Maskata na zloto

По някое време я чу да хленчи и да му обещава всичко, което поиска, да плаче и да се моли за живота си... И едва тогава, поразен, осъзна какви ги върши и я дръпна обратно, притискайки я към себе си.

— О, Господи - застена той замаяно, - никога, никога не бих... - Но в дъното на душата си знаеше, че би могъл, че почти го бе сторил... Притискаше я към себе си, за да не види смута в очите му, страхът, примесен със странно въодушев­ление. Бе толкова близо до... само едно разтваряне на пръс­тите му и... край с нея... Тий бе преживял нещо знаменателно, но не беше сигурен дали то бе във факта, че едва не я уби, или във факта, че се въздържа.

— Няма да ти разреша да причиниш болка на жена ми - заяви той накрая, сякаш това обясняваше действията му.

— Нямаше да го направя - побърза да го увери тя. - Никога нямаше да го сторя, Тий. Просто бях толкова засег­ната, че не си давах сметка какви ги говоря... Не исках да те загубя.

Тий усети познатата фалшива искреност на всеки разк­рит престъпник. Изплашените и отчаяни хора не умеят да лъ­жат убедително.

Пусна я и тя веднага побягна като подплашена сърна надолу по хълма. Тий остана на скалата и седя там дълго време сам, разтреперан от преживяното. Не беше осъзнал, че бе побеснял чак толкова. Разтревожен беше от реакцията ѝ, а и все още бе разтреперан и стреснат от уплаха - и два­мата можеха да се сринат в пропастта, когато тя се нахвър­ли върху него. Но нито едно от изброеното не обясняваше последното му деяние. „Вероятно съм блъфирал - мислеше той сега. - Сигурно от самото начало съм знаел, че няма да го сторя.“ Но не си спомняше нещо подобно. Паметта му шепнеше само за спонтанния импулс да я грабне и да я види да люлее крака над пропастта... а после и за почти непреодо­лимото желание да разтвори пръсти и да я пусне да се тър­каля по скалите надолу... Почти непреодолимото - защото в крайна сметка той го беше преодолял! „Ето я разликата“ - мислеше той. Тази е разликата между него и Джони Семката. Дори и между него и Джон Бекер. Всички те са имали въз­можността да убиват, другите двама са го правили, но не и Тий... „Но... ако пак се случи?“ - запита се той. Ако беше по-безопасно, ако беше защитено от закона - ако държеше ня­кой друг в ръцете си? Спомни се треперенето на мускулите си, поривът да я пусне, да я види как полита надолу, как се премята в пространството... да зърне последния проблясък на ужас в очите ѝ, преди да поеме пътя си към другия свят... Но наистина ли всичко бе само за да види това? Яростта му не беше чак толкова силна, заплахата ѝ със сигурност не бе толкова страшна, че да дава основание за смъртна присъда. Нима истинската причина бе в ясното разбиране, че е доста­тъчно силен, за да го направи? То ли го накара да трепери от изкушение?... Не знаеше дали да повярва това за себе си, но нямаше как да не повярва на току-що стореното... През из­миналия половин час бе направил две напълно невероятни за него неща: първо, смайващ, страхотен секс, отхвърлящ с презрение всяко чувство за приличие и предпазливост, и вто­ро, на косъм бе да извърши убийство... „Колко дълго трябва да живее човек, за да започне да открива на какво е спосо­бен?“ - запита се Тий. Не бе особено сигурен дали иска да научи още нещо за себе си.

Когато най-сетне слезе до подножието на хълма, той отмина колата си и продължи да върви, докато не стигна до брега на резервоара. И почти без да му пука дали някой го гледа или не, той съблече дрехите си за втори път този ден и се потопи във водата до шия. Имаше странното усещане, че е подвластен на някаква друга сила - че той повече не е от­говорен за действията си дори и пред себе си.

Чуваше шума от минаващи коли зад завесата от дърве­та, дори ги усещаше как намаляват автоматично скоростта при вида на полицейската кола, но очите му и умът му ся­каш витаеха над повърхността на водата, скачаха като уме­ло подхвърлено камъче по нея, вдигаха се към небето над него, когато някоя птица успяваше да привлече вниманието му; прескачаха към гората на отдалечения бряг, където едва виждаше притичванията на водните плъхове: те се суетяха по брега, а после се спускаха във водата. Плуваха към него и мъхнатите им главички пореха повърхността и оставяха серпентинови следи отзад. Умът му се носеше безцелно на- сам-натам - опитваше се да се успокои, опитваше се да се фокусира върху невинността на ежедневието, трепваше и се свиваше, когато се обръщаше назад към изминалия поло­вин час... копнееше да полети нагоре толкова концентриран, но свободен от мисли като ястреба, който все още се рееше над резервоара.

Най-сетне се успокои достатъчно, за да се почувства като пълен глупак, накиснат така до шия във водата. Измък­на се от резервоара, изгреба водата, като прекара странично длан по себе си - сякаш почистваше стъкло, - облече се и бавно потегли с колата към офиса.

24.

Бекер бе човек, професионално свикнал да работи с по­дозрения и да се отнася рационално към тях. Но въпреки това ревността го удари с изненадваща сила. Досега бе смятал, че е имунизиран срещу такива съмнения за жена си - беше я оби­чал с огромно доверие в нея. Вярваше, че женитбата им е не­що специално, отношенията им - напълно защитени от обик­новените провали. И двамата познаваха плюсовете и минуси­те на самотния живот. Преди женитбата си и двамата бяха вкусили удоволствията извън моногамията - и бяха устано­вили, че им липсва нещо много съществено... Случайният пар­тньор не представляваше повече интерес за нито един от тях: знаеха какво може да им донесе и какво - да отнеме. Събра ги споделена любов и общ копнеж за семеен уют, взаимно жела­ние да отхвърлят тегобите на самотния живот. И двамата раз­мениха разнообразие от преживявания с дълбочината на раз­бирателството и нещо повече: направиха го с радост и напъл­но съзнателно. Обсъдили бяха този факт, както обсъждаха всичко, свързано с тях самите и с общия им живот, и се нас­лаждаваха на споделеното спокойствие и ведрина на любовта им. Но това не означаваше, че се приемаха един-друг за неиз- меняема даденост. И двамата живееха така, като че ли живо­тът заедно бе продължение на периода на ухажване - и два­мата полагаха допълнителни усилия да се съобразяват с вку­са и предпочитанията на другия. Достатъчно зрели бяха да оценят какво имаха в лицето на другия. Двамата бяха... активно влюбени, ако можеше да се каже така.

Поне така бе смятал Бекер. А сега бе принуден да пре­разгледа всичко. Карин го бе излъгала за отношенията си с Корн, а тя бе от жените, които никога не лъжат без добра при­чина. Вероятно имаше и други обяснения за поведението ѝ, но Бекер не успя да се сети за нито едно от тях. Изпаднал беше в парадоксалното положение на отхвърлен любовник: болката му можеше да уталожи само онзи, който я бе причи­нил... Не смееше да пита Карин направо: страхуваше се, че пак ще го излъже, а той отчаяно искаше да ѝ повярва. От из­мамен съпруг ще се превърне в глупак, от невинна жертва - в класическия рогоносец, който си го е заслужил. Заплашена бе не само любовта, но и гордостта му.

Отвратен и засрамен от себе си, той потърси услугите на частен детектив. Искаше да знае фактите и тогава да се изправи лице в лице с нея. Готов беше да ѝ прости, да работи още повече, за да я ощастливи - но трябваше да знае истина­та, а повече ѝ нямаше доверие, за да я потърси от нея.

Проблемът беше как да я защити от евентуално издънване на частния детектив. Имаше хиляди начини да се разбе­ре, че е обект на следене, и тогава ще се отвори кутията на Пандора и ще започнат спекулации. Служебният ѝ пост я за­дължаваше да бъде съвършена в личния живот, да не допуска и намек за кръшване настрани от правия път. Не трябваше да се разбере, че Карин е под наблюдение; не трябваше да се знае, че зад него стои съпругът ѝ. И Бекер нареди на детекти­ва да следи Станли Корн.

***

Карин бе затънала до гуша в анализа на серия бомбени атентати, станали през последните петнайсетина години. Уби­ти бяха трима души, но имаше много ранени и бяха нанесени материални щети за стотици милиони долари. Заместник-шефът Хачър висеше над главата ѝ с искания за бързи резултати и Карин се опитваше да установи връзка между атентатите, което веднага щеше да превърне атентатора в сериен убиец според определенията на Бюрото. Не се съмняваше ни най-малко, че Хачър желае да включи в разследването нейния от­дел, за да има оправдание да натовари Бекер с работата по атентатите. Бекер го презираше и категорично бе отказал да работи директно за него. Карин знаеше, че омразата му към Хачър има солидни основания. Но същевременно разбираше и желанието на шефа си да използва таланта на Бекер. Като висша чиновничка имаше задължения към шефа си. Като же­на имаше задължения към мъжа, когото обичаше. Откакто се събраха с Бекер.се бореше да задържи тези две задължения в някакво равновесие, макар и много крехко и уязвимо. Проб­лемът се усложни още повече, когато бе назначена за шеф на отдела.

Прие обаждането на Корн по телефона като приятно раз­сейване.

— Знам, че не трябва да те безпокоя на работа, но имах голяма нужда да чуя приятелски глас. - Тя долови усмивката в тона му, примесен с тъга.

— Какво се е случило?

— О, Тòва, разбира се... Имаш ли представа какъв огро­мен късмет е пълното разбирателство в брака?

— Е, и ние имаме бурни моменти - каза Карин, но бързо добави: - Наистина съм късметлийка, знам.

— Няма съвършени отношения между хората... Знам, че има времена, когато сигурно си искала Джон да е друг... Имам предвид... всеки си го пожелава от време на време, на­ли? Или съм просто луд?

— Не, прав си. Всеки си го пожелава понякога.

— Но Тòва... Исусе, понякога съм толкова самотен...

— О, Станли... Съжалявам.

— Не мога да разговарям с нея. Халюцинациите и са­мовнушенията ѝ утежняват достатъчно живота ми, но когато към тях се прибавят и изневерите ѝ, става повече от непоно­симо... Нямам ѝ никакво доверие. Ако споделя нещо с нея, не съм сигурен кой друг ще го чуе... Някой от любовниците ѝ? Кой?... Опитай се да си представиш как се чувствам, като си помисля, че тя лежи в леглото с някого, смее се и разказва някаква лична тайна, която съм споделил с нея.

— Съжалявам, Станли...

— С кого, по-дяволите, да разговарям, Карин? И аз имам чувства, които напират навън... човек трябва да споделя жи­вота си с някого... иначе все едно че... че изобщо не го е жи­вял. С кого да споделям мислите си... чувствата си? Опитах с Джон, но той като че ли не желае приятелство с мене - поне не и на нивото, от което аз имам нужда.

— Джон се нуждае от време - започна тя.

— С кого да говоря, Карин? С кого да говоря?

— Можеш да говориш с мене, Станли - отвърна Карин, а и какво друго би могла да каже?

Той пое шумно дъх и тя разбра, че бе трогнат.

— Господ да те благослови - прошепна той. - Ти си чу­десна жена. Чудесна, чудесна жена! Ще ти кажа нещо, Карин: в последните седмици живея със спомените за разговорите с теб. Ако ги нямах, ако нямах поне този... тази възможност за изход... Ти спасяваш живота ми!

— Радвам се, че мога да помогна, и бих желала да има нещо, което...

— О, просто ми разреши да разговарям с тебе. Ти си толкова... състрадателна. Говоря искрено, напълно съм иск­рен, Карин! Имаш такова добро сърце... то просто пламти от доброта, раздава се без остатък на всички около тебе! Доста­тъчно е да съм в една стая с тебе, за да усетя топлината, която излъчваш... Ти си като... като разпален огън, Карин, толкова си топла...

Карин се разсмя.

— Станли, ти си просто самотен.

— Господи, да, самотен съм, истина е, но... искаш да ка­жеш, че ако не бях самотен, нямаше да усетя топлината ти толкова силно? Ти не знаеш - а и как би могла да знаеш - как другите възприемат присъствието ти, така е, нали? Всъщност права си: ти си източникът, не приемателят... Ти си като изп­ратена от Бога - ти си спасителка на живот... Хей, май пак откачих... Слушаш ли ме?

— Да.

— Звуча ли ти като откачен или не? Какво ми става, ко­гато заговоря с тебе? Пръскам се като презряла диня и започ­вам да изливам най-интимните си мисли навън без задръж­ка... Сякаш нищо не е достатъчно лично, за да го задържа за себе си... Имам чувството, че мога да споделя с тебе всичко - всичко! - и ти ще ме разбереш и няма да ме осъдиш.

Карин забеляза, че секретарят ѝ се спря на прага с пов­дигната вежда - обичайната му молба за разрешение да вле­зе. Обърна се леко настрани от вратата, той веднага реагира на намека и изчезна.

Корн усети разсейването ѝ, сякаш бе в стаята.

— Слушай, лош момент ли съм улучил? Можем ли да говорим?

— Ами...

— Разбирам... То и аз съм в болницата и ще трябва да оперирам само след няколко минути. Обадих се, защото имам още няколко идеи за тържеството, което организираме в чест на Джон. Ще има ли възможност да се срещнем някъде и да ги обсъдим?

— Разбира се.

Той определи времето и мястото на срещата им и добави:

— Надявам се, че се оценяваш по достойнство, Карин. Надявам се, че знаеш какъв изключителен човек си... знаеш и колко съм щастлив, че животът ме сблъска с тебе точно сега.

Почти шептеше и за нейна изненада Карин заговори по същия начин.

— И ти си много... много различен, Станли, различен от другите... Надявам се, че ще го разбереш, искрено се надя­вам, много е важно за тебе.

— Господ да те благослови - прошепна той едва чуто.

Когато Карин вдигна поглед, секретарят ѝ стоеше на пра­га, вторачен в нея. На лицето му се четеше обикновената поч­тителност на подчинения, но ѝ се стори, че различава едва забележима следа от многозначителен поглед, който той бе изтрил от лицето си секунда преди тя да го погледне, но ос­танки от който сякаш все още висяха във въздуха между тях.

Повтори си няколко пъти, че няма причина да се сраму­ва или да се чувства неловко, че само бе провела нищо неозначаващ приятелски разговор, но вътре в себе си знаеше, че не беше точно така. За разлика от разговорите с други мъже, в разговорите със Станли Корн се намесваше нещо необясни­мо, различно... Залогът изглеждаше по-висок - но завоали­ран, неясен. Сякаш разговаряйки с него, тя се съгласяваше да играе някаква игра с неизвестни за нея правила и облози. Но нямаше загатване за опасност, приятелството с Корн изглеж­даше незастрашаващо, напълно сигурно. Приятелството с дру­гите мъже криеше много близо до тънката формална прегра­да почти непосредствена заплаха от внезапна сексуална ата­ка, колкото и изкусно да бе отричана. При Станли сексуални­ят интерес изглеждаше възвисен в неутрална форма на дове­рие и интимност. Тоест почти неутрална... Карин не се заб­луждаваше: не бе възможно да отрече, че няма елемент на секс в отношенията между тях. Той успяваше да я накара да се чувства много добре, ласкаеше я по начин, на вид изпълнен с благодарна искреност и следователно приемлив - но подхо­дът му към нея не изтриваше от съзнанието ѝ факта, че неза­висимо от всичко и той е мъж. Ако наистина бе започнал да я ухажва - а понякога тя имаше усещането, че е така, понякога - че няма нищо подобно, то той я ухажваше по начин, напъл­но непознат за нея досега.

„Станли е различен - разсъждаваше тя, - защото нещото, което заменя секса при него, но същевременно прибавя липсващата вълнуваща нотка, е чистата сила на ясната нужда от близък човек.“ Каквото и да искаше от нея, явно беше, че го иска изцяло, директно, без извинения и увъртания. И той успяваше да ѝ внуши мисълта, че тя може да му го даде. „Из­ключително приятно за една жена“ - призна си тя. Беше ка­то... като храна... „Вероятно заради това го харесвам толко­ва“ - мислеше тя. Вероятно заради това установяваше, че му се поддава до известна степен - при това по начин, придружен с полузабравени усещания. Тя можеше да му помогне - той имаше нужда от нея. Много убедителна и увличаща комбина­ция. Карин беше достатъчно интелигентна, за да разпознае точно какво става с нея - какво несъзнателно ѝ прави Станли, - но не беше достатъчно цинична да го спре. „Цялата история попада в областта на безвредния флирт“ - мислеше Карин, а междувременно тя прави едновременно добро и на Станли, и на Бекер. „Къде е вредата, ако и аз извлека малко удоволст­вие за себе си от нея?“ - завърши Карин разсъжденията си за странното положение, в което бе попаднала.

25.

В един часа през нощта часовниковото радио на Тий се включи: звукът бе настроен достатъчно тихо, за да бъде раз­бираем. Събудиха го смущения от статично електричество и той побърза да го изключи. Измъкна се от леглото и пристъ­пи на пръсти към вратата, за да не събуди жела си. Когато влезе във всекидневната, Мардж се обърна с шумно изсумтяване, но продължи да спи.

През еркерния прозорец в стаята се изливаше лунната светлина и тя му помогна да се придвижи безшумно до кори­дора. Джини спеше на полуотворена врата и той се поддаде на изкушението да надзърне в стаята ѝ. Дъщеря му лежеше в езеро от бледа лунна светлина и в пълните с родителско обо­жание очи на Тий изглеждаше чиста и невинна като новороде­на сърничка. Вече беше петнайсетгодишна и лицето ѝ все още шепнеше - все още пееше тихичко лунните приказки за този граничен период от човешкия живот... разказваше и за тихата неосъзната тъга на детето, и за напористото нетърпение на големия човек у нея, вкопчени в предварително решена бит­ка... Тий си даде сметка, че не бе надзъртал в стаята ѝ от месе­ци, принуден да уважава правото ѝ на уединение макар и с неохота. Една от най-големите му радости в живота - сега безнадеждно останала в миналото - бе да я гледа как спи крот­ко в детското си легло. Двамата с Мардж отиваха заедно на пръсти до вратата на детската и стояха там дълги прекрасни минути, изпълнени с възхищение от нея - и съответно от себе си. Мардж първа се отказа от този навик, признавайки първа възрастовата промяна у Джини, бавното, но сигурно отстъп­ление на детето у нея. За Тий бе истинско мъчение да приз­нае, че дъщеря му постепенно се отдалечава от него, че об­ръща вече жадни очи към нейната собствена - лична, непов­торима - житейска пътечка... Поведението на Мардж му се стори странно, студено, немайчинско - прибързано желание да я види пораснала. Дори отначало си го обясняваше с обик­новена женска ревност, предизвикана ог постепенното прев­ръщане на Джини в истинска красавица. Една нощ Джини от­вори очи и го засече на прага на спалнята си... В миналото при такива случаи бяха разменяли усмивки, той ѝ казваше да зас­пива пак и тя наистина заспиваше, залюляна в ласкавата топ­лина на присъствието и обичта му. Но сега му каза, макар и с усмивка:

— Аз не те гледам, когато спиш.

Думите бяха произнесени тихо, но все едно че ги бе из­крещяла с цяло гърло - така силно го заболя. Зашеметен и неочаквано задавен от неловкост, Тий безмълвно затвори вра­тата на стаята ѝ и се държа настрани до тази нощ.

„Господи, обичам я - мислеше той и усещаше как се стя­га гърлото му, и усещаше парене на сълзи в очите си. - Тряб­ваше да родим повече деца...“ И веднага побърза да признае, че не е искрен. Истината по този въпрос беше, че той не бе пожелал други деца, искаше само своята Джини, искаше тя да остане вечно неговото детенце, винаги сладката скъпа рожба на татко... Разтърси го внезапен гняв срещу несправедли­востта на живота, който със студено безразличие поглъща в ненаситната си, жадно разтворена паст младостта на всеки чо­век - неговата, нейната - тяхната...

Джини се помръдна и Тий се дръпна назад с виновното чувство на Надничащия Том и се блъсна в стената на коридо­ра, задушен от кълбо гняв и сълзи, спряло на гърлото му. „Боже мой, каква каша... в какво блато съм затънал!“ - по­мисли отчаяно той. Като че ли някакъв съществен крепящ еле­мент в характера му се бе поддал и сега всички останали изг­раждащи елементи плуваха без опора или се комбинираха по някакъв внезапен, непостоянен, напълно непредсказуем начин. Тази сутрин бе чукал любовницата си на върха на опасна ска­ла точно толкова притеснен от чувство за приличие и от обк­ръжението си, колкото би се притеснил един разгонен пави­ан... А минути по-късно едва не я уби - едва потисна желани­ето да я убие!... после кисна напълно гол куп време в резер­воара, потънал до шия във вода - неподвижен като индуски идол, - а сега бе готов да зарони сълзи при вида на дъщеря си, спяща в сребристо езеро от лунна светлина... „Не, не става въпрос за житейска криза на човек в средна възраст - мисле­ше той, - това е някаква... ужасна... страхотна катастрофа!“

Дойде на себе си и се върна в кухнята, за да телефонира - кухненският телефон бе най-отдалечен от спалнята. Затво­ри тихо вратата и произнесе няколко думи на глас за пръв път, откакто бе станал от леглото, за да провери, дали гласът му звучи ясно, изчистен от замаяността на съня. Промени то­на си, опитвайки се да го направи непознаваем. Реши, че е готов, набра номера и се заслуша в звъна на другия край. Соб­ствената му къща бе толкова тиха, че той бе като остър писък в ухото му.

На третото позвъняване отговори сънлив, раздразнен мъжки глас.

— Да, какво?

Тий се поколеба за миг, но в крайна сметка се пребори с желанието да прекъсне връзката: знаеше, че така ще събуди ненужни подозрения.

— Ало?... Ало? - настояваше гласът.

— Господин Конрад там ли е? - запита Тий с променен глас.

— Кой?

— Конрад.

— Погрешен номер - оповести гласът още по-гневно отпреди и връзката бе прекъсната.

Тий отвори кухненската врата, ахна и отскочи стреснато назад: зад нея стоеше Мардж.

— По дяволите, Мардж - възкликна той. - Изплаши ме до смърт!

Мардж бе скръстила ръце и бялата кожа, видима през разтвора на нощницата ѝ, пробляскваше тайнствено в по­лумрака.

— Извинявай.

— Не трябваше да ставаш - продължи той. - Постарах се да не те събуждам.

— Знам.

— Изкривих се да се правя на идиотска мишка - заяви той наскърбено. Тя се мръдна леко и разтворът на нощницата ѝ се уголеми. Тий усети, че не може да отмести поглед от него. В полумрака на лунната нощ Мардж изглеждаше някак по-млада, по-стройна - по-желана...

— Знам - повтори тя.

„Исусе, възбуден съм!“ - установи той смаяно. След сут­решното изпълнение на скалата, сегашната му възбуда бе на­истина изненадваща. Протегна колебливо пръст и го плъзна във вдлъбнатината между гърдите ѝ.

— Коя е тя, Тий?

Тий застина озадачен.

— Коя?

— Жената, на която се обаждаш в един часа посред нощ от кухненския телефон.

— Не беше жена.

— Така ли?

— Обаждах се на Макнийл.

— Кой е тогава господин Конрад?

— Колко време подслушва?

— Коя е тя? Познавам ли я? Тя познава ли ме?... Защото не мога да понеса представата, че... ме гледа със съжаление всеки път, когато се появя на улицата...

— Мардж, обаждах се на Макнийл. Кълна се в Бога. Къл­на се в живота на Джини.

Мардж го гледа злобно известно време, без да каже ни­що повече. По бузите ѝ се стичаха безмълвни сълзи.

— Ти си... пълен боклук - заяви тя накрая, обърна му гръб и се отдалечи към спалнята.

Тий остана в кухнята още няколко минути. „Права е - повтаряше си той отчаяно, - права е...“

26.

Лув паркира колата си на паркинга на супермаркета и вър­вя до сервиза, отдалечен само на двеста-триста метра от него. Съобщил беше на Дениз по телефона, че колата му е повреде­на, и я бе помолил да го вземе оттам. Сервизът бе много ожи­вен, имаше малък магазин и два телефона към паркинга. Едва ли някой щеше да забележи присъствието на Лув там за две минути, но той се безпокоеше от нежеланото излагане на пог­леди. Нямаше вероятност някой да го разпознае: беше в Риджфийлд, доста далеко от дома му - но човек никога не знае... И като капак на всичко, предстоеше му пътуване с Дениз в нейна­та кола... Свикнал беше да се осланя на затъмнените стъкла на каприза - те му създаваха чувството, че се движи наоколо като Невидимия... Но изключено бе да използва собствената си ко­ла. Ще пътува с Дениз до и от мотела, ще я помоли да го закара, дотук, а после ще върви пак до паркинга на супермаркета за колата си, като вземе мерки Дениз да не разбере. Решението бе компромисно, но Лув вярваше, че е в пълна безопасност. Ус­пял беше да покаже кукиш на Бекер - има си хас да не избегне разпознаване от някой случаен минувач. „Ще ми се наложи да осигуря друг Лувмобигт в бъдеще, но засега ще трябва да имп­ровизирам“ - мислеше той.

Дениз пристигна, преливаща от загриженост.

— Можело е да пострадаш, имал си страхотен късмет! - възкликна тя. - Какво ѝ е на колата?

— Смятат, че проблемът е в скоростната кутия - отго­вори той. - Ще бъдат готови, докато се върна.

— Да се случи такова нещо, и то точно след ремонт - продължи тя.

— А, да... - Лув се опита да си спомни какво обяснение ѝ бе дал за провала на предишната им среща.

— Много се безпокоих за тебе оная нощ. Имах предчув­ствие - не се смей, понякога усещам нещата... Тогава имах ясно и много силно чувство - много преди ти да не се появиш на срещата ни, - че нещо не е в ред. Преди да изляза, дори казах на дъщеря си, че ме измъчва странно предчувствие за вечерта.

— Излезе права.

— А когато не се появи, това усещане се засили още повече. Знаех, че някой е пострадал.

— Знаеше го толкова точно?

— В някои отношения съм много чувствителна... Не съм винаги права, но обикновено съм доста точна. Но знаеш ли кое беше най-странното? Знаех, че нараненият не си ти. Си- гурна бях, че си замесен в някакво произшествие - катастро­фа може би, - но не се безпокоях за тебе. - Лув следеше насрещното движение, вглеждаше се напрегнато в лицата, ко­ито зърваше набързо, за да разбере дали няма да разпознае някое. Разбира се, бройката хора, които го познаваха, беше много по-голяма от тези, които той познаваше, но само попа­дащите във втората категория можеха да си внушат, че е тяхно задължение да кажат на жена му къде са го видели. Най- много се страхуваше от проблясъка на разпознаване в нечии очи. - ...А после ти ми разказа за сблъсъка с елена и всичко си легна на място - завърши разказа си Дениз.

— Почувствах се длъжен да остана при него - въздъхна Лув. - Не ми даваше сърце да го изоставя там. Знаех, че ще се тревожиш, но бях сигурен, че ще разбереш.

— Разбира се! Направил си правилното нещо. Възхища­вам ти се!

— Ъъъ...

— Другите просто щяха да продължат по пътя си.

— Не исках да го оставя да страда в самота - заяви Лув. - Мразя страданията... не искам никой да страда.

— Толкова си добър!... Ти си безкрайно добър човек. - Лув докосна ръката ѝ. - Не беше ли странно предчувствието ми, че някой ще умре?

— Ти си забележителна жена. - Лув се извърна незабе­лязано, за да провери колите отзад. Само по навик - не допус­каше, че някой го следи.

— Опитах се да ти позвъня - не спираше Дениз.

— Какво? - Той внезапно застана нащрек, опитвайки се да прикрие тревогата си.

— Знаех, че не трябваше да го правя, но бях толкова разтревожена... Нямаше да кажа нищо, не се безпокой. Реши­ла бях веднага да прекъсна линията, ако се обади жена ти. А ако се беше обадил ти, щях просто да прошепна, че те обичам - и нищо повече... Исках само да чуя гласа ти, да знам, че си добре. Всичко щеше да е наред, нали?

— Не смятам, че идеята да ми се обадиш е добра - вни­мателно я упрекна Лув. - Съпругата ми... тя е толкова... Тол­кова малко ѝ трябва, за да излезе от релси... И ще си го върне на децата, то се знае. Горките невинни душици - те ще пост­радат. Тя няма нужда от доказателства, стига ѝ само да заподозре нещо - и скандалът е готов. Толкова е параноична: неп­рекъснато ѝ се привиждат разни неща. Всичко може да я хвър­ли в криза - и най-дребното на вид! Няма да мога да понеса, ако пак се нахвърли върху децата. Би било толкова опасно... за всички.

— Нямаше да промълвя и дума... Толкова ми липсва­ше...

— Знам, знам - отвърна той съчувствено. - И ти ми лип­сваше... - Вярно беше: всички те му липсваха. Когато не бе­ше с тях, той усещаше липсата им по своему и наистина пре­живяваше кратки, случайни мигове на копнеж - въпреки че в тяхно присъствие се стремеше нетърпеливо да се освободи от тях.

— Понякога просто изговарям на глас името ти, за да ми олекне... толкова ми липсваш... - Тя погледна боязливо настрани и той погали гърба на ръката ѝ върху волана. Очак­ваше мотела с нетърпение. Тази нощ я очакваше страхотен секс, защото за нея той щеше да е последен. Лув щеше да се погрижи сеансът да трае много дълго... Тя бе достигнала опасната точка, влюбила се беше прекалено много в него, нужда­та ѝ от него и изискванията ѝ бяха минали допустимата гра­ница. Тя не го разглеждаше повече като приключение, при­съствието му за нея се бе превърнало в право. Нямаше да допусне някоя жена да се опитва да го търси по телефона, дори и да нямаше никакъв шанс да намери телефонния му номер - та тя дори не знаеше истинското му име! Но опитът ѝ да го стори бе сигнал за приключване на историята с нея. Щеше да я чука тази нощ, както никога не е била чукана в живота си, а после... кой знае какво ще стане после? Отчас­ти зависеше от демона му, но отчасти - и от него. Не беше забравил урока в гората с чернокожия. - Защо телефонът ти не е включен в указателя? - запита Дениз, отбивайки се към паркинга на мотела. - Не можах да те открия в нито един от градовете наоколо.

— Обаждаха ни се разни маниаци... - отвърна той. Кога­то тя загаси двигателя, той вдигна ръката ѝ към лицето си и целуна нежно дланта ѝ, а после я заблиза бавно между пръс­тите... Предстоеше страхотийска нощ, а несигурността за за­вършека ѝ я правеше още по-възбуждаща...

Капитанът бе в чудесна форма. Люби я с такова обожа­ние, като че ли тя бе богиня, паднала на земята... И този щеше да бъде последният ѝ акт сред смъртните, преди да се върне на небето, земен пир от земни, човешки наслади, удоволстви­ето от които трябваше да трае за вечни времена... Разреши си да се освободи едва когато Дениз наполовина проплака, напо­ловина се разсмя, молейки се за милост.

— О... не повече... Господи, не повече...

Разреши ѝ да отдъхне за момент, преди сам той да поле­ти към върховата сила на екстаза. Достигна го едновременно с нея, на фона на виковете ѝ: „Дааа...Да! Да!...“ Колкото и не­вероятно да беше, тя самата бе стигнала до оргазъм още един път!

Лежаха в тъмнината под акомпанимента на безкрайното дърдорене на Дениз. Лув я слушаше само с едно ухо, колкото да успее да реагира подходящо при нужда, когато усети де­монът да си пробива път към повърхността... Той постави ръка на бедрото ѝ, надвеси глава над гръдта ѝ.

— Ти си невероятен - възкликна тя с благоговение. - Не мисля, че бих могла още да...

— Искам да направиш нещо за мен - започна ритуала си Лув. Той я обърна по корем. - Искам го по този начин. Може да ти изглежда малко странно, но те моля да ми се довериш. Вярваш ми, нали?

— Разбира се - отговори тя. - Ще направя всичко, което поискаш.

— Ще поставя ръка на врата ти - той го направи, намес­твайки пръсти на точното място. - И ще натискам тук бавно, докато те любя. - Вкара ѝ го отзад и се усмихна, когато я чу да ахва от удоволствие.

Ускори тласъците в нея, увеличавайки натиска на пръс­тите си, когато внезапно спря и възбудата му моментално из­чезна.

— Какво има? - запита Дениз.

— Нищо - отвърна Лув и се оттегли от нея.

— Какво става? Можеш да го направиш, като искаш. Вяр­вам ти.

— Не желаех да ти причиня болка - отговори той.

— Нямаше да ми причиниш болка, ти няма никога да ме нараниш, знам го - замърка тя, разтривайки гърдите му.

Лув стана от леглото и забърза към банята, затваряйки вратата зад себе си.

— Добре ли си? - извика тя след него.

Той се вторачи в огледалото над умивалника в тясната баня, зашеметен от собствената си глупост. Канеше се да до­върши ритуала, когато внезапно се сети, че не е с колата си и нужните инструменти! Ако ползва нейната кола, за да се ос­вободи от трупа, няма да успее да я почисти както трябва след това. Но първо и преди всичко - как щеше да я разфасова? Как щеше да отдели крайниците ѝ от тялото, как щеше да я транспортира? Не можеше да повярва, че бе проявил такава липса на здрав разум. Гордееше се, че надхитрява противни­ците си - а малко остана да постъпи глупаво като някой еле­ментарен импулсивен убиец. Едва не допусна чувствата му да поемат командата над него!

„Ти си глупак! - каза си той. - Небрежен, непохватен идиот! Внимавай: започваш да правиш грешки. Първо, едва не те хванаха в каприза... Трябва да е заради онзи слабоумен Метцгер, който ми попречи да погреба Инге в гората първия път. В тебе тогава едва не се спъна ченге, колата ти бе изло­жена на погледи, паркирана в оная пуста алея до пътя - а ти реши, надут пуяк такъв, че всичко е наред. Колко глупаво... А сега и това тази нощ... Ти си в опасност заради собственото си тъпо поведение - гневеше се той на себе си. - За провалите не са виновни нито деянията, нито действията на ченгета - единствено нещата, които оставяш след себе си, уликите, ко­ито им подаваш, следите, които не покриваш от чиста глу­пост...“

Дениз прошумоля зад вратата на банята и настроението му започна да се променя. „Всъщност какво съм се вкиснал?... Току-що станалото може да се изтълкува и по друг начин!“ - помисли той.

— Добре ли си? - запита тя плахо. Представи си я с ухо до вратата, решила, че се е проснал обезсилен на пода, израз­ходван от прекалено много чукане.

— Добре съм - отговори той и завъртя кранчето на уми­валника, за да насочи вниманието й към някакъв шум. - Чув­ствам се направо... превъзходно! - И така си беше. Той беше Капитан Лув, не някой си обикновен глупак, носещ се с про­точени лиги след всяка фуста. Той беше най-добрият! Освен това не беше и заслепен от жажда за кръв психопат, който реже и кълца жертвите си напосоки. Безмозъчен чукащ ме­тил. И сега, точно когато бе побеснял от гняв към себе си, изведнъж разбра, че току-що случилото се с Дениз не бе греш­ка, а страхотна победа за него. Лув бе обхванат от демона си, манията го бе стиснала здраво в клещите си - но той й се бе противопоставил! Спечелил беше двубоя с нея! Доказал бе­ше, че той - Лув! - контролира нещата, а не манията, нито пък някаква външна сила или някаква безумна част от подсъз­нанието му. Капитан Лув беше кралят, той беше господарят - дори на самия себе си! Обзе го възторжено ликуване - най- сетне беше разбрал нещо, с което до този момент не бе на­пълно наясно. Разбрал беше, че той е пълният властелин. Гос­подар на себе си - и на другите. На съдбата си. На съдбата на другите. Отсега-нататък светът ще бъде такъв, какъвто той го направи!

Лув се усмихна възторжено на отражението си в огледа­лото, преливащ от одобрение и възхищение от самия себе си. Усмивката му се разширяваше все повече и повече, докато премина в смях. Докато се смееше гръмогласно, той се наб­людаваше в огледалото, контролирайки се дори сред вихъра на ликуването си.

Зад вратата Дениз също се закиска, той отвори рязко вра­тата, грабна я в стегната прегръдка и я завъртя из стаята, из­пълвайки я с гръмогласния си смях.

— Най-добрият! - крещеше той. - Най-добрият!

— Да, да, да!... Ти си най-добрият! - смееше се Дениз, размахала крака във въздуха, докато той я въртеше из стаята. Той се съгласи с нея.

27.

В един часа през нощта будилникът на Тий иззвъня на фона на съскащите звуци на лошо настроената станция. Той стана и се отправи към вратата, но спря в долния край на лег­лото и погледна Мардж в мрака. Тя лежеше, обърната наст­рани с гръб към него и с глава между две възглавници, обгър­нала с ръце като кукла трета, която притискаше към гърдите и корема си. Тази поза развеселяваше Тий в добрите им вре­мена, но сега тя подсказваше болка. Мардж стискаше третата възглавница с отчаяната храброст на болен от рак, търсещ някакво успокоение на болката си...

Тий беше отрекъл връзка с друга жена, отричал бе енер­гично и гръмогласно и бе поддържал протеста си до точка, в която смяташе, че всеки разумен човек следва да му повярва и дори сам той бе почти готов да повярва на думите си. Единствената друга възможност бе да признае, но той бе убеден, че ако го стори, светът му ще се сгромоляса невъзвратимо. Докато ако се придържа към заявлението за невинност, има­ше някаква надежда, то тя изчезваше напълно, в случай че признае вината си. Виждал бе хора, които се поддаваха на твър­до поддържано подозрение и си признаваха, хора, срещу ко­ито полицията нямаше никакви доказателства освен твърда сигурност, че подозренията им са основателни. Неосведоме­ни за естествено защитния характер на презумпцията за не­винност на наказателния закон, неразбиращи трудната, поня­кога невъзможната задача да се докаже нечия вина без предс­тавяне на веществени доказателства, те си признаваха просто защото Тий или някой друг инквизитор отхвърляха всички извинения и алибита и продължаваха да ги натискат - да чо­въркат в тях с твърдия като острие на свредел пръст на обви­нението. Тий знаеше, че твърдостта и издръжливостта им пред упражнения натиск щеше да ги освободи или най-малкото да им даде шансове да се върнат бързо към свободния живот. Те обаче търсеха облекчение в изповедта, като че ли очакваха тя да бъде посрещната с балсама на опрощението - стига най-сетне да разголят съвестта си (или да докажат поне наличие на такава). Хленчещи и разсополивени, накрая нещастниците отстъпваха. Гимназисти признаваха участие във вандалски действия, пияници с помътнели очи - в редица глупави краж­би или в опасни, самоунищожителни приключения, мерзавци - в опити за осъществяване на чудовищните си амбиции.

Тий не вярваше, че изповедта е пречистване на душата. Разглеждаше я като точка, от която няма връщане назад. Са­мо кажи, че си го направил - и край. Ще продължава да отри­ча, докато е нужно - ако се наложи, ще отрича и ще лъже до гроб!

Мардж не бе помръднала, откакто Тий се бе събудил, но той знаеше, че и тя е будна и е нащрек. Лежала беше така през последните две нощи, без да се мята и да се обръща наляво- надясно като някой, който се опитва някак да заспи. Просто си лежеше като вдървена, сякаш напрегнато се мъчеше да уло­ви евентуалното изпускане на топлийка върху пода в някоя от съседните стаи. Вцепененото ѝ тяло излъчваше враждебност със силата, с която горяща печка излъчва топлина: Тий не сме­еше да я докосне да не би да изгори ръката си до костта...

— Отивам да се обадя на Макнийл - заяви той. - Ако искаш, можеш да слушаш. - Тя продължи да лежи като вече вцепенен труп. - Можеш да дойдеш с мене и да слушаш всяка моя дума - продължи бедният Тий. - Просто искам да прове­ря дали си е вкъщи. Това е всичко. - Сякаш говореше на стена - и дори по-лошо! Човек не живее с очакването, че стената ще му отговори. - Бих се обадил оттук, но... - Той сви рамене, съзнавайки напълно, че тя няма да види жеста му. Сам не зна­еше защо наистина не се обади от спалнята. - Ще дойдеш ли? Знам, че си будна.

Тя не реагира и Тий си разреши да излезе от спалнята на пръсти, като затвори тихо вратата зад себе си, поддържайки играта ѝ, че спи.

Вратата на Джини беше затворена. Тий реши да я отво­ри и се възнагради с удоволствието да зърне пак своя спящ ангел, да възрадва сърцето си с малко светлинка сред мрака на изминалите няколко дни. Завъртя внимателно дръжката и озадачено установи, че вратата е заключена. Доколкото зна­еше, Джини не заключваше вратата си - поне не го бе правила от истеричния скандал с Мардж преди година. Тогава Тий се бе опитал да я утеши и беше отблъснат от заключената врата. Вбесен от неочакваната изолация, той бе заплашил, че ако я намери заключена още веднъж, ще я изкърти с рамката ѝ. Слу­чаят не се повтори - поне доколкото той знаеше. Срещу това той се бе заклел да уважава нуждата ѝ от уединение и не заб­равяше да почука и да изчака за разрешение, преди да влезе. Това не представляваше проблем - Джини винаги го посре­щаше с усмивка, въпреки че често му отделяше само повърх- ностно внимание заради телефонната слушалка, лепната към ухото ѝ...

Изпод вратата не прозираше светлина, в стаята цареше гробна тишина. Тий се поколеба, но реши, че няма причина да настоява, а и времето бе неподходящо.

В кухнята изчака няколко минути: даваше последна въз­можност на Мардж да се присъедини към него. После затво­ри вратата и вдигна телефона. Изброи петнайсетина позвъня- вания и едва тогава прекъсна връзката.

Внезапно обзет от чувство за нужда от бързи действия, Тий се върна в спалнята и бързо се облече. Мардж не се пом­ръдна, въпреки че той се бе отказал от играта и не полагаше повече усилия да не вдига шум.

— Излизам - обяви той, докато нахлуваше обувките си. - Макнийл не е у дома си. - Хвърли поглед на тежкия колан върху скрйна и се зачуди за миг дали да го вземе - пистоле­тът вървеше с него. Ако беше с пистолет, има вероятност да го използва. След кратко колебание той закопча колана на кръста си и излезе от къщата.

***

Гласът на Метцгер прозвуча стреснато в телефонната слушалка и Тий се запита дали не го бе засякъл заспал по време на дежурство.

— Търся Макнийл - заяви Тий в слушалката. - Виждал ли си го?

— Тази нощ?

— Да, тази нощ. Откакто си поел дежурството.

— Не съм, но и не съм гледал за него.

— Ще го разпознаеш, нали, Метцгер? Не ти е нужно спе­циално да гледаш за него, за да го видиш, нали?

— Не, шефе. Не съм го виждал. Позвънихте ли му?

— Окажи ми малко доверие.

— Да, шефе, извинявайте, шефе... Да отида ли до къща­та му?

— Да не смяташ, че е в задния си двор, зазяпан в луната?

— Луната?

— Само ми съобщи, ако го зърнеш някъде, ясно ли е? Не го спирай, не говори с него, не го следвай - само ме ин­формирай. Ще го направиш ли, Метцгер?

— Разбира се, шефе... Но... защо?

— Лични причини. И не споменавай нито на него, нито на когото и да било друг, че го търся. Разбрано ли е?

— Да, шефе.

— Метцгер, познаваш личната му кола, нали? Ще я раз­познаеш ли, ако я видиш?

— Разбира се, шефе.

Тий върна микрофончето към таблото на полицейската кола, вбесен на Метцгер. „Причината е в ниските им заплати - мислеше той. - Ако принудим градската управа да ги пови­ши, може би ще успеем да привлечем по-свестни хора...“

Това обикаляне на нощните кламдънски улици в търсе­не на Макнийл изглеждаше повече от напразно. Градът има­ше над триста километра улици и пътища - дори и ако се при­еме теоретично, че той е тук, а не в някой от петте други град­чета в района - и все пак Тий имаше усещането, че трябва да стори нещо, да раздвижи нещата. Не отричаше ефикасността на ФБР - вероятно има защо да пресяват там така педантич­но нещата, извличайки доказателства от влакна и почти неви­дими люспи от кожа - усилията може и да се оправдаят, - но те са толкова ужасяващо бавни! Тий нямаше време, не може­ше да чака, трябваше да го спре сега, веднага! Ставаше въп­рос за неговия град, за защитата на неговите хора - хората, които бяха негова отговорност! За Тий проблемът изискваше незабавно решение. ФБР и щатската полиция могат да съби­рат късчетата и парцалчетата във впечатляваща купчина от доказателства, която в края на краищата да доведе до присъ­да, но Джони първо трябваше да бъде спрян и Тий се нужда­еше от действие. Познаваше добре смелия и решителен ха­рактер на Бекер, бързата му, интуитивна природа и се чуде­ше и маеше как съумява да се съчетае с организация, в която се работи толкова прилежно - и съответно толкова бавно. При­ятелят му притежаваше бързината на светкавица, каквито бя­ха и изострените му като на точило рефлекси. И Тий се пита­ше отново и отново как издържа методиката на Бюрото за разкриване на престъпленията чрез характерното за него бав­но, педантично дълбаене.

Между другото, беше му направило впечатление, че Бе­кер сякаш не бе напълно на себе си през последните няколко дни. Не споделяше с Тий какво го гризе отвътре, но беше по­вече от ясно, че бе загубил напълно интерес към съмненията на Тий по адрес на Макнийл. Дори не смяташе, че Макнийл заслужава каквото и да било по-задълбочено разследване. От­ношението му по въпроса първо вбесяваше Тий и, второ, го предизвикваше сам да преследва упорито подозренията си - по-точно твърдото си убеждение, че Макнийл е Джони Семката.

Независимо че се бе отнесъл с презрение към предложе­нието на Метцгер, Тий първо отиде до къщата на Макнийл, надявайки се да види - или да завари... и той не знаеше какво. Вероятно да засече Макнийл в някакъв вид дейност: излиза­не, влизане, идване, заминаване.

Не съжали, че бе въртял волана дотук: къщата му даде важна информация. Нещо имаше не в ред - или по-точно лип­сваше нещо. Колата на Макнийл. Тий погледна в гаража - той съдържаше познатите вече вещи, но не и кола. Тий забеляза, че откраднатият трофей беше все още там: връхчето на стика за голф пробляскваше в светлината на фенерчето му. Мак­нийл не го бе помръднал - но и защо да го стори? Сигурен беше, че там е добре скрит.

Окуражен, Тий заобиколи къщата отвън и надникна през прозореца на спалнята. Виждаше неясно очертана фигура върху леглото. След моментно колебание той насочи фенер­чето си към нея и я освети за миг. Госпожа Макнийл лежеше на гръб с отворена уста и отпуснати отстрани крайници - в тази поза тя заемаше не само своето място от леглото, но и голяма част от мястото на съпруга си. Не беше сигурен, но му се стори, че я чува да хърка на фона на ритмичното бръм­чене на климатичната инсталация. Госпожа Макнийл го оза­дачаваше - как ли го прави? Мардж се събуждаше още щом той отвори очи, камо ли да се измъкне за цяла нощ, без тя да усети!

Тий изключи Мардж от главата си, върна се в колата и започна дългото нощно обикаляне из улиците на Кламдън. Ако сега Макнийл бе в собствената си кола, а не в анонимния каприз, той бе уязвим, и то много. Тий вероятно е минавал край каприза множество пъти през последните няколко годи­ни, без да обръща внимание къде е паркиран, почти без да го забелязва, когато се е плъзгал край него е труп в багажника... Представи си доволно ухиленото лице на Макнийл зад затъм­неното предно стъкло на колата и се вбеси допълнително. Ус­покои се с мисълта, че сега Макнийл няма къде да се крие. Ако продължаваше да действа като Джони Семката, докато замени каприза, той е истински уязвим и Тий ще го открие или поне ще стори всички необходимо, за да го хване. Бекер беше сигурен, че Джони няма да се спре след загубата на ко­лата си, че навиците му имат огромно значение за него, за да ги изостави заради някакво временно неудобство или дори заради заплахата, надвиснала над сигурността му.

Тий излезе от алеята пред къщата на Макнийл и зави на юг, като минаваше по всяка улица, не пропускаше и крушообразните извивки на отклоненията без изход, поддържаше ниска скорост, за да е сигурен, че няма да пропусне нищо. Имаше безброй дълги, скрити алеи, които лъкатушеха меж­ду дърветата, а после се изкачваха по възвишения или се раз­деляха на допълнителни отклонения за няколко къщи, още неотбелязани на картите или просто изпуснати. По това време на нощта Джони не би имал проблем да вкара колата си в такова отклонение, да я паркира отстрани така, че да не се вижда нито от основния път, нито от къщите, и да тръгне пе­ша към целта си. Тий изследва и алеите към къщите. Напред­ваше много бавно и сърцето му се стягаше допълнително при мисълта, че докато се мотае тук, Макнийл сигурно си гледа специфичния бизнес в някоя друга част на града... Тий беше сигурен обаче, че Макнийл е някъде наоколо.

От години не бе обикалял града по това време на нощта и равномерната скорост и спокойствие постепенно започнаха да го приспиват, когато радиотелефонът пропука призивно.

— Шефе? - обади се гласът на Метцгер.

— Да?

— Струва ми се, че видях колата на Макнийл.

— Струва ти се?

— Искам да кажа... видях я. Имам предвид... почти съм сигурен. Не знам номера ѝ, но тя изглежда като че ли...

— Къде? - прекъсна го нетърпеливо Тий.

— Нали се сещате за дългото отклонение при „Кетъл Крийк“.

— Близо до дома. Знам го. Сега колата там ли е?

— Да, шефе. Искате ли да...

— Близо ли сте до нея?

— Ами... всъщност съм спрял точно до нея.

— Виждаш ли Макнийл?

— Не, шефе.

— Махай се оттам, и то веднага! Заминавай на „Хилспойнт“, където обикновено правим засадите с радари. Изгаси фаровете и си отваряй очите. Оттам имаш добра видимост към „Кетъл Крийк“. Ако Макнийл се появи преди мен, обади ми се и ми съобщи в коя посока е потеглил. Не прави нищо друго: просто стой там и не изпускай колата от поглед. Не мърдай оттам, докато ти се обадя. Ясно ли е?

— Разбира се, шефе.

— Какво правиш сега, Метцгер?

— Чакам нарежданията ви, шефе.

— Току-що ти ги дадох! Махай се от колата му - ведна­га! Тръгвай към „Хилспойнт“ и чакай там.

— Слушам, шефе.

— Колата ти движи ли се вече или напротив?

Последва кратка пауза и Тий видя в представата си Мет­цгер да пали колата и да излиза на заден ход на пътя, преди да отговори на въпроса му.

— Да, шефе - прозвуча най-сетне гласът му.

— Пристигам - съобщи кратко Тий.

Прехвърли наум къщите по „Кетъл Крийк“, възможна цел на Макнийл. Отклонението беше близо до дома му - два­мата с Мардж често се бяха разхождали там през щастливите дни от брака си, отдавайки се на луди фантазии за голямата къща, която ще купят един ден. Познаваха или знаеха под­робности почти за всеки собственик на къща по протежение на отклонението. Тий напразно напрягаше паметта си: никой от живеещите там не държеше временна прислужница. Ня­кои от семейните двойки отдавна имаха внуци, две от къщите принадлежаха на двама хомосексуалисти на средна възраст. Нито една от двойките там не представляваше интерес за Джо­ни Семката. Останалите къщи в околността бяха на семейни двойки в третото или четвъртото си десетилетие, някои от тях с деца преди пубертета, други с такива в пубертета, но нито една нямаше малки деца, за да има нужда от бавачка или друг вид помощ за отглеждането им. Ясно: отклонението е само място за паркиране. Плячката му не е на „Кетъл Крийк“. Джони обича горите и сега може да е на половин дузина дру­ги улици на около десетина минути път през гората от парки­раната му кола.

Колата на Тий се справи с дългото възвишение и той за­беляза отражателя под предните фарове на Метцгер, които - много характерно за него - се издаваха излишно навън от прикритието му с около двайсетина сантиметра. Когато го забеляза, идиотът го поздрави със святкане на фаровете. Тий потисна импулсивното си желание да грабне радиотелефона и да зареве в него. Мина край Метцгер, без дори да го поглед­не, и зави в „Кетъл Крийк“. Пред него изтича сянка и Тий неволно трепна, спомняйки си трагичния сблъсък с елена и смъртта му. Сянката изчезна почти в мига, в който я зърна, и той се опита да я отхвърли от съзнанието си и да се концент­рира върху проблема с Макнийл. Забави скоростта, когато мина през тясното начало на отклонението. В момента не мо­жеше да направи нищо, особено докато бе в колата. Ще тряб­ва да паркира някъде и да се скрие в гората, надявайки се...

Радиотелефонът пак пропука.

— Шефе, шефе!

— Казвай, по дяволите!

— Извинявайте.

— Какво има, Метцгер?

— Някой току-що изскочи от „Кетъл Крийк“ и пресече пътя.

— Макнийл?

— Не знам... Не бях включил фаровете си.

— В коя посока се движи?

— Нагоре по хълма.

Тий рязко премина на заден ход и се измъкна бързо от „Кетъл Крийк“.

— Не мърдай от поста си и продължавай да наблюдаваш колата на Макнийл - нареди той, преди да излезе на главния път. Метцгер пак засвятка с фаровете си. Тий го наруга наум, даде газ и колата се стрелна нагоре по хълма. Този път видя сянката откъм гърба и успя да забележи за миг фигурата, ко­ято я хвърляше, преди тя да се свие зад някакво дърво.

Тий продължи да кара напред, опитвайки се да контро­лира дишането си. „Игра на светлината - заповтаря си той, - привиждат ми се разни... глупости, разбира се.“

Превали възвишението, зави наляво, спря в най-близка­та алея и угаси фаровете. Върна се пеша, пресичайки тромаво под ъгъл, за да препречи пътя на лицето, което изкачваше ти- чешком хълма.

Стигна нужното място и клекна задъхан, молейки се мъл­чаливо да е сбъркал... наистина така да му се е сторило... След по-малко от минута чу шум от бързг леки стъпки, които се- чаха през поляните и живите плетове с упражнена лекота. Тий видя първо сянката на тичащия, силно удължена от лунната светлина, напомняща чудовище, което пресича с гигантски стъпки града. После изскочи и изненадващо дребна и крехка фигурка... Дъщеря му изтича грациозно до прозореца на спал­нята си, повдигна се на ръце и безшумно изчезна вътре за броени секунди. Направи го с лекота, внушаваща впечатле­нието, че го е вършила стотици пъти. Тий клечеше до дънера на дървото, загубил ума и дума... и не знаеше дали в следва­щия миг ще се разреве като дете или може би ще се пръсне на хиляди парченца...

***

Метцгер пак засвятка с фарове, когато забеляза патрул- ната кола на Тий да се спуска с бясна скорост надолу по хъл­ма.

— Не мърдай оттам - изръмжа Тий по радиотелефона.

— Не желаете ли да ви помогна? - запита Метцгер.

— Става въпрос само за Макнийл - отвърна Тий, опит­вайки се да прикрие беса си. - За какво ми е помощ?

— Прав сте. Какво да правя?

— Просто стой там и продължавай да следиш пътя.

— Но Макнийл си тръгна, нали ви казах.

— Тогава стой там, докато се върне - нареди Тий и из­ключи предавателя. Не искаше никаква помощ. Не искаше никаква подкрепа. Не искаше свидетели. Тий взе с бясна ско­рост завоя към „Кетърфийлд Роуд“, дълга отсечка през една от малкото равни площи в Кламдън, и забеляза светлината от задните фарове на колата отпред. Натисна бясно педала за газта и пусна полицейския буркан.

Макнийл забеляза патрулната кола в огледалото за задно виждане. „Няма сирена - отбеляза той. - Тий иска да си поговорим, но не държи градът да разбере. Нещо като че ли вони...“ Предъвква известно време идеята да избяга от поли­цейската кола, но я отхвърли като безсмислена. Продължи да кара със същата скорост, печелейки време, докато набираше някакъв номер на телефона на колата си. После паркира отс­трани.

***

Тий закова колата си пред тази на Макнийл, изтича до нея, грабвайки дръжката на вратата към шофьорското място, като че ли възнамеряваше да я изтръгне от нея.

— Здрасти, Тий. Много работиш. - Тий натресе един юмрук в лицето на Макнийл, после го изтегли от колата и го просна на земята. - Оу... Чакай малко... Успокой се...

— Ти, кучи сине! - зарева Тий, коленичи върху гърба му и го удари силно в бъбреците. Макнийл изстена, но не се пом­ръдна. - Ти... мръсен... долен... кучи сине!

— Искаш ли да поговорим? - запита Макнийл, без да прикрие сарказма в тона си. - Готов съм, само кажи.

Тий постави длан на главата му и натисна лицето му към тротоара.

— Тя е само на петнайсет години, гаден задник! На пет­найсет години!... Ще те арестувам за законно установено из­насилване!

— Няма да го направиш - хилеше се Макнийл. - Няма да искаш да я прекараш през такова дело.

— Смяташ, че си в безопасност, така ли? Считаш, че ня­ма кой да ти го върне, нали? - Тий измъкна служебния писто­лет от кобура и натисна дулото му към ухото на Макнийл. Макнийл замря. - Има и други начина за разправа с измет като тебе! - Тий освободи предпазителя на автоматичния пис­толет с ясно прещракване. - Съпротивлявай се, мерзавецо! - закрещя той в ухото му, пръскайки го със слюнка: устата му бе почти на едно ниво с дулото на пистолета. - Съпротивля­вай се! Мръдни се, направи само едно движение! - Удари го по главата с цевта на пистолета, ритна го в краката. - Ставай и тръгвай! - заповяда той с ледено студен глас. - И легнал, и прав, все ще те убия, но по-добре ще е да си на краката си. - Макнийл продължаваше да лежи със затворени очи. От коса­та му се процеждаше кръв и бавно се стичаше надолу по ску­лата му. - Хайде, мърдай — повтори заповедта си Тий. Той изтегли крак назад, прицели се внимателно и ритна с все сила Макнийл между краката. Макнийл ахна и инстинктивно се сви, издърпвайки колене до брадичката си. Тий му изсвятка още един добър ритник в слабините. - Ставай или първо ще те кастрирам. - Ритна го пак. Макнийл изкрещя от болка, но про­дължи да лежи на пътя със здраво стиснати клепачи. - Ще те кастрирам, ако не станеш - повтори Тий.

— Тий, ти не разбираш - зашепна отчаяно Макнийл. - Честна дума, ти не разбираш нищичко...

— Аз разбирам, че дъщеря ми е на петнайсет години, това го разбирам -- зарева пак Тий. Коленичи отново до Мак­нийл и насила отвори очите му с пръсти. - Погледни това, копеле мръсно! Виждаш ли го добре? - Той тикна цевта на пистолета под носа му. - Искам да видиш какво ще те разчис­ти от тоя свят. А сега погледни мен. Погледни ме! - Макнийл изви очи към лицето на Тий, като внимаваше да не мърда тя­ло. - Искам да видиш кой ще те убие - поясни той по-спо­койно. Цевта на пистолета се люлееше нестабилно в ръката му, разтресена от яростта, изкривила лицето му.

— Не, Тий, моля те - захленчи Макнийл. - Не съм сто­рил нищо...

— И аз няма да сторя нещо - заяви студено Тий. - Пис­толетът ще го стори.

Изправи се, отстъпи две крачки от Макнийл, мислеше явно достатъчно ясно, за да осъзнае, че не иска да бъде наплескан с кръвта на Макнийл, както щеше да стане, ако го зас­треля отблизо. Тий насочи пистолета си към ухото на Мак­нийл. Ръката му трепереше толкова силно, че му се наложи да я подкрепи с другата. Автоматично разкрачи крака за по-голяма стабилност. „Искам да го направя - мислеше той, - искам го много...“ Случаят с госпожа Лий на скалата бледне­еше пред този сега. Мотивът беше друг - засягащ нещо сил­но, нещо първично. Макнийл заслужаваше да умре, а на Тий ще му се размине - дори вероятно ще бъде напълно оправ­дан. Даваше си сметка обаче, че желанието, което го изпълва­ше, нямаше отношение към разума и напъните му за логично мислене в момента. Искаше да отнеме живота му като воле­во действие, отделно и завършено само за себе си. Искаше да го направи, защото - го искаше. Това е.

Пръстът му затрепери на спусъка и в ушите му загърмя неописуем рев, сякаш цялото количество кръв в тялото му се устреми в мощен поток към мозъка му и забушува там, под­тиквайки го, изисквайки от него да го направи... Той се поко­леба, до съзнанието му едва достигаше хленчещият звук, който се носеше от Макнийл, чието изкривено от ужас лице бе неуз­наваемо. Но Тий не го виждаше, цялото му внимание бе със­редоточено в спусъка. Пръстът му се опна, усети преодоля­ването на луфта и спря при последното съпротивление. Още една частичка от сантиметъра, още съвсем малко налягане - и пистолетът ще експлодира в ръката му. В застиналите се­кунди, преди да дръпне спусъка докрай, му се стори, че към ръката му бе прикрепена първобитна мощ, чувстваше пулса­циите ѝ като нещо живо, отделно от него самия. Власт. Мощ. Мощта да убиваш и да промениш един живот завинаги, него­вия собствен живот - живота на всеки друг...

Ревът на изстрела прозвуча невероятно високо в тиши­ната на нощта: той сякаш разцепи въздуха, принуди земята да потрепери от неочакваната му свирепост. Яркият светкави­чен проблясък на фона на тъмнината заслепи Тий - все едно че се беше взрял право в слънцето. За миг загуби ориентация, сякаш сам той бе застреляният. Изтече дълъг момент, но из­стрелът все още звънтеше в ушите му. После очите му се фокусираха пак и той видя Макнийл да лежи в краката му. Куршумът бе ударил асфалта и изровил дупка, голяма като буквата „О“, нарисувана с неговия палец и показалец. Белият чакъл от настилката, прозираше мътно през направения от­вор на светлината на фаровете. Тий се вторачи в него и едва тогава си спомни писъка на рикоширалия куршум мигове по-рано.

Макнийл лежеше неподвижен като вече застинал труп - издаваха го само сълзите му, стичащи се върху асфалта.

— Сега вярваш ли, че ще умреш? - запита Тий.

— Исусе... О, Исусе, Исусе... - припяваше Макнийл ка­то разкаял се грешник на молитва.

— Сега вече го вярваш, нали? - Но всъщност първият изстрел убеди точно Тий, че не само иска да го стори, но и че наистина ще го стори. Изстрелът бе отнел част от напреже­нието, последната съпротива срещу онова, което се канеше да направи. Сега вече знаеше, че не само искаше да убие Мак­нийл, но и че можеше да го стори. И че ще го стори. Всички съмнения се стопиха и когато вдигна пистолета за втори път, Тий бе напълно спокоен. Нетърпелив, но контролиращ се на­пълно.

Забеляза светлинния лъч от фаровете на далечна кола едва когато те запрепускаха срещу него, усети голямата й ско­рост, но знаеше, че има на разположение достатъчно време, за да дръпне спусъка.. Сигурен беше, че нищо на тая земя не можеше да отклони куршума, този път насочен към главата на Макнийл.

— На никого не съм казвал за госпожа Лий - внезапно заяви Макнийл.

Тий се поколеба.

— Госпожа Лий?... Госпожа Лий? Смяташ, че ще те убия заради госпожа Лий, ти, глупава гадино?

— Не съм казал на никого... никога няма да кажа...

— Опитваш се да изтъргуваш дъщеря ми срещу госпо­жа Лий?

— Някой идва - изтъкна с отчаяна надежда в гласа Мак­нийл. И двамата чуваха воя на приближаващия се клаксон. Светлината на предните фарове засвятка от висока на ниска и обратно. Все още с пистолет, насочен към Макнийл, Тий махна с ръка на колата да продължи.

Но гумите ѝ изпищяха, тя забоксува само на няколко крачки от Тий и Макнийл и от нея изскочи Бекер.

— Не го прави, Тий!

— Джон?

— Махни тоя пистолет, Тий, не го дръж срещу него.

Бекер бе само по гащета. Той пресече тротоара с босите си крака и застана до приятеля си. Краката му изглеждаха неп­рилично бели в светлината на фаровете.

— Майната ти! Защо си тук?

— Той ми се обади - отговори Бекер и посочи мъжа в краката на Тий.

— Макнийл?... Макнийл ти се е обадил?

— Каза, че ще го убиеш.

— И е бил прав. - Тий гледаше Бекер, когато говореше, но стиснатият с две ръце пистолет бе все още насочен към желаната жертва.

— Махни тоя пистолет, Тий. Махни го.

— Знаеш ли какво направи той?

— Разкажи ми го, говори ми, Тий.

— Това е недоразумение - захленчи Макнийл. - Нищо не съм направил, Бекер, честна дума!

— Млъкни - заповяда му Бекер. - Какво направи той, Тий?

— Не съм направил нищо, кълна се...

Бекер го срита в носа с петата си, после пристъпи нап­ред и застана между Макнийл и пистолета на Тий.

— Пречиш ми, Джон.

— Разкажи ми какво е направил.

— Отдръпни се.

— Кажи ми защо искаш да го убиеш.

— Той знае.

Като внимаваше да не прави резки движения, за да пре­дизвика Тий, Макнийл опипваше разбития си нос, опитвайки се да спре струята кръв, която се стичаше в устата му.

— Не искам да го чуя от него. Искам ти да ми го разка­жеш, за да мога да го разбера.

— Аз... не мога да говоря за него.

— Добре.

— Имам сериозна причина...

— Убивал ли си някого, Тий?

— Не... съвсем.

— Може да се окаже нещо, което да... да не ти хареса, но ще бъде къс...

— Ще се преместиш ли, Джон?

— Не, освен ако си решил да ме застреляш. Не искам да умирам само за да можеш да стреляш по Макнийл.

— Няма да стрелям по тебе... Защо си гол? Така ли спиш, само по гащета?

— Да, така. А ти как спиш, Тий?

— С пижама - отговори Тий.

— Сериозно? В тази горещина?

— Лятна пижама. Освен това спалнята ми е с климатична инсталация... Кое е най-лошото нещо, което ще ми се слу­чи, ако го убия?

— Може да ти се хареса.

— Без глупости като арести, федерални обвинения, про­валяне на живота ми и прочие идиотизми?

— Заради убийството на Макнийл? - запита Бекер. - Ни­що подобно! Та той се е съпротивлявал на арест, бил е въоръ­жен и опасен...

— Не съм въоръжен - простена Макнийл. Бекер го сри­та с пета, без да се обръща, и този път го улучи в устата.

— Ще го въоръжим, ако трябва - заразсъждава Бекер. - Аз ще свидетелствам за всичко, изброено досега - няма да имаш никакви проблеми. Но не това е същността на въпроса, а в онова, което този акт ще стори на теб самия... Ти си ми приятел, единственият човек, на когото държа... Не искам да започваш нещо, което може би няма да ти се хареса след то­ва.

— Зная, че ще ми хареса.

— Не го знаеш. Няма начин да го знаеш, преди да си го сторил - то не е като смукане на близалка или вземане на уроци по танц. Може да се окаже, че не си... скроен за такова нещо. Или още по-лошо - да се окаже, че си скроен.

— Това като че ли не звучи като курс по справяне с пси­хологически стрес, изнесен в щатската полицейска академия - забеляза Тий и смъкна леко пистолета.

— Прав си. Изнасям тая лекция само пред приятели.

— Трябва ли да разбирам, че имаш повече от един при­ятел?

— Тий, ако застреляш това лайно между краката ми, ще ме стреснеш толкова много, че - кълна се! - никога няма да ти простя.

Сега пистолетът на Тий бе насочен към земята.

— Макнийл, задник такъв, престани да се гърчиш на зе­мята. Влизай в патрулната кола, арестуван си - нареди Тий.

— За какво?

— Обаждане на федерален агент посред нощ - обади се Бекер.

— И това също - съгласи се Тий. - Исусе, какво се е случило с лицето ти?

— Бекер го направи - отвърна Макнийл. Той поглежда­ше предпазливо пистолета на Тий, вече прибран в кобура му, и опипваше кървящия си нос и подути устни.

— Обвини ме в жестокост и ще се озовеш посред нощ в пусто поле насаме с мен. И няма да имаш време да се обадиш по телефона, защото аз няма да пусна сирена, преди да се по­явя на хоризонта, просто ще бъда там и ще те чакам - ясен ли съм?

— Няма да...

— Влизай в колата - ревна Тий. Макнийл се сви с благо­дарност на задната седалка на патрулната кола. - Няма да ти благодаря - обърна се Тий към Бекер. - Не съм сигурен, че ми направи услуга.

Тий стоеше до отворената врата към мястото за шофьо­ра, подпрял лакти върху колата. В светлината на предните фа­рове очите му изглеждаха безумни - подивели - в унисон с общото му поведение на човек, който като че ли не е част от разигралата се сцена, а я наблюдава някак отстрани.

— Тий...

Тий се разтрепери и после заплака високо, дрезгаво, от­чаяно. Отпусна глава на ръцете си, проснати върху колата, в напразен опит да заглуши риданията си.

— Всичко е наред - заповтаря глупаво Бекер, потупвай­ки го напразно по гърба.

— Не знам какво ми става... Напоследък ги върша ед­ни... Ако не се стегна, ще се вкарам в голяма беля.

— Всичко е наред, Тий - шепнеше успокоително Бекер.

— Майната ти... Стоях в резервоара...

— И какво от това?

— До шия във водата...

— Е, и? Всичко е наред.

— Нищо не е наред - ридаеше Тий. - Аз съм шеф на полицията!

Той отхвърли и последните останки на контрол и се раз­рида неконтролируемо. Спазми разтърсваха тялото му, раме­нете му се повдигаха и смъкваха, главата му падна на гърдите. Той притисна длани към изкривеното си от мъка лице, но се отказа и от тия слаби опити да се прикрие. Отдалечи се от кола­та, ридаейки високо и отчаяно, наподобявайки смъртно ранено животно. Бекер го следваше безпомощно по петите, питайки се какво още може да направи, освен да го потупва от време на време по гърба, опитвайки се напълно неуспешно да го успо­кои. Накрая Тий се спря, облегнал глава на някакво дърво.

— Детето ми! - виеше той и това бе единственото раз­бираемо съчетание от звуци, което Бекер чу. - Детето ми...

Тий се беше отдалечил на около петдесет метра от патрулната кола и Макнийл се възползва от възможността да се измъкне от нея. В тоя момент Тий се обърна внезапно и измъкна светкавично пистолета от кобура. Бекер се наведе инстинктивно и Тий стреля по посока на Макнийл. След пър­вия изстрел и раздиращия дрезгав вой преди малко, този ка­то че ли не изглеждаше чак толкова зашеметяващо гръмък.

Макнийл плонжира на задната седалка на патрулната кола, после се изгърчи, за да затвори вратата зад себе си, като вземаше мерки да не се показва над нивото на седалки­те.

— Този път беше напълно оправдано - заяви Тий, от­пуснал някак безжизнено ръка с пистолет отстрани.

По пътя се приближаваше друга кола, която забави ско­рост, щом се изравни с тях. Бекер ѝ махна раздразнено с ръка да продължи, а после се усети каква нелепа гледка представ­лява: стои тук посред нощ по гащета, тип слипове, размахал ръце както регулировчик на кръстопът, докато шефът на по­лицията се сополиви до него. Колата не се подчини на знака му, дръпна настрани, спря и от нея се измъкна Карин. Слу­жебният ѝ пистолет беше в кобура под мишницата ѝ върху горната ѝ дреха, но тя изглеждаше повече разгневена, откол­кото разтревожена.

— О, здрасти - поздрави Тий така спокойно, като че ли току-що се бяха срещнали в местния супер.

— Прибери пистолета в кобура, Тий - нареди отривисто Карин.

Тий го стори без колебание.

— Не го убих - подсмъркна той.

— Прекрасно. Съжалявам, че закъснях. Трябваше все пак първо да се облека. - Погледна многозначително Бекер.

В този момент към сценката край гората се присъедини и сирената на Метцгер.

— Обадиха ми се, че тук се стреля - заяви Метцгер раз­тревожено и гласът му заглъхна, когато забеляза специфич­ното облекло на Бекер (или по-точно липсата на такова). - Всичко наред ли е? - съвзе се той.

— Както виждаш - отвърна Бекер.

— Джон, влизай в някаква кола - нареди Карин. - В коя да е кола.

— Ще закарам Тий вкъщи - отвърна Бекер. - Карин, Мак­нийл се крие на задната седалка на патрулната кола на Тий. Той падна по лице и се удари малко - виж дали не се нуждае от медицинска помощ, но едва ли. Ще имаш ли нещо против да го закараш до полицията и да го настаниш в някоя килия?

— Макнийл е в колата? - намеси се Метцгер и се огледа замаяно. - Арестуван ли е?

— Засега ще го приберем за негово добро - обясни Бе­кер. - Карин, ще те взема от полицията, след като метна ня­коя дреха на себе си, и ще се върнем тук за твоята кола.

Карин кимна. Макар и шеф на Бекер в службата, тя не бе чак толкова влюбена в служебната си власт, че да се чувства задължена да я проявява и в положение като това. Първо и преди всичко, не бе сигурна, че това тук имаше нещо общо с Бюрото. Когато Бекер настани Тий на мястото за пътника отпред, тя го хвана за ръка и му напомни тихо:

— Джон, живеем в Кламдън, но това не ни прави члено­ве на местната полиция тук.

— Постави Метцгер в една кола с Макнийл и само след минути ще шофира Макнийл. Затова те моля ти да го отка­раш. Ако не искаш, ще го направя аз, но ми се иска да пооста­на още малко с Тий.

— Нямам нищо против, ще го направя. Просто се питам какво всъщност става. Какви ги вършите двамата с Тий тук посред нощ, по дяволите?

28.

Капитан Лув се беше вече включил в движението по ма­гистралата на връщане от Тръмбъл, когато разбра, че го сле­дят. В един момент той се оказа притиснат в дясната лента зад кола с включени аварийни светлини, а колите зад Лув го подминаваха отляво в непрекъснат поток, ускоряваха се и го задържаха зад пострадалата кола. Той въртеше бавно волана, без да откъсва поглед от огледалото за задно виждане, сле­дейки за евентуална пролука в колоната от коли, от която да се възползва, за да се влее в нея и да се измъкне от капана. И точно тогава забеляза тойотата, която поддържаше неговата скорост, намалена по принуждение до шейсет-седемдесет ки­лометра в час, без да променя разстоянието от около стотина метра между тях. Появи се удобна пролука в колоната от ко­ли близо до тойотата, но тя не се възползва от нея, а остана зад Лув като прикрепена към колата му с невидимо въже. Ед­ва когато Лув успя да надмине повредената кола, тойотата побърза също да се влее в колоната, но без да промени диск­ретното разстояние от стотина метра.

След като усети колата, лесно беше да се увери със си­гурност, че наистина го следи. Лув излезе от магистралата с едно отклонение по-рано и се понесе по извивките на местни­те пътища с тойотата след себе си. Тя прилежно вземаше завой след завой, но сега променяше разстоянието между тях: понякога почти изчезваше и дори допускаше други коли да се вмъкнат между тях, но никога не го изпусна напълно от пог­лед.

Разтревожен, но не и изплашен, Лув се прибра вкъщи и паркира демонстративно колата си в алеята отпред. Заключи се в кабинета, без да обръща внимание на жена си (тя - както винаги - го посрещна с някакво оплакване) и закръстосва напред-назад между четирите стени на стаята, търсейки някакво логично обяснение на случилото се. Поради някаква слу­чайност - каприз на слепия късмет - полицията или по-вероятно ФБР бяха попаднали на него. Той никога не правеше грешки, така че причината за новите развития не бе у него. Сигурно те пак са следствие на някакъв вид нещастно съвпа­дение или случайност - като онова необичайно наводнение, което изкара костите наяве и предизвика разследването. Но каквото и да е станало, в никакъв случай не е повече от подоз­рение. Ако имаха нещо конкретно срещу него, щяха да го арес­туват. Следяха го - тоест само пускаха въдица, надявайки се, че той, Лув, ще сгреши някъде, ще направи нещо глупаво, тоест ще се хване на нея. Лув се захили. Той не правеше грешки и глупости - нали точно заради това бе Капитан Лув?! Имен­но заради това живя в наслада толкова години, без дори да разберат за него! Ако се надяваха Лув да сбърка, ще им се наложи май да чакат с векове!

Заприпомня си великите постижения - страхотните чу­десии! - невероятните деяния! - които бе направил, и го за­ люля мощна радостна вълна сред искрящ фойерверк на диво ликуване! Толкова много жени!... И всички те бяха негови - негови! До една! Кой мъж можеше да се похвали с по-богат, с по-изпълнен живот?!... Те го обичаха - всички до една! Той можеше да внуши на всяка жена желание да го обича, жела­ние да разтвори страстно крака за него, да крещи името му в радостния гърч на страстта, когато бе с него - и да ридае от копнеж по него, когато не бе! Всяка жена - всяка, която той пожелаеше!... Той знаеше малките им глупави тайни, знаеше как да ги манипулира - знаеше какво искаха, от какво се нуж­даеха!... И им го предоставяше по най-добрия възможен на­чин, по който някога са го получавали или ще го получат в живота си. Съжаляваше само, че не можеше пак да притежа­ва всяка една от тях: сега бе по-добър - знаеше повече, разби­раше повече - и в бъдеще ще стане дори още по-добър! Кога­то най-добрият продължаваше да се усъвършенства, кой мо­же да излезе насреща му?!

Нима има друг мъж на тая земя, който да е оказал тако­ва съществено влияние върху живота на толкова много же­ни? Те не само се чукаха с него - те го обичаха! Не можеха да повярват на страхотния си късмет, който ги бе срещнал точно с него - той беше съвършен, той беше като... като сбъдване на мечтите им - не, не! - като сбъдната мно­гоцветна мечта, рееща се във висините, лъчезарна и недостижима!... Техните мечти бяха някак прекалено земни, ог­раничени от връзките им с други мъже... Лув бе възторже­но, незабравимо преживяване за тях: той повишаваше ка­чеството на живота им - за тях той бе като искряща чаша пенливо шампанско!

Неописуема гордост изду гърдите му, почувства се тол­кова безкрайно добър, че изпълнилата го радост се изля на­вън в звучен смях. Затворен между четирите стени на кабине­та си, той се смееше и смееше, пръскаше искри като весело горяща факла. Бе преодолял толкова много - външния си вид, грозното си тяло, презрението на другите мъже - бе победил съпротивата на куп жени! За него всяка една нова връзка бе състезание и с едните, и с другите, всяко успешно съблазня- ване - победа, независимо от това, колко пламенно самите жени искаха да загубят. Но той бе великодушен победител и се отнасяше така добре с тях, че нито една не съжали за отстъп­лението си пред него. Те още го обичаха, сигурен беше...

Почувства се уверен в себе си, наперен и горд като пе­тел, и продължи да грачи и да квичи, да се смее, смесвайки смеха с радостен крясък, докато накрая се задави и се закаш­ля. Падна на колене, като продължи да кашля, да се смее, да свирка и вие, докато от очите му потекоха сълзи. Още не се бе родил човек на тая земя, който да го спре!

Нима ще разреши на няколко тъпи ченгета да провалят сладкия му живот? Да провалят сладостния шанс на толкова жени в негово лице? Та те се нуждаеха от него, той бе като ярка звезда в сивия им животец - и ако някога е проявявал егоизъм, ако бе поставяй на първо място собственото си удо­волствие, а не тяхното, не беше ли и той човек с всички при­същи слабости на хомо сапиенс? Нямаше ли право да про­явява от време на време малко егоизъм? Никога не ги бе убивал със злоба, нито една от тях не бе страдала в послед­ните си мигове, не бе се гърчила в предсмъртен ужас... От­даваха му живота си от любов към него, раздавайки му се докрай, за да задоволят нуждите му - нуждите на любимия човек! - и той им беше неизмеримо благодарен - на всички до една: от първата до последната!... Разбира се, ония иди­оти, полицаите, няма как да схванат красотата на този вид отношения, но Лув бе напълно сигурен, че умрелите за него жени го разбираха и му прощаваха за проявения егоизъм - въпреки че той всъщност нямаше нужда от прошка. Нека не се забравя колко много им бе дал. Нито един мъж не се бе отнесъл към никоя от тях с любовта, нежността и умението, на които бе способен Капитан Лув! Той им даваше възмож­ност да изживеят любовта на живота си - и те му го даваха в замяна. При това само няколко от тях му бяха направили този прекрасен дар. Само девет от сто двадесет и осемте жени, които бе любил, откакто стана Капитан Лув. Той дори не броеше няколкото нищожни шибания, преди да разбере същността на играта... Беше се държал грубо, тромаво, бе некомпетентен: също като другите мъже робуваше прека­лено много на образованието и професията си, за да отдаде нужното внимание на истинското си призвание. А то изиск­ваше спазване на дълъг ритуал, не само няколко буйни ми­нути на необуздана страст... изискваше да бъде любовник - истински любовник - мъж, когото жените търсят, искат, оби­чат! Превърна се в Капитан Лув, едва когато посвети без остатък и енергия, и въображение на тази цел. А нямаше начин да се посвети на нуждите на Капитан Лув, докато не си осигури професионална и семейна стабилност. Самотник не би могъл да си разреши лукса да се наслаждава на живота като Лув - точно както кораб не би могъл да плува без рул. Лув бе изключително задължен на жена си - едва ли някога ще ѝ се изплати, - а и никога не би могъл да признае дълга си пред нея и да ѝ благодари. Всъщност голяма част от сла­достта на играта произхождаше от задължителната измама и съпругата осигуряваше нуждата от нея почти толкова, кол­кото и самите жертви. Тя имаше потребност да бъде мамена и нуждата ѝ съответстваше по сила на нуждата на Лув да я мами. Те се движеха в орбита един около друг като планета с нейната луна, здраво свързани с непреодолими гравитаци­онни сили - но само планетата знаеше истината... Придобил беше професионални умения и съпруга, преди да осъзнае ис­тинското си призвание - Капитан Лув се бе появил късно, младостта му бе попиляна в труд. Ако не беше закъснял тол­кова, блестящите му постижения като Лув щяха да бъдат много повече - то се знае. Но Лув не съжаляваше за закъс­нялото си появяване на житейската сцена. От значение бяха не само бройките, но и качеството, а без парите и гъвкавост­та, които осигуряваше професията му, никога нямаше да ус­пее да се извиси до такива сияйни върхове. Нито пък щеше да има възможност да осъществи бъдещите си върхови пос­тижения. Лув няма да вдигне бяло знаме, независимо от бройката ченгета, които се носят по петите му. Той бе изля­зъл извън сферата на обичайните сблъсъци между смъртни­те. Лув се беше превърнал в природна стихия, притежаваше нейната разрушителна сила и ще продължи по пътя на съ­вършенството!...

В този момент му трябваше само план и геният на Лув не се нуждаеше от много време, за да го изработи. Ще върши това, в което е най-добър, ще играе според собствената си сила и ще удари така хитро и смело, че на ченгета ще се нало­жи да го изчистят от всички подозрения.

Когато излезе най-сетне от кабинета и отиде в спалнята, завари жена си да отстранява лака за нокти от ръцете и крака­та си. Бялата котка, разположена до нея, се сливаше напълно с бялата кувертюра и зелените ѝ очи сякаш танцуваха в прос­транството. Жена му беше вече успяла да почисти лицето си от пластовете боя и козметичен молив, разпуснатата ѝ коса обрамчваше с меката си коприна красивото ѝ лице. Тя бе пър­вата му голяма победа, красива и ценена жена, която бе пос­рещнала опитите му за ухажване с лошо прикрито презрение. Лув не се отказа, бе положил неизразими усилия - и успя! Точно от нея научи много от майсторлъка, с който се горде­еше толкова сега. Благодарение на нея разбра как работи умът на жената, тя неволното научи как да гъделичка чувствата ѝ, откри му слабите ѝ места. Той разбра от нея на какво жените действително реагират - а то се оказа обратното на онова, което те смятаха, че търсят от един мъж... В края на краищата усилията му бяха възнаградени, той я спечели и я бе поддър­жал оттогава, беше я глезил и се бе гордял с нея като с ценен трофей, какъвто тя наистина беше.

— Извинявай, че закъснях толкова - заяви той. - Тряб­ваше да се погрижа за някои неща.

Тя реагира с многозначителна усмивчица, навик, който се бе затвърдил с годините: сякаш смяташе, че в момента, в който той отвореше устата си, от тях започваха да се леят потоци лъжи.

— О, да, винаги има нещо, за което трябва да се погри­жиш - отвърна тя.

Погледът на Лув се плъзна по дългите крака, както ви­наги добре почистени, и се задържа на тях, като че ли ги виж­даше за пръв път. Пеньоарът ѝ бе леко разтворен и той видя извивката на гръдта ѝ. „Тя е все още великолепна“ - помисли той. Тази нощ не му предстоеше излизане - нямаше защо да влачи след себе си тая опашка, стаена пред къщата му. Седна до нея, плъзна ръка по крака ѝ и тя ахна от изненада. Едва тогава Лув разбра колко отдавна не я беше любил. Няколко минути по-късно тя пусна котката на пода.

Лув не бързаше - държеше се с нея като с току-що сва­лена нова бройка, използваше някои от похватите, които бе научил и упражнил с другите. Докато се любеше с нея, други­те му момичета и жени преминаваха през главата му една след друга като пълноводен поток... и той притискаше устни към нечия друга гръд, милваше нечии други крака, целуваше ушите и очите на някоя от тях - друга, потенциална жертва проплака от удоволствие, когато най-сетне се вмъкна с мо­щен тласък в нея...

После тя запита учудено в тъмнината на спалнята им:

— Станли? Това ти ли беше? - Той се захили на себе си. Любил я беше Капитан Лув, не Станли глупака! - Невероят­но беше - въздъхна замаяно тя.

Усмивката му се разшири. Разбира се - Капитан Лув си знае работата.

Когато жена му изпи приспивателните си хапчета и ри­тъмът на дишането ѝ се промени, когато усети тежестта на котката, която предявяваше претенции към мястото си на лег­лото, Лув се измъкна от него, а после и от къщата, но през задната врата. Пресече с безшумни стъпки двора и потъна в гората.

Ако се налагаше да се съобразява с нови ограничения, редно бе да ги проучи какви са.

***

Бекер набра домашния си телефон, изчака обаждането на телефонния секретар и остави съобщение, че му се налага да работи до късно. Извинение, което Карин ще приеме без излишни въпроси. Споразумели се бяха никога да не се питат един друг за работата си, освен когато се налагаше по служ­ба. Бремето на работата им бе достатъчно тежко и мрачно, за да добавят към него допълнителни тегоби. Ако някой имаше желание да говори, за да се разтовари или да потърси съвет, можеше да започне разговор. Но между тях не бе прието да се задават въпроси на другия без ясно изявено желание от не­го за това. Надяваше се, че тя ще го послуша и няма да го чака. Искаше да е заспала, когато се прибере - не можеше да говори с нея, не можеше да я погледне, без у него да се надиг­не сковаващ гняв. Но към гнева все още бе примесено зрънце на съмнение и надежда: то го поддържаше и не му разрешава­ше да потъне в бездните на пълното отчаяние. Те бяха моти­виращата го сила сега: Бекер се беше хванал като удавник за сламка за слабия шанс съмненията му за Карин да се окажат неоснователни.

Бледият светлик на надеждата го тласкаше за трета нощ в гората, за да се отдаде пак на самотното си бдение...

***

На връщане от работа Корн реши да мине през магист­ралата, вместо да следва обикновения маршрут по местните пътища. При благоприятни условия по магистралата присти­гаше по-бързо, но той я избягваше заради опасността от бло­киране на движението по време на върховото натоварване око­ло строежа при изход четиридесет и втори. Истинската стойност вд този маршрут бе, че той му даваше възможност за избор на изходи. Логичният изход за него беше четириде­сет и втори, но сега Корн избра четиридесет и първи и засле­ди внимателно колите в огледалото за задно виждане. Няма­ше съмнение, че напусналият магистралата след него, който при това следва плътно колата му до Кламдън, го следи. Ко­лата, която го бе следвала до кабинета му сутринта, а оттам до болницата и обратно, беше изчезнала - точно както беше очаквал. Вероятно работеха на смени, тъй като го следяха двайсет и четири часа на денонощие. Корн знаеше, че са спо­собни на всякакъв вид изтънчени маневри - изпращане на аген­ти пред него, смяна на следящи коли на няколко километра, дори включване и на следене от въздуха, - но ако действител­но вършеха нещо чак толкова сложно, едва ли щяха да се из­лагат с такава мърлява работа, каквато беше поддръжката на само една следяща кола. Този факт го убеди, че Бюрото все още не е фокусирало истински вниманието си в него. Вероят­но става въпрос само за предположение - за неясно подозре­ние.

От магистралата след него се отделиха две коли и отна­чало Корн помисли, че „неговият“ човек е мъжът в синия буик, но по лъкатушещите пътища на Кламдън зад него остана само младата жена в сивия таурус. За миг се усъмни в право­тата на изводите си - нима бе възможно да пуснат жена след него? Но после се сети, че Бюрото се материализира във вся­какви форми и полове. Карин Крист вероятно бе шеф на тази млада жена отзад сега. За радост на Корн бяха отпаднали ог­раниченията в полицията, предвиждащи на предна линия да се работи само с мъже. При всички обстоятелства предпочита­ше да има вземане-даване с жени: беше експерт по жените...

Люби се с Тòва втора нощ подред, нахвърляйки се вър­ху нея с пламенност, която изненада и двамата. Накрая тя стоеше права на пода пред долния край на леглото, надвесена над него с впити в таблата пръсти, докато той я обладаваше отзад с една ръка около кръста, хванал с другата врата ѝ. Тя реаги­раше на всеки енергичен тласък с възбуден дрезгав вик, а той го посрещаше с грубо ръмжене. Корн усети, че пръстите му се затягат на врата ѝ - и манията внезапно се измъкна с див крясък от тъмното кътче на душата му и го задърпа бясно, изисквайки от него да отхвърли задръжките, да се освободи, да се развихри волно - да се извиси над земните окови!... Той стегна хватката си на врата ѝ, усети протеста ѝ - тя затръска и заизвива глава, опитвайки се да се измъкне от болката, - но той не отстъпи, като същевременно ускори ритъма и силата на тласъците в нея. Съкратил беше ритуала: изпуснал беше въведението, молбата да издържи чувството на неудобство и малко болка. Не беше я подготвил и сега тя се съпротивлява­ше, опитваше се да измъкне врата - но не и тялото си от него­вото. Той я стисна още по-силно, усети, че ще се освободи само след секунди, и зарева диво, когато манията и избухна­лият огън в слабините му го разтърсиха бурно на ръба на хаоса и освобождението.

Откъсна се от нея и падна на пода, заливайки корема си със сперма, докато лежеше там, раздрусан от гърчове под об­щата атака на демона и оргазма си. Тòва се обърна и го пог­ледна зашеметена. Той лежеше на гръб, стиснал клепачи, тре­переше, дишаше тежко, стенеше при всеки спазъм, замятал диво глава. Тòва за пръв път го виждаше в такова състояние, разтърсен от страст, освободен от всички задръжки, напълно уязвим. И тя се изпълни с доволство и радост от женската си сила, която го бе докарала до това състояние: само една мно­го силно желана жена можеше да стори това на един мъж! А беше смятала, че силата ѝ се бе стопила завинаги в небити­ето, унищожена от същия мъж, който сега учудващо я върна към живот. Тя стоеше над него, също разтреперана от силата на собствената си страст, кожата ѝ все още пламтеше от до­пира на ръцете му. Той не би могъл да бъде по-уязвим, по-изложен на атака - та той дори не я виждаше! Би могла да го срита, да скача върху него, да сплеска лицето му с крак, да размаже тестисите му. Деляха ги само няколко сантиметра от нозете ѝ - само да протегне крак, да смени центъра на те­жестта си... В този момент той ѝ принадлежеше - след толко­ва години на предателство и психически тормоз, той лежеше разтреперан точно там, където тя го искаше - безпомощна жертва на сексуалната ѝ сила. Би могла да го нарани, както тя поиска!

Но тялото ѝ все още пулсираше от удоволствие, а спо­менът за него вътре в нея бе все още достатъчно силен, за да прогони почти моментално желанието за мъст. То угасна тол­кова бързо, колкото се и появи. Тя осъзна, че наистина го има там, където го искаше, но не като нейна жертва, а като лю­бовник. Като мъж, превърнат в желе от страстта си към нея, но не за наказание, а за награда. За да бъде възнаграден с лю­бовта ѝ. Никога не бе желала нищо друго - искала бе само да бъде желана от мъжа, когото обича, - да е обичана от човека, когото желае...

Котката се търкаше по краката ѝ, мъркайки силно.

Той се усмихна, все още със затворени очи, после се захили по-широко, закикоти се - и избухна в буен смях, разле­тият му корем се тресеше, втвърденият му член подскачаше комично нагоре-надолу, нагоре-надолу. Стаята сякаш се за­люля от смеха му, стъклата на прозорците зазвънтяха. Това помисли, че се смее от радост и от чудесното чувство на ос­вобождение и лекота след бурния им любовен сеанс, и присъ­едини собственото си щастие и доволство към неговото. Пог­ледна се в огледалото и видя там висока, гола жена, все още стройна - е, вече не слаба като модел, но все още стегната, с твърди гърди, крака и задник, а и все още със запазен тургор на кожата, без следи от бръчки и отпускане, тоест в това неяс­но осветление и отдалеко поне не се забелязваха такива. Но огледалото я изненада с отражението на лицето в него: свет­налото, щастливо лице на засмяна, задоволена жена. Едва се разпозна.

Лув бе изключително доволен от себе си. Още веднъж бе влязъл в директен двубой с манията и я бе победил. Връх­летяла беше върху него с титанична сила, заплашила беше със смърт единствената жена, която не трябваше да докосва - жената, от чието оцеляване зависеше оцеляването и на самия Лув! Тя го бе заслепила с внезапния си блясък, спуснала се беше върху него изневиделица като бесен вихър, и то точно когато бе най-уязвим, в момент, когато по-слаб от него мъж не би могъл да се справи, не би могъл да я спре!... Манията бе хитра и силна, но Лув беше по-силен от нея - Лув бе всемо­гъщ! Той използваше демона си мъдро - също като експерт по джудо. Преди малко се бе възползвал от мощта ѝ, за да усили сексуалната си страст и удоволствие, беше се издигнал до нови върхови усещания, непознати до момента. А после се бе освободил от нея само със силата на волята си - волята на Лув бе спечелила битката! Нищо не може да го победи, да го огъне, нито враговете му, дебнещи отвън, нито демоните вътре в него!... Радостта на Всесилния Победител избухна в гръ­могласен смях, който изпълни стаята и се пръсна в нощта.

Още преди да отвори очи, той протегна ръка и докосна стройния глезен на Това.

— Ти си удивителна жена - заяви той.

— Не, ти си невероятен мъж.

— Ние двамата сме страхотни - удивителни, неповто­рими! Заедно. - Той отвори очи и я погледна отдолу. - Ти ме превръщаш във великан!

Той плъзна ръка по гладката кожа на прасеца ѝ, пръсти­те му се застояха на прегъвката на коляното, за да погалят нежната кожа там. Погледите им се срещнаха: изразът му бе­ше повече от ясен. А Тòва бе помислила, че е свършил за тази нощ - че тя поне е свършила, - но той беше все още възбу­ден: членът му бе като издялан от камък... Пръстите му се плъзнаха нагоре по коприната на бедрото ѝ, замряха за миг между краката ѝ и когато той я докосна там, тя пое шумно дъх.

— Стой така - прошепна той.

Тя бе удивена от неочакваната сила на собствената си реакция. Той я доведе до оргазъм само с пръстите си, все още легнал на пода, докато тя стоеше леко разкрачено над него. Разтърсена от силата на оргазма си, тя закрещя, стиснала таб­лата на леглото, краката ѝ трепереха, коленете ѝ се подгъна­ха, но когато се опита да седне на пода, той я задържа на кра­ката ѝ, внезапно коленичил пред нея, притиснал уста към топ­лата влага между тях. Тя смяташе, че усилията му са безцел­ни, но той знаеше по-добре от нея и скоро тя пак се разтресе в пламъка на нов оргазъм, чуваше собствените си викове и мис­леше, че умира...

Накрая той ѝ разреши да се смъкне на пода, където тя го възседна, хленчейки от възбуда, устата му засмука жадно гръдта ѝ, тазът ѝ се издигаше и спускаше във все по-усилващ се ритъм - докато накрая и двамата се загърчиха в последно, мощно разтърсване.

Докато се изпъваше на леглото, а той вземаше душ в банята, Тòва все още усещаше вълнуващата ласка на ръцете му. Усетът за ръцете му не се изгуби и когато той отиде в кухнята, и когато се помъчи да чете в леглото. Хапчетата ѝ я призоваха към отмората на съня и тя заспа, отнасяйки в царс­твото му и топлината на ръцете му, разливаща се все още по цялото ѝ тяло... Струваше ѝ се, че ще усеща пръстите му дни наред. Последната ѝ съзнателна мисъл беше за него, за чу­десната му промяна, за новия живот заедно, който им предс­тоеше...

Когато Това заспа, Корн се облече и се изкачи на тавана, пресече гредите и ролките розова изолация и се спря до про­зорчето за проветряване на южната страна на къщата. През процепа му той успя да разграничи неясната форма на тауруса, паркиран в позиция извън видимостта на прозорците под него. Агентката в тауруса вероятно виждаше само края на але­ята пред къщата. Внимателното разузнаване, проведено ми­налата нощ, потвърди предположенията му, че от заетата позиция агентът не може да види задната ѝ част. А това означаваше, че той все още разполага с нужната свобода на действие.

Корн пресече бързо поляната отзад и изчезна в гората зад тенискорта. Спря се само веднъж под короната на някакво дърво, вслушвайки се напрегнато. Сетивата му зашепнаха не­ясно за наличие на нещо странно, нещо различно от друг път, когато също се бе спирал тук, за да се вслуша в тъмнината на нощта. Слухът му регистрира само обичайните нощни шу­мове. Огледа се с привикнали към тъмнината очи. Мястото бе познато, но не спадаше към ония, които бе запомнил. Очер­танията му не съдържаха заплаха, нищо не се движеше по­дозрително, но обиграният му поглед моментално улови още едно сиво петно във всеобщата сивота - но различно и някак не на място. Той завъртя глава, опитвайки се да го обхване от различни ъгли. С помощта на малко повече фантазия би мо­гъл да му придаде и човешка форма, но Лув отдавна се беше научил да не се доверява на въображението си през нощта.

Поздрави се за проявения разум, отдавайки неспокойст­вието си на стаения пред дома му агент, и потъна в гората. Мина близо до странната форма, погледна я и продължи бър­зо под закрилата на Дърветата и нощта към целта си.

Не се обърна и не видя как странната форма се надига, изправя се и се придвижва безшумно след него...

***

Колата го очакваше, където той знаеше, че ще бъде. Пре­сече бързо откритото игрище, забелязан само от звездите и лунния сърп - толкова тънък, че Лув неволно се изпълни с подозрение дали някога луната наистина е била пълна и дали ще я зърне пак такава в бъдеще. Иззад завоя се материализи­раха светналите фарове на кола и той бързо се прикри в жива­та ограда, където я изчака търпеливо да отмине. После стъпи в черния вир на асфалта и пресече пътното платно към кола­та. Огледа се бързо и се шмугна в нея. Горното вътрешно ос­ветление на колата светна и загасна при отваряне на вратата и той побърза да го изключи, за да не му изиграе пак същия номер.

Знаеше, че на около двайсетина минути оттук с кола има­ше друг сервиз с външен телефон, който шофьорът можеше да използва, без да излиза от колата. Нямаше как да се обади от домашния си телефон или от кабинета си - обажданията се регистрираха. Поради същата причина и от предпазливост той не използва и телефона на кламдънския център. Ако ченгета­та установят някак, че се е обаждал оттук - а те вероятно ще проверят всяко обаждане, което тя е направила или приела поне два дни преди края ѝ, - нямаше смисъл да ги докарва толкова близо до дома си.

Измъкна се на централния кламдънски път и запраши на север, наблюдаван само от чифт очи, надничащи от живата ограда, където сам той се бе крил преди няколко минути.

Лув върна колата на същото място пред сервиза след четиридесет и пет минути, доволен от свършената работа. Всичко се нареждаше точно според плана, а той бе блестящ, беше чудесен, страхотен беше! Дързък, но прост, толкова бе­зочлив, че просто не бе за вярване!... Той ще бъде още едно постижение, радостта от което за съжаление Лув ще трябва да сподели пак само със себе си.

Паркира колата на същото място и излезе от нея – тоя път без ненужното осветяване от вътрешната лампичка. Ог­леда се и затръска широкия си задник по асфалта към отвора в живата ограда.

Така и не усети очите, които проследиха всяко негово движение, търпеливи и свирепи като ястребови...

29.

Преди ерата на електрониката Питър Станъп щеше да се нарича „частен детектив“. Днес той бе „специалист по си­гурността“ и отделяше повече време за изобретяване на алар­мени системи и компютърни защити, отколкото за търсене на липсващи хора или за изслушване на ревниви съпрузи. Все още бе готов обаче да изпълни някои не особено стандартни изисквания на клиентите си срещу определена сума. Не беше обичайно подозрителен мъж да изисква следене на друг, но светът се променяше, и Станъп не виждаше печалба в робуването на предразсъдъци. Страстта си оставаше страст неза­висимо от източника.

Станъп подозираше, че клиентът му използваше фалши­во име, но какво от това? Клиентите имаха обикновено много причини да предпочитат анонимността - някои бяха напълно законни. Истината беше, че Станъп нехаеше за тях - какво му пука кой какво име ползва и как се представя? Плащаше му се за осигуряване на определена информация и той я доставяше, без да задава излишни въпроси. При условие, разбира се, че чекът за услугите му бе достатъчно добър.

— Доктор Корн е много активен мъж - говореше Ста­нъп сега, като потупваше папката върху бюрото. - Човек мо­же да го нарече дори свръхактивен.

— Така разбрах - измърмори клиентът.

— Невероятно активен мъж... Агентите ми не успяха да установят нищо за нито една от двете жени, с които се среща. Надявам се, че разбирате проблема: ако проследят жените, ще изпуснат доктора от очи. Тъй като желанието ви е да се осигури двайсет и четири часово наблюдение на доктор Корн, вие вече ползвате услугите на трима агенти. Ако желаете към този случай да се включи още един - което, страхувам се, ще се отрази на сметката - няма отбив за разширяване на задача­та, - този допълнителен агент ще определи самоличността на жените, с които той се среща.

— Желая да чуя какво знаете, нещата, които не знаете, не ме интересуват - заяви студено клиентът.

— Разбира се - отвърна невъзмутимо Станъп. Отвори папката и се впусна в полуофициален преразказ на съдържа­нието ѝ: установил беше, че клиентите реагираха много по­ложително на този подход. - Поискахте резюме на действи­ята му извън къщи, кабинета и болницата. През последните седем дни той се е срещнал с три жени. Наел е стаи в два отделни мотела, платил е в брой, без да подписва регистъра - според чиновника това било обикновена практика. Същият чи­новник заявил, че допускал за възможно да е виждал доктор Корн и друг път, но не бил сигурен. От осем и трийсет и се­дем вечерта той е прекарал сто и десет минути в стая номер седемнайсет с жена на около трийсет и пет години. Описание на жената: руса коса с дължина до раменете, бяло лице, висо­чина - над един и шейсет. Когато жената пристигнала с кола­та си, Корн ѝ отворил вратата и тя е влязла веднага в стаята. Агентката я описва като стройна жена, според нея изрусена... Смятам, че имаме основание да вярваме в преценката на една жена за друга... Следва подробно описание на облеклото на жената, ако това ви интересува... - Станъп вдигна въпроси­телно вежда. Клиентът поклати едва забележимо глава. - Раз­личните агенти проявяват различни способности - вмъкна Ста­нъп ни в клин, ни в ръкав, и продължи: - Жената е пристигна­ла в черна, затворена „Акура“, производство 1994; останала е в стаята, след като докторът напуска мотела. Колата ѝ е ре­гистрирана на името на Натан Уаксман от улица „Лятна“ 873 в Дариъл. На следващия ден доктор Корн излиза от кабинета си в Норуок в единайсет и седемнайсет сутринта и отива с колата си в Ню Йорк по магистралата. Обядва в ресторант „При Енрико“ на улица „Източна, Седемдесет и седма“ меж­ду Лексингтън и Трета... - Клиентът промени позата си и Ста­нъп го погледна, очаквайки да го прекъсне. Но изражението на клиента не бе се променило, само езикът на тялото като че ли... Както и да е. Станъп се върна към преразказа на посоче­ните в папката факти. - И така Корн обядва в ресторанта „При Енрико“ с жена, която го е очаквала там. Жената седи по вре­ме на престоя на доктор Корн в ресторанта, поради което аген­тът не може да даде предположения за височина и тегло. Той я описва като много привлекателна брюнетка с коса до раме­нете в тъмносин костюм на административен служител. Не е отбелязан цвят на очите, тъй като агентът не е могъл да я разгледа достатъчно отблизо. По едно време двамата се дър­жали за ръце върху масата. Когато доктор Корн си тръгва, разменили целувка. Агентът не е бил в удобна позиция при влизането на доктор Корн в ресторанта, поради което не е в състояние да посочи как са се посрещнали. Обядът е траел един час и пет минути. Корн е излязъл от ресторанта, оти­шъл е на паркинга и се е върнал директно в кабинета си в Норуок.

Третата среща е станала в мотел в град Тръмбъл, на двайсетина минути с кола от кабинета на доктор Корн, отно­во край магистралата. Срещата се е състояла във вторник, тоест преди четири дни. Корн е отишъл директно от колата си в стая трийсет и шеста - вратата е била леко открехната. И в този случай агентът още не е бил в удобна позиция, за да види кой (ако е имало такъв) е отворил вратата. Може да се при­еме, че жената е отишла първа и е наела стаята сама. Адми­нистраторът не е бил много разговорлив, но агентът ни съ­умява да се добере достатъчно близо до стая номер трийсет и шест, за да регистрира женски глас. Описва дочутия звук ка­то „ниско стенание“. Агентът е на мнение, че в стаята се е провеждал сексуален сеанс. Разбирате, че не е могъл да запа­зи много дълго тази позиция, поради което не е чул никакъв разговор - ако изобщо е имало такъв. Корн и жената пак са напуснали стаята поотделно: първо е излизал Корн. Агентът няма описание на жената и колата ѝ - само предполага, че е дошла с кола.

Станъп затвори папката с решителен жест, изразяващ до­волство и от свършената работа, и от умението си да прераз­казва докладите на агентите така ясно и сбито.

— През последните четири дни той се е движил само между кабинета и дома си. И така стигаме до днешния ден - завърши той.

— Някакви по специфични дейности на местна почва?

— На местна почва?

— Следите дома му, когато е вкъщи, нали?

— Разбира се.

— Излиза ли от къщи през нощта?

— Ако е излизал, ще е споменато в доклада - обърка се временно Станъп и пак отвори папката.

— Наистина ли ще се отбележи в доклада?

— Разбира се! Господине, уверявам ви, тук не е записа­но, че колата му е напускала алеята пред къщата.

— Кого поисках да следите: доктор Корн или колата му?

— Доктор Корн, разбира се. И аз ви уверявам, че вър­шихме точно това. Ние работим много старателно и точно.

— В доклада ви споменава ли се, че през две от послед­ните четири нощи добрият доктор Корн излиза през задната врата на къщата си в десет часа вечерта, докато вашият „агент“ е на улицата пред дома му? Споменава ли се в доклада, че той се вмъква в гората до тенискорта си, пресича я и застава зад вашия агент? Споменава ли се, че записва номера на колата му? Това става във вторник вечерта, което означава, че той разкрива агента ви по някое време следобеда на същия ден. Вероятно още в мотела, когато агентът ви е подслушвал под прозореца и е определил, че жената вътре е „стенала ниско“ - как смятате? Или го е разкрил по пътя обратно? От вторник вечерта Корн знае със сигурност, че е следен, което е същес­твеният момент. Сега вече е ясно защо е бил толкова кротък през останалите дни от седмицата, нали? Интересно е да се знае какво е правил през другите нощи, онези следващи две нощи, докато агенти едно, две и три са наблюдавали прилеж­но фасадата на къщата. Бихте ли искали да знаете, господин Станъп? Аз поисках - и разбрах. Разкрива агента ви във втор­ник и през нощта не прави нищо. Прибира се вкъщи и остава там. Можем спокойно да предположим, че вероятно е обмис­лял следващия си ход. На другата нощ се измъква отново през задната врата, върви пак през гората, стига до началното учи­лище, пресича игрището, после централния кламдънски път и се материализира пред погледите на обществеността в кламдънския търговски център - ако приемем, че там е имало ня­каква общественост в единайсет през нощта. Истината е, че по това време там бе пусто. Жена му беше закарала колата си за ремонт в газовата станция на Марч в следобедните часове на същия ден и някой от сервиза вероятно я е върнал вкъщи. Корн отключва колата и заминава в северна посока. Връща се след четиридесет и четири минути, оставя колата пред серви­за и се връща пеша вкъщи по описания вече маршрут. И това ни отвежда до този ден.

— Как разбрахте тези подробности? - запита Станъп.

— Следих го... откъм гората.

Станъп мълча доста дълго време, като извиваше меха­нично папката върху бюрото си.

— Много необичайно поведение за един клиент - заяви той накрая. - Бихте могли да блокирате работата на някой от агентите ни.

— Невъзможно: те следяха колата му отпред. Аз следих него отзад.

Станъп се изправи.

— Да разбирам ли, че отношенията между нас приключ­ват? Или ще имате още нужда от нашите услуги?

— Дръжте го под око още една седмица. Трябва да имам възможност да спя понякога - но не искам той да я има!

Станъп му предложи папката.

— Ще направим каквото поискате господин... Метцгер, нали?

— Почти.

Бекер взе папката и влезе в първото кафене, което по­падна на пътя му. Седна и изчете внимателно докладите на агентите. Наел беше услугите на частен детектив поради две причини. Първо, той лично не можеше да следи нито Карин, нито Корн, защото лесно щяха да го открият. Второ, не мо­жеше да използва услугите на Бюрото, защото не искаше да злепоставя Карин. Избрал беше Корн за обект на следене, опитвайки се да запази името и репутацията ѝ. Ако светът разбере, че Корн е донжуан в героичен мащаб, нека, заслу­жил си го е и сигурно е такъв - дори само частица от приказ­ките на Тòва да е истина. Но ако се разбере, че Карин Крист, младши заместник-директор на ФБР, има любовна връзка... само представата за това го разболяваше. Седеше в кафене­то и му се плачеше... струваше му се, че умира... Карин... но защо, защо?... Мисълта, че я губи, бе ужасяваща - непоно­сима. Не гордостта - би ѝ се молил, би пълзял пред нея, ако знаеше, че ще я задържи, - а страхът от загубата и придру­жаващата го несигурност го парализираха. Този страх го бе принудил да наеме частен детектив - акт, който го караше да се срамува и от себе си, и от действията си, дори от Карин. Бекер страдаше от проклятието на рогоносеца - чувст­вото на отчаяна несигурност... Къде е тя сега? С кого е? С кого иска да е? А когато Бекер я обгърне с ръце, за кого мисли? Ако признае истината, ще настъпи ли успокоение? Ще мисли ли някога отново, че тя го обича така, както той обича нея?... Той беше обигран човек с богат житейски опит. Знаеше, че изневярата при определени обстоятелства - нощ в хотелска стая по време на командировка: кратка, момент­на страст далеко от къщи, реакция на скука или на самота, или на алкохол - означава малко или нищо извън момента. Този тип изневяра не е заплаха за брака, често пъти тя не е по-емоционално ангажираща от няколко минути онанизъм... Но една продължаваща връзка, замислена и извършвана в района на дома с всички придружаващи я рискове, очевид­ното равнодушие към евентуалното ѝ разкриване от съпру­га или съпругата - този вид връзка играеше за много по-високи залози и имаше по-дълбоко значение. Тя не беше са­мо чист секс, задоволяване на сексуална нужда в даден мо­мент. Тя бе опасно увлечение в друг партньор, което зап­лашваше стабилността, брака - всичко.

А нямаше съмнение, че Карин бе въвлечена в точно та­къв вид отношения с Корн. Познаваше добре ресторанта „При Енрико“, където Корн бе обядвал с „много привлекателна“ брюнетка. Той беше само на две пресечки от офиса на Карин в сградата на ФБР. Познаваше и тъмносиния костюм, който тя носеше. И Бекер с огромно усилие на волята си заповядва­ше да не мисли за сплетените им ръце върху масата и за це­лувката на раздяла.

30.

Хотел „Мариот“ бе чудесно съчетание между елегант­ността на добър хотел и удобството на мотела. Дениз се зас­тоя в колата на паркинга няколко минути, за да се убеди, че не е сбъркала мястото. Този хотел бе толкова луксозен - така скъп... През въртящите се стъклени врати се виждаше огром­ният месингов полилей във фоайето. Портиерът беше с уни­форма, както и обслужващите момчета и мъже, които се спус­каха да вземат чантите от идващите мерцедеси.

Запита се дали все пак не беше сбъркала. Дали Лайл бе наясно в какво ги вкарваше? Знаеше, че ще ѝ възстанови па­рите, както бе казал, но цената на стаята пак изглеждаше толкова... така безразсъдна. Нито един от тях не можеше да си я разреши. Вярно е, мотелите, в които бяха ходили досе­га, не ѝ харесваха: стаите бяха малки, тесни, претрупани и грозни, не бяха мръсни, но някак сиви, безлични. И все пак те изглеждаха някак... подходящи за тях. Не се срамуваше от времето, прекарано с Лайл, то бе прекрасно, двамата не се уморяваха да се убеждават един друг колко красиви са отношенията им, колко са щастливи. Но... тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че не са съвсем чисти, след като Лайл все още живееше с жена си - дори и да са разведе­ни. Дениз можеше да преглътне известно чувство на вина заради този факт, но не можеше да го отрече напълно, кол­кото и да е луда жена му, колкото и Лайл да има нужда от нея и тя от него. Именно заради това безличната сивота на мотелските стаи ѝ изглеждаше някак подходяща - почти не­забележимо натрапване на външния свят в тяхното лично блаженство. И дори сравнението с нея усилваше сияйната красота на любовта им. Може би по този начин съвестта ѝ търсеше някакво уравновесяване, може би частично оправ­дание, някакъв вид изкупление, нашепвайки ѝ: „Ти можеш да имаш това, но не можеш да имаш всичко... ти не заслужа­ваш всичко...“ Тя не се нуждаеше от напомняне - Дениз ни­кога не бе очаквала много, бе живяла винаги с чувството, че не заслужава повече, отколкото животът бе решил да ѝ да­де. Лайл бе удивителен, искрящ, напълно незаслужен дар. Нито една жена не заслужава такова щастие - още по-малко тя. Но, о, тя бе искрено благодарна, благодарна от все сърце и душа!

Размерът на фоайето я сплаши, а студената млада жена на рецепцията почти я довърши. Дениз бе сигурна, че жената знае за какво е дошла, че разпуснатото ѝ поведение напосле­дък прозира и от неподходящите за този хотел дрехи („Тряб­ваше да облека ленената рокля с голямото деколте и бухнали ръкави...“), и от израза ѝ, и от червенината, пропълзяла чак до корените на косата ѝ. Дениз носеше спортна чанта, но в нея се разполагаше само новото бельо (комбинирана горна и долна част), купено за случая от улица „Виктория“, чантичката с гри­ма и четка за зъби. Не я усещаше на място в ръката си, а от многозначителния поглед на администраторката разбра, че не е успяла да я заблуди.