръстоса крака на кръста му отзад, обгърнала с влажни от пот ръце врата му.

— Здрасти, Шефик - възкликна тя и южната напевност на говора ѝ пак прозвуча леко подигравателно.

— Здравей, госпожо Лий - отговори той. Говореше с нея с по-мек глас и изпитваше необяснима плахост, когато сре­щаше погледа ѝ. Знаеше, че бе друг мъж и друг човек црез кратките откраднати минути на взаимност с нея - различен беше не само за света, но и за самия себе си. Когато се вглеж­даше в бледосините ѝ очи, имаше чувството, че ще потъне в тях: тя го лишаваше от воля, изпълваше го с непреодолимо желание...

Стисна го с крака и усили натиска на менгемето си, до­като лицето му не трепна от болка и в очите ѝ веднага плам­наха искрици. Той никога не изискваше от нея да спре, никога не си разрешаваше да ѝ спомене, че прекалява с нещо. Това бе вид състезание: тя го стискаше с крака дълго и силно - не спираше, докато той не простене или докато тя не се умори. Тий се опита да я целуне, но тя пречупи кръст назад и се отдръпна от него, търсейки по-голяма опора за силните си бедра, впила пръсти в мускулите над лакътя му.

Той пое дъх, постави ръце на колената ѝ и се опита да ги отдели от тялото си. Тя се съпротивлява за миг на упражне­ния обратен натиск, после охлаби стяга си, разочарована от него. Повися малко на врата му, принуждавайки го да се на­веде напред, поставяйки гърба му на изпитание, после леко скочи на нозете си.

Тий усети, че не бе отговорил на очакванията ѝ да из­държи на натиска, докато очите му не се насълзят. Поиска да коригира нещата и посегна да я вдигне пак така, че тя отново да обхване с крака кръста му - искаше да си даде още един шанс да изпълни желанието ѝ, но тя очевидно вече бе забра­вила за станалото преди няколко минути. Сега стоеше на края на одеялото и жадно поглъщаше гледката пред очите си.

— Страхотна е, нали?

— Да - отговори Тий, разрешавайки си за пръв път да обгърне панорамата пред тях с поглед.

— Не, ти всъщност не я виждаш както трябва - сгълча го тя.

Тий погледна водната повърхност далеко под краката им, посребрена под лъчите на утринното слънце, огромната зеле­на шир на дърветата, които скриваха под бухналите си коро­ни къщите и пътищата между тях, бледия лазур на небето, напръскан с високи прозрачни облачета, наподобяващи фина дантела. Над главите им бавно кръжеше ястреб, понесен от ранните, отвесно издигащи се потоци топъл въздух: нетрепващите му криле изглеждаха като неподвижно закрепени в пространството. Струваше му се, че възприема правилно не­щата, но не беше сигурен... Искаше му се да ги вижда през нейните очи.

— Красиво е - заяви той. Пристъпи към нея и обхвана с длани кръста ѝ. Пръстите му почти се срещнаха. - И ти си красива.

Тя поклати глава и му даде да разбере, че греши, че не разбира, че не съумява да види нещата, които вижда тя.

И той пак усети, че не я харесва чак толкова много - винаги изпитваше това усещане, когато бе с нея. Но щом бе далеко, се гърчеше от желание и остра нужда да я държи в ръцете си, копнееше за закръглените извивки на тялото ѝ, за романтиката на връзката им, за нежността... която всъщност се проявяваше толкова рядко в нейно присъствие. За миг той се запита защо беше с нея, защо се подлага на такива изпита­ния за една жена, която фактически не харесва... но допирът до тялото ѝ му напомни защо...

Притегли я нежно към себе си и притисна слабини срещу нея, пак зарови лице в косата ѝ. Тя го предизвикваше - вну­шаваше му желание да крещи, лишаваше го от сила. Когато я целуваше понякога, разлюляваше го такава буря от емоции, че се разтреперваше и коленете му омекваха. Ценеше я високо именно защото го караше да се чувства така. Държеше на нея, защото тя го караше да я желае.

— Иска ми се да се понеса над долината като онзи яст­реб - извика тя и разпери ръце. Той целуна врата ѝ, грабна една от ръцете ѝ и прокара длан от китката до мишницата ѝ, извличайки сладостно удоволствие от влагата по кожата ѝ, от малките мускули, силни и твърди, под нея. Тя като че ли не усещаше ласката му все още под въздействието на величест­вената панорама, която се разстилаше пред тях.

— Когато съм тук, понякога ми се иска да се хвърля от ръба на тази скала - прошепна тя.

— Не го прави. Ще ми е тъжно без тебе.

— Струва ми се, че и аз бих могла да се понеса като онази птица долу над водата.

Тий винаги получаваше световъртеж от височините. По­някога имаше странното чувство, че е възможно да бъде при­нуден да скочи против волята си, притеглен от някаква неве­дома сила към ръба на скалата - и извън него... Вземаше мер­ки да стои настрани от балкони, перила, скални ръбове.

Седна на одеялото, притегли я до себе си и изпита об­лекчение, когато тя се отпусна до него без съпротива. Имаше случаи, когато се налагаше да я придумва или да изслушва търпеливо безкрайните завъртени истории на живота ѝ, разп­равиите с майка ѝ, със съпруга ѝ, с приятелките ѝ. А имаше и дни, когато тя продължаваше да дърдори дори и докато Тий правеше любов с нея, без да го окуражава, без дори следа от признание до момента на оргазма си. Тий се чувстваше под­ценен, обиден, унижен - но това сякаш нямаше значение: не можеше да се спре, луд беше по нея, подлуден от нуждата си за нея.

— Трябва да съм се побъркала - говореше тя, удължа­вайки гласните. - Мъжът ми е на ръба на фалита, крепи се на косъм, толкова близо до него, колкото съм аз до този ръб... - Тий задърпа дрехите ѝ - тя носеше еластичен, плътно при­лепнал към нея спортен екип и се налагаше да го отлюспва много внимателно от нея. Винаги идваше с този екип на сре­щите им и никога не му помагаше, а лежеше и говореше, ос­тавяйки го да свърши цялата работа сам. - Той вече не разго­варя с мен, само се зъби и крещи на децата. Смятам, че под­лудява. Сигурна съм, че аз подлудявам.

Чувствайки се груб и несръчен, той се опита да я възбу­ди, целуваше я, когато тя му разрешаваше, галеше я с ръце, с устни, притискаше се към нея. Тя не спря да говори, продъл­жаваше да го обсипва с подробности от живота си в дълъг, разпокъсан монолог. Тий се чувстваше като животно, реши­ло да наложи своето, но не се отказваше, напредваше бавно и нежно, макар и тромаво, опитваше се да я увлече със себе си. Готов беше да спре в мига, когато го поиска, но досега няма­ше такъв случай, въпреки странното ѝ поведение по време на любовната игра. Когато най-сетне смъкна ръка към слабини­те му и го хвана с ръка, хватката ѝ бе толкова силна, че той едва не се изпразни в ръката ѝ, но и сега тя не си затвори уста­та и не престана да се оплаква от живота. Сякаш умът и тяло­то ѝ бяха заети в две напълно отделени една от друга дейнос­ти...

Когато разбра, че не може да се въздържа повече и влезе със силен тласък в нея, тя бе толкова стегната, че пак си по­мисли (както всеки път досега): „Не е за вярване, че е родила две деца!“ Тя ахна и най-сетне замълча. Опита се да поддър­жа бавен ритъм, но - пак както винаги! - не успя. Външното ѝ безразличие и неохотата, с която го допускаше до себе си - но все пак го приемаше, - така го възбуждаше, че го лишава­ше от способността да изчаква много. Скоро навлезе в пос­ледния си спазъм, но тя стегна бедра и затрудни тласъците му. Всеки път се питаше защо го прави: дали е прекалено го­лям за нея - или може би тежестта му я плашеше и тя се опит­ваше да го обуздае, за да се защити? А дали не го стиска така от страст? Сега обаче вече бе твърде кьсно да се спре. И той се бореше срещу силата на краката ѝ, опитвайки се да про­никне в нея пълно и бързо, но не успя - загърчи се в оргазъм, преди да постигне желанието си... Стенеше и усещаше в уста­та си пелиновата горчивина на нереализираност - чувстваше се егоист и некомпетентен като юноша, който свършва, пре­ди да е започнал...

Едва сега тя се оживи, обърна се върху него и завъртя тяло в бесен ритъм срещу неговото - дишаше дрезгаво, не­равномерно, жадно търсеше личното си задоволяване. Тий се опита да остане с нея, принуждавайки се със стиснати зъби да не се оттегля, да не се отпуска. Тя не му даде и миг отдих, никакъв шанс да дойде на себе си, никаква отстъпка пред ес­тествената му нужда от пълна почивка поне за малко... Вър­теше се задъхано върху него в безмилостен ритъм, дереше, теглеше, стържеше - сексуално побесняла фурия... Искаше му се да извика, да я отблъсне от себе си, да я накара да спре, но никога не привеждаше желанието си в действие, предава­ше се напълно на волята ѝ и я оставяше да го прави както иска...

Когато най-сетне постигна своя върхов момент с приг­лушен виещ звук и падна върху него, малките ѝ гърди се сплес­каха върху неговите, а лицето ѝ бе мокро от сълзи. Лежеше върху него и плачеше тихо - в този момент беше една напъл­но друга жена. Обичаше я най-много сега, когато сълзите ѝ мокреха тялото му и той можеше да целува бузите ѝ и да я обгръща с ръце, като че ли изграждаше щит между нея и све­та. Само през тези кратки минутки той не се чувстваше нес­ръчен любовник, не се усещаше некомпетентен. Напротив, чувстваше се силен исполин, възвисяващ се покровителстве­но над нея и преливащ от нежност. И Тий обгръщаше крехко­то ѝ тяло със силни ръце, сякаш се опитваше да задържи за вечни времена това мимолетно чувство в щита на прегръдка­та си заради тях двамата. Когато я питаше защо плаче, тя са­мо поклащаше глава и се обръщаше настрани, така че той скоро престана да пита и без задръжки се отдаваше на приятната фантазия, че плаче заради него, плаче, защото той бе ус­пял да я докосне така дълбоко и да я трогне така силно, както тя трогваше него.

От дърветата зад тях подигравателно му се изсмя синя сойка...

***

Когато тя се облече и изтича надолу по хълма с още по- хвърчащи и по-енергични стъпки отпреди, Тий се заседя сам върху скалата, изтощен и съкрушен от чувство на вина. Не знаеше защо го върши, не разбираше какво го принуждава да се подлага на този тормоз отново и отново. Всеки път тръг­ваше от тази скала отвратен от себе си, изпълнен с ненавист към нея. Но само ден по-късно тя ще се промъкне пак в мис­лите му, след още един ще примира от копнеж и преди още да изтече седмицата, ще лудее от желание за нея!... И пак ще премине през същото изпитание: ще рискува да се изложи, катерейки се по тази скала, за да се люби с нея на открито, напълно наясно, че ако бъдат хванати там, никога не биха мог­ли да се измъкнат с подходящо извинение.

Зачуди се дали няма наклонности на мазохист, които се проявяват едва сега. Зачуди се още дали някаква върховна си­ла не го наказва за безпроблемния секс на ранната му женит­ба - е, не винаги е бил изцяло верен съпруг, но и никога не се бе обвързвал истински с никоя друга освен с жена си. Сега обаче бе обвързан и връзката му не беше нито лека, нито бе източник на удоволствие, както би могло да се предполага, погледнато отстрани. „Следващия път - помисли той отча­яно - просто ще вдигна това малко, силно тяло над главата си и ще го метна надолу в пропастта под скалата!“

Грабна завитото на руло одеяло под ръка и заслиза тро­маво по най-стръмната част на хълма, като се придържаше към скалите с една ръка, докато търсеше опора за крака си. „Също като някой старец“ - помисли той. Чувстваше се пре­калено възрастен за този вид упражнения.

Пак тръгна през новозасадените дръвчета на разсадни­ка, подредени в прави редици. Намерили бяха собственика му, пенсионер, който живееше безгрижно под топлото слънце на Аризона. Беше дал земята си под рента на лесничей от Нютаун и той контролираше ежегодната сеч на коледни елхички, засаждането на млади дръвчета и почистването на шубрака на всеки шест месеца. Нещастникът беше подробно разслед­ван от ФБР заедно с помощниците му, сезонни работници, които сечеха, връзваха и продаваха дръвчетата, когато няма­ше натрупан сняг за почистване. Всички те бяха под подозре­ние, но никой не очакваше да научи много от тях. Наясно бя­ха, че техният човек бе прекалено хитър, за да заравя трупове в задния си двор.

Когато пресече Согатьк в подножието на хълма, като подскачаше тежко от камък на камъка през потока, той зърна част от колата си до пътя. Някой седеше върху нея.

Тий се спря под последните дървета до пътя и обмисли положението. На капака на колата лежеше Макнийл, отпус­нал глава на предното стъкло и обърнал лице към слънцето, сякаш се намираше на плажа. По някое време бавно обърна глава към дърветата, под които стоеше Тий, и смъкна слън­чевите очила на върха на носа си. Вторачи се за момент, пос­ле бутна очилата си обратно нагоре и пак обърна лице към слънцето. За миг Тий се изкуши глупаво да отстъпи назад в гората, да се покрие и да го изчака да изчезне от колата. Вместо това излезе от гората и пресече пътя към нея.

— Много си подранил - изкоментира Макнийл, без да го погледне.

— Изтягай се върху собствената си кола - отвърна сту­дено Тий. Патрулната кола на Макнийл беше паркирана пред неговата и така я лишаваше от изход, притискайки я към бетонната стена на резервоара. Макнийл бавно преметна кра­ка над капака и седна върху него - явно, не бързаше да го освободи. Обърна къмДий тъмните стъкла на очилата си, зад които се криеха очите му. - Разходих се отново до разсадника - подхвърли Тий.

— Намери ли нещо?

Нямаше нищо за намиране. Щатската и федерална поли­ция го бяха прегледали едва ли не с лупа.

— Надявах се да получа вдъхновение - отвърна Тий, ка­то внимаваше да поддържа тона си равен и контролиран.

— И аз помислих, че може да си в разсадника. Ходих да те търся - обяви невъзмутимо Макнийл.

Тий влезе в колата, избягвайки погледа на полицая. Ку­чият син си разрешаваше да го предизвиква. „Подушва нещо - помисли Тий, - но не е възможно да знае точно какво е. Не му предлагай нищо - посъветва се той. - Не му давай матери­ал, върху който да работи и от който да прави изводи!...“

— За какво ме търсиш?

— Забелязах колата ти и реших, че може би имаш неп­риятности... с нея.

— Смятах, че Метцгер е дежурен.

— Току-що започвам работа. И реших да се проявя като добър самарянин. Виждам, че си напълно добре... Но като че ли малко преуморен. Шефе, трябва да спиш повече. - Тий за­беляза леко ухилване. - Не си така млад, както беше. Май ще трябва да се откажеш от старите трикове.

— Благодаря за загрижеността.

— Остави някой от тях на по-младите. Затова сме тук.

— С радост разбирам защо си тук, Макнийл. Понякога съм си задавал този въпрос. Какво научи за липсващото мо­миче?

— За Инге Шраг? - Макнийл сви рамене. - Хилови за­явяват, че е тръгнала за Ню Йорк и не се е върнала. Няма следи за нечиста игра, липсва и доклад от нюйоркските ченге­та. Предполагам, че просто ѝ е втръснало да гледа деца и е тръгнала да разгледа Америка. Или се е върнала в Германия. Кой знае? Тези момичета са едни и същи - не за пръв път някоя временна домашна прислужничка напуска внезапно ра­ботата си тук.

— Имала ли е приятел?

— Госпожа Хил отговаря отрицателно, господин Хил смята, че е имала. Вероятно е искал да се намърда в гащите ѝ и понеже му е отказала, обвинява неидентифициран приятел.

— Това само твоето разбиране ли е на човешката при­рода, или имаш някакви доказателства, които да го подкре­пят?

— Хей, шефе, съпругата е на двайсет и пет години, съп­ругът - на трийсет и осем. Естествено е да му се прииска да пробва младото момиче, нали?

— Не всички мъже са такива - отвърна Тий.

— О, нима? - захили се самодоволно Макнийл. - Веро­ятно познаваме различни мъже, шефе.

— Колко временни домашни прислужнички са изчезна­ли през последните десетина години? Седем? Осем?

— Е, не чак толкова много. Три или четири. Но всички те са много безотговорни създания. По дяволите, млади са, търсят приключения - в противен случай едва ли биха дошли тук, на хиляди километри са от домовете си, а от тях се очак­ва по цели дни да бършат сополивите носове на разни скучни хлапета - защо да не захлопнат вратата зад себе си някой прек­расен ден? Америка е голяма страна, тук лесно се изчезва.

— Продължавай да работиш по случая с Инге Шраг.

Макнийл сви рамене.

— Както кажеш, шефе.

— И ми докладвай за извършеното.

— Разбира се.

— Искаш ли още нещо, Макнийл?

— Не, ако ти не искаш.

— В такъв случай измести колата си, за да изляза оттук и да се върна на работа.

Макнийл отмести на заден ход колата си, после я изтег­ли успоредно на колата на Тий и мушна глава през прозоре­ца.

— О, още нещо, шефе. Не си забравяй одеялото. - Смък­на очилата си и се усмихна многозначително на Тий. - Пусна го под дърветата, преди да пресечеш пътя.

Тий прибра одеялото, върна го в багажника, разтвори картата на Кламдън и проследи внимателно всички възмож­ни пътища от дома на Макнийл до дирекцията на полицията. Нито един от тях не минаваше край резервоара. Тий можа да се сети за няколко възможни причини, които биха могли да обяснят защо Макнийл изведнъж се бе озовал тук. Първо, знае за връзката на шефа с госпожа Лий и държи Тий да е наяс­но за добрата му информираност. Второ, Макнийл попада на колата му случайно, защото наистина е отивал на работа, но не от къщи - явно е прекарал нощта другаде. Трето, Макнийл е дошъл, за да огледа сам разсадника. Но каквото и да е нака­рало Макнийл да се върне на сцената на престъплението, сигурно беше, че не е служебно задължение, нито проява на прилежност. Тий се потопи в този поток от мисли, докато върте­ше волана към дирекцията на полицията. Проблемът с госпо­жа Лий беше оставен настрани за обмисляне в някой по-късен момент.

11.

Корн въртеше костите в ръцете си, както жонгльор вър­ти бухалки, опознавайки инструмента на предстоящото си шоу. Криминалистът Гроун, вече достатъчно обиден от на­месата на цивилен лекар в случая, наблюдаваше тревожно из­пълненията му от бюрото си, уплашен да не би доказателст­вото да се пръсне на парчета върху пода. Корн държеше кос­тите една до друга, обръщаше ги, за да ги погледне и от обратната страна, после сръчно ги поставяше в правилна пози­ция една срещу друга.

— Лош срез - изкоментира той, докато минаваше край „красавиците на Бекер“ и се опитваше да напасне костите ед­на с друга. - Лоша техника или слаби нерви. Джон, още при първата ти обърнах внимание, че този човек е мърляч.

— Но как ги е рязал? - запита Бекер. - Как е срязал ста­вата и от двете страни, когато костите са така близо една до друга? Ако държиш нож тук под този ъгъл и удариш костта, ще трябва да я изтеглиш малко настрани, да я поставиш под друг ъгъл и да се върнеш обратно към ставата, за да срежеш другата кост. Правил го е при всяко срязване. Изглежда, не е от тези, които се учат бързо от грешките си.

Корн постави две кости една срещу друга и се опита да използва писалката си като нож.

— Разбирам какво имаш предвид. Едва сега го забеляз­вам... Но хората имат навика да разработват методи на дейс­твие, към които се придържат. Имам предвид, че нашият ге­рой е неук човек, нали? Защо да не приемем, че първия път го е направил според твоите предложения. Не е изпипана рабо­та, но е останал доволен - получил е търсения резултат. Мо­же би просто е продължил да го прави по този начин, той му е решавал проблема. - Бекер се взираше напрегнато в костите под писалката на Корн. - Или - Корн замълча неочаквано, докато новото предположение се оформяше в главата му - защо да не го е направил и ей така? - Корн прекара писалката си в права линия между костите. - Може би той просто е раз­делил костите точно така. По този начин е срязвал наведнъж и двете кости от двете страни на ставата. - Погледна Бекер с усмивка, горд от предложеното оригинално решение на проб­лема.

— За двустранен нож ли говорим? - запита Бекер. - За нож с режещ ръб от двете страни?

— Има и такива ножове, нали? Ножовете за хвърляне са такива, а и като че ли и за кунг фу. - Гроун се изсмя сподаве­но и Корн го погледна обиден. - Е, разбира се, не съм експерт по ножове - отстъпи той. - Това е просто едно хрумване... може би ще направя добре, ако се огранича в моята област на експерт по костите.

— Не, не, опитвай, мисли. Ти ме заинтригува.

— Хайде да забравим лошите срезове. Питам се защо ли ги е рязал на парчета.

Гроун обърна отвратено глава и насочи вниманието си към документациите, пръснати по бюрото му.

Бекер изгледа любопитно Корн.

— Вероятно за да ги натика в торбата.

— Ако аз бях на негово място - продължи Корн, - не бих се затормозявал с допълнителна работа. Това разпарчедосване изисква, първо, време и, второ - усилия. Вършил го е, когато момичетата са били вече мъртви, нали?

— Надявам се, дай Боже...

— Защо тогава просто не ги е прегънал в удобен за тор­бата вид? Виждал си гимнастички и циркови акробатки, коп­ито с лекота могат да кръстосат глезени зад главата си. Дру­гите хора не го правят, защото ги боли, мускулите и сухожи­лията ни не са достатъчно гъвкави, но трупът не изпитва бол­ка, нали? Защо да не е възможно да им кръстосаш краката... извинявай. Прекалено зловещо е, нали?

— Продължавай.

— Звучи доста грубо... Все пак тези момичета са били нечии дъщери, някой ги е обичал...

— Не е зловещо, напротив, помага. Продължавай.

— Ако се окаже трудно да ги прегъне с крака зад глава­та, два среза тук и тук ще стигнат. - Корн направи режещо движение към задната част на краката си. - През подколянното и седалищното сухожилие. После кръстосва ръцете от­пред с длани върху срещуположното рамо и ги натиква в тор­бата за отпадъци. Изглежда ми много по-просто. Защо да ги разсича, когато... извинявай. Навлизам в твоята област. Гре­ша, нали? Изпускам ли нещо?

— Не - отговори Бекер. - Изглежда, аз изпускам. - По­даде му ръка. - Добра работа, Станли.

Корн запомпи ръката му, захилен ентусиазирано.

— Наистина ли? Помогнах ли с нещо?

— Казаното от тебе имаше евристична стойност⁴¹ - от­върна Бекер. - Точно сега не мога да разбера дали съм на­учил нещо особено стойностно или не, но насочи вниманието ми в друга посока и ми осигури материал за обмисляне. На­учих нещо ново.

— Страхотно! - възкликна Корн, ухилен до уши. Обърна се към Гроун, който ги следеше от бюрото си. - Страхотно!...

— Страхотно - успя да се усмихне студено Гроун.

Корн се обърна към Бекер, като се люлееше с нов изб­лик на енергия на пръстите на краката си.

— Джон, ще ми разрешиш ли да те поканя на обяд?

***

Обядваха със „суши“⁵². Корн веднага се съгласи с пред­ложеното меню, но се поколеба, когато поръчката им беше сервирана. Бекер забеляза как внимателно огледа хапката ри­ба и ориз, преди смело да я поднесе към устата си.

— Джон, мислил ли си някога за евентуална смяна на професията си? Наясно съм, че няма да е много практично, навлязъл си така дълбоко в нещата през изтеклите години, освен това си инвестирал толкова години на обучение в тази работа, но не си ли се чувствал понякога като хванат в капан?

— Често, и то много силно.

— Наистина ли? В такъв случай излиза, че аз не съм ня­какво изключение, нали?

Бекер запрехвърля пръчиците между пръстите си.

— По едно време се опитах да се измъкна от Бюрото. Дори може да се каже, че почти успях - поне дотолкова, до­колкото беше възможно да се измъкне човек от тях... Но съм човек с... особен талант. И те не искаха да го загубят. Честно казано, и аз не искам да го загубя.... Това е нещото, което върша най-добре - няма значение, че понякога го мразя, до­като го правя.

— Чувал съм разни приказки - подхвърли предпазливо Корн. - Човек никога не знае на какво да вярва...

— И аз съм ги чувал, поне някои от тях. Говори се, че имам някакво шесто чувство за серийните убийци, че мога да ги позная на улицата между тълпите от хора, сякаш са със специално излъчване, което само аз усещам... Не е истина, разбира се.

— Да, разбира се - повтори като ехо Корн и зачака за още разкрития. Бекер наля чай и задържа чашата си в длан, сякаш преценяваше топлината ѝ.

— Истината е, че просто ги разбирам по-добре от дру­гите агенти - продължи Бекер след дълга пауза, вторачил поглед в гърба на дебела жена през две маси. - Корн кимна окуражаващо. - Имам по-добър усет към чувствата, които ги движат... По-голяма част от хората не си разрешават да се поставят на тяхно място и да погледнат на нещата през техните очи. Класифицират с лекота хора от типа на Джони като чудовища и ги отхвърлят, без да се задълбочат. - За­мълча и Корн отново закима окуражително. Бекер го пог­ледна за миг, после пак отклони поглед. - Наистина вър­шат чудовищни неща - продължи той, - но и те са хора. Не са вълци, нито други горски зверове, които слизат от време на време в селището наблизо за плячка. Говорим за хора, които са нормални и живеят нормален живот през по-голя- ма част от времето си: мъчат се да свържат двата края, тре­вожат се за наема си, търсят начини да се издигнат в служ­бата, питат се дали да купят нова кола, или да изкарат още една година със старата. Много от тях са семейни - имат съпруги, деца, приятелки. И всеки от тях има своя собствена причина, поради която убива... Вярно, техните причини не са разбираеми за другите, но точно те изграждат вътрешна­та логика на този вид убийци.

— Признавам, че никога не съм мислил за тях по този начин... Е, да, те трябва да живеят някъде като нормални на вид хора. Не им растат рога, които да ги отделят от другите.

— Успяващите серийни убийци не са луди в обикнове­ния смисъл на думата, въпреки че действията им по време на убийствата могат да са, но могат и да не са безумни. Не заб­равяй, че те съумяват да убият - и да се измъкват. Не винаги успяваме да ги хванем. Дори не винаги разбираме за тях. Ум­ни са - такива трябва да бъдат, за да успяват да прикриват следите си. Разбрахме за Джони само благодарение на една щастлива случайност.

— Какво искаш да кажеш с това: „Действията им по вре­ме на убийството могат да са, а могат и да не са безумни“? - запита Корн. - Не е ли задължително да си луд, за да убиваш хора по такъв начин отново и отново?

Този път Бекер го погледна право в очите.

— Не, Станли. Достатъчно е да ти се харесва.

Корн притрепери демонстративно.

— Звучи ми налудничаво.

Бекер се върна към пръчиците за хранене.

— Защото вероятно не си се замислял достатъчно на та­зи тема. Или просто защото се чувстваш достатъчно добре там, където животът те е поставил.

Започна да се храни и на масата се възцари тишина.

— Убил си някои от тях... вярно ли е?... Колко съм груб, извинявай. Прекалено лично е...

— Най-различни терапевти са ми изтъквали колко по­лезно за мене е да говоря по този въпрос - отвърна с тъжна усмивка Бекер. - Не се безпокой, Станли, ненормално би би­ло от твоя страна да не го споменеш... Да, убил съм някои от тях.

Корн кимна колебливо.

— Искаш ли да знаеш още нещо? - запита Бекер.

— О... не. Не, наистина не.

— Може би искаш да знаеш как се чувствам след това?

— О, не, не. Наистина, Джон... Чувствам се като... като воайор или нещо такова... Причиних ти болка. Извинявай.

Бекер замря за миг, после въздъхна шумно.

— Аз действително ги разбирам, Станли.

Двамата замълчаха, после Корн се обади:

— Благодаря ти, че го сподели с мен, Джон. Разбирам, че не ти беше лесно... Иска ми се... искам и аз да ти кажа не­що.

— Недей. Не търгувам с изповеди.

— Не, не!... Искам да го знаеш. Ние ще станем приятели и ти трябва да го знаеш... Жена ми... Първо искам да ти кажа, че двамата с Тòва прекарахме чудесно онази вечер с тебе и Карин.

— Това важи и за нас.

— Наистина ли? Страхотно! Благодаря... това означава много за мен и Тòва ще бъде много щастлива, когато ѝ го кажа.

— Доколкото знам, Карин ѝ се обади на другия ден, за да ѝ благодари.

— А... да, разбира се... но, виждаш ли, Тòва... Не е редно да говоря за нея, не е лоялно...

Бекер се усмихна.

— Спокойно, не си казал още нищо.

— Това... често се увлича. Да, увлечения - тази е дума­та. Те не траят... всъщност са краткотрайни влюбвания като... като при момиче в пубертета... - Бекер направи неуспешен опит да си представи Тòва Корн увлечена по някого, загубва­ща контрол над себе си, изоставяща отровната си горчивина. - Всичко е наред, няма нищо лошо в това - продължаваше Корн, не особено убедително. - Докато всички са наясно как­во става, няма нищо лошо. - Корн погледна напрегнато Бе­кер и го докосна леко по ръката, изисквайки пълното му вни­мание. - Те не траят дълго.

— Аха - отвърна Бекер, зачуден каква реакция се очаква от него на тази странна информация.

— Искам да кажа... Разбирам, че е хубава жена, много вълнуваща жена... в някои отношения самотница - знаеш кол­ко сме заети ние, лекарите: дежурства, вечно на разположе­ние при повикване, дълги часове в болницата, обиколка на па­циенти, операции, спешни случаи...

— Ъъ... да... разбира се.

— Казвам, че я разбирам, Джон.

— И аз нямам точно определено работно време. Както и Карин - въпреки че когато Джак е с нас, гледаме някой непре­менно да е с него...

— Не окуражавам тези неща, но те се случват - просто се случват... Но не траят дълго. Искам да знаеш, че нямам нищо против тебе, тя е толкова хубава... Просто искам да... да е върху масата... да се знае...

— Страхувам се, че не разбирам, Станли.

— О, хайде, Джон, не е възможно да не си го усетил. Та то беше като облак, надвиснал над масата оная вечер. Тòва е луда по тебе. - Бекер едва не се задави с парче сурова риба. Корн клатеше глава, взрян в покривката на масата. - Толкова е... объркващо.

— Не беше за вярване - завърши разказа си Бекер и едва сега забеляза, че Карин бе смущаващо тиха. - Не го вярвам. Когато останахме насаме, тя говори само за съпруга си - по него е луда, не по мен. - Карин лежеше в леглото с разтворе­на книга върху корема, вторачена студено в Бекер.

— Как прие тая новина?

— Какво имаш предвид? Бях слисан, не знаех какво да кажа. От една страна, като че ли ми я предлагаше, от друга, изглеждаше толкова... толкова унижен. Стори ми се, че ще се разплаче.

— В такъв случай за него това е истина, дори и ти да твърдиш обратното.

— Не казвам, че не го вярвам - аз просто не го вярвам.

— Възможно е да не си най-добрият съдия на човешките чувства.

— Казвам ти, това е смешно... Не ме гледай така, караш ме да се чувствам виновен, без да съм сторил нищо осъдител­но. Аз ти го казвам, нали?

— Да, така е, получаваш аплодисменти.

— А за какво не получавам?

— За това, че други жени се увличат по тебе.

— Не е вярно. Тя не е увлечена по мен.

— А аз ти казвам, Джон, че вероятно е, освен ако не е била замразена във фризер няколко седмици подред. По-голяма част от жените се увличат по тебе.

— О, за бога... Само защото ти смяташ, че напомням Клин Истуд или...

— Грешка. Привличаш ги както мед мухите точно за­щото не си Клинт Истуд. Ти си нормален, стабилен мъж, дос­татъчно привлекателен, имаш добро чувство за хумор, харес­ваше жените и си истински. Не си кинозвезда, наблизо си, напълно постижим и освен това полагаш забележителни уси­лия да изглеждаш открит и уязвим - къде е отблъскващото нещо?

— Има куп хора, които се питат наистина ли съм норма­лен или не.

— При това си честен, забравих да го прибавя към спи­съка. Не обвинявам Тòва. Съжалявам Станли, но не я обвиня­вам.

— Нямам думи! Ти не я обвиняваш, Станли не обвинява мен...

— Бих я убила - прекъсна го Карин, - но не я обвиня­вам. По-скоро бих обвинила тебе, но не бих те убила. Но пък бих те осакатила за вечни времена...

— Страхотна разлика. А сега ще ми кажеш ли какво се очаква от мене да правя с тази информация? Какво всъщност очаква Станли от мен?

— Надява се, че ще се държиш настрани от жена му.

— И точно това ще направя. Ще стоя настрани и от него.

— Защо?

— Защото е твърде смущаващо. Едва го издържах в рес­торанта, на границата беше да избухне в сълзи. Стори ми се, че и двамата ще умрем от смущение.

— Как постъпи?

— Потупах го по някое време по рамото. Нямах предс­тава какво да кажа и просто не казах нищо. Ще ми бъде трудно да го погледна в очите при следващата ни среща.

— Ако две жени проведат подобен разговор, близостта между тях ще се увеличи.

— Ние не сме две жени. Дори не сме и една жена!...

— Напредваш, Джон. Човек като него предразполага към доверяване.

— Да, наистина... Той предразполага към доверяване, от­крит е, ентусиазиран и топъл... предизвиква те някак да си от­крит като него самия... Интересно наистина защо не го харес­вам повече.

— А той вероятно те харесва много, след като си разре­шава да споделя така за жена си. Не му е било лесно.

— Карин? Хайде да сложим карти върху масата... Има ли някаква скрита причина зад желанието да се сприятеля с Корн? Нещо друго освен естествено съчувствие към него?

Карин въздъхна.

— Отговорих вече веднъж на този въпрос. Откакто те познавам, не си имал приятел в истинския смисъл на думата освен Тий. Има около тебе някои мъже, с които се държиш приятелски, както и няколко познати, срещу които нямаш ни­що против, но - доколкото знам поне - не разговаряш с тях. Дори и с Тий... Знаеш ли кога е рожденият ден на дъщеря му?

— Защо трябва да го знам?

— Той знае ли в кой клас е Джак?

— Какво искаш да кажеш?

— Че си говорил на много повече и по-лични теми със Станли само за един обяд, отколкото с Тий за едно десетиле­тие. За бога, та ти си споделил с него дори чувствата си при убийствата на тези хора! А ти трябваха години, за да гово­риш на тази тема с мен!

— Той умее да измъква отговор на въпросите си.

— Ще ти бъде добре с него, Джон. Той ще ти дава мъж­ката гледна точка върху нещата - и то не само нразна поза, а честно отношение. Може да ти съчувства по начин, по който аз не мога просто защото съм жена. Може да ти даде възмож­ност наистина да се разтоварваш от трупане на отрицателни или прекалено силни чувства, тъй като самият той не се стра­хува от тях, а това е толкова... толкова ободряващо!... Липс­ват ми думи, за да ти го опиша.

— Може би ти трябва да се сприятелиш с него - отвърна Бекер. - Бедното създание, по цели дни затворено с тия мъ­же... Връщаш се вкъщи вечер и нямаш друг избор, освен да разговаряш с мен.

Бекер плъзна ръка под ръкава на трикотажната фланел­ка, която Карин обличаше за сън, и загали горната част на ръката ѝ.

— Миличък, ние вече сме приятели - отвърна Карин. - Разговаряме за тебе.

— Кога му стана приятелка?

— Веднага щом ми каза, че те харесва. Не ми трябваше друга препоръка.

Тя внезапно съблече фланелката през глава и се притис­на към него. Бекер се поколеба за миг дали да не ѝ изтъкне, че по силата на собствената си „логика“ би следвало да е много близка приятелка и с Тòва, но когато усети хладните ѝ пръсти върху тялото си, мисълта му се отплесна в друга посока...

12.

Капитан Лув чакаше жертвата си на паркинга на супермаркета „Гранд Юниън“. Беше я открил на една от ка­сите, пофлиртувал беше с нея, докато контрольорът засече оборота от смяната ѝ, после се реди в продължение на месеци на опашката пред нейната каса и всеки път разменяха усмив­ки и по някоя и друга дума. Съблазняване от този тип изиск­ваше време, но Капитан Лув не бързаше. Научаваше някои дребни неща за живота ѝ от подслушани разговори с колеж­ките ѝ, събираше впечатления, подплатени с отделни факти, и се постара постепенно да се превърне в познато лице за нея — лице, което се свързваше в съзнанието ѝ с усмивка и с при­ятелска дума.

През изминалите няколко седмици бе ускорил програ­мата: появяваше се пред касата ѝ почти ежедневно - пропъту­ваше километрите до Риджфийлд само за да я види и да се разпише за няколко минути на касата ѝ. Увеличи и покупките си, за да създаде повод да прекарва повече време с нея (заряз­ваше закупената храна в количката на паркинга). Разглежда­ше разходите като задължителна, но много ниска цена за ед­но прелъстяване, много по-ниска от разходите за цветя и обе­ди по ресторанти - освен това така той не оставяше следи. Романтичното пламъче, запалено у нея по този начин, не пред­разполагаше към споделяне с приятелки или колежки. Никой не ги виждаше заедно. Връзката между тях бе лична тяхна тайна, необлечена с думи и не напълно осъзната от нея. Но Капитан Лув знаеше за какво си фантазира - това бе част от таланта му...

През последния месец беше започнал да търси съветите ѝ за хранителните продукти, предлагани в супермаркета, пи­таше я как да готви някои зеленчуци, какъв вид месо е препо­ръчително за децата, изграждайки по този начин у нея образ на мъж с кухненска престилка, на предан баща, загрижен за правилното хранене на децата си, на отговорен човек, който решава сам житейските проблеми на самотното бащинство, но с известно трогателно затруднение, омотан между подп­равки и ребра. Стараеше се дори изборът му на покупки да го отделя от другите и да я заинтригува допълнително. Проявя­ваше и смелост, и невежество, готовност за поемане на рис­кове, но от управляем кротък тип. И тя бе самотен родител - факт, който беше изровил без затруднение през периода на проучване на жертвата. Не след дълго те споделяха за минута или две общата си любов към децата, провалите и отчаянията - както и тежката ежедневна работа, свързана с отглеждане на деца без подкрепата на втория родител.

До първата атака на Капитан Лув у нея вече се беше заг­нездило убеждението, че го познава добре - което беше и целта на заниманието. Станали бяха приятели, въпреки че тя едва ли би могла да каже как. Когато той не дойдеше в супермар­кета през седмицата, тя усещаше неясно безпокойство, започ­ваше да се пита дали не се беше случило нещо с него или с децата му. Когато пак се появяваше в супермаркета, той не пропускаше да ѝ махне с ръка още докато обикаляше натрупаните със стока стойки и тя установи, че чака с нетърпение появата му пред касата с покупки в ръка, всяка една от тях леко и интригуващо извън обикновеното.

— Здравей, Дениз - заяви той, усмихнат до уши. - Чу­десно е да те видя пак.

— Стори ми се, че известно време си решил да не ядеш - пошегува се тя. Бледосините очи бяха леко прикрити от кле­пачите ѝ, което ѝ придаваше едновременно свенлив и кокетен вид. Всъщност точно той привлече вниманието на Капитан Лув: измамното внушение за лековата, неосъзната съблазън, което тя неволно излъчваше. Бързо беше установил, че в то­зи случай очите не са огледало на душата и че всъщност Де­низ бе плаха и наивна по природа, но този факт не го обезку­ражи. Вече беше решил да я има, а Капитан Лув не се преда­ваше лесно...

— Имах малък семеен проблем - поясни Капитан Лув и усмивката му премина в загрижени гънки около устата. - С децата...

— О!... Добре ли са? - тревожно запита веднага тя.

— О, да... не бяха болни, но... Не съм винаги наясно как да се справям с техните...ъъъ... емоционални проблеми. Дъ­щеря ми особено е голямо изпитание за мен. Понякога е на­истина трудно да обхващам всичко сам...

— Разбирам - въздъхна Дениз. - Разбирам те много доб­ре...

— Имала ли си някога подобни проблеми с Чарли? - запита Лув (беше се постарал да запамети името на сина ѝ, за да я впечатли с тази малка подробност в подходящия момент). Идеята за този разговор му бе внушена от самата Дениз, ко­гато преди няколко месеца бе споменала колко ѝ е трудно да отглежда момче без баща. Сега тя ще се отнесе към измисле­ния му проблем със съчувствие, макар че той не бе точно ог­ледален образ на нейния.

— О, да... Много е трудно. Убедена съм, че децата имат нужда от родител от същия пол - заявявам го направо и не ме интересува как ще реагираш!

Лув въздъхна отчаяно.

— Имам голяма нужда да говоря с някого... - поклати той объркано глава. Дениз погледна малката опашка, която вече се бе оформила пред касата ѝ - някои вече показваха признаци на нетърпение от толкова много приказки. Гневно тропна с крак наум: искаше ѝ се да се изпарят и да ѝ дадат възможност да говори с този мил, разстроен мъж. - Има моменти, когато ми се струва, че нямам сили да се справя сам - не спираше Лув. - Те са чудесни деца и много ги обичам, но често се питам, дали наистина правя достатъчно за тях, дали го върша правилно?

— Не се съсипвай - промълви Дениз и едва се справи с желанието да докосне утешително ръката му. - Сигурна съм, че правиш всичко по силите си за тях.

Той ѝ сервира най-тъжната си усмивка.

— Само няколко думи, разменени с тебе, и аз ставам нов човек... Благодарк ти от сърце... - И не забрави да измък­не от арсенала си изпълнена с тъжен копнеж усмивка - зна­еше отлично как ще ѝ въздейства.

Първата жена в опашката зад него беше разтоварила по-голяма, част от покупките си върху конвейерната лента пред касата и сега размахваше консерва в ръка, очаквайки нетър­пеливо реда си. Купувачите зад нея нетърпеливо пристъпваха от крак на крак.

— Ъъ... Напускам работа в осем - понижи глас Дениз. - Ако имаш възможност да ме изчакаш, ще можем да погово­рим малко повече...

— Прекрасно! - възкликна Лув, давайки си вид на приятно изненадан от неочакваното предложение. - Чудесно... направо страхотно от твоя страна!

— Ще можеш ли да се справиш с децата?

— Ще намеря някой да стои с тях - отвърна Лув. Запристъпва напред със закупените продукти, после се поспря, обърна се и погърчи боязливо пръсти към Дениз. Тя поглед­на смутено опашката, но също вдигна ръка и раздвижи леко пръсти, трогната и изпълнена с топлота, която остана у нея през целия ден...

***

Младата жена излезе от магазина в сгъстяващия се сумрак и намери Лув край колата си. Облякла беше светъл пуло­вер върху униформата си, въпреки че бе топло. Чувстваше се парализиращо притеснена. Десетте минути, прекарани пред огледалото в служебната умивалня, не ѝ вдъхнаха увереност, напротив, изпълниха я с горчиво съжаление, че не е по-хубава... На няколко пъти си напомни целта на предстоящата сре­ща: този мъж искаше само да говори с нея за децата си - как­во значение имаше тук външният ѝ вид? Ето какво харесваше най-много у него: предаността към децата и безрезервната отдаденост на грижите за тях, огънат под тежестта на трево­гите и предизвикателствата на това отговорно бреме - също като нея... Малко мъже обичат така всеотдайно децата си. Слу­чайността я беше сблъскала с един изключително чувствите­лен човек, когато тя отдавна бе престанала да търси подобно качество у мъжете...

Дениз бе напълно сигурна, че постъпва правилно: чувст­ваше, че може да му се довери, но докато се приближаваше към него в здрача, усети хладната тръпка на съмнението. Той се усмихна сърдечно и ѝ се стори, че целият паркинг засия от усмивката му. Когато се приближи, той погледна смутено нас­трани и тя се отпусна облекчена: и той бе притеснен и плах като нея...

— Помислих... стори ми се, че... бихме могли да изпием по чаша кафе в някоя закусвалня - предложи той, като махна неопределено с ръка. - Добре ли е?

Дениз прие с облекчение поканата му да отидат на някое публично място наблизо.

— Би било чудесно - отговори тя.

— Как предпочиташ да отидем: с двете коли или?... - запита той, но държеше отворена вратата на колата си откъм мястото за пътника отпред. - Ако държиш да ползваш твоята кола...

Дениз бе изумена от деликатността му. Всяка негова ду­ма и жест ѝ вдъхваха допълнителна увереност у него. Убеде­на беше, че и той страда от притеснение при тази първа сре­ща: тя не се чувстваше спокойна с мъже, демонстриращи са­моувереност и сигурност у себе си. Неговата срамежливост беше очарователна. И тя се плъзна безмълвно на предложе­ното място в колата му.

Тази вечер Лув не предприе нищо друго с нея. Двамата говориха за децата и живота си почти два часа, отпиваха мал­ки глътки кафе, удължавайки в границите на възможното при- ятната взаимност.

По някое време Лув погледна часовника си.

— Ay! Кога отлетя това време?!... А обещах на жената, която оставих при децата, че няма да се забавя повече от час и половина!... Трябва да се връщам при децата си.

Дениз осъзна с чувство на вина, че дори за миг не се бе сетила за дъщеря си, момиче в пубертета, която я чакаше вкъ­щи.

В края на първия час от разговора им той бе хванал ръ­ката ѝ и беше заявил:

— Трябва да ти призная нещо... Не го казах в началото, защото знам как ще прозвучи, а исках да го разбереш правилно... То е... малко странно...

Тя го погледна очаквателно. Не можеше да помисли ни­що лошо за него.

— Казах ти, че жена ми ме напусна, но това не е напълно вярно. Разведени сме, но тя все още живее с мен и децата... Бившата ми жена е емоционално нестабилна - липса на хи­мическо равновесие, поне така твърдят лекарите... Тя се под­държа с лекарства, но... истината е, че не може да живее сама. Не искам да кажа, че е луда, нито смятам, че е способна да нарани някого - разбираш ме, нали? - Дениз кимна, но всъщ­ност не разбираше нито дума. Обяснението му минаваше край ушите ѝ, без да стига до нея. - Ако я изгоня от къщата - труд­но ми е да го кажа, в края на краищата става въпрос за майка­та на децата ми... - но ако го сторя, тя ще загине за по-малко от месец. Не може да живее горе-долу нормално без лекарст­вата си, а за да ги взема, някой трябва да стои над главата ѝ. Няма достатъчно пари, за да наеме човек да я гледа... а и деца­та са силно привързани към нея. Искам да я обичат - тя им е майка!... - Тук Лув въздъхна тежко. - Не знам какво друго бих могъл да направя... Ако я махна от къщата, ще бъде рав­ностойно на убийство... А и тя няма да разбере какво ѝ се случва, ще помисли, че... Няма значение какво ще помисли, тя е човек, който отдавна не живее в реалния свят... - Той отпусна отчаяно лице в дланите си. - Толкова е... тежко... - Дениз импулсивно докосна гърба на ръката му с пръст. - Това ме... изтощава - прошепна той с отчаян глас. - Тя е бреме, виси на врата ми като воденичен камък, но кажи ми, имам ли избор? - Вдигна глава и погледна Дениз с молба за съчувст­вие. - Какво друго бих могъл да сторя?

— Нищо - отвърна тя и помисли: „О, Боже... Не мога да повярвам!... Не съм срещала по-добър човек от него!...“ - Длъ­жен си да ѝ помогнеш.

Когато най-сетне излязоха от закусвалнята, той я откара до колата ѝ и изчака до нея, докато я отключи.

— Чудесно беше - поклати невярващо глава Лув. - Ни­кога не съм си представял, че... Чувствах се така добре, дока­то разговаряхме... - Преодолял беше смущението, демонст­рирано в закусвалнята, и сега я даряваше с широка усмивка, вгледан в очите ѝ.

— Да - отвърна Дениз. Но сега, без масата между тях и при тази близост до нея, пак я обзе боязливост. Физическото му присъствие в този момент като че ли бе заредено с необяс­нима мощ, която я атакуваше недвусмислено. - И на мен ми беше приятно.

Зачуди се дали ще посегне да я целуне и реши да му раз­реши, ако го направи, но след кратка пауза, прекарана сякаш в борба със себе си, той само подаде ръка.

— Лека нощ. - Натовари двете обикновени думички с необичаен смисъл, с неочаквана ласка. Ръката му бе топла и мека и Дениз знаеше, че би трябвало да оттегли по-бързо нейната, отколкото го направи, но някак не ѝ се искаше... Ко­гато седна зад волана и запали двигателя, той ѝ махна с ръка и тъмнината почти веднага погълна колата му. Дениз го прос­леди с поглед, разтърсена от истинска емоционална буря. Ед­ва ли би могла да поясни точно какво чувства - знаеше само, че то е добро и прекрасно. Дори разочарованието от желана­та, но неосъществена целувка беше нещо хубаво, беше чу­десно, правилно!... Една такава целувка би била преждевре­менна и тя се радваше, че той го бе осъзнал навреме и ѝ бе дал урок по търпение... Освен това тя нямаше нужда от це­лувка, за да разбере дали я харесва или не. Знаеше, че я харес­ва - усещаше го от начина, по който я гледаше, от начина, по който изразяваше уважението си към нея... Ще се срещнат пак, дори и той самият още да не го знае: този път тя ще се погрижи за това!...

Докато въртеше волана към къщи, тя осъзна, че го поз­нава само като Лайл - нямаше представа за фамилното му име. Всъщност знаеше много малко за него. Не бе говорил с нея за работата си, не бе говорил много и за себе си - обяснил ѝ беше само как възприема децата и... жена си. Бившата му съпруга. С известно закъснение се сети, че почти цяла вечер бяха разговаряли главно за нея и нейните проблеми. Даде си сметка, че бе обсъждала откровено и с горчивина бившия си съпруг, нещо много странно за нея: тя обсъждаше без зад­ръжки слабостите и недостатъците на Лари с приятелки, но почти не го вършеше в присъствие на мъж! Слисана беше от споделеното с Лайл сега, когато премислеше тези два часа в закусвалнята. Преживяването - душевният комфорт, на кой­то се радваше сега - беше като... като че ли бе прекарала това време в кабинета на психоаналитик!... Лайл изглеждаше ис­тински заинтересуван от разказа ѝ и от нея самата!... Двата часа бяха отлетели като пет минути - какво като не знае фамилното му име?

Младата жена бе толкова погълната от премисляне на разговора в закусвалнята отново и отново, че не обърна вни­мание на предните светлини на колата отзад, отразени в огле­далото ѝ: те я бяха следвали през целия път до дома ѝ, а кога­то зави по алеята към входната врата, се оттеглиха и замряха отстрани. Незабелязано от нея мъжът, когото тя познаваше като „Лайл“, не я изпусна от погледа си, докато тя не затвори вратата зад себе си...

Лув подсвирна тихичко, проследявайки прозорците, ко­ито светваха и угасваха един след друг в дома на Дениз. Не бе кой знае колко трудно да разбере, че спалнята ѝ е на втория етаж, а стаята на дъщеря ѝ - през коридора отсреща. Поклати глава: къщата ѝ не бе удобна за целите му. Не бе съвсем не­възможна - обичаше предизвикателствата! - но малко веро­ятна. Което означаваше стая в мотел. Не същия, в който беше с Инге - не и толкова скоро, не беше разумно, - но имаше много други, които щяха да свършат същата работа. Допъл­нителното разузнаване го информира, че под прозореца ѝ има­ше цветна леха, а височината до него не бе повече от два мет­ра - тя не беше семейна, и едва ли щеше да има нужда от осигуряване на авариен изход. Все пак нямаше да го заболи корема, ако се подготви добре и предвиди всички възможни усложнения: да поемаш рискове беше едно, да действаш в не­вежество - друго. Първото го възбуждаше, второто бе прос­то глупаво. Особено сега, когато за пръв път си играеше така дръзко с опасността. Трупът на Инге беше все още в багаж­ника на колата му...