Налагаше се бързо да се установи на ново гробище, бе допуснал да изчака прекалено дълго, без да се разтърси на­около. Лув трябваше да се погрижи по-рано за последната си жертва, но животът се бе намесил с неочаквани изисквания към времето му, беше го претоварил с други отговорности: не можеше да бъде Капитан Лув непрекъснато, колкото и да му се искаше...

Трябваха му още два часа най-малко, преди да е доста­тъчно безопасно да мине по задните пътища и да потърси под­ходящо място в горите наоколо. Капитан Лув потегли, като се оглеждаше за някой бар. Възможно бе да попадне на нова жертва и да я обработи за бъдеща употреба. Нямаше недос­тиг на жертви, те бяха навсякъде и го очакваха с копнеж, и го очакваха нетърпеливо - него и смъртния си час...

И той запя доволно:


Лув навсякъде е, знай:

искаш да си с него май?

Озърни се, погледни:

и при него ти върви!


13.


Цяла вечер Мардж, съпругата на Тий, влизаше и излиза­ше от кухнята, минаваше през всекидневната напред-назад и носеше дрехи за пране в едната посока, изпрани дрехи - в дру­гата. Акомпанираше ѝ равномерното мъркане на пералнята и яростното тракане на центрофугата: тя явно пак се нуждаеше от подравняване с клинове отдолу - неприятна работа, която се вписваше между задълженията на Тий, но през последните пет години той повече обещаваше да я свърши, отколкото на­истина я вършеше. Сега шумното ѝ вибриране изпращаше шокови вълни по дъските на пода в краката му. Тий седеше в любимия си фотьойл, престанал отдавна да обръща внима­ние на бурните ѝ вълнения, и следеше с поглед жена си. В края на четиридесетте години тя все още не му изглеждаше стара. Наистина, не беше и млада, но бе в този период на не­определена възраст, когато бръчките все още подчертаваха индивидуалните особености на едно лице и подсказваха за на­личие на характер, а не бяха само доказателство за изживени години, когато тонусът на кожата бе все още запазен и тя ре­агираше на упражнения, макар и с намаляваща еластичност, когато самият живот, като че ли подчертаваше някакъв вид бавно слизане надолу, което траеше десетилетие или две, пре­ди началото на пълното, недвусмислено господство на истин­ската възраст... Тий се намираше в същия житейски период, но му се струваше, че у него все още ярко свети пламъчето на младостта, което не забелязваше у Мардж. Средната възраст може да трае дълго, но не и вечно и според преценката на Тий жена му вече наближаваше края ѝ, докато той беше още в началото.

Косата ѝ беше неестествено руса и ниско подстригана, а вратът ѝ беше почистен почти до началото на черепа - нещо обичайно за много жени на нейната възраст. Тий мразеше то­зи тип прическа: възприемаше я като знак за поражение. „Же­ни, които се подстригват така - мислеше той, - са се отказали от борбата с възрастта, предали са се...“

Следеше с поглед напълняващото ѝ тяло, което минава­ше тежко и целенасочено край него, мислеше за грациозните движения на госпожа Лий, за стройните ѝ силни крайници - и се мразеше.

Телефонът иззвъня, но нито един от двамата не посегна към слушалката. Знаеха, че търсят дъщеря им. От три следо­бед до след полунощ телефонът като че ли звънеше само за Джини. Сега той спря да звъни след втория звън: Джини ни­кога не вдигаше слушалката след първия - не желаеше да по­казва прекалена нетърпеливост. Но този път тя извика от ста­ята си:

— Татко!

— Не ѝ отговаряй - обади се Мардж. - Накарай я да дой­де при тебе и да ти го каже с нормален тон.

— Татко!

— Не те чувам. Слез и говори, без да крещиш.

— Телефона!

Тий протегна ръка към удължението до него, но Мардж поклати отвратено глава и той я отпусна.

— Как ще я научиш на правилно поведение, ако винаги ѝ отстъпваш?

Тий вдигна ръце като изправен пред дуло на пистолет.

— Не съм вдигнал слушалката!

Джини пак извика:

— Татко! - и след доста дълга пауза се появи във все­кидневната. Облечена беше - както обикновено - така, като че ли се готвеше да се натика под колата, за да смени масло­то. Дънките ѝ и трикотажната ѝ фланелка бяха с няколко но­мера по-големи от нейния, обувките ѝ - печелившо дизайнер­ско предложение за работни обувки. Но за Мардж и Тий тя беше неописуемо, неизразимо красива...

— Телефонът - обяви Джини. Оставила беше вратата на стаята си отворена и неистова какофония от измъчени китари и електронни инструменти изпълни къщата.

— Благодаря ти, скъпа - отговори той и вдигна слушал­ката.

Слухът му бе веднага атакуван от характерните за меж­дуградска връзка шумове.

— Шеф Терун?

— Да?

— Хей, човек не може да се добере до тебе! Едва открих номера ти.

— Всеки човек лесно може да ме открие през деня на работното ми място.

— Шефе, не искам да говоря с тебе там - отвърна гла­сът. - Твърде много хора наоколо и всеки слухти.

— С кого говоря?

— Обещай, че си приятел.

— Няма ли да ми кажеш името си, приятелю?

— Ще кажа нещо, което трябва да знаеш. Нещо за Макнийл.

— За полицай Макнийл?

— Даа... за полицай Макнийл. Страхотният Макнийл или „Женския задник“. Знаеш за кого говоря.

— Какво за него?

— Погледни в гаража му.

— Защо?

— Просто се огледай там, бос. Може би ще откриеш нещо интересно. Нали търсиш онзи, който го начука на кур­вите ти?

— Кой говори?

— Но не казвай на Макнийл за този разговор. Ако искаш пак да се обадя, не казвай на Женския задник. Мога да ти по­могна, мога да ти кажа много неща, ако не ме издадеш на Макнийл. Но първо огледай гаража. Няма да съжаляваш, обе­щавам ти.

Линията заглъхна.

— Какво има, татко, нещо лошо? - За негова изненада Джини все още стоеше под свода, който разделяше всекид­невната от другите помещения.

— Не, скъпа.

— Изглеждаш разтревожен.

— Просто мразя да ме търсят по работа вкъщи - отго­вори Тий. /

— Хубаво - кимна тя, дари го със сияещата си усмивка, душата му полетя стремително нагоре и Тий бе разлюлян, олекнал като перце, от мощна вълна на обич.

— Как вървят домашните? - успя да запита той.

— На края съм. - Тя побърза да изчезне, сякаш въпро­сът я бе прогонил от стаята. Тий искаше да извика след нея да се върне, искаше да ѝ каже, че не е имал това предвид. Колко­то по-дълбоко навлизаше Джини в периода на пубертета си, толкова повече се разреждаха моментите на близост между тях... Тий страдаше безмълвно, изпълнен с безпомощен коп­неж, а те се отдалечаваха все повече и повече във времето и сърцето му плачеше... Проблемът не беше толкова тежък за Мардж, не само защото винаги се беше държала по-строго с дъщеря си: Тий знаеше, че и сега в моменти на криза Джини се обръщаше към нея, имаше по-голяма нужда от нейната утеха... Беше наясно, че има неща, които държат в тайна от него. Понякога незначителни женски нещица, но понякога мо­же би по-значителни проблеми - можеше само да предпола­га. Но сигурен беше в едно: през последните няколко години живееше в почти осезаема атмосфера на болезнена изолираност и конспирация срещу него, загадъчни заклинания като „Не казвай на татко“ или „Няма да безпокоим баща ти с това“ го осъждаха на самотност и му причиняваха мъчителна бол­ка.

Когато Джини затвори вратата зад себе си и нивото на шума спадна с няколко децибела, Тий се свърза със служба­та. Заинтересува се кога е поредното дежурство на Макнийл и беше информиран, че смяната му започва сутринта в осем и продължава до четири следобед. Знаеше, че съпругата му ра­боти през деня.

Не беше канен в къщата на Макнийлови от години. Сега се напрегна да си спомни дали имаха куче.


***


Тий изчака Макнийл да заседне край скоростната отсеч­ка на пътя за Кламдън и се отправи към дома му. Премина по стръмния хълм, който водеше от центъра на града към ма­гистралата и оцени по достойнство устроената от Макнийл засада: колата му бе добре прикрита настрани от пътя точно там, където небрежният водач на моторно превозно средство ще се изкуши да допусне наклонът на хълма да засили въпросното средство до незаконна скорост. В основата на хълма Тий зави наляво и колата му пое по лъкатушните второклас­ни пътища към царството на Макнийл. Обади се на домашния му телефон, преди да пристигне, и го остави да звъни достатъчно дълго време, за да се убеди, че госпожа Макнийл не е решила да се разболее точно този ден.

Стените на гаража бяха почти скрити под инструменти, стари велосипеди, столове, дървени лопати за почистване на сняг, градински сечива, матрак, все още в пластмасовото си покритие, ски и щеки, ботуши, мотоциклетни каски, бейзболни бухалки - характерните отпадъци на семейния живот. Те висяха от куки по стените или бяха струпани в прибрани куп­чини, притикани към тях. До вратата към къщата висеше жълт дъждобран, изненадващо цветно петно сред общия сив сумрак в помещението. Набиваше се в очи и навит на руло ки­лим, изправен до вратата на гаража - единствено той внасяше нотки на дисхармония сред сравнително добрия ред в него. Килимът изглеждаше прекалено стар и прекалено изпокъсан, за да се използва за каквото и да било и да се оправдае отделя­не на място за съхранение: логично беше да привлече внима­нието на Тий. Той го бутна на пода върху свободното прост­ранство, запазено за колата, и го разви. Огледа го внимател­но под светлината на фенерчето си, прокарвайки пръсти през износените влакна. Не откри нищо подозрително, нави го и го върна на мястото му.

„Какви ги върша, по дяволите? - запита се той. – Пълзя на четири крака по някакъв вонящ килим и търся тайнствена улика за... за какво? За „онзи, който го начука на курвите“?“ Не беше чист английски израз, но Тий бе предпочел да го въз­приеме като намек за момичетата на Джони от разсадника. Защо? „Защото вече съм склонен да мисля така - призна си той. - Защото твърде много неща около Макнийл ме трево­жат.“

Започна методично претърсване на гаража, като не заб­рави да почуква по стените за евентуални скрити шкафове, прокара ръка и по лавицата с подредени кутии боя, всяка една прилежно надписана. „Вонящ килим?“ - внезапно помисли той. Върна се при килима и приближи нос до него. Задушава­щата миризма на изгорели газове му докара пристъп на каш­лица. Нищо чудно в един гараж. Или?

Даде си сметка, че не е дошъл тук да души, и внезапно разбра какво всъщност търси. Търсеше нож. Към една от сте­ните бе прикрепен малък работен плот, а над него беше зако­вана дъска с кукички, на които висяха различни инструменти - много от кукичките бяха маркирани с изображението на съ­ответния инструмент. Нямаше свободни кукички, всичко си беше на мястото. Чекмеджетата на плота съдържаха гвоздеи, винтове, болтове - всички в съответната оригинална опаков­ка или в надписан буркан. Върху плота имаше допълнителен пластмасов шкаф с чекмеджета. Тий ги претърси и намери канап, връвчици, електрически проводник, тел, бушони, удъл­жители, адаптери с три извода, телефонни проводници, ре­зервни части от всякакъв вид и сорт: всичко добре подредено и маркирано. „Макнийл би трябвало да работи в железарския бизнес, не в полицията“ - помисли Тий, представяйки си ха­оса в собствения си гараж.

Най-долното чекмедже съдържаше ножове. Изобилие от ножове, каталожна изложба на ножове: туристически, кухнен­ски, специални, остриета без дръжки, ножове със сменяеми остриета. Размерите им обхващаха целия спектър от възмож­ности в тази област: от масивния туристически нож до джобно ножче, не по-дълго от последната става на малкия му пръст. Липсваха следи от ръжда и всички бяха добре наточени. Тий провери няколко, като прокара леко палец по режещия ръб на остриетата, а след това плъзна пръст и по плоските им стра­ни, усещайки веднага тънкия слой масло, с което бяха нама­зани. Всеки един от тях бе готов за използване и беше добре поддържан. Но защо?

Тий огледа внимателно колекцията, опитвайки се да от­крие точния инструмент, който можеше да напълни торбите, изровени в разсадника. Най-острого и най-тьнко острие при­тежаваше нож за дърворезба: режещ ръб с остротата на бръс­нач и специфична триъгълна форма на върха. Тий си спомни, че беше използвал подобен нож преди десетина години, кога­то се бе пристрастил към изрязване на модели от мека дърве­сина. Той го взе и го вдигна срещу светлината. Достатъчно здрав ли беше, за да среже кост? Да, разбира се. Колко ще издържи, ако се натовари със задачата да реже човешки ста­ви? Може би не много дълго, но не е задължително: острието беше сменяемо и в чекмеджето се мъдреше кутия с резервни остриета. И главата на инструмента можеше да се отдели от осемсантиметровото валче. Без острието валчето с главата не бяха по-дълги и по-дебели от молив: възможно беше да се носят незабелязано навсякъде. Ако режещият ръб на около трисантиметровото тънко острие се покрие с лента, спокойно можеше да се постави в портфейл, в обувка, в подплатата на сако - практически навсякъде.

Острието изглеждаше съвсем ново. Тий го завъртя в свет­лината на електрическата крушка над главата си. Никаква рез­ка, никаква драскотина, никаква следа от износване. Сигурен беше, че и микроскопът нямаше да установи нищо. Макнийл поддържаше вещите си в изрядна чистота.

Тий се изненада от готовността, с която възприе идеята, че подчиненият му е способен да го извърши. Как стигна така бързо до тези опасни разсъждения? Първо: Макнийл предна­мерено не претърси разсадника с костите. Второ: Макнийл измина доста път извън обикновения си маршрут, за да мине пак през разсадника онази сутрин, когато засече шефа си там - но същото бе сторил и Тий... Имаше ли основания да преце­нява неочакваната му поява там като връщане на местопрес­тъплението? Беше малко нещо прекалено, знаеше го, но все пак... Трето: Тий беше заявил пред него, че липсващите вре­менни прислужнички през последните осем години са седем или осем - Макнийл защити много по-ниска бройка. Когато по-късно я провери, установи, че по документи са изчезнали шест момичета. Дали реакцията на Макнийл по въпроса не беше опит за подвеждане? Не беше задължително. Дори ано- нимното обаждане не бе свързало директно Макнийл с тру­повете на Джони Семката. Всъщност как да разбира „... който го начука на курвите ти“?

Навън нещо внезапно прошумоля и Тий се стресна. Ако го хванат да претърсва без разрешение гаража на Макнийл, всяко доказателство ще бъде опорочено. Промъкна се към прозореца с ръка върху кобура на служебния си пистолет - досега не го бе вадил от него. Кожата му настръхна и той си призна, че не беше само обезпокоен, но и изплашен. Шумът се повтори и Тий се насили да контролира дишането си, дока­то стигне до прозореца. Промъкна се до него и надникна на­вън.

До бараката, прикрепена към гаража, бе приклекнала го­ляма миеща се мечка и дърпаше с учудващо деликатни пред­ни лапи вратата ѝ: целта, изглежда, беше кофата за боклук вътре. Тлъста и уверена в себе си, тя го изгледа повече с любопитство, отколкото с уплаха. Разбойническите ѝ очички се вторачиха в него за миг, после тя явно го отхвърли като нещо, нямащо отношение към нея, и пак се залови да търси пътища към боклука. Изпод последните дървета на гората на двеста-триста метра настрани от къщата елен в лятна светлобежова окраска бе вдигнал глава и следеше напрегнато ми­ещата мека и Тий. Животното почти се сливаше с шарената сянка под дърветата, но Тий знаеше, че наоколо има и други сърни и млади елени в същата напрегната поза: те се нужда­еха от повече доказателства от миещата мечка, че лицето на прозореца не представлява заплаха за тях, и той едва ли ще­ше да ги забележи, преди да се раздвижат.

Когато излезе от гаража, миещата мечка се отдалечава­ше бавно, разочарована и може би обидена от посегателства­та на човека над правата й върху хранителните му отпадъци. Еленът продължи да го гледа втренчено още миг, преди да се впусне в бърз бяг, но някак между другото. Тий забеляза още три сърни, които светкавично се покриха в гората. Проявява­ха само предпазливост, не тревога, и не си дадоха зор да заподхвърлят задници с бялото петно върху тях, знак на пани­ка. И на свой ред Тий се почувства леко обиден и пренебрег­нат...


***


Метцгер шофираше патрулната кола по пустите пъти­ща на предутринния Кламдън, караше бавно - точно според правилата, - търсеше с поглед макар и без особени очаквания нещо подозрително: необичайно, потайно, крадливо примъкване на някого някъде. Прекалено късно беше за пияници, за отиване на купони и дори за връщане от тях, прекалено късно беше и за неуморимите момчета и момичета в пубертета, ко­ито имаха лошия навик да обикалят наоколо и да вдигат шум цяла нощ. От друга страна, беше прекалено рано за работе­щите в съседните градове, които още сънуваха сънищата си под завивките. В часовете преди зазоряване градът изглежда­ше потънал в дълбок сън - точно както го искаха и жителите, и полицията му.

Мина край центъра за рециклиране на отпадъци и напра­ви широка дъга по дългия завой на избягвана от всички площ, наречена „Конвърс Парк“, един от шестте природни резерва­та, които се врязваха в града. Към паркинга водеше дълъг че­рен път, а самият той представляваше малко повече от раз­чистена площ, където хората можеха да се отбиват, за да про­пуснат другите да отминат. Дървена табела обявяваше отсеч­ката за закрита след здрачаване, но тя бе любимо място както за нарушение на заповеди, така и за периодични проверки от страна на патрулиращите полицейски коли. Децата в класове­те със засилено обучение по природознание, туристи и собст­веници на кучета кръстосваха гората тук през деня. Топлите летни нощи предлагаха удобно прикритие на любовни двойки. Момчетата и момичетата в пубертета рядко си определяха срещите сред природата: те предпочитаха да се натискат и опипват по колите или в леглата, но по-възрастните двойки бяха по-романтични и предпочитаха да се любят върху гли­нестата почва под дърветата. Ченгетата не ги закачаха. От опит знаеха, че засечените под дърветата граждани имаха лошия навик да прикриват смущението си под порой от ругатни и дори проявяваха необяснима страст към съдебни процедури.

На паркинга нямаше коли и Метцгер изтегли своята в дъното му, загасяйки светлините. Преди да отпусне глава на­зад, погледна часовника си: беше четири без двайсет. След като изтекат двайсетте минути, часовникът му ще позвъни и ще го събуди - ако не напълно отпочинал, то поне достатъч- но освежен, за да довърши смяната си.


***


Прикрит дълбоко в гората, Капитан Лув забеляза свет­лината от предните фарове на приближаващата се кола и бе успял да загаси фенерчето си, преди тя да го освети. Светли­ните на колата загаснаха и той се напрегна, за да улови затръшването на врата, но чу само собственото си дишане. В този час не се обаждаха дори насекоми: и те отмаряха някъ­де, отдавна приключили любовния си танц... „А сега - лю­бовен танц в кола!“ - помисли Лув. Изчака доста време, за да се убеди, че прелюбодейците са достатъчно ангажирани един с друг, за да му обърнат внимание, после включи фе­нерчето си и го закрепи така, че светлината му да пада нис­ко. Гробът беше изкопан само наполовина, но късметът му пак бе проработил: попаднал беше на влажна почва, която се копаеше лесно. Почвата на Кънектикът бе камениста по правило, но досега не бе имал проблеми с големи каменни късове, които да го забавят. Премести фенерчето на ръба на дупката и го задържа на място, като изтика малко напред и торбата с разфасованото тяло на Инге. Лесно беше да осигури удобна ниша за него между подвижните части на тру­па...


***


Тихото изпискване на часовника събуди Метцгер спо­ред очакванията му и още щом отвори очи, той забеляза тъничкия лъч светлина в гората. В първия момент замътеното му от съня съзнание го обърка с кадър от научнофантастичен филм и главата му бръмна от налудничави мисли за нашест­вие на извънземни. После светлината трепна, преди да изчез­не рязко надолу. Метцгер отвори вратата на колата и неза­бавно се прокле, че първо не извади ключа за запалване на двигателя - алармата, свързана с вратата, изпищя високо, пре­ди да успее да го измъкне. Той чу изтракване на метал върху камък - после настъпи гробна тишина.

Метцгер се протегна и загаси вътрешното осветление на колата, което бе светнало автоматично с отваряне на вра­тата. Погледна по посока на звука и му се стори, че вижда слабо сияние ниско до земята: сякаш там се бяха струпали куп светулки. Но и то изчезна.

Стоя дълго време до колата, победен от всепроникващо чувство на необяснима тревога. Беше сам на паркинга. Онзи в гората трябва да е паркирал на друго място и после да е навлязъл навътре. Уловените от него звуци изключваха любовна двойка. Някой като че ли копаеше там. След доста дъл­го време - когато насъбра достатьчно смелост - Метцгер нав­лезе на свой ред в гората, опитвайки се да не вдига много шум.


***


Лув чу писъка на алармата и видя вътрешното осветле­ние на колата. Любовниците се бяха измъкнали от колата, ве­роятно притеснени от тясното затворено пространство. Въз- можно беше да тръгнат към гората. Загаси фенерчето и зача­ка. Не беше стреснат: ако тръгнат към него, ще създадат проб­лем, но той ще се справи с него. Не знаеше точно как и няма­ше защо да знае - още.

Попаднал беше на голям камък точно в средата на гро­ба. Потърси края му с лопатата, но той изглеждаше голям като чувал с картофи. Загубата на личното му гробище в раз­садника, който предлагаше обработена и разчистена почва, започваше да се превръща в много по-сериозен проблем от очакванията му в началото.

Чу бавни приближаващи стъпки: някой май се опитваше да го изненада в гръб. Лув се захили. Идиоти. Кой е насреща им според тях? Той беше Луввв Великия - твърде добър за тях, твърде хитър, твърде вдъхновен, за да го хванат. Не зна­ят, че Луввв с наслада посреща всяко предизвикателство - не го ли разбират? Всъщност не пълни ли торбите със зловещо­то им съдържание точно заради сладостта от предизвикател­ството и победата над него? Хайде, нека се опитат да го хва­нат: Луввв Блуждаещия огън, Луввв Любовникът-фантом, на­дарен със силата да върши каквото поиска и да изчезва безс­ледно! И като потисна стона от усилието, той вдигна торбата с Инге и се стопи в предутринния горски сумрак.


***


Метцгер се проклинаше, че не бе взел кучето със себе си. След всяка стъпка имаше усещането, че още малко, и ще се сблъска с нещо - странно, непредвидимо, ужасяващо... Все­ки звук, стигнал до него, му напомняше колко е уязвим гър­бът му. Пръстите го сърбяха да натисне копчето на големия фенер, който държеше в ръка, но разбираше, че така унищо­жава шанса да изненада онзи, когото преследваше.

Когато стигна по негова преценка до мястото, откъдето се бе понесъл странният звук, младият полицай се поспря и се ослуша напрегнато. Не се заблуждаваше: знаеше, че не бе дос- татъчно безшумен, докато се беше придвижвал под дървета­та и между храстите: на два пъти се беше спънал и бе поел шумно дъх, докато възстановяваше равновесието си. Под кра­ката му пукаха съчки, шушнеха миналогодишните листа. От друга страна, ако някой наистина копаеше нещо тук, вероят­но вдигаше достатъчно шум, за да прикрие не особено без­шумното му приближаване. Но той не бе чул повече звуци на копаене след онова кратко простъргване на лопата о камък (ако наистина бе така), което долови, щом излезе от колата. Запита се дали не бе повлякъл останки от някакъв сън в дейс­твителността. Страхът му премина в смут и той се застоя дъл­го време, напрегнато вслушан в заобикалящата го тишина. Изведнъж над главата му се материализира някаква неясна форма, размерите ѝ нараснаха заплашително, когато тя се спусна сякаш точно срещу него. Метцгер ахна стреснато, на­веде се инстинктивно и над главата му прелетя безшумно Кри­латата смърт, както наричаха тук бухала. Когато се наведе, кракът му се плъзна напред и той неочаквано увисна в празно пространство. Метцгер се спъна и падна в някаква дупка, раз­махал безпомощно ръце. Докато се строполяваше, чу предс­мъртния писък на някаква животинка, настигната от Крилата­та смърт...

Метцгер се върна в колата и веднага погледна часовника си. Скоро щеше да се съмне и тогава ще може да прецени до каква степен беше увредил униформата си. Ударът по гор­достта и самочувствието му беше достатъчно очеваден, за да се коментира. Паднал беше напред, но успя да спре ускорени­ето надолу с ръце. Фенерът се изтърколи преди него в дупка­та, но той дори не направи опит да го търси в тъмнината, ро­вейки из пръстта като къртица.

Върна се по лъкатушния черен път, който го изведе от резервата. Длъжен беше да опише случката в доклада за смя­ната, но по-голяма част от колегите му биха предпочели да се направят на разсеяни и да я пропуснат от писмените си отче­ти. Липсваше мотив за описание на случки, които те предста­вят като... като магаре!... Лесно си представяше как ще се по­диграва Макнийл, ако разбере за „подвизите“ му тая нощ. От друга страна, някой наистина се беше натоварил със странната задача да изкопае дупка в гората посред нощ. Преди да от­крият труповете на Джони Семката в разсадника под резерво­ара, щеше с лекота да отмине дупката със свиване на рамене. Полицаите забелязваха множество странни неща, които ни­кога не споменаваха, а още по-малко обясняваха. Но сега, след като труповете бяха разкрити, тази дупка в гората можеше да има съвсем друго обяснение... А можеше и да няма. Метцгер притрепери, когато в главата му пак гръмна въображаемият гаден смях на Макнийл.

Върна се на главния път и измина по километър и поло­вина в едната и в другата посока, като записа номерата на всички паркирани там коли. Нямаше нито една отстрани на пътя, но имаше няколко в алеите пред къщите. Не беше веро­ятно точно те да имат някаква връзка с находката в гората, но той прилежно записа номерата и адресите на къщите, пред които бяха, решен да ги сравни по-късно, когато намери вре­ме. По-точно казано, когато наоколо нямаше никой, който да пита какви ги върши. Ако се окаже, че няма причина да док­ладва за случая в гората и находката там, няма да го прави. „Сблъсъкът на наш Метцгер с извънземни нашественици“ - така ще го подиграва Макнийл, знаеше го. „Какво - светлина, идваща сякаш от земята?!... Струпани накуп светулки?!...“ В главата му пак закънтя жестокият подигравателен смях на Макнийл. Ще успее да го направи на идиот без особено голе­ми усилия. Дори вече се чувстваше като такъв. „Не, ако няма достатъчно сериозна причина да докладвам за случая, няма да го правя!...“ - реши той. Ако някоя от паркираните пред къщите наоколо коли се окаже не на мястото си, ако колите бяха откраднати, ако нещо бе извън обикновения ред на не­щата - ще докладва за необичайното събитие през дежурст­вото му тази нощ. Все ще намери някакъв начин да обясни защо е забавил описанието на тази случка. Шефът им не бе говедо, винаги показваше разбиране и лесно прощаваше.


***


Лув проследи изпълзяването на светлините на колата на юг, после забеляза, че тя се обръща и се отправя бавно на север. Седеше под последния ред дървета до пътя, облегнал гръб на торбата с трупа. Останал беше без дъх, а и го беше яд за напразното разнасяне на торбата с останките на Инге нап­ред и назад, но се почувства радостно възбуден, когато свет­лините на колата се отправиха право към него при последна­та обиколка. Лув се притисна плътно към земята, като внима­ваше да не прави резки движения, за да не привлече внимани­ето на човека зад волана. Знаеше прекрасно колко трудно бе­ше да се забележи нфю в светлините на движеща се кола. Трябваше само да остане неподвижно притиснат към земята - дори би могъл да стои, закован на място и неподвижен като стълб - и пак да остане незабелязан. Този път Лув забеляза, че колата е патрулна и едва успя да потисне смеха си. И в главата му пак се завъртя весела песничка:


Бързай, бързай ти след мен,

бързай, бързай, нощ и ден!...

Искаш да ме хванеш май —

няма да успееш, знай!...


Сумтейки от усилие, той пак вдигна товара си и бързо се отправи към паркираната наблизо кола. Ще върне Инге в ба­гажника и ще изчака друга възможност да се освободи от нея. Няма да допусне точно полицията да го панира до такава сте­пен от страх, че да стори нещо прибързано. Познаваше с под­робности начина им на работа, нямаше да е трудно да ги из­бегне. Наоколо се простираха стотици квадратни метри об­расла с гора площ, където можеше да избира подходящо мяс­то за Инге и където нямаше да има опасност да го прекъснат отново. Но Инге ще трябва да изчака още един ден: трябваше да се върне при жена си, преди да се е събудила. Тя вземаше по две хапчета за сън всяка вечер и спеше като мечка през зимата, а после по цял ден се оплакваше, че не е мигнала през нощта...

Премина последните няколко метра до колата си с неси­гурна крачка, тежкото му дишане се врязваше нетърпимо ви­соко в сънливата предутринна тишина. „Ако знаех колко труд ще си създам - пошегува се той със себе си, - щях да потърся реализация в друга област!...“ Лув беше в чудесно настроение: глупавото ченге бе превърнало скучната част от бизнеса на Капитан Лув във вълнуващо преживяване. Дори почти по-доб­ро от акта на люююбене...


14.


Корн играеше тенис с неконтролираната енергия на чо­век, роден със състезателен дух, но без нужните физически качества. Размахваше ракета, удряше топки очевидно извън игрището, навлизаше в територията на жена си при всяка топ­ка, отпратена в нейното поле, тоест опитваше се да играе за двама. Впускаше се към мрежата с вик: „Давай!“, отправен към Тòва, която оставаше на линията на полето и го наблю­даваше с явно презрение. Когато Бекер или Карин отправяха топка над него, той се втурваше с вик тромаво назад, разтре­съл разширяващи се бедра, оплел крака и заклатил тяло като патица. Крещеше „Моя е!“, без да се съобразява накъде е от­правена топката. Когато губеше точка, а впоследствие и иг­рата (както неминуемо ставаше), загубата като че ли не го притесняваше ни най-малко. Потеше се изобилно, наричаше всичко „страхотно“ и сякаш преливаше от желание за още.

След първия сет, който беше истинска сеч, смениха пар­тньори и Бекер застана до Тòва, а Корн - до Карин. Това пос­рещна Бекер с презрението, което бе изсипала и върху съпру­га си.

— Ще ме намразиш - обяви тя.

— Защо?

— Не мога да играя.

— Като че ли не ти беше дадена голяма възможност до­сега - осмели се да изтъкне Бекер.

— Ще се помъча просто да не ти преча.

— И аз също.

— Карин играе много добре. Не мога да играя като нея.

— Тя е истинска тигрица на корта - съгласи се Бекер. Погледна жена си от другата страна на мрежата, вече заста­нала в позиция, леко залюляна на пръсти в нетърпеливо очак­ване на началния удар. Тялото ѝ бе на спортистка и тя наисти­на беше такава. За Тòва можеше да се каже само, че изглежда като модел, рекламиращ екип за тенис. Беше си сложила ши­рока червена лента на главата, но още не бе направила доста­тъчно движения, за да се изпоти, независимо от горещината. Бекер се запита какво ли извлича от игра като тази. Всеки случай не и физическо натоварване. Всъщност тя нямаше вид на жена, нуждаеща се от физически упражнения. Висока и стройна, Тòва бе красива и в спортния екип в момента про­порциите на тялото ѝ имаха невероятната способност да прев­ръщат и най-лошите творения на модата в привлекателни оде­яния, които тя носеше с безразличния вид на манекенка. Бе­кер осъзна, че започва да свиква и с бижутата (въпреки че Тòва сякаш бе намалила броя на гривните, които бе демонстрира­ла на обяда), и с неестествено боядисаното ѝ лице: днес тя бе избрала някакъв странен нюанс на розовия цвят. - Но играем като отбор и трябва да имаме обща стратегия. Можем да нап­равим опит да избягваме по-силния играч и да се съсредото­чим върху слабия. Какво ще кажеш?

— Но как?

— Отпращай всяка топка към съпруга си.

Това избухна в смях: първият естествен израз на весе­лие пред него досега.

— Прекрасно - заяви тя с явно удоволствие. - Давай да го убием.


***


Корн заведе Карин в градината, където се възторгваше над всяко цвете с ентусиазъм, равен на усърдието му на кор­та.

— Като че ли наистина се интересува от цветя и градини - изкоментира Тòва, когато Корн и Карин се отдалечиха от тях. - Какво от това, че знае латинските им наименования? Това не го прави градинар!

— Ти поддържаш градината, нали? - запита Бекер.

— Поддържаме работник, който се грижи за нея - от­върна тя презрително. - Станли оценява работата му. За мене всички тиквички са еднакви.

— Не е лошо да се ентусиазира човек за това или онова. - Прокле се наум за баналните приказки.

— О, Станли прелива от ентусиазъм - възкликна тя с горчивина. - Наистина прелива. - После протегна дългия си крак толкова напред, че едва не се плъзна от стола. - Ужасна съм, нали? - запита тя.

— Имаш само нужда от повече игра.

— Нямам предвид тениса. Не се интересувам от него. Искам да знам какво мислиш за мен. Смяташ ме за ужасна, а Станли за голяма работа, така ли? Възприемаш го като отк­ровен човек и приятен компаньон.

— Не е така - отговори Бекер.

— А защо не? Всички други го оценяват по този начин.

— Не си ужасна. Станли е чудесен, но такава си и ти. Просто изглеждаш като че ли... като че ли си много сурова към себе си.

— Тя смята, че съм ужасна. - Това посочи с глава Стан­ли и Карин.

— Не е вярно. Съвсем не! Карин те харесва.

Гърдите ѝ се вдигнаха в пристъп на нерадостен смях.

— Не, не ме харесва. Една жена винаги знае кога е ха­ресвана и кога не. Тя счита Станли за чудесен, уязвим, при­ятен човек - пример на проклетия чувствителен мъж, за кого­то толкова много се говори. - Бекер погледна с копнеж Ка­рин и Корн: искаше му се да се върнат по-скоро. Той ѝ показ­ваше пищно разцъфтяла леха, в която се люлееха сини, пур­пурни и тъмночервени цветове. Корн коленичеше пред някое цвете и върху дланта на едната му ръка лягаше цветна гла­вичка, а с другата жестикулираше. Карин кимаше и изглежда­ше заинтересувана: оттук Бекер не можеше да разбере искре­на ли е или не. Проследи ги с поглед, докато завиха зад ъгъла и изчезнаха от другата страна на къщата, както корабокруше­нец гледа кораб, потъващ бавно зад хоризонта. - Ако само знаеше... - продължаваше Тòва.

— Какво да знае? - Както често му се случваше в при­съствието на Тòва, Бекер пак изпита чувството, че е пропус­нал най-значимата част от разговора - онази, от която става ясно за какво всъщност се говори.

— Какво представлява той в действителност.

— А какво представлява той в действителност?

— Крастава жаба - отвърна тя. - Въпреки че на пръв поглед не си личи. Човек никога няма да разбере, че е такъв. Вероятно ще го възприеме като голяма работа - точно както ти мислиш.

— Какво го прави крастава жаба? - запита Бекер.

Тя въздъхна, издишвайки въздуха навън като спукана автомобилна гума.

— Какво прави един мъж крастава жаба?

Бекер не знаеше отговора и се почувства глупак, че за­пита.


***


Още щом завиха зад ъгъла на къщата, Корн се спря вне­запно и зашепна конспиративно:

— Как ти се вижда?

— Кое?

— Как напредват?

Карин го погледна смаяно.

— Кои?

Корн замълча и по лицето му пробяга сянката на палит­ра от емоции. Накрая той като че ли се спря на израз на тъжно примирение.

— Знаеш, нали? - запита той. - Джон каза ли ти?... За Тòва?

— Ъъ... Каза ми, че добре сте си поговорили.

Корн се усмихна, но очите му останаха забулени в тъга.

— Казал ти е. Господи, страхотно е!... Като си помисля, че можете да си говорите така!... Казва ти всичко, нали? За­виждам му. Бих дал всичко на света, за да мога да говоря с някого така свободно... Понякога... понякога ми се струва, че умирам... че ще се пръсна от нещата, които искам да кажа... от чувствата, които искам да споделя... Създадени сме да жи­веем заедно, нали? Същността на живота не е ли във взаимната близост и разбиране?... Извинявай... - Гласът му затрепери и заглъхна. Корн се обърна настрани, опитвайки се да скрие лицето си от нея. Карин докосна рамото му и главата му се отпусна безпомощно. - Ти си тук, за да играеш тенис - заяви той несвързано все още с гръб към нея.

— Какво има? - запита тя тихо. - Всъщност не знам как­во точно става.

— Не съм те поканил тук, за да те затормозявам с проб­лемите си - поклати глава той. - Извинявай, съжалявам.

Карин се изправи пред него, хвана брадичката му с пръсти като на дете и бавно повдигна главата му, докато той я пог­ледна в очите. Очите му бяха насълзени и той се опита пак да избегне погледа ѝ.

— Какво има? - запита тя. Изпитваше странното чувст­во, че говори със сина си Джак, но знаеше, че проблемът в случая едва ли би могъл да бъде разрешен толкова лесно, както обикновено ставаше с детските трагедии на Джак. - Сподели с мен.

— Тòва ми... изневерява. Няколко пъти вече... с различ­ни мъже... Трябва да я напусна. Ако бях достатъчно смел, ако се самоуважавах достатъчно, просто щях да си тръгна... но не мога...

— Ъъъ... - смутолеви Карин, колкото да реагира някак.

— Нямаш представа какъв ад е - продължи той и за пръв път вдигна поглед към нея. - Болката е не... неописуема... Тя ме убива... убива ме всеки път... И представяш ли си след ко­го обикновено се впуска? След приятелите ми. Само след тях. Нарочно - за да ме отчужди от тях... Нима мога да помисля нещо друго?... Питам се защо го прави... за да ме убие? Това ли цели?!

— Не съм сигурна, че... - започна Карин, но замълча, напълно объркана от неочакваната изповед.

— Защо иначе ще го върши точно с приятелите ми? Приятелите ми! Жените не разбират колко трудно е за един мъж да създава истински приятелства. За вас е къде-къде по-лесно...

— Да, така е.

— Знаеш го, нали?... Но това не важи за Джон. Той е точно типът, харесван от другите мъже. Всеки мъж иска да бъде като него. Но аз... погледни ме. Нито един мъж няма да поиска да изпие дори по чаша бира с мен!... Има нещо в мен... не знам какво е точно... Може би съм прекалено бъбрив... или съм прекалено емоционален за тях... Не знам, но има нещо - те го знаят, усещат го!... Знаеш ли еврейски? Аз cъм...„nebbish“ - сантиментален човек... вероятно зад гърба ми ме наричат „баба“ или „хапльо“... Мили Боже! Като гледам как Джон иг­рае тенис! Сякаш е стоманена пружина!... Такива искат да бъ­дат мъжете!... А колкото до мене... е, аз съм точно каквото бащите не искат синовете им да станат... Не съм хомо, не искам да кажа това, но... но просто съм онова дете, с което ни­кой не иска да играе.

— Станли, не си прав. Ти си успял човек, интелигентен си, справяш се чудесно с живота - погледни само красивия си дом. А професионално...

Корн постави с бледа усмивка длан върху ръката ѝ и тя замълча.

— Благодаря ти, Карин, много си мила... Но ти разби­раш чудесно какво имам предвид. В ранна младост се случ­ват понякога някои неща, които човек никога не успява да пре­одолее напълно... Опитвал съм се, изкарах курс на лечение - Фройд не е имал по-дълъг курс от моя! - следвам стриктно съветите им, но... видя ме на тенискорта, нали? Аз съм прос­то... жалък.

— Истинската стойност на когото и да било не зависи от физическите му дадености.

— Нямам предвид тях. Говоря за... за качество... за жилавост... За нещо, което всъщност е част от характера. То е... каквото и да е, аз го нямам... Виж какво, не това е съществе­ното, мога прекрасно да живея и без него... Просто се опит­вам да... да изтъкна, че ми е трудно да се сприятелявам с дру­ги мъже... рядко успявам да създам близки приятелства... А когато случайно ми провърви, искам да ги задържа. Тя го знае много добре и въпреки това ми ги отнема!... Прави всичко възможно да прекрати тези толкова трудно спечелени при­ятелства... - Той пак се отдалечи от нея, клатейки отчаяно гла­ва. - И когато го прави, все едно че ме убива два пъти... Чув­ствам се подигран като мъж - всеки друг на моето място ще се почувства така!... Кастриран. Защото какъв е подтекстът на една изневяра? Че не мога да задоволя жена си, ето какъв е!... И към този гърч тя добавя допълнително страдание, като отнема приятелите ми!... Нарочно създава пустиня около мен: озъртам се и не виждам жива душа, с която да разменя две думи!... Би трябвало да говоря с нея. Повярвай ми, все още я обичам - независимо от всичко! Но между мен и нея сякаш има невидима стена... не мога да разговарям с нея повече... Изпитвам огромна нужда да разговарям с нея, а не мога! Как­ва ирония, нали? А освен това не мога да говоря и с приятели­те си, защото тя е застанала между нас.

— Станли, защо търпиш?

— Питам се дали ще ме разбереш.

— Надявам се - ако желаеш, разбира се - да ми се дове­риш.

— Вярвам ти, Карин! Едва сега го осъзнавам, но ако ти нямам доверие, бих ли те натоварвал с личните си проблеми? Все пак не искам да се чувстваш... не желая да те въвличам в тях, ако нямаш желание да...

— Смятам, че вече съм въвлечена - заради Джон.

— Вероятно си права... Какъв късметлия съм... ти си ка­то манна небесна за мен! Умееш да съчувстваш на другите, умееш да изслушваш, без да съдиш - страхотна си!... Чувст­вам, че мога да разговарям с тебе като с приятел.

— Разбира се, че можеш. Аз съм ти приятел. Както и Джон.

Корн се усмихна тъжно.

— Само засега. Надявам се... Трябва да им демонстри­рам доверие и да ги оставям заедно сами... разбираш ме, на­ли? Как да вися там и да я следя непрекъснато? Ако греша - хубаво, нека да е така. Ако тя ме предаде - ще ме предаде, мога ли да я спра? Но не мога да прекарам живота си в ролята на полицай - извинявай, нищо лично...

— Всичко е наред. В края на краищата, нима е възможно да обичаш някого, на когото не вярваш?

— В такъв случай не се разстройваш, че са сами сега, така ли? Дори и след като знаеше, че Тòва е... хм...ъъ... увле­чена в Джон?

— Джон отдавна е порасъл и може да се грижи сам за себе си.

— Но ще може ли да се справи с Тòва? - Корн се изсмя горчиво.

— Защо търпиш всичко това, Станли? - запита пак Ка­рин.

— Питам се дали ще ме разбереш - отвърна той по съ­щия начин. Стигнали бяха до предната веранда, Корн седна на второто стъпало и хвана ръката ѝ. Карин нямаше друг из­бор, освен да седне на стъпалото под него и да го гледа от долу на горе. Той продължи да държи разсеяно и сякаш не­съзнателно ръката ѝ. - Непрекъснато си мисля, че все още мога да спася брака ни - започна той. - Въобразявам си, че ако проявя търпение - ако издържа още малко, ако се постарая повече, ако направя някои компромиси, ако не се откажа от опитите си да се превърна в онзи мъж, когото тя предпочи­та... Кой знае? Може би накрая ще успея? Може би двамата ще успеем... Заедно сме от десет години. Страхотен късмет беше, че успях да я спечеля... да се оженя за нея... и досега не мога да повярвам, че успях... Тя е толкова красива... би могла да се омъжи за всекиго - за всекиго! Предполагам, че избра точно мен само защото съм лекар. Избра ме заради професи­ята ми, не заради самия мен.

— Не, не...

— Смятам, че няма друго обяснение. Страхувам се, че е така. - Той държеше ръката на Карин и я разтъркваше нежно, но разсеяно между палеца и показалеца, сякаш тя беше камък или пръчка, или талисман, от който черпеше сила. - За Тòва и някои хора като нея лекарската професия дава власт, мощ, позиция - но всичко е илюзорно. Тя се стреми към истинска­та мъжка сила. А аз имам силата да лекувам, и то само някои неща, някои доста ограничени неща. Всъщност имам властта най-вече да плащам сметките. А тя има нужда от мъжка сила, която да срита врата, за да стигне до нея, а после да полети през джунглата на жилава лиана, понесъл я на ръце...

— Няма такъв човек.

— Джон може да го направи.

Карин замълча за миг.

— Но няма да го стори. И не смятам, че жените искат точно това.

— Ти не го искаш, Карин. Но Тòва го иска. А аз не мога да ѝ го дам. Но не се предавам. Ако в края на краищата бра­кът ни се провали, няма да е по моя вина... не защото не съм му отдавал изцяло енергията, волята и любовта си... Но е тол­кова тежко... толкова самотно...

Карин стисна съчувствено ръката му. Той вдигна нейна­та към устните си и я целуна, а тя инстинктивно докосна ли­цето му със свободната си ръка.

В този момент Бекер и Тòва се появиха на ъгъла.

— Колко мило - възкликна Тòва. - Наистина мило, на­ли? - Бекер бе вторачил безмълвно поглед в живата картина пред него. - Знам, не ми обяснявай. Ухапа я змия и ти само изсмукваш отровата - обърна се тя към Корн.

Карин издърпа ръцете си.

— Просто... разговаряхме - заяви тя.

— О, да, то се знае. Той е много добър на приказки - отвърна Тòва и кимна пренебрежително с глава към Бекер. - Този има какво да научи от него.

— Няма защо да се учи. И той е добър - парира я Карин. В гласа и на двете жени се усещаха ясно металните нотки на едва прикрита враждебност.

— Скрит талант тогава. - Тòва се обърна рязко и потупа Бекер по бузата и той неволно се дръпна. - Не ми обръщай внимание, шегувам се... Ооо, колко сме нервни!

Прозвуча звън и Корн измъкна сигналното устройство от джоба си и се взря в дисплея.

— Извинявайте, търсят ме по телефона - заяви той и изчезна бързо в къщата.

— Нищо ново - въздъхна Тòва. - Постоянно изчезва или към болницата, или заради вечните си разговори... Никога не се омъжвай за лекар, Карин.

— Благодаря, смятам да задържа съпруга си.

Тòва се вторачи замислено в Бекер.

— Добра идея - кимна тя одобрително. - Той изглежда забележително стабилен.

Бекер се изсмя.

— Стабилен?

— Да, такъв е - по своему. Разумен, стабилен и верен.

— Кучетата са верни - отвърна невъзмутимо Тòва. - Мъ­жете са верни само между две последователни връзки, и то без да искат.

На предната врата се появи Корн с безжичен телефон в ръка.

— Тебе търсят, Джон.

— Открих те най-сетне - прозвуча гласът на Тий в ухо­то на Бекер. - Благодарение на изключителните ми детектив­ски качества. Пак дискусия на тема „Кости“, а?

— Играхме тенис.

— Тенис? С доктор Корн? Защо не прекарате някой сле­добед в състезание по препъване на възрастни дами на някоя пресечка? Би било по-равностойно.

— В Кламдън няма пресечки - отговори Бекер. - Иг­рахме на двойки.

— Със съпругите? Интригата се задълбочава. Защо ни­кога досега не си ме канил да играем тенис?... Слушай, има ли някаква възможност да отделиш някоя и друга минутка за мен? Изскочи нещо, за което искам да поговорим.

Бекер погледна тримата наоколо, които се правеха, че не следят разговора му. Карин и Тòва изглеждаха така, като че ли едва се сдържат да не си заскубят взаимно косите, а Корн се преструваше толкова усърдно на невинен, че Бекер неволно си помисли: „Сякаш са го засекли с оная му работа в ръка...“

— Добра идея - отвърна той. - Къде да те намеря?

— На улицата пред къщата. Имам червени и сини топки върху колата си, които мога да въртя.

— Смешно място за топки - върна му го Бекер. - А ако завали?... Сигурен ли си, че имаш нужда и от Карин? Редно е поне единият от нас да остане тук, ако е възможно.

— Споменах ли нещо за Карин? Тя е винаги добре дош­ла, но...

— Напълно сигурен ли си, че имаш нужда и от двама ни?

— Хей, какви ги дрънкаш? Говориш за публиката наоко­ло - или?

— Позна.

— Кажи на Корн да ми яде гащите.

Бекер се обърна към Карин.

— Страхувам се, че той има нужда и от двама ни. Съжа­лявам.

— О - възкликна Карин и се престори на разочарована.

Бекер погледна Корн, после Тòва.

— Извинявайте. Какво да се прави - работа.

— Но, разбира се, разбира се - заприпява Корн. - Разби­рам, работа, да, разбира се...

— Постарай се да бъдеш на място - заяви Бекер по те­лефона.

— Искрено съжалявам. - Карин вече отстъпваше към ъгъла на къщата. - Прекарахме чудесно.

— Работата ни е виновна. - Бекер вдигна безпомощно ръце и сви рамене, опитвайки се да изрази раздразнено при­мирение. - Човек няма избор и трябва да...

— Знам, знам - обади се Корн и стисна ентусиазирано ръката на Бекер. - Страхотно беше. Истинско удоволствие е да те гледа човек как играеш... как се движиш по корта като... като пантера. Нали, Тòва?

— Какво?

— Не се ли движи като пантера?

Тя погледна Бекер със същия замислен поглед, сякаш го преценяваше колко струва.

— Никога не съм била с пантери и не знам особено мно­го за тях.

Корн хвана ръката на Карин и я задържа за миг между дланите си.

— А ти си като... като сърна!

— Едното от тия животни не изяжда ли другото? - запи­та Тòва. Корн не ѝ обърна внимание, втренчил многозначите­лен поглед в Карин.

— Благодаря. Благодаря ти от сърце.

— Беше удоволствие.

— Трябва пак да се съберем - възкликна Корн, усмих­нат до уши, и замаха с ръка след тях.

Когато се отдалечиха с колата, Бекер се отпусна с въз­дишка на облекчение на седалката отзад.


***


Разположиха се във всекидневната на Тий и той им раз­кри подозренията си за Макнийл.

— Ето защо исках да поговоря с вас някъде, където няма опасност от подслушване. Не в полицията. Не съм сигурен дали Макнийл има истински приятели там, но винаги се на­мират хора, които обичат да клюкарстват. Нямам на разпо­ложение никакви доказателства от значение, знам го...

Влезе Мардж, предложи безалкохолни напитки, върна се обратно в кухнята, донесе напитките и пак изчезна. След петнайсетина минути се появи отново и предложи сладкиши.

— Мардж, събрали сме се по работа - сряза я Тий. - Ние очевидно не общуваме по друг начин с тях.

Карин погледна Бекер и повдигна вежда. После се обър­на към Мардж:

— С удоволствие бих хапнала от тях, Мардж, благодаря ти.

— Изглеждаш така, като че ли никога не ядеш сладкиши - въздъхна Мардж.

— Грешка. Мога да изям по цяла кутия наведнъж.

— Как тогава запазваш фигурата си? Погледни я, Тий, има страхотна фигура, нали?

— Тази жена е заместник-директор на ФБР и аз никога не гледам фигурата ѝ. За мене тя няма фигура. За мене тя е само къс дърво или щит - като всяко друго ченге.

— Не е ли смотаняк? - запита мило Мардж.

— Би било обидно да се зверя в нея като в разгонено маце с пищни форми!... А, Карин? - запита Тий.

Карин се обърна към Мардж:

— Да, права си, такъв е. Но много мил смотаняк.

Мардж застана зад съпруга си, наведе се, отпусна бра­дичка на главата му,/хлъзна ласкави длани по гръдния му кош.

— О, да, разбира се, много е мил. Ако харесваш това качество у един мъж...

— Не съм смотаняк. Аз съм шефът на полицията. Забе­лежи: главата на полицията тук!

— Главен смотаняк - уточни с обич Мардж. - И все пак, как съумяваш да изглеждаш така добре, Карин?

— Майката му е в напрежението и тревогата. Поддър­жат висок метаболизъм.

— Живее с Бекер, затова - забеляза Тий.

— На работа съм заобиколена с мъже...

— Смотаняци до един. Ясно, разбрах. И все пак трябва да има още нещо. Принудена съм да живея с Тий и въпреки всичко дебелея.

— Изглеждаш много добре - успокои я Карин.

— Е, няма да ме видиш да търча наоколо с тенис-поличка. Босът тук няма да го разреши. - Тя тупна неочаквано ряз­ко Тий по главата и той примига стреснато. После се върна в кухнята.

Тий посочи след нея с палец.

— И това ми било съпруга!

Джини пресече всекидневната, заета с дългата си руса коса, която връзваше на опашка.

— Познаваш господин и госпожа Бекер, Джини. Позд­рави ги.

Джини се спря и им отправи ослепителна усмивка.

— Здравейте! - поздрави тя и успя да насити тази един­ствена думичка с топлота и искреност. Спря се само за да из­слуша отговорите им, и изчезна.

— Наистина е красавица, Тий - заяви Карин.

— Даа - отвърна той, сияещ от бащинска гордост. - И освен това е добро дете.

— Жалко, прекалено голяма е за Джак - въздъхна Бе­кер. - Как мислиш, дали е възможно да задържиш растежа ѝ с няколко години? Или може би ние бихме могли да ускорим този на Джак?

— Хей, я почакай! - обади се Карин. - Не искам Джак да расте бързо...

— И да се превърне в смотаняк - завърши изречението ѝ Бекер.

— Исках да кажа „и да ме остави“. Но сега, след като вече го спомена...

— Я хайде да се върнем на по-здрава почва - предложи Бекер. - Говореше, че се опитваш да намериш онзи Киауа?

— Киуасий. Тайрон Абдул Киуасий. Освободен беше под гаранция и се изпари. Ченгетата от Бриджпорт се опитват да го намерят, но засега без успех.

— Сигурен ли си, че е бил той? - запита Карин.

— Не напълно. Но той беше последният негър, с когото имах вземане-даване и който имаше вземане-даване и с Мак­нийл.

— Ще ти осигурим идентифициращ телефон - предло­жи Карин. - Вероятно ще ти се обади пак, за да разбере дали си открил нещото, което е трябвало да намериш в гаража на Макнийл.

— Смяташ, че ще позвъни отново, така ли?

— Няма начин да не позвъни - потвърди Бекер. - Първо и преди всичко, обадил се е, за да създаде напрежение. Ако наистина е искал да пропее за някакво престъпление, щеше да уточни какво точно да търсиш и къде. Желанието му явно е да си поиграе на котка и мишка с тебе.

— Смяташ, че е дрънкал празни приказки по телефона? Че няма нищо в гаража на Макнийл и че онзи нож там няма никакво значение?

Бекер погледна Карин, която сви рамене.

— Нищо не ни пречи да го проверим в лабораторията, Тий, но това са само догадки и едва ли ще открием нещо. Пред­полагам, че е все още възможно да съпоставим следите от кръв или тъкан с пробите за DNK от костите - ако все още е възможно да се вземат прилични проби от тях в този етап на разлагане.

— И ако не е почистил ножа толкова внимателно, колко­то ти смяташ, че е сторил.

— Стори ми се чист като добре излъскана свирка...

— Но под микроскоп е възможно да изглежда по друг начин.

— Точно сега обаче той е неприемливо доказателство - намеси се Карин. - Взет е при незаконно претърсване.

— Не е взет - роясни Тий. - Щях да го взема, но чух шум и... напуснах терена. С други думи, плюх си на петите.

— Добра идея.

— Но причината не е толкова добра. Откровено казано, стреснах се. Имах странни усещания в тоя гараж... Не знам защо... може би просто защото нямам особено добро мнение за Макнийл... Вероятно се превръщам в жертва на собствено­то си въображение... Ако всички онези съмнителни нещица около него изведнъж намерят логично обяснение, цялата ми обвинителна схема ще рухне като сламена къщурка.

— Има някои неща, които не са рожба на въображени­ето ти, Тий - прекъсна го Карин. - Едното от тях е телефон­ното обаждане на Киуасий или който и да е бил той. А друго­то са скелетите на шестте млади жени. Те са прекалено реал­ни.

— Сетих се нещо - възкликна Бекер. - Разглеждал си онзи нож, който според тебе би могъл да бъде използван за нарязване на трупове, когато си чул шум и си духнал - впро­чем много разумна реакция от твоя страна.

— Точно така.

— Означава ли това, че сега твоите отпечатъци са върху възможното оръжие на убийствата?

Тий се вторачи за момент в Бекер.

— O. Дяволите го взели! - възкликна той.


***


Късно следобед Метцгер вкара кучето си в колата и се върна в резервата. Отначало направи опит да държи Санди на дълъг ремък, но тя веднага се омота около едно от дърветата и го принуди да я освободи и да я пусне да подскача весело напред в гората. Метцгер вървеше към „лобното“ си място от снощи - дупката, в която се бе строполил рано тази сутрин и край която бе изгубил фенера си. Санди енергично описва­ше широки кръгове около него и я намери първа. Метцгер я свари да души възбудено около ръба на прясно изкопаната дупка.

На дневна светлина тя не създаваше впечатление на ни­що странно или извънземно. Някакво човешко същество бе­ше изкопало дупка. В пръстта, струпана до нея, ясно се виж­даха отпечатъците му, отстрани личаха следите от лизгара. Копачът бе попаднал на голям скален къс - Метцгер забеляза бяла резка там, където лизгарът бе ударил о камъка. Ясно се виждаше и къде копачът бе приклекнал: задникът му се беше отпечатал в пръстта. Забелязваше се и ясен отпечатък от ня­каква друга, по-лека, по-широка и по-гладка тежест - тя бе смачкала изкараната от дупката пръст, но не бе оставила ни­какви следи.

Кучето продължаваше да души възбудено, следвайки ня­каква пътека около дупката. Метцгер го върза, скъси ремъка, и го подкани:

— Намери го, Санди. Хайде, намери го!

Кучето описа голям кръг около дупката и го задърпа меж­ду дърветата, почти допряло нос до земята. След няколко ми­нути и много отклонения Санди спря до пътя и се завъртя в малък кръг с нос, насочен към една точка. Боклуците по зе­мята там бяха смачкани и Метцгер забеляза ясни отпечатъци на токове на обувки: те се бяха вбили в земята през минало­годишните листа. Той застана на същото място, опитвайки се да погледне през очите на собственика им. Оттук се виждаше пътят отбивка, горния етаж на къща през мрежа от листа точ­но отсреща. Далеко на изток стърчеше коминът на друга къ­ща. „Стоял е тук призори - мислеше Метцгер - и сигурно е виждал светлините на къщата отсреща, ако е имало такива.“ Опита се безуспешно да се сети дали някои прозорци на къ­щата светеха, когато бе минал с колата си край нея. „Той оба­че ме е видял... Видял ме е да минавам оттук и да се връ­щам...“ Метцгер си представи ясно мъжа, приклекнал край пътя, прикрит от дърветата там и тъмното було на нощта. Видя го да проследява с поглед кръстосващата напред-назад патрулна кола... „Дали ми се е надсмивал?“ - запита се той, едновременно вбесен и засрамен от собствената си некомпе­тентност.


15.


Лув знаеше, че Дениз е готова. Истински готова. Срещ­на се с нея на паркинга пред някакъв ресторант и я отведе до мотела с колата на „компанията“ си. Когато излизаше с жер­твите си, почти винаги използваше нея: бежов „Шеви Кап­риз“ на четири години, тя бе незабележима и трудно се подда­ваше на описание точно поради тази причина. Поддържаше я чиста, често я караше на сервиз, прилежно проверяваше дали ауспухът и всичко останало е в ред. Внимаваше да не предиз­виква нежелани проверки от страна на полицията, гледаше да не допуска причини и да не създава поводи някой да се вглеж­да в него и колата му. Точно поради този вид тъпи грешки изпищяват куп глупаци. Спират разни идиоти заради счупени предни фарове - и намират няколко кила кокаин на задната седалка! Лув караше в багажника нещо много по-уличаващо - много по-страшно от кило наркотици... Всяко старателно ченге можеше да се добере до него - но само ако Лув му даде такава възможност. Той все още разкарваше останките на Инге в багажника си. Тази нощ ще се освободи от тях. Веднага след като се погрижи за Дениз.

Когато влязоха в мотелската стая и той побърза да я при­тисне към себе си, тя вече трепереше като опъната струна. Лув реши, че трепери от вълнение, и я задържа в ръцете си, за да ѝ даде време да се съвземе, но когато отпусна постепенно ръце и се опита да я целуне, тя го спря.

— Трябва да ти кажа нещо...

— Какво? - запита той тихо, подготвен за всякакъв вид идиотизми. В този критичен момент те често имаха нужда от приласкаване и успокояване.

— Имам... имам белег - заяви Дениз. Тя погледна плахо гърдите му, после събра кураж и го погледна в очите. - Белег по рождение - поясни тя.

— О, миличка - възкликна Лув с искрена симпатия. - Всичко е наред.

— Но той е... грозен... Не искам да те... да те отблъсне.

— Скъпа, това няма никакво значение за мен, уверявам те. - Лув седна на леглото и я изчака да вдигне колебливо блузата си нагоре. Яркочервено петно покриваше голяма част от корема ѝ - сякаш току-що цапнато там, сякаш кожата ѝ бе току-що жигосана с нагорещено желязо... - Той няма никакво значение - повтори Лув и наистина го мислеше. За него дейс­твително нямаше значение дали жертвата е грозна или краси­ва: външният вид при него не играеше. - Съвсем никакво.

— Лари ми се подиграваше - прошепна Дениз и смъкна блузата си. - Имах чувството, че му се гадеше от него. Мис­леше разни... Когато го виждаше, губеше желание да... се лю­би с мен...

— Кучи син - обяви гневно Лув. - Гаден, мръсен кучи син! Не те е заслужавал.

— Да, така е - съгласи се Дениз. - Не ме заслужаваше.

Лув нежно обхвана лицето ѝ е длани и се вгледа в очи­те ѝ.

— Той няма никакво значение за мен, Дениз. Само ако ти се тревожиш... Ще престанеш ли да се безпокоиш заради него?

Дениз се поколеба само за миг.

— Да.

Усмихна ѝ се мило.

— Чудесно. - Той съблече блузата ѝ и притисна лице към грозния белег, който се разстилаше по корема ѝ и като някоя гигантска амеба пускаше пипала под коланчето на полата. - Чуй ме, луд съм по тебе. Ти си повече жена от всички жени, които познавам! Толкова съм щастлив, че пожела да дойдеш с мен.

— О, Лайл - прошепна тя и очите ѝ се изпълниха със сълзи.

Той я целуна, положи я нежно върху леглото и я обсипа с ласки като истински влюбен. Тя трепереше и трептеше под него, стенеше възбудено, когато местеше ръка или устни. А когато я разсъблече напълно и постави ръка между краката ѝ, проплака:

— Толкова дълго те чаках!

После отпусна глава на рамото му, изпълнена с такава огромна, откровена признателност, че той усети желание да я закриля. Забравени човешки чувства се раздвижиха някъде дълбоко у него, събудени от крехката ѝ уязвимост, примаме­ни от досега ѝ със смъртта. Той я обгърна с ръце, а после и с крака, обви я с тяло като щит срещу злините в живота - вклю­чително от самия себе си...

— Ти си толкова смела - внезапно каза той. - Възхища­вам ти се.

— Не, не съм смела - възрази тя, смятайки, че той прави намек за белега ѝ. - Просто нямах избор.

Докосна леко тила му и на устните ѝ трепна усмивка. Не можеше да повярва на късмета си. Как така точно тя попадна на такъв прекрасен, такъв добър човек?...

— Ако някога срещна бившия ти съпруг, ще го убия, проклет копелдак! - заяви той. И в този момент почти вярва­ше на думите си.

— Не, не! - прошепна тя. - Не допускай да разруши ху­бавото между нас. Чувствам се препълнена с живот, по-жизнена от всякога.

— Обичам те... - отвърна Лув и се стресна от казаното. Двете думички като че ли се изтърколиха от устата му неза­висимо от волята му, изтикани от мощно, внезапно събудено у него чувство. Лув не можеше да повярва, че наистина се подчинява на силата му. - Обичам те много! - Дениз просте­на и се притисна към него. Замаян, поразен, възхитен от радостното чувство, надигнало се в гърдите Му, Лув отново въз­кликна: - Обичам те, обичам те!

Той коленичи над нея, наведе се и докосна с лице нейно­то. Устните ѝ бяха толкова много целувани, че сега вече изг­леждаха като атлаз, леко подпухнали и гладки. Лув забеляза едва сега, че очите ѝ са пъстри, а косата ѝ имаше нюанса на есенни листа. Тя се извиваше около лицето ѝ и се пръскаше върху възглавницата в хиляди малки къдрици. Той ѝ се захили диво, после се разсмя гърлено, безумието и възторгът от странното усещане го покориха, завъртяха го в луд кръгов­рат.

— Влюбен съм - изкрещя той. Седна, надвеси се над нея с широко разтворени ръце, сякаш искаше целият свят да раз­чете чувствата в гърдите му. Смехът му набираше мощ и се изливаше като пълноводен водопад от него. - Влюбен съм!

Когато възбудата му се залюля опасно на границата на пълна загуба на контрол, в очите ѝ се прокрадна тревога. Не искаше да пресече ентусиазма му - и тя бе влюбена,- но буйната му радост я изплаши. Вдигна ръце към него и той се строполи върху нея, притисна я към себе си и я затъркаля напред-назад върху леглото, обгърнал я изцяло с ръце и кра­ка.

„Капитан Лув е влюбен - мислеше той с почуда. - Капи­тан Лув е влюбен!“


***


Само три минути след като я върна на паркинга пред ресторанта и се отправи към безличната си кола, той вече не помнеше краткото си опиянение от любовен екстаз. Изобщо беше забравил, че е чувствал нещо към жената, с която току- що се беше любил. Обичаше да се отдава на подобни времен­ни изживявания: жертвите го харесваха още повече, докато им разиграваше поредния театър, вярваха му, а понякога до­ри го изискваха. А извън огъня на момента тези демонстра­ции означаваха само украшения към секса, който пък не озна­чаваше нищо, след като веднъж остане в миналото. От съ­ществено значение за Лув беше само фактът, че сега вече той имаше основания да впише Дениз в дневника си. Тя беше са­мо още една жертва, още една победа за него, поредната брой­ка в непрекъснато нарастващия му списък.


***

Киуасий откри къщата и с радост установи, че „Ню Йорк Таймс“ все още кротичко лежи в синята си найлонова торбич­ка на алеята, метнат там от пощенската кола рано сутринта. В два часа през нощта долният етаж светеше: още един знак, че в къщата няма никой. Той се приближи през задния двор, ослушвайки се за кучешки лай, после намери отворен прозо­рец и се намъкна вътре. Минаваше с безшумни, но спокойни стъпки през стаите: не се намираше в Бриджпорт, където ня­коя налудничава майка можеше да му налети с нож или бейзболна бухалка или дори с автоматичен пистолет, с който мо­жеше да го простреля като с автомат. Хората в Кламдън бяха добри, цивилизовани и страхливи - ако дочуят шум, оставаха си по леглата. Бяха неговият тип хора, макар че не го знаеха: и той бе миролюбив като тях - кражбата не предполагаше насилие. Всъщност да вземаш разни вещи от богати хора ка­то тях едва ли би могло да се счита за престъпление - по-скоро беше преразпределение. Киуасий не бе причинил нико­га болка на никого, никога не бе заплашил когото и да било, нито пък бе уплашил някога някого. Та той дори никога не бе виждал някого! Сериозно доказателство, че не беше заслу­жил ужаса, през който го прекара оня гадняр, Женския задник Макнийл, в гаража си. Засрамил го беше, накарал го бе да се моли и да плаче в краката му като дете - и го беше изплашил до смърт! Човек не може да преглътне някои обиди, не всич­ки ритници в лицето могат да се забравят - няма значение дали идват от брат по съдба или от някакво нищожно квар- тално ченге. Е, то се знае, Киуасий нямаше намерение да му скочи открито, не беше глупак. Имаше си начини за всичко...

Измъкна се от къщата само след пет минути и не забра­ви учтиво да затвори прозореца зад себе си. Имаше още дос­та за свиване, но той бе тук повече за удоволствие, не за биз­нес: взе нещата, от които имаше нужда, и си тръгна.

Трябваше му време да осъзнае, че е минал край кола, по-точно неясна форма на кола, повече впечатление за кола, кола, прикрита от дърветата, мътен отблясък на метал, хва­нат за частица от секундата от фаровете му. Не беше патрулна кола, сигурен бе, а всичко останало за него нямаше значе­ние. Някои хора обичат да паркират в гората и да дремят на задната седалка - какво го засягат странностите на другия? Нямаше начин някое ченге да се крие в два часа след полунощ под клони и сред храсти и съчки, които да издраскат колата и да му създадат куп неприятности - не, невъзможно, не и в Кламдън, готов беше да се хване на бас. Предпочете да не обръща внимание на колата и измина още около четиристотин-петстотин метра.

Тук някъде имаше отбивка: забелязал я беше от колата на Макнийл. Киуасий не изпускаше нищо, което би могло да има някакво отношение към бизнеса му. Полицейският шеф вероятно го взе за някой глупак, понеже не можеше да си служи с карта, но той нямаше нужда от такова помагало: всичко нужно бе отпечатано в главата му. Стигаше му да зърне макар и за кратко време някакво място, за да получи и задържи в главата си повече информация от живеещите там. Къде ще паркираш колата? Как ще се измъкнеш, ако я бло­кират? Ако пресечеш гората, къде ще се озовеш - къде ще излезеш? Ако шофира някой друг, къде може да намали, за да те прибере незабелязано? Колко открито пространство трябва да пресечеш, докато се добереш до гърба на къщата? Ако ти се наложи да скачаш, къде ще се приземиш? Ако ти­чаш през гората посред нощ, следван от крясъци за помощ и за полиция, май ще ти трябва много повече от карта в глава­та - няма да е лошо да прибавиш към нея и вграден радар и компас...

Не бе отбивка, а разчистена просека, поддържана от електричарите, за да имат лесен достъп до електрическите стълбове, ако им се наложи да работят нещо по тях. Киу­асий се отби в просеката и продължи със загасени предни фарове: остави само светлините за паркиране - защо да рис­кува някой да забележи странни светлини, плуващи през го­рата? Спря в началото на наклона. От опит знаеше колко опасно е да се изкачва или слиза с кола по хълм, покрит са­мо с пръст и листа. Реши ли се човек на подобен риск, няма начин да не запецне някъде и да върти гуми с часове. Огледа се за възможен изход през гората и насочи колата си право към няколко млади дръвчета и храсти, които скоро застенаха под гумите му. Колата не беше негова и не му пукаше дали ще я надраска или не. След тазнощния удар смяташе да отиде до Ню Джърси и да я зареже там или в Нюарк, да взе­ме влака до Ню Йорк и да се отправи към Бед-Стай, където живееше братовчед му. Време беше да изостави Бриджпорт. Оня Женски задник вероятно и сега го търси там, ако е де­журен тази нощ. В Ню Йорк никога няма да го намери. Ця­лата нюйоркска полиция няма да успее да го намери там, колкото и да го търси!

Излезе от колата и продължи без колебание: знаеше точ­но къде се намира, знаеше и къде е къщата на Макнийл - трябваше само да изкачи два хълма, този и следващия. Ще остави нещичко в гаража на Макнийл и пак ще завърти една шайба на полицейския бос. Той вече сигурно е бил там. А сега ще му подхвърли, че не го е намерил първия път, ще го накара да се почувства глупак и чак тогава ще му каже къде и какво точно да търси. Нямаше как да го стори при първо­то обаждане, защото още не бе поставил нещото там. До тази нощ дори не беше наясно какво точно да подпъхне в гаража. Но и първото обаждане не бе без значение: накарай шефа да ровичка и да се поти, влей подозрение у него, и той сам ще започне да забелязва разни нещица около Макнийл. И сам ще разбере от кой прозорец скача старият Женски зад­ник в три часа след полунощ... Един полицейски шеф трябва да се интересува от такива неща, колкото и да е тъп.

Киуасий влезе и излезе от гаража на Макнийл с лекота­та, с която горещ нож реже масло. Остави му подаръчето си, разбира се. Малък спомен от Киуасий с пожелания. Връща­ше си отчасти за преживяното в същия гараж. Ако планът му проработи според предвиденото, старият Женски задник ще затъне до шия в неприятности. Ще го накара да се панира от шубе - да се почувства почти като в гараж, пълен с газ! Ще го накара да се подмокри! Ще разбере как се чувства човек, ко­гато срещу него се втурнат куп задници да му искат сметка за нещо, което никога не е вършил. А ако планът не проработи според очакванията му, поне ще насочи вниманието към ста­рия Женски задник. Ще принуди полицейския бос да раздви­жи тлъстини, да се взре по-внимателно в него и сам да стигне до някои заключения.

Киуасий вече се беше отдалечил от гаража и се промък­ваше през гората, когато чу плясък, после шум от движение през вода. В първия момент помисли за куче, но веднага се усети, че кучето ще тича след него. Замря на място и се вслу­ша напрегнато, опитвайки се да схване смисъла на звуците пред него. Нещото беше се измъкнало от водата и сега вдига­ше доста шум, докато се промъкваше през храсталаците. Кло­ни се чупеха, съчки пукаха - сякаш наоколо влачи туловище огромна мечка, а защо не и слон? Само че в Кънектикът ня­маше мечки, още по-малко слонове, сигурен беше. Нито сле­да от грамадни мечки в целия гаднярски район извън Зооло­гическата градина.

Не му влизаше в работата, но той не обичаше изненади в бизнеса си: не се предвиждаше вдигане на шум така близо до неговия път на отстъпление. Откъде да знае дали Нещото ня­ма да се приближи още повече и да блокира пътя му до колата? И Киуасий тръгна към него, като се стараеше да се движи максимално тихо. Въпреки че нямаше нужда да се старае чак толкова: Нещото вдигаше толкова шум, че нямаше начин да чуе леките стъпки на Киуасий отзад. Сега сякаш атакуваше храсталаците, нещо изсвистя във въздуха и звучно се впи в някакъв клон, който се строполи шумно върху храстите от­долу и те пропищяха под тежестта му. Киуасий изкачи хъл­ма, застана до дънера на някакво дърво и се огледа. Лунната светлина се отразяваше от водната повърхност, опънала сна­га в подножието на хълма, и тя увеличаваше двойно силата ѝ. Коритото на потока тук се бе разширило, водата преливаше от бреговете на оформеното езеро и създаваше малко блато около него с три миниатюрни островчета суха земя в среда­та, всяко от тях образувано около корените на голямо дърво. И трите изглеждаха непроходим лабиринт от тръни и къпи­ни, които се увиваха около дънерите на дърветата и се преп­литаха в плътна трънлива преграда, недостъпна за всяко жи­во същество, по-голямо от заек.

Но на едно от островчетата сега имаше Нещо и то не беше заек. Киуасий го виждаше да се движи, да се изправя, после пак да се снижава внезапно, да изчезва сред шубрака. Чу звън на метал, ударил в камък, после го чу да стърже о скала, после до него достигна характерният съскащ звук от врязване на метално острие в почва. „Някакъв кучи син копае дупка“ - помисли Киуасий. Кой знае за какво му е, но сигурно беше, че тук никой няма да я намери. Кой от скитащите по горите ще е достатъчно луд да гази през вода, за да седне вър­ху куп тръни? Дори и куче ще се държи настрани от подиве­лите шипки и къпини там.

Киуасий се примъкна по-близо и когато онзи на остро­ва се спря за миг, чу ясно монотонното бълбукане на водата по скалите. Бреговете на островчетата сякаш бяха облицо­вани с големи скални късове. На около двайсетина или трийсетина метра по-долу едва се забелязваха очертанията на дървено мостче с перила. „Някакъв лайнен парк тук или резерват, или някаква друга кънектикска щуротия“ - помис­ли Киуасий. Но не и място, където някой би пожелал да дойде, за да рита топка или нещо такова. Само дървета, трънливи храсти, скали и гаден бръшлян, който те спъва на всяка крач­ка. Нямаше дори пътечки - поне той не забелязваше нито една на тая светлина. Кламдънци имаха достатъчно гористи пространства, можеха да си разрешат да предоставят част от тях на катериците. „Хайде да се поразходим из гората и да се налепим с кърлежи от главата до петите...“ „Я да сед­нем на тая скала, за да ни ухапе някоя змия, и после да си говорим колко ни е било приятно...“ Проклетите глупаци не виждаха и трийсетина метра пред себе си - невъзможно с толкова много дървета наоколо. Майната им, иска им се да се преструват, че са в джунгла - тяхна си работа. Само да не обвиняват него за тия простотии. Градът не е джунгла, гра­дът си е град. Това тук е джунгла - или наченка на джунгла, все пак още недостатъчно голяма.

Приближи се още малко и спря на няколко метра от во­дата, сви се зад някакво дърво и се опита да разбере какво всъщност става. Човешкото същество, което копаеше дупка - в това поне беше напълно сигурен, - бе с качулка, която удължаваше нагоре главата и скриваше добре лицето му. Ня­маше как да разбере какво смята да постави в дупката. Копа­чът постоянно попадаше на скала и в звуците, които се носеха от него, се примесиха нюанси на раздразнение. Дори в сумтенето му се усещаха гневни нотки. Логично беше да се допус­не, че островчето е просмукано от влага, след като бе заоби­колено с вода - а това би улеснило изкопаване на дупка, ако човек се ориентира към него с такова намерение, - но за зла чест изведнъж се оказва, че камънаците там са повече от пръстта. „Трябва да си пълен идиот, за да тръгнеш да копаеш дупки където и да е в този щат“ - помисли Киуасий. Пълен идиот - или някой луд? Посред нощ - в средата на гората - сред блато - сред шипков гъсталак?

Сети се с какво някой би желал да запълни такава дупка на такова място и по гърба му пробяга хлад. „Не искам дял от това - каза си той. - Не искам дори да знам за него!“

Но в този миг дяволът внезапно се изправи и се обърна към Киуасий. Под качулката главата му беше като конус, лицето - само тъмно петно, а в ръка сякаш държеше вилата на Сатаната. Изправил се беше в сянката на дървото, после мръдна настрани и лунната светлина обля лицето му, но пак като че ли нямаше лице, а само святкане на очи, зли очи, проблясващи в тъмнината. Киуасий застина, не смееше не само да мръдне мускул, но дори да мисли. Дяволът местеше поглед, докато не попадна на Киуасий. Дяволският поглед сякаш се заби в очите му. Разтреперан и ужасен, Киуасий пламенно се замоли: „Господи!... Боже-Божичко, дано не ме е видял, моля те, Божичко!“ Луната се бе изместила, откак­то спря до дървото и сега той бе окъпан в лъчите ѝ. Единст­вената му надежда бе да остане неподвижен на мястото си. Или да побегне. Сви се като животинче, надяваше се отча­яно да мине за част от храсталака наоколо, не загуби надеж­да дори когато дяволът пристъпи към него, вдигайки лизга­ра и накланяйки глава настрани, за да се увери, че наистина вижда, каквото смяташе че вижда. Направи още една колеб­лива стъпка напред, като повдигаше високо колене, за да се откачи от къпините. Киуасий забеляза, че ръцете му са неес­тествено млечнобели.

Дяволът пристъпи още малко напред и сега стоеше поч­ти до края на островчето. Наклони обратно глава, търсейки друг ъгъл, който евентуално да обясни нещото пред него.

От островчето се понесе заплашителен шепот:

— Хей?

Киуасий искаше да побегне, но беше прекалено изпла­шен, за да го стори. „Не ме вижда - внушаваше си той отча­яно. - Моля те, Боже-Божичко, моля те, моля те!... Той не ме вижда, не, не ме вижда!... Той мисли, че съм сянка, че очите му го играят!“

— Хей. - Този път въпросът липсваше. „Знае, че съм тук“ - помисли Киуасий, скован от паника. - Как сте? - запи­та спокойно дяволът. - Прекрасна нощ за разходка, нали? Не можах да спя и излязох да се поразходя. - Сега дяволът беше с единия крак във водата. - Хей, знаеш ли как ме стресна? Не можех да повярвам, че някой наистина седи там и ме наблю­дава. Питах се: „Но защо ще го прави?“ - И другият му крак бе във водата. „Бягай! “-пищеше мозъкът на Киуасий. Млеч- нобелите ръце се оказаха тънки гумени ръкавици. Сега той държеше лизгара като оръжие, готов да замахне и удари с него. - Вероятно се чуди какви ли ги върша тук - продължа­ваше спокойно гласът. Очите му бяха широко разтворени, святкащи, безумни очи.

Киуасий скочи и се впусна в бяг, когато лизгарът изсвистя към него и металът закачи бедрото му. Той се втурна нагоре по хълма, подхлъзна се, падна, запълзя на четири крака, изправи се. Чу писъка на лизгара край главата си, продължи да тича. Кракът му попадна на камък и той пак се спъна, полетя напред, отблъсна се с рамо от дънера на дърво, опит­вайки се да се обърне рязко, за да се насочи към колата си. И в този момент разбра, че нещо ужасно сериозно е станало с крака му. Мускулът отказваше да се подчинява на волята му. Не усещаше болка, но кракът му беше мъртъв. Лизгарът го удари в кръста и той полетя напред, спъвайки се на един крак само, цялата му дясна страна беше безжизнена и го теглеше назад, сякаш бе затънала в лепкава кал. Измъкна се до най-близкото дърво, опита се да се плъзне зад него, за да избегне следващия удар. Лизгарът удари ръката, с която се държеше за дънера. Киуасий разбра веднага, че е счупена и безполезна за него и все пак инстинктивно направи опит да се отдалечи.

Този път металът го перна странично в главата и пред очите му се пръснаха хиляди звезди. Киуасий падна и невол­но се сви на топка, обгърнал с ръце главата си.

Дяволът застана задъхан над него. Стискаше здраво дръжката на лизгара с ръце в ръкавици. Когато Киуасий се осмели най-сетне да го погледне, дяволът прие човешка фор­ма. Киуасий забеляза, че качулката е само част от яке и че в нея има истинско лице, все още частично прикрито. Сега очи­те му изглеждаха нормални и дори някак обидени.

— Това е много необмислено - заяви дяволът. Киуасий мълчеше. Ушите му бучаха от собственото му неравномер­но дишане. - А сега си наранен - продължаваше дяволът и поклати тъжно глава. - Ужасно.

— Не виждам нищо - промълви Киуасий. Главата му още звънтеше от удара, нещо се бе случило със зрението му.

— Защо си тук? Не трябваше да бъдеш тук. Никой не би трябвало да е тук по това време... Къде си ходил?

— Разхождах се - простена Киуасий.

— Не лъжи. Крадеше ли?

— Ето пак. За вас всеки от нас е крадец - възмути се Киуасий.

— Не те разбирам.

— Разхождах се, ходих на гости на приятел... Не виждам нищо...

— Не те разбирам. Нещо не е в ред с говора ти. - Дяво­лът се наведе загрижено. - Изглежда, си наранил челюстта си.

Киуасий опипа с език предните си зъби и установи, че четири от тях бяха счупени и се клатеха. Челюстта му пулси­раше, но не усещаше болка. Тялото му бе сериозно наранено на няколко места, а той още не изпитваше болка: шокът бло­кираше рецепторите за болка.

— Зъбите ми - простена Киуасий и за пръв път чу изк­ривения си говор, както, изглежда, го чуваше дяволът.

— Слушай какво - говореше дяволът. - По-добре е да се върнеш обратно. Там ще намерим някой да ти помогне.

— Не искам помощ, искам само да стигна до колата си - отговори неразбираемо Киуасий.

— Хайде, тръгвай. О, хайде, ще се справиш, не е чак тол­кова далеко.

— Не мога...

— Можеш, можеш. - Гласът на дявола беше спокоен, окуражителен и у Киуасий пламна искрица надежда. Може би атаката на дявола бе само отклонение, може би реакция на стреснат човек - как няма да се стреснеш, ако изведнъж забе­лежиш, че някой те шпионира в гората посред нощ? Киуасий се опита да се размърда, но не успя. Дяволът го побутваше с лизгара, насочваше го обратно към водата. И Киуасий запъл­зя в тази посока. - Чудесен си, прекрасно се справяш. Само не спирай, продължавай, хайде...

— Мога да ти кажа някои неща - започна Киуасий. Кръв пълнеше устата му. Изплю я и зъбите му се разклатиха, едва закрепени за челюстта.

— Не говори, няма нужда.

— Макнийл... - Стори му се, че езикът му запълва цяла­та устна кухина и не оставяше пролука за думи.

Дяволът пак го бодна с лизгара.

— Продължавай, справяш се чудесно.

— Макнийл... - Езикът му сякаш продължаваше да се подува и Киуасий се изплаши, че ще запуши гърлото му.

Бяха стигнали до брега на блатото и Киуасий спря, зас­танал на четири крака като животно.

— Продължавай - заповяда дяволът. - Не е дълбоко. Оти­ваме на острова.

Киуасий усети, че се задушава: езикът блокираше гър­лото му. Опита се отново да изговори името на Макнийл, но от устата му излезе само отчаяно клокочене. Седна, хванал гърло, надявайки се дяволът да разбере проблема.

— Знам, знам, но тук не мога да направя нищо за тебе. Искам да ти помогна, но нещата, от които имам нужда, са там. - Той посочи към острова. „Там има само дупка в земята - мислеше Киуасий. - И ти ще ме натъпчеш в нея...“ Опита се да поеме по-дълбоко дъх, загърчи се преувеличено и хвана със здравата си ръка крачола му, молейки го за помощ. - Не мога да те пренеса там - поясни дяволът. - Трябва сам да се прехвърлиш. Хайде, ще ти помогна.

Киуасий изстреля ръката си право нагоре, хвана дявола за тъшаците и ги изви с все сила. Дяволът изрева, отскочи назад, замаян от болка, и Киуасий рязко дръпна крака му. Дя­волът падна по гръб, главата му пльосна шумно във водата и капчици вода, искрящи като диаманти, разтвориха ветрило под лунната светлина. За миг около главата му сякаш засия оре­ол, после капчиците се върнаха обратно и ореолът изчезна.

Киуасий се преметна върху дявола и насили главата му под водата, стиснал със здравата си ръка врата му. Опита се да намести здравия си крак в стомаха му и да се отпусне с цялата си тежест върху него, но дяволът се бореше бясно, изви се на една страна и успя да хвърли Киуасий във водата.

Докато младежът се опитваше да се измъкне, дяволът сграбчи лизгара и замахна. Киуасий вдигна навреме ръка, за да отклони удара, но той го вкара по-навътре във водата. Лиз­гарът се стоварваше върху него с бясно темпо и Киуасий напразно се опитваше да се свие зад преградата на ръцете си. Металът се впиваше в раменете му, в лакътя, в плътта му, в костите. Всеки удар го лишаваше от сила, затрудняваше за­щитата му. Атаката на дявола бе лишена от изкуство, от план, от мисъл. Той го налагаше безразборно, сякаш бедното мом­че бе просто пречка, която трябваше да отстъпи пред грубата сила.

Киуасий се опита да се хвърли към него, но десният му крак бе неподвижен и той потъна до колене в черната вода, все още обхванал с ръце главата си. Сега дяволът имаше въз­можност да го удря по-резултатно и силата на ударите му нарасна. Някои от тях пробиха защитата на ръцете му, засег­наха главата му, стовариха се върху раменете и врата му.

— Няма да кажа какво съм видял... - Киуасий не беше сигурен дали действително произнася тези думи, или те прос­то заседнаха в мозъка му. - Няма да кажа... Не съм видял нищо.

Но той бе видял, каквото беше видял, и дяволът го знаеше... И всичко започна от онази нощ, когато той забеляза мъж да се изхлузва от прозореца на оная къща... Оня лъжец, Макнийл, твърдеше, че никога не е бил в нея... И завърши, когато забеляза дявола да копае на острова... и сега той го кара да си плати за всичко. Това тук не беше блъф като газа в гаража на Макнийл: дяволът не се шегуваше и сигурно ще го убие. Не трябваше да се ебава с Макнийл, трябваше да зах­върли всичко зад гърба си, да свие рамене и да го отмине... Защо - защо се върна в къщата му? Защо се обади на поли­цейския бос?... Не трябваше! Не трябваше да търси мъст... „Защото сега ще умра заради това, знам го... - мислеше той отчаяно. - Ръцете ми сигурно са счупени...“ И пак се учуди - дори и в този момент! - на слабото усещане на болка.

Ръцете му се умориха да отбиват неспирните удари. Ки­уасий се отпусна на четири крака, изложената му на удари глава почти докосваше водната повърхност. Чакаше послед­ния удар с примирение, както осъденият на смърт чака с гла­ва на дръвника удара на палача.

Но той изненадващо се забави. Дяволът стоеше на брега и дишаше тежко. И за момент двамата се вгледаха един в друг, като двама изтощени гладиатори.

Дяволът заговори пръв.

— Любовта е всепобедна - изсмя се той. - А сега ставай и тръгвай към острова. Искам да отидеш там. Не разбирам защо упорстваш така.

— Ти ще ме убиеш - прошепна Киуасий.

— Любовта лекува всички болести, нали знаеш? Върви на тоя остров и Любовта ще те излекува.

Киуасий бавно поклати глава.

— Ще ме убиеш.

— Не искам да те удрям повече - поясни Капитан Лув. - Но ще го направя, ако ме принудиш.

— Знам. Ти си дяволът.

— Какво? Какво каза?

— Дявол.

— Дявол? Дявол ли каза?

— Не знаеш ли че си дяволът?

— Аз? - Лув се изсмя. - Аз съм Капитан Лув! Капитан Лууввв!

— Ти си луд - прошепна Киуасий. Обзе го странно спо­койствие. И за миг не му бе минавало през ума, че ще умре в място като Кламдън. Като си помисли човек за всички ония опасности в Бриджпорт, за боя с ножове, за стрелбите от ми­наващи коли... Там някой можеше да те изкорми само защото си го погледнал накриво, да хвърли запалителна бомба в апар­тамента ти, защото си го обидил, блъснал, настъпил... А как­во опасно има тук, в Кламдън? Само зайци, катерици, страх­ливи граждани, които при всеки подозрителен шум се завиват през глава. И едно побъркано ченге. И самият дявол...

Киуасий изпълзя на острова, без да усеща и обръща вни­мание на шипките и къпините, които се вбиваха в него и раз­късваха допълнително дрехите му, плътта му... Беше прека­лено изтощен, за да се съпротивлява повече, прекалено обез­силен от понесените удари. Не му пукаше повече, искаше най-сетне всичко да приключи. Но когато стигна до дупката, изко­пана от дявола, и забеляза пластмасовия чувал до нея, избух­на в плач. Раните, болката и изтощението отстъпиха пред силата на вечното желание за живот.

— Не ме убивай - ридаеше той. - Нищо не съм видял... Няма да кажа на никого...

— Всичко е наред - мърмореше успокоително дяволът в ухото му, - всичко е наред.

— Не искам да умирам...

— Ще усетиш само малък натиск - информира го Лув. - Няма да те заболи. - Седна на гърба на Киуасий, като го наси­ли да се отпусне на корем. Главата на младежа увисна над дупката. Лув хвана врата му с ръка в ръкавица. - Ще ти нап­равя нещо, от което ще се почувстваш по-добре, не се дър­пай. Няма да те удрям повече с лизгара, обещавам, само ме остави да направя нещо, от което ще ти олекне. Ето, видя ли? Само натиск, не е болка, изобщо не те боли, нали? Болката те отпуска, нали? Чувстваш ли колко е топла ръката ми, не е ли приятно, не се ли чувстваш по-добре? Само натиск... без бол­ка... Ето, това е... още малко... това е... това е.

Докато стискаше врата на младежа, спирайки постепен­но притока на кислород до мозъка му, Лув усещаше как звя­рът у него се събужда за живот. Борил се беше с Киуасий заради себе си, беше се борил от нужда и страх, но сега дя­волското изчадие у него надигна глава и пое контрола над не­щата. Лув се разтресе от мощния поток на възбудата, който протичаше през него, докато човекът отдолу издишваше пос­ледния си дъх. Струваше му се, че ще се пръсне, искаше му се да завие - да отметне назад глава като вълк и да разцепи нощния въздух с воя си, - да съобщи на света - на вселената - за великото си постижение, за майсторлъка си, за умението да контролира нещата!

Лежа дълго време върху трупа на Киуасий, притиснал тяло в мъртвеца, с член, твърд като камък...

Изправи се най-сетне, все още замаян от възбуда. Беше убил мъж – мьж! Без да го планира, просто се случи, от нуж­да. Но убийството бе извадило на повърхността великолеп­ния му звяр! Следователно не манията го караше да убива, а убийството измъкваше на повърхността неописуемия екстаз! Лув се замисли замаяно върху подтекста от този извод. Озна­чава ли това, че той всъщност контролира манията? Значи ли това, че той може да я извиква, когато пожелае? Ще трябва да обмисли новото положение, но точно сега бе прекалено възторжен, за да го направи спокойно. Трябва да се освободи от Киуасий, но в случая нямаше разработена рутинна практи­ка, на която да се опре. Това тук не беше мотелска стая, няма­ше баня с душ, в която да извърши нужните операции. Сега му беше времето да прояви съобразителност, не методичност.

Лув се опита да мисли, да възстанови хладнокръвието си, но сърцето му непрекъснато се намесваше с възторжена­та си победна песен. Убил беше мъж – мъж! Най-основният, най-важен акт от всичко, сторено досега! Убийство! При това в битка, в истинска борба! Предизвикал беше друг мъж, дока­зал беше, че е по-добрият, и го беше убил! Капитан Лув беше свършил всичко сам, манията се бе появила само за да коро­няса с възторг и удоволствие великото деяние!

Клекна на ръба на частично изкопания гроб с два трупа от двете му страни, изпълнен с неописуема гордост от неве­роятното си постижение...


16.


Отражението на слънцето от гладката повърхност на во­дата в резервоара бе като пощуряла скачаща сребриста риба, насочила заслепяващото си сияние точно срещу Тий. Той седеше на „тяхната“ скала, притиснал силно към себе си госпо­жа Лий: възползваше се от единствения момент, когато му разрешаваше да я прегръща така. Тя бе заровила разплакано лице в гърдите му и той докосна нежно влажните ѝ бузи с върха на езика си, стиснал клепачи, за да се предпази от слън­цето. Копнееше да ѝ каже колко много я обича - поне сега, в този момент, - но знаеше каква ще бъде реакцията ѝ. Ще се измъкне от ръцете му и пак ще го залее с порой от приказки, странна смесица от благородница и свадливо женище... Ще говори по типичния за нея начин - едновременно строго и уклончиво - за всичко под небето, но не и за това, което е казал. Няма да заяви, че и тя го обича, знаеше го, и тялото ѝ няма да е повече меко и отстъпчиво, веднага ще се превърне пак само в ъгли и остри ръбове.

И вместо да изрази с думи чувствата си, той просто я притисна по-силно към себе си - сякаш искаше да се слее не само с тялото ѝ, но и с мига... Всъщност тя бе толкова крехка: изглеждаше измамно твърда и издръжлива само благодаре­ние на неизтощимата си енергия. „Мога да я строша като яйче­на черупка, стига да поискам“ - помисли той. Или можеше да я обгърне със силата си и да я защити от... от всичко!

Тя внезапно се вцепени в ръцете му.

— Не още - примоли се той, решил, че се кани да си тръгва.

— Чу ли?

Тий се вслуша, но не чу нищо друго извън постоянния шепот на гората и пиукането на птичките в нея.

— Какво да чуя?

Тя се отблъсна от него.

— Тръгвай - прошепна тя дрезгаво и неочаквано гнев­но. Скочи и бързо задърпа дрехите си. - Някой идва! - Посо­чи гневно с пръст към хълма, като че ли Тий бе слабоумен и тя вече губеше търпение с него.

Той пак се вслуша, опитвайки се да изолира звуците от нахлуването на стегнатата материя на спортния екип върху кожата ѝ. Този път го чу: стъпка - пауза - стъпка. Някой се промъкваше към тях.

Госпожа Лий изтича с маратонка в ръка по пътека, която я отдалечаваше от дома ѝ, и потъна в гората. Тий скочи, преп­лете нервно пръсти по ципа на панталоните си, питайки се дали да се спусне бързо надолу по хълма и да рискува да се изтърколи по скалите. Но нямаше време да обмисля и изби­ра: сега стъпките се приближаваха бързо - идващият вече не правеше опити да се прикрива. Само секунди по-късно на хъл­ма се появи Макнийл. Ухилен многозначително, той заоби­коли дървото, засенчващо последните няколко метра от пъ­теката, и се приближи без следа от изненада, че вижда шефа си на скалата.

— Здравей, бос.

— Какво правиш тук?

— Търся те. Просто улучих мястото, имах късмет. - До­волен от себе си, но потаен като невестулка, той пак даваше да се разбере, че винаги, при всички обстоятелства, знае по­вече от тебе. - Трябва да си се объркал нещо и да си изклю­чил радиотелефона си, без да искаш.

Чувствайки се пълен глупак, Тий се присъедини към иг­рата му - направи се на мим и изигра цял етюд: провери ради­отелефона, закачен на колана му, и се престори на изненадан, когато установи, че е наистина изключен. ( „Дявол да го взе­ме, как ли се е случило?“)

— Какво искаш?

Макнийл примъкна кривата си многозначителна усмивчица по-близо. За миг Тий бе обзет от силно желание да го сграбчи за врата и да го метне надолу от ръба на скалата - да се освободи с един замах и от смущение, и от разяждащи по­дозрения!

— И аз самият не съм наясно - отговори Макнийл. - Метцгер е намерил нещо и гори от нетърпение да го сподели с тебе.

— Какво е намерил?

— Някаква кола, доколкото разбрах.

— Къде?

— Не иска да каже по радиотелефона. Заяви, че ще гово­ри първо с тебе. Вие, момчета, май имате разни тайни, а? - Макнийл пак се захили предизвикателно.

— Да тръгваме. - Тий понечи да направи крачка напред, но Макнийл стоеше пред него с вдигната ръка и не се помръд­на. Нисък и набит, той напомняше бик на арена. Внезапно Тий усети болезнено остро празното пространство само на няколко сантиметра зад гърба си. Макнийл рязко протегна ръка към него, той отстъпи неволно, разбра, че е на ръба на скалата и размаха ръце, за да възстанови равновесието си.

Макнийл го грабна за колана и го задържа, повдигнал насмешливо вежда.

— Внимавай, шефе. Стъпваш на опасна почва тук.

Сви пръсти като пинцети и с преувеличено внимание и точност хвана и изтегли настрани дълъг чер косъм, залепнал на ризата на Тий. Вдигна го нагоре и го огледа внимателно и достатъчно дълго, за да го забележи и Тий, после го издуха.

„Ще го убия - помисли Тий. - Ако се опита да ме зап­лашва по някакъв начин, ако се опита да ме шантажира, ако дори само загатне за намерение да подложи на опасност ос­татъка от живота ми ще го убия като едното чудо!...“ В гла­вата му се завъртя мрачната картина на живот без Мардж, пронизана от непоносимата болка от евентуалната загуба на дъщеря му Джини при един развод... „Ще го убия, ще нати- кам костите му в пластмасова торба и ще го заровя под някое дърво - помисли Тий. - И ще бъда похвален, ако някой няко­га ме хване!“

Когато стигна до колата си, изведнъж осъзна, че докато си бе представял в какъв ужас ще се превърне животът му, ако Макнийл го предаде, не бе помислил нито миг за госпожа Лий...


***


— Намерил я работник от електрическата компания и веднага се обади - поясни Метцгер. Колата на Киуасий кро­туваше на мястото, където я бе оставил, притикана между гру­па големи дървета, добре скрита от пътя. Лесно беше да се проследи пътя му през просеката, а после в храсталака - сма­зана трева, пречупени млади дръвчета.

— Провери ли номера? - запита Тий.

— Открадната е вчера следобед от Бриджпорт - отгово­ри Метцгер. - Направих предварително разузнаване из гора­та наоколо... Допуснах за възможно шофьорът да е все още някъде наблизо...

— Зает с какво? Сметнал си, че спи или може би пикае под някое дърво? - подигра се Макнийл.

— Ами - Метцгер сви безпомощно рамене. - Просто помислих, че...

— Какво намери? - запита Тий.

— Ще ви го покажа. - И Метцгер ги поведе в гората.

— Напоследък прекарвам часове наред в проклетите го­ри - замърмори кисело Макнийл. - Чудя се и се мая за какъв дявол ние, ченгетата, се влюбихме така изведнъж в тия иди­отски дървета.

— Живееш доста близо оттук, нали, Макнийл? – запита Тий.

— Не много далеко. Не си забравил къде живея, нали, шефе? - Нова многозначителна усмивчица, намекваща нещо, което Тий така и не разбра. Макнийл едва ли знае, че е ровил из гаража му преди два дни, той просто обичаше да си прида­ва вид, че винаги е информиран повече от другите. - Искаш да се отбиеш вкъщи за чаша чай? Или питаш дали би могъл да я използваш, когато завали тия дни? Двамата с жената ра­ботим през деня, знаеш го.

— Да я използвам за какво? - запита студено Тий.

— За каквото и да било.

— Ето тук - обади се плахо Метцгер, несигурен дали не прекъсва някакъв особен вид разговор.

Тий обърна много бавно гръб на Макнийл, като първо го изгледа недоверчиво, сякаш полицаят беше отровна змия, която само чакаше да ѝ предостави незащитените си плещи, за да го клъвне.

— Вероятно кръв. - Метцгер сочеше към петно с цвета на стара ръжда върху дънер на дърво.

Тий клекна до дънера. Кръвта беше във формата на не­пълен отпечатък на длан, който се размазваше и изчезваше в пръстта. Като че ли някой се бе хванал за дънера, опитвайки се да се изтегли нагоре, но се бе плъзнал обратно на земята. Там имаше още кръв, засъхнала по покривката от миналого­дишни листа. Тий пристъпи внимателно настрани и забеляза още петна от кръв, плиснати по земята. Колкото повече нап­редваше, толкова повече ставаха кървавите петна, докато нак­рая му се стори, че стои сред кървав поток.

— Обади се на Бекер - нареди той на Метцгер. - Ведна­га! Питай го дали може да дойде незабавно.

— За какво ни е Бекер? - намеси се Макнийл. - Защо да не работим сами? Това тук да не е федерален случай?

— Ти знаеш ли вече какво е?

— Не, но, дяволите го взели...

— Не знаеш. Правилно. Аз искам да открия какво е и затова викам Бекер.

— Открадната кола, голям праз. Можем да се справим и сами.

— И, Метцгер, изкарай и ограничаващата лента от кола­та. Искам този район тук да се запечата веднага.

— Господи, шефе, защо първо да не се огледаме наоко­ло сами? - не се предаваше Макнийл. - И ние сме ченгета, по дяволите! И ние знаем как се изследва район. Защо Бекер? Какво като е от ФБР? Предполага се, че го бива да убива хора - за какво ни е тогава тук? Не е ли смешно да го викаме за всяка открадната кола,жоято намерим.

— Млъкни!

— Какво?

— Чу ме много добре. Не смей да говориш по адрес на Бекер. И по-добре се моли да не чуе някъде какви ги плюеш по негов адрес.

— Не ме е страх от Бекер.

— Браво! В такъв случай освен всичко друго си и глу­пак.

— Да му го начукам.

— О, хайде, Макнийл, опитай. Моля те, опитай, искам да видя как ще го направиш.

— Ако питаш мен, той е вече стар за тия неща.

— Бекер ще се справи с тебе и от инвалидна количка.

— Шефе - намеси се почтително Метцгер.

— Какво има? - запита гневно Тий, изливайки яда си на него.

— Да доведа ли кучето?

Макнийл изсумтя презрително.

— Ти и проклетото ти куче!... Научи се да работиш с човешки същества. Нямаме нужда от гадното ти куче.

— Да, доведи кучето - нареди Тий. - Но не го пускай от колата, докато не ти кажа. - Обърна се рязко към Макнийл, който клечеше край дънера с кървавия отпечатък. - Хей, не пипай там!

— Какво искаш да кажеш с това „не пипай“? Просто го разглеждам.

— Не го прави. Не разглеждай нищо. Не докосвай ни­що. Дори не гледай нищо. Връщай се в колата.

— Какво значи това?

— Това значи, че няма да разреша да насочваш в пог­решна посока друго разследване, както направи с разсадника.

— Не съм насочвал погрешно нищо.

— Искам да се махнеш веднага оттук. Не желая да до­косваш каквото и да било. Връщай се в колата.

— Не можеш да ми сториш това.

— Връщай се в колата.

— Майната му! Работя в полицията от десет години! Ня­маш право да се държиш с мене като с проклет новак!

— Ти добре ли си със слуха? Връщай се в колата.

Метцгер стоеше на няколко метра и слушаше замаян.

— От какво те е страх? Какво според тебе ще направя тук?

— Не знам, Макнийл. Ти си винаги пълен с изненади. Знам само, че каквото и да е то, няма да помогне, напротив, ще влоши нещата. А сега си замъкни задника в колата.

— Да ти го начукам, шефе.

— Искаш аз да те вкарам в колата, така ли?

— Виж какво, старче, не смятам, че ще се справиш.

— Метцгер, какво си зяпнал? Свържи се с Бекер, доведи кучето си. Хайде, мърдай! - Метцгер се отдалечи неохотно. Макнийл не се помръдна. - Почакай за минутка, Метцгер - извика Тий след младия полицай. - Искам да свидетелстваш. Отказ да се изпълни заповед е причина за уволнение, на която профсъюзите няма как да се опънат, но още по-добра причи­на е заплаха за физическа разправа с полицейски шеф.

Макнийл пак се захили предизвикателно и заговори ти­хо, за да го чуе само Тий.

— По-добре го задръж тук, шефе. Иначе наистина може да ти се наложи да зашиеш голямата си уста.

— Няма ли да го повториш достатъчно високо, за да те чуе и Метцгер, ти, малък нищожнико? Смятам, че последно­то ти изречение може да се приеме като заплаха за физическа разправа.

— То е заплаха от ритник в задника - продължи Мак­нийл пак под сурдинка.

— Метцгер, чуваш ли ме ясно?

— Да, шефе.

— Полицай Макнийл, заповядвам ти да се върнеш в ко­лата и да останеш там до получаване на друга заповед.

— Разбира се, шефе - отговори високо Макнийл, пог­ледна Метцгер с усмивка и му намигна. - И най-малкото ви желание е заповед за мен.

Изгледа предизвикателно Тий и едва тогава му обърна гръб. Тръгна с Метцгер към колите, като обгърна с ръка ра­менете му.

— Твоята кола, не крадената - напомни му Тий.

— Метцгер, спомняш ли си тази песничка? Слушай:


Господин Лий, уау, уау-о!

Господин Лий, о, о,’господин Лий?

Ау, господин Лий, оу, ау!...


— Страхувам се, че не...

— Е, може и да греша мелодията, но думите са верни. Нали, шефе? Спомняш си ги, нали? Има Си хас!


Господин Лий, господин Лий!

Оооо, господин Лий!

Ах, господин Лий, господин Лий!


Тий чуваше гласа на Макнийл, който продължаваше да пее безсмислената си песничка и след като дърветата скриха двамата полицаи от погледа му.


***


— Вкара го в колата? Какво е това, твоя версия на дома­шен арест?

— Забравих се - отвърна Тий. - Внезапно го видях да тича пред мене и да унищожава доказателства.

Бекер погледна кървавите петна около дървото, където ръката бе сграбчила дънера, но после го бе пуснала безсилно.

— Тук има множество доказателства за престъпление. Няма нужда да сме трапери, за да открием тези следи.

— Преминах границата. Подлудява ме с поведението си, искаше ми се да го наложа с колана си!... Сега не знам как да го измъкна от колата.

Бекер се разсмя.

— Не е смешно, Джон.

— Прозвуча ми така. Каква е сериозната причина, която изпускам?

— Причината е... - Тий се поколеба. - Джон, аз се... сре­щам с жена.

Бекер кимна, външно неизненадан.

— Аха.

— Искам да кажа, че аз... че ние...

— Се любите. Госпожа Лий, нали?

— Как, по дяволите, разбра?!

— Не забравяй езика на тялото.

— Исусе, толкова ли е очевадно?

— Спомни си, че съм професионалист, Тий. Но по прин­цип тези неща се скриват трудно. Мардж знае ли?

— Разбира се, че не! Господи.

— Но някой знае, иначе нямаше да ми го кажеш. Имаш неприятности, нали? Както схващам, не ми се изповядваш са­мо за да пречистиш душата си.

— Макнийл знае. Гадното копеле. Предполагам, че сигурно ме е проследил.

— Но защо?

— За да има нещо срещу мен... за всеки случай - напри­мер, ако аз открия нещо за него.

— Като какво например?

— Като ей това тук. - Тий махна с ръка към кървавите петна.

— Смяташ, че - каквото и да е то - е негова работа, така ли? Не изглежда особено логично. Ако е негова работа, защо не е разчистил следите? Знае много добре как може да се прецакат доказателства и следи.

— Вероятно не е очаквал да попаднем тук толкова ско­ро. Може би нещото се е случило миналата нощ и той не е разбрал какво оставя зад себе си. Тази сутрин той дори не знаеше, че идваме тук. Метцгер не обясни какъв е проблемът по радиотелефона. И още в началото се опита да постави под контрол всяка моя инициатива, да попречи на всяка моя стъп­ка! Имах много силно усещане, че се опитва да ме изолира от това тук. И тебе също - особено тебе! Направо настояваше да те държа настрани.

— И точно защо смяташ, че го прави? Все още ли го мислиш за Джони Семката?

— Ами... да.

— До този момент аз лично виждам само една открад­ната кола и малко кръв. Може някой да се е порязал или да си е ударил носа, примерно.

— Може би. Може би всичко е рожба на въображението ми - просто защото не го харесвам, много меко казано. Но не си въобразявам, че знае за госпожа Лий. Той дори го изпя.

Бекер се захили.

— И това не е смешно.

— Извинявай. Изглежда, че за да хване човек смешната страна на дадена история, трябва да е отдалечен от нея. Но наистина изглежда глупаво и смешно на твоята възраст.

— Не ми дръж проповеди. Особено ти, от всички хора на света, и особено сега, когато си щастлив.

— А ти нещастен ли си, Тий? - запита тихо Бекер.

— Не. - Тий поклати глава. - Не съм нещастен и точно тук е идиотизмът. Не съм нещастен.

— В такъв случай престани. Потърсил си нещо различно, приискало ти се да легнеш на някого и си го получил. Сти­га толкова, сложи стоп - и край. Ако престанеш да се срещаш с нея, какво може да ти стори Макнийл?

Тий се облегна на дънера на дървото до него, изви врат и обърна лице към небето.

— Не мога - въздъхна той тъжно.

— Защо?

— Не смятам, че имам сили да прекратя срещите с нея. Имам нужда от нея.

— И тя ли е толкова зависима от теб?

— Не, нищо не разбираш. Не смятам, че тя има някаква определена нужда от мен. За нея аз съм просто... приятно от­клонение от гаден брак с безотговорен скапаняк. Не смятам, че ще ѝ пука, ако повече не се появя пред очите ѝ. Може би дори няма да забележи този факт.

Бекер замълча за момент, трогнат от страданието на при­ятеля си.

— Защо тогава?

Тий се взря с безмълвен копнеж в късчето синьо небе, което прозираше през балдахина от листа. Бекер помисли, че няма да отговори.

— Защото искам да съм влюбен в някого - заяви глухо Тий. - Имам нужда да... да съм влюбен. Искам пак да го по­чувствам... Искам да го преживея отново.

— Даа - отвърна едва чуто Бекер.

— Знам, че няма да ме разбереш - продължи Тий, все още вгледан в синевата над главата си. - По-голяма част от мъжете ще ме вземат за луд.

— Разбирам те, Тий. Може би защото самият аз съм влю­бен...

— Знам. Сега. Но какво става, когато не си? - запита Тий с нюанс на безвъзвратност в гласа, подсказваща немину­емата смърт на любовта.

През главата на Бекер преминаваха една след друга са­мо банални фрази и той ги отхвърли до една: не искаше да обиди приятеля си с лековатата безсмисленост на готовото клише.

Появи се Метцгер с кучето и наруши възцарилата се не­ловка тишина.

— О, по дяволите - възкликна Тий, идвайки на себе си, когато чу колата да се качва по наклона и да спира под първи­те дървета до пътя. - Давай да бъдем ченгета.

И мъжете последваха кървавата пътечка на Киуасий с Метцгер и кучето отпред, което бясно опъваше ремъка. Мак­нийл, освободен от колата без разяснения, ги следваше наму­сено. Останали бяха следи от борбата край водата, имаше от­печатъци и вдлъбнатини, но до островчето и до гроба там ги отведе кучето.

Когато разкриха лицето на Киуасий, Тий ахна стресна­то.

— Познаваш ли го? - запита Бекер.

— Така ми се струва. Не е лесно да го разпознае човек в това състояние. Като че ли някой го е обработил с дръжка на брадва. Това Киуасий ли е, Макнийл?

— Защо ме питаш?

— За да получа проклето второ мнение, заради това! Този тук Тайрон Киуасий ли е или не? Ти го докара от Бриджпорт.

— А ти седя лице в лице с него цял час. Карах го на задната седалка на полицейската кола, не съм го разучавал. Може да е Киуасий. Може и да не е.

— Но какво ще прави Киуасий тук? Толкова ли е глупав, че пак да се връща да краде в Кламдън? - запита Бекер.

— Плъзгача е доста глупав - обади се Макнийл. - Ако този тук е той.

— И човек без късмет - допълни Бекер.

— Защо? Като се изключи фактът, че е мъртъв.

— Попаднал е на някого в гората през нощта, който е решил да го убие. На това казвам „човек без късмет“.

— Откъде разбра? - запита заядливо Макнийл. - Веро­ятно е убит в Бриджпорт и докаран тук от приятелчетата му.

— Ако е убит в Бриджпорт, защо е започнал да кърви на петдесет метра оттук? При това убиецът му е носил лопата: лизгар вероятно.

— Защо лизгар, защо не клон, дръжка на брадва? Желе­зен прът? Човек може да пребие друг до това състояние поч­ти с всичко.

— Защото е трудно да се изкопае толкова голяма дупка с клон или железен прът.

Мъжете извадиха внимателно трупа на нещастника от гроба му и Бекер провери съдържанието на джобовете му с един пръст. Попадна на ключовете за колата и ги измъкна с помощта на собствените си ключове. Зад откраднатата кола Бекер обърна джоба си навън и използва плата, за да хване ключовете на Киуасий и да отвори багажника. Още щом го отвори, кучето сякаш побесня. Наложи се Метцгер да упраж­ни сила, за да го отдели от пластмасова торба за отпадъци, пльосната до фенерче и кален лизгар с кървави петна.

Метцгер заключи кучето в колата, докато другите разт­варяха торбата, вслушани в бесния му вой и диво драскане с лапи по прозорците: Санди, изглежда, смяташе, че е възможно да си пробие път с нокти през стъклото.


17.


Бекер се спря на пилешки гърди за вечеря: леко и бързо разрешение при липса на достатъчно време. Начука ги, поръ­си ги с брашно, потопи ги в белтък - от няколко години се беше отказал от консумиране на цели яйца - после ги овъргаля в хлебни трохи. С добавка от лимонов сок, маслини, дома­ти, или някоя екзотична подправка той можеше да приготви различни ястия по вкуса на Джак - неговото одобрение беше най-точната проверка и оценка на кулинарните му усилия.

Закъснял беше повече от обичайното: останал бе да по­могне при подробното изследване на колата и гората, където намериха труповете, а Карин тръгна да купува нови маратон­ки с Джак веднага щом се върна от Ню Йорк. Прибраха се точно когато Бекер приготвяше зелената салата, върху която смяташе да разположи запържените пилешки гърди. Като при­бави и ориз, от който Джак можеше да изяде невероятни ко­личества, получаваше се прилична вечеря: бърза, добра на вид и - най-важното! - вкусна.

— Едва избягнахме маратонките с проблясващите свет­лини - заяви Карин, размахвайки кутията с новата придобив­ка. - Взехме онези, в които може да се инжектира хелий.

— И сега ти ще можеш да прескачаш сгради, а, Джак?

— Как да разбера, след като тя не ми ги дава? - оплака се Джак и се опита безуспешно да грабне кутията: Карин вед­нага я вдигна високо.

— Имат само един недостатък: страшно са скъпи - про­дължи тя. - Май не са предназначени за носене, а само за гле­дане.

— Ето и чашите за питиета - заяви Бекер и подсети с жест Джак да напълни чашата си с мляко, докато той поставя­ше винени чаши за себе си и Карин. - Когато бях малко мом­че, луксозните маратонки бяха безкрайно далеко от нас - почти колкото Млечният път от Земята... Връзвахме каменни плоч­ки към краката си и бяхме щастливи.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги