Maskata na zloto

— Той е бил момче преди моето време - влезе в играта Карин. - Когато аз бях момче, преминахме на дървени обув­ки, а каменните плочки ползвахме като чорапи.

— Тези са като на Хаким⁶¹ - поясни замечтано Джак. - Страхотни са!

— Очаквам модно шоу след вечеря - заяви Бекер.

Докато вечеряха, Карин запита:

— Нещо интересно на работата?

— Ще ти разкажа по-късно - отговори Бекер, но тонът му ѝ подсказа, че има много за разказване. Трябваше да изча­ка - бяха се споразумели да говорят само с общи приказки за работата си пред Джак.

След вечеря Джак се оттегли в стаята си и той ѝ разказа за двата трупа.

— Какви са изводите ти? - запита тя, след като го изслу­ша.

— Тий подозира Макнийл. Близо е до къщата му. И той наистина непрекъснато създава затруднения. Държи се или глупаво, или подвеждащо, или се дразни и цупи като дете, но явно го върши с една-единствена цел: да ни попречи да се до­берем до верния отговор. Прави се на глупак, но не е такъв, сигурен съм. Не мога да приема, че го е свършил толкова близо до дома си.

— Колко близо?

— Не съм извървял разстоянието, но Тий твърди, че през гората е само около четиристотин-петстотин метра. Ще из­пълня желанието на Тий да проверя алибито му за снощи, но не смятам, че от този храст ще изскочи заек. Според Мак­нийл, Киуасий е Джони Семката. Той доста често е бил в Кламдън нощно време. Открихме трупа на момичето в колата му. Теорията на Макнийл е, че Киуасий е отишъл в гората да пог­ребе последната си жертва, сблъскал се е там с някого, който го е убил и го натикал в гроба, изкопан от Киуасий за моми­чето. Но не предлага решение на загадката кой е този някой и защо е убил Киуасий.

— Очевидно е, че е имало още някой в гората.

— Смятам, че тази нощ там е бил самият Джони. Пред­полагам, че Киуасий е бил на път към къщата на Макнийл. Ако той е този, който е телефонирал на Тий и му е подхвър­лил това-онова за гаража на Макнийл, можем да допуснем, че поради някаква причина се е опитвал да го подреди, за да си върне за нещо. Защо да не допуснем, че са работили като екип? Местното ченге обикновено знае кой е извън града, кой от­съства редовно в определени дни: точно типа информация, от която Киуасий се нуждае. Възможно е да са работили заедно и после Макнийл да се е обърнал срещу него. Каквото и да е, смятам, че Киуасий се е промъквал към къщата на Макнийл - или е излизал от нея, - когато се е сблъскал с Джони, който иък се е опитвал да се освободи от трупа на момичето.

— Просто лош късмет?

— Но това обяснение е много по-логично от другите две предположения.

— Ето още едно: Киуасий отива там на среща с убиеца си - заяви Карин.

— Искаш да кажеш, че Киуасий и Джони убиват заедно момичетата?

— Случвало се е и преди. Знаеш, че е имало случаи на серийни убийци, работещи в екип.

— Знаем за два такива случая: братовчедите в Лос Ан­желис и Луц и Аш.

Карин замълча за миг. Луц и Аш бяха заплашили опасно собствения им живот и Карин ги беше убила. Бекер обгър­на съчувствено раменете ѝ за момент, после се дръпна.

— Смяташ, че е убит в резултат на сбиване между крад­ци? - запита той.

— Хм... всъщност, като че ли не е много логично. Киу­асий се е покрил след освобождаване под гаранция за прес­тъпления, извършени в Кламдън. Миналата нощ той и парт­ньорът му отиват на определено място сред гората, вероятно в две отделни коли...

— Намерихме следи от паркиране на друга кола доста близо до местопрестъплението.

— И го правят, за да заровят труп от пет дни. Защо заед­но? После се скарват, другият убива Киуасий - може би... Не е много убедително, нали?

— Не е. Мога да го видя да се връща в Кламдън заради любов, омраза, отмъщение, дори заради пари. Но да се връ­ща в Кламдън за едно погребение? А защо точно тук? Ето ти няколко логични отговора на този въпрос: защото тук е удобно, защото територията е позната, защото се чувстваш в срав­нителна безопасност: може би, защото знаеш къде обикаля полицията нощно време и къде не.

— Още нещо в подкрепа на обвиненията на Тий срещу Макнийл.

— Знам. Но съгласи се, че трябва да си напълно луд, за да въртиш волана от Бриджпорт до Кламдън с труп в багаж­ника си само за да го заровиш в кламдънските гори. И защо двама души да се подлагат на сериозен риск за едно погребе­ние? В отделни коли. Къде е смисълът?

— Може би погребението да е част от удоволствието.

Бекер поклати глава.

— Удоволствието е в убийството - заяви той категорич­но. - В убийството и в представата за него. Джони вероятно извлича известно удоволствие и от дисекцията на жертвите си. Но трупът е само още едно неудобство, както и необходи­мостта да се освободи от него.

— Сигурен ли си?

Бекер въздъхна уморено. Точно сигурността в този вид знания изсмукваше жизнените му сили... Защото тя не бе ре­зултат от задълбочени изследвания или от годините, прекара­ни в преследване на серийни убийци. Бе разбиране, което но­сеше вътре в себе си, което идваше сякаш от подсъзнанието му, просмукваше се от мозъка на костите му...

— Сигурен съм - заяви той без колебание.

Карин се въздържа от спор с него. Знаеше, че някои стра­ни от таланта на Бекер в това отношение трябваше да се при­емат без излишни въпроси. Разбираше го и преднамерено ги избягваше, когато бе възможно. Усещаше силата на заражда­ща се съпричастност у нея, която се страхуваше да окуража­ва, като я свърже прекалено силно с тази на Бекер.

Джак се втурна с вик в стаята.

— Та-да-да! - крещеше той, подскочи високо и се призе­ми с широко разтворени ръце и с крак, подпрян на пета. Но­вите маратонки искряха весело.

— Какво ще кажеш?

— Фантастични са! - съгласи се Бекер.

— Трябва да ги усетиш... Обуеш ли ги, ще ти се стори, че като нищо ще полетиш!

— Спомням си това чувство много добре. Преживях го, когато получих нов чифт гуменки.

— Гуменки?! - извика ужасено Джак.

— Тогава нямахме друго на разположение, бяхме ли­шени от днешните радости.

— Мислех, че сте връзвали каменни плочки на краката си.

— Само при официални случаи - отговори Бекер и се обърна към Карин: - Не ти ли изглежда като миниатюрно из­дание на градски хубавец?

— Който изпълва майчиното сърце с гордост. Опитах се да го заинтересувам в чифт тъмночервени спортни обувки от естествена кожа с... Джак, престани!

Джак търкаше енергично предницата на едната маратонка с подметката на другата.

— Да не мислиш, че ще отида на училище с такива бляс­каво нови маратонки? - Джак продължи заниманието си.

— Знаеш ли колко струват?

— Достатъчно често ми го повтаря.

— Сега майка ти ще трябва да арестува някого в повече, за да ги плати.

— Джон, къде е смешното? Ако се държиш така с него, как ще го научиш да пази вещите си?

— Джак придава на маратонките си вид на употребява­ни. Ако върши същото с мебелите, ще оцениш резултата ка­то много модерен, тъй като ще изглеждат по-стари - парира атаката ѝ Бекер.

— Той го върши. Погледни дивана.

— Сега е моментът, в който трябва тактично да се от­теглиш - обърна се Бекер към Джак. Момчето се измъкна от стаята. - На едно дете трябва да се даде възможност свободно да се изляга, където му хрумне.

— Може да го прави на пода.

— Подът може да предложи само търкаляне, не излягане, облягане...

— Не ми пука какво е точно! Искам той да придобие чувство за отговорност към вещите. Знам как звучи, така че няма защо да напомняш за майка ми... Какво има?

Бекер внезапно се беше изключил от разговора и сега гледаше втренчено в пространството.

— Вид на употребявани... внушение за използвани - про­мълви той. - Онези знаци по костите на убитите момичета... Онези, които приехме, че са нещо като подпис или някакъв вид талисман, спомняш ли си?

— Не можа да се сетиш как така са се появили по кости­те при дисекцията.

— Ами ако Джони ги е поставил нарочно там... също като... както се прави с мебелите?

— За да им даде вид на по-стари?

— Не. Не по-стари. За да изглежда работата му по-груба... по-непрофесионална.

— Не те разбирам.

— Имаше резултат - поне наполовина. Корн прецени работата му като мърлява. Но на него показахме само една кост. Според Гроун знаците са поставени много майсторски. Трябва да си много сръчен и опитен, за да съумееш да ги пра­виш по един и същ начин на всички кости.

— Все още съм в мъгла. Изкарай ме от нея.

— Той нарязва момичетата на парчета; после му хрумва да усложни и обърка нещата, в случай че някога някой попад­не на костите - всъщност едва ли смята подобно събитие за възможно, но за всеки случай прави два среза по откритата става, за да внуши представа за мърлява, непохватна работа. Приехме, че трябва да ги е направил след разрязване на ста­вата и отделянето на костите - съгласихме се, че няма друг начин да остави тези белези там, където са, по време на гор­ните две операции. Той лично едва ли приема тези допълни­телни движения сериозно, вероятно не смята, че някога това може да се окаже от значение, но е методичен човек и го пра­ви на още няколко кости. По същия начин: шат-шат. Резулта­тът му харесва и той го включва в модела си и след време го върши механично с всяка кост, която отдели от тялото.

— Като някой на монтажна лента. Като разфасовчик в кланица, колкото и ужасно да звучи...

— Да, нещо подобно. Отделя костта - шат-шат - хвърля я в чувала за отпадъци. Смята, че така работата му ще изг­лежда по-несръчна. Не разбира, че когато прави едно и също непрекъснато - всеки път, - създава точно обратното впе­чатление. Тези два среза са единствените белези по костите. Няма нито един белег, който да се дължи на приплъзване на ножа например: винаги белегът е един и същ и на едно и също място. Ако бяхме попаднали само на един труп, вероятно щях­ме да помислим, че извършителят е някой касапин. Но ние намираме седем трупа и...

— А новото момиче?

— Гроун ще представи доклада си утре. Тогава сигурно ще знаем вече и коя е.

— Защо не поканиш Станли да дойде в града и също да хвърли поглед? Гроун няма да има нищо против.

— Със сигурност ще има.

— Кажи му, че предложението е мое.

— Пак ще има много против.

— Но ще прояви достатъчно сдържаност и ще преглът­не чувствата си. Ще вземеш Станли, нали?

Бекер простена.

— Да взема ли и Тòва?

— Това не е експерт по този вид кости.

— А ако след това пожелае да си поговорим сърдечно?

— Ти изслуша Тий, нали?

— Тий беше отчаян. Вкарал си е врата в примка.

— И Станли е отчаян. Ти успя да помогнеш на Тий, на­ли?

— Така ли представих нещата? Изобщо не смятам, че съм му помогнал. Как да му помогна? Той иска пак да е на трийсет години. Иска да се влюбва и да спасява жени, иска пак да чувства нещо. Няма начин да му помогна. Мога само да го държа под контрол, когато стане въпрос за Макнийл, който наистина може и да се опита да го изнудва. Всъщност Тий очаква от мене точно това, не иска нищо друго - и нима би могъл да поиска?... А колкото до Станли... Не знам какво всъщност иска от мен.

— Иска малко емоционална близост, ако това не ти зву­чи прекалено изтъркано.

— Длъжен ли съм да имам емоционална близост с все­ки, който се случи да пресече пътя ми, независимо от това, дали ми харесва или не? Имам ли тук някакъв вид задълже­ние към някого?

— Толкова ли са много ония, които пресичат пътя ти? Ако е така, държиш го в тайна от мене.

— Просто искам да имам какво да кажа, независимо да­ли съм на другия край, или не на този тип емоционални разго­вори, това е всичко. Не обичам нещата да ми се стоварват в скута като съдържание на обърната чаша. Когато съм със Станли, имам чувството, че ме залива с чаша какао: топло, сладко и лепкаво.

— Може би Станли няма всъщност нужда от приятелст­во с мъж - предположи Карин. - Може би има нужда от жена.

— Защо го харесваш толкова много?

— Защо се страхуваш толкова от него?

Бекер вдигна ръце.

— Хубаво, ще го взема, ще го взема!

— Не си длъжен.

Бекер се разсмя и я прегърна. Прегръдката се превърна в нещо по-сериозно и след няколко минути те се отпуснаха на дивана, галейки се с копнеж през дрехите. Сладко и предиз­викателно, те се влудяваха един друг от желание, докато Джак не дойде да им каже „лека нощ“. Погледнаха го невинно, ус­михнати до уши.

Бекер стана от леглото в два часа след полунощ, събра безшумно дрехите си и тръгна на пръсти към вратата. Карин лежеше на нейната страна с гръб към него, но промененият ритъм на дишането ѝ му подсказа, че е будна.

— Внимавай - обади се тя със продрезгавял от съня глас.

— Добре. Заспивай.

— Сигурен ли си, че трябва да го правиш?

Бекер замря в тъмнината с риза и панталони в ръка.

— Трябва - отговори той най-сетне.

Тя се обърна към него. Лицето ѝ бе само бледо петно без черти.

— Знаех, че ще го направиш тази нощ - прошепна тя.

— Как разбра?

— Различен си, когато се бориш с него - отвърна тя, имайки предвид вътрешния порив, който го тласкаше навън сега. - Любиш ме по друг начин.

— Така ли?

— По-нежен си от обикновено и някак по-прочувствен, по-емоционален... Не мога да го обясня с думи, но го чувст­вам ясно.

— В главата ми нямаше нищо друго освен чисто жела­ние за любов с тебе. Не искам да смяташ, че не съм бил иск­рен.

— Нямах предвид това. Но има нещо, което... като... не знам. - Карин искаше да каже, че тази нощ в леглото ѝ ся­каш бе вълк с човешко сърце: звярът сякаш сдържаше сила­та и инстинкта си в тъмнината, напълно наясно какво би мо­гъл да стори с мощните си челюсти, с ужасните си зъби - оръдието на смъртта... галеше я така нежно, така всеот­дайно... сякаш внимателно вдига вълче в зловещата си паст... Беше страховито, но същевременно възбуждащо... И в те­чение на годините Карин бе започнала да очаква и да се от­дава с трепет на тези моменти, да ги търси и да ги иска, но никога не бе споменавала и дума за това. - Просто е... различно - заяви тя сега.

Бекер я изчака още малко да довърши мисълта си, ако има такова желание; после излезе от спалнята. Сънят отново я бе залюлял в топлата си люлка и тя почти не го усети.

Той изкара велосипеда от гаража, метна се върху него, завъртя педали и се понесе в нощта. Луната бе повече от на­половина пълна, но от време на време я засенчваха облаци, пришпорвани от силен вятър, и тя сякаш намигаше заговорнически на самотния колоездач. Бекер измина първия кило­метър и половина със запален фар, като държеше едното си око затворено, за да не се настройва към светлината. Когато бе на няколко минути от крайната си цел, той загаси фара и отвори око.

Велосипедът се носеше почти безшумно в кламдънската нощ. Свистенето на вятъра край ушите му бе много по- силно от притъпеното съскане на гумите по асфалта - единс­твеният знак, че е бил - и отминал... Къщите бързо и мълча­ливо оставаха зад него, някои слабо осветени, други тъмни, но те не бяха толкова много, колкото дърветата: стройни ство­лове прелитаха отстрани, подредени като колчета в ограда.

Колкото по-навътре навлизаше в тъмнината на нощта, толкова повече цивилизованата му същност се стопяваше, ос­таваше назад, изчезваше и той се превръщаше в Нещото, ко­ето го ужасяваше - и привличаше. На преден план изпълзява­ше като от тьмна дупка онази част от него, която го отвраща­ваше най-дълбоко - и която го задоволяваше най-пълно... Она­зи част от него, която Карин познаваше - и не желаеше да познава... Частта, която той цял живот се опитваше да конт­ролира - и която го контролираше... Частта, която се опитва­ше да отрече - но никога не успя да отхвърли...

Къщите, които преди малко му се струваха уютни и ста­билни, сега изглеждаха уязвими и измамно сигурни, малко повече от крехки яйчени черупки, патетична, смешновата за­щита срещу рожбите на нощта вън и вътре в тях. Лустрото на цивилизацията бе отчайващо тънко, трагично безполезно пред истинската атака на първичното зло.

На фона на небето върху височина сред просеката, прорязана от пътя в гората, се очерта силует. Бекер натискаше педали нагоре по хълма и скоро го наближи. Съществото обър­на към него три-четвърти профил на удължена кучешка глава и се взря озадачено в приближаващата се странна фигура: по­ловин колела - половин човешка... Прецени скоростта ѝ, скри­тата в нея заплаха, подуши въздуха, за да потвърди чрез обо­нянието си сигналите, получени от очите. И накрая, с небреж­на нехайност, изпълнела с лукавство и самоувереност, койотът освободи пътя без паника, без бързане и тъмнината го погълна. Бекер прехвърли бързо върха на височината, пог­леждайки на минаване към мястото, където животното бе из­чезнало. Видя само тъмна пустота.

Небето в далечината се освети от фарове на кола, взема­ща завой. Бекер се приближи до извивка на пътя, изтегли се тихо във вътрешната част на завоя така, че да не попадне в обсега на фаровете, слезе от велосипеда и го притика пешком в прикритието на дърветата наблизо, където замря неподвиж­но. Колата се появи иззад завоя, фаровете ѝ прорязаха мо­ментна светла ивица в тъмното покривало на нощта, и за миг измъкнаха от черната ѝ паст къща, паркирана кола в алея, неп­рибрани играчки в двор... После тя пое по правата отсечка на пътя и фаровете ѝ осветиха тротоар и централната жълта лента на пътното платно. Бекер не разпозна шофьора, само зърна уморения профил на мъж, който въртеше волана по познатия до болка път към дома си. Колата отмина, но Бекер остана още известно време под дърветата, вгледан след нея, омаян от странната игра на светлината, която измъкваше от хватка­та на нощта дървета, огради, каменни стобори, перило на ве­ранда, проблясък на прозорец, покривало от листа, навървени едно след друго като огърлица без край и без начало.

Той въртя педалите, докато стигна на около километър и половина от целта си. Изтегли се още веднъж извън пътя и преди да продължи, покри отражателите по спиците, на педа­лите отпред и отзад на велосипеда с черен изолирбанд. Сега вече нямаше начин да го издаде светлинен лъч, независимо дали идва от фарове на кола, фенерче или от нечий осветен прозорец. Можеше да бъде забелязан от някой, който не само го търсеше, но гледаше право в него. Единствената опасност за него сега беше да не се очертае на фона на небето, както койота преди малко, но оттук нататък предстоеше само сли­зане и той щеше да бъде докрай под гребена на височината. Бекер пак натисна педалите и вятърът засвири в ушите му с пронизителния писък на коса, разсичаща въздуха.

Бекер не смяташе, че някой ще го наблюдава. Дори не очакваше да срещне някого тук. Не вземаше тези предпазни мерки от предпазливост или навик, придобит в резултат на години обучение. Движеше се безшумно и почти невидимо, защото така го искаше. Харесваше му да разрязва като с бръс­нач булото на нощта, нуждаеше се от дълбоко потайното и заплашително усещане на освободено от задръжки вихрене в тъмнината, докато другите спят... от вкуса на опасност... От чувството, че е опасен. Че е смъртоносен.

Имаше нещо свирепо в природата му, тъмна, нецивилизована част от него, която позволяваше да бъде маскирана от културата му, беше обучена да пее и танцува, облечена в дан­тела - ако случаят го изисква, - но никога - никога! - не бе напълно опитомена... Тази част от него се нуждаеше от тъм­нината, за да отрази черното, неизследвано кътче в душата му. Бекер не беше сигурен дали всички хора осъзнават и жи­веят с тази дива, непокорена част от тях самите, но знаеше, че част от тях го правят. Онези, които скитат с кръвясали очи през нощта, онези, които той преследваше, онези, които раз­бираше прекалено добре, за да съумее да предпази от тях ду­шевното си спокойствие...

Влезе в гората в основата на хълма, близо до мястото, където намериха следи от втората паркирана кола тук през последната нощ от живота на оня нещастник, Киуасий. Из­тегли велосипеда настрани, положи го на земята, и се заизкачва безшумно по хълма към гроба на Киуасий, като се спи­раше механично от време на време, за да се вслушва, без тези паузи да се отразяват на ритъма на движенията му.

Не бе извървял кой знае какво разстояние, когато извед­нъж усети, че не е сам. Снижи се инстинктивно, вгледа се напрегнато в тъмнината отпред.

Бързо движещи се облаци затъмняваха периодично наб­лижаващата пълнолуние луна. Когато лицето ѝ засилваше с меката си чистота, в гората внезапно се очертаваха рязко фан­тастични форми, които изчезваха веднага в общата тъмнина, щом поредният облак разстилаше тежка снага над него.

Бекер чакаше напрегнато, свил тяло. Не бе чул нищо - или ако беше чул нещо, то го бе доловил в подсъзнанието си. Изпитваше само усещане, толкова истинско и толкова неоп­ределено, като настръхване на космите на тила. Имаше нещо там, в тъмнината, съвсем близо. И каквото и да е, то го наб­людаваше, застинало неподвижно като него, и също толкова търпеливо.

Облаците се разпръснаха, листата зашумоляха някак различно, лунната светлина проникна в гората под друг ъгъл и той внезапно видя чифт зелени искрящи точки, насочени към него. Бекер неволно сe смръзна, първичен страх стегна мус­кулите му. Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си. Койотът беше на по-малко от десетина метра с глава, пак обърната в три-четвърти профил. Бе разтворил муцуна, дръп­нал бърни и разголил дълги зъби, които проблясваха неясно в лунната светлина. Между лапите му лежеше бухал - причи­ната, поради която животното не бе избягало при приближа­ването на Бекер. В хищните нокти на бухала все още се гър­чеше заек. И Бекер веднага си представи веригата от събития, предхождащи живата картина пред очите му сега, станали с бързината на светкавица, докато той е изкачвал хълма. Видя стремителното спускане на бухала, концентриран изцяло вър­ху плячката, и почти в същия миг скока на койота върху него. „Двойно убийство в нощта“ - помисли с ирония Бекер, из­вършено на метри от него, бързо и безшумно, без той да усе­ти нещо. Ако бе минал оттук само няколко минути по-късно, там щеше да има само перце или две, някоя и друга капка кръв, пухче заешка кожа, а по-късно, на друго място - оглоз­гани кости, които почвата бавно ще разтвори в себе си... „Мъ­же или зверове - помисли Бекер, - тя е в нас, но само някои от нас я познават. Само някои от нас признават нуждата от кръв... от копнежа по удоволствието от предсмъртните гър­чове на поредната плячка, стегната в смъртоносната ни хват­ка. Само някои от нас следват тази първична страст, докато другите спят, отпуснати в топлите си легла, с фалшивата си­гурност на заека и безпомощни като него. Само някои от нас са като Джони. Като мен. Койотът само следва природата си. Като Джони. Като мен...“

Бекер се вторачи в малкия вълк и без да трепне, живот­ното върна втренчения му поглед. Очите му не бяха очи на куче, бяха напълно чужди и на човека. В тях гореше огънят на дивата природа, а той нямаше нищо общо с чувството на гняв или на свирепост. В него се взираха студените и нетрепващи очи на хладнокръвен убиец. Койотът убиваше, за да живее, и причинената от него смърт на безброй живи същества сега надничаше от очите му, маскирана с ледено безразличие към всичко наоколо без значение за живота му. Бекер се взираше в тези страшни очи с чувството, че гледа назад във времето и историята на расата си... в онези древни времена, когато хо­рата са се борили с вълка за плячката и за мършата... в онова далечно време преди деня, когато човекът насочва нуждата си да убива към себеподобните си и превръща ловуването в убийство. Жаждата на койота за кръв бе оправдана, той я де­монстрираше открито: нямаше от какво да се срамува. Само хората се опитваха да прикриват първобитната си нужда от кръв... „Някои от нас поне - мислеше Бекер. - Някои я скри­ват успешно. На някои дори се плаща за нея - и въпреки всич­ко пак се опитват да я скрият.“

Койотът най-сетне се обърна и побягна с големи скоко­ве, но без да бърза - както и преди. Крилата на бухала се вла­чеха по земята, а заекът - вече неподвижен - висеше от нок­тите му...

Бекер продължи към ивицата вода, където Киуасий бе водил предсмъртната си битка, и дълго стоя там в тъмнината, преди да прегази водата и да отиде до гроба. И там стоя дъл­го, освободил усещания и чувства, опитвайки се да влезе в главата на Джони, да разчете мислите му. Да влезе в душата му не бе чак толкова трудно, да разпознае чувствата му не бе проблем за него.

По някое време Бекер обърна гръб на лобното място на Киуасий и се отправи към къщата на Макнийл, която беше през един хълм и долина. Стигна до края на гората и спря, оглеждайки внимателно къщата и двора на Макнийлови. Раз­позна с известно затруднение четирикракото магаре за ряза­не на дърва, нужно му беше още повече време да разбере що за чудо е безформената стена на къщата, която припляскваше, подета от нощния вятър. Накрая схвана, че е строителен брезент, който или се всмукваше навътре, или се издуваше в спокоен ритъм.

Къщата беше тъмна, но в гаража просвяткваше движе­ща се слаба светлина. Понякога я блокираше сянка и върху поляната отпред се проектираше изкривена фигура, после светлината продължаваше странния си танц.

Бекер напусна прикритието на гората и притича леко при­веден до стената на гаража. Докато се примъкваше безшумно към прозорчето, светлината вътре продължаваше въртеливи­те си движения. Тя бе притъмнена, потайна светлинка, насо­чена надолу. „Сякаш някой се опитва да я скрие“ - помисли Бекер.

Той спря достатъчно настрани от прозореца, за да оста­не невидим отвън, и надникна в гаража. Тий стоеше до работ­ния плот с тясно фенерче в уста, нахлузил на ръце градинарски ръкавици. Изтегли чекмедже и измъкна от него нож за дърво­резба. Очите му виновно пробягаха по гаража, преди да из­бърше внимателно ножа и да го върне обратно в чекмеджето. Тий пак се огледа нервно, светлината на фенерчето се движе­ше заедно с очите му. После погледът му попадна на прозо­реца, Бекер видя проблясък на внезапен страх в очите му, кой­то бързо изчезна, и разбра, че Тий се бе стреснал не от него, а от собственото си отражение на стъклото.

„Щях да го направя вместо тебе - мислеше Бекер. - Ще­ше да е по-добре, ако го бях направил аз. Това не трябваше да натоварва съвестта ти или да се отразява на разследването ти на Макнийл. Защо не ми разреши да ти помогна, Тий? Нали затова са приятелите.“

Тий тръгна към вратата, но вниманието му внезапно бе привлечено от нещо в ъгъла. Бекер го видя да се приближава до навит на руло килим, изправен и облегнах на стената. От­части подпъхнат в рулото, сякаш набързо скрит, някакъв пред­мет просвятка мътно в лъча на фенерчето. Тий огледа внима­телно частта, която стърчеше навън, после много внимател­но измъкна нещото с облечените си в ръкавици ръце, сякаш то бе изключително крехко. За миг главата му не се синхро­низира с ръцете и лъчът на фенерчето затанцува по отсрещ­ната стена на гаража, разкривайки разнообразна сбирка вело­сипеди без колела, градинарски инструменти, стол с права облегалка: плетеният камъш, бил някога седалка, сега висеше надолу като въздушни корени на растение. Когато Тий насо­чи светлината към ръцете си, Бекер забеляза, че държи стък­лена фигурка. Явно озадачен, Тий се вгледа отблизо в нея, сякаш се мъчеше да разчете нещо, после поклати объркано глава, отдалечи я от себе си, огледа я от разстояние, накрая я върна в рулото, като я постави така, че да се вижда само горната ѝ част. От мястото си до прозореца Бекер я определи като фигура на спортист - играч на голф или батър⁷¹ и върхът на стика за голф или на бухалката на батъра стърчеше от ру­лото и отрази като дъждовна капка последния лъч от фенер­чето на Тий.

Когато едрият мъж се запрепъва тромаво по черния път, протегнал се през гъсто обрасъл горист участък, Бекер го последва като сянка, разтворена в тъмнината. Тий се довле­че най-сетне до колата си, паркирана на асфалта, но Бекер изчака светлините от задните му фарове да изчезнат зад близ­кия завой и едва тогава тръгна към велосипеда си, сигурен, че приятелят му е в безопасност и неразкрит. Отправи се към къщи, без да ползва фара - предпочиташе да се плъзга невидим в тъмнината, независимо дали има нужда от по­тайност...

18.

Гроун кимна на Бекер, но почти не направи усилия да прояви учтивост към Корн, чието присъствие го обиждаше. Корн се направи, че не забелязва студенината му и го поздра­ви ентусиазирано като стар приятел, после насочи внимани­ето си към частите на трупа, разположени на плота. Бяха още сковани от престоя в хладилната камера.

— Ето ги същите белези - обърна се той към Бекер. - Разбирам какво имаш предвид. - Той вдигна горната част на ръката и я завъртя, за да огледа и двата края. - Два почти успоредни малки разреза от двете страни. Също и на лявата ръка. Има ги и на лакътната кост. И на бедрената, и на голе­мия пищял... Сега вече е повече от очевидно, че не става въп­рос за техниката му на рязане. Интересно защо не го забеля­захме още в самото начало.

— Ще го намериш в доклада ми - обърна се Гроун към Бекер. - Заедно с всичко останало, което вероятно искаш да научиш.

Бекер докосна ръката му, опитвайки се да го успокои.

— Знам. - Хвърли поглед на Корн, вглъбен в изучаване на торсото. - Само политика - прошепна той на Гроун. - Ни­що лично.

— Няма да е лесно да се определи причината за смъртта, когато тялото е в такава степен на разложение - обади се за­мислено Корн.

— Грешка - прекъсна го грубо Гроун.

— Така ли? Е, разбира се, тук съм извън професионал­ната си сфера. Вие вършите страхотна работа!... От какво е умряла? Не виждам никакви рани.

— Има го в доклада ми - обърна се Гроун към Бекер.

— Угоди му - прошепна Бекер. - Ще ти обясня нещата по-късно. - Надяваше се, че няма да се стигне до обяснения. Гроун нямаше да се отнесе с разбиране към идеята, че Корн е допуснат до неговото царство само защото заместник-ди­ректор Карин Крист желае Корн и Бекер да станат прияте­ли.

Гроун се изправи и протегна пръсти към врата на Бекер.

— Удушил я е. - Хвана с палец и останалите пръсти вра­та на Бекер от двете страни и упражни лек натиск. - Прекра­тил е притока на кръв към мозъка ѝ.

Корн докосна врата на трупа с ръка в ръкавица.

— Смазал ли е трахеята?

Гроун вдигна вежди, за да изрази раздразнението си от забележките на Корн, но без да отклони поглед от Бекер.

— Не я задушава в чистия смисъл на думата. Просто убива мозъка ѝ.

— Как? Само с една ръка? Възможно ли е? - възкликна смаяно Корн.

— Очевидно е възможно - избърза Бекер, за да парира нещо грозно, което явно се надигаше у Гроун. - Всъщност това не е нещо необичайно. Нека да кажем, че техниката е позната.

— Нима тук ви учат всички тия неща? В Бюрото? – Корн бе започнал да нарича ФБР „Бюрото“, подражавайки ревнос­тно на Карин и Бекер.

— Трудно е да се приложи на възрастен човек - продъл­жи Бекер. - Достатъчно е жертвата да раздвижи малко глава, за да възстанови притока на кръв към мозъка. Така се убива трудно.

— Как живееш с всичко... това у себе си, Джон? Искам да кажа... Всъщност... не знам какво искам да кажа.

Отвратен, Гроун завъртя очи и се обърна настрани.

— Даа... Е, добре - отвърна Бекер и остави нещата така.

— Дали е изпитвала болка? - запита разтревожено Корн.

— Едва ли се е чувствала добре - намеси се Гроун. - Но със сигурност по-добре от много хора, убити по други начи­ни. Вероятно не е изпитвала особено голяма болка. При нея ужасът е бил проблемът.

— Смятате ли, че те са знаели какво им прави? Вероят­но не.

— Защо не? - запита Гроун нетърпеливо. - Той ги е уби­вал. Как е възможно да не са го знаели?

— Струва ми се... Не знам. Просто не желая да си пред­ставям, че са знаели какво става. Мразя да мисля, че са стра­дали.

— Това обаче не означава, че и Джони е имал същото отношение - отвърна Гроун. - Той вероятно се е наслаждавал на ужаса на жертвите си. - Погледна Бекер за потвърждение, но той отклони поглед и го лиши от очакваното удоволствие.

— Успя ли да направиш добри снимки? - запита Бекер.

— Приемливи са. Не е възможно да се направи кой знае колко с труп в това състояние.

— За какво ви са снимките? - запита Корн.

— За разпознаване на трупа - отговори Бекер. - Не мо­жем да искаме от хората да гледат полуразложен труп и да очакваме от тях разумни отговори. Те ще бъдат прекалено ужасени, няма да са в състояние да го погледнат дори. Но ако можем да осигурим прилична снимка, ще я използваме, ако не - ще намерим художник, който да възстанови външния ѝ вид на рисунка - с известна степен на вероятност, разбира се.

Корн пак се вгледа за миг в трупа.

— Питам се как ли е изглеждала... Може би е била симпатично момиче.

— Родителите ѝ сигурно ще се съгласят с тебе - въздъх­на Бекер.

По-късно, когато напуснаха царството на Гроун, Корн заяви:

— Тези трупове... Ужасно... Не те ли тревожат, Джон? Как е възможно да гледаш трупове като този, без да допус­неш ужаса у себе си?

— Тревожат ме.

— Не си личи.

Бекер се захили иронично.

— Станли, има още множество неща, които не са изпи­сани на физиономията ми. Като всеки човек, и аз си имам мо­ите малки тайни. Една от тях е, че не обичам да гледам трупо­ве с отрязани крайници. Правя го, защото е полезно в профе­сионално отношение. Научих се да го правя, без да губя обя­да си, но не го харесвам.

— Не исках да кажа, че го харесваш.

— Забелязах, че ти съумя да го огледаш добре, без да се разстроиш.

— Аз съм лекар.

— Но не се занимаваш с трупове, нали? А го огледа доб­ре, показа истински интерес.

— Обидих те, Джон. Извинявай.

— Реакциите ми обикновено са нормални, Станли, неза­висимо от приказките, които си чул за мен. Разложената плът предизвиква у мен напъни на повръщане. Осакатяванията ме карат да се свивам от ужас и отврата. Острите инструменти ме порязват и цветът на кръвта ми е като на всички останали хора... Звуча ти като Шейлок, нали? „Няма ли ченгето съл­зи?“

— Опитвах се да изразя съчувствие - заекна Корн. - Не да критикувам... Искрено ти се възхищавам, възхищавам се на работата ти... просто... просто се питах как... как го пра­виш.

— Извинявай. Засегна болезнено място.

— Не съм искал да...

— Откъде да знаеш? Всичко е наред. Наистина.

— Надявам се, че не ми се сърдиш. Бях нечувствителен, разбирам. За нищо на света не искам да ти причинявам... бол­ка, Джон. Много искам да запазим приятелството си.

— Всичко е наред. Прекалих.

— Не, глупаво беше от моя страна, ужасно глупаво... извинявай, Джон! - Корн хвана импулсивно ръката на Бекер.

— Всичко е наред, Станли. - Бекер измъкна ръката си. - А сега нека да забравим тая тема.

Корн не можа да задържи едно последно извинение.

— Извинявай - каза той и гласът му прозвуча така, ся­каш се канеше да избухне в плач. Бекер се насили да го пог­ледне. Лицето му бе объркано, изпълнено с разкаяние - оче­видно бе, че само частично осъзнаваше с какво бе предизви­кал реакцията на Бекер. „Той просто иска да сме приятели - заповтаря си Бекер. - Иска да го харесвам.“ Очите на Корн бяха широко разтворени и пълни с влага, на устните му треп­теше плаха усмивка. Бекер с усилие на волята успя да задър­жи силното желание да постави ръка на разстроеното лице на Корн и грубо да го отблъсне.

***

— Момичето е - било е - Инге Шраг - оповести Тий, като потупа рисунката на художника върху бюрото си. - Ра­ботила е като временна домашна прислужница в семейство Хил. Преди пет дни те съобщиха, че е изчезнала. Тази сутрин я разпознаха по снимката. Ще изпратим отпечатъците на мо­мичето в Германия за потвърждение, но Хилови са напълно сигурни.

— Какво ти е мнението за тях?

Тий се изсмя мрачно.

— Само каквото Макнийл ми каза. Той направи провер­ката по доклада за изчезнало лице. Не възприе задачата си сериозно. Мнението му беше, че тук няма причина за ровене по-дълбоко. Както можеше и да се очаква.

— Ще говоря с Хилови.

— Хубаво, и аз планирам разговор с тях. Но смятам съ­що да питам къде е бил Макнийл през нощта, когато момиче­то изчезва. Тогава не е бил дежурен, знам поне това.

— Смяташ ли да го обявиш официално за заподозрян по случая?

— Официално - неофициално!... Джон, казах ти вече, че бях в гаража му и намерих ножа, с който вероятно го е вър­шил... Говорим неслужебно, нали?

— Както искаш.

— Сега разговаряме като двама приятели, така ли е?

— Добре.

— Върнах се в гаража и изтрих отпечатъците си от но­жа.

— Както и неговите.

— Ако изобщо е имало негови отпечатъци там. Трябва да видиш колко чисто поддържа вещите си. - Бекер го изчак­ваше мълчаливо. - Знам, че не трябваше да го правя - заобяснява Тий с надеждата, че приятелят му ще заяви обратното. Даде му достатъчно време да реагира, после продължи: - То­зи случай няма да се ограничи до откриване на отпечатъците на Макнийл в собствения му гараж, нали?

— Не повече - отвърна Бекер.

— Благодаря ти за подкрепата.

— Не мога да заявя, че си постъпил правилно, в случай че очакваш точно това.

— Знам.

— Правилно беше да бъдеш с ръкавици още първия път.

— Е, този път бях с ръкавици. И намерих още нещо... някакъв трофей, играч на голф, скъпа изработка от стъкло.

— Макнийл играч на голф ли е?

— Не е на Макнийл. На фигурата е написано името на собственика ѝ. Принадлежи на Пол Хил.

— Същия Хил?

— Същия. Попитах го за трофея. Хил дори не бе осъз­нал, че липсва, докато не му обърнах внимание. С други ду­ми, Макнийл е бил по някое време в къщата на Хил. Вероятно същата нощ, когато е отвел Инге.

— Смяташ, че освен с убийства на млади жени Макнийл се занимава още и с кражби?

— Предполагам, че Киуасий искаше да ми каже точно това, когато се обади оная вечер.

— Но първия път не забеляза тази фигурка, нали?

Тий се размърда неловко върху стола си.

— Първия път съм я пропуснал. Или Макнийл я е оста­вил в гаража по-късно, не знам... Този път обаче беше там.

Бекер погледна през прозореца на офиса. Полицията пол­зваше общ паркинг с общината и градската библиотека. В то­зи момент от библиотеката се изнизваше върволица деца и родители: свършил беше седмичният час за приказки.

— Не познавам добре Макнийл - започна бавно Бекер. - Не го харесвам, той е агресивен, непрекъснато е в състояние на отбрана срещу някого или нещо и определено създава преч­ки. Смятам, че завижда на всеки, постигнал повече от него в живота, и че проявява дребнава злоба към всички над него. Вероятно е и грубиян. Но не го възприемам като малоумен.

— Не съм казал, че е такъв.

— Само умствено недоразвит може да отвлече момиче и в същото време да свие скъп трофей, който има стойност единствено за притежателя си. Какво ще направи с него? Ще го продаде? Кой ще поиска трофей с името на Пол Хил на него? С имената на известни играчи вероятно да, но не и с името на Пол Хил, аматьор на голф. Защо тогава? Взема го, за да го задържи? Да го постави на полицата над камината и да си представя какъв велик играч на голф е? На кого ще го покаже, за да се изфука? Защо ще краде единствен по рода си предмет, който веднага може да бъде проследен? Защо ще го крие в гаража си? Нали ако някой го намери, веднага ще го свърже с къщата на Хилови? Прекрасна идея, ако той току- що е убил момичето, което е живеело в същата къща. Нари­чам подобно поведение слабоумно, а ти?

— Трофеят е там, видях го.

— Но кой го е поставил там? Защо не си го видял пър­вия път?

— Беше скрит.

— Колко добре?

Тий се поколеба.

— Не много добре.

— Киуасий откъде знае, че е там? Какви ги е вършил толкова близо до къщата на Макнийл последната нощ от жи­вота си? Първо и преди всичко, защо е похарчил цели десет цента за телефон, само за да те насъска срещу Макнийл?

— Казваш ми, че Киуасий го е подпъхнал там, така ли?

— Тий, Киуасий е професионален крадец, специализи­рал се в Кламдън. Убийствата на Джони Семката бяха комен­тирани във всички вестници - защо да не допуснем, че е про­чел за тях в Бриджпорт или дори докато е бил в затвора? Инге Шраг е в списъците на липсващи лица в полицейската ко­лона на „Кламдън Форум“. С малко повече прилежност Киуасий би могъл да попадне и на това съобщение. И ако е имал зъб срещу Макнийл поради някаква причина, каква по-блестяща идея от превръщане на врага в заподозрян за убийство!

— Обажда ми се, подхвърля ми да проверя Макнийл, открадва нещо от къщата на Хил и го подпъхва в гаража на Макнийл така, че да го намеря. Но защо не го намерих първия път?

— Може би просто не си го забелязал.

— Намерих го в килима. Първия път развих рулото - повярвай ми, тая фигурка не беше там.

— Може би си отишъл там прекалено рано за Киуасий и си го изпреварил, може би... И аз не знам защо.

— А как Киуасий е разбрал, че Инге е жертва, освен ако не е бил на местопрестъплението или Макнийл не му е казал?

— Не е знаел. Знаел е само, че тя е сред липсващите лица, и това му е било достатъчно да изгради верига от по­дозрения. Нямам всички подробности към тази теория, Тий. Но на пръв поглед тя звучи много по-логично от твърдението ти, че Макнийл е достатъчно глупав, за да остави в собстве­ния си гараж такова доказателство срещу себе си.

***

Метцгер се надяваше да издебне удобен момент, за да говори с шефа си насаме, но откакто намериха последния труп, той вечно бе с някого. Принуди се да говори с него в присъс­твието на Бекер.

— По-миналата нощ се случи... ъъ... нещо, което не... хм... вписах в доклада си, защото... ъъ... тогава не изглежда­ше от значение - заекваше той, избягвайки погледа на шефа си. - Но сега... може би... преценката ми е погрешна... В свет­лината на последните събития...

— Хубаво - прекъсна го нетърпеливо Тий. - Давай да го чуем.

Метцгер разказа на Тий и Бекер за недовършения гроб, който бе открил през нощното си дежурство, светлината в го­рата (не я нарече странна, още по-малко неземна) и проверка­та на колите в околността, която бе направил след горските си приключения.

— Прекарах записаните номера през компютъра и всич­ки се оказаха на местата си с изключение на една. – Метцгер разтвори бележника си. - Тя беше паркирана в алея пред къ­ща, в която - доколкото можах да установя - не се живее. „Шеви-Каприз“ на четири години, бежов затворен автомобил. Регистрирана е към нещо на име „Лъвли Уъркс“ с адрес в Уестпорт. Проверих адреса - оказа се пощенска кутия, взета под наем. Мениджърът ми каза, че е платена предварително за три години. Платена в брой. Регистрирана към „Лъвли Уъркс“. Няма представа кой му е платил, нито как изглежда - станало е преди две години.

— Всяка компания е длъжна да посочи имената на шофьорите заради застраховката - обади се Бекер.

— Да, господине, знам го. Опитах се да установя и това, надявах се, че има някакво местно обяснение за цялата мисти... мистификация. Записаният шофьор е господин Т. Ф. Ши­линг, живеещ на „Леджуд“ 62.

— Говори ли с господин Шилинг?

— Още не. Реших, че е редно първо да ви осведомя за...

— Отиваме при господин Шилинг - заяви Тий и скочи на крака с пъргавина, която Бекер не бе забелязвал у него от години. - Ще го закова на място!

***

Шилинг бе изумен, когато на прага му изведнъж цъфна­ха три ченгета и го засипаха с въпроси за някаква кола, напъл­но неизвестна за него.

— Не разбирам за каква кола говорите - вдигаше раме­не той. - Не знам нищо.за „Лъвли Уъркс“, каквото и да е то­ва... За пръв път го чувам. Какво, по дяволите, значи всичко това?

— Бежов „Шеви-Каприз“ с четири врати - не се преда­ваше Тий. - Твърдите, че не знаете за какво става дума?

— Не, защо трябва да знам?

— Защото точно сега е паркирана пред дома ви.

— Тази не е моята кола. На Емрови е.

— Кои са Емрови?

— Съседите ни. Това там е тяхната кола. Доколкото знам, принадлежи на едно от децата им. Обикновено я оставят пар­кирана на улицата, не в алеята пред дома им. - Къщата на Шилинг бе на края на сляпа улица, която се издуваше крушовидно в закрития си край и преминаваше в пресечка с еднопо­сочно движение. Към широкия край на крушообразната фор­ма се отклоняваха три алеи за отбиване и паркиране на коли­те пред съответната къща: обикновено решение за по-новите райони на града. Кръглите криви в затворения край на пъти­щата от този тип осигуряваха едно от няколкото места в гра­да, където човек можеше да паркира кола извън алеята пред къщата, без да предизвика съмнения. - Поне смятам, че при­надлежи на едно от децата им. Имат момче и момиче в коле­жа - или току-що завършило, не съм особено сигурен. Не под­държаме близки отношения. Всъщност никога не съм виждал някого в тая кола.

— Искате да кажете, че тя е винаги там?

— Не, някой я кара. Не винаги е паркирана на едно и също място, така че все някой би трябвало да я мести напред-назад. Но не съм ги виждал да го правят.

— Можете ли да ни кажете защо в застрахователната полица сте посочен като шофьор на тази кола?

— Шефе, да умра на място, ако знам защо! И защо наис­тина точно моето име?! Та аз почти не съм карал самосто­ятелно кола!

— Някой просто я паркира ту тук, ту там пред къщата ви, а вие не знаете нищо за нея?

— Тя не е пред къщата ми. Я погледнете по-добре: пред дома ми ли е? По-близо е до алеята на Емрови, отколкото до моята. Понякога е от другата страна на алеята им. Възможно е дори да принадлежи на Канилови, откъде да знам?

— Кои са Канилови?

Шилинг посочи третата къща, скътана в крушовидния край на пътя. И трите къщи бяха доста навътре, а тези на Ем­рови и Канилови бяха дори отчасти прикрити от настъпваща­та гора.

— Заявявате, че тази кола стои тук от две години и нико­га не сте докладвали за нея на полицията?

— Да докладвам какво? Да се оплача на полицията от съседите си, защото децата им си държат колата на улицата? Е, няма що! Ще се превърна веднага в „Съсед на годината“!

— И не знаете нищо за фирма с име „Лъвли Уъркс“, така ли?

— Абсолютно нищо. С какво се занимават, какво изра­ботват? Каква фирма са всъщност?

— Надявахме се, че вие ще ни кажете.

— Шефе, дошли сте на погрешен адрес.

***

— Няма що, наистина го закова на място - подхвърли Бекер, когато тръгнаха към къщата на Емрови.

— Какво искаш да сторя? Да използвам палката си?

— Още ли я имаш? Човек рядко вижда добра полицейс­ка палка в наши дни.

— Май липсваше демонстрация на хитър, проницателен а ла ФБР разпит?

— Не поисках, заради това.

— Добра причина. Остави ме да стърча там и да повта­рям като развален грамофон: „Оная кола там вашата ли е?“ „Не, не е.“ „Ваша ли е оная кола там?“ „Не, не е...“ Браво. Чудесно беше.

— Вярвам му - отвърна Бекер. - Ще го проверя, но му вярвам. Не смятам, че имаше и най-малка представа какво точно искаш от него.

— Не ми е приятно да го призная, но и аз съм като в мъгла.

— И аз, шефе - обади се Метцгер, но никой не го чу.

— И още нещо - продължи Бекер. - Емрови вероятно са смятали, че колата принадлежи на Шилинг или Канилови, а Канилови...

— ... са считали, че е собственост на Емрови. Побесня­вам, когато започнем да мислим еднакво.

— Но все пак името на господин Шилинг е записано в застрахователната полица... как така? - вметна Метцгер.

— Единственото условие за регистрация или застрахов­ка е име с чиста шофьорска книжка. Няма нужда от физичес­кото присъствие на лицето: името и номера на шофьорската му книжка са достатъчни. Застрахователната компания прави бърза проверка, за да установи дали шофьорското му досие е приемливо - и това е всичко. Истинският собственик на тази кола, скрит зад името „Лъвли Уъркс“, се е нуждаел само от номера на шофьорската книжка на Шилинг.

— А до този номер е имал достъп всеки, който е изиск­вал шофьорската му книжка за удостоверяване на самолич­ността му. Например, когато му е изплащал чек – допълни Бекер. - Има две възможности: или Шилинг е бил избран нарочно, или е попаднал в играта случайно. Господин Лъвли Уъркс паркира колата си пред къщата на Шилинг, или почти пред нея, но достатъчно близо. В случай че полицията се за­еме да проверява регистрационните номера поради някаква причина, те ще установят, че колата се кара от Шилинг (по документи) и няма да задълбаят по-нататък.

— Тоест някой просто я паркира тук и я използва, кога­то...

— Винаги, когато реши да върши нещо извън реда на нещата... Винаги, когато не желае да използва собствената си кола... Винаги когато копае дупки из горите... Идва тук веро­ятно винаги нощем - иначе все някой щеше да го забележи. Колата е с тъмни прозорци: как ще видиш кой я кара? Ако идва дотук през гората, ще бъде изложен на погледи само пет или шест крачки. През нощта.

— Смятате, че колата принадлежи на Джони Семката? - запита Метцгер.

— Ако имаме късмет, ако имаме късмет! – възкликна Тий.

— Метцгер, на кого още каза за тая кола?

— На никого, агент Бекер.

— Няма нужда да ме наричаш „агент“. Сигурен ли си, че не си споменал за нея на някого?

— Честно казано, бях малко смутен... Знам, че трябва­ше да съобщя на шефа за нея по-рано.

— Каза ли на Макнийл? - прекъсна го Тий.

— О, не, не, шефе.

— Говорил ли си за нея в негово присъствие? Бил ли е наоколо, когато си говорил за нея по телефона?

— Не, не. Както казах, не съм споменал за нея на нико­го, преди да...

— А когато си проверявал регистрационните номера с компютъра? В присъствието на Макнийл ли го прави?

— Шефе, ако бях допуснал Макнийл да разбере, че съм ходил посред нощ в гората, а после съм записвал регистраци­онните номера на колите, паркирани наоколо, и не съм го спо­менал в доклада за дежурството си... Честно казано, той ще­ше да ме... да ме побърка от подигравки и...

— Да, така е - съгласи се Тий. - Не му го казвай, в ника­къв случай не го споменавай пред никого!

— Слушам, шефе. Искате ли да започна с обработка на колата?

— Засега няма да я докосваме - отговори бързо Тий. - Ако Емрови и Канилови ни разкажат историята, която ни раз­каза Шилинг, ще оставим колата така, както си е в момента и ще следим кой ще дойде да я потърси. - Обърна се към Бе­кер. - Така ли е?

— Точно. Но няма защо да се правим на апаши и стра­жари и да клечим в храстите с дни. За тази цел има електрон­ни устройства.

— Не и в Кламдън.

— Ще уредя да вземем нужното назаем - отвърна Бе­кер.

Същата нощ Бекер монтира към бежовото „Шеви-Кап­риз“ радиопредавател, който се активираше при движение. Ако колата потегли нанякъде - в случай че потегли, - устройство­то ще започне незабавно да изпраща сигнали, лесни за след­ване. Тий постави приемателите на сигналите вкъщи и в офи­са си, но настрани от нормалната полицейска работа, за да не ги докопа Макнийл.

Бекер извика на помощ друг агент от Бюрото, който се залови заедно с Шилинг с досадна проверка на всичките му анулирани чекове, които бе съхранил - без значение броя на годините назад... По-голяма част от лицата, изискващи шофьорска книжка за установяване на самоличност, обикно­вено отбелязват номера ѝ на предната страна на чека, като по този начин дават на Шилинг известни сведения кой е имал достъп до този номер. Слабите страни на тази теория бяха цял куп. Шилинг беше педантичен човек, но той бе съхранил само онези чекове, които имаха някакво отношение към да­нъците му, и тъй като законните намаления бяха пресъхнали през последните години, съответно бе намалял и броят на за­пазените чекове. След три години, когато изтече срокът на законодателния акт за ограниченията на Службата за вътреш­ните приходи и Шилинг няма да има повече причина да се страхува от финансова ревизия за дадена година, той ще уни­щожи документацията си, като запази само свързаната с дългосрочна амортизация. Освен това съществуваше възмож­ността номерът на книжката му да е бил откраднат по безб­рой други начини - например, защо да не се допусне въз­можността някой да е надникнал в портмонето му в поме­щението с лични шкафчета?... И все пак тук имаше нишка за следване и бавният процес на разследването беше започнал: огромни валчести камъни се разбиваха бавно на големи ка­менни късове, те пък се разрушаваха на по-малки, по-малките се разцепваха на още по-малки, смилаха се на пясък, и за­почваше процесът на пресяване - отново и отново...

Бекер и Тий се заеха с картите. Като приеха дома на Ши­линг в Леджуд за център на кръга им на търсене, те означиха и включиха в списъка си всяка къща в границите на радиус от около трийсетина минути пеша през горите. Процесът разк­риваше броят на къщите, които влизаха в играта. Кламдънските пътища напомняха безбройните извивки на лабиринт и прикриваха истинските разстояния: понякога разделяха две близки точки с километри! Сега Бекер разбра как койотът - ако беше същият - го бе изпреварил толкова лесно, минавай­ки през гората, докато той въртеше педали по шосето.

— Досега не го знаех! - възкликна Тий. - Кламдън е около сто и четиридесет квадратни километра, а се оказва, че човек може да тръгне от центъра и да излезе от града в посока по избор за по-малко от два часа.

— Ако не следваш пътищата - допълни Бекер.

— Вкарахме в този списък половината град - обърна му внимание Тий.

— Включително и твоята къща.

— И тази на Макнийл.

— Казано на фона на апетитно облизване в предвкусване на порция пържоли - подхвърли Бекер.

— Какво му е на Макнийл като заподозрян? Прекалено е лесен или що?

— Тий, повярвай ми, искрено бих се зарадвал, ако проб­лемът се разреши по най-лесния начин. Страшно ми се иска поне един път някой от „тях“ да се появи на прага си и чисто­сърдечно да си признае... Колкото до Макнийл, смятам, че трябва да направим допълнителни проверки, преди да му мет­нем ласото на врата.

— Като какви например?

— Например можем да започнем с проверка на алибито му за нощта, в която изчезва Инге Шраг.

— Имаш предвид... да разследвам?

— Нещо такова.

— Винаги съм знаел, че има сериозна причина да не ха­ресвам тая работа... Той заяви, че е бил в съпружеското си легло със законната си жена.

— Вече го попита, така ли?

— Естествено. Не съм чак толкова плах, колкото изг­леждам.

— Имаш ли потвърждение от жена му?

— Предполага, че вероятно е било така. Заяви, че когато тя е в леглото, обикновено спи.

— Не е алиби, с което можеш да се надуваш, но ще пос­лужи.

— „Послужи“, майната ти! Ще трябва да измисли нещо по-добро от това! Ще захапя въдицата само ако ми представи видеолента, на която да го видя кротко заспал до жена си!

— Имаш ли изобщо някакви доказателства срещу него?

— Знаех си, че трябваше да държа федералите настра­ни! Аз съм само шеф на полицията в провинциално градче. Смятах, че едно от задълженията ми е да пращам в затвора невинни мъже и жени!... Не, нямам доказателства, имам само усет. И ти работиш главно по усет, сам ми го каза.

— Да, но не започвам с омраза към лицето. Използвам инстинктите си, за да се опитам да разбера или да усетя ви­новния. Не се вторачвам в някого и не се залавям да трупам купища обвинения срещу него, ако случайно не ми хареса фа­сона му.

— Това ти е грешката. Ако го правеше, щеше да постиг­неш по-висока бройка арестувани.

— Е, тук вече си прав. Питам се дали ще съумея да из­мъкна разрешение от Карин да работя по този начин.

— Има си хас да не успееш. Заплаши я, че ще оттеглиш услугите си... Какво, луд съм, така ли? Я си оттегли услугите, спри кранчето и ще видиш какво ще стане! Предлагам ти да разнищиш по-подробно тая идея.

— Приказките за Карин ми напомниха, че е време да при­бера Джак, да се върна вкъщи и да приготвя вечерята. Про­дължавай работата, шефе, справяш се чудесно.

— Стеснихме нещата до около хиляда къщи. Какво след­ва да правя отсега нататък?

— Провери в колко от тях живеят здрави мъже между шестнайсет и шейсетгодишни.

— В Кламдън? Почти във всяка една от тях.

— Прекрасно! Това ще улесни работата ти: по-малък процент елиминиране. - Бекер го потупа окуражително по ра­мото и излезе. Пресече паркинга, мина край библиотеката и адвокатските кантори на ъгъла, край единия от четирите кламдънски светофара. Нямаше пресечка и Бекер изчака движени­ето да се поразреди, преди да пресече диагонално пътя. Стиг­на до малкия търговски център и точно пресичаше през него по посока към празното пространство зад магазините и отво­ра в живия плет там, който водеше към задния двор на съседа му и през него до дома му, когато едва не се сблъска с Тòва Корн.

Тя стоеше с дългокракото нехайство на модела, който някога е била, поставила ръка върху издадено встрани бедро. Насмешливо-предизвикателните ѝ очи го гледаха с познатия израз на превъзходство, който Бекер приемаше като предназ­начен изключително за него. Имаше чувството, че за нея той бе само още един представител на добре познат ѝ вид: тя ся­каш бе виждала безбройни тълпи от същия вид да идват и да си отиват, но като някоя снизходителна роднина все пак бе готова да прояви известна привързаност към него. В другата си ръка държеше кутия с пица за вкъщи, взета от закусвалня­та наблизо, но тя ни най-малко не отнемаше от изразителност­та на погледа ѝ, от който се лееше развеселено снизхождение.

— Оу, оу, оу.

— Ето ме и мен. Как си, Тòва?

— Имаш вид на човек, спуснал се по петите на някого. Глава надолу, широки крачки, никакви погледи наляво или на­дясно. Стори ми се, че се опитваш да ме подминеш.

— Просто обмислях какво да приготвя за вечеря. - Той кимна към кутията с пица. - Виждам, че вече си разрешила проблема.

— Станли няма да се върне вкъщи за вечеря - поясни тя. - Още една операция на бедро или там каквото е. Повече не обръщам внимание на извиненията му.

— Защо не дойдеш вкъщи? - предложи импулсивно Бе­кер и веднага съжали. Зачуди се какво му става и за какъв дявол отправи тази покана.

— О, представям си каква картинка ще бъдем на масата. Ние и жена ти. Колко уютно. Направо страхотно.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво.

— Нямам представа.

— Жена ти ме мрази.

— За какво говориш? Това не е истина. - Тя се захили самодоволно. - Тòва, правиш груба грешка.

— Ако още не ме мрази, няма страшно - ще ме намрази в бъдеще.

— Но защо?

— Питай нея - отвърна тя.

— Сега питам тебе - настоя той, опитвайки се да сдържи раздразнението си. - Моля те, изясни се.

— Нима не си забелязал? С впечатление бях, че си стра­хотен наблюдател и нищо не избягва от погледа ти. Трябва да си забелязал признаците.

— Признаци за какво?

Тя наклони глава на една страна, като че ли от този ъгъл можеше по-добре да прецени откровеността му.

— Наистина ли не знаеш?

— Може и да знам, възможно е да знам всичко. Не знам само за какво намекваш.

Бекер зачака. Тя продължаваше да го изучава с наклоне­на настрани глава. Кожените ѝ панталони вероятно щяха да изглеждат смешно на всяка друга жена, която нямаше нейни­те крака, височина и израз на върховно безразличие. Лъска­вата материя прилепваше към краката ѝ като втора кожа, ви­зуален стимул да грабнеш, да докоснеш, да смъкнеш... Но Бе­кер не се интересуваше от външния ѝ вид. Реши, че му разиг­рава още една от бароковите си игри, и бе толкова вбесен, колкото можеше да си го разреши.

— Хубаво - сви рамене той. - Забрави го. До скоро виж­дане.

Накани се да продължи пътя си, докато тя местеше пицата от едната ръка в другата: задържа я само на пръсти като професионална келнерка.

— Наистина ли не знаеш?

— Не знам и не ме интересува.

— Жена ти... - Това проточи изречението, после го до­върши рязко, сякаш за да отстрани всякакво съмнение: - Карин е хукнала след съпруга ми.

Първото му желание беше да се изсмее, второто - да я удари, но той успя да постави под контрол и двете. Стоеше вторачен в нея, опитвайки се да прогони чувствата от лицето си, докато изследваше нейното, за да разбере какво всъщност се опитва да прави. Предизвикателният ѝ израз бе изчезнал и сега на лицето ѝ бе изписана само болка и отчаяна надежда, че Бекер ще отрече думите ѝ.

— Искаш да кажеш... Станли? - запита той глупаво, все още невъзприел смисъла на току-що казаното, всмукал само страха, свързан с него.

— Това е момчето - отговори тя, възстановила бързо защитните си реакции. - Моят човек пак го е завъртял.

— Ти не си добре - отговори той, но не достатъчно убе­дително. Искаше да я плесне по лицето, искаше му се да смъкне от него вбесяващия израз на свирепа победа. Също като дете, изправено пред непоносима истина, му се искаше да извива ръката ѝ, докато я принуди да закрещи, че е излъгала, докато зареве от болка, докато погълне обратно тежките думи, и те да изчезнат, сякаш никога неказани...

— Не трябваше ли да е в Ню Йорк днес?

Бекер кимна като внезапно онемял.

Усмивката на Тòва излъчваше почти осезаема болка.

— Те прекараха заедно следобеда.

— Къде? - запита той, съзнавайки, че реагира погрешно. Беше ѝ се поддал и сега тя знаеше, че може да стори с него каквото пожелае. Тòва дори не правеше опити да скрие садиз­ма, изписан на лицето ѝ. Но виждаше, че и тя страда и нейно­то страдание бе единствената му утеха.

— У вас. Току-що ги видях. Ако побързаш, може би ще го завариш.

— Лъжеш.

— Огледай се, когато се прибереш - отвърна тя. - Не ѝ казвай нищо. Ако не сподели с тебе, значи има какво да крие.

Той се обърна рязко и забърза към къщи през отвора в живия плет на съседа, повтаряйки си, че не е възможно колата на Карин да е тук. Карин е все още в Ню Йорк и злобната клевета на Тòва ще бъде демаскирана.

Когато излезе от живия плет, разтваряйки последните преплетени гъвкави клонки, които ограничаваха полезрени­ето му, от неговата алея потегли кола. Той си заповяда да не тича, да не вярва на лъжата, но когато минаваше край къщата на съседа, за да види чия е колата, крачката му се усили, неза­висимо от волята му. Докато стигне до пътя, тя вече беше изчезнала зад завоя, но зелената камри на Карин се беше кротнала в алеята пред дома му.

19.

Корн я беше помолил за среща: искаше да разговарят за Бекер. Карин се съгласи отчасти от любопитство, отчасти от учтивост. Той се държеше с обичайната за него странна сме­сица от нахалство и плахост, но този път Карин забеляза и още нещо, което не успя да определи точно, и накрая го при­писа на някакъв нов вид вътрешно напрежение.

Когато се срещнаха, Корн я прегърна, целуна я по бузи­те, задържа ръцете си миг по-дълго и накрая я освободи ре­шително с ясен подтекст на неохота. „Като че ли черпи сили от една прегръдка“ - помисли неволно Карин.

— Ние много обичаме да се прегръщаме - заяви той, сякаш прочел мислите ѝ. Не стана ясно кого точно има пред­вид под това „ние“.

— Разбрах - отвърна Карин. - Забелязах.

— Аз съм просто много... Обичам да докосвам... Оби­чам да ме докосват... Не много мъжествена черта, нали? Же­ните нямат нищо против нея, но тя отблъсква мъжете.

— Мъжете са доста затворени и трудно изразяват чувс­твата си един към друг - съгласи се Карин.

— Бинго! Точната причина, заради която поисках да се срещнем - отделно от удоволствието да те видя. Обмислям един план... Иска ми се да направя нещо специално за Джон. Нещо в негова чест. Тост-мост или каквото там го наричат... Нещо като... като празненство, повод приятелите му да се съберат и да му кажат колко го ценят.

— Каква интересна идея! -възкликна изненадано Карин.

— Искам да кажа... виж какво, първо, той бе много мил - истински мил!... Консултира се с мен за Джони Семката - не ми достигат думи да ти опиша какво огромно значение имаше това за мене! Знам, че нямаше нужда от мен - вие имате достатъчно експерти, - а го направи. Покани ме в Ню Йорк, представи ме на всички там, обядва с мен... Мъжете не се държат така един с друг, Карин - освен ако става въп­рос за бизнес. Имам предвид... никой не прави жестове за другия просто ей така. Бях трогнат, силно трогнат! Сигурен съм, че не съм единственият, който питае чувства на приз­нателност и благодарност към него. Сигурно има много мъ­же - хора, не само мъже, - трогнати от почтеността и щед­рия му дух. Ти ще ми посочиш кои са и аз ще ги поканя. Да не забравяме и работата му: обществеността тук страшно много се гордее с него - едва ли имаш представа кодко мно­го го уважават в града! Не знаем подробностите, носят се разни приказки, може би само наполовина верни, знам... Нап­равил е толкова много за цялото общество - не само за Кламдън, но за цяла Америка! А не мисля, че някой му е благода­рил както трябва. Може би Бюрото му е давало медали или нещо такова, но знам, че никой от хората около него не е изразявал някога благодарността си директно, никога не му е казвал нищо досега.

— Джон не обича да се говори за това - успя да вметне Карин.

— Той трябва да се гордее!

— Трябва, но той е много противоречива натура и този вид неща го...

— Ти си прекрасна - заяви той неочаквано и вдигна длан, сякаш за да спре възможно възражение. - Винаги съм знаел, че си много хубава жена, но когато говориш оживено за нещо близо до душата ти, ти си просто... поразително красива! Нап­раво отнемаш дъха на човека срещу тебе... Извинявай, пре­къснах те неволно, просто трябваше да го кажа... Продължа­вай. Говореше за неохотата, с която Джон приема похвалната оценка за работата си.

В границите на едно изречение само мнението на Карин за Корн се промени: сякаш някаква леща бе внезапно поста­вена във фокус. Тя продължи да говори нормално, като че ли не бе го чула, но все пак прие комплимента му с дискретна, доволна усмивка. От този момент обаче всеки нюанс на гласа му, всеки поглед, всяко движение на изразителните му ръце бе някак друго. „Особено очите му - мислеше тя. - Други са... различни...“ Където преди бе забелязвала само тъга, сега виждаше копнеж. Интересът бе заменен с изпитателно оглеж­дане, а топлотата - с нещо по-силно, по-лично... И в същото време Карин усети, че и тя се променя. Изведнъж се почувст­ва като застанала на сцена под ярки прожектори, център на внимание. И въпреки чувството на неловкост тя внезапно се усети странно възбудена, вълнуващо жива. И преди бе усе­щала наличието на сексуален нюанс в отношенията с Корн - Карин бе сигурна, че в отношенията между мъжете и жените винаги съществува сексуален компонент, колкото и далечен и нереализируем да е той. Но при Корн той ѝ бе изглеждал приглушен и общ, почти само израз на учтивост, не истинско желание. Всеки от тях признаваше едва доловимо разликата в половете, но без надежда или очакване - обикновения тип ежедневно приемане на другия пол, взаимна преценка и ре­шение да се спре дотук, израз не толкова на безразличие, кол­кото на уважение и съобразяване с обстоятелствата.

Само с няколко думи Корн промени за миг всичко, но продължи да се държи така невинно, така очевадно неосъзнал въздействието на думите си, че Карин се запита дали не се заблуждава и дори дали всъщност го бе чула правилно.

Предъвкваха известно време идеята за изразяване на об­ществена благодарност на Бекер, но Карин приемаше разме­нените думи като страничен, разсейващ фонов шум. „Основ­ният разговор - мислеше тя - не е между учтивите ни маски, а между истинските ни лица под тях.“ И той се водеше не с думи, а с размяна на изпитателно танцуващи погледи - любо­питни, изследващи, умоляващи, отхвърлящи.

Корн погледна часовника си и играта приключи.

— Прекрасно беше - заяви той вече на крака. - Истинс­ка наслада бе да разговарям с теб. Още няма защо да вземаме решения, засега само помисли върху идеята... но не казвай на Джон. Имам усещането, че ако разбере за плана ни, ще осу­ети всичко още в зародиш.

— Вероятно - съгласи се Карин и се запита дали Корн наистина вложи в думите си двойно значение, или тя разчита­ше толкова в думите му, колкото той - в очите ѝ.

— Ще го запазиш в тайна тогава, нали? - Гледаше я е широко разтворени, очакващи очи, на вид невинни. Но Карин долови нещо друго в дълбочините им, нещо изплъзващо се... някакво по-дълбоко, по-примитивно усещане... друго тълку­ване на току-що казаното. Сви вътрешно рамене: какво от то­ва?

— Няма да го лъжа - отговори тя.

— Разбира се. Просто не му казвай безпричинно, че сме говорили. - Карин се поколеба, усещайки, че от отговора ѝ зависи нещо засега все още неопределено. Накрая кимна, не желаейки да изрази съгласие на глас. - Чудесно! - възкликна той, ухилен до уши. - Страхотно! Прекрасно ще бъде, ще ви­диш! Благодаря ти, Карин. Чудесна си. - Той протегна нап­ред ръце за прегръдка и Карин с изненада установи, че прис­тъпва напред, за да я приеме.

Този път усети натиска на тялото му към нейното, про­мяната в дишането му, въздействието на ръцете му върху нея. Задържа я доста дълго и Карин си заповтаря, че трябва да се дръпне, че тя трябва да прояви инициатива, да сложи стоп, точка, край!... Но не го стори.

Когато най-сетне се отдръпна от нея, изразът на лицето му бе толкова мил, така плах, топъл, нежен и предан едновре­менно, че тя се смути още повече от собствените си реакции.

Той грабна ръката ѝ, стисна я, докосна бузата ѝ с върха на пръстите си, после изчезна. Карин се погледна в огледало­то, опитвайки се да открие какво толкова бе видял в нея. „Ни­ма съм толкова жадна за комплименти?“ - мислеше тя сма­яна. Нима страдаше от толкова силно чувство за малоцен­ност, че една малка похвала ускоряваше пулса ѝ и я караше да се чувства така щастливо глупава, както в момента? Нямаше недостиг на опити за сваляне в службата - независимо от въз­приетата от нея линия на поведение. Привлекателна беше и го съзнаваше. Ежедневието ѝ изобилстваше с потвърждения на този факт, макар и рядко точно по този начин. Подходът в такива случаи бе обикновено директен и недвусмислен. „Ве­роятно причината е във вътрешната несигурност на Станли - мислеше тя, - по-скоро в смирението му...“ Възхитата в гла­са му, уязвимостта в очите му... Покоряващо бе, какъвто и да беше източникът. Не че някога ще се замисли дали да не се възползва от... Никога, разбира се!

Бекер я завари пред огледалото. Тя чака търпеливо цяла вечер да я попита за Стаили, но най-близкият му въпрос до него бе как е прекарала деня. Разказа му истината - до опре­делена степен, изрязвайки досадното, безинтересното, неумес­тното. „Винаги го върша - оправдаваше се тя вътрешно, - всеки го прави. Няма нищо общо с прикриване на... някои дребновати нещица.“

Когато се подготвяше за сън, запита Бекер дали някога е правил спонтанни комплименти на жена.

— Непрекъснато ти правя комплименти - отговори той.

— Нямам предвид себе си. Би ли казал нещо хубаво на друга жена по време на обикновен разговор? Жените често го правят, вероятно това е женска черта.

— Не знам... Зависи. Какъв разговор?... Не, вероятно не - всъщност, определено не. Възможно е да си помисля колко е хубава, но няма да ѝ го кажа.

— Точно така си и мислех.

— Освен ако не я ухажвам - добави Бекер.

Карин промени темата. В течение на вечерта на няколко пъти го засече да я гледа някак странно, но реши, че не съв­сем чистата ѝ съвест ѝ играе номера.

Преди да загаси, Бекер я информира, че се е срещнал с Тòва Корн в търговския център.

— О?

— Не ѝ поднесох спонтанни комплименти.

— Не беше ли изкушен да ѝ кажеш нещо хубаво?

Проточи се доста дълга пауза.

— Не - отвърна накрая Бекер.

И загаси осветлението.

20.

Тази сутрин Бекер спа до късно. Когато Карин тръгна на работа, той отбеляза събитието, като се завъртя на другата страна и зарови още по-дълбоко лице във възглавницата. Ка­рин трябваше да върти волана до Манхатън, но работното място на Бекер до арестуването на Джони Семката беше Кламдън. Въпреки че бе над него в служебната стълбица и формално негов шеф, тя никога не издребняваше дотам, че да му държи сметка за работните часове, а още по-малко - за мето­дите му. Върволицата успехи зад гърба му, специфичното му поведение, странната, необяснима слабост към определен тип случаи и даден вид убиец му бяха спечелили уважение (макар и подплатено с предпазливост) и уникална свобода на дейст­вие. А влюбената в него Карин дори я разширяваше допълни­телно. За много от колегите им в Бюрото отношенията им бяха отношения между звероукротителка и лъв. За голяма част от завистливите ѝ подчинени бързото ѝ служебно изди­гане се дължеше единствено на успешното укротяване на Бе­кер с помощта на леглото. Но тези дребни душици удобно забравяха, че бе назначена за шеф на отдела за разследване на серийните убийства много преди да приключи дългата му отпуска по болест - тежък период за Бекер, трудно време на смела вътрешна битка със и против всеобщо приетата мъд­рост на психоаналитиците, личното себепознание и мощните пориви на духа му. Загубил беше битката - поне той така смя­таше. Отстъпил бе на онова, от което се беше страхувал най-много, и се беше върнал в единствената организация, която - каква ирония наистина! - го награждаваше именно защото му се удаваше.

Карин бе запозната с всичко това отчасти благодарение на конкретна информация, отчасти заради съпричастността си към душевните му терзания. Обичаше го заради куража да се бори със себе си - независимо от изхода - както и заради силата му - заради чувството му за хумор - заради нежност­та на ръцете му - заради дълбоката му, откровена нужда от нея... Никога не би сравнила отношенията им с тези между лъв и укротителката му - никога. За разлика от другите беше наясно, че Бекер можеше да бъде укротен единствено от него самия - никой друг не притежаваше нужната волева сила... Тя бе повече склонна да се сравни с жена, омъжена за върколак: в много отношения нормално и порядъчно същество, добър мъж, добър съпруг, добър баща - но човек, върху когото от време на време пада черна сянка и го разтърсват гърчовете на чудовищно, умопомрачително страдание... Според легендата за върколака тези пристъпи на необяснимо страдание са ре­зултат на древно проклятие. В случая с Бекер то извираше от едно детство, така изкривено и измъчено, че самият той все още нямаше сили да се обърне директно към него. По време на тези страшни периоди на страдание той беше толкова от­говорен за постъпките си, колкото за действията на дивите зверове. Но сравнението с върколака спираше дотук. Бекер не се нахвърляше върху заблудени пътници, не тероризира­ше невинни хора, никога не бе преследван от тълпи озверени селяни, жадни за мъст. Напротив, всички го хвалеха. Само криминално проявени садисти и умопобъркани ставаха него­ви жертви, те бяха единствените свидетели на страховитите му преобразования, единствените, които го зърваха, макар и за кратко време, в чудовищния му вид. Карин разбираше, че обществената възхвала на извършените от него убийства - до едно убийства при самозащита, всички официално изслед­вани, подробно огледани и обявени за неизбежни, но въпреки това неизвиними за самия Бекер - само влошаваше нещата, не му даваше шанс да си прости. Той търсеше наказания за тях, а вместо това получаваше медали, обсипван беше с изяв­ления на благодарност, гледаха го с благоговение. И поняко­га, обзет от отчаяние, той се наказваше сам...

Карин бе ставала свидетелка на бурни самобичувания, бе го виждала да си сипе главата с пепел, изпълнен с отвра­щение към себе си. Научила се беше да познава признаците на тези бури и сега усещаше предупредителното клокочене на поредната. Знаеше обаче, че и тя ще отшуми, както други­те преди нея. По някое време Бекер ще се приеме такъв, ка­къвто е: компромис между личната му воля и измъчено нас­ледство... А ако не успее да сключи мир със себе си в пълния смисъл на думата, поне ще се уталожи още веднъж в някакъв вид напрегнато примирие, което ще му разреши да се върне и да функционира отново в света на Карин.

Забелязала беше странно го му поведение от няколко дни, но не можеше да посочи точния момент или конкретния слу­чай, отбелязващ началото на промяната. Знаеше от опит, че започне ли работа по някой случай, задълбае ли у себе си, за да черпи познания за плячката си в тъмните кътчета на душа­та си, рано или късно ще се завихри бурята у него, ще го за­люлеят щурите - ще го отнесат далеко, далеко от нея... Карин бе установила, че най-разумното поведение в такива случаи беше да му осигури достатъчно пространство за действие и да не се обижда от странностите му. Изобщо не ѝ минаваше през ум, че студеният му поглед и продължителни мълчания този път бяха външен израз на изгарящо съмнение и подозре­ние в нея самата...

Бекер се събуди от дрезгаво грачене на врани и известно време лежа по гръб с широко разтворени очи, сякаш стреснат от факта, че се намира в собственото си легло. Враните оче­видно бяха избрали задния му двор за провеждане на разгоре­щена конференция: той виждаше поне половин дузина от тях, увиснали между клоните на дърветата като черни дрипи, дов- лечени от вятъра. Те крещяха една на друга, но дали за да повикат останалите, или да ги държат настрани, Бекер така и не разбра. Все повече и повече от тях заемаха избраното мяс­то с последно приплескване на крила, после ги прибираха към тялото си, разтваряха яки човки и се присъединяваха към влу­дяващия хор. Напомняха тълпа платени оплаквачки.

Бекер лежеше неподвижно, вгледан в тях през прозоре­ца си. Опитваше се да си спомни как се наричаше такова сбо­рище от гарги. Крякане на гъски, да... - ликуване на чучулиги, ммм... - ето го! Убийство! „Убийство на врани“. Точно така наричаха в разговорния език всички трудни, опасни и непри­ятни неща, между които спадаше и този вид шумни сбирки на врани. Обсаден беше от „убийство“ на птици! „Колко умест­но“ - помисли той. И в какво учудващо съответствие с наст­роението му.

Бекер поскита из празната къща - Карин беше на рабо­та, а Джак на летен лагер, - погледна света навън през раз­лични прозорци, механично търсейки обяснение за пернато­то сборище в задния му двор. Едва ли беше някаква мърша, котка, куче или сърна - тогава враните щяха да бъдат на зе­мята около нея, нямаше да висят по клоните на дърветата от­зад, разтворили човки и атакуващи слуха му с грозното си агресивно грачене. Претърси с поглед видимата част от гора­та отзад за някое хванато в капан или умиращо животно - бъдеща възможност за пир, но все още опасна. Дори вездесъ­щите катерици се бяха изпокрили, подплашени от нараства­щия черен покров по дърветата. Знаеше, че враните нападат гнездата на други птици и грабват новоизлюпените пиленца с огромните си човки - но не и когато са на такива ята. Ограб­ването на гнезда е самотно деяние... Ако смятаха да се чиф­тосват, за какъв дявол се бавят толкова?

Врявата продължаваше, дразнеше го, стържеше по опъ­натите му нерви. Бекер коленичи, за да ги погледне от прозо­реца на всекидневната, а после се премести в кабинета, който делеше с Карин. Когато клекна до бюрото и наклони глава, за да огледа небето навън, очите му се оказаха точно на нивото на въртящия се бележник. Бекер се изправи бавно, вторачен в картончетата, стегнал тяло, сякаш усетил нечие друго при­съствие в стаята. Бележничето оставаше отворено на послед­ното картонче, което някой е гледал - освен ако друг не го завърти. Сега бе отворено на „Станли Корн“ и Бекер знаеше, че той не беше този, който го е отворил точно на това кар­тонче.

Забравил за враните вън, Бекер се звереше злобно на името и през него протичаше буйна вълна адреналин. Не бе­ше гняв, беше страх. „Ако изгубя Карин...“ - мислеше той - и не можа да продължи по-нататък, не си разреши да продължи мисълта си. Перспективата беше повече от непоносима.

Вдигна телефона и набра номера на Корн.

— Трябва да говорим - заяви той.

— Здравей - прозвуча развеселеният глас на Тòва. - Пи­тах се кога ще позвъниш

— Той на работа ли е?

— Да. Поне така каза. - Последва пауза, достатъчно дъл­га, за да я отбележат мислено и двамата. - И тя ли?

— Да.

За миг Бекер изпита страх, че Тòва ще го запита дали е сигурен; после страхът се замени с топло чувство на благо­дарност - тя не го направи.

— Защо не наминеш насам? - предложи Това.

— Кога?

— Кога ти е удобно?

— Сега.

— Дай ми половин час. Малко раничко е за една жена.

Докато се обличаше, Бекер се сети за враните. Ако се бяха събрали за пиршество, плячката им би трябвало да е мно­го голяма, за да нахрани всички. И се запита с горчивина дали хванатият в капан ранен звяр, когото те очакваха да умре, не бе той самият.

Това се бе спряла на зеления цвят за срещата и Бекер разбра защо ѝ бе нужен изискания половин час. Сенките, ла­кът за ноктите и дори червилото ѝ имаха цвета на свежа тре­ва. В резултат от толкова много зелено кожата ѝ бе придоби­ла болнавия вид на бито мляко.

— Подрани - посрещна го тя със самодоволна усмивчица. - Да смятам ли, че гориш от нетърпение да ме видиш?

— А ти си вече готова - отвърна Бекер кисело. - Да смятам ли същото?

— Не си в много добро настроение тази сутрин, госпо­дине. Загубил си някъде лекия хумор, който те правеше тол­кова интересен събеседник. Удоволствие беше да се говори с тебе.

— Реших, че ти ще предоставиш достатъчно удоволст­вие и за двама ни.

— Бих могла - отвърна тя и тръгна към тенискорта. Не си даде труд да погледне назад, за да провери дали Бекер я следва. - Поне някои хора твърдят, че имам данни в това от­ношение. Не за Станли, за някои други.

— Да не би да си решила да изиграем сет или два или може би - кой знае - все пак ще поговорим, май? - запита заядливо Бекер, когато тя се отпусна на стола край корта. Това веднага зае поза, характерна за актриса или модел - досега Бекер не бе забелязал жена извън тези две професии да седи, кръстосала крака по този начин.

— Икономката е в къщата - отвърна тя. - Искаме ли някой да ни чуе?

— Не, разбира се. Предпочитаме да ѝ предоставим въл­нуваща гледка от прозореца и възможност да даде воля на въображението си... Какво знаеш за Карин и съпруга си?

— Направо на въпроса, нали? Няма повече празни при­казки, ала-бала... - Това се облегна назад и протегна лениво крака пред себе си. Бекер разбираше, че тя не само съзнава впечатляващата сила на красотата им, но бе напълно наясно, че и той я усеща. - Какво знаеш за тях?

— Нищо. Дори не съм сигурен дали наистина има нещо, което си струва да се знае.

— Не, знаеш. Иначе нямаше да бъдеш тук, нали?

— Вероятно не.

Тя му се усмихна, очевидно неразвълнувана от липсата на интерес към нея..

— Нямаше да дойдеш тук само заради мен. Аз не съм добра компания.

Направи пауза, изискваща опровержение.

— Ти си наред - отвърна нетърпеливо Бекер.

— Колко галантно.

— Тòва... Тòва, моля те, кажи ми, ако знаеш нещо за съпруга си и жена ми...

— Правилно ли усещам едно недоизказано „или“ в края на това изречение?

— Или ще убия Станли безпричинно.

— Обещаваш ли?

— Има ли сериозна причина да го направя?

— Защо всички винаги искат да убият Станли, а толкова рядко проявяват готовност да убият жените си?

— Обичам жена си.

— Знам. И най-странното нещо в цялата история е, че аз обичам съпруга си.

Бекер седеше неподвижно и се опитваше да контролира нетърпението си, като регулира дишането си.

— Да започна ли със Станли? - запита тя.

— Хубаво, давай.

— Надявам се, че имаш достатъчно време на разполо­жение - подхвърли тя.

21.

Тий изпълзя неохотно от дебрите на съня: жена му Мардж тресеше енергично рамото му.

— Онова нещо запищя - побърза да обясни тя. - Каза да те събудя.

В тъмнината на спалнята святкаше и загасваше червена светлинка и се носеше непрестанното пиукане на приемателя, поставен върху телевизора.

— Хиляди дяволи! - възкликна Тий и скочи от леглото напълно събуден. - Откога святка и пищи?

— Може би от минута.

Тий нахлуваше светкавично дрехите си.

— Защо не ме събуди веднага?

— Събудих те.

— Каза, че пищи от минута!

— Първо трябваше да се събудя аз самата... Задължи­телно ли е да хукваш посред нощ като...

— Надявам се, не смяташ, че го правя за кеф.

Мардж го погледна, както не го бе поглеждала от годи­ни.

— Тий, не тръгваш на среща с някого, нали?

— Напротив. Ще се срещна с Бекер и - ако имаме къс­мет - с господин Семката.

— Не се срещаш с някоя жена, нали?

Тий се наведе да върже връзките на обувките си, избяг­вайки погледа на жена си.

— За бога, Мардж.

— Срещаш ли се?

— Както съм сега? Наполовина събуден? Излизам слу­жебно - ще следим кола, която...

— Нямам предвид тая нощ.

— Твърде стар съм за такива глупости - заяви той на път към вратата. Мардж бе измъкнала стъпало извън завив­ката и той се спря за миг да го докосне леко, опитвайки се да омекоти по този начин резкия си тон. - Защо да се срещам с някоя друга, когато имам теб? Трябва да съм луд!

Тя издърпа чаршафа над глава, за да скрие болката в очите си.

— Ще изключиш ли поне това нещо?

Тий грабна приемателя и излезе от спалнята, като все още придърпваше дрехите си оттук-оттам. Телефонира на Бе­кер от колата.

Бекер прекара нощта в борба с отровата, вляна така щедро от Тòва. Не ѝ вярваше. „Няма да повярвам без дока­зателства“ - повтаряше си той, но знаеше, че вече бе почти приел подхвърленото от нея за достоверно. Карин мълчеше за срещата си с Корн. По едно време като че ли щеше да я спомене, но в крайна сметка не го направи. Дал ѝ беше достатъчно възможности да го стори. Когато подхвърли за сре­щата си с Тòва, тя би могла да спомене - ако беше поискала, - че е била със съпруга и. Ако наистина е била. Не бе сигу­рен - а ако не е била? Дори не можеше да заяви със сигур­ност, че отдалечаващата се кола бе излязла от неговата алея. Покрай този път имаше и други къщи. Освен това не се знае кой е бил в нея...

Заповядваше си да престане да се измъчва, заповтаря си, че изобщо няма основания за подозрения - налице бяха само думите на една странна, озлобена жена. „А това не е никакво основание“ - изтъкваше си той. Никакво! И все пак предста­вата за Карин с друг мъж го изпълваше с такова бездънно отчаяние, че той нито можеше да си намери място, нито да мисли за нещо друго.

Посрещна обаждането на Тий с облекчение. Скочи от из­мъченото си легло и се впусна в нощта, търсейки утеха в дейс­твието.

Тий забеляза задните фарове на колата в далечината и незабавно намали скоростта. Не желаеше да настига бежово­то „Шеви-Каприз“, не му беше работа да застава лице в лице със сериен убиец. Такова нещо изискваше екип от поне ня­колко опитни мъже. Или само Бекер - може би. Ако приказ­ките за него са верни... Но ако наистина са верни, то тогава Бекер би следвало да се спусне върху Джони като освирепял от глад ястреб или като леопард от засада... И след атаката му от Джони следваше да остане само кървава локва и някое и друго късче за враните... Ако историите за него бяха верни, сега Бекер би трябвало да се материализира пред Джони като Дракула, да разтвори пелерина и да впие зъби във врата му, а после да се превърне в прилеп или в паяк и да се стопи в нощ­та. Ако приказките за него бяха верни. Но ако действително беше така, защо досега Бекер не го беше измъкнал на светло? Защо не го подуши, както вълк подушва плячката си, защо не го откри като пепелянка по телесната му топлина, защо не намери леговището му сред горите - като Даниъл Бун⁸¹, за­що не го примами да излезе оттам - както Свирача примами плъховете на Хамелн в реката? Защо не го проследи с рентге­новите си очи?

Разбира се, Тий не вярваше на тия приказки - дори на ония с известна степен на достоверност. Знаеше, че Бекер бе много добър агент, отличен професионалист, но не и свръх­човек. И все пак... искаше му се да побърза и да се присъеди­ни към него в гонитбата.

Светлината от задните фарове отпред се усили за миг, когато шофьорът натисна спирачки пред завой, и после из­чезна зад него. Пред тях се опъваше „Нютън Роуд“, един от малкото сравнително дълги прави кламдънски пътища. Тий понамали още: не бе нужно онзи отпред да разбере, че го прес­ледват. Взе завоя, за частичка от секундата забеляза движе­ние отстрани, сенките сякаш се сляха за миг и скочиха пред колата му. В светлината на предните му фарове се очерта рязко тялото на елен в момент на скок, извил към Тий глава с ши­роко разтворени от изненада очи. За миг той като че ли увис­на във въздуха и Тий инстинктивно натисна спирачки, но зна­еше, че бе закъснял. След сблъсъка колата отскочи надясно и излезе от очертанията на пътя. Нестреснати от съдбата на во­дача си, още няколко сърни скочиха на асфалта и пресякоха пътя, святкайки с очи към Тий на минаване.

***

Бекер намери Тий да седи на пътя на няколко метра от елена, който бе със смачкана задна част, но все още жив. Жи­вотното бе издигнало предница, подпряна на опънати предни крака: сякаш гордостта не му разрешаваше да легне победе­но в присъствието на човешки същества. Когато чу стъпките на Бекер, то обърна към него стряскащо огромни и лъчисти очи. Беше учудващо спокойно и отстрани двамата с Тий изг­леждаха като мъж с куче, спрели да починат край пътя. Едва когато се приближи напълно, Бекер забеляза тъмната локва, в която седеше еленът: повърхността ѝ леко потрепваше от вливането на кръв в нея.

— Добре ли си? - обърна се Бекер към Тий. Приятелят му не бе помръднал, като се изключи първият разпознаващ поглед при появата му на сцената. Сега седеше, отпуснал глава на гърди, обгърнал колене. - Тий?

Тий вдигна бавно глава и го погледна. По лицето му се стичаха сълзи и влажните му очи блестяха като тези на ране­ното животно в лъча на единствения преден фар на полицейс­ката кола. Бекер смутено отмести поглед.

— Трябва да я напусна - простена измъчено Тий. - Ня­мам сили да продължавам така... Трябва да я напусна...

***

Когато взе завоя, Капитан Лув забеляза елена, стегнал тяло за скок. Отначало го бе взел за голямо куче, но естестве­ната грациозност на животното му подсказа истината. Често ги беше виждал по време на нощните си пътешествия и се бе питал защо ли труповете им не покриват пътното платно ка­то тези на миещите се мечки, чийто брой като че ли намаля­ваше рязко всяка нощ. Рискованите им скокове пред идващи­те коли изглеждаха напълно напосоки. Искаше да изкрещи на елена: „Отдръпни се, много си близо до пътя!“ Знаеше, че след него идва кола - когато излизаше нощем, проявяваше повишена чувствителност към всяка кола на пътя. Повече от ясно беше, че ако еленът скочи сега, ще се сблъска с идваща­та след него кола.

Когато забеляза в огледалото си рязкото кривване на предните фарове на колата, Лув веднага разбра какво се бе случило - знаеше, че трябва да се върне. По това време на нощта нямаше кой да даде първа помощ на ранените, ако има такива. Не можеше да ги остави да страдат. Длъжен беше по­не да провери дали има ранени и ако се наложи, да се обади на полицията. Дениз ще трябва да почака.

Най-сетне намери удобно място и обърна колата. Пред­ните фарове на другата кола повече не се виждаха. Когато се приближи до мястото на сблъсъка, забеляза, че там е прис­тигнала още една кола, което веднага го освободи от задъл­жения към ранения. Сега раненият - ако имаше такъв - бе нечия друга отговорност, и той можеше спокойно да завърти колата обратно и да продължи пътя си. Намали скоростта, когато се приближи, и внезапно осъзна, че извън пътя лежи полицейска кола, и в светкавичен, пълен с паника проблясък, разпозна Тий и Бекер край ударения елен, и двамата вторачи­ли погледи в колата му. Той инстинктивно обърна лице, опит­вайки се да се прикрие с рамо, докато натискаше газта. Взе рязко завоя и те останаха зад извивката, но мозъкът му пре­пускаше бясно. Тий и Бекер в две коли след него посред нощ на същия път в неговата посока?! Не бе съвпадение. Следва­ли са го, което означава, че някак са разбрали за колата. Как­во друго биха могли да знаят? Нямаше начин да са узнали кой е той - иначе щеше вече да е в ареста. Следвали са го, за да разберат кой е и какво ще стори, което означаваше, че са още в мъгла. Тоест той беше все още в безопасност. Стига да им избяга сега. Без да откъсва поглед от огледалото за задно виждане, той зави, след това почти веднага направи нов за­вой, като загаси предните фарове и кара известно време само на габарити.

Трябва да се измъкне, трябва да се измъкне! Те преслед­ваха колата, не него. По нея нямаше отпечатъци - като се из­ключат онези по дръжката на вратата, волана и скоростите, оставени тази нощ. Той внимаваше много с отпечатъците: след като се освободи от Инге, бе почистил много педантично ко­лата. Сега надяна чифт гумени ръкавици и измъкна гюдерия от жабката. Хвърли напрегнат поглед в огледалото и се зало­ви да бърше жабката, волана, скоростите, дръжката на врата­та. Помисли за миг, после избърса и ключа за фаровете, как­то и таблото отпред. В къщата, пред която бе спрял, залая куче. Той обмисли всичко още веднъж независимо от нараст­ващата нужда от бягство. „Сега е моментът да проявиш кла­сата си - мислеше той, - да покажеш колко си умен, колко си хитър... Колко спокоен можеш да бъдеш пред надвиснала опас­ност!“ Прехвърли наум движенията си от момента, в който влезе в колата, после, доволен от услужливостта на паметта си, затвори тихо вратата и се вмъкна безшумно в гората.

И в този момент забеляза приближаващите се светлини от предните фарове на кола. Забили се самодоволно - отново бе отбелязал точка за себе си! Нека приберат колата, той ви­наги може да вземе друга, това изобщо не бе проблем. Но те не могат, не могат, не могат, да хванат него, Капитан Лув! И той си затананика тихичко, докато се промъкваше в гостоп­риемния подслон на гората:

Тичай, тичай, тичай:

дори бърз като стрела да си,

пак няма да ме хванеш -

разбери!

Хвърли поглед назад и забеляза, че предните фарове на преследвача му спряха зад алеята, където бе оставил каприза. „Сигурно е Бекер - помисли Лув. - Той е по-бърз от Тий, по-хитър е, много по-опасен. И така следва да бъде“ - доволно отбеляза на себе си Лув. Правилно беше да го преследва най- опасният, защото той, Лув, беше още по-опасен от него. За­щото беше най-умният, най-хитрият. Защото беше най-добрият! „Не се страхувам от Бекер - мислеше той. - Но ако той действително е толкова умен, колкото се твърди, че е, трябва да се страхува от мен. Аз мога да се докопам до него по начи­ни, които той дори не може да си представи!“

Сега вече кучето в къщата бе направо подлудяло: лаеше и джафкаше, като че ли Лув се беше промъкнал вътре. Чудес­но - колкото повече шум се вдига, толкова по-слаба е възможността Бекер да долови стъпките на Лув през гората.

Когато го обгърна сигурността на дома му, съпругата на Лув спеше кротко в леглото си. Постоя известно време в спалнята, захилен тържествуващо. Хвана китка и провери собствения си пулс. Стабилен като скала, спокоен като дълбок сън.

„Обичам го! - мислеше той. - Обииичам гооо!“

22.

— В тая кола са били купища жени - заяви Андреаси, шеф на отдела за съдебна медицина, отговарящ за района на Стамфорд и Бриджпорт. Екипът му от специалисти бе рабо­тил по колата почти цял ден: търсеха отпечатъци, косми, мъх от влакна - остатъци или следи от такива от всякакъв сорт и вид. - В предната седалка за пътника са вбити толкова кос­ми, че от тях спокойно може да се направи перука. По-голяма част от тях са дълги или почти попадащи в тая категория, цветът е различен, някои от тях са боядисани, други - нап­ръскани с различни видове лакове за коса. Космите прилеп­ват към тапицерията, промъкват се в пукнатини, приземяват се под седалката. Колкото и да се старае човек, никога не успява да ги отстрани с прахосмукачка - а той доста се е постарал, повярвай ми. На пръв поглед това е изключител­но добре почистена кола. Смятаме да сравним намерените косми с косите от момичетата на Семката... Знаеш ли какво ме учудва? Те никога не са седели на задната седалка. Нито една от тях. Като че ли никой никога не е бил на задната му седалка. Джони не ги е натискал там, просто ги е возил ня­къде.

— Все още не знаем дали тази кола е неговата. Наме­рихте ли някакви отпечатъци? - запита Бекер. Краткото съве­щание се провеждаше в офиса на Тий в следобедните часове на деня след безрезултатното нощно преследване на каприза.

— Не толкова много, особено като се вземе предвид го­лемият брой пътнички, които е разкарвал - отговори Андреаси. - Намерихме някои, но почти изцяло откъм мястото за пътника отпред. Той е чистил колата си в истинския смисъл на думата. Знае как да изтрива отпечатъци.

— Нищо от волана или скоростния лост?

— О, намерихме нещичко. Знаеш колко добре си разби­раме от работата, Джон. Намерихме няколко отделни отпе­чатъци - той не е чак толкова хитър, колкото се мисли, въпре­ки че е доста близо до идеята за себе си. Или шофира с ръка­вици, или предполага, че някой някога ще проверява тази ко­ла. Разбира се, някои отпечатъци по мястото за пътника отп­ред може и да са негови, кой знае? В багажника не намерихме никакви отпечатъци. Според мене той го е почистил наистина изключително внимателно. Има няколко конци, хванати в про­цепа на ключалката - вероятно от парцала, който е използвал. Намерихме и няколко влакна вътре, но нищо особено вълну­ващо - на пръв поглед поне. Нищо, което да ме накара да за­подскачам възторжено.

— На какво би заподскачал? - запита Тий.

— Ако намеря нещо, което да ми отвори поле за работа. Ако нашият човек носеше ленени ризи, може би сега щяхме да имаме за какво да се хванем. Но всичко е памук или смес от памук и изкуствени влакна. Типът ризи, които всеки носи... Но има едно място с много отпечатъци.

— Кое е?

— Газовият резервоар. Има ги около отвора на резерво­ара, на капачката му, на винта.

— Кучи син - въздъхна Бекер.

— Точно същото си казах и аз - кимна Андреаси.

— За какво се говори, ако не е тайна? - обади се раздраз­нено Тий.

— Можеш да се хванеш напълно спокойно на бас, че той никога не е пълнил собственоръчно резервоара си – поясни Андреаси. - Ще проверим всички отпечатъци до един, но сме сигурни, че принадлежат на обслужващия персонал към газо­вите станции.

— При това множество различни хора - допълни Бекер. - Проверката им ще бъде само загуба на време. Малко отк­лонение от Джони.

— Защо си толкова сигурен? - запита Тий.

— Този човек явно не желае да бъде свързван с тази ко­ла. Това обяснява затъмнените прозорци, които определено не са част от стандартното оборудване. Последното нещо, ко­ето би желал да се случи, е някой да го види и разпознае, дока­то пълни резервоара на колата. Затова стои в нея зад затъм­нените стъкла и плаща допълнително на някого да свърши тая работа вместо него. Бас държа, че освен това непрекъсна­то сменя станциите, за да намали допълнително шанса някой случайно да се сети, че го е виждал в тази кола. Не почиства отпечатъците там - забележи, единственото място, от което не почиства отпечатъците. Вероятно се надява, че ако ги отк­рием, ще се подведем и ще потънем до уши в работа, търсей­ки някаква улика. Ти се върза, нали, Андреаси?

— За около минута, докато разбера играта. Беше удо­волствие.

— Да, обикновено умеят да създават малки забавления от този тип. Кога ще получа пълен доклад?

— След няколко дни - отговори Андреаси. - Ще се опи­там да натисна всички свързани с него лаборатории, за да го получиш по най-бързия начин.

Когато Андреаси потегли за Ню Йорк, Тий запита:

— Карин не може ли да нареди да проведат всички изс­ледвания с предимство?

— Може. Но тази кола не е никакво предимство за Бю­рото. Ако беше такова, тук щеше да гъмжи от ченгета и ще­ше да чакаш на опашка за тоалетната най-малко половин час. Карин има други случаи и други проблеми. Колата на Джони е мое предимство. И твое. Не на Бюрото.

— Видях го. И ти го видя, нали?

— Видя кого?

— Шофьорът на каприза. Когато пресече светлината от фаровете ни. Само за секунда, не съвсем ясно, но достатъчно. Видях го.

— Защо не каза веднага?

— Исках да се уверя. Исках да го чуя първо от тебе, за да съм сигурен, че не се подвеждам от въображението си.

— Кого видя, Тий?

— Кого видя, Джон?

— Видях фигура, неясно загатване за мъж зад волана, нищо повече.

— Аз го видях. Сигурен съм.

— Кого?

— Наистина ли не го видя?

— Кого, по дяволите?

— Макнийл.

— Майната ти, Тий. Видял си го, защото си поискал да го видиш.

— Ти не го ли видя?

— Не.

— Сигурен ли си, че не беше той?

— Не съм сигурен кого видях.

— После го потърсих по телефона. Докато ти гонеше каприза. Телефонът му иззвъня четири пъти, преди да се оба­ди телефонен секретар!

— Спял е.

— Или не е бил там. Кое ченге ще включи телефонен секретар?

— Кламдънско ченге? Уморено ченге? Или...

— Ченге, което бяга презглава в гората, бяга от Джон Бекер?

— Може би. Арестувай го, след като си толкова сигу­рен.

— Само със себе си като единствен свидетел? Та той дори няма да има нужда от адвокат. Сигурен ли си наистина, че не си го разпознал?

— Не видях Макнийл, Тий.

— Тогава си видял другиго. Кого видя?

— Сянка, неясна фигура. Шега на въображението ми. Ни­кой, нищо. Забрави го... Още ли не си разрешил личния си проблем?

— Официална смяна на темата, така ли?

— Ако някога се втурна след сенки, то те ще бъдат мо­ите собствени, не твоите, Тий - отвърна Бекер. - А дотогава хайде да се опитаме първо да открием някое доказателство.

— Видял си някого - настояваше Тий. - Кого?

— Никого, Тий, никого. Зърнах някакво лице в колата, но не го разпознах. И ти не го разпозна, Тий, признай си.

— Не говори от мое име. Аз видях, каквото видях.

— Не, Тий. Ти видя точно онова, което видях и аз. Ти обаче гориш от желание този някой да е Макнийл и лесно си въобразяваш, че си видял точно него. Само защото го мра­зиш и вниманието ти е насочено към него и защото не успя да видиш напълно ясно едно лице, за да бъдеш изцяло сигурен, че не е той.

— Пикая на този начин на мислене, ако мога да се изразя така пред един федерален агент.

— Ще ми се да имаш достатъчно сериозни основания да го сториш... Още ли не си скъсал с нея?

— Не съм - отвърна Тий и разтри уморено лице. - Не съм сигурен дали ще мога... Исусе, Джон...

— Няма да е лесно, знам го.

— Попадал ли си някога в такова положение?

Бекер се поколеба.

— Не - отговори той накрая. - Не... напълно.

— Тогава какво знаеш ти за това? Не, ще се изразя по друг начин. Какво, по дяволите, знаеш ти за моя гърч в този момент?

— Съвсем нищо.

— Тогава защо не млъкнеш?

— Извинявай. Не съм искал да... изразявам съчувствие или нещо такова.

— Няма да издържа ако... ако го направя. Раздялата с нея ще ме убие.

— Сигурен ли си, че трябва да го направиш?

— Какво друго да сторя?

— Не знам.

— Не съм те питал. Просто изтъквах, че нямам избор. Трябва да я напусна... и...и ще загина, знам го...

Тий се повдигна тежко на нозете си и излезе тромаво от офиса. И Бекер неволно го оприличи на ранено животно, тръг­нало да търси уединено място, където да се отдаде спокойно на страданието си. Не знаеше дали и той не изглежда така, но сигурен беше, че чувства същото. Думите на Тòва се бяха впили като отровно копие в него, изпълнили го бяха със съм­нение и с всеки изминат ден то го превземаше все по-безжаостно, все по-категорично. Вероятно поради тази причина му се стори, че през затъмненото стъкло на каприза зърна за миг лицето на Станли Корн.

23.

Тий бе взел твърдо решение и се чувстваше достатъчно силен да го приведе в действие - но само докато не видя очите ѝ... онези бледосини вълчи очи, които се взираха в него изпод червената лента за глава.

— Изглеждаш ужасно мрачен, генерале - заяви подиг­равателно тя с ръце на бедра, които разлюля предизвикател­но. Денят беше ужасяващо горещ от ранна утрин и по голите ѝ ръце се стичаше пот.

Тий отвори уста, но тя се сви леко назад, сякаш очаква­ше да я удари, после пристъпи бързо към него и го хвана за колана.

— Недей - прошепна тя. - Не още. Имах страхотна раз­правия със съпруга си тая сутрин... разреши ми да се подържа малко за тебе. - Тя го обви с ръце и притисна лице към гърди­те му. Лъхна го гроздовият аромат на косата ѝ. - Ти си толко­ва... надежден... сигурен - заяви тя с устни до ризата му. - Толкова... ясен. А Томи е като змийско гнездо. Има дни, ко­гато, където и да стъпиш, няма начин да не го предизвикаш. Толкова лесно се засяга - вероятно заради „артистичния“ му темперамент. Не ми пука колко жени в наши дни мечтаят за чувствителен съпруг! Твърдя, че е непоносимо да имаш в из­лишък от нещото, което си считал за много добро! Предпо­читам типичния американски мъж, който не разбира непре­менно, че го нараняват, защото е прекалено зает с усилието да се представя за стоик. С такъв мъж се живее много по- лесно, повярвай ми. Гади ми се от всички ония жени, които си падат по мъжката чувствителност. Искам да прекарат само седмица с Томи Лий и после да ги питам как им се е харесало. Една седмица с него ще ги излекува от лигавщините им.

— Така ли ме възприемаш? - запита Тий. - Като нечув­ствителен грубиян?

Тя го разкопча и притисна буза към гръдта му.

— Колко си... хладен. Как го правиш в такъв горещ ден? - Ръцете ѝ запърхаха по кожата на гърба му и Тий въздъхна от удоволствие.

— Стоях тук достатъчно дълго, за да се разхладя - от­върна той. Изкачил се беше на скалата половин час по-рано. Прекара времето в упражнение на онова, което бе решил да ѝ каже. - Тук подухва много приятен хладен ветрец.

— О, Господи, дай ми го насам! - възкликна тя, отдръп­на се от него и застана на ръба на скалата. Изтегли ръце от ръкавите и горната част на спортния ѝ екип от ликра се смък­на до кръста. Тя стоеше гола до кръста на скалата, протегна­ла нагоре ръце с гръб към Тий. Вятърът се надигна и зарови весело пръсти в косата ѝ. - О, Боже!... Прекрасно е! Сякаш съм пред отворен хладилник. Смъкни дрехите си и ще го усе­тиш.

Планът на Тий изискваше да си каже тежката дума, пре­ди да се любят, но когато тя се обърна с протегнати към него ръце и с щръкнали зърна на гърдите, настръхнали като до­коснати с лед, той смъкна бързо риза и срита обувки.

Любиха се изправени: краката ѝ - обгърнали бедрата му отзад, ръцете - впити в раменете му. През главата му прели­таха тревожни мисли: дали ще запази равновесието, дали е наистина достатъчно силен, за да издържи, а ако гърбът му се сецне, ако залитне напред и двамата се затъркалят неспася­емо надолу по хълма? Но те бяха само бледо мрънкане, не­ясен фон на опиянението от замайващото предизвикателство да стои гол и да се шиба на най-високата точка на града! Чув­стваше се едновременно и уязвим, и сладостно смел, и разт­ревожен от безумието, което го обземаше в нейно присъст­вие. „Млад... - мислеше той, - тя ме кара да се чувствам пак млад... достатъчно млад, за да го начукам на целия свят!“

Тя се въртеше бясно срещу него, невпечатлена от дър­зостта им. Тий бе почти скован от липсата на опора, но тя бе свободна да се движи, върти, тласка буйно срещу него. За пръв път стигна до оргазъм преди него: отметна глава назад с широко разтворена уста, от която изригваше крясък след кря­сък на нужда и молба в нарастващо кресчендо, докато най-сетне приключи с озъбване и скърцане на зъби. И Тий се ос­вободи почти незабавно, възбуден докрай само от вида ѝ. Когато тя се отдели от него, той падна със смях на колене.

— Боже мой - извика той. - Боже мой... - Тялото му се тресеше от смях и той се залюля напред и застана на четири крака. Тя веднага се възползва от позата му и го възседна. Тий усети окосмяването между краката ѝ да се плъзга по ко­жата му, сега потънала в пот.

— На мене ли се смееш? - запита тя.

— Не. - Тий заклати глава. - Не, не!

— Защото...

— Никога не съм... Не съм смятал, че някога...

Тя се опъна на гърба му като върху кон: с ръце, обвити около гърдите му, с крака, свити в коленете със стъпала нагоре.

— Никога не бих го направила с Томи. Той ще бъде въз­мутен.

Той си отвори устата да каже, че ако го върши така с Мардж, ще си пречупи гръбнака, но се спря от чувство на ло­ялност към жена си.

— Разбирам - отвърна той.

— Ти си толкова добър за мене, Тий, честна дума. Не знам как бих изкарала седмицата, ако не бяха срещите с тебе.

За пръв път изразяваше някакво чувство и неудобството ѝ се равняваше на изненадата на Тий.

— И аз изпитвам същото - прошепна той.

— Май нещо много съм се разприказвала днес. - Тя сле­зе от гърба му.

— Не, продължавай! - замоли се Тий.

— За предпочитане е да се мълчи за тези неща - възпро­тиви се тя и протегна ръка към дрехите си.

— Искам да чуя... искам да знам - заупорства Тий.

— Но ти знаеш - отвърна тя.

— Кажи ми го, моля те... Кажи ми какво чувстваш?

— За тези неща не е добре да се говори - повтори тя и заоблича спортния си екип, като подскачаше, за да го опъне добре по тялото си. - И двамата трябва да живеем живота, който вече сме създали, знаеш го. Няма смисъл да го услож­няваме излишно. - Тий знаеше, че няма да отстъпи: нито не бе в състояние да я отклони от веднъж взето решение. Приис­ка му се да я вдигне нагоре и да я разтресе, докато зъбите ѝ затракат. - Колко си бял! - възкликна тя, като че ли виждаше тялото му за пръв път. - Трябва да придобиеш малко тен, генерале. - Гласът ѝ прозвуча неочаквано хапливо с нюанс на отвращение.

Радостната възбуда, чувството на привързаност и на бла­годарност бяха изчезнали с лекотата, с която облак скрива слънцето. Искаше му се да я удуши.

— Не мога да се срещам с тебе повече - заяви той реши­телно. Тя се вторачи безмълвно в него. - Няма смисъл - про­дължи той. - Рискувам излишно брака си. - Замълча, очак­вайки отговор, думи, на които да реагира. Тя мълчеше, втрен­чена в него, като че ли той бе нещо необяснимо, случайно попаднало на пътя ѝ. Тий внезапно се смути от голотата си и се заплете в бельото си от бързане да се покрие. – Извинявай - добави той, когато стана ясно, че тя няма да му подаде реп­лика. - Не исках да го изтърся така направо, но...

— Не - прошепна тя толкова тихо, че отначало той не беше сигурен дали слухът му не му играе номера.

— Извинявай.

— Не си ти този, който решава нещата - заяви тя.

— Какво?

— Не можеш да прекратиш - заяви тя, този път високо и гневно. - Не и преди аз да го реша.

— Е, извинявай...

— Защо не престанеш с това? Престани да се извиня­ваш.

В тона ѝ прозвуча някаква дива нотка, която го стресна. Тий продължи бързо да се облича.

— Още не съм свършила с тебе - заяви тя.

— Премислих всичко - заобяснява той и издърпа панта­лони нагоре, като същевременно се мъчеше да натика крака в обувките си. - И двамата знаем, че един ден трябва да прик­лючим с...

Тя се нахвърли върху него, крещейки нещо, което той така и не разбра. Стоеше близо до ръба на скалата и когато я хвана в ръцете си, се залюля опасно. Тя забарабани с юмруци по гърдите му, а той можеше само да я притиска към себе си, за да компенсира равновесието си срещу напъните ѝ. За мо­мент му се стори, че ще полети надолу заедно с нея, но после успя да се наклони настрани и да измъкне и двамата от опасното място.

— Ще ѝ кажа! Ще кажа на жена ти за нас! - крещеше госпожа Лий.

Тий се сви, като че ли му бе ударила плесница.

— Не, няма да ѝ кажеш - отвърна той.

— Няма да ме напускаш - зъбеше се тя. - Няма да ме напускаш! Аз ще реша кога да приключим!

— Не смей да споменеш и дума пред жена ми! Нито се­га, нито когато и да било!

— Ще го направя, ако трябва - заяви тя. - Първо ще кажа на нея, а после и на целия град!

— Не!

— О, да, о, да! ,

Той се вгледа безпомощно в лицето ѝ, изкривено и пог­розняло от отмъстително тържество, ръцете му трепереха, отпуснати отстрани.

— Не - повтори той безпомощно, взря се безсмислено в краката ѝ, после зарея поглед над ръба на скалата към среб­ристата повърхност на водата в резервоара. Над нея пак се виеше ястреб, понесен от вертикално издигащите се потоци топъл въздух - издигаше се все по-нагоре и по-нагоре в тър­сене на плячка.

— Не е нужно да стигаме дотам - заяви внезапно тя с променен глас, но бе закъсняла. Тий я грабна под мишници­те. Адреналинът, който препускаше из тялото му, се превър­на в ярост. Той я държеше, протегнал ръце над пропастта с идеята да я запокити надолу. Някакъв вид разрешение все пак. В този миг беше сигурен, че това ще внесе покой в живота му. Тий я разтърси силно и усети, че тялото ѝ се гърчи в ръце­те му, увиснало над пропастта.