Майка Нощ

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРАРОЗЕНФЕЛД…

Адвокатът ми тук, в Ерусалим, мистър Алвин Добровиц, ме увери, че със сигурност ще спечеля делото, ако успея да намеря макар и един свидетел, който ме е виждал в присъствието на човека, известен ми под името полковник Франк Уиртанен.

Срещал съм Уиртанен три пъти — преди войната, непосредствено след войната и най-накрая, в задната част на един изоставен магазин, намиращ се срещу жилището на преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки. Само при първата ни среща, на пейката в парка, ни видяха заедно, но тези, които ни видяха, едва ли щяха да ни наместят в паметта си с по-голям успех, отколкото катеричките и птичките наоколо.

За втори път го срещнах във Висбаден, Германия, в столовата на някогашното училище за кандидат-офицери към инженерния корпус на Вермахта. Върху стената на тази столова имаше огромен стенопис — танк, спускащ се по приятна, лъкатушеща пътека. Слънцето грееше. Небето беше ясно. Но тази идилична картина скоро щеше да отиде по дяволите.

В гъсталаците на преден план се спотайваше весела малка група робинхудовци със стоманени каски — инженери, чиято поредна шега бе минирането на пътеката, които се канеха да задълбочат предстоящото веселие с помощта ма противотанково оръдие и лека картечница.

Бяха толкова щастливи!

Как се оказах във Висбаден?

Взеха ме от една кочина за военнопленници на Трета армия край Ордруф на 15 април, три дни след като ме залови лейтенант Бърнард Б. О’Хеър.

Закараха ме до Висбаден с джип. Охраняваше ме лейтенант, чието име остана неизвестно за мен. Не разговаряхме много. Не представлявах интерес за него. През цялото време отвътре го ядеше някакъв тих гняв, който нямаше нищо общо с мен. Дали го бяха измамили, обидили, изпързаляли, оскърбили или бе станал жертва на жестоко неразбиране? Не знам.

Във всеки случай, не мисля, че би ми помогнал особено като свидетел. Изпълняваше заповед, която го отегчаваше. Попита за пътя до лагера, а след това откри и столовата. Свали ме от джипа пред входа и, каза ми да вляза вътре и да чакам, а след това си тръгна, оставяйки ме без охрана. Влязох, въпреки че съвсем лесно можех да хвана пътя през полето.

Вътре, съвсем сам, седнал на маса пред стенописа, заварих полковник Франк Уиртанен.

Кръстницата ми, моята синя фея, носеше американска униформа — яке с цип, маслиненозелени панталони, риза, чиято яка бе разкопчана, ботуши. Нямаше оръжие, нито отличителни знаци за звание и военна част.

Беше късокрак. Когато го видях да седи зад масата, краката му се люлееха високо над пода. Тогава трябва да беше поне на петдесет и пет, седем години по-стар от последния път, когато го видях. Бе напълно плешив и надебелял.

Полковник Франк Уиртанен имаше дръзкия розов бебешки вид, който победата и американската военна униформа изглежда създаваха у доста от по-възрастните мъже.

Той ми се усмихна и топло стисна ръката ми, а след това заговори:

— Е, какво ще кажеш за тази война, Камбъл?

— Бих предпочел да не бях участвал в нея — отговорих.

— Поздравления. Все пак ти я преживя. Много хора не успяха, нали?

— Знам. Жена ми, например.

— Моите съболезнования. В деня, в който ти научи, че е изчезнала, научих и аз.

— Как? — попитах.

— Чрез теб. Това беше едно от нещата, които съобщи в предаването си същата вечер.

Новината, че съм предал съобщението за изчезването на жена си, без дори да знам какво правя, някак си ме разстрои повече от всичко друго. Разстройва ме и сега. Защо? Не знам.

В този кръстопътен момент в живота ми, когато трябваше да предположа, че жена ми вече не е между живите, предпочитах да тъгувам като измъчена, усамотена душа. Но не. Една част от мен бе съобщила на света за трагедията с помощта на код, а другата си нямаше понятие, че това е станало.

— И тази информация е била от първостепенна военна важност? Заради нея е трябвало да се излагам на риск? — попитах аз.

— Разбира се. В момента, в който я получихме, започнахме да действаме.

— Да действате? — промърморих озадачен. — Как да действате?

— Да ти търсим заместник — отвърна Уиртанен. — Мислехме, че ще се самоубиеш, преди да е изгряло слънцето.

— Трябваше.

— Дяволски се радвам, че не го направи.

— Дяволски съжалявам, че не го направих. Ако човек е прекарал в театъра толкова време, колкото мен, би трябвало да е в състояние да прецени подходящия момент, в който героят му да умре, ако е герой, разбира се. — Изщраках леко с пръсти. — Ето къде отиде цялата пиеса за Хелга и мен, „Райх за двама“, защото пропуснах великия момент със самоубийството.

— Аз не се възхищавам от самоубийството — заяви Уиртанен.

— Аз се възхищавам от формата, Възхищавам се от нещата с начало, среда и край. И, когато е възможно — с поука.

— Все още има шанс да е жива — каза Уиртанен.

— Нищожен. Неуместен. Пиесата свърши.

— Спомена нещо за поука?

— Ако се бях самоубил, когато очакваше от мен да го направя, може би щеше да ти хрумне някаква поука.

— Ще трябва да помисля…

— Не бързай, имаш време.

— Не съм свикнал с неща, които имат форма… или поука. Ако беше умрял, сигурно щях да кажа нещо от рода на „Дявол да го вземе, какво ще правим сега!?“ Поука? Погребването на мъртвите е достатъчно сериозна работа и без да извличаме поука от всяка смърт. Половината мъртви дори нямат имена. Бих могъл да кажа, че се прояви като добър войник.

— Наистина ли?

— От всичките ми агенти, деца на моите мечти, така да се каже, единствено ти премина през войната неразкрит, жив и все така надежден. Снощи направих някои тягостни изчисления, Камбъл. Пресметнах, че единствено ти, който не беше нито некомпетентен, нито мъртъв, си един на четирийсет и двама.

— Ами хората, които ми предаваха информацията?

— Мъртви са. Всички са мъртви. И бяха жени, между другото. Седем на брой. Целта на живота им, преди да ги заловят, беше да ти предадат информацията. Помисли за това, Камбъл — ти задоволи седем жени отново и отново, и отново, и накрая те умряха, заради удовлетворението, което им даде. Нито една от тях не те предаде при разпитите. Помисли и за това.

— Не мога да кажа, че намаляваш броя на нещата, за които трябва да мисля. Не искам да те подценявам като учител и философ, но трябва да знаеш, че имах доста неща, за които да мисля и преди тази наша втора щастлива среща. Така. Какво ще стане с мен сега?

— Ти вече си изчезнал — увери ме той. — Трета армия е освободена от отговорност за теб и не съществуват никакви документи, доказващи, че си бил при тях. — Уиртанен разпери ръце. — Къде би искал да отидеш, кой би искал да станеш?

— Не мисля, че някъде ме очакват като герой.

— Така е.

— Някакви новини от родителите ми?

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но починаха преди четири месеца.

— И двамата?

— Баща ти първи. Майка ти го последва двайсет и четири часа по-късно. И двамата умряха от сърце.

Поплаках малко заради това, поклатих глава.

— И никой не им е казал какъв съм всъщност?

— Нашата радиостанция в сърцето на Берлин беше по-важна от душевния покой на двама възрастни хора.

— Чудя се…

— Ти имаш право да се чудиш — прекъсна ме Уиртанен. — Аз не.

— Колко души знаеха с какво всъщност се занимавам?

— Добрите или лошите неща имаш предвид?

— Добрите.

— Трима.

— Всичко на всичко?

— Това е много. Дори твърде много. Аз, генерал Донован и още един.

— Трима души в целия свят знаят кой всъщност съм аз. А всички останали… — Свих рамене.

— Всички останали също знаят кой си ти — каза той рязко.

— Но това не бях аз! — възкликнах, стреснат от рязкостта му.

— Който и да е бил, това е един от най-злите кучи синове, които някога са се раждали.

Бях изумен. Уиртанен бе искрено възмутен.

— И ме упрекваш за това… след като знаеш как стоят нещата? Как иначе бих могъл да оцелея?

— Това си беше твой проблем. Малко хора биха се справили с него така блестящо, като теб.

— Мислиш, че съм бил нацист?

— Разбира се, че беше. По какъв друг начин би те класифицирал един историк с чувство за отговорност? Позволи ми да ти задам един въпрос…

— Задавай — махнах с ръка.

— Ако Германия беше победила… ако беше завладяла света… — Той млъкна и изправи глава. — Мислите ти са доста по-напред от моите. Би трябвало вече да знаеш какъв е въпросът.

— Как бих живял? Как щях да се чувствам? Какво бих направил?

— Точно така. С въображение като твоето, не може да не си мислил за това.

— Въображението ми не е това, което беше. Едно от първите неща, които разбрах, ставайки агент, беше, че вече не мога да си позволя да имам въображение.

— Няма ли да отговориш на въпроса ми?

— Моментът е подходящ да видя дали изобщо ми е останало някакво въображение. Дай ми минутка…

— Разполагаш с колкото време искаш.

И аз си представих себе си в описаната от него ситуация, а въображението ми излезе с разяждащо циничен отговор.

— По всяка вероятност — започнах аз, — щях да стана нацистки журналист, пишещ оптимистични помии по вестниците в целия свят. А обзет от старческата сенилност в залеза на живота, както се изразяват, може би дори щях да повярвам в поговорката, че всяко зло е за добро. — Свих рамене. — Дали бих застрелял някого? Съмнявам се. Дали бих организирал бомбен атентат? Това е малко по-вероятно, но през живота си съм чувал да избухват много бомби и не съм останал с впечатлението, че те са добър начин да свършиш нещо. Мога да гарантирам само едно — никога повече не бих написал пиеса. Това мое умение, било то добро или лошо, е загубено. Единствената възможност да извърша някакво реално насилие в името на истината или справедливостта, или каквото друго искаш — казах аз на моята кръстница, синята фея — би била да полудея. Това се случва. В ситуацията, която описваш, изведнъж бих могъл да обезумея и някой най-обикновен ден да хукна по мирна улица с оръжие в ръка. Само че дали така извършените убийства ще подобрят с нещо света, е въпрос на сляп късмет. Това е. Отговорих ли на въпроса ти достатъчно честно? — попитах го аз.

— Да, благодаря — отговори той.

— Смятай ме за нацист — продължих уморено. — Не се притеснявай. Обеси ме, ако смяташ, че това ще издигне общото ниво на морала. Този живот не е кой знае какво съкровище. Нямам никакви планове за бъдещето.

— Искам само да разбереш колко малко можем да направим за теб. И се убеждавам, че разбираш.

— Колко малко?

— Нова самоличност, няколко фалшиви факти за прикритие, транспорт до мястото, където евентуално би могъл да започнеш нов живот. Малко пари. Не много, но все пак нещо.

— Пари? А как достигнахте до паричната стойност на услугите ми към вас?

— Въпрос на традиция. Традиция, датираща още от Гражданската война.

— Така ли?

— Заплата на редник. По мое нареждане, тя ти се начислява от момента на срещата ни в парка до днес.

— Много щедро — отбелязах.

— Щедростта не означава кой знае какво в нашата работа. Истински добрите агенти въобще не се интересуват от пари. Би ли имало някакво значение за теб, ако ти дадем заплата на бригаден генерал?

— Не.

— Или ако не ти платим нищо?

— Все ми е едно.

— Проблемът почти никога не опира до парите. Или до патриотизма.

— А до какво?

— Всеки трябва сам за себе си да отговори на този въпрос — каза Уиртанен. — В общи линии шпионажът дава възможност на всеки агент да полудее по начина, на който не е в състояние да устои.

— Интересно — отбелязах разсеяно.

Уиртанен плесна с ръце, за да промени настроението.

— А сега, да поговорим за транспорта… Къде ще отидеш?

— Таити? — промърморих.

— Ако искаш. Лично аз ти препоръчвам Ню Йорк. Там можеш да изчезнеш много по-лесно, а освен това има достатъчно работа.

— Добре — кимнах. — Ню Йорк.

— Тогава да ти направим снимка за паспорт. Ще се качиш на самолета след три часа.

Прекосихме заедно плаца за маршировки, а вятърът тук-там вдигаше прашни вихрушки. Хрумна ми да си представям, че тези прашни вихрушки са призраците на бившите кадети от училището, убити през войната, завърнали се да танцуват и лудуват сами на плаца за маршировки, да танцуват колкото си искат по най-невоенен начин.

— Когато ти споменах, че само трима души знаят за кодираните ти предавания… — каза Уиртанен.

— Е?

— Ти не попита, кой е третият.

— Възможно ли е да е някой, когото познавам? — попитах.

— Да. Сега е мъртъв. Съжалявам. В радиопредаванията си ти редовно се нахвърляше върху него.

— Така ли?

— Човекът, когото ти наричаше Франклин Делано Розенфелд. Всяка вечер той те слушаше развеселен.