Майка Нощ

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТААВГУСТ КРАПТАУЕР ОТИВА ВЪВ ВАЛХАЛА…

Вице-бундесфюрерът Краптауер по своя собствена инициатива слезе надолу по всичките онези стълби, за да донесе багажа на жена ми от лимузината на Джоунс. Срещата ни, след толкова дълга раздяла, го бе накарала отново да се почувства млад и галантен.

Никой не знаеше какво е наумил, докато отново не се появи пред вратата на апартамента ми с по един куфар във всяка ръка. Джоунс и Кийли се ядосаха заради старото му, прескачащо сърце.

Лицето на вице-бундесфюрера Краптауер беше с цвета на доматено пюре.

— Глупак такъв! — изръмжа Джоунс.

— Не, не… Нищо ми няма — отвърна Краптауер усмихнато.

— Защо не каза на Робърт да ги качи? — попита Джоунс.

Робърт беше шофьорът му, който ги чакаше в лимузината долу пред входа. Робърт беше цветнокож, на седемдесет и три. Робърт беше Робърт Стърлинг Уилсън, бивш затворник, японски агент и „Черният фюрер на Харлем“.

— Трябваше да накараш Робърт да ги качи! — продължи Джоунс. — Дявол да го вземе, не трябваше да излагаш живота си на риск по този начин!

— За мен е чест да изложа живота си на риск — отвърна Краптауер — за жената на един човек, който е служил на Адолф Хитлер така, както е служил Хауард Камбъл.

И падна мъртъв.

Опитахме се да го съживим, но той се бе вкаменил — с отпусната уста, неприлично изкуфял.

Хукнах на втория етаж, където живееше доктор Епстайн с майка си. Заварих го у дома. Доктор Епстайн се отнесе с горкия Краптауер наистина грубо, принуди го да демонстрира пред нас колко мъртъв е.

Епстайн беше евреин и си помислих, че Джоунс и Кийли могат да му направят някоя забележка за начина, по който мушка и ръга Краптауер, но двамата стари фашисти гледаха сцената с детински респект и упование.

Единственото нещо, което Джоунс каза на Епстайн, след като той обяви Краптауер за съвсем умрял, беше:

— Аз съм зъболекар, докторе.

— Така ли? — попита Епстайн в отговор. Не се заинтересува особено. Слезе в апартамента си, за да повика линейка.

Джоунс покри Краптауер с едно от военните ми одеяла.

— Тъкмо, когато нещата най-накрая започнаха да застават по местата си! — каза той по адрес на мъртвия.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Малката му организация отново взе да се изправя на крака — обясни Джоунс. — Не е кой знае какво, но е лоялна и всеотдайна, може да се разчита на нея.

— Как се нарича? — попитах.

— „Желязната гвардия на белите синове на Американската конституция“. Той имаше невероятен талант от най-обикновени младежи да изковава дисциплинирана ударна сила. — Джоунс поклати тъжно глава. — Колко добре работеше с младежта!

— Обичаше младите. Младите също го обичаха — добави отец Кийли. Той все още плачеше.

— Това е епитафът, който трябва да издълбаем на гроба му — каза Джоунс. — Работеше с младежите в избата ми. Трябва да видиш как я беше нагласил за тях… обикновени хлапета от къде ли не.

— Хлапета, които иначе щяха да се шляят без контрол и да си навличат неприятности.

— Той беше един от най-големите ти почитатели — обърна се към мен Джоунс.

— Наистина ли?

— Когато излъчваше по радиото, не пропусна нито едно твое предаване. След като влезе в затвора, първата му работа беше да си направи късовълнов приемник, за да продължи да те слуша. Всеки ден просто преливаше от нещата, които беше чул предната нощ.

— Хъм — казах аз.

— За нас ти беше като морски фар, Камбъл! — продължи Джоунс развълнувано. — Даваш ли си сметка какво беше ти за нас в онези черни времена?

— Не — отвърнах.

— Краптауер се надяваше да станеш отговорник по идеализма на Желязната гвардия.

— Аз съм свещеникът — обади се Кийли.

— О, кой, кой, кой ще води Желязната гвардия сега! — възкликна Джоунс. — Кой ще се наведе, за да вдигне падналия факел?

В това време на вратата рязко се почука. Отворих и на прага видях шофьора на Джоунс — сбръчкан цветнокож старец, със злобни жълти очи. Беше с черна униформа с бели лампази, широк кожен колан, никелирана свирка на шията, шапка от Луфтвафе без отличителни знаци и черни кожени гети.

В този старец негър, с бяла като памук коса нямаше и следа от Чичо Том. Ходеше скован от артрита, но палците му бяха забучени в кожения колан и брадичката му беше вирната към нас. Не си свали шапката.

— Какво става тук? — попита той Джоунс. — Много се забавихте.

— Не много — каза Джоунс. — Август Краптауер умря.

Черният фюрер от Харлем прие новината невъзмутимо.

— Всички умираме, всички умираме — отбеляза той. — Сега кой ще се наведе, за да вдигне факела?

— Току-що и аз попитах същото — каза Джоунс. Представи ме на Робърт.

Робърт не ми подаде ръка.

— Чувал съм за теб — отбеляза той, — но не съм те слушал.

— Е… — отвърнах аз — Човек не може да угоди на всички през цялото време.

— Бяхме на различни страни — заяви той.

— Разбирам. — Не знаех нищо за него, нямах нищо против да принадлежи на която страна си иска.

— Аз бях на страната на цветнокожите — продължи той. — Бях с японците.

— Аха — кимнах аз.

— Вие имахте нужда от нас и ние имахме нужда от вас — продължи Робърт, имайки предвид съюза между Германия и Япония през Втората световна война. — Само че за много неща, както се казва, не можахме да се споразумеем.

— Сигурно е така — съгласих се аз.

— Искам да кажа, чувал съм, че си говорил, че цветнокожите не са качествени хора — допълни Робърт.

— Стига, стига! — намеси се Джоунс. — Каква полза има да се караме помежду си? Трябва да се обединяваме.

— Искам само да чуе това, което казвам и на теб. Всяка сутрин казвам на този преподобен джентълмен едно и също нещо, същото, което ти казах сега. Давам му топлата овесена каша за закуска и след това му казвам: „Цветнокожите хора ще се изправят, изпълнени със справедлив гняв, и ще превземат света. Белите в края на краищата ще загубят“.

— Добре, добре, Робърт — промърмори Джоунс търпеливо.

— Цветнокожите ще имат свои собствени водородни бомби. И в момента работят над тях. Съвсем скоро ще дойде ред на Япония да пусне такава бомба. Останалите цветнокожи ще и отстъпят честта да пусне първата.

— Къде ще я пуснат? — попитах аз.

— Най-вероятно в Китай — отговори Робърт.

— Върху други цветнокожи хора?

Робърт ме изгледа със съжаление.

— Кой пък ти е казал, че китайците са цветнокожи?