Майка Нощ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА…

Вече споменах, че едно от нещата в куфара, който донесе Хелга, беше книга, написана от мен. Ръкопис. Никога не съм имал намерение да го публикувам. Смятах, че такова нещо не може да се издаде, освен от някой порнограф.

Заглавието беше „Мемоарите на един моногамен Казанова“. В книгата разказвах за победите си над стотиците жени, които жена ми, моята Хелга, някога беше. В текста имаше нещо клинично, вманиачено — налудничаво, според някои. Представляваше дневник, описващ еротичния ни живот ден по ден през първите две години от началото на войната — и нищо друго. Нямаше и една дума, от която да личи за кое столетие или за кой континент става дума.

Един мъж с много настроения, една жена с много настроения. В началото обстановката се споменава бегло, но после изчезва напълно.

Хелга знаеше, че водя този особен дневник. Беше се превърнал в инструмент, който не позволяваше сексуалните ни удоволствия да се притъпят. Книгата не беше само описание на един експеримент, но и част от самия експеримент — целенасочен експеримент на един мъж и една жена, безкрайно привлечени един към друг сексуално.

Повече от това.

Които един за друг бяха единствена причина да живеят, дори и да нямат никакво друго удовлетворение.

Епитафът на книгата е точен, струва ми се. Това е стихотворение от Уилям Блейк, наречено: „Отговор на въпроса“.

Тук бих могъл да добавя, съвсем на място, и последната глава, описваща нощта, която прекарахме с Хелга в един нюйоркски хотел, след като не се бяхме виждали толкова много години.

Оставям на вкуса и деликатността на редактора да замени което намери за добре с невинни многоточия.

„Мемоарите на един моногамен Казанова“, 643-а глава

Бяхме разделени шестнайсет години. Първата страст тази вечер се появи във върховете на пръстите ми. Други части от мен… които бяха удовлетворени по-късно, бяха удовлетворени ритуално, изцяло, с клинично съвършенство. Никоя част от мен не би могла да се оплаче, никоя част от жена ми не би могла да се оплаче, уверен съм в това, че е станала жертва на празен, отнемащ време … или некачествен труд. Но върховете на моите пръсти получиха най-доброто тази нощ…

С това не искам да кажа, че съм … старец, зависещ, ако трябва да доставя удоволствие на жена, от предварителната … игра и нищо повече. Напротив, бях не по-лош любовник от седемнайсетгодишен … хлапак и неговото … момиче.

И изпълнен с удивление.

Удивлението живееше във върховете на пръстите ми. Спокойни, находчиви, мислещи бяха тези изследователи на… тези стратези на… тези разузнавачи и войници, когато заемаха позиция в района на …

И научиха само добри новини от…

Жена ми беше… робиня, легнала с император тази нощ, сякаш онемяла, сякаш неспособна да произнесе и дума на моя език. И въпреки всичко колко красноречива беше, как очите и дъхът и изразяваха, което трябва, колко неспособни бяха да не изразят, което трябва…

И колко простичка, колко възвишено позната беше приказката, която нейното … тяло разказваше! … Беше като приказката на ветреца за себе си, като приказката на розата за себе си…

И след това замислените ми, умели, благодарни пръсти станаха по-алчни същества, инструменти на удоволствието без спомени, без обноски, без търпение. И моята робиня ги посрещна с алчна … докато самата Майка Природа, изискала от нас най-екстравагантните неща, повече нямаше какво да желае. Майката Природа, самата … обяви края на играта…

И се отделихме …

И заговорихме за първи път, откакто легнахме.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — казах аз.

— Добре дошъл у дома.

Край на 643-а глава. На следващата сутрин небето над града беше чисто, твърдо и ярко, наподобяващо вълшебен купол, който би се разпилял на хиляди парчета, ако го чукнеш, или би зазвънял като гигантска стъклена камбана.

Аз и моята Хелга излязохме забързано от хотела. Бях изпълнен с царствено внимание към нея, уважението и благодарността и бяха не по-малко величествени. Бяхме прекарали чудесна нощ.

Не носех дрехите от военните излишъци. Носех дрехите, с които някога избягах от Берлин, след като захвърлих униформата на Свободния американски корпус. Носех дрехите — палто с кожена яка и син костюм, — с които ме заловиха. Също така в ръката си държах бастун — за шик. С него правех чудни неща — старинни танцови стъпки, завъртания ала Чарли Чаплин, великолепни поло удари на боклуци край бордюра.

И през цялото време дланта на моята Хелга придържаше лакътя на лявата ми ръка, еротично проучвайки гъделичкавата област между сгъвката и началото на жилестия ми бицепс.

Отивахме да си купим легло като леглото ни в Берлин.

Но всички магазини бяха затворени. Не беше неделя, не можех да си спомня дали е някакъв празник. Когато стигнахме до Пето авеню, го видяхме окичено с американски знамена, докъдето поглед стигаше.

— Боже мой! — възкликнах учудено.

— Какво означава това? — попита Хелга.

— Може би снощи са обявили война — предположих.

Пръстите и конвулсивно се стегнаха около лакътя ми.

— Не го мислиш сериозно, нали? — каза тя. Смяташе, че е възможно.

— Пошегувах се. Явно има някакъв празник.

— Какъв празник?

Все още не можех да се сетя.

— Като твой домакин в тази наша прекрасна земя, би трябвало да ти обясня дълбокия смисъл на този велик ден в живота на нашата нация, но нищо не ми идва на ум.

— Нищо?

— Изненадан съм не по-малко от теб. Като че ли съм от друга планета.

Един негър с униформа метеше тротоара пред някакъв вход. Униформата му беше синьозлатна и удивително напомняше онази на Свободния американски корпус, до най-малката подробност. Върху джоба на куртката му беше пришито името на жилищната кооперация. „Горски дом“ беше името, независимо че единственото дръвче наблизо бе една малка фиданка, превързана, подпряна и оградена с бодлива тел.

Попитах го какъв ден е. Отговори, че бил Денят на ветераните.

— Коя дата сме днес?

— Единайсети ноември, сър.

— Единайсети ноември е Ден на примирието, не Ден на ветераните — възразих аз.

— Не сте ли от тук? Промениха го преди години.

— Ден на ветераните — обясних на Хелга, когато продължихме нататък. — Някога беше Ден на Примирието. Сега е Ден на ветераните.

— Това разстройва ли те?

— О, просто е толкова евтино, толкова изтъркано. Някога на този ден се отдаваше почит към загиналите през Първата световна война, но живите не са могли да го понесат, искали са славата на мъртвите за себе си. Толкова типично! Винаги, когато в нашата страна се появи нещо наистина достойно, някой го разкъсва на парчета и го подхвърля на тълпата.

— Мразиш Америка, нали? — попита Хелга.

— Това би било също толкова глупаво, колкото и да я обичам. Просто не е в състояние да събуди чувствата ми, защото не се интересувам от недвижима собственост. Несъмнено това е голям недостатък на моята личност, но не съм в състояние да мисля за държавни граници. Тези въображаеми очертания за мен са също толкова нереални, колкото феите и горските духове. Не мога да повярвам, че обозначават края на едно и началото на нещо друго, което наистина засяга човешката душа. Добродетелта и порока, удоволствието и болката пресичат всякакви граници без никакво усилие.

— Толкова си се променил — каза Хелга.

— Световните войни трябва да променят хората. Иначе защо са тези световни войни?

— Може би си се променил толкова, че вече не ме обичаш. Може би аз съм се променила толкова, че…

— Как можеш да кажеш подобно нещо след такава нощ?

— Ние изобщо не разговаряхме.

— За какво можем да разговаряме? Каквото и да кажеш, то няма да ме накара да те обичам повече или по-малко. Любовта ни е твърде дълбока, за да могат думите да се докоснат до нея. Тя е любов на душата.

Хелга въздъхна.

— Колко хубаво е това… ако е вярно. — Тя доближи ръцете си една до друга, без да се докоснат. — Влюбените ни души.

— Любов, която може да устои на всичко.

— Сега душата ти изпитва ли любов към моята?

— Очевидно.

— И това чувство не може да те заблуди? Невъзможно е да си сгрешил?

— Невъзможно.

— И нищо, което кажа няма да е в състояние да го помрачи?

— Нищо.

— Добре. Имам да кажа нещо, от което се страхувах досега. Сега вече не се страхувам да го кажа.

— Слушам те — подканих я с леко сърце.

— Аз не съм Хелга. Аз съм по-малката и сестра Рези.