Майка Нощ

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАСТРАННИ НЕЩА В ПОЩЕНСКАТА МИ КУТИЯ…

Известно време лъгах Крафт за това кой съм и какво съм направил, но дружбата ни толкова бързо се задълбочи, че скоро му разказах всичко.

— Толкова е несправедливо! — възкликна той. — Кара ме да се срамувам, че съм американец! Защо правителството не излезе и не каже така, че всички да чуят: „Слушайте, този човек, когото оплювате, е герой“.

Беше възмутен и доколкото можех да разбера, напълно искрен във възмущението си.

— Никой не ме оплюва — възразих аз. — Дори никой не знае, че още съм жив.

Поиска да прочете пиесите ми. Когато му отговорих, че не разполагам с текста на нито една от тях, той ме накара да му ги разкажа сцена по сцена — накара ме да му ги изиграя.

Каза ми, че според него били чудесни. Може би беше искрен. Не знам. На мен ми се струваха плоски и блудкави, но е възможно да са му харесали.

Струва ми се, че го вълнуваше мисълта за самото изкуство, а не какво съм направил с това изкуство.

— Изкуството, изкуството, изкуството… — възкликна той една вечер. — Не знам защо трябваше да мине толкова време, преди да разбера колко важно е то. Когато бях млад, просто го презирах. Сега, като си помисля за него, ми идва да падна на колене и да се разплача.

Беше късна есен. Сезонът на мидите бе в разгара си и ние си устройвахме пиршество с по десетина на човек. Вече познавах Крафт от около година.

— Хауард — каза той след известно време, — бъдещите цивилизации… по-добрите цивилизации от нашата, ще съдят всички хора по степента, до която са били артисти. Ти и аз, ако по някакво чудо археолозите открият творбите ни на някое градско сметище, ще бъдем съдени според качеството им. Нищо друго, свързано с нас, няма да има значение.

— Хъм — промърморих аз.

— Трябва да започнеш да пишеш пак. Точно както маргаритките цъфтят, както маргаритките и розите цъфтят, както розите… трябва да разцъфтиш като писател, а аз трябва да разцъфтя като художник. Всичко останало, свързано с нас, не представлява интерес.

— Мъртъвците обикновено не пишат много добре — отбелязах аз.

— Ти си пълен с идеи. Можеш да говориш по цели часове.

— Глупости.

— Не са глупости — каза той разпалено. — На този свят, за да започнеш да пишеш както преди, дори по-добре от преди, ти трябва единствено жена.

— Какво ми трябва?

— Жена — повтори Крафт.

— Откъде ти хрумна тази странна идея… От това, че яде миди ли? Ще си намеря, ако и ти си намериш. Какво ще кажеш за това?

— Аз съм твърде стар, за да може една жена да ми помогне за каквото и да било. Ти не си. — Отново, като се опитвам да отделя искреното от фалшивото, трябва да обявя това негово убеждение за истинско. Той съвсем сериозно искаше отново да започна да пиша и смяташе, че една жена би ми помогнала. — Почти съм готов да се подложа на унижението да се опитам още веднъж да бъда мъж с някоя жена — добави той, — ако и ти си намериш.

— Аз си имам — казах.

— Имал си някога. Разликата е огромна.

— Не искам да говоря за това.

— Но все едно, аз ще продължа да говоря.

— Е, говори тогава — свих рамене аз и станах. — Говори, колкото ти душа иска. В това време аз ще сляза долу, за да видя дали не е дошло нещо в пощата.

Беше ме ядосал и тръгнах надолу по стълбите единствено, за да ми мине яда. Не че горях от нетърпение да видя какво има в пощенската кутия. Често минаваше по седмица и повече, преди да проверя дали е дошло нещо. Единствените неща, които понякога попадаха в пощенската ми кутия бяха чекове за дивиденти, съобщения за събрания на акционери, разни рекламни боклуци, които започваха с „Уважаеми господа“, а също така за книги или уреди, много полезни за образованието.

Откъде-накъде получавах рекламни материали за образователни материали? Някога кандидатствах за учител по немски в едно частно училище в Ню Йорк. Беше 1950-а или някъде там.

Не ми дадоха работата, а и аз не я исках. Струва ми се, че кандидатствах единствено, за да демонстрирам пред себе си, че все още съществувам.

По необходимост формулярът, който попълних, бе пълен с лъжи, бе изтъкан от лъжи до такава степен, че училището дори не си направи труда да ми съобщи, че няма да ме приеме. Както и да е, тогава по някакъв начин името ми попадна сред тези на преподаващите и оттогава при мен непрекъснато долитат хвърчащи листчета.

Отворих пощенската си кутия за първи път от три или четири дни.

Имаше чек от „Кока-Кола“, уведомление за събрание на акционерите от „Дженеръл Мотърс“, молба от „Стандарт Ойл“ в Ню Джърси да одобря някакъв нов план за инвестиции и реклама за четирикилограмова тежест, дегизирана като училищен учебник.

Целта на тази тежест беше да даде на учениците възможност да се упражняват в междучасията. В рекламата се посочваше, че физическата подготовка на американските деца е по-лоша от тази на децата от почти всички останали страни на света.

Но странната реклама за тежестта далеч не беше най-странното нещо в пощенската ми кутия. Имаше неща, далеч по странни от нея.

Едното беше от някакъв пост на Американския легион в Бруклин, Масачусетс, наречен „Франсис Хикс. Донован“ и представляваше писмо със стандартни размери.

Другото беше вестник, здраво навит на руло и изпратен направо от гарата „Гранд Сентръл“ в Ню Йорк.

Най-напред отворих вестника и видях, че е „Бяло християнско войнство“ — непристоен, неграмотен, антисемитски, антинегърски и антикатолически, преливащ от омраза лист, издаван от преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар. „Върховният съд — гласеше най-голямото заглавие — настоява САЩ да се превърне в помияр!“

Второто по големина заглавие гласеше: „Червеният кръст прелива негърска кръв на бели!“

Тези заглавия едва ли можеха да ме стреснат. В края на краищата с такива приказки си бях изкарвал прехраната в Германия. Още по близо по дух до стария Хауард У. Камбъл, младши беше заглавието на малка дописка в горния ъгъл на първа страница: „Световното еврейство — единствен победител във Втората световна война“.

Отворих писмото от Американския легион. Ето какво пишеше:

Бърнард О’Хеър, разбира се, беше младият човек, който ме залови в края на войната, който ме преведе през концентрационния лагер Ордруф и се появи заедно с мен на корицата на „Лайф“.

Когато прочетох писмото му, се зачудих как ли е научил къде съм.

Разгърнах „Бяло християнско войнство“ и разбрах, че Бърнард О’Хеър не е единственият, който е открил Хауард У. Камбъл, младши. На трета страница на „Войнството“, под заглавие, което гласеше чисто и просто: „Американска трагедия“, беше поместена малка бележка:

Хауард У. Камбъл, младши — велик писател и един от най-безстрашните патриоти в Американската история, сега живее в бедност и самота на „Битюн стрийт“ номер 27. Такава е съдбата на мислещите хора, проявили смелостта да кажат истината за международната конспирация на еврейските банкери и еврейските комунисти, които няма да намерят покой, докато кръвоносната система на всеки американец не се замърси безнадеждно с негърска и/или азиатска кръв.