Maskata na zloto

Плати предварително в брой за една нощ, както Лайл ѝ бе наредил да стори, и се подписа като госпожа Марджори Фейндо - име, което двамата с Лайл бяха измислили, зали­вайки се от смях. В първия момент не можа да се сети за него и едва не написа собственото си име. Сигурна беше, че адми­нистраторката забеляза колебанието ѝ - личеше си от начина, по който я изгледа.

Пиколо взе спортната ѝ чанта, въпреки че Дениз би пред­почела да се погрижи сама за нея - нямаше начин да не е раз­брал веднага, че тя е почти празна. Той не беше вече млад човек и не я огледа похотливо, дори не си разреши да я пог­ледне открито по какъвто и да било начин, но тя знаеше, че ще я коментира пред колегите си. В мотелите, където се сре­щаха досега, мненията на работещите там като че ли нямаха значение. Тя рядко виждаше някого освен администратора - там нямаше такива глупости като подписване на регистри, не бе нужно да се преструва, че има багаж. И освен това служи­телят на рецепцията, бил той мъж или жена, проявяваше та­кова очебийно безразличие, че след тръпката на първия път, тя повече не се замисляше много дали коментират нейния престой там или не. Но тук нещата бяха други: сред лукса на елегантния хотел Дениз се чувстваше като непокаяла се греш­ница.

Стаята беше толкова разкошна, че тя я обиколи бавно, като оглеждаше внимателно всяка подробност. Искаше да за­памети всичко, за да си го спомня после, преди да заспи или на връщане вкъщи след работа - като се започне от плюше­ните завеси с десен от чайни рози и се завърши с автоматич- ната четка за лъскане на обувки в банята. Лайл бе намекнал, че има специална причина, за да иска този път да се срещнат в хотел „Мариот“. Сега, когато видя елегантната обстановка, Дениз се сети само за една достойна за нея причина: Лайл се канеше да ѝ каже, че ще напусне жена си и ще се ожени за нея. Почти не бе посмявала да мисли за едно такова развитие до­сега. В този момент обаче си призна, че то винаги бе присъс­твало в мислите ѝ и макар и изтикано настрани, винаги беше драпало да излезе напред и да се изяви. И сега, когато разбра, че мечтата ѝ е на път да се сбъдне, тя се отпусна на леглото и се разплака като дете.

Наплака се и отиде в банята да се оправи, да облече но­вото бельо - да се приготви за Лайл.

***

В деня на планирания прием-изненада в чест на Бекер доктор Станли Корн отиде с колата си до болницата на Норуок, където му предстоеше операция. Паркингът за колите на лекарите беше специално отделена част от общия и докато пресичаше улицата пред главния вход на болницата, той за­беляза тойотата колебливо да подава нос зад „стоп“-знака в подножието на хълма и да се изкачва бавно насам. Корн се спря зад вратите на болницата, за да се убеди, че тойотата заема позиция, удобна за едновременно наблюдение на кола­та му и на входа на сградата.

Поздрави жените на рецепцията много сърдечно и го­вори с човека от охраната, който се мотаеше край асансьо­рите, малко по-дълго, отколкото изискваше учтивостта - то­ест постара се усърдно присъствието му да се забележи от максимален брой хора. Побъбри любезно със сестрите и ле­карите в хирургическото отделение и дори се усмихна с раз­каяние на сестра Райли, единствената му грешка в болница­та.

Преди години, малко след като пристигна в Кламдън, той бе започнал любовна връзка с Райли и беше разбрал кол­ко глупаво постъпва, като ръси с фъшкии собственото си гнез­до. Ако бе злопаметна и отмъстителна жена, сестра Райли мо­жеше да превърне живота му в ад. За негов късмет тя се оказа жена с опит, не се впечатли от перченето му пред нея като млад петел на бунище и посрещна края на връзката им с об­лекчение. Дългогодишното ѝ присъствие обаче в професи­оналния му живот непрекъснато му напомняше за нуждата от въздържаност и предпазливост. Започнал беше кампанията си на измама точно след връзката с Райли. Понякога той си раз­решаваше удоволствието да попремята в главата си идеята да прекара поне още една нощ с нея, за да ѝ покаже наученото през изминалите години, но в тези случаи винаги побеждава­ше мъдрата предпазливост. Корн се държеше приятелски с женския персонал, чиито услуги ползваше в частния си каби­нет и в болницата, но не си разрешаваше и най-обикновен флирт с тях.

Оперира едно артрозно коляно, погрижи се за скъсания хрущял на прекалено разпален баскетболист. Работеше как­то винаги - енергично и прецизно. След операцията Корн пусна леко напръсканото с кръв хирургическо облекло и ръкавици­те в съответния кош: обслужващият персонал щеше да ги взе­ме оттам и да ги изгори в голямата пещ за горене на смет към болницата - по този начин се изключваше и най-малката въз­можност за евентуални зарази от кръвта на пациента.

Корн съобщи на сестрата, дежурна на етажа, че смята да посети някои от пациентите си в болницата и действително хвърли поглед на двама от тях. От прозореца на втория огле­да набързо паркинга, и се увери, че тойотата е все още засти­нала пред главния вход. Излезе от болницата през задния вход на приземния етаж. Стигна до търговския център „Патмарк“ само за две минути, поръча такси оттам и после се обади на Дениз, за да разбере номера на стаята ѝ. Таксито го откара до хотел „Мариот“ в Стамфорд за петнайсет минути.

Почука на вратата на стаята ѝ само двайсет и пет мину­ти след като излезе от хирургичното отделение в болницата. Носеше пазарска чанта от търговския център „Патмарк“. Де­низ го поздрави по бельо: яркочервена комбинация от горна и долна част. Докато я притискаше в буйна прегръдка към себе си, Корн отбеляза мислено, че краката ѝ не са достатъчно дълги и добре оформени за този тип бельо.

— Донесъл съм ти нещо - заяви той, когато най-сетне приключиха с първата си прегръдка. Той извади от джоба си кутийка, облечена с гладко кадифе, и я отвори. Очите на Де­низ се разшириха от трепетно очакване.

— Какво?

— Погледни - захили ѝ се той.

— О, Лайл... - прошепна тя с разтреперани устни.

От кутията надничаше срамежливо изящно златно часовниче с кръгъл циферблат с винтче.

— Само това можах да си разреша - въздъхна със съжа­ление Корн. Всъщност успя да го намери много трудно. Ча­совниците с ръчно навиване принадлежаха на миналото, а Корн се нуждаеше точно от такъв. - Сложи го - подкани я той.

— Толкова е красив! - възкликна тя и се опита да прик­рие следата от разочарование в гласа си, като се усмихна ши­роко и отпусна глава на гърдите му. За един кратък, парали­зиращ миг си бе помислила, че от кутийката ще се изтърколи с нежен звън годежен пръстен.

— Хайде, сложи го - подкани я пак той, все още ухилен. - Искам да видя как ще изглежда на ръката ти.

— Ти ми го сложи - предложи тя с часовничето в ръка.

Той се поколеба, без да го докосва.

— Не мога, пръстите ми са прекалено груби. Сложи го, моля те, искам да го видя на тебе.

— Ти, глупчо такьв! - скара му се игриво тя. - Пръстите ти са вълшебни! - Тя целуна върховете на пръстите му, после разкопча своя часовник и на негово място сама постави ново­то часовниче. После вдигна китка, като че ли на нея току-що бе закопчала не часовник, а диамантена гривна. - Наистина е много мило от твоя страна - благодаря ти...

— Трябва да го навиеш и свериш - отвърна той.

— Още не искам времето да затече - прошепна тя. - Ис­кам този ден да продължи вечно...

— Хайде, моля те - придумваше я той. - Още не знаем дали работи, нали?

Люби се с нея едва когато се увери, че тя се мота доста­тъчно с часовничето, за да остави отпечатъците си върху не­го. Дори и да забеляза, че този път той бе много по-бърз от обичайното, Дениз не се оплака, а когато той я облада отзад и поиска от нея разрешение да стисне врата ѝ, тя веднага се съгласи, за да му угоди, и не се опита да се съпротивлява до­ри когато хватката му стана... стегна се...ау, а... болезнено... „Боли...“ И тази бе последната ѝ мисъл...

Корн хвърли презерватива в тоалетната чиния и пусна водата, после постави хирургическите ръкавици, които измък­на от пазарската чанта. Завлече безжизненото тяло на Дениз до душа, върна назад часовничето до девет и дванайсет мину­ти, после удря отпуснатата ѝ ръка върху облицования с плоч­ки под, докато часовничето се счупи и стрелките застинаха. Прибра стария ѝ часовник в джоба си, за да го изхвърли на безопасно място по-късно, преоблече се в ново хирургическо облекло и изтегли тялото на Дениз под душа. Както винаги, беше взел два скалпела, въпреки че имаше нужда само от един. За разлика от друг път работеше бързо, без да се тутка нарочно, опивайки се от допълнителната наслада, която обикнове­но му предлагаше тази част от ритуала. Едва ли щеше да има за какво да се гордее с работата си върху трупа на Дениз днес, но тя удовлетворяваше целите му за момента. Подписа се с характерните резки на края на всяка става, натика частите на тялото ѝ в торба за боклук с подсилени двойни стени и дъно, огледа внимателно канала на душа. Там обикновено засядаха косми, включително и негови, независимо от хирургическо­то кепе, с което беше. Корн разви решетката, отстрани кос­мите, които се бяха насъбрали по нея и по горната част на тръбата, след което я върна на място.

Чувстваше се леко измамен от нуждата този път да но­си хирургично облекло. Изтървал беше удоволствието от възприятието на голото ѝ тяло, притиснато към кожата му, докато работи върху ставите ѝ, но проклетите ченгета ду­шеха като кучето по петите му - нямаше защо да им осигу­рява мостри от тъкан или косми, за да има върху какво да работят.

Корн прибра подгизналата кървава хирургична престилка в пазарската чанта и обиколи още веднъж стаята, за да се убе­ди, че не е оставил никакви следи от себе си. Този път реши да вземе и чаршафите от леглото: преди да ги прибере в чантата, ги сгъна внимателно навътре, за да задържат всички възмож­ни нещица по тях, които биха могли да създадат работа в ла­бораториите по съдебна медицина на Бюрото.

Надникна в коридора, изхлузи се от стаята и закачи на дръжката табела „Не ме безпокойте“. Смъкна ръкавиците си едва когато вече вървеше надолу по коридора, и ги прибави към съдържанието на чантата. Откри с лекота колата на Де­низ на паркинга и се отправи с нея към болницата.

Когато се прибра там, изтърси съдържанието на пазар­ската чанта в коша за пещта - само след час чаршафите, кър­вавото хирургическо облекло и ръкавиците ще се стопят в пламъците ѝ.

Корн се появи пред дежурната сестра шейсет и три ми­нути след като я бе осведомил, че отива да навести пациенти­те си. Затюхка се колко е закъснял, каза ѝ „Довиждане“ и за­бърза навън, подхвърляйки през рамо, че отива на прием-изненада в чест на негов много добър приятел. Не пропусна да пожелае всичко хубаво на администраторката и на охраната по същия демонстративен начин, забелязвайки с крайчеца на окото си, че тойотата продължава да наблюдава колата му. Когато потегли към къщи, тя прилежно го последва отдале­ко, но видимо за него, до дома му в Кламдън.

***

Когато Корн и Тòва се приготвяха за приема вечерта, той застана зад нея, докато тя се оглеждаше в огледалото на тоалетната си масичка. Погледите им се срещнаха в огледа­лото, той се ухили и протегна ръка към гърдите ѝ изотзад. Все още препълнен с похот от съкратения по необходимост сеанс с Дениз, той обгърна с жаден поглед високото стройно тяло на жена си, застанала пред огледалото само по сутиен и пликчета, имитиращи по цвят изумрудено зелените сенки под и над очите ѝ.

— Имаме още половин час на разположение - подхвър­ли той, когато очите му се върнаха на лицето ѝ.

— Вече съм с прическа - напомни му тя, но тонът ѝ му подсказа, че не отхвърля идеята като невъзможна.

— Няма да я развалим - обеща той и с поглед все още вплетен в нейния, постави ръка върху сутиена ѝ и я видя да ахва стреснато и да притреперва, когато вмъкна пръст под коприната му...

Загали я със свободната си ръка около пликчетата - под тях, по бедрото отвътре, и напред, между краката... Тя се облегна на него с възбудена въздишка, но като се опита да се обърне, той я завъртя обратно с лице към огледалото. Облада я отзад, без да изпуска от поглед отражението ѝ в огледалото пред нея, докато накрая тя не издържа и затвори очи, за да избегне погледа му, докато гримасничеше задъха­но, забързана към върховото удоволствие и покоя след не­го...

От този момент той заследи само собственото си отра­жение в огледалото - погледът му не се отлепи от него дори когато посрещна избухването на познатия огън в слабините си със зъбене и вой...

31.

Бекер и Карин се приготвяха в спалнята си за тържест­вената вечеря доста по-различно. Бекер беше отказал да при­съства на приема в хотел „Мариот“.

— Не можеш да останеш вкъщи - заяви Карин.

— Разбира се, че мога. Искаш ли да видиш как ще го направя?

— Но защо? Предупредих те навреме за тази вечеря. Имаше цяла седмица на разположение да се настроиш на съ­ответната вълна. Защо изведнъж реши да не ходиш?

— Защото не ми се ходи.

— Измисли нещо по-добро.

— Не смятам, че ще мога да събера задължителното за тази вечер лицемерие - отвърна Бекер. - Не мога да се прес­трувам, че ме интересува рожденият ден на Станли Корн.

— Не е нужно да правиш каквото и да било. Просто ще седиш до мен, за да не бъда там сама.

— И ти ли идваш? Едва сега го разбрах.

— Разбира се, че ще дойда! Къде другаде бих могла да бъда?

— Напоследък не съм сигурен в нищо.

— Какво искаш да кажеш?

Бекер се втренчи за миг разгневено в нея, после се обър­на бързо, изплашен да не загуби контрол над себе си.

— Джон, какво има? - запита тя разтревожено. Гневният му поглед я беше стреснал.

Бекер не я погледна.

— Нищо. Само лошо настроение.

Тя застана пред него и обгърна лицето му с длани.

— Какво има, Джон? - Той не се дръпна, но отказа да срещне погледа ѝ. - Заради последния случай ли си такъв? Заради Джони Семката? Трябва от време на време да го за­гърбваш, не трябва да се потопяваш така изцяло в него... В крайна сметка той е само работа, нали? - Тя разтвори колене­те му с крак, вмъкна се между тях и сега тялото й го докосва­ше. - Не му разрешавай да те погълне - продължаваше тя. - Моля те, Джон. Моля те заради тебе самия. Заради Джак. Заради мен... Не допускай този случай да те разкъса. Не му раз­решавай да застане между нас.

— Случаят не застава между нас - отвърна той.

— Какво не е в ред тогава?

Той замълча, но тя повдигна лицето му и той трябваше да я погледне.

— Сподели го с мен. Можеш да споделяш всичко с мен, знаеш го. Споразумяхме се винаги да си казваме всичко, на­ли?... Нещо не е в ред между нас от седмици, а аз не знам какво е. Как да ти помогна, когато не знам какво става?

Бекер копнееше да ѝ каже, да излее подозренията си, да чуе как ги нарича глуповати измишльотини, трескави бълну­вания на ревнив мъж... но убеждението, че тя нямаше да ус­пее да ги отхвърли запечатваше устата му. Ако му каже, че си измисля всичко, ако отрече срещите с Корн зад гърба му, не му оставяше нищичко, за което да се хване. Какво ще прави, ако тя му отнеме и последната надеждица, че се мами - че нещата не стоят така, както ги мисли? Думите заседнаха на гърлото му и той можа само да изстене отчаяно и да зарови лице в гърдите ѝ.

— Джон - извика тя, вече истински разтревожена. - Как­во има, скъпи? Какво не е в ред? - Той поклати глава срещу гърдите ѝ, обгърна с две ръце бедрата ѝ... Искаше да я при­тисне така силно към себе си, че никога - никога! - да не ус­пее да се измъкне от прегръдката му - да го напусне - да го измами! - О, не, не... - зауспокоява го тя като бебе. Разтвори със сила ръцете му и коленичи пред него - сега лицата им бяха на едно ниво. Сълзите му я стреснаха и той обърна сму­тено глава настрани. - Какво? - прошепна смаяно тя.

— Ще убия онзи кучи син - заяви Бекер.

— Кого? - запита Карин, очаквайки да чуе „Джони Семката“.

— Корн. Доктор Станли Корн.

— Но защо, Джон? Какво е сторил? Не ти е сторил не­що, нали? Наранил ли те е по някакъв начин? Кажи ми, не разбирам... Станли е толкова чувствителен човек, не разби­рам как...

— Майната му, забрави го - прекъсна я гневно Бекер, скочи на крака и освободи рязко колената си от ръцете ѝ. Тя загуби равновесие, падна на пода и остана там, смаяна и за­шеметена от буйната му реакция. Бекер направи няколко крач­ки към вратата, преди да осъзнае какво бе сторил. Обърна се, погледна я ужасен от себе си, въпреки че го бе направил не­волно. - Не съм искал да... - започна той, протягайки ръка, за да ѝ помогне да стане, но Карин я отблъсна и се изправи с посиняло от ярост лице.

— Никога не го прави пак - изсъска тя през стиснати зъби.

— Не съм направил нищо...

— Никога повече, ясно ли е? - повтори тя гневно. - Ня­ма да понасям подобно отношение.

— Не съм искал да...

— Хубаво, край. Хайде да тръгваме.

— Карин, не съм искал да ти причиня болка.

— Джон, предупредих те. Няма да толерирам подобно отношение! Следващия път ще ти счупя главата!

— О, по дяволите - възкликна той отчаяно и я поведе към вратата, а после и към вечерята в хотел „Мариот“.

32.

Бекер пресече фоайето на хотел „Мариот“, влачейки се след Карин като непокорно куче на каишка, теглено насила от собственика му. Пропътували бяха разстоянието до Стамфорд в пълно мълчание, отдадени гневно в мислите си на своето собствено тълкуване на нещата - и двамата прекалено вбесе­ни, за да помолят другия за прошка или за сключване на при­мирие. Бекер загуби и последните останки от търпението си, когато Карин определи Корн като „чувствителен човек“, несторил никому зло. Усещането, че губи любовта ѝ, се засили, то го поболяваше, изпразваше го от съдържание и го захвър­ляше настрани като дрипа, изгубен и безпомощен. Така се бе чувствал само като дете, когато родителите му - онези мис­териозни, ексцентрични, отмъстителни полубожества от ран­ните му години - го заключваха в тъмното мазе да чака нака­зание, или да се възстановява от него... Тогава последната му защита и спасение от необяснимия за него затворен кръг от мъчения и ласки бе яростта... Сега той я усещаше да набъбва в гърдите му, за да го защити за пореден път от болката, която не можеше да избегне - още по-малко да спре.

— А се говори, че това място тук било голяяяма работа - прогърмя гласът на Тий през фоайето.

Бекер се измъкна от мъглата на обзелата го паника и видя приятеля си да се приближава тромаво към него, усмих­вайки се предпазливо. Двамата не се бяха виждали от оная вечер, когато Тий се опита да убие Макнийл, и големият мъж не бе особено сигурен как ще го посрещне.

— Какво правиш тук? - възкликна учудено Бекер.

— Чух, че ще има официална вечеря. Погледни: с връз­ка съм и всичко останало.

— Не знаех, че си бил такъв добър приятел на Корн.

— И аз не знаех. Но когато Карин ми се обади и ме пока­ни, казах си: „Аха-охо! Безплатно плюскане!“

— Карин ти се е обадила?!

— Даа... Тя знае, разбира се, че вечерята ще се провали без мене. Такава ми е репутацията, нали разбираш.

— За пръв път чувам.

— О, даа. - Тий кръстоса ръце на гърди, кимайки нелов­ко. - О, даа...

Стояха мълчаливо един срещу друг и всеки търсеше нап- разно нужните думи, които да разсеят смущението им. Бекер се преструваше, че оглежда фоайето, сякаш искаше да го за­памети поради някаква неведома причина. Забеляза, че Карин продължава към асансьорите със самочувствието на човек, добре запознат с терена - както му се стори. Тий оглеждаше задълбочено обувките си.

— Как я караш? - запита накрая Бекер. Асансьорът бе­ше погълнал Карин.

— Добре... чудесно.

— Всичко наред ли е?

— Страхотно... Макнийл напусна.

— Добър ход от негова страна.

— Първото мъдро нещо, което някога е сторил.

Бекер се поколеба.

— А Джини? Добре ли е?

— Даа, тя...ъъ... Проведохме много откровен разговор, нали разбираш... Тримата: тя, аз и Мардж.

— Мардж справи ли се?

— Мардж е истинско чудо!... Тя е поне осем пъти по-силна от мене! Не знам какво бих правил без нея.

Бекер кимна.

— Да, добра жена е.

— Слушай, има нещо странно тук. Никой не пише песни за това, колко трудно е да се намери добрата жена. Знаеш ли защо?

— Обзалагам се, че знаеш отговора.

— Как позна? Ето го: защото не е вярно. Добрата жена се намира лесно. Има купища добри жени. Лайнени сме ние мъжете.

— Съгласен съм напълно - с някои изключения.

— Е, да, то се знае. - Тий понижи глас до доверителен шепот и Бекер се размърда неловко, усещайки какво ще пос­ледва. - Джон, искам само да ти кажа колко...

— Знам - прекъсна го Бекер. Погледите им се срещнаха за миг, после и двамата смутено погледнаха настрани.

— Ако не беше...

— Хей, знам.

— Бях... бях...

— И аз на твое място щях да съм същият - прекъсна го пак Бекер.

Във фоайето се появиха Корн и Тòва - тя се бе лепнала към съпруга си като влюбена младоженка.

— Дори и така да е... Не, лъжеш. Нямаше да го допус­неш. Не и ти. - Бекер изсумтя с поглед, вторачен унищожи­телно в Корн. - Нямаше да изпуснеш контрола върху себе си - продължаваше Тий. Забеляза погледа на Бекер и се обърна.

- Аха, ето го и самият рожденик... Дяволите да ме вземат, ако мога да разбера как гадина като него е спечелил такава жена!

— И аз се питам същото - процеди през зъби Бекер.

— Тя изглежда като току-що начукана - не се спираше Тий. - Не може да скрие този искрящ поглед и с всички зеле­ни сенки за очи в света.

Корн се обърна, забеляза ги и вдигна ръка за поздрав, засиял като момче в пубертета при среща с героите си. Тòва изглеждаше така вглъбена в себе си, че дори и да ги бе видяла, явно не беше ги възприела.

Бекер направи стъпка по посока на Корн, но спря. „Изглежда като котка в мига, преди да скочи върху жертвата си“ - неволно помисли Тий.

— Ще се видим горе - извика весело Корн, махна пак с ръка и поведе Тòва към асансьорите.

— Как ти се струва: дали оная работа не му стига до глезените? - запита Тий. - Не знам как иначе да обясня защо жените му се лепят така.

— Млъкни - изръмжа Бекер.

— Не е видът му, Господ ми е свидетел... Все едно да се чукаш с тестена топка. Сигурно оная му работа виси като на муле - друго обяснение няма.

Бекер се обърна рязко и заби два твърди пръста в меката плът под челюстта на Тий. Големият мъж се задави и ахна слисано.

— Казах ти да млъкнеш - изсъска Бекер.

Пред асансьора Тòва и Корн проведоха кратка дискусия. Това се обърна и закрачи към тоалетните, а Корн влезе сам в единия от асансьорите. Бекер дръпна пръсти от Тий и се спусна светкавично през фоайето. В последния момент успя да пъх­не ръка между вратите на асансьора, те послушно се разтво­риха пак и Бекер се присъедини към Корн.

— Здрасти - поздрави го бодро Корн. - Как си? - Той протегна ръка за ръкостискане.

Бекер натисна бутона за най-горния етаж и когато вра­тите на асансьора се затвориха с въздишка, сграбчи ръката на Корн и го закова към стената, притиснал с ръка до лакътя врата му. Корн запротестира, стреснат от неочакваната ата­ка, но Бекер веднага го бодна в слънчевия сплит с три твърдо опънати пръсти.

Диафрагмата му бе парализирана, гърлото - блокирано. Корн не можеше да поеме дъх, зяпаше като риба на сухо, пръс­каше слюнки, прикован от ръката на Бекер към стената като пеперуда в колекция. Бекер натисна бутона за авария и асан­сьорът замря на място.

Наклони тяло към Корн, лицето му бе само на санти­метри отдалечено от неговото.

— Чуваш ли ме добре? - запита го той.

Очите на Корн се разшириха и устните му притрепериха, но от гърлото му излезе само задушено стенание.

— Ако ме разбираш, затвори уста - нареди Бекер. Корн послушно затвори уста, но продължи да тегли и да дращи ръ­ката на нападателя си. Бекер го зашлеви силно. - Дръж си ръцете долу, няма да умреш. Чувстваш се само малко неудоб­но. - За негова изненада Корн го удари в ребрата - удар, ли­шен от сила, понеже му липсваше нужната опора. Бекер се изсмя - бърз, учуден, безрадостен звук, - после удари Корн в устата отблизо с удар и главата на доктора се отметна към стената. Устните му закървиха почти веднага. Все още заше­метен, Корн изненадващо удари пак, засягайки безрезултат­но ухото му. Този път Бекер го цапардоса силно по носа, от който заблика кръв и очите на Корн се изпълниха със сълзи. - Не се намираме на тепиха, Станли, но ако продължаваш да се опъваш, вместо да слушаш, ще те накарам да съжаляваш. А сега стой мирно и слушай. Няма да те задържам дълго. - Над главата им настойчиво зазвъня аларменият звънец и Корн престана да се съпротивлява. От очите му се стичаха сълзи, предизвикани от удара по носа, смесваха се с кръвта от раз­бития му нос и устни, плъзгаха се надолу по брадата му и първата капка падна върху ръката на Бекер, която го държе­ше безпомощно прикован към стената на асансьора. - Знам всичко за тебе. Знам за жените, знам как се изхлузваш през нощта. - Бекер следеше израза на очите му, за да улови неговата реакция на всяко изречение. - Знам, че ти беше в каприза. Знам, че този е начинът, по който стигаш до жените. Знам какво си сторил и какво смяташ да сториш, Корн. Но няма да ти се размине. Този път изборът ти е погрешен. Ако се приближиш още веднъж до Карин, бъди сигурен, че ще те убия. - Бекер разбра късно, че беше сбъркал. В този момент изражението и очите на Корн се промениха по някакъв не­обясним начин: сега в Бекер се взираше съвсем друг човек - сигурно, уверено в себе си злобно присъствие, а не зашеме­тения, наранен, изплашен мъж, какъвто беше само преди миг. Тези други, странни очи гледаха Бекер с подигравка.

— Защо не ме убиеш още сега? - запита Корн.

— Смяташ, че не мога да го направя, така ли? - озъби се Бекер в лицето му.

— Без защитата на закона, зад която да се скриеш? Не, не можеш - заяви Корн с широка усмивка, която разкри зацапани с кръв зъби. - Не смятам, че можеш да убиеш някого само защото си решил да го направиш. За тази цел е нужен друг човек, много специален човек... А ти не си чак толкова специален, нали, Джон? Приказва се за тебе много, но ти си убивал винаги само при самозащита, нали? - Очите на Корн искряха весело, пълни с предизвикателство.

— Не бъди чак толкова сигурен.

Корн се изсмя - подиграваше му се, предизвикваше го да докаже себе си.

— В такъв случай карай, Джон. Убий ме. Ще ти се харе­са, бъди сигурен.

— Стой настрани от жена ми - изсъска Бекер.

Корн продължаваше да се подхилва.

— Май ти е трудно да я задоволиш, а, Джон? - Бекер отговори с два бързи, точни удара в устата. Главата на Корн отскочи от стената и тялото му увисна на ръката на Бекер. Той я отдръпна и го остави да се свлече на пода в смачкана купчина. Корн докосна колебливо устни и зъби и погледна Бекер с окървавени пръсти. - Е, боли, вярно, но не е смъртоносно, нали, Джон? Друго ще е, ако ме убиеш... - Бекер сто­еше над него, разкъсан между желание да го смачка като гни­да и чувство на безсилие. Искаше му се да го рита, докато замълчи, едва се сдържаше да не изтрие тази подигравателна усмивка от лицето му, но разбираше, че няма да го постигне нито със сила, нито със заплаха - можеше само да го накара да припадне от ударите му. - Това не прави ли случая прека­лено тенденциозен, Джон? Не става ли той уязвим от много страни? Грубостта на ФБР? Агент, предявяващ обвинения към мъж, когото подозира, че шиба жена му? Колко сериозно един съдия ще приеме подобно обвинение, а, Джон? - Бекер на­тисна един от бутоните и аларменият звънец притихна. Изле­зе веднага, щом асансьорът спря, оставяйки Корн на пода. Той не се опита да стане, но Бекер чуваше подигравателния му смях зад гърба си. - Ти може и да имаш своите дребнички победи. Но трябва да си много специален, за да победиш, Джон - извика Корн весело зад него, преди вратите на асансьора да се затворят и да изолират гласа му.

***

Трийсет и пет минути по-късно, точно в девет часа и де­сет минути вечерта, доктор Станли Корн стана да вдигне тост с жестоко подути устни и нос. Гостите му включваха клам- дънския шеф на полицията, четири агенти на ФБР, както и младшия заместник-директор на отдела за серийни убийства към Бюрото. Изглеждаше като току-що паднал по лице на тротоара, но създаваше впечатление на човек в изключител­но добро настроение. Почука по чашата си, за да привлече вниманието на присъстващите, а после ги дари със сърдечна реч в чест на страхотния си приятел Джон Бекер.

Карин стисна ръката на Бекер и той се опита да ѝ се ус­михне, да изглежда изненадан и трогнат, както се очакваше от него. Изненадата му бе истинска, но докато гост след гост ставаха, за да кажат нещо весело за него, нещо, изпълнено с признание и обич към него - или пък да наредят шеговито куп обиди по негов адрес, - вниманието на Бекер бе насочено из­цяло към сцената в асансьора. Изпуснал беше нещо, бесът от ревност, в чиято власт се намираше тогава, бе замъглил не само чувството му за мярка, но и инстинкта му. Сега, когато се обръщаше назад и обмисляше отново нещата, вече хладнокръвно и спокойно, интуицията му,-родена от богат житейс­ки опит, се върна при него, зашепна неясно, но настоятелно и тревожно. Корн му беше казал, че той, Джон, може да има своите дребни успехи, но никога няма истински да победи. Защото не беше специален. Което означаваше, че Корн беше такъв. Защо? По какъв начин? Какво - според него - той при­тежаваше, което липсваше на Бекер? Не беше Карин, сигу­рен бе поне в това. Забелязал беше, че промяната в очите на Корн настъпи точно когато я спомена. Точно тогава Корн се измени напълно. Ако Карин беше проблемът, Корн щеше да остана толкова изплашен, колкото беше. Нещата обаче не се развиха така - отначало той очевидно беше изтълкувал пог­решно причината за атаката на Бекер. Изглежда, бе помис­лил, че Бекер го напада заради нещо друго...

Тий стана и се впусна в серия шеговити подигравки и всички изпоналягаха от смях. Карин непрекъснато поглежда­ше Бекер, стискаше ръката му, проверяваше степента на нас­ладата му, като че ли можеше да оцени шегите само чрез не­го. Отдавна се бе изпарил гневът й от сблъсъка им, преди да тръгнат. Тя вярваше, че сега Бекер ще разбере причината за времето, прекарано със Станли. Бекер ощастливи и нея, и Тий с весели усмивки, смееше се заедно с всички, но погледът му непрекъснато се отправяше към Станли Корн.

„Очите - припомняше си той. - Очите!“ Дълбоката, първична злоба в тези очи, предизвикателните пламъчета в тях, усмивката на демона, който знае, че държи врага в ноктите си... Подобен израз в животинския свят не съществуваше: хищ­ниците бяха хладнокръвни и бързи, но те не се наслаждаваха на убийствата си, не черпеха радост от тях. Не мразеха пляч­ката - убиваха я, за да се нахранят, а се хранеха, за да живеят. Когато говореше за убийство, очите на Корн блестяха - сия­еха - пълни бяха със зловещо ликуване...

„ Хайде. Убий ме - беше го подканвал той. - Ще ти се хареса, бъди сигурен...“

„Не говореше само празни приказки, мислеше ги!“ - осъзна внезапно Бекер. Очите му, гласът, изразът на лицето му - всичко говореше в подкрепа на извода му. Но тогава Бекер бе прекалено отдаден на яростта си, за да разбере пос­ланието им.

Двамата с Корн бяха говорили за две различни неща. Корн не се страхуваше от обвинението в разврат, което има­ше предвид Бекер, когато го нападна. Прелюбодейството не изискваше някакви особени, специални качества. Не дело за разврат би било повлияно тенденциозно от грубото поведе­ние на Бекер - не такова обвинение всеки съдия би изхвърлил извън съдебната зала.

Бекер се вторачи в Корн, разположен удобно на друга­та страна на масата. Вглъбен в мислите си, той едва чуваше смеха на другите, който Тий постигаше за негова сметка. Докторът бе обърнал развеселено лице към Тий, смееше се видимо от сърце на шегите му, но колкото му разрешаваха напуканите и подпухнали устни. Болката му напомни за тях и той ги докосна колебливо, а после погледна към Бекер и забеляза втренчения му поглед. Захили се и дори от това разстояние Бекер видя ясно студеното предизвикателство в очите му.

Бекер неволно потръпна, когато осъзна какво бе пропус­нал в асансьора и колко трудно ще бъде да поправи грешката си отсега нататък. Спънал се беше в Джони Семката, но вместо да го сграбчи неспасяемо, бе провалил напълно шанса да го обезвреди - поне засега.

*

Следобед на следващия ден, един час след определеното време за освобождаване на наетите стаи, една от камериерки­те на хотел „Мариот“ открива голяма торба за отпадъци във ваната на една от стаите. Тъй като тя се оказала прекалено тежка за нея, жената я разтваря... Не запищяла веднага: отс­тъпила три разлюлени стъпки към вратата на банята и при­паднала там. Закрещяла, едва когато дошла на себе си.

33.

Бекер намери Тий в офиса му с разтворена карта на Кламдън върху бюрото, притисната с пластмасова мрежа върху нея, маркирана с концентрични кръгове, разширяващи се от центъра и покрити гъсто със знаците на Тий в червено, синьо и черно. Тий го посрещна резервирано.

— Донесох ти нещо - заяви Бекер и му подаде бял кни­жен плик.

— Хапе ли? - запита Тий студено.

— Не, ти ще го захапеш.

Тий го взе и го постави внимателно върху бюрото, ся­каш очакваше да експлодира, но не го разтвори. Двамата не бяха разменили нито дума от онзи неприятен момент във фо­айето на хотел „Мариот“, когато Бекер внезапно притисна в гърлото на едрия мъж два стегнати пръста.

— По работа ли си тук? - запита рязко Тий.

— И да, и не.

— Кое от двете?

— Първо, дойдох да се извиня. Не трябваше да правя... онова... Не го бе заслужил с нищо.

— Тук си прав.

— Извинявай. Не бях на себе си.

— Все пак голям късмет извадих, че не бях в асансьора.

Бекер въздъхна.

— Не искаш да ми помогнеш, нали?

— Какво очакваш да сторя? Ти се извини, аз приех изви­нението - какво още? Случаят е приключен.

Бекер поклати глава.

— Ти говореше тогава. Помолих те да спреш - ти не го...

— Моя е грешката: не козирувах и не изпълних заповед.

— Тий, извиних се вече...

— О, така ли? Хубаво, тогава всичко е наред. Както ка­зах, грешката е моя: не си затворих устата, когато ми нареди да го направя.

— Чуй ме, не извинявам постъпката си, опитвам се само да обясня нещо, което не е лесно... Бях... Имах неприятности с Карин.

— Някои от нас го разбраха. Смятам, че и Корн го усети.

Бекер седна на стола до бюрото на Тий и се вглежда в дланите си известно време, преди да заговори.

— Спомняш ли си колко силно искаше да убиеш Мак­нийл заради Джини?

— Май си спомням нещо такова... Ти ми спаси задника тогава. Фактът е надлежно отбелязан.

— Нямам предвид това, Тий. Исках да ти кажа, че... че се чувствах по същия начин към Корн... Той има връзка с Карин.

И двамата замълчаха поразени. Бекер осъзна, че за пръв път го казва на глас и дъхът му спря. Може би за пръв път помисли за това като за недвусмислен, ясен факт и коремът му се сви на топка от отчаяние. Още по-зле беше, когато го чу оформено в думи, които сякаш изпълниха въздушното пространство на малкия офис и го лишиха от кислород за ди­шане...

— Джон, искрено... ъъъ... съжалявам - заекна Тий. - Нап­раво съм... нямам думи да... съжалявам.

Бекер кимна, още лишен от дар слово.

Тий прехвърли набързо в главата си всички възможни реакции на тази неочаквана информация: да изрази изненада, да откаже да повярва подобно нещо за Карин, да наругае Корн... Но нито една от тези възможности не му се стори при­емлива, а беше повече от ясно, че Бекер страда ужасно.

— Казвам ти го, за да разбереш защо не мога да бъда обективен - продължи най-сетне Бекер. - Трябва да го знаеш още от самото начало. Страдам от изключително силно пре­дубеждение в този случай. Не съм и не действах като безп­ристрастен агент.

— Агент?

Бекер го погледна напрегнато.

— Искам да ти призная нещо, Тий, като ченге на ченге. Не мога да го кажа на никого в Бюрото заради Карин. Надя­вам се, че ще го задържиш за себе си. - Тий кимна объркано, но готов да прояви лоялност към приятеля си. - Искам да чуя мнението ти за някои неща, които сега ще изредя.

— От законова гледна точка?

— Не. Законът няма нищо общо с това. Нямам нищо съществено на разположение, което да представя в съда. От гледна точка на закона случаят не съществува. Всеки адвокат в тази страна ще ме разнищи без особени усилия, и то ведна­га. Демонстрирах предубедеността си доста публично, както Корн вече разбра. Ти си ченге, имаш разработени инстинкти, ще ми кажеш дали подлудявам. Съгласен ли си?

— Давай - подкани го Тий.

— Смятам, че Корн е Джони Семката... Никаква реакция? Не желаеш да изтъкнеш, че си губя акъла?

— Спомни си, че аз смятах Макнийл за Джони... Кажи ми какво имаш против Корн.

— Труповете са разрязани от експерт - нещо, което Гроун изтъкна веднага, а Корн отрече, поне в началото. Корн е ортопедичен хирург - експерт.

— Това дотук не е кой знае какво, но продължавай.

— Шеви капризът беше регистриран на името на Ши­линг, нали? Шилинг е написал чек на Корн след посещение на кабинета му преди три години заради пренапрегнат лакът при игра на голф. Върху чека е отбелязал номера на шофьорската си книжка. Корн е имал достъп до него и го е използвал при регистрацията на колата под името на Шилинг.

— Колко още чекове има налице с отбелязан номер на шофьорската му книжка?

— Дузини. Но един от тях е на Корн.

— Чудесно, само отбелязах тази подробност. Има ли някакво физическо доказателство за свързване на Корн с кап­риза?

— Никакво... Освен че го видях в него.

— Кога?

— През оная нощ, когато профуча край нас.

Тий се замисли за миг.

— Същата нощ, когато аз сметнах, че в колата е Мак­нийл?

— Да.

— Тогава сгреших, но това не означава, че ти си прав.

— Знам.

— Реших, че видях в колата Макнийл оная нощ, защото го исках - точно както ти предположи тогава. А ти си искал да видиш Корн.

— Да, прав си. Предупредих те, че нямам случай за съ­да.

— Хубаво, давай по-нататък.

— Корн има извънбрачни връзки от години - искам да кажа куп връзки от такъв характер. Сведенията ми са от два източника. От жена му и... и от частния детектив, който наех да го следи. - Тий неволно трепна, изпълнен със съчувствие. Не беше трудно да си представи колко смущаващ е този факт за приятеля му. – Само тази седмица се е срещнал с три раз­лични жени - продължи геройски Бекер. „Едната от тях сигурно е била Карин“ - помисли Тий. - Той е донжуан по принуждение. - Тий кимна. При нормални обстоятелства няма­ше да се мине, без да разменят някоя и друга шега по тази тема, но сега тя бе опасна като тънка ледена покривка над дълбоко езеро. - Предполагам, че е ползвал каприза, за да се среща с по-голяма част от тях. Не е искал собствената му кола да бъде разпозната на необичайни места. С тези затъм­нени прозорци е имал възможност да се носи от място на място доста свободно през нощта. Това все още не го прави убиец, но му осигурява лесен достъп до много жени, някои от които може и да са труповете в разсадника. Знаем, че той е познавал семейство Хил, бил е в дома им веднъж или два пъти - голя­ма е вероятността да е срещнал Инге Шраг... Няколко от тру­повете са имали проблеми с костите по някое време от живо­та си - защо да не допуснем, че са се обръщали към него в качеството му на специалист в тази област? Няма обаче да го знаем със сигурност, докато не ги идентифицираме.

— А какво ще кажеш за последния труп в хотел „Мари­от“? - Стамфорд не беше в района на Тий, но колегата му там го бе информирал учтиво за случая.

— Дениз Лосън.

— Някакви доказателства, които да го свързват с това убийство?

— Все още не. Възможно е и да не се намерят. Той вни­мава много. Дори не можем да открием някой, който да заяви със сигурност, че го е видял там по това време, тъй като съ­щия ден той по принцип многократно е влизал и излизал от хотела под претекста, че е уреждал онази вечеря в моя чест.

— Той беше пред очите на всички нас по времето, кога­то се предполага, че е била убита, нали?

— Още никой не знае кога точно е била убита - могат само да се правят предположения в границите на няколко ча­са. Момичето не е яло нищо цяло денонощие, вероятно е нервничело много от срещата там... Изглежда, тя е била замис­лена като някаква много важна среща - знаем, че бельото на жената е съвсем ново. Стомахът ѝ е празен и ние не можем да определим с някаква приемлива точност времето на смъртта ѝ. Може да е бил там три часа преди да се появи пред нас или час или два по-късно.

— Чух нещо за някакъв часовник...

— Най-лесната измама в света - чист фарс. Смял ни се е в лицето, използвайки ни като алиби.

— Съдебните заседатели ще харесат историйката с ча­совника.

— Знам - отвърна Бекер. - Освен това има още нещо, по-лошо от часовника. Според частния детектив, който се предполага, че го е следил, Корн не е излизал болницата - което означава само, че не е използвал колата си. Болницата обаче има няколко изхода и всъщност той е могъл да излиза и да се връща, когато му скимне.

— Надявам се, че имаш да ми кажеш нещо повече от изброеното дотук. Досега нямаш почти нищо съществено сре­щу него, Джон.

— Грешиш, имам. Той призна пред мен, че го е сторил.

Бекер разказа накратко случилото се в асансьора и му обясни как го тълкува.

— Всеки ще реши, че си го накарал да признае с бой, знаеш го.

— Казах ти, че нямам случай за съда. Дори нямам сери­озни причини, които да оправдаят едно допълнително разс­ледване от страна на Бюрото. Повече от сигурно е, че не мога да разисквам случая с Карин - ние и така почти не си гово­рим. Мога само да споделя с друго ченге как чувствам неща­та и затова говоря с тебе.

— Но не ме разглеждаш само като слушател, Джон. Очакваш още нещо от мене.

— Малко повече.

— Искаш да ти помогна.

— Да. - Тий замълча за момент и Бекер добави: - Моля те... - Тий се вторачи за миг в бюрото си, като че ли се надя­ваше да намери някакво решение там. - Имам нужда от по­мощ през деня - продължи Бекер. - Ще го следя през нощта, но имам нужда поне от няколко часа сън... Не искам той да има този шанс.

Тий вдигна поглед от бюрото си и забарабани с пръсти по него. Посегна към белия книжен плик, донесен от Бекер, и надзърна в него.

— Предупреди ли ги, че кроасанът е за мене? - запита той. - Обикновено са по-щедри с крема...

34.

Три дни след случая в хотел „Мариот“ Корн се появи в болницата в Норуок и се поразмота из фоайето, разменяйки няколко изречения с администраторката, какъвто му беше оби­чаят.

— Един мъж се интересуваше за вас, доктор Корн - ин­формира го тя.

— Какъв мъж?

— Не се представи. Но не беше пациент.

— Как разбра?

— Той го каза. Висеше тук и питаше дали сте дошли. Каза, че пак ще се обади.

— Как изглеждаше? - запита Корн.

Администраторката се поколеба. Липсваха ѝ думи да раз­граничи и опише нюансите на незабележимостта.

— Като ченге - заяви тя накрая.

Корн потисна самодоволна усмивчица. Бекер. Ето при­мер на човек, който не умее да губи...

— Обадете ми се, ако дойде пак - нареди той.

***

На следващия ден Корн излезе от кабинета си следобед и се отправи по магистралата към Тръмбъл. Проведе оби­чайните си маневри и когато се убеди, че никой не го следи, отпраши към мотела, където го чакаше черната „Акура“ на Дорис Уаксман.

Телефонът зазвъня точно когато смъкваше сутиена ѝ в затъмнената стая. И двамата се вторачиха в него, стреснати и озадачени. Той продължи да звъни. На четвъртия звън Корн го вдигна внимателно, сякаш очакваше да експлодира в ръка­та му и го доближи до ухото си, без да отвори уста.

— Госпожа Уаксман? - запита безизразен мъжки глас. Стори му се, че прозвуча познато, но не беше сигурен.

— Тебе търсят - той подаде телефонната слушалка на жената, която седеше до него на леглото и закопчаваше сути­ена си.

— Да? - обади се тя и безмълвно задържа слушалката дълго време до ухото си. Корн наблюдаваше напрегнато из­ражението ѝ, а то се промени от изненада до страх: не страх от съпруга ѝ, а от нещо много по-дълбоко, истински ужасява­що. Върна телефонната слушалка на място, грабна припряно блузата си и се отправи бързо към вратата.

— Кой беше? - запита Корн.

Без да отговори, без дори да го погледне, тя я отвори рязко и забърза навън, обличайки се вървешком. Докато Корн се обуе, за да я последва, госпожа Уаксман вече се измъква­ше от паркинга в черната си „Акура“. Корн изтича няколко крачки след нея, махайки ѝ с ръка да спре, да му обясни какво става. На изхода към главния път движението я принуди да закове колата на място. Тя се обърна, видя, че Корн се приб­лижава към нея, даде газ и се вмъкна опасно в потока от коли. Поднесе се за миг на фона на хор от гневни клаксони, после възстанови контрола над колата и се понесе с рев напред.

Корн остана на изхода, питайки се за какво ли би могъл да бъде телефонният разговор. Преди да рискува живота си с това опасно вмъкване в движението против всички пътни пра­вила, госпожа Уаксман го беше погледнала с лице, изкривено от ужас.

„Бекер“ - помисли той злобно.

***

Две нощи по-късно Корн крачеше като звяр в клетка из тъмната си къща, докато жена му спеше. За пръв път от годи­ни наред нямаше среща с жена. Дениз беше мъртва, Дорис отказваше да говори с него дори по телефона, а Карин Крист бе прекалено опасен избор, при положение че Бекер се мъкне по петите му. И нейното време ще дойде, беше далеко от ми­сълта да се откаже - дребнавата отмъстителност на Бекер още повече ще подслади победата му над нея. Но времето ѝ още не бе дошло - налагаше се да изчака. Обзет беше от отчаяние, което се опитваше да контролира, като се люби с жена си, но едва ли би могъл да прикрива липсата на желание за това дъл­го време. Жена му го отегчаваше - всъщност след около по­ловин дузина сеанса всяка жена го отегчаваше. След като вед­нъж овладее нуждите им, когато разруши уязвимата им за­щита и се научи как да ги принизява до пламенни съучастнички в собственото им съблазняване, не оставаше почти нищо, което да поддържа интереса му към тях. Той не се стремеше към голия секс, беше уточнил този факт за себе си много от­давна. Стремеше към власт над тях - сексът бе само средст­во. Един художник не продължава да рисува една и съща кар­тина, след като веднъж я е завършил: той се обръщаше към ново, чисто платно, търсеше нова тема... Имаше някои вари­ации, които можеше да упражнява върху Тòва - по-широк ди­апазон от начини, чрез които да я подчини още по-пълно на волята си, различни способи да демонстрира контрола си над нея, - но всичко се свеждаше до усъвършенстване на изпъл­ненията си: блестящи упражнения и нищо повече. Покорил я беше преди години и сега тя му служеше сексуално просто като изпускащ вентил - удобно средство за намаляване на сек­суалното напрежение. Сеансите с нея му гарантираха физи­ческо разтоварване макар и за кратък период от време, но не предлагаха нищо за облекчение на умственото напрежение и то се трупаше в него и заплашваше да избухне. Когато го пра­веше с Тòва, духът му не се носеше с ликуване над искрящите върхове, с които бе привикнал: не беше интересна за него - тя отдавна бе в краката му.

Имаше нужда от нови победи - от нови жертви! Капитан Лув не беше домошар, а мощно присъствие в света, природна стихия, която не можеше да издържи затворена дълго време.

Не само че нямаше жена, с която да се среща - да ухаж­ва, да флиртува - или за която да гради планове, но откакто Бекер бе попаднал на каприза, бе лишен и от безопасен начин да се придвижва наоколо. Този проблем ще бъде решен в близ­ко бъдеше, когато заглъхне истерията по убийствата на Джо­ни Семката - както и ще стане, щом престанат да откриват нови трупове, а Корн ще се погрижи за това. Сега обаче бе оставен на сухо и усещаше болезнено опасното натрупване на вътрешно напрежение.

Телефонът позвъни и Корн погледна инстинктивно ча­совника: минаваше полунощ. Звънеше частният им, нерегис­триран телефон: Това даваше номера му само на много близ­ки приятелки, а Корн не го казваше на никого. Не го знаеха нито в частния му кабинет, нито в болницата.

Вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Вкъщи ли си, разгонено животно? - Гласът бе безст­растно равен.

Корн замълча слисано. Заколеба се дали да отговори. Ве­роятно беше някакъв капан. Или просто някой маниак... Но знаеше, че не е така.

— Ти си, нали? - запита той.

Гласът се изсмя.

— Не позна.

— Какво смяташ, че доказваш по този начин?

Линията замря и Корн върна слушалката на място. Ис­каше му се да говори, да спори, да вкара в играта брилянтния мозък на Капитан Лув. Ако Бекер желаеше да играе игрички, той лично нямаше нищо против, стига да бъде допуснат до тях. Какво всъщност означава това обаждане посред нощ? Ни­ма Бекер наистина смята, че няколко анонимни обаждания ще го дразнят дълго време? Вероятно означава само, че тъй нареченият специален агент се беше отказал от пряко противопоставяне. Проиграл беше шанса си в асансьора: тогава по­беди Корн! И Бекер го знаеше много добре. Обаждането на Дорис в мотела, сегашното обаждане бяха само действия на отчаян човек. Бекер беше наясно, че не може да достигне Корн - той беше недостъпен!

***

Във вторник следобед Корн реши да се върне на терито­рия, която бе разглеждал като възможна перспектива преди години. Преспал беше веднъж с жертва на име Рейчъл, после изчезна от живота ѝ. Тя се оказа ненаситна, агресивна любов­ница, толкова обзета от собствените си разбирания от какво точно има нужда, че има наглостта да поеме инициативата в леглото, бе отхвърлила опитите му за нежност и финес и го бе принудила да достигне до нежелан оргазъм много преди тя самата да е готова. А после го заряза и продължи сама, когато яростните ѝ опити да удължи участието му се прова­лиха... Вечерта бе истински провал и за двамата - един от редките неуспехи в живота му като Капитан Лув. Вместо да се ориентира към нови победи, Корн реши да възстанови връз­ката си с Рейчъл - сериозен подвиг сам по себе предвид на рязкото му и безцеремонно оттегляне. Смяташе да вкара в играта натрупания опит оттогава, да демонстрира по-големия си майсторлък. Този път ще ѝ превие врата, ще я подчини на волята си, ще я смачка! Рейчъл няма да му даде основание за вписване на нова бройка в дневника му, нито щеше да удължи списъка на жертвите, но и укротяването ѝ ще бъде достойно постижение: Корн щеше да го знае, а това му стигаше.

Обади се на егоистичната кучка от болницата и успя да издейства среща. Разбира се, тя не знаеше истинското му име - то бе известно само на онези, които срещаше социално или професионално, - поради което той не пожела да използва личната си кола и да рискува проследяване на номера ѝ. Изле­зе от болницата отзад и вървя пеша до търговския център „Патмарк“. Но преди още да стигне дотам, усети, че го сле­дят. От другата страна на улицата на около трийсетина метра зад него вървеше мъж. Когато Корн поглеждаше назад, мъ­жът му обръщаше гръб или се прикриваше несръчно зад ня­кое дърво - дали пък не го правеше нарочно? Дали целта не беше да го забележи? Той беше с бейзболка, нахлупена ниско над очите му, и по нищо не се различаваше от десетките хиля­ди други мъже, които спазваха текущата мода в областта на шапките. Той се стремеше да извърта глава винаги когато док­торът се обръщаше, но Корн знаеше кой е. Замисли се дали да не пресече улицата и да застане лице в лице с него, но деб­нещата фигура на другия подсказваше опасност.

„О, пак ще се срещнем - мислеше той, - но когато аз поставя условията, на място, което аз ще избера!“ Спомни си как нападна Киуасий с лизгара, пак усети вълнуващия шок от нанесените удари по другия, тръпките, притичващи по пред­ната част на ръката му. Не се страхуваше от никого - при подходящи условия. Ще почака, докато попадне на такива.

Сега не можеше да продължи пътя си към платения те­лефон, нямаше как да извика такси. Нямаше смисъл да дава каквато и да било информация. Онази кучка Рейчъл ще тряб­ва да почака заслуженото си наказание.

Позавъртя се небрежно наоколо, престори се, че бе из­лязъл само да се поразтъпче, и се отправи обратно към бол­ницата. Мъжът притича пред него, нахлупвайки бейзболката си още повече. Забързан пред Корн, той отстъпи чевръсто встрани. Корн се захили свирепо. „Враговете ми бягат от мен!“ - помисли си той възторжено.

Едва на връщане от болницата вкъщи Корн осъзна, че победата му над Бекер днес всъщност бе поражение. Още вед­нъж беше лишен от възможността да се срещне с жена, без жертва, с която да задоволи специфичните си потребности.

***

След един ден Корн се върна вкъщи в късните следобед­ни часове и успя да зърне колата на Бекер да се изтегля от алеята пред дома му. Корн махна с ръка, но Бекер се направи, че не го вижда. Когато запита Тòва какво означава тази сре­ща, тя отговори, че току-що бил пропуснал приятен приятел­ски разговор. Бекер се бил отбил да му каже „Здрасти!“, сто­ял бил колкото да изпие кутия бира, а после се бе извинил, заявявайки, че не може повече да чака, и си тръгнал малко преди Корн да се прибере вкъщи.

Корн се вглеждаше внимателно в нея по време на разка­за ѝ за следи на неудобство, но тя изглеждаше отегчена и флег­матична както винаги. Запита се за миг дали между жена му и Бекер няма нещо, но после сви рамене - не му пукаше, стига да не го излага пред обществото. Не се интересуваше от дейс­твията на Бекер или на Тòва. Сигурен беше, че за каквото и да е дошъл, посещението му в никакъв случай не е било визита на учтивост.

Последва още една неспокойна нощ за Корн. Първо заз­въня телефонът и същият равен глас, гласът на Бекер, запита застрашително: „Вкъщи ли си, разгонено животно?“ И изчез­на преди Корн да може да отговори, оставяйки го пак вбесен и разстроен, пълен със гневни отговори, които нямаше пред кого да излее.

Пак обикаля тъмната къща, побеснял и разярен от несп­раведливата кампания на Бекер. Победил го беше почтено, без да остави и минимално доказателство или улика, и въпреки всичко Бекер го преследваше - сигурно само от чиста зло­ба. Лаеше срещу него с патетичната злостна решителност на вързано куче! Нямаше начин да му причини някакъв вид вре­да с глупостите, които вършеше, няма начин да не се умори и тогава Корн ще се върне към истинския си живот. Но меж­дувременно...

Телефонът пак позвъня и Корн го грабна светкавично. Този път го посрещна само заплашително мълчание.

— Какво смяташ, че ще постигнеш? - запита Корн. Не последва отговор. - Глупаво е приятели да се държат така един към друг. Не се сърдя на поведението ти, повярвай ми. Рев­нив беше, не бе на себе си - разбирам те напълно. Не съм отмъстителен човек и ти прощавам. Не е ли възможно да по­говорим и да оправим отношенията си? Все още ценя при­ятелството ти...

Корн разбра изведнъж, че някъде по средата на малката му реч линията беше прекъснала и се зачуди дали наистина Бекер бе на другия край или някой случайно бе набрал погре­шен номер, или пък някой среднощен маниак си напълни гла­вата със странните му приказки.

Вълнението му нарасна и Корн отиде в кабинета си. Из­вади дневника и затърси утеха в спомените за минали победи. Той представляваше обикновена тетрадка, скрита под фалши­вата обвивка на миниатюрен англо-латински речник, достатъчно малък, за да легне спокойно на дланта му - последното място, което би привлякло вниманието на Тòва, в случай че внезапно ѝ хрумнеше да тършува в кабинета му.

Отвори го напосоки, за да изпита паметта си. Ще си спом­ни имената или лицата по-лесно, ако продължи по хроноло­гичен ред: така ще може да подреди победите си по сезони или да ги свърже; към някоя запаметяваща се дата. Коя си бе поднесъл като подарък за рождения ден? Коя се бе търкаляла с него навън през лятото, коя го бе топлила през зимата? Се­га в дневника му имаше сто двайсет и девет имена и Корн си спомняше по нещичко за всяко едно от тях - някаква особе­ност, специфичния начин, по който се бяха гърчили под него, любим израз, когато горяха в пламъка на страстта, трогател­ни, или отблъскващи физически особености (като яркочерве­ния белег по рождение на Дениз). Припомняше си как ги бе­ше свалил, подмамил в капана си, как ги бе лъгал, и накрая поставил на колене. Приемаше всяка победа без претенции, но предпочиташе по-трудните, онези, които изискваха по-голямо усилие и борба. Винаги беше по-добре да има достоен опонент - по-тежко постигнатата победа бе и по-сладка...

Сто и двайсет и девет бройки не бяха особено много за един мъж при други обстоятелства. Самотните мъже в голе­мите градове обикаляха нощните барове и преспиваха със слу­чайно намерените там жени - те вероятно го биеха по бройки. Но Корн се беше срещал с всичките тия жени тайно и вече като семеен човек. Успял беше да запази неопетнено името, запазил беше и брака си. Тòва го подозираше, но какво може­ше да докаже? Само той и жертвите знаеха истината. Страхотно постижение - и той с право се гордееше с него!

Отбелязал беше някои имена със звездички: имената на онези, които бяха умрели... Не беше нужно да ги отбелязва - той никога нямаше да забрави онези сияйни моменти, които се бяха превърнали в мигове на ликуващ триумф - единстве­но заради тях си заслужаваше да се живее...

Тази нощ за пръв път той не можа да си спомни веднага лицата, които се криеха зад някои имена - беше разсеян и разстроен от принудителното бездействие и от повтарящите се обаждания по телефона. Отворил беше дневника на името „Беки“ и то се оказа лишено от съдържание за него - напразно се мъчеше да си спомни вида ѝ, аромата ѝ, вкуса ѝ... И следващото име бе без лице и той се опита да опресни памет­та си, като погледна годината и месеца - леко нарушение на правилата на малката му игра. Но дори и с помощта на тази дребна измама той не можа да си спомни нищо за тази жена, с която се бе срещал най-малко няколко седмици преди седем години.

Разстроен и загубил търпение, той върна дневника на по­лицата при другите френски, немски и испански речници и посегна към телефона. Ще навърти номера на Бекер, ще си върне за телефонния тормоз. Ще върне на удара с удар, ще отнеме инициативата от мъчителя си. Още не бе решил дали да говори или не, когато в слушалката прозвуча съненият глас на Карин.

— Ало? - И в този миг стратегията му прещрака на мяс­то със стряскаща яснота. Видя плана си така отчетливо, че неволно пое сепнато дъх. - Ало? - повтори тя.

— Карин, Станли е на телефона - прошепна той, нагаж­дайки се към нейния глас, създавайки илюзията, че двамата се намираха сами в тъмна стая. - Извинявай, че ти се обаж­дам толкова късно, но просто не мога да заспя.

— Какво има? - запита тя.

„Дали Бекер е в леглото до нея?“ - запита се той. И го видя в представата си напрегнат, вслушващ се, питащ се кой ли търси жена му по това време на нощта... Или може би и той крачи напред-назад по къщата си, кипящ от безсилие?

— Моля те, не ми се сърди - продължи да шепне той.

— Какво има?

— Знам, че не трябваше да го правя... Нямам право... - Той нарочно проточи отчаяно глас, за да ѝ даде възможност да поеме инициативата.

— Но какво... какво има?

— Моля те, не ми се сърди... Не мога да си разреша да загубя приятелството ти... то означава толкова много за ме­не.

— Кажи ми, какъв е проблемът, Станли?

Нарекла го беше по име. Корн се захили тържествува­що. Сега Бекер знаеше - ако беше там - кой разговаря с жена му посред нощ.

— Непрекъснато мисля за тебе - въздъхна той отчаяно. Усети я да задържа дъх и разбра, че се колебае между пред­пазливостта и желанието да чуе още. Разреши с лекота коле­банието ѝ в негова полза. - Нямам нищо особено предвид... знам, че нищо не може да се промени. Дори не беше редно да го споменавам, но... трябваше да ти го кажа. Не искам нищо от тебе, Карин - нищичко. Не очаквам нищо, повярвай ми... Но, Карин, моля те, просто приеми изповедта ми... чуй как се чувствам... Само това мога да предложа, но съм длъжен - длъжен съм! - да го споделя с тебе, трябва да го знаеш, иначе ще полудея!

Тя мълча доста дълго време и той чуваше дишането ѝ в слушалката, опитваше се да разбере реакцията ѝ - но вътре в себе си Корн вече знаеше каква ще бъде тя, а той рядко грешеше. Реакцията на всяка жена. Майсторлъкът се състоеше не само в баналните фрази, с които ги засипваше, а и в начина, по който им ги поднасяше. Те обичаха демонстрираната от него плахост, скромната откровеност, загатнатия морал на позицията му. Изиграваше им успешно добре разработен те­атър: търсеше думи, препъваше се над тях, изразяваше с мъ­чително заекване искреното си увлечение. Сервираше им от­крито, чувствително сърце, изложено на грубостите на външ­ния свят, лесно наранимо, уязвимо. И не искаше нищо друго, освен разрешение да ги обожава отдалеко.

Реши, че ѝ е дал достатъчно време да дойде на себе си, и продължи:

— Няма да ти се обаждам пак... Извинявай. Надявам се, че... Не съм искал да... Искрено съжалявам, но... просто тряб­ваше да ти... да го споделя с тебе.

— Не знам какво да кажа - обяви тя накрая. Сега гласът ѝ беше ясен, изчистен от мъглата на съня. Той я виждаше да седи на леглото, да се опитва напрегнато да намери правил­ния тон, за да се справи с новото развитие на нещата - усеща­ше колебанието ѝ между нежеланието да се ангажира и изку­шението да чуе още нещо от него. Повече от ясно бе, че Бе­кер не беше там. Предпазливостта в тона ѝ не се дължеше на усилие да говори кодирано, така че другият до нея да не раз­бере - тя просто защитаваше себе си. И от какво? От добро­то, което ѝ се предлагаше!

— Трябва да си разбрала - шепнеше настоятелно той, - трябва да си видяла как постепенно се увличам в тебе, как се забравям все повече и повече... Не ме мрази за това, моля те... Толкова време мина, откакто двамата с Това сме имали някакви нормални... някакви прилични отношения... Ти прос­то ме караш да се чувствам... жив - да, жив!

— Да... - прошепна тя плахо, - разбирам... - Сега гласът ѝ звучеше по-меко. Взела беше решение. Корн се захили с вълчата си усмивка и се настрои за дълъг нощен разговор, частен и таен: топла баня от интимности. Кой може да се про­тивопостави на любовта? На свежата, нова, нежна, колебли­ва, неизискваща любов? Потеглил беше по добре познатия път.

— Може ли да поговорим малко? - запита той боязли­во.

И тя му отговори с едва чут глас, като че ли дори само простичката едносрична думичка за нея беше вече акт на пре­дателство - каквато наистина беше.

— Да - прошепна Карин. - Можем да поговорим...

35.

Далечен звук разкъса булото на неспокойния му сън. Корн се събуди и лежа неподвижно за момент, примигвайки в тъмнината. Погледна жена си, за да провери дали и тя не го бе чула, но Тòва спеше до него с леко отворена уста, отнесена от хапчетата си извън границата на случайните звуци. Звукът се повтори и Корн се обърна към прозореца. Погледът му улови неясна, разсеяна светлина, която танцуваше по стъкло­то му. Не беше лунна, не беше и нещо друго, поддаващо се на лесно определение. Звукът пак наруши нощня покой - тъп, стържещ звук... Източникът му определено не бе много бли­зо до къщата, но не и много далеко.

Корн се приближи до прозореца и се втренчи в нощта навън. Трябваше му минута, за да схване естеството на звука и посоката, от която идваше. В отдалечения край на поляната, в подстъпите на гората, но все още на негова земя, той разли­чи неясните очертания на мъжка фигура с фенерче. Звукът бе звук от лизгар, стържещ по сбита камениста пръст и отделни по-големи каменни късове. От това разстояние определи кар­тината пред погледа си като мъж, копаещ гроб. За миг притрепери леко, въобразявайки си напълно нелогично, че там се мотае Киуасий, възкръснал по някакъв необясним начин, но после презрително отхвърли тъпите игри на въображението си и се съсредоточи върху реалните факти.

Първата му мисъл беше, че там са ченгета, търсещи не­що. Когато обаче огледа явлението през кухненската врата, прилепил корем към пода, се сети, че полицията няма да прис­тъпи на негова собственост, без да го уведоми, без да е упъл­номощена - а и щяха да дойдат няколко души, не само един човек. А там копаеше само един човек - и кой можеше да е той освен Бекер?!

Корн се измъкна от предната врата, напълно невидим за копача, и се отправи с безшумни стъпки към началото на го­рата, която обикаляше земята му като подкова. Съчета дви­женията си така, че да съвпадат с удара на лизгара в земята, и успя да се промъкне безшумно и безпрепятствено зад мъжа. Разчиташе, че Бекер ще следи къщата - ако изобщо считаше, че трябва да следи нещо в този момент - и Корн ще може да го нападне спокойно откъм гърба.

Спря се на около трийсетина метра: оттук виждаше ясно гърба на натрапника. Коленичи зад широкия дънер на някакво дърво и пусна стика за голф, който бе грабнал от гаража, на земята пред себе си. Нямаше проблем да се спусне напред и да зарови железния му край в черепа на мъжа. Той работеше усърдно и вдигаше достатъчно шум, който поглъщаше всич­ки други едва различими звуци, предизвикани от придвижва­нето на Корн зад гърба му. Само един удар - и край на всички проблеми! Лесно ще го направи: вече бе доказал многократно на себе си, че - когато се налага - може да действа бързо и резултатно. Киуасий беше по-млад и по-силен от Бекер, а Корн се беше справил лесно с него. Можеше да стори същото и с Бекер по всяко време. Но в този момент по-важно беше да разбере какви ги върши там.

Бекер най-сетне изправи гръбнак за почивка, облегнат на лизгара и обърнат към къщата. Очевидно сигурен, че е останал невидим за обитателите ѝ, той вдигна торба за отпадъци и я пусна в изкопаната дупка. Торбата се разлюля с лекота в ръка­та му: повече от ясно беше, че не съдържа нещо тежко. Корн се захили на себе си: нямаше съмнение, че не присъстваше на пог­ребение на труп. Но и откъде ли би могъл Бекер да има труп подръка? Липсваше му неговата смелост сам да създава тру­пове, когато му се прииска. Бекер може и наистина да е убил този-онзи - но само когато законът му разрешаваше, само ко­гато се защитаваше. Какво ли би могъл човек като него да знае за сладостната сила на манията, когато го връхлиташе, за ше­метния полет върху мощните ѝ криле на лешояд? Какво би мо­гъл да знае той дори за онази храброст, нужна за обезврежда­нето на Киуасий? Убил го беше хладнокръвно, без страст, без желание, без дори следа от демонската власт над душата му. Същото стана и с Дениз. При нея липсваше нуждата от самоза­щита, липсваше дори непреодолимо вътрешно желание. Сто­рил го беше, защото можеше, защото бе хитро, защото идеята бе да отдалечи разследването от себе си, а не защото е имал нужда да го направи! Сторил го беше, защото поиска да го стори! Бекер никога нищичко нямаше да разбере - никога ня­маше да познае оная сладостна тръпка... неописуемата наслада от властта над себе си и над другите!

Корн бе обзет от дълбоко презрение към противника си, творение на медиите, пример на добро име и известност. Не можеше да повярва, че и той някога го бе уважавал - и дори бе искал да се добере до тайните му знания. Имаше времена, когато му се беше струвало, че би могъл да създаде духовна връзка с него, че те биха могли някак да споделят тайните си и оная неизразима с обикновени думи страст. Но Бекер не се оказа на нужното ниво като приятел. Не бе достоен дори и за противник: Корн бе парирал и провалил до една тромавите му атаки срещу него. Задъвка пак идеята да размаже черепа му с един удар, да се спусне върху него като ястреб и да прик­лючи веднъж завинаги дори с неприятния спомен за злочес­тия опит за приятелство с него. Вдигна стика за голф и се наслади за миг на успокоителната му тежест. Съвършено оръ­жие - истински смъртоносно. Ако го стовари с все сила с опъ­ната ръка, то можеше да убие от метър и половина, скоростта на желязната му глава няма да е по-малка от сто и шестдесет километра в час! „Да размаже черепа на Бекер като яйчена черупка!“ - помисли Корн.

Бекер промени центъра на тежестта си, хвърли бегъл пог­лед настрани и Корн се залепи към дънера на дървото. Сякаш усетил опасността - или, по-вероятно, просто за да промени натоварването на мускулите си, - Бекер запълни дупката, зас­танал странично до нея и частично обърнат към Корн. „Няма значение - мислеше Корн. - Бекер е отчаян и това го прави небрежен. Ще го вкарам в примката на смъртта му, когато аз поискам!“

Противникът му най-сетне се стопи в нощта и Корн вед­нага разкопа гроба след него. Работеше се лесно: каменните късове бяха отстранени, почвата - разрохкана. Измъкна тор­бата, развърза я и огледа съдържанието ѝ в светлината на фе­нерчето си. Скалпел със следи от кръв по острието и дръжка­та. Чифт хирургически ръкавици и престилка, също изцапани с кръв. Хирургическо кепе. Забеляза няколко косми от вът­решната му част, които сякаш бяха внимателно поставени с ръка. Пластмасов правоъгълен етикет с име на верига от ма­газини от едната страна и „Дениз“ от другата. Корн се опита да си спомни дали Дениз го бе носила последната нощ от жи­вота си. Глупости - разбира се, че не! Тогава го очакваше в онова смешно бельо - но тя никога не би носила етикетчето с името си в хотел „Мариот“, без значение какво е облякла. Но може да е било в портмонето ѝ... може да е попаднало някак в чантата ѝ... Отхвърли тези предположения с насмешка. Всич­ко тук беше измама - фалшива улика. Нямаше начин кърва­вият скалпел и престилка да са онези, с които бе обработил тялото на Дениз. Разбира се, нямаше съмнение, че Бекер бе взел мерки да ги напръска с кръвта на Дениз. Но не би могъл да постави на тях нещо от самия Корн. Нямаше следи от Корн върху вещите в торбата - с изключение на космите от вът­решната страна на кепето. Виж, те биха могли да са негови - идеята явно е те да изиграят ролята на нужното доказателст­во, за да се свърже цялото съдържание на торбата с него. Корн си спомни деня, когато засече колата на Бекер да тръгва от дома му. Проклетата глупачка Тòва го бе пуснала вътре! Какво ли е правил там? Ползвал е тоалетната, намерил е гребена на Корн? Претърсил е чаршафите, възглавниците, ровил се е по отточните тръби?

„Тъпо е - мислеше той. - Толкова очевадно нагласена работа... Кой ще ѝ повярва? Кой ще приеме, че ще заровя тази торба с това съдържание едва ли не в задния си двор? Да не ме смятат за самоубиец? Или за идиот?“ Бекер очевидно счи­таше, че полицията ще се хване на тази измама, съшита с бе­ли конци - а той бе един от тях и познаваше начина им на мислене. И Корн се обиди, че „те“ принизяваха ювелирните му постижения до непохватната работа на някой безмозъчен смотаняк.

Последната вещ в торбата бе спринцовка все още със следи от прозрачна течност. „Бекер да не би да смята, че съм упоявал жертвите си? Така ли мисли, че съм ги уби­вал?!“ Убивал ги беше с тяхно съгласие!... Всяка една от тях бе искала да му създаде удоволствие! Как смее Бекер да го мисли за задръстеняк, който дебне наоколо със спринцовки и отрови?!

Независимо от течността в спринцовката Корн беше си­гурен, че иглата ще покаже следи от кръвта на Дениз - Бекер сигурно се е погрижил за това.

Едновременно бесен и изпълнен с презрение, Корн из­мъкна торбата от дупката и се прибра в дома си, за да потър­си нещо, с което да я запълни.

***

Полицаите пристигнаха преди зазоряване, но Корн бе­ше буден и ги очакваше. Не бе мигнал, след като разчисти последиците от неочакваното посещение на Бекер. Даде си сметка, че бе спал много малко през последната седмица. Телефонните обаждания и нощното безпокойство го бяха вкарали в клопката на тежко безсъние. „Няма значение - ка­за си той. - Винаги съм минавал с по-малко сън от другите.“ Организмът му бе по-силен: той беше по-силен от всички останали! Нито обикновените правила, нито физическите за­кони се отнасяха за него. Имаше хапчета, които ще му дадат нужната сила - ако усети нужда от тях... Мозъкът му няма­ше нужда от почивка: беше прекалено активен, прекалено препълнен с идеи, планове, пресмятания. Някои машини ра­ботят най-добре, когато ползват пълния си капацитет - той беше като тях!

Клепачите го дразнеха, а очите му като че ли горяха, но той им отвори вратата с ведра усмивка. Пред прага му сто­еше шефът на полицията.

— Извинявайте, че ви безпокоим толкова рано - започ­на Тий.

— Вие сте добре дошли. Готов съм да помагам на поли­цията по всяко време на денонощието. Да не би да намерихте още кости, които желаете да огледам?

Метцгер стоеше зад Тий с кирка и лопата в ръка и бре­зент, метнат на рамо. Кучето му седеше в напрегната поза до него, потупвайки възбудено с опашка.

— Получихме анонимно обаждане. Някой твърдеше, че сте копали гроб посред нощ, доктор Корн.

— Мили Боже! Познаваме се толкова добре - наричайте ме Станли!

— Тук съм по служба - отвърна Тий. - Знам, че изглеж­да глупаво, но Джони Семката подплаши всичко живо наоко­ло и... Ще имате ли нещо против да се поогледаме наоколо?

— Анонимно обаждане?

— Правилно.

— Но кой ще се мотае наоколо, за да установи, че копая гроб в два часа сутринта? Човек се чувства някак... не съвсем приятно, нали? Кара те да си въобразяваш, че някой те следи.

— Не съм казал, че сте го правили в два часа през нощта - уточни Тий.

— Не сте, но точно тогава го изкопах. Страхувам се, че ще трябва да внимавате с кучето си - допълни Корн и слезе от верандата. - Елате, Тий, ще ви го покажа.

Корн ги заведе до гроба и застана настрани, захилен до уши. Метцгер измъкна сивата торба за боклук.

— Какво има вътре? - запита Тий.

— Как? Осведомителят не ви ли каза?

— Не.

— Снощи имахме малък нещастен случай вкъщи - заобяснява Корн. Коленичи и развърза торбата. - Но ви моля Тòва да не разбере... Тя и така ще се разстрои много. - Тий надникна в торбата и видя безжизненото тяло на снежнобяла котка с дълги косми: то бе вече сковано, муцунката ѝ бе озъбена, застигната от смъртта в последно изръмжаване. - Скочи в колата точно когато затръшвах вратата - продължаваше Корн. - Радвам се, че умря веднага. Погребах я тайно от Тòва, смятах да ѝ кажа, че е избягала. Така не е толкова жестоко, нали? Нека да се на­дява, че е все още жива и някой се грижи за нея.

Тий клекна до гроба и се вгледа за миг в трупа на котка­та. После завърза торбата, пусна я обратно в дупката и кимна на Метцгер да я запълни. Докато пръстта покриваше със спе­цифично шумолене пластмасовата торба, а Корн не спираше да дрънка за жена си, Тий се люлееше на пръсти, вторачен студено в него.

***

Когато отиде в кабинета си, медицинската сестра го за­пита загрижено добре ли е. Нанизал бе редица дребни грешки през деня, серии от малки пропуски, които се забелязваха, за­щото той обикновено не ги допускаше. Паметта му отказа услугите си на няколко пъти, предписа погрешно лекарство на един от пациентите, а по едно време следобед сестрата го засече да гледа невиждащо в пространството като заспал на крака. Очите му бяха силно зачервени. Ако не го познаваше от толкова време, щеше да помисли, че се е появил на работа след тридневен запой.

— Добре ли спите напоследък? - запита го тя разтрево­жено.

— Аз нямам нужда от сън - изсмя се той. - Човек губи толкова много, докато спи.

Сестрата бе тромава и пълна жена, прехвърлила петде­сетте. Тя работеше от години за Корн и бдеше над него, както ревностна квачка бди над пиленцата си. Служебното ѝ поло­жение допускаше известна фамилиарност - право да прояви загриженост например. Но тази фамилиарност оставаше в строгите граници на неотстъпното уважение към йерархията. Независимо от собственическите ѝ чувства към Корн, тя ви­наги го наричаше „доктора“: „Докторът ще ви приеме сега“, „Днес докторът е в добро настроение“ - като че ли името му бе „Доктор“. Ако някой ѝ подхвърли, че постоянното, упори­то използване на титлата го поставя една степен над остана­лата част от човечеството; че това го изолира, отдалечава дру­гите, отхвърля възможността за спонтанен, естествен контакт с него, изкривявайки собствената му преценка за позицията му в обществото и нейното истинско значение, в резултат на което той се чувстваше добре само в компанията на други лекари и живееше с убеждението, че има право да изисква спе­циално отношение към себе си; че безкрайното шествие на определени заболявания, които си приличаха като еднояйчни близнаци, го караха да се отнася към пациентите си - и съот­ветно към по-голяма част от другите хора - с цинично без­различие, тя би отхвърлила идеята с презрение. Ако Корн ѝ се изповяда, че вижда колена, лакти, счупени кости ясно като на рентгена, но почти не забелязва притежателя на костите с проблем, тя нямаше да му повярва. По-точно казано, нямаше да си разреши да му повярва.

Също както сега не си разрешаваше да приеме очевад­ния факт, че „докторът“ е на ръба на сериозен нервен срив.

— Имате нужда от малко сън - заяви тя. - Защо да не отложа уречените часове, за да можете да отдъхнете в стаята за прегледи?

Корн пак се разсмя.

— Не мога да спя сам - заяви той и ѝ намигна: чудато, бавно свиване на мускулите около очите, което като че ли му причини остра болка. Сестрата бе готова без колебание да се закълне, че почти е чула стъргането на клепача върху очната ябълка като пясък върху пясък...

По-късно същия ден, докато разговаряше с жената на рецепцията за някаква сметка, Корн погледна случайно в чакал­нята и му се стори, че вижда там Бекер, скрит зад разтворени­те крила на някакъв вестник. Жената на рецепцията го видя да обръща гръб на чакалнята, широко захилен.

— На кого се прави пък сега?

— Кой, господин Хелкуист?

— А... да - отвърна Корн, сякаш се опитваше да продъл­жи шегата.

Чул името си, Хелкуист смъкна вестника, разкривайки шината на врата си, и повдигна въпросително вежди към ре­цепцията.

— Не още, господине - отговори тя на безмълвния въп­рос, зачудена от игривите пламъчета в очите на Корн, питай­ки се каква точно шега всъщност споделят в момента.

36.

Бекер зае позицията си в гората около дома на Корн по­ловин час след смрачаване. Предпочиташе да се прикрива отс­трани, не точно зад къщата му. От скривалището зад големия дъб виждаше задния двор на Корн - предпочитания от него изход към гората - и алеята за колата отпред. Не се постара да се прикрие по-добре: ако Корн го зърне, толкова по-добре - вътрешното му напрежение ще се усили още повече. Иде­ята на Бекер бе да подлага Корн на безмилостно напрежение, докато той не издържи и се разкрие. Ще продължи да увели­чава натиска, ще го лишава от обикновените начини на разто­варване - ще връща обратно мощната разрушителна енергия у него - и накрая той няма да издържи и ще експлодира. Твър­де дълго бе живял живот-наслада и вече беше зависим от на­виците си. Твърде дълго се бе опивал от кръвта и триумфа, за да може да се спре. Бекер ще прекъсне специфичната храна, от която черпи сила, докато той подивее от жажда и неудов­летвореност, докато собствените му демони не го принудят да действа независимо от предупредителната намеса на разу­ма. И тогава той ще направи нещо отчаяно, нещо глупаво - и Бекер ще бъде там със своята лична жажда за кръв.

Към колана му бе закачен прибор за увеличаване на зву­ка с размер на транзистор и с подплатени слушалки - обикно­вено част от екипировката на ловци на елени. Един страничен наблюдател вероятно би решил, че слуша портативно радио, но приборът само разширяваше границите на човешкия слух до тези на слуха на елена. Настрои слушалките и усили, дока­то не чу електронния писък на захранването; намали го до спиране на пищенето и ушите му се изпълниха с неколкократно усиления шум на гората около него. Песента на цикадите се повиши до оглушително ниво, в ушите му загърмя дори звукът на собственото му притаено дишане.. Настрои допъл­нително диапазона на прибора така, че да хваща ясно всички фонови шумове в поносими граници - въпреки това дори и сега трябваше да вниква със собствените си движения: не трябваше да допуска търкането на плът о тъканта на дрехите да заглушава шумоленето на листата или далечния писък на гуми по асфалта.

Корн излезе, облечен в тънко найлоново яке, с фенерче в ръка и грапа на рамо. Пресече поляната към тенискорта - Бе­кер чу стъпките му по тревата толкова ясно, като че ли под всяка една от тях пропукваше тънка ледена корица, - влезе в гората и застана над гроба.

Изключи за момент фенерчето си, после реши, че няма смисъл, и пак го запали. Изравни гроба с грапата, почовърка малко и около него. Бекер чуваше отчетливо всеки удар на грапата върху камък, всяко прошумоляване на разделените от нея листа върху и около гроба, мекото стъргане на рохкавата почва по металните ѝ зъби. По някое време Корн пусна грапата и се запляска по лицето и врата, като нападнат от ко­мари.

Бекер побърза да смъкне слушалките и заследи като хип­нотизиран подскоците на Корн, който продължаваше да се пляска бясно. Той вдигна качулката на якето и побягна, ма­хайки с ръка пред лицето си като чистачка на кола. „Не е възможно комари да са причина за такава буйна реакция“ - по­мисли озадачено Бекер. Корн вероятно бе разбутал гнездо на оси или горски пчели. Едва не се разсмя на глас, като го гле­даше как размахва и двете си ръце като витло, докато тлъсти­те му бедра и характерната походка на дюстабанлия го носе­ха към къщата с максимална скорост.

След минута в алеята отпред се появи колата на Корн и се понесе с бясна скорост в нощта. Бекер се зачуди дали не е алергичен към ужилвания на оси и сега да бърза към болни­цата, за да го инжектират срещу алергичен шок. Имаше слу­чаи на смърт от ужилване на пчели - Бекер беше свидетел на такъв един случай: лицето и ръцете на жената се подуха за минути като добре натъпкани наденици, очите ѝ почти изчез­наха в подпухналото ѝ лице. Той спринтира без бавене до ко­лата си, паркирана наблизо в готовност за една такава въз­можност, питайки се дали животът няма да му изиграе шега и няма да го принуди да спасява Корн, ако той не успее да стиг­не до болницата навреме.

Корн караше бързо и безразсъдно, пресече центъра на червено и Бекер го остави да бърза напред, изчаквайки пре­сечката пред него да се изчисти, преди да го последва. Нас­тигна го, когато колата му се понесе по магистралата и оста­на плътно зад него, когато той се измъкна от нея след три изхода и се включи в мрежата от местни пътища. Караше та­ка бясно, че рискува живота си на няколко пъти, преди да закове колата на паркинга пред болницата. Бекер спря в дъното на хълма, когато Корн излезе от колата все още с прихлупена над лицето му качулка и изтича към болницата.

Още щом видя грациозните крачки на човек с дълги кра­ка, Бекер разбра, че е бил успешно подведен. Натисна газта, изкачи на един дъх хълма, остави колата пред входа за „Бър­за помощ“ и размахал значката си на агент от ФБР, успя да хване Тòва точно преди да се шмугне в асансьора. Завъртя я с лице към себе си и смъкна рязко качулката на якето. Охрана­та, стресната от суматохата, се втурна към него, но отстъпи веднага при вида на значката му.

— Къде отиде? - запита гневно Бекер.

— Ти!? - Тя вдигна ръце пред лицето си, сякаш очаква­ше удар.

— Къде е?

— Той се промени... промени се!... Вече е друг, разли­чен. - Тòва продължаваше да се свива от страх пред него.

— Няма да те ударя - заяви Бекер и смъкна ръцете ѝ, които държеше като щит пред себе си.

— Той каза, че може и да ме удариш. Видях какво му стори в асансьора...

— Случаят с асансьора нямаше нищо общо с тебе. Къде отиде?

— Знам, казах ти за разните жени... но сега всичко е прик­лючено, уверявам те! Той е съвсем различен. Обича ме, Джон, наистина ме обича. Толкова е внимателен към мене... истинс­ки любещ съпруг. Всичко свърши, всички други... Джон, по­вярвай ми!

— Защо те изпрати тази вечер така с колата?

— За да намери мира от тебе - молеше се тя. - Ти го влудяваш. Каза ми как го тормозиш, как не му даваш минут­ка отдих... Джон, той не се интересува от Карин, знам го - честна дума! Те са само приятели.

— Не става въпрос за Карин - отвърна Бекер.

— Аз съм виновна, ревнувах, преувеличавах нещата - защо ти казах ония неща, защо?

Тя отстъпваше с вдигнати пред лицето си ръце, все още очаквайки удар. Бекер успя да я притисне в ъгъла до асансьо­ра - тук вече тя не можеше да му се изплъзва. Говореше пре­калено високо, прекалено бързо, гласът ѝ загатваше за предс­тоящо изпадане в истерия и на няколко метра от тях вече се бяха струпали зяпачи.

— Тòва, чуй ме. Не знам какво ти е казал. Не знам и какво те е изплашило, но разбери, че няма да те ударя. Искам само да знам къде е. Настоявам да ми кажеш къде е!

— Трябваше да го видиш - клатеше тя отчаяно глава, като че ли не вярваше, че ще успее да го убеди, да го накара да разбере... - Приятел му беше, той те харесваше, разчиташе на твоето приятелство, а сега ти се обърна срещу него и раз­би сърцето му. Съжалявам, че не можеш да го видиш. Той не е на себе си, очите му... не е спал от много дни - и очите му... Страхува се от тебе, Джон, смята, че пак ще се нахвър­лиш върху него. Вижда те да се криеш в сенките, убеден е, че ще го удариш с нещо по главата. Чул е разни приказки за тебе - всички ние сме ги чували, - но той е и видял какъв можеш да бъдеш, не може да изхвърли онзи бой от главата си, очите му...

— Лъже те, Тòва, манипулира те. Цял живот те е лъгал и сега върши същото.

— Не, не лъже! Той се е променил, сега ме обича... ти не го знаеш, но... аз съм там, аз съм жената, която докосва... ко­ято целува! Не Карин или някоя друга - само аз съм там, с него, само аз, и нищо друго няма значение!

Бекер преодоля желанието си наистина да ѝ удари плес­ница, за да я принуди да не трепери така пред него.

— Защо те изпрати тая нощ така?

— Защото има нужда от малко мир и спокойствие. Ти така силно ревнуваш Карин, че...

— Карин няма нищо общо с това - повтори той, все още борейки се с желанието да я зашлеви. И в този миг застина, вцепенен от ужас. Изведнъж осъзна, че греши - че Карин точ­но бе съществена част от цялата история. Всичко, всичко бе свързано с нея! И той изтича от болницата като преследван от дявола.

***

Корн се приближи до къщата откъм южната ѝ страна, промъквайки се край дърветата. Спря в началото на поляна­та, огледа разположението, отбелязвайки наум всички възмож­ности за евентуално отстъпление и избирайки най-подходя­щата. През прозореца на спалнята на долния етаж струеше светлина: не представляваше проблем да се скочи от този про­зорец върху меката пръст на цветната леха под него: ще се измъкне от стаята и ще изчезне за нула време. Хвърли бърз поглед към небето, където пред лицето на луната се въртяха, бързаха, кипяха тъмни облаци: също като пяна на вряща во­да... Ще завали преди края на нощта, а преди да завали, ще стане тъмно като в рог. Корн се усмихна: обичаше тъмнина­та.

За момент край прозореца премина тъмна сянка и Корн се придвижи към него. Спря се точно извън конуса светлина, паднал върху тревата, и проследи Карин с наслада: тя преми­на още веднъж край прозореца, светлината отзад прозираше през дългата трикотажна фланелка около врата. Корн се приб­лижи още - почти пристъпи в осветената площ под прозоре­ца. Карин стоеше с гръб към него, вдигаше ръце към косата си и трикотажната ѝ фланелка се плъзгаше нагоре по голите ѝ крака, разкривайки най-долното закръгляне отзад. Захилен до уши, Корн се придвижи още по-близо. Карин застина на мяс­то за миг, после тръгна към вратата на спалнята и изчезна от погледа му.

Той се приближи още към къщата, спря се под прозоре­ца и се заслуша за миг. Стори му се, че я чува да се движи вътре, и надникна в стаята, застанал на пръсти. Спалнята бе­ше празна. Той обмисли за момент възможността да пропъл­зи през прозореца и да я чака в леглото. Вълкът поздравява Червената шапчица в нощницата на бабата, усмихнат широ­ко, за да се видят големите му зъби...

Заобиколи къщата и се отправи към предната врата, ко­гато дочу шум, и се спря. Нощта беше неестествено тиха, ся­каш затаила дъх пред наближаващата буря. Пак вдигна пог­лед към небето. Разчистеното пространство около къщата като че ли беше все още слабо осветено от лунната светлина, про­биваща си път в редките свободни ивици, разделящи струпва­щите се тъмни облаци - в гората обаче вече сигурно беше много по-тъмно. Облаците се сгъстяваха, напластяваха се един върху друг като настигащи се потоци черна лава: само след няколко минути небето ще се покрие с плътен черен покров. Въздухът тежеше от мирис на влага и Корн я усещаше почти физически, увиснала около него, прилепваща към косите, към дрехите му...

Направи още две стъпки към ъгъла на къщата и неочак­вано установи, че пада с лице напред. Строполи се тежко и веднага в гърба му се заби коляно, а в слепоочието му бе при­тиснат студен метал.

— Не мърдай! - прозвуча гласът на Карин. - Федерален агент с пистолет до главата ти.

— Карин, аз съм... Станли.

— Станли?... Защо се промъкваш така в тъмнината?

— Може ли да стана?

— Разбира се.

Той се изправи бавно, огледа се, изтръска дрехите си.

— Какво ми направи? - запита той със смях.

Карин сви рамене.

— Просто те свалих на земята. - Тя все още държеше пистолета с две ръце, но те бяха отпуснати надолу и цевта на оръжието бе насочена към земята. На фона на голите ѝ крака и бялата трикотажна фланелка пистолетът изглеждаше огро­мен. Телефонът в къщата рязко зазвъня.

— Дори не те видях - заяви учудено Корн.

— Според инструкциите не трябваше да ме видиш - от­върна тя. - Какво правеше тук, Станли? Взех те за мародер.

— Извинявай. Не знаех какво друго да сторя, къде дру­гаде да отида... Не зная и с кого да говоря... - Гласът му се проточи жално.

— Случило ли се е нещо?

— Тòва ме нападна.

— Нападна?!

Той наведе глава.

— Толкова ме е срам...

— Не, не трябва... - прекъсна го тя съчувствено. - Не си виновен ти. - Телефонът в къщата настойчиво звънеше вече за четвърти път, после спря: намесил се беше телефонният секретар.

— Не знам какво да правя... Не можех да отвърна на удара с удар - как да вдигна ръка срещу нея?... Просто... излязох. Като някое дете, като бебе... Тръгнах си, излязох... Моля те, не казвай на никого, Карин. Знам как ще изглежда в очите на другите. Да те набие жена...

— Успокой се, Станли, няма да кажа.

— Опитах се да я спра, хванах ръцете ѝ, но тя започна да ме рита, опитах се да я обездвижа - тя ме ухапа. А когато я оставих да се изправи, започна да хвърля каквото ѝ попадне по мене... Карин, не знам какво да правя... наистина... не знам какво да правя.

— О, Станли...

— Не мога да я контролирам.

Той пристъпи към нея все още с наведена глава, при­нуждавайки я да го прегърне. Тя го обгърна неловко с ръце, осъзнавайки за пръв път оскъдното си облекло. Когато се дръпна настрани, Корн забеляза втвърдените зърна на гърди­те ѝ под тънката памучна тъкан.

— Сбърках, като дойдох тук, нали? - запита той натъ­жено.

— Не, разбира се, че не - отвърна Карин. - Само че... Може би трябваше първо да позвъниш.

— Трябваше да изляза веднага, на момента. Но разби­рам колко е нередно да ти се натрапвам по този начин... ня­мам право да...

— Ние сме приятели - прекъсна го Карин.

— Знам, но... създадох ти толкова неприятности. - Той пак погледна небето. Облаците се бяха сгъстили в плътна тъм­на маса. Единствената светлина сега вече идваше само от къщата. По бузата го удари голяма дъждовна капка, стряскащо студена. - Трябва да отида... някъде - прошепна отчаяно той.

— Влез вкъщи - покани го импулсивно Карин.

Той се позагърчи, внушавайки ѝ, че се колебае. Карин докосна ръката му, за да го подкани да побърза, той сграбчи нейната и тя го поведе към къщата като дете.

***

Бекер позвъни на Карин от колата, докато се носеше с бясна скорост из безкрайните улици на Кламдън, но прекъсна връзката, когато се обади телефонният секретар. Опита се да се свърже с Тий, но отговори Мардж с раздразнение в гласа.

— В банята е - заяви тя. - Много ли е важно?

Бекер се поколеба. В най-добрия случай Тий можеше да стигне до дома му десетина минути по-рано. Но ако тепърва трябваше да излиза от душа, да се бърше и облича, това пре­димство се губеше.

— Не - отговори той. - Ще се справя и сам.

Мардж върна телефонната слушалка на мястото ѝ и се обърна към Тий, който лежеше гол на леглото до нея.

— Принуждаваш ме да се измъквам от ченгеджийските си задължения - укори я той.

— Имаш и други задължения - напомни му тя. Държала беше с ръка втвърдения му член по време на краткия телефо­нен разговор, а сега нежно го затегли към себе си.

Закикотиха се в тъмнината и в този момент поне Тий мислеше само за жена си...

***

Карин прибра пистолета в чекмеджето на скрина и обле­че пеньоар, преди да се върне при Корн във всекидневната. Когато го видя на светло, едва се сдържа да не се вторачи стреснато в него. Очите му бяха толкова кръвясали, че изг­леждаха огненочервени и някак диви: за пръв път виждаше очи да играят така, явно неспособни да се задържат дори за секунда на едно място.

— Станли, очите ти...

— Не съм спал дни наред - отвърна той. - Нощите с Тòва бяха ужасно напрегнати... тазвечерната буря се подгот­вяше от доста време. Не можех да спя.

— Но ти си доктор. Предпиши си хапчета.

Корн се изсмя.

— Хапчетата са специалитет на Тòва - заяви той презри­телно. - Аз трябва да бъда нащрек. Капитанът никога не спи... - Огледа се предпазливо. - Сигурна ли си, че Джон няма да има нещо против...

— Джон не е тук.

— Вие, агентите, имате страхотно работно време.

— Аз работя в офис и имам нормално работно време. Би могло да се каже, че Джон сам определя работното си вре­ме.

— Върху какво работи сега? - запита той с усмивка.

— Върху Джони Семката... Разкажи ми какво стана, Станли. - Карин седна на дивана до него, опитвайки се да не гледа страшните му очи, които все още играеха неконтроли­руемо. - Разкажи ми за Тòва.

Корн изви врат, простена, постави ръка на него.

— Удари ме тук с чиния. Стори ми се, че... Може би ще трябва да отида на преглед. Кожата тук не е ли разкъсана? - Обърна се към нея, като опъна врат, подканвайки я да го пог­ледне по-отблизо, да го докосне. Тя постави колебливо ръка върху посоченото място. - О, Боже... колко е приятно... - прос­тена той. - Не дръпвай ръката си, моля те, моля те... О, Гос­поди, колко си топла... - Придвижи се по-близо до нея и за да го улесни да го докосне, прегъна се от кръста така, че ръцете му естествено обгърнаха бедрата ѝ за подкрепа. - Не спирай... моля те... не спирай - стенеше той. - Пръстите ти са истинско вълшебство. - Премести тяло, гърчейки се леко под лекия до­пир на пръстите ѝ и един от палците му се оказа върху голата кожа на крака ѝ, която се показваше от разтворения пеньоар. Не го помръдна, докато тя не свикна с присъствието му там.

—Толкова отдавна никой не ме е докосвал така... О, господи, Карин... Нямаш представа какво правиш с мене сега. Имам чувството, че ръцете ти са лечебни... Какво вълшебно докос­ване... Оооох, оу.... - Той извъртя леко тяло, като че ли да намести ръката ѝ на точното място, и плъзна собствената си ръка по гладката кожа на крака ѝ. Карин се дръпна назад и затвори пеньоара си. - Не спирай, моля те...

— Станли, това е малко опасно.

— Така ли?

— Мога да разговарям с тебе, но трябва да спрем дотук.

Лицето му прие познатия израз на сладка тъга, който я изпълваше с желание да го залюлее в прегръдка, за да го уте­ши. Тя определи това импулсивно желание като наистина опасно.

Той закима, сякаш разбираше всичко, без да е нужно да му се обяснява с много думи.

— Права си... напълно си права - заяви той. Стана, успя­вайки да създаде впечатление, че се разгъва на етапи, като се свиваше от болка при всяко движение. - Може ли само да използвам банята? - забита той, като вече се движеше по по­сока на споменатото помещение.

— Какво ти направи тя?

Той пристъпи напред и се спря, хвана се за подколянното сухожилие, после продължи накуцвайки към банята.

— Искам само да си наплискам лицето - обясни той. - Като че ли съм малко замаян.

Карин забърза към него и му подаде ръка, за да го подкрепи.

— С какво те удари?

— С всичко, което ѝ попадна подръка - отговори той. Постави ръка на рамото ѝ и прехвърли част от тежестта си върху нея. - Един път дори ме удари с кухненски стол... Ще се оправя, няма страшно... Просто имам нужда да... Нещо ми се вие свят...

— Ще извикам лекар - заяви Карин, повеждайки го през спалнята към вратата на свързаната с нея баня.

— Не, не!... Имам нужда да разговарям с някого, не се нуждая от медицинска помощ - заяви той. - Моля те, Карин, дай ми само няколко минути и ще се махна от главата ти.

— Ти не си на главата ми... Тук е...ъъъ... малко разхвър­ляно - заекна тя смутено, когато Корн влезе в банята. Той не отмести ръка от рамото ѝ до последния момент и преди да затвори вратата, я възнагради с онази смела, но тъжна усмив­ка, която винаги я трогваше.

***

Корн се усмихна с одобрение на отражението си в огле­далото. „Дяволите го взели! - мислеше той. - Страхотен съм! Неописуемо добър!“ Карин не беше още овладяна напълно, но той напредваше чувствително. Ще я хване в мрежата си, знаеше го - тя бе осъдена, нямаше къде да отиде. Погледна отблизо отражението си, като накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, изпълнен с възхищение от себе си. Кръ­вясалите му очи се взираха зловещо в него - огненочервени, вторачени... луди... И за пръв път Корн видя демонът да се надига от дълбините му, да идва, да се материализира зад те­зи странни очи, да поема контрола в ръцете си...

Когато манията се спусна върху него и разтърси бясно тялото му, той неволно впи ръце в умивалника. Никога силата ѝ не е била така мощна: стори му се, че свирепата ѝ атака го разбива на хиляди парченца, завърта го в яростен кръговрат, обезсили го. Прекалено опасно беше - неподходящо място, не­подходящо време, - наистина бе много опасно... Но тя се бе развихрила с неподозирана мощ, тресеше го като парцал, оста­вяше го без дъх - и той разбра, че трябва да ѝ се подчини. Опитва се още известно време да ѝ се противопостави, да наложи разу­ма си, както бе направил, когато едва не уби Тòва, но този път волята му се оказа прекалено слаба пред силата ѝ. За пръв път Корн я усещаше като титанична мощ, която изискваше безпре­кословно подчинение. Наложи се да стиска умивалника с две ръце, за да не падне на пода, докато трепереше и квичеше, сгър­чен пред силата на атаката ѝ.

В един момент отстъпи, престана да се бори с нея и ос­вободи с гръмък смях и вик неописуемото чувство на радост, напиращо отвътре - неповторимата радост, с която само тя го даряваше!... Без да откъсва поглед от кръвясалите си очи, той отметна глава назад и зарева от смях. Освободи ципа на панталоните си и членът му веднага изскочи навън, набъбнал и готов... Неволно постави ръка върху устата си, да не би гръмогласният му смях да превърне къщата в куп развалини.

***

Карин чу шума в банята и се приближи към вратата. От­вътре се носеше звук, който би могъл да се оприличи на див смях, лишен от каквито и да било задръжки. Обзе я инстинк­тивен страх, но веднага побърза да го задуши. Тя бе силна, компетентна, добре тренирана професионалистка; нямаше от какво да се страхува в собствения си дом - още по-малко от човек като Станли Корн.

Звукът внезапно се притъпи и се превърна в приглушен вик.

— Добре ли си? - запита тя. Чу гласа му, но не разбра думите. - Станли?

— Помогни ми... - застена той.

Карин отвори вратата и го намери на пода с гръб към нея и с лице, облегнато на ваната.

— Какво стана?

— Не мога да се изправя - зашепна той едва чуто. Тя пристъпи напред и хвана ръката, която бе повдигнал към нея.

— Помогни ми... - повтори той, завъртял очи към нея, безси­лен да повдигне глава. Карин се наведе и обгърна раменете му с ръка. И Корн я хвана по същия начин, но после внезапно сграбчи краката ѝ със свободната си ръка, повдигна я рязко, лиши я от опора. Карин падна с лицето напред във ваната и Корн веднага се прехвърли върху нея, притискайки я на мяс­то с тежестта си.

Карин усети ръката на Корн върху врата си едва когато преодоля шока от удара в дъното на ваната и от неочакваното нападение. Той мърмореше нещо в смисъл да му разреши да го направи, нямало да я заболи, но не думите му имаха значе­ние, а тежестта му върху нея, настоятелният натиск на члена му срещу нея, стягането на пръстите му, хванали врата ѝ... Стените на ваната я лишаваха от свобода на движенията - тя успя само да протегне ръка и да освободи врата си от хватка­та му.

— Не трябва да се съпротивляваш - убеждаваше я Корн, затягайки отново пръсти на врата ѝ. - Това е само нещо, ко­ето трябва да направя... моля те... разреши ми да го направя... бързо ще стане и няма да те боли, обещавам ти...

Тя отново протегна назад ръка и този път успя да сграб­чи ухото му. Затегли го с все сила и го чу да вие от болка. Той блъсна силно главата ѝ в порцелана на ваната и пак впи пръс­ти във врата ѝ. Борейки се с обземащата я замаяност и нарас­тващо чувство на гадене, тя пак задра с нокти по ръката, стис­нала врата ѝ, завъртя отчаяно глава насам-натам. Членът му се натискаше да се вмъкне в нея, а тя не можеше да окаже никаква съпротива, притисната между стените на ваната... Опи­та се да се мята наляво и надясно, но порцеланът я огранича­ваше отчайващо, малките размери на ваната не ѝ даваха въз­можност да се гърчи, за да го избегне. Корн я сграбчи грубо за косата, вдигна главата ѝ и я удари няколко пъти в канала на ваната. Тя протегна ръка назад, опитвайки се да го достигне, но той отблъсна ръката ѝ с лакът, като продължаваше да млати главата ѝ в дъното на ваната. Най-сетне тя престана да се бори и се отпусна под него. Корн проследи със задоволство струйката кръв, която се застина в канала на ваната от разби­тото ѝ лице.

Знаеше, че тя е само зашеметена от ударите в главата, но прецени, че я е укротил достатъчно, за да мирува и да му даде възможност да свърши работата си както трябва. Сграб­чи врата ѝ още веднъж, намести пръсти точно над пулсира­щата сънна артерия и ги стегна. Сега вече нямаше нужда от постепенно усилване на натиска, нямаше защо да се безпокои дали я боли, или не, или да се пита как ли се чувства. Стисна силно пръсти.

Манията кипеше у него, изпълваше го с желание да вие победоносно - чувстваше се като вълк, забил ноктите на сил­ните си лапи в кървящата плячка под него. Преживяваше вър­ховния момент с изключителна яснота - виждаше как косата ѝ потрепва от дъха ѝ, виждаше малките неравности на порце­лана като пори на кожа под микроскоп, чуваше ударите на собственото си сърце!... Сякаш всяко движение бе забавено стотици пъти и пред очите му постепенно се разгъваха отдел­ните му етапи.

Краката ѝ се отпуснаха, осигурявайки му най-сетне по-добра възможност да се вмъкне в нея и той тласна члена си напред, за да го стори, отпускайки неволно глава към нейна­та. В този момент Карин се отблъсна рязко от дъното на ва­ната с две ръце, метна глава назад, удряйки силно черепа си в лицето му. Той зарева от болка и изненада и Карин се възпол­зва от мига на смут и слисване да се извърти настрани - и почти успя да се подпре на рамо!... Стрелна стегнати пръсти към очите му, но не улучи, опита се да го удари в гърлото с кокалчетата на пръстите си, но в този момент той дойде на себе си и пак се нахвърли върху нея, побеснял от ярост. Тя се опита да се отблъсне от ваната с все сила, да се освободи от него, като го изтърколи настрани, но той беше прекалено те­жък за нея и тя пак падна на дъното ѝ, ограничена от стените, без свобода за маневриране...

Корн изтряска пак главата ѝ в дъното на ваната, ръм­жейки от бяс. Върху врата ѝ обилно течеше кръв от носа му, той беше разярен, силно възмутен, направо освирепял от факта, че бе успяла да го подведе, бе го наранила, и едва не му се измъкна!... Карин продължаваше да се съпротивлява и най-слабата проява на тази съпротива го вбесяваше още по­вече.

Когато най-сетне тя се укроти и се отпусна на дъното на ваната за втори път, той коленичи върху гърба ѝ и стисна вра­та ѝ с две ръце, забравяйки за секса, съсредоточен изцяло в желанието да я усмърти. Похотта му се беше изпарила, дока­то се беше борил с нея, а и манията се бе свила в тъмната си пещера някъде у него. Той беше останал сам с бесния си гняв и желанието да я убие - не защото демонът му го изискваше, не заради насладата от ликуващото вълнение, с което той ко­ронясваше всяко от убийствата му, а заради личното си спа­сение. И защото тя го заслужаваше!

Осъзна странния звук, който издаваше при дишане и из­дишване, и разбра, че носът му е счупен. Върху врата ѝ про­дължаваше да се стича кръв и пръстите му се изплъзнаха, пос­ле пак възстановиха хватката си.

Но в този миг усети някаква промяна във въздуха - пот­репери перде, около него зашепнаха ясно звуците на нощта, лъхна го порив на вятър. Някой беше отворил врата...

Без нито секунда колебание той изскочи от ваната и из­тича към прозореца на спалнята. Чу отчетливо бързите стъп­ки, които се отправяха към банята, но не се паникьоса. Скочи от прозореца и затресе грозното си тяло към гората, изпъл­нен с гордост от спокойната си, разумна реакция на внезапно­то предизвикателство. Ликуваше, нетърпелив и готов да пос­рещне и друга провокация.

Капитан Лув все още държеше нещата под контрол!

***

Бекер забеляза веднага отворения прозорец и тръгна към него, когато дочу приглушен стон от банята. Лицето на Ка­рин бе потънало в кръв, но гласът ѝ бе ясен и силен, когато го отблъсна от себе си, произнасяйки само едно име:

— Корн.

— Знам.

Карин изплю кървава храчка и му разреши да ѝ помогне да седне.

— Хвани го.

— Имаш нужда от по...

Тя пак го отблъсна от себе си.

— Хвани го! Хвани го!

Преди да скочи през прозореца, Бекер набра 911.

***

Включи прибора за усилване на звука и дъждовните кап­ки по листата над него загърмяха в ушите му, сякаш се нами­раше под силна струя на душ. Настрои нивото на звука, опит­вайки се да заглуши - колкото бе възможно - шума от дъжда и виенето на вятъра. Отначало не чуваше нищо извън този звуков фон, но слухът му постепенно се настрои и започна да различава и други звуци. Счупи се клон, последван неволно от гневно изсумтяване. Корн. Животните не реагират на тро­мавите си движения така. Ударил се беше: движеше се прека­лено бързо, за да се предпази от подобни фалове. Не беше дал възможност на очите си да се приспособят към тъмнината навън, след като е бил толкова време вътре, и сега плащаше цената на невнимателното си придвижване. Бекер навлезе още по-навътре в гората: сечеше под ъгъл линията на отстъпле­ние, възприета от Корн. Отначало Бекер се движеше бавно и внимателно - ускори крачка едва когато започна да различава неясните сенки и форми пред себе си.

***

Корн се спря в края на футболното игрище и се вслуша, опитвайки се да улови съмнителни звуци отзад. Но тежкото му дишане, воят на вятъра и плющенето на дъжда поглъщаха всички други по-незначителни звуци. Озърна се - зад него не се движеше светлина. Пое няколко пъти дъх, после го задър­жа и пак напрегна слух: ще долови ли гласове или стъпки в гората? Убеден, че никой не го преследва, той пресече след минута откритото пространство на игрището, съкращавайки пътя си към къщи. Игрището бе отворено към небето, но то­зи факт не повишаваше видимостта му. Светлината от про­зорците на далечните къщи осветяваше отдолу тъмните, зап­лашителни облаци, търкалящи се над главата му, но игрище­то бе като черна яма. Радваше се, че познава пътя си през гората толкова добре - сега гова се оказа голямо предимст­во. „Всъщност моите предимства са много - помисли той доволно, докато пресичаше бързо откритата площ на игрище­то. - По-умен съм от тях, много по-опитен съм - не ги ли надхитрих толкова пъти? Няма да се паникьосвам... Спокоен съм - повтаряше си той, - възбуден съм, но умствено напъл­но спокоен - изобщо не съм изплашен!“ Не се постара да оп­редели точно кои са тези „те“ - наричаше така силите, които се опитваха да го задържат, да гр вържат, да попречат на слад­кия живот на Капитана! Години наред им бе доказвал, че е по- добър от тях, и не изпитваше нито капка съмнение, че нещата щяха да продължат по същия начин. Той беше галеник на съд­бата: тя бе на негова страна, сигурен беше. Тя искаше той да спечели битката!

Стигна до средата на игрището и хвърли поглед над ра­мо. Оттук щеше да забележи всяка движеща се фигура: тре­нираните му очи щяха да ги хванат веднага, щом стъпят на игрището. Зад гърба му нямаше никой. Измъкнал се беше от преследвачите си. Захили се на себе си, после започна да се кикоти, като внимаваше да не се разпуска много.

И в този миг нещо като че ли помръдна отпред между дърветата, към които вървеше. От тях се отдели неясна фор­ма, която стъпи на игрището пред него. Корн се спря и зами­га: „Не може да бъде!“ Лоша игра на въображението му, съз­дание на нощта, на дъжда, на вятъра! Формата пристъпи пак и се превърна в ясно различима фигура на мъж. Корн зави на­ляво, сега вече забързан, без да отклони поглед от мъжа, кой­то не се помръдна, след като му се показа. Корн усещаше очите му в гърба си и очакваше всеки миг да се спусне след него, да закрещи или да го освети със заслепяващия лъч на фенерчето си.

Стигна до тъмната сянка на дърветата и въздъхна с об­лекчение. Налагаше се да заобиколи мъжа там, преди да се отправи пак към дома си. Сега се движеше по-внимателно въп­реки вътрешната си увереност, че мъжът нямаше нищо общо с евентуалните му преследвачи - той бе само досадна странична пречка, зрител, собственик на някоя от къщите наоко­ло, излязъл да се поразходи в бурята, някой, напълно неви­нен. Все пак Корн спираше по-често, за да се вслушва и да оглежда гората отпред и отдясно, където бе останал мъжът. Не забелязваше нищо подозрително, беше сам в нощта - в гората - и след всяка проверка самоувереността му се възс­тановяваше.

Заизкачва малко възвишение и забеляза на билото му дърво със странно поведение: то сякаш се движеше - после се раздели на две... Сега на билото имаше две дървета вместо едно. От новия дьнер се протегна клон и Корн разбра, че пред него там стои мъж, сочещ с ръка към него като с оръжие. Разтревожен, Корн пак зави остро наляво и се запрепъва в тъмнината, опитвайки се да избяга от мъжа. Погледна назад и го видя да стои там като часовой и да движи ръка в унисон с неговите движения така, че винаги да сочи към него. Корн раз­шири дъгата, която бе започнал да очертава около мъжа, за­бърза, заблъска се в тъмнината - по-далеко! - по-бързо! - докато най-сетне той се стопи в тъмнината заедно със запла­шителния си жест.

Корн се опита да погледне над рамо в движение, спъна се, падна, скочи бързо, стреснат да не би мъжът внезапно да се спусне като голяма граблива птица върху него.

Изтекоха пет минути без никакви допълнителни разви­тия и той пак се заубеждава, че забелязаните мъже са вероят­но ловци, излезли на забранен лов на елени, което обяснява­ше мълчанието им. Почувства се по-добре: избягал беше от преследвачите си, все още победата бе негова - всичко ще се нареди чудесно!

Стигнал беше до поляна и спря да реши дали да пресече направо откритото пространствор или да го заобиколи. В то­зи момент от сенките се отдели фигура на мъж, този път тре­вожно близо, и пак вдигна обвиняващо ръка към него. Корн задуши в гърлото си неволен вик и отново се спусна наляво, като се спъваше, падаше и ставаше в хаоса от преплетен бръш­лян и къпини, които го задърпаха, прилепвайки по него бод­ливите си клонки. Погледна назад, изтръпнал от страх да не види приближаващата се фигура на мъжа, но зад него царува­ше само нощната пустота на гората. Освободи се от задържа­щите го къпини и побягна.

Спъна се, падна и удари лошо рамото си в дънера набли­зо. Приземи се тежко и за миг замря зашеметено до дървото, опитвайки се да дойде на себе си. После си спомни за прес­ледвача си, изтърколи се лудо на една страна, за да не излага гърба си на евентуално нападение, и се вторачи с обезумели очи в непрогледната тъмнина. Нищо не се движеше освен кло­ните над него - те скърцаха, стенеха и се гърчеха тромаво, отдадени на чудат танц - костеливи пръсти на вещици, разди­ращи нощния въздух...